През тези дни излезе от печат книгата „Тайната дипломация на цар Фердинанд с Русия – път към първата национална катастрофа“. Тя е с пореден номер 65 от библиотечната поредица „Сите българи заедно“. Тъй като интересът към нея е голям, а и въпросите, които си задават читателите може би се нуждаят и от още подробности. Сега те ще имат възможност да се запознаят с допълнителна информация около публичното оповестяване на документите за Фердинандовата тайна дипломация с Русия в българското Народно събрание.

От декември 1917 г. до февруари 1918 г. в Съветска Русия са публикувани 74 документа от Архива на бившето Министерство на външните работи на Руската империя в седем последователни книжки под общото заглавие „Сборник секретных документов из Архива бывшаго Министерства иностранных дел“. Сборникът е в обем 320 печатни страници. До скоро той беше почти недостъпен, но напоследък може да бъде намерен, благодарение на новите технологии. Сериозна бройка са документите, свързани с българската история и по-точно с тайните договори на България с Руската империя, както и със Сърбия, но от-близо наблюдавани от руската дипломация.

Фердинанд с дарения му от руския император мундир.

Новата руска дипломация прави тези разкрития след 7 ноември 1917 г. по поръчка на Владимир Илич Ленин, с цел да бъде дискредитирана старата, и да направи заявка пред цивилизования свят, че нова Русия няма да поддържа тайната агресивна дипломация. На практика към тази линия болшевишката дипломация се придържа само в продължение на едно тримесечие, през което разкрива и публикува тези седем книжки със секретни външнополитически документи. Ако трябва да сме по-точни тайната руска дипломация най-добре може да проличи и при публикуването на Архива на Азиатския департамент. След близо две десетилетия през 1935 г. част от неговите документи ще се публикуват в сборника „Авантюрите на руския царизъм в България по документи от царските архиви“. Те са отпечатани с предговор на бившия генерален секретар на Коминтерна и по-късен български министър-председател Васил Коларов (второто издание излезе през 1991 г.). В интерес на истината трябва да се отбележи, че подобни разкрития в България се правят от правителството на Стефан Стамболов още през 1892 г., когато се отпечатват на страниците на в. „Свобода“ и в самостоятелен том руски дипломатически документи под заглавие „Оккупационный фонд, основанный для устройства Русско-Дунайской области“ под редакцията на Димитър Петков (новото издание е от 1993 г.).

Най-подробното запознаване на българската общественост с тайната руска и българска, т.е. Фердинандова дипломация, е това още по времето на Първата световна война в българското Народно събрание, което прави социалистическия депутат Никола Харлаков (1874, Габрово – 1927, Москва), който изнася публично информация за публикуваната документация в отделните книжки със секретните документи.

Едва ли впечатлението, което правят неговите разкрития се дължи на ораторските му качества, въпреки че той е един от добрите парламентарни оратори, колкото оповестената документация. От нея става пределно ясно, че руско-българските тайни договори, сключени от Фердинандовата дипломация са, тясно свързани с огромния тримилионен подкуп, който монархът получава. Договорите, сключени от Фердинандовите поставени лица, са на практика отказ от национален суверенитет, а при сключването на съюзните договори със Сърбия и Гърция от русофилското правителство на Иван Ев. Гешов българските национални интереси не са взети под внимание. Определено трябва да се подчертае, че Фердинандовата дипломация с Русия до 1912 г. довежда до първата национална катастрофа, а дипломацията му след Балканските войни с Германия, Австро-Унгария и Турция води до втората национална катастрофа. Последствията от тези национални катастрофи и до днес са видими.

След направените разкрития от Никола Харлаков в Народното събрание, информацията за Фердинандовата тайна българо-руска дипломация се изнася на страниците на вестник „Социалистически преглед“ през юни и юли 1919 г., с пълния текст на които ще се можете да се запознаете от приложението по-долу.

А затова как Фердинанд посреща разкритията на Н. Харлаков в Народното събрание във в. „Социалистически преглед“ е отбелязано следното:

„Когато на 11 март 1918 година напечатаните сега документи бяха изнесени от трибуната на Народното събрание, впечатлението беше потресяваще между депутатите и публиката. Нито един депутат, нито един министър нема смелостта да се застъпи за честта на своя господар. В същото заседание бившият министър Тодор Тодоров беше заставен да потвърди факта за водените от него преговори. Той заяви, че действително през 1911 година, между него и руския посланик е станало дума за трудното финансово положение на двореца и за един частен заем на Фердинанда в Русия, но какво е станало по-сетне, той не знае. Мълвата за подкупа на Фердинанд бързо се разнесе из столицата и провинцията. В двореца настана грозна суматоха и буря. Никой не можеше да се доближи до разсвирепелия рушветчия, без да бъде малтретиран. Под наркоза на спирта, който задушаваше уязвеното честолюбие, хвърчаха бутилки, най-улични унгарски и български псувни, раздаваха се щедро плесници и ритници... Радославов е бил най-безпощадно изруган, защото не защитил нито с една дума господаря си, когато той не прощавал никому в Камарата и най-малкото обвинение против последния свой стражар...“

След публикуването на текстовете на документите за тайната дипломация на Руската империя през декември 1917 – февруари 1918 г., в „Сборник Секретных Документов из архива бившаго Министерства Иностранных Дел“, издаден от Народния комисариат (Министерството) на външните работи в Петроград, сред които са и документите за заема-подкуп, който Фердинанд получава от Русия, в българския Парламент, те публично се четат от Никола Харлаков. За първи път в България тези документи се публикуват в сп. „Социалистически преглед“ (14 юни – 19 юли 1919 г.) под заглавие „Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на външните работи. (Тайните политически договори на българския монархизъм)“. Тук в заключение е отбелязано, че „Прочетените в Камарата документи за цар Фердинанд бяха последния морален удар, които го съкрушиха. Те го направиха невъзможен повече в България и той трябваше да си отиде.“ Като завършек на публикацията редакцията на „Социалистически преглед“ перефразира думите от Анатолий-Неклюдовия рапорт за подкупа и за личността на Фердинанд – „Човек, който е способен да търгува със своето политическо влияние, бидейки на трона или до трона – няма никакъв морал.“

Може би много от читателите си задават въпроса защо именно социалистите правят тези разкрития за Фердинандовия заем-подкуп и за неговата тайна дипломация с Русия. Отговорът е много прост – всичките дейци от буржоазните партии, включително и от буржоазната опозиция и широките социалисти живеят с надеждата, че именно от Фердинанд зависи тяхното докопване до властта, а свидетелствата за това са безброй, докато социалистите нито имат надеждата, нито възможността да получат властта. Още повече, че управлението на Фердинанд след падането на правителството на Стефан Стамболов започва да се определя като негов личен режим, срещу когото буржоазните партии се борят само на думи. А с промяната на Конституцията и включването в нея на член 17 действията на Фердинанд стават неконтролируеми.

В заключение за читателите искам да повторя Фердинандовите думи в съветите му към царуващия негов син Борис III през 30-те години на миналия век: „Най-добрият извор да се обогатиш са военните доставки и заемите. Върши ги чрез германците, защото те са по-дискретни и няма един ден да те омаскарят, както се опитаха французите с мен и русите, когато императорът Николай ми даде три милиона франка, уж личен заем, който впрочем аз не върнах.“

Цочо В. Билярски

 

Посрещането на княз Фердинанд в Русия – 1902 г.

 

* * *

ТАЙНИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ДОГОВОРИ НА БЪЛГАРСКИЯ МОНАРХИЗЪМ

 

І. Политическия договор между България и Германия за Добруджа. Рапорта на Неклюдова относително подкупването на цар Фердинанда за дележа на Македония.

 

(Из потайностите на Балканския съюз. – Документи от тайния политически архив на руското Министерство на външните дела).

 

В заседанието на Народното събрание от 11 март 1917 година, когато се дебатираше военния кредит от 1 139 000 000 лева, нашият другар Н. Харлаков, видински народен представител(1), взема думата и произнесе своята реч по външната и военна политика на България. По съдържанието на тая реч, насочена против българския империализъм и монархизъм, цензурата не позволи тогава да се съобщи нито една дума, защото между другото в нея се засягаше политиката на цар Фердинанда и неговите тайни политически и финансови договори. Днес, когато събитията изтикаха Фердинанда от сферата на активната политика и го предадоха на историята, ние искаме да запознаем нашите читатели поне с една твърде малка частица от съдържанието на тая реч.

В своята реч др. Харлаков изтъкна, че кръвта и средствата на българския народ се изразходват безразсъдно не за осъществяването на българските национални задачи, както те се схващат от нашите буржоазни националисти, а за интересите на европейския империализъм, за интересите на българския монархизъм. Той подчерта факта, че българската външна политика винаги е била инспирирана от интересите на българския монархизъм, който окончателно се наложи, откогато на българския цар се даде правото да сключва тайни политически договори, без знанието на Народното събрание, без знанието дори и на целия Министерски съвет.

