ЧАСТ 2

IV. РЕВОЛЮЦИОННИТЕ БОРБИ В МАКЕДОНИЯ.

Техника и тактика на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Основателите на революционната борба, както знаем започват от Скопския революционен окръг. В първите пет години, мнозинството от най-добре подготвените се намираха на работа в градовете Щип, Велес и Скопие.

Дамян Груев, Гоце Делчев, Тодор Лазаров, Мише Развигоров, Ефрем Чучков, Илия Муфтийски и Спиро Келеманов в Щип, образуват ядрото, което започва да строи революционната борба.

Петър поп Арсов, Велко Думев, Андрея А. Корабаров, Трайче Христов, Иван Панче Варналиев, Димче Заеков, Диме и Йордан Петре Варналиеви – във Велес са първата революционна група за работа.

Александър К. Чакъров, Георги Иван Петров и Ангел Димитров – са в село Виница (Кочанско).

Този състав от работници, е създаден както виждаме, от лицата които изнесоха революционната борба в последующите години и останаха и до днес най-великите творци на македонската революционна борба, в пътя на самостоятелността и независимостта в устройството на македонската земя за свобода. Петимата:  Петър поп Аpсов, Пере Тошев, Тодор Лазаров, Дамян Груев и Гоце Делчев, бяха и остават изразители и работници за самостоятелна автономна Македония. Както ще видим после, те никога не са пропускали моментите, не са се отвличали от своята пряка задача. Първа тяхна работа беше, да устроят пътища за съобщения. Нуждата от защита на лицата и групите и от евентуална акция за нападение срещу враговете и провинените из средата на поробените народи, – наложи образуване на терористически групи въоръжени с револвер и кама.

В това време, учителството – граждани и селяни, съдържаха органически страх. Не бе лесна работа да турнеш на пояса, нож, кама, револвер. Да тръгнеш нощем из улиците на града въоръжен; да пътуваш от едно село в друго, да се срещаш с представители от всички видове на турската държавна власт. Тази нужда погълна изцяло ръководителите. Тя им наложи да вземат от народа това, което той имаше. При пълното твърдо убеждение на ръководителите, че трябва да се спазва желязната логика, която налагаше по-напред умствено да бъдат подготвени членовете на революционната организация, след което да им се дава оръжие, или сами да съзнаят нуждата от въоръжаване. Първите терористи и куриери, потребни за техническото устройство бяха вербувани из средата на всички съсловия на народа. Между тях имаше търговци, орачи, занаятчии овчари, козари, воловари, гайдарджии и др. Това стана много естествено, защото нуждата го наложи. Трябваше да се обезпечи кореспонденцията, пощенската служба и движението на дейците с пътища най-безопасни. Направени добре шосета и пътища бяха малко. Вън от това, бяха завардени от поставените полицейски и военни участъци, каквито имаше на всяка височина долина и завой в пътните съобщения. Революционни пътища се строеха в непроходимите места, през баири, гори и планини, където живеят овчари, козари и говедари, затова първи те станаха служители и пазители на свещеното дело. Културни пътища даваше железопътната мрежа, която свързваше града Солун със Скопие, Битоля, Серес и Одрин. Централният комитет имаше възможност, да си служи с чуждите пощи (предимно австрийската), които съществуваха в Солун. Солидна техника бе построена, с помощта на българските търговски фирми, които със стотини пренесени от цяла Македония, образуваха българската търговска организация в Солун. Тяхната услуга бе много голяма. Те даваха възможност всички пратки от книжа и оръжия, да се пренасят там където е потребно, така, че първите години изпълнява, най-добрата работа, най-сполучливо. Окръжният комитет в Щип, строеше революционната мрежа, чрез село Виница, където ставаше пазар и всяка сряда, дохождаха всички селяни, заселени в планините Плачковица и Осогово и много търговци от градовете Щип, Кочани, Кратово, Пехчево, Радовиш и др. Виница бе центърът на срещите, на приемането и предаването революционни предмети. От там се разклоняваха пътищата на движението за Кочани, Кратово и Паланка, за Блатец, Царево село, Пехчево, Владимирово, Берово, Нивичани и Струмица. Така, естествено всички българи, които чувствуваха у себе си съзнание да се борят за свобода и всички други, които живееха подвижно или бяха заселени на места потребни за революционните пътища, станаха членове на революционната организация. Първите активни дейци, в мнозинството си бяха неграмотни. Давидко Христов от село Търново – Паланечко, Спас Гарда от Станци, Георги от Дренък, Никола, Антон и Георги Сарафски от село Саса, Митю Георгиев от Киселица, Ангел Димитров от Виница, Коле-циганчето от Селник, Глигор-зверката от Будинарци, Тасе Павлев от Робово, Тошо-гаидарджията, Васе Георгиев-шупарлията, от Владимирово (Малешевско), Атанас от Нивичани (Струмишко), Гоце от Тодорак, Атанас от Гърдобор, Станиш от Грамадна (Кукушко), Христоман и Ефтим от Дедино (Радовишко) – заедно с много други, станаха първите куриери, първата въоръжена стража на организацията. Почти всички са неграмотни.

Нуждата от просветени хора бе голяма. Македония не бе бедна духом, а турската държава, патриархална в своето устройство, неспособна да задържи своето богатство за себе си, изгонваше просветените свои граждани.

Културна България привличаше, даваше работа за да обезпечи развитието на своето прогресивно устройство. Там, хиляди учени-македонци, строяха живота. От това положение учебното дело в Македония, особено в селата се намираше в ръцете на технически слабо подготвени служители. Имаше учители, които са учили псалтир и наустница; от певци в мънастири и черкви, са станали учители. Имаше други, които са свършили, трети, втори и мнозина първи клас – учителствуваха. Ръководящите революционната борба, обърнаха главното си внимание към училищата. В Скопие – учителите, членове на организацията, редом с учебната програма, започнаха да предават революционна програма на учениците. Така Димитър Мирасчиев, Андрея Чивчи Христов, Петър Михов, Йосиф Даскалов от Кратово и стотини други във всички други градове на Македония и Одринско, започнаха да образуват революционни кружоци в училищата, от което очакваха устройството на най-добре подготвените кадри, потребни на задачата, която още в първите години, изрази своята сложна фигура. Наложи се дълбоко замислювание. За въстание, за масово въоръжаване, качествено хора нямаше. За възпитание, за умствено съзнание, за всяване на безстрашие у народните маси – полето бе широко. Това стана най-главната цел. Ала животът бързаше. Всекидневните картини на тежко народно страдание, се трупаха една върху друга.

В Овче поле, което е голяма житница, трудът на българина и българката се изсмукваше от турци бейове, притежатели на чифлици. Почти всички бедни селяни от Кумановско, Паланечко, Кратовско, Кочанско, Щипско и Велешко със своите жени и дъщери, цяло лято отиваха на работа в Овче поле, където срещу малко пари и прехрана, увеличаваха богатствата на турци и чорбаджии, а най-тежкото което ставаше, бе мърсотията, която мнозина турци извършваха. Красивите моми често не се връщаха в къщи. Биваха заграбвани на сила, откарвани в турските хареми. Албанците-планинци, с които граничи Македония – хора най-слабо културни, живееха в непроизводителна земя, все кога диреха своята прехрана чрез грабеж. Организирваха се във въоръжени групи, от по 100–200–300–500 души. Слизаха от планините и ограбваха цялото имане на села и градове, като Струга, Охрид, Дебър, Кичево, а много често стигаха до Крушово и Велешко, Скопско и Кумановско.

В 1883-1884 г. селата: Папрадища и Ореше бяxa ограбени от албанци, които им взеха всички овце и волове, цялата храна и облекло и изгориха къщите им. Такива ограбвания бяха постоянни и всякога придружени с безчестия и заграбвания на жени. Турската държавна власт не можеше, безсилна беше да даде защита на живота и имота. Срещу дивите албанци, трябваше народна въоръжена сила. Селяните чифликчии, които обработваха земята в Македония и Одринско, всякога бяха изложени на поругание и ограбване.

Турците в градовете, в мнозинството си живееха без да се трудят. Българите-търговци и занаятчии, имаха изгоди от това, прогресираха, ала безправието, пораждано от лошото турско управление, посочваше им пътя на свободата. Започнаха да се редят под знамето на революционната организация. Националната борба между гърци и българи, която се водеше в Солунски, Битолски и Одрински вилаети, даваше жестоки картини. Българите постоянно застрашавани от гърци и турци, диреха защита в Революционната борба. Сръбската пропаганда в Скопско и Битолско, на която турската държава даваше съдействие, дълбоко огорчаваше българите и така всички селяни и граждани, чувствуваха, че трябва да се обединят в едно цяло, опрени на своите сили, за да се защищават от цялата опасност, която ги обграждаше от всички страни. Животът им наложи борбата, която започна да дава своите резултати. Непокорство и съпротивление срещу държавната власт, стана система.

Селяните, прости, неграмотни, понесоха пламъка на свободата, даваха удивителни картини на себеотричане, каквато бе тази в село Дедино – Радовишко. Турската власт дири оръжие, прави обиски в къщата на поп Петър; намира една низа патрони. Арестуват попа и го подкарват за Радовиш. Селяните – членове на организацията въстават, избиват стражата, освобождават попа и всички забягват – стават нелегални. Сдружават се със стотини други нелегални, от различни райони, напуснали своите домове все по същите причини и на групи от по 35 души се движат, образуват връзка помежду си и така естествено, започна четнишкия институт своята работа в организацията.

В 48 административни околии на Македония и Одринско, бе хвърлено семето на свободата. Българите бяха организирани. В Солунско и Битолско, гъркомани се отказваха от Патриаршията. Власите правеха същото. Отваряха си училища на влашки език, временно признаваха Екзархията. Сърбоманите в Скопско правеха същото, ставаха членове на организацията, напускаха сърбизма. Това радостно положение, бързината с която се развиваше, откриваше всички дефекти, посочваше всички нужди, които бяха потребни на Вътрешната организация, на която задачата бе да създаде по-съвършена форма на управление, където 5 народности да намерят равноправие във вътрешното свое устройство, което стоеше зле.

Нуждата от добро оръжие, от военни инструктори, от подготвени апостоли, агитатори, от материални средства, не можеше да се удовлетвори от вътре. Така, събрани всички нужди, наложиха на Централния комитет, да изпрати в чужбина свои представители. България бе държавата – длъжница на своята сестра Македония. Затова, представителите на Централния комитет, най-напред се упътиха към нея.

На 28 декемврий 1895 год., Гоце Делчев в качеството си представител на Българския Централен Μ. Ο. Р. комитет, дохожда в София, снабден с пълномощно от Ц. К. което гласеше: „Централният к-т, изпраща Ахил в България, със задача да възпрепятствува на всяко външно вмешателство, в работите на революционната организация в Македония и Одринско. Всички, които милеят и желаят да се посветят, да служат за извоювание Автономна свобода, да заповядат, вратите име са отворени“.

Борбата е започната. За всеки българин има място, всяка жертва се посреща с открити обятия.

Гоце Делчев предлага разбирателство с Върховния Макед. комитет. Среща се с председателя генерал Николаев, и при третирането на въпроса, генералът отказва да влезе във връзки с Вътрешната Револ. организация. Гоце Делчев отива при комитета на отцепниците, при Антон Бозуков, където бива приет дружелюбно и се образува революционна връзка, която главно се опира на младите офицери, които бяха хвърлили униформата, които изнесоха боевата страна на въстанието в 1895 година, организирано от софийския Върховен македонски комитет. Главната задача на Делчева в тоя момент бе, да осветли всички обществени среди, да ги запознае с плана на Вътрешната организация. Да докаже, че борбата за свобода е далеч, от деня за въстание. Дълга упорита борба, в пътя на революционното възпитание, трябва да се води, за да може народът – роб самичек да повдига въстания, за своето освобождение. След завършването на тази негова цел в София, в първите дни на месец януарий 1896 год., Делчев дохажда в Кюстендил. Срещна се с Никола Зографов, с когото бе в писмени сношения. Двамата отидоха при председателя на Кюстендилското македонско дружество – Ефрем Каранов, стар учител, книжовник, на когото Делчев обясни всичко, което до сега сме изложили. Каранов, радостно, дълбоко се разчувствува, след което каза следните думи: „При това положение, създадено в Македония и Одринско, всяка намеса от България, ще бъде престъпна“.

След два дена, Каранов се яви при Н. Зографов, съобщи му, че приготовлява подробен списък на всички оръжейни материали, които са останали от въстанието и ги дава на разположение на Вътрешната организация. Делчев и Зографов почнаха обсъждането на плана, който трябваше да се осъществи. Сношенията с Вътрешната организация се започнаха върху следната основа: Зографов остава представител на Централния комитет, който ще ръководи лицата и групите, които в бъдеще ще бъдат потребни за делото на борбата. В тоя момент, действията се развиваха в строго централистична насока. Във всеки град една личност стоеше на лице, която действуваше с всички други лица, без да им дава възможност, да се познават един с други. По тоя начин, тайната се запазваше. И при откритие от властта, малцина попадаха в нейните ръце.

В Скопския окръг, градските и селски комитети бяха на местата си. Виница, Кочани, Кратово и Паланка, заповядаха на своите хора в селата Търново, Саса, Киселица и Лешко, да посочат у кои хора имат доверие по границата, в българска територия. Те посочиха: Петре Христов, Стоян Станков, от с. Коприва, Стаменко Жежов – с. Гюешево, Стоян Николчов – с. Сажденик, Веселин Полеганов – с. Червена ябълка, Васе Колев, Петре поп Димитриев – с. Ветрен и Васе Божков от с. Църварица. Така всеки със своя доверен другар, започна да пренася от едната в другата страна кореспонденция, хора и всичко каквото бе потребно; главно книжнина, револвери и ками. След нареждането на пътищата, Гоце Делчев си отиде обратно в Македония. Тогава той бе легален и се движеше преоблечен в селски дрехи, с потурки, царвули и шопска шапка на главата.

След една обиколка, която направи, започвайки от Щип през Пехчево, Вадимирово и Берово, той мина в Джумайско, свърза градовете Джумая с Дупница, където ръководител стана Никола Малешевски.

В средата на 1896 г. Гьорче Петров дойде за постоянен представител на Центр. К-т в София. Започна да се набавлява систематично всичко онова, което липсваше на борбата и борците в Македония и Одринско. Създадоха се младежки и ученически кружоци в София, Кюстендил, Дупница, Самоков, Пловдив и другаде. Повикаха се децата на революционно възпитание и подготовка. Купиха се хиляди екземпляри революционни книжки, които се изпращаха в Македония. Ками и револвери се набавляваха и се изпращаха в голямо количество. Къси пушки, бердани и мартини, бяха много потребни, и мъчно се намираха неподрязвани, излезли от фабриката къси. Такива бяха много нужни, защото подрязаните нямаха верен прицел. Манлихери пушки тогава най-трудно се намираха. Трябваше да се построи фабрика за бомби. Тя бе построена в с. Длъсчево (Събляр). Пренасянието на десятки хиляди кгр. чугун, английски кокс и специална пръст за калъпи, изискваше грамадни средства. Майстори специалисти, техници, за да фабрикуват бомбите, се изискаха от арменския революционен комитет. Изработената стока заедно с револвери, патрони и революционни книги, трябваше да се пренася през границата от хора на гръб. За изнамирание на материални средства и изпълнение на тази тежка работа, се образува „Таен Макед. Одр. Револ. К-т – „Труд“, с управител Н. Зографов, касиер Петър Начев, съветник Пеню Тодоров. Комитетът „Труд“ доби пълномощия от Централния комитет, за да действува от негово име. Така на осмия месец от започване на работата, революционният механизъм бе построен. Много складове на книжарници и взривни вещества бяха изпразнени и пренесени в Македония. Много революционни дарове, от най-далечните градове на България, Добрич и Силистра, украсяваха и кичеха юнашките плещи на борците в най-далечните революционни райони на Лерин, Охрид и Струга.

Гьорче Петров успя да нареди по цялата турско-българска граница революционна мрежа. В същото време, Даме Груев действуваше в Битолския Революционен окръг. Нареждаше градски и селски комитети, свързваше дейността си със Солун. С помощта на отделни лица, власи, албанци и гърци, той успя да нареди революционни сношения с Гърция и Албания, от където започна снабдяването с оръжие и други нужди на Битолския революционен окръг.

Петър п. Арсов действуваше по пътя Скопие–Велес–Солун. Неговия технически план е подобен на плана на Раковски – широко гледа на бъдещето, допуска, че ще настъпи съзнание у турци, албанци и сърбомани, ще разберат, че земята и свободата еднакво са нужни на всички жители на Македония. Той казваше: „Всеки от вън който ни даде свободата, ще ни вземе земята“. Така се турна начало на планомерна работа – бавно но хармонично да става въоръжаването. Започна се разбирателство между народите, живущи в Македония за извоюване задружно автономна свобода за всички. На идеалистите в мислеща България, се наложи да обърнат своите погледи към Македония. Стана нещо величествено. Всички казаха: „На революционна работа в Македония и Одринско за извоювание политическа свобода“.

Най-искрено започнаха да влизат в редовете на борбата, така наречените социалисти, които от 1890 год., бяха образували в Шумен социалистическа група, ръководена от Димитър Благоев и Янко Сакъзов, която впоследствие се пренесе в София. През това време, теорията на Маркса за социализация на производството, още не бе позната в българската земя. Научна техника в производството на живота, нямаше развита. Всичко бе в зародиш. Животът в Македония и Одринско не повдигаше икономически въпроси, защото в неговото устройство нямаше научна техника, която да открие нуждата от социализация. В Солун една ока захар (1280 гр.) струваше 0,27 ст. В Кюстендил 64 кгр. фабрично брашно струваше 9 лв., 1 ока масло 1 лев, 1 ока месо 0,40 ст., 1 яйце 0,2 ст. В Северна България се продаваше работна земя за 10 лв. декара. Между София и село Княжево се продаваше земя за 5 ст. кв. м.

В България имаше служащи на общинска и частна работа с 26 лв. месечна заплата, с тази сума хранеха семействата си. В Велес, селски учители получаваха 6 лири – 138 лв. годишна заплата. Турция даваше инвалидна пенсия 30 лв. годишно, 0,10 ст. хляб, бе достатъчна дневна храна за един човек. Социални грижи, състрадание, добродетел в турската държава имаше. Примери, като следния често се срещаха.

В Охрид, след освобождението на България, житото започва да става много скъпо. Двама българи–търговци, започват да закупват житото по 25–30 ст. оката и като събрали около 200 000 оки през месец ноемврий, когато времето става студено, снежно, започват да качват цената и за две седмици става до 5 гроша (1 лев) оката. Турците бейове-чифликчии, започват да получават оплаквания от населението, което гладува. Богатите турци, правят събрание, за да обмислят как могат да помогнат на бедствуващето население. За тази цел, всеки чифликчия си направил сметка, колко жито ще му е потребно за храна, за семе и други нужди, а разликата в повече, да я предаде на 1 комитет, образуван от самите тях. И така всеки от тях, предал своя излишък от който се образува сумата 2400 товара. И веднага излизат теляли по чаршията в града и викат: „жито на всеки, който има нужда се дава срещу 0,25 ст. оката, който има пари ще плати веднага, а който няма ще си вземе жито колкото му е потребно за да се изхрани, а стойността му ще изплати, когато има. Този благороден жест, се посреща с дълбоко облекчение, от всички бедни българи, турци. До ново жито в Охрид всички се изхранват и хамбарите на двамата спекуланти остават пълни, житото прораства, и властта ги заставя да го изхвърлят вън от града, да плащат, да понесат тежки материални загуби. Такова благодеяние, кюстендилските турци са извършвали в полза на всякога гладната Босилеградска околия. Така че в Турция, Египет и Индия, старият строй на живота, е успял да създаде много солидна организация, за висша добродетели, в пътя на страданието, към слаби и немощни, ала дойде ли въпросът до граждански и политически права, там завоевателят цял е изтъкан от жестокост и безмилостност.

На Балканите, борбата бе само политическа. Животът се строеше чрез държавни радикални реформи. Култура и просвета, бяха най-голямата нужда на народите. Свободата донасяше радикалното преустройство на живота. Социалист, идеалист безбожник, бе народното наименование на онези, които се казваха социалисти. Българската интелигенция с готовността и себеотрицанието, с което се хвърли в революционната борба, представи най-красивата българска картина. На всяка покана от ръководителите на Вътрешната револ. организация, стремглаво се надпреварваха социалисти, писатели, поети, техници, механици, подофицери и войници, кой по-напред да сложи своята буйна глава, пред олтаря на свободата. Българският народ, като един човек, с една душа тръгна към една радост, към един грях. Тази е техниката, която се създаде от Вътрешната револ. организация. Когато всички нейни ръководители бяха легални, действуваха с хладен разсъдък, защото нито един не получаваше заплата. Централният комитет, окръжните градски и селски комитети, апостоли и войводи, учители и ученици, търговци и занаятчии, орачи и овчари, даваха парите си и живота за свободата. Така, животът на Революционната борба се развиваше и растеше прогресивно. От 10 души в три месеца стават на 1000, в още други три – 10 000, в други 6 месеци 50 000. Това бързо нарастване на членовете на Револ. организация, наложи тактиката, да се вземат пари на сила. Нуждите искаха милиони, богатите не даваха много, а те трябваше да се намерят. Това стана една нова голяма опастност, една постоянна причина за афери, за отслабване на дисциплината дори и за развала между широките народни слоеве.

