143 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА ГЕОРГИ ПОПХРИСТОВ

Роденият в Македония Георги Попхристов (1876, с. Кръстофор, Битолско – 1962, София) е един от видните български революционери участвал почти 4 десетилетия в борбите за освобождението на българите от Македония и Тракия. Макар и останал до голяма степен в сянката на Тодор Александров, ген. Александър Протогеров и Иван Михайлов, той има голямо значение за революционното движение.

Г. Попхристов участва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация още от най-ранните години на нейното създаване. Той самият е не само революционер, но и дългогодишен учител. Г. Попхристов участва в дейността на ВМОРО от основаването й до 1930 г. 

В ранния период той работи заедно с големите български революционери Гоце Делчев и Дамян Груев. Като прикритие за революционната му дейност служи именно работата му като учител. Г. Попхристов участва, както в Илинденско-Преображенското въстание, така и в конгресите на ВМОРО като през този ранен период той ръководи Битолския окръжен революционен комитет. След разкрития от турските власти Г. Попхристов е осъден и хвърлен в турските затвори.

Той е член на Централния комитет на ВМРО и то в един от най-тежките периоди от дейността на тази българска организация, след убийството на Тодор Александров. Като член на ЦК той е заедно с Иван Михайлов и ген. Александър Протогеров. Г. Попхристов отговаря за революционните канали за прехвърляне на българските революционери в Македония през Албания и за четите на ВМРО, които действат в западния дял на Вардарска Македония. Влизането му в конфликт с Ив. Михайлов го принуждава да се оттегли от активна революционна дейност и да започне работата върху спомените си.

Още приживе той публикува свои спомени във вестниците на ВМРО, с които разкрива редица от тайните на тази българска революционна организация.

В Централния държавен архив в София се съхранява значителния по обем негов архив, в който се пази и ръкописа на негови спомени, обхващащи целия огромен период от 40 години от неговото участие в революционните борби, обществено-политическия и културен живот на България. В спомените си Г. Попхристов се е проявил като изключително интересен и убедителен разказвач. Спомените му са не само интересно четиво за всички които обичат и предпочитат мемоарната литература, но и важен извор за българската история. Неговите спомени изясняват редица важни моменти от историята на народа ни. Същевременно негови спомени по различни въпроси са печатани в българските вестници и списания още докато е жив.

Сега на нашите читатели предлагаме едно ранно интервю на Г. Попхристов за участието му в Илинденско-Преображенското въстание и два кратки негови спомени за революционната му дейност, както и за работата на знаковия Прилепски конгрес на Битолския революционен окръг. Всичките тези три материала са печатани в българската периодична преса и не са част от неговите ръкописни спомени.

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1. 
ИНТЕРВЮ НА Г. ПОПХРИСТОВ - УЧАСТИЕТО НА ЛЕРИНСКО В БИТОЛСКОТО ВЪСТАНИЕ, ПО РАЗКАЗЪТ НА ЕДИН РАЙОНЕН РЪКОВОДИТЕЛ. НОЕМВРИ 1903 Г.

 

Поднасяме на читателите си разказа на един от водителите на въстанието в Леринския край, г. Георги Попхристов. Както ще видят читателите, описанието му на последното  въстаническо движение в Леринско е доста обективно и безпристрастно и заслужва да бъде про-четено от всеки, който се интересува да чуе истината по последните произшествия в Битолско:

„Жално е, че до сега почти нищо не се писало за Леринско. Светът е много по осветлен за последните произшествия в Трансвал, отколкото по ония в нашия край, па и в целия Битолски революционен окръг. Hякои, може би, ще кажат, че и без това не малко сме чули за тоя отдалечен край. Да, но с бития представени по слух не са всякога тъй точни, както ако се предават от един съучастник и очевидец. Падало ми се е да проверя поне няколко такива случаи. Ето защо ще се постарая да изтъкна същинското въстаническо положение в нашия район.

