Измина повече от век от едно паметно събитие от нашата история – бунтът на младите българи от Македония в Крагуевац през пролетта на 1914 г. Годишнината от кървавото потушаване на съпротивата на българските новобранци в сръбската армия мина незабележимо в нашата страна, не го споменаха и скопските сърбомани, които продължават да демонстрират без какъвто и да било свян тесните си връзки с Белград и със сатрапите спрямо народа ни.

В Букурещ в края на юли 1913 г. българските земи бяха разграбени от съседите ни сърби, гърци и румънци. На прага на Първата световна война Сърбия и Гърция свиква набора в армиите си. Млади българи от Егейска и Вардарска Македония насилствено са събирани и вкарвани в казармите. В българската историография тези факти са отминати почти мимоходом. В Скопие с европейски пари беше отпечатан един огромен богато илюстриран том за участието на македонците в Първата световна война.

За първи път на бунта в Крагуевац отделя внимание сръбския социалистически вестник „Раднички новини“, който текст можете да прочетете по-долу.

Сега ще имате възможност да прочетете три текста за този бунт – това са спомените на Константин Гр. Ангелов от град Свети Николе и на Панче Тодоров от Щип. Първият спомен е включен в документалния сборник „Македония“ (1978 г.) се съхранява в Централния военен архив във Велико Търново, а вторият е предаден накратко в книгата на Симеон Радев „Македония и Българското възраждане“ (1918 г.). Третият спомен е записан от Страхил Топуков и е публикуван през 1942 г. във „Вестник на вестниците“.

Нещо, което го няма в тези спомени трябва да се подчертае. Рекрутираните насила в сръбската армия българи още в първите боеве в започналата война между Австро-Унгария и Сърбия се предават в австрийски плен. Австро-Унгария ги предава по най-бързия начин на своята съюзница България и те като доброволци се включват в 11 Македонска пехотна дивизия и участват в героичните боеве срещу окупаторката Сърбия.

Тези събития намират място в тогавашната българска преса и в специализираната литература.

Цочо В. Билярски

 

 

ИЗ ДОПИСКА ДО В. „РАДНИЧКЕ НОВИНЕ“ ЗА БУНТА НА МЛАДЕЖИТЕ-НОВОБРАНЦИ ОТ МАКЕДОНИЯ, КОИТО ОТКАЗАЛИ ДА ПОЛОЖАТ ВОЙНИШКАТА КЛЕТВА В КРАГУЕВАЦ, СЪРБИЯ
10.IV.1914 Г.

 

Построени пред казармите, новобранците бяха печални и мрачни. Те слушаха патриотичната реч на свещеника неми и с наведени очи... Изведнаж се разнесе вик: „Не искаме да се кълнем!“ Цялата дружина като един човек отказа да положи клетва... Две отделения от 1–3 полк обградиха с ножове на пушките своите „новоосвободени братя“... (В. „Радничке новине“ от 17.IV.1914 г.)

 

Тук поместваме спомена на участника в това събитие Константин Гр. Ангелов от град Св. Николе, съхраняван в ЦВИА – Велико Търново.

„България загуби Балканската война, която води за освобождението на Македония, обаче не загуби сърцата на своите сънародници. Неправдата, която се извърши спрямо България и спрямо Македония, създаде голямо огорчение в сърцата на всеки българин и се породи едно съзаклятничество за отмъщение, което се предаваше само с поглед от един на друг.

Започна ново робство под сърбите и гърците, по-страшно от турското, но също така започна и нова, още по-упорита съпротива от македонските българи.

Дойде ред и да се събере първият набор–войници от Македония. Съставени бяха и наборните списъци.

През м. март 1914 г. бе свикан първият набор от македонски младежи в съответните полкови военни окръжия, откъдето ги отправяха в различни градове, в старите предели на Сърбия.

Щипското полково окръжие отправи рекрути за гр. Крагуевац. Това не бе така случайно, а твърде добре обмислено: Щип, крепостта на българския национален дух, съответствуваше на Крагуевац-Шумадия – крепост на сръбския национален дух. Сърбите са смятали, че ще могат да претопят съзнанието на македонските младежи в шумадийския казан и от тая маса да изкарат чиста проба сърби. Близкото бъдеще обаче им показа, че „не се гаси туй, що не гасне!“.