За да илюстрира тая си мисъл, той се спря на актуалния тогава въпрос за Добруджа. Понеже представителите на всички буржоазни партии, обвиняваха тогава германците, че не давали Северна Добруджа на България, др. Харлаков беше прав да се обърне към тогавашното правителство с въпроса:

„Ако, както вие твърдите, в съзнанието на целия български народ Добруджа е българска; ако исторически, географически, етнографически и стратегически Добруджа трябва да бъде българска, защо вие, българските националисти, сте позволили на българското правителство да сключи такъв таен договор с Германия относително Добруджа, по силата на който, вие сте се отказали предварително от Северна Добруджа.(2) Тоя въпрос става още по-нтересен, като имаме изявленията на един от членовете на вашия кабинет, на един бивш ваш министър (думата бе за м[инистъ]р Апостолов), който тука преди няколко дена заяви, че преди сключванието на договора между България и Германия, респективно Централните държави, Министерският съвет е вземал решение да настои, щото цяла Добруджа да бъде гарантирана от съюзниците за България.

По-нататък, др. Харлаков изнесе тоя факт в още по-категорична форма. „Аз вземам смелостта да твърдя, че зная много добре, какво целия Министерски съвет, преди сключването договора с Германия, е бил категорично установен, нещо повече, че той е решил и вписал в основните положения, които трябвало да влязат в договора, цяла Добруджа да бъде присъединена към България. Той даже е изработил писмено основните положения на този договор, които са били дадени в ръцете на министър-председателя Радославова, за да подпише договора в тая смисъл". Обаче тайният договор, подписан от цар Фердинанда и Радославова, е излязал от двореца без Добруджа и това обстоятелство продължава да се крие от останалите министри дори по самия момент, когато започнат конфликтите с германците в Добруджа по повод установените там две етапни зони – германска и българска. – Нашият другар запита тогавашното правителство да каже, какви интереси и съображения са продиктували на цар Фердинанда и Радославова да се откажат тогава от Северна Добруджа, когато цялата буржоазия е била убедена, че Добруджа трябвало да бъде българска. - И понеже не получи отговор – изказа убеждението си, че в основата на тая измяна на цар Фердинанда към тъй наречените „български националистични интереси" лежат чисто монархическите интереси на българската династия, а може би и интереси от най-грубо материално естество.

За да потвърди тая си мисъл, той изложи накъсо оная част от историята на Тайния сръбско-български договор от 1912 г., която оставаше до тогава не известна.(3)

Др. Харлаков цитира твърдението на демократите, че в преговорите си, водени през 1910 година с Русия, чрез руския посланник в София Сементовски Курило(4), те са успели да добият съгласието на Русия да признае за безпорно българска цяла Македония със Скопие, Битоля и Солун, и съпоставя това твърдение с факта, че Тайния договор със Сърбия бе сключен върху базата дележа на Македония на спорна и безспорни зони, който твърде много напомня дележа на Добруджа на Северна (спорна с германците) и Южна (безспорна за България) зона.

„Кои са причините, кои са мотивите, кои са интересите, кои са факторите, питаше, нашия другар, които наложиха тогава дележа на Македония, а по-сетне и на Добруджа?"

Отговорът на тоя въпрос, отговаря др. Харлаков, ние намираме едва днес в документите, публикувани от руското революционно правителство, с които искаме да запознаем сега нашите читатели, относително

Тайния заем на цар Фердинанда.(5)

В четвъртия номер на „Сборника Секретных Документов из архива бившаго Министерства Иностранных Дел", издаден от „Народния Комисариат (Министерството) на Външните Работи" през декември 1917 и януари 1918 година, ние намираме един много интересен документ адресиран до Анатолий Анатольевич Нератов, бившият товарищ министра иностранных дел в Петроград(6), изпратен от София с дата 12/25 ноември 1911 г. Това е частния и съвсем поверителен (таен) рапорт на Неклюдова, тогавашния руски посланик в София(7), който е напечатан в Сборника под № 57 и който ние привеждаме тук текстуално на български,

Рапорта на Неклюдова до Нератова.

„Частно твърде секретно".

София, 12/25 ноември 1911 г

„Дълбокоуважаемий Анатолий Анатолиевич,

При моето посещение на С. Д. Сазонова(8) в Давос, аз му съобщих за един твърде сериозен въпрос, - толкова секретен или по-добре толкова деликатен, че аз не се решавах да пиша за него и се канех да Ви доложа устно при свиждането в Петербург, където исках да намина за два дена после сватбата на дъщеря си. Но тъй като сватбата стана в София, и аз не считам за възможно в настоящата минута да се отдалечавам от своя пост, принуден съм да се обърна все таки „к пергаменту и трости" и да Ви направя моето съобщение в настоящето съвършено частно и твърде поверително писмо.

Ето в какво се състои работата; преди два месеца крал Фердинанд, чрез посредничеството отначало на министъра на финансите Тодоров, а после и на своя таен секретар Добрович, ме сондира относително възможността да заеме за себе си лично в Русия, – на износни разбира се условия – около три милиона франка. И по-рано аз бях чувал, че имотните дела на краля се намират далеч не в бляскаво положение: от една страна той е накупил и построил твърде много в България, – от друга княгиня Климентина(9), която е похарчила в България твърде много за закрепването престола на сина си – в завещанието си не е оставила, както са очаквали, особени преимущества на своя любимец, който по тоя начин е получил след майка си от 600 до 700 хиляди франка годишен доход, – никак не повече. Що се отнася до имотите придобити от него в България, то те наистина представляват от себе си една доста, значителна ценност (повече от 4 милиона франка, както ми казваха), но не само че не дават доход, а струват на краля за сега доста значителни суми всяка година. От тия имоти само великолепната борова гора в Чамкория може да дава известен, всяка година увеличаващ се доход, но и то само когато окончателно се реши процеса на краля със Самоковската община за една част от гората и когато бъде въведена правилната експлоатация.

А между това, дългът на краля към Народната банка достига почти 2 милиона франка, и при това със 7 %. Независимо от това, че за крал Фердинанда е твърде унизително да преписва из година в година полицата на банката и по тоя начин да зависи от това емисионно, но в същност не държавно учреждение, но и самия размер на лихвите, които се плащат, се явява твърде неизносен – 200 000 франка в година.

Пред вид на това, крал Фердинанд би ни бил твърде признателен, ако вие бихте могли да му направите заем – под гаранция на неговите имоти в България – в размер на 3 000 000 франка и 4 процента, плюс ½ % погашение.

Подобен заем, разумява се, би могъл да стане само чрез някоя частна руска банка, зад която би се скривала руската хазна, – както това стана при 4 милионния заем на Белградското офицерско събрание в свръзка с изплащането дълговете на кралевича Георгий.

При това, от само себе си се разбира, че нашата хазна би трябвало да поеме върху си известен разход за попълване на процентите: вероятно 5 на сто вместо 3 на сто, т. е., на 3 милионния заем – всичко около 30 000 франка (11 хиляди рубли годишно). Този разход е тъй минимален, че в същност не си струва да се говори за него, ако самият факг за заема бъде признат за операция не твърде опасна във финансово отношение и целесъобразна в политическо отношение.

Що се касае до първия въпрос, то аз мисля, че нашето поръчителство за дълга на крал Фердинанда не е опасно.

Крал Фердинанд все таки не е крал Милан(10) и не е кралевич Георгий; при това, имотът предлаган за гарантиране дълга, представлява, и особенно след няколко години ще представлява, доста значителна ценност.

Колкото се отнася до политическата целесъобразност – то това е въпрос по-сложен и, особено, твърде деликатен. Да мислим, че ще купим крал Фердинанд с един заем от 3 000 000 франка, би било и наивно и не до там достойно. При това човек, който е способен да търгува със своето политическо влияние бидейки на трона или до трона, – способен е чисто и просто да измами своите доверители, както някога направи това Милан.

Но нашето любезно, без всякакъв пазарлък, съдействие да уредим паричните дела на Българския дворец несъмнено ще се шконтира с известно нарастване на нашето влияние върху краля, А в настоящата минута крал Фердинанд стои именно на кръстопътя между нас и Австрия, приближавайки се по-скоро към нас, и услугата направена лично нему може да бъде лишен тласък в наша полза.

Ето защо аз съм за изпълнението желанието на Негово Величество.

Но само, – ако у нас приемат това, – то според мене, безусловно необходимо е, щото заемът да се уреди – както вече по-горе се изразих – без всякакъв пазарлък, нито политически нито финансов; в искания размер, на предлаганите условия, бързо, съвършено негласно и любезно; т.е. тъй, както това става между „джентлемени"; с това ние ще възвисим крал Фердинанда в неговите собствени очи; а подобни нравствени услуги се ценят понякога още повече от материалните.

А във всеки случай, т.е. ще се съгласим ли на тая комбинация, или ще се откажем от нея – безусловно е необходимо, щото за всичко това, до Височайшата санкция, да не знае никой, освен Вас, статс секретаря Коковцев(11), мене и, в краен случай, три или четирима съвършено доверени лица.

В очакване на възможно бързия и благосклонен отзив на настоящето писмо, моля Ви да приемете уверението в дълбокото ми почитание и искрена преданост.

(подп.) А. Неклюдов".

 

ІІ. Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на въшните работи.

(Тайните политически договори на българския монархизъм).

