(ЕДИН ДРУГ ПОГЛЕД КЪМ НАРОДНИЯ СЪД)

Сега в дните на тъжната годишнина от провеждането на Народния съд сме залети от поток от истини, полуистини и пълни лъжи, къде поради незнание, а не рядко и от необяснимо закъсняло лакейничене. Тогава преди 75 години от този свят покрай виновните са си отишли омърсени и оклеветени и огромен брой невинни. Техните гробове и днес са неизвестни, а костите им гният някъде из пустошта, в планински долини и водоеми.  

Много от нашите читатели познават и вероятно са изпитвали влияние от книгите на Иван Пауновски, Петър Семерджиев, Константин Муравиев и Борис Илиев за Народния съд. Същото може да се каже и за библиотечната поредица на Васил Станилов, за двутомната „Черна книга на комунизма“, документалните публикации на Диню Шарланов и Поля Мешкова и някои по-дребни приноси на тази тематика.

Съдиите

Може би най-впечатляваща е кръвожадната кореспонденция между Георги Димитров и Трайчо Костов, когато обсъждат свикването и провеждането на Народния съд. Директно от залите на съда са отпечатаните репортажи и материали във вестник „Народен съд“ и поместените след десетилетия показания на някои от съдените в списание „Летописи“.

Многократно имах възможност да разгръщам материалите от Народния съд, докато работех в българските архиви. Преди всичко това се отнася за времето когато подготвях книгите за Любомир Лулчев, ген. Никола Михов, Пане Бичев, Панайот Чинков, Константин Щъркелов, Димитър Шишманов, Димитър Талев и някои други. Но освен от работата ми с архивните документи и с книгите имах възможност да разговарям и с хора изпатили си от репресиите, но това е тема за друг разговор.

Един от най-видните изследователи на свикването и провеждането на Народния съд беше един от моите началници в Главно управление на архивите - заместник-началника Иван Пейков (преди това директор на Централния държавен архив на НРБ). През 70-те години на миналия век той защити дисертация на тема за Народния съд, която впоследствие беше отпечатана и като отделна книга.

Резултатите от изследванията на Ив. Пейков в процеса по работата му върху дисертацията той публикува в тогавашната историческа периодика. Една такава негова статия е поместената на страниците на списание „Исторически преглед“ статия „Подготовка, провеждане и значение на Народния съд през 1944–1945 г.“

С нея пълен текст нашите читатели ще имат възможност да се запознаят, тъй като тя е приложена по-долу. Макар и силно политизирана и писана от позициите на комунистическата пропаганда тя съдържа и много сериозни и достоверни сведения от техническата страна на подготовката и провеждането на Народния съд. Ив. Пейков като ръководител на българските архиви е имал възможност да работи с документите съхранявани в централните и окръжните държавни архиви, както и с Партийния архив на БКП и Архива на МВР. Огромният архивен материал, с който Пейков е работил е посочен в научния апарат към статията му и би могъл да послужи и на днешните изследователи, проявяващи интерес към темата за Народния съд, но като се абстрахират от политическите и идеологически изводи на автора.

В книгата си Ив. Пейков прилага в табличен вид резултати от своите проучвания за произнесените от Народния съд присъди. Тях ще цитирам дословно, така както са посочени от автора:

„По закона на Народния съд бяха образувани 135 процеса, с общо 11 122 подсъдими. Наложени бяха следните наказания:

1. Смъртни – 2730 души

2. Доживотен затвор – 1305 души

3. 20 години строг тъмничен затвор - 8 души

4. 15 години строг тъмничен затвор - 981 души

5. 12 години строг тъмничен затвор - 46 души

6. 10 години строг тъмничен затвор – 747 души

7. 8, 7, 6 години тъмничен затвор – 171 души

8. 5 години тъмничен затвор – 1058 души

9. 3 години тъмничен затвор – 343 души

10. 2 години тъмничен затвор – 327 души

11. 1 години тъмничен затвор – 631 души

12. 1 година условно (няколко по 6 месеца условно) – 808 души

13. Оправдателни присъди – 1516 души и т.н.“ (Вж. Ив. Пейков, Разгрома на свалената от власт монархо-фашистка буржоазия в България (9.IX.1944-9.IX.1945). София, 1982, с. 128-129.)

Цочо В. Билярски

* * *

ИВАН ПЕЙКОВ
ПОДГОТОВКА, ПРОВЕЖДАНЕ И ЗНАЧЕНИЕ НА НАРОДНИЯ СЪД ПРЕЗ 1944–1945 г.

 

Установената на Девети септември отечественофронтовска власт трябваше да се справи с поваления, но недоубит още фашистки враг. Нещо повече, нужно беше още от първите дни след победата да започнат такива революционни мероприятия, които не само да парират всякакви реставраторски прояви, но да решат веднъж завинаги съдбата на фашизма в нашата страна. Нужно беше да се разгроми фашизмът и да продължи борбата за неговото изкореняване от политическата, стопанската и културната област, където той беше пуснал корени. Първото крупно революционно мероприятие на народната власт в това отношение, което повече от 6-7 месеца заангажира усилията и вниманието на Българската комунистическа партия, Отечествения фронт и българския народ, беше Народният съд.

Въпросът за Народния съд представлява не само научно-исторически интерес, но той има и възпитателно, назидателно значение. Нашата съвременност е свидетелка на варварските изстъпления на съществуващия и възраждащ се фашизъм и милитаризъм в редица страни. Фашистката диктатура в Испания, Португалия и на други места продължава да вилнее над народните маси и да екзекутира самоотвержени патриоти като Хулиан Гримау. В Бирмингам и Алабама, в страната на прословутата „демокрация“ – САЩ, расизмът продължава да взема невинни жертви и по нищо да не отстъпва на хитлеристките методи, тактика и стратегия. Американските империалисти вървят по същия път и удавят в кръв борещия се южновиетнамски народ. Народният съд в България показа по какъв начин трябва да се търси възмездие от народните грабители, фашистки диктатори и колонизатори. Не държавен или друг съд, а Народен съд, съдът на масите се оказва достоен за експлоататорите и резултатен за съдбините на народа и държавата.

Освен това българският народ чрез провеждане на Народния съд даде още веднаж уверение, че той е нямал нищо общо с шовинистическата и великобългарската политика на фашистките управници и че той е за миролюбива политика между балканските народи.

* * *

В първата програма на Отечествения фронт от 17.VII.1942 г. откроен и самостоятелен пункт за провеждане на Народен съд не фигурира. Във втората част от текста на т. 9 е казано доста пестеливо „Да обезвредим фашистките главорези и престъпници и вземеме мерки за тяхното примерно наказание“. Въпреки тази неопределеност относно формата и мерките за наказание на фашистките престъпници за въвличане на България във Втората световна война съдържанието на текста бе достатъчно, за да се разбере, че българският народ ще потърси сметка и възмездие от виновниците за причинените му мъки и страдания.

В програмата на правителството на Отечествения фронт от 17.IX.1944 г. се говореше съвсем определено за провеждане на Народен съд. На 30.IX. с. г. Министерският съвет прие постановление № 6 за одобряване Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България във Втората световна война.(1) Бързите мерки, които партията и Отечественият фронт взеха, дадоха възможност накипялата народна мъст да се излее в законна форма чрез привличане на злодеите пред Народен съд. По този начин „вълната на саморазправата бе овладяна, обуздана и най-после окончателно спряна“(2). Българският народ, който повече от 20 години страдаше от привлечените на съд фашистки изверги, намери сам сили в себе си да преодолее напора на накипялата омраза, която можеше да доведе съвсем естествено до саморазправа и да й придаде канализирана, законно-правова форма на търсене възмездие за извършените злодеяния. Този факт сам по себе си беше достатъчно силен аргумент да отговори на чуждестранните нападки, отправяни срещу Народния съд от някои реакционни среди, че ние периодично сме се били избивали помежду си и пр.(3) Искането на възмездие беше законно право на изстрадалия български народ и то в никакъв случай не можеше да се окачествява като форма на варварско самоизбиване и признак на изостаналост.

Народният съд бе мощно средство в ръцете на българския народ да продължи и доведе докрай борбата срещу фашизма. За първи път в нашата история се издаваха присъди в името на народа.(4)

Той бе еманация от народа. Правителството на Отечествения фронт чрез Наредбата-закон за съдене на виновниците и чрез народните съдии предаде това велико дело в ръцете на самия народ. Още в първите дни след Девети септември до края на март и отчасти на април 1945 г., когато приключиха процесите по Народния съд, българският народ под ръководството на партията беше върховният съдия, който бдеше над органите на Народния съд за правилното протичане на процесите и издаване на справедливи, но строги присъди.