В Леринско, съгласно решението на Смилевския Окръжен конгрес, бяxa определени 4-ма началници. Но, за нещастие, единия от тях още тогава попадна в затвора. Малкото време, което оставаше до въстанието, бе за останалите ръководители време за трескава подготвителна работа. Но не се мина много и районът се лиши от още една незаменима ръководяща сила – изгуби, в сражението в с. Баница, младия и енергичен запасен подпоручик Георги Папанчев. Както обикновено, това сражение е било последвано от една „афера". А аферите в тоя район от 1 1/2 година  насам бяха ставали обикновено явление, благодарение на което и духът на населението по туй време беше доста отпаднал. Активна роль в тези афери си играли гъркоманите със своите мерзости и шпионства и под ръководството на гръцкия в Лерин митрополит.

Последният е бил злия демон за организацията в Леринско, борил се отчаяно за тържеството на гърцизма с помощта на цяла сган от шпиони, подкрепявани от властта и от турското население. Последното в Леринско съставлява забележителен процент от цялото население, освен туй, граничи с Кайлярията, която е населена изключително с турци. През средата на района минава железницата Солун-Битоля, която здраво се варди от аскер.

Макар положението на района да бе доста критическо, но избраното от конгреса районно началство взе енергични мерки, като най-напред попълни загубата от началници. Важното е, че тоя район в самото надвечерие на въстанието беше съвсем разнебитен, разкапан, ор-ганизационната мрежа на много места скъсана – и никой от нас не вярваше, че ще може да направим нещо. В такава смисъл и рапортирахме своевременно на Генералния щаб, ала досущ не излезна така. Онуй измъчено и докарало до отчаяние население, щом чу сигнала на въстанието, пламна, събра последните си сили и се впусна в борбата с девизът “свобода или смърт!”  Без много да  му  мисли,  то се сбра като един човек  под  кървавото знаме на революцията. И те въстанаха – едновременно  почти всички села – и се явиха в гората около 800 души, въоръжени с хладни и горещи оръжия. Въоръжените с  гръцки  хубави пушки не бяха повече от 460 души; останалите пък – с балтии, чифтета, шишинета и пр. През първата  нощ  (20 юли) във всяко село се извърши по нещо: убиха се поляци, кехаи, таксилдари, заптии и др. турци, кули се изгориха, телеграфни жици се скъсаха и пр., и пр. Всички села направиха по нещо, с което възвестиха своето непокорство пред вековната тирания. Можете си представи какъв беше ентусиазма на населението в първите дни на въстанието, каква беше радостта и ликуванието при мисълта. че са строшени робските окови. То само даже не е очаквало, че в един миг огън ще обхване всички робски сърца. Опиянено и в забрава, че се намира в робска държава, то даваше израз на своите чувства в гръмогласни „ура"...

Всички въстаници разпределени на чети от 20–30 души начело със своите войводи почнаха едновременно своите  действия. Турци се убиваха, кули изгаряха, телеграфни жици се късаха, релси се разваляха, станции и бараки се нападаха и пр., и пр. Една чета от 200  души  на-падна и изгори  железнопътната станция „Ешки Су", дето паднаха 4–5 заптиета; релсите и маказите бидоха бомбардирани с динамит. На много места се нападна по селата аскера, който в няколко време очисти всички села в каазата. Всичко туй беше първа работа.

