АКАДЕМИК ИВАН ДУЙЧЕВ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ КАТОЛИЦИ И ЗА ЧИПРОВСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1688 ГОДИНА

В резултат на няколкогодишната специализация във Ватиканските архиви и библиотека, както и на сериозното познаване на литературата Иван Дуйчев издава книгите си „Il cattolicismo in Bulgarria nel sec. XVII secondo i processi informative sulla nomina dei vescovi cattolici“ (Roma, 1937)  и „Чипровец и въстaниeтo през 1688 година“ (София, 1938).

През следващите години той ще издаде незагубилият и до днес своето значение двутомник „Из старата българска книжнина“, в който значителна част от документите са от Ватиканския архив.

Повод да се върнем към спомена за българските католици по време на турското робство и към голямото Чипровско въстание е посещението на последния католически папа в България. Явно че в неговото обкръжение и канцелария няма компетентни хора, тъй като ако имаше такива биха го посъветвали поне да запали свещ и да произнесе някоя дума в памет на изтребените български католици – тези от Чипровци от турците през 1688 г. и тези от Одринско отново от турците през 1913 г. и Кукушките - от гърците през 1913 г. Но явно, че некомпетентността и политиканството е не само черта на политиците, но и на главите както на Източноправославната, така и на Католическата църкви.

След изследванията на проф. Любомир Милетич (Заселванието на католишките българи в Седмиградско и Банат, 1897) и на проф. Никола Милев (Католишката пропаганда в България през XVII век, 1914) книгата на д-р Иван Дуйчев ни връща отново към разпространението на католицизма в българските земи и по-специално в Северозападна България и Чипровския край. Той отдава дължимото и към бележитите български патриоти от Чипровско и Софийско, не само като разпространители на католическата вяра, но и като организатори на Чипровското въстание – Петър Богдан, Петър Парчевич, Петър Солинат, Илия Маринов, Франческо Соимиров, Стефан Княжев и др. За много от тях Ив. Дуйчев дава и кратки биографически сведения, както и за ролята им за повдигането на духа на чипровските българи и подготовката и вдигането на въстанието.

Едни от най-сериозните извори, освен ватиканските архиви за Ив. Дуйчев са документалните публикации на банатския българин отец Евсевий Фермеджин (Acta Bulgariae ecclesiastica ab 1565 usque ad a. 1799, 1887)

Книгата си акад. Иван Дуйчев пише по случай 250 годишнината от въстанието на чипровските българи. Тя днес е библиографска рядкост и няма ново издание. Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с нейния пълен текст, без каквито и да било съкращения.

Цочо В. Билярски

* * *

 

Д-Р ИВАН ДУЙЧЕВ
ЧИПРОВЕЦ И ВЪСТAНИEТO ПРЕЗ 1688 ГОДИНА


I

ЧИПРОВЕЦ И БЪЛГАРСКОТО КАТОЛИШКО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ XVII ВЪК

Селището Чипоровци (назовавано още Чипровци, Кипровац, Kiprovaz, Chiprovaz, Kiprovatium) е съществувало още в античността. Един чипровчанин от XVII в. съобщава, че, към 1640 г., в околността на днешното село, в планината, се виждали остатъци от стените на стария град. В зидовете на гробищната ограда тогава се намирал вграден античен релиеф, с образа на богиня Артемида и латински надпис. През миналия век там бил открит такъв паметник – може би същият онзи, който бил известен още през XVII век. В това село били намерени също и римски монети от времето на императора Комод (180–192). Самото наименование на селището требва да се свърже с латинската дума cyprum „мед“, което име му е било дадено, очевидно, поради намиращите се в околните планини медни руди. Един от високите планински върхове носи и до днес име Копрен.

Богатите рудни находища в тоя кът привлекли твърде отрано саксонски рудари, които обработвали рудници в някои сръбски и влашки земи. Не се знае, кога тези саксонски рудари се поселили в чипровския край. От едно по-късно сведение би могло да се заключи, че те се явили тук към 1330 година – годината на злополучната Велбужска битка (28 юни 1330 г.), като се възползували от сръбската победа. Те наченали да обработват златни, сребърни, железни и медни руди. Почти по всички планински склонове около Чипровци и съседните села и днес се виждат големите изкопи (рупи) на някогашните рудари. На някои места са запазени големи купища сгурия, а другаде – следи от стари самокови. От самата река Огоста било плавено злато, и за това свидетелствуват грамадите от камъни, натрупани по бреговете на pеката, към селата Дългидел и Говежда. Някои местни названия също напомнят за рударските занятия на населението. Такова е, например, името на с. Желязна. Една от частите на Чипровци до ново време запазила името Сребрил, гдето, според преданието, никога се обработвали златни и сребърни изделия.

Турското завоевание заварило саксонските рудари по този край. Не е известно, какво е било тяхното положение през първите векове на турското владичество. Османската държава е имала нужда от разработването на рудниците и затова може да се предполага, че ще да е дала известни правдини на рударското население. Уединеността, обаче, на саксонските рудари всред българското население се оказала съдбоносна за тях. Лишени от възможност да общят със своите сънародници и да поддържат връзки с Католишката църква, те подпаднали неизбежно под силното влияние на местното българско население. В първите документи от XVI–XVII векове, в които се дават сведения за Чипровския край, не се споменуват никакви саксонски рудари като жители на тамошните селища. Трябва да се предполага, че още в първите векове на робството, преди втората половина на XVI в., саксонските рудари се претопили всред местното население. След своето изчезване, обаче, те оставили някои трайни следи. При разработването на рудниците те се ползували, без съмнение, от труда на местното население. По такъв начин те станали негови учители в рударството. Разработването на рудите в Чипровския край не престанало и след изчезването на саксонските колонисти, но сега вече самите българи се отдали на тези занятия. В езика на българските рудари се запазили редица думи от несъмнен немски произход, наследени от саксонците. В самия Чипровец една част се назовавала чак до втората половина на XVII в. с име „саксонска махала“ (regio saxonum).

Но саксонците рудари оставили следи и в духовния живот на местното население: те му завещали своята католишка вяра. Несъмнено, още през първите времена от пребиванието на католиците саксонци, около тях се образували групи от местно население, което, при общението си с тях, попаднало под тяхно влияние и приело католичеството. Заниманието с рударство и приемането на католичеството приобщавало още по-тясно местното население към саксонците рудари. С това новите рудари-българи унаследявали, естествено, правдините, с които се ползували тези чужди колонисти. Именно по този начин ще трябва да се обясни произходът на някои по-късни правдини на чипровчани.

През втората половина на XVI век в Чипровския край вече от дълго е съществувало значително католишко население. В Чипровци, Копиловци, Железна, Клисура, па и в Главановци, живеели „старокатолиците“, назовани така за отличие от павликяните, които приели католичеството по-късно, в началото на XVII в. Поради всичко това, градецът Чипровец, заедно с околните селища, станал средище на католишкото движение у нас през XVI и XVII векове и изиграл важна роля в живота на българския народ през това време. Католичеството в Чипровско се явило, прочее, под чуждо влияние. Жителите на тези селища задълго останали почти единствените католици българи. Наистина, през XVI–XVII векове колонии от католици са съществували и в някои други български селища. В най-големите български градове – като София, Пловдив, Търново, Русе, Провадия, Шумен, Разград, Видин и другаде – са съществували по това време сравнително многобройни колонии от дубровнишки търговци. Ревностни и предани синове на Римската църква, те поддържали почти навсякъде свои католишки църкви и свещеници. В повечето случаи, обаче, те оставали почти единствените представители на католичеството в тия градове. Понякога приемали католичеството и някои българи, които общели с дубровничаните и желаели да се възползуват от големите привилегии, които турското правителство давало на поданиците на малката република на Св. Влас. И в този случай католичеството се насаждало по същия начин, по който то проникнало всред жителите на Чипровския край под влияние на саксонскитe рудари.

Сведенията за Чипровец и околните селища през XVI–XVII векове са запазени единствено в свръзка с тамошното католишко движение. Във всички документи от това време, в които се говори за живота на католишкото население по българските земи, на първо място се дават, обикновено, сведения за „старокатолиците“ от Чипровско.

Наскоро след Тридентския събор (1545–1563) и наченалата се католишка контрареформация бил изпратен да посети българските и сръбските земи антиварският архиепископ Амброзий от Дубровник. Той извършил своята обиколка през 1565 год. Като едно от неговите най-важни дела се споменава това, че посетил Чипровец. Кратките сведения за неговото посещение са извънредно любопитни, като едно от първите свидетелства за католичеството в тази област. Казва се, че архиепископът намерил в Чипровец католишкия свещеник Иван Югович (Югов). Родовото име на този свещеник е известно и от други документи. Така например, по-късно, през 1617 г., е бил „княз на Чипровец, Железна, Копиловци, Клисура и околностите“ Петър Югович (Petrus comes Chiprovatii, Zeleznae, Copilovatii, Clisurae et circumstancium). Друг един Петър Югович е бил игумен на чипровския католишки монастир през 1661 година. Католишкият свещеник Иван Югович е принадлежал, следователно, към виден български род от Чипровец. Това свидетелство е твърде занимливо. То показва, че отрано католичеството е преминало от саксонските рудари всред българското население – и то не само всред народа, но и всред неговите първенци. Още през 1565 г., от друга страна, се споменава като глава на католишката община един българин. Вероятно е, че саксонците са били вече напълно претопени и изчезнали. Но има и нещо друго: за католиците от Чипровец се говори като за люде, които отдавна били приели католичеството. Поради продължителната откъснатост от Римската църква, първоначалната католишка вяра се извратила всред тях. Архиепископ Амброзии намерил тази вяра в поквара и се помъчил да я изправи: така, например, той разлъчил свещеника Иван Югович от жената, с която се бил оженил – нещо, противно на повелите на Католишката църква. На двамата било наложено покаяние, както и на народа – за това, че приемал тайнствата от женен свещеник.