Чие дело бе Народният съд, може да се разбере от настойчивите искания на народните маси за създаване на Народен съд. Тези искания се отправяха още от първите дни след Девети септември от цялата страна до правителството на Отечествения фронт, НК на Отечествения фронт и БРП (к).(5)

Смисълът и предназначението на Народния съд бе двуяко. Той си постави за основна задача да изтръгне из корен отровното жило на фашизма, като сложи с това солидна основа за неговото пълно изкореняване от всички области на живота, където той беше се просмукан, а, от друга страна, да предупреди всички, които отново биха дръзнали да връщат колелото на историята назад.

В правния кодекс след Освобождението законодателят беше предвидил някои закони и членове, които третираха въпроси за престъпленията на министрите. Такива например бяха законът от 1880 г. за наказанията, които се налагат за престъпления, предвидени в чл. 155 от Конституцията, законът за съдене на министрите от 8.XII.1919 г. и приетият закон от ХIХ Народно събрание на 31.I.1923 г. (също за съдене на министрите), който отмени предишните два закона.(6)

Характерното в тези закони бе това, че те всички бяха гласувани от буржоазните партии и в крайна сметка защищаваха интересите на буржоазията, династията и тяхната политика. На тази основна причина се дължи именно обстоятелството, че за национално предателство, за нарушаване на основния закон – Конституцията – и други големи престъпления в тези закони се предвиждаха леки и минимални наказания – от 5 до 15 години строг тъмничен затвор. Близко до ума е, че кобургите, които сами утвърждаваха с укази законите и които най-често нарушаваха Конституцията и довеждаха България до национални катастрофи, не биха допуснали правни норми, насочени срещу собствените им интереси. Недъгът на тези закони пролича най-добре при съдене на виновниците за националната катастрофа от 1915-1918 г. Присъдите от 31.III.1923 г. далеч не съответствуваха на извършените престъпления. Правителството на Александър Стамболийски не се вслуша в призива на БКП за създаване на Народен съд, а учреди Държавен съд.(7) От 12-те министри и генерали от кабинета на д-р Васил Радославов нямаше нито един осъден на смърт. Генерал Жеков, главнокомандуващ българската армия, беше осъден само на 15 години строг тъмничен затвор. На 16.VII.1924 г. виновниците за националната катастрофа бяха напълно амнистирани от фашистката камара.(8)

Качественото различие между предишните закони и Наредбата-закон за съдене виновниците от Народен съд се състоеше в това, че в първия случай виновниците се съдеха от Държавен съд, чийто основен и решаващ състав бяха коронни съдии, назначени с указ и от министъра на правосъдието, докато съгласно Наредбата-закон съдиите се избираха от самия народ чрез комитетите на Отечествения фронт, а само малка част се назначаваха от министъра на правосъдието.(9)

Какво представляваше по същество Наредбата-закон за Народния съд? Преди всичко специален обект на наредбата бяха виновниците за извършените престъпления през времето от 1.I.1941 г. до 9.IX.1944 г. Българската работническа партия (комунисти), главен организатор и ръководител на това голямо мероприятие за изкореняване на фашизма, отчитайки внимателно редица политически обстоятелства в миналото и в дадения момент, подходи тактично към въпроса за границите на извършените престъпления, които трябваше да залегнат в Наредбата-закон.

Известно е, че извършените престъпления и началото на фашизма не започваха от посочената дата. У нас техните корени стигаха до 9.VI.1923 г. Някои от представителите и партиите, които се включваха в Отечествения фронт, в една или друга степен бяха водили политика в разрез с интересите на народа. В най-големите изпитания на българския народ обаче, в гигантската му битка срещу фашизма и Хитлеровите пълчища голяма, част от тези лица и привърженици на тези партии взеха участие, като с това внесоха своя принос в изграждането на Отечествения фронт и сплотяването на патриотичните и демократичните сили срещу фашизма и реакцията. Възползвайки се от този актив, реакционните и десните елементи от буржоазните партии в Отечествения фронт настойчиво се противопоставиха срещу евентуалното обхващане на престъпленията от по-ранен период и искаха да се сложи кръст на миналото. От друга страна, всяка по-радикална мярка от такъв мащаб за изкореняване на фашизма за по-ранен период от Втората световна война не би се понравила на западните съюзници от антихитлеристката коалиция и би попречила за уреждане международното положение на България и сключването на мира.

При това положение щеше да бъде политически неправилно да се приемат в дадения момент настойчивите искания от някои организации и среди(10) да бъдат обхванати в закона за Народния съд фашистките деяния от 1923 г. Партията разбираше болката на народа и основателността на тези искания, защото като организатор и вдъхновител на трудещите се маси в борбата срещу фашизма беше изпитала върху гърба си още от 1923 г. камшика на фашистката диктатура. Освен това нейната стратегия беше ясна и категорична – сриване господството на фашизма и капитализма. Тя направи компромис в името на единството на Отечествения фронт, поради което и в Наредбата-закон залегна по-късен период.

Този компромис на партията обаче беше временен, съобразен с тогавашната вътрешна и международна обстановка. След като бяха затвърдени устоите на народната власт и беше изключена възможността за всякаква вътрешна контрареволюция, партията и народното правителство се върнаха и потърсиха сметка на фашистките злодеи от Деветоюнския преврат през 1923 г. и по-късните събития. През 1954 г. беше устроен процесът на деветоюнците.(11) За тази цел беше внесено изменение в Наказателния закон.(12) То беше фактически коректив на Наредбата-закон за Народен съд. Върховният съд на НРБ привлече под отговорност и осъди група палачи на българския народ начело с бившия генерал Иван Вълков.(13)

За виновници в Наредбата-закон се определяха министрите от правителството след 1.I.1941 г., народните представители от 25-ото Обикновено Народно събрание, граждани и военни лица. Член 2 предвиждаше наказания временен или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5 000 000 лв. Под отговорност се привличаха лица, които след 1.I.1941 г. бяха изложили с различни средства сигурността на държавата; провокирали отношенията ни със Съветския съюз, с което се влоши международното положение на България; лица, които чрез устна или писмена пропаганда бяха стимулирали извършването на горните деяния; лица, които са използвали своето служебно положение или връзките с властта, за да облагодетелствуват себе си с материални и други облаги; лица, които са били в служба на фашистка Германия или нейните съюзници; лица, които са подпомагали правителствената външна и вътрешна политика, поощрявали са или сами са вземали участие в убийства, инквизиции, палежи, грабежи, терор и пр.; лица от фашисткото правосъдие, които тенденциозно и явно грубо са изопачавали фактите и са проявявали престараване с цел да подкрепят антинародния курс на властта и т.н.(14)

Малко по-късно след публикуването на Наредба-закон бяха направени някои незначителни изменения, които внесоха по-голяма конкретност в ония пунктове, които засягаха. Изрично се подчертаваше, че се подвеждат под отговорност и лицата, свързани с „гоненията срещу евреите“, регентите, дворцовите съветници и висшите духовни и военни лица. Допълненията към Наредбата-закон давала възможност и да се избират допълнително народни съдии в случай, че числото на подсъдимите изисква това.(15)

Съгласно чл. 9 съдебното дирене се извършваше от съда свободно по разум и „съвест. Този член от Наредбата-закон придаваше на съда народен характер. Той говореше от своя страна за политическата зрелост на нашия народ, за развитото му чувство на отговорност пред страната и поколенията, за способността му и доверието, което му се гласува за довеждане докрай борбата с фашизма.

Въпреки строгостта на закона, който имаше насреща явни и вулгарни престъпници, той въпреки това съдържаше редица либерални моменти. Така например съгласно чл. 8 на подсъдимите се определяше 7-дневен срок от връчване преписа от обвинителния акт, в който те можеха да направят своите възражения и да посочат доказателства. Този срок във военносъдебния закон бе само 24 часа. Всеки подсъдим имаше право на двама защитници и неопределен брой свидетели. В случай, че той не можеше да намери защитник, такъв му се осигуряваше служебно - дофис, макар че това не се предвиждаше в закона. Народният съд пое защитата и на подсъдимите, които бяха в неизвестност.(16)

Много от вътрешните и външните врагове на българския народ хвърлиха обвинение, че „наредбата-закон е беззаконие“, подмятаха „така наречения Народен съд“ и пр. Като аргумент те сочеха обстоятелството, че не били съобразени чл. 95, 195 и 158 от Конституцията, съгласно които Народното събрание трябвало да вземе решение за съдене на министрите. Както е известно, Наредбата-закон беше изготвена на основание чл. 47 от Конституцията, съгласно който при липса на възможност да се свика Народно събрание такъв законодателен акт можеше да издаде Министерският съвет. Очевидно това бяха маневри на реакцията, защото враговете много добре знаеха, че 25-ото Обикновено Народно събрание бе разтурено, а провеждането на избори за ново Народно събрание непосредствено след 9.IX.1944 г. беше изключено. Следователно друг изход нямаше.

