За Пиянец - този хилядолетен български край са писали краеведи, историци, етнографи, фолклористи, филолози, както и други изследователи. Не бива да изпускаме съчиненията на Васил Кънчов, акад. Йордан Иванов и Христо Силянов, както и статистиките на акад. Димитър Мишев.

Но може би една от най-хубавите книги за Пиянец, която е и определено постижение за българското краеведение е изследването на академик Юрдан Захариев (Пиянец. Земя и население. В Сборник за народни умотворения, т. 45, 1949 г., 423 с.)

Сега ще имате възможност да се запознаете с малкоизвестни статии за революционните борби на българите от тоя край, които са излезли изпод перото на Юрдан Анастасов и Владимир Караманов. И двамата са известни като изследователи на революционните борби на македнските българи и имат огромни и изключително ценни архиви, които се пазят в системата на българските държавни архиви.

 

Пиянец е обременен с хилядолетна история и с много кървави събития, свързани с борбата на македонските българи за свобода, като на негова територия в края на XIX и в началото на XX век си дават среща и четите на ВМОРО и ВМОК, завършили с много свидни жертви и за двете страни. Тук се водят и кървави сражения през войните за национално освобождение и обединение на народа ни.

Тази област по думите на акад. Йордан Иванов води името си от населявалите я в античността древни пеони. Днес тази предимно планинска област се намира на територията на България и на Република Македония, като по средата й се намира Черната скала. На нейна територия са намират планината Влахина и части от Руен планина и Осоговската планина, а през нея преминават реките Брегалница, Елешница и Копривен. Тя обхваща селищата Царево село, Пехчево, с. Панчарево, с. Църник, с. Калиманци, с. Ваксево, с. Ветрен, с. Илия, с. Раково, с. Църварица и с. Фролош.

През въстанията от 1876 и 1878 г. тук прославят имената си двамата бележити български войводи Димитър Попгеоргиев Беровски и Дядо Ильо Малешевски и двамата родом от Малешевския край.

Първото въстание, за което разказва Юрдан Анастасов е Разловското въстание, обхванало територията на Малешевско и Пиянец. То е неразделна част от голямото Априлско въстание (1876 г.).

Димитър Попгеоргиев Беровски

Второто въстание е това от 1878 г., което е част от голямото Креснеско-Разложко въстание, определяно от изследователите като един от най-силните протести срещу решенията на Берлинския конгрес (1878 г.)

Няма да се спирам на историческите събития и водачите на двете въстания, тъй като това най-добре са направили Ю. Анастасов и Вл. Караманов. Искам само да отбележа, че приложените по-долу текстове са част от една неосъществена идея да издадем книга за революционните борби в Малешевията, заедно с Ива Бурилкова, проф. Зоран Тодоровски и проф. Даринка Пачемска, подобна на книгата ни за революционните борби в Тиквешията. Но поради скоропостижната смърт на двамата наши македонски колеги тази книга не можа да бъде отпечатана. От нея останаха само събраните от нас с Бурилкова спомени, статии и документи, ярко свидетелство както за българския характер на този край, така и за революционните борби на населяващите го българи.

Предложените по-долу материали се публикуват цялостно, без каквито и да било съкращения и промени, независимо че днес те биха могли да бъдат допълнени с резултатите от изследавнията на съвременната наука.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ЮРДАН АНАСТАСОВ
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В МАЛЕШЕВИЯТА И ПИЯНЕЦ

Въстанието в Малешевията и Пиянец избухнало на 8 май 1876 г. в с. Разловци, Пиянечко, намиращо се между Пиянец, Малешевско и Кочанско, в гънките на планините Голак и Средна, поради което е известно под името Разловецко или Разловско въстание.

Водач на Разловецкото въстание е Димитър Попгеоргиев Беровски, роден през 1840 г. в Берово, Малешевско. Неговата революционна закалка започва от ученичеството му в Духовната семинария в Одеса, където по някое време бил надзирател Г. С. Раковски. Оттам се познавал и с Натанаил от с. Кучевище, Скопско, бъдещият Охридски владика и организатор на Кресненското въстание. През 1861 г. Димитър Попгеоргиев участвува в организираната в Белград от Раковски Първа българска легия, която имаше за задача да помогне на Сърбия за изгонването на турския гарнизон и подготви военно български младежи за всенародно въстание в България. След разтурянето на Легията Димитър заминава за родното си село, където като, учител поема ръководството на църковно – училищното дело. През 1874 г. Беровски и неговият тъст поп СТоян от с. Разловци, Пиянечко, вдигната населението от цяло Малешевско и Пиянечко срещу гръцкия владика и го изгониха, с което завинаги се тури край на фанариотщината по тези места. Арестуван по този повод, той успява да избяга от затвора и заминал за Цариград, където установява връзки с Българския революционен комитет. Тук у него узрява идеята за създаване на революционна организация и в неговия роден край . През пролетта на 1875 г. той заминал за Солун и влиза във връзка с революционния кръжок, начело на който бил поп Петър Солунски, черковен деятел в солунската българска община. В кръжока влизали и двете учителки Неделя Петкова и дъщеря й Станислава Караиванова, учителствували по-рано в Прилеп, Битоля, Охрид и Велес. Като учителски във Велес те били посветени в народното дело от пратеник на Васил Левски. На тях Димитър Попеоргиев възложил ушиването и извезането на въстаническото знаме. В началото на 1876 г. в Солун пристигнал отец Генадий, пратеник на Българския революционен център, сподвижник на Левски и знаменосец на четата на дядо Ильо войвода. Той съобщил, че през май с. г. ще се вдигне въстание в Мизия и Тракия. Малешевци това и чакали. Димитър побързал да замине за своя край. На тръгване посетил двете учителки, които му предали изработеното от тях въстаническо знаме, което днес се пази във Военно – историческия музей в София. На знамето е извезано златно лъвче и надпис “10 майя 1876 г. Станете да ви освободят!”

С пристигането си в Малешевско Беровски веднага се заел с подготовката на въстанието. В местността “Каладжержево”, над с. Разловци се събрали представители на местните комитети от Малешевско и Пиянечко, които взели решение въстание да се вдигне през май 1876 г. На това събрание Димитър Попгеоргиев Беровски бил избран за главен войвода, избрани били и селски войводи. На 1 май Димитър и поп Стоян тръгнали да обходят набелязаните райони. На 7 май, на път да ревизират Пиянец, те се отзовали над с. Разловци на съвещание със селски представители за определяне датата на въстанието. Тук обаче неочаквано пристигнали спахии и други органи на властта, които почнали да издевателствуват. Десет видни селяни били арестувани и подкарани към Царево село, но на брега на Брегалница били причакани от група въстаници, които освободили задържаните и избили част от охраната, друга част се хвърлила в дотеклата река. В самото село Разловци останалите турци били избити, изгорена била архивата на общината. Поп Стоян заповядал на сина си да запали собствения му хан. Пред пламъците на грамадната сграда поп Стоян извикал към селяните: “Нека видят всички, че аз със собствената си ръка запалвам имота си в името на свободата.” Въстанието било обявено. Димитър Попгеоргиев и поп Стоян с развето знаме – знамето извезано от двете солунски учителки, възседнали пъргави коне, повели чета от 40 души, за да влезнат във връзка с места, където чакали други въстанически групи. В с. Митрошинци четата влезла в сражение с аскер, който бил разбит. Селото въстанало, покъщнината била изнесена в планината, където били и семействата на разловчани. В с. Лаки, Кочанско, селяните били вече въстанали и изтеглили семействата си в планината Плачковица. По това време влезли в селото 60 души башибозук. Съединените чети веднага отиват в селото и при първите изстрели успели да прогонят нападателите. Попгеоргиев и поп Стоян потеглили за Радовишко. И там, в с. Смилянци селяните били готови да въстанат, но поради минаването на аскер, който през Радовиш отивал за сръбската граница, укрили оръжието си, не посмели да се вдигнат. В Берово 300 въстаници чакали четири дена в Плочковица сигнал откъм Радовиш за въстание, чакали Попгеоргиев да ги поведе. Но всичко било напразно. Аскер вече бил плъзнал от всички страни – от Радовиш и Струмица, от Мелник и Петрич, от Горна Джумая. Властта издала заповед да бъде изтеглен от планините целия добитък, за да няма храна за бунтовниците. Трагичният край настъпил с пристигането на Кел Хасан паша – този който в Перущица разпитваше Васил Петлешков, хвърлен на клада да изгори жив. Отпочнал се кървав поход. На страшна смърт били подлагани пленени четници. Четирима от тях били горени със запалени маши, рязали им носовете и ушите, на един отрязан езика. Последвали арести и инквизиции по Кочанско, Струмишко, Радовишко, Беровско, Скопско, Кюстендилско и стигнали чак до Солун. Мнозина са осъдени на дългогодишен затвор и изпратени на заточение в заточение в Диарбекир.

Сборната чета на Беровски и поп Стоян се движила по планините, влизала на няколко пъти в сражение с аскера и над Мелник се разделила на две. Поп Стоян се добрал до Рилския манастир, за да се укрие, но бил заловен и се самоубива. Беровски повел четата, останала с 18 души, към Беласица, къдото попада на засада. Изнемощяли и гладни те прекарват зимата по колиби и кошари, укривани от познати на войводата.

Потушаването на въстанието в Малешевско и Пиянечко не хвърлило в отчаяние Беровски. С настъпването на пролетта на 1877 г. той отново повежда чета и се явява в помощ на победоносната руска войска. След фаталния Берлински договор заедно с Охридския митрополит Натанаил, те образуват комитет на съпротивата и участвуват в Кресненското въстание.

Димитър Попгеоргиев Беровски почина на 67 годишна възраст в с. Рашка Гращица, Кюстендилско, където беше се настанил на постоянно местожителство. Неговото високопатриотично дело е възпето в стихотворението на солунската учителка Станислава Караиванова, озаглавено “Песен за Димитра войвода”, което тя му подарила на заминаване от Солун, когато му било предадено и въстаническото знаме. Ето някои стихове от това стихотворение:

Я дойди при мен, българко,

Ела след мен сестричко,

Облечи бела премена,

Да идем в гора зелена…

А сега време настана

Да вървя с мила дружина,

За то прощавай, българко,

Народна ми сестричке,

Ето български войници

Със славните байраци…

Стихотворението е открито и публикувано за първи път през 1915 г. от руския учен А. Селищев.

Ю. Сидеров.

Публ. в Бюлетин на Съюза на македонските културно – просветни дружества в българия. Централно ръководство, София, април – май 1976 г., год. Х, бр. 4 – 5, с. 22 – 25.

 

* * *

 

ЮРДАН АНАСТАСОВ
ДИМИТЪР ПОПГЕОРГИЕВ БЕРОВСКИ - ВОДАЧ НА ВЪСТАНИЕТО В МАЛЕШЕВИЯТА

(135 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ)

СОФИЯ, 19 ЯНУАРИ 1976 Г.

Сега, когато честваме стогодишнината от великото Априлско въстание, не можем да не отбележим с чувство на признателност името на човека, който при догарящите пламъци на въстанието организира и застана начело на въстанишките действия в своя роден край.