Втората половина на XVI век се отличава с едно постепенно събуждане и разширение на католичеството в нашите земи. За това са съдействували, несъмнено, и посещенията на неколцина папски визитатори, които били изпращани по това време в нашите земи: епископът на Нин (Далмация) Петър Цедулин в 1580–1581 г., хърватинът Александър Комулович и йезуитът Тома Радио, към 1584–1586/1587 г. Но най-важното събитие в това отношение било идването на францисканския монах Петър Злойутрич (Солинат), от града Соли (Тузла) в Босна.

Отначало босненският францисканец пристигнал в България като обикновен мисионер. Той представил доклад за своето посещение и бил изпроводен отново, но вече като апостолически визитатор. Това станало през 1595 г., а през 1601 г. пристигнали в Рим пратеници отстрана на католиците в Чипровския край. Те връчили на папа Климента VIII (1592–1605) писма от името на свещениците и народа в Чипровец и околните селища. Българските католици молели да бъде въздигнат мисионера П. Солинат в католишки епископ. Искането им било задоволено и още същата година П. Солинат бил назначен за софийски католишки епископ. Той бил първият католишки епископ у нас, а Софийската католишка епископия обгръщала още за дълги десетилетия всички католици по българските земи.

П. Солинат е, несъмнено, истинският възродител на католичеството в България през XVII в. Той не ограничил, обаче, своята дейност само между старокатолишкото население. Неговата най-голяма заслуга била тази, че положил големи усилия да привлече към католичеството и населението от еретици-павликяни от крайдунавските и от южнобългарските земи. Той успял да покръсти мнозина от тях, а някъде съградил църкви и настанил католишки свещеници. Епископът се постарал, от друга страна, да подготви за католишки духовници лица из местното население. За тази цел той подбирал и изпращал да се учат в Рим деца от старокатолицитe и от новопокръстените павликяни. Това дало неочаквано добри плодове. Онези, които следвали в Италия, ставали посегне католишки свещеници. Измежду тях изпъкнали едни от най-видните представители на българското католишко движение през XVII в. Когато пък покръстените павликяни се завръщали като свещеници по своите родни места, те успявали да привлекат към католичеството голяма част от своите сродници и земляци.

Епископ Петър Солинат починал в един монастир близо до своя роден град, на 4 април 1623 год. Споменът за дейността му в българските земи и за големите изпитания, които пренасял мъченически, му създали особена слава не само всред нашите католици, но и всред неговите сънародници. Мнозина го възвеличавали като някакъв нов светец. Петър Солинат произлизал из редовете на Францисканския орден. При, идването си в българските земи той довел със себе си босненски францискани. През цялото негово епископство действували в България като мисионери монаси от Ордена на Св. Франциска Асизски. Благодарение на всичко това, монасите францискани, чужденци или българи, се утвърдили като главни и почти единствени ръководители на българското католишко движение. Те запазили това положение през целия XVII век, па дори и по-късно. Българските католици винаги показвали, от своя страна, дълбока привързаност към монасите францискани.

Изчезването на П. Солинат не се оказало съдбоносно за българското католичество. Католишкото движение в нашите земи било вече здраво закрепнало, благодарение на четвъртвековната дейност на софийския католишки епископ. То се намирало в несъмнен възход. Извънредно показателен е, в това отношение, един доклад от 1625 год. за католичеството у нас. Указано е, че под властта на софийския католишки епископ се намирали не само католиците от българските земи, но и тези във Влашко. Общият брой на католиците възлизал на около 8000 души – едно число, което се запазило почти неизменно чак до края на XVII в. В българските земи съществували по това време четири францискански монастири, и то единствено в областта на старокатолишкото население: в Чипровец, Железна, Копиловци и Клисура. Освен това, имало още десетина католишки църкви, едни в градовете, гдето се намирали колонии от търговци дубровничани (София, Търново, Русе, Пловдив), други – в селата на покръстените павликяни (Петкладенци, Ореш, Беляне, Търничевица, Брестовец, Горно Лъжани). Всички църкви били снабдени с необходимите богослужебни утвари. В страната действували двадесет и пет францискани свещеници и неколцина послушници.

След смъртта на епископ Петър Солинат, изниквал трудният въпрос, кой да бъде назначен за негов заместник. Изглежда, че самата Конгрегация за разпространение на вярата (S. Congregatio de Propaganda Fide) се колебаела известно време. Неколцина видни църковници в Рим –двама кардинали, водачът на францисканския орден и самият секретар на Конгрегацията – настоявали да бъде назначен за софийски епископ един босненски францисканец. Главната причина за това искане е било, очевидно, съмнението, че българските францискани са достатъчно подготвени за такъв сан. Най-сетне, след повече от година от смъртта на Петър Солинат, бил назначен, през м. юни 1624 год., за софийски епископ Илия Маринов. Този францисканец чипровчанин бил първият българин, който получавал достойнство католишки епископ. Конгрегацията не се излъгала с неговото назначение: той бил добре подготвен и положил големи усилия да заздрави и разшири делото на своя предшественик.

Роден към 1577–1578 г. в Чипровец, от добър католишки род, Илия Маринов се учил в Рим, в знаменития Клементински колеж, основан от папа Климента VIII. Там той бил изпратен, изглежда, от епископ П. Солинат. По-сетне той постъпил в Римския университет, гдето изучавал право. Маринов влязъл във Францисканския орден и към 1613-1614 г. получил свещеническо звание. Той намерил, с идването си, францисканските монаси здраво установени в България. Няколко месеца преди неговото назначение, папа Урбан VIII (1623–1644) признал и въздигнал действуващите в българските земи францискански мисионери в отделна францисканска кустодия. С това българските францискани ставали независими от босненските си събратя.

Епископ Илия Маринов продължил да действува всред павликянското население. Той няколко пъти обикалял павликяните и успял да покръсти голяма част от тях. Сега те се отзовавали с по-голяма готовност на проповедите на католишкия епископ. За шест години – от 1624 до 1631 – той посетил три пъти своята епархия, и всяко посещение траело по шест месеца, а понякога и повече. Веднъж той успял да покръсти около 2000 души павликяни; друг път той покръстил други няколко стотини еретици. Към 1628 год. той посетил не само българските католици, но преминал и във Влашките земи. При своите пътувания, епископът бил изложен не веднъж на преследвания отстрана на турци и гърци. От едно писмо от 1639 год. се знае, че Илия Маринов бил подложен на жестоко гонение отстрана на някои турци при своята обиколка всред павликяните. Вследствие на това, той се поболял доста тежко и в течение на дълги месеци не бил в състояние да изпълнява дори своите свещенослужителски задължения. От други документи узнаваме, че неговите врагове – на първо място, гръцкият владика в Търново – го затворили за „много дни“ и му взели голяма сума пари. Той сам не бил в състояние да заплати тази сума и трябвало да вземе заем от някои дубровнишки търговци. Боледуването на епископа се продължило твърде много и той починал на 15 юни 1641 год. В своята дейност като софийски католишки епископ, Маринов следвал, обикновено, пътищата, предначертани от неговия предходник. Той продължил също като него да изпраща млади българчета – католици да се учат в Рим. Един такъв чипровчанин францисканец – Петър Богдан Бакшев (Diodatus, Deodatus) – който също се учил в Рим – наследил Илия Маринова на длъжността софийски католишки епископ.

Българското католишко движение през XVII в. намерило в личността на Петър Богдан своя най- забележителен представител. Същевременно П. Богдан се издигнал като един от най-виднитe българи през тази епоха.

Петър Богдан се родил в Чипровец през 1601 год. Към 1612 год. той постъпил в Чипровския монастир, а няколко години по-късно, към 1617-1618 г., приел монашеско одеяние. Изглежда, че той е бил изпратен да се учи в Клементинския колеж от епископ Петър Солинат. Години по-късно, в един доклад от 1640 год., той споменува името на този епископ и го назовава „мой отец и учител“. Към 1622 год., младият чипровски францисканец получил свещеническо звание. Към това време, изглежда, той бил избран викарий на епископ П. Солинат и вероятно изпълнявал тази длъжност до смъртта му (+ 4.IV.1623 г.). В края на 1628 год., софийският епископ Маринов го изпратил отново в Рим. Той го препоръчал горещо на Конгрегацията и молил да бъде приет в един от първите римски монастири, „за да може да научи някоя наука, бидейки добър граматик и с голямо желание да се учи, с примерен живот, добри и честни нрави, трезвен и въздържан“. Във време на своето пребивание в папския град, Петър Богдан влязъл във връзки с някои видни католици от други славянски страни. През това време той сътрудничил на знаменития хърватски книжовник Рафаил Левакович при нареждането и издаването на славянски богослужебни книги. Сам Левакович, десетина години по-късно, си спомнял с добри чувства за своя помощник и ученик в делото, с което били натоварени от самата Конгрегация.

Петър Богдан, обаче, не можал този път да остане задълго в Рим. През пролетта 1630 год., отец Рафаил Левакович помолил да бъде изпратен един монах от Босна, за да му помага, защото софийският католишки епископ позовал в България помощника му Петър Богдан. През м. март 1631 год., П. Богдан бил вече в България и изпълнявал длъжността кустос на българските францискани. От тази година нататък, той се застоява трайно в родината си и става един от най-дейните членове на българското католишко движение.