 

Преговорите на Малинова през 1908-1911 г. със Сърбия, Гърция и Русия за Македония, Одрин, Деде Агач. – Ролята на Сементовски–Курило и Паприков. Русия и изменението на чл. 17 от Конституцията. А. Радев за ролята на Гешева–Данева по изменението на Конституцията. – Рапорта на Неклюдова. – Сръбско-българският договор от 1912 година и секретното приложение към него.

 

От рапорта на руския посланник в София А. Неклюдов, с дата 12/25.XI.1911 година, който печатахме в миналия брой на „Соц[иалистически] Пр[еглед]", се вижда, че той предлага на руското правителство „да уреди паричните работи на българския дворец", за което последният е молил, „чрез посредничеството отначало на министъра на финансиите Тодоров, а после и на своя таен секретар Добрович", като се даде на цар Фердинанд под формата на заем един подкуп от 3 000 000 франка златни, в един момент, когато „цар Фердинанд стои на кръстопът между Русия и Австрия, приближавайки се по-скоро към Русия, и в който момент, „услугата направена лично нему", чрез тоя заем, „може да бъде лишен тласък в полза на Русия".

За какъв кръстопът в монархическата политика на България, по онова време, през 1911 година, става дума?

За да разберем това, трябва да припомним някои обстоятелства. През времето на кабинета Малинов (16.II.1908-9.III.1911 г.) са заведени преговори между България и Сърбия отначало, а по-сетне между България и Гърция за сближение и общо дипломатическо действие спрямо Турция. Преговорите за сближение и пълно разбирателство със Сърбия, са се натъкнали на претенциите на Сърбия за разделяне сферите на влияние в Македония по един начин, който би оставил областта на тъй наречената по-сетне спорна зона, без обаче строго фиксирани южни граници, в сферата на Сърбия. Началото на тия сръбски претенции трябва да се дири във въпроса за Скопие, известен под името Фирмилиянов въпрос(12), още при кабинета Данев от 1901-1903 год. Малиновият кабинет бил отговорил на Сърбия с non possumus! и завел преки преговори с Русия по македонския въпрос, отначало в София чрез руския посланик Сементовски–Курило, а по-сетне за същата цел бил изпратен в Петроград, като посланик, тогавашния министър на външните дела – Паприков(13).

Първоначално и Русия била направила алюзията България да се дезинтересира от северозападната част на Македония, която алюзия убедила Малинова, че сръбската теза, при преките разговори със сръбските дипломати, за сближение и разбирателство, не е нищо друго, освен теза внушена, поддържана или най-малко възприета от Русия. Българското правителство, обаче, успяло уж да убеди Русия в невъзможността България да наруши по какъвто и да е начин интегралитета на Македония, и, благодарение „голямото българофилство на Сементовски-Курило", Русия уж се съгласила да признае правото на България върху цяла Македония, в нейните Сан-Стефански граници, със Скопие, Битоля и дори Солун. Спорът между България и Русия се пренесъл върху бъдащето очертание на източните български граници. Преди всичко, русите не са искали да отстъпят на България Одрин и долината на Марица. По-сетне са настоявали за своя стоянка (морска база) в Бургас или Иниада. Но Малинов успял да убеди Русия да отстъпи по всички тия въпроси в полза на българското гледище и, в края на краищата, останали спорни, и неразрешени претенциите на Русия да има морска база поне на Беломорския бряг – Деде Агач или някъде близо. Тъкмо в тоя момент преговорите били преустановени и, за нещастие за Малиновата национална политика, окончателно прекъснати със смъртта на Сементовски–Курило, който едничък бил най-посветения от руска страна деец в тия преговори. – Всички преговори, няма съмнение, са се водили със знанието и под ръководството на Фердинанда.

Тия подробности дължим на личния разказ на един от тогавашните български министри.

Руското царско правителство, давайки вид, че отстъпва на най-главните български националистични аспирации, – чрез което и неговият софийски посланик е изпъкнал в очите на Малинова като голям българофил, (задачата асла на всички посланници е такава – да се преструват като приятели на държавата, в която са акредитирани, докато оплетат кошницата на своята политика, след което те стават неудобни и се сменяват), – е преследвало друга по-конкретна задача, да убеди българския цар и правителство във възможността и наложителността от разбирателство и споразумение на България с Русия, чрез което цялата българска външна и военна политика да се предадат в ръцете на Русия; и понеже на царя не е доверявало, а българските правителства са временни, руското правителство е искало да подготви чрез Малинова почвата за изменението на чл. 17 от Конституцията, който се явявал най-важната пречка за един таен, обвързващ цар, правителство, държава и народ, договор.

Кабинетът на Малинов се хвана в примката на благоприятно-развиващите се руско-български преговори, внесе и прокара в XIV Обик[новено] народно събрание закона за изменението на чл. 17 от Конституцията, което даваше право на българския цар, със знанието само на правителството, да сключва с чужди държави и правителства тайни съюзни договори. Това изменение на конституцията изяде главата на Малиновия кабинет тогава, на България в 1912, 1913 и 1915-1918 год., па и на самия Фердинанд. – Малинов си правеше, обаче илюзията, че той ще свика V Велико народно събрание, за да санкционира изменението на Конституцията, и че неговият кабинет ще използва чл. 17 за сключването на подготвения нов руско-български таен договор. Тая илюзия обаче, веднага се изпарява при посещението направено тогава в Петроград, където неговата политика бе обругана и от преса и от дипломати като наивно-малчуганска. Напразно Малинов се опита да спаси положението на кабинета си, чрез диверсията за даването под съд на стамболисткия кабинет от 1903-1907 години на Петков(14)-Гудев(15)-Генадиев. Външната политика в България винаги се е оказвала по-силна от вътрешната и е командувала последната. А в оня момент външната политика на българския и руския монархизъм налагаха падането на Малиновия кабинет и заменяването му с малко вероятния тогава коалиционен кабинет на Гешева–Данева. Според лично направените ни тогава изявления на покойния министър-прогресист А. Радев(16), които той не скрил и от цар Фердинанда, последният е искал да свърже историческата отговорност за това опасно и съдбоносно изменение на Конституцията не само с Демократическата партия, но и с останалите две буржоазни партии – Народняшката и Прогресистката, – които в миналото най-вече са се кичели с борбата против личния режим на кобурготския принц и палочника Фердинанда. А руският монархизъм, знаейки, от преговорите между Малинова и Симича(17), между Малинова-Паприкова със Сементовски-Курило и Сазонова, за упоритостта на българския националистичен империализъм, е смятал, че само един кабинет на Гешев–Данева е най-удобния за сключването на новия руско-български или още по-добре на сръбско-българския таен договор.

Тъй и стана. Малинов си отиде, огорчен и озлобен, на местото му дойде Гешев с Данева и Тодорова, Петото Велико Народно Събрание бе свикано през юни, юли 1911 г. и сакционира изменението на чл. 17 от Конституцията, което дава право на царя с правителството му да сключва тайни договори с чужди държави без знанието на Народното Събрание.

Един път отстранено най-важното препятствие за сключването на тайните, от народа и неговите представители, договори, – руската и българска царски дипломации се залавят за своята пъклена работа. Преговорите, обаче, се завеждат не между Русия и България, а под ръководството на Русия, направо между Сърбия и България. С това се отстраняваше неудобството, от ангажиментите или обещанията, ако разказа за тях на демократите е верен, които Русия, чрез Сазонова и Сементовски-Курило е била дала на Малинова, относително българския интегралитет на Македония и България можеше да бъде заставена, под натиска на сръбските изисквания, да бъде по отстъпчива по въпроса за Македония, още повече България управлявана от Гешева–Данева, които един път в 1913 година дадоха ценни доказателства за такава отстъпчивост по Фирмиляновия въпрос. Последното неудобство от присъствието в тия нови преговори на лицата, които бяха ги водили, Малинов и Сементовски–Курило, също беше отстранено. Малинов бе в немилост, паднал от власт, а Сементовски–Куриро бе починал. На мястото на последния в София бе Неклюдов, а в Белград – Хартвиг(18).

Но най-забележителното и характерното за котерийността на българското буржоазно управление дори и в областта на външната политика, дето политиката, на всички буржоазни партии уж била общонационална политика, е обстоятелството, че кабинетът на Гешева-Данева подкача преговорите със Сърбия без да се осведоми от Малинова за предшествуващите преговори между България и Сърбия, между България и Русия; че Малинов не сметна за необходимо и наложително в интереса на общонационалната кауза, да посвети своя наследник по ръководството на външната политика в историята на водените от него преговори; че цар Фердинанд, който лично е ръководил тия преговори, скрива от своите нови министри всички разговори и преговори с Русия. – Очевидно цар Фердинанд, който в интереса на своята династическа политика систематически враждуваше с една евентуална автономна Македония и искаше нейния дележ, се готвеше скъпо за онова време да продаде отстъпчивостта на русофилския си кабинет.

Както и да е, V-то Велико Народно Събрание се закри на 9 юли 1911 год., преговорите за таен съюз между България и Сърбия се започнат веднага и бързо се развиват. Фердинанд разиграва комедията, че се колебае между Австрия и Русия по македонския въпрос, т. е. „че се намира на кръстопътя между австрийската и руска политика, склонявайки се по-скоро към последнята", очевидно, с явното намерение да се продаде по-скъпо на последнята.