Димитър Попгеоргиев Беровски е роден през 1840 г. в с. Берово, Малешевско. Неговата революционна закалка започваот ученичеството му в духовната семинария в Одеса, където по някое време бил надзирател Г. С. Раковски. От там се познавал и с Натанаил от с. Кучевище, Скопско, бъдещия Охридски митрополит и организатор на Кресненското въстание. През 1861 г. Беровски е в Белград заедно със съгражданина му прочутия дядо Ильо войвода – и двамата участници в легиите на Раковски. След разтурянето на легията Беровски заминава за родното си село, където като учител поема ръководството на църковното и училищно дело. През 1874 г. Беровски и неговият тъст поп Стоян от с. Разловци, Пиянечко, повдигнаха народа от цяло Малешевско и Пиянечко срещу гръцкия владика и го изгониха, с което завинаги се тури край на фанариотското иго по тези места. Арестуван по този повод, Беровски успял да избяга от затвора и заминал за Цариград . Тук той установява връзки с българския революционен комитет и през пролетта на 1875 г. отива в Солун, от където започва организирането на Малешевията и изпращането за там на оръжие. Тук той се запознава с двете учителки Неделя Петкова и дъщеря й Станислава, които още като учителки във Велес били посветени в народното дело от пратеник на Васил Левски. На тях Берорвски възложил ушиването и извезването на въстаническото знаме, което ще се развява от неговата чета. В началото на 1876 г. в Солун пристигнал отец Генадий, пратеник на Българския централен революционен комитет, сподвижник на Левски и знаменосец на четата на дядо Ильо войвода. Той съобщил, че през май сг. Ще се вдигне въстание в Мизия и Тракия. Беровски побързал да замине за своя край. На тръгване посетил двете учителки, които му предали изработеното от тях въстаническо знаме и през сълзи се простил с тях. По това време в с. Разловци, в местността “Каладжерджево” се събрали представители на местните комитети  от Малешевско и Пиянечко, които взели решение въстание да всигне през май 1876 г. На това събрание Димитър Беровски бил избран за главен войвода. С малка чета на 1 май той тръгнал да обходи Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. След една седмица той се върнал и спрял над с. Разловци, където били се събрали на съвещание представители от двете околии за обсъждане на работите по предстоящото въстание. В тоя ден обаче (7 май) неочаквано дошли спахии, придружени органи, които почнали да арестуват видни селяни. На другия ден сутринта турците подкарали във вериги 10 души селяни, между които и хора на организацията, да ги водят за Царево село. Въстаниците решават да посрещнат конвоя на моста на р. Брегалница и освободят арестуваните. С един залп част от турците били избити, други ранени се хвърлили в дотеклата река. При нападението в бъркотията един от затворниците бил убит от куршум на въстаниците. Останалите в селото въстаници, както е било уговорено, нападнали задържалите се в селото турци и ги избили. Архивата на общинското управление била изгорена сред селото. Въстанието било обявено. Семействата от селото се изтеглили в планината Голак, охранявани от група четници. Беровски и поп Стоян, възседнали на коне, с развято знаме – знамето на солунските учителки, тръгнали със сборната чета да вдигат населението. В с. Митрошинци четата влезла в сражение с аскер, който бил разбит. Селото въстанало, покъщнината била изнесена в планината, където били и разловчани. В това сражение Беровски бил ранен в главата, но продължавал да се движи с четата. В с. Лаки, Кочанско, селяните били вече въстанали и изтеглили семействата си в планината Плачковица. По това време влезли в селото за плячка 60 души башибозук. Съединените чети веднага отиват в селото и при първите изстрели успели да го прогонят. Раненият Беровски с поп Стоят потеглили за Радовишко. И там, в с. Смилянци, селяните били готови да въстанат, но поради минаването на аскер, който през Радовиш отивал за сръбската граница, укрили оръжието си, не посмели да се вдигнат. В Берово 300 въстаници чакали четири дена в Плачковица сигнал от към Радовиш за въстание, чакали Беровски да ги поведе. Всичко напарзно. Аскер вече бил плъзнал от всички страни – от Радовиш и Стумица, от Мелник и Петрич, от Горна Джумая да преследва въстаниците. От Кюстендил Кел Хасан паша, дошел от Тракия, превърната в развалини и пожарища, изпратил по-голямата част от войската си в Малешевско и Пиянечко да се разправя, както в Тракия, с въстаналото население. Отпочнал се кървав поход. На страшна смърт били подлагани пленени четници. Четирима от тях били горени със закалени маши, рязани им носовете и ушите, на един отрязан езика. Последвали арести и побоища по Кочанско, Струмишко, Радовишко, Беровско, Скопско, кюстендилско и стигнали чак до солун. Мнозина са осъдени на дългогодишен затвор и изпратени на заточение в диарбекир.

Сборната чета на Беровски и поп Стоян се движела по планините, влизала на няколко пъти в сражения и над Мелник се разделила на две. Поп Стоян се добрал до Рилския манастир, за да се укрие, но бил заловен и там се самоубива. Беровски повел четата, останала с 18 души към Беласица, където попада на засада. Изнемощели и гладни те прекарват зимата по колиби и кошари, укривани от познати на Беровски.

Потушаването на въстанието в Малешевско и Пиянечко не хвърлило в отчаяние Беровски. С настъпването на пролетта на 1877 г. той отново повежда чета и се явява в помощ на победоносната руска войска. След фаталния Берлински договор, заедно с Охридския митрополит Натанаил, той образува Комитет на съпротивата и участвува в Кресненско-Разложкото въстание.

Димитър Беровски почина на 67 годишна възраст. Неговото високо патриотично дело е възпято в стихотворението на солунската учителка Станислава, озаглавено “Песен за Димитър войвода”, открито и публикувано за първи път от руския учен Селишчев.

ЦДА, ф. 1887К, оп. 2, необработен, 3 л. Оригинал. Машинопис.

 

* * *

 

ЮРДАН АНАСТАСОВ
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В РАЗЛОГА И МАЛЕШЕВИЯТА

СОФИЯ, 29 АПРИЛ 1976 Г.

Тази година ще чествуваме стогодишнината от величавото Априлско въстание, когато народът ни разтърси кървавото царство на султаните и с оръжие в ръка се вдигна за своето освобождение.

Подготовката за въстание се извършваше по всички български земи. Другояче не можеше и да бъде. Единството на волята за свобода на българите от всички области на турската империя, населени с българи, се е манифестирало по всяко време на неговите борби. Така беше в епохата на Възраждането, така бе и в национал-революционните борби. Това единство се прояви и през Априлското въстание. Наистина, не във всички райони то избухна с еднаква сила. Огнище на въстанието бе Средногорието, но ако в някои райони то бе слабо или задушено в самото му начало или някъде изобщо не даде знак на живот, то се дължеше на различни условия, при които бе поставено. Що се отнася до началните организационни периоди и самата подготовка на въстанието, погледът на идеолозите и носителите на българската национална революция – Раковски, Левски и Ботев, бяха обърнати еднакво към всички български земи.

Раковски поддържаши широки връзки с видни възрожденци от различни крайща на Македония. В своите писма те търсят съвети във връзка с водената от тях борба против фанариотите, за извоюване на независима българска народна църква. Мнозина от тях изпращат дописки, които се поместват в издавания от Раковски в Белград в. “Дунавски лебед”. В Първата българска легия, която имаше за задача да помогне на Сърбия за изгонването на турския гарнизон и подготви военно български младежи за всенародна въстание в България, Раковски привлече голям брой българи от Македония, начело с прочутия войвода дядо Ильо Марков Малешевски. Израз на признанията и чувствата на македонските българи към големия родолюбец Раковски дадоха охридчани. “Ние, съобщиха му те, недостойните твои раби, записахме името ти в черковната кондика, за да се споменава на вечни времена.”

В четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа участвуват 12 души четници от различни краища на Македония, чиито имена са издълбани на паметника на Хаджи Димитър. Между тях бе и Христо македонски от с. Тодорак, Кукушко. Той прибра знамето от четата на Караджата, което неговите дъщери Тица и Екатерина през 1925 г. предадоха на Министерството на войната, съхранявано сега в Централния музей на народната армия в София.

Не случайно Васил Левски бе избран “главен апостол на България, Тракия и Македония”. От данните, потвърдени документално, се вижда, че Левски възнамерявал да обходи Македония и изгради частни комитети, както това е направил в мизия и Тракия. За посещението в Мехомия (Разлог) през лятото на 1869 г. ни е оставил записка свещеник Костадин Савов от Разлог. В нея той пише собственоръчно: “Трябва да се помни от всички, че през лятото на 1869 г. в Меховия идва Апостолът Васил Левски и основа революционен комитет от 12 души в къщата на Кипре Масев…” За посещението на Левски в Крива Паланка и за устроеното му събрание на по-видни българи от близките села в манастира “Св. Йоан Осоговски”сведетелствуват учителят михаил Ив. Македонски в обнародваните от него спомени и участникът в това събрание и другар на Левски Тодор Пеев. Левски е възнамерявал да отиде към Щип, Скопие и по-нататък – към Охрид, видно от писмото му от 6 август 1872 г. до д-р Константин Робев, другар на братя Миладинови.

Великият поет и революционер Христо Ботев не на едно място в издавания от него в. “Знаме” се е изявявал страстен защитник на българщината в Македония, брание е Екзархията като български общокултурен институт. Ботев лично завербувал в Одеса юнкера Георги Измирлиев македончето от Горна Джумая (Благоевград) за военен инструктор в готвеното Априлско въстание. В четата на Ботев участвуват четници от Велес, Охрид, Серес, Разлог, Неврокоп (Гоце Делчев). Един от най-близките на Ботев бил Петър Симеонов Велезлията от Велес, когото наричали Перо Македонеца, също и Перо Херзеговинеца, понеже участвувал във въстанието в Херцеговина. В своите спомени четници на Ботев разказват, че когато четата била в парахода “Радецки”, Ботев бил казал: “Ето, аз съм войводата, Перо е подвойвода, Войновски главен командант на всички наши юнаци, защото е руски офицер”. Ботев бе в сърцето на всеки българин от Македония, неговите песни се пееха и пеят от стари и млади.Както е известно, решението взето от Гюргевския комитет за вдигане на въстание, страната бе разделена на четири революционни окръга – търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Панагюрски). В този план Македония бе включена във Врачанския окръг, който не можа да въстане поради слабата подготовка и поради това, че ръководителите били принудени да бягат в Румъния, а други попаднали в затвора.

На 13 февруари 1876 г. на събрание на Пазарджишкия комитет в присъствието на Бенковски и Волов бе решено да се вдигне Разложко. За организатор на разложките села бил избран Кузман Поптомов Шарланджията от с. Голямо Белово, Пазарджишко. Той веднага се заема с възложената му задача, основава комитети, създава се ръководен център, който поддържа връзки с Пазарджишкия комитет. За Великото народно събрание в Оборище, състояло се на 14 и 15 април 1876 г., Разложкият комитет изпратил за делегат Георги Чолаков под име Георги Цветков. На връщане за Разлога той носи със себе си решенията на Възванието, съставено на 17 април в Панагюрище, в което точният ден е означен с многоточие от апостолите и комисарите. Възванието започва с думите: “Братя Българи! Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! Всеки от нас с нетърпение очакваше тоя момент. На … май започва вече денят на българското народно въстание в България, ракия и Македония. Всеки честен Българин, в жилите на когото тече чиста българска кръв, както е текла в жилите на нашите български крале: Крум, Борис, Симеон, Асен, трябва да грабне оръжие в ръце, за да въстанем като един човек и по тоя начин с първия още удар да смутим неприятеля…” Решенията, взети в Оборище, не могли да се узнаят навреме в Разлога, поради залавянето на куриера с организационната поща, но понеже писмата били написани с тайно мастило, властта не разбрала нищо. Бедата дошла от другаде – предателство извършил Нено Балдьовеца, който между другото издал и участието на Чолаков в Оборище. Заловен от властта, Чолаков не можал да издържи страшните мъчения и посочил другарите си разложани. Последват арести и изтезания на комитетски хора. Особено голям бил броя на арестуваните в Якоруда, Белица, Баня, Горно Драглище, Долно Драглище, Недобърско, банско, Годлево и Мехомия. Броят на арестуваните в Разложко, Неврокопско, Горноджумайско и другаде, където били създадени организационни връзки, бил над 800 души.