Болнавият епископ Маринов към края на живота си не бил в състояние да ръководи дейността на българските католици. През 1637 год. Петър Богдан бил назначен за номинален католишки епископ на Галиполи (при Мраморно море). Едновременно с това, той бил определен за помощник и наследник на софийския епископ. С това била осигурена приемствеността на длъжността софийски епископ. Наистина, когато през м. юни 1641 год. починал епископ Маринов, Петър Богдан незабавно го наследил и приел неговото звание.

Новият епископ проявил обширна дейност в продължение на своето 33-годишно епископство. Той никога не скъсал връзките с Рим, с папския двор и Конгрегацията. За най-дребните събития в живота на българските католици той съобщавал в Рим, искал съвети или молел за подкрепа. Благодарение на това, от него са запазени голям брой писма. Като католишки епископ, той се задължавал да посещава редовно всеки четири години своята епархия и да представя лично или да изпраща доклад за това в Рим. Той трябвало да посещава също и католиците в отвъддунавските земи. Разбира се, не винаги епископът могъл да пътува толкова надалече през онези размирни и несигурни времена. Въпреки всичко, обаче, Петър Богдан успявал редовно да посещава епархията си. След всяко посещение, той изпращал в Рим доклади – понякога твърде обширни. Докато писмата на П. Богдан са най-важните документи за състоянието на българските католици, неговите доклади могат да бъдат посочени като едни от най-добрите домашни извори за общото вътрешно състояние на нашата страна през XVII век. Тези писма и доклади, писани на добър италиански или латински език, дават възможност да се съди също и за неговата начетеност, духовни интереси и влечения. Най-ценният негов доклад е онзи, който той изпратил в Рим за обиколката си из българските и влашки земи през 1640 год. Петър Богдан извършил своята обиколка като католишки епископ и неговата главна цел била да споходи католиците в тези области и да даде сведения за тяхното състояние и численост. Той, обаче, схванал своята задача много по-общо и отбелязал в своя доклад не само сведения за състоянието на католишкото население. Той изложил изобщо всички сведения, почерпени от книги или от непосредно обхождане, които могли да дадат пълна и богата представа за страната и живота в нея.

П. Богдан начева своя доклад за обиколката си в България с едно описание на страната и нейните граници, макар и да знаел, че имало „цели книги (писани) за Царство България“. Извънредно любопитно е да се посочи, как той определя границите на българските земи: „България днес, пише той, се назовава всичко онова, което някога се наричаше Горна Мизия, и част от Долна Мизия, цяла Тракия, въпреки че сега към Мраморно море се говори гръцки език, и по-голямата част от Македония и цялото Моравско до Охрид, и чак до границите на Албания и на Гърция и на Сърбия; към изток се простира чак до Черно море; на север Дунав я дели от Влашко и Молдова ...“ Той не пропуска, по-нататък, да спомене за обширността на българската земя в сравнение с другите съседни страни: „Казват, пише той, че Българското царство само е по-голямо, отколкото цяла Сърбия, Босна, Далмация, Хърватско и Унгария, и (в него) има толкова градове и села, че е невъзможно да се преброят; а в тях има милиони жители ... В своето общо описание на българската земя, както и в описанията на отделните селища, П. Богдан проявява несдържан възторг от нейните богатства и природни красоти. „Това Царство България е прекрасно. Украсено е с ширни поля, високи планини (и) хълмове, приятни гори и дъбрави, оросявано от различни реки и води. В това царство има обилие от всякакви житни храни, вина, овце, биволи, крави и волове, добри коне. (Намира се) злато, сребро, мед, стомана, желязо и олово. Дунавът и други реки дават риба. Страната произвежда различни плодове – освен това, което дава морето, – трева за добитъка, всякакви цветя. Изобщо, мога да кажа, че ако това царство би имало един владетел, християнин и добър, то не би отстъпило на много царства в Европа ... “

Преди да говори за българските католици, П. Богдан е дал някои сведения за своите православни сънародници. Неговата характеристика за духовното и религиозно състояние на православните българи е наистина твърде печална и неласкава. Обикновено се мисли, че в това се е изразила, до известна степен, омразата на българина-католик към православните му сънародници. Може би е вярно, но има и нещо друго. Прозорливият поглед на П. Богдан не е могъл да не открие големия упадък всред българския народ, подтиснат под робията на турци и гърци. Католишкият епископ очертава, прочее, с черни краски състоянието на българите и посочва техния упадък. Неговото описание е първият, може би, повик против този упадък и първият зов за свестяване. Има нещо паисиевско в поплаците на П. Богдана. Той не съчувствува на православието, но, все пак, предпочита българите пред другите православни народи: „българите имат нещо повече от другите, защото, бидейки люде прости и невежи, вярват на всичко писано“.

П. Богдан не пропуска да отбележи дълбокия упадък в църковния живот под влияние на гръцките църковници. Той изтъква липсата на религиозна книжнина всред българите. Според него, книгите на Св. Писание се намирали само в църквите, но даже там, пише той, тя (не се четат) с разбиране; „не ще се намери на стотях един, който да разбира онова, което чете, защото не се учат, нямат училища; онзи, който знае само малко да чете, плаща известна сума на владиката, оженва се и става веднага свещеник...“ П. Богдан с такава яснота определя две от главните причини за лошото състояние на българите по онова време: невежеството и отсътствието на училища. В своя доклад той е подчертал, че българите имали „нужда от библии и от люде, които да им ги тълкуват“, и че те „нямат училища и затова всички са невежи“. Не е ли изпреварил той, в това отношение, с цели десетилетия, па дори и с векове, някои от ръководните идеи, толкова сили изразени през нашето Възраждане? Католишките свещеници извършвали богослужението за своите пасоми на славянски език. С това те приложили на дело твърде ранно онова, за което българският православен народ водил продължителни борби – именно, да се изхвърли гръцкият език от богослужбата и да се въведе славянският. Петър Богдан посочва тъкмо тая употреба на гръцкия език в българските църкви, като важна причина за невежеството. Той съобщава, че православните българи „не посещават църквите, а ако понякога отиват в църква, то не разбират - нищо“.

За П. Богдан не остава незабелязано и едно друго голямо зло в живота на българите: управлението на гръцкото духовенство. Той описва с възмущение деянията на тия гръцки духовници и ги изтъква като същински мъчители на православните българи. И в този свой повик срещу гръцкото духовенство, П. Богдан е далечен предходник на най-пламенните дейци на нашето Възраждане. „Техните владици, пише той, са почти всички гърци. Когато правят посещения, те водят със себе си иеничери и вършат хиляди несъобразности. Те бият тези бедняци, взимат (им) всичко, което намерят в къщи, когато нямат (с що) да им заплатят онова, което им се пада...“. Между тези техни владици съществува също голямо коварство, защото си отнимат един другиму епископството. Когато един е вече въздигнат владика, отива друг и плаща нещо повече на патриарха, и този веднага изгонва първия и дава епископството на втория. Първият е принуден насила да си отиде. Ако пък има пари, отива и изгонва никого другиго, и така нататък...“ Не казва ли същото за безжалостния произвол на гръцките владици и за симонията на църковните длъжности всеки един от борците за нашата църковна свобода през миналия век?

П. Богдан обвинява, изобщо, гръцкото духовенство за злото в църковния живот на българите; там е, според него, началото на цялата поквара: „техните владици са гърци, и каквото правят гърците, това правят и те...“.

Първите католишки мисионери в България били чужденци, обикновено босненски и далматински францискани и свещеници. Постепенно, обаче, още в първите десетилетия на XVII в., българските католици заели всички църковни длъжности у нас. Те водили, при това, продължителни борби, за да запазят самостойността на българските католишки църкви и настоявали, те да бъдат давани само на български католици. Много добре са известни борбите на Илия Маринов и П. Богдан против дубровнишкия архиепископ за софийската католишка църква и против някои полски епископи за Никополската католишка епархия. В свръзка с това, могат да се повторят думите, че в тази борба „прозира народното честолюбие на българските католици и ако е преувеличено да се говори за развито национално съзнание в България в оная далечна епоха, безспорно остава едно, че чипровчани [или, изобщо, българските католици] са се усещали българи и като такива с известна ревност са бдели щото католишката църква в България да бъде за българите“ (Н. Милев). Българските католици, прочее, не само желаели, но и в действителност успели да създадат една народна църковна йерархия за своята църква. Не е чудно, поради това, че там и частно на П. Богдан, правил такова силно впечатление фактът, че православните българи се намирали под пълната власт на владици гърци.

При своята голяма обиколка, начената през м. май и завършена през м. ноември 1640 год., П. Богдан посетил множество български селища: София, Пловдив, Русе, Разград, Провадия, Шумен, Преслав, Търново, Никопол, павликянските села в Северна България... В своя доклад той описал отделните селища: разположение, състав и брой на населението, поминък, църкви... Това са, изобщо, едни от първите описания на нашите селища. Той дава, освен това, сведения за католиците в разните места, като не забравя и колониите на дубровнишки търговци. Благодарение нему ние имаме добри сведения за развоя на дубровнишката търговия у нас през онази епоха.

Много често в своите описания П. Богдан не намира достатъчно силни изрази, за да определи красота или богатствата на различните наши селища – градове и села.

П. Богдан проявява дълбоки исторически интереси. В много случаи той дава сведения за миналото на селищата и за запазените старини. Той се интересувал от археологически находки, от открити славянски и латински надписи и ръкописи. В някои от своите доклади той е дал истински изследвания върху местната история. В един доклад той е изложил историята на града София през античността и ранното средновековие. Запазени са също два опита върху миналото на градовете Призрен и Охрид. Знае се също, че той е съставил една история на българското католишко движение, която, за жалост, още не е открита. В своите съчинения П. Богдан е използувал голям брой антични и по-нови автори, и показва, изобщо, голяма начетеност. Нему принадлежат също и два превода от италиански, издадени през 1638 год. и 1643 год., все в Рим.

