ПРОДЪЛЖЕНИЕ № 2

В продължение на повече от четвърт век д-р Ганчо Ценов води непрекъсната война с проф. Васил Златарски, която започва от 1914 г. когато кандидатурата на д-р Ценов за доцент по история в Софийския университет е отхвърлена, при което проф. Златарски е основния рецензент на неговия представен труд. Тази война продължава и след смъртта на проф. Златарски, когато отново д-р Ценов се кандидатира за неговото овакантено място като ръководител на катедра. Независимо, че проф. Златарски е вече починал битката срещу д-р Ценов е поета от колегите на Златарски и на негово място като ръководител на катедрата е назначен професор Петър Ников, докато битката се пренася на терена на тогавашния съд. Това я прави изключително популярна сред българската общественост, а д-р Ценов след приключването й ще емигрира окончателно в Германия, където живее до смъртта си. След 9 септември 1944 г. новата власт ще сложи забраната си върху неговото творчество, определяйки го като фашистко, а него като агент на Третия Райх. Не по-добра съдба новата власт определя и за главния опонент на д-р Ценов проф. В. Златарски, творчеството на когото ще започне да се преиздава чак през 70-те години на миналия век. Тогава една от залите на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, както и софийска гимназия ще бъдат кръстени на неговото име. По отношение на д-р Г. Ценов трябва да се отбележи, че неговото творчество и днес трудно си пробива път в научните среди, докато неговите последователи са главно извън рамките на академичните среди.

Този текст, трети по ред напоследък, определено е едно продължение от писмените нападки на д-р Ганчо Ценов срещу проф. Васил Златарски. Този път д-р Ценов насочва критиките си не само срещу проф. Златарски, но и към редица други от българските историци, главно проф. Гаврил Кацаров и проф. Йордан Иванов във връзка с подготвеният юбилей за хилядогодишнината от смъртта на свети Климент Охридски. Юбилейният комитет, когото д-р Ценов нарича отбор е трябвало да подготви честването на годишнината от смъртта на българския светец и просветител за 27 юли 1916 г., когато според изворите се навършват 1000 години.

Въпреки, че д-р Ценов пише голям труд за свети Климент, той излиза публично с малка брошура от 16 печатни страници, в която оспорва решенията на юбилейния комитет, както и датата на която се отбелязва годишнината на един от най-авторитетните продължители на делото на Светите братя Кирил и Методий.

Трудът му „Кой е Климент Охридски?“ е отпечатан също в годината 1915, когато е разпространявана и по-долу приложената негова брошура.

Д-р Г. Ценов се чувства сериозно дискредитиран след публикуването на рецензията на проф. Златарски върху неговия труд. (Вж. Проф. В. Златарски, Оценка за съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов. Предизвикано обнародване, в Годишник на Софийския университет, 7 (1911-1912).) Тя му дава повод да започне всестранна битка срещу уважавания професор, чиято известност се простира далеч извън границите на България, като малко преди скандала с д-р Г. Ценов той е избран за член на Руската академия на науките. Независимо от това д-р Ценов търси подкрепа срещу Златарски в изказванията именно на утвърдени руски изследователи.

И тук, както в предишните свои писания д-р Г. Ценов изважда на показ примери от проучванията на проф. Златарски, обвинявайки го в непознаване на изворите и литературата, както и в плагиатствания на чужди текстове.

Силната страна на д-р Ценов в неговите писания е сериозното и задълбочено познаване на чуждестранните автори и извори, които цитира не само на оригинален език, но и в негов превод на български.

Тази брошура на д-р Ценов едва ли ще промени вече утвърдените теории в родната наука, но тя дава обилен материал за нравите сред научната ни общност и интелигенцията стотина години назад във времето.

И тук несъвършенствата на тогавашната типография дава своето отражение при изписването на цитатите на чужди езици и специално на тези, които са на гръцки.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ХИЛЯДА ГОДИНИ ЛИ ОТ СМЪРТТА НА СВ. КЛИМЕНТА?
КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ ОТ Д-Р ГАНЧО ЦЕНОВ.

 

Под водителството на проф. Златарски при Университета се е образувал отбор за отпразнуване на 27 юли 1916 година хилядагодишнината от смъртта на св. Климента.

За да се даде по-голяма тържественост на празника избрани са за почетни председатели на отбора Негово Блаженство Екзархът и господин Министерът на Народната Просвета. От рекламите, които се правят из вестниците, се разбира, че тоя празник няма да бъде само празник на отбора, но и на българския народ изобщо.

Нищо по-похвално не може да има от желанието да се напомни на българския народ за славната епоха, в която е действал Климент, обаче отборът не мисли това. Той иска само да занимава обществото, за да му обира парсата, защото не се води от морални подбуди онзи, който и подържа Ягича, че Кирил и Методий са гърци, и кани байганювците да ги чествуват като българи. Искам да кажа, че чистото дело иска чисти ръце, а професор Златарски е признат за лъжец (швиндлер, коцкар) поради следните си престъпления:

1. За да стане професор Златарски е излъгал Университета, че за определяне границите на българската държава се е ползувал от старите гръцки писатели, като Теофана и Никифора, когато той не ги е и чел, а просто е преписвал от историята на Голубински, което се вижда от долното сравнение.

 

ЗЛАТАРСКИ:

От данните, които ни дават Теофан и Никифор, как е била опре-делена защитата на държавата границите на българското новоосновано царство могат да се определят приблизително: на изток – границата, като е захващала от устието на Дунава, отивала по брега на Черно море до преградият на Стара планина, може би до устието на р. Камчия и близката Камчийска планина.