Когато организацията все по-широко растеше, дойде още едно предупреждение. Борис Сарафов – родом от село Либяхово (Неврокопско), популярен по превземането на гр. Мелник в 1895 год., бе поканен от комитет „Труд“, да стане член на Вътр. организация. Той отговори със следното писмо от 12 декемврий 1896 год., което гласеше: „Не съм съгласен с вашия план. Опасна е широка народна Революционна организация, която ще попречи на правилното развитие на живота в Македония. Трябва деятелност от малки революционни групи, да устройват атентати в големите градове, да застрашат европейските интереси да предизвикат намесата на великите сили“. И така в строежа на живота, който наблюдава обективно разсъждава, и който действува, постепенно се увлича и често забравя, кой е законът, уставът и правилникът, който требва да го ръководи.

 

Становището на балканските държави по отношение автономията на Македония.

Планът, автономна Македония и Одринско, ръководен и представляван от Централния Комитет на В.Μ.Ο.Р.О., наложи в своето движение на всички фактори, да се изкажат и да вземат становище срещу него. Пръв от поробените народи, арменския, подаде братска ръка, като каза: „Една е нашата участ, един е врага, трябва да намерим допирни точки и със задружна работа да извоюваме автономията на Армения, Македония и Одринско. Старата турска държава, пое пътя на унищожението спрямо арменци и македонци. Младотурският комитет, който се ръководеше от военни, завършили образованието си в Германия строяха турската държава към конституция, към велика Отоманска империя, където всички народи, нейни жители, ще получат еднакви политически права. Тази тяхна основа им наложи враждебна акция и те я поеха. На революционната организация в Македония и О-ско, погледнаха като на българска акция, за съединение с България. С това убеждение, те обърнаха всички свои стрели, цялата си деятелност насочиха към унищожение на българите в Македония и Одринско. Стара и Млада Турция, свързаха искрено приятелство с Германия. Германци и турци, направиха съюз. Германски капитали завладяха турските пазари, строяха железници с широка цел: да се настанят, да използуват всички материялни богатства в Анадола, Египет, Африка, Индия, да застанат срещу Англия и Франция, силни конкуренти в използуване всички страни на живота. Германски инструктори дойдоха в Цариград и Одрин, под ръководството на Фондерголц паша и започнаха реорганизация, по германска военна система, на турската армия и флота. Гърция и Сърбия не само не приеха и не одобриха планът „Автономна Македония“, а както знаем, открито казваха, че в Македония и Одринско няма българи. Техният план, да завладеят Македония, всяка по отделно или задружно, се чувствуваше от всички. Затова, те срещу всяка българска акция, срещу всеки извършен акт, поставяха контра акция и по този начин и те излязоха със своя революционна организация, всяка поотделно; започнаха да организират чети и често тези чети се сдружаваха срещу Вътрешната Революционна О-ция, а турската власт, щом чуеше за сражение или стълкновение между българи, от една страна и сърби и гърци от друга, потриваше ръце и се радваше, че се самоунищожават. Румъния, имаше военен договор с Австро-Унгария, според който при бъдеща война тя ще се разширява на десния бряг на Дунава, в българска земя. Албанци и черногорци по бедност или неспособност, бяха оръдие и служители на онези, които им плащат; честно служеха на много безчестни и престъпни планове. Австрия и Русия, всяка със своя завоевателен план, внасяха голямо разстройство на Балканите. В това положение на работите, се развиваше българската държава. Княз Фердинанд, който бе по-силен от много български държавници, постепенно вземаше в свои ръце, ръководството на България. България и Русия се помириха. Вътрешното положение стана спокойно. Народната партия започна строителна работа. Правителството на Стоилова започна систематично да прилага един план, с който ясно очерта Българския държавен план, спрямо Автономна Македония. Почти целия състав на Върховния Македонски К-т, бе поканен на дипломатическа служба; почти целия състав на отцепниците – на военна служба. И двете страни приеха поканата. Другарите на Трайко Китанчев: Димитър Ризов, Тома Карайовов, Никола Наумов, Александър Радев, Андрея Ляпчев, с много други, се разделиха на две групи: едни отидоха в българските търговски агентства и дипломатически консулства на България, а други станаха фактически управници на български политически партии. Уволнените офицери–македонци, бяха приети на военна служба. Така стана отслабването на Макед. организации в България. С цялото това действие, българското правителство имаше за цел, да подчини под свое влияние всички институти, които оперираха в територията на България, за да може и българската държава, да образува единен план, за обединението на българския народ. Още тогава, за близките, които знаеха какво става, напълно се установи, че Автономна Македония не се подържа от българските управници. Младата българска държава, носеше в себе си символично красиви страници в своето устройство. Земята, която бе в ръцете на турци владетели, постепенно минаваше в ръцете на българи земледелци. Цялата световна култура, чрез създаване на научни и културни институти, се строеше, за да даде духовно и материялно всенародно развитие. Всеки човек, който стъпваше на българска територия, ставаше свободен гражданин, а всеки такъв българин, на втория ден след идването, ставаше пълноправен и пълновластен български гражданин. Славяните от Австрия и Русия се чувствуваха в България, като в своя земя. Русите–идеалисти, идваха в България, за да дишат свободен въздух, какъвто в Русия нямаха. Мнозина от тях, като Троцки, манифестираха заедно с българските социалисти и пред паметника на Левски в София, проливаха радостни сълзи, публично плачеха, за да изкажат чувствата си от свободите, които живеят в България. Обаче, успоредно с голямото добро се движеше и голямо зло. Слабото гражданско съзнание, даваше слаби политически партии, които в 1896–1897 г. бяха шест: народна с шеф К. Стоилов, прогресивно-либерална – Драган Цанков, либерална – В. Радославов, демократическа Петко Каравелов, народно-либерална, бе партията на Стамболова и социалистическа, с водител Димитър Благоев. Политическо устройство с програма и други уставни положения, почти нямаше. Общ план на действие за държавно устройство, също нямаше. Съществуваше едно надценяване, една надутост на силите, от което оставаше впечатление, че българската държава се развива неправилно политически. Втора една опасност идваше, от начина за лесно забогатяване. При всяка покупко-продажба между изселващи се турци и местните българи, имаше посредници, които станаха притежатели на грамадни пространства работна земя, пасбища, гори, блата, солници и др. В управлението на държавата, в нейните доставки не липсваха такива посредници, които често бяха министри, депутати и други първи граждани. Македонците, живущи в България, бяха съставна част от цялото добро и зло. В 1896 г., Военното министерство даде на търг една разпродажба на негодно оръжие, в която имаше посредници и търга бе възложен на братя Иванови, търговци, родом от Македония. За търговците съществува убеждение, че нямат народност и отечество. В същата година комитета „А. Бозуков“ се ръководеше от Наум Тюфекчиев и братя Иванови, от които Гьорче Петров взе 5000 пушки кримки. С този акт Гьорче Петров наруши основния принцип на Вътр. Револ. О-ция, което обясняваме по-долу. Пушките се пренесоха в Македония и Одринско и когато се поискаха патрони казаха, че те ще бъдат дадени по-късно. Това беше престъпление, голяма дипломация, мръсна измама. Гоце Делчев получи втора измама от група социалисти. На 25 декември, Коледа, 1896 г., телеграфиста Златарев в Кюстендил, задигна около 28 000 лв. от държавната хазна. Преди да избяга, по предварително споразумение, предава 25 000 лв. на Васил Главинов, родом от гр. Велес и Кипров – ученик в педагогическото училище в Кюстендил, за да ги дадат на Гоце Делчев. При среща между Делчев, Главинов и Кипров, признават че са получили сумата, но били я заровили край една река, която придошла и отвлякла парите. Така продължават да лъжат докато Главинов, Русев и др., социалисти, започнаха да издават вестник „Революция“ в София; напечатаха устави и правилници, обявиха себе си „Млада македонска революционна партия“, която ще ратува за социалистическа република в Македония и Одринско. В това време се повдигна въпрос за това тяхно престъпление, даде се мнение, да бъдат убити Главинов и Кипров, на което Гоце Делчев отговори: „Аз считам, че те се самоубиха и мъртви хора не трябва да убиваме.“ Гоце Делчев имаше способността на художник-идеалист. Той бe изключен от старшия клас на юнкерското у-ще в София, обвинен в крайни идеи... С вещина познаваше основите на социализма и тоя великан Делчев, трябваше да получи удар от социалисти като Главинова, багажа от знания на които, бе само прочитането на няколко брошури. Такова беше положението в това време. Много личности и групи вземаха каквато пожелаят инициатива. Създаваха се афери, конфликти и усложнения. Централния К-т, противно на неговото стремление, получаваше чести удари.

Местния комитет във Велес, предприема акция, за грабва едно от децата на фирмата „братя Весови“, за да вземе откуп. Властта арестува учителя Йордан Пърнаров и др. Търговеца Гьоре Войницалиев, става посредник между комитета и Весови. Съобщава, че паритe са депозирани и детето се освобождава, а пари комитета не получава. За тази измама, Димитър Мечев нанася удари със секира по главата и ръцете на Войницалиев, който остана жив и след малко години се самоуби. В Кукуш войводата, Гоце Тодорачки, заграбва едно гърче от Солун, за което иска откуп. Лично той води преговори като поверява пленника на един четник, който го оставя със слаб контрол и гърчето успява да избяга. Войводата наказва четника с две плесници. Оскърбеният четник, за да си отмъсти за обидата, една нощ при движение, застрелва своя войвода. Зачестиха такива черни картини. На много места се извършваха революц. акции, ставаха афери, за които не се вземаше съгласието, даже не се уведомяваше ЦК. Гьорче Петров се натъкна на редица опасности. Историята ще каже дали ЦК му е делигирал права, да извършва това, което той направи. Още тогава, независимостта на Вътр. организация, стана проблематична. Гьорче Петров влезе в контакт с български държавни власти. В 1896 г. полковник Цончев отива в Кюстендил, за да изследва сигурността на пътищата и достойнствата на лицата ръководители, поставени от В. Μ. Р. О. След него отива инспектора на полицията Морфов, със същата задача. Гьорче Петров пише шифровани писма, дава инструкции и за двамата поотделно, подготвя своите подведомствени, посочва им начина на срещи и отговори. Цялото това движение, очертава нуждите на българския държавен план, който се ръководи от отговорни и неотговорни държавници. Пушките, с които братя Иванови разполагаха, бяха повече от 100 000. Патроните не бяха по-малко от 20 000 000. Гьорче Петров взе пушки и даде заповед да бъдат пренесени. Пушките бяха раздадени в повече от 10 района на вътрешността. Братя Иванови, образуваха търговска мрежа. Продаваха оръжие на турци и албанци, прибираха милиони. Пушкитe на Г. Петров нямаха патрони, a бяха раздадени в села и градове. Това престъпление не може да се измери, няма равно на себе си. То внесе дисхармония, остави черно петно в Македонската революционна борба. В 1897 г. около 30 души македонци, родом от Кочанска и Малешевска околии, живущи в Кюстендил, образуват разбойническа чета, минават границата в Турция, нападат къщата на Кяазим ага в село Виница – Кочанско, залавят Кяазима, измъчват го за пари, запалват къщата, убиват семейството му. Турската власт, дирейки виновниците на това голямо престъпление, откри престъпниците, забягнали в България, поиска ги от българското правителство, което не им ги предаде. Te бяxa съдени и строго осъдени от българския военен съд, но същевременно турската власт откри в Скопския революционен окръг много хиляди пушки. Хиляди борци влязоха в турскитe затвори. Много други избягаха в България и в горите на Македония.

Скопският валия (губернатор), изпрати инспектора на полицията Дервиш ефенди, да изследва и открие истината по Винишката афера. В Щип се произвеждаше следствието. Между арестуваните бяxa учителите: Мише Развигоров, Йосиф Даскалов, Григор Анастасов, Ефтим Миладинов и др. Преводчик между затворниците и властта бе младият турчин Исмаил ефенди, син на дългогодишен учител в Солунската Българска гимназия. Исмаил ефенди, бе свършил IV клас и владееше литературно българския език. Жестоките средства на турската власт, накараха мнозина от затворниците да изгубят ума си. Обаче двама герои, две големи фигури за себеотрицание се проявиха. Единият бе Йосиф Даскалов от Кратово. Подложен на най-тежки изтезания, бива принуден да им каже: „Елате да ви открия къде са складовете с оръжие.“ Тръгват с него полицаи и заптии, отиват към Кратово; води ги в планината и като дохождат до една скала, хвърля се надолу, за да турне край на живота си. Но съдба черна, имало още да тегли – остава жив. Полицаите слизат в пропастта и намират Йосифа с изпочупени крака, глава, ръце, в пълно безсъзнание. Вдигат го, качват го на кон, връщат се в Щип. Обясняват на Дервиш ефенди какво се е случило. Даскалова изпращат в болница на лечение и още не оздравял отива в затвора, явява се пред съд, бива осъден на заточение. Отива в Мало-Азиатските затвори, лежи 5 години, на шестата се връща амнистиран в Кратово, не здрав човек, а сянка, която бързо изчезва в гроба. Вторият герой бе Исмаил ефенди, който с помощта на младите учители Григор Анастасов и Ефтим Миладинов, успя да открие шифъра, прочете всички шифровани писма, цялата заловена кореспонденция, узна всички тайни. Исмаил ефенди бе български приятел. Той имаше мнозина другари от революционерите и всичко което узна задържа за себе си. Не съобщи всичко на властта, не написа в протоколите всичко, което той прочете и узна. Това той направи с цел да спаси много от провинените в Скопския вилает. Предумишлено прехвърли вината върху лица, живущи в България. Това негово действие намали количеството на виновните. Повече от 20 000 души бяха провинени, а пред съдилищата останаха 2–3 десятки и на заточение отидоха 13 души.

След Винишката афера, се внесе смут в мисълта. Почувствува се нужда от нова ориентировка. Основният принцип на Вътр. Револ. О-ция, строеше революционното дело в хармония: техническата и умствена подготовка да вървят в едно. Гьорче Петров наруши тази хармония. Винишката афера е най-силното доказателство за това. Тези два акта: Въстанието в 1895 год. и Винишката афера, дадоха доказателства пред целия дипломатически свет, че главата на революционната борба в Македония се намира в София под пълното ръководство на българската държава. Турция с основание започна да третира, всички борци, като агенти на България. А това беше най-голямата опасност, която се готвеше да постигне борящите се за автономна свобода на Македония.

В 1898 г. двата български плана порастват и стават все по-големи. Константин Стоилов оперира с по-широк мащаб. В България се оформяват различни организации. Полковник Цончев, подполковниците Янков, Ст. Николов с много офицери, образуват военно македонско братство. Солунското братство на А. Наумов, Гарванов и др., образува свой клон в София, образува контрареволюционна мрежа в Солунския и Серския революционни окръзи, организира, чети, продава и раздава оръжие, с което създаде маса стълкновения между българите, членове на революционната организация.

Княз Фердинанд, постепенно вземаше в ръцете си ръководството на България; формира голяма група македонски дейци, подчинени на неговите лични планове. Върховният комитет и македонските дружества, служеха за мост, през който се отиваше на държавната трапеза, където македонците ставаха секретари на консули, на министри, тайни и явни дипломати на българската държава. Всички такива групировки, служеха на българския държавен план. В Македония имаше революционна организация, която бе мост, през който се отиваше в турските затвори на заточение, тежка болест, бесилки, смърт. Тази беше разликата между двете организации. Борбата в Македония вземаше все повече жертви и изнасяше все по-силни фигури, като Даме Груев и Петър п. Арсов, и двамата ученици на великата школа в Белград и висшето у-ще в София, запознати най-добре с плановете на Сърбия и България, строго очертани в нуждата от Автономна Македония. Те заложиха себе си в Битолския и Скопския революционни окръзи, предадоха се всецяло на революционно възпитание на младежта и възрастните. Те строго се придържаха в нуждата от хармонично развитие на твърдите революционни основи, на стремлението да съгласим и убедим другите народности, да вземат участие в революц. борба. Тодор Лазаров от Щип, образован търговец, бивш учител, владеещ отлично турски език, беше син на града, който издържа пълна победа на скверната сръбска пропаганда, която ред години изливаше злато и подлост и не можа да подкупи нито един щипянец за пари, да се казва сърбин. Тодор биде осъден на 101 г. затвор и изгни в турските затвори; затворен в Македония и Азия и амнистиран на няколко пъти, той загина, макар и на свобода от болести, спечелени в затвора.

Пере Тошев, училищен инспектор, беше душата на македонската интелигенция; всякога най-скромен, всякога готов всичко да направи за другите, а за себе си нищо не искаше.

Гоце Делчев, човек с широк кръгозор на теории и принципи за свободата, в когото всички възвишения на човешката мисъл намираха простор, – стана центъра на българите идеалисти. В него те намираха най-подготвения си водач. Тези петима водители, станаха основните камъни на революционната сграда. Техен ученик беше Доне Тошев от Щип, по занятие кираджия, комуто турската власт в 1896 г. в Битоля залови товари с бомби. Доне бе подложен на най-мъченически, жестоки изтезания, 8 месеци бе държан дене и ноще в долап, на крака; три години стоя в затвора, от където излезе скелет, но не предател, а герой и послужи за пример на борците. Друг техен ученик беше Милан п. Йорданов, учител от Велес. Заобиколен от турската власт всред града, Милан разкъсва всички революционни книжа, унищожава ги, тегли си куршума в устата, даде си тялото на турската власт. Милан бе син на град, през който 15 години се пренасяха оръжия и четници. Велешанки измислиха величави средства. На Петровден, обличаха дълги зимни дрехи, под които пренасяха манлихери, прекарваха от едната на другата страна през моста на Вардара, тепсии с дарове и сладкиши, използуваха всички обичаи, за да пренасят патрони, бомби и револвери, да пренасят революционни борци. Велешанки и велешани, заедно с децата, вземаха участие и за слава и чест на техния велик град, вършеха далото със сполука, като не стана нито едно предателство. Трети бяха Христо Чемков, учител от Щип и Йордан Гавазов, ковач от Прилеп. Обсадени в последния град, след като изгърмели всичките си патрони, с последните два с песен на уста се самозастреляли. Така, петимата водители, заедно с хиляди други, ръководят повсеместни революционни комитети. Борбата в революционните години даде и следния резултат: кофликтът между покорната рая и турската държавна власт беше факт свършен. Водеше се отчаяна борба. Сраженията зачестиха. Нуждата от запълване на празнините, ставаше все по-голяма. Това наложи дълбоко замислюване на висшата управа. Отговорните, които бяха на лице – Г. Делчев и Г. Петров, диреха изход, диреха учители, военни инструктори, подготвени агитатори, по-добро оръжие, а материалните нужди на организацията ставаха все по-големи. За удовлетворението им се обърнаха към България. Решиха да обсебят Върховния М. К-т в София, с материална цел. Тази нужда бе оповестена по таен начин на македонските дружества в България. Върховният М. К-т, свика шестия конгрес в 1899 год., който избра за председател Борис Сарафов, за което бе взето съгласието на Г. Петров и Г. Делчев. Първата работа на к-та „Б. Сарафов“, беше координирането на дейността между Върховния и Централния к-ти. Те започнаха задружна работа. В тоя момент голяма част от българската младеж, без разлика на идеи и убеждение, с пълно себеотрицание, бе хвърлена в борбата. Иван Цветков, Тимо Ангелов, Тошо Иванов, Никола Дечев, Добри Даскалов, Никола Жеков, Велко Миков, Марин Георгиев с повече от 30 души другари специалисти, механици и техници, бяха членове на В.Р.О., бяха войводи, четници, отиваха там, където имаше нужда от техните знания. Михаил Апостолов – Попето, Христо Чернопеев, Кръстьо Георгиев, с по-голяма група, станаха военни учители, Михаил Герджиков, Яне Сандански с още по-голяма група, посветиха своите сили на правилно революционно развитие. Славчо Мерджанов, Петър Соколов, Петър Манджуков с друга група, поставяха основите на скроени планове за атентати в Цариград и Солун. Народ и водители, действуваха в един дух. Върховния к-т улесняваше материално и технически, всички мероприятия. Красива бе картината на единодушието. Обаче, след като Сарафов става притежател на повече от 100 000 лв., изявява претенции за по-широки права; главно иска да мине под негово ръководство четнишкия институт, на Вътрешн. О-ция. След дълга борба, правят споразумение върху базата – Върховният к-т да развива дипломатическа дейност, а Централния – революционна. Ала Сарафов, буен в своето движение, тласкан от генерал Цончев и компания, престъпва договора. В тоя момент всички технически планове се приготвят във Военното министерство, което се намира вън от властта на политическите партии. Военният министър се назначава от държавния глава. България се чувствува длъжна да направи всичко, за обединението на българите в една държава и както в дясно има свои орган – Българската екзархия, така в ляво се стреми да завладее Вътр. Револ. О-ция. От всичко това излиза на яве, пълното противоречие. Плановете взаимно се изключват. Автономна Македония е противна на Б. Д. план. За България автономията е средство, етапно положение; както за Тракия бе принудена да води война, за да я съедини, така двоен труд ще се положи и за Македония. България се стреми да избегне автономията, да води война за обединението на българското племе.

