Досега за Сръбско-българската война са изписани хиляди страници. Публикувани са и основните документи за нея. Същото се отнася и до сключения в Букурещ Българо-сръбски договор. Въпреки че резултатите от българската победа над сръбските агресори имат повече морален характер, те не довеждат до връщането на народа ни заграбените от Сърбия български територии в Нишко, Пиротско, Вранско, Лесковацко и Княжевацко. Проточилите се във времето преговори по настояване на българската страна са приключени с Мирния договор, подписан на 19 февруари / 3 март 1886 г., датата на Освобождението на България и сключването на Санстефанския договор. Целта на българската страна е постигната – победената Сърбия е трябвало и да бъде унижена и порицана като агресор пред тогавашния цивилизован свят.

Макар че договорът е публикуван многократно, в повечето случаи се изпуска преамбюлът към него. Сега ви предлагам пълния текст на договора по една от неговите най-ранни публикации от същата 1886 г.

Крал Милан Обренович

Читателите ще имат възможност да прочетат и малко познатия коментар на професор Георги П. Генов за Букурещката конференция и за сключения договор. Текстът е взет от неговата изключително ценна и много рядка книга „Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни (на френски и български език)“, която е отпечатана през 1940 г. Върху Сръбско-българската война и Букурещката конференция бележитият български учен и добър изследовател на дипломатическите отношения и на Източния въпрос, се връща не веднъж. Любопитните читатели могат да разгърнат неговия ненадминат капитален труд върху българската дипломация „Политическа и дипломатическа история на България“, който е отпечатан през последните години в 23 тома.

Цочо В. Билярски

* * *

ДОГОВОР ЗА МИР

ПО ПОВОД ОБЯВЕНАТА ОТ СЪРБИЯ НА БЪЛГАРИЯ ВОЙНА НА 2/14 НОЕМВРИ, 6 ЧАСА СУТРИНТА 1885 ГОДИНА. СКЛЮЧЕН МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И СЪРБИЯ С УЧАСТИЕТО НА ПРЕДСТАВИТЕЛЯ НА СУЛТАНА, КАТО СЮЗЕРЕН, НА 19 ФЕВРУАРИ (3 МАРТ) 1886 ГОДИНА В БУКУРЕЩ. РАТИФИЦИРАН НА 5/18 МАРТ 1886 ГОДИНА.

УСЛОВИЕТО ЗА МИРЪТ МЕЖДУ СРЪБСКОТО КРАЛЕВСТВО И КНЯЖЕСТВОТО БЪЛГАРИЯ.

В името на всемогущаго Бога.

Негово императорско величество султана, императорът на отоманите, в качеството си на сюзерен на Княжеството България, Негово величество сръбския крал и Негово височество българския княз, въодушевени от едно и също желание, за да възстановят мирът между Сръбското кралевство и Българското княжество, за тая цел снабдиха с пълномощията си от една страна: Негово императорско величество султана, Абдуллах Маджид паша, румелийският беглер бей, директор на печата при Министерството на вънкашните работи, награден с ордена „Османие“ 3-й клас и с ордена „Меджидие“ 4-й клас и пр., и пр., и пр. като първи делегат; Негово височество княза на България, господина Ивана Евстатиев Гешова, управител на Народната българска банка и пр., и пр., и пр. като втори делегат, на когото изборът се одобри от Негово императорско величество султана. И от друга страна: Негово величество сръбският крал, господина Чедомила Миятовича, негов извънреден пратеник и пълномощен министър в Лондон, командьор от кралевският орден „Белият Орел“, награден с първи чин на кралевският орден „Таково“, и пр., и пр. които след като си съобщиха пълномощията и като ги намериха в добра и редовна формалност, съгласиха се връх следующото:

ЕДНИЧКИЙ ЧЛЕН.

Мирът се възстановява между Сръбското Кралевство и Княжеството България от денят на подписванието на настоящият договор.

Настоящият акт ще се потвърди и потвърден ще се разменени между страните в Букурещ, в разстояние на петнадесет дена, или колкото е възможно по-скоро.

