ДИМИТЪР ПЕТКОВ ЗА РУСКАТА ВРАЖДЕБНА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ ПОЛИТИКА

Документите винаги са били базата върху която се пишат историческите изследвания. Но същевременно те са и сериозно оръжие в ръцете на политиците, на вестникари и на политикани.

Такъв смисъл има и издадения през 1892 г. документален сборник „Оккупационный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области“. Сто години по-късно той беше преиздаден, но този път в превод на български език.

Тогава, преди близо 13 десетилетия този документален сборник беше натоварен със задачата да послужи във външната и вътрешната политика на правителството на Стефан Стамболов. Този му характер беше една от пречките той да влезе трайно в историческата наука, тъй като той не беше дело на професионални историци, а на професионален политик и вестникар, като преди да бъде отпечатан като книга той се печати на руски език на страниците на печатния орган на Стамболовата партия вестник „Свобода“.

Към този документален сборник, както и към отпечатания през 1935 г. друг документален сборник „Авантюрите на руския царизъм“ имаше негативно мнение в историческата наука и специално в Софийския университет нашите преподаватели не криеха отрицателното си отношение към тях и препоръките бяха изрични – да не се използват тези сборници, както и Руската оранжева книга, тъй като те са били творения на политикани.

В резултат на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и развихрилата се криза в българо-руските отношения дипломатическите отношения между Българското княжество и Руската империя са прекъснати за близо едно десетилетие.

Обвиненията от двете страни са непрекъснати, но може би един от първите, както винаги се оказва Захарий Стоянов, който препубликува през 1886 г. в Русе брошурата на Георги С. Раковски „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“. Антируски искри проблясват и в другите Захарий-Стоянови книги, като в този хор се включват и Димитър Петков и д-р Петър Гудев.

Нямам намерение да правя преглед на излезлите както в България, тъй и в Русия печатни материали, но може би едно от най-впечатляващите антибългарски издания е книгата на Сергей С. Татишчев „Из прошлаго русской дипломатии“, която е публикувана през 1890 г.

Най-сериозен отговор на руските обвинения към България и към българите е подготвеният от Димитър Петков документален сборник, който по това време главен редактор на официоза „Свобода“.

Издаденият сборник се предхожда от подробен и пространен предговор на Димитър Петков, в който той разказва за придобиването на оригиналните руски документи от редакцията, които са получени от бившия руски драгоман в Руското консулство в Русе и в посолството в Букурещ Якобсон.

След направените разкрития руската страна е в безсилие да отговори в печата, но се старае по всякакъв начин да омаловажи нанесения й удар.

Освен сериозният анализ на включените в сборника документи Д. Петков отделя значително място на руското участие в детронирането на княз Александър Батенберг, русофилските бунтове, заговори, подкупи и атентати.

Наскоро (през 1892 г.) след издадения от Димитър Петков документален сборник с руски дипломатически документи излиза от печат анонимното издание, отново от редакцията на вестник „Свобода“ – „Още няколко думи по изменението на Конституцията и грабителската политика на Русия“. В това издание много от изложените от Д. Петков факти в сборника намират своето безапелационно потвърждение.

Макар и много внимателно информацията от този сборник е потвърдена и в книгите на д-р Кръстю Раковски „Русия на Изток“, на Симеон-Радевите „Строителите на съвременна България“ и „Лица и събития от моето време“, на Димитър-Мариновата „Стефан Стамболов и новейшата ни история“, както и в спомените на Добри Ганчев.

И до днес документалният сборник за руския окупационен фонд все още не е намерил своето място сред най-важните документи за новата българска история и за сложните българо-руски отношения.

Сега нашите читатели ще имат възможност да прочетат предговорът на Димитър Петков, в който той се изявява не само като политик, но и като блестящ публицист и историк на събитията, на които е съвременник.

След Димитър-Петковия текст прилагам един портрет на бележития политик от неговия съпартиец Симеон Радев, както и кратък откъс от Симеон-Радевата биография на Иван Вазов.

Цочо В. Билярски

* * *

ИЗ „ОКУПАЦИОНЕН ФОНД ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕ НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ“ – 1892 г.
ПРЕДГОВОР НА ДИМИТЪР ПЕТКОВ

 

Ако преди освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Русия война с Турция за нашето освобождение е война, не за освобождението на „бедных славян“, а за разширението на Руската империя и за завладяването на Балканите и България от Русия, - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на славянството, враг на българския народ, на неговото освобождение. Никой българин не можеше да допусне тогава мисъл, че „православна Русия“, която с векове ни е пращала икони и камбани подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми за нашето освобождение, а за разширение на своето царство, за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Велики, както и желанието на всички подир него руски царе, да завземат Цариград; но нашите понятия за тия руски стремления не са отивали никога по-нататък от завземането на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че със стремлението си, да завземе Цариград, Русия ще завладее окончателно и България. Гневът ни против Турция, на която до тогава бяхме роби; желанието ни да видим своята угнетителка разбита, съсипана, - бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можаха да ни сполетят от нахлуването на Русия в Балканите. През последната половина на настоящия век само, българския народ захвана да се събужда от летаргическия сън на петвековното робство. Тук-там из угнетените краища на отечеството ни захванаха да се явяват искри, които даваха да се разбира, че българщината не е угаснала, че тя тлее под мракът на политическото робство на Турция и духовното, - на гръцкото духовенство. Появиха се Пайсий, Софроний, Раковски, които, всред поядающия ни гърцизъм, високо заявиха за съществуванието на някогашна България и поискаха да има тя и за в бъдеще право на съществувание. Техните дела се подеха по-после от други патриоти. В желанието си да видят българския народ като политическа единица, да имат свое духовенство, своя църква, да чуват молитви към Господа на славянски, да четат и пишат на български, - те не се спираха пред никакви средства, които можаха да ги улеснят към достигването на тази цел. Всичко предприемаха те, с всекиго се сдружаваха, стига да бяха уверени, че този всеки ще им спомогни да постигнат желаемото за отечеството си. Русия, през ония мътни времена, се е смятала за единствената, която може да им помогне. Като са гледали, че тази държава предприема няколко пъти война с Турция, те са мислили, че нейната цел не е да завоюва територия от Отоманската империя, а - да освобождава нас българите. Еднаквостта на религията и славянската племеност са спомогнали твърде много за затвърдяването на туй убеждение. Сполуката да се сдобием с църковна автономия през 1870 г. още повече усили това убеждение. Едва в последните години, преди освобождението ни, някои от българските патриоти като Ботйов, Любен Каравелов, Стамболов и В. Левски, бяха захванали да изказват съмнение в добрите намерения на Русия и действуваха, щото освобождението да стане от самите българи, чрез въстания. Но тия техни съмнения не се изказваха тъй ясно и публично, за да можеше да се образува едно мнение в обществото. Техните думи се вземаха от всички като изказвани под влиянието на нихилистически стремления, а не проникнати от дълбоко съзнание. Освен туй, нямаше нито един пример, на който можеше да се укаже, че русейте работят за завладяване на Балканския полуостров, а не за освобождението на България. Примерите за постъпките на Русия с Полша и Крим не бяха никак тогава убедителни за нас българите, които бяхме навикнали вече да получаваме подаръци от Русия за църквите и други благодеяния. Полша и Крим са изповядвали друга религия, и за туй, мислехме си ний, Русия е постъпила с тях така жестоко, но българите са православни, следователно към тях тя ще бъде по-милостива. Войната през 1877-1878 г., която се обяви под общеизвестния предлог за освобождението на угнетените славяни, заглуши окончателно всяко съмнение за лоши намерения на Русия към България. Никой не можеше да помисли даже, че Русия крие каквито и да било цели с нахлуването си в Балканите, освен създаването на една България. Под впечатлението на всеобщата радост, че се освободихме, никой не можеше да си помисли, че Русия веднага след туй ще се залови, под формата уж на една България, да създава своя руско-задунайска област. И ако се намираше такъвзи смелчак, ний, самите българи, бяхме готови да му издерем очите, за да не злослови против освободителката ни, която, казвахме си ний, зарад нас хора изтрепа, пари похарчи с милиони, и хиляди още други неща, без да съобразим, че всичките разноски за тази война ще паднат пак на гърбът на българина, както стана. Нашите „братушки“ обаче, си знаяха работата. Техния план бил предначертан. Ний се радвахме, че ще създаваме някогашната България на славните български царе Крум, Асен, Симеон и пр., а те в туй време, тихо, без шум, са определяли, по кой начин да наредят тъй работите и устройството на държавицата, щото в едно скоро време създадената уж България да стане руска-задунайска област.

Кой би могъл от нас българите в него време да помисли подобно нещо и да подозира, че Русия устроява своя област, а не България? И кой би посмял да го каже открито? Или, ако го кажеше, кой щеше да бъде онзи, който би намерил в себе си достатъчно сила и подготвен ум, за да го повярва?

Между тем, при онуй всеобщо наше омайване, това, което по-после видяхме да се случи в България и което докара 27 април 1881 год. и грозния 9 август през 1886 год. с всичките му последствия, се е крояло и тъкмяло още тогава. Още тогава руските дипломати са ни скроили кюляфа и определили за по-нататък времето, когато ще го нахлуят на главите ни.

Тази книга, която поднасяме на читателите, това именно и доказва. Тя не е измислена и съчинена от нас. Тя е сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на руските консулства, документи, които дохождат да изкажат пъклените планове на онази държава, която се нарича наша освободителка - Русия. Тия документи са добити от бившия руски чиновник, драгоман при Руското консулство в Русе дълги години, а по-после в Букурещкото посолство, г. Якобсон. Историята на тяхното измъкване е известна. В битността си като драгоман в Русчукското консулство, на г. Якобсон - след оттеглюването на руските консули заедно с Каулбарса, - е било временно възложено заведване на консулството и съхранението на секретната архива. Като човек, който се възмущавал от подлостите, които, руските дипломати вършат в България и който не е видял нищо зло от тази България, г. Якобсон, се е възползувал от случая и измъкнал една голяма част от тия документи, които се отнасят до работите в България, и беше побягнал от Румъния в Лондон. Вследствие на старо познанство с него, нашата редакция, като видя по руските вестници, че Якобсон бил измъкнал някои секретни документи и бил побягнал в Лондон, - се обърна към него и го помоли да й достави тия документи, ако се отнасят до работите в България, срещу едно възнаграждение. Подир малко време г. Якобсон, скришно, с чужд паспорт, дойде в България и ни донесе документите, като има добрината и да ги нареди според времето и датата. Ний не можем освен да му благодарим тука, че ни даде възможността да се запознаем и ний, па и всички българи и цял свят, с пъклените кроежи на руските дипломати за отечеството ни.

Препоръчваме на читателите да прочетат с голямо внимание документите, да си припомнюват преминалите, от освобождението ни насам, събития. Прочитането ще им напомни много неща и те ще дойдат да признаят, че г. Стамболов е принесъл големи услуги на отечеството, гдето от 9 август после тури преграда на всяко руско бъркане и влияние в България.

Ний оставихме документите нарочно на руски език първо, защото по този начин тяхната точност ще се запази с всичката им канцеларска руска рутинност, и второ, защото у нас всички почти, които знаят да четат и се занимават с политика, разбират да прочитат и на руски език. Но за туй пък правим тук един кратък преглед на миналите събития, като указваме тук-там на някои страници от документите, за да може читателя под прясното впечатление и възпоменание на миналото, да схваща и разбира добре значението на самите документи.

За много въпроси и събития, за много неща, които съдържат разните документи в тази книга, ний сме говорили на времето, но нашите говорения и писания са се основавали на делата на руската дипломация. Ний съдехме тогава от това, което русите вършеха, в разни времена в България и от техните действия вадехме заключение за намерението на Русия спрямо България; при все туй пак много от нашите заключения са биле на пълно справедливи. Сега обаче, пред нас стоят неоспорими документи, които, черно на бяло, откриват всичките планове на Русия, както и всички пъклени действия на нейните дипломати от освобождението насам. Двоумение вече няма да има за читателите в смисъл, дали нашите заключения са правилни или не; тук говорят самите писма на руските дипломатически канцеларии. От тия документи читателя ще види, че всичките бъркотии, всичките преврати, всички, смутове, бунтове, заговори, убийства и пр., и пр., които са се случвали в България, от както съществуваме като държава, са дело на руската дипломация. Всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за руските дипломати е било предварително скроено, предначертано и обмислено, за да докара именно известни предначертани събития.