* * *

Подготовката за Народния съд, може да се каже, започна още от 9.IX.1944 г. Всички министри, народни представители, военни лица и други работници в кабинетите от 1.I.1941 г. до 9.IX.1944 г. съгласно постановление № 1 на МС от 12.IX.1944 г. трябваше да бъдат задържани и предадени на Софийския централен затвор.(17) Също с постановление на МС от 16.IX.1944 г. се наложи запор върху всички имущества на бившите народни представители от 25-ото Обикновено Народно събрание.(18)

За да не се допуснат извращения и произволи при задържането на провинени лица по Наредбата-закон за съдене виновниците от Народен съд и за да могат същевременно извършените нарушения да се коригират, директорът на Народната милиция, издаде специална заповед. В нея, след като се констатираха прояви от страна на милиционери, продиктувани в някои случаи от лични подбуди и съображения, които излагаха престижа на дирекцията, се заповядваше: да се спрат произволните арести на граждани, обвинени само в това, че са с фашистки убеждения; да се арестуват само тези фашисти, които са уличени в престъпления, засегнати от закона на Народния съд; всички арести да се извършат с писмена заповед на съответния началник на милицията; при обиск да се изземват само ония вещи, които са в интереса на следствието; изискваше се всички нарушители на заповедта да бъдат най-строго наказвани; отправяше се апел към всички привърженици на Отечествения фронт за изпълнение на горната заповед.(19)

Тази мярка още един път разобличи несъстоятелните аргументи и клевети на враговете на народната власт, че милицията организирано и съзнателно била насочвана към извършване на беззакония и арести и че тя била страшилище за народа. Народната милиция беше достоен и верен страж на завоеванията на народната власт и действително страшилище, но за фашистките изверги и палачи. Тя извърши безпримерен подвиг в обезвредяване опитите на враговете за реставрация и в подготовката и провеждането на великото, историческо дело на Народния съд. Без Народната милиция, според думите на Г. Димитров, нямаше да има делото, което извърши Народният съд.(20)

За успешното, бързо и качествено провеждане на Народния съд се изискваха огромна енергия и усилия, непрестанна бдителност от всички органи на Народния съд, Народната милиция, партията, Отечествения фронт и българския народ. Чувството за отговорност, произтичащо от историческия характер на Народния съд за вътрешното и международното положение на България, мобилизирваха всички фактори и средства. Във връзка с публикуването на Наредбата-закон за Народния съд министър-председателят Кимон Георгиев на 5.X.1944 г. излезе с декларация, в която изтъкна смисъла и значението на Наредбата-закон и необходимостта от канализирането на всички действия в съответствие с изискванията на този закон. Декларация в подкрепа на декларацията на министър-председателя направиха Националният комитет на Отечествения фронт и политическите партии, влизащи в него. В нея те заявиха, че ще окажат пълно съдействие и поддръжка на правителството и неговите органи в изпълнение на закона за Народния съд.(21)

Трябваше да бъдат излъчени подходящи в морално-политическо и професионално отношение народни обвинители, да бъдат избрани истински народни съдии и да се образуват съставите на Народния съд. На 9.X.1944 г. с постановление № 9 на МС(22) за главен народен обвинител беше назначен Георги Петров Драгиев, дългогодишен адвокат по професия, виден общественик, активен участник в Септемврийското въстание през 1923 г. в Старозагорския край. От началото на октомври до средата на ноември 1944 г. бяха назначени почти всички народни обвинители.(23) В своята работа по установяване на престъпленията те бяха разпределени за София – по направления и отрасли, а за страната – по области.(24)

Взети бяха мерки за избиране на народни съдии. Тази задача съгласно чл. 6 от Наредбата-закон за съдене виновниците от Народен съд се възлагаше на областните комитети на Отечествения фронт, които трябваше да изберат по тридесет народни съдии за всяка област. Националният комитет, на Отечествения фронт в заседанието си от 4.X.1944 г. разгледа въпроса за Народния съд.(25)

За правилното протичане на избора и изграждането на народно-съдийския апарат на 10.X.1944 г. Националният комитет на Отечествения фронт изпрати директива до областните н околийските комитети на Отечествения фронт. В директивата се обръщаше внимание върху голямата отговорност на поставената задача, като се даваха и необходимите конкретни указания за нейното изпълнение. Препоръчваше се областните комитети при избора да привлекат поне по двама представители от околийските комитети, за да се посочат за съдии най-подходящите хора от всички краища на областта. Националният комитет съветваше да се посочат за народни съдии „умни, напълно честни хора, близки до народа и ползващи се с неговото доверие и престиж и преди всичко предани антифашисти, които са се борили или са готови да се борят срещу фашизма“(26). Министърът на правосъдието от своя страна подписа окръжно до всички областни и околийски съдилища и областните и околийски комитети на Отечествения фронт, с което се нареждаше да се направи всичко необходимо за оказване пълно съдействие на Народния съд и на народните обвинители, като се преотстъпят нужните помещения и се окаже помощ чрез командироване на подходящи лица от съдебния персонал и пр.(27)

За изясняване на всички специфични и неясни въпроси, възникнали у народните обвинители във връзка с тяхната отговорна работа, се проведоха няколко конференции. Първата конференция с народните обвинители от София и Софийска област беше проведена на 13.X.1944 г. в Съдебната палата в София. Главният народен обвинител Георги Петров направи пълно тълкуване и анализ на Наредбата-закон за Народен съд и изясни задачите, които се възлагат на народните обвинители. На конференцията бяха изяснени методите и организацията на работа по събиране на обвинителния материал, дадоха се указания как да се постъпи при всеки по-особен случай и пр. Дадено бе нареждане за незабавно изготвяне списъци на задържаните лица, извършване щателно проучване на причините на задържането, като неправилно задържаните бъдат освободени. Задържаните по деяния от преди 1.I.1941 г., които не се обхващаха от закона за Народния съд, както и за такива, погасени по давност или амнистия, също се изискваше да бъдат освободени. Нареждаше се лица за деяния извън обсега на закона за Народен съд да се съдят от общите съдилища в страната.(28)

На 25.X.1944 г. в София беше проведена конференция с народните обвинители от Софийска област. Едно от най-важните й решения беше апелът, отправен към всички граждани, да се притекат на помощ на народните обвинители, като донесат безпристрастно и обективно чрез главния народен обвинител всички прояви и престъпления и посочат имената на носителите им, както и съответните доказателства за това.(29)

Чрез командировки, срещи и други средства беше оказана помощ и на останалите областни народни обвинители. Дадени бяха указания и беше обменен опит по изготвянето на обвинителните актове. Опитът по подготовката и провеждането на централните процеси служеше за основа на всички състави на Народния съд в страната. В определените срокове бяха изградени четири върховни и 64 областни състава.(30) Анализът на състава на Народния съд например на Старозагорска област може да ни покаже какви бяха изобщо съставите на Народния съд. В него бяха застъпени различни категории лица – работници, селяни и из средата на прогресивната трудова интелигенция. Така например от 30 души 5 души бяха работници (работнички), 15 селски стопани, 4 юристи, 2 интелектуалци, 1 домакиня, 1 търговец и др.(31)

Отечественофронтовските комитети нямаха само ограничената задача да изберат народни съдии. Тяхното съдействие на Народната милиция и на органите на Народния съд беше всестранно. Те събираха изобличителен материал, изготвяха списъци на задържаните й пр.(32)

Организационно-техническата подготовка на Народния съд се поддържаше и стимулираше от революционния кипеж на широките народни маси. Те разгръщаха най-различни мероприятия на широк фронт: изпращаха делегации до народните съдилища и народните обвинители, отправяха настойчиви искания пред тях, провеждаха събрания и митинги, на който заклеймяваха фашизма, издирваха и посочваха злодеянията на фашистките палачи, организираха антифашистки изложби, рисуваха в пресата нечувани потресаващи злодейски картини, които осведомяваха световната общественост за трагичното положение, в което се намираше българският народ преди революционната победа.