На 23 март 1914 г. потеглихме от Щип за Велес. На другия ден с влака пристигнахме в гр. Крагуевац. От гарата ни разквартируваха по кафаните (пивниците), понеже казармите не са били готови – вероятно в ремонт. Така престояхме два дни. През това време, кой какъвто „мурафет“ имаше от нашенците, проявяваше го: да свири, да пее, да играе и пр. – присъщи на новобранците прояви, да убиват скуката.

След два дни ни призоваха в казармите. Крагуевац по онова време имаше четири казарми, три от които нови, големи, модерни сгради и една стара, още от турско време – с дълги стрехи. Две от новите казарми се намираха от лявата страна на р. Лепеница, а старата казарма и новата инжинерна казарма – отдясно. На другия ден след влизането в казармите ни раздадоха ново формено войнишко облекло и ни разпределиха на части. От всички новобранци в Крагуевац – около 1200 души, сформираха един полк, наречен 23-и Брегалнишки пук (полк). Числящите се в него младежи бяха предимно, в голямото си болшинство от Щип и околията, Св. Николе-Овчеполията, Велес и околията и незначително от Дойран, Гевгели и др. Образуваните четири дружини–батальона, както сърбите ги наричаха – от същия полк, бяха настанени в една от четирите казарми. Възглавяващите войската, в частност нашия полк, дружина, рота и взвод началници, бяха следните:

Министър на войната генерал Терзич.

Комендант на пука (командир на полка и началник на гарнизона) подполков. Данило Калафатович – завършил Италианска генерал-щабна академия

Комендант батальона (командир на II дружина) майор Божидар Загорич.

Командир чете (ротен командир) капитан I класа Душан Панич.

Командир вода (взводен командир на I рота) подпоручик Тихомир Добричанац.

Командир вода (взводен командир на II рота) подпоручик Арангел Стефанович.

Наредник (ротен федфебел) Сретен Пенезич.

Отдельонен (десетник) – каплар Стоядин Милосавлевич.

Веднага ни раздадоха войнишката клетва, откопирана на циклостил, със задача да я научим, да я произнасяме наизуст в деня на полагането й.

На втория ден след обличането на форменото облекло ни водиха на театър (импровизиран) – сюжет от техни юнашки времена, под строй през главната улица на града. Видимо гражданството бе изненадано от хубавия войнишки строй, удрянето на крак, пеейки български войнишки песни: „Тих бял Дунав...“, „Жив е той, жив е...“ и пр. За тях бе сензация да видят първите дни да тръгне войска в крак.

В словесните часове имахме за предмет заучаването на войнишката клетва от войниците, тъй като трябвало всеки войник да я знае. При изпитването обаче никой не казваше, че я е научил, защото и нямаше желание да я научи, а камо ли да я произнесе. Това обстоятелство ги дразнеше-нервираше, но ние се оправдавахме, че не разбираме сръбски.

10 април с.г. (1914) се обяви за ден на полагане на войнишката клетва на първите рекрути от „Южна Сърбия“ (както възприеха сърбите да наричат Македония).

На същия ден – 10 април 1914 г. – неделя, който бе ясен, слънчев, след църковен отпуск, на плаца на I и II батальон (от лявата страна на р. Лепеница) бе строена войската в каре, а в средата й бе издигнат аналой, при който бяха наредени духовенството, военните чинове – всички в парадно облекло (тогава от майор нагоре носеха еполети), висши административни чиновници, чуждестранни представители от Белград – поканени за случая и цялото гражданство.