Ний виждаме сега, че още в първите дни на освобождението ни руските дипломати се загрижили, по кой начин да поставят Княжеството в такова положение, щото в едно скоро време или сам княз Александър, - когото те са поставили пак с определена цел, - или сам народа, да поиска присъединението си към Руската империя. Щастие сме имали може би в това, че дипломатите им са биле много глупави, повечето са водели помежду си раздори и интриги, и вместо да постигнат положителни резултати, добили са се съвсем до противното, при всичко че княз Александър и консерваторите са биле станали добри инструменти в техните ръце. Още със самото си пристигане в България княз Александър, по съветите на тогавашния руски представител, Давидов, беше се окръжил само от консервативните елементи, начело с Бурмова, които се бяха определили още в учредителното Велико народно събрание в Търново. Обаче и княза и руските дипломати са разбрали, че току-що изникналите тогава консерватори, които с много малки изключения бяха сбор от бившите турски чорбаджии, не се ползуваха с никакво влияние нито в Учредителното събрание, нито измежду народа; това нещо го е разбрал подир преврата и Хитрово и го е донасял в Петербург. Между тем трябвали хора, които да им послужат за добри оръдия в достигване на определения още от рано план. В либералите и в тъй наречените тогава от русейте „младите“, те не можеха да имат никакво доверие, защото всички те са хора, които от много години са работили за отечеството и следователно нямаше никога да склонят да подпишат присъдата на България. За да създадат, прочее, едно положение, което да им послужи за гонимата цел, те се завземат с княз Александра заедно, да изменят формата на управление от конституционно - на чисто монархическо. Мотивите на княз Александър са биле, че министрите му не го слушали, явявали се при него в неприлични дрехи, че платата му била малка, че управлението било разпасано. Мотивите на руските дипломати пък са били тия, че, като се съсредоточи властта и управлението в ръцете на княза, те ще могат тогава да му предложат да предаде престола на царя. За народа те не са се грижили ни най-малко, защото от документите се вижда, че една от обязаностите на руските консули е била и тая, да донасят в Петербург, при всеки случай, и да заблуждават дипломатите, че „народа е безпределно предан на Царя и чака момента, когато България ще се присъедини към Руската империя под скиптъра на царя“.

През октом. месец 1879 г. беше свикано първото законодателно Народно събрание. Както е известно, това събрание изказа недоверие на консервативното министерство под председателството на Бурмова. Княз Александър, вместо да изпълни желанието на болшинството и да свали кабинета, разтури камарата. Това разтуряне е станало, както се вижда сега от настоящата книга, по съображения, че княза е имал намерение да пише доклад до царя за работите в България и да иска неговото разрешение за променението формата на управлението в страната. Действително, княза замина тогава за Петербург, а от документите виждаме, че той е ходил да носи на царя доклада си и да изходатайствува променението на военния министър Наренцова, който либералствувал много, заедно с българите, както и променението на управлението. В документите се казва по кой начин се изгубил един сандък от багажа на княз Александър, който съдържал някой негови скъпоценни вещи и секретната му преписка с царя. Пишущият тия редовце беше тогава чиновник в Министерството на вътрешните дела и знае, че действително подобно изгубване имаше. В министерството като вярваха, че изгубването е станало неумишлено, бяха изпратили тогавашния чиновник за особени поръчки, майор Краузе, да мине през същия път и да ги дири. Подир няколко дена се съобщи, че вещите били намерени. От документите сега се вижда, че тоя сандък с вещите е бил откраднат, отнесен в Руското консулство в Русее, снето е било препис от секретната преписка на княз Александър с царя и после сандъка бил пак предаден като намерен. Тая дипломатическа подлост била извършена, както се вижда сега, за туй, защото руските дипломати, кой знае как захванали да подозират княза.

В Петербург, гдето княз Александър имал голяма надежда, че ще го поддържат, се отнесли не до там съчувствено към доклада му и горещото му желание за променение на управлението в България. Покойният цар не се съгласил, под никакви условия, но за да поддържа княза, заповядал да се каже на министрите да живеят в споразумение; заповядал да му се отпущат по 100 000 рубли годишно от царската хазна; повикал Наренцова назад; вместо него пратил Ернрота; взел си и представителя Давидова, като определил за нов представител в София г. Кумани, - единствения за когото ние знаем както тогава, тъй и сега от документите, че поддържаше либералите и беше против проектирания преврат.

При всичко това князът се върна в България недоволен. Либералите, макар и под консервативното министерство, сполучиха в изборите още по-голямо болшинство. Князът беше принуден да преклони глава и да образува ново министерство под председателството на Цанкова. Обаче, в скоро време, по едно спречкване с австрийския агент Кевенхюллер, Цанков остана само министър на вътрешните дела, а Каравелов, като лице, което се ползуваше с най-голямо доверие тогава, стана министър-председател. И от това положение на работите, нито княза, нито руската дипломация, нито консерваторите останаха доволни. От документите се вижда, че те продължавали своите интриги. Скоро те сполучили да подровят положението на руския представител Кумани. Той е давал обширни обяснения за безполезността на всякакъв преврат, на всяко изменение по формата на управлението в България, но, както се вижда, малко внимание се е обръщало на неговите рапорти, а напротив те са станали причина да го преместят. Във всеки случай работата е могла да се проточи няколко време, ако не и няколко години, но събитията на 1 март 1881 г. в Петербург, внезапно са изменили всичко. Убийството на покойния цар предизвика отиването на княз Александър в Петербург. Тук, под грозното още впечатление на лежащия труп на убития цар, княз Александър се е възползувал да поднови своето ходатайство, като го допълнил този път и с това, че България, по своето управление, може да стане гнездо на нихилистите. Такава беше и агитацията на консерваторите. Спомогнал е тук много и директора на Государствената полиция в Петербург. По донесените нему сведения тогава от консерваторите и руските агенти, че в България имало нихилисти във всеки град, че убийството но царя се одобрявало от много българи – либерали, той обърнал вниманието на руските дипломати, че ако това положение на работите се продължава, той се бои, че България ще стане гнездо на руските нихилисти. Интригата се разиграла тъй изкусно, щото царя по своята сурова натура това и чакал. Там, до гдето е бил още княза в Петербург, се скроил плана за преврата и на Еренрота са биле дадени нужните инструкции за действие. Кумани, бе повикан назад, а вместо него се изпрати Хитрово в София. Княза пристигна и след няколко дни прокламацията за преврата се обяви. От документите сега се вижда (стр. 54), че една голяма част от сумите, потребни за преврата, биле дадени от Русия, от сумите на окупационния фонд за устройството на Руско-Задунайска област.

В Петербург най-напред имало разни мнения за въпроса: да се направи или не, преврат. Военните, особено Генералния щаб, който е имал готови, види се, плановете за бъдещи действия на Балканския полуостров, биле против и генерал Обручев осъждал директора на Азиатския департамент, че необмислено дипломацията бъркала на плановете му. „Да удовлетворяваме оплакванията на княза Батенберга, това съвсем не влиза в нашите грижи за България“, - казал Обручев на Мельникова. (стр. 50, 51, 52) Но след като изслушал доводите на руския дипломат и съображенията, че по-лесно ще могат да достигнат целта си, ако имат работа с един човек, не с цяла улична тълпа, която българите наричали Народно събрание (стр. 53), защото при туй положение на управлението, не могло да се иска нищо от Батенберга, понеже всичко зависи от министрите и Народното събрание, той поомекнал. „Дайте, казал руския дипломат, на княза права и тогава искайте от него да си изпълни обязаностите. Дайте му пълномощия да управлява самостоятелно страната и тогава искайте да изпълни поставените му условия“ (стр. 53) – след като изслушал тия доводи, генерал Обручев склонил да не бърка на дипломацията.

Няма съмнение, че усърдието, с което и княза, и русейте, и консерваторите, се грижеха да докарат този преврат, трябва да им е доставило, подир сполуката, голямо удоволствие, на всекиго според заслугите му. Разтичаха се, разбесняха се тогава на четири страни разни руски комисари и емисари. Ернрот, комуто бе възложено да изпълни плана, беше в ентусиазъм, че ще получи едно „спасибо“ от царя. Писмата по действията на руските офицери и дипломати по този преврат, са изложени в книгата, тъй щото ний няма да ги повтаряме. Ще кажем само това, че руските дипломати са донасяли изкуствени телеграми за доволствието на народа от княза и исканите му пълномощия, само и само да убедят царя, че е необходим преврата. В Петербург вземали най-напред всичко за истина. Но скоро и едните и другите се разочароваха. Още преди изборите, русите захванаха да проявяват несъгласията си, в някои работи, с консерваторите по въпроса за изборите, защото тия последните искаха да направят изборите не по предвидения от закона ред, а по особен начин. Русите, които се бояли да не би с това да предизвикат някои бъркотии и да не би да ги осъдят от Петербург, гдето имали сведения вече за някои насилия, - дали мнение, че по-добре ще бъде, ако изборите станат по съществующия закон. Освен туй Хитрово захванал да се съмнява в Батенберга. Индиферентността на иностранните представители захванала да го навежда на мисълта: „да ли княза не се е загарантирал предварително от поддръжката на другите държави за преврата и дали в този в този случай русите не са слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия“? Това нещо той захванал да подозира, защото видял от разговорите си с представители на тия държави (стр. 58), че те се отзовавали много добре за княза и за неговите приближени - консерваторите. За самия княз Хитрово казва в същото писмо, че той го счита способен за всякакви пакости. По този начин ний виждаме, че общите тогаз неприятели на българската свобода: русите, Батенберг и консерваторите, се скарали помежду си преди още да отидат в Свищов, гдето щяха да се дават пълномощията на княза. Ернрот тъй също паднал в немилост както пред Хитрово, тъй и в Петербург. След Свищовското събрание той бе повикан в Русия. Министерството на вътрешните дела бе поверено но известния Ремлингена. Консерваторите пък се разочароваха, защото видяха, че на тях не се отдаде такова доверие, както те си мислеха. Те са предполагали, види се, че подир като вземи княза пълномощията, тям ще бъде поверено управлението. Обаче, руските дипломати са имали свои планове. Марко Балабанов, който беше яростен превратаджия, като видя че тази работа не излезе тъй както я е очаквал той, - замина веднага за Цариград, гдето беше агент на Княжеството. След няколко месеца обаче, той си даде оставката, дойде в София и се присъедини към Либералната партия. Княз Александър, който беше захванал да разбира положението си, уволни Ремлингена, на което му е спомогнал, види се и Хитрово, защото от преписката се вижда, че и той го е мразил, - и назначи Начевича за министър на вътрешните дела. Кабинетът беше чисто консервативен, а за военен министър беше назначен генерал Крилов. Русите, от своя страна, са останали пък недоволни от княз Александра, защото виждали, че той протака и не скланя да предаде управлението на страната на руския цар. По този начин се захваща едно глухо гонение, което принудило руската дипломация да помисли за създаването на един чисто руски кабинет в България. Както се вижда от писмата, княз Александър е имал в Петербург свои хора, от които узнал, че му се крои кюляф и че ще му пратят руски генерали за министри. За да не излезе, че това става без негово знание, княз Александър сам се оплакал от министрите си и поискал да му пратят лица за министри от Петербург. Скоро в София дойдоха генералите Соболев и Каулбарс, заедно с Теохарова. Както се вижда от документите, назначението на Соболева е станало с ясно определената цел да ритне консерваторите, да примами либералите, като по-силна партия и да се принуди княз Александър да се отрече от престола за в полза на царя. Знаял ли е княз Александър програмата на Соболева, или поне подозирал ли е, това не се вижда от писмата. Но повече за вярване е, че той е захванал да подсеща положението си. Решението му да подаде ръка на либералите, да възстанови конституцията и да повика Цанкова в министерството, – показва, че той е знаял от по-рано намерението на руската дипломация.

С назначението на Соболева, руската дипломация искаше да заличи своите погрешки и да се сближи с либералите. Русите се бяха убедили, че консерваторите и Батенберг нямат никакво влияние в страната, а с преврата от 27 април 1881 год. изгубиха и туй, което имаха. От друга страна небързането на княза да се отрече от престола, ги застави да почнат по-открито борбата си с него. Генералите знаяха гъдела на Либералната партия и поискаха да я употребят за оръдие в своите нечисти цели. Соболев създаде вестника „Балкан“ и бе поканил да вземат в него участие някои от по-видните либерали; почнал беше да преследва консерваторите открито, и да създава нова партия под свое предводителство. Въпросът за постройката на железните линии е играл доста голяма роля в усилването на недоразумението между княза и генералите. Интересни са писмата на Хитрово и другите консули по този въпрос както и за консерваторите, на които се мъчели да създават партия и положение. Даже сам Ернрот, който беше душата на преврата, в своя отчет се е отзовал за тях твърде зле. Соболев се е ползувал от всичко това, за да прави доноси в Петербург против княза и да усилва настроението против него. Той не пропуснал нито един случай, за да напакости на княза. Заповядвало се изрично на консулите в България (стр. 81) как да е да се поколебае доверието на Батенберга. През онова време, 1883 година, още през началото на пролетта се обяви, че денят за коронясването на царя ще бъде 15 май. В Петербург като знаяха, че княз Александър ще бъде на коронацията в Москва, приготовлявали се да го накарат, да се отрече от пълномощията си и да възстанови конституцията. На страница 89 читателя ще прочете документа, в който се изказват плановете на руските дипломати по този въпрос; между друго там се говори, че подир възстановлението на конституцията, Стат-секретаря Гирс мислел „да застави принца, да се отрече от престола“. Едновременно с това вземали се мерки да се подготви населението в тогавашната Източна Румелия към съединението с България, и подир акта за отричането на княза, да се обяви княжеството под върховното управление на царя. Тоя план във всеки случай щял да стане подир коронясването в Москва. От по-рано още руската дипломация разпращала копие за поздравителните телеграми, които населението из България трябвало да прати на царя. Генерал Соболев беше се разпоредил пък, щото всички подобни поздравителни телеграми да бъдат изпращани на негово име в Москва, а не на княза. По този начин искаха да изолират и да унижат княза. Депутацията, която консервативното народно събрание бе определило с княза, предварително е било решено да не се допуща в Москва и да не се приема от царя. Разбира се, че всичко това е оскърбило твърде много княз Александра. Той се възвърна в София недоволен от своето пътуване.