През това време турското население какво предполагате, че правеше? – ужасено, то, сбърка се и не знаеше що прави, от никъде разпореждане няма, съобщенията прекъснати, просто в ужас се намери, грозна паника на вред, започнаха да бягат и да се изселяват от селата в града. Почнаха да се оплакват на правителството, „няма живот за нас от комитите, гяурите дигнаха глава". Правителството, видя се принудено да им прати войска по селата да ги запази от нас, така че, освен полицията що имаше войска, която представляваше като непристъпна стана, ами имаше такава и по всичките турски села. В продължение на 10–15 дни ние по селата и височините бяхме, пълни господари на положението, тогава беше „златния период на въстанието", ако мога тъй да го нарека. През туй време турските сили се централизираха в Лерин и Суровичево, от където по-подир дохождаха да се бият с нас. В целия район имаше сума сражения, от които някои бяха поразителни за турците, като напр.: сражението при Бигла, Търсье, Горничевско, Бух-Рахово и др. За правило беше на турската войска начело с баши-бозука,   щом не сполучи да ни разбие и изгони от позициите да отмъщава с горение, кланье и обезчестявание на обезоръжените хора.

На 31 август, като не успяха да ни разбият при сражението Рахово-Бук, нападнаха на Битоша, изгориха 7-8 къщи, изклаха  20 души, същия ден изгориха Рахово и Бух. Също тъй и при   сражението на „Бигла", което стана на 4 август, бихме се непрекъснато цели 10 часа, макар и да беше 3-4 хилядна войската успяхме да я разбием заедно с костурските чети. Паднаха нещо 250 тур[ци] жертви. Вечерта на отстъпвание за отмъщение   изгориха с. Арменско и изклаха около 135 души (жени и деца повече). На всякъде тази им беше мярката, с която искаха да потушат уж в скоро време въстанието.

Докато с тая мярка не си служеха навсякъде, ний бяхме победители, макар и с хилядна войска да се сражавахме. – Послe захванаха с цeли табури войска да ни преследват и навред да горят систематично селата. - Изгориха и с. Неокази като изклаха 70 души в черквата, изгориха с. Любетино, като изклаха около 25 души и в много други села по 3-4 къщи с цел да сплашат населението. - Почти всички села станаха плячка на войската и башибозука. - Сума куриери наши и селяни работници паднаха невинно под тур[ския] нож. Немислимо беше вече да се бием срещу 10-15 х[илядна] армия, ето защо бяхме принудени да отстъпваме. Най-много човешки жертви се дадоха в нашия район. - От въстаниците в сраженията паднаха около 50 души, между които Лечо Настев от с. Цереово, стар Марков2 четник, районен началник, в лицето на когото изгубихме най-добрата морална боева сила. Той падна геройски при сражението над „Попадия" заедно с 26 други. Сума войска се натрупа, която заедно с башибозука представляваше една безбройна сган. Това положение трая нищо 1 месец и повече. Населението току-що почна да се разколебава, отчайва, като се видя обградено от всякъде с войска още повече - без никаква външна подкрепа, почна тук-там да се  предава, да слага оръжие. С големи старания   сполучихме пак да го сдържим и да му вдъхнем, че последнята   надежда не е още изгубена. След някои и други новини, особено Одрин, въстание на ново окуражи - въстаниците. Приготвихме се вече на ново акции да произвеждаме, обаче ненадейно ни завари   разпорежданието от щаба за прекратявание на действията и разпускание на въстаниците. Разпусканието и прибиранието на оръжието стана с уместната мотивировка че студено е времето, зима идва. На въстаниците не им беше толкоз драго, за гдето се прекратиха действията безполезно, но нямаше що да се прави друго. Задоволиха се горе-доле като им се каза, че досега беше наша работа, сега оставяме на европейците. Въобще духа на населението не беше западнал.”

Публ. във в. “Ден”, бр. 5, 7, С., ноември 1903 г.

 

№ 2. 
СПОМЕН ОТ Г. ПОПХРИСТОВ - ОКРЪЖНИЯ КОНГРЕС В ПРИЛЕПСКО ПРЕЗ 1904 ГОД. СОФИЯ, 1922 Г.

 

Слeд прeкратяването на въстаническитe дeйствия прeз есента на 1903 год. в Битолския революционен окръг и вслeдствие голeмитe нещастия, които сполeтяха въстаналото население, в Революционната организация настъпи една реакция и силно отпадане на духа всрeд борцитe.