На юг границата се е захващала от Черно море и е отивала по северните преградия на Стара планина до р. Искър, при изхода на Искърското дефиле; следователно, всичките северни устия на балканските проходи са принадлежали на българите.

Що се отнася до северната граница, то тя остава за Аспарухово време трудно определяема: наистина по-сетне в началото на IX век бъл-гарите са владели и отвъд Дунава една доста голяма част от Банат с Трансилвания и Влашко, но ние не знаем, кому е принадлежало това за-воевание. Ако то е било направено от Аспаруха, то все пак не е известно, колко надалеч от Дунава на север в току-що казаните земи на север е вървяла границата, ако ли пък то е направено след Аспаруха, то при него северната граница е съставлявал Дунавът. Както и да е било, в тия приблизително граници се е почнала историята на българското царство.

 

ГОЛУБИНСКИ:

Что касается до первоначаных пределов основанаго Аспарухом государства, то восточная граница его, начинаясе с устья Дуная, шла по берегу Чернаго моря за Варну (Memor. pop., II. 508).

Южная граница, начинаяс немного южнее Варны, шла по северным отрагам Балканов, с которых оставляя влево Софiю, еще находивщуюс во власти греков, приблизительно на р. Мораву у нинешняго Пирота или Шарыкiоя, и потом по сей последней и по Болгарской Мораве.

Северная граница остается неизвестною: после Аспаруха болгары владели по сю сторону Дуная, более или менее значителной частью Баната с Трансилванiей и Влахiи с Молдавieй, но нет сведенiи, кому принадлежало это завоевание. Если оно било сделано самим Аспарухом, то граница шла неизвестно на каком растоянiи от Дуная, по сейчас указаным областям; если же после Аспаруха кем небуд из его приемников, то границу составлял самый Дунай. (Исторiя православных церков, 1878, стр. 4.)

 

2. Професор Златарски е излъгал Киевския конгрес, че той е онзи, който е установил, че Абоба е старата българска столица, когато това е било установено от Шкорпила, както свидетелствува проф. Успенски, в Известията на института, том X стр. 6-7: „Несогласiе заявлено было со стороные молодаго болгарскаго ученаго г. В. Златарскаго. В своих ранних работах он держалея традицiоннаго взгляда на первую столицу болгарских ханов, отождествляя ее с Преславой, по етому к теорiй г. Шкорпила он отнесся с полным недоверiем, называя ее повехрностной и нуждающеся в научних доказательствах. Неодобрительно отзовавшис в конце 1898 год. „О голой бездоказательной догадке“, которой позволил себе г. Шкорпил, уже в следующем году в августе месеце г. Златарскiй публично выступил на XI Археологическом съезде в Кiеве с якобы новой и ему принадлежащей теорieй о прiуроченiи памятников Абобы к болгарской старине“.

А един подобен швиндпер не може да стои на чело на едно свято дело.

Сега нека видим, че коцкарят си остава коцкар.

1. За да подведе Университета, че българите са се покръстили в 9 век, той го излъгал, че покръстващия се български княз се е казвал Богорис: „Близкият по времето на покръстването византийски писател, известен под името „Продължител на Теофана“ писал в 945-959 съобщава, че покръстеният български княз се наричал Богорис“ (стр. 56), като скрил известието на по-стария писател Симеона Магистера, който го нарича Гобор. (Τφ δ’αύτοΰ ετε’ εκστρατεύει Μιχαήλ άμα Καισαρι διά τη γης κκι θαλάσσης κατά Γόβορι ά'ρχοντα Βουλγάρων. (Goten oder Bulgaren, стр. 202). Гобор е живял в IV век.

Това е възела на цялата история по покръстването на българите, щом Златарски него не може да развърже, не може да защити тезата, че покръстването на българите е станало в 9 век.

2. Понеже аз бях казал, че готи и българи е едно и също, Златарски, за да подведе Университета, му казва, че готите в V век били заминали за Италия: „Готите ли? Но те още в края на V век бяха вече в Италия. (стр. 7), когато онези готи, за които в IV век е изнамерено писмо, т.е. за които става дума, са си останали в България, както това свидетелствуват почти всички писатели. Йордан напр. казва: „имаше и други готи, тъй наречените малки готи, един многоброен народ. Техен свещеник и върховен владика беше Вулфила, който им бил изнамерил и писмена. Днес (550 г.) те живеят в Мизия в областта Никопол до полите на Стара планина“.

Който не може да обясни, какво е станало с писмото на тези мизийски поселенци, не може да защити тезата, че писмото на жилещите на същото място и в същото време българи е изнамерено в 9 век.