Подир тази явно оскърбителна постъпка, към княза, русите взеха по-определено направление по нашите работи. За чрезвичаен императорски комисар в София беше пратен тогава Йонин. Нему са биле дадени инструкции: 1) да действува за възстановяването на конституцията и 2) да застави княза, да се отрече от престола. Тия инструкции се намерват на страниците 91, 91, 93 и пр. Целта на руските дипломати не беше ни най-малко да възстановят конституцията. Те искаха с това да вземат окончателно на своя страна народа, който беше против пълномощията и да го поставят спрямо княза в враждебно положение. Веднъж това постигнато, което не беше никак трудно при онова положение, те лесно се добиваха до втората цел, - принудяването му да се отрече от престола. С пристигането си още Йонин обяви с циркуляр (стр. 94), че към 30 август, тезоименния ден на Царя щял да иска от княза, с манифест да се отрече от пълномощията и ако той не склони, щял да го принуди да напусне страната и да я остави под управлението на генерала Соболева като регент. Освен туй, Йонин кани консулите да станало празненството по-тържествено и на царя да се пращат поздравителни телеграми. Действително, и тази комедия се разигра тогава, но в по-друга форма. По чия инициатива, не знаем, но вместо възстановлението на конституцията, князът издаде указ, че назначава една специална комисия от лица принадлежащи към разните партии, която да приготви един нов проект за конституция. Руските дипломати и генерали не останаха доволни, защото те искаха да се добият до изпъждането на княза и за туй повдигнаха въпроса за възстановяването на конституцията. През денят на 30 август 1883 год. те пак се бяха опитали да изпълнят желанието на царя. Когато княза свърши тържеството при лагера, гдето раздаваше знамена, офицерите го поканиха на закуска. Тук те са мислели да го принудят да подпише отричането си от престола и още същия час да го изпратят зад граница. Тази история се знаеше още тогава от мнозина в София. Обаче, княза е бил предупреден от други офицери и е напуснал закуската на време. Българските офицери, на които е била известна тази история и които не са биле съгласни, вдигнали княза на ръце и го отвели на файтона, а от там някой го съпроводили до двореца. Вижда се работата, че генерал Лесовой, който беше тогава началник на артилерията в Княжеството, е знаял всичкия заговор и той ще да е издал на княза, защото от няколко писма се вижда (стр. 95 и 96), че и Йонин и генералите са подозирали твърде много Лесовоя. Турили са даже хора да разпитват подир него, да ли той е издал, а същевременно той беше отчислен от българската войска и повикан в Русия.

Този опит на накара княза Александра да дири изход на своето положение. Той намисли да се сближи окончателно с либералите, да възстанови конституцията по своя инициатива, без участието на русите, и да повика Цанкова на власт като шеф на Либералната партия. По този начин княза искаше да изхвърли генералите от кабинета неусетно и да превари руските планове за неговото изпъждане. На Цанкова беше сторено известие във Враца, да дойде в София. С дохождането си още княза го повика и му откри всичката работа, като го моли да спаси и него и България. При всичкото остро течение, което имаше тогава срещу консерваторите, Цанков склони и направи примирие с тях. Уговорено беше да се свика тогавашното III Обикновено народно събрание в началото на септември и то да изкаже желание в отговора на тронната си реч за възстановление на конституцията. И наистина, на 6 септември 1883 год. Събранието единодушно изказа желание в отговора си на тронната реч, щото конституцията да бъде възстановена изцяло. Представителите отидоха всички да поднесат в двореца този отговор и още един път устно да помолят княза да изпълни тяхното искане. В същия ден излезе княжески манифест, който обявяваше на населението, че князът се отрича от пълномощията и възстановява Търновската конституция. Кабинетът на Соболева си подаде оставката още същия ден и княза образува нов кабинет под председателството на Цанкова, кабинета беше смесен, - либерали и консерватори.

Ръкавицата беше хвърлена. Борбата обявена; тя взе ожесточен характер. Несполуката на Соболева и Йонина ожесточи още повече руските дипломати. В едно писмо, което се намира на страница 98–103, Йонин разправя на дълго и широко причините за несполуката и указва начинът, по който той мисли да действува за в бъдеще, за изпъждането на княза. В туй време обаче, от Берлин и Виена са обърнали вниманието на руския кабинет, че неговия чрезвичаен императорски агент в България върши работи, които са явно вмешателство в чисто вътрешните работи на Княжеството. От Виена са прибавили още, че това поведение може да предизвика сериозни затруднения. (стр. 103 и 104) Тия забележки са принудили руското правителство да повика Йонина назад и вместо него да изпрати Кояндера. При все туй, руските дипломати са считали, че Йонин е успял да направи много нещо. От писмата се вижда, че те са възлагали големи надежди и на Цанкова за изпъждането на княза. От туй трябва да се разбира, че между Йонина и Цанкова е имала по-рано споразумение. Как е станало това променение в Цанкова, не се обяснява, но ний, които сме биле тогава в течението на работите, го обясняваме по следующия начин: Каравелов и Славейков бяха завели силна борба против Цанкова, за гдето се споразумя с консерваторите. Общественото мнение, особено Либералната партия, беше силно настроена против княза и консерваторите; превратът беше още пресен и лошото впечатление, което той остави, не можеше да се изглади тъй скоро. Цанков се боеше, че Каравелов ще му одари крак и за туй искаше да се загарантира с поддръжката на русите, без които мъчно се удържаше тогава кабинет. За да добие тази поддръжка, той е обещал, види се, че ще изпълни желанието им, - да изпъди княза. Подобно обещание без друго трябва да имаше тогава, защото ний помним като днес, че, когато падна Цанков в Търново, Руското агентство беше твърде недоволно и Кояндер привикваше депутатите, чрез известния А. Узунов, тогава ловчански депутат, да отиват на чай у него. Освен туй, на страница 109 съществува една шифрована телеграма, от която се вижда, че Азиатския департамент решил да предложи на княз Александра чрез Д. Цанкова, да напусне България, и че той, Цанков, се бил съгласил да направи подобни предложения. Същия ден обаче, тази телеграма с преустановява с друга.

Цанков падна в Търново, гдето беше свикал на извънредна сесия IV Обикновено народно събрание да иска доверие, а Каравелов състави нов кабинет. Руските дипломати са отложили, види се, временно своите намерения, догдето узнаят поведението, което Каравелов ще държи. Борбата между Каравелова и Цанкова се усили, и чудното е, че органа на Цанкова обвиняваше тогава още Каравелова, че управлявал по диктовката на Кояндера, т.е. че е станал руско оръдие! Дали не е знаял, че и Каравелов е давал подобно обещание - да изпъди княза?

В това същото време руския агентин в Пловдив Сорокин, раздухваше пък въпроса за съединението на Източна Румелия с България. Този въпрос русите са считали като средство за изпъждането на княза. Румелийската, тъй наречена, съединистическа партия, която се олицетворяваше в Гешев, Бобчев, Маджаров, Хаканов и пр., е, била тъй също руско оръдие; тя е повдигнала въпроса по подбуждението на Сорокина. Плановете и кандърмаците, както и спогожденията, са ставали доста дълго време.

Подир шест месеци ний виждаме, че Цанков окончателно и явно прегърна руската програма на действие. „Средец“ беше преименуван на „Светлина“ и в него открито се пишеше вече, че стоенето на княза в България не е в интереса на българите.

Едновременно с тази игра руските дипломати са приготовлявали и друго едно злощастие за България. Никой не можеше тогава да подозира, че Русия е приготовлявала да ни вмъкне в една война с Румъния, с която най-малко имахме причини да се караме. Пограничната комисия, която определяше границата между България и Добруджа, беше свършила вече своето дело и Араб Тапия, по нейното определение, падна на румънска страна. Букурещкото правителство решило да завземе границата. Руските дипломати поискали да се възползуват от този случай и да присъединят Добруджа, чрез война, към България. Както се вижда от документите, те са искали да подпълнят българската войска с руски солдати, във вид на кадрови войски за обучаването на българските солдати, и след туй да накарат България да обяви война. Добруджа им е била потребна, за да могат да бъдат по-близко с границата на България, та да не се забелязвало, когато могло да стане нужда да се докара руска войска в отечеството ни. Планът е бил скроен от Генералния щаб в Петербург и на военния министър княза Кантакузена са били дадени тайни инструкции да свика резервата и да чака втора заповед. Трябва да се знае, че всичко това, както и всички други подобни работи, са ставали скришно от княза и другите министри. Военния министър получаваше заповед направо от Петербург и чрез консулствата. Кантакузен в онуй време чакаше в Русе заповед, за да обяви войната; а за да не се даде подозрение, обяви се, че в Шумен щяло да има маневри на войските. Всички вярвахме на това. Между тем сега се узнава, че целта е била съвсем друга. Внезапното прогласяване Съединението на 6 септември е спряло русите от този пъклен план и избави България от едно голямо нещастие - да бъде неприятелка на онази държава, от която нашия народ не е видял нищо друго, освен добро. По този начин Съединението принесе три големи ползи на България, първата е че се съединихме, втората, че ни предпази от една злощастна война с Румъния, а третата, че се отървахме от руските офицери за винаги.

Решението на княза да отиде в Румелия и да поеме въпроса за Съединението беше една от най-решителните постъпки на княз Александра, която тури начало на краят на руското опекунство над България. Дотогава каквото и да ставаше, русите се прикриваха своите действия с разни извинения и маневри, а тайно вършеха друго. Това се вижда на всяка крачка и от документите. Но решението на княз Александра да отиде в Пловдив с войските, без да слуша изричната заповед на царя, който му запрещаваше това, ги принуди да излязат открито против България, а следователно и против княза. Руските дипломати, които до тази дата, 6 септември, сами са подбуждали въпроса за Съединението, - те са създали тъй наречената тогава съединистическа партия, – изведнъж, след прокламирането на Съединението, се обявяват против и считат действията на княза за престъпни и революционни! Сами са давали инструкции на Сорокина да възбужда една от партиите в Южна България към Съединението; сами са искали да употребят чисто революционни средства за присъединението на Южна България, а когато това Съединение се обяви, те въстанаха против него! Защо беше тази игра? - Защото русите са искали, както се вижда от документите, да изпъдят предварително княз Александра и в туй време, за да не дадат на народа възможност да изкаже своето негодувание против тази постъпка, да обявят веднага Съединението. Все за тази цел - изпъждането на княза, - те са предприемали да ни тикнат във война с Румъния. Всичките действия на руските дипломати са гонили една главна цел: присъединението на България към Руската империя посредством принуждаването княз Александра да се отрече от престола. Следователно, Съединението на Южна България с участието на княз Александра, това за тях е било най-силния удар. Те са почувствували изведнъж, че всички ония оръжия, които са държали за всеки случай против княза, като възстановяването на конституцията и Съединението, избягват из ръцете им. Не оставаше вече, с какво да бият на чувствата на българите и да подкопават княза, защото едното и другото събитие се извърши пред очите на целия народ от самия княз. Гневът на царя и на дипломатите му беше голям. И те се завзеха с напрегнати сили да правят всички възможни затруднения и пакости на България. Първата им длъжност е била: как по-осезателно, по-нагледно да дадат на българите да разберат, че царя негодува, че той не одобрява това съединение, че той вдига покровителството си над България. За тази цел биле са дадени инструкции на всичките консули, да свикат руските офицери от гарнизоните и да им искат следующето мнение: „дали, в случай че се оттеглят руските офицери, българите ще бъдат в положение да командуват полкове и дружини? Имали из българските офицери достатъчно число добри артилеристи? За колко време може да се подготви войската към боева готовност? В състояние ли ще бъде българската войска, в отсъствието на руските инструктори, да посрещне неприятелството на съседната държава? И какви именно по-удобни мерки намерват руските офицери, щото да се усложни и затрудни още повече положението на българската войска, за да не бъде годна за една война?“

На тия „покровителски и доброжелателски“ въпроси, руските офицери от разните гарнизони се събирали и взели решения, във форма на постановления (стр. 122-123), в смисъл, че най-удобни средства, за да се затрудни и още повече усложни положението, те намерили: „веднага да се повикат руските офицери из България, както и всичките параходчета от Дунава“. Това постановление е било съобщено телеграфически в Азиатския департамент. В Петербург като намерили туй средство за много внушително, и като са вярвали, че българите ще се уплашат, а войската ще се деморализира, - одобрили го и телеграфически (стр. 124) заповядват на военния министър княза Кантакузена и на всички офицери, да напуснат България. При напущането на бригадите, полковете и дружините, руските офицери, които се хранеха до тогава с български хляб, искаха да произвеждат по-голяма паника между солдатите. Войските се приготовляваха тогава да отиват на границите. Когато българските офицери постройваха полковете и правеха молебствие, пред фронтът на полкът се явяваше руския полковник или дружинен командир, и с глас викаше на солдатите. „къде и с кого ще отивате вий? Не виждате ли, че царя не одобрява действията на княза и правителството ви? Вашите офицери ще ви предадат на неприятеля и пр.“ На много места българските офицери, комадующи полковете, са изгонвали такивато инструктори от фронта твърде грубо, и са ги заплашвали с арест. При всичките старания на русите да произведат бунт, те не успяха. Българските офицери и солдати бяха дълбоко проникнати от дългът към отечеството и задържаха високо войнската си чест.