Към 1901 г. Вътр. Р. О-ция става много силна. Изменят се членове от устава. Приемат се всички жители, без разлика на пол, вяра и народност, за членове на организацията. Правят се опити да влязат в нея власи, гърци, гъркомани и сърбомани. Във всеки околийски район се формира въоръжена чета от нелегални; на която се подчиняват всички легални десятки. Посегна се на живота на много шпиони, предатели и турци-насилници. Във всички друмове и пътища, за всички бейове и чорбаджии в Македония и Одринско Живота става тежък; не могат да управляват чифлиците си. Но всичко това даде обратни резултати. Турция, Сърбия и Гърция, имаха вече контра-революционни организации. Всяка формираше комитети и чети и всички застанаха срещу Вътр. Р. О-ция. Върховния к-тет в България беше под пълното влияние на военна лига, зад която стоеше Военното м-ство и българския дворец. Така В.Р.О. застава пред 4 опасни врагове: Турция, Сърбия, Гърция и България.

Борис Сарафов, задружно с генерал Цончев, служеха на българския държавен план – воюваха с Вътр. револ. О-ция. Във веригата на развилите се действия, в България се бяха променили три правителства, които спрямо планът „Автономна Македония“, в своята дипломатическа дейност с другите държави, дадоха и следните резултати: В 1897 българи от София и сърби от Белград, си направиха визити, взаимни посещения за братство. Княз Фердинанд и крал Александър, също се сближиха. Министър Стоилов и министър Груич, направиха среща в Цариброд. Резултат от всичко това, бе сключване на митнически съюз между България и Сърбия. По тази спогодба границите почти се унищожаваха, пощенските такси за писма се изравниха, паспорти не се искаха. За търговия и размяна на стоки граница нямаше. Всичко това стана под влиянието на Русия. Австро-Унгария силно се разтревожи и предложи на Сърбия, да унищожи съюза с България. Крал Александър свали русофила министър Груич и назначи австрофила д-р Владан Джорджович, който унищожи спогодбата и поведе австрофилска политика. През всичкото това време, сръбския бюджет за пропаганда в Македония, ставаше все по-голям. Сърби в Австрия, какъвто беше Гобчевич, пишеха научни съчинения, за да докажат, че Македония е населена със сърби. Нова лъжлива наука, започнаха да изнасят пред света, почти всички учени сърби. На групи отиваха в Русия и не пропускаха нито един случай. Казваха, че без Вардарската долина, Сърбия не може да живее. Руската дипломация минаваше на сръбска страна. Руския учен, географ, Комаров, който беше издал географска карта на Балканския п-ов, в която Вардарската долина беше в границите на Сан-Стефанска България, издаде втора карта, в която включи Вардарската долина в границите на Сърбия.

В 1901–1902 г. правителството на България, представлявано от прогресивно-либералната партия, с пръв министър Ст. Данев, сключи военна конвенция с Русия, в която градовете Одрин, Деде-Агач, Гюмюрджина и др. не се включваха в границите на България. Тези дипломатически и договорни положения, ясно доказваха, каква е опасността за Македония и Одринско от руската и австрийска държава. За владетелските планове на силните държави не съществува пречка. Наука етнография, право на език, на народ сам да се определи, всичко това за силните е безпредметно. И така, автономна Македония, нямаше защитници. Старите учени славянофили, Вук Караджич, Веркович, Любен Каравелов, Г. С. Раковски и др.. които всякога са се въодушевявали от пламенна любов за свобода на народите, преди освобождението на България издигаха високо глас в Сърбия и Румъния, за федерация на свободните балкански народи. За сръбските държавници и някои от българските, техния план изгуби своята цена. Мнозина от тях сляпо се покоряваха на руска и австрийска воля, водеха, България и Сърбия в пътища, ясни за защитниците на автономна Македония и бяха убедени, че голямата опасност за автономията на Македония и Одринско, ще дойде от големите и малки околни държави, начело с Австрия и Русия, Сърбия и България.

Ето политическите и дипломатически факти и военни договори, които напълно доказват това: Съгласно сключения между Австрия и Русия договор в 1876 г., Русия отстъпва Босна и Херцеговина на Австро-Унгария. След победата, нанесена от Русия над Турция, Австро-Унгария завладя тези земи, които принадлежаха на Сърбия. Със сключения Сан-Стефански договор, Русия отстъпва на Турция градовете Одрин и Солун, с още много други градове около тях. Победителка Русия, даде на Сърбия Българска Морава, взе от Румъния Бесарабия, даде й българска Добруджа. В 1881 и 1889 г., Австро-Унгария с договор се задължава пред Сърбия да й осигури в бъдеща Европейска конференция, владението на Вардарската долина без Солун. Държавници, дипломати и учени в Русия, постоянно работят, да се даде Вардарската долина на Сърбия. Победителка България в 1885 г., с договор, сключен в Букурещ през февруари 1886 г., отстъпи Българска Морава на Сърбия. Министър Данев в 1902 г., с военна конвенция (договор), отстъпва на Русия градовете Одрин, Деде-Агач, Гюмюрджина и др. Същият, под влиянието на Русия, дава съгласието си за сърбина Фирмилиян да бъде ръкоположен от Гръцката патриаршия за митрополит в Скопие.

Тези факти са една част от много подобни, с които жестоки дипломати, политици, началници на държави и черкви, доказват как си играят със съдбата на страдащите народи, дават ги като разменна монета, отнасят се с тях като с най-долни животни, лишени от човешки образ. От всичко до тук изложено се вижда, какви са отношенията на всички, които живеят около земята на Македония и Одринско и колко е ценен и спасителен планът на борците, за автономията на Македония и Одринско.

 

Защитниците на плана „Автономна Македония“.

Защитниците на автономна Македония, бяха основателите на Вътр. Р. О-ция, която бе преживяла близо 10-годишен революционен живот. Още от 1900 г., организаторите-ръководители, бяха стъпили на твърди основи. С преработен устав и нов правилник за четнишкия институт, беше установена солидна законодателна и изпълнителна власт. Във всеки район, имаше районна нелегална чета, войводата на която се избираше. Във всяко село имаше селска чета, съставена от легални членове на организацията. Селските, околийските, окръжните и Централния к-ти, образуваха законодателната власт, а районните и селски чети – изпълнителната. Това устройство, даде възможност на целия народ, с цялата интелигенция и всички съсловия да образуват едно цяло, да се движат към една цел – да извоюват сами свободата си. При това положение, селяните сърбомани и гъркомани, почувствуваха ползата за себе си, видяха пълна защита срещу всички насилия, които ги душеха и доброволно почнаха да се отказват от сърбизма и патриаршията и да влизат в редовете на организацията. Освен тази голяма полза имаше и друга: Македонската интелегенция, свършившите средни и висши училища, масово се стичаха под знамето на организацията и заемаха ръководните места. Централният и окръжните к-ти, се почувствуваха силни да предприемат едно пречистване на слабоподготвени и порочни лица, които бяха заели ръководни отговорни места. Систематично се преследваше и трета една задача: да бъдат увлечени в борбата гражданите сърбомани и гъркомани. За тази цел, районните войводи влизаха в градовете, отиваха им в къщите им, гостуваха и ги убеждаваха за задружна обща работа. Войводата Христо Чернопеев, отиде в Струмица, Яне Сандански в Серес, Павел Христов, Пандо Кляшев, Москов действуваха в Лерин и Костур.

Така навсякъде, където беше нужно и възможно се правеше всичко, за да се получи единомислие, да може македонския народ без разлика на вяра и народност с една организация, да извоюва автономна свобода за всички жители на своята земя. Резултатите от това действие бяха големи. Много турци селяни, посрещаха и изпращаха четите на организацията с думите: „не се бойте от нас, ние се убедихме, че не сте разбойници.“ Много албанци и турци в турските затвори, отдаваха почит на всеки българин; даваха първи места на българските даскали, които често посещаваха затворите, наричаха ги учители на свободата. По този начин интелигенция и народ, сгъстяваха все повече редовете на борците. Имаше семейства, където баща, синове и внуци, заедно с жените и децата, участвуваха в борбата. Често бяха братя като: Георги, Йордан, Диме и Андрея П. Варналиеви, Панче, Иван, Петър и Йордан Н. Васкови, Ризо и Милан К. Ризови, Георги и Тодор Богданови, Тодор и Коце Пейкови, Петър и Тодор хаджи Стоянови и много други от Велес; Гоце, Мицо и Милан Делчеви от Кукуш; Петър и Александър Китанови от село Лешко, Джумайско; Мише, Александър и Никола Развигорови от Щип. Хиляди бяха предадени телом и духом на народното дело, носеха на гърдите, на челото свещената емблема – Смърт или свобода. От това действие се изплашиха всички външни врагове. Сръбската и гръцка пропаганда бяха сразени, започнаха да се отбраняват и да стават количествено все по-малки. Това силно се почувствува в Сърбия и Гърция, където бързо сформироваха комитети на държавни средства. В Белград и Атина в Ниш и Вране и другаде, офицери ръководexa сръбската и гръцка революционни о-ции. Започнаха да примамват македонци с ред съблазнителни средства: пари, дрехи, угощения, почести. За тях нямаше непростени средства. Всичко беше позволено, за да успяват да привличат на своя страна повече македонски българи, власи, турци и албанци.

В пътя на това развитие, в 1902 г. на В.Р.О. се наложи тежка борба с братска България. Както знаем, комитета „Борис Сарафов“, се приготвяше да предприеме една щурмова атака, на пристъп да превземе В.Р.О. Сътрудници имаше много: висшите офицери: генерал Цончев, полковник А. Янков, подполковници Ст. Николов, Ал. Протогеров, капитани Софрони Стоянов, Тодор Саев и др., всички се движат с един план – да превземат В. О-ция. В тоя момент, Гьорче Петров съгласно едно споразумение между Централния и Върховния к-ти, участвува в заседанията на Върховния -т, като равноправен член. В едно заседание се разглежда едно заявление подадено от мичмана Тодор Саев, който си е дал оставката от морски офицер и желае да се посвети на служба за свободата на Македония; иска да бъде изпратен за околийски войвода в Разлога – родното му място. Гьорче Петров дава съгласието си, поема задължение да издействува съгласието и на местното ръководително тело в Разлога. Обаче същия, написва решението взето от Върх. К-т и го изпраща в Разлога с инструкция да отговорят, че имат районен войвода и нямат нужда от Тодор Саева. Това саморъчно шифровано писмо, написано от Гьорче Петров, го залавят агенти на Върх. К-т и го изпращат на Б. Сарафов. Тази постъпка на Г. Петров, беше окачествена като най-подла и безчестна, за което Върх. К-т му предложи да отиде на заточение в Търново. През това време идва от Европа Симеон Радев, близък приятел на Б. Сарафов. Радев бе популярна личност. Способен журналист, той омайваше читателите си, защищавайки каузата на Македония, издаваше вестници в София, Женева, Париж и другаде. Запознат с положението в Македония, България и Европа, той знаеше в подробности всичко, което става. Симеон Радев прави конференция със Сарафовия к-т; успява най-убедително да им докаже, че пътя по който са тръгнали е погрешен и опасен за автономна Македония. В резултат от акцията на Радева, Борис Сарафов с четирма свои другари, съзнават опасността от предприетото дело; вземат решение да се върнат към старите съглашения и договори с Централния к-т; свикват всички Цончевисти, правят им мотивирано изложение и им съобщават, че те няма да воюват с В.Р.О. След тази декларация на Б. Сарафов, всички присътствующи, заедно с един член от к-та – Саракинов, напускат мястото с думите: „Всички сме ви опозиция.“ След няколко дни българското правителство, по желанието на румънското, арестува Сарафовия к-т, като интелектуален убиец на румънския журналист в Букурещ Михайляно. Арестувани бяха: Сарафов, Тома Давидов, Владислав Ковачев, Георги Минков и Георги Петров, а Саракинов не бе арестуван. След 4 месечен затвор, правосъдието ги оправда. И така, в осмия конгрес, генерал Цончев стана подпредседател на к-та. В деветия конгрес стана председател на Върх. К-т, обаче стана разцепление между делегатите, които се събраха отделно и избраха втори комитет, с председател – инженер Христо Станишев. Комитета „Станишев“ защищаваше планът „Автономна Македония“, а комитета „Цончев“, започна приложението на своя план. Организираха чети под началството на фелдфебели, офицери и стари войводи; приготвиха се да нахлуят в Македония с цели да превземат В.Р.О., за да направят въстание. И когато във всички градове и села на Македония и Одринско, имаше свещени гробища за свободата, когато турските затвори се указваха тесни и един върху други борците за свободата гниеха в тях, тогава Върховния к-т в София, с голяма част от македонските благотворителни братства и дружества, с много ренегати – отстъпници от планът „Автонономия“, застанаха под знамето на българския държавен план, отидоха на щурм да превземат В.Р.О.

В 1902 година, Върховния комитет в София, обяви война на В.Μ.Р.О. Нападението ръководеше генерал Цончев. На негова страна бяха симпатиите на българските държавни и екзархийски институти. Б. Сарафов, Тома Давидов, Владислав Ковачев и др., застанаха под знамето на В.Р.О. и поискаха места в нейните редове. В.Р.О. беше заставена да се защищава. Главен ръководител на отбраната, стана Гоце Делчев. Върховният к-т от София, започна войната. Полковник Янков с голяма чета, тръгна за Лерин и Костур. Ал. Протогеров и Софрони Стоянов, с други чети тръгнаха за Охрид и Дебър, Тодор Саев, Лефтеров, Дончо Златков и други тръгнаха за Малешевско, Петричко, за Разлога. Всички чети на Върховния к-т, имаха за задача да повдигнат местното население в Македония за въстание. Целият механизъм, който им бе потребен в границите на България, беше нареден. Започнаха да издават вестник „Струма“ в Кюстендил; наредиха своя мрежа по цялата турско българска граница, от Кюстендил до Самоков; нахвърлиха се с най-оскърбителни епитети върху дейците, служители на В.Р.О.; отрекоха всякаква идея, всякакъв план, нарекоха всички дейци безотечественици; посегнаха върху живота на мнозина, създадоха усложнения на и без това покрусената, изхабена в борбата В.Р.О. Гоце Делчев, разполагаше с всички сведения за движението на четите във вътрешността. До всички райони беше издадена писмена заповед, да не се дава храна и съдействие, никъде да не се прибягва до предателство. Всеки районен ръководител, самичък знае какво го задължава устава на Р.О. Всеки отговаря за своето място и е длъжен да запази своя район от лица и групи, които не ги е викал и не чувствува нужда от тях.

Резултатите от цялата акция на Върх. М. к-т, бяха следните: Полковник Янков със своите чети, отиде в Костурско и Леринско. Местната организация, ръководена от Васил Чакаларов, Пандо Кляшев и др., го посрещна с думите: „От къде идете и кой Ви е изпратил? Ние нямаме никакво известие от нашето началство за вашето идване“. Янков им казва, че е дошел да прави въстание. Те му отговарят: „Дайте вашия план, да го съобщим на окръжния к-т в Битоля и ако от там ни заповядат, ще ви дадем съдействието си“. Битолският Окр. К-т дава разпореждане да се откаже всякакво съдействие на полковник Янков, да му се предложи да се върне от където е дошел. И така, след големи компликации, след жертви, печални сцени и сътресения, офицерските знакове на полковник Янков, бяха изкъсани, централисти и върховисти си размениха вистрели, удариха се нож на нож. В резултат от това братоубийство, четите на полковник Янков се разформироваха. Една част от тях, напусна районите на Костур и Лерин, друга се присъедини към местните чети, а полк. Янков с помощта на Коте Христов от с. Руля, Преспанско, през Гърция се върна в София. Гоце Делчев посрещна в планините на Малешевско четите на Софрони Стоянов, Тодор Саев и др. След дълги обяснения Делчев, от името на Ц. К-т, им каза следното: „Дошли сте от страна на Върх. М. к-т, целта на когото ни е напълно известна. Искате да вдигате въстание. В което село и да отидете, ще намерите селска чета от легални членове на организацията, ще намерите районна чета, ръководно тяло, окръжни к-ти, – цялата революционна о-ция се приготвя за въстание. Обаче въстанието ще бъде изпитано като най-последно средство в борбата. Всички организирани македонци, трябва да съзнаят колко страшна е думата „въстание“. Тогава турцитe ще изгорят села и градове, ще избият жените и децата. Върху днешната картина на живота, ще се изобрази смъртта, развалини и пепелище. Ние възпитаваме народа, чрез революция да дири своята свобода, автономия за всички жители на Македония. Длъжни сме да чакаме организираните в революционната борба, сами да почувствуват нужда, да вземат решение. Това е тяхно право и от името на Ц. к-т Ви съобщавам, че Македония не е готова за въстание“.

Водителите и четите изпратени от Върх. к-т, изслушали Гоце Делчев, който пътувал с трима свои другари, а те повече от 70 души, любезно се разделили с него. Той си отишел във вътрешността на Македония, а те се върнали обратно в България. И така в 1902 г., Цончевия к-т, беше поставен в много тежко положение. Навсякъде където отиваха четите му, срещаха отчаяна съпротива. Нито в един район не можаха да установят своя ръководна власт. Поставили сами себе си между чукът и наковалнята, те приключиха с въстание в Бистришката планина, Горно-Джумайско, в планинска верига до Пирин планина. Действието започна. Македонци писатели, вестникари в България, пишеха огнени статии, канеха своите сънародници за въстание. Македонци офицери си дадоха оставките, с големи чети отидоха в Пирин планина. Македонците, привърженици на В.Р.О. бяха наречени предатели, бяха поставени вън от законите. Ефрем Чучков, Тодор Станков, Георги Данев и много други, които заемаха отговорни места, бяха бити, изтезавани. Паднаха убити: Георги Христев – аптекар от Дупница, Екатерина Данева, Серафим Костандиев и други невинни, непричастни в борбата. В България и Македония разбиваха складове с оръжие, грабеха, клеймяха с позорни имена, защитниците на автономна Македония, вършеха светотатство. Въстанието се приключи бледо, безпринципно, но последствията за положението в Македония бяха тежки и непоносими. Турската власт стана по-свирепа, по-бдителна. Внесе се и голямо разединение между българите. В Разложко, Малешевско, Петричко, Поройско и на много други места, се появиха върховисти, които със силно национално и религиозно чувство, желаеха задружно с България да водят борбата за обединение. Във Велес и другаде, се явиха Сарафисти, които работеха да превземат местните организации. В Солун се появи независим революционен кръжок, гемиджии, който беше в пълно разбирателство с Борис Сарафов и в пълен конфликт с Ц. К-т. Това вътрешно състояние от една страна, намаляваше престижа на Ц. К-т. Всяка негова заповед „да не се бърза“, се смяташе за слабост. От друга страна, турската власт при всяка случка правеше масови арести, в които често попадаха окръжни и централни ръководители. Това бе втора опасност. Често почти всички членове на централни и окръжни к-ти, се намираха в затворите на заточение, вследствие на което всека власт на В.О. минаваше в ръцете на нелегалните. А те стояха в разномислие. Едни бързаха с вяра, че Бог-Христос е с нас – ще унищожим неверните турци; други бързаха, че Борис Сарафов ще дойде вътре, а неговото име беше популярно; той бе успял да съблазни мнозина самоотвержено да служат на неговите бързи планове. Много патриоти и много крайни идеалисти бяха в пълно сливане. Гоце Делчев с голяма група от защитници на плана „Автономия“ и Даме Груев с друга такава, не можаха да се срещнат, за да се разберат. Събитията бързаха, станаха по-силни от личностите и групите. В края на 1902 г. Ц.К. бива принуден да свика конгрес, пред който слага въпроса за вдигане на въстание. На 28 декемврий 1902 г., конгреса започва своите заседания. Заседават делегати на шестте революционни окръзи, които установяват че в 5/6 на революционната Организация, не е завършено приготовлението за въстание. Обаче делегата на Битолския революционен окръг, прави изложение, че създадените условия от прибързаните външни акции, от свирепостта на турската държавна власт, налагат да се направи въстание, защото и без него, цялата досегашна борба ще рухне, ще се разнебити, всичко ще изчезне, без да даде своя жив образ, за когото десет години се води непосилна борба с всички врагове на Автономна Македония. След 4-дневни заседания, конгреса взема решение да се обяви въстание в Битолският революционен окръг, през месец март 1903 г. със съдействието на другите окръзи. Подписаният протокол се предава на Велко Думев и Иван Гарванов със задължение да го представят на нелегалните окръжни ръководители, на Революционна Македония и Одринско.

Срещу решението на Ц. к-т за вдигание на въстание, пръв се обяви Гоце Делчев. Както ще видим в следующата глава, Делчев упражни целия си авторитет за да отмени решението на Централния комитет.

 

V. РЕФОРМИ В МАКЕДОНИЯ.

Солунските атентати и битолското въстание.

В началото на 1903 г., редом с решението на Ц.К. за въстание, в живота на революционна Македония и Одринско стояха още следните факти: организиранитe борци за свобода в градовете, нямаха оръжие. Десетата част от тях надали имаха пушки. От организиранитe в селата, почти половината имаха пушки, обаче по качество тези пушки не бяха оръжие за въстание. Знаеше се положително, че в 56 революционни райони, може да се съставят кръгло 56 чети от по 50 души, които ще служат за началници на македонската войска. Само за тях не стигаха пушките манлихери. Когато тези началници мобилизират своята армия, съставът на която ще се увеличи 20 пъти, ще се получат 56 000 души. За тях оръжие по количество, нямаше достатъчно, а по качество не издържаше критика, понеже противника – турската армия, беше въоръжена с пушката „Маузер“, която по сила е равна на „Манлихера“, а срещу нея „мартина“, „бердана“, „гра“ и други пушки, нямат ефикасност, понеже „маузер“ има прицел 2500 метра, а другитe не могат да стрелят по-далече от 1000 метра. Срещу оръдията на турската армия, организацията имаше бомби, които не можаха да бъдат защита. Te служеха повече, за да плашат противника. Македонската армия, която ще вдига въстание, се състоеше само от българи, с една малка част власи, които доброволно приеха да се борят за автономна Македония. Организираните турци, в лицето на младотурския к-т, бяха явни противници, бяха на страната на турската държава. Гърцитe въpвяxa с Гърция, която беше противница на автономна Македония и на всички български планове. В Сърбия се създаде патриотическа организация, под името „Черна ръка“, която бе убила краля Александър и кралица Драга и бе поставила династията на Кара-Георги, да управлява страната, тази организация обедини всички сърби, между които не остана ни един за автономията на Македония.