3) Аз бях казал: понеже руският хронист Нестор и Панонската легенда считат Методия за наследник на апостол Андроника в Илирия (II в.), понеже в Бохемската легенда Кирил се поставя във времето на св. Августина (IV в.) Temporibus magnnfici Doctoris beatissimi Augustini Beatus Cyrillus etc.), понеже Кирил е действал във времето на солунския епископ Йоана, който е живял в 4 в. и който в други легенди се нарича патриарх Йоан, какъвто в царуването на Михаила III не е имало; то Кирил не е живял в 9 век, а в 4-ти. Ето как е съборил пред университета горните факти професор Златарски: „Едничко изключение тук прави чехската легенда, според която Кирил е бил съвременник на Августина (стр. 34). Това важно свидетелство не може значи да се събори. За Солунския епископ Йоанна, не казва нищо, а само за патриарх Йоана: „Ганчо Ценов, който изследва историята на Кирила и Методия не знае или скрива, че патриарх Йоан Граматик, известен още и под името Анний, който бил въздигнат на патриаршеския престол от иконобореца императора Теофила в 833 год. и свален поради иконоборството си на събора в 842 год. (стр. 31). – Понеже Кирил и император Михаил едва са били родени, когато е бил свален казания патриарх, то във времето на Кирила и Михаила не е имало патриарх Йоан. Златарски прочее не е могъл да защити тезата, че Кирил е живял в 9 век, нито въз основа на изкуствено нагодените от него факти. Сега нека притурим, че в Солунската легенда се казва: „Сьниди (Кирил) в Солоун град, и сьнидох и iавихсе митрополитоу Iоану и iегда поведах ieмoy, он поруга се мне велико и рече, ω старче безумни, бльгаре соут человекоядцих (т.е. скитското племе андрофаги.) и тебе хотет изести“. Солунски митрополит Йоан, който да мрази българите се споменва в Чудесата на св. Димитрия Солунски (§ 48), когато на Солун е нападал Кубер или Гобор, което е станало в IV в.

Понеже по тоя начин се установява, че Кирил е живял в IV в., то Златарски не споменва епископа Йоана. Който не може да събори горните факти, не може да защити тезата, че Кирил е действал в 9 век.

4. Златарски: „Знае се от житиета, че след смъртта на Кирила, Методий е бил изпратен за архиепископ на Панония и чехска Моравия“ – Това не се знае. Легендитe не казват, че Методий е бил епископ на чехска Моравия. Руският хронист Нестор и Панонската легенда казват, че Методий е бил епископ в Панония на стола на апостола Андроника: „Да и емоу святит на епископство в Панонiи, на стол святаго Андроника апостола“. (Пан. л., § 8. Билб. 268). Понеже Андроник е бил илирийски или македонски владика, то Методий като негов наследник е бил Македонски владика. Под Панония прочее е разбирано Македония или България, а не Чехия. Но не е само това. В Панонската легенда се разправя, че Коцел повикал Методия, приел го с голяма чест, задържал някои от учениците му за попове и дякони и пак го повърнал в седалището му, от дето е дошел, т.е. в Македония. (§ 13). Методий превел някои църковни книги (§ 15), подир което се отправил в земята на угорския (Българския) крал:

„Пришедшоу же на страни доунаиския королю оугорьскомоу (§ 16) и тук, т.е. в българската земя, умрял. Бил е значи български владика. Същото и в житието на св. Наума се казва, че Методий след смъртта на брата си се завърнал в България. (Ό δέ θαυμάσιος Μεθόδιος λυπούμενος κατά πολλά είς τον εκείνου χωρισμόν, παρέλαβε τούς μαθητάς του, ών μέρος ούκ έλαττον ήτον ό θεοφόρος Ναούμ καί αποφάσισε να έπιστρέψη πάλιν εις τήν γην των Βουλγάρων. 4. Билб. 309).

В късото житие на св. Климента се казва, че Методий е бил архиепископ на Моравия и България. (Μεθόδιος δε Μοράβου καί Βουλ-γαρίας αρχιεπίσκοπος, § 5. Билб. 303.) и че Климент, който е бил илирийски (македонски) владика е бил под властта на архиепископа Методий (§ 5). Може би да не се бърка Българска Морава с Чехска Морава, в Пространното житие на св. Климента Методий се нарича епископ на Панонска Моравия (επίσκοπον Μοράβου της Κανονιάς § 3). А Панония, както знаем и от историята на Иречека в 9 век, когато уж е действал Методий там, е владяна от българите, тъй че Методий от сяка гледна точка е бил български владика.

Никое житие прочее не казва, че Методий е бил чехски владика. Никой стар атлас не е поставил Чехска Моравия в пределите на Панония. Зл. не е говорил следов. истината, като е казал, че според легендите Методий е бил чехски владика.

5. За да подведе Университета Златарски вади отделни думи от Анастасия Библиотекаря, според които българският народ се бил покръстил в 9 век, когато Анастасий Библиотекарят не разглежда българите в България, а българите в Епир, Дардания и Тесалия (Sedes apostolica, juxta quod decretalibus sanctissimorum Rom a norum praesulum doceri poteritis utramque Epirum, novam videlicet veteremque totamque Thessaliam atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demonstratur cujus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nuncupatur, antiquitus canonice ordinavit et obtinuit.)

Епир, Дардания и Тесалия, за които тук става дума, съставляват днешна Албания и Северна Гърция. Тези места са били заети от българите в IV в. Българите от към Македония са се били разпрострели към Албания и Гърция. Гърците сега претендирали за църковна юрисдикция над горните места, защото преди българите да заемат тия места, там е имало гръцки свещеници. Тези българи прочее е разглеждал Анастатий Библиотекарят, а не българите в Мизия и Тракия, както представлява Златарски. Това нахлуване на българите от към Македония към Албания и Гърция се е отбелязало от гръцките писатели, като нахлуване на северни народи. Златарски разбрал тези северни народи в днешна смисъл, за това казва, че българите излезли от към Волга и Урал наместо от към Вардар и Воден. И понеже фактите го изобличават, той прибягва до фалшифициране и псувни. С псувни и фокусничество горните факти не се изличават.

Без всякаква срам прочее се кани българския народ да празнува, че във време на покръстването неговите хагани (?!) едва били заели земята от Стара Загора до Бургас, че той по онова време още не е владял Македония и пр. с неморална бодбуда байганювщини.

