АСЕН ВАСИЛИЕВ ЗА ИСТОРИЯТА НА ТРОЯНСКИЯ МАНАСТИР

Хрониката на Троянския манастир, която пише Огнянович през 1835-1836 г. е последвана от нейното няколкократно издаване и преиздаване от иеромонах Кирил Данов, богослова Йоаким Бакалов и проф. Петър Мутафчиев. Макар, че тя все още не е преведена на съвременен език, тя заляга в основата на всички известни истории този голям български манастир, какъвто е Троянският. Известни са и историите на Троянския манастир от иеромонах Кирил Данов, професор Васил Пандурски, Драговитийския епископ Харитон, както и кратките исторически очерци от акад. Анастас Иширков и Асен Василиев и някои по-малки приноси. Тук не бива да изключваме и написаното и нарисуваното от австро-унгарския пътешественик художник Феликс Каниц, както и автобиографията и спомените от Скопския и Пловдивския митрополит Максим, на когото пътят започва от Троянския манастир.

 

Издадени са и няколко албума с фотоси от стенописите и иконите от манастира рисувани от иконописеца Захарий Зограф. Тук му е мястото да посочим и изследванията за иконописеца от проф. Васил Захариев и Асен Василиев.

През 1962 г. Издателство „Наука и изкуство“ издава един луксозен за онова време албум за Троянския манастир. Като увод на албума е отпечатан не голям по обем исторически очерк за Троянския манастир от Асен Василиев. Този му текст няма претенциите на научно изследване, а преди всичко има характер на популяризаторски текст, притежаващ и сериозни художествени достойнства, нещо което е много характерно за творчеството на Асен Василиев. Тук авторът повтаря известните и установени факти от историята на манастира. По-подробно на живота и творчеството на Захарий Зограф, както и на останалите самоковски майстори и на строителите на манастирски храмове Асен Василиев се спира многократно и по-задълбочено в други свои изследвания. В албума са поместени и не малък обем от фотоси от стенописите на манастира, но поради тяхното качество тук не ги прилагам. Тъй като снимките на съставителите на албума от външния вид на манастира от различен поглед от началото на 60-те години на миналия век, макар и черно-бели, представляват интерес прилагам само тях, още повече че видът на манастира днес е значително променен поради реставрационната и строителната дейност от последните години.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

АСЕН ВАСИЛИЕВ
ТРОЯНСКИ МАНАСТИР

Повече от три века в бистроструйните води на р. Черни Осъм се оглеждат високите стени на Троянския манастир. Вечният ромон на буйната река оглася планинските възвишения, великолепната китна долина, която далече нагоре в планината е обрасла с вековни гори и е обградена от високи и стръмни скалисти брегове. Към манастира реката е успокоила вече своя бяг и оросява плодородна земя – овощни градини, орешаци, нивя и тучни ливади.

Все по реката се вие асфалтовият път, който идва от град Троян. До манастира от града са осем километра, а от София се изминават 190 км през Ботевградския проход, за да се стигне до широката манастирска порта. Отначало се влиза в широк двор, а от него вече в самия манастир.

Някога тези места са били потайни. Манастирът е бил приютен, притулен до гористия хълм Чукарка, обрасъл сега с благоуханна липова гора и тъмни борове – прекрасен фон за блестящата белота на манастирските сгради. Миналото на Троянския манастир е заглъхнало отдавна. Преди време, още през 1835 г., историята му е била вписана в един ръкопис, но той е бил изгубен преди около 30 години. В него се казвало, че началото на манастира е било положено към 1600 г. от неизвестен монах. Малка е била църквицата тогава, малки са били жилищата, малцина са били и монасите. Манастирът преживява тежките години на XVI и XVII в., но никакви сигурни сведения за неговата история от това време, за неговото значение като народностно средище не са останали.

Настъпва съживителната възрожденска епоха с нейния обновителен дух и национален възход. Новосъздалите се обществено-икономически условия дават възможност на манастира да увеличи своите материални средства и да пристъпи към значителни преустройства. Той води продължителни борби с местни гръцки владици и през 1830 г. издействува пред Цариградската патриаршия своята самостоятелност (ставропигиалност), т.е. прякото си подчинение на Патриаршията. Все по това време започва строежът на новата църква и новите жилищни помещения. Постепенно нараства значението на манастира като просветно средище. Тук се организира и печатница на щампи с изгледи от манастира. Първоначалните просветни прояви са били ограничени в църковно обучение, а по-късно – през 1869 г., се открива и килийно училище. Там са били обучавани деца от съседните селища и броят им понякога е стигал до стотина. Училището продължило да съществува до 1883 г. Австрийският художник и пътешественик Феликс Каниц, който посетил манастира през 1871 г., бил изненадан от учебната организация и от любовта на ученици и учители към просветата.