Независимо от тия действия на офицерите, руската дипломация употребяваше и други средства пред европейските кабинети за да осуети Съединението, което целия народ прегърна с ентусиазъм. В Цариград беше се събрала една международна конференция. Руските дипломати предлагаха, щото турските войски да окупират Южна България. Вътре в България техните агенти привикваха Цанковите партизани и чрез тях пръскаха всевъзможни заплашителни слухове. В Пловдив руският консул беше отишъл на събранието в гимназията от по-първите граждани, и открито пред всички заявил, че румелийци трябва да се откажат от Съединението, защото „красние фески идут уже“, а Русия няма да ги защищава. Но всичките тия заплашвания се разбиха в коректното поведение на княза и правителството му спрямо Турция. Русите, обаче, не се отчайваха. Те насърчиха сърбите към война, като са вярвали, че без техните офицери нашата млада войска не ще може да устои срещу сърбите. Милан беше останал твърде недоволен от съединението на двете Българин. Възползуван от случая, че руските офицери напуснаха българската войска и като е бил уведомен от руския агент в Белград, че царя ще погледне с много милостиво око на него, Милана, ако той обяви война на България и разбие княза, – той се реши да се хвърли в една братоубийствена война. Руските дипломати в София потриваха ръце. Когато сърбите преминаваха нашата граница и потеглиха за София, те отваряха шампанско от радост, че ще им се удаде възможност да свалят княза. На 6 и 7 ноември, когато ставаше най-решителната битка при Сливница, управляющия Руското консулство, Богданов, заседаваше в митрополията с дядо Климента, Цанкова, Славейкова и още неколцина, да размислят, как да се посрещнат сърбите и кога да се обяви княза за свален от престола, от името на руския цар. Имало е обаче, Господ и за България! Вместо поражението на България и превземането на София, на другия ден се получи известието, че нашите храбри войници разбили сърбите. Руските дипломати си прехапаха езика.

Интригите им в Цариградската конференция тъй също не успяха. Намериха се и там умни и добри хора, които склониха султана да повери управлението на Източна Румелия на българския княз за пет години, и същевременно се беше назначила една комисия, която да определи начина на управлението. По този начин русите претърпяха от всяка страна фиаско.

Вследствие на всички тия борби с Русия, гонението, което правиха русите против княза и Съединението, и добрия изход от войната и Съединението, княз Александър стана обичан от народа, неговото име се славеше и в последната колиба. Враждата на русите, естествено, се увеличи още повече. Обаче, те нямаха вече свои офицери в България, чрез които да действуват за изпъждането му. Трябваше да намерят други хора измежду самите българи. И наистина, скоро те ги намериха. Изродът на българщината Д. Цанков се тури пак начело на този пъклен план. Както се вижда от самите документи, Руското агентство му отпущало доста големи суми, за да води агитация против княза. Навсякъде се съставляваха изпълнителни комитети, а начело на тия комитети в София са биле определени от самото агентство: Цанков, Балабанов и Бурмов. От друга страна руския полковник Сахаров беше влязъл под кожата на някои докачени офицери, Бендерев, Груев, Р. Димитриев, и пр. Въпросът се третираше доста явно. Органа на Цанкова „Светлина“ не само че заявяваше открито за необходимостта, щото княза да напусне България, но печаташе един вид форма на прошение, и подканяше българските граждани да го преписват, подписват и пращат или направо до него, или до Руското агентство. Тия прошения се адресирваха до царя с молба, да избавял България от Батенберга и да вземел той управлението на страната, под свое покровителство. Напечатани бяха разни брошури под заглавие „Туркомания“, „Батембергия“ и се продаваха под носът на княза около двореца. Самия Каравелов орган, в. „Търновска Конституция“, сегиз-тогиз подпущаше по някоя инсинуация против княза и не излезе нито един път да го защити, както трябваше, а се занимаваше да отговаря нам, които издавахме в. „Независимост“, и защищавахме противоруската политика и Батенберга. Няма съмнение, че ако Каравелов беше по-честен и искаше, той можеше да защити княза и да спре онзи разврат, който се проповядваше тогава. Но очевидно е, че нему са биле известни всички планове. Знае се даже, че чрез покойния майор Никифоров, военен министър тогава, той е бил в всичкото течение на военния заговор, защото Груев и Бендерев бяха другари на Никифорова и живееха заедно. Но той не е взел никакви мерки да предупреди княза, или сам да сплаши и накаже заговорщиците, а напротив, за да го не превари Цанков и Бурмов, да не вземат славата и да станат по-близки до руските дипломати, - той е насърчавал предателството. Една важна роля е играла тук и мадам Катя, под кракът на която стоеше Каравелов по много въпроси...

По този начин русите сполучиха да откраднат през нощта на 9-и август 1886 г. княз Александра от двореца. На всекиго беше ясно още тогава, че това мръсно дело е творение на руската дипломация заедно с Каравелова; между тем, и подкупените предатели, и самите руски дипломати, както и органите им, се мъчеха да го представят като дело на българския народ. Срамуваха се и те сами от своите гнусни дела.

В първите дни подир известието за свалянето на княз Александър, светът се погнуси от България. Всичкия европейски печат, съчувствующ и несъчувствующ на България, осъди ни като народ неблагодарен на един княз, който прослави и отечеството ни и оръжието ни. И тоз позор, туй грозно нещо щеше да остане вечно в народната ни история, ако да не беше г. Стамболов в Търново.

Тъкмо когато русите потриваха ръце от радост, а царят се упражняваше да излива своите милости към България; тъкмо когато на 10 август, по искането на Груева, княз Долгоруков е бил назначен за царски пратеник и наместник, - от Търново се получава известие, че Стамболов не е съгласен със станалия преврат и се прогласил за диктатор от името на изгонения княз. Същевременно дохожда друго известие, че в Пловдив Муткуров действува солидарно със Стамболова, събира бригадата си и тегли войски къде София. Груев си въобрази, че ако измени временното правителство и тури Каравелова начело, ще сполучи. Дотогава временното правителство беше начело с Климента и Цанкова. На 11 август, се обяви, че правителството се изменява и дохожда Каравелов; но всичко това нищо не помогна. Народът и войската видяха, че тук е станало измяна голяма, и не искаха вече да вярват на софийското правителство. При всичките молби, които пращаха от София на г. Стамболова, да не действува от името на изгонения княз, той не се съгласи и заповяда на софийското временно правителство да престане да съществува и да се покорява на заповедите му, инак заплашваше, че ще го накаже със смърт. Каравелов се опита да изпрати К. Стоилова и Т. Иванчова, за да водят преговори с него, но Стамболов отговори, че ако отидат, ще ги арестува. Софийското правителство, като се видя изолирано от всякъде, престана да действува на другия ден. Руското агентство печаташе и пръскаше по улиците телеграма подир телеграма, но нищо му не помогна. Подир един ден Муткуров влезе тържествено в София, а бунтовниците-предатели избягаха едни отделно, а другите със Струмския полк. Подир тях отиде един малък отряд и около Кюстендил бе ги изловил всички. Княз Александър се възвърна в България, и, ако не беше направил погрешката с известната телеграма от Русе до царя, с която му заявяваше, че слага короната в неговите ръце, - щеше да остане, може би, и днес в България. Обаче, той се показа повече малодушен, отколкото се очакваше, и когато дойде в София, отрече се от престола като остави регентство, състоящо от г.г. Стамболов, Муткуров и Каравелов. Последният, при всичката му окаляност, беше взет в Регентството, за да се не дава повод на разцепление, още от началото, а да се работи общо и задружно за запазване на страната.

Руското правителство не остана никак задоволно от новия ред, защото, вместо да се предаде управлението на царя, както се е крояло и както го доказват печатните документи, то оставаше пак в ръцете на българите. Целта не се постигаше и царя отново закрои нови пъклени планове против България. Сега обаче, той считал работата за по-лесна, защото в междуцарствието и безкняжието той е бил уверен, че българите ще послушат неговата воля и желание и изпрати Каулбарса под вид уж на дипломатически агент, а в същност чрезвичаен пратеник, да вземе управлението на страната. Но той се излъга много. Царското слово, благодарение на хайдушкото поведение, което държаха русите спрямо България по много въпроси, беше престанало отдавна да се слуша в отечеството ни. Народът и войската гледаха повече на своите изпитани патриоти, отколкото на царските слова и благоволения.

Каулбарс стъпи в България с всичкото си величие и с права и пълномощия, които читателите ще видят в документите, - да прави-струва, но да възбуди народа и войската против Регентството и да вземе управлението в ръцете си. Разбесня и развълнува се той на четири страни още от първия ден. Нотите му, във вид на заповеди, се печатаха по улиците. Привикваше в агентството гражданите, заплашваше ги и ги надумваше да бъдат против Регентството. На Цанкова даде пари да издава „Светлина“, а на дяда Славейкова, - в. „Истина“. П. Каравелов, това животно в человечески образ, който се е родил да докарва само катастрофи на България, се обяви несолидарен с другите двама регенти и се захвана и той да издава в. „Търновска Конституция“, за да оправдае изпъждането на Батенберга и да действува против Регентството. Скоро се обявиха избори за Велико народно събрание, което щеше да избира княз. Каулбарс се обяви открито против това и поиска с нота от правителството да спре всякакъв избор догдето страната не се умиряла, за да можал народа да се произнесе свободно. Обаче, Регентството подсети, че неговата цел е - да му се даде възможност, за да възбунтува страната, и не го послуша. Денят за изборите беше обявен на 27 септември. Каулбарс, като видя, че в София не може да направи нищо, предприе едно пътешествие из България. Гдето пристигаше, из устата му излизаха псувни и хули против Регентството. Навсякъде той казваше, че волята на царя била - да падне Регентството и да се слуша царя. В много градове, гдето имаше войска, той привикваше офицерите и ги караше да се обявят против правителството, без да се боят, - Русия щяла да ги защити. Обаче агитациите му се посрещаха навсякъде с негодувание от населението. Ходиха да му се представляват само изродите на българщината, а населението гласно протестираше против неговите бунтовнически действия. Официално тогава се казваше, че царя се въодушевлявал от чувства на безкористно доброжелателство към България; че той искал да се отложат изборите, за да се дадяло възможност на народа да избира свободно княз и пр. Документите сега ни откриват тайната на всичката тая руска беснотия, която се разиграваше в България. Каулбарс не е бил агент за защита на руските поданици, а комисар за превземането и завладяването на България. Той е бил „злия гений“, пратен с нарочната цел да всява раздор, да вдига и насъсква брат против брата. Това нещо, разбира се, не е ново за нас, но ний го отбелязваме, защото в 1890 г., когато известния руски писател Татищев дохожда в София и след туй написа няколко писма, и не право, а косвено, осъди Каулбарса, че е действувал много нетактично, станал е причина да всее вражда и да възбуди още повече общото мнение в България против себе си и Русия, - той, Каулбарс, публикува едно писмо, в отговор на Татищева, във в. „Новое Время“, в което се оправдаваше и отблъскваше всяка вина от себе си, като стоварваше вината върху Регентството, че не е искало да го послуша и че се въодушевлявало от враждебни и преднамерени чувства против Русия. Още тогава, в няколко статии в „Свобода“ ний изобличихме генерала в лъжа и доказахме, че при всички пакости, които Русия беше ни направила до тогава, при всичките известни нам нейни кроежи, Регентството беше готово да направи пак отстъпки и да избере онзи кандидат на княжеския престол, когото Русия укажеше; но че той отказваше да направи това, и на всеки подобен въпрос от първия регент г. Стамболова, е отговарял: „Русия няма още кандидат.“ Ако тия документи, които печатаме сега, бяха на ръцете ни тогава, нашия отговор на неговото писмо щеше да бъде съвсем друг. Вместо да вадим заключение от действията му и да доказваме, че той не е дошъл да възстановява ред, тишина и да всява братска любов, както се хвалеше, - щяхме да напечатаме едно писмо от неговите инструкции, както и от разменените му кореспонденции, и всеки щеше да разбере, че Каулбарс е бил бунтовник, разбойник в генералски мундир, когото нашето правителство трябвало да застреля без всяка присъда. Проследете внимателно кореспонденцията му с Петербург, подир несполучливата му обиколка из България и вий ще видите, какви мискински доноси е правил той, как безсъвестно е изопачавал работите и настроението, с единствена цел - да възбуди и ожесточи официалните кръгове в Петербург още повече, и да се добие до една окупация на България. Ако регентството не беше се показало повече благоразумно и не беше освободило някои от арестуваните тогава офицери-метежници, откритото и въоръжено сблъскване с Русия, може би, щеше да се предизвика. Като видял своята несполука от всяка страна Каулбарс се ухитрил да представлява всичко в такава форма, щото в Петербург да не стоварват вината върху него. Докарването на клиперите във Варна е било дело на неговите изопачени донесения. Прекъсването на сношенията и вдигането на консулите е дело пак негово. И какво друго можеше да се очаква от един човек, който като луд се затича на митинга в София да пледира с населението и да му доказва, че царя не искал Регентството? Ако беше на неговото място пратен някой по-умен и по-тактичен човек, твърде беше възможно да ни подлъжеше. Но, вижда се, че и тук щастието на България е поработило.

