Тия дни пред нашата общественост, пък и далеч зад границите на Отечеството, не веднъж се спомена за Великденската акция на цариградските българи през далечната 1860 г. Известно е, че тя даде началото на решаването на българския църковен въпрос и извоюването на църковната ни независимост от Цариградската патриаршия. Свидетели бяхме на новото освещаване на реставрираната желязна църква „Свети Стефан“ в Цариград. Като че ли се върнахме 6 века назад, когато независимата българска православна църква е предадена на подчинение на цариградския патриарх от първите турски султани, от която зависимост пак по благоволението на турския султан Абдул Азис народа ни се отърси през 1870 г.

По време на Великденската служба през 1860 г. в тогавашната българска дървена църквичка, намираща се в близост до по-късно построената желязна църква, българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски за пръв път не споменават името на тогавашния цариградски патриарх и с този си смел акт слагат едно начало за нашия народ, намиращ се в двойно потисничество – турско и фанариотско.

Изхвърленият тогава най-безцеремонно цариградски патриарх, днес неговият наследник новият фанариотин Вартоломей, отправил само наскоро най-нагли обиди и претенции към нашата църква се помещава в българските църковни имоти като в свои и изпълнява службата си на отхвърления още преди 16 десетилетия чужд за народа ни език. За онзиденшните обиди към народа и църквата ни той беше награден с най-висок държавен знак, а Българската академия на науките за да не изостане назад също го удостои с високо научно отличие. Той ни плюе, а ние си викаме „от Бога росица е“, или както е казал онзи великан от Средновековието – „О свещена простота!“

Днес гледат сънародниците ни и се умиляват от това кощунство с националното ни достойнство на българи. Но за това вина имат не само църковните ни дейци, но и историци, а да не говорим за безкнижните ни политици и държавници. Обясняват ни, че компромисът да попаднат нашите църковни имоти в диоцеза на цариградския патриарх бил неизбежен при отхвърлянето на схизмата. Може и така да е, но как да се обясни това на обикновените вярващи българи какво дири Сатаната в образа на новия високопоставен фанариотин в българския храм, а и дали българската желязна църква е все още българска?!

Сега ще имате възможност да си припомните накратко някои важни моменти от осъществената от нашите велики предходници Великденска акция през 1860 г. чрез словото на македонския българин Симеон Радев. Той на тази акция за първи път се спира на страниците на бележития си и безсмъртен труд „Строителите на съвременна България“. Отново той разказва за акцията на цариградските българи и на техните достойни водачи в другия си голям труд „Македония и Българското възраждане“, откъдето вземам този откъс.

В заключение искам да посъветвам нашите съвременници да се обръщат по-често към трудовете на видния ресенчанин, когато няма кой да им даде смислени отговори на важните въпроси от нашето славно и не до там славно минало, в момента когато както държавността, така и науката ни са в сериозна криза.

Цочо В. Билярски

СИМЕОН РАДЕВ

ИЗ „МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ“

След уреждането на Кукушкия смут, патриаршията се бе задължила по начало пред Илариона да дава на българите владици от тяхната народност винаги, когато мястото в някоя от епархиите останеше празно. Три месеца след това умря Охридския архиепископ Инокентий. Охридските кожухари, живущи в Цариград, се явиха веднага във Фенер, за да напомнят даденото обещание. Малко след това самият град Охрид поиска български владика. На патриаршията бяха представени за избор трима кандидати: Иларион, Авксентий Велешки, който току-що се беше присъединил към националното движение, и Архимандрит Антим, който още не беше се обявил публично против гръцката църква, но патриотизъмът на когото беше познат и ценен от всички негови съотечественици.

Патриархът даде вид, че отстъпва на това желание; но когато излезе бератът за назначаване новия титуляр на Охридската епархия, видя се, че той е издаден на името на Мелетия, един фанатизиран гърк, познат с грубостта на характера си и със скандалиозния си разврат.

Това последно вероломство на патриаршията трябваше да има решителни последици. Дори най- умерените от водителите на българското движение трябваше да се уверят, че би било напразно да се очаква от гръцката недобросъвестност и най-малката отстъпка, че да се търпи още, това би значило да се води народа към пълно разочарование и да се хвърли в ръцете на католишката пропаганда.

Водителят на българското движение, епископ Иларион, не беше нито утопист, нито боязливец; неговият поглед бе насочен към възможностите. Той чувствуваше, че бе дошел момента да се повдигнат с един смел жест надеждите на неговите съотечественици и да се отвори нов път за народното дело. През м. март 1860 г. той събра у себе си неколцина от първенците от българската колония и им държа следната реч: „Бях в Кукуш и отнесох от Македония следната поука: когато не искат един владика, изгонват го; когато искат да се освободят от един патриарх, изхвърлят името му от църквата“. Иларион заключи с думите, че трябва да се скъса официално с Фенер и за в бъдеще името на гръцкия патриарх да не се споменува в литургията.