Цeлия Битолски окръг бe наводнен от турски войски, които опожариха много китни села в Костурско, Охридско, Рeсенско, Кичевско и др. и усилиха до неимовeрност прeслeдването на четитe. Оставането на послeднитe прeз зимата в окръга бeше почти незъзможно. По разпореждане на Щаба повечето от тях складираха оръжието и заминаха зад границата. Малко части от въстаницитe, неподозирани от властта в съучастничество във въстанието, се върнаха по домоветe и се отдадоха на работа. Само някои от старитe и опитни войводи останаха в Македония да крeпят духа на населението. Между тeх бяха Даме Груев, Пере Тошев, Георги Сугарев, Хр. Узунов и др., които още прeз пролeтта на 1904 год. се пръснаха в страната, подигнаха духа на македонския роб и въстановиха организационната мрeжа.

Както от останалитe всрeд масата ръководители, така и от всички ръководителни сили, които напуснаха врeменно територията на Революционната организация, се чувствуваше голяма нужда от един конгрес, в който да се обсъди новосъздаденото положение и се изработи нов устав съобразно съществующитe условия.

И дeйствително, за такъв конгрес взeха инициативата Битолскитe ръководни сили. Прeз май 1904 год. в Прилeпско се състоя тоя конгрес, в който участвуваха слeднитe войводи: Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Георги П[оп]христов, П. Ацев, Хр. Узунов, Георги Сугарев, Никола Каранджулов, Георги Петков, Иордан Тренков — всички от Битолския окръг, Добри Даскалов от Тиквешко и Стефан Димитров от Велешко. Конгресът продължи почти цял мeсец. В него станаха обширни дебати врху прeдложенитe проектоустави — на Пере Тошев и Даме Груев — строго централистичен. Въпрeки силната мотивировка на Пере, който между другото се опираше  върху  настроението и желанието на самото македонско  население, проектоустава му, като крайно децентралистичен и неотговарящ на една революционна организация, не бe приет в неговата цялост. Същата участ сполeтя и Дамевия,  който  много  слабо  застъпваше изборното право за ръководнитe тeла. Тогава се изработи и прие от всички един проектоустав, който бe компромис между прeдложенитe два проектоустава. Слeд това пристъпи  се  към  изработване  на  правилник  за  четитe, както и директиви за  бъдащата  нова  борба.  Освeн това взeха се слeднитe рeшения:

1)  Да  се  пише  в другитe  революционни  окръзи  за свикване на подобни конгреси, които да изработят  проектоустави и правилници за по-нататъшна дeйност, до свикването на общ конгрес на М. О. Р. Организация, който ще приеме общ устав за организацията.

2)  Да  се  вземат  мeрки против сърбската  и гръцка въоръжени пропаганди, които бяха почнали да се ширят в крайннтe райони на организацията.

3) Разпрeдeлиха се ръководнитe сили и тeхнитe служби на райони, както слeдва : Д. Груев за Порeче  срeщу сръбскитe чети; Пере Тошев за Прилeпски, Велешки „Оазат", Гьорче Петров и Георги  Пешков  прeз Велес  заминаха  зад границата; Йордан Тренков — Прилeп; Петър Ацев с Никола Каранджулов — Прилeпско и Мориховско; Георги  Сугарев — Битолско,  Рeсенско и Демирхисарско; Хр. Узунов — Охридско, Стружко, Кичевско и Георги П[оп]христов — Леринско и Костурско.  Всички  като  ревизори и  ръководители се пръснаха в своитe райони, за да подемат борбата съгласно новия проектоустав и новитe директиви. И Централна Македония, която понесе ужасът на едно кърваво въстание, отново закипя...

Публ. в Сборник Илинден (1903 – 1922), София, 1922, с. 100 – 101.