И, нека това добре се забележи, тъкмо в разгара на тия преговори (август, септември, ноември, февруари 1911/1912 год.), когато ще се решава съдбата на Македония и България, съдбата на техните народи и бъдещето им, – тъкмо в разгара на тия преговори, през септември 1911 год., – Фердинанд изпраща при Неклюдова, отначало своя финансов министър Тодор Тодорова, а сетне и своя началник на Тайния си кабинет Добровича, да преговарят с руския посланик в София, да му даде руското правителство един скромен заем (подкуп!) от 3 000 000 златни франка. Зер, скромен е човекът: заборчлял е до уши! На Българската народна банка в София има да дава 2 000 000 лева, с ужасната лихва 7 %! Всяка година трябвало, като фалирал търговец, да се унижава и променява полицата си. Имал много (заграбени) имоти в България, които обаче, не били още достатъчно доходни. Майка му се много изхарчила за подкупуване на български и чужди държавници, по настаняването и признаванието му за български княз, и не му оставила наследство повече от 600–700 хиляди лева годишен доход, а той, горкият, плащал само на Народната банка 200 000 лева лихви годишно! И за това цар Фердинанд щял да бъде твърде признателен на Русия, ако тя би могла да му направи един макар заем от 3 000 000 лева, на по-скромна (например 3–5 %) лихва, гарантиран даже от неговите имоти; с една реч, да уреди паричните работи на българския дворец тъй, както същата Русия бе изплатила дълговете на сръбския кралевич Георги, като направи 4 милионен заем на Белградското офицерско събрание. Наистина, казва Неклюдов, „наивно и недостойно е да мислим, че с това ние ще купим цар Фердинанда, защото човек, който стои на трона или около трона и е способен да търгува със своето политическо влияние, способен е, подобно на Милана, чисто и просто да измами своите доверители". Но нашата „услуга", особено „ако тя бъде направена бързо, негласно, любезно, без всякакъв пазарлък, както подобава на джентлемени", – т.е. такива които подкупуват и се подкупуват, – „ще възвиси Фердинанда в неговите собствени очи; тая „нравствена" услуга ще се оцени по-високо от всяка друга материална услуга, и това ще бъде лишния тласък да мине Фердинанд и неговата политика на страната на Русия; Фердинанд ще приеме дележа на Македония съобразно интересите на руската политика и ще повери на последнята съдбините не само на Македония, но и съдбините на българския народ и държава.

Руското правителство би било безразсъдно, ако се не съгласеше да купи политиката на цар Фердинанда, на кабинета Гешев-Данев-Тодоров, политиката и на всички бъдащи български правителства за такава ефтина цена – 3 000 000 златни лева!

И то се съгласява ...

Но, разбира се, като всеки добър маклер, то няма да даде сумата, докато не изтръгне подписите на българските министри и българския цар върху Тайния сръбско-български договор.

Тоя договор, заедно със секретното към него приложение, се сключва и подписа на 29 февруари 1912 год. и официално е публикуван в № 2 „Сборника секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел", издание Народнаго Комиссаpиата по иностранным делом, декабрь 1917” в Петроград. Тоя документ напечатан в сборника на руското съветско правителство под № 27, гласи следнето:

„Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия в 1912 г.

(превод).

„Негово Величество Фердинанд I, Цар на българите, и Негово Величество Петър I, Крал на Сърбия, проникнати от вяра във взаимността на интересите и еднаквостта на съдбините на Техните Държави и двата братски народа, Българския и Сръбския, и решени солидарно и със съединени сили да пазят тези интереси и да се грижат за тяхното всестранно развитие, се споразумяха върху следното:

„Чл. 1. – Царство България и Кралство Сърбия взаимно си гарантират независимостта и целостта на държавната територия, като се задължават абсолютно и без всякакво ограничение да дойдат на помощ една на друга с всички свои сили във всеки случай, когато една от тях бъде нападната от една или повече други държави.

„Чл. 2. – Двете договорящи се страни се задължават така също да дойдат една на друга на помощ с всички свои сили в случай, че една коя и да било от великите сили се опита да присъедини, или да окупира, или да заеме със своя войска, макар и временно, каква и да е част от Балканските територии, които в настояще време се намират под властта на Турците, ако само едната от тях намери това вредно за своите жизнени интереси или счете това повод за война (casus belli).

„Чл. 3. – Двете договарящи се страни се задължават да не заключват мир иначе, освен само съвместно и след предварително съглашение.

„Чл 4. – За пълното и най-целесъобразно изпълнение на настоящия договор ще бъде сключена военна конвенция, в която ще се предвиди всичко онова, което трябва по отношение военната организация, дислокация и мобилизация на войските и отношенията на върховните командувания, да бъде утвърдено в мирно време за военните приготовления, за военното положение и за успешното водение на войната. Военната конвенция ще се смята съставна част от настоящия договор. За нейното изработване ще се пристъпи не по-късно от 15 дни след подписването на настоящия договор, и тя трябва да се приготви в продължение на не повече от два месеца.

„Чл. 5. – Настоящият договор и военната конвенция ще бъдат в сила от деня на тяхното подписване до 31 декември 1920 година включително. Те могат да бъдат продължени и след тоя срок, но само след допълнително съглашение, което трябва да бъде утвърдено от двете договорящи се страни, а в случай, че в деня, когато изтича срока на договора и военната конвенция, страните се намират във война или в положение на ликвидация после войната, договорът и военната конвенция ще останат в сила до сключването на мира и ликвидацията на положението създадено от войната.

„Чл. 6. – Настоящият договор ще бъде подписан в два еднакви екземпляра, съставени на Български и Сръбски езици. Те ще бъдат подписани от Държавните глави и Министрите на външните дела. А военната конвенция, съставена също в два екземпляра, и двата на Български и Сръбски езици, ще бъде подписана от Държавните глави, Техните Министри на външните дела и специалните военни пълномощници.

„Чл. 7. – Настоящият договор и военна конвенция могат да бъдат публикувани или съобщени и на други държави само след предварителното съглашение на двете договарящи се страни и то съвместно и едновременно.

Също така само след предварително съглашение може да бъде приета в съюза и някоя друга държава.

Съставен в София на 29 февруари хиляда деветстотин и дванадесета година".

* * *

„Секретно приложение към договора за дружба и съюз между Кралство Сърбия и Кралство България.

(Превод от Сръбски).

І. – В случай че в Турция настанат безредици, които би заплашили държавните и национални интереси на двете договарящи се страни или на едната от тях, а така също, ако поради вътрешни или външни затруднения, които могат да настъпят за Турция, statusquo на Балканския полуостров бъде поколебано, то оная договаряща се страна, която първа се убеди в необходимостта от въоръжено действие, ще се обърне с мотивирано предложение към другата страна, която е длъжна от своя страна да влезе незабавно в размяна на мисли и в случай, на несъгласие със своята Съюзница – да даде на последната обстоятелен отговор. Ако се постигне Съглашение за въоръжено действие, то за това ще бъде съобщено на Русия, и, в случай че от страна на последната няма препятствия, Съюзниците ще пристъпят към военните действия съгласно постигнатото споразумение, ръководейки се във всичко от чувствата на солидарност и съблюдавайки във всччко взаимните интереси. В противен случай, – ако не се постигне Съглашение, – въпросът ще бъде предоставен на Русия, мнението на която, каквото и да бъде то, ще бъде задължително за двете договарящи се страни. Ако Русия не пожелае да изкаже своето мнение, а ако и след това не се постигне Съглашение между договорящите се страни, то, в случай че страната изказала се за въоръжена намеса започне самостоятелно военни действия против Турция, – другата страна е длъжна спрямо своята Съюзница да съблюдава дружествен неутралитет, да пристъпи незабавно към мобилизация в предвидените от военната конвенция размери, и да помогне на Съюзницата с всички сили, ако някоя трета държава застане на страната на Турция.

ІІ. – Цялата територия придобита от съвместните действия съгласно §§ 1 и 2 на Договора, както и § 3 на това Тайно Приложение влиза под управлението на общите власти (condominium) на двамата Съюзници и ликвидиранието й ще се извърши незабавно и не по-късно от тримесечния срок от деня, когато се възстанови мира, върху следните основи.