Но ако по тия места войската и башибозукът можаха да предотвратят въстанието, те не успяха да парират въоръжената борба в Малешевско и Пиянец. Тук подготовката на въстанието се извършваше от Димитър Попгеоргиев от Берово, участник в Първата българска легия в Белград, извикан там лично от Раковски. Представители на всички комитети се събират в местността Каладжерджево в полите на Голак планина, където е взето решение за въстание и изработен план за въстанически действия. Планът обхващал не само Малешевско и Пиянец, но и Мелнишко, Срумишко, Петричко и Радовишко. За главен войвода бил избран Димитър Попгеоргиев Беровски, избрани били и селски войводи. Беровски и поп Стоян Разловски тръгнали да обходят набелязаните райони. На 7 май, на път да ревизират Пиянец, те се озовали над с. Разловци за съвещание във връзка с подготовката на въстание и за определяне датата на въстанието. Тук обаче неочаквано пристигнали спахии и други органи на властта, които почнали да издевателствуват и с това предизвикали преждевременно обявяване на въстанието. Десет видни селяни били арестувани и подкарани към Царево село, но на брега на Брегалница били причакани от въстаниците, които освободили задържаните и избили част от охраната, друга част се хвърлила в дотеклата река. В самото село Разловци останалите турци били избити, изгорена била архивата на общината. Въстанието било обявено. С това с. Разловци оставило името си на въстанието – Разловско въстание. Димитър Попгеоргиев и поп Стоян, с развето знаме, възседнали пъргави коне, повели чета от 40 души да влезат във връзка с места, където ги чакали въстанически групи. На няколко места четата влиза в сражение с аскер и башибозук. Движението на четата и съединението й с другите селски чети било спряно от бързото настъпление на аскера. Трагичният край настъпил с пристигането на Кел Хасан паша – този, който в Перущица разпитваше Васил Петлешков, хвърлен на клада да изгори жив. Извършени били масови арести в Берово, Кочани, Струмишко, Радовишко, Кюстендил. Много села били подложени на грабеж и сеч. Четата на Беровски и поп Стоян се движила по планината, влизайки често в сражение с тръгнали след тях потери. Тя стигнала над Мелник, където след едно ожесточено сражение се разделила на две. Поп Стоян с неколцина четници се опитали да се прикрият в Рилския манастир, но тук биват разкрити. За да не се даде жив, поп Стоян се самоубил. Беровски с малка чета успял да се укрие в Петрочко в планинските колиби. С настъпването на пролетта той отново събира чета и при Руско-турската война действува в тила на турската армия. След Берлинския договор, заедно с митрополит Натанаил, застава начело на Кресненско-Разложкото въстание. Навсякъде Димитър Попгеоргиев се движеше със знамето, извезано в Солун от двете български учителки неделя Петкова и дъщеря й Станислава Караиванова, предадено му от тях при заминаването му за Малешевията. (На това знаме е извезано златно лъвче и надпис “10 майя 1876 г. Станите да ви освободят!” Знамето се пази във Военно историческия музий в София.)

В Малешевията и Пиянечко догаряха последните пламъци на Априлското въстание. То не успя, но ускори избухването на Руско-турската война, която донесе освобождението на България и освети пътя за следващите борби на народа ни.

ЦДА, ф. 1887К, оп. 2, необработен, 5 листа. Оригинал. Машинопис.

 

* * *

 

ЮРДАН АНАСТАСОВ
ПРЕД СТОГОДИШНИНАТА НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ
РАЗЛОВСКОТО ВЪСТАНИЕ

СОФИЯ, АПРИЛ 1976 Г.

Намираме се пред стогодишнината от Априлското въстание, което българският народ ще чествува по най-тържествен начин, за да засвидетелствува своята почит и своето признание към паметта на онези герои и мъченици, които загинаха в неравния бой с вековния враг за освобождението на своята родина.

В обсега на Априлското въстание влизаха всички български земи – Мизия, Тракия и Македония. Според плана на Гюргевския комитет (Българския централен революционен комитет в Букурещ) страната бе разделена на 4 революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. Пловдивският по-късно се нарече Панагюрски, понеже в този окръг Панагюрище стана център на въстанието. Врачанският революционен окръг бе с най-голям обсег. Той обхващаше всички земи на запад от Плевен, включително Софийско и Македония. Огнище на Априлското въстание стана Панагюрският революционен окръг. Останалите три окръга, поради недостатъчна подготовка, главно поради липса на оръжие някъде и поради недоразумения, не можаха да развият очакваните въстанически действия. В тях бяха отбелязани отделни епизоди, в които излязоха отделни въстанически групи. В Македония въстаници излязоха в Малешевско и Пиянечко. Въстанието бе наречено Разловско по името на с. Разловци, откъдето то бе обявено.

Участието на Македония в Априлското въстание не е случайно явление. То е естествен закономерен акт в историята на общобългарското освободително движение. С факела на отец Паисий Македония хвърли първата искра на събуждане на българското национално съзнание. Тя взе еднакво участие с Мизия и Тракия във възрожденските борби. Македония не бе чужда и на българското национал-революционно движение. Раковски бе в писмени връзки с първия учител на Димитър Благоев, Георги Динков, чиято сестра Славка Динкова откри първото българско училище в Солун. Раковски сам е ходил в Рилския манастир да вербува доброволци за своята легия в Белград. В четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефат Караджа и Христо Ботев са участвували като четници десетки българи от различни крайща на Македония, чиито имена са издълбани в паметните плочи на загиналите в сраженията с аскера. Безсмъртният вдъхновител и организатор на българската национална революция Васил Левски, в качеството си на “главен апостол на цяла България, Тракия и Македония”, посетил Мехомия (Разлог), Щип, Ново село, Велес, Скопие и имал намерение да отиде в Охрид. Той лично хвърли семето на бунта в Малеш и Пиянец, откъдето през Априлското въстание даде сигнал за въстание Димитър Попгеоргиев Беровски.

Дошел от Цариград през пролетта на 1875 г. в Солун, Беровски се заема с подготовка на въстание. Още в Цариград той бил във връзка с Централния български революционен комитет. Тук в Солун той заработва в духа на директивите на комитета, установява връзки с Петър Солунски, братя Еврови, учителките баба Неделя Петкова и дъщеря й Станислава и др. Доставено било оръжие – револвери, пушки, патрони барут, което било изпращано в Малешевията. По това време в Солун пристигнал монахът Генадий от Софийско, човек на ЦБРК. От отец Генадий съзаклятниците научили, че в Мизия и Тракия се готви въстание за през м. май. Малешевци това и чакали. Представители от местните комитети се събрали в с. Разловци, в местността “Каладжерково”, където се взело решение въстанието да се вдигне през май. За главен войвода бил избран Димитър Попгеоргиев Беровски. На 1 май с малка чета той тръгнал да обходи Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. На 7 май се връща над с. Разловци, където били събрани 30 души представители от разни села, за да определят деня на въстанието. В същия ден обаче в селото дошли спахии, които почнали да арестуват видни селяни. На сутринта десет души от арестуваните, между които и организационни работници, били оковани във вериги, за да бъдат карани към Царево село. Турците се готвели да задигнат и две хубави моми, за да ги потурчат. При това положение нямало какво да чакат. Те решават да въстанат още същата нощ и изработват план за нападение. Броят на въстаниците бил нарастнал на 60 души. Едно отделение от тях се отправило към моста на река Брегалница, за да устрои засада. Щом се появил конвоят със затворниците, един залп повалил няколко души от аскера, други ранени се хвърлили в дотеклата вода. По същото време друго въстаническо отделение останало в селото, където нападнали и избили останалите там турци. Сред селото четата нахвърлила на площада и изгорила архивата на общината. Селяните изнесли покъщнината си в планината Голак, над селото, и там се настаняват на лагер. Съгласно плана войводата Цоне Спасов с една чета останал в с. Разловци, а Беровски, заедно с поп Стоян и сина му Костадин с развято знаме повел сборната чета. В боен ред той влезнал в с. Митрошинци, но там се натъкнал на въоръжени турци, а откъм полето се бил задал един чауш с десет души аскери. Завързало се сражение, в което аскерът бил разбит и побегнал. Беровски бил ранен в главата. От Митрошинци селяните също така прибрали покъщнината си и я изнесли в планината Голак. Тук се изнесла и четата.

От Голак Беровски потеглил към Кочански и Малешевско. В планината Плачковица те намерили селяните от с. Лаки, които били напуснали селото и там се настанили на лагер. Беровски бил посрещнат от селския войвода Доне Данчев с 40 въстаника. От Лаки съобщили, че селото било нападнато от башибозуци. Беровски веднага със своята сборна чета тръгва за Лаки и още при влизането при първия и зстрел башибозукът се разбягал. От там четата се отправила към Радовишко, където селяните от с. Смилянци я очаквали готови да въстанат. В Берово, родното село на Беровски, 300 въстаници също чакали нареждане да въстанат.

Движението на четите било спряно от бързото настъпление на аскер откъм Радовиш, Струмица, Мелник и Петрич. Властта издала строга заповед селяните да изтеглят добитъка си от планината, за да няма храна за въстаниците. Трагичният край настъпил с пристигането от Кюстендил на Кел Хасан паша, който идвал от Тракия, където със своята войска и башибозуци взел участие в потушаването на Средногорското въстание и се запътил да потуши и въстаналите села в Малешенията. Отпочнали масови арести в Кочани, Струмишко, Радовишко, Берово, Скопие, Кюстендил и дори в Солун. Много села били подложени на сеч и грабеж.

Сборната чета на Беровски се движела по планините, влизала в сражение с аскера и стигнала до Мелник. Над Мелник станало ново сражение, след което четата се разделила на две. Беровски повел своите хора към Беласица, а поп Стоян и поп Иван с още няколко четници се опитали да се укрият в Рилския манастир. Но тук се натъкнали на турска охрана. Поп Стоян, изнемощял, бил заловен. Преди да бъде откаран в Дупница, той успял да се самоубие. Другите му другари минали сръбската граница. Беровски, поел път за Беласица, край с. Стеняк се натъкнал на засада. Завело се сражение. Обсадени, четниците били се укрепили на добри позиции и се сражавали храбро. След двудневната обсада те успели да се измъкнат невредими. Изнемощели, войвода и четници намерили приют в петричко, по планинските кошари и колиби, укривани от населението.