Българските католици от XVII в. се смятат главно като носители на чужда религиозна мисъл. Не бива да се забравя, при това, и една друга страна на тяхната дейност: те са били проводници на западно-европейско културно влияние всред нашия народ. Водачите на българското католичество се учили, почти всички, в западни страни, главно в Италия. Мнозина били прекарали дълги години там. Почти всички знаели добре италиански и латински езици; на тия езици са писани техните писма и доклади. За засилване на западните влияния спомагали и живите връзки, които те поддържали със западните страни и след като се установявали в своята родина. Католишките епископи и архиепископи у нас, обикновено, пътували твърде често до Италия или по другите западни и балкански страни. Тези пътувания обогатявали техните познания и разширявали техния духовен кръгозор. Сам П. Богдан, например, пътувал твърде много и посетил различни страни. Той познавал Италия, Югославия, Влашко, Молдова, Турция, Гърция, Унгария, Австрия, Полша...

Неуморно деен до сетни дни, П. Богдан починал през м. септември 1674 г. С него рухнал най-крепкият стълб на българското католишко движение. Мъчно било да се намери лице, което да го замести. Българските католици избрали чипровския францисканец Влас Койчев, но той починал преди да заеме длъжността. През 1677 г. бил направен нов избор – за францисканеца Стефан Княжев, потомък на знатен чипровски род. Времето на неговото епископство е време на упадък на българското католичество. Една от главните причини за това било западането на католишките селища в Чипровския край. В своите доклади П. Богдан и другите католици винаги дават сведения и за тези селища, и поради това ние сме доста добре осведомени за техните съдбини през целия XVII век.

През XVII в. саксонските рудари в Чипровец са били изчезнали вече отдавна. Като говори за тамошните католици, П. Богдан ги назовава изрично „славяни или българи“ (Slavi overo Bulgari). В с. Копиловци е имало поселници албанци, обаче те постепенно се претопили всред местното българско население. Българи са били и католиците в с. Железна и с. Клисура. Към 1640 год. Чипровец имал над 4000 жители: 400 къщи православни, с повече от 2000 души, и 2140 католици (от които 480 деца). По това време в градеца съществували две православни църкви, а в планината имало православен монастир.

П. Богдан твърде рядко говори за тамошните православни жители, но от неговите думи се вижда, че между католици и православни е съществувала известна неприязън. Православни и католици се различавали, според думите на П. Богдан, не само по вяра, но даже и по нрави, облекло и говор. В това различие трябва да се види, несъмнено, следа от влиянието на саксонските рудари. С течение на времето се забелязва постепенно намаление на католиците в Чипровец. През 1643 год. те били пак 2140 души, а през 1647 год. били над 1600 възрастни с около 300 деца; две години по-късно, те били пак около 1600 с повече от 200 деца. В селището се чувствувал известен упадък, и сам П. Богдан признава това: „Чипровец, пише той, бе цветето на България, особено в съблюдението на светата католишка вяра и посещаване на тайнствата, но големите налози и насилия са наченали да го разоряват и, ако продължават още тези войни, малко по малко всичко ще бъде разорено“. Войните, следователно, засегнали и градеца Чипровец и принудили някои от жителите да бягат другаде. В доклада от 1653 год. П. Богдан пише, че почти цялата страна била „разорена, и мнозина избягали по други места“, та броят на католиците намалял на около 1500 души.

Едновременно с това, в живота на населението се извършила и друга дълбока промяна, а именно, западането на чипровското рударство, което също допринесло много за общия упадък. П. Богдан отдава това на една природна причина: намалението на рудите. Той съобщава, че в планините около Чипровец по-рано се разработвали различни рудници: златни, сребърни, медни, оловни и железни. Тогава, обаче, рудните находища били намалели, вадело се само желязо, а сребро и други руди не се намирали в такова количество, както по-рано. В с. Железна по-рано се обработвало желязо и сребро, а по това време всичко било прекратено. Самоковите за обработване на метали също намалели или престанали да работят. Някога в Чипровец имало дванадесет Самокова на вода за обработване на сребро, а по времето, когато писал П. Богдан нямало нито един. Работели единствени самоковите за желязо, на брой около 60, а по-късно, към 1662 г., в Чипровец имало само един общински самоков. Според П. Богдан, рударството западнало и поради това, че налозите и разноските по обработването били по-големи, отколкото самият доход. Тези думи дават възможност да се разбере, донякъде, причината на този упадък. Чипровските рудари са работели, несъмнено, със сравнително първобитни средства и оръдия за извличане на рудите из земните недра; тяхното рударство е било, така да се рече, повече „екстензивно“. С течение на времето, обаче, обработваните рудни находища, намиращи се не дълбоко от повърхността, са се изчерпали. Ставало нужда да се търсят нови и нови, и рударите от тия селища обходили и разкопали почти всички планински склонове по тия покрайнини. Те не са били, обаче, в състояние да използуват напълно скритите в по-големите земни дълбочини рудни богатства. За това са били необходими нови, по-усъвършенствувани оръдия, или, най-малко, повече усилия, а това е струвало много разноски. Чипровчани напуснали, очевидно, рударството не толкова поради изчерпване на природните богатства, колкото поради невъзможност да ги използуват доходно и леко. Намалението и, по-нататък, пълното изчезване на рударството се отразило върху целия стопански живот на жителите. Населението потърсило препитание другаде. Към средата на XVII в. чипровчани се занимавали почти изключително с търговия и занаяти. Като търговци, те обикаляли турската държава и някои от околните земи. Влашките владетели с нарочни грамоти им дали правдини да търгуват в техните земи. С търговия се занимавали също и жителите на селата Копиловци и Железна. Мнозина чипровчани се прочули като добри занаятчии. Запазени са и досега предмети, изработени от чипровски майстори. Жителите на с. Клисура, пък, се занимавали с грънчарство. Населението по този край не се занимавало със земеделие, а купувало жито от другаде. Обработвали лозя и правили добро вино. Отглеждали само коне и крави. В околностите имало богати пасбища, но по тях идвали да пасат стада чак от равнините.

Чипровец и околните селища, според някои известия, се смятали владение не султанката – майка. На нея те давали своя данък, а тя ги покровителствувала и ги запазвала от насилия и ангарии. Твърди се даже, че тя връщала данъка на своите данъкоплатци. Към 1640 год. Чипровец плащал годишно данък около шест товара пари (или 600 хиляди аспри) и някои други неща. През XVII в. данъците нараснали извънредно много и това засегнало също и Чипровец. В самия градец живеел управителят на областта (il governatore), турчин, който имал под своята власт „дванадесет големи села“ и се сменявал всяка година.

Тукашните католици се ползували с известни правдини в религиозно отношение. Тук католиците били сравнително по-свободни, отколкото другаде. Софийските католишки епископи избрали тъкмо Чипровец за свое постоянно седалище, поради по-големия брой българи католици и, главно, заради свободата, с която се ползували. В Чипровец се намирал най-големият и най-добре уреденият монастир на българските францискани. В неговата църква се пазела прочутата икона на Св. Дева Мария, към която народът хранел особено благоговение. Към 1640 г. в монастиря пребивавали около 45–50 души.

Предполага се, че правдините, с които се ползувал градецът Чипровец, ще да са станали причина да се поселят там някои родове, свързани, може би със старото българско болярство. Такива са били родовете на Парчевичи, Княжевичи, Маринови ...

Значението на правдините, с които се ползували жителите на Чипровския край, обаче, не бива да се преувеличава. Може би тези правдини отначало са били доста големи, но постепенно те се превърнали в прости данъчни облекчения. Оказали влияние за това общото влошаване на живота в турската държава, както и промените в живота на людете от тези покрайнини. На много места се срещат оплаквания, че турците не зачитали дори правдините, дадени от самите тях. Архиепископ П. Богдан се оплаква, на едно място от големите турски налози и насилия, които разорявали населението. Към средата на XVII в. жителите на сравнително бедното село Клисура, като не можели „да понасят големите налози и ангарии на турците“, избягали, и някои от тях отишли чак във Влашко. Това село съставяло, наистина, част от привилегированите чипровски села, но сега самите турци забравили за тези правдини. В едно писмо от 1654 год. чипровчани се оплаквали пред папата, че били „подтиснати от големите налози на султана“. Знае се също, че Чипровският край не бил пощаден и при събиране на „кървавия данък“, та населението се принуждавало да бяга по планините.

Чипровскитe села, разположени в трудно достъпен планински край, се намирали далече от големите пътища. Това им давало възможност да живеят сравнително спокойно и ги запазвало от безчинствата на турските войски, които се движели по големите пътища в страната. Населението от Чипровско чувствувало по-леко турското иго и поради друга причина: в този край имало съвършено малко турци. Изглежда, че отначало в Чипровец обитавали по-голям брой турци, но по-късно намалели. През 1640 г. там имало само две турски къщи, и то съвсем бедни. Католиците виждали, че в Чипровец турците не могли да се задържат и увеличават, и отдавали това на особено Божие благоволение. В с. Копиловци, по онова време, имало само три къщи потурнаци, които не били „нито добри християни, нито добри турци“, а няколко години по-късно, през 1649 год., П. Богдан съобщава, че там нямало никакви турци. В с. Желязна през 1640 год. имало четири турски къщи; тези турци били дошли от Албания, изглежда не много време преди това. Но и те не били чисти турци: „жените и децата са християни, а те са турци“, пише за тях П. Богдан. В с. Клисура имало само един потурнак. В Чипровските покрайнини, следователно, населението останало чисто българско, въпреки турското господство. Това обстоятелство е пораждало, разбира се, дух на свободолюбие и чувство на независимост.