Написан в Букурещ на деветнадесетий февруарий 1886 г.

Подписали:

А. Маджид

И. Е. Гешов

Ч. Миятович

Публ. в Мирът подписан на 19 февр. 1886 г. между България и Сърбия и протоколите на Букурешката конференция. Руссе, В Бързопечатницата на в. „Българин“, 1886, с. 30-32.

* * *

КОМЕНТАР НА ПРОФ. ГЕОРГИ П. ГЕНОВ

С Букурещкият договор от 19 февр. / 3 март 1886 год. се завърши избухналата на 2/15 ноември 1885 год. война между Сърбия и България. Нейните причини трябва да се търсят в Пловдивския преврат от 6/18 септември с.г., с който се извърши Съединението на Северна с Южна България.

С избухването на бунта в Източна Румелия, Сърбия и Гърция почнаха да се вълнуват. Те негодуваха, че България извършва своето съединение, без самите те да можеха да добият нещо. Гърция нямаше обща граница с България и заради това не можеше да се намеси и със сила да попречи на присъединението на Източно-Румелийската област към Княжество България. Наопаки, Сърбия и България имаха обща граница и една сръбска намеса в българските работи бе винаги възможна.

В Атина и Белград поддържаха, че Съединението на Северна и Южна България не бива да се допусне, защото с него се нарушава установеното с Берлинския договор равновесие на Балканите във вреда на Гърция и Сърбия и в полза на България. Общото мнение и в гръцките и в сръбските управляващи среди беше, с всички средства да се осуети Съединението. С тая задача се нагърби сръбския крал Милан Обренович.

Дипломатическото положение беше твърде благоприятно за сърбите. Българското княжество бе изолирано и не можеше да разчита на защитата на никоя велика сила. Европейският концерт бе единодушно осъдил Съединението (нота от 16 октомври 1885 г. на Великите сили до българското правителство и решение на Цариградската конференция от същата дата). Русия, недоволна от Съединението, бе оттеглила своите офицери, които бяха единствените по-опитни инструктори на младата българска войска, осъди преврата и отказа да защищава България. Последната имаше само платоническата защита на Англия, която можеше да укаже известно въздействие върху Портата в Цариград, но нямаше възможност да повлияе в Белград. Независимо от това, недоволен от слабата защита, която Русия оказа на Сърбия по време на Берлинския конгрес, сръбският крал Милан се приближи до Австро-Унгария и през 1881 год. бе сключен съюзен договор с последната, която бе поела задължението, при всички обстоятелства, да брани целостта и независимостта на Сръбското кралство. При една война с България, крал Милан много не рискуваше, защото в най-лошия за него случай, при едно поражение, Австрия щеше да се намеси и да защити сръбската територия.

Военното положение беше също твърде благоприятно за сърбите. След преврата, българската армия беше мобилизирана и изпратена на турската граница, а срещу Сърбия нямаше почти никакви български войски. При това българската армия беше съвсем млада, бе създадена едва преди шест години и имаше само шест редовни годишни призива. Войската от Източна Румелия се състоеше само от народна милиция, каквато позволяваше органическия устав на Областта. Българската войска, при това, бе останала без команден персонал, след като Русия оттегли своите офицери. Командуването на полковете бе поверено на млади поручици и капитани, излезли едва преди 4–5 години от току-що основаното след Освобождението Военно училище.

Тези така благоприятни обстоятелства поискаха да използува крал Милан и неговото правителство с цел, от една страна, да осуетят, ако могат, Съединението, а от друга – да заграбят някои области от Западна България. На 2/14 ноември 1885 г., без формално обявяване на война, сръбските войски нахлуха в България с цел, преди последната да успее да се противопостави, да заемат София и Видин.