 

№ 3. 
СПОМЕН ОТ Г. ПОПХРИСТОВ - НЯКОГА И СЕГА. 1929 Г.

 

При самото създаване на Рев[олюционната] организация основателите Даме, Пере и Гоце имали са за образец и ръководство революц[ионното] движение преди освобождението на България, като са се ползували от записките по това движение, или въобще от револ[юционната] литература колкото я  имало тогава.

Аз пак и всички мои съвременни другари сме се вдъхновявали и възпитавали в револ[юционен] дух от биографията на Левски, Ботев, “Под игото", „Записките на Зах. Стоянов", които още като ученици в Солунската гимназия сме ги чели жадно, предавани на откъслици от ръка на ръка, понеже нямаше повеча екземпляри или друго, за да може да се запази тайната. Солунската гимназия тогава, а по-подир Битолската, Скопската и Серската бяха гнездата където се подготви и школува младежта за бъдащите агитатори и организатори за цяла Македония. И тогава помня, имаше различие в начина на борбите за свободата, като едни мислеха по револ[юционен] път да се води борбата, а други начело, на които стоеше Екзарха - по еволюционен. Обаче по силата на обстоятелствата без сътресение на самото дело и без жертви, революц[ионният] начин за борба успя да се наложи. След 10 години на дейност и подготовки по този път яви се въпрос за въстание. През януари 1903 г. затова, именно, свика се от ЦК общ конгрес в Солун, в който конгрес се явиха делегати от цяла Македония и Одринско. Там след дълги разисквания по положението, макар и да имаше мнение против, пак болшинството надделя и се взе решение да има въстание на всяка цена през идущето лято. В този исторически конгрес, където се взе съдбоносно решение за Македония, нито един от основателите на ВМРО не присъствуваха. Даме беше в заточение - Подрумкале (Мала Азия), Пере Тошев, след като се освободи от затвора, беше заминал зад граница в София да се лекува, а Гоце бе нелегален в Серско. При все, това те, макар и да не бяха, удобрили и се подчинили на конгресното решение, взето от болшинството на техните другари, защото у тях преобладаваше идеализъма преди всичко и високото съзнание на другарски дълг, Даме като се освободи и дойде в Солун намери се при свършен факт, - не се противопостави а само пожела, да се срещне с Гоце за да разменят мисли повзетото вече решение и подчертаят единството за въстанието, за да бъде то колкото бе възможно повсеместно и общо. Тогава от всички револ[юционни] окръзи беше най-подготвения във всяко едно отношение за въстание Битолския Даме щом пристигна в Битоля Окръжният комитет свика веднага конгрес, за да се обмисли как да се провъзгласи въстанието и кога. Той стига в с. Смилево през април 1903 г., на който конгрес присъствуваха делегати от всички револ[юционни] околии.