Документите, отнасящи се до мисията на Каулбарса в България, неговото поведение и пр., които мнозина тогава не можаха да си обяснят, най-ясно дохождат да убедят всекиго, колко са биле пъклени плановете на руските дипломати. Мнозина вярваха, че неговото искане да се отложат изборите за Велико народно събрание, се правеше с цел да се даде повечко време на народа, да се произнесе по-свободно за избора на княза. Сега излиза наяве от документите, че „отлагането“ и „времето“ се е искало съвсем с други намерения. Русия не е имала никакъв кандидат за княз, защото не е мислила, да допуща избор на княз. Протестите на Каулбарса както против изборите, тъй и против събранието не са биле от съображения на тяхната незаконност, както го пишеше той тогава в нотите си, а са биле давани, защото въобще Русия не е искала да се предлага на събранието избор на княз. Намерението на Русия е било - да се изберат в събранието такива хора, които не да избират княз за вакантния български престол, а да прогласят протекторството на царя над България и да му предадат управлението на страната. В инструкциите на Каулбарса (стр. 144-148) се дават пълномощия, щото „да действува на умовете на истинските български патриоти, за да забравят миналото и да мислят само за бъдещето; дружно и единодушно да се подготвят за новия държавен живот, който ще се отвори пред тях и ще подготви здрава и очистена от всякакви миязми почва за новото правителство, което ще се състои изключително от лица, назначени от императорския чрезвичаен посланик Генерал Майор барон Каулбарс. “ По-надоле в писмото се говори, че времето на празнословието се минало вече и че „Царя и Русия очаквали факти, с които българите несъмнено трябва да докажат своята преданост, и само в такъв случай могат да се надяват, че царя ще съизволи да поддържа преуспяването на страната“. На друго място в същото писмо се казва: „Царя се надява, че в тази минута всичките българи ще оставят на страна своите вътрешни раздори, открито и задружно ще се присъединят към Русия“. Подир всичките тия гладки фрази за „задружно действие“, и за „забравяне на миналото“ и пр. дохожда един пасаж за секретната мисия на Каулбарса. Тая мисия се е състояла в следующето: 1) да отстрани от власт „незаконните български регенти и управители; 2) да се образува ново министерство от лица действително предани на Русия; 3) да се освободят всички арестувани офицери по изпъждането на Батенберга и да им се възвърнат предишните длъжности; 4) да се снеме военното положение и да се отсрочат за неопределено време изборите за Велико народно събрание; 5) за да се възстанови порядъка и спокойствието, новото министерство ще ходатайствува пред императорското правителство за подпълването на българската войска с руски конни и пехотни полкове и артилерия; 6) да се уволнят в оставка, ония от българските офицери, които са биле привърженици на Батенберга; 7) след като се изпълнят горните инструкции, да се вика Велико народно събрание, на което да се предложи волята на царя, за да се тури на Негово величество титула „Великий княз на България“. Императорския наместник ще бъде назначен измежду българите; 8) Конституцията свободата и независимостта на Княжеството ще бъдат вечно запазени; 9) да се увери населението, че нито княз Батенберг, нито някои от неговите братя, под никакви условия, не могат да се върнат в България и да стъпят на престола“.

Такива са биле „безкористните“ и „доброжелателни“ чувства на царя към българите; такива са биле и намеренията му. Тия чувства и тия намерения именно беше дошъл Каулбарс да прокарва, а не „задружност“, „братска любов“, „ред“, „тишина“ и пр. Царят си е въобразявал, че преврата от 9-и август му отвори пътя да глътне България на един залък. За туй и Каулбарс беше толкова дързък и нахален; за туй не се стесняваше той да ходи из България и да бунтува гражданските и военните власти против Регентството.

Когато Великото народно събрание се събира първи път в Търново, руския консул в Бургас, заедно с оставния руски капитан Набоков и някои развалени български офицерчета, Кашелски и други, вдигнаха бунт против властта, и прогласиха ново временно правителство начело с Горанова и Бракалова, сега емигранти. Този бунт, по всичко се вижда, е станал с цел да сплаши представителството. Че бунта беше дело руско, не трябва никакво съмнение, за- щото покрай Бургас бяха надошле руски параходи и чакаха заповеди да навлязат и превземат градът, ако бунтът сполучи. Този беше първия тогава бунт и нямаше съмнение, че произведе малко страх във всички, да не би да се повтори и по други градове. За да потуши и да предпази други смущения, Регентството обяви страната във военно положение, а майор Паница беше пратен с един отряд войска да потуши Бургаския бунт. Войската стигна на време и бунта се потуши твърде скоро. Но тук майор Паница показа своята неспособност, защото нито един от бунтовниците не бе осъден и наказан както трябваше, за пример на другите. Набоков, който беше в ръцете на властите, Паница го предаде на руския параход, без всяко наказание. Това обстоятелство вероятно насърчи и други развалени натури да си опитат късмета в предателството по-после, както и сам Паница.

Каулбарс в туй време обикаляше още из България и се надяваше, че примерът на Бургас ще се повтори и другаде. Особено се надявал той на Шуменската артилерия.

Но горчив хап излезе този лаком залък, когото царя искаше да глътне! При всичките прикривания на истинските цели и планове, които Каулбарс готвеше, българските регенти подсетиха нечистите му намерения и отблъснаха категорически всичките негови искания, и, въпреки очакванията на царя, Великото събрание избра тогава Валдемара Датский за княз на България. Оказа се, че този господин не си турял сам калпака на главата, от другаде си палел чибука; - той не прие да дойде в България. Това обаче, не уплаши никого от българските патриоти. Великото народно събрание избра една депутация, която натовари да отиде по европейските дворове и да моли да вземат под свое покровителство и поддържат малката и слабата България, срещу която Русия е зинала като ламя да я глътне.

Тази постъпка на българските патриоти, обяви вече борбата между Русия и България. Ожесточението на царя нямаше граница. За да покаже своята злоба и зли намерения още по-нагледно, той заповяда, щото всичките руски консули от България да се вдигнат и да се прекъснат всеки сношения. На Каулбарса беше казано да направи това някак по-демонстративно, с прокламация. И действително той се опита да пръска своите прокламации, като е вярвал, по всяка вероятност, че ще може да повдигне и населението против правителството. Но българските власти знаяха по-рано това негово намерение и прибраха всичките му прокламации, които той се опитваше да разпространява.

Така се свърши мисията на Каулбарса. До тук бяха и официалните ни сношения с Русия.

От този ден нататък борбата се захваща на нелегална почва, с чисто разбойнически средства от страна на Русия. Тя заяви официално, че не признава нищо законно в България и че всичко, което българите вършат, в очите на царя и неговата дипломация, щяло да се счита за узурпаторство над народа, за насилие и беззаконие. И понеже българите не послушали царя и не вървели по неговите „доброжелателски“ предначертания, то Русия щяла да пази неутралност в българските работи, догдето самите българи дойдели да съзнаят погрешката си и поискат вмешателството на царя в техните работи. Това беше обаче, само официалната страна на въпросът, а в същност руските дипломати, чрез всевъзможни тайни конспирации, било с техни хора, било с подкупени българи, употребиха всички усилия да предизвикат бунт в страната ни.

В туй време, когато нашата депутация от Великото народно събрание обикаляше дворовете, руските дипломати дадоха на Хитрово в Букурещ неограничено право, да разходва от пуснатите нему суми, за да създаде бунт в войската. Груев и Бендерев и всички други емигранти, бивши офицери в нашата войска, бяха под негово разположение. Хитрово даваше сумите, а те водеха преговори, преписваха се и разписваха с разни гарнизонни началници. Благодарение на съществувавшия от по-рано раздор между някой от офицерите и завистта и инатът у други, - имаше офицери в няколко гарнизона, които се бяха поддали на подкупите и измамата. Всеобщия бунт според уловените тогава преписки, се е готвел и е бил определен за май месец; и ако правителството не беше открило съвсем случайно работата, може би, България щеше да изпита и туй нещастие. Какъв щеше да бъде резултата, то е друг въпрос, но бунта щеше да бъде много по-грозен и в по-големи размери, отколкото беше в Силистра, Русе, Сливен и пр. Заговора, като казахме се откри съвсем случайно. Правителството беше назначило г. Н. Обретенова за силистренски окръжен управител в първите числа на месец февруари и бе му обърнало вниманието да следи действията на капитана Кръстева, защото за него се имаха сведения, че е в сношение с емигрантите. Три-четири дена нещо след отиването г. Обретенов хвана един турчин, който преминувал границата между Румъния и България по сухо. Той се усъмнил в него, претърсва го и намерва писма от Бендерева, Р. Димитриева и други до Кръстева. Този турчин е служил за техен куриер. Обретенов веднага отива на апарата, протелеграфирва съдържанието на писмата до правителството. Обаче, току-що той излиза от телеграфната станция и Кръстев дохожда с една рота войници и завзема телеграфа. Но в София вече знаеха всичко. Като е бил уверен, че непременно ще го последва някое наказание, Кръстев размислил за по-добре да се провъзгласи против правителството, и действително заранта той събира войските и прогласява ново царство. Във всичките тия бунтове, гражданите не само в Силистра, но и на другите места, не взеха участие. Бунтовете бяха дело чисто на военните.

Щом се получи известието, че Кръстев се прогласил за метежник, правителството даде заповед, щото част от русенските войски, под командата на капитана Драндаревски, и част от варненските, под командата на капитана Паничерски, - да отидат и завземат Силистра. Нападающите войски бяха под общата команда на капитана Драндаревски. Но току-що войските тръгнаха от Русе, и майор Узунов, който тоже бил в заговора, вдига втор бунт в Русе със сапьорите. В този бунт участвува и руския офицерин Болман, който стоеше в разположението на Хитрово в Букурещ. Положението се усложни от всяка страна. Правителството, като видя, че работата може да вземе сериозен характер и че бунтовете може да се разпространят и по другите гарнизони, заповяда на войските от Търново, а други от Свищов, да нападнат Русе. Майор Р. Петров, сега полковник, беше назначен за главнокомандующ на отдела с право да потвърдява смъртни присъди. Благодарение на обстоятелството, че пехотния полк, под командата на капитан Вълков, не се предаде на метежниците, и благодарение на това, че самото население в Русе въстана с оръжие против метежниците, - бунтът се потуши още същия ден и виновниците бяха наказани най-строго, - застреляни. В Силистра, войниците, като виждат, че командира им Кръстев, ги е излъгал, дават един залп върху му, когато той отишъл да се прощава и да бяга във Влашко, и го убиват на мястото. Същия ден отряда на Драндаревски влезе в града.

По този начин опитването на руските дипломати да вдигнат бунт в страната чрез войската, - пак не сполучи, а спомогна само да убеди целия свят, че бунтовете са дело на руската дипломация. Строгото наказание на виновните показа твърдостта на правителството да следва делото, и послужи за пример на всички предатели.

До това събитие, в Европа всички мълчаха и чакаха да видят следствията. Когато обаче видяха, че правителството и народа се борят сериозно с бунтовниците и че в бунтовете вземат участие руските дипломати, - почнаха да си издигат гласът и дипломатите и вестниците и да искат от Европа да защити беззащитните българи, които Русия иска да погълне. Първия симпатичен глас когото ний бяхме чули за България и започнатото дело, в разстояние почти на 5-6 месеца, беше гласът на покойния унгарски министър-председател г. Тисса. В отговор на запитването на един депутат, той осъди в Камарата поведението на руските дипломати публично, от министерската трибуна и изказа най-големи симпатии и похвали към българите. След него говори, тоже в камарата, и граф Калноки. В Цариград захванаха тъй също да гледат с уважение на българските патриоти. От всякъде почти общественото мнение се обърна в наша полза. Руските дипломати бяха изобличени и Хитрово беше повикан в Петербург, да го мъмрят за несполуката. Румънското правителство взе мерки тогава, и изпрати всички емигранти вън от Румъния.

Подир туй фиаско работите временно утихнаха. Строгите мерки на правителството произведоха своя ефект и вън и вътре в страната. Продажните елементи се свиха временно.

През лятото, месец юни 1886 г., Регентството свика пак Великото народно събрание и предложи кандидатурата на нине царствующия княз Фердинанд. Избора беше единодушен, без разлика на партии. Първоначално мнозина не вярваха, че княза ще приеме да дойде в една страна, която по онова време приличаше на вулкан; но когато князът отговори благоприятно и когато прие депутацията на Народното събрание, всички се убедиха, че избраника без друго ще дойде да завземе вакантния престол. И действително не се мина дълго време князът дойде в България, положи установената клетва в Търново и пое управлението.