Командува се мирно! Военната музика изсвири националния химн „Божеправде...“ и след него химна „Кол славен...“. Съгласно възприетия ред в сръбската войска войниците трябваше да вдигнат дясната ръка, със стъкмени трите пръста за кръст и гласно да произнасят след архимандрита (арх. наместник) войнишката клетва дума по дума: „Я (казва се името и презимето) Заклиньем се Богом Всемогуким, да кю верно служити кралю Петру първом...“

Настъпи решителният момент! За миг въздухът бе процепен от оглушително ура-а-а! Не приемаме! Не сме сърби! и пр., и пр. Войнишкият строй при команда „мирно“ се наруши, разстрои се, разбърка се. Настъпи неописуем хаос. Всички присъствуващи бяха слисани и изненадани. Офицерите разярени, с извадени саби, размахваха, биеха, обаче без резултат – безредието още повече се разрастваше. Гражданството: мъже, жени, деца, бе изпаднало в паника, озъртайки се назад и бягайки, препъваха се едни от други, падаха, ставаха, трупаха се на грамади и ужасени издаваха отчаяни писъци: „Яо куку мене“ и пр., познати техни възгласи при изразяване ужас–страх–отчаяние.

Картина на истински бунт, обаче рядка по своята особеност, защото беше на официално място, пред официални лица, пред чужди представители и пред цялото гражданство, при тържествена обстановка и посред слънчев ден.

За късо време гражданството избяга по домовете си, изпребито и ублъскано – едни от други помежду си, от ужаса, който бе го обзел „очите на страха са големи“. На „полесражението“ останаха бунтуващите се новобранци, една сръбска въоръжена рота (за отбелязване е, че новобранците бяхме без всякакво оръжие), офицерите и официалните лица.

Новобранците, преследвани от сръбската въоръжена чета (рота – б. м. В. Б.) и от офицерите с извадени шашки, бяхме пръснати по целия плац в безредие – те биеха и връхлитаха върху нас, а ние с празни ръце, предпазвайки се от ударите, разширявахме кръга.

Хаосът би продължил, ако не бе последвала заповед от командира на полка, да се приберат офицерите при аналоя и да се оттегли въоръжената сръбска рота. След оттеглянето на последните, изглежда за получаване на инструкции, вълнението се уталожи – всеки бе застанал кой където се намираше.

Отново се явиха офицерите при нас, той път, макар вбесени от яд, обаче не посягаха да бият, за да не се получи още по-голямо усложнение. Започнаха да събират войниците си и отново да ги строяват. Изключение правеше командирът на II дружина – майор Божидар Загорчич, грамаден на ръст, нанасяше удари на всеки от войниците от неговата дружина, като задаваше въпроса: „Приемаш ли?“ и като получеше отрицателен отговор – „Не приемам!“, замахваше с всичка си сила – удар, който можеше да причини и смърт. Такъв отрицателен отговор той получи от 18 смелчаци, които веднага ги отделиха и закараха в гарнизонния затвор.

Целта се постигна. Това, което трябваше да се покаже пред сърбите и пред чуждите представители – че ние не сме сърби, както те ни представляваха пред външния свят и че не искаме да се кълнем за вярност на сръбската държава, го манифестирахме в случая пред самите тях.

Строиха ни отново и застанаха пред нас. Помъчиха се отново да дадат официален характер на „тържеството“. Музиката отново свири националния химн и „Кол славен“. Архимандритът от аналоя произнасяше клетвата, обаче сам – ние всички мълчахме. Същият произнесе слово, в което изтъкна съжалението си, че сме попаднали под „бугарска пропаганда“, че сме заблудени, че сме били прави сърби и още други понятни техни „доводи“.

След свършване на церемонията, прибраха ни в казармите. Тук почна истински терор. Офицерите от цялата дружина нахлуха във войнишките помещения да бият с камшици, с юмруци и да крещят с цел да открият инициаторите на бунта. До вечерта само с това се занимаваха: биеха, заплашваха, разпитваха всеки войник поотделно. Те се вбесиха, че всички войници даваха един и същ отговор: „Аз не съм викал – и другарите ми около мен мълчаха, не знаехме какво става!“ Някои от офицерите още повече се нервираха от тези еднакви отговори, като казваха: „Како майку му, била е ларма до бога, а сад кажете да сте кютали, онде ко се е бунио? Йел ми?“

Големите усилия на сръбските офицери не ги доведоха до желания от тях резултат – никой никого не издаде. Това събитие беше най-големият изпит за македонските младежи, на който показаха своята зрелост и издържливост при отстояване на националната си чест.