На 10.X.1944 г. специална делегация от 50 души от с. Кремиковци, Софийско, посети областния комитет на Отечествения фронт и му обърна внимание, че „изедниците все още свободно се разхождат“(33). Делегацията посети Министерството на правосъдието и Министерството на вътрешните работи, настоявайки и пред тях за бързи мерки. Редникът Стоян Василев Колев от поделение 3826, София, в открито писмо до областния комитет на Отечествения фронт описваше еничарското отношение към заловената през 1943 г. партизанка в с. Огоя, Софийско, от страна на местната общинска управа -– кмет, кметски наместник, полиция.(34) Селяните от селата Крушовица, Оряховско, и Арчар, Видинско, искаха смърт на народните убийци, възмездие за падналите повече от 30 души борци, членове на РП (к) и БЗНС.(35) Областната Отечественофронтовска конференция в Плевен препоръчваше да се съди фашизмът и неговите представители от 9 юни 1923 г., защото само по този начин той ще бъде окончателно и безвъзвратно ликвидиран.(36)

На 12.XI.1944 г. бяха организирани митинги под лозунга „Бърз и строг народен съд за предателите и убийците“ (в Перник, Кюстендил, Брезник, Трън, Годеч, Новоселци, Своге, Ботевград, Пирдоп, Дупница (Станке Димитров).(37) Габровското гражданство искаше незабавно произнасяне на смъртните присъди от Народния съд.(38) В Пловдив в продължение на цяла седмица работниците от града и селяни от областта изливаха своята ненавист в бурни манифестации срещу фашистките палачи, искайки безпощаден Народен съд за виновниците за народната катастрофа. На 26.X.1944 г. бе проведен грандиозен митинг на „черните забрадки“, на „великата народна съвест“(39). На същата дата в града беше открита голяма антифашистка изложба, която чрез своите картини и фотоматериали илюстрираше делата на кървавия фашистки режим у нас. Героичното население на Трънска околия в резолюцията от проведения митинг на 2.XII.1944 г. искаше смъртно наказание на всички министри, полицейски депутати и царедворски съветници. „За да запазим делото на Девети септември – се казваше в резолюцията, – необходимо е да бъдат издирени, хванати и най-строго наказани всички, които пречат на правителството на ОФ, на неговата вътрешна, външна и стопанска политика.“(40)

В редакцията на в. „Отечествен фронт“ ежедневно се получаваха стотици телеграми и резолюции, приети на грандиозни митинги и събрания по фабрики, заводи, казарми, мини, жп. гари, работилници, предприятия, по градове и села, в които се искаше строг Народен съд на престъпниците.(41) Резолюцията от проведения митинг в с. Тича, Котелско, на 27.XII.1944 г. издигаше протест срещу ходатайствата в защита на виновниците и незабавното издирване и подвеждане под отговорност на всички незадържани престъпници.(42) Работниците от фабрика „Щастие“ – София искаха безпощаден Народен съд, „за да не се повторят никога такива престъпления“(43). Във в. „Отечествен фронт“ бе открита специална рубрика „Ние вдигаме завесата...“, а във в. „Работническо дело“ – „Нашите жертви“. Тук се изнасяха десетки случаи и факти, които интересуваха Народния съд.(44)

На 5 ноември 1944 г. беше проведен грандиозен митинг на пл. „Ал. Невски“ в София във връзка с Народния съд, на който видни държавни и обществени дейци говориха за жертвите на фашизма. Те заклеймиха продажните български правителства за тяхната антинационална и антинародна политика, за злодеянията на фашистките палачи, за огромните страдания и мъки, причинени на българския народ, за дадените скъпи жертви. Речите на ораторите бяха посрещнати с всеобщо одобрение и възгласи „Смърт! Смърт“, „Публично обесване!“, „Публично обезглавяване!“(45)

Трагичният опит на историята беше научил българския народ да бъде твърд и непоколебим в мероприятията за изкореняване на фашизма. Този път той нямаше да се измами и да повтори грешките от миналото. Той изстрада тия грешки и затова чувството му за отговорност пред поколенията и бъдещето беше неподкупно. Българският народ бе решил веднъж завинаги страната да бъде очистена от фашизма.

Тази отзивчивост и преданост на нашия народ към делото на Народния съд и големите усилия, които партията и Отечественият фронт полагаха, още повече задължаваха народните обвинители и народните съдии за безупречна работа по неговото провеждане и резултати. В статията „Да заслужим доверието на българския народ“ главният народен обвинител Георги Петров отбелязваше, че повелителното желание на българския народ е най-бърза и решителна разплата с всички виновници. Народният съд е призован да изпълни именно тази повеля на българския народ. Всяка пощада към виновните ще бъде една измяна към интересите на народа и Родината. „Не трябва да се изпуска из пред вид – пишеше той, - че народът очаква и зорко бди над нашата дейност; че над нас, народните обвинители и съдии, като дамоклев меч се издига върховният съд на изстрадалия и озлочестен български народ и че той последен ще каже своята тежка дума.“(46) Народът бе гласувал доверие на органите на Народния съд, защото нямаше по-голям обвинител от главния народен обвинител и по-върховен съд от Народния съд.(47)

В подготовката на Народния съд обаче народните обвинители срещнаха скрита съпротива от страна на някои реакционно настроени среди в армията и преди всичко от самия министър Дамян Велчев. Тези среди всячески се опитваха да прикрият следите на фашистките офицери, търсени от Народния съд. Те образуваха безконечни преписки с народните обвинители, препращаха ги от едно място на друго, умишлено предизвикваха лутане, за да печелят време, преместваха проявени офицери на по-сигурни места, а заявяваха, че са на фронта, и т.н. В това отношение куриозни примери изнасяше народният обвинител от Търново.(48) По такъв начин по-голямата част от 150-те военни лица, в мнозинството офицери, търсени от Народния съд, бяха укрити от Министерството на войната.(49)

Реакционните сили вътре в Отечествения фронт в по-прикрита или в явна форма изразяваха своето неприязнено отношение към Народния съд. На конференцията на областните деятели на НС „Звено“, състояла се на 30.XI и 1 и 2.XII.1944 г. в София, редица представители вдигнаха вой срещу Народния съд, срещу митингите в негова подкрепа. Пловдивският делегат говори за „изсилванията“ в Народния съд(50), габровският делегат пък заяви: „За разлика от това, което става на други места („терора“ на комунистите и милицията, за които говориха други делегати – б.м.), при нас се действува малко по-умно, невинни хора биват подвеждани по закона за Народния съд.“(51) Той се страхуваше, че ще бъдат наказани „30–40 или 100 души индустриалци“ и че „индустрията на България ще бъде обезглавена“(52). Старозагорският представител изпадна в ужас, когато даваше характеристика на състава на Народния съд в Стара Загора, който според него не щял да бъде обективен при произнасянето на присъдите, че 90 на сто от тия, които щели да бъдат изправени пред него, щели да увиснат на въжето.(53) От изказванията на конференцията на някои представители на „Звено“ в Националния комитет на Отечествения фронт, че митингите за Народния съд се изнасяли по инициативата на РП (к), че те се правели с шум и пр.(54), пролича двуличната политика и дясна опозиция на част от тези представители по най-важните мероприятия на Отечествения фронт, каквото беше мероприятието за Народния съд.

Не беше случайна и статията „Нищо прекомерно“, поместена в бр. 64 от 20.XII.1944 г. във в. „Изгрев“ точно в деня, когато започна процесът срещу най-големите виновници пред българския народ. Вместо да мобилизира народа да бъде бдителен, да улесни Народния съд в разобличаването на варварския фашизъм и да търси възмездие от неговите проводници, авторът развиваше отвлечени теории за демокрацията, съветваше за умереност.

Вътрешната и международната реакция и нейните представители в Отечествения фронт и извън него не спряха дотук. Те замислиха да нанесат косвен удар на Народния съд. Те разбираха, че моментът не позволяваше да се напада открито и изведнъж Отечествения фронт и народната власт. Затова те организираха акция с прикрита цел – заговориха за по-скорошно завършване на Отечествената война, изтъкваха необходимостта от старите кадри, стремяха се да привлекат уличени в кървави злодеяния фашистки офицери, подведени по закона за Народния съд, за да спасят тези кадри чрез участието им във войната, и да създадат свой резерв за бъдеща контрареволюционна дейност. Автори на тази идея бяха д-р Г. М. Димитров, Н. Петков и самият министър на войната Дамян Велчев.

На 23.XI.1944 г. те прокараха прословутото четвърто постановление на Министерския съвет.(55)

Съгласно постановлението даваше се възможност на всички офицери, подофицери и войници, привлечени под отговорност по закона за Народния съд, ако изявят желание, да изкупят вината си с участие на фронта. Авторите на това хитро замислено мероприятие побързаха да направят постановлението достояние на всички войскови поделения в страната, докато не бяха още предприети мерки от партията и българския народ за неговото отменяне. Така например началникът на I дивизионна област изпрати писмо-нареждане до началниците на гарнизоните в София, Сливница, Брезник, Ботевград, до околийските управители, до столичния комендант на Народната милиция и софийския областен директор, с което се искаше разпоредбите на постановлението да се направят незабавно достояние на лицата, задържани по Наредбата-закон за Народния съд.(56)

ЦК на РП (к) излезе със съобщение, че не признава постановлението.(57) Министърът на правосъдието от своя страна съобщи на народните обвинители, че 4-то постановление не е задължително за тях.(58) Партията призовава своите членове и трудовия български народ да защитят завоеванията си. Само няколко часа след съобщението ЦК на РП (к), Министерският съвет и отделни министри бяха затрупани с поток от телеграми, писма и резолюции.(59) Народът с възмущение и ненавист издигна протест срещу постановлението. По инициативата на РП (к) по места цялата страна беше залята от протестни митинги и събрания. Народът искаше строго спазване на Наредбата-закон за Народния съд, като изтъкваше, че фронтът на Отечествената война е поле на честта, а не място за народните убийци.(60)

На 7.XII.1944 г. по инициатива на областния комитет на Отечествения фронт в София беше проведен грандиозен митинг срещу 4-то постановление на Министерския съвет. Митингът мина под знака на запазване и укрепване единството на Отечествения фронт, единството между народ и армия. „Бързото и масово надигаме на народа в защита на единството на ОФ – писа в. „Работническо дело“ – показа неговата голяма политическа зрелост, дисциплина, боева готовност и бдителност, които са най-голямата гаранция, че делото на ОФ, въпреки всички, изпитания, ще преуспее.“(61)

Изключително ценна помощ за отменяне на 4-то постановление и осуетяване намеренията на контрареволюционерите оказа на партията и на българския народ ръководството на Съюзната контролна комисия в лицето на нейния зам.-председател генерал-полковник Бирюзов. Той поискал от правителството въз основа на съглашението за примирие незабавно да отмени 4-то постановление.(62)

Чувствувайки, че губят почва под краката си, реакционерите предприеха друг маньовр. При Бирюзов се яви група десни министри начело с Н. Петков и Дамян Велчев, като заплашиха с министерска криза в случай, че се отмени 4-то постановление.(63) След като получиха категоричен отговор, „министрите се посъветваха, попогледнаха през прозореца нестихващите демонстрации, гневно искащи отменяването на 4-то постановление, и поискаха извинение за своя прибързан и необмислен ултиматум“(64).

