ЕДНА МАЛКО ПОЗНАТА СТАТИЯ НА П. К. ЯВОРОВ ЗА ТУРСКИТЕ ЗЛОСТОРНИЧЕСТВА В МАКЕДОНИЯ

Макар, че Турция през 1912 г. все още се намира във война с Италия, няколко месеца преди започването на Балканската война турските злосторничества над българите в Македония и Тракия не стихват. Българската преса, а и европейската не спират да информират читателите си за този формен геноцид над народа ни, останал извън държавните граници.

На тези жестокости ВМОРО отвръща с поредица от атентати и други терористични действия, като ръководителите на тези акции са членовете на Централния комитет на организацията Тодор Александров, Петър Чаулев и Христо Чернопеев. За извършените динамитни атентати под ръководството на Т. Александров е прилаганото негово изобретение, в което е използван пригоден от него часовников механизъм. Дори в едно негово писмото той отбелязва, че би трябвало да патентова изобретението си. Патентът пък на Петър Чаулев са т.нар. магарешки атентати.

Отново в свое писмо Т. Александров пише до окръжните революционни комитети, че той ще направи всичко възможно да наложи на българското правителство тази война, в която да се освободят македонските и тракийските българи. Много от турските злосторничества са по повод на извършените атентати от организационните терористи.

В издавания и редактиран от Данаил Крапчев организационен вестник „Вардар“, който на няколко пъти сменя наименованието си, за да избегне спирането му от цензурата на 25 юли 1912 г. задграничният представител на ВМОРО в София П. К. Яворов пише статията си „Кланетата в Македония“. Повод за нея са турските жестокости и извършените кланета над българи в с. Сърменик, Гевгелийско, Кочани, Щип, Кичево и българския манастир „Света Богородица“.

Тази статия доскоро не беше включвана в съчиненията на нашия бележит поет, драматург и революционер.

В тази си статия за геноцида над македонските българи Яворов обвинява не само турските власти, но и българския цар Фердинанд, който стои и наблюдава безучастно турските злодейства над нашите сънародници в Македония и Тракия. Наскоро, преди Яворов другият задграничен представител Христо Матов в брошурата си „Пропуснати случаи“ е посочил също с пръст българския владетел, определяйки го като вечния пропускач на удобни случаи да се реши македонския въпрос.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

П. К. ЯВОРОВ
КЛАНЕТАТА В МАКЕДОНИЯ

 

Няма нищо по-печално от историята

на Македония през тия четири години.

„Times“

Преди няколко дена едно аскерско отделение отишло в с. Сърменик, Гевгелийско, за да търси дезертьори от войската, но било посрещнато от пушечни залпове и с една бомба от една чета, която през това време се намирала в селото. След свършека на сражението разяреният мюлезимин повиква кмета – кметът се явява и бива веднага повален от един пушечен залп, даден под командата на мюлезимина. Пак по заповед на същия мюлезимин, войниците започнали да опожаряват селото. Жертва на пламъците станали 12 къщи с всичката покъщнина и храна и повече от 20 плевни пълни със снопи. Двадесет български домочадия останали без покрив. Повече от 150 жени и деца от с. Сърменик се разбягали в града и там, гладни и голи, протягали ръка за хляб. Не малко хора станали жертва на пламъците, а неколцина от тях, поради коварството на мюлезимина: на двама старци той казал да влезат в горящите къщи, за да приберат покъщнина, но щом влезли вътре, вратата била затворена и те изгорели вътре.

На 19 т.м. всред Кочани избухнали две бомби. Настанала паника. На местопроизшествието се явила войската и полицията и се започнало всеобщо клане на българи и ограбване на българските дюкяни. Погромът е траял цели 7 часа подир експлозията на двете бомби. Броят на избитите българи, между които не липсват жени и деца, надминава 150. Турската тълпа е взела в погрома голямо участие. Но в убийствата и грабежите тя била предводителствувана от войници и жандарми.

Подробности по тия два погрома, читателят ще намери на друго място.

След Щип, Кичево и манастира „Св. Богородица“, и пр., Сърменик и Кочани идат да закръглят серията от касапници над българи, устройвани от държавни органи ва „конституционна“ Турция. Единичните убийства, насилия, бесилки и грабежи не се поддават на изчисления. Комуто не е омръзнало да ги следи през последната година, той не е могъл да не се убеди, че те са станали система и че се различават от злодеянията при Хамида по това, че тогава погромите и единичните убийства се вършеха главно от турските, сръбските и гръцките чети, а сега се вършат от войската и полицията, от органите на властта. Тогава армията и „реформираните вилаети“ участвуваше в погромите скрита зад разните антибългарски чети, а сега тя стои начело.

Тая разлика в изтребителната политика спрямо българския елемент говори, че след Юлския преврат, турските власти, независимо от това дали властта е в ръцете на младотурци, ахрари или бивши мекерета на Хамида, са добили право на безнаказаност в предписаната им акция на изтребление.

И това не трябва никого да очудва. Щом можаха да останат ненаказани паметните изтезания при обезоръжаването; щом кланетата в Кичево, Щип, „Св. Богородица“ можаха да се извършат без никой да обезпокои палачите, без дори да се помръдне официална България, какво би могло да предотврати нови касапници в Сърменик, Кочани?

И забележете, че тия нечувани диващини стават сега, когато държавата е ангажирана във война с Италия, когато Турция се намира пред прага на гражданска война, когато в цели вилаети господствуват албанските въстаници.

Можете си представи, какво има да стане остатъка от българския елемент, ако, тъй или инък, Турция успее да предотврати гражданската война, да сключи мир с Италия и албанците.

Това е, ни повече, ни по-малко, заслужен турски отговор на невъзмутимото спокойствие и миролюбие на българското правителство. Днес турците могат да държат сметка за намеренията на Гърция, на Сърбия, на Черна гора, но не и на България. Последната въпреки организираната си и подготвена армия, е за тях quatre negligeable, понеже над армия и народ стои едно ултра-миролюбиво правителство, а над него господствува един владетел, уверен в своята безнаказаност толкова, колкото и изтребителите на българския народ в Турция, един владетел, чието сърце може, в такива моменти на върховен трагизъм за нацията, да се наслаждава спокойно от звуковете на Вагнеровата музика в Байройт.

Чия провокация спрямо България и българския народ е по-дръзка: на турците ли или на българския владетел?

В. „Вардар“, бр. 40, 25 юли 1912 г., с. 1.