Заредиха се дни на строг режим и лоши отношения; грубости, подигравки, иронизиране и пр., с които отношения пък доказваха, че са чужди за нас, както и самите ние ги чувствуваме чужди. Това още повече ни правеше да бъдем горди и смели – самочувствието ни беше още по-високо.

Обучението на войниците ставаше на около 1 км над казармите в местността, наречена Становлянско поле. Всеки ден там биваха докарвани от затвора ония 18 души – смелчаци, които бяха се набили в очите на дружинния командир на II дружина Божидар Загорчич, за да посочат инициаторите на бунта. Обучението ставаше по десетично. Командваше се мирно! Капитанът, който водеше затворниците – наречен гарнизонер, посочваше с пръст поотделно стоящите мирно войници и запитваше: „Йели овай беше?“ Отговорът на докараните затворници беше: „Не е!“ Така по същия ред минаваха при всички, но резултат се получаваше само „Не е!“ Тоя тормоз се прилагаше всеки ден в продължение до обявяване войната с Австро-унгарската империя през м. юли 1914 г. (Първата европейска война). Тия нещастници (18 души) биваха подлагани на страшни мъчения в затвора. Поставяни в килии, над главите им поставяли да капе вода и други мъчения, каквито адският им гений е можал да измисли, но предателство никой не извърши.

Доколко бяха ни стреснали провежданите издевателства, се вижда от това, че вечер на проверка продължаваме да отговаряме с българското „аз“, вместо на сръбски „я“. Сърбите (началниците) изпадаха в гняв, но ние продължавахме същото. При излизане от казармите в строй на учение, към Становлянско поле из града, пеехме винаги български войнишки песни, обезателно и „Жив е той, жив е“ и „Тих бял Дунав...“. Децата от улиците и балконите викаха родителите си да чуят „Бугарчичи како певаю“.

В казармите въведоха да ни предават закон божи от църковни свещенослужители, види се, искаха да ни повлияят чрез църквата.

Най-после тури край на тия зпитания обявяването на Първата световна война.

Нашият полк бе разформирован. Пушките ни бяха иззети, опаковани в оригиналните им каси и изпратени някъде с влака. Нас, войниците, ни изпратиха, подружинно, карани като пленници от сръбски въоръжени войски, в следните градове: нашата II дружина (батальон) в гр. Крушевац да се влее в 12-и пук (полк) „Цара Лазара“, останалите три дружини ги закараха в градовете: Зайчар, Ниш и Вальево.

С пристигането си в Крушовац ни закараха в казармата. Пред нея имаше новомобилизирани запасни сръбски войници. Строиха тях, строиха и нас. От нашия строй изкарваха по двама и ги смесваха между всеки десет души сърби. И така ние си загубихме нашите другари, попаднахме в различни части. Сърбите нямаха доверие да ни оставят самостоятелно. След като ни размесиха, тогава и на нас раздадоха пушки и патрони в патрондашите за пръв път (докато бяхме в Крагуевац, не ни даваха патрони в патрондашите. При обучение за стрелба ни даваха капларите по един патрон от ръка и след изстрелването му връщаха гилзата, за да получим втори).

От Крушевац потеглихме за фронта – по направление за Шабац. Оттам започна нова страница, с нови по-големи изпитания, която представлява предмет на ново разглеждане.

Войната откъсна общественото внимание от събитието в Крагуевац, потули го временно, обаче то си остана исторически факт.

Новобранците от Св. Николе, учавствували в бунта, са: Стоян Манев, Стойко Алексиев Вабушчиски, Христифор Веселинов, Владе Баба-Достин, Йордан Йосифов, Илия Ордев, Тace Панев, Ване Бойковски, Гьоше Чакъров, Пане Хр. Неманички, Тоде Сарчиевски и Константин Гр. Ангелов (пишещия тия редове).

От гореизброените новобранци Илия Ордев почина в гр. Крагуевац, Стоян Манев – весел и жизнерадостен младеж, и Христофор Веселинов – изчезнаха безследно.“

(подпис) Конст. Гр. Ангелов

ЦВИА – Велико Търново, фонд 42 , on. I, дело 284, л. 1–6; машинопис; оригинал – на български език. Публ. в Македония. Сборник от документи и материали. София, 1978, с. 591-595.