Априлското въстание, последен епизод от което беше въстанието в Малешевията, не успя, но то ускори избухването на Руско-турската война, която донесе освобождението на България. 26 години по-късно то озари пътя на Илинденско-Преображенското въстание за освобождението на останалите под робство след Берлинския договор Македония и Одринска Тракия.

ЦДА, ф. 1887К, оп. 2, необработен, 3 листа. Оригинал. Машинопис.

 

* * *

 

ВЛАДИМИР А. КАРАМАНОВ
ПИЯНЕЦ, ДВУМЕСЕЧНО ЦАРСТВО ПРЕЗ 1878 Г.

I

КРАТКИ ПОЗНАНИЯ ЗА ПИЯНЕЦ И НЕГОВОТО МИНАЛО ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ. – Под името Пиянец или Пиянечко се разбира местността, която се включва в днешната югоизточна част на Кюстендилската околия и в цялата Царевоселска околия, последната влизаща в пределите на Югославия, след войните през 1912/1913 и 1915/1918 година. Преди осво¬бождението на България цялата тая местност е съставлявала така наречената Пиянечка нахия (участък), която е била част от доста голямата тогавашна Кюстендилска кааза. Тази Пиянечка нахия е заемала югоизточната част от Кюстендилската кааза и е включвала в себе си 47 села, от които 33 разположени в долината на р. Брегалница, а останалите 14 в долината на р. Струма. Последните, след освобождението на България, останаха в нейните предели и заемат и до днес най-югоизточната част от Кюстендилската околия. Същата нахия е носила названието си от местността, в която е била разположена. Тая местност и до днес, както от местното, така и от околното население, се нарича Пиянец или Пия-нечко. Това име е останало още от най-древно време, когато същата местност и близките й околности, разположени между средното те¬чение на реките Струма и Вардар, са били населени от тракийското племе „пеони", чиято обитавана земя се е наричала Пеония, което име е твърде добре известно на всички историци и археолози.

Населението на Пиянец до освобождението на България е било в цялост от български произход, макар една част от него, или една четвърт, да са били потурчени през XVII век – в царуването на султан Мухамед IV (1648 до 1687 год.) и да минават за турци. Тия мохамедани българи, наричани от християните българи „помаци", са живели смесено с еднородците си българи хрис¬тияни, и то – къде по-многобройни, къде по-малочислени, в следните села от долината на река Брегалница: Цръвник, Паничарево, Истевник, Тработинище, Вирче, Град, Стамер, Звегор, Турско Га¬брово, Царево село и Калиманци. Българите - християни от остана¬лите 36 села, след създаването на Българската екзархия, остават в черковно отношение зависими само от нея и спадат към Кю¬стендилската епархия, която по това време има начело митрополит Иларион, бивш Ловчански, избран и за пръв български екзарх. Турци в Пиянец не е имало, освен проживяващите временно в нахията, като органи на властта, духовни лица и учители, имотници, или по друга някоя работа. Броят на населението от цялата Пия¬нечка нахия, в надвечерието на освобождението на България, не е надминавал повече от 20 000 души.

Националното чувство сред българското население от Пиянец не е загасвало никога. То дори е било подсилено от началото на XIX столетие, когато се подвизават из тоя край, както и из околните му планински и гористи краища, няколко души български харамии, за да отмъщават гдето и когато могат на лошите турци за вършените от тях безчинства над мираната рая. Това чувство е било повишено от края на първата половина на това столетие, ко¬гато в Малешевско, Пиянечко и съседните тям краища се появява и подвизава прочутият и легендарен български войвода дядо Ильо Марков. Подвизите на дяда Ильо войвода и на неговата дружина, между които е имало и няколко души от селата на Пиянец, са подхранвали надеждата сред същото население за по-добри дни.

Като войводи и харамии от Пиянец от времето на дяда Ильо и преди него се помнят и днес имената на Стоимен войвода от с. Истевник, който е минавал и като учител на дяда Ильо, Стаменко Мицов от с. Очиналя, четник на дяда Ильо, Цеко и брат му от с. Гърляно, Траян и Лазо Маймунови от с. Дранча, Нико Камберо от с. Ваксево и др. Българската реч не е никога заглъхвала в Пиянец. В няколко от селата му е имало отдавна направени черкви, а покрай тях са съществували и училища, в които местните свещеници и други частни лица-учители са учили на българско четмо и писмо децата на любознателните селяни. В няколко от селата е имало свещенически родове, в които попското призвание и занятие се е предавало от поколение на поколение. Тия попове са учили съсе¬ляните си на черковнославянско четмо и писмо. Преди освобожде¬нието на България е имало построени български черкви в следните села от Пиянец: Царево село, Истевник, Разловца, Вирче, Град, Лещница, Каменица, Драмча, Селник, Долни Цръквенец и Ваксево.

По черковния въпрос пиянчани, ведно с кюстендилци, се борят за своя народна черква. Гъркомани почти не е имало, с изключение на отделни лица, облагодетелствувани от кюстендилския гръцки владика, които със създаването на Българската екзархия се отказват от Патриаршията и стават добри българи. На идеята за свобода не е останал чужд и Пиянец. И може да се каже, че той държи първо място в цяла Македония, понеже в тая страна, до освобождението на България, възстание срещу турската власт се повдига само в с. Разловци, което спада в Пиянец. Това първо възстание на българите от Македония става през първата половина на месец май 1876 г. Селото Разловци е разположено в подножието на Голак планина и на левия бряг на р. Брегалница, при изли¬зането й от Малешевската котловина. То е чисто българско село. Повдигнатото в него възстание през споменатото време, макар и да става наскоро след обявеното голямо възстание в Средногорието и други места в Северна и Южна България, то няма връзка с тия възстания, нито пък населението и водачите са му били по това време във връзка с българския революционен комитет в Румъния. Същото възстание е самородно. То се замисля още през 1875 г. и се подготвя на местна почва, за да обхване цяло Малешевско и Пиянечко. Организаторите на така замисленото възстание са стария и всеобщоуважаван в с. Разловци и цяло Пия¬нечко и Малешевско поп Стоян Разловски, зет му Димитър п. Георгиев Беровски от с. Берово, известен патриот и борец по черковния въпрос в Малешевско, учител в с. Берово, а от после и малешевски войвода, синът на поп Стояна, Костадин, братът на Димитрия п. Георгиев Беровски, Костандия, и още няколко души будни и буйни селяни от с. Разловци и съседните Малешевски села, главно с. Берово. Това замисляно и подготвя¬но възстание избухва преждевременно. Като повод за повдигането му послужват извършените в началото на месец май същата година безчинства в селото от няколко души турци, царски хора – разни тапиджии, таксилдари и заптии, понеже изтезавали, арестували и искали да закарат в с. Царево село, средището на нахията, 10 души от най-видните селяни и да потурчат две моми. Силно възбудени и възмутени от тия своеволия на царските хора, селяните на с. Разловци, на 7 срещу 8 май, нападат намиращите се още в селото им злочинци. От това нападение падат убити тапиджията Юсрев Хамит Топчиев от гр. Кюстендил и другарите му Халиман и Назив от с. Истевник, а останалите турци, между които има и няколко души наранени, сполучват да избягат и да съобщат за станалото на властта в с. Царево село, както и на селяните от съседните турски села, през които преминали. След това нападение и тая саморазправа с казаните турци-чиновници, възбунтуваните селяни-разловчани се събират на съвет и решават да заминат за Малешевско, за да повдигнат и там възстание срещу турската власт. Начело на възбунтувалите се поставят поп Стоян и не¬говия зет Димитър п. Георгиев Беровски. Последният още пред-варително е бил всеобщо признат за войвода, понеже като нелегален и живеещ през есента и зимата на 1875 г. в гр. Солун, той, там, в споразумение с дяда си поп Стоян, шурея си Костадин и др. видни разловци и малешевци, подготвя възстанието за в Малешевския и Пиянечкия край. По време на престояването му в Солун, в пълно разбирателство с поменатите села, той набавя с пари, дадени главно от поп Стояна, оръжие и припаси за готве¬ното възстание. След като се набавя достатъчно оръжие и припаси, същият заминава тайно за родното си село Берово, от гдето оби¬каля и други някои села на Малешевско и Пиянец, по формирането и въоръжението на възстаническата чета, както и по окуражаването и подготвянието на местното българско население за възстание. Най-добре подготвеното село за възстание е било с. Разловци, в което войводата се е укривал и е намирал най-добър прием. По-голя¬мата част от разловчани, и особено по-младите и юначни от тях, са били добре въоръжени с набавеното от Солун оръжие и са влизали в подготовляваната възстаническа чета.

С повдигането на възстанието в с. Разловци, възстаническата чета развява и приготвеното за възстанието знаме, ушито и извезано в Солун от тогавашната тамошна българска учителка Ста¬нислава (Славка) Петрова Караиванова, дъщеря на известната стара българска учителка баба Неделя Петкова от гр. Сопот. Това знаме е било предадено на войводата Димитър п. Георгиев Беровски, когато той се е укривал в гр. Солун. Същата учителка Стани¬слава, която е била посветена в готвеното възстание, е съчинила под псевдоним „Балканова", в чест на тоя войвода, наричан през 1876 год. още и Малешевски, нарочно стихотворение, под надслов „Песен за Димитра войвода". Тая песен през възстанието и в последствие се е пяла от дружината на Димитра поп Георгиев, а също и между малешевци. Нейното съдържание до¬словно е следното:

Я дойди при мен, българке,

Ела след мен, сестричке,

Облечи бяла премина

Да идем в гора зелена.

 

Там при буката голяма,

Под синката дебела,

Двамка да поприказваме,

Как в приятелство живяхме

 

В народни песни радостни

И в разговори сладостни,

Я сега време настана

Да вървим с мила дружина!

 

Зато прощавай, българко,

Народна ми сестричко,

Ето български войници

Със славните байраци.

 

Лъвът се гордо издигна,

Кога Димитри извикна:

– Я събирайте се, дружина,

Да вървим против турчина!

 

Елате вси малешевци,

Вие мои храбри юнаци,

Като герои бъдете

И се на Бога надейте.

 

Нашите патрони като хвърчат,

Турците ще наранят,

Саблите като зазвънтят,

Турски глави ще паднат.

 

Като в жетва снопове,

Като в гроздобер гроздове,

А ние ще ги победим,

Свобода ще добием!

След като развяват знамето, по-голямата част от възстаниците-разловчани, начело с войводата Димитър п. Георгиев Бе¬ровски, дядо му поп Стоян, шуря му Костадин, брат му Костандия и още няколко души млади и юначни четници от другите села, заминават за Малешевско, за да подготвят и там възстание. В близките околности на с. Митрошинци четата води сражение със заптии и многоброен башибозук, събран набързо из околните турски и помашки села. В това сражение войводата бива тежко ранен в главата. Преследвана от силната потеря, четата избягва в околните планини и няма възможност да навлезе из други села от Малешевско, за да повдигне и там населението срещу тур¬ската власт.

Останалата по-малка част от възстаниците от с. Разловци помагат при изпраздването на селото от селяните му (старци, жени и деца), понеже е било решено да напустнат селото и да отидат и се крият из пазвите на близката Голак планина, като вземат и закарат със себе си част от покъщнината си, хранителни про¬дукти и всичкия си добитък. Така изпразднено селото, в него остават да се навъртват само отделни възстаници и по някой по смел от останалите селяни, както и някои недъгави старци, мъже и жени.