Руските дипломати бяха гръмнати от този резултат. Най-напред те обявиха княза за незаконно избран; след туй захванаха да водят интриги и заплашвания в Цариград, за да накарат и Турция да ги последва. Европейските дворове от вежливост и висши политически съображения, види се, прекъснаха и те официалните си сношения с българското правителство, които до тогава съществуваха. Но всичко туй не помогна нищо на Русия. Нито княза, нито правителството му се уплашиха от тия постъпки.

Руските посолства в Цариград и Букурещ се завзеха тогава сериозно за създаването на нови бъркотии в България, за да покажат с това пред Европа, че и народа негодува, за гдето княза дошъл в страната без съгласието на Русия. В Цариград посолството приготви експедицията на Набокова, която беше разбита по Бургаските крайбрежия, а в Букурещ, посредством отставния руски офицер Порфирий Колобков, заведоха преговори с майор Паница за изпъждането на княза от България. Преговорите биле захванати още през октомври 1887 год. Документите по този въпрос се захващат от страница 186 на нагоре. Предвид на това обаче, че Паница е искал много нещо, че условията му биле малко тежки за Русия, и от друга страна, види се, като не са му вярвали много, - руските дипломати предпочели експедицията на Набокова. В едно писмо от началника на Азиатския департамент до Хитрово в Букурещ се казва следующето: „Като предпочита експедицията на Набокова пред всеки съглашения с българските офицери, императорското министерство праща в Цариград първия секретар, при вверената вам императорска мисия, за да сключи окончателните условия с капитана Набокова, както и за редът по който ще се управляват завзетите от него местности в България, до пристигването на подкрепления от Одеса. При това, разрешено е на колежския съветник Вилямова, да даде на капитана Набокова парични средства за издържането на хората, които той е събрал за казаната експедиция“.

Както се вижда от горното, нашите „освободители“ се грижили сериозно да ни освободят съвсем от България. Не само че приготовлявали разбойнически чети, но още готвели и подкрепления из Одеса от редовните войски! Помним много добре, с каква ярост отговаряха руските официозни вестници, когато Набоковата чета беше разбита и когато, на основание на намерените у него писма, ний бяхме казали във в. „Свобода“, че Набоков е изпратен от руските дипломати да вдига бунт в България. Не само русите, но и нашите опозиционни тогава вестници „Търновска Конституция“ и „Народни Права“ излязоха защитници на руската дипломация, като ни обвиниха, че сме искали с подобни инсинуации да покриваме „негодуванието на народа към правителството“. Руските официози, които протестирваха, отричаха всяко вмешателство на дипломацията, или кое и да е официално лице, в подобни бунтове и заговори. Русия, казваха те, е престанала да се интересува вече със съдбата на България; тя ще държи неутрално поведение и оставя българите да се пържат в собственото си масло. Тия заявления на руските дипломати послужиха даже за оръжие на опозициите да нападнат правителството, че станало причина да се лиши България от покровителството на царя, че нарочно измислювало руско вмешателство и пр., за да се държало на власт със сила. Нямахме тогава тия документи и принудени бяхме да дирим други средства за защита. Нека четат сега и видят и те, и целия свят, че всичко, каквото сме говорили за руската дипломация, е било съвършено право; че не народа, не опозицията по своя инициатива и влияние е правела бунтовете, а руската дипломация със своите рубли е създавала всичко...

Подир несполуката на Набоковата експедиция руската дипломация се обърна пак към Паница. Под предлог уж, че ще доставят оръжие за войската от руските „оружейни заводи“, в София дохождаха тогава разни Колобковци и „купеца“ Новиков, да сключват условията с майор Паница за изпъждането на княза. Документите по този заговор са толкова ясни, щото не искат никакви разяснения. Преговорите са вървели бърже. Но в туй време руския посланик в Берлин граф Шувалов съобщил, че император Вилхелм II има намерение да посети руския цар. От Петербург заповядват тогава на Хитрово да прекрати временно преговорите с Паница, и да отиде при посещението в Петербург, гдето може да се уреди въпроса за България по взаимно съгласие на двамата монарси. Работата била преустановена за малко време.

През периодът от 9 август1886 г. нататък, и нашата Екзархия в Цариград играеше тоже една недостолепна роля. При постоянните подбуждания на Нелидова тя беше станала сборище на всичките емигранти. Предателите, които бягаха из България, за да не попаднат под строгите наказания на закона, намерваха прибежище и прехрана при главата на църквата. Екзархът беше повече руски агент отколкото духовен пастир. Св. Синод в София, като гледаше поведението на началника на църквата, и той се зарази с политика. Повечето по чужди подбуждания и влияния на разни партизани, отколкото по собствена инициатива, един ден Св. Синод си позволи да разсъждава за чисто политически въпроси и повдига питане, че князът стоял незаконно на престола, понеже не бил православен, за туй той, Синода, решава да не се споменува името на княза в църквата. Правителството, като видя, че някои от владиците, членове на Синодът, се занимават с работи, които не са от тяхна компетентност, предупреди ги да напуснат туй поведение и да се грижат за чисто духовните работи и нуждите на църквата. Политиканствующите митрополити почнаха да правят още повече на инат. Правителството се принуди тогава да ги изпрати под конвой по местата им, и по този начин да даде на руските дипломати да разберат, че владиците не всякога могат да бъдат добри проводници на тяхната политика. Това събитие даде още едно оръжие на руските дипломати да вдигат аларма против нашите власти и да комбинират нови средства и заговори.

Не искаме да кажем тук нищо още за сегашното поведение на Светата Екзархия по последните повдигнати въпроси за изменението на някои членове от Конституцията. Достатъчно е да се знае, че и в този случаи Екзархията е надута от Нелидова.

Д. Цанков беше слязъл през лятото на 1889 г. в Букурещ със зетя си Люцканова. Все в същото време забелязвахме, че П. Станчев снове между София - Белград - Букурещ. Сега се вижда, че тук Цанков е водил преговори за изпъждането на княза. Нашите власти бяха се поразпуснали малко и не подозираха организирването на комплот от Паница. Въобще на Паница се гледаше като на човек панта, подир когото мъчно можаха да тръгнат хора с колко-годе ум. Руската дипломация, като видяла, че не е могла да свърши нищо, когато германския император е бил в Петербург, подновила преговорите си с Паница, но този път посредством Д. Цанков. На стр. 208 се намерва едно писмо от Хитрово, букурещкия руски посланик, до началника на Азиатския департамент от 14 юни 1889 под № 198, в което се казва, че Д. Цанков и П. Станчев се явили при него, Хитрово, и му поднесли едно писмено съглашение между партиите в България по въпроса за свалянето на княза от престола и за съставянето на ново правителство начело с един императорски комисар. При това, те му предали още и едно „подлинно заявление“ от „Военно-революционния комитет“ в София начело на който стоял майор Паница и в който вземал участие и военния комендант подполковник Кисов, и молили по-скоро да се определи лицето, което ще бъде императорски комисар. Най-после искали и парична помощ за поддържането на някои лица. Хитрово указва още в Азиатския департамент откъде може да се заемат пари за тази цел и прибавя, че той дал на П. Станчев 10 000 лева под разписка, която и препраща. На 22 юни Азиатския департамент пише на Хитрово да приведе в Белградската мисия една сума от 50 000 лева в разположение на Д. Цанкова, за да дава пособия на лицата, които са изявили съгласие да вземат участие в изпъждането на княза. Обаче, на 17 септември, с шифрована телеграма Хитрово съобщава в Азиатския департамент, че по неговите сведения от София, макар и да е имало съглашение между политическите партии, съставянето на новото правителство не могло да стане още, защото Паница не бил съгласен да влезе и Каравелов в правителството.

На 20 септември 1889 год. с писмо под № 479, Хитрово съобщава на Азиатския департамент, че Паница заявил пак готовност да води преговори за свалянето на княза и този път правел вече отстъпки от предишните си условия. Види се, че Паница и Цанков, ако и да са работили за една и съща идея, и ако и да са се знаяли, трябва да са имали недоверие един към други и са водили и по отделно преговори. Но така или иначе, понеже в София не се подсещаше нищо за този заговор, руското правителство е считало работата за много сигурна, до толкова сигурна, щото предписва свалянето на княза да не станело по същия легален начин, както с Батенберга, а трябва да се предадял на народния съд и да бъде наказан строго като узурпатор (стр. 220). В това писмо се казва още на Хитрово, че ходатайството на Военния комитет за назначението на императорски комисар в България, ще се удовлетвори само тогава, когато се издаде присъдата против Кобурга. Тия заповеди са биле съобщени на Паница и той е отговорил на Хитрово, че за да стане по-тържествен народния съд, трябва да се отложел въпроса за няколко недели, догде се затвори Народното събрание, което тогава заседаваше в София (стр. 221). По-после подир затварянето на Народно събрание, на 17 декември 1889 г. под № 610, руския посланик от Букурещ съобщава в Азиатския департамент (стр. 224), че Колобков му предал решението на Софийския Военно революционен комитет, което се състояло в това: 1) Княза и министрите му немедлено да се премахнат от властта; 2) Сегашните министри, като съучастници в престъпленията с княза, да се накажат строго; 3) княза, като главен виновник на всичките нещастия за страната, които са я сполетели от неговото завземане властта, да се накаже със смърт; за която цел да се предаде на народния съд, назначен от Военния комитет; 4) имуществата на всичките виновници, да се конфискуват за в полза на българската хазна; 5) да помоли руското императорско правителство, по-скоро да назначи един императорски комисар, за съставяне на временно правителство, свикване Велико народно събрание и избиране княз за престола; и 6) да се моли царя да назначи за императорски комисар генерала Домонтовича, като лице, което вземало участие във войната за Освобождението на България и при изработването на Конституцията. - Но руското правителство се побояло да назначи императорски комисар и отговорило на Хитрово, че въобще императорското правителство не намирвало, по много причини, за полезно да се назначава комисар, догдето княза още стои в София. Паница е разбирал обаче, че без подобен комисар, - със званието на когото той е искал да сплаши българите, - неговото нечисто предприятие не ще има никакъв успех. За туй, той повторил настоятелно своята молба за по-скорото назначение на комисар. Уверенията му са биле тъй настоятелни, като че всичките войски са в неговите ръце и че княза стои в София по неговата милост и търпение. Този път той обърнал вниманието на руските държавници, че неуспехът на революцията от 9 август 1886 г. се дължи главно на несвоевременното изпращане на комисаря княза Долгоруков в София. Вижда се, че това повторно ходатайство е променило взглядовете в петербургските кръгове. На 19 януари, денят, когато се арестува Паница, Хитрово получава едно писмо от Петербург, в което му се казва, че царя склонил да се назначи за императорски комисар в България генерал Домонтович. Генералът щял да дойде къде 30 януари в Белград. От там той щял да извести Военния комитет, от кои лица ще се състави временното правителство. Паница щял да бъде уведомен за това дохождане или през руската тайна полиция, или през сръбския консул.

Обаче, когато руските дипломати очаквали приятната за тях новост, че княза е свален и Домонтович управлява, - на 21 януари, румънския министър на външните дела съобщил на Хитрово, че Паница е затворен. Хитрово явява това в Азиатския департамент. Домонтович в туй време е бил на път през Полша за Белград и бил спрян телеграфически.

Ако правителството не беше введено в заблуждение от подполковника Кисова, който беше комендант и съучастник в комплота, и който най-напред скри, а след туй предаде въпроса, като чисто „пиянска работа“, - и ако беше арестуван Паница още на другия ден подир 11 януари, когато той ходил у д-р Миркова, а след туй и у Кисова, да му иска войската, за да въстане против княза, - вярваме, че многото писмата щяха да се уловят и делото щеше да се открие с по-големи подробности. Но правителството се излъга, че продължи работата чак до 19 януари и вечерта го арестува. До тогава обаче, Паница, има възможност да преговори с другарите си и да скрие много работи. Всичко туй, което четем сега в документите, се разказваше и тогава, при гледането на делото, но в много тъмна форма. Благодарение на отсъствието на ясни документи, делото излезе из съдът с твърде слаби наказания, а някои, като П. Кисимов, Д. Ризов, Яблански и пр. бяха освободени. В Кисимова се хванаха писма от Цанкова, и едно спогодително за изпъждането на княза, писано от Люцканова и подписано от Д. Цанкова, което му е било пратено, види се, за да спогажда разните партизани, но при все туй съдът го оправда! Благодарение на обстоятелството, че правителството беше по-предвидливо, инак и Паница и съучастниците му щяха да се разхождат и днес из София. Правителството не взе във внимание ходатайството на съдът, да се не наказва Паница със смърт, и го наказа; а тия които бяха освободени, натири ги вън от държавата. Опозицията завика и зарева тогава, но по-послешните събития дойдоха да покажат, че правителството е имало пълно право да гледа по-другояче на работата. Не се мина месец, сам Ризов с една брошура от Белград дойде да признае, че и той е бил в комплота, че работата била много по-обширна и че правителството нищо не е открило от самия заговор. При всичките тия самопризнания, опозицията, възползувана от това, че Паница можа да скрие краищата на своя заговор, се мъчеше да доказва, че Паницовата работа била „пиянска работа“, че Стамболов нарочно й давал голямо значение, за да управлявал с терор. Руските дипломати пък се кълняха и веряха през печата, че участието на Русия уж в Паницовото дело било измислица на „Стамболовщината“, че руската дипломация нямала нужда нито от заговори, нито от България и пр., и пр.