В годините на разгорещен революционен кипеж манастирът многократно е бил убежище на хайдути и революционери. В него идвал няколко пъти и Васил Левски, който през 1870 г. съставил тук таен комитет от предани на делото монаси. Днес се сочи една стая, в която се предполага, че са ставали комитетските събрания. В нея са подредени възпоменателни вещи.

Днешното особено значение на манастира се дължи на неговите художествени паметници, създадени от наши прочути възрожденски художници и резбари. Самата църковна постройка е архитектурен паметник, в който са включени както старинни традиционни градивни форми, така и изисканият вкус на нашите строители от първата половина на XIX в. Тя е дело на майстор Константин от Пещера (Пловдивско). Изградена е през 1835 г. Църквата е триконхална, кръстовидна, еднокуполна постройка. В нейния външен вид са запазени някои старинни архитектурни съставки: редуването на градивния материал – камъка и тухлата – във водоравни пояси, успоредността на които е нарушена от отвесните ръбове на аркираните ниши по стените и абсидите на църквата. Разнообразието на архитектурните форми е увеличено от високия купол с дванадесет прозореца в неговия барабан, рамкирани с ниши. Покрай северната и западната стена на църквата е изградена открита куполна колонада с арки, която оживява изгледа на църквата и внася раздвиженост в нейния външен вид. Тук-таме по стените майстор Константин е вградил няколко каменни релефи на гълъби, конници и др., а на корниза на северната абсида според легендата той изваял и своя собствен портрет – каменна маска, запазена до наши дни.

Църквата е издигната в просторен двор, обграден от всички страни с жилищни сгради, строени близо преди един век. Това са обширни триетажни и четириетажни помещения с множество стаи за многобройните посетители. Тези типични за българската планинска дървена архитектура сгради с просторни слънчеви чардаци, оживени от ритмичността на дървените колони и струговани парапети, придават особен чар на вътрешния двор на манастира. Триетажната жилищна сграда, която се издига на запад от църквата, е построена през 1865 г. от майстор Петър, който с голяма любов е украсявал с резби колоните и капителите и струговал парапетите на чардаците. Непосредствено пред тези сгради друг възрожденски строител – майстор Иван от с. Млечево, през същата 1865 г. издига висока пететажна кула-камбанария, свързана със сградите на майстор Петър. Във втория етаж на тази кула се помещава параклисът „Св. Иван Рилски“. Камбанарията завършвала с малък осмостенен купол, в който са били окачени камбаните. По-късно, през 1898 г., горните етажи били съборени и сега от кулата са запазени само първите два етажа. Тогава била построена новата каменна камбанария. От една акварелна рисунка на Ф. Каниц се вижда, че фасадите на кулата са били украсени със стенописи. От тях на втория етаж все още се виждат пищни растителни и геометрични орнаменти по северната и южната стена, а на източната стена са нарисувани фигурите на светци и ангели. Тези стенописи са били изобразени от троянския образописец Пенчо Хаджинайденов (1800-1886).

Особено значение както за самия манастир, така и за българското изкуство изобщо имат живописта и резбите в манастирската църква. Там са работили едни от най-изтъкнатите наши възрожденски майстори. Стенописите са рисувани през 1847-1849 г. от Захарий Христов Зограф (1810-1853). Неговото майсторство е отразено в стотици отделни фигури и композиции с многолюдни сцени. В някои от тях, при все че са с религиозен сюжет, той е внесъл народнобитови мотиви в облеклата и обстановката. Подтикнат от родолюбиви чувства, Захарий Зограф е изобразил редица български светци и борци за национална независимост. Той е нарисувал образите на Михаил Български (княз Борис I), Кирил и Методий (едно от най-ранните възрожденски изображения на славянските просветители), Гаврил Лесновски, Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, Иван Рилски, Лазар от Дебели лак и др. Заедно с тях той е изобразил и някои руски светци - Борис и Глеб. Така чрез исторически образи от българското минало той е въздействувал върху съзнанието на посетителите, подкрепял е техния патриотичен дух, поддържал е и любовта им към руския народ, от който се е очаквала помощ за освобождение. Най-значителният дял от стенописната украса, останала от Захарий Зограф, са портретите на ктиторите, които той е нарисувал в прозоречните ниши. На първо място между тях е неговият собствен портрет, както и портретът на игумена Филотей, изобразени в нишата на един от прозорците на северната стена на църквата. Художникът е рисувал с настроение и е постигнал вдъхновен израз на образите. Останалите портрети представят местни дарители, между които силно впечатление правят портретите на хаджи Теодора и тримата й синове – Димитър, Василий и Бочо. Значимостта на ктиторските портрети се състои не само в богатия етнографски материал, който те представят с тогавашните народни носии, но особено във факта, че вече през първата половина на XIX в. в църковната ни живопис от онова време се внасят действителни образи на живи люде. В олтара на църквата е нарисуван и колективен портрет на тогавашните 27 монаси от манастирското братство.