На 8 май многоброен башибозук от околните турски села напада на разбунтуваното село Разловци. Останалите няколко мъже в селото оказват доста слаба съпротива. В престрелката биват убити десет души селяни и две жени, а от турска страна падат само трима души. С влизането в селото, башибозукът започва да раз¬грабва къщите, като не остава неограбена и непоругана и черквата. Освен това биват запалени и няколко къщи. Скоро започват да пристигат и войскови части. Откъм Кюстендил пък дохожда цял един баталион от войската на Кел Хасан паша, който току-що е бил потушил възстанието в с. Перущица и е бил изпратен да потуши и възстанието в Пиянечката нахия. Войската се е при¬дружавала и от многоброен башибозук. Претърсват се всички български села, а също и околните планини, в които се е било изпокрило побягналото население от с. Разловци. От войската и башибозука биват убити няколко селяни от с. Разловци, а около десетина семейства се закарват под усилена стража в гр. Кюстендил. Между арестуваните е и семейството на поп Стояна. Извършват се масови арестувания и на българи от разните села на Малешевско, които се предават и съдят от военен съд. Мно¬зина от арестуваните измират из затворите от изтезания. Може да се каже, че възстанието в с. Разловци се потушава в кръв и разорение.

Въпреки старанието на властта да залови и накаже най-строго главните виновници на възстанието, както и останалите възстаници от четата на войводата Димитър п. Георгиев Беровски, това не й се удава. Ако и да е тежко ранен, войводата се укрива и лекува из планините и планинските селища, пазен от мастното ро¬долюбиво българско население. Четата му, за да не бъде унищо¬жена и за да се прехранва по-лесно, се разпръсва на малки групи, които се укриват из планините и планинските селища. Самият войвода, след като раната му позаздравява, с една не голяма група от юначни възстаници, продължава да се движи из Мале¬шевско, Пиянечко, Мелнишко и Петричко, задаващ голям страх на мастната турска власт и населението от тия краища.

С настъпването на Сръбско-турската война през лятото на 1876 год. и Руско-турската война през пролетта на 1877 год., четата се уголемява и предпазва българското население от Малешевско и Пиянечко от безчинствата на турската власт и население. Поп Стоян Разловски, болен и изтощен, търси убежище в Рилския манастир. Макар и стигнал в тоя манастир, подпомогнат от няколко души четници, след няколко дни, той се самоубива, за да не бъде измъчван от турската власт, която била вече турила ръка на него. Неговото себеотрицание и родолюбие, както и себеотрицанието на неговия син Костадин, са толкова големи, че когато напускат селото си, те не пожалват имота си, като самички нареждат и запалват богатата си както и голяма къща и хан, за да не паднат в турски ръце и да бъдат разграбени и поругани от тях. Ня¬колко души от по-буйните и юначни разловчани остават в че¬тата на войводата Димитър п. Георгиев Беровски, която продъл¬жава да се укрива из околните планини и български села. Същата чета продължава да обикаля из Малешевско и Пиянечко и през цялата 1871 година и до свършването на Руско-турската война, в началото на 1878 година.

Макар и силно да бе пострадало селото Разловци, неговите будни и родолюбиви селяни през всичкото това време указват на четата на войводата Димитрия п. Георгиев Беровски най-добър прием и я най-сигурно укриват от преследванията на властта. Също така много души българи от разните села на Пиянец, както и от Малешевско, заподозрени от властта и опасявайки се да не пострадат, временно се укриват в с. Разловци, като някои от тях са и връзка с четата на Беровски и дори влизат в нея.

Административно средище на доста голямата Пиянечка нахия е било селото Царево село. То е разположено сред Пиянечката котловина в подножието на Голак планина и на левия бряг на р. Брегалница. Същото е и естествено и стопанско средище на съ¬щата котловина. При наго се кръстосват пътищата, идещи от Кюстендил за Кочани, Шип, Пехчево и Струмица и обратно, както и от Горна Джумая за Кочани–Щип и обратно. Това село, в надвечерието на Руско-турската война на 1877/1878 година, брои 360 къщи, от които повече от половината – български, а останалите – турски (помашки) и няколко – цигански.

Според запазеното местно предание, това село се е наричало по-рано Василево, а от после, когато минал през него Султан Мухамед, през втората половина на XVII столетие и го потурчил, направил и една джамия, то се преименувало на Царево село.

Многобройното му българско население е било доста събудено. Още от първата половина на XIX век в селото има грамотни хора, които са научили писмо и четмо при местните попове, които, покрай черковните работи, учат децата на по-заможните и любо¬знателни селяни. В 1848 година се започва направата на доста гобяма черква в селото, която се свършва наскоро и се освещава. При нея още по време на построяването й се направя отделна сграда за училище, в което се учат селските деца и деца от другит села на Пиянец. Училището на първо време е било килийно, с изучаване на черковнославянско писмо и четмо, а от към 1860 година започват да преподават в него, освен наустницата и псалтиря, и други предмети. През всичкото време в училището се е преподавало и учило само на български език. Между царевоселските български семейства, както това се вече спомена, е имало и няколко попски семейства, в които призванието се е предавало от род в род. Макар и да е имало в Царево село до осво¬бождението на България седем-осем души попове, те са държали само по няколко къщи от селото, като всеки един от тях е имал енория и по някои от другите села на Пиянец.

Докато не са били превзети Плевен и София от руската войска, духът на местното турско население от Пиянец не е бил отпаднал. Обаче щом падат в руски ръце тия градове и когато започват да бягат от там многобройни турски семейства и да са настаняват в гр. Кюстендил и селата от каазата му, в това число и ония от Пиянец и самото средище Царево село, духът в това село започва да отпада. Това отпадане е още по-силно, след като Кюстендил бива превзет от руската войска и поради това много турски семейства както от града, така и от турските села на Кюстендилско побягват към Царево село и по-нататък от него – към Кочани, Щип и др. места. Това време побягва от Царево село и мюдюра му Осман ага, както и заптиите, а също така и всички лоши местни турци. Останала нахията без власт, неизбягалото мирно турско население, както и българското са в очак¬ване да се появят русите и да окупират селото и целия Пиянец. Някои от мирните и добри турци, за да не пострадат от влиза¬нето на руската войска в Царево село, се уговарят с приятелски тям български семейства, да ги пазят.

До сключеното примирие между руси и турци за прекратяване на военните действия, станало на 19 януарий 1878 г. в гр. Одрин, руската победоносна войска не стигна до с. Царево село и долината на р. Брегалница, а само до гр. Кюстендил, средище на каазата му, който бива превзет само в две не пълни денонощия до това примирие, и и на 17 януарий с. година, вечерта. Кюстендил се намира от Царево село на около 50 клм., като ги дели местност доста планиниста и трудна за преминаване, особено зимно време. Новината за превземането на гр. Кюстендил от руската войска скоро стига и в Царево село. То е вече празно от местните турски власти и лоши турци. И най-малката руска войскова част можеше в това време да го превземе, без всяка съпротива на изплашеното мастно турско население.

Според условията на Одринското примирие, долината на река Брегалница с Царево село и по-голямата част от нахията му, са оставали оттатък временната демаркационна линия между руската и турската войска, или в зоната на турската войска и власт. Ка¬заната демаркационна линия е минавала северно от тях и по глав¬ното било на Осоговската планина, която разделя долината на р. Брегалница от долината на р. Струма. По това било до Балканската война през 1912/1913 год. минаваше и границата между Турция и България, а след Междусъюзническата война през 1913 год. и го¬лямата Световна война през 1915/1918 година и днес минава границата между Югославия и България.

Ако и останала в зоната на турската войска и власт, по-голямата част от Пиянечката или Царевоселската нахия, още в първите няколко дни след примирието между руси и турци, бива заета от четата на легендарния бълагарски войвода дядо Ильо Марков, който я обявява за свободна и влиза във връзка с коменданта на гр. Кюстендил, поручик Савойски, който тогава е и временен окръжен началник в същия град, за да нареди и в нея местно българско административно полицейско управление, като част от Кюстендилския окръг, към който е принадлежала през всичкото време на турското управление.

Тая свобода, сиреч това „царство", както се нарича и до днес от мастното население в Пиянец (Царевоселско), не трая за дълго време. Само след два месеца от заемането му от дядо Ильовата чета и настаняванието в него на местно българско управление, или по-точно, след шестдесет и четири дни, както го смятат пиянчани, нахлува в Царевоселско отново турската войска и настанява пак турско управление, което продължава до Балканската война, за да бъде заменено след нея на два пъти с българско, а след това и до днес със сръбско управление.

ІІ

ЗАЕМАНЕТО НА ПИЯНЕЦ ОТ ЧЕТАТА НА ДЯДА ИЛЬО ВОЙВОДА, ОБЯВЯВАНЕТО МУ ЗА СВОБОДЕН И НАСТАНЯВА-НЕТО В НЕГО НА МЕСТНО БЪЛГАРСКО УПРАВЛЕНИЕ. – Старият и легендарен български войвода дядо Ильо Марков през време на освободителната Руско-турска война взема участие със своя чета от няколко десетки души доброволци, събрани от всички краища на българското отечество. До превземането на София, ста¬нало на 29 декемврий 1877 г., той действувал заедно с войските на западния руски отряд, под командата на генерал Гурко. През всичкото време на действията на тоя отряд доброволците от дядо Ильовата чета са пръстнати на групи, придадени към пред¬ните войскови части на същия отряд, за да служат като водачи из пътищата, особенно по преминаване на Балкана, а също и за преводчици и за разни други нужди, по събиране сведения за не¬приятеля, изкарване на местното българско население за поправка на пътищата и изтегляне на артилерията, за пазене и наблюда¬ване по планинските и непроходими пътища и други услуги. Указа¬ните услуги и помощта на четата са били оценени от руското военно началство, което награждава с военни отличия някои от доброволците, в това число и самия войвода.

След превземането на София дядо Ильо с четата си се от¬деля от Гурковия отряд и заминава по посока на Радомир и Кюстендил, с крайна цел да заеме и освободи своя роден край Малешевско, съседен с Пиянец.

При влизането на руската войска на два пъти в гр. Кюстендил, на 11 и 17 януарий 1878 год., дядо Ильо действува заедно с нея и й оказва ценни услуги. Едновременно с влизането на първите руски войскови части при второто и окончателно заемане на гр. Кюстендил, сиреч на 17 януарий, влиза и четата на дяда Ильо. Затова и паметта на последния се почита и до днес от кюстендилци, като един от освободителите на града им.