Професор Златарски не е единственият, който подържа, че писмото е изнамерено в 9 век.

На същото мнение е и деканат на славистиката Ягич. Той освен това учи, че Кирил и Методий са гърци, че Методий е чехски владика и пр. Ягич и онези, които мислят като него, основават това свое мнение главно на пространното житие на св. Климента и Панонската легенда. Нека тогава да видим, какво говорят тези легенди. Пространното житие на св. Климента напр. счита българите за скити: καί ουτω της σκυθίκης πλάνις τό των Βουλγάρων έθνος άπαλλαγέν, § 4. А скитите са покръстени още от апостола Павла. След това скитите съставили особена християнска секта. Основател на тая секта според живещият в V в. църковен историк Сократ бил скитянина Саракин. Учението на Саракина имало примес от учението на Питагора и египтяните. Саракинов ученик бил Теребинт. След смъртта на Теребинта Кубрик наследил имането му, а също и книгите, които Теребинт бил събрал от скитянина. Кубрик се нарекъл от сетне Мано, поради което верата, която той проповядвал, се нарекла манихейство (Goten oder Bulgaren, стр. 187). Според Страбона гърците наричали с името Мано фригийците (Goten oder Bulgaren, стр. 112). Пак според Страбона и Херодота фригийци са наричани жителите по р. Цръна в Македония. (Goten Oder Bulgaren, стр. 62-63). А че реката Цръна и Брегалница са отечеството на манихеите или богомилите, е известно в науката. Тук на Брегалница било настанало според успението на св. Кирила и българското или славянско писмо. За това в отговорите на папа Николая до българските запитвания се казва, че българите, които отишли при папата, носели сарацински, т.е. сарацинови книги. От този род хора са и сед-мочислениците, защото те според Пространното ж. на св. Кл. са манихеи. Препирайки се учениците на Методия със своите противници, те извикали: Еί μέν ώς Μανιχαίοι το κατά Θωμάν ευαγγελίαν, οδτως δμεϊς άλλο προενεγκεΐν έχετε τήν τοιαύτην περί του πνεύματος διδασκαλίαν είσηγησάμενον, δείξατε τοΰτο κεκανονισμένον καί σιωπήσομεν. § 8. (Ако вие можете да ни покажете друго евангелие, което да учи това за Св. Дух, както що манихеите показват евангелието от Тома, то покажете, че то е канонично и ние ще млъкнем). Това манихейство се потвърждава и от патриарх Фотия. Той казва, че не се минали нито две години откак Българите приели православната вера и въз тях като гръм и светкавица налетели други българи от север, които им посеяли семето на манихеизма: Της Μανοΰ Γεωργίας, έν αύτοίς, τά σπέρματα κατασπέιροντες (Goten oder Bulgaren, стр. 190.) Ταύτην την άσέββικν οί τού σκότους έκείνοι ’Επίσκοποι (επισκόπους γάρ εαυτούς επεφήμιζον) μετά των άλλων αθεμίτων Βουλγάρων έθνος ένέσπείραν. (Goten Oder Bulgaren, стр. 254).

Българите получавали миро от по-старите, които те наричали епископи: ’Αλλά γε δη, καί τούς δπό πρεσβυτέρων μύρω χρισθένθας, άναμυρίζειν αύτοι οδ πεφρίκασιν έπισκοπους έαυτούς άνκγορευοντες. (G. od. В., стр. 253).

Според Фотия прочее българите са манихеи, т.е. изповядвали са вярата на скитянина Саракина или на жителите по р. Черна и Брегалница, и са имали своя църковна организация, която не е зависела нито от Рим нито от Цариград. На този факт не са били обърнали онези внимание, които казват, че покръстването на българите е станало в 9 век. Те казват, че манихейството се било явило едва във времето на Петра.

Отечеството на българските манихеи, е била земята Пеония. Пеония е била центърът на готската държава. Пеонецът Телеф се сочи като един от най-славните готски императори. Неговата държава според живеещия в IV в. Орозий е граничела от към изток с устието на Дунава, от към югоизток с Тракия, от към юг с Македония, от към Африка с Далмация, от към запад с Истрия, от към север с Дунава (Goten oder Bul-garen, s. 73).

В центърът на тази държава или на Брегалница Кирил е създал българската азбука (Успение на св. Кирила, Бильбасов, стр. 240). На Брегалница и Овче поле Борис е градил цръкви и мънастири. Но, което е особено важно, то е, че в размерите на горепоменатата Телефова държава се намира и отечеството на глаголицата, както установява Ягич в своето съчинение: Zur Entstehungsgeschichte der Kirchenslawischen Sprache, Wien, 1912, s. 68.: Gewiss war die ganze westliche Halfte der Balkanhalbinsel, etwa von Struma–Seres gegen Norden bis Sofia–Vidin und an der Donau bis nach Pannonien und weiter bis nach Mahren hinein, urspriinglich glagolitisch. (Разбира се, че цялата западна половина на Балканския полуостров, приблизително от Струма–Серес към север до София–Видин и по Дунава до Панония и по-нататък чак до в Моравия, първоначално е била глаголитическа). От тези страни в IV в. заминаха за Септимания (Южна Франция, Тулуза) готи. Религията на тези готи се казва манихейска или българска. Ipsos autem nomine Vulgari Bugaros appelavit, sive essent Peterini, sive Joviniani vel Albigenses vel aliis haeresibus maculati. Goten oder Bulg., стр. 216, 226. Ето затова готската и българската писменост е една и съща.