Независимо от посочения саботаж Народният съд усилено, с пълна енергия изграждаше своите органи, събираше обвинителен материал и се приближаваше към деня на първите процеси. На 26.XI.1944 г. беше проведена конференция с назначените председатели на съставите на Народния съд, на която присъствуваха 55 представители от цялата страна. Тя обсъди всички въпроси и мерките, които трябваше да се вземат за успешната подготовка и провеждане на Народния съд. Разтълкувана бе Наредбата-закон за Народен съд, както това беше направено с народните обвинители. Изработени бяха най-общи и подходящи правила за ръководство при процесите, като по този начин се внесе еднаквост в метода на работа на народните съдии. Разяснено бе, че Народният съд не се обвързва с никакви процесуални норми и че постановленията на наказателната процедура не са задължителни за него. Съдът ще действува „свободно, по разум и съвест“. След конференцията министърът на правосъдието заяви, че народните съдии са вече готови да проучват обвинителните актове и към средата на декември ще започнат главните процеси.(65) В своите изявления председателят на Втория върховен състав на Народния съд подчерта, че Народният съд ще действува ударно, с бързина, разум, съвест и целесъобразност.(66)

За да се съкрати времето на разглеждане делата по Народния съд, свидетелските показания от провинцията се вземаха чрез делегации. Свидетелите се призоваваха по най-бързия начин (телефони, радио и др.), като в това отношение се използваше Народната милиция и други административни власти.(67)

В навечерието на главните процеси Народният съд в София взе предпазни мерки по отношение имотите на подсъдимите регенти, министри, народни представители и др., като изиска телеграфически от общините, нотариусите и околийските съдии сведения за размера на недвижимите имоти в съответните райони, направените прехвърляния на имоти върху свои близки след 1.1.1941 г. и пр.(68)

Народният съд бе задължен да завърши работата по всички дела до 1.I.1945 г. По редица съображения, които ще изясним по-нататък, този срок се оказа нереален. Предвид на това по искане на министъра на правосъдието Министерският съвет прие допълнителна Наредба-закон, с която срокът се удължи до 31.III.1945 г.(69)

След извършената подготовка на 20.XII.1944 г. започна първият най-голям процес на Народния съд – съдене на регенти, министри, царски съветници. Заседанията се провеждаха в Съдебната палата в София. Чрез технически средства и пресата – радиоуредба, филмиране, озвучаване, вестници и пр. – работата на Народния съд се следеше с небивал интерес от целия български народ.

Много видни общественици, културни дейци, писатели и други още в първите дни след започване на двата големи процеса изразиха своето отношение към Народния съд и подчертаха неговото огромно революционно-историческо и политическо значение. С. Гановски го нарече съд на науката и историята,(70) Л. Стоянов – топъл лъч след тежката зима на фашизма.(71) Г. Караславов подчерта, че Народният съд трябва да пресече тъмните пътища на продажници и кариеристи към противонародни авантюристични политики и кървави хайки.

Българската работническа партия (комунисти), която участвуваше активно в подготовката на Народния съд, заяви в първите дни на процеса, че фашизмът в България ще претърпи още един удар – ще бъдат из корен изтръгнати от свещената българска земя неговите най-ярки и най-заслепени поддръжници.(73) Бюрото на ГК на РП (к) в София в заседание на 14.XII.1944 г. взе решение да се организират публични събрания и митинги по предприятия, на които да се говори по започването на работата на Народния съд, да се приемат резолюции за поздравление на Отечествения фронт и правителството и се отправят искания до Народния съд да разкрие докрай фашистките престъпления и да наложи строги присъди.(74) Работническата партия насрочи на 24.XII.1944 г. публични събрания в 27 по-важни центрове в страната, на които бяха изпратени за оратори видни партийни функционери – министри, общественици, научни работници и др.(75)

Тази открита морална подкрепа на партията, българските общественици, културни дейци, на българския народ оказа огромно стимулиращо въздействие върху органите на Народния съд в разрешаването на поставената им отговорна историческа задача.

Обвинението се водеше от главния обвинител Георги Петров и от определените народни обвинители за този процес. На призива на председателя на съда да се даде ход на делото въпреки отсъствуващите главни подсъдими(76) някои от защитниците, назначени дофис, се опитаха да изразят съмнение относно целесъобразността на воденето на делото в отсъствие на подсъдимите. Те търсеха аргументи в наказателното право, в параграфите на съдопроизводството, без да се съобразят с новата, безпрецедентна практика в нашата история, която създаваше Народният съд. Те сочеха невъзможността да се вземе съгласието на подсъдимите към техния доверител, т.е. не било спазено „интуито персоне“, с което се нарушавала досегашната практика; не бил изяснен и въпросът за „тезата“ (как да се разбере от подсъдимия: дали той се признава за виновен или не – б.м.), тъй като той отсъствувал; била ненужна защита, след като подсъдимите отсъствували, и пр. Всички тези доводи обаче трябваше да останат без последствие, защото Народният съд не беше обвързан с никакви процесуални изисквания, които съществуват в Наказателния кодекс и изобщо в съдопроизводството.(77)

В обвинителния акт беше подложена на атаки и порицание цялата политика на Кобургската династия, която отклони България от правилното й политическо развитие. На съд пред българския народ и прогресивното световно обществено мнение беше призована монархо-фашистката диктатура в България. Със съкрушителни аргументи и факти както в обвинителния акт(78), така и в други документи на обвинението беше разобличена антинародната, противосъседската и противосъветската политика па фашисткото сборище: цар, регенти, царски съветници, министър-председатели, министри и „народни“ представители. Тази фашистка сган се опитваше до последния момент да създаде легенди за себе си, за „народния цар“, за „голямата“ цел на следвания катастрофален курс, „за мирните“ средства, чрез които България щяла да разреши своите национални проблеми, и пр. Нарисуваният ореол около централната фигура на тази пагубна политика – цар Борис – беше смъкнат, а царските съветници разобличени. На дворцова служба освен съветниците беше и палачът Петър Ферещанов, агент на германското разузнаване, който изтезаваше задържаните в полицията със своята физическа сила на борец. Всички царски съветници (Павел Груев, дъновистът Любомир Лулчев – „български Разпутин“, архитект Йордан Севов, Рафаил Жечев, д-р Георги Ханджиев, Петър Морфов и др.) при разпита в съда наричаха себе си „обикновени чиновници“, които извършваха само административни работи, „не се интересували от политика“, научавали по-важните събития от улицата и пр.(79) В много находчива карикатурна форма обаче Борис Ангелушев осмя царските съветници: „Ангели небесни от небето паднали – нищо не чули, нищо не видели.“(80) Изобщо фашизмът и неговите представители още не бяха се разоръжили.(81)

След смъртта на цар Борис същата политика бе продължена с още по-голямо усърдие н преданост от регентите на България: княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. о.з. Никола Михов. Тяхното управление започна от 9.IX.1943 г. и свърши на 9.IX.1944 г. Народният съд ги обвиняваше в това, че са възприели предателската политика на цар Борис и са я продължили с особено старание; продължили са войната срещу Англия и САЩ, като систематически с най-различни и гнусни средства са провокирали СССР.(82)