Обладан от мисълта за освобождението на неговия ро¬ден край Малешевско, още на следния ден от превземането на гр. Кюстендил, той започва да се приготовлява за заминаване към Пиянечко и Малешевско. Макар на 19 януарий да е било сключено примирие между руси и турци, според което по-голямата част от Пиянец и цяло Малешевско остават оттатък демаркационната линия, сиреч в зоната на турската войска и власт, това не спира дяда Ильо да осъществи своята дългогодишна мечта, да види свободен своя роден край. Без да иска каквото и да било разре¬шение от руското военно началство за движението на четата към Пиянец и Малешевско, намиращи се в долината на р. Бре¬галница и спадащи оттатък определената временна демаркационна линия между воюващите руси и турци, той на своя глава тръгва с четата си за тия краища, вярващ дълбоко в себе си, че заел ги веднъж, скоро ще дойде в тях и руска войска и с това ще бъдат включени в пределите на освободените земи. Първият обект на дяда Ильо за достигане на крайната си цел – заемането на Малешевско, е да заеме намиращето се на пътя за там Пиянечко, със средището му с. Царево село. Заминаването на дяда Ильо с че¬тата му от Кюстендил за Царевоселско става на другия ден от примирието, сиреч на 20 януарий. Четата му по това време брои около 40 души, между които са и дотогавашните му подвойводи капитан Георгия Антонов от с. Бели, Кочанско, дядо Георгия Пулевски от с. Галичник, Дебърско, Димитрия Трифунов Арнаутина и Григор Огнянов, също от Дебърско. Всички четници са добре въоръжени, облечени и са на коне. По пътя за към Царево село към четата му се присъединяват и няколко десетки души по-буйни и юначни, но зле въоръжени селяни от разните села на Кюстендилско, по¬вечето от ония села, които са разположени покрай пътя и на пътя от Кюстендил за Царево село. Тяхното въоръжение е по-слабо от въоръжението на четниците.

Като пристига в селото с четата си, дядо Ильо се разполага в махалата Сенишник, при което се настанява в къщата на първенеца Иван Китанов Босилков, подвойводите в къщата на друг един първенец, Цоне Иванов, а четниците из останалите къщи, в близост до първите две. Още с настаняването на четата в тая махала поставя се стража от четници и местни селяни, които да отидат в Царево село и някои от близките турски села, за да узнаят дали Мустафа Бързе е обадил на първенците-турци и изобщо на турското население по тия места за пристигането на дяда Ильо с четата му и за искането му – да изкаже това население покорността си и да почне да предава оръжието си в опре¬деления три дневен срок и на определеното място – с. Долни Цръквенец. Тия пратеници имат също поръка, ако това не е съобщено от Бързе, да го съобщат те на турските първенци и на самото турско население.

Всички пратеници отиват безпрепятствено по назначението си и узнават навсякъде, че Бързе е явил сам, или чрез свои пратеници, за исканото от дяда Ильо, и че турското население безпре¬кословно приема властта на дяда Ильо, като е започнало и да събира оръжието си, за да го предаде на неговата чета в означеното място. Донесените вести от пратениците успокояват дяда Ильо и четата му. Всички са в очакване да започнат да дохаждат турците и да предават оръжието си. Пращат се тоя ден и пратеници по българските села, разположени по десния бряг на р. Брегал¬ница и в полите на Осоговската планина, за да им обявят ра-достната вест, че дядо Ильо с четата си е пристигнал в Царевоселско и че турското население е изказало готовността си да се покори и да предаде оръжието си. Заедно с това, предупреждава се и българското население да изпълнява безпрекословно запо¬ведите и разпорежданията на дяда Ильо и четниците му. Първото разпореждане до по-близките български села е – да започнат да донасят хранителни и фуражни припаси. Всички четници посетили българските села и биват приети най-радушно от населението, което започва да се радва на огрялата го свобода и да си честити взаимно свое „бугарско царство".

Този ден в селото Долни Цръквенец е бил дошел по частна своя работа видният жител и чорбаджия от с. Царево село, дядо Нико п. Стоилов, познат лично на дяда Ильо. Последният, като се научава за това дохождане, нарежда да повикат при него дядо Нико. Срещата им е била сърдечна, като на стари по¬знати и приятели. От разговора с дяда Нико се узнава, че четата на Малешевския войвода Димитър п. Георгиев Беровски се била намирала по това време в с. Разловци, укривана от местното българско население. На раздяла дядо Ильо поръчва на дяда Нико да извести сам, или чрез доверено лице, на войводата Беровски да дойде с четата си веднага при четата му в с. Долни Цръкве¬нец. Дядо Нико изпълнява поръката на дяда Ильо, като изпраща писмо до войводата Беровски по нарочен куриер – един селянин от с. Богородица, намираще се недалече и южно от Царево село. Когато куриерът доближава до с. Разловци, бива спрян от патрула на четата около това село. Старши на тоя патрул е бил Христо Митов Киселички от с. Царево село, днешен стар и виден Кюстендилски гражданин. След разпита на куриера, Кисе¬лички го завежда при войводата, комуто се предава и писмото от чорбаджията дядо Нико, който също е бил лично и добре познат на самия войвода и всичките му четници. След прочитане на писмото, войводата нарежда да се приготви четата за път. В това време четата брои двадесет и един четника, към които на заминаване се присъединяват и четиринадесет души по буйни и млади селяни от с. Разловци, та всичко стават тридесет и пет души. Същата чета е разполагала с 16 пушки мартини, почти всички взети от бегълци от турската войска, една игленка, една кримка руска и три кремичарки. Присъединилите се към четата разловци са били повечето с кремичарки, а някои и без пушки – само с пищови, ножове и големи тояги. Обозът на четата се е състоял от два товарни коня, от които единия натоварен с хляб, а другия – с патрони и барут. Още следващата нощ четата тръгва за с. Долни Цръквенец. Понеже реката Брегалница е била голяма и мъчна за газене, вземат се за послужване от селото Богоро¬дица шест коня, които се връщат на стопаните им, след пре¬минаването на реката с тях. Движейки се предпазливо, в зори, стигат в с. Долни Цръквенец. Преди да влязат в селото, те биват спрени от патрулите на дядо Ильовата чета. Разбрало се, че са свои хора, и желаните гости, старшият на патрула, доброволецът четник Коста Тръпков Ракотински от Скопско, ги посреща с думите „здраствувайте братушки", какъвто поздрав те до то¬гава не били чували и им направя силно впечатление, като вземат доброволеца за русин, нещо което ги още повече зарадва и оку¬ражава. Бързо след това ги завеждат при войводата дяда Ильо. Той е предизвестен за пристигането им и заедно с подвойводите си е излязъл пред живелището си, за да ги посрещне. Като приближава до него, войводата Димитър п. Георгиев Беровски, последният отдава, един вид по войнишки, чест на дяда Ильо, който също поздравлява от своя страна и се приближава до първия, ръкувайки се и пригръщайки се взаимно. И двамата войводи са съселяни и стари и добри познати от Белград и други места в Сърбия. След това двамата войводи и подвойводите се прибират в квартирата на дяда Ильо. Всички останали четници от четата на войводата Беровски биват разпределени по живелища в съсед-ните къщи. На тия всички четници направя силно впечатление юнаш¬ката фигура на дяда Ильо, и главно, че едната му ръка е превър¬зана на кърпа през шията му.

Скоро след пристигането на четата на Димитра поп Георгиев Беровски започват да пристигат селяни, българи от околните села, които с товари носят хляб, брашно, сланина, дребен добитък за клане, съно и ечмик за конете на четниците. Всичките тия хранителни приноси биват приемани от комисия, състояща се от трима селяни и един четник от дядо Ильовата дружина. Понеже дядо Ильо още със срещата си със стария бюлюк баша Мустафа Бързе е наредил да се явяват при него в с. Долни Цръквенец първен¬ците турци от турските села на Пиянец, за да му изказват покорността си и да предават оръжието на турското население, същия ден, след обяд, в който дохажда дружината на войводата Беровски, патрулите довеждат пред дяда Ильо идещият при него първенец турчин от с. Звегор, прочутият в Пиянечко, Кюстендилско, Горно-Джумайско и други околни места хайдук Сульо, дошел да изкаже не само своята покорност, но и покорността на селото му Звегор и на целия Пиянечки край. Хайдук Сульо при тая среща е придружен и от още двама първенци-турци от пиянечките села. И тримата тия турци са на коне. Дядо Ильо посреща радостно и добре в квартирата си хайдук Сульо с неговите другари. Те се бавят при него повече от един час, след което биват освобо¬дени и си тръгват, придружени до известно разстояние извън се¬лото от няколко души от дядо Ильовите ратници. Един от тях, Илия Белчев, стар познат на хайдук Сульо, заминава с последния до селото му, за да му е гост. В знак на разположе¬нието на дяда Ильо към неговия стар и опасен противник, сега приятел, хайдук Сульо, той му предава обратно предадените пи¬щови и ятаган на патрула, за да ги носи заслужено, като стар юнак. Хайдук Сульо е особено трогнат от това благоволение на страшния за него дядо Ильо. Още на другия ден от замина¬ването на хайдук Суля започват турците от всички турски села да донасят доброволно в с. Долни Цръквенец оръжието си. Това оръжие е натоварено на коне и е повечето старо и негодно. Пушките почти всички са кремъклии. Рядко се срещат капаклии и мартини. Има донесени и много пищови, ятагани и по някоя сабя. Един определен за това четник приема оръжието, като дава разписки на лицата, които са докарали товарите, че са предали оръжието. Всичкото донесено оръжие се складирва в един зимник. Преда¬ването на оръжието продължава два-три дена. Част от по-годното предадено оръжие от турците се предава на българските селяни от Царевоселско и някои места на Малешевско, дошли да се запишат в четата на дяда Ильо. Всичкото останало оръжие се из¬праща в гр. Кюстендил, за да се предаде на тамошното руско комендантство. За всичко извършено от дяда Ильо в Царевоселско той донася по специални куриери-четници на коменданта в Кю¬стендил, поручик Савойски, добре познат на дяда Ильо от двете влизания на руската войска в Кюстендил, на 11 и 17 януарий 1878 г. Щом турското население от Царевоселско изказва покорността си и донася оръжието си, дядо Ильо обявява Царевоселската нахия за освободена от турците и за част от новообразувания Кюстен¬дилски окръг и от района на руското комендантство в Кюстен¬дил. Веднага с това обявяване той нарежда да се установят в средището на нахията с. Царево село и по всички други села местни административно-полицейски власти, които да са в постоянна и ре¬довна връзка както с него, така и с настанените висши военни и граждански власти в Кюстендилския окръг.

По искане на местното население и за по-скорошното и добро нареждане на първите местни български власти в Царевоселско, тогавашният руски комендант в гр. Кюстендил поручик Савойски, който е и временен окръжен началник, изпраща видния кюстендилски гражданин и добре познат в целия Пиянец, като търговец и дългогодишен ааза (член в Кюстендилския казалийски съвет) Христо Стоянов Векиларчов, комуто се поръчва да влезе, по случай, във връзка с дяда Ильо войвода, за да може по-лесно, бързо и добре да се наредят местните власти.