Католишката община в Чипровец има и друга голяма заслуга – именно, в развоя на българското образование. Католишките мисионери съзнавали много добре, че утвърждаването и разпространението на католичеството всред българския народ е възможно само чрез правилна просветна дейност. Поради това, още на първите мисионери било препоръчвано и налагано от Конгрегацията, да се грижат за просветата всред българите. Под тези въздействия се явили в някои от католишките средища училища, ръководени обикновено от монаси. Знае се, например, че са съществували такива училища в селата Копиловци и Железна, както и в павликянското село Търничевица. Първото и най-добре уредено училище, обаче, се намирало в Чипровец. В писмата на нашите католици има запазени доста много сведения за чипровското училище. Изглежда, че това училище било създадено от епископ Илия Маринов веднага след завръщането му като католишки епископ, именно към есента 1624 год. Училището било посещавано, както личи, само от момчета, част от които се готвели за духовно звание, а другите се отдавали после на някакъв занаят. През пролетта 1625 год. там се учели повече от 60 деца. От едно писмо на епископ Маринов може да се заключи, че посещаването на училището било почти задължително за чипровските деца. Епископът пише, през 1625 год., че той принудил католиците „всеки да праща синовете си на училище, за да изучават християнското учение“ (li ho constretti che ognuno mandi filiuoli alia scuola, che imparano la dottrina christiana). Това задължение ще да е имало повече нравствено естество и ще е произлизало от голямото обаяние, с което се е ползувал католишкия епископ.

Във всеки случай, броят на учениците се увеличавал през следните години. През 1626 год. учениците били около 70, а според едно друго свидетелство дори повече от 80. През зимата 1631 год. епископ Маринов писал на Конгрегацията, че „повече от сто деца се научили да четат и пишат“ и така се действувало „всекидневно“. През 1635 год. учениците били пак 60 на брой. През 1641 год. броят на учениците се увеличил на повече от 80, а през 1653 г. спаднал отново към 60.

Епископ Маринов съобщава, в писмо от м. април 1625 г., че повикал за преподаватели в училището две лица, които се били учили в Клементинския колеж и били „превъзходни хуманисти“. През 1635 год. като учител се явява чипровчанинът светски свещеник Иван Лилов. С малки прекъсвания той останал да преподава в чипровското училище чак до края на своя живот (1667 год.). През 1641 г. в училището преподавал един „светски учител“ (un maestro secolare), който бил прекарал три години в Копиловци. През 1667 год. училището минало в ръцете на младия учител хърватин Иванчич.

Посещаването на училището било безплатно. Населението било обременено с данъци от страна на турците и не можело да плаща на учителите. Изглежда че Конгрегацията още от началото взела нарочно решение, с което поемала издръжката на учителите в чипровското училище. Изпращането на заплатата, обаче, не било редовно и в писмата на българските католици има чести оплаквания и молби в свръзка с това. Някои от учителите живеели в самия Францискански монастир. През 1646 г. един знатен чужденец, княз Алтан, италианец, подарил известна парична сума, с която купили една воденица, от чиито доходи трябвало да се издържа училището. Тази воденица, обаче, се оказала недоходна, и чипровчани трябвало отново да молят Конгрегацията за помощ.

Според едно сведение от 1635 год., учението се извършвало в едно здание, в което били нагодени всички вътрешни удобства за учениците (cum omni interna discipulorum commoditate). През есента същата година епископ Маринов съобщил на Конгрегацията, че била построена нарочна къща за училището.

Съвършено малко се знае за програмата на училището. Обикновено се споменава, че в него децата се учели „да четат и пишат“. По-късно се въвело, обаче, известно подразделение. През 1635 г. имало вече ученици, които изучавали словесност (или граматика), и други, които учели четмо, писмо и смятане. В доклада от 1653 год. е споменато, че учениците се учели „да четат и пишат на латински и славянски, да се молят Богу, да повтарят християнското учение, да помагат при богослужбата и (да вършат и) други набожни дела.“

Големите грижи за образованието се виждат и в решенията на събора на българските католици през м. август 1641 год. Там, между другото, се постановило да бъдат изпращани да се учат в Италия ония деца, които показвали склонности към учение. Павликянскитe свещеници се задължавали да избират добри деца, да ги отглеждат, да ги учат на четмо и писмо, та после да могат да ги пращат в някои италиански училища или в Чипровец. Самите чипровски католици ценели много своето училище и не веднъж изтъквали голямата полза от него.

От някои сведения в писмата на нашите католици се вижда, че в Чипровец, редом с първоначалното училище, така да го назовем, е съществувало и друго, по-висше. При тамошния католишки монастир е бил уреден някакъв „семинариум“ за подготовка на монаси. През лятото 1635 год. Петър Богдан писал в Рим с молба да бъде изпратено в Чипровци едно подготвено лице, „което би могло да предава на монасите логика, философия и богословие.“ Според правилата на българската францисканска кустодия, само в Чипровския монастир могли да постъпват послушници и да се подготвят за духовно звание. В едно писмо от 1641 год. е споменато, че в Чипровския монастир десет монаси изучавали словестност. Преподавателите в това по-висше, монашеско училище са били същите онези, които обучавали чипровските деца.

Книгите, с които си служели в католишките училища, били донасяни обикновено от Рим. Те били на латински, италиански или хърватски език. Чипровският монастир притежавал значителна библиотека, в която се пазели, изглежда, ценни книги и не малко ръкописи. Под влияние на хърватските свещеници, при които се учили нашите католици и с които общели, и, друга страна, вследствие употребата на хърватски книги в обучението, босненско-хърватският език се установил всред българските католици като книжовен. На този език, разбира се значително изменен, са писани множество писма на българските католици. Пак под това влияние българските католици променяли окончанията на своите семейни имена: Лилин в Лилич, Марканин в Марканич, Парчев в Парчевич, Княжев в Княжевич...

Разположен недалече от сръбските земи, Чипровец можел да поддържа тесни връзки с тях. В него почти винаги пребивавали католици от югославянските земи. Там, например, през 1682 г. намерил прибежище от преследванията на турците скопският католишки епископ.

През целия XVII в. Чипровец запазил положението си като истинско средище на българското католишко движение. Чипровчани били най-видните български католици по това време. От средата на чипровските францискани излезли също и Франческо Соимиров, призренски епископ и, после, охридски архиепископ; марцианополският архиепископ Петър Парчевич (роден към 1612 г., умрял през 1674 г), никополският епископ Антон Стефанов... Известни са, освен това, имената на няколко десетки католишки мисионери чипровчани, които действували всред католиците в България и в някои други страни.

 

II.

НАРОДНОСТНО САМОСЪЗНАНИЕ И ОСВОБОДИТЕЛНИ ДВИЖЕНИЯ

Вярва се, обикновено, че през време на турското владичество българският народ е понасял почти безропотно чуждата робия, а движенията за освобождение са наченали едва през последните два века. Напротив, народът никога не забравил своето минало, никога не загубил своето народностно самосъзнание и винаги се е стремял към освобождение. Първите прояви на тоя стремеж са чувствата на недоволство и омраза към потисника.

В нашите стари книги и ръкописи от онова време са запазени множество приписки и бележки от знайни и незнайни образовани българи, които нескрито говорят против поробителите. Това са, разбира се, само твърде общи лични чувства, без определени цели на действие. Но съществуват, и то още в първите векове на робството, цели народни движения у нас, насочени към определена цел: да се борят за народната свобода. Едно голямо освободително движение през XVII в. се е зародило тъкмо в средата на българските католици. Именно тук се разкрива една от най-важните, от общо народно гледище, страни на българското католишко движение. Нашите католици, макар и разделени по вяра от голямото народно мнозинство, проявявали рядко народностно самосъзнание. Пребиваването всред чужди, свободни народи, тесните връзки със западните страни събуждали у тях желанието да правят сравнение с живота в своята родина. Живеейки там, те не забравяли за своя произход. Колко често в своите писма те пишат за себе си, че са „българи“, говорят за „българско царство,“ за „българска земя“! ... При това, те разнасяли името „българин“ в западните страни и напомняли за съществуването на един унижен и забравен народ. Никополският католишки епископ Филип Станиславов назовава себе си „од велике Булгарие бискуп“; той дарява съставената от него книга „свуонему народе болгарскому“... Не напомня ли това словата на отца Паисия, с които той посвещава своята „История“ „на ползу роду болгарскому“...?

Католишкото движение издигнало измежду чадата на един подтиснат и поробен народ знаменити личности. Българските католици с радост и гордост мислели за един П. Богдан или за един П. Парчевич. Достатъчно е да се прочетат някои техни писма, за да се види колко високо ценели те своите сънародници.

Съзнанието за упадъка на турската държава усилвало желанието да се действува. Мнозина от българските католици посещавали дворовете на някои чужди владетели. Те излагали там упадъка на турската власт, молели за подкрепа и получавали обещания за помощ. Ревностни католици, те винаги търсели, разбира се, подкрепа главно от католишки владетели. Изникналите всред българските католици политически стремежи, обаче, не били посрещани добре от Рим. Там предвиждали, че тази политическа дейност ще ги откъсне от задълженията им като духовници, а може и да доведе гибел за самото католишко движение в страната. Не веднъж на български католици от онова време Конгрегацията правела остри бележки за това, че се занимавали повече с политическа дейност, отколкото с изпълнението на своите свещенически задължения. А това показва напълно ясно, че политическите стремежи за борба против чуждата власт се зародили съвършено самостойно всред българските католици от XVII в.