С това окончателно се уясни, че готи и българи е едно и също и че готската книжнина е българска книжнина. Тези факти не бяха известни на онези, които твърдят, че българското покръстване е станало в 9 век.

Сега нека разгледаме едно друго важно питане:

Според Храбра Черноризеца Кирил бил изнамерил славянската писменост във времето на Бориса и Коцела. Интересно е сега да се узнае, кога са живели тези князе. Борис се употребява на место Гобора в по-старите автори: Тφ δ’ αύτοΰ έτει εκστρατεύει Μιχαήλ άμα Καίσαρι διά τε γης καί θαλάσσης κατά Γόβορι άρχοντα Βουλγάρων. (Simeon Magister, р. 665., G. od. В., 202.) Този Гобор под името Кубер се споменва в Чудесата на Св. Димитрия заедно с Хацона (Кацона) т.е. Коцела, който е бил славянски или аварски княз. Там се казва : Περί του μελετηθέντος κρυπτως εμφυλίου πολέμου κατά τής πόλεως παρά του Μαύρου καί Κούβερ των Βουλγάρων. - За тайно замислената едноплеменна война против града (Солун) от българите Марка и Кубера.

„Както знаете христолюбци по-нагоре ние изложихме от части това, що се отнася до славяните, до тъй назоваемия предводител Хатцона и до аварате, които, след като опустошиха Илирийската околност, т.е. Илирийската област, искам да кажа двете Панонии, също и двете Дакий, Дардания, Мизия, Превала, Родопи и сичките области още и Тракия до големия зид на Византия и други градове и селища: те взеха целият тоз народ от една местност къде Панония до реката Дунав, на управлението на която едно време беше главен град Сирмиум. Там прочее, както се разказва, казаният хаган подчинил целия народ, който след това му станал подвластен. От това време стана смешение между българи н авари и други народа и отимаха деца едни от други и станаха най-сетне многочислен и голем народ“, § 110.

На смесения народ Хацон поставил Кубера за княз. След известно време Кубер се подига на чело на своя народ против аварите или славяните, разбива ги и се отправя за земята на своите деди. По повод на това в чудесата се казва: „След победата, същият тоя Кубер преминал с горепоменатия народ, който беше с него, горепоменатата река Дунав, доде в нашата земя и зае полето Керамизия (селото Цер на р. Црна в Прилепско). След като се установили там, те поискали градовете на техните бащи, а още повече че бяха запазили православната вяра. Едни искаха нашия град Солун, защищаван от светеца, други щастливия град, царят на градовете, други най-сетне тракийските градове, които беха останали“ § 111.

Преди да продължим нека кажем, че това събитие се помни и в народните песни, дето се казва: Знаеш ли синко помниш ли, кога беше Хърватин войвода, тогава беше плен по земя, тогава плениха сестра ти Яна и пр. Същото събитие се споменва и от Моисея от Хорене, който по превода на Патканова казва:

„В Фракий две горы и реки, из которых одна, Дануб, деляс на шест рукавов. Образуют (горите) озеро и остров, называемый Пюки (Реисе, Пехчево). На этом острове живет Аспар-Хрук сын Хубрата, бежавший от Хазар из гор Булгарских и прогнавший Авар на запад. Он поселился на этом месте“. (Златарски, за да представи, че Аспарух е дошъл от изток, излезе да твърди, че Аспарух се е бил поселил в устието на Дунава, когато е очевидно, че това е било в Македония, защото там има езера. Езера във вода не се образуват, а в планини. Певки (Пехчево) се намира в Македония, а не в устието на Дунава, където и сега нема селища.)

На горните факти ние бихме желали особено да обърнем вни-мание, защото от тях се вижда, че когато славяните били заели земята от Сирмиум до Византия, намерили в тези места българи, с които се смесили. Българите, значи, са старото тракоилирийско население, въз което дошли славяни, когато отборът в своята брошура казва обратното: в Тракия и Македония най-напред живели славяни и въз тези славяни отсетне дошли турци или българи. Тази наука, вкара сърбите в Македония. Тя дава историческо право на гърците за Македония. Ние я считаме за невярна, па даже и за неморална. Ние знаем, че Константин Порфирогенит или най-старият писател, който споменва сърбите, пише, че когато първият сръбски княз дошъл в Римската империя, българите били вече там. ’Επί δέ ή Βουλγαρία υπό xrjv, εξουσίαν ήν των 'Ρωμαίων αύτοΰ οδν ά'ρχοντος τοϋ Σέρβλου τοΰ εις τον Βασιλέα προσφυγόντος τελευτήσαντος. (G. od. Β., 265). Тъй че не българите дошли въз славяни или сърби, ами сърбите дошли въз българи. Ако ние бяхме започнали нашата разпра със сърбите от тук, вярвам, че щяхме да додем до по-добро разбиране с тях. Същото и с гърците. Аз казвам, че всички писатели считат българите за стар тракоилирийски народ. Тъй напр. Малала пише, че българите са мирмидони, т.е. народът, който под водителството на Ахила е взел участие в Троянската война. В житието на Св. Климента се казва, че българите първоначално живели до Олимп, от дето били изпъдени към север (Пехчево) от Александра (Велики), но след време пак се завърнали и пр., и пр. тъй че отборът върши неморално дело, като лъготи българския народ, че в Македония по-напред били живели славяни. Той ще ни посочи, кои писатели казват, че когато българите дошли в Македония, те заварили славяни там, с които се смесили. Не може ли да защити той в случая основната си теза, неговото празенство няма да бъде академически празник, а гьозбойджилък на несериозни хора. Но нека се повърнем към Коцела и Бориса.