Разединението в България беше голямо. Политическитe партии станаха десет. Всички взеха становище спрямо планът „Автономна Македония“, което в резюме беше следното: Народната партия турна основите на българския държавен план, чийто главен технически ръководител си остана княз Фердинанд. В социалистическата партия стана разцепление: Д. Благоев с една група другари, се отказа от сътрудничество и на двата български плана, застана, в тесните рамки на Марксовото учение, стана другар на германските социалисти, сътрудник на I-я интернационал. Янко Сакъзов с друга група, подчерта ползата от сътрудничество с другите политически партии, борящи се за автономна свобода на Македония и Одринско. Така се образуваха две политически партии на тесни и широки социалисти. Партията на Васил Радославов пое управлението на България, с пръв министър Тодор Иванчев в 1899–1900 г. Тя стана най-върла защитница на обединена велика България, обаче в същото време В. Радославов и Б. Сарафов бяха във федерация. Радославов притежаваше много подписани от Сарафов документи, разписки за хиляди левове, срещу които не беше дал пари. А Б. Сарафов беше внесъл в касата на Върх. К-т стотици хиляди левове, за които не бе давал разписки и не се чувствуваше длъжен да даде отчет за тяхното произхождение. Така Радославов, за насилия над българските граждани, над конституцията, застана пред държавен съд, а стария другар на Радославова, Димитър Тончев, образува нова младолиберална партия, която поддържаше българския държавен план. Голямото болшинство от българските селяни, постоянно подигравани и ограбвани от управляющите партии, образува съсловна организация, с водител Д. Драгиев, в състава на която много наивни вярваха, че всички дефекти в живота, могат да се премахнат. И в стремление да създаде сила, за да може селата да ръководят градовете, обърна се в земледелска политическа партия, с демократична програма. Тя стана защитница на автономна Македония. Партията на Петко Каравелов стана управница на България в 1902 г., обяви се за Б. Д. план. Понеже тя отстъпи от своите принципи и не изпълни дадените обещания да намалява косвените данъци, а ги увеличи, като пожела да въведе монопол на тютюна, Найчо Цанов с група напредничави хора, образува Радикално-демократическа партия, на широки демократични начала, като каза: „чрез автономна Македония към балканска федерация“. Партията на Драган Цанков с пръв министър Ст. Данев, поклонница на освободителката Русия, мина на страната на Б. Д. план. Княз Фердинанд, след като изреди всички, които му бяха нужни, повика Стамболовата партия на власт в 1903 г. с пръв министър Рачо Петров, която стана най-вярната сътрудница на княжевските планове. И така шест политически партии, служеха на Б. Д. план, три на автономна Македония, а една, тесните социалисти, чакаше разложението на България, за да съгради пролетарска държава. Организацията на Върх. к-т в България, беше в разложение. Македонските среди все повече се раздробяваха. По силата на тези факти, посветените в истинското положение на работите вътре в организацията и вън от нея, по инициативата на Г. Делчев, се събраха на съвещание: Б. Сарафов, Яне Сандански, Христо Чернопеев, Михаил Герджиков, Пере Тошев, Гьорче Петров и др., които след най-обстоен преглед на положението, се обявиха против решението на Центр. к-т. Г. Делчев взе инициативата през пролетта на 1903 г., свика на конгрес представители от Струмишкия, Серския и Солунския революционни окръзи, на който взеха резолюция: Струмишки, Солунски и Серски окръзи са против въстанието с мотив, че революционното съзнание е слабо, въоръжението е недостатъчно. Взеха втора резолюция: да се направят атентати в места, дето няма организация. Между организираните групи, които се бореха за свободата на Македония имаше една, която по своето стремление към свобода, по своята дисциплина и ред, съзнание и воля, заслужаваше първо място, понеже тя даваше най-характерните личности, тя посочваше най-правите пътища в борбата. Тази организация беше революционния кръжок „гемиджии“, който не приемаше прости и неграмотни членове. Всички бяха гимназисти, студенти, младежи с по-висша култура, и гражданско съзнание за човешка свобода. Организатори на този кръжок бяха Славчо Мерджанов, Петър Соколов, Петър Манджуков и др. Главното им седалище беше в Солун. Другари имаха в Цариград и Пловдив. Задачата им беше да устройват атентати в големите градове на Европ. Турция, постоянно да застрашават спокойствието и интересите на дипломати, политици, държавници и капиталисти. Нужните им взривни материали доставяха от Европа, чрез пристанищата Деде-Агач, Солун и др., сами бяха минни инженери, имаха знания по минно подривно дело. За всичко разчитаха на себе си. За постигане на плановете си, „гемиджии“ често прибягваха до съдействието на Г. Делчев, Б. Сарафов, Симеон Радев, Михаил Герджиков и др. Първа тяхна грижа беше, намирането на пари. Двама от тях – К. Кирков и Тодор Богданов, синове на заможни родители от Велес, доброволно се скриват в Солун. Четири месеца живеят тайно в подземия; пишат писма на родителите си, че са заловени от разбойници, които ще ги освободят срещу 1200 турски лири; ако парите не се внесат, ще бъдат убити. Иван Кирков след дълго отказване се принуждава и плаща откуп, за да спаси детето си от смърт. Петър Богданов не плаща. Така кръжока „гемиджии,“ се осигурява с пари. Цялата организация на „гемиджии“ е съставена от единици, двойки и тройки, които всяка поотделно и всички задружно действуват, равноправни помежду си. Между тях началство и йерархия няма. Способност и моменти движат тяхното дело. Най-младият става ръководител, най-смелият – диктатор. От всички страни на живота събират материални средства, Димитър Мечев, Петър Бошнаков и др. работят в мината Перник и другаде. Живеят мизерно, гладуват, само да могат да изпратят повече средства на кръжока. Славчо Мерджанов, Петър Соколов, Павел Шатев в Цариград задружно с арменци, откриват заведение на главна чаршия, близо до джамията, в която султан Хамид всеки петък отива на молитва и приема поздравленията на консулското тяло, министри и сановници. В наетото от тях заведение имат задачата, да изкопаят подземие, през което да отидат под основите на джамията „селямлък“, да минират площада и в един петъчен ден, когато ще става церемонията, да вдигнат на въздуха султан Хамида, дипломатическото тяло и цяла управляюща Турция, събрана на това място. В 1900 г., турската полиция ги открива, арестува ги и по липса на доказателства за даване под съд по ходатайство на българския консул, ги интернира от Цариград. Друга група, ръководена от Йордан поп Йорданов, Костадин Кирков и др. прилага също такъв план в Солун. Цели 2 години работи, успява да изкопае канал и да минира Отоманската банка в Солун; има готов план да разиграе ужасна трагедия. Гоце Делчев знаеше всичко, познаваше смелостта на „гемиджии“ и най-усилено работеше, за да отложи Солунския атентат. Делчев знаеше основното мнение на Дамян Груев и неговата група и беше убеден, че те ще се обявят против въстанието. При основа, че въстанието няма да стане през 1903 г. Делчев действуваше. Много по-рано той казваше: „Сполуката в борбата ще дойде с планомерна революционна работа, с която ще се наложим на просветените турци, гърци, власи и албанци, ще ги убедим, че ние искрено се борим за прогресивно-културна държава, основана на радикални и социални принципи в живота и тогава те доброволно ще ни подадат братска ръка, задружно ще продължим борбата; тогава ще употребим всички крайни средства и сами ще си извоюваме автономна свобода в Македония, Одринско и Албания. Често Делчев казваше: „В еволюцията на живота, чрез революционни средства се добива свободата на народите.“ В тоя ред на мисли и дела, борбата започна в 1903 г. Всички нелегални окръжни и районни ръководители бяха на местата си. Б. Сарафов беше в Македония, назначен от Ц. к-т да инспектира въоръжените сили на организацията. Димитър Мечев инкогнито през Ниш и Скопие, пристигна в Солун. Популярен между гемиджиите, Мечето, със своята желязна воля и революционна логика, диктуваше. Всички „гемиджии“ се покланяха пред неговата смелост. Действието започна. Пръв Гоце Делчев по линията Солун–Одрин, изпрати адска машина, която избухна при гара Ангиста. Михаил Герджиков изпрати втора, която избухна между Одрин и Цариград. На 16, 17 и 18 април 1903 г., станаха Солунските атентати. Кръжока „гемиджии“ бомбардира Отоманската банка в Солун, вдигна на въздуха француския параход „Гладавкивир“ в пристанището, прекъсна електричеството, разруши водопроводите на Солун, хвърля бомби, води сражения, мъртви падаха в улиците на Солун. Между падналите водители на тази смела акция са: Константин Кирков, Йордан п. Йорданов, Владимир Пингов, Илия Тръчков, Димитър Мечев, всички родом от Велес. Турската власт прави изстъпления, масово затваря, заточава българи. На 21 април с.г., турците убиват Гоце Делчев в с. Баница – Серски окръг. Угасна най-светлата звезда, която майка българка от Кукуш беше подарила на Македония. Общото положение все повече се влошава. На 20 май в Битолския революционен окръг, в с. Смилево стана конгрес, на който присъствуват всички, които са успели да не попаднат в турски ръце. На тоя конгрес Дамян Груев, Б. Сарафов, Лозанчев и др., образуват болшинство и вземат решение да стане въстание, като се прогласява в Битолския окръг на 20 юлий Илинден, 1903 г. Генерален щаб са: Даме Груев, Б. Сарафов, Лозанчев. Хиляди борци от Леринско, Костурско, Охрид, Струга, Дебър, Кичево, Крушово, Прилеп, Демир Хисар и др., изнесоха грандиозното Битолско народно въстание, което няма равно на себе си в българската история. На 18 август, се прогласи въстание и в Одринско – Странджа планина. Привържениците на въстанието от София го подкрепиха. Въоръжиха чети и в Осоговската планина над Кратово, направиха позиции, отбиваха голяма част от турската армия. Кръгло 20 000 въстаници водеха борба срещу 200 000 турска армия. Най-много боеве се развиха около Крушево, Лерин и Демир Хисар. Мобилизираната турска войска в големи маси, почва да настъпва от всякъде. Въстаниците си служеха с бомби и пушки, но срещу артилерията те нямаха средство. За избягване артилерийските удари те се пръскаха на малки групи, но от това губеха способността да противостоят на турската и башибозушки атаки. Пред многобройните сили на противника, който настъпваше с всички видове войска – артилерия, кавалерия, пехота и технически части, въстаниците почнаха да отстъпват, напускаха селищата, поемаха планините и там продължаваха боевете. Въстанието трая почти 3 месеца и се прекрати едва, когато паднаха големи снегове по планините. В Битолския район станаха не по-малко от 150 сражения. Въстанието в Македония и Одринско биде потушено с големи жестокости и опустошения. Пострадаха повече от 200 български селища, многобройни къщи бяха опожарени, обездомено бе население до 70 000 души, от които 30 000 избягаха в България. И така, българският народ, разединен, разпокъсан, почувствува траур в душата си. Българите в Македония и Одринско, организираната част от тях, с пълно съзнание за своята длъжност към поробената си земя, които предвиждаха всичко станало, заставени от жестоката съдба, приеха да сътрудничат на Битолското въстание, за да разпокъсат турските военни сили. Резултатът от делото грандиозно от революционно гледище дело, което българите сами изнесоха на плещите си, даде намесата на Европа в уреждането на живота, в Македония и Одринско.

 

Намесата на великите сили.

След Битолското въстание, положението на българите в Македония и Одринско стана непоносимо тежко. Солунските атентати, убийството на Гоце Делчев, погромът, който донесе Битолското въстание, бързината с която се развиха събитията, – всичко това парализира функцията на Ц. к-т. Всичките му легални членове, тези на болшинството, от окръжните революционни к-тети, се намираха в затворите, на заточение или вън от територията на Македония. Централния к-т не съществуваше. Единна Рев. О-ция нямаше, а това беше една голяма опасност. Втора голяма опасност бяха революционните к-тети и чети на Сърбия, Гърция и Турция, които засилиха своите кадри и възползувани от разложението на българите, след Битолското въстание почнаха да атакуват, да отмъщават с цел да унищожат В. Р. О-ция. В този момент Дамян Груев беше пленен от сръбска чета в Кичевската околия. Македонските среди в София, щом се научиха за това започнаха своите протести. Б. Сарафов открито заяви, че ако Дамян Груев бъде погубен, ние, македонците ще спрем борбата си с турската държава и всички ще се обърнем да открием борба на Сърбия. След застъпничеството на всички българи, пред сръбското правителство, Дамян Груев жив и здрав, пристигна в България. Гръцкият владика в Костур насърчаваше своето паство към предателства. Лазар п. Трайков, стар борец организатор, с тежки рани от въстанието, беше измамен и предаден от Коте Христов. Гръцки агенти му отрязаха главата и за позор на гръцкото име поискаха откуп за нея от турската държава. България се почувствува длъжна да даде ефикасна подкрепа и защита на българите в Македония. В цялата страна станаха митинги. Свободните българи, като един човек с един глас извикаха: „Има ли човещина в света? Има ли културна Европа, има ли нравственост в царската власт по света?“ Македонците в България, които бяха станали повече от 200 000 издигнаха болезнен и отчаян вик за помощ. Просветените хора в Европа и Америка, посочиха пътя за намеса в Европейска Турция. Руският и австрийският императори се срещнаха в Мюрщерг и решиха намесата. Шесттe велики сили се събраха на съвещание и решиха да образуват едно цяло, което да реформира Македония и Одринско; поискаха от Турция да посочи председатели за реформената акция. Турция прие и посочи за такъв Хилми паша. Австрия и Русия дадоха две цивилни лица за негови помощници. Русия нанесе пръв удар на реформената европейска акция, – направи предложение Одринско да бъде изключено от реформите. Германия нанесе втори нравствен удар, – заяви, че тя не може да участвува в реформирането на Македония, понеже е заета с реформирането на цяла Турция. Великите сили приеха тези резерви. Действието почна. Хилми паша със своите помощници се установи в Солун, където дойдоха руски офицери. В Битоля отидоха италиянски, в Скопие – австрийски, в Серския санджак – француски и английски офицери.

Пет години беше наблюдавана турската власт. Всичко бе подложено на изследване. Европейските офицери ходеха в градовете и селата, диреха причините на злото в Турция. Констатираха, че борбата се води само от българите. Дадоха мнение да се реформира полицията. Турция го прие. Дадоха друго мнение – да се реформира данъчната система; дадоха трето – за коренни реформи в правосъдието. Турция се изплаши и извика: „Далеч се отива, моя суверенитет се унищожава.“ И Франция не беше доволна, за сметка на своите интереси в Турция. Австрия и Русия, които още от 1897 год., си бяха разделили Европейска Турция на две части, бяха теглили линия от Железните врата до Дунава, до залива Орфано на Бяло море, започнаха взаимно да се подозират в увреждане на своите планове. Балканският комитет в Англия поддържаше идеята на Гладстона, която беше: „Да не се дава възможност на Австрия и Русия да поделят полуострова, а да се действува за издигане и закрепване на местните народи.“ Но българите в Европейска Турция, бяха стигнали до едно правилно разбиране на своите интереси. Те ценяха принципа: „Земята е на всички, които сме се родили и живеем в нея.“ Българите в Македония чувствуваха най-силно оскърбление, когато чуваха думите: „Няма българи в Македония“ или четяха въпроса: „Има ли българи в Македония?“ Преди още да има сръбска държава на Балканския п-в, българите в Македония, бяха носители на просвета и култура, Дафче Лапев, Петруш Шулев, Хаджи Мише, Хаджи Георги Дръндар, Янко Весов и много други от Велес и другаде, имаха търговски къщи във Виена, Будапеща, Милано, Солун и др. Много търговци стоварваха и натоварваха параходи със стока за различни страни. Синовете на българи търговци говореха френски, немски, италиянски. В 1811 год. във Велес имат българска община, празнуват Св. Кирил и Методи, имат българско училище. В 1820 год. велешани строят черква, в основните книги на която е писано: „Согради се славяно-български храм – Възнесение Христово в 1820 год.“ В 1850 г. Петруш Каранфилов има аптека, в която всички надписи на лекарствата са на български език. Преди да има българска държава, група българи в Македония за да освободят своя език, стават унияти. Под защитата на католическата черква откриват български училища в Солун, Одрин, Кукуш, Кара-Агач и др. Втора група българи от Македония, стават евангелисти и с помощта на протестантски мисионери, напечатват на български библията, евангелието и др. книги. Българите в Македония, след не по силите им водена революционна борба, когато започна реформената акция, стояха пред следните културни печалби: 2/3 от цялата търговия на страната се намираше в български ръце. Търговците евреи, гърци и турци в Солун са принудени да водят кореспонденция на български, 1/5 от населението в Солун са българи. В Скопие, дето е централата на сръбската пропаганда има 14 български училища, основни, прогимназии, две гимназии и една семинария, всички препълнени с ученици. 90% от българите са освободени от Гръцката патриаршия. 6/10 от всички училища в Македония са български, с най-добра програма и наредба. Българите в Македония в културно-просветно и социално отношение, заемат първо място.

През време на реформената акция много причини приближаваха градското българско население към Турция. Умората беше голяма. Екзархийската организация беше много недоволна от революционната борба. Всека година Рев. О-ция предлагаше списъци на учители, които искаше да бъдат назначавани на места, където е нужно за революционната борба. Органите на Екзархията и общините често не можеха да задоволяват тази революционна нужда, защото учебното дело се разстройваше, а за това понасяха тежки наказания. За честта на българското име те ги понасяха, без обаче да стават предатели. Но те постепенно се привързваха към реформената организация. Имаше положителни данни за рязко разединение между българите. Едни искрено желаеха мир и реформи, други със силно национално българско чувство искаха българско да стане, трети водеха борба, която момента им предлагаше, четвърти се стремяха да водят принципна борба за автономна свобода. Ръководството на Р. О-ция мина изцяло в ръцете на нелегалните войводи, 25% от тях, дадоха своето доверие на Б. Сарафов и го избраха за представител на Битолския революционен окръг. Друга такава група начело с Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Кръстьо Българията, Тодор Александров и др., дадоха своето доверие на Даме Груев. Избраха го за представител на Скопския Р. окръг. Яне Сандански, Христо Чернопеев, Михаил Герджиков останаха наследници на Гоце Делчев. Така, три групи, под водителството на Даме Груев, който образува центъра, на Б. Сарафов в дясно и Яне Сандански в ляво, започнаха наново борбата за свобода. Действията, които се развиваха, се слизаха в своята цялост, развоя на които се определя едва в 1908 г. В 1905 г. революционните групи направиха конгрес, в който владееше дух на примирение; избраха тричленен комитет, създадоха единна организация. Обаче обединението не стана. Борбата между Централисти и Сарафисти, Санданисти и Върховисти, както се наричаха, се продължи. Направиха втори конгрес, в който крилото на Яне Сандански беше болшинство и конгреса избра тричленен комитет само от Санданистите. Избраха: Петър п. Арсов, Гьорче Петров и Димитър Стефанов. През това време, Даме Груев и Александър Китанов, бяха убити в с. Ратево – Малешевско, от турците. Тодор Лазаров и Пере Тошев бяха тежко болни, изгнили в турските затвори, очакваха своята смърт.

Враждата между групите се усили и създаде друго сливане. Б. Сарафов, водител на Битолския окръг, Мише Развигоров, представител на Скопския окръг и Иван Гарванов, направиха сливане, образуваха група, направиха преврат в границите на България, превзеха насила революционния пункт в Кюстендил, поведоха борба с новоизбрания Ц.К., свикаха нов конгрес, избраха нов Ц.К. със състав Б. Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов. Борбата между двете страни се изостри много. Турските затвори взеха много жертви. Македония и Одринско станаха гробница на най-смелите и достойни борци. Младотурският к-т беше националния представител на Отоманския империализъм, военна лига, създадена главно, против българите в Македония и Одринско. В много градове турски войници, изпращани от офицери, убиваха българи. От Велес паднаха: Петър Михов, дългогодишен училищен директор, убит в Скопския затвор; Гьошо Войнов, Стоян и Димитър Шуркови, Христо Четков – посред бял ден бяха убити в чаршията от турски войници, пратени от младотурския к-т. През това време в няколко засади, устроени от сърбите между селата Бистрица и Богомила във Велешко, сръбски чети убиха войводите Панче Константинов, Стефан Димитров, Георги Попов и много четници, заловиха архивата на Стефан Димитров, предадоха я на турската власт в Скопие. По сръбски показания бяха арестувани д-р Петър Кушев от града и Лазо Аврамов от с. Ораховец, заедно с още 42 селски и градски ръководни лица на Велешкия район. Скопският военен съд ги осъди на тежки наказания. В Сърбия офицери развращаваха българитe, които минаваха на тяхна страна. Георги Скопянчето минава на сръбска страна, отива във Враня, Ниш и др., където го отрупват с почести, награди, похвали и всичко, противно на нравствеността. Георги се заразява от венерическа болест и умира. Първият министър на Сърбия – Никола Пашич, отива на погребението му, държат се речи, възвеличават го в първи герой за сръбската кауза! Така те измамиха Спас Гарда, Григор Соколов, Ценю Куртев и много други; Сръбски агенти предаваха българскитe учители на турската власт. В Кичево Александър К. Чакъров, предаден от сърбите, беше арестуван, откаран в скопскитe затвори, подведен под съд. Чакъров се оплакал на француския консул, който му издействувал да бъде екстерниран в България. Сърбитe в Скопие с подкуп успяват да екстернират Чакърова през Сърбия. Предаден на сръбскитe власти, той бива арестуван в Враня, с цел да бъде убит. Француският консул в Белград освобождава Чакърова. Сръбската полиция във Враня го подкарва за гарата. Жени и мъже се нареждат по целия път и почват да го замерят с яйца, домати, изгнили предмети, удрят го по лицето, по главата. Чакъров се свива в конвулсии от страдание и болки. Сръбскитe офицери и първи граждани се смеят, веселят се, плюят го, изпращат го с подигравки. Така братска Сърбия служеше на своитe интереси, отиваше далеч в безнравственитe пътища, в пристъпнитe средства на борбата.