Щом пристига в с. Царево село, Векиларчов свиква веднага първенците-българи и турци от селото, разправя им, за какво е изпратен и дошел и с тяхно съгласие избира една десеточленна комисия, състояща се от осем души българи и двама турци, която нарича „правителство", и я поставя начело в селото и нахията, както и за изпълняването на всички правителствени разпореждания от Кюстендил. Съставът на комисията или правителството, както го нарича по това време местното население, е подбран от тогаваш¬ни по-видни жители на с. Царево село. Христо Векиларчов по¬ставя и дванадесет души от по-пъргавите, юначни и добре познати из селата на нахията селяни, за временна полицейска стража, на която се дава, като отличителен знак за длъжността й, тенекиена плочка с надпис „П. Л." (полиция), която да носят открито на левия ръкав на връхната си дреха, за да ги познава по това всеки, че са правителствени или царски хора. Между тия 12 души стра¬жари един бива поставен за старши. Това е Мито Петров фурнаджията от Царево село. На втория ден подир пристигането на Хр. Векиларчов в Царево село дохаждат в същото село от всички села по няколко души първенци-селяни, извикани нарочно, за да се поставят и в тях комисии от по трима души, от които един за старейшина (председател), които да представляват мест¬ната власт, да се грижат за спокойствието в селата им и да изпълняват разпорежданията на правителството, сиреч десеточленната комисия в с. Царево село, както и на всички власти от Кюстендил. След като се поставят всички тия власти в Царево село и нахията му, и като се дават лични напътствия за работата и служ¬бата им съобразно момента, Христо Векиларчов си заминава обратно за град Кюстендил, като по пътя си се спира и в с. Долни Црък¬венец, за да се види наново с дяда Ильо и да му разправи за направеното. Дядо Ильо одобрява всичко извършено от Векиларчова. Последният се връща в Кюстендил, гдето докладва по¬дробно на коменданта поручик Савойски за направеното по наре¬ждането на местните власти в Пиянец. За да се внесе спокойствие в местното българско население и да се почувствува, че турското управление е премахнато и е настъпило българско „царство", дядо Ильо, заедно с войводата Димитър п. Георгиев Беровски и с двете чети, броящи по това време не по-малко от 100 души, правят една обиколка из селата, като посещават на първо време ония от тях, които са разположени по десния бряг на р. Бре¬галница и в подножието на Осоговската планина. В тая обиколка биват посетени селата Киселица, Селник, Драмче, Вратиславци, Тодоровци, Луковица и Каменица. В последното село пренощуват. Навсякъде войводите и четниците биват посрещани и изпращани най-радушно от цялото българско население. След обиколката се връщат пак в село Долни Цръквенец, мястото на главната квартира на дяда Ильо. След обезоръжаването на турското насе¬ление и след нареждането на местното българско управление и ви-димото му затвърдяване, през първата половина на м. февруарий 1878 г., дядо Ильо, заедно с войводата Димитър п. Георгиев Бе¬ровски и по-голямата част от четниците им се отправят за Кюстендил. Останалите четници на брой 14 души, почти всички от дружината на Беровски, между които е и Христо Киселички, напускат Церевоселско и се отправят за българските села от Горноджумайската кааза, разположени по десния бряг на река Струма, за да пазят тамошното българско население от турските нападения и ограбвания, особено от ония на многобройните мохаджири (бежанци), събрали се в Горна Джумая и околностите й и постоянно обикалящи българските села, за да вземат храна за добитъка си, както и за семействата си, и за грабеж на покъщнина. Четата на дяда Ильо от Царевоселско се изтегля поради разпореждането на висшето руско военно началство, което се принуждава това да направи, за да не се оплаква повече турското главно командуване и правител¬ство, че се преминавала демаркационната линия от части от руската армия, за каквито турците считат и четата на дяда Ильо. Дядо Ильо при изтеглянето си от Царевоселско не дава да се разбере от мест¬ното население, че това става по разпореждане на руското военно началство, а защото трябвало да замине за друго място, по важна народна работа. Както това се разбира по-късно, дядо Ильо бил заминал за Сан-Стефано, за гдето през това време са отивали многобройни пратеничества от цяла свободна България, начело със софийския митрополит Милетий, за да поднесат от името на признателния български народ благодарствен адрес, скрепен с хиляди подписи чрез главнокомандуващия на руската освободи¬телна армия, великия княз Николай Николаевич Старши, на самия цар освободител Александър II. В Сан-Стефано дядо Ильо е бил представен на великия княз-главнокомандуващ, който го награждава с воено отличие.

Наредените местни власти в Царевоселско се поставят на работа и бдително пазят спокойствието в тоя край, несмущавани от турско нападение, било на местните турци, било на башибозук и войска, каквато тоя момент не се намира в околностите на Пиянец и съседните нему градове под турска власт, освен в гр. Скопие. Първата служебна работа, която се извършва по заповед на Кюстендилския окръжен началник, през втората половина на месец февруарий, това е – представянето в тридневен срок на описи за селата, с обозначение в тях, кое село, колко къщи, семейства и жители има. За по-лесното и бързо приготовление на тия описи, правителството в с. Царево село изпраща стражари да отидат във всички села и да повикат старейшините от тях, за да дойдат в с. Царево село, където ще им се прочете получе¬ното от Кюстендил предписание и ще им се обясни лично – как ще ги приготвят в определения тридневен срок, в който ще трябва да се представят, за да се изпратят на време до окръжния началник в Кюстендил. Всички повикани старейшини дохождат в с. Царево село, обяснява им се и се разотиват по селата си, за да вършат работа. В самото селище Царево село властта замолява седем-осем души от по-грамотните мастни се¬ляни, за да помогнат и приготвят описите. Някои от тия селяни сами и доброволно си предлагат услугите за тая работа. Повикват се в управлението всички глави на семейства от селото и тук се приготовляват описите. Работата трае два дни. Понеже в оста¬налите села няма достатъчно грамотни селяни и представените от тях описи са неграмотно написани, то повикват се старейшините, за да ги препишат отново, като в тая им работа биват подпо¬могнати от по-грамотните селяни от с. Царево село, които са вече приготвили описите за това селище. Поправките биват извършени навреме и всички описи се предават на 28 февруарий на на¬рочно изпратените за тая цел конни полицейски стражари от Кю¬стендил.

В началото на месец март 1878 г. се получава второ предписа¬ние от окръжния началник в Кюстендил да заминат от всички села на участъка делегати (депутации), за да посрещнат софийския генерал губернатор, който щял да пристигне това време в гр. Кюстендил. Числото на тия делегати е определено наспроти голе¬мината на селото, като се изберат хора без разлика на народност и вяра. Всички села изпращат по три-четири души, а от с. Царево село – десет души делегати. Със същото предписание тия делегати се викат и да изберат членове на Кюстендилския окръжен съвет. След посрещането на губернатора става избор за окръжни съ¬ветници в Кюстендилския окръг. При тоя избор от Царево¬селско, което се счита по това време част от тоя окръг, биват избрани двама души за окръжни съветници. И двамата избрани са от с. Царево село. Те са Иванчо Попов Икономов и Ангел Ников. Първият от тях бива избран и за постоянен член на окръжния съвет, чието постоянно присъствие (комисия) се нарича тогава „окръжен управителен съвет".

Благодарение на благоразумието на тогавашните управници в с. Царево село няма никакви насилия, своеволия и безправия над местното турско население. То, както в Царево село, така и по дру¬гите турски села е успокоено и излиза свободно по полето, по частните си работи. Нещо повече. То бива пропускано да ходи сво¬бодно на пазар и в с. Виница, гр. Кочани, Пехчево и Берово, останали под турска власт. Тогава се пропущат свободно всеки съботен ден, когато става пазаря в с. Царево село, и идващите на пазар в това село турци и българи от Кочанско, Щипско и Малешевско. Със средището на окръга, гр. Кюстендил, връзката е постоянна. Между тоя град и с. Царево село има, почти всекидневно, движение на хора, било за пазар, било по други нужди. Сноват и агенти на властта, носещи правителствена кореспонденция. Цялото българско население е радостно и доволно от настаненото в селата им вече българско управление, българско царство, и никой в това време не мисли и не допуща, че това е временно, и че там пак ще се върне турската войска и власт, за да остане то пак наново в робско положение. Да мислят така са прави, защото, по това време, според Сан-Стефанския договор от 19 фе¬вруарий 1878 год., не само Царево село и Пиянец влизат и ще влязат в пределите на Сан-Стефанска България, но и цяла Ма¬кедония. Радостта и доволството на българското население от Ца¬ревоселско от свободата, от царството му, не трае дълго време, понеже, в края на месец март 1878 год., идещата турска войска от гр. Скопие заема наново Царево село и цялата Пиянечка котло¬вина, като настанява в тях пак турското управление.

III

ЗАЕМАНЕТО НА ЦАРЕВО СЕЛО ОТ ТУРСКАТА ВОЙСКА И БЯГСТВОТО НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ ОТ ПИЯНЕЦ В ПРЕДЕЛИТЕ НА СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ. – На 29 март 1878 г., завръщащи се тоя ден царевоселчани от пазаря в с. Виница, Ко¬чанско, разпространяват в средището Царево село неприятната но¬вина, че откъм Кочани се била движила турска войска към селото, начело с Хафъз паша, командуващ част от турската войска във войната между Сърбия и Турция, открита на 2 декемврий 1877 год. и свършила с Одринското примирие на 19 януарий 1878 год. Все от същите пазарджии, които видели, че тоя ден турската войска, идеща към Царево село, се била спряла на почивка на Калиманското поле, се разбира, че тая войска е многобройна, около три до четири хиляди души, от които няколко табора пехота, четири планински оръдия и около 150 души конница. Така както се движила турската войска, от всички се вярвало, че на другия ден, най-късно вечерта, тя ще стигне и влезе в Царево село. Смутено от тая но¬вина, мастното „правителство" изпраща няколко души от стражарите, както и доброволци-селяни да заминат към местността „Витлата" и да проверят, дали наистина се движи турската войска от Калиманско поле към с. Царево село. Новината се подтвърждава. Започва съвещание между българското население, какво да се прави: да останат ли по домовете си, или да бягат, за да се спасят от турската войска и бащибозук, който се движи с нея, пък и от самото местно фанатизирано турско население.

В грамадното си мнозинство то решава да се бяга. И започват да се приготвят бързо за път към Черната скала и Кюстендилското поле, гдето има руска войска и власт. Понеже бягството става неочаквано и набързо, то тръгват на път, кой както може и каквото може да понесе от храна и покъщнина, както и да закара по нещо от добитъка си. До надвечер всички български семей¬ства от Царево село, с изключение на двадесет-тридесет такива, напускат селото и бягат на север към Кюстендилско. Побягват тоя ден и много български семейства от останалите села на Царевоселско. Тези, които са северно и западно от Царево село, бягат към Кюстендилско, а ония от източната и югоизточна половина на котло¬вината, като съседи и по-близко до град Горна Джумая, бягат към него, който е зает от руската войска, макар и след примирието.

Царевоселскит турци при това бягство на българското население се държат видимо добре и мнозина от тях увещават българите да не бягат и че ще ги запазят от идещата турска войска. Това поведение турците държат за себе си, защото вярват, че, макар и да дойде турската войска, тя няма да остане за дълго време, защото, сигурно, след някой ден ще дойде руската войска, за да заеме Царево село, да настани отново българска власт в него, която ще потърси оттоворности от местното турско население, ако то извърши изстъпления над българите, – нещо каквото става и знаят всички царевоселски турци с турско население от гр. Кюстендил, по време на повторното заемане на тоя град от руската войска. Никой българин не се решава да остане. Побягнали и за¬пазили живота си, бежанците имат надежда и вяра, че руската войска не ще ги остави така, и че тя непременно ще дойде в тех¬ния край, за да прогони турската войска и да настани там отново българското управление.