Сърбия признава правото на България върху територията източно от Родопите и реката Струма, а България – правата на Сърбия върху територията северно и западно от Шар планина;

Що се отнася до територията лежаща между Шар планина, Родопите, Архипелага и Охридското езеро, в случай че двете страни се уверят в невъзможността да се образува от нея, пред вид общите интереси на сръбската и българска народности или по други, било външни или вътрешни причини, отделна автономна област, то спрямо тая територия ще се постъпи въз основа на следните постановления: Сърбия се задължава да не иска нищо зад линията, обозначена на приложената карта, която започва от Голям връх на турско-българската граница (северно от Крива Паланка) и се продължава в югозападна посока до Охридското езеро като минава: през височината Китка между селата Метежево и Подържикон, височината източно от селото Нерава, по водораздела до височината 1000 северно от Бащево (Градец планина), през селото Бащево, между селата Любенца и Петралица, през височината Острица 1000 (Лисец планина), на височината 1050 между селата Драч и Опиле, през селото Талшиманци и Живалево, на височината 1050, височината 1000, през селото Кешани, по главния водораздел Градище планина, на височината Горище, през височината 1023, по водораздела между Иванковец и Логинец, през Ветерског и Сопот към Вардара, през Вардар, по планинските вериги към височината 2550, след това на Перполските планини по техния водораздел между селата Крапе и Барбарас, на височината 1200 между селата Якреново и Дреново, на височината Чесма (1254), по водораздела Баба планина и Крушкатепеси между селата Сопа и Царско на върха на Протайските планини източно от селото Белица, през Брежан на височината 1200 (Илинска планина), по водораздела, през височината 1330 на височината 1217, и между селата Ливанище и Горенца до Охридското езеро около манастира Губовца; – и България се задължава да приеме тази граница, ако Негово Императорско Величество Государят Император, към когото ще бъде отправена молбата да бъде Върховен арбитър по този въпрос, се изкаже в полза на означената линия. От само себе си се разбира, че двете страни се задължават да приемат за окончателна граница оная линия, която ще бъде угодна на Негово Императорско Величество Государя Император да установи в гореозначените предели, като най-добре отговаряща на правата и интересите на двете страни.

ІІІ. – Копие от Договора с това Секретно Приложение, както и Военната Конвенция, ще бъдат предадени съвместно от договарящите се страни на Руското Императорско Правителство с молба да ги има пред вид и да се отнесе доброжелателно към преследваните от тях цели, а така също да ходатайствува пред Государя Император да благоволи Негово Императорско Величество да приеме и одобри предвиденото от тоя Договор, както Нему така и на Неговото Правителство, участие.

IV. – Всеки спор, който би възникнал при тълкуването, на който и да било член от тоя Договор, Секретното Приложение и Военната Конвенция, ще се представи за окончателно решение на Русия, щом едната или другата страна заяви за невъзможността да се постигне съглашение чрез преки преговори.

V. – Ни един член от това Секретно Приложение не може да се предаде на гласност, нито да се съобщи на някоя друга държава без предварителното съглашение на двете договорящи се страни и съгласието за това на Русия.

Съставено в Белград, на 29 февруари 1912 г."

* * *

Ето тоя злокобен „Договор за приятелство и съюз – каква демонска подигравка! – между България и Сърбия", който българските престъпни държавници, услужвайки интересите на българския, сръбския и руски монархизъм, заключиха след изменението на чл. 17 от Конституцията, скришом от народа и неговите представители!

Ето договора, основан върху престъпната мисъл да се разпокъса живото тяло на Македония, и нейните безжизнени части да се присъединяват към монархическа България и Сърбия, без да се пита волята на македонския народ!

Ето договора, който хвърли България и Сърбия, а по-сетне и Гърция във война срещу Турция, а след това Сърбия, Гърция и Румъния във война срещу България, и която опожари Македония, разори македонския народ, и опропасти народите на България, Сърбия, Румъния, Гърция и Турция.

Ето договора за Балканския съюз, който заплаши Европа с коренно изменение установеното преди него европейско равновесие и хвърли послената искра, що възпламени пожара на Всемирната Международна Война!...

И този злокобен за България, за Балканите, за цяла Европа договор, подготвен от Фердинанда и Малинова, сключен от Фердинанда, Гешева и Данева, се роди в атмосферата на предателските преговори, заведени чрез посредничеството на един български министър на финансите, за подкупуването на цар Фердинанда от руското правителство, чрез един „заем" от 3 000 000 златни франка!

Но забележете! Договорът и Секретното Приложение са подписани на 29-и февруари 1912 година. Подкупът е уговорен през зимата 1911/1912 година, но златото още не е дадено на Фердинанда!...

* * *

На първа страница от сборника № 2, издаден от Руския Народен Комисариат по външните дела е напечатан следния позив:

„ Пролетарии от всички страни!

Сваляйте от себе си игото на империалистите!

По примера на работниците, войнпците и селяните на Руската Република, публикувайте мрачните договори на народните потисници!"

 

ІІІ. Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на външните работи.

(Тайните политически договори на бълг[арския] монархизъм).

Рапорта на Хартвига до Сазонова за преговорите и колебанията на цар Фердинанд по ратификацията на Военната Конвенция. - Сръбско-Българската Военна Конвенция от 1912 г.

 

В бр. 16 на „Соц[иалистически] Преглед" ние изтъкнахме, че Тайният българо-сръбски политически договор е бил подписан на 29 февруари 1912 година, но обещания заем от 3 000 000 златни франка още не е даден на цар Фердинанда. Защо? – Защото тоя договор обвързващ България по принципиалните политически, териториални и други въпроси, не съдържаше още конкретните разпореждания за разпределението на въоръжените сили на двете държави, в случай на война, и взаимните военни задължения, при които само главния политически договор може да има реална стойност.

Руското царско правителство, знаейки слабостите на балканските князе и крале, е показало само съблазнителния блясък на своето злато; неговите примамливи лъчи са проникнали в алчната зеница на цар Фердинанда; но неговите грабителски нокти няма да се допрат до това злато, докато цар Фердинанд не подпише военната конвенция, която конкретно обвързва България да даде въоръжените сили на българския народ в изпълнение на подписания престъпен договор.

Според чл. 4 на договора, двете страни са били задължени да пристъпят към изработването на военната конвенция, която ще бъде неразделна съставна част от Договора, най-късно 15 дни след подписването на Договора и да приготвят окончателно в продължение на не повече от два месеци.

По историята на тая конвенция руският посланик в Белград Ник. Хартвиг ни дава твърде интересни подробности, публикувани от Руското съветско правителство в „Сборника № 3 на секретните документи из архивата на бившето Министерство на външните дела", издаден през декември 1917 година.

На страницата 104 под № 41 (номер на документа в сборника) е публикувано следното:

 

„Писмо на Посланика Хартвиг до Сазонова за Сръбско-Българската Конвенция.

Белград, 22 май 1912 год. № 29.

До Негово Високопревъзходителство,

С. Д. Сазонов, ...,

Твърде доверително.

Милостивий Государь

Сергей Дмитриевич,

Както имах честта своевременно да Ви съобщя, Началниците на Сръбския и Български Генерален щаб се отправиха в края на миналия месец в Буково, близо до Неготин, да се съвещават по делото за сръбско-българската Военна Конвенция. Първият проект на тази конвенция, изработен от сръбското правителство и представен на г-н Гешева, чрез г-н Спалайковича, не е срещнал от страна на българите никакво възражение по същество; възникнаха само затруднения по въпроса за съвместното командуване по причините, които аз подробно изложих в моята телеграма от 24 април под № 23. И уреждането на тия затруднения бе възложено на висшите и най-компетентни офицери от двете армии.

Генерал Путник и Генерал-майор Фичев(19) успешно се справиха с възложената им задача, като подписаха вече на 29 миналия април отново съставения от тях проект за Конвенция. Както сръбското, тьй и българското правителства останаха напълно доволни от работата на споменатите генерали. От само-себе си се разбира, че крал Петър(20) не се замисли нито една минута да ратифицира важния военен акт. След това настанаха дълги дни и недели, в продължение на които сръбското правителство очакваше с не малка тревога окончателното решение по това дело на крал Фердинанда.

Както съобщаваше Спалайкович(21), българският Монарх в последно време водел крайно усамотен живот, оставайки по цели недели в своя чифлик извън града, където не допущали дори министрите на доклад. С това обстоятелство Гешев обяснявал закъсняването на ратификацията, като прибавял веднага, че той не се съмнява в одобрението й от Краля, който чака между другото, подробният отчет на генерал Фичева за станалите в Буково съвещания.

Най-сетне тия дни бе получено от сръбското правителство известие от София за състоялата се ратификация на Военната Конвенция. Българският екземпляр бе донесен от пристигналият вчера в Белград г. Спалайкович. Председателят на Министерския съвет ми предаде любезно този акт, за да снема от него копие, което аз бързам да представя в руски превод на благоусмотрението на Ваше Високопревъзходителство.

Поради липсата на време, аз лично направих буквалния превод само на 8-тях първи члена, като най-важни, и на последния XIV-и член. Останалите от IX до XIII члена, отнасящи се до второстепенни въпроси, се предават в къса префразировка.

По тоя начин благополучно напълно е завършено „Съглашението за Дружба и Съюз" между Сърбия и България, което се струваше неосъществимо ...

Приемете, Милостивий Государь, уверение в дълбокото ми почитание и същата преданост.

(под.) Ник. Хартвиг.”

 

На стр. 99 в същия сборник (документ № 40) е напечатан изпратения от Хартвиг препис от самата

 

„Сръбско-Българска Военна Конвенция.

Към № 29.  Белград, 1912 г. – Твърде доверително.

Според смисъла и по силата на основните начала на чл. II от Договора за Дружба и Съюз, сключен между Сръбското и Българското Кралства и заради по-успешното водене на войната и пълното постигане на целите, набелязани от Съюза, утвърждават се следните постановления, имащи еднаква задължителна сила и важност, както и постановленията на самия Договор.