Гърците в Македония ставаха все по-ожесточени и по-подли, отказваха да предадат училищата на българитe, които се бяха отрекли от Патриаршията, правеха постоянни предателства. Техните чети в околиитe на Костур, Лерин, Емборе, Воден и др. тиранизираха, убиваха българи. Това положение обедини македонскитe революционери, поклониха се пред борцитe, умрели за свободата, пред светлите образи на Христо Узунов, Тома Давидов, Методи Патчев, Сава Михайлов и хиляди други. Войводитe: Пандо Кляшев, Васил Чакаларов, Лука Иванов, Апостол Петков, Иван Наумов, Боби Хаджи Стойчев и десятки други с големи чети отидоха в Македония да защищават българитe от Сърбия и Гърция. Така българитe в Македония стигнаха до твърдото убеждение, че най-големи техни врагове са християнска Гърция и славянска Сърбия.

През време на реформената акция, революционната организация даде повече от триста сражения. В  младотурскитe среди, реформената акция направи голяма промяна. Те видяха голяма опасност за техния план от новота вмешателство на Европа. Още видяха, че македонските българи не са врагове на турците. Еволюцията, която младотурците направиха отвори пътища на сближение. И те като българите започнаха борба срещу старата турска държава. Мнозина от тях в Цариград бяха арестувани, други отидоха на заточение, трети избягаха в Европа и почнаха да стават революционери. В Европейска Турция, с искрено чувство забленуваха за културна държава.

В 1907 г. революционните македонски среди, отидоха до голяма крайност. Групата на Яне Сандански изпрати убийци в София. Паница най-подло извърши убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов. Убиха ги като националисти и Санданистите минаха на страната на младотурския национален комитет. Реформаторите европейци, даваха доклади до своите правителства, посочваха нуждата от по-широки реформи, от отделяне Македония от турската държава. Английският крал и руският цар се срещнаха в Ревал, съгласиха се, Турция да бъде насилена. Военни параходи кръстосваха в турските води. Турците видяха голямата опасност. Младотурците се възбунтуваха. Енвер бей и Ниязи бей, офицери от турския гарнизон със своите части, отидоха в планините. Младотурския комитет предложи на султан Хамид, да прогласи конституция в цялата Отоманска империя. Султан Хамид послуша техния глас. Стара Турция знаеше, че Англия и Русия са решили автономията на Македония. На 1 юлий 1908 г. най-тържест вено султанската власт извести в цяла Турция, че се дава конституционна свобода. Турция стана конституционна държава. Избягалите в горите турски военни части се завърнаха в градовете. Младотурският комитет в Солун, Скопие и Битоля, покани народите към братство и свобода. С най-топли думи и уверения беше поканена и В. Р. О-ция. Поискаха нейната братска ръка, казаха на българите: „Вие сте нашите учители, вие носите достойнствата. Ваша и наша е земята, задружно да строим нашата конституционна държава“.

В този момент стана нещо, което не е записано в турско-българската история: въоръжената армия, четите на В. Р. О-ция приеха поканата, явиха се всяка в своя околийски център. Турската държавна власт им направи тържествено посрешане. Отдадоха им военни почести. Ликующи от радост турци и българи и всички любящи своята земя, се поклониха пред представителите на идеалната борба, пред героите, пред българската сила, която извоюва едно положение. Турската държавна власт отдаде почести, понесе българите герои на ръце, нарече ги освободители. Четите на В. Р. О-ция, предадоха своето оръжие на турската държавна власт, която не го прие, а им го върна обратно с думите „Вие сте достойни за него“.

 

Националният идеал на македонските жители и историческите права върху земята на Балканския полуостров.

В 1908 г. турският хуриет и конституцията получиха своята санкция – одобрението от всички страни, благодарение на българите в Македония. Тяхната искреност беше видяна от всички страни. Европейците реформатори най-нагледно се убедиха, че В. Μ. Р. О-ция не се инспирира от никоя външна държава, не е агент провокатор, а е съставена от идеално любящи своята земя хора, жадуващи за култура и просвета, дирещи защита в модерен строй на живота. Убедени в това, реформаторите си отидоха. За устройството на Европейска Турция, ясно се очертаха два пътя. Единият – на бъдещето, – чрез културни закони да се освободи от капитулациите на Европа, от консулските съдилища, от европейските пощи; да престане да раздухва международните вражди в своята територия, да престане да мисли за историческите си права. Вторият беше пътя на миналото, – да стане силна с помощта на силната държава Германия, да си върне Източна Румелия, Босна и Херцеговина, остров Крит и други изгубени владения. Българите в Македония, имаха по-ясна представа за бъдещето. Героите, които изнесоха борбата, застанаха на твърди основи. Веднага се образуваха две политически партии: федеративна и конституционна. Започнаха да издават вестници и списания, посветиха се на културна производителна дейност. Повериха ръководството на живота в ръцете на отговорни политически организации, върху принципите: земята за земледелците, общинско самоуправление, местна власт от българи и турци. Обаче в устройството и състава на героите-освободители, имаше едно много тежко положение, а то беше, че болшинството от тях, войводи, четници и членове на Р. О-ция бяха прости, неграмотни, неспособни за културна работа.

Друга една по-страшна страна на живота беше – проляната кръв. Героите бяха кървави, живота им беше дал власт. Те бяха послали земята с човешки трупове. Виновни или невинни, мъртвите лежаха в земята. В Македония повече бяха семействата, които бяха изгубили свои членове в борбата. А всяко семейство тъжи за своите близки, страда за изгубените, кипи от негодувание, жажда за отмъщение. Тази беше страшната и опасна страна за българите герои в Македония и Одринско. Дали новата държава ще бъде способна да осигури живота им, това беше въпрос на бъдещето, а тяхното настояще им диктуваше, сами да се защищават, сами да пазят живота си. Вярната преценка, която бяха направили, не ги измами. Още в медения месец на свободата, Турция първа даде нравствения удар. На първата дипломатическа вечеря, която конституционна Турция даде в Цариград, представителя на васална България, не беше поканен, а беше понижен, приравнен с турските валии. С този акт Турция тръгна по втория път – на миналото, на страстите, на националния егоизъм, на изненадите. През това време, България се управляваше от Демократическата партия с пръв министър Александър Малинов. Българското правителство и княз Фердинанд почувствуваха, че е дошел най-изгодния момент да се освободи България от формалното васалство към Турция. Фактически България беше независима държава. Тя имаше във всички големи държави свои консулства и в международните събрания и съвещания. България по-често заемаше по-горно място от Турция. Княз Фердинанд отиде в Австрия, където уговори всичко потребно и на 22–23 септември 1908 г., България и Австрия прогласиха българската независимост и анексията на Босна и Херцеговина, към Австрия. С този акт положението на Турция стана още по-тежко, не беше готова да обяви война. Великите сили се намесиха и направиха спогодба: Австрия плати 50 милиона златни франка, България 82 милиона. Парите отидоха за турските дългове към Русия и Франция. Младотурците, които се бореха за по-добро устройство, за повече свобода, възнегодуваха от всичко станало. Водителите им в Македония, под ръководството на Махмуд Шефкет паша, образуваха освободителна армия; поканиха народите за задружна работа, да свалят султан Хамид, който беше обвинен, че действува със старите методи. Българите в Македония образуваха свои отряди, предложиха услугите си на младотурците. Махмуд Шефкет паша сърдечно поблагодари на водителите на българския отряд: Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев и др., направи ги най-доверени свои органи. Македонската армия от Битоля и Солун, отиде в Одрин, стана голяма сила, влезе в Цариград, стана още по-голяма, събори цялата съпротива, организирана срещу нея, свали султан Хамида и постави нов султан Мехмед Решат V. Младотурският к-т пое властта. Махмуд Шефкет паша стана президент министър. На българския отряд беше поверен султанът-пленник, който беше изпратен в Солун на заточение. С тоя акт, българите в Македония открито заявиха на турците, че само задружна работа, администрация, джандармерия, общинска власт от българи и турци, само тогава мирът ще дойде. Но турците не можаха да видят това. Почти във всички градове на Македония в управлението на държавата не се чувствуваше сигурност. Нещо повече. Млада Турция подканяше мохамеданите от Босна и Херцеговина да се изселват и онези от тях, които идваха в Турция ги заселваше в Македония с което влошаваше положението на безимотните земледелци българи. А първата основа на свободата се чуствуваше в принципа: „земята на земледелците“. През революционния период, турцитe чифликчии, получиха едно правилно възпитание. Мнозина от тях доброволно си продадоха земята на своите чифчии българи, посветиха се на търговия, предприемачество, на градски живот. За заселването на бежанците от Босна, турското правителство искаше да вземе земята на землевладелците; предложи във Велес на землевладелеца Джелядим бей, да продаде земята си на държавата. Беят, който има земя да засели повече от 200 семейства, отговаря: „Аз съм решил да си продам земята на българите-селяни, които съм наследил от моя баща и дядо“. Представителят на властта апелира към неговия патриотизъм, настоява земята да бъде купена от държавата, обаче Джелядим бей с твърдо убеждение, което чувствува в себе си, отговаря: „Аз съм най-напред човек, а след това турчин. Човещината ме задължава да продам земята си на българите, защото те са й робували и тяхна трябва да бъде. Мнозина такива турци, които влагаха правилно разбиране при разрешение на спорните въпроси между народите и турската държава, смело се бореха за правилното нареждане на живота. Обаче, болшинството турци бяха невежи, без култура, без нужните разбирания. И така, българи и турци не можаха да образуват една организация, не можаха да се наложат на държавната власт, която почна да обезоръжава българите, да създава нови конфликти и недоволство. Голяма част от българската интелигенция в Македония пък и от простия народ, обърнаха погледите си към България. В Македония имаше много турци и българи, които нямаха умствена светлина. Едни дене на светло не виждаха, а други на тъмно повече виждаха. И цялата способност на едни да гледат, едва им стигаше само носа си да виждат, други войводата си, а трети господаря си. Това невежество, беше най-голямата опасност за строежа на живота в Турция и България. Нужни бяха хора с наука, с теоретически знания. Времето на отмъщението, на разприте между народите, беше минало. Черното петно, което лежеше върху името на България със заграбването на гръцките черкви и училища в Тракия през 1906 год., колкото и да беше предизвикано от гръцкото заграбване на българските училища и черкви в Македония, от гледището на културния строеж на живота, то си оставаше един позор, една голяма причина за недоверие, за подозрение в способността на българската държава, в пътя на автономните принципи в живота.

Между политическите партии в България, които бяха управлявали страната, демократическата беше с най-стабилна строителна способност. Нейно дело бяха всички добри училищни закони, основани върху принципа: прогимназиялно образование за всички деца. Тя беше най-строга пазителка на конституцията. Нейно дело бяха: първият и вторият държавен съд, които осъдиха партията на Стамболова – кабинета Петър Гудев и други. През това време българската обществена мисъл, обоснована върху човешкия прогрес, се обърна към правителството на България, даде най-обективна насока на бъдащето. Три от политическите партии: радикали, земледелци и широки социалисти, заедно с много учени и политици, след обективна преценка на политическото положение, съветваха българското правителство да внимава, да използува великия момент, не с война, а чрез разбирателство да осигури политическата свобода на българското племе на Балканите, да открие търговския път за България за Бялото море. Условията за всичко това бяха подготвени. Българите в Македония изпълниха мечтата, идеалът на стария велик покойник Сава Раковски. Да, това беше свършен факт. Планът на втория велик покойник, Гоце Делчев, стоеше реализиран. Делчев постоянно казваше: „Възпитанието на народите е дело на вековете. Борбата за свобода, трябва да проникне във всички народи. Еднакво сме длъжни да възпитаваме българи, турци, албанци и др. Свобода, култура и просвета са потребност на всеки човек.“ Този беше първият път, по който трябваше да върви България. А вторият път, беше – българският народен идеал, обединение на българското племе в една държава, българските исторически права върху част от земята на Европейска Турция. Демократическото правителство на България тръгна по втория път. Българската държава посрещна турския хуриет неблагосклонно. Заедно с прогласяването своята независимост България стана Царство, а княз Фердинанд стана цар на българите.

Основите на война с Турция бяха турнати. В България започна да се крои нещо страшно. Измени се конституцията. С чл. 17 царската власт спечели големи права. Акциите на тогавашните правителства, народняци, прогресисти и демократи, явно очертаваше пътя на войната. Мрежата на цар Фердинанд ставаше все по-голяма. Партиите: народна, прогресивно-либерална, народно-либерална, младо-либерална и демократическа бяха всецяло негови – царски. Мотивът да се дадат свободите от народа на царя, беше сключване на съюз със Сърбия за война с Турция. За автономия на Македония и Одринско, вече дума не ставаше. Всички в един глас искаха обединение на българския народ. България, Сърбия и Гърция искаха да изгонят Турция от Европа. Както знаем, Русия искаше Цариград, Австрия здраво държи Ново-пазарския санджак, със задача Сърбия и Черна Гора да бъдат винаги разделени; владее железопътната линия Ташлидже–Солун; поддържа плана за автономна Албания; прави всичко, за да завладее Македония със Солун. Сърбия иска Македония и Стара Сърбия. България – Македония, Солун и Одрин. Гърция – Македония, Одрин и Цариград. Такива бяха владетелските планове на държавите, а народите в Турция, Австрия, Русия и Англия, имаха свои планове за свобода, за народна свобода за робите, за потисканите народи. Всеки народ искаше своята независимост. Българският цар Фердинанд, верния син на своята майка Австро-Унгария, стои пред голямо противоречие. Интересите на България му диктуват освобождението на Македония, което ще става с война в съюз със Сърбия и Гърция, под патронажа на Русия, която е в съглашение с Англия и Франция. Тези три велики държави правят всичко, за да организират повече свои съюзници, за борба с Тройния съюз, Германия, Австрия и Италия. Англия и Франция са много изплашени от тясната дружба между Турция и Германия. Опасността иде от следното: Германска военна мисия с научно-културна способност, реорганизира турската армия. Турската държава, която има кръгло 1 милион квадратни километра повърхност, с 22 милиона жители, подготвена военно от германци, засилена от конституцията, в цялата си държавна техника, след 10–15 години ще може да извади повече от 1 1/2 милиона добре обучена и подготвена армия, която в бъдещата европейска война ще застане на страната на Германия. Такива бяха причините на Русия и Съглашението, които искаха да образуват балкански съюз, с който да разкъсат и намалят Турция, да отслабят бъдещия си противник. Цар Фердинанд беше поставен между два огъня: желае България да постигне своя народен идеал, без да увреди някъде австрийските и германски интереси; решително поведе България в пътя на страшни изненади, които се виждат ясно от сключените договори. Сключва договор със Сърбия за подялбата на Македония. Поставят се граници между Велес и Скопие, Битоля и Кичево, Охрид и Струга. Сключва с Гърция договор на по-голяма измама. България иска Солун. Гърция мисли да вземе Солун, Одрин и Цариград. В следующата глава, ще изложим съдържанието на сключените договори, от които се вижда, че те са най-голямата причина за погрома на България.

В 1911 г., живота в Македония е легализиран. Положението на българите е следното: по количество, те са еднакво с турците – кръгло 1 милион; в 50 града на Македония и Одринско търговия, занаяти и зараждаща се индустрия, в голямата си част се намират в български ръце; в 2069 села, 90% от техните жители са българи; 70% са собственици земледелци; имат 1373 уч-ща, 9 от които са средни, гимназии и педагогически, 1 семинария, 3 свещенически училища, 88 прогимназии и 1273 основни училища; Ученици – всичко 78 622; учители – 2248; свещеници – 1310; църкви – 1625, монастири – 75. Българите имаха политическа свобода, политически партии с отговорни ръководни тела. Имаха свои народни представители, 10 вестници и списания, самостоятелно и задружно с другите народи строяха културно, просветно, икономически и политически своя живот. Борбитe между българи и турци, сърби и гърци, съществуваха понякога в голяма острота, но пътя на свободата всякога се движи в трудности. Едно вдъхваше най-голяма радост, а именно, че вратите на Македония, бяха окончателно затворени за Сърбия и Гърция.

В това време, македонците в България, голямото болшинство, което пълнеше редовете на 6-тe политически партии, подготвителитe на войната, заедно с новите македонски емигранти, които по една или друга причина, бяха напуснали конституционна Турция, образуваха нова единна организация, в която влязоха всички стари организации и революционни групи; образуваха Централен комитет, в състав Александър Протогеров, Тодор Александров и Петър Чаулев. Всички организирани македонци в България, начело с този комитет, застанаха под знамето на обединението.

Народната и прогресивно-либералната партии, под шефството на Иван Евстатиев Гешев и Ст. Данев, със сключенитe договори в 1912 г., със задружната акция, която предприеха със Сърбия и Гърция, отвориха вратите на Македония за нейните най-големи врагове – Сърбия и Гърция.

 

VI. КРИЗИ В МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС.

Балканският съюз – Сключените договори за подялба на Македония.

В 1912 г., когато 4 от балканскитe държави образуват съюз със задача, за да освободят своите народи, живущи в Европейска Турция, земята на Балканския п-ов се владее от 7 държави: Австро-Унгария, Турция, Румъния, България, Гърция, Сърбия и Черна Гора. В тях живеят 8 народности, които кръгло правят 30 милиона жители. Четири от тези народи: румъни, българи, турци и гърци, имат държава със свое име. Сърбите имат две държави: Черна Гора и Сърбия. Албанци, хървати и словени нямат държава на свое име. Съюзните държави имат следното количество от земя и народ:

България  – 96 341 кв. клм. земя с 4 380 000 жители

Сърбия – 48 303 кв. клм. земя с 2 912 000 жители

Гърция – 62 211 кв. клм. земя с 2 632 000 жители

Черна Гора – 9080 кв. клм. земя с 250 000 жители

Всичко: 215 939 кв. клм. земя с 10 174 000 жители.

Австро-Унгария и Румъния имат сключен военен договор за отбрана. Те владеят: Румъния – 130 000 кв. клм. със 7 000 000 жители. Австрия – 150 000 кв. клм. със 7 1/2 милиона жители – хървати, словени, сърби и др.

Цялата земя на Балканския п-ов е 600 000 кв. клм. Шестте държави: България, Гърция, Сърбия, Черна Гора, Румъния и Австро-Унгария, владеят кръгло 490 000 кв. клм. Земята на Европейска Турция е 110 000 кв. клм. с 5 1/2 мил. жит., от които l 1/2 милион албанци, 1 милион българи, 700 хиляди гърци, власи и др., 300 000 сърби и 2 000 000 турци. Албанците живеят на юг кръгло в 22 000 кв. клм. Турците на изток също живеят между Одрин и Цариград кръгло в 22 000 кв. клм. За голяма част от земята към левия бряг на Марица, Галиполския полуостров, Чорлу, Чаталджа, Цариград и др. Българската армия не е правила изучвания и няма военна карта, от което следва, че тази земя трябва да остане в турско владение, а върху принципа на свободата, албанският народ трябва да има държава на свое име. От всичко до тук изложено, следва въпроса – коя земя и кой народ ще освобождават четирите съюзени балкански държави?

В Австрия има 5 1/2 милиона хървати и словени, които нямат държава на свое име, учат се на латински език. Два милиона са сърби и други по равно число мохамедани и православни, учат се на турски и сръбски език. Ако съюза е сключен за тяхното освобождение, той предрича смърт на съюзните държави. В Европейска Турция е и земята на Македония и Светогорския полуостров и част от географската единица земя на Българската държава, която се включва между реките Марица и Струма, с трите пристанища на Бяло море: Деде-Агач, Порто Лагос и Кавала.

Балканският съюз ще освобождава земя, в която Македония има 3/8 от цялата земя, за която са сключени редица международни договори, където под ръководството на българите, нейни жители, 20 години се води революционна борба, за да имат държава на свое име, където живеят 2 000 000 българи и турци при конституционно управление.