Обвиняваха се също съставите на пет кабинета заедно с министър-председателите за времето от 11.II.1940 г. до 8.IX.1944 г. Първият кабинет па Б. Филов – от 11.II.1940 г. до 11.IV.1942 г. – беше сложил началото на катастрофалната политика със сключване на спогодбата на 1.III.1941 г. във Виена за присъединяване на България към Тристранния пакт. Вторият кабинет на Б. Филов – от 11.IV.1942 г. до 14.IX.1943 г. – не се отличаваше с нищо особено от първия. Той продължи с още по-голяма енергия започнатото антинародно дело. Кабинетът с министър-председател Д. Божилов – от 14.IX.1943 г. до 1.VI.1944 г. – управляваше страната при ярко очерталата се развръзка на събитията. Въпреки това той направи всичко възможно да продължи твърдия хитлеристки курс, възприет от предшествуващите кабинети. Последва кабинета на Ив. Багрянов – от 1.VI до 2.IX.1944 г. Той трябваше да отговаря пред Народния съд за своята двулична политика, която задържаше развоя на събитията във вреда на българския народ.(83) На подсъдимата скамейка бе и кабинетът на К. Муравиев – от 2.IX до 8.IX.1944 г., последният кабинет на монархо-фашистката диктатура в България, който не взе никакви решения и никакви практически мерки за най-бързо скъсване отношенията с хитлеристка Германия. През неговото кратко управление бяха окървавени мирните демонстрации на българския народ, целещи вземането на бързи и решителни мерки за спасяването на България, а кървавото дело на „разпуснатата“ жандармерия продължи под нова и по-прикрита форма.(84)

Съдебното дирене от първия процес продължи цели четиридесет дни – от 20.XII.1944 г. до 1.II.1945 г. Привлечени бяха много свидетели, бяха натрупани много факти, които разобличаваха антинародната и предателската политика на фашистките управници. В печата бяха публикувани дневниците на Б. Филов и ген. Михов, които осветляваха с най-голяма подробност ежедневните политически ходове и събития и допълваха изнесения обвинителен материал. В пресата се изнасяха също така много факти, които свидетелствуваха за трагедията, която бе преживял българският народ. Само по Закона за защита на държавата бяха минали през затворите в страната 7856 души(85), а бяха съдени 18 896 души.(86)

Според сведенията на Дирекцията за народни пенсии при Министерството на социалната политика броят на убитите, екзекутираните, безследно изчезналите и пострадалите партизани и борци за народна свобода от 1941 г. до 9.IX.1944 г. възлиза на повече от 30 000 души.(87) За да се види картината на преживяната трагедия от българския народ от 9 юни 1923 г. до 9.IX.1944 г., Министерството на правосъдието поиска поименни списъци и сведения от затворите в страната на всички лица, осъдени, следствени и задържани по различните закони от политически характер, минали през затворите през посочения период. Броят им възлизаше на 34 012 души.(88) По сведение на Министерството на народната отбрана само за две години и осем месеца (от 1.I.1942 г. до 4.IX.1944 г.) са били привлечени по подозрение и улики в конспиративна дейност повече от 64 345 души.(89)

От държавния бюджет за 1941–1944 г. само за военни цели бяха употребени 62 880 000 000 лв. (тогавашен курс) от всичко 145 000 000 000 лв. За поддържане на административно-полицейския апарат и за смазване съпротивата па народа бяха изразходвани 4 197 145 741 лв.(90) За усмирителни акции и за награди бяха изразходвани общо 265 558 102 лв., от които само за възнаграждения на главорезите – 68 741816 лв.(91) Според изчисленията на Министерството на благоустройството нанесените щети от опожаряване на къщи, плевни, кошари и други възлизаха на 209 529 025 лв.(92)

Нашата столица никога не ще забрави преживените кошмарни и трагични дни по време на неколкократните бомбардировки. Равносметката на понесените щети е следната: в хора: 1) убити – 836; 2) задушени – 16; 3) ранени тежко – 436; 4) ранени леко – 635; в постройки: 1) разрушени – 3711; 2) полуразрушени – 2688; 3) тежко повредени – 636; 4) леко повредени – 3868; 5) изгорени – 519; 6) полуизгорели – 81; 7) обгорели – 76, или всичко засегнати - 11 576. Със счупени стъкла и керемиди бяха 70–80 на сто от всички сгради. Нападателят беше хвърлил 9550 разрушителни бомби (от които само 501 не бяха експлодирали) и 29 740 запалителни бомби.(93) Освен София англо-американски самолети бомбардираха още Враца, Карлово и други градове(94), които дадоха също човешки жертви и понесоха значителни материални щети.

Хитлеристите експлоатираха българския народ не само в България, но и на своя територия. Министърът на финансите Д. Божилов, след като призна при подготовката на бюджета за 1941 г., че повече от 3 милиона членове от 650 хиляди земеделски стопанства не могат да се изхранят от собствената си земя, най-цинично заяви, че друг изход няма освен недояждане и израждане, като препоръча на гладуващите селяни да заминат за Германия.(95) За там скоро бяха изпратени 44 720 работници. От тях 16 000 не се завърнаха. Някои насила бяха включени в доброволческите отряди, които „правителството“ на Ал. Цанков се мъчеше да формира срещу българската, съветската и югославската армия.(96)

За да сe види степента, на корупцията и моралният облик на фашистките министри през време на фашистката диктатура, ще бъде достатъчно да се посочат само цифровите данни за имотното състояние на министъра на благоустройството, обществените сгради и пътищата инж. Д. Василев. Преди да стане министър, той получавал месечна заплата 15 000 лв., а имотното му състояние като министър, описано от Народния съд, било следното: четири апартамента от 3–4 стаи, хол, кухня и др. на четири различни адреса в София; два магазина и гараж; място за склад; застраховки в различни дружества и каси за 380 000 лв.; укрити пари у 9 души в размер на 1 919 000 лв.; укрити в къщи 10 златни пендара и 1 турска пендулира на обща стойност 500 000 лв.(97) Инж. Д. Василев като министър бе щедър и към германските фирми. През 1943 г. за направата на път в Македония вместо 32 000 000 лв. немците получили 180 000 000 лв. За доставка на бараки били платени 600 000 лв. вместо 320 000 лв.(98)

Министрите бяха станали послушни и надеждни оръдия на военнополицейските власти. Те издаваха заповеди, окръжни, правилници и др., с които възлагаха несвойствени задачи на служителите от своите ведомства. Министерството на обществените сгради с окръжно от 20.II.1943 г. поиска от всички началници да следят поведението на подчинените си и за „най- малките комунистически прояви“ да донасят, за да бъдат уволнявани по чл. 20 от ЗЗД. А министърът на финансите Д. Божилов бе издал заповед, с която изискваше цялата митническа, данъчна и акцизна стража, както и всички финансови органи да се считат за органи на войската. Същото изискваше и заповед № 882 от 5 май 1944 г. на министъра на железниците за железничарите, пощенците и другите служители.(99)

Министрите мълчаха пред съкрушителната сила на фактите, но все пак се опитваха да се оправдават.(100) И най-големият престъпник Б. Филов имаше дързостта да заяви пред Народния съд, че не се признава за виновен.(101) В показанията си Ив. Багрянов дори се опита да изкара идването си на „власт като“ изпълнение на някаква месианска задача.(102) По време на заседанията обаче беше публикуван тайният доклад на Багрянов до княз Кирил от 31.VIII.1944 г., с който той се саморазобличаваше като продължител и проводник на наследената от бившите кабинети политика. В него се говореше, че германската армия щяла да бъде изпратена от България „със сълзи“, че българският народ уж „смъртно мрази болшевизма“ и пр. Но за да разсее съмнението у Съветския съюз относно забавянето да се изпълни декларацията, Багрянов считаше за необходимо да се манифестира „още веднъж надеждата... на братския руски народ“(103).

Последната дума на обвиняемите беше пълна с цинизъм, със страх пред края, с опити до последния момент да скрият своите престъпления. П. Габровски най-безочливо заяви, че никога не е заповядвал, нито поощрявал убийства, палежи и пр. и че всичко друго, каквото той е вършел, е било в полза на българския народ. Д. Божилов искаше да му се прецени „активът“ и се признаят смекчаващи вината обстоятелства. Ген. Русев, бивш министър па войната, молеше да се отнесат „с голямо снизхождение към един войник, поставен да върши работа, който, разбира се, е допущал грешки, но честно и съвестно е изпълнявал своите задължения“(104). Изобщо коренна беше разликата между последните желания на подсъдимите и тези на загиналите борци за народна свобода Йордан Лютибродски, Пантелей Пачов и безброй други.

Едновременно и успоредно с първия процес се извършваше съдебното дирене и на бившите депутати от 25-то Обикновено Народно събрание, които се обвиняваха, че бяха одобрили всички актове и бяха съдействували и поощрявали цялата кървава и антинародна политика на кабинетите през този период.(105) Съдебното дирене продължи 40 дни.