Това предложение бе прието с ентусиазъм, но бе пазено в тайна. Само известно число посветени знаеха за него. Те пръснаха измежду колонията, че на първия ден на Великден всички трябва да се съберат в българската църква. И наистина стечението беше огромно. Очакването на нещо важно придаваше на всички лица тържественост. Най-после решителният момент дойде. Дяконът се яви пред олтаря и започна ектенията за гръцкия патриарх. Но още на първата дума един силен глас се издигна: „Спри!“ Няколко секунди всички останаха изненадани и след това като разбраха, църквата гръмна от викове: „Не признаваме гръцкия патриарх! Прескочете името му!“ Дяконът се опита да продължи ектенията, но същите викове, все повече и повече властни, го заставиха да млъкне.

Тогава Иларион, който служеше, се показа с митра на глава пред вратите на олтаря: „Какво правите? викна той. И защо смущавате божествената служба? – „Ние не искаме вече да слушаме името на гръцкия патриарх!“ Иларион подзе: „Чие име искате тогава да се постави вместо неговото?“ – „Името на султана“, отговориха много гласове. И всички започнаха да викат: „Искаме името на султана. Да живее султана!“ Един от големите български чорбаджии Хаджи Николи Минчооглу, който винаги беше против острите мерки, се опита да внесе спокойствие. Но един работник македонец се приближи до него и му заповяда: „Мълчи. Не виждаш ли, че не искаме вече патриарха?“ Тогава псалтовете и хорът гръмнаха молитвата за султана.

Остатъкът от литургията мина всред едно вълнение, което присъствуващите не можеха да сдържат. Едва излезли от църквата, те дадоха воля на радостта си и се отдадоха на шумни манифестации. Иларион, последван от свещениците, които бяха служили с него, се оттегли в метоха, където прие първенците от колонията. Свършеният факт бе одобрен и получи един вид официална санкция. Двама пратеници още от там отидоха във Високата порта, за да обявят на турското правителство, че българският народ е отхвърлил властта на гръцката църква и е скъсал връзките си с Фенер.

Това стана на 3 (15) април 1860 г.

* * *

Постъпката от 3 април приключва първата фаза от борбите срещу фенерската църква. До тази дата националното движение преследваше една скромна програма: то се задоволяваше да иска българско духовенство под властта на патриарха. От тук нататък то поиска коренно разрешение на въпроса: създаване на автономна църковна иерархия. И наистина, още на другия ден след манифестацията срещу патриаршията, българската църква смяташе себе си като независима и нейният временен началник, епископ Иларион, се явяваше пред очите на своите съотечественици като прям наследник на някогашните търновски и охридски народни патриарси.

Събитията в Цариград дадоха твърде силен тласък на националното движение. Те изтръгнаха българските искания от неопределеността, в която толкова години бяха държани чрез полумерки и отсрочвания, и дадоха на народния идеал конкретна форма, нещо, което е от особна важност във всички революции. По примера на Цариград, по-голямата част от българските градове се обявиха против властта на Фенер, поставиха се под свещеноначалството на Илариона, сплотиха се в един вид федерация и когато започна спорът между Портата и патриаршията по въпроса дали българската църква има право на съществуване, тя вече беше организирана и функционираше по всички правила.

Би било неточно при все това да се заключи, че една манифестация беше достатъчна, за да разреши българския въпрос. Отхвърлянето името на патриарха не предрешаваше в нищо българо-гръцкия спор на официална почва. Фенерската църква оставаше, по право и в очите на Портата, религиозна господарка на българите. В провинциите властта на гръцките владици, на дело отхвърлена от народа, пазеше в очите на местните власти своя законен характер. Макар и да се радваше вече на една фактическа търпимост, която с течение на времето ще расте, българското движение продължаваше да носи по отношение на установеното официално положение един бунтовнически вид, неуморно изтъкван от гърците. Големи борби и тежки изпитания отдалечаваха още българските патриоти от техния триумф.

В никоя от българските провинции националното движение не срещна толкова пречки и от друга страна не показа толкова енергия, както в Македония. И това е твърде обяснимо.

Македония географически е близка до гръцкото кралство. Вече в онова време тя се допираше почти до неговите граници. Елинизъмът беше навикнал да вижда в нея едно идеално продължение на Гърция. Тя беше последната провинция, която той можеше да пожертвува на варварите. От друга страна, вътрешното положение на Македония даваше известно привидно оправдание на такъв възглед. В много македонски градове съществуваха гръцки общини, съставени от погърчени куцовласи, към които се бяха присъединили забогатели българи, отстъпници от своя народ. Тези общини се славеха с богатствата си и със спечеленото влияние. Те можеха прочее да дадат на гърците илюзията, че са единствената сериозна сила в Македония.

Но срещу гръцките амбиции се издигаше не по-малко страстният и още по-смел устрем на българските народни сили. Владетелки на полето, те се бореха вече победоносно за надмощието в градовете, където елинизмът през толкова години се бе чувствувал у дома си. Освен че много български семейства, почти елинизирани или презиращи своя произход, бяха възвърнати към своя род, прииждаха забогатели селяни, които търсеха тук нови занятия и повече сигурност. Те увеличаваха силата на еснафа, съсловие многобройно, неспокойно, предприемчиво, което под водителството на българските първенци вървеше неустрашимо и с дисциплина на войнство.

Борбите срещу елинизма в Македония образуват най-драматичната част от историята на Българското възраждане.