Резюме от сключените договори: На 29 февруарий, беше сключен договора за съюз между България и Сърбия. Най-важните му положения са следните: 1) Царство България и Кралство Сърбия, си гарантират политическата независимост една на друга и целокупността на държавната територия. 2) Двете страни се задължават да си помагат с всички сили, в случай че някоя от великите сили се опита да анексира, или окупира или да заеме положение с войските си, дори и временно, на която и да било част на Балканския п-ов, под турското владичество, щом като една от съюзните държави, смята този факт за противен на нейните жизнени интереси. 3) Двете договорни страни, се задължават да сключат мир едновременно и при предварително съгласие. 4) Договорът се придружава с военна конвенция, неразделна от него. 5) Договорът и военната конвенция са задължителна тайна, те не могат да бъдат публикувани, или съобщени на друга държава, без предварителното съгласие на двете правителства. Ако двете сили не дойдат до съгласие ще апелират към мнението на Русия, което ще бъде задължително за двете страни. В случай на сполучлива война, превзетите територии остават под общото управление на двете съюзни държави. Подялбата им ще стане в един срок от 3 месеца, след подписването на мира. След разграничението: България признава правото на Сърбия, върху всички земи на север и запад от Шар, а Сърбия признава това на България върху ония на изток от Струма и Родопите, земите между Шар, Родопите, Егейско море и Охридското езеро, могат да образуват автономна област. Но, ако двете страни се убедят, че такава автономия е невъзможна, тогава те ще бъдат разделени така: Сърбия няма да предявява никакво искание върху земите, разположени зад линията, теглена от върха „Голем“ при Крива Паланка, до монастиря Дъбевци на Охридското езеро. В тази зона към Сърбия влизат градовете; Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга. Земите на юг от тази линия, остават в полза на България, която се задължава да приеме казаната гранична линия, ако руският император, който ще бъде най-висшия арбитър по този въпрос, се произнесе в полза на тази линия. И тутакси се прибавя: „От само себе си се разбира, че двете правителства се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която руският император намери че най-добре отговаря на правата и интересите на двете държави.“ Копие от договора и тайната прибавка, се изпращат на руското правителство, с молба щото императорът да се отнесе благосклонно и да одобри лично, клаузите в тези актове. Всеки спор, който би натъкнал отново, обяснението и изпълнението на която и да било клауза от договора, от тайната прибавка и военната конвенция, ще бъде представен на окончателно разрешение от Русия, ако сами страните не могат да се съгласят. Тайната не може да се съобщи никому, без съгласието на двете правителства и без одобрението на Русия.

Тайна военна конвенция между Сърбия и България е подписана на 9 юни 1912 г. във Варна.

Договорът между България и Гърция, беше сключен на 16 май 1912 г. Той има отбранителен характер. Основните му положения са следните:

1) Двете съюзни правителства желаят, запазването мира на Балканския п-ов. Ще работят за мирно съжителство и съгласие върху базата на истинско равенство и почитание на правата, между различните националности в Турската империя, а особено на гърците и българите.

2) Ако въпреки желанието на договорните правителства, без някоя провокация или усложнения в Отоманската империя, едната държава бъде нападната от Турция, било пряко – върху територията й или косвено – чрез отнемане правата на нейните сънародници, другата държава е длъжна да й отиде на помощ с всичките си военни сили и после, взаимно да сключат мир. Съюзът се свързва за три години. Прибавената към договора военна конвенция в съществените си постановления, гласи: 1) В случай че съгласно задълженията, произтичащи от отбранителния съюзен договор между България и Гърция, последната се намеси с военна сила против Турция, при една турско-българска или турско-гръцка война, двете държави се ангажират да извадят в помощ една към друга по един ефектив най-малко от 100 000 войника. Ако Гърция бъде нападната от Турция, България се задължава да обяви война на последната и да се отправи против нея с минимум 300 000 души. В случай, че България бъде нападната от Турция, Гърция се задължава да обяви война против нея, с минимум 120 000 души, Главната задача на гръцката флота е да остане винаги господарка на Егейско море и да прекъсне съобщенията между Мала Азия и Европейска Турция. 2) Ако България и Гърция, въз основа специалното съглашение обявят война на Турция, те се задължават да си помагат с уговорените войски до край. От цитирания договор и конвенцията към него, читателят вижда, че не се говори как съюзниците биха си разделили турската територия, която биха превзели в случай на една успешна война. Защо е изпусната тази важна и толкова съдбоносна клауза в договора? Сигурно не са могли да се споразумеят върху подялбата на земите, особено за Солун. Между това, не оставало време за по-дълги преговори. Българското правителство гледало да постигне съгласие с Гърция за война а за подялбата смятало после със Сърбия да подействуват върху атинското правителство. Устно било уговорено, че след победата, земите в Македония, ще се поделят така: а) съразмерно извадените на бойното поле войски; б) по достигнатите успехи; в) по дадените жертви в хора и материали. Такива бяха спогодбите и задълженията между България и Гърция.

Договорът между България и Черна Гора, няма никаква териториална клауза, понеже териториални спорове има само между Сърбия и Черна Гора. България се задължава, да храни 3 месеца черногорската армия, като обещава кръгло 5 милиона лева за тази цел.

От цитираното тук резюме на съдържанието на договорите ясно се вижда, че Автономна Македония е изключена. В основата на всички договори, лежи подялба на земята в Европейска Турция, подялба на Албания между Сърбия, Гърция и Черна Гора, подялба на Македония между България, Сърбия и Гърция. Инициативата за сключване на договорите е българска. Главният фактор, който управлява всичко, е цар Фердинанд. Българските граждани сляпо вярваха в него. Изменения чл. 17 от конституцията гласеше: „Правителството и държавният глава на България не могат да сключват тайни договори без знанието и одобрението на българското Народно събрание.“ На Цар Фердинанд беше дадена неограничена власт, виновниците за което са:

1) Великото Народно събрание, което беше свикано да измени чл. 17 от конституцията. 5/6 от неговия състав бяха 5-те политически партии: демократическа, народна, либерална, прогресивно-либерална и младо-либерална.

С убеждение, че изпълняват върховен отечествен дълг, те увенчаха царя на българите с върховното право на народа; измениха чл. 17 така: „Царят и министрите сключват тайни договори, без да ги съобщават на народното събрание.“ Партията на Стамболова, нямаше свои представители в това събрание. Тя живееше под удара на втория държавен съд. Най-малка политическа партия, бяха тесните социалисти. Техният единствен представител прочете декларация, с която отрече и двата български плана – Автономна Македония и Обединение на народа. И посочи трети план. С разложението на днешната държава, ще се ускори съзиждането на социалистическата. Представители на останалите три политически партии, – земледелци, радикали и широки социалисти, заедно с други български граждани, които предвиждаха и предсказваха голямата опасност, често срещаха на своите протести народ, тълпа, която им казваше: „Мълчете предатели на отечеството!“

2) Българската академическа младеж пееше песен на свободата: „Аз знам един жезъл край Охрида син, от чисто е злато и сияен рубин. И кой го извади от студни води, венчат ща го в Солуна Цар да седи.“

3) Религиозна България в черкви и монастири четеше молитва:

„Спаси Господи люди твоя и благослови достояние твое

Победи благоверному Царю Нашему Фердинанду

На сопротивния даруя, и твое сохраняя, крестом твоим жителством.“

Народът слуша с умиление, дълбоко въздиша и шепне: „Русите нас освободиха, ние сме длъжни да освободим Македония.“ Македонци, преселени в България, вестникари, политици, дипломати, книжовници дадоха най-ценно съдействие при сключването на договорите за образуване на Балканския съюз. Македонци, народ, войводи и четници, пееха своята песен:

Не ща, майко, на Султана да плащам вергия

Искам, майко, в Балкана знаме за развия.

В тъга те пееха и гърмяха, в радост те гърмяха и пееха. При мобилизацията в 1912 г., септември, македонците, първи се явиха в редовете на българската армия, всички в един глас извикаха: „Един сме народ, една да бъдем държава.“ Мобилизираните български граждани от първите дни на мобилизацията, направиха празник. Весели, със засмени лица се поздравляваха, стискаха си ръцете и се чувствуваха щастливи, че на тях се пада да воюват с Турция за освобождението на Македония. Но още на 15-я ден от мобилизацията се установи, че отговорните лица и групи в българската военна организация, не са изпълнили най-важните основни постановления на военните закони.

1) Облеклото и оръжието на българските войници по качество и количество не беше достатъчно.

2) Превишена беше нормата на повиканите под знамената български граждани. При норма 6 % от жителите, повикани на война, се запазва хармонията в организацията на трудовата служба в живота. България има 4 милиона жители, от които е комплектувана армията, понеже в 1912 год., турцитe – български граждани – са изключени от мобилизация. С 6 % мобилизирани се получават 240 000 войника, а мобилизираните бяха повече от 600 000. Така увеличено числото, даваше над 18 %, от което се получи два пъти повече български семейства и стопанства, останали без работна сила. В градове и села, магазините на занаятчии и търговци, повечето останаха затворени. Започна се безогледна реквизиция. Жените и старците станаха трудовия фактор във всичките разклонения на живота. В българската държава, колективна сила от съзнателни граждани нямаше. Във всички строителни организации, живота се ръководеше от силни личности. Насилия, беззакония, лична воля, бяха обикновени явления. Така се наредиха причините, които донасяха повече зло, повече грешки, повече престъпления. От всяка причина, която донесе изгубването автономията на Македония, се създадоха основни причини, за погроми в България, за опропастяването на българския народен идеал – обединението.

 

Балканска и Междусъюзнишка войни.

Описанията за войните, с най-големи подробности са дадени от книжовници и военни авторитети. В книгата „Най новата история на България“, в първи и втори том, историка Никола Станев дава най-обективно изложение на всичко което става от 1912–1920 г. В изпълнение на сложената от мен задача, ще си послужа с някои от данните, които са изнесени до сега. На 14 юлий 1912 г., албанците прогласиха автономията на Албания в гр. Митровица. Иса Болетинац, албански водител, мохамеданин, желае албанците да си запазят правата, да носят оръжие. Марко Джони, католически водител, иска албанските деца да учат албанско писмо и четмо. Цялото албанско дело се инспирира от Австро-Унгария. Сърбия, уплашена за своите интереси, на 15 септемврий с.г., дава циркулярна нота до съглашенските сили, с която съобщава опасността за себе си и невъзможността й да изпълни сключения Българо-Сръбски договор. Така, Сърбия преди да започне Балканската война, преди да е мобилизирала, приготовлява основите, за да измени на договора. В сключената военна конвенция между България и Сърбия на 9 юний 1912 г., има клауза, с която България се задължава, че ако Сърбия воюва с Австро-Унгария, да й отиде на помощ с 200 000 войника. Това положение повдига следното питане: „Кои народи Балканския съюз ще освобождава, каква друга цел може да изнесе освен прямата – освобождение на християните от Турция, за която цялата дипломация на шестте велики сили, му бе потребна? Балканският съюз бе сключен под ръководството на Русия, член на Съглашението, със задача да воюва с Турция, която е член на Немския съюз. От всичко това следва, много естествено, че Германия и Австро-Унгария са длъжни да работят за събарянето на Балканския съюз.

Както знаем, Балканския съюз изостави пътя на свободата, не прие да създаде Автономна Македония, отиде в пътя на завладяване, подели помежду си земята на Европейска Турция. С всичко това Балканския съюз увеличи своите врагове, турна основите на своя погром.

На 30 септемврий 1912 год., съюзените балкански държави дадоха ултиматум на Турция, с който искаха Турция да даде автономия на Македония. В определения срок съюза не получи удовлетворение. На 5 октомврий с.г., армиите на Балканския съюз навлязоха в турска територия. Войната започна. Първата българска армия на 10 и 11 октомврий превзе укрепения Селиолу. От 15–20 октомврий разви големи боеве при Люле Бургаз и Бунар Хисар. Получи пълна победа. Турската армия разбита, бега към Цариград. Българската я преследва. След осем дни, армиите се срещат пред укрепените позиции на Чаталджа, където турската армия образува своя позиция. Всички планове на Балканския съюз са постигнати. Крепостите Одрин, Шкодра и Янина са обсадени. Гръцката флота запазва здраво Дарданелския проток. Турската флота е обезсилена.

На 31 октомврий Турция се почувствува победена. Великия везир Кямил паша поиска мир. Отнесе се до министър-председателя на България – Иван Евст. Гешев. Гешев дири цар Фердинанд, за да му предаде молбата на Турция. В тоя момент се установява, че в България има две правителства. Едното отговорно – министрите, другото неотговорно – политици и генерали с шеф цар Фердинанд.

Започва се борба с гордост и щеславие. Шест дни цар Фердинанд се крие, за да не получи турското предложение. Дава се заповед на българската армия да превземе Чаталджанската позиция и да влезне в Цариград. Неотговорното правителство приготовлява всичко за цар Фердинанд, в Цариград да диктува мира. Българската армия, на която не й са дадени военни карти, понеже няма такива, местата и позициите не са изучвани от българското военно министерство, където тя ще оперира. Военните части пред Чаталджа получават заповед да минат в настъпление. Започва се нападението. Хвърлят се роти, дружини, полкове, отиват на явна смърт. Атакуват Чаталджа с горски оръдия. Падат под силния огън на дългобойната турска артилерия. Става голямата промяна. Българската армия сломена, отстъпва назад, образува фронт срещу Чаталджа.

Българската армия, която действуваше в Македония, на 28 октомврий стигна пред вратите на Солун. Сръбската армия превзе Македония. Гръцката армия на 27 октомврий получи предаването на Солун от турците, които извършиха това действие по съветите на германския консул. Българската армия, ръководена от престолонаследника княз Борис, получи известие, че тя ще бъде приета в Солун не като съюзница, а като гостенка на Гърция. През месец ноемврий Русия официално съобщава, че от Света Гора ще бъде образувана религиозна република. Австро-Унгария обяви че Албания ще бъде автономна – отделна държава. На 16 ноемврий Австро-Унгария съобщава на Русия, че Шкодра влиза в границите на Албания.

На 6 ноемврий цар Фердинанд прие турското предложение за мир. Започнаха се преговори. Примирието стана. На 10 декемврий в тържествено заседание на съюзнически и турски делегати в Лондон, Балканския съюз прочита своята декларация, с която иска от Турция да отстъпи на съюзниците цяла Европейска Турция до Мидия–Родосто, с всички острови в Егейско море. Делегатите на Турция получават писмено декларацията, поискват срок за нейното проучаване. Получават такъв срок. На 10 януари 1913 г. турците националисти, ръководени от султанския зет Енвер паша, заедно с религиозната организация в Цариград, правят преврат. Убиват военния министър Назъм паша. Свалят правителството на Кямил паша и поставят за велик везир Махмуд Шефкет паша. Новото правителство прекъсва преговорите за мир и продължава войната. До тоя момент членът на Балканския съюз – Сърбия бе изпратила в Европа свои агенти. В Лондон професор Йован Цвиич обнародва тайния договор, сключен между България и Сърбия. Доказва, че договора е нарушен и иска неговата ревизия. Румъния, като се научи, че Автономна Македония е изоставена, че Европейска Турция ще се поделва между Балканския съюз, изпрати нота до България, с която иска да бъде компенсирана в Добруджа. Понеже България ще вземе много земя в Македония и Тракия, за това Румъния иска да вземе Добруджа, да се приближи до градоветe Варна и Русе. Българското правителство предава румънското искане на Русия, с молба да стане посредник между Румъния и България. На 21 януарий военните действия с Турция се подновяват.

От 24 до 28 януарий, всичките десанти и нападения на турската армия в Тракия, бяха отбити. Турция бе пак сломена. Българската армия подпомогната с две сръбски дивизии за обсаждането на Одрин, предприе редица щурмови атаки. На 13 март, превзе Одрин, където плени 1500 офицери с 14 паши, 60 000 войника и 650 разни оръдия. След падането на Одрин, турското правителство се призна за победено. Подновиха се преговори за мир. На 17 април, мира се подписа в гр. Лондон. Според него Турция отстъпи на Балканския съюз земята, до Енос-Мидия. Българската армия с много слава, с големи победи напуска Тракия, за да отиде в Македония. На 17 май, цялата българска армия е разположена по фронта – гр. Кочани Щипско, Радовишко, Струмишко полета, до гр. Кавала. В същото време, правителството на Гешев подава оставка с мотив, че среща пречки от неотговорни фактори, които се намесват в управлението на държавата. На 19 май 1913 год. Сърбия и Гърция, сключват договор против България, с който искат да осигурят Вардарската долина за себе си. На 26 май руския император, изпраща телеграма до българския цар и сръбския крал, в която напомня, че те са длъжни да запазят Балканския съюз. Най-сериозно ги предупреждава с думите: „който пръв дигне оръжието, той ще изгуби поддръжката, той ще понесе цялата отговорност, всичко ще се струпа върху него“. В България, в тоя момент не се образува коалиционно правителство. Прогресивно-либералната партия, сама пое управлението. Българската армия разположена в Македонските полета считаше, че си е завършила своята задача. Селяни, граждани и войници, горяха от силно желание да си отидат по домовете, да се отдадат на мирен труд, да си подобрят своето стопанство, да се порадват на спечелената национална слава. Добруджанци с трепет на сърцето, бяха научили, че Русия е разрешила спора между Румъния и България, като отстъпила гр. Силистра, с три километра периферия на Румъния. За добруджанци, Балканската война бе покрита с черна слава. Македонците в българската армия, от всички течения, стояха в голямо недоумение. През цялата Балканска война, не бе издигнат нито един глас за автономна Македония. Най-крайната левица, групата на Яне Сандански, не гръмна нито една пушка за автономна Македония. Грехът, големия грях, пред всички синове на Македония, които се бореха за свобода, за своя държава, за автономия на народите в Македония, стана свършен факт. Всички македонци почувстваха, че са станали отстъпници. Пред тежката, участ в която бе поставено тяхното отечество, на всички в душите забушува ужас, закипя злоба. Отмъщението им стана лозунг. Българите националисти, водени от Васил Радославов, на 9 юний в София правят голямо гражданско събрание, вземат резолюция, искат с война България да превземе Македония. И това стана. Когато съюзните дипломати се приготовляваха за едно споразумение, когато първите министри на съюзните държави решиха да се съберат в гр. Солун, когато Русия ги повика в Петроград, за да разреши техните спорове, когато м-р Ст. Данев се приготовлява да тръгне, за да представлява България в Петроград, тогава главнокомандующия българската армия „дава заповед, тайно да бъдат нападнати Сърбия и Гърция. На 16 юний 1913 г. се изпълнява тази заповед. Тази фатална заповед, това престъпно действие донесе погрома на България“.

Отговорния министър Ст. Данев казва: „Целия ми план се вдига във въздуха“. Дава контразаповед да се спрат военнитe действия. Обаче Сърбия и Гърция не спряха. По заповед на Русия, Румъния навлезе в България. Насърчена от Германия, Турция навлезе в България. Героична България бe победена, поиска мир. Цар Фердинанд свали правителството, повика своите верни другари, В. Радославов, Н. Генадиев, Дим. Тончев, образуваха правителството на България, която бe повикана в Букурещ да подпише мирен договор с който изгуби, Добруджа, Тракия, Серски окръг и Македония. Милиони пъти ще се говори и пише че „16 юний“ е най-голямото престъпление, най-голямата лудост. Тези които го създадоха, поеха тежка отговорност пред многострадалния мъченик – български народ. Автономна Македония бе необходима за балканските народи, за правилното развитие, което е път за балканска федерация. Ако българската държава действуваше за автономна Македония, тя щeшe да бъде спечелена по-рано от автономията на Албания. В Балканската война, България спечели 23 хил. кв. кил. земя, от своята географска единица с едно пристанище на Черно море – Василико и две пристанища на Бяло море – Деде-Агач и Порто Лагос, с два града от Македония – Петрич и Струмица.

 

Европейска война.

В строежа на живота, съществуваше европейски въпрос много по-заплетен, от балканският. Културните народи, които дадоха науката, изобретенията, изкуствата на човечеството, завладяха земята на много народи, за да използуват материалнитe блага. Следната таблица ще ни даде пълната картина на причинитe, които създават войни и революции. В 1900 год. Англия владеe 26 724 000 кв. кил. колонии

Франция 10 904 000 Португалия 2 093 000

Германия 2 576 000 Холандия 1 988 000

Белгия 2 340 000 Испания 194 000

Англия и Германия заселени в малко пространства земя, развити индустриално се чувствуват длъжни да се приготвят технически да завладеят пазарите в света, да за владеят моретата, за да развият всички свои способности.

В това надпреварване, борбата избива в крайности. Германия, заселена в 470 000 кв. кил. земя пораснала в 70 мил. жители, се увеличава всяка година с 800 000 души. Белгия, заселена в 29 000 кв. кил., има 7 мил. жит. Русия, заселена в 6 мил. кв. кил. земя, с 160 мил. жит. Това неправилно заселване, създава други причини.

Всичко събрано, изразява причините на борбата, които с положителност определяха една страшна война. Английските консули от разни страни дават сведения на Англия, че германските стоки в 10 пъти по-голям размер, намират пазар от английските. В Турската империя Германия постепенно завладява положение, да използува цялото пространство. Строи железници, издирва подземните богатства, стреми се да бие Англия в Африка, Азия и другаде. В борбата за икономическо надмощие, Европа е разделена на две: Тройното съглашение – Англия, Франция и Русия и Троен съюз – Германия, Австро-Унгария и Италия.

В 1913 год., след Букурещкия мир, Балканския съюз бе провален. От тоя акт, Германия и Австро-Унгария спечелиха. Съглашението изгуби. Българския цар Фердинанд, порасна пред немския съюз. Балканските държави Сърбия, Гърция, Румъния и Турция, презрително изгониха българите от своите предели. В Македония, сърбите започнаха систематически да изгонват войводи и четници, владици и свещеници, учители, интелигенция и търговци. Мнозина от тях, паднаха убити, само защото бяха българи. Емиграцията в България стана много голяма. От всички поробени страни, българите бягаха, понасяха най-тежки страдания, които култивираха в тях дух на отчаяно отмъщение. България се управляваше от трите либерални партии, с шеф В. Радославов, които представляваха българите националисти. Несполуките в Балканската война, получиха различни тълкувания, от които българските граждани, бяха разделени на две големи групи. Едната ограничена в своето лично и семейно щастие, строго привързана към своето стопанство. Другата, жестоко оскърбена и унижена, дири път да се реваншира. Между тези две страни се движат политическите групировки, всяка поотделно слаба. Всяка поела властта, става силна. Слабото гражданско съзнание се опитва да даде път, насока на бъдещето.