 

* * *

 

ИЗ СИМЕОН РАДЕВ - МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ - ТОМ II - БОРБА ЗА НАРОДНО ЕДИНСТВО И СВОБОДА

 

… Паметни са големите победи на българската армия, която в по-малко от месец дойде до Чаталджа, пред вратите на Цариград.

В тази бляскава война, предприета за тяхното освобождение, македонците взеха значително участие. Освен че те и в мирно време съставляваха едната трета от офицерския корпус, те образуваха още в началото на военните действия петнадесет дружини от доброволци, които се покриха със слава.

Македонците доброволци бяха тия, които плениха Явер паша с целия му армейски корпус.

Пак те бяха тия, които на 10 февруари 1913 г. отблъснаха 10-ия турски армейски корпус, който бе направил десант при Шаркьой.

Тия подвизи на македонските доброволци бяха извършени в Тракия и по брега на Мраморното море. Те останаха там срещу турците до м. май 1913 г. В това време сърбите и гърците, за които войната в същност бе свършена още през ноември 1912 г. се бяха настанили като господари в Македония.

На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписаха едно тайно съглашение с цел да изключат България от Македония.

Преди войната срещу Турция, българското правителство бе сключило със сръбското един договор, по силата на който Македония бе разделена на две зони: безспорната зона, западната граница на която вървеше по линията Егри Паланка–Охрид; и спорната зона, която обхващаше остатъка от провинцията, намираща се на запад от тая линия. Безспорната зона се даваше по право на България; спорната трябваше да бъде разделена между България и Сърбия от руския цар, когото двете страни предварително бяха избрали за арбитър. Последната формула беше избрана, за да се улесни на Сърбия отказването й от Македония, върху която след загубването на Босна и Херцеговина тя бе предявила претенции, които се колебаеше сега да пожертвува от страх пред общественото мнение.

След подписването на мира с Турция на 31 май 1913 г., България поиска от сръбското правителство съгласно договора да оттегли войските си от безспорната зона и да допусне в спорната български гарнизони редом със сръбските, докато се произнесе арбитъра.

Сърбия, обаче, с конвенцията от 19 май 1913 г. бе разделила Македония между себе си и Гърция. България трябваше да преговаря не вече със съюзник; тя трябваше да воюва с една неприятелска коалиция.

Това бе произхода на Междусъюзнишката война.

Останалото се знае.

Атакувана в гърба си от Румъния, България трябваше да иска мир.

Сърбия и Гърция й взеха Македония.

Румъния заграби Южна Добруджа.

Това дело на грабеж и на разпокъсване - дело на една такава несправедливост, каквато светът не бе видял от разделянето на Полша – бе санкционирано с Букурещкия мир.

Македония, за трети път откъсната от българското отечество, отново пое своя мъченически път под едно ново иго.

Безполезно е да говорим за режима на гърците в Македония. Нетърпимостта на тази раса е твърде добре позната.

Сръбският режим бе още по-лош.

Под страх на затвор бе запретено на македонците да се наричат българи.

Сръбският социалистически вестник „Радничке новине” по тоя повод пише:

„Срамно ни е да го признаем, но правдата ни задължава да го сторим. Когато българите имаха на времето 21 основни училища с 1800 ученици в Охридско, без да се смятат градските, ние имаме там едно със 70 ученика. Когато българите имаха 18 основни с 800 ученика в Стружко, без градските, ние днес там имаме само две училища със 120 ученика. Когато в Дебърско българите имаха 15 основни училища с 1250 ученика без градските, ние имаме само четири с 300 ученика. Несъразмерността е още по-очебиюща в другите окръзи“.

В XX в. обаче не може с терор да се измени душата на един народ. Колкото повече се усилваше сръбската тирания, толкова повече растеше пламъкът и смелостта, с които македонците манифестираха своето българско съзнание.

Да цитираме само един от хилядите епизоди: през април 1914 г. щипянските новобранци отказаха да положат клетва за вярност на сръбския крал.

Ето как разказва тоя епизод един очевидец в “Радничке новине“:

„Радостни през великденските празници, новобранците тоя ден бяха променили настроението си. Те бяха печални и мрачни. Най-после очакваният час настъпи. Новобранците бяха наредени пред казармите. Скоро дойдоха командирът и свещеникът и церемонията почна.