Стенописите на Захарий Зограф в Троянския манастир са крупно негово дело в тях той е внесъл дълбоко чувство за разнообразие, сочен колорит и безкрайно богатство на декоративни мотиви.

Към ценната живопис в манастира принадлежат и забележителните икони в църквата. Те са рисувани от Димитър Зограф (1796-1860), по-голям брат на Захарий Зограф. Този особено опитен образописец е показал не само технически неподражаемо майсторство, но и високи стилни постижения, характерни за творчеството му, характерни и за българската икона от първата половина на XIX в. Иконите на Димитър Зограф са подредени на главния иконостас. Тук между тях са поставени две икони („Иван Рилски“ и „Св. Димитър“), които са рисувани от тревненски образописци. На южния малък иконостас (аналой) се намира иконата „Рождество Богородично“, една от най- хубавите икони на Димитър Зограф, рядка по своя изящен колорит и дълбоко настроение. За съжаление този скромен майстор не е подписвал и датирал своите творби – сега те се определят като дело на неговата ръка въз основа на силни художествени отлики и бегли указания на стари историци. В църквата са запазени още две високо художествени икони на Богородица - едната е „Богородица Одигитрия“ (от 1818 г.) с множество сцени от живота й, дело на неизвестен майстор. Останала е от старата църква на манастира. Другата икона е „Богородица Троеручица“, творба, рисувана с голямо умение. Даровитият художник е постигнал забележителен израз в образа на майката, от който струи дълбоко чувство. Тази икона напомня образите от творбите на най-ранните тревненски майстори.

Бележит паметник на българската дървена пластика ще остане и резбарският иконостас на църквата, изрязан през годините 1838 и 1839. Изследванията, които съм направил, сочат, че в изрязването на този иконостас са взели участие Петър резбар, един от най-даровитите български възрожденски резбари, и резбарят Никола Матеев от с. Ново село, Севлиевско, за когото съобщава Ф. Каниц. В един надпис от Плевен (в църквата „Св. Никола“) Петър резбар казва, че е от Габрово. Създаденият от двамата майстори иконостас е високо художествена творба, която по своите пластични качества може да бъде поставена измежду най-хубавите наши иконостаси. Особено майсторство и изискан вкус са постигнати в общото композиционно устройство на архитектониката на иконостаса, в уравновесяването на отделните му части и вещата обработка дори на най-малките подробности. Вдъхновените резбари са постигнали голямо изящество в изрязването на разнообразните растителни и животински мотиви. Композицията се отличава с красота на линиите и убедително уяснени форми и релеф. За декоративни мотиви са използувани растителни форми, а по колонките са вплетени фигури на птици и животни, изрязани с голямо умение. Изваяни са на някои места и фигури на ангели. При манастира е уредена малка музейна сбирка и библиотека с ценни ръкописи и старопечатни книги. От музейните предмети особено внимание заслужават няколко икони от старите тревненски майстори Кою Цонюв, неговия син Теодосий К. Цонюв и др. Особено впечатление правят сцените от „Ше-стоднева“ (Създаването на света, на Адам и Ева), изпълнени силно експресивно, с естествен примитивизъм. Тези табла са едни от най-старите художествени паметници в манастира. Между музейните предмети са запазени и няколко гравирани металически плочи за отпечатване на щампи, рязани от Леонтий Рус през 1818 г. и йеромонах Филотей през 1839 г. Художествено изработени църковни одежди, съдове, кръстове, обковки и др. допълват сбирката. Съхранени са множество дървени и металически съдове, уреди, оръдия на труда, керамични предмети, производство на местното население, представящи значителен етнографски материал.

Към манастира се числят и два скита – малки параклиси Първият, „Св. Никола“, е прикрит във височините, наречени Иван дял, източно от манастира. Другият скит, „Св. Иван Предтеча“, се намира в местността Зелениковец, в дебрите на планината. Забележителен е по своето живописно местоположение. Троянският манастир със своите художествени паметници, със своето историческо минало и народностно значение, с големите си природни хубости е бил винаги любимо място за посещения и заслужава вниманието на нашия народ.

Публ. в Асен Василиев, Троянски манастир. Наука и изкуство. София, 1962 г.