Така започна борбата. В. Радославов произведе избори за народни представители. Уплашен за тяхната сполука, той извърши едно престъпление. Според договора сключен с Турция, новите български граждани – турци, имаха право четири години да живеят в България и след това да се изселят, или станат български граждани с всички права. Правителството ги допусна всички да гласуват, с което извърши беззаконие. Резултата от изборите бе следния: 129 правителствени, между които 13 турци, депутати измежду турското население в новите земи. Опозиционните депутати, бяxa 116 души.

С помощта на 13 души депутати турци, членове на младотурския комитет, правителството имаше болшинство. Правителството сключи 500 мил. лева заем в Германия, срещу който даде гаранция, мините Перник и Бобов дол и пристанището Порто Лагос, строежа на нова железница – Хасково–Порто Лагос. Европейската война, намери българското правителство строго очертано към немския съюз. На 15 май 1914 год., сърбите Принчич и Габринович, убиха в гр. Сараево австро-унгарския престолонаследник Фердинанд. Австро-Унгария подаде ултиматум. Сърбия не го изпълни. На 14 юли с.г. Австро-Унгария обяви война на Сърбия. Русия се мобилизира. На 19 юлий Германия обяви война на Русия. Англия и Франция обявиха война на Германия и Австро-Унгария. На 19 октомври, Русия обяви война на Турция, като предварително Англия подписва протокол, с който дава Цариград на Русия. Българското правителство обявява, че ще пази строг лоялен неутралитет. Цар Фердинанд за нищо на света, нямаше да приеме да воюва срещу Австро-Унгария и Германия. Голяма част от българската интелигенция, отправя спасителен поглед към Германия. Младото офицерство и грамадното мнозинство от македонците в България, със силни душевни трептения казаха: „колко скоро дойде часът на отплата“.

Коварството и подлостта, ще бъдат наказани. Поета Любомир Бобевски написа следната песен:

Поехме ний ръка на брат

У вас се крила душа ад

Привичка на разбойник стар

Погазил име, чест олтар.

Съюзници разбойници,

Коварни подли и без срам

 

Обрахте ни, ограбихте

Отечествения наши храм!

Не хора сте демони вий!

У вас престъпността се крий

Загнездила се здраво днес

Вий рожба сте от злоба бес.

 

За всичко сметка ний държим,

И люто ще си отмъстим,

Проклета завистлива сган,

За сатанинския ви план.

Тази песен е изражение на духа в борческа България. В така разгорещената атмосфера, българския разум не намираше големи пространства. Двете воюващи страни, започнаха своите предложения. Русия апелираше към чувства. Англия предлагаше да вземем участие във войната. На 16 май 1915 год. се прави предложение от Съглашението, да влезем във война с Турция. Ще получим Енос-Мидия, Тракия. След свършване на войната, ще получим линията Егри паланка, Сопот, Велес, Битоля, Охрид откъм Сърбия. Откъм Гърция – границата между Сърбия и Гърция определена по Букурещкия мир. Съглашението ще благоприятствува пред правителството на Румъния, за отстъпки в Добруджа, а също така и пред гръцкото, за пристанището Кавала. Също така Съглашението ще снабди България с финансови средства. Сърбите, след като се научиха за предложението на Съглашението към България, дигнаха голяма тревога и не даваха дума да се помене за някакви отстъпки на България. Радославов скри от другарите си – министри съглашенското предложение. Той водеше преговори с Турция, да получи линията Мидия–Енос в Тракия. Турското правителство му заяви, че това е невъзможно, Одрин да бъде български, и границата да бъде на 50 клм. до Цариград. Съглашението прави и други предложения, с които гарантираше на България, че след войната ще получи земята в Македония, посочена в първото предложение. Радославов скрива и това предложение за няколко време. През това време интимните връзки между България и Германия се увеличават. Настояванията на опозицията в България, за война против Германия, се увеличават. Радославов вещо оперира с думата неутралитет. Лъже опозицията и своите другари, че България с неутралитет ще извоюва своя идеал. Тесните социалисти в България, с големи симпатии към Германия, поканиха германския комунист Парвус в гр. София. Държаха голямо събрание и извикаха: „С Германия“.

Парвус бе приет от цар Фердинанд на аудиенция. След всички улеснения, които българското правителство даваше на немския съюз, след 24 август 1915 год. България сключи договор с Германия, според който България ще получи цяло Моравско, Македония и част от Сърбия. Ако Румъния мине към Съглашението, България ще получи Добруджа по Берлинския договор. Ако Гърция мине към Съглашението, България ще получи всички земи в гръцка Македония, които бяха дадени по Букурещкия мир. Става спогодба с Турция под ръководството на Германия. Турция отстъпва Кара-Агач с левия бряг на Марица, от Одрин до морето. След сключването на договорите с Германия и Турция, Радославов се гордее, че без война е сполучил да мине България на левия бряг на Марица. Опозиционните политически партии, които всичко узнават, настоятелно искат аудиенция от Царя. Получават такава. На 4 септемврий партиите Демократическа, Радикална, Земледелческа, Народна и Прогресивно-либерална изпращат свои представители, под шефството на Ал. Малинов в двореца. Всяка по отделно прочита своя декларация, изказват желания, България да пази строг неутралитет. Едни от тях се молят, други съветват, а трети заплашват. Найчо Цанов казва, че е престъпление и противно на вековната история на България, да се бие със своята освободителка. Стамболийски заявява на царя, че народа в душата си го е развенчал, след катастрофата на 16 юний 1913 г. и го предупреждава да не предприема никакви авантюри и да пази строг неутралитет. След излизането на опозиционните шефове от двореца, цар Фердинанд отива в Министерския съвет, оплаква се от тяхното поведение и заявява, че не се чувствува цар на България. Никола Генадиев, член от управляющата коалиция, бе ходил в Европа, пратен от правителството. С обширен рапорт съобщаваше всичко, което бе научил и в който даваше мнение да отидем със Съглашението. Неговия рапорт не бе даже и прочетен в Министерския съвет. Никола Генадиев, Александър Стамболийски и други бяха изпратени в затвора. Сава Иванчев виден член на правителството поддържаше Генадиева. 111 първи български граждани, писаха писмо до царя с мотиви в никой случай да не отиваме с немския съюз. На 10 септемврий, България мобилизира своята армия. Съгласно договора с Германия, требваше да бъдат мобилизирани 5 дивизии които с 6 германски ще оперират срещу Сърбия. Обаче България мобилизира цялата своя армия, повече от 10 дивизии, с мотив, че ще пази строг въоръжен неутралитет. През това време Германия води преговори с Гърция, за тази цел, българското правителство дава декларация, че то е съгласно да отстъпи на Гърция Дойран и Гевгелий, значи към границата ни с Гърция, отиват още два града. На 1 октомврий 1915 г. България обяви война на Сърбия, два дена след това, Съглашението обяви война на България.

 

Война и последици.

Участието на България на страната на немския съюз, даде грамадни резултати. Българската армия, под началството на германския генерал фон Макензен, който оперираше с германска и австрийска армии, под негова команда, успя да превземе цялата сръбска територия. След големи сражения, след славни победи, българската армия завладя сръбска Македония и когато стигна до гръцката граница, германския план я спре, където и установи очаквателни позиции. Всичко ставаше с оглед на германския план. В тоя момент, в Гърция имаше две правителства. Едното на крал Константин, който бе сключил договор с Германия и друго на Венизелос, който бе сключил договор със Съглашението и допусна съглашенски войски в Гърция. Армията бе разделена на две: тази на Константина се предаваше на Германия, а армията на Венизелос пазеше неутралитет. Срещу българската армия стоят съглашенски войски, командувани от генерал Сарай. Близо цяла година между двете воюващи страни се развиват най-страшни сражения, в които Германия много напредва, а Австрия се движи в несполуки. Германската армия постоянно й идва на помощ. На 2б и 27 август 1916 г., Италия и Румъния се намесиха във войната на страната на Съглашението. Това накара Германия да развие всички военни способности, заедно с австрийска, българска и турска армии, в продължителни сражения. Италиянците, с големи загуби по реката Изонцо, след много несполуки, бяха отбити и образуваха позиция на реката Пияве. Великата руска армия и румънската, капитулираха. Насърчена Германия, за да ускори края на войната, обяви безогледна подводна война. Потопиха се много параходи на неутрални страни. Америка бе най-чувствително засегната. През априлий 1917 г. президента Уйлсон, снабден с пълномощия от конгреса на Съединените Североамерикански държави, обяви война на Германия. Така постепенно засилвано Съглашението, намаляваше шансовете за крайния успех, на немския съюз във войната.

В България идването на германците донесе много нещастия. Шестте германски дивизии, съгласно договора не се явиха в България. Гладна Германия, започна да изнася всички хранителни припаси от всички завладени земи: Сърбия, Македония, Румъния и от България. Живота стана скъп. Настъпи повсеместен глад. През март 1917 год., в Русия избухна революция, която постепенно се обърна в болшевишка. Руските селяни, войници и работници, завладяха земята и фабриките. Стана освобождението на руската земя на земледелците. От създадените преговори за отделен мир, се сключи такъв между Четворния съюз и Русия. Също се сключи и с Румъния. В тоя момент, България иска цяла Добруджа до устието на Дунава. Турция поиска да си вземе обратно Тракия до р. Места. Румъния предлага отделни преговори с България. България отказва. След намесата на Америка, Съглашението мина по всички фронтове в настъпление. От развилите се събития настъпи ужаса в България. Между цар Фердинанд, Радославов и Главната квартира започнаха взаимни обвинения. Цар Фердинанд се оплаква до Главната квартира, че в българската армия изчезнала дисциплината.

Главната квартира донася с рапорт на царя и правителството, че армията е гола и гладна. Министър Радославов отговаря, че Германия не изпълнила договорните задължения. Народните маси и войниците на фронта запяха нова песен. Тя е от две характерни фрази „Дойчо си яде баница Ганю си пази граница.“

В тоя ред на нещата, пред прага на грозна буря препълнена с градоносни облаци, цар Фердинанд и Радославов се признаха за изгубили войната. На 21 юний 1918 год. Радославов си подаде оставката: Цар Фердинанд повери властта на коалиционно правителство: Малинов, Костурков. От новото правителство всички очакваха бърз мир. Това не стана. Войницитe от фронта най-настоятелно направиха редица предупреждения. Усилията на новото правителство да задържат фронта не успяха. При предприетата генерална атака на съглашенскитe войски срещу българският фронт, на Добро поле голяма част от войницитe напуснаха бойната линия. Войницитe, които напуснаха фронта тръгнаха направо за Кюстендил при Главната квартира. Явяват се в помещението и заповядват „не искаме вече война, сключете мир.“ Това е тяхното открито искане. Тяхната измъчена душа не иска друго. Не са против правителството. Гражданската власт функционира. Не закачат частната собственост. Радват се, целуват малкитe деца, дават им подаръци. Наказват отделни военни лица. Срещат генерал лекар и му казват: „тебе ний не дирим, върви да лекуваш ранените.“ Това е действителността. Войницитe от Добро поле бяxa героитe на България, които видяxa много престъпници и престъпления. Между тях нямаше водител с известно име познато на обществото. Генералитe, вместо да ги посрещнат и утешат, да им дадат надежда, едни от тях с гузна съвест обръснаха бради и мустаци, облякоха войнишки дрехи, изпокриха се, избягаха. В движението на войницитe доброполци, докато стигнат до Радомир се натрупа зараза. Политикани републиканци, начело с Александър Стамболийски, който излезе от затвора краен революционер и Райко Даскалов, дадоха на цялото движение израз на голям бунт – революция. Цар Фердинанд абдикира и напусна България. Радославов избяга в Германия. На 29 септември България поиска мир. На 1 ноември Турция. На 4 ноември Австро-Унгария. На 11 ноември Германия поиска мир.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Легитимната програма на автономна Македония. Надежди и очаквания. Нашият завет.

На 26 ноември 1919 год., България подписа мирен договор с победителите в Европейската война, според който бе откъсната 9 хил. кв. кил. земя от нейната територия преди Европейската война, с морските пристанища Деде-Агач и Порто Лагос. България бе натоварена да плаща милиарди репарации. По силата на фактите които ни се дадоха от живота и борбата на народите, налага се следното заключение:

1) В Европейската война задачата и на двете воюващи страни е завоевателна. От всички предложения, които Съглашението е направило на България се установява, че Македония, ще бъде поделена между България, Сърбия и Гърция. От сключените договори с немския съюз се установява, че Македония ще бъде поделена между България и Гърция, а Сърбия между България и Австро-Унгария. По силата на тези факти, колко е ценна легитимната програма на автономна Македония. Само автономията на Македония беше и си остава най-правилното разрешение на Балканската проблема.

2) Българската задача е освободителна. Българите стопани, земледелци, скотовъдци и др., бяха против Европейската война, с твърдото убеждение, че тя е завоевателна. Българите обективно мислящи не желаеха Цариград да се завладее от Русия. Искрено искаха да бъдем съседи с Турция, с която най-добре можем да си разменяме произведенията с пълна сигурност за бъдащето.

3) С участието на България във войната на страната на немския съюз се получи освобождение. България прямо и косвено даде съдействие, за да бъде разгромена царска и дворянска Русия. На България Турция дължи запазването на Цариград. Финландия, Естония, Литва, и цялостна Полша на България дължат своето освобождение, защото без участието на България във войната, на страната на немския съюз нямаше да бъде разгромена царска Русия.

4) Гордостта на победителите е сломена. Америка си отиде недоволна от Европа. В нова Русия на земята са стопани земледелците. Тя даде ценно съдействие за възраждането на Турция, където монархизма е унищожен. Германската нация изнемогва от натиска на Франция. Англия е застрашена в своите колонии от народите, които тя владее. Мирът дойде. Войната обаче не е свършена. Надеждите за ревизия на мирните договори стоят в пълна светлина.

5) Българският народ получи лошо наследство от войните. От всички страни се сочат виновници. Има ли такива? Отговора е – Да. Защото пътя на свободата се измести от много лица и групи, които не пожелаха да изпълняват повеленията на конституцията. Виновността на царската и министерска власт в България дири своето наказание. В тоя процес българите от Македония понесоха най-тежки наказания. Роби на турци, гърци и сърби, те дириха пътя на свободата и се бориха, за да я получат. Мнозина от тях застанаха под знамето на българския народен идеал, защото най-възвишеното, най-благородното чувство, за което българинът е готов да се пожертвува е обединението на българския народ. Заветът на македонците българи си остава цялостен. Нашият учител Гоце Делчев, изразителя на македонската върховна съвест, остава пътеводителя. Задружно с жителите на Македония да дирим нейната независимост. Възпитанието е дело на вековете. Борбата е вечна. Чрез култура и просвета в Македония ще огрее слънцето на свободата.

 

Новият строй в живота. Пътя на свободата. Новото семейство.

В строежа на живота, пътят на свободата се движи по най-пречупени криви линии. В тоя път участвуват два главни закони. Единият е естественият биологичен закон на Бога, а другият – нравственият научно-теоритичен закон на човека. Тези два закона водят борбата. Първия закон е всесилен. Вторият се бори с него за да унищожи злото и увеличи доброто. Първият е образувал две семейства в човешкия род. Човекът – мъжки пол, устроен от природата, има способност да даде плод през своя живот кръгло 6000 деца. Човекът – женски пол, има способност да роди най-много 25 деца. Тази разлика в способността е най-голямата опасност в развитието на човешкия род. Старото семейство е онова на мъжът-плодник, на когото са потребни много жени. Новото семейство се създава от изпълнението на нравственият закон, който е установил брак между един мъж и една жена, основан на взаимната любов, чрез взаимни грижи и услуги, чрез взаимни отстъпки да се образува семейството от родените деца, плод на двамата съпрузи, които чрез себеотрицание посвещават своя живот, за да дадат физическо възпитание, умствено развитие и техническо образование на своите деца. За постигане на тази цел непрестанно се трудят да осигурят свое стопанство и домакинство.

Българското семейство в изпълнение на своята служба в стопанствено отношение е постигнало големи успехи. Чувствува голяма нужда от другите четири организации: религия, училище, община и държава, които трябва да установят правилно своите отношения спрямо него, върху основите на нравственият закон създаден от човека, който иска изпълнението на детските храмове изложени в главата – Що е религия?

 

Новата държава.

Българската държава е нов строй – културно-прогресивен. Обаче, стадията на развитие в която се намира българският народ е голямото зло. Една от главните причини за това е начинът на възпитанието, което се дава от отговорните лица в държавата. Успоредно върви друга причина. Тя е революционното възпитание и владетелският принцип, по който се водят отговорните фактори. Историческите права върху земята, в която целим да установим българска държава и земята, която е потребна на българския народ, за неговото правилно развитие, още не стоят в пълна светлина. Водиха се пет войни за освобождение.

След първата Руско-турска война, имаме България в 62 000 кв. клм. земя. След втората – Сръбско-българската (1885 г.), държавната земя стана 96 000 кв. клм. След третата и четвърта Балкански войни, земята стана 112 000 кв. клм. Според договора сключен в Лондон, между Турция и Балканският съюз, България мина на левия бряг по долното течение на р. Марица; получи граница Енос-Мидия, завладя чужда земя.

В Европейската война, според сключеният договор с немският съюз, държавната земя ставаше 216 000 кв. клм., в която влизаше чужда земя. Българската граница минаваше Шар планина на запад; Косово поле и част от Шумадия, ставаха български. На юг днешната граница, между Сърбия и Гърция, към която се прибавят градовете Гевгели и Дойран, оставаше на Гърция. От всичко до тук изнесено се установяват две големи престъпления: първото, което опропасти обединението, второто с основа - завладяване на чужда земя. И двете дадоха българският погром, за което са отговорни българските политически партии и държавният глава, които водеха войните, с което разклатиха основите на българската държавна земя, разместиха ги. На север дадоха 7 хиляди кв. клм. земя на Румъния. На изток не взеха границата Енос-Мидия. На запад дадоха градовете Цариброд и Босилеград. На югоизток изгубиха Македония и Беломорския бряг. Земята където желаеха да установят българска държава, възлиза на 240 000 кв. клм. България става по земя първа на Балканския п-ов. 70 000 000 жители в Германия, живеят в 470 000 кв. клм. земя. 5 милионна България, стреми се да завладее 240 000 кв. клм. земя. Този завоевателен план е голямо нравствено престъпление. Той даде трагедията на България, даде лошото наследство на бъдещите поколения. На него се дължат всичките вътрешни погроми, всички гробници създадени от българи срещу българи.

 

Новата община.

Цел: новата културно социална община се стреми да разреши 3 главни задачи:

1) Да възстанови любовта между човеците, да премахне причините за война между религии, народи и езици.

2) Всяко семейство да осигури със стопанство в размера на неговите нужди.

3) За децата да осигури обществена грижа. От раждание до пълнолетие, всяко дете да получи отгледвание, възпитание, умствено развитие, техническо образование – професия.

Състав. Културно-социалната община, образува 3 единици: културно-социална единица държава, културно-соц. единица община и културно-социална единица семейство.

Групи. Семейство се образува от рожбите на майка и баща. До когато те са живи, синове, внуци и правнуци образуват едно семейство с тях – един род. 1000 семейства образуват една група. 5 групи образуват една община. Всички общини образуват  държавата. Българската държава има 103 000 кв. клм. повърхност с 36 000 000 декара работна земя. Има 5 400 000 жители, при норма 6 души родово семейство. Имаме 900 000 семейства, за които са потребни 900 000 къщи, с по 6 стаи и с по 42 декара работна земя. Културното устройство на живота, създава културни стопанства. Строи жилища с по 24–48 – и 96 стаи, с по 16 отделения. Чрез култура и просвета ще стигнем до културните стопанства, където 16 семейства ще живеят в една къща, ще обработват 672 декара земя, ще създават 16 пъти повече производство, ще влагат 16 пъти по-малко физически труд. Научната техника, теоретичното знание, донасят тези плодове. При това положение, господари и владетели върху земята и произведения от човека труд, остават стар строй и трябва да загинат. Личното и юридическо право на човека ще бъдат ограничени. Колективният труд на културните хора, бърже ще постигне това.

Колективен състав. За правилното развитие на човешкия живот е създадена една верига от взаимни задължения. Всеки човек, това което няма отива да дири от другитe. Това положение ражда задължението. Всеки човек, това което има, трябва да го даде на другитe. Всеки човек, за да премахне това, което му създава пречка в живота, дири съдействието на другите. От там идва задължението да участвува в премахването на всички препятствия, които увреждат живота на другите човеци. За изпълнение на тази служба са създадени 12 колективитета. Всеки от тях, образува своя колегия, действува в определен район, всякога на време когато е потребно.

Първа колегия са: жените-майки за своитe рожби, за да ги отгледат и възпитат дирят обществена подкрепа.

Втора са: мъжете-бащи за осигуряване нуждитe на своето семейство и стопанство, дирят обществена подкрепа.

Трета са свещениците, длъжни да дадат нравствения закон в своя район.

Четвърта са учителитe, падагози, техници, теоретици, задължени да дадат възпитание и образование.