Чл. I. – Кралства Сърбия и България в случаите, предвидени в чл. I и II на Съюзния Договор и чл. I на Секретното Приложение към споменатия Договор, – се задължават да се притекат взаимно на помощ, а именно: България с военна сила поне от 200 000 человека, а Сърбия – със сила от 150 000 человека, подготвени за военни действия, както на границата, така и вън от пределите на техните територии.

В горе споменатото число не трябва да влизат бойците от резервните части, нито бойците от Сръбския III призив, нито бойците на Българското опълчение.

Гореспоменатите войски трябва да пристигнат на границата или зад пределите на държавната територия в определеното от нуждите и задачите на военните действия направление, не по-късно от 21–дневния срок от минутата на обявяването на войната или известяването на едного от Съюзниците, за това, че е настъпило времето за съюзническите задължения (casus foederis). Обаче и преди пълното изтичане на споменатия по-горе срок – ако това отговаря на характера на военната операция и може да съдействува за успеха на войната, – договорният дълг задължава Съюзника да изпраща своите войски на бойното поле на отделни части, наспоред тяхното мобилизиране и концентриране, не по-късно от 7-ия ден от обявяването на войната или настъпването casus foederis.

Чл. II. - В случай че Румъния нападне България, – Сърбия се задължава да обяви веднага война на Румъния и да насочи срещу нея, било на Средния Дунав, било на Добруджанския операционен театър своите войски в състав не по-малко от 100 000 человека.

В случай, че Турция нападне България, – Сърбия се задължава да нахлуе в пределите на Турция, като от своите мобилизирани войски насочи не по-малко от 100 000 человека на Вардарския операционен театър.

Ако Сърбия в това време би се намирала вече, самостоятелно или заедно с България, във война с някоя друга държава, тя е задължена да отправи против Румъния или Турция всички намиращи се в нейно разпореждане свободни войски.

Чл. ІІІ. – В случай че Австро-Унгария нападне Сърбия, – България се задължава веднага да обяви война на Австро-Унгария и да насочи своите войски на число 200 000 человека в пределите на Сърбия за съвместни със Сръбската армия настъпателни или отбранителни действия против Австро-Унгария.

Тези задължения от страна на България спрямо Сърбия запазват силата и в случая, когато Австро-Унгария, над какъвто и да било предлог, по съглашение ли с Турция или без него, би въвела своите войски в Ново-Пазарския санджак и с това би принудила Сърбия, било да обяви война на Австро-Унгария, било да отправи войските, си в Санджака, за да защити своите интереси, и с това предизвика сблъскване с Австро-Унгария.

В случай че Турция нападне Сърбия, – България се задължава да нахлуе веднага в пределите на Турция, като насочи на Вардарския театър една армия не по-малка от 100 000 человека от състава на мобилизираните, по силата на чл. 1-ви от настоящата Конвенция, войскови части.

Ако Румъния нападне Сърбия, – България се задължава да започне нападателни действия срещу румънската армия, веднага щом тя премине през Дунава в пределите на Сърбия.

Ако България, в един от предвидените в настоящия член случаи, би се намирала вече, самостоятелно или съвместно със Сърбия, във война с друга държава, – тя е длъжна да помогне на Сърбия с всички останали свободни войски, намиращи се в нейно разпореждане.

Чл. IV. – Ако Сърбия и България по предварително взаимно съглашение обявят война на Турция, то двата съюзника, при отсъствие на други специални за случая, разпореждания, се задължават, от състава на своите мобилизирани по силата на чл. І от настоящата конвенция, войскови части, да насочат на Вардарския театър армия по численост не по-малка от 100 000 человека.

Чл. V. – В случай, че една от договарящите се страни обяви война на някоя трета държава, без предварително сношение и съгласие на другата страна, то последната се освобождава от задълженията изложени в чл. 1-ви на настоящата Конвенция; обаче тя все пак е задължена спрямо своята съюзница да държи дружествен неутралитет през време на войната, а така също немедлено да мобилизира не по-малко от 50 000 человека войска, с цел най-добре да огради свободата на движение за своята съюзница.

Чл. VI. – През времето на съюзните военни действия ни една от договорящите се страни не може да сключи с противника по-дълго от 24 часово примирие без предварително сношение и съглашение с другата договаряща се страна.

Договарящите се страни могат да водят преговори за мир и да заключат мирен договор само след предварително взаимно съгласие.

Чл. VII. - През време на войната, с войските на всяка от договарящите се страни и техните операции се разпорежда техния законен командир.

Когато отделни отряди от състава на войските на двете договарящи се страни действуват против един и същи обект, – тогава общото командуване взема: над единиците с еднаква сила – старшият по чин командир; а над единиците с различна численост – старшият по положение командир.

Когато една или няколко отделни армии, принадлежащи към състава на войските на една от договарящите страни, влязат в разпореждането на другата страна, то тяхното командуване се запазва за техния законен началник, който във всички стратегически операции, обаче, се подчинява на главнокомандующия на страната в разпореждането на която е поставен.

В случай на съвместни военни действия против Турция, върховното командуване на Вардарския театър, съгласно чл. IV от настоящата Конвенция, се предоставя на Сърбия, ако на този театър оперират нейните главни сили, надминаващи по численност българските войски.

А в случай, ако главната сръбска армия не върши операции на Вардарския театър или нейните сили бъдат по-слаби от българските, – то главното командуване на означения театър се предоставя на Българския военноначалник.

Чл. VІІІ. – В случая, когато войските на двете договарящи се страни се намират под единолично командуване, то всички заповеди и разпореждания относително стратегическите и технически операции, – ще се издават на двата езика сръбски и български.

Чл. чл. IX, X, XI, XII и XIII се отнасят до второстепенни постановления за продоволствието и издръжката на съюзническите войски, до превозването на ранените и болните, погребението на убитите и т.н.

За разпределението на трофеите. За назначението на особни делегати при щабовете за взаимни сношения. За поправката на съобщителните средства. Относително различните други въпроси – предоставя се на началниците на Генералния щаб на двете държави да влязат в бъдеще в по-нататъшни преговори.

Чл. XIV. – Настоящата Конвенция влиза в действие от деня на нейното подписване и остава в сила до изтичане срока на Договора за Дружба и Съюз, към който тя се прилага като съставна част.

Белград – София – 29 април 1912 г.

Подписали Конвенцията:

Крал Петър - Крал Фердинанд

Милованович - Гешев

Генерал Путник - Генерал-майор Фичев”

 

И така най-важния документ от Сръбско-българския договор е подписан и ратифициран; и за това веднага след подписването му от Петроград разпореждат да се отпусне на Фердинанда искания ... заем.

 

ІV. Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на външните работи.

Условията на тримилионния заем на цар Фердинанда. – Собственоръчната разписка на Фердинанда от 2 септември 1912 година (Факсимиле).

 

В заседанието на Народното събрание от 11 март 1918 год. (виж бр. 15 и 16 на „Соц[иалистически] Преглед” - в списанието грешно е набрана като година 1917 г. – бел. Ц.Б.), др. Н. Харлаков, видински народен представител, е прочел и останалите документи от Руската тайна политическа архива относително условията на тримилионния заем, даден от руското царско правителство на цар Фердинанда, за подписването на Сръбско-българския политически договор и Военната конвенция от 1912 г., с която България даваше съгласието си за дележа на Македония, и косвено се обвързваше да воюва със Сърбия и Русия против Австрия и Централните държави в една евентуална европейска война.

Тия документи, напечатана в четвъртия сборник на Народния комисариат по Външните дела от 1917 год. са следните:

 

„№ 58. Условията за заема

До Негово Превъзходителство С. Д. Сазонов.

Твърде секретно.

Милостивий Государь

Сергей Дмитриевич,

Имам чест да препратя на Ваше Превъзходителство преписа от верноподаническия ми доклад, удостоен с Височайше утвърждение от 9 този юли 1912 год., относително приемането за сметка на Държавното Казначейство ежегодния разход от 60 000 франка, равни по паритет на 22 500 рубли, които съставляват част от погашението по отпускания на Българския Цар Фердинанда заем от 3 000 000 франка.

От тоя доклад, Ваше Превъзходителство ще благоволите да видите, че се предполага да се даде на Българския Цар Фердинанд от сумите на министерството на Императорския Двор заем от 3 000 000 франка със срок 25 години и 7 месеца, считани от деня на неговото даване.

Според този заем, Цар Фердинанд ще плаща 5 % годишни лихви, т. е. 150 000 франка, а Държавното Казначейство за погашението на тоя заем ще доплаща на Министерството на Императорския Двор по 60 000 франка според точно направената сметка.

Вследствие на това имам чест най-покорно да моля Ваше Превъзходителство да не отказвате да ме уведомите за съгласието на Цар Фердинанда да получи този заем на указаните условия, а така също по какъв начин ще бъде угодно на Негово Царско Величество да го получи.

Ползувам се от случая да Ви моля, Милостивий Государь, да приемете уверението в съвършеното ми почитание и искрена преданост.

(подп.) Коковцев.

12 юли 1912 г. № 51.”

* * *

„№ 59. Разписката

София, 6 октомври 1912 г.

До Негово Високопревъзходителство С. Д. Сазонов

Твърде поверително.