При това положение, българският народ можеше да разчита само на своите сили и на бързите си действия. И, наистина, в едно извънредно кратко време, вървейки без почивка, денем и нощем, българската войска бе прехвърлена от турската на сръбската граница, посрещна настъпващия неприятел при Сливница – 30 клм. далеч от София, гдето се укрепи и спря напредването му. След тридневен кървав бой на 17, 18 и 19 (5, 6 и 7) ноември, българската войска разби врага и го прогони на сръбска територия; нашите войски настъпиха и завзеха Пирот (15/27 ноември 1885 г.), където сърбите бяха окончателно разбити.

Развоят на военните събития бе неочакван за Европа, която вярваше, че България, със своята млада армия, не ще може да издържи и ще понесе последиците на своята необмислена постъпка със Съединението. Вместо това, стана нужда да се спасява Сърбия от окончателен разгром. Правителството на крал Милана се обърна за помощ към Австрия, която интервенира, спря напредването на българските войски в сръбските земи и принуди княз Александра да приеме примирието от 1 декември (19 ноември) 1885 г., което по-късно трябваше да се замести с окончателен мир. На всеки случай българските победи над сърбите спасиха Съединението.

За сключването на мира между Сърбия и България се яви едно ново обстоятелство, което до известна степен усложни положението и забави сключването на мирния договор: това бе участието на Турция на свиканата за целта конференция в Букурещ.

Войната бе обявена от страна на сръбското правителство направо на България, както това става между две независими държави. Обаче, според чл. 1 на Берлинския договор, Княжество България се намираше под върховната власт на султана, и следователно, войната трябваше, от това гледище, да бъде обявена на Портата, а не на софийското правителство. Така се приемаше изобщо тогава. Ала крал Милан, за да избегне отговорността от обявяване война на Отоманската империя и фаталните последици от това, предпочете чисто и просто да обяви война само на България. Естествено, че българското правителство трябваше веднага да вземе мерки за отбрана на Княжеството без да чака помощ от Турция, на каквато помощ в него момент едва ли можеше да се разчита. Това от гледище на българската независимост бе едно ценно придобитие, защото България бе третирана като независима държава. Сама Портата не прояви никакъв интерес за запазване на васалното княжество от сръбското нападение. Княз Александър Батенберг, обаче, предвид голямата отговорност, която идеше от започната война, предпочете, с телеграма изпратена до великия везир на 5/17 ноември 1885 г. от бойното поле при Сливница, да покани Портата да помогне на нападнатото княжество. Ала турското правителство и на тая телеграма отговори с мълчание.

Неговата намеса последва едва след като войната бе свършена с победата на българското оръжие. Тогава Портата се намеси и заяви, че иска да се ползува от правата, които Берлинският трактат й дава и, следователно, като сюзеренка на княжеството, претендираше да води преговорите за мир и да подпише мирния договор. Българското правителство не се противопостави на турското искане, защото то имаше нужда от благоразположението на Портата, за да може по-лесно да се уреди въпроса за Съединението. България все пак успя да издействува, да има и тя свой делегат на Мирната конференция. По този начин, Конференцията, която се откри в Букурещ на 4 февруари 1886 г., за да възстанови мирните отношения между Кралство Сърбия и Княжество България, се състоеше от следните делегати: Маджит паша, делегат на султана, сюзерен на Българското княжество: Ив. Ев. Гешов, делегат на българския княз; Чедомил Миятович, делегат на сръбския крал. Конференцията заседава почти един месец, като нейните разисквания се въртели все около второстепенни въпроси, най-напред по пълномощието на турския делегат, след това, дали да се пише в договора клаузата за амнистия на всички лица, провинени в свръзка с войната и пр. Сръбският делегат представил една извънредно кратка реакция на предстоящия за сключване договор. В него липсват дори думите, че се възстановява приятелството между България и Сърбия, както това е предложил турския делегат и единствения член на тоя договор остана да гласи само: „Мирът се възстанови между двете страни“ без да се помене, че се възстановява и приятелството между тях, както това е обичайно да се уговаря във всеки мирен договор. До такава степен бяха изострени отношенията между България и Сърбия, които и подписването на договора, не можа да подобри. Тези отношения останаха още дълги години в тоя си вид.

Публ. в Г. П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни (на френски и български език), София, 1940, с. 338-345.