За нас преди всичко е важно да се установи, дали Хацон и Кубер са равни на Коцел и Гобор. Това се установява по следния начин. Архиепископ Теофилакт пише, че когато Борис бил станал княз, тогава облакът на франгите бил покрил България. (Έπι. γάρ την αρχήν όριθης διεδέξατο Βωρίσις δ θαυμάσιος Φράγγων νέφος την Βουλγαρίαν πάσαν έκάλιψε. (Hist. Mart., XV, Migne, 126, 197, 199).

Тези франги, (фригийци) които били покорили България във вре-мето на Бориса, са според Константина Порфирогенита хората на Коцила. Конст. Порф. пише, че Коцил покорил кроватите, т.е. хората на Кровата или Кубера, които поселявали Илирия (Македония) и Панония, обаче кроватите се подигат против него и го отблъсват (έκράτησε τό Ιλλυρικόν καί τηη Παννονιαν... καί επί επτά χρόνους πολεμήσαντες άλληοις ’οψέ καί μογίς δπερίσχυσαν οί Χρωβάτοι καί άνεΐλον τούς Φρα'γγους πα'ντας, καί τδν άρχοντα αυτών Κοτζίλον καλούμενον. (Goten oder Bulgaren, s. 200). (И воюваха седем години едни с други, додето най-сетне едва надвили хроватите и изпъдили всичките франги и княза им тъй наричания Коцил).

Франгският облак прочее, който е бил покорил България във време на Бориса, е бил облакът на Коцела. По тоя начин се установява, че Борис и Коцил, в чието време е изнамерено писмото, не са нищо друго освен Кубер и Хацон в Чудесата на св. Димитрия. Понеже събитието, което разглеждат чудесата е станало в IV в., то следователно и бълг. писмо е изнамерено тогава. С това пада единствения довод, че славянското писмо е изнамерено в 9 век.

Сега нека видим, кой е бил този цар Михаил, който е пращал учители на Коцела и пр. Българският княз Гобор е бил кръстен от някой си цар Михаил, при когото той избягал, бягайки от Коцела или Хацона. Той минал Дунава, в тоя случай Вардара, и се поселил в Прилепско в Керамия. След като се покръстил, царя му дал земята от Сидира до Девелт, който българите наричали Загория. (άρχι της Δεβελτόν ήτες οΰτω καλείται Ζαγόρια παρ’ αύτοΐς. G. od. Β., 202). Това е земята по р. Девол или днешния гръцки Епир в южна Албания.

В едно старо славянско известие, което се предполага, че е превод от Манасия, се казва, че завзимането на горната земя е станало във времето на царя Анастасия (V в.):

При Анастасіи цари начеше блъгаре поіѐмати землю сїю. Прѣшьдшу Бьдъінѣ. И начеше поимати долнею землю Ѡхридскую и по том сїю вьсу. Θ исхода же Блъгарωм до ннѩ. Θ ό (870) лѣт (Йорд., Ив., Стар. из Мак., стр. 145.)

Според Анастасия Библ. това е станало преди IV в., защото той за тая цел цитира думите на папа Инокентия (402–417): cum beatus papa videatur dicere Inocentius ad Alexandrum Antiochenum inter alia scribens: Non ergo visum est ad mobilitatem necessitatum mundanarum, Dei Ecclesiam comutari, honores aut divisiones perpeti, quas pro suis causis faciendas duxerit imperator, sed his nec ipsi diu fruuntur, siquidem jam memorata Vulgarorum gens protinus irruit, et universa circa Danubium occupat; G od. B., 195. Както споменахме по-горе (стр. 7) земята, която българите в случая са заели, е Тесалия, Епир, Илирия и Дардания или днешна Албания и Северна Гърция. Това нахлуване се споменва и от живещия в VI в. Равенски козмограф. Най-важен е в случая църковния историк Сократ (V в.), който пише, че манихейството се е появило малко нещо преди времето на Константина (μικρόν έμπροσθεν των Κονσταντίνου χρόνων ή Μανιχαίων παρεφύει θρησκεία. G. od. Β., 189). Тогава според патриарха Никифора бил умрял Кубрат е било станало разиждане на синовете му или бягането на Аспаруха към Пехчово. От самия факт, че горните събития са станали в IV в., се разбира, че онзи цар, който е покръствал българите, не може да е бил Михаил III. Повод да се мисли, че това е бил Михаил III, е дал най-напред Теофановия продължител. Той пише, че Българският цар Богор бил нападнал Теодора, майката на Михаила III, която управлявала наместо малолетния си син, следствие което се мисли, че царят е Михаил III. Обаче по-авторитетните писатели, като архиепископ Теофилакта пишат обратно, а именно, че българският цар Борис-Михаил е бил дете и е бил нападнат и принуден да се покръсти: Άλλ’ 'δ γε Βωρίσης καίτι παίς ών έπεγνώθη την θείαν μάστιγα. (Mart. XV. Migne, 126, р. 197-199). Така пише и Симеон Магистер. Нападнат значи е бил не гръцкия цар, а българския. От кого? - От Коцела. С време ролите са се сменили. Но нека да продължим. Онова, което се пише, че направили българите под Кубера, го направили и седмочислениците. Според легендите и те избягали от Коцела, Минали Истера при Велеград (Велес?) и дошли при българския цар Михаила, който от любов към Климента му дал три къщи в Девол както и места за почивка около Охрид. Тяхната дейност прочее съвпада с онази на българите под Гобора. Разликата е само тази, че царят, който е подарявал южно-охридската страна, който ги е приемал и пр. не е бил византийския император Михаил III, а някой си български цар в Южна Македония или Солун. В Солунската легенда се казва, че българските князе Децимир Преславски (преславски или прилепски) и Радивой Моравски пред Солун (а не пред Цариград) се явили да искат учителя Кирила. Според Успението на св. К. Кирил е живял в Солун във времето на епископа Йона и пр. В Панонската пък легенда, се казва, че Коцел Лешки (Лихнидски, Охридски) поискал от апостолик Андреяна, (апостол Андрея, или пък апостол Андроника, които са действали в Македония) учителя Методия. Всичко това отсетне се е изменило. Апостол Андрей станал на папа Адриан, които е живял в 9 век, българския цар Михаил станал на византийски император Михаил III. Солун, столицата на този български цар, към който са се обръщали другите български князе да се оплакват против гърците и да искат български учители, станал на Цариград и на Рим, от дето е излизало всичко лошо за България.