До вечерта на 29 март доста малко от побягналите семейства могат да прехвърлят не далечното било на Осоговската планина, за да стигнат в някои близки до това било села и махали от Кюстендилския окръг. Повечето от Царевоселци остават да пренощуват в махалите на с. Долни Цръквенец, намиращи се недалече от пътя за Черната скала и с. Ветрен. Някои семейства остават да пренощуват и из останалите български села, разположени по южните склонове на Осоговската планина и не далече от билото й. Много семейства продължават да пътуват и през цялата нощ. Най-закъснелите напускат селата си на 30 март сутринта. Никой от бежанците не е застигнат от турската войска, нито е преследван в бягството си от съселяните си турци. Последни бягат няколко души от по-юначните царевоселски българи, които, с оръжие в ръка, са смитали да възпрат турската войска, за която цел още от предния ден са се били отправили към местността „Биглата", по пътя за Кочани. Обаче, виждайки многобройността на турската войска и безполезността да й се опрат, намират за разумно да се оттеглят и да следват и те участта на бежанците, с надежда за по-добра участ и помощ от руската войска от Кюстендил.

Тоя ден турската войска, идеща от Калиманското поле, бавно и предпазливо се движи към Царево село. Когато, след обед на същия ден, се задава главата на турската колона и същата навлиза в Царевоселското поле, всички българи-бежанци, намиращи се по това време при склоновете и билото на Осоговската планина, наблюдават движението й. Тук те нямат страх от войската, защото са на едно разстояние от нея не по-малко от 10 клм. До вечерта, през нощта и на другия ден – 31 март, всички бежанци прехвърлят билото на казаната планина и се пръсват, за временно настаняване, по ближните села и махали, а някои се отправят и за самия град Кюстендил. През това време също така много души бежанци от източната половина на Царевоселско се прехвърлят в Горно-Джумайско, като по-ближно до техните се¬лища. Щом турската войска на предния ден подир обед стига до западната окрайнина на Царево село, тя спира. По това време там са били излезли да я посрещнат всички турци от Царево село, както и много други от турцит из останалите села от Пиянец. Също така са били излезли на среща и всички останали в селото, около 20-30 души българи, решили да не бягат от селото си и се помирили със съдбата си. При посрещане на вой¬ската, направя впечатление на командиря й Хафъз паша, че между посрещачит има много малко българи, когато знае, че в Царево село мнозинството от населението е българско. Веднага му се об¬яснява от присъствуващите първенци-турци, че липсата на повечето българи от селото им се дължи на избягването им от страх, че ще пострадат от войската и движещия се с нея башибозук от Кочанско. Още на самото място на срещата пашата повиква трима души от посочените му по-първи хора измежду посрещачите българи, селяните Ангел Стоянов Чипев, Атанас Иванов и Митко Ников бояджията, на които заповядва да заминат веднага по посока на побягналото българско население, да го насигнат и да го поканят от негово име да се завърне по домовете си, защото няма да го закача никой, и че султанът е дал амнистия за всички извършени престъпления през време на войната. Тия трима души българи-царевоселчани веднага заминават, за да изпълнят заповедта на пашата.

На всички посрещачи турци и българи пашата съобщил, че границата между турската империя и новосъздаденото българско княжество щяла да мине по водораздела на реките Брегалница и Струма, като Царево село с всички села от нахията му в коритото на река Брегалница щели да останат в пределите на турската държава. По случая, той извадил и една карта, с обозначение на нея на тая гранична линия, която посочил и на няколко души от първенците турци. Това съобщение произвело между местното турско население радостно настроение и го окуражило. Настроението между българите е било едно от най-тягостните. След посрещането войската влиза в селото и се настанява на живелище. Местното турско население се въздържа да върши грабежи над къщите и имуществото на избягалото българско население, както и над имотите на останалите в селото българи, а също и да върши насилия над последните. Това то прави, защото е още под страха, да не дойде след някой ден руската войска и да пострада. То се въздържа също и поради наказание от пашата, който при посре¬щането го предупреждава да не закача с нищо мирното местно българско население, защото иначе ще ги накаже най-строго. Въздържат се и турските войници от страх пред началството си, което се бои да не създаде на правителството и на държавата си нови неприятности и бедствия.

Тримата пратеници на пашата, сиреч споменатите местни българи-царевоселци стигат още през нощта в с. Долни Цръквенец. Понеже тук не сварват бежанци, то на другия ден сутринта се отправят за селата Ветрен и Църварица, гдето смятат да намерят повечето от бежанците и да им предадат заповедта на пашата. Ако и да намират тук много бежанци, никой от тях не вярва на думит на пашата, предадени им чрез пратениците, и не изказва желание да се върне в дома си.

Понеже на другия ден дохождат в с. Църварица четирима души руски кавалеристи, за да разузнаят, какво е положението в Пиянечкия край, а също така се връщат от гр. Кюстендил и заминалите още на 29 март вечерта двама млади и буйни царевоселчани, Христо Митов Киселички и Иванчо Николов Стамболийски, които донасят радостни новини, че скоро руското началство ще изпрати войска, която да пропъди турската войска от Царево село и да настани пак българско управление, то всички бежанци, не само от разположените в с. Църварица, но и по всички околни села, отказват да се върнат и решават да останат да чакат с пълна вяра дохождането на руската войска, с която ще заминат заедно, за да се върнат по домовете си свободни, а не роби. При това положение и надежда не се връщат обратно в с. Ца¬рево село и тримата пратеници на пашата. И те остават да чакат. Нека кажем нещо за двамата куриери. Още на 29 март вечерта, след като побягват заедно със семействата си към Черната скала и ги оставят за пренощуване в с. Долни Цръквенец, тия двама млади и буйни царевоселчени заминават с коне и въоръжени за гр. Кюстендил, за да известят на тамошното руско военно начал¬ство и на властите, че многобройна турска войска, идеща откъм Кочани, се насочва към Царево село, за да го заеме и възстанови там отново турската власт. На 30 март пред обяд, като пристигат в гр. Кюстендил, отиват право в конака, гдето се помещава руското комендантство и окръжния началник. Като остават конете си в двора на конака, постовите стражари ги завеждат при полицмейстера (полицейски пристав) Мито х. Трайчев Кратовалията, комуто разправят, защо са дошли и какво е положе¬нието на Царевоселско. Той ги завежда при окръжния началник, щабс-капитан Овсяний. Последният, след като ги изслушва, ги препраща при коменданта, поручик Савойски, който от своя страна ги разпитва по-подробно за количеството на дошлата турска вой¬ска в с. Царево село и от какъв род оръжие е. На молбата им до окръжния началник и коменданта да се изпрати по-скоро руска войска, казват им се и от двамата по няколко общи и утешителни думи, в смисъл, че ще се вземат мерки за поправяне на положението и изгонването на турската войска. От разговора, който водят с някои познати и първенци, тогавашни кюстендилски граждани, които им дават голяма надежда, че положението в Пиянеца ще се поправи, като сигурно скоро ще замине за там руска войска, двамата царевоселски куриери се радват и остават с убеждение, че работата е добре и скоро ще се върнат в Царево село, заедно с руската войска. Това им убеждение се засилва още повече, когато на другия ден, 31 март, се научават, че комендантството е било вече изпратило една команда от четирма души улани (кавалеристи) за разузнаване на положе¬нието към Царево село. Зарадвани от тая приятна вест, те се приготвят веднага за път и си заминават, за да намерят по- скоро оставените си по пътя на бягството семейства и да разправят на всички срещнати изплашени бежанци да не се боят, защото си¬гурно, след три-четири дни, ще замине за Царево село руска войска.

Когато Христо Киселички и Иван Стамболийски пристигат в с. Църварица, намират настанени из махалите му със стотини от избягалите семейства от разните села на Царевоселско. Тук са при-стигнали и са се настанили и техните семейства. Също така това време там са и пратениците на пашата, които, след разговорите им с куриерите, и, обнадеждени, че руската войска скоро ще за¬мине за Царево село, за да прогони турската, решават да не се връщат в селото си, докато са турците там и да понасят и те бежанската участ. Дошлата и установила се в Царево село турска войска нарежда в целия Пиянец по долината на р. Брегалница тур¬ска власт и разставя постове от войници на няколко километра южно от билото, от водораздела на реките Струма и Брегалница. Тия постове са раздалечени един от други с километри и тая им рядкост, в доста пресечената планинска местност, дава възможност на повечето от бежанците, в продължение на месеци, осо¬бено през лятото, да се връщат лесно по домовете си и да изнесат от там останалата си храна и покъщнина, без да бъдат за¬белязани и преследвани от турската войска и власт.

Решението на Берлинския конгрес от началото на месец юлий 1878 год., според който Сан-Стефанска България бива разпокъсана на пет части и цяла Македония, заедно с Царевоселско, остава отново под пълна турска власт, внасят голямо разочарование не само в новосъздаденото свободно българско княжество и всички български земи, но и между многобройните бежанци от Царево¬селско, което се засилва с настъпването на есента и зимата. Студът и лошото им положение през това време накарва доста се¬мейства от тях да се върнат в родните си места.

При завръщането им турците не им правят препятствия. Това поведение на турците окуражава и други семейства от останалите отсам границата бежанци, за да започнат и те да се връщат по домовете и селата си. По тоя начин до към Арахангелов ден, 8/21 ноемврий 1878 година, се завръщат около половината от всички избягали семейства. Останалата част, в това число и почти всички бежански семейства от Царево село, решават да оста¬нат в пределите на свободна България. Те се заселват главно в Кюстендилско, Дупнишко, Ловчанско, Плевенско, Луковитско и в София. Във всичките тия места те се заселват в опразднените от избягалото турско население села, като се настаняват по къщите му и заемат част от имотите му за обработване и поминък. Настаняването им става чрез определените от властите ко¬мисии за тая цел. На първо време се подпомагат с храна и помалко парични средства. По селата на казаните места се настаняват главно бежанците от селата на Царевоселско, без тия от самото Царево село. От избягалите из Царево село около 150 българ¬ски семейства, една малка част се заселват в с. Бобошево, влизаще в тогавашния Дупнишки окръг, в гр. Дупница, както и в София. Грамадното, обаче, мнозинство от тях, около 120 се¬мейства, се настаняват в гр. Кюстендил. Тук те биват настанени от властта в останалите множество празни турски къщи, като на първо време биват подпомагани с храна (хляб и жито) от общината, а на най-бедните се отпущат и малко парични помощи. На следващата година, когато се формира пограничния баталион, със седалище на щаба му в гр. Кюстендил, няколко души от по-младите, грамотни, буйни и юначни царевоселчани се записват в тоя баталион и добиват чинове, които в последствие им позволяват да заемат длъжности в полицейската стража и разни други служби. Настанилите се бежански семейства из Ловчанско, Плевен¬ско и Луковитско скоро се замогват и някои от тях, благодаре¬ние на трудолюбието и пестовността си, достигат завидно матери¬ално положение. В първите години след освобождението, наста-нилите се многобройни бежански семейства от с. Царево село и от другите села на Пиянец в гр. Кюстендил обръщат вниманието на местните кюстендилски жители, както и на пришелците от другите краища на тогавашното българско княжество, с обноски, носия, говор, трудолюбие, особено у жените, и други добри качества, които рязко и явно ги различават от местните жители. Името „пиянчанин" тук остава синоним на бежанец.

Така, Царевоселско или Пиянец, след освобождението на Бъл¬гария, на три пъти бива огрявано от свободата и се счита като не¬разделна част от свободна България. Това е през годините 1878 1912-1913 и 1915-1918.

Публ. в сп. “Родина”, София, год. І, юни 1939, кн. ІV, с. 143-161.