Свещеникът напомни на синовете на „Нова Сърбия“, че трябва да бъдат верни на отечеството и припомни, че Сърбия трябва да се готви за нови жертви за освобождението на техните поробени братя оттатък Сава и Дунава.

„Новоосвободените“ слушаха тази патриотическа реч неми и с наведени очи.

Изведнаж отдалече се разнесе вик: „Не искаме да се кълнем“. Цяла дружина като един човек отказваше да положи клетвата. Смятам безполезно да описвам по-нататъшните събития. Ще прибавиме само, че две отделения от 1-ия полк оградиха с ножове на пушките своите „новоосвободени“ братя.

„Между туй настана нощта. Дали тези нещастници са доживели утрото след своята спонтанна манифестация, това никой не би могъл да каже.“

Ето сега разказът на един от тия героични новобранци, който бе взел участие в тая спонтанна манифестация и който бе само ранен, Панче Тодоров:

„При четене клетвата от свещеника, ние, щипските новобранци, заявихме, че не ще положим клетва. В същото време един слаб вик „ура“ се чу от съседната група. Веднага тоя вик бе подхванат от всички страни и надалече се разнесе: „Да живее цар Фердинанд,“ „Да живее българския народ“. Всичко се обърка. Офицерите с извадени сабли се нахвърлиха върху нас. Ние се защищавахме както можахме.“

Отпорът на македонците на сръбските притеснения щеше да вземе чисто революционна форма – защото комитетите се реорганизираха и четите се появиха отново, – когато избухна Европейската война.

Публ. в С. Радев, Македония и Българското възраждане. Том 1 и 2. София, 2013, с. 391-392.

 

* * *

 

СПОМЕН НА ПАНЧО ТОДОРОВ, ЗАПИСАН ОТ СТРАХИЛ ТОПУКОВ

През пролетта на 1932 год. случаят ме срещна в Кюстендил с Панче Тодоров, от Щип, активен член на македонското освободително дело, който беше един от инициаторите на бунта, който направиха македонските новобранци в Крагуевац при полагането на войнишка клетва. В разговор с него за това събитие, станало в сърцето на Сърбия, което твърде ясно характеризира борческия дух и националната принадлежност на населението в Македония, ми съобщи следните подробности:

- През 1914 г. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. Редом с мен от Щип бяха взети около 40 души младежи. Според наредбата в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, Кочанско, Кратовско, Щипско и др. места и се образува така наречения Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. Във Велес ни качиха на трена. Брояхме около 1000 души. Из пътя прекарахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението от Крагуевац беше поръчано да излезе на гарата, за да посрещне първите македонски новобранци. И действително, на гарата беше дошъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.

Още от първия ден офицерите в казармата се мъчеха да бъдат много внимателни с нас и се стараеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо, което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски войници. Ние веднага разбрахме, че с това тяхно необикновено внимание се цели "нещо". Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към претъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те - офицерите, прибягнаха и до друго едно средство. Раздадоха плочи на всички новобранци, както това правеха нашите учители, когато бяхме ученици от I-во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски език, като ни караха да пишем многократно: "Аз съм сърбин, сръбски син", "Име ми е Радивой" и др. Също така ни караха да научим и пишем клетвата.

Ясно разбирахме какво целят сърбите с тия си похвати и решихме да се противопоставим енергично. Първи ние, шипяни, подкрепени от гражданите и от ония селяни, които бяха грамотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отделение сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме били учили друг език и че сега трябвало да научим литературния сръбски език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Недоволството отново се изрази най-ярко, когато счупихме плочите. Инициатори за тази постъпка бяхме аз и Панчо Янев от Щип, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не последва никакво наказание.

По едно време почнаха да ни дават само чорба, която се приготвяше от грис. Това беше ядене, което се даваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая помия не можем да ядем. И един ден се съгласихме всички да не приемаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на свинете, а ние сме хора и искаме да ни дават сносна храна. Тогава мен арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатрович. Той беше много внимателен и кротко ме запита защо правим това. Заявих му, че тая храна не можем да я ядем. Тогава той ме запита колко души сме и ми обеща, че ще нареди на нас да се дава друга храна. Така и стана. Изобщо до клетвата ни гледаха много добре.