Милостивий Государь

Сергей Дмитриевич,

Като се позовавам на моите лични секретни телеграми, имам чест при настоящето да препратя на Ваше Превъзходителство заемното писмо на заинтересованото лице от 2 септември тази година.

Приемете, Милостивий Государь, уверение в дълбокото ми уважение и съвършена преданост, с които имам чест да бъда на Ваше Превъзходителство покорен слуга.

(подп.) Неклюдов.”

 

„Аз долуподписания удостоверявам с настоящето, че днес, 2 септември 1912 година, получих на заем от Руското Правителство сумата в размер три милиона франка в злато, която се задължавам да заплатя на същото Руско Правителство заедно с припадащите пет процента годишно за ръст и погашение, или всичко се задължавам да изплащам с еднакви полугодишни платки в размер седемдесет и пет хиляди франка златни всеки първи март и първи септември, начевайки от първи март 1913 година, до окончателното погасяване на цялата заета сума в продължение на двадесет [и] пет години и седем месеца. Изплащането на гореспоменатата сума гарантиран специално със собствения мой недвижим имот, който се намира в България в околността на гр. София, а именно с частно мен принадлежащия като собственик Дворец под названието Дворец „Врана", с всички приписани към тозн дворец други постройки и земята на пространство четири милиона квадратни метра, оценявани на около три милиона франка златни.

В удостоверение на всичко гореизложено подписвам.

Гр. София, 2 септември 1912 година.

Фердинанд".(22)

 

И така, нека рекапитулираме фактите и данните.

На 9 юли 1911 год. се закри V Велико Народно Събрание, което измени чл. 17 от Конституцията даващ право на цар Фердинанда да сключва тайни политически договори с чужди държави без знанието на Народното представителство.

Веднага след това руската, сръбската и българската царски дипломации се залавят за работа по сключването на сръбско-българския политически съюз върху дележа на Македония. Тези преговори продължават до 29 април 1912 година.

През септември 1911 г. министърът на финансите Тодор Тодоров, а след него и началникът на Тайния кабинет на Фердинанда, Добрович, се явяват пред руския посланик в София А. Неклюдов, да го молят да посредничи пред руското правителство за отпущането на един заем на цар Фердинанда от 3 000 000 лева, като описват с черни краски „плачевното положение на финансите на българския дворец". Неклюдов, който добре познава и финансите на цар Фердинанда и неговата алчност, обещава да направи тая услуга.

В това, време преговорите за сръбско-българския съюз продъджават.

На 12 ноември 1911 г. Неклюдов пише своето „частно, твърде секретно" писмо до товарищ министъра на външните работи А. А. Нератов, в което настоява да се даде искания от Фердинанда заем „без всякакъв пазарлък", бързо, съвършено негласно и любезно, както подобава между джентлемени, за да се тласне окончателно Фердинанд и българската политика в обятията на руската политика.

Руското правителство очевидно се е съгласило, то е обещало да даде искания „заем". Преговорите за сръбско-българския съюз продължават. Заемът е обещан, но не се дава.

На 29 февруари се подписва политически „Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия". Заемът още не се дава.

15 дни след неговото подписване се, започват преговорите за Военната конвенция между България и Сърбия. В началото на април сръбското правителство изработва един проект, който българското правителство не е могло да възприеме изцяло, защото са възникнали спорове по въпроса за съвместното командуване. Обещаният заем още не се дава. В края на месец април 1912 год. началниците на двата Генерални щаба Путник и Фичев се събират в Буково, около Неготин (Сърбия), изработват окончателния текст на Военната конвенция и на 29 април я подписват. – Заемът още не се дава.

Крал Петър веднага я ратифицира, а Фердинанд в продължение на цял месец се колебае да я ратифицира, поради което той се скрива в двореца Врана и не приема дори и министрите си. При тия условия, разбира се, че руското злато, макар и обещано, още не му се дава.

Към 20 май Фердинанд най-сетне ратифицира Конвенцията, и Спалайкович бърза да я занесе в Белград, където пристига на 21 май. На 22 май 1912 г., руският посланик в Белград Н. Хартвиг, пише на Сазонова за това и му изпраща препис от най-важните постановления на тая Конвенция. Писмото на Хартвига пристига в Петербург през юни.

Сега вече няма никакви пречки за отпущането уговорения заем от 3 000 000 златни франка на Цар Фердинанда. В края на юни или началото на юли 1912 г. руският министър на финансите Коковцев представя на Императора своя доклад, да разреши отпущането на тоя заем от сумите на Министерството на Императорския Двор, с условие, Фердинанд да плаща в продължение на 25 години и 7 месеци годишно по 150 000 франка, които съставляват по 5 % годишни лихви, а Руското Държавно Казначейство да доплаща на Императорския Двор по 60 000 франка годишно за погасяването на тоя заем.

На 9 юли 1912 г. императорът дава съгласието си. На 12 юли Коковцев съобщава това на Сазонова и го моли да вземе съгласието на Фердинанда относително условията, а така също „как ще бъде угодно на Негово Величество да получи златото".

През юли и август очевидно се съобщава това на Фердинанда, получава се неговото съгласие, както и указанието, как и где да му се броят парите. До края на м. август златото пристигна в София и на 2 септември се брои на цар Фердинанда, срещу собственоръчно написана и подписана от него разписка.

На 2 септември Фердинанд получава от Руското правителство 3 000 000, и словом три милиона златни франка, а на 17 септември същата година България и Сърбия обявяват обща мобилизация на всички свои въоръжени сили за война срещу Турция, която се обявява на 5 октомври. С една реч, след получаването на златото веднага се туря в действие сръбско-българската Военна конвенция и съюзния договор, за дележа на Македония и разграбване на турското наследство.

На 5 октомври се обявява войната, а на 6 октомври 1912 год. руският посланник в София А. Неклюдов бърза да изпрати по С. Д. Сазонова, руския министър на Външните работи, „заемното писмо на заинтересованото лице от 2 септември (разписката на Фердинанда)".

…………..

Подкупът на цар Фердинанда, чрез който българската политика бе вързана за колесницата на руската царска политика, е направен във формата на заем, който уж ще се изплаща в продължение на 25 години, за да може руското правителство да има Фердинанда вързан в ръцете си в продължение на целия тоя период. Че това не е заем, а подкуп, за това свидетелствува обстоятелството, че фактически не е внесена нито една от уговорените полугодишни вноски, за погасяване на лихвите, когато според условията първата вноска от 75 000 лева трябваше да се внесе на 1 март 1913 година. Цар Фердинанд се оплакваше, че е много заборчал и че за него било съсипателно да дългува на Българ[ската] Народна Банка 2 000 000 с 7 % годишни лихви, че за него било твърде унизително всяка година да променя полицата си на Народната Банка, и да зависи от „това емисионно, но в същност не държавно учреждение". В действителност обаче, той никога не е променял полицата си към Бълг[арската] Народна Банка, нито пък е плащал лихвите й. Защото полицата му е минавала по книгите на Бълг[арската] Народна Банка, като безимен съкровищен бон, секретът на който е знаел само управителят на Банката (тук се крие тайната за несменяемостта му...). Своите задължения към Банката Фердинанд не плати и след получаването на трите милиона франка руско злато, макар че с тях той искаше да ликвидира това унизително уж за него задължение. Своята полица към Бълг[арската] Народна Банка, той уничтожи едва неделя преди абдикацията си, като прехвърли задължението си към друго лице, т. е. като замени старата полица с нова полица, която ще продължава да минува по сметките на банката като заем срещу безимен съкровищен бон на един персонифициран фалирал институт.

………....

Когато на 11 март 1918 година напечатаните сега документи бяха изнесени от трибуната на Народното събрание, впечатлението беше потресаващо между депутатите и публиката. Нито един депутат, нито един министър нема смелостта да се застъпи за честта на своя господар. В същото заседание бившият министър Тодор Тодоров беше заставен да потвърди факта за водените от него преговори. Той заяви, че действително през 1911 година, между него и руския посланик е станало дума за трудното финансово положение на двореца и за един частен заем на Фердинанда в Русия, но какво е станало, по-сетне, той не знае. Мълвата за подкупа на Фердинанд бързо се разнесе из столицата и провинцията. В двореца настана грозна суматоха и буря. Никой не можеше да се доближи до разсвирепелия рушветчия, без да бъде малтретиран. Под наркоза на спирта, който задушаваше уязвеното честолюбие, хвърчаха бутилки, най-улични унгарски и български псувни, раздаваха се щедро плесници и ритници... Радославов е бил най-безпощадно изруган, защото не защитил нито с една дума господаря си, когато той не прощавал никому в Камарата и най-малкото обвинение против последния свой стражар...

Един от видните правителствени депутати, току-що завърнал се по онова време от Букурещ, разказва за срещата си с едно от най-приближените до Фердинанда лица, няколко дни след това, което носело отпечатъка на дворцовите свирепи буйства... –„Какво ви е, Ваше Височество, да не би да се безпокоите за военното положение на България, за съдбата на Добруджа?... - Уверете Негово Величество Царя, че всичко отива добре, Добруджа цяла ще бъде наша. Успокойте се, успокойте и него. Всичко отива добре, отлично!" Депутатът не можал да разбере слабото действие на благоприятните вести донесени от Букурещ, предавани на това високопоставено по рождение дворцово лице, докато не срещнал едного от дворцовите офицери, който му разказал за зверщините, които се разиграват в двореца в свръзка с разкритията по подкупа на Фердинанда, същият Фердинанд, който през 1913 година, обвинил Данева, че продал България на Русия за един милион рубли...