Че легендите за К. и М. разправят за същите събития, които се разглеждат от Чудесата на св. Димитрия, може да се разбере и от следното: Според чудесата аварите или славяните били покорили българи, според живещия в VII в. Теофилакта Симоката, покорените от аварите били Угори: Επιβαίνει τοίνον καί ετέρου Ιγχεφήσεως δ Χαγανος, καί τούς Όγώρ έχεφώσατο πάντας. G. oder Β., s. 53. Тези авари живели по реката Черна: ένθα δ Τιλ διαρρεί ποταμδτς ον Μέλανα Τουρκοις άποκαλεΐν έθος G. Oder Β., s. 53. Аварите или славяните от р. Черна били покорили У-горците или З-агорците в Южна Македония. При тези угорци или загорци е бил избягал Методий с учениците си: сътвори памят святаго Димитрия … Пришедшоу же на страни доунаискыя королю оугорьскомоу. Пан. л., § 15, 16. Ето за това се казва, че седмочислениците получили земята Загория, че българите първоначално живели до Олимп, че Методий е бил монах на Олимп и пр. В Панонската легенда се разправя, че от Моравия били дошли пратеници до царя Михаила да го молят за учители. Цар Михаил помолил философа Константина за тая работа: „Iакоже рече: бога боите ся, цаpia чтите но великоу слывшавъша реч на молитву ся наложиста и с инеми, иже бiaxoy тогоже доуха, егоже и си. да тоу iави бог философоу словеньски книги, и абiе оустроив письмена, и беседу съставль, поути ся ят моравьскаго, поим же Мефодiа. начат же паки с покором повиноуя ся слоужити философоу и учити с ним. и трем летом исшедшем възвратиста ся из Морави, оученики научишя.

Сувидев же такого моужа апостолик Никола, посла по нiа, желая видети ia iaxo аггела божiа. § 5 и 6“.

Константин и Методий прочее излезли из Солун, отишли при моравците и след три години пак се завърнали там, от дето са били тръгнали, или в Солун. Тук ги видел апостолик Никола, повикал ги, благословил тяхната работа и пр., а не в Рим, както погрешна разправят онези, които не са проучили работата. Този апостол Никола, който е действал в България, от сетне е станал на папа Николай. И понеже този папа е живял в Рим в IX в., то се казва, че К. и М. ходили в IX в. в Рим. В науката е известно, че във времето на папа Николая е станало фалшифициране на папските декрети. Тези фалшификации от сетне са се вмъкнали и в легендите за К. и М., обаче това лесно може да се познае. Тъй напр. в Жит. на св. К. се казва, че Кирил отишъл в Панония при Коцела, княза лешки. Тук той научил ученици на православната вяра след което се казва: и оувсевше епископ о фiлософ посла зан прiити в Рим. Билб., стр. 244. Фразата прочее е същата, както в Пан. л. само че тук има притурено Рим, когато от смисъла е очевидно, че събитието не е станало в Риме, а в Панония или Македония. В този Рим бил умрял Кирил, когато от по-нататъшния разказ на успението се вижда, че Кирил бил умрял в Македония: ,,И потом въспрiем мнишьскыи образ и тогда наречен би Кирил. В тоже мнишьстем образе пребие 8 днеи. И оуведев о своем преставлiени и призвав оученика своего, иже быс Епископ в Ликiи Савву и Аггелара, Горазда, Наума, и сих оувещав о православнеи вере и наоучив их, токо предас дух свои в руце ба жива игоже измлад възлюбивь“. Билб., 245.

Кирил значи е умрял чак, когато негов ученик е бил епископ в Ликия (Лихнида, Охридско). И понеже ги е бил повикал при себе си, се разбира, че и той е живял в същата страна. Тъй се установява, че думата „Рим“ в горната фраза от сетне е притурена, а в същност цялото това събитие е ставало между Солун и Охрид.