Обученията правехме без пушки. Всички македонци бяхме на едно място - в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци. Незаклети в казармата стояхме около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присъства.

В навечерието на клетвата аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нешков и на неколцина още, че в България нашите македонци не са приели клетва (това аз го измислих с цел да ги подготвя и ние да не приемем клетвата). А бяхме подразбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представили като доброволци. Като съобщих това на другарите си, те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник не се яви. Всички бяхме готови на крайни жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава да не даваме. Удивително твърдо се държаха и гражданите, и селяните.

В деня, когато щяхме да полагаме клетвата на определеното място - в казармата, беше дошло цялото гражданство на Крагуевац. Кралят не дойде. Генерал Калафатрович ни държа реч, в която изтъкна, че ние, македонците, още отпреди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълчаливо, без никой да му възрази. След него говори владиката и направи водосвет. Но тъкмо започна да изрича думите: "Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на отачбину" и пр., още не произнели никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме: "Не приемаме клетвата". Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души, викнахме: "Не приемаме клетвата". По едно време от отсрещната страна се чу гръмогласно от мнозина "ура", а след това всички в едно гърло викахме: "ура", "Да живее цар Фердинанд", "Да живее българският народ", "Да живее Македония".

Сръбските офицери, които бяха в средата, където се отслужваше молебенът, и народът, който се бе натрупал, се силно смутиха и не знаеха какво да правят. Не след дълго един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи и псувни. При тия думи на майора от нас никой не мръдна, а всички спокойно наблюдавахме какво ще правят той и останалите сърби. Народът се изплаши и се разбяга. Срещу нас се спуснаха неколцина сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пушките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери.

Мнозина от нас извадиха и ножовете си. Тогава сърбите се изплашиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх, викаше: "бежите, македонски комити идат". Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо те не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата и тръгнахме на групи из улиците, пеейки български патриотични песни - "Жив е той, жив е" от Хр. Ботев, "Тих бял Дунав" и др. Понеже беше празник всички дюкяни бяха затворени. Иззатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбият склада и да вземат пушки, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войник. Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. Не се събрахме и нещо да обмислим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение понеже нямаше никаква сръбска войска, а ако искахме, можехме целия полк да се отправим през границата в България.

Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радониш и двама от Кочани, решихме да избягаме от Крагуевац. Отидохме на гарата, качихме се на трена и слязохме на една гара близо до Куманово. Панчо Янев се отдели с друга група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и върнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите ме вече потърсили у дома. Отидохме в Ново село в Йордан. Седяхме три дена при него. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който през "Сива кобила" ни преведе през границата в България.

Останалите от Крагуевац македонци, наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следващия ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите за бунта. Голяма част от тях са били арестувани, а другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са останали повече от 5-6 души. Откритите инициатори са съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните войскови части. При тоя бунт имаше повече ранени от сърбите, а от нас бяха ранени само неколцина.

Заключавайки, Панче Тодоров ми съобщи следната подробност:

- Малко преди да ме вземат войник сърбите, аз се срещнах с Тодор Александров - това беше, когато ни гледа комисия и ни одобри за войници; питах го дали да бягаме, или да служим. Той ми каза, че когато дойде време да тръгнем, ще ни съобщи какво да правим. Преди тръгването ни за Крагуевац, получих писмо от Тодор, който ми нареждаше да не бягаме, а да служим. Същевременно ми даваше напътствие как да постъпим, за да се възбунтуваме в Сърбия, да не ес съгласяваме с нищо със сърбите, особено тия, които, като мен, вече бяха служили като доброволци в българската армия и пр. Обръщаше ми вниманието това обстоятелство да се използва като повод за протест, че веднъж сме служили в армия, втори път не желаем да бъдем войници. Тия наставления на Т. Александров аз имах на ум при организирането на бунта в Крагуевац.

Панче Тодоров, родом от Щип, падна убит една година след като бях записал спомените му.

Страхил Топуков

Публ. във в. "Вестник на вестниците", бр. 145, София, 4 октомври 1942 г.