Напълно вярно е твърдението че „плановете за освобождение на България от турците“, за които са ратували неколцина от видните представители на българското католишко движение, са били „дело на отделни личности, но не и на пропагандата като организация; ония български духовници, които са действували в тая насока, работили са повече като българи, отколкото като католици и в никой случай не като оръдия на чужди попълзновения“ (Н. Милев).

Водачите на българското католишко движение се явявали много често и като политически водачи на своите сънародници и едноверци. Те следели със зорко око развоя на международните отношения и се опитвали да се възползуват от тях в своята дейност за освобождение на страната. Не веднъж тe се явявали като представители и застъпници на своя народ пред чужди владетели. Първите опити били сторени още по времето на епископ Илия Маринов. Към 1630 год. жителите на „великото Българско царство“ (il gran regno di Bulgaria), тежко измъчвани „от непоносимото турско иго“, решили да изпратят двама пратеници при австрийския император Фердинанд II (1619–1637) и полския крал Сигизмунд III (1566–1632). На техните молби за помощ двамата владетели отговорили с благосклонност. Обнадеждени, пратениците се завърнали в родината си, като донесли със себе си в дар 15–16 бойни знамена, които дълго време били пазени като скъп залог. Една война с шведите отклонила другаде силите на австрийския император, и „народът останал под същото турско робство за (още) няколко години“. Но българските католици не се отчаяли и след не много време подновили своята борба. Като главен и най-въодушевен деец сега изникнал чипровчанинът Петър Парчевич. В не едно от своите писма той говори за дейността си в това отношение. Първите турски неуспехи в 25-годишната „Критска война“ (1644–1669) повдигнали отново духовете на българите. Новото освободително движение се зародило, по думите на самия П. Парчевич, защото народът съзрял упадъка на турската мощ и знаел, че силите на турците са разкъсани и изтощени поради войната с Венецианската Република. Тогава народът се „одързостил да се изстъпи напред и да се възбунтува против този голем звер“. Явили се пратеници при влашкия войвода Матей Басараба (1633–1654), с молба за помощ. Същевременно, те изказали готовност да го признаят за свой главен вожд (come primo capo) и дори за княз. При това, те му представили различни условия, като най-много настоявали да не разрушава главните български селища и да почете подбудителите на въстанието.

За самия влашки княз сега се представяла възможността да се освободи от зависимостта си спрямо турците и затова той приел условията и обещал да изпрати войска. Било решено, обаче, да се поиска съдействието също и на полския крал Владислав IV (1632 -  + 20.III.1648) и на Венецианската Република. Петър Парчевич и един францисканец били изпроводени пратеници. След трудно пътуване, те пристигнали при полския крал и му изложили молбата на народа, като „описали ясно положението, силите, уплахата“ на турците. Това, по думите на Парчевича, въодушевило краля и той неотложно (sine ulla mora) се заел с делото: дал заповед да бъде приготвена войската, обявил влашкия княз за „върховен вожд на целия Изток“. Той отпратил назад пратениците, за да възвестят на народа за приготовленията, като не им позволил, обаче, да отиват във Венеция. Той им дал различни дарове: своя образ като войник, с надпис: „Имайте ме привиден и нарисуван, докато дойда жив и истински“; знаме с кръст и надпис: „защити своята слава“, и пръстен, в знак, че се свързва с поробените страни. Въодушевлението е било всеобщо. При последната среща на пратениците с краля присъствувала и самата кралица. Тя подтиквала краля да продължава делото и добавила, че е готова, ако липсват средства, да пожертвува дори своите скъпи украси – своите обици и гривни. Българските католици посрещнали с радост своите пратеници, като им доказвали още веднъж, колко е лесно да се освободи страната и им посочвали численото намаление на турците. Католици и православни действували задружно. Самите турци издавали голямо смущение. Нечаканата смърт на полския крал (20 март 1648 г.) осуетила всичко.

Възбуждението всред народа, обаче, било силно и той нескрито показвал желанието си да се освободи. Архиепископ П. Богдан настоявал да се почака и да се види, какво ще стане в Полша. В края на 1649 год. било решено да се изпрати ново пратеничество в Полша, Австрия и Венеция. Петър Парчевич заминал за Варшава; той се явил при новия полски крал Ян II Казимир (1648–1668), който също се отзовал с готовност на неговите искания. Австрийският император се показал склонен да помогне, но не желаел пръв да начене война срещу турцитe, с които се намирал в мир. Крайното решение зависело от Венецианската Република, и Парчевич побързал да замине за там, в началото на лятото 1650 год. Там той връчил писмата, които носил със себе си. Чипровският първенец Франческо Марканич, в писмо от 18 декември 1649 г., съобщавал, че бил избран за пратеник, заедно с П. Парчевич, но неговата длъжност не му позволявала да отсъствува, Той заявявал, че българите били готови за въстание; силите на турците били разнебитени; влашкият княз бил готов да окаже помощ. Софийският архиепископ П. Богдан уверявал в своето писмо, между другото, че силите на турцитe в страната били изчерпани, самите турци били смутени; „никакъв ред и голяма уплаха“. Той смятал, че на Венецианската Република било предопределено свише да бъде освободителка на тия поробени народи. Изпратили писмо и някои български първенци. Те споменали за богатото някога Българско царство (del gia fecondo regno di Bulgaria) и искали помощ, за да се освободят от чуждото робство. Те молели управлението на Републиката „да се съжали над нашето царство, което може лесно да бъде освободено, и да му възвърне предишната свобода“. Сам П. Парчевич, между другото, изложил писмено дотогавашните, стъпки на тая борба. Той изтъквал, че турските сили не са такива, за каквито ги смятали; турците желаели мир, и то главно поради големите загуби във войната си с Републиката. От времето на турското нашествие никога не е имало по-сгодно време, да се освободят поробените от тяхното иго, и самият народ чувствувал това.

Управлението на Венецианската република наскоро връчило на българския пратеник няколко писма, с отговор на неговото искане. То изказвало съчувствие за тежкото положение на поробените, поблагодарило за техните добри чувства и мисли и пожелавало да ги види доволни. Републиката смятала за достатъчно това, че отвличала с Критската война турските военни сили, и обещавала да привлече към това дело и други владетели. За утеха, на българския пратеник бил даден малък паричен дар. Според думите на един съвременник венецианец, Републиката не смятала да се уповава много на „тия сили“, но, във всеки случай, за нея било обнадеждаваще, да знае, че може „да намери подкрепа даже във вражеската страна“.

Народът и този път трябвало да склони глава и да чака други времена. Няколко години по-късно, към 1656–1658 г., отново се разпалила искрата на бунта, но скоро всичко пак притихнало.

През пролетта 1672 год., дипломатическите отношения между Полша и Турция се влошили и била начената война. През м. август 1672 г. бил обсаден града Каменец и превзет от турците. През есента Полша била принудена да сключи мир при неизгодни за нея условия. Войната наскоро била подновена. Този път, обаче, военното щастие било на страната на поляците и техния вожд Ян Собиески, и те успели да нанесат поражение на турците.

Всички тези събития събудили нови надежди всред поробените българи. П. Парчевич бил изпроводен отново да търси помощ и съдействие. Той поел старите свои пътища – към Полша, Виена, Венеция и Рим с големи надежди. След благосклонния прием в двете столици, ето че пред него се явили нечакани пречки: апостолическият нунций във Виена Марио Алберичи не се съгласявал да му позволи да продължи пътуването си към Италия. Този отказ силно засегнал Парчевича. Той отговорил с обширно писмо, с дата 23 септември 1673 година, в което изложил своя живот и дейност. Той изтъкнал, освен това, причините, които го подбудили да предприеме подобно пътуване. Турците разорили във войната Влашко и Молдова. „Източните народи“ и владетелите на тия две страни не можели да понасят повече робството и решили „по-скоро живота си да загубят и кръвта си да пролеят, отколкото да търпят непрестанно злини“. След много съвещания, те го изпратили в това пратеничество, за „вярата и отечеството“. Накрая, той заявил, че за него би било най-страшният позор да се върне назад, без да е изпълнил своето пратеничество. Какъв отговор можел той да отнесе назад, когато му се затварял пътя към Рим? „Аз сам не зная, нито пък се наемам да се върна там, поради срам и опозоряване; зная, най-сетне, че от това ще произлезе неразбория и щети“. След това писмо, Парчевич продължил пътя си към Италия, без да чака разрешение. В началото на м. ноември той пристигнал във Венеция. Там той представил отново своите искания. Той заявил, че владетелите на Влашко и Молдова, заедно с народите в Сърбия и България, Тракия и Македония решили да се борят на смърт, за „да си възвърнат предишната свобода“. Той заявил, че тия народи очаквали помощ особено от Венецианската република, която представяла „образец на всяка най-почтена свобода“. Парчевич представил, освен това, няколко писма. Софийският архиепископ П. Богдан писал, че народът „повече от всекога“ бил готов „да се освободи от тежкото робство“. Той смятал, че това е „най-сгодният случай“ (fortunatissima occasione); би било най-голям грях да се пропусне. Но и сега правителството на Републиката отговорило с най-общи обещания. На Парчевича те пожелали „добро пътуване“. И, наистина, той не се отчаял и се приготвил да продължи пътя си. В началото на м. декември той поискал позволение от Конгрегацията да отиде в Рим. Той споменал, че пристигнал във Венеция, защото „на Изток се откривал най-сгоден и божествен случай“. Той искал лично да се яви във Вечния град, защото таел тайни, които „не можели (да се предадат) в писмо“. Парчевич най-настоятелно молил да не му се забранява отиването в Рим. Той очаквал, че може би ще получи отказ, но решил да не отстъпи: той бил готов да се отрече дори от своя църковен сан, но да изпълни своята мисия. „Нека не ми се прегражда пътя към Рим... Големи размирици и омраза... ще произлезат сигурно на Изток, когато се узнае, че Рим отказва достъп на архиепископите... Надяваме се, че ще бъдем приети от Св. Конгрегация, а не отхвърлени, ще бъдем възнаградени, а не тъпкани, огорчавани и отчайвани: защото сме синове на свободна (жена), а не на робиня“. Той добавил, че за да не бъде принуден да се завърне, без да е стигнал в Рим, бил готов да се откаже от архиепископството и от всички свои „праздни титли“. През втората половина на м. януари 1674 г., Парчевич наистина получил желаното позволение. По това време, обаче, той лежал тежко болен. Той се измъчвал от мисълта, че не може да се яви в Рим. В ново писмо той настоявал, да не се изпускат тези „най-сгодни обстоятелства, които никога други път не ще се яват“. С възторг той споменал за последната победа на поляците над турските войски при Хотин. В допълнение, Парчевич описал общото положение на турската държава и подчертал големите възможности да се освободят подтиснатите народи. Но той трябвало да забави пътуването си за Рим и пристигнал там чак в края на м. юни. Полуболен, той все пак намерил сили да се яви при папа Климента X (1670–1676), кардиналите и чуждите пратеници. С особена убедителност той говорил пред венецианския пратеник Пиетро Мочениго. Той изтъквал, че е нужно да се подкрепят поляците, та да нападнат турците, да „минат Дунава и да навлезат в България“. Парчевич искал да свърши по-скоро своята мисия и да се завърне назад. На горещия родолюбец, обаче, не било писано да види своята родина: той починал в крайна нищета в Рим на 23 юли 1674 г.