Тъй е стояла работата с покръстването на българите. Онзи, който не е съгласен с гореизложеното, трябва точка по точка да докаже неговата несъстоятелност, да подведе след това под система своите тезиси, за да се види, могат ли те да образуват система. Това обаче не е правено против мене. Мене се правят изкуствени препятствия просто от завист, че съм разработил известен дял от нашата история. Професор Кацаров напр. често пъти излиза да ми казва, че съм бил смел. Това обаче са общи думи. За да се убедя в ятова, трябвало би то системно да се докаже. Аз пък мога да докажа, че проф. Кац. е страхлив. Тъй напр. преди 4 години проф. К. заедно с Йордана Иванова бяха избрани за арбитри, да се произнесат, дали Теофан още под година 531 съобщава, че е имало български царе (регес) в Мизия, което, ако се потвърдеше, затваряше устата на онези, които приказват, че българите са се явили на Дунава едва в VII в., че техните държавни глави са наричани хагани и пр. След като г-да арбитрите се убедиха, че аз имам право, отказаха се да съставят протокол. Кацаров прочее се побоя да каже истината. Професорът е да говори истината, няма ли тази добродетел, не може да бъде професор. Никъде другаде началството на професора не би оставило тоя скандал без внимание. Този е Кацаров, който шепне на Зл.: „бъди недобросъвестен, ако те плюят, ти мигай, аз съм с тебе“. Много пъти вече съм споменвал, че проф. Иречек след нашите работи призна, че българите са хуни, че проф. Успенски излезе да твърди, че Кубрат е живял на юг от Дунава и пр., а това са извънредно големи успехи на един българин, работил при извънредно мъчни условия. Може да се оспорва една работа, додето човек е в състояние да задържи своя принцип. Напуснал ли е принципа си и е приел принципа на противника си, тогава опозицията му не е сериозна. Тя е израз на ниска култура. Такъв е имено случая с проф. Златарски, който призна, че българите, са хуни. Тъй напр. в своята излязла в 1911 год. студия: „Имали ли са българите свое летоброение (Спис. на Акад. I, 1, стр. 21) той пише: „Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „крайния кът“ на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, то това може да се отнесе за западния им клон – кутургурите (у Прокопия, кутургури у Агатия и кутригури у Менандра), които след изселването на остготите от бреговете на Черно море, заеха техните места на запад от Меотида към Днепър (Proc. Bg., III, с. 5) и са живели отделно от утургурите (източния клон на българите), следов. станали са в почти непосредствено съседство с Ирнаховите хуни, а от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежели към източния клон на българите утургури (у Прокопия, утригури у Агатия и утигури у Менандра), следов. Ирнах не е могъл да бъде господар на българите утургури“. Морални ли са след това препятствията, които ми се правят? Даже и циганинът признава правото на оногова, който го пребори.

Проф. Зл. прочее положително идентизира българите с хуните. Неговите българи са Прокоповите хуни, а Прокоповите хуни са масагетите (гетите), на Йордана и Херодота, главен град на който е бил Томес и пр. Е, добре тъкмо тези хуни са били християни още в IV в., както свидетелства църковния историк Созомен. Έν τούτω δέ (396 г.) Τόμεως καί της άλλης Σκυθίας την Εκκλησίαν έπετρόπευε Θεότιμος Σκύθις, άνηρ έν Φιλοσοφία τραφείς 8ν άγμένος της άρετης οι περί τον ’Ιατρόν θύννοι βάρβαροι θεόν 'Ρωμαίων ώνόμαζον. VII, 26. (По това време църквата в Томес и останала Скития се управляваше от скита Теотима, мъж възпитан в мъдростта, който поради добродетелта си бе обичан от живеещите по Истера хуни и наричан бог от ромеите.)

Живеещите по Истера хуни прочее още в 396 г. са имали владика. Могат ли тогава да се вземат за сериозни приказките за някакво българско покръстване в 9 век? На всичко това ще отговори отборът. Отборът ще докаже, че е научен институт.

25.XII.1914 год.

Д-р Ганчо Ценов.

* * *

Р.S. Още един пример на недобросъвестност: „Ценов с увереност и без всякакво стеснение пише за отговорите на папата без да знае съдържанието на всичките, което се потвърдява с това, че д-р Ганчо Ц. приписва на българите въпроси, каквито те не са задавали, напр., според Ц., питало се: ,,нощем или денем да се събира човек с жена си“; бихме желали да ни посочи д-р Ганчо Ц., в кой папски отговор той е намерил подобно допитване, (стр. 18 и 19). – Ето в кой: LXIII Consultis praeterea si liceat viro Dominico nocturno vel diurno tempore cum uxore sua conjungi aut dormire.

Ще се признае ли сега Зл. за клеветник? И жално и срамно, че един 20 годишен професор по бълг. история не е знаел горното. Въз основа на горната рецензия Университетът не ми е дал правото, което законите ми дават, като при това е благоволил да придружи рецензията на Зл. със следнята многодостойна бележка: ,,Д-р Ганчо Ценов си е позволил печатно публични нападки против някои професори, зарад техни служебни дела, и клевети и оскърбления против Университетската управа“. И за да видело обществото, че професорите и Университетската управа за права Бога са наклеветени, то Академическия съвет решил да напечата горната рецензия на пр. Зл. Сега, когато обществото видя, че Зл. е лъгал университета, че той е обикновен швиндлер, ще видим, какво ще види Университетската управа.

Към стр. 6 и 13. В словенското житие на св. Наума се казва, че моравците заради лошото си отнасяне към учениците на Методия получили наказание от Бога: „не по мнозех же летех прiидоша оугри пеонскiи език. и попленише землю их и опоустише оугри. то в Бльгары бежаеше и оста земля их поуста“. Ив., Стар., стр, 53-54. И тъй пеонците или жителите по Брегалница нападнали моравците или мориовците (битолчаните), следствие което последните избягали при българите в Южна Македония, Загория или Девол. Това обяснява достатъчно и какво нещо е Моравия и къде са действали седмочислениците.

Публ. в Хиляда години ли от смъртта на св. Климента? Критични бележки от д-р Ганчо Ценов. София, 1915, 16 с.