Какво виждаме сега? Делото на Паница е било дело вършено със знанието, с парите и с предписанията на руската дипломация; то не е било тъй малозначюще и „пиянска работа както искаше да го представи опозицията тогава, както и руските вестници, а е бил сериозен заговор с последствия да убият княза и да предадат България в ръцете на руския цар. Ще ли има и сега руската дипломация нахалността да отрече, че тя не е била душата на Паницовия комплот? Ще ли има тя нахалността да отрича подир туй, че всички бъркотии в България, комплоти, бунтове, убийства, са нейно дело? - Твърде голямо е руското безобразие и нахалство, та съмняваме се, че и подир тия доказателства, тя ще се признае. Но за нас е безразлично. Достатъчно е за нас, щото светът да види и се увери, какво е вършила Русия от какво сме се освободили, какви планове е кроила и какви са нейните цели.

Документите по Паницовия заговор представят най-нагледно, от какви идеи се въодушевяват спрямо отечеството и ония изроди-българи, които измениха на отечеството, продадоха се на русите, които са вземали участие в комплотите и днес се намерват емигранти в Русия и се прехранват от царските подаяния, както и всички опониращи против правителството на руска тема. Досега русите ни се представляваха всякога като доброжелатели и на всяко обвинение отговаряха, че те се грижели за България, а пък княза и правителството му я продавали на немците, опропастявали я. Цанковистите от своя страна не намират думи, за да изкажат „благодушието“ на царя и това до колко той милеел и плачел всеки ден за доброто на България; но че ний не сме разбирали тази добрина и царското „благодушие“ и всеки ден сме сипели хули против царя. Обаче, подир откритието на тия документи, те трябва да се червят и да преглъщат всичко, което ще се говори вече за руските дипломати и царя им. Не ний сме биле хулителите, а те са биле хора без всяко национално чувство, без срам, хора, които съзнателно са продавали страната на русите. Ако у тях има капка ум и съвест, те трябва да се червят от светът за поведението, което са държали.

С Паница заедно беше осъден и другаря му, оставния руски офицер Колобков. Руската дипломация се залови още от първия ден да го освобождава; а най-много я заинтересувало обстоятелството: дали са уловени някои документи, които да уличават руското правителство, че е вземало участие, и дали се е узнало, че Домонтович е бил назначен за императорски руски комисар в България. След като е добила отговор, че никакви особени писма не са уловени, - тя отново се разхрабрява, и вестниците й от ново започнаха да измислюват хули и клевети против нашето правителство.

Ако се припомнюват читателите, не след дълго време подир, туй руските дипломати бяха дали една нота чрез германското консулство, в която обвиняваха нашето правителство, че държало на служба мнозина техни руски, „виходимци“, и искаше изпъждането им. Причината, да се подаде тази нота, беше чисто и просто, да се направи една шашарма, да се отвлече вниманието на обществото от да разисква по Паницовото дело, за да не би в туй разискване да се открие нещо за Русия, а още и туй, - да не би някой от тия „виходимци“, които, както се доказа тогава повечето са биле руски шпиони, - да е знаял нещо и да открие на властите.

Но с това руската дипломация не е искала да тури край на своите опити за бунтове; напротив, тя е искала с изваждането на своите хора, да има очи при бъдещите си действия и комплоти, да казва, че тя няма вече хора в България, следователно, всичко, каквото ще става за в бъдеще, е дело на самите българи. Тя не е била турнала край на своите дела, а се е готвила да захване друг ред на действие, с други средства и по друга метода. От документите виждаме, че руската дипломация изпраща някой си поручик Милевски да следи нихилистите, които прибягвали в България, и в същото време, да устроява и конспирации против някои лица и особено против княза(стр. 233). Този господин Милевски щял още да предаде в Цариградското посолство някакви си новоизработени в Париж бомби от „пиротехника Феодоров“ (стр. 234). Но този път тия руски агенти, които щели да ходят в България, и очевидно, да хвърлят бомбите, биле снабдени с французки паспорти. Това станало с единствена цел за да се избегне трудното покровителство на германските консули над руските поданици, защото този път се готвело действие сериозно, – с бомби. В едно писмо се говори (стр. 235), че Паницовото дело доказвало, какво българите въобще не биле способни към активни действия и поради туй с тях в бъдеще не могло да се очаква никакъв благоприятен резултат от употреблението на бомбите. За туй са биле пратени руски тайни полицейски агенти, които щели да вършат работата и за тази цел, френското правителство дало няколко паспорти, с които свободно да пътували „конспиративните тайни агенти“. Вижда се работата, някои от нашите емигранти ще да са предлагали тъй също услугите си да действуват с бомби. Но втори път е било съобщено в Букурещкото посолство от страна на шефът на руската тайна полиция в Париж, Ростовски, - да не се доверява на българите бомби, а да се действува с руските полицейски агенти и по свое усмотрение (стр. 236). Измежду тия агенти, които щели да следят руските нихилисти и да „конспирират“ против княза, бил и Хараламби Владигеров, едно време драгоман при нашето в Букурещ агентство. Този господин е стоял под прямото ведомство на шефът на руската тайна полиция в Париж. Месец преди убийството на Белчева, той се беше домъкнал в София, а след убийството беше затворен, когато и се призна пред следователя, че е бил руски шпионин.

През септември 1890 г. е бил пращан в Цариград и Белград през Букурещ, и известния емигрантин, бивши офицерин, Митителов, с цел да организира и изпрати в София лицата, които са изявили готовност „конспиративним образом“ (стр. 237) да отстранят от власт Стамболова и неговите привърженици...

Какво е станало по-нататък, не се вижда, защото документите тук се свършват вече. Но тия „конспиративним образом“ действия не са биле нищо друго, освен делото на Миларова и К. Попова и устройството комплоти за убийството на княза и Стамболова. Както се доказва пред съдът, и от дневника на Св. Миларова, това дело е тъй също едно от многочислените руски средства за премахванието на княза от България. Ако не е могло да сполучи, то е станало по независещи от изпълнителите му причини.

В книгата няма такива документи, които да ни осветлят: през кой канал и по кой начин руските дипломати са свързали своите сношения и са ръководили последния комплот за убийството на княза и Стамболова, вследствие на който падна убит бившия министър на финансите Белчев. Няма тъй също нищо и върху делото по убийството на бившия дипломатически агент в Цариград д-р Вълкович. Причината е, че всичките тия документи, които печатаме, са измъквани по-рано от тези убийства. Ако обаче, до някога се разтърсят канцелариите на руските посолства в Цариград, Букурещ и Белград, без друго ще се намерят пак всички подробности. Ще чакаме времето да ни прати пак някой Якобсон.

Но кой е онзи, който, след като прочете всичките документи и разбере ясно пъклените планове на Русия против България – да не признае, че и тези грозни улични убийства на двамата български държавни мъже са дело на руските дипломати? Разглеждането на делата на виновниците в комплота както по убийството на Белчева, тъй и на Вълковича, - доказаха твърде нагледно участието на руските дипломати. Опитването на Нелидова в Цариград да отнеме от ръцете на турската полиция Влад. Шишманова, който бе забъркан в убийството на Вълковича, - е явно доказателство, че Цариградското руско посолство е приготовлявало последните две убийства. Към това заключение ни упътват и самите документи; от тях се вижда, че, след като не сполучили и с делото на Паница, в което те са имали голяма надежда, защото Паница беше хитър фокусник да лъже и представлява работите на стотях деветдесет и девет повече отколкото са в действителност, тогаз руската тайна полиция се е загрижила сама да поеме ръководенето на „конспирациите“, за която цел, както споменахме, е бил пратен и някой си оставной поручик Милевски, с нарочно приготвени от Париж бомби. Тия „православно-християнски“ оръдия, биле отнесени в Цариградското руско посолство, от гдето и щели да се раздават на „конспираторите“. Припомняме тук на читателите, че в делото на „Св. Миларова, Попова и пр. имаше показания, какво Миларов предлагал, на някои лица, да скрият или да му намерят място, гдето може да скрие бомби, динамит и пр., които неща той щял да пренесе от Едрене. Съпоставено това с документите, твърде ясно става, че в тия две убийства – Белчев и Вълкович, – главна роля е играла пак руската дипломация, както в намирването на хора убийци, тъй и в скъпото плащане и скриване отпосле в Русия на ония от тях, които успяха да избягат.

Ний свършихме до тук с документите.

Да продължаваме повече върху тези въпроси, то значи да пишем цели томове с всичките им подробности. Това не беше нашата цел. Ний направихме бегли и твърде кратки бележки върху преминалите от освобождението ни събития, за да помогнем на читателя да разбере по-ясно значението на тия документи. Много подробности, които инак биха имали голямо значение, ний ги опуснахме, защото те би ни завлекли в дълги разкази, а пък и без туй ний доста на дълго се простряхме. Нашата цел беше да укажем на по-едрите факти, които разобличават руската дипломация и без всяки документи, в това, че тя при все туй, има тепегьозлюка да се отрича от работи, които и на децата е известно, че са дело на руското правителство.

Като туряме точка на по-нататъшното разглеждане на събитията, връщаме се към поставяния в началото въпрос и казваме:

Ако преди Освобождението нямахме никакви факти за да подозираме Русия, че предприема една война не с цел да освобождава, а да прокарва своите отдавна предначертани планове за завладяването на Балканския полуостров; ако тогава не можеше да се намери и да се одързости никой българин, който да обвини Русия в лоши намерения спрямо България; ако всеобщото омайване в първата година на Освобождението заслепи всички ни да не подозираме и да не виждаме в Русия и в нейните действия в България нищо друго, освен желание да закрепи и усили една свободна България, - то сега, подир един четиринадесет годишен живот; подир цяла верига от груби факти и действия на Русия; подир толкова явните вмешателства в нашите работи с очевидна цел да ни тури под владението си; подир толкова комплоти, бунтове, разбойничества, убийства и пр., гдето на всяка стъпка в тях се съглежда немилостивата ръка на Русия; подир толкова жертви, дадени се за нейните коварства; подир толкова борби и явни спънки, подир толкова явните заявления, че тя няма да остави България и нейния княз на мира, догдето не си прокара плановете, подир узнаването на тия планове, и съзнаването на тяхната гибелност за България; най-после, подир напечатването на тази грамада от документи, измъкнати из архивите на руските консулства, - ще ли се намери българин, с чиста съвест и български патриотизъм, който да не признае, че Русия ни е освобождавала с цел да ни присвоява и присъединява към своята империя; че тя е най-силния и най-опасния враг за нашето бъдеще величие, спокойствие и щастие; че тя е, която създава комплоти, бунтове и убийства със свои средства, за да разруши всичко и да направи България нещастна, за да може след туй да се възползува и тури ръка върху нас; че тя е, която рови и създава всеки ден един от други по-хайдушки планове, за да може да ни стъпчи: - ще ли се намери, казваме, подир туй, което сега е известно след четиринадесет годишен свободен живот, - такъв българин, който да не се погнусява от действията на руската дипломация, който да върви подире й, да работи с нея заедно и да счита, че направлението, което днешното правителство е създало, не е патриотическо? Кой е онзи, който със спокойна съвест би могъл сега да вярва на руските дипломати, че те работят за доброто на България? Кой честен българин ще има куражът да мисли, че Русия е правела всичките тия безобразия, изложени в документите, с цел да ни направи силни и велики?

Казваме и прибавяме:

Както преди Освобождението и през време на самото Освобождение не можеше да се намери българин със спокойна съвест да мисли, че Русия воюва с цел да ни присвоява отпосле и да създава своя Задунайска област, - тъй и сега, след тия документи, не вярваме, че би се намерил такъв развален българин, който да не признава, че Русия е държавата, която се стреми да ни завладее, че тя е която с своето неприятелство, спира нашето развитие, закрепване, напредване и пр.

Приятели на руската политика и нейни поддържатели, после всичко това, могат да бъдат само предателите, зацапаните в разните комплоти, бунтове и убийства, хранениците на Русия, за които вратата на България са затворени отдавна. Но истинските българи не могат да бъдат приятели на Русия, нито пък съчувствующи на нейната коварна политика.

Време е да признаят всички, че пътят, когото днешното правителство е заловило и направлението, което то е дало на политиката, е единствения, спасителния и правия път, който може да запази за отечеството ни приятелството и поддръжката на Великите сили, и който за винаги ще тури преграда на всяко руско влияние в България. На истинските синове на отечеството лежи трудната длъжност не да подкопават и отслабват това направление, а да го подкрепят и усилят до такава степен, щото при каквито и да било обстоятелства, то да остане неизменно за винаги. Стрелите на неприятеля, както видяхме досега от документите са отправени към младия наш господар и неговия пръв съветник, които направляват политиката. Като е тъй, наша длъжност е, да ги окръжим, да ги усилим и закрепим и да улесним всички ония пътища, които водят към създаването на една благородна и трайна династия. Това е средството, което ще пресече за винаги и без туй угасналото вече влияние на Русия в България.