Турската държава преживяла тежка вътрешна криза и редица външни неуспехи през последните три десетилетия на XVII век. През 1676 г. починал способният турски държавник, великият везир Кьопрюлюзаде Фадил Ахмед паша. През 1678 г. била обявена война на Русия, но в нея турците понесли големи загуби. През август 1682 г. била обявена войната с Унгария. Турската войска напуснала Одрин през пролетта 1683 г. и се запътила към Маджарско, – по същото време, когато император Леополд I (1658–1705) и полският крал сключвали договор за общо нападение н отбрана. Емерик Текели, притезател за маджарския престол, подбуждал турците да нападнат австрийската столица. Наскоро великият визир Кара Мустафа наистина отправил войскитe си срещу Виена. Към средата на м. юли двеста-хилядната турска войска, след много жестокости и опустошения по своя път, се спряла под стените на града. Малобройните защитници на столицата едва издържали продължителната обсада. Те получили подкрепа от поляците и на 12 септември нанесли страшно поражение на турците. Обсадителите били отблъснати и Виена, победителка, ликувала!...

Вестта за тази победа отекнала радостно в душите на всички християни. Новите успехи на австрийските войски затвърдили тая радост. Австрийци, венецианци, унгарци и поляци образували свещен съюз против турците Войната пламнала от няколко страни, по суша и море. Венецианците нахлули в Далмация и превзели редица важни крепости. През м. септември 1686 год. турците загубили Буда, а през м. август 1687 год. претърпели ново голямо поражение при Мохач. Венецианците, през това време, превзели Корон (1685 г.), Наварин (юни 1687 год.), Модон, Навилия и други гръцки градове. През м. септември 1687 г. бил превзет градът Атина. Наскоро християнските войски обсадили Белград. Турците опустошили Смедерево и се оттеглили към София. На 6 септември 1688 год., днешната югославска столица посрещнала победните християнски войски. – Турската държава, в течение на цялата тая опасна война, издавала признаци на силно вътрешно разложение. Всред турските войски избухнали опасни бунтове: войниците, вместо да се опълчат срещу външните врагове, се запътили към турската столица. Жертва на тия размирици станал един велик везир, но това не успокоило бунтовниците. В началото на м. ноември 1687 г. бил свален от престола самият султан Мохамед IV (1648–1687), и бил въздигнат неговият брат Сюлейман. Един турски първенец, Иеген Осман паша, се бунтувал и вършел своеволия в западните български земи. Правителството го признало за беилербей на Румелия, но наскоро то се убедило, че той е по-опасен от много външни врагове и му обявило война, като опълчило цялото румелийско население против него.

Поробените християнски народи с безпокойство и трепет следели всички събития във външната политика и във вътрешния живот на турската държава. Победите на християнските войски и големите загуби на турците им вдъхвали надежда, че най-сетне ще могат да се освободят от турското иго. Признаците на вътрешното разложение в държавата на султаните им подсказвали, че денят на дълго чаканата свобода не е далече. Самият български народ с тревога следял събитията. Неколцина образовани българи намерили време да запишат по стари книги и ръкописи няколко думи за онова, което ставало около тях. ,,В година 1688. + Да се знае кога е помръкнала луната, през месец септември 19 ден“, писал незнаен българин по стар ръкопис... Тогава турците агаряни род погански воюваха срещу немците, и цар Сюлейман тогава стоеше в София ...“ „Тогава бе тежко зло и скъпия“, писал друг. Някой-си свещеник Петър, от с. Мирково (Софийско), съставил цял разказ за тези съвременни нему събития „при злочестивия цар султан Мехмед, да го Бог убие и да го порази, че той разсипа християнската вера, и велики църкви, и велики градове ...“

Но тези събития откликнали много по-дълбоко в душите на поробените и ги подтикнали да вдигнат оръжие, за да извоюват своята свобода. През 1686 г. в старата българска столица Търново се приготвили за въстание, но предателството на някакъв грък осуетило делото. Турците жестоко си отмъстили на жителите от онези български краища. На следната година населението на дунавското крайбрежие, от Никопол до Силистра, се тъкмяло, на свой ред, да вдигне въстание.

Но най-живо и най-бойко се отзовали жителите на Чипровския край. Близко до сръбските земи те най-лесно повярвали, че часът да си възвърнат свободата е наближил. Те следели с нетърпение движението на християнските войски към вътрешността на сръбските области и ги очаквали скоро да стъпят на българска земя. Изглежда, че приготовленията в Чипровец наченали твърде отрано, и в началото на 1688 год. всички били готови за въстанието. Едно писмо на софийския католишки архиепископ Стефан Княжев, писано в Чипровец на 10 февруари 1688 г., отразява най-добре тия смутни времена. Княжев писал, че всички стояли пред „смъртна опасност“, а сам той нямал възможност да изпълнява дори своите свещенослужителски задължения. Никополският епископ Антон Стефанов пък се намирал, през м. август същата година, във Виена: той бил изпратен там от влашкия княз за някакви „общи дела“, без съмнение в свръзка с въстанието, и се тъкмял да замине, след няколко време, за Рим.

Жителите от Чипровския край очаквали с нетърпение знак, за да вдигнат оръжие. Католици и православни се обединили, за да се борят за общото дело.

Чипровчани разказвали по-късно, че тяхната чудотворна икона на св. Богородица дважди проливала сълзи през онези дни. Това не предвещавало добро...

Ние притежаваме оскъдни съвременни документи, и затова някои подробности на тогавашните събития не са добре изяснени.

При вестта за приближаването на християнските войски, жителите от Северозападна България, католици и православни, били вече готови за въстание. Няколко български чети побързали да се присъединят към австрийските войски Чипровчанинът Георги Пеячевич бил водач на една такава чета. Императорът изпратил едного от своите генерали да подкрепи въстаниците. Няколко австрийски отреди, една маджарска конница, четата на Пеячевича, заедно с една нова чета, която предвождал войводата Богдан от рода на Княжеви, се запътили към българските земи. Населението очаквало австрийските войски, та с тяхна помощ да срази турците. Някои нови обстоятелства забавили идването на императорските войски и даже отклонили част от тях към други земи. Тъкмо по това време, изглежда, пристигнала вестта за превземането на Белград от австрийците (6 септември 1688 г.). Турците като че ли били предизвестени за приготовленията на въстаниците и само търсели случай да излеят върху тях гнева и раздразнението си за своите военни неуспехи. Това било добре известно на въстаниците. Подкрепяни от надеждата, че християнските войски след победата при Белград ще напреднат още повече и ще настъпят в български земи, въстаниците вдигнали оръжие. Четите се съсредоточили към „турския град“ Кутловица (дн. Фердинанд), на няколко часа път от Чипровец. Георги Пеячевич, войводата Богдан, Иван Станиславов и Лука Андренин били, доколкото се знае, главните вождове на въстаниците. Турският съюзник Емерик Текели, заклет враг на католиците, не дръзвал, със своите слаби сили, да влезе в открито сражение с българите. Голямата самоувереност на въстаниците като че ли станала причина за намаление на реда всред тях. Те били, освен това, твърде неопитни и непредпазливи войници. Пълководецът Текели използувал това настъпило безредие и ги нападнал из засада. Въстаниците били напълно сразени, като загубили дори своя стан. В сражението паднали няколко хиляди български бойци. Другите успели да се оттеглят и се затворили в Чипровец. Градецът бил обсаден от маджарския пълководец. Отначало Емерик Текели нямал успех. Не след дълго, обаче, той сполучил да сломи съпротивата на въстаниците, и Чипровец бил превзет. Това било най-страшният ден във вековното съществувание на богатия и хубав градец. Победителите избивали безпощадно жени и деца, стари и млади. Всички ценности и богатства били разграбени. Пожар унищожил всичко останало. За съвсем кратко време, цветущите някога селища: Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура били превърнати в развалини и пепелища. Нападателите не пощадили никого. Православни и католици задружно се борили във въстанието и сега пак заедно изпитали страшното отмъщение на неприятелите.