Същият депутат на 3 октомври 1918 година, в деня на Фердинандовата абдикация, казваше: «Прочетените в Камарата документи за Цар Фердинанд бяха последния морален удар, които го съкрушиха. Те го направиха невъзможен повече в България и той трябваше да си отиде”.

Струва ни се, че тоя почтен депутат не бе напълно прав, защото, перефразирайки думите на Неклюдовия рапорт Фердинандовия подкуп, ние можем да кажем: „Човек, който е способен да търгува със своето политическо влияние, бидейки на трона или до трона – няма никакъв морал.” Подобни хора отстъпват полесражението не вследствие на някаква морална необходимост, а под натиска на грубата сила. Фердинанд бе изгонен под натиска на грубата сила на въстаналия въоръжен български народ, който даде повече от 2000 жертви пред вратите на София.

Публ. в сп. „Социалистически преглед”, бр. 15, 16, 19, 20. С., 14 юни – 19 юли 1919 г.

--------------------

(1) Никола Иванов Харлаков (1874, Габрово – 1927, Москва), български политически деец, учител, публицист; член на ЦК на БРСДП и представител в Международното социалистическо бюро, секретар на Общия синдикален работнически съюз, създател на  Работническа комунистическа партия, която по-късно се влива в БКП (т.с.); участник в Македоно-одринското освободително движение - ВМОК, ВМОРО, Македонската федеративна организация и ВМРО (обединена); редактор на в. „Реформи“, сп. "Пролетарий" (1905–1908), главен редактор (1924–1927) на печатния орган на Балканската комунистическа федерация "La Federacion Balkanique" и на редица други вестници и списания - „Учителски другар“, „Начало“ и др.; депутат в ХVI-то и ХVII-то ОНС (1913–1919) като независим социалист. Взема участие в Балканските войни (1912–1913) и в Първата световна война (1915–1918).

(2) Параграф 2 от Тайната спогодба между България и Германия, подписана в София на 24 август 8/ 6 септември 1915 г. третира въпроса за Южна Добруджа и корекция на Берлинския договор. Дословно текстът гласи: „В случай че Румъния, през време на настоящия конфликт, без всяко предизвикателство от страна на Българското Правителство, нападне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съгласи, щото България да анексира отстъпените с Букурещкия Договор територии на Румъния, както и да се направи една поправка на румъно-българската граница, определена от Берлинския Договор.” Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947). Най-важните договори за България. Съст. Ц. Билярски. С., 2009, с. 138.

(3) Става дума за тайното приложение към Сръбско-българския съюзен договор от 29 февруари / 13 март 1912 г., където се определят и безспорната и спорната зона в Македоиня. Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947), с. 75-77.

(4) Дмитрий Константинович Сементовски-Курило, руски дипломат; дипломатически агент и генерален консул (1906-1909) и пълномощен министър (1909-1911) в София.

(5) Става дума за Сборника секретни документи от архива на бившето Министерство на външни работи. Издание на Народния комисариат на външните работи. Петроград, Декември 1917 година, стр. 168-179. (ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 440, л. 1-5. Препис. Ръкопис на руски език.) Цялостият превод на български език вж. в Цар Фердинанд – циник, измамник, лицемер. Съст. Ц. Билярски. С., 2009, с. 78-83.

(6) А. Д. Нератов е същевременно шеф на Тайната дипломатическа преписка и Тайната архива при Министерството на външните дела. Бел. „С.П.”. Анатолий Анатолиевич Нератов (1863–ок.1929), чиновник в Азиатския департамент и заместник-министър на външните работи на Русия (1910-1917).

(7) Анатолий Василиевич Неклюдов (Нехлюдов), род. 1856 г., камерхер, действителен статски съветник, дипломат, посланик в София (1911-1913), посланик в Стокхолм (1913), съветник в Руското посолство в Париж, извънреден посланик и пълномощен министър в Швеция (1914-1917), посланик в Мадрид (април-август 1917), от 1917 г. е в емиграция; масон.

(8) Сергей Дмитриевич Сазонов (1860-1927), руски дипломат, министър на външните работи на Русия (1910-1916), посланик в Лондон (1916-1917).

(9) Клементина Сакскобургготска (1817-1907), княгиня, майка на цар Фердинанд и дъщеря на френския крал Луи Филип Орлеански.

(10) Милан ІV Обренович (1854, Яш – 1901, Виена), сръбски княз (1868-1882) и крал (1882-1889), син на Милош І Обренович.

(11) Владимир Николаевич Коковцев (1853-1943), руски държавен и политически деец, финансист и банкер, граф (от 1914 г.), държавен-секретар и член на Държавния съвет, сенатор, министър на финансите на Руската империя (1904-1914 г., с прекъсване 1905-1906), председател на Министерския съвет (1911-1914), от 1918 г. е в емиграция.

(12) Митрополит Фирмилиан (1852, Белград – 1903, Белград), приема монашески сан през 1869 г., възпитател на сръбския крал Александър Обренович, архимандрит на Сръбската православна църковна община в Чикаго (от 1891), администратор на Гръцката митрополия в Скопие (от 1897), скопски патриаршески митрополит (1902-1903). Заради неговото ръкополагане за скопски митрополит възниква т.н. Фирмилианов въпрос, който е разрешен под натиска руската дипломация, Вселенската патриаршия и сръбското правителство пред Високата порта и поради пасивността на русофилските правителства в България. Неговото назначение е първата най-голяма победа на сръбската пропаганда в борбата й с Българската екзархия в Македония. Умира в Белград, но по негово желание е погребан в Скопие в двора на църквата “Свети Спас” в Скопие. След смъртта на Фирмилиан начело на Скопската митрополитска катедра са назначавани също сърби за митрополити – Севастиан (1904-1905) и Викентий (1905-1915).

(13) Стефан Паприков (1858, Пирдоп – 1920, София), генерал. Началник-щаб на Западния корпус по време на Сръбско-българската война (1885). Министър на войната (1899–1903), министър на външните работи (1908–1910), пълномощен министър в Петербург (1906, 1910–1912), член на българската делегация на Лондонската мирна конференция през Балканската война (1912-1913).

(14) Димитър Петков (1858, с. Башкьой, Тулчанско – 1907, София), общественополитически и държавен деец, журналист, лидер на Народнолибералната (Стамболовистка) партия, кмет на София (1887–1893), министър–председател (1906–1907). По това време е министър на вътрешните работи в правителството на ген. Р. Петров.

(15) Д-р Петър Гудев (1863, Градец – 1932, София), политически и държавен деец, член на Народнолибералната (Стамболовистка) партия. Председател на XII Обикновено народно събрание (1905–1907), министър-председател и министър на вътрешните работи (1907–1908). Под псевдонима Б. Петвеков издава през 1908 г. "Историята на Източния въпрос преди Освобождението на България".

(16) Александър Радев (1864, Битоля – 1911, Виена), министър на правосъдието в правителствата на П. Каравелов и д-р Ст. Данев и на народното просвещение в Даневото правителство.

(17) Светислав (Света) Симич, сръбски дипломатически представител в София, началник на Просветното отделение в сръбското Министерство на външните работи, един от ръководителите на сръбската пропаганда в Македония, началник на Консулския отдел във Външно министерство в Сърбия.

(18) Николай Генрихович Хартвиг (Гартвиг) (1857, Кавказ – 1914, Белград), руски дипломат (1875-1914), от немски произход, посланик в Персия (1905-1907), бил е на дипломатическа работа в България и в Близкия изток; участва в мирните преговори с Япония след Руско-японската война, извънреден и пълномощен посланик в Сърбия (1909-1914).

(19) Генерал-войвода Радомир Путник (1847-1917), сръбски военачалник, участник в Сръбско-турската война (1876), в Сръбско-българската война (1885), началник на Сръбския генерален щаб, командващ сръбските войски през Балканската война (1912-1913) и в началото на Първата световна война, военен министър (1904-1905, 1906-1908, 1912). Ген. Иван Фичев (1860-1931), министър на войната (1 септември 1914 - 6 август 1915) в правителството на д-р В. Радославов. През Балканската война е началник-щаб на Действащата армия, член на Българската делегация, подписала Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.), пълномощен министър в Румъния (1921-1923), член на БАН. Вж. Ив. Фичев, Балканската война (1912-1913). Преживелици, бележки и документи. С., 1988.

(20) Петър І Карагеоргиевич (1846, Белград – 1921, Белград), сръбски крал 1903-1921), възкачил се на сръбски престол след убийството на крал Александър Обренович, син на княз Александър и баща на крал Александър І Карагеоргиевич.

(21) Мирослав Спалайкович, сръбски дипломат, пълномощен министър в София (1911-1914).

(22) По-долу на с. 8 и 9 е отпечатано факсимиле от саморъчно написаната и подписаната от Фердинанд разписка на руски език, което е озаглавено: „Фотографическа снимка. От собственоръчно написаната и подписана от цар Фердинанда разписка. (факсимиле).