Партизанските страсти и неудовлетворените честолюбив, трябва да остават на заден план пред бъдещето на отечеството. Екзархийските интриги и анатеми, пущани тъй изобилно напоследне, и които са плод пак на руските дипломати, - трябва да се повръщат на „светиня му“, за да ги предава на ония, от които ги е взел.

Прочитането на тия документи трябва да убеди всеки българин, че е длъжност на ръководящите българския народ елементи, да направят всичко, което ще способствува за отстранението на Русия още по-далеч и за винаги от нас и да се пресекат ръцете на развалените елементи било в страната, било вън - да посягат към предателство. Направлението трябва да бъде такова, щото, както преди освобождението беше ни срам или страх да говорим против Русия, - тъй и сега, подир узнаването на руските, всеки, който иска да върви с Русия и да се нарича русофил, - да се срамува, страхува и черви от себе си, че е такъв. Сега и моментът и времето са най-сгодни, за да се създаде туй направление във всичките отрасли на управлението в страната, в обществения живот, в училищата и пр.

София, януари 1893 година.

Димитър Петков

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

 

СИМЕОН РАДЕВ

ДИМИТЪР ПЕТКОВ

Биографията на Д. Петков прилича на някои от тия романи от Съединените Щати, в които се възпява енергията на англо-саксонската раса. Рядко е имало, наистина, живот по-богат, който безкнижен босяк в младините си, умря като министър-председател.

В 1876 г., бъдещият министър на железниците товареше пясък за една строяща се линия във Влашко и успяваше да не умре от глад само благодарение на една необикновено корава природа. През дългите зимни нощи той слушаше обаче от тайнствени скитници, които го магьосваха със своя страховит вид и с кръвожадните си души, безконечни повествования за Балкана, за резни на турци, за бягства по скалите, цялата хиперболична епопея на българското хайдутство. Пред тия романтични видения на храброст и на мистерия, въображението на младия момък пламна, запазвайки у него огъня на една народна стихия, която ще го води, невръстен още - и той като Стамболова - по всичките бойни полета.

Едва осемнадесетгодишен, Петков взе участие в Сръбско-турската война. Зачислен сетне в българското опълчение, той се би на Шипка, дето остави едната си ръка. Александър II отиде сам да види ранения юноша, чиято храброст бе възхитила руския стан.

Но по-поразителна от храбростта на Петкова бе неговата скромност. Научил азбуката от народните хора, с които бе дружил, Петков стана, през окупацията, писар в Министерството на вътрешните работи. Цял ден той стоеше тук, закован на масата, държейки писалката си с трогателно физическо напрежение на неук, фанатизиран за науката. През нощта той преписваше цял в. „Марица“, от уводните статии до обявленията, учейки от него строежа на българската реч и тайната на писателското изкуство. Мечтата на младия опълченец бе да продължи с перо народната борба, която бе почнал с пушка: защото между турците, които бяха клали народа и между чорбаджиите, които застрашаваха Конституцията, неговият патриотизъм не правеше никаква разлика.

Между туй, с едно постоянство, по-рядко от героизма, Петков се просвещаваше. Освен българските вестници, повестите на Любена, стиховете на Ботева, той четеше революционните руски брошури, издавани в Цюрих и Женева. От тях той бе почерпал от руския деспотизъм една яростна омраза, която той изказваше с най-живописния език в света.

След покушението върху Александра II, консерваторите писаха в „Български глас“, че Петков възхвалил громко убийците. Фактът не бе досущ верен, но несъмнено е, че Петковите симпатии бяха на страната на нихилистите.

Това му революционно настроение се ожесточи след държавния удар, който суспендира Конституцията (1881). Под предлог, че  съобщил на Цанкова някаква канцеларска тайна Петков биде уволнен; истинският мотив бе обаче буйната агитация на младия момък против пълномощията. Една анкета, произведена в министерството от Д. Д. Агура, установи, че обвинението срещу Петкова бе неоснователно.

В това време Петков бе една много оригинална фигура. Съвременниците го помнят с голямата му италианска шапка, с мека риза без вратовръзка, въоръжен с огромен бастун, говорящ високо по улиците, винаги последван от една тайфа приятели, през които той бичуваше, с един лют и разпасан език „народните изедници“, т.е. консерваторите начело с Начевича.

Интернирането на Цанкова във Враца доведе Петкова до изстъпление. Една нощ той залепи по улиците в София хектографирани афиши, в които даваше на княз Александра тоя юношески ултиматум: да възстанови Конституцията, или ще бъде убит. В своята безхитростна ярост, Петков не бе даже прикрил почерка си. Заловен от полицията същия ден, той биде предаден на съд и съден на доживотен затвор.

Помилван след унищожението на пълномощията, Петков продължи своята публицистична деятелност чрез „Свирка“, но тоя път срещу Цанкова, който бе приел да измени Конституцията. „Свирка“ свидетелствува за един забележителен хумористичен талант. Хуморът на Петкова бе груб понякога, брутален, жесток, но той извираше винаги от една непринудена и весела фантазия, която обагруваше хората и нещата с незабравими комически бои.

Петков не бе само фейлетонист; с един ясен, пъргав език, който има само движение и една очарователна естественост, той почна да третира и разни държавни въпроси, проявявайки рано още едно здравомислие, което ще съставлява впоследствие неговата най-отличителна черта.

Между туй политическото положение на Петков бе се издигнало. В 1885 г. той бе депутат, член на Централното бюро на Либералната партия, сътрудник в официозния вестник „Търновска конституция“. След войната, обаче той се обяви против Каравелова, заради отстъпчивата му политика по въпроса за Съединението и във в. „Независимост“ почна срещу правителството една буйна опозиция, надъхана с краен демократизъм и с националистическа френезия.

Национализъм - един национализъм на човек от народа, фанатично верующ в гения на своето отечество - заключава, наистина, цялото мировъзрение на Петкова. През бурните години които последваха престъплението от 9 август, Петков намери в тази своя народна религия гордия оптимизъм, който звучи в неговата защита на България и тия акценти на патриотическа фурия, които електризираха българския народ в една борба на глед без изход.

Един човек с такива големи дарби и с тоя силен темперамент не можеше да не се издигне на най-високите постове в държавата. Неговата кариера е твърде близко до нас, за да я описваме. Кмет на столицата, той направи от София модерен град. Министър, той се показа смел съзидател. Министър-председател, той умря жертва на своя дълг.

Нищо велико не липсуваше на неговия живот. Приживе той се видя овековечен в паметника, който ще напомнюва на поколенията подвига на Освобождението. Мъченик, той биде оплакан даже и от своите врагове, обезоръжени от безпределната негова доброта, тая от нищо непобедима веселост, която д-р Генадиев нарече веднъж „гения на сърцето“.

Публ. в Календар на Народно-либералната партия за 1910 година.

 

ИЗ „ИВАН ВАЗОВ ДО ВРЪЩАНЕТО МУ ОТ ЕМИГРАНТСТВО. ЖИВОТОПИС“

… Славейков не бе единственият, който обичаше да изтъква своя скромен произход. Това бе за прогресивните хора на епохата една гордост и едва ли не едно знаме. Д. Петков, бивш работник по постройката на железниците в Румъния, бивш слуга на един чокоин (той ни разправяше как му турили редингот, за да сервира на трапезата) пишеше за себе си в „Независимост“: „Ние сме прости хора, чернорабочiе.“ Ризов бе чорбаджийски син от Битоля, бивш търговец, но в „Самозащита“ громко заявяваше: „Ние сме хора с овчарско възпитание“, нещо което бе буквално вярно за неговия сътрудник, Захарий Стоянов, който бе действително пасъл овце в Добруджа.

Един критик измежду либералите в София, който по политически причини не обичаше Вазова, намираше, че стиховете в „Сливница“ били, изобщо взето, от изящно обработена механика, „една изящна механика - пишеше той - до която ни един от днешните негови съвременници не бил достигнал още“. У него имаше резерви, но не досежно художествената форма. „Единственият недостатък на г. Вазова - пишеше той - е че той и до днес няма строго определено направление.“

Занимливо е да се отбележи, че критикът, за когото говорим, беше Димитър Петков, бъдащ министър-председател на България, но в онуй време известен главно със своя буен, груб и пълен с ругателство език. През 1884 г. той бе издавал хумористическия вестник „Свирка“, където издаваше укази: „Ний Свирчо I“ и пр. С това име той подписваше сега литературните си критики в основания от него, от З. Стоянова и от Ризова в. „Независимост“. Петков бе, както своя другар З. Стоянов, съвсем самоук. Той се научи да чете и пише през Освободителната война, в Опълчението. Оттогава една голяма жаждата за знание го облада и един копнеж да стане и той писател. От него сме чували как след Освобождението преписвал от начало до край в. „Марица“, за да се учи на правописание и словоред. Той се запозна сетне с революционната литература: Каравелов и Ботев станаха неговите кумири. Кой го запозна с руските прогресивни писатели? Може би някои емигранти. Имаше такива в Княжеството, макар не толкова колкото в Румелия. Може би Каравелов, при когото той, преди скарването му, отиваше ежедневно. Когато почна своето хумористично вестниче той, казахме, го нарече „Свирка“; то бе по подражание на в. „Свисток“, издаван от Добролюбова. Добролюбова той бе чел с жадност - всяка мисъл на руския писател падаше в неговия гол от знания, неуморен от учене ум както семе, което пада в гладна почва. С идеите на Добролюбова той разгледа Вазова.

Върху липсата на „строго определено направ[ление] у прочутия поет, той надълго се простираше. „Неговият гений, неговият дух - пишеше той - го влачи навсякъде.“ Той винаги вървял подир общественото мнение. А не такава трябвало да бъде неговата роля. „Кръгозорът на поета - пишеше той - трябва да е всякога по-обширен от кръгозора на масата … Той трябва да гледа на напред и да тика обществото на напред.“ Той сочеше примери на такива предходници на времето си. „Вникнете в съчиненията на Любена и на Ботева. Всеки ред, всяка дума … като … ви дава да разберете …, че те са изпреварили съществено времето много на далеч … поколенията … е бил способен да се храни само с изящни стихове. Днес се иска нещо по-положително, по-реално. Днес человечеството не иска само да рисувате както живеяло, но иска, освен това рисуване, и да му се каже, как трябва да живее, как да прекарва своя живот, без страдания и глад.“

Петков хвалеше „Грамада“. Тук имаше една социална идея, която му се нравеше. Вазов [стъп]ва на добър път. „В Пловдив той имал обаче нещастието да се събере и с едно общество, надъхано с византийщина.“ Но не в Пловдив ли той написа тая вдъхновена, с такъв трепет на народно чувство проникната „Епопея на забравените“? За нея нашият критик правеше изключение. В нея имало и дух и идея.

Един друг упрек критикът правеше на Вазова: като възпял войната, защо не възпял Съединението. „Целият свят се възхити от това събитие - пишеше той - та как така поетическата душа на г. Вазова да не се възхити?“ Действително станалото в Пловдив намери симпатии в чужбина. Сам Вазов пишеше десет години по-късно: „И наистина в наше време надали е имало друга революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика единодушните ръкоплещения на Европа и Америка, да бъде поздравена с такъва гореща симпатия от човечеството и да събере като във фокус душата на цял един възхитен народ - както революцията за Съединението.“ Е добре - въпросът се поставя и сега - защо Вазов я отминаваше с мълчание! Петков отговаряше: „От душевна омраза.“ Случаят е по-сложен. Преди всичко Съединението нямаше, по изпълнението си, някоя героична страна, която да вдъхнови един поет. Прав е Вазов като пише: „Революцията стана с водевилна лекота. Една рота от милицията извика пред главната порта на Конака „Да живее съединението! и тя се отвори с двете си крила, като по магия, както по приказките на Хиляда и една нощ.“ Това е той. Тук нямаше място за епос. Но Вазов можеше да възпее Съединението като постижение на една национална мечта - той, който в „Сентиментална разходка“ клеймеше Биконсфилда „лорд и подлец“, че е разделил двете Българии, можеше да сочи сега на неговата сянка в ада как жестокото му дело рухваше - неговото и на Западна Европа. Когато в Москва се получи вестта за пловдивската революция Аксаков се провикна: „Треснуть Берлинский трактат! Ломится!“ Вазов нема тоя вик. Имаше една запирка в душата му. Родолюбец – кой е намирал за българското отечество по-възвишени акценти? - той не можеше да не се радва, че на север и на юг от Балкана има вече една България; но зад делото на 6-и септември той виждаше дейците. Да възпее Съединението значеше за него да възвеличи Захарий Стоянова, Чардафона, хората от „Марково коляно“, всичко което будеше у него антипатия и презрение. Това бе за него психологична невъзможност.

Публ. в С. Радев, Лица и събития от моето време. София, 2016 г.