Никополският католишки епископ Антон Стефанов се намирал по това време във Виена и с писмо от 30 януари 1689 г. съобщил в Рим тежката вест за разорението на Чипровския край. Той писал, че въстаниците „загубили всичко“. „Голям брой от католиците и почти една четвърт от мъжетe са вече избити...“ Повечето от жените били отведени в робство: „сега се намират в робство около 800 души от нашите католици, жени, момичета и момчета, между които 3–4 мъже“. Онези пък, които се опитали да избягат, били присрещани и избивани или заробвани. Повечето от католишките свещеници били избити, а други потърсили спасение в бягство. Монасите загубили всички свои имоти; монастирите били разграбени и разрушени. Турците наченали общо гонение против жителите от Чипровско: „гдето ги заловят, убиват ги или ги заробват“, писал епископ Антон Стефанов.

„Като пристигнали, прочее, турците при четирите католишки селища, сиреч Кипровец, Копиловци, Желязна и Клисура“ – разказва по-късен западен летописец – „те излели цялата си ярост върху беззащитните и поразени от уплаха българи и с нечувана жестокост избили повечето от възпрепятствуваните да избягат, без разлика на пол или възраст, а други отвели в тежко робство. Те превърнали в пепелища тия селища, с (техните) църкви и монастири. В няколкократни нахлувания и оплячкосвания, те отнесли, разрушили и унищожили онези ценности, които били останали. Така, във внезапната обща бъркотия, пред заплашващата отвсъде вражеска ярост, могло да се види бедствието, да се видят майки загрижени не за скъпи одежди, злато и сребро и други украси, но само за своите чада – да ги измъкнат из ноктите на турците, да се видят немощни и почтени старци и баби да отпадат от страх и слабост в бягство и да стават жертва на вражески меч. Тук ридаят мъже не за къща, имоти, ниви, лозя и други владения, но за загубена скъпа съпруга или любима годеница; там други бягат по горите, други се скитат по нивите. Достатъчно е да се каже, че от почти 500 чипровски рода, от почти толкова Копиловски рода, от 300 рода от Желязна и 80 клисурски рода едва трета част чрез трудно бягство се спасила; от всичките духовници, чиито брой, ако и да не е отбелязан, но се предполага, че те са били най-малко 50 или 60, се спасили само 14, а всички други, монаси и свещеници, или погинали, или били отведени в робство, по-горчиво от самата смърт...“ А от недовършения летописен разказ на поп Петър от Мирково са останали само думите: „А Еен изпрати войска, та оплени Кипоровец и погуби и пороби… Само това!... Сякаш писачът не е намерил сили и слова, за да опише по-нататък страшното опустошение на един от най-хубавите български краища.

Онези българи, които успели да се спасят от турския ятаган или от заробване, се запътили към север или запад. Едни избягали в Маджарско, а други се прехвърлили във Влашко. Някои видни чипровски семейства – между тях Княжеви, Парчевичи, Маринови – избягали направо в Унгария. Там тe се възползували от гостоприемството и закрилата на австрийския император.

Войната между западните държави и турците продължила още няколко години. През м. септември 1689 год. австрийските войски превзели Ниш, а турците се оттеглили позорно чак до Драгоман. Император Леополд I съобщил за тези успехи в Рим, и папа Александър VIII (1689–1691) го поздравил и му пожелал да прибавя „към победите победи и към триумфите триумфи“. С императорските войски се сражавали и няколко български чети. Наскоро, обаче, наченало отстъплението на християнските войски. Турците си възвърнали много от отнетите селища. Поробените народи отново загубили надежда, че тая война ще им донесе свободата.

Избягалите във Влашко българи се настанили главно в Камполунг и околните села. Софийският католишки архиепископ Стефан Княжев, който, според едно съвременно известие, избягал „в Влашко с 3 хиляди християни, негови пасоми“, се настанил във Францисканския монастир в Търговище. По това време на бежанците било направено предложение да се поселят в Маджарско, гдето щели да получат земи за обработване. Епископ Антон Стефанов, обаче, веднага отговорил, че бежанците мъчно ще се съгласят да се отдалечат толкова много от своята родина, поради надеждите, че с продължението на войната ще могат да се завърнат. В началото на м. май 1689 г. се обадил от Търговище и самият архиепископ Стефан Княжев. Той смятал, че е прибързано да се поселят бежанците в Маджарско. Всички българи се надавали, че императорските войски ще победят и тe ще могат „да се завърнат в скоро време в собственото си отечество, макар и опустошено“. Бежанците, добавил архиепископът, се готвели „да се присъединят към царските войски“, като смятали, че ще им бъдат полезни, понеже познавали страната.

С писмо от началото на м. март 1690 г., епископ Стефанов съобщил, че установените в Търговище и Камполунг български бежанци били нападнати и ограбени от татарски пълчища. „И така“, пише той, „тия злощастни люде, голи и боси, без всекаква човешка помощ, с боси крака, в края на миналия януарий минали Карпатите, заедно с другите (бежанци) от Камполунг, и пристигнали към 10 февруарий в Трансилвания, в околностите на Брашов...“ Архиепископ Княжев се опитал, през същото лято, да се завърне във Влашко, гдето се прибрали част от бежанците. Той бил принуден, обаче, да се върне отново в Брашов. От там той заминал за Сибин (Херманщадт), гдето заварил установени някои български бежанци. Няколко години по-късно бежанците във Влашко направили постъпки пред австрийското правителство да им се позволи да се установят в Седмиградско. През 1700 г. те получили нарочна грамота от императора Леополд I, с която им се давали известни правдини: давали им се земи, освобождавали се от някои данъци, получавали вероизповедна свобода и известно вътрешно самоуправление. За място на поселването бил определен Алвинц. Тук се поселили също и онези българи, които били вече настанени в Сибин. Правата на поселниците били постоянно накърнявани, и те напразно се оплаквали пред правителството.

Нови размирици влошили още повече положението и, в края на 1703 г., част от поселниците се завърнали във Влашко. Към 1710 г., когато положението се подобрило, те отново поискали да се върнат в Седмиградско. Молбата им била задоволена, и те се поселили в Дева. Във влашките градове Крайова, Римник и Брадичен имало заселени български католици, които също получили известни правдини от австрийския двор. През годините 1726–1731 около две хиляди северно-български павликяни, подлъгани от обещанията на австрийското правителство, преминали Дунава и се заселили около Крайова, Римник и Брадичен. Войната между Австрия и Турция през 1737 г., в която взели участие и поселените във Влашко българи, докарала нови злочестини. Градът Крайова попаднал под турска власт, и поселниците българи побързали да се спасят с бягството в Седмиградско. По-голяма част от тях се настанили временно в Алвинц, Дева, Карлсбург и Сибин, гдето намерили и други свои съотечественици. Същевременно, те помолили да им се дадат места за поселване в темешкия Банат, а бежанците павликяни през 1738 г. се настанили в селото Бешенов. След молби и настоявания, другите български бежанци се поселили през 1741 г. във Винга. Тези поселници, между които имало и известен брой православни българи, успели да си издействуват, с течение на времето, известни правдини от австрийската власт. Така те заживели, откъснати от родината си, на чужда земя. Дългото пребиваване там не заличило у тях спомена за напуснатата бащина земя и за българския им произход. Народностното чувство се възродило всред тях, особено през миналия век. Наскоро след Освобождението някои от тях се завърнали в България. Другите пък се помъчили да свържат по-тесни връзки с някогашното свое отечество.

Такива са далечните последици на въстанието в Чипровския край. Години наред тамошните безлюдни и опустошени селища напомняли за голямата злополука, докато, в началото на XVIII в., там се поселили нови, православни жители. Всред техните потомци днес е останал само смътен спомен за онези събития. И тоя спомен трябва да живее, защото някогашните жители на тая покрайнина са били едни от първите, които, преди два века и половина, вдигнали оръжие за освобождение на страната от чужда робия. Жителите на Чипровския край втъкали, през ония години. още няколко светли образи в родното минало. Към редицата борци за народна свобода от времето на нашето Възраждане трябва да бъдат добавени и ликовете, не по-малко величествени, и на борците във въстанието през 1688 г., православни и католици. Не е тяхна вината, ако наченатото дело завършило с неуспех. Малцина, но с ясно очертани цели за общо действие, те дръзнали да се опълчат срещу враг, от когото треперели цели царства. Те загубили всичко, но не е ли по-светла така тяхната жертва? Чрез своя подвиг те запечатили с кръвта си на векове своето единство с народа, като погинали в борба за възвишен идеал.

КНИЖНИНА

Acta Bulgariae ecclesiastica ab 1565 usque ad a. 1799, collegit et digessit P. Fr. Fermendzin, Zagrabiae, 1887.

Н. И. Милев, Католишката пропаганда в България през XVII век. София, 1914.

Л. Милетич, Заселванието на католишките българи в Седмиградско и Банат, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. XIV. София, 1897, с. 284-543.

Iv. Dujcev, Il cattolicismo in Bulgarria nel sec. XVII secondo i processi informative sulla nomina dei vescovi cattolici. Roma, 1937.

Публ. в Д-p Ив. Дуйчев, Чипровец и въстaниeтo през 1688 година. Българско Историческо Дружество. София, 1938, 45 с.