По време и на двата процеса редовно в цялата страна се устройваха масови митинги, изпращаха се стотици телеграми.(106) Ежедневно около Съдебната палата, където се провеждаха заседанията, се стичаха работници, служители и други граждани, за да изразят искане за сурови наказания. Изпращаха се и многолюдни делегации при народните съдии с искане да се сложи край на безконечните „обяснения“ от страна на подсъдимите, които се мъчеха да протакат хода на делото. Първи районен комитет на РП(к) на 5.I.1945 г. организира публично събрание в салона на Учителската каса в София и отправи настойчиво искане Народният съд да ускори разглеждането на делата.(107) От много страни се настояваше да се ускори процедурата на Народния съд, тъй като мудността подхранваше куража на фашистките рецидивисти.(108) Искането на партията и народните маси накара съдиите да вземат необходимите мерки за по-голяма експедитивност в работата.(109)

Чия трибуна и чий институт беше Народното събрание през периода на войната и какво вършеха депутатите в него, може да се разбере само от няколко факта. Ето какво заявяваха например „народните“ представители от 25-то Обикновено народно събрание: „Българската държава е решила да унищожи комунизма от основи и ще го стори“, „мерките срещу четничеството трябва да бъдат много бързи, безпощадни, строги и ефикасни“ (Ленков); „Враг № 1 това е безспорно комунистът“ (Недков); „Няма по-голямо зло от СССР в света“ (Батембергски, който беше награден от Хитлер с железен кръст); „Всички комунисти трябва да бъдат избити“ (Чобанов) и т.н.(110)

Българският народ проявяваше особена бдителност в края на процесите, преди произнасянето на присъдите. Специален акционен комитет, съставен от близки на загинали в борбата срещу фашизма с председател Г. Михайлов, излезе с апел пред Народния съд и Националния комитет на Отечествения фронт. Искаше се да бъде приета и изслушана в съдебно заседание преди произнасянето на присъдите делегация на жертвите на фашизма и техните близки.(111) Председателят на акционния комитет заяви пред народните съдии при осъществената среща, че те трябва да бъдат „бдителни и внимателни“, когато ще се произнасят за подсъдимите, и че присъдите ще имат огромно вътрешно и външно политическо значение.(112)

Преди четенето на присъдите на много места в цялата страна бяха проведени митинги. На някои от тях се изразяваше открито неудовлетворение от исканите присъди и се настояваше за тяхното коригиране преди прочитането им. Митинг на черните забрадки в Брацигово на 31.I.1945 г., след като констатира, че исканите наказания за погромаджиите и убийците на българския народ са „много леки и не са достатъчно строги“, искаше смъртно наказание на всички виновници за причинените мъки и страдания на българския народ.(113) В уводна статия на в. „Работническо дело“ под заглавие „Думата на народа е ясна и категорична“, поместена в деня на произнасянето на присъдите, РП(к) предупреждаваше, че вълната от публични събрания и митинги е показателна и че надигането на народните маси против недостатъчно строгите присъди, които се искат за някои от подсъдимите, е ярко доказателство за високото политическо съзнание на народа и за неговата бдителност.(114)

За редица престъпници и идеолози на фашизма някои народни обвинители наистина искаха леки присъди. Така например за Ив. Русев се искаше 15 г. строг тъмничен затвор вместо смърт, на Батембергски – доживотен затвор, на царедворския съветник Груев – 15 години затвор и т.н. Проявената мекушавост в най-големите процеси и в най-отговорния исторически момент накара не само ЦК на РП(к) да обърне сериозно внимание върху тази слабост, но и низовите органи на партията взеха необходимите мерки. Бюрото на градския комитет на РП(к) в София в заседание на 26.I.1945 г. разгледа подготовката на предстоящия митинг, пред който щяха да се прочетат присъдите, и взе допълнителни мерки. Бюрото внуши да продължат в цяла София събранията и изпращането на резолюции за искане на заслужени присъди.(115)

Пред величествен митинг от 150 000 души на софийското гражданство, проведен на 1.II.1945 г. пред Съдебната палата, бяха прочетени присъдите по двата процеса. По първия равносметката бе следната: подсъдими – 51 души; наложени наказания: на смърт – 33 души, на доживотен строг тъмничен затвор – 6 души, на 15 г. – 2 души, на 1 година – 3 души, условно осъдени – 4 души, само конфискация – 3 души; по втория процес: подсъдими – 129 души, наказания: смъртни присъди – на 67 души, на доживотен строг Тъмничен затвор – 23 души, на 15 години – 16 души, на 8 години – 1 човек, на 5 г. – 6 души, на 1 година – 4 души; само конфискация на имуществото – 9 души, оправдани – 3 души.(116) Митингът, отразяващ волята и желанието на българския народ, одобри решенията на Народния съд и издигна искане за незабавно изпълнение на присъдите(117), които наистина бяха своевременно изпълнени.

Българската работническа партия (комунисти), която зорко бдеше над дейността на Народния съд, даде висока оценка на произнесените присъди от двата върховни състава. „Нанесен е съкрушителен удар върху фашизма в България – писа в. „Работническо дело“, – върху неговите главатари, върху неговите вдъхновители, идеолози и организатори.“(118) За огромното значение на първите резултати от Народния съд може да се съди и от бясната реакция на враговете на българския народ, които намираха приют зад граница, но не и спокойствие. Те следяха работата на двата главни процеса с неизмерима тревога и изразяваха смъртна омраза към българския народ – автора на Народния съд.

В своите емисии радио „Донау“ бълваше жупел и отправяше закани към Съветския съюз, че бил прехвърлил отговорността върху един „лъженароден съд“, че гласувал доверие на българския народ и върнал регентите и някои министри да бъдат съдени от българския народен съд вместо от международен.(119) Хората от Цанковото „правителство“ наричаха великото дело на Народния съд „жалка комедия“, която имала за цел уж да подготви почвата за обезглавяване на „българския народ“(120). Очевидно под това понятие те разбираха шепата свои привърженици, палачите и убийците на истинския български народ. На 2.II.1945 г., когато целият свят бе научил за произнесените присъди, Цанков почувствува смъртоносния удар и отправи апел „родолюбците“ да започнат незабавно акция за отмъщение. „Убий, преди да бъдеш убит“, крещеше дрезгавият му глас по радио „Донау“.(121) Турската реакционна преса пък проливаше изобилно сълзи за екзекутираните бивши български управници. В. „Танин“ от 3.II.1945 г. писа, че българското правосъдие в София било „надминало жестокостите и безчовечността, които се приписват на хуни и азиатци“(122).

Така фашистката ламя съскаше предсмъртно, като още хранеше надежди в некапитулирала Германия, в реакционните режими в едни или други страни, в последните „чудеса“ на провидението за обрат на събитията и т.н. По-нататъшната работа на народните съдилища в страната обаче нанасяше удар след удар над фашизма и неговите химери. Последваха останалите централни процеси, продължи усилено и работата по процесите в провинцията.

По-характерни от централните процеси бяха: полицейските, за фашисткия идеологически фронт, за евреите, за стопанското ограбване на България и за злодеянията в окупираните земи. Освен по централните процеси в София Народният съд заседаваше и в различните градове на деветте области в страната: в Софийска област (без София) съставите на Народния съд заседаваха в 8 града, където бяха привлечени 969 подсъдими; в Пловдивска област в 5 града с 1377 подсъдими; във Варненска – в 7 града с 1277 подсъдими; в Горноджумайска (Благоевградска) – в 4 града с 331 подсъдими; в Бургаска – в 5 града с 858 подсъдими; в Русенска – в 7 града с 429 подсъдими; във Врачанска – в 8 града с 1450 подсъдими; в Старозагорска – в 8 града с 957 подсъдими и в Плевенска – в 11 града с 1906 подсъдими.(123)

* * *

Народният съд в цялата страна завърши процесите през април 1945 г. Редица въпроси по приключването, по уреждане конфискуваното имущество (изземване, стопанисване, продажба и пр.) и др. продължиха много по-късно. За разрешаване на тези въпроси Министерският съвет още преди завършване работата на Народния съд, а и след това прие редица постановления. Въз основа на тях упълномощените министерства и други учреждения по изпълнението на постановленията изготвиха свои разпоредителни актове. С постановление от 24.IV.1945 г.(124) БЗК Банка се задължаваше да поеме стопанисването на тютюневите предприятия. С друг документ(125) книгите, документите и архивните материали на подсъдимите по Наредбата-закон за Народния съд се поставяха със съдействието на Народната милиция под прекия надзор на директора на Народната библиотека или упълномощено от него лице. С постановление от 8.II.1945 г. на Министерския съвет Министерството на земеделието 8 държавните имоти, респективно Дирекцията на държавните имоти и нейните органи по местя, се задължаваха да издирят, установят и завземат конфискуваните движими и недвижими имоти на осъдените от Народния съд. С постановление от 16.III.1945 г. на Министерския съвет се разрешаваше даването под наем на конфискуваните имоти за използване, ако това по преценка на министъра на земеделието е целесъобразно, на близките на осъдените от Народния съд.(126) С друго постановление от 27.III.1945 г. на Министерството на пропагандата се възлагаше да прегледа чрез съответните си органи ценните художествени произведения, музикални ръкописи и др., конфискувани от лицата, осъдени от Народния съд, да ги съхранява и целесъобразно използва.(127)