При разискванията и там се изтъкнаха две становища: едното за, а другото подкрепено с мотиви против въстание. Прие се с болшинство да има въстание. Подобни конгреси се произведоха и в другите револ[юционни] окръзи. На Смилевския конгрес и Пере се очакваше да дойде от София, но не можа на време да пристигне. Той дойде след като беше се привършил конгреса. Още при първите срещи с него разбрах, че той и Гьорче Петров са били против въстанието, но каза: “Щом се взело решение, длъжни сме всички да се подчиним и трябва да вървим". Пере за пръв път след дълга раздяла се вижда с Дамета в Демирхисарско и там заведоха упорит и дълъг спор за прибързаното решение, според него, за въстание. Силно впѳчатление ми направи, което още не мога да забравя, че те като се  разправяха по един твърде важен и принципален въпрос, макар да защищаваха различни становища, през целия спор не чух нито една обидна дума да си разменят, а камо ли да помислят нещо задно и подло един на друг. Разделиха се пак другарски. Гьорче Петров, както споменах по-горе, бе против, но пак дойде със 70 души в Трънско, въоръжени добре и с много материали. Свърши се въстанието и макар да излезна неудачно, пак можа да се запази единството между  останалите ръководни сили на ВМРО и пак се замисли да се заработи с общи усилия. През май  1904 г. свика се конгрес в Прилепско, където присъствуваха Даме, Пере, Гьорче, аз, Хр. Узунов, Геор. Сугарев, Георти Петков, П. Ацев, Ник. Каранджулов и Йорд. Тренков - (всички от Битолско), а само Ст. Димитров от Велешко. В тоя конгрес развиха се две тези: едната за строг централизъм, която се подържаше от Даме, а друга за широк децентрализъм в Организацията - от Пере. Дълги спорове се водеха докато най-после се възприе да се прокара изборното начало във всички институти на ВМРО. Изработиха се два противоустави, но се прие трети  един устав, изработен от Даме, който  заемаше  средно място между едната и другата  тези.  След привършване на работата всички другарски се разделихме, всеки според конгресното решение и назначение, тръгнахме си по работа. Не мина година и половина, свика се общ учредителен конгрес през 1905 г. - есента. Там  в  тоя конгрес имаше делегати от всички  револ[юционни]  окръзи на Македония и Одринско. Изработиха се и се приеха в духа на изборното начало устав и правилници. От тоя конгрес  се излезна с една задушевност и с една трезва  оценка  за солирадност и другарство между борците и запазено  единство на ВМРО. През зимата [на] 1907 г. поради извънредни нужди пак се свика  конгрес, но не можа да се  състои,  понеже не се явиха всички делегати, и най-вече  попречи загубата с Даме, който падна убит в с. Русиново идвайки за конгреса ако тоя конгрес беше се състоял, нямаше и серчани да отидат толкоз далеч с убийството на Борис Сарафов и Ив. Гарванов в София. Чак на другата година стана конгреса - през пролетта, където серчани не присъствуваха, Сарафов и Гарванов бяха убити  като временни задгранични представители и с това се тури за пръв път началото за разцепление между дейците на ВМРО. И в миналото при срещи, конференции и конгреси по револ[юционни] въпроси както виждате имало различия и спорове между ръководните сили на ВМРО, но имало и  по-голяма солидарност, искреност, другарство и вяра; не липсвали ред и дисциплина, когато се  касаело  да се запази единството  на  делото. Винаги въпросите се решавали с болшинство и без болезненост. По дълг, и право трябвало меншенството да се съгласи и подчини във всяка револ[юционна] среща, за да върви напред и с успех общото дело. Защото другарството, доверието и  взаимнопочитанието беше се въздигнало до култ между революционерите; никога амбицията и способността не е била от когото и да е насочвана за отмъщение на този или онзи, не за суетни слова, а за високи подвизи и самоотвержени дела вътре в поробена Македония, - срещу враговете й. Всеки гледал и се стараел вътре дела да твори и да издига все по-нависоко, по-силно и по-страшно за неприятеля делото, а не себе си. Никой никога не смятал за изменик или предател другар, когато той е бил на противно мнение, особенно по принципални въпроси. Винаги спорните въпроси са се разрешавали с разум и взаимни отстъпки. А днес така ли е? За голямо съжаление съвсем не. Един другар измежду нас, който преди 4 години поради стеклите се тогава обстоятелства, бе избран на най-висшето стъпало на ВМРО за член на ЦК без, обаче, да има зад гърба си минало и дейност, поиска да разрешава въпросите от принципален характер не така както ни научила традицията, опита и живота, не другарски с убеждение и благоразумие, и с парабел. Той, Ив. М[ихайлов], се постави отгоре над всичко, само едно забравил, че срещу острието на остена мъчно се рита.

Публ. във в. “Свобода или смърт. Революционен лист”, г. V, бр. 83, 10 януари 1929 г., с. 1 – 2.

 

Гьорче Петров, Арсени Йовков и Г. Попхристов