Пета са офицеритe, длъжни да дадат защита на живота, имота и земята.

Шеста са юриститe, съдии и адвокати, длъжни да дадат правосъдие.

Седма са инженери, архитекти и др. длъжни да дадат жилища, пътища, цялата механика и техника.

Осма са лекаритe, длъжни да дадат предпазителна и лечебна медицина.

Девета са търговцитe, длъжни да дадат правилна размяна.

Десета са земледелци и занаятчии, длъжни да образуват правилно стопанство в своята професия.

Единадесета са професионалните наемни работници, длъжни да търсят обществена подкрепа.

Дванадесета са агрономи, лесовъдци, длъжни да дадат научната техника в своята професия. От тези 12 колегии се образува културно-социалната община.

Техническо устройство. Техническото устройство на колегиитe се движи в строго определени закони, принципи и теории. Тяхната служба се намира в пълна зависимост от биологическия закон на Бога, създателя на наводнения вулкани и земетресения, на вълци, змии и гъсенеци, на тифозни, туберкулозни, венерични и други бацили. Цялата техника, потребна за правилното развитие на човешкия род, всякога е длъжна да стои готова. Войната е обявена от биологията. Срещу стада-вълци, всички отиваме с оръжие, под знамето на въоръжените сили, ръководени от офицера. Срещу бацилите всички отиваме под знамето на въоръженитe сили, ръководени от лекаря. Срещу безнравственост и пороци всички отиваме, с въоръженитe сили, ръководени от свещеника. Срещу народ, невежество, простащина, тълпа, всички отиваме с въоръжените сили ръководени от учителя.

Тази колективна служба в цялото устройство на живота, образува техническото устройство. Трите устои семейство, община и държава, неизменно се движат в строги рамки, всяка за своята цел. Частното, личното и семейно право имат свое ограничено становище. Материята създадена от Бога – минерали и растения, потребни за човешкия живот, са собственост на голямата единица – държавата. Тя отделя малки и големи части на общината и семейството. Всеки взема толкова, колкото му е потребно за неговите нужди. Преработва, разработва, построява големи, средни и малки стопанства за осигурявание на общия живот. Семейството остава безсмъртната единица, където има комуна и социална правда. Родителите не получават материална награда за своето себеотрицание и самопожертвование. Общината е създадена, за да удовлетвори всички нужди на семействата в своя район. Държавата е създадена да запази всички интереси на семейството и общината в своите граници. Цялата дейност се извършва по строго определени практически пътища, които налагат във всички служби на живота, постоянно дежурство в разклоненията на живота. 8 часа работа във всяка професия, за всеки човек. Отгледвание, умствено развитие, техническо образование за всяко дете. Правилно производство на семейство, на община и държава. Частната практика на лекари, които имат частни кабинети, които не лекуват бацилът и заразата, а лекуват само болните, които им плащат, внася голямо разстройство в живота.

Частната практика на учители, които учат децата на богатата класа, които не учат всички деца, за да им дадат възпитание и човешки образ, за да открият талантливите и да ги развият до възможно съвършенство, внасят разстройство в живота.

Частната практика на ергени и моми, на оженени мъже и жени, които се оплодяват и не се разплодяват, които унищожават плодовете в себе си, внасят голямо разстройство в живота. Частната практика на офицери и полицаи, с цялата въоръжена стража, пазители на живота, които без съдебна присъда, убиват в затворите, в държавните и общински заведения и другаде, внася голямо разстройство. Частната практика на свещеници, които се забавляват с молитви и песни, които продават за пари рай на небето, внася най-голямата заблуда и разстройство. Новата културно-социална община е потребна, трябва да се създаде, за да се осигури, правилното развитие на човешкия живот.

Практическото приложение на техниката. От всички идеолози теоретици е установено за най-потребно взаимнопомоща между хората. Всеки човек да стане способен за работа и самичек да използува прихода от своя труд. Човешките нужди са разделени на четири (4) групи: 1) Обществено здравие, нравственост, възпитание, образование, административна защита. 2) Правилно семейство, стопанство общинско самоуправление. 3) Правилна географска единица земя на държавата, защитени живота и имота, свободни религията и езика на малцинствата. 4) Материални източници.

За да изложим плана на новата културно-социална община, ще продължим неговото скициране върху народа и земята на България. Както знаем 5 400 000 жители, делени на 6, образуват 900 000 семейства. Делени на 10 образуват 900 семейни групи, делени на 5 – 180 общини, от които се образуват 12 окръзи.

Правилна служба. На 40 деца е потребен един учител. На 100 семейства – един пазител (джандарин). На 250 семейства един свещеник и един агроном. На 500 семейства по един акушер, юрист и офицер. На 1000 семейства по един лекар, аптекар и съдия. Във всяка община, службата в целия живот се ръководи от 5 души лекари, 5 аптекари, 10 акушери, 10 офицери, 10 съдии и юристи, 20 свещеници 20 агрономи, 50 стражари и 100 учители. Общината се ръководи от 12 лица, изпратени от всяка колегия по един.

Окръга се ръководи от 6 лица изпратени от общините в окръга. При така устроена община, черквата ще даде 20 амбулатории, аптеки и малки болници, ръководени от свещеника-помощник лекар; 20 стопанства ръководени от агрономи; Една общинска болница, една окръжна, ръководени от 30-тях лекари. И с колективната служба на всички колегии, живота ще получи освобождение от много страдания. Просяци, недъгави, немощни хора се прибират в черковните стопанства. След щателен преглед, всички се поставят на работа според силите им. Едни от тях впоследствие се връщат при семействата си, а всички които нямат семейство, минават в голямото семейство на свещеника. По този начин просията и цялото унижение на човешкия образ се унищожава.

На държавата остава контролната служба.

Възпитание и образование. На общественото здравие е потребна контрола върху децата, още от тяхното раждане. За да има една педагогическа логика на мислите, един нравствен план, учители, свещеници и офицери, трябва да завършат педагогическо средно училище.

Прогимназиалните учители – два специални педагогически курса, свещеника – два медицински курса, офицера – два юридически. Така образовани поемат ръководството в живота, за да дадат на всички деца възпитание и образование до трети прогимназиален клас. Детето до пълнолетие (21 година) за цялото негово устройство се намира под пълната власт на училището, като учители, свещеници и офицери, задружно работят за да се получи здраво тяло здрав дух; Разделят здравото семе от болното. За всички деца идиоти, психози, епилептици, нервози и заразени от бацила на разрушението, се образува специална служба, за да бъде унищожен корена на това производство. Образование от прогимназия на горе, остава дело на задружна работа с окръга и държавата.

Семейство и стопанство. Общината на всяко семейство, осигурява стопанство съобразно с неговата професия. Под ръководството на свещениците, всяка черковна единица, образува свое производително стопанство, където агронома развива научната техника от всички видове култури. Фабриките се считат културно стопанство, в пълна зависимост от общината, а мини и рудници – национално стопанство, в пълна зависимост от държавата.

Във всички колегии се установяват 6 работни дни. Шест дни училище, черкви и всички обществени заведения служат на всички деца, за да ги приготвят на 21 си година да встъпят в живота с образование, възпитание и професия. В общината, офицера ръководи полицейските участъци. Дежурния свещеник всяка сутрин отива в участъка и колкото задържани лица има, задружно с офицера изследват причините за престъплението, събират всички сведения, съставят протокол и на третия ден мировия съдия в общината, разглежда делото, произнася присъда, като за деца до 16 години, са подсъдими родителите, а за всяко престъпление са подсъдими всички, които са дали материята; така например за пиянство – пияния и кръчмарина. В селските общини, съдията отива при престъпниците, а в градските престъпниците отиват при съдията. От голяма полза ще бъде да се прилага наказание глад.

Всеки попаднал в затвора, установена неговата вина от свещеника и офицера, подлага се на тридневен глад. По протоколирано решение на съдията, лекаря и свещеника, наказанието с глад продължава срока. Това ще донесе голяма полза, защото обикновено, охолните, силните натури буйствуват, престъпничат, а научно е доказано, че гладът дава най-правилно нормирание на всички служби в човешкият организъм. Още е потребно във всички питейни заведения, контролата да се извършва от аптекаря, химик, анализатор, за да се осигури качеството на питиетата, да бъдат определени местата с правилна дистанция, а лицата с правилна подготовка в тая служба. На отговорните лица в общината, културната тяхна съвест ще им наложи, постоянно наблюдение над порочнитe, постоянно възпитание, създавание в тях съзнание, за да се въздържат, и сами да се отречат от лошото, от престъпното, с което сами увреждат на себе си.

Във всяка община се изчислява, колко професионални работилници са потребни, шивачи, обущари, бръснари и други. Създава се периметър за всяка работилница, за да може на всеки занаятчия да бъде осигурена клиентела.

Всяко семейство за неговото обзавеждание, получава 100 000 лева от основаната във всяка община семейна строителна банка, която взема лихва 4%. Нейният капитал се образува от всички стопанства, които притежават повече от 400 000 лева. От там нагоре, всички видове стопанства включително и държавата дават десетата част от своя движим и недвижим имот на общината, която им плаща 2 % годишна лихва. Всички черковни, училищни и други обществени имоти, ръководени от колегиите, юридически си остават на днешните собственици, стопанствено минават под владението на общината. Всички приходи влизат в строителната семейна банка. Всички служители в общината са щатни чиновници със заплата, а всички такси получавани от лекари, аптекари, свещеници и други, влизат в касата на семейната банка. Всички колегии, извършват общата служба, работят 8 часа на ден, през останалото време си почиват. Частна практика за никого не се позволява. В края на годината семейната банка дава дивиденти, на всички семейства, участвуващи в производството. Всяка фабрика, осигурително дружество, всяко голямо стопанство, което дава десетата част от своя общ капитал, се осигурява за неговите служители с жилище, хигиена, медицина и всички нужди – от общинската строителна банка, която за да осигури своите вземания, за всяка дадена сума на новото семейство, където се ражда първото дете, държи отговорни колективитета на родовото семейство.

Семейната банка върху кооперативни основи, осигурява целият живот в общината. Това устройство ще даде възможност на държавата, да намали много служби и институти. За държавно ръководство са потребни държавен глава, министри, военна сила (армия) и политически партии, които принципно обособени са следните:

1) Либерална – строи човек способен да познава кои закони му са нужни, за да ги одобрява и изпълнява, каква власт му е нужна за да я избира и да й се подчинява;

2) Демократическа – иска права мярка, подялба на земята между тези, които я обработват, разпределение на благата между всички трудящи се – иска държава – основана на справедливостта;

3) Радикална – иска човек способен да направи коренни промени, да реформира нещата в живота, да осигури семейството с частна собственост, къща, земя, помагала в размера на нуждите. Чрез кооперация, обществена солидарност, участие на работниците в печалбите, парламентарна държава, да премахне противоречията в живота;

4) Социалистическа – иска пролетарска класова държава, работническа власт, социализация на производството за да обезпечи свобода, братство и равенство.

От основната задача, която тези 4 групи преследват, става ясно че целта си остава една. Ето фактите: народно-либерал, социал-либерал, прогресивно-либерал, радикал-демократ, радикал-социалист, социал-демократ, социал-анархист.

Всички тези подразделения какво се стремят да дадат? – Отговорът е културно-социална община, в която да има всичко, което сме изложили до сега. Така че строителната принципна борба се води в общината и в Народното събрание, чрез избирателно право на всеки човек-гражданин, пълнолетен. Като имаме цялата служба, осигурена от културно-социалната община във всички отрасли на ръководство и устройство, можем да направим следните намаления: 1) строители на закони, депутати от 3 общини по 1-60 души. От 12 културни колегии по 1-12 души, от 4 политически партии по 1-4 души. От 12 окръзи по 1-12 души. Всичко народни представители 88. Създават и преработват потребни закони. Из своята среда изпращат министри, да образуват правителство, за да управлява държавата. Окръга се управлява от министерски пратеници, окръжен управител, училищен инспектор, окръжен съдия, окръжен лекар, военен полкови командир. Общините, както знаем, имат 6 души свои пратеници. Като прибавим първосвещеника изпратен от свещеническата колегия, цялата служба в окръга се извършва от 12 лица. Това устройство дава намаление на голямо число депутати, на много институти и учреждения; окръжни съвети и постоянни комисии, бюра за социални грижи, земледелски катедри, фелдшерски училища, владишки палати, и всичко което на практика ще стане излишно. Държавният бюджет ще получи голямо намаление, защото колективната служба ще се изпълнява от едни чиновници в общината и окръга с една заплата. Тогава всички, които са способни да служат, няма да бъдат уволнявани по-рано от 65 год. им възраст. И след тяхното им уволнение, ще получават пенсия, която ще им бъде достатъчна, за да живеят. Няма да отиват надничари, защото с това ще вземат мястото на онези, които с надница живеят. При положение: общината, окръга и държавата оперират с един персонал, грамадно ще бъде намалението на данъците, които днес плаща семейството на общината и държавата. Приходите, събирани от всички такси, данъци и берии и после вложени в едно счетоводство, образуват грамадни доходи. Така че, общината, окръга и държавата, като оперират с един бюджет даже от 10 милиарда, данъците ще бъдат намалени и живота на семейството във всички нужди удовлетворен. Това може да бъде извършено от целият колективитет, под върховната власт на съдебният институт.

Така че, семейство с стопанство е основата на живота. Владици, калугери, калугерки, ергени и моми, които не се оженват през своя живот, не образуват свой семеен корен, остават спомагателни членове. Цялото тяхно припечелено богатство през живота, принадлежи на общината. Родителската любов и личната способност до сега са дали най-солидното устройство на семейство и стопанство. Това се доказва от хиляди примери. Тук ще посочим само 5.

1) Димче Маджаров от Копривщица, умира от болест, получена в турските затвори. Неговата жена остава вдовица с 11 деца – 4 момчета и 7 момичета. Стопанство нямат. Майката се нагърбва самичка със своя личен труд, денонощно на първобитен стан да тъче шаяци; Работи чуждо, отгледва възпитава оженва всички свои деца. Преди да умре при нея застават 58 души; синове, щерки, внуци, снахи и зетове, целуват ръка, искат прошка. Щастливата майка сияюща посреща смъртта.

2) В 1900 г. Доне Тошев от Щип, амнистиран от Битолския затвор, пристига бежанец в Кюстендил със семейство – 6 души. Болен беден със 100 лева капитал, започва работа, купува и продава, яйца, масло и друго. В 1920 година има собствено жилище, стопанство, културно семейство, синове и дъщери с виеше и средно образование.

3) Мицо Тарапанов бежанец от Кукуш в София, по занятие тенекеджия в 1915 година отива войник. Остава семейство от 8 души, без средства без имот. 15 годишният му син Иван, напуска училище, замества бащата. В 1925 г. Мицо Тарапанов има свое жилище и Иван собствена работилница, където изработва домашни и готварски печки, които по качество и практическа служба бият фабричните.

4) Лазар М. Чичов от Велес, незавършил IV-то отделение, започва да учи занаят – часовникарство. В 1924 год., в гр. София има часовникарска работилница със стругове и други механически уреди, изработва стенни и кулски часовници. На мострения панаир в Горна Оряховица е награден със златен медал в 1926 год.

5) Кирил Д. Шопов от Кюстендил в 1892 год. е пролетарий – класосъзнателен работник-обущар. В 1910 год. е тесен социалист. В 1918 г. е комунист. В 1925 год. е притежател на грамадни здания в Кюстендил, жилища, магазини. Негово помещение е наето от телеграфо-пощенската станция. Има собствен магазин. Продава обуща, шевни машини, кревати и др. В София има нает магазин с двойно повече стока.

Всичко това доказва силата на любовта към семейството, силната лична способност на човека. Правилно развитото дете, след пълнолетие, трябва да бъде свободно, да издига своята мисъл на горе, да се слива с Исуса Христа. Да развива своя талант, да стигне Рафаела, Микел Анджело, Карузо, да стане като Йохан Себастиян Бах.

Техническа държавна уредба.

Българската държава е поставена на най-твърди технически основи. Само в 50 години, ний имаме цялото културно движение, механика и техника, получили грамадни строежи. Надмината е способността на народа, за да използува създадената култура. Имаме български техници, земледелие и занаяти, скотовъдство и птицевъдство, бубарство и пчеларство, овощарство и градинарство, способни в 1000 декара земя, с трудът на 100 души и модерна техника, осигуряват живота на 1000 человека. Това доказва че в 36 милиона декара работна земя, могат да осигурят прехраната си 36 000 000 културни българи.

Фабриканта Хенри Форд в Америка, поддържа 100 000 работници. Произвежда на всяка минута по един автомобил. Това доказва философията в труда.

Социалисти управляват общината в гр. Виена (Австрия). При всяка родилка-майка, изпращат общинска сестра, която поднася всички предмети, удовлетворява всички нужди на майката и детето. Това доказва творческата сила на научният социализъм.

Педагози на идеите: Елизе Реклю, Петър Кропоткин, Себастиян Фор и др., с научни трудове посочват къде са нравствените граници на крайните идеи. Кропоткин, в книгата „Записки на един революционер“ казва: „Високоразвита нравствена личност, трябва да бъде основата на всяка организация. Принудителен път на бъдещето не може да се посочи. Всичко трябва да дойде от строителната способност на народните маси“. В недовършеното съчинение „Етика“ казва: „В основите на нравственият закон, религиозна етика има, обаче научна етика още няма.“

Себастиян Фор в книгата „Мнението ми за диктатурата“ – не въстава против решението на Француската комунистическа партия, която се отрича от диктатура и насилие, не желае по тоя начин да построи комуна във Франция.

По силата на тези факти, колко са слабокултурни българите, които си служат с насилие, които хвърлиха народа в ужасно самоизтребление, където погина хиляден живот на стари и млади българи. Какво невежество представляват организациите които усилиха лошото разстройство на българската държава. Време е крайно време е дошло, всички, които си служат с насилие, доброволно да се откажат от него, да станат членове на професионалните строителни колегии. Всеки културен свещеник знае, че строителят Бог – сила си играе с цялата природа, движи всичко, премества и разрушава волно и произволно, прави трансформация на материята. За него най-силните човеци са равни на прашинките във въздуха, създава най-доброто и най-лошо разстройство на човешкия живот. Такъв свещеник, престава да чете молитви, да създава лично щастие, всецяло се предава, за да подобри строежа в живота на земята.

Педагогът учител всякога е готов, да учи всички деца на матерния им език. Културният българин с радост предлага братска ръка на гърците – български граждани. Потребно е децата им, да изучават своя матерен език, заедно с българския до прогимназия. Този е най-краткия път, по който техниците българи ще построят релси до Кавала и Порто Лагос, ще товарят и разтоварят параходите там. Ще осигурят търговските пътища на България. Културният човек всякога се ограничава, за да получи доброто. Решително избягва тайните пътища в живота. Не взема участие в тайните организации. Убеден е че окултизъм, спиритизъм, хиромантия, магии и духове са опасни за неговото здравие; Разслабват нервната, система задънват разсъдъка култивират сомнамбулизма. Културната жена-майка, никога не кокетира, не прави кукла от себе си. Ограничена в своята служба създава характер и воля, възпитание и култура у своите рожби.

Културната девица знае, че нейният организъм е най-свещеният храм на чистотата. Запазва го, за да го предаде девствен на своят брачен другар.

Културните македонци, живущи в България знаят, че единствена Културната Макед. Национ. Ор-ция, с планомерна работа ще извоюва независима Македония. Те спокойно чакат денят, когато българите в Македония, ще извикат на своите учители – шовинисти, сърби: „Вие сте убийци на нашият майчин и бащин език. Вие изкопавате гроба, в когото ще погребем хегемонията на Сърбия в Югославия“. Задружно културните хървати, словени и други потиснати в Югославия, водят борбата за своето освобождение. По силата на всичко изложено до тука, географската единица земя на българската държава ще бъде извоювана не с война, а с култура и просвета. Като завършвам моята книга, с дълбоко убеждение, благопожелавам, всички българи да станем способни да построим Новата културно-социална община.

Българската върховна съвест, през всички векове на българското робство е била будна, жива стража, пазителка на българското име. Тя се предава от поколение на поколение. Всички идеалисти българи начело с Отец Паисий, Васил Левски и Христо Ботев са представителите на българската върховна съвест. Техните дела ни казват на всички българи: „Правете в живота това, което ние направихме за Вас. Недейте си присвоява правото да убивате без присъда. Не ограбвайте България за да станете по-богати. Не дирете смисъл, в трупане на имане, защото това е дело на колективен труд, който ще Ви накаже. Станете, служители във вашето село, във вашата община. – На всички които страдат физически, духовно и икономически, нареждайте живота за да се получи народно благоденствие. От там ще дойде, Вашето лично щастие и спокойствие.

Всички нормални българи, като издигнат по-високо своите мисли ще получат осветление на съзнанието. С по-дълбоки разсъждения, ще образуват в себе си, българската върховна съвест. Ще престанат да служат на немска, на руска, на чужда върховна съвест. Ще започнат да обичат България, повече от себе си. Ще станат нейната върховна стража. Ще пазят българската държавна земя, като зеницата на своите очи.

КРАЙ.

Π.П. Прося извинение от читателите за всички стилични и правописни грешки за недообяснени пасажи и заключителни фрази. Причините за това са следните: Аз съм сляп не мога самичък да проверявам. Мнозина писваха, преписваха и нареждаха моята книга. Аз съм самоук и написах всичко така както що ми беше на сърцето на съзнанието – продукт на моите преживелици.

Автора.

Публ. в Н. Зографов, Строежа на живота. София, 1927, с. 54-126.