За уреждане на въпроса с конфискуваните предприятия до излизането на окончателната наредба за начина на управлението, стопанисването и ликвидирането им на 5.IV.1945 г.(128) Министерският съвет прие постановление. За привеждане в изпълнение на конфискациите, решени от Народния съд, с постановление от 10.IV.1945 г. Министерският съвет прие Наредба-закон.(129) За уреждане въпроса за продажбата на едрия земеделски инвентар, като кършачки, трактори, жътварки, редосеялки и др., на осъдените от Народния съд, когато инвентарът не бе необходим на държавните земеделски стопанства, Министерският съвет прие постановление от 31.V.1945 г.(130)

В изпълнение на чл. 5 от Наредбата-закон за привеждане в изпълнение конфискациите; решени от Народния съд, Министерството на земеделието и държавните имоти изпрати окръжно № 15 500 от 16.VIII.1945 г. до данъчните началници, в което се даваха указания как да се постъпи при прилагането на чл. 5. Последиците от прилагането на това окръжно обаче показаха, че то бе отразило и разработило не съвсем правилно чл. 5 от Наредбата-закон. В окръжното се допускаха тълкувания в полза на осъдените и се ощетяваше държавата.(131) Какви бяха последиците от това, може да се добие представа от следните примери. По искане на Юлия Даскалова, жена на осъдения генерал Теодоси Даскалов, Министерството на земеделието бе освободило като „чеиз“ на дъщеря му разни вещи, луксозни предмети, килими, които съвсем надхвърляха постановеното в закона. Съща бе историята и с вещите на осъдения царски съветник Павел Груев. По вмешателство на главния секретар на Министерството на финансите реакционерът Петър Коев били освободени 103 вида разни движими вещи, много от които не били най-необходими за лично употребление на членовете на семейството, а други възлизали на количества, които далеч надхвърляли най-необходимите вещи изобщо за лично употребление. Допълнително били освободени още 63 вида движими вещи, между които и 111 м. вълнени платове, хасе и др. По-късно последвало ново освобождаване на домашни вещи.(132)

Тези примери ясно показваха, че българският народ имаше да се справи още със съпротивата и саботажа на скритите врагове в различните учреждения, които под маската на отечественофронтовци задържаха развитието на България по пътя на нейното обновление. Как иначе би могъл да се обясни фактът, че цяла година беше изтекла от излизането на Наредбата-закон за конфискуване имотите на осъдените от Народния съд, а наредба, която изискваше чл. 6 от този закон още нямаше. Едва през февруари 1946 г. бяха представени два доклада-мотиви за приемане на специалната наредба от Министерския съвет за продажбата, стопанисването и управлението на недвижимите имоти, конфискувани от Народния съд. В доклада на министъра па финансите проф. Ст. Чолаков се казваше, че още не е издадена такава наредба.(133)

Във връзка с окончателното приключване работата на народните съдилища на 17.V.1945 г. Министерството на правосъдието изпрати окръжно до всички председатели на съставите на Народния съд в страната, председателите на областните съдилища и областните прокурори. В него се засягаха всички въпроси по завършване на Народния съд. Освен това всички висящи преписки се изискваше да се изпратят на Министерството на правосъдието.(134)

Наред с гражданските и военните лица, подведени под отговорност от Народния съд, в обвинителните актове фигурираха и духовни лица, разни служители на църквите у нас. Чрез хули, клевети, доносничество, предателство и пр. тези лица също бяха взели участие в контрареволюционната и противонародната дейност на монархо-фашистките и хитлеристките им господари. За техните престъпления народните съдилища осъдиха 93 духовни лица, «божи» служители. Те бяха изпратени в различни затвори в зависимост от района на народния съд, в който бяха осъдени. Синодът и другите висши духовни инстанции обаче не можеха да се примирят със справедливо издадените присъди и правеха опити някак си да намалят или прикрият от обществеността ефекта от позора, който със своето участие в борбата срещу народа тези „божи“ служители бяха нанесли върху авторитета на църквата. Така с писмо от 28.IV.1945 г. до министъра на правосъдието Синодът предложи свой план за изтърпяване в бъдеще наказанията на осъдените духовни лица. Той предяви искане всички осъдени да бъдат събрани на две места: за Северна България в Черепишкия манастир, за Южна – в манастира „Св. Георги“ при с. Белащица, Пловдивско. В писмото се изтъкваха съображенията от каноническо естество. Министерството на правосъдието обаче обосновано отхвърли отправеното искане, като изрази увереност, че църквата ще подкрепи усилията му да въздействува изправително върху затворниците изобщо и конкретно върху духовните лица, като намери начин да ги прикани към осъзнаване и приобщаване усилията им към назначените при затворите свещеници и към затворната управа изобщо.(135)

След осъждането и обуздаването на бившите фашистки престъпници Българската работническа партия (комунисти), рейсовата младеж, българският народ не спряха дотук. Те не считаха, че борбата за изкореняване на фашизма е еднократна задача, мигновен акт и не тръгнаха по лекия път. Те съзнаваха, че работата с осъдените от Народния съд ще бъде трудна и мъчителна, за да може значителна част от тях с по-малки провинения и по-леки присъди, макар и по-бавно, да се приобщи към народната власт и възродена отново да влезе в живота. За идеологическото превъзпитание на затворниците и особено на младежите, които бяха под непрестанната идеологическа обработка на бившите фашистки организации (Легиона, „Отец Паисий“, Бранник и др.) се погрижиха редица ремсови организации. Така например околийският комитет на РМС в Горна Джумая (Благоевград) отправи запитване до Министерството на правосъдието би ли му се разрешило да провежда просветно-възпитателна работа сред младежите затворници. В съображенията се изтъкваше необходимостта да създаде навик у тези хора да четат здрава прогресивна литература, за да могат да се отърсят от фашистките си възгледи и по естествен път да получат превъзпитание.(136) Министерството на правосъдието отговори одобрително. Околийският комитет на РМС разгъна значителна дейност. Бяха изнесени редица беседи като „Влиянието на фашисткия режим върху българския народ“, „Прогресивната младеж в борбата на българския народ срещу фашистката реакция“, „Кои са националсоциалистите“, „Империалистическите войни и Отечествената война“ и др., които бяха посрещнати добре от затворниците.

Просветно-възпитателната работа се извършваше и в останалите затвори в страната. Политическите затворници от Силистренския затвор в една своя резолюция, приета след изнесена политическа беседа, заявяваха, че одобряват усилията на отечественофронтовската власт да утвърди здрав, истински демократичен режим в страната.(137) По-късно, в навечерието на първите отечественофронтовски избори, те излязоха със специален апел пред своите роднини и близки, подканяйки ги да гласуват за Отечествения фронт. След като изтъкваха, че не са проявили вглеждане в събитията преди 9.IX.1944 г., те настоятелно искаха от своите близки да не се поддават на примамките на опозицията, „защото тя служи пак на чужди интереси“. Апелът бе подписан от 185 души затворници.(138)

Отечественофронтовското правителство, което създаде подходящ режим в затворите за възпитателно въздействие върху осъдените от Народния съд, отчете, че значителна част от затворниците са започнали да осъзнават миналите си грешки и заблуждения. Предвид на това то на два пъти до края на 1945 г. даде помилвания (по случай Девети септември и Нова година). Общо бяха помилвани 896 души с остатъка и с част от наказанието.(139) При помилванията обаче бяха допуснати грешки. Това стана причина централното ръководство на Съюза на българските партизани с председател Боян Българанов и секретар Тодор Живков да излезе на 18 май 1946 г. със свое становище до правителството по повод готвеното трето помилване. То обърна внимание на всички отговорни фактори, че са помилвани такива престъпници, убийци на българския народ, които не са били достатъчно изкупили престъпленията си, нито са се разкаяли искрено. Ръководството на Съюза на партизаните подчертаваше, че мнозина от пуснатите на свобода затворници още в затворите са проявявали открито омразата към народа и народната власт, а след. като излезли от затвора, веднага се наредили под знамето на реакцията.(140)

В този ред на мисли естествено изниква въпросът за вътрешното и международното значение на Народния съд.

В своя доклад до ЦК на БРП(к) от 3.VII.1945 г. бившият главен народен обвинител Георги Петров отбеляза, че примерът, който даде нашият Народен съд, ще остане ненадминат в международен мащаб и ще бъде скъпоценна страница в историята на нашия героичен народ. По-нататък се подчертаваше, че резултатите от Народния съд се дължат преди всичко на ръководната роля на БРП(к), която пое акцията почти изцяло в свои ръце, като вдигна на крак целия български народ и държеше будно неговото съзнание. „В това отношение – подчертаваше Петров – нашата Партия издържа един бляскав изпит в процеса на своето развитие.“(141)

В материалите пък по обсъждане работата на Министерството на правосъдието в заседанието на Политбюро на БРП(к) на 24.VII.1945 г. се казваше: „Народният съд извърши историческо дело в борбата с фашизма.“(142) Правилността на тази оценка за значението на Народния съд и за ролята на партията за неговото провеждане може да се потвърди от анализа на самите резултати. В страната по закона за Народния съд бяха образувани 135 масови процеси с общо 11 122 подсъдими.(143) Наложени бяха наказания:

1. Смъртни 2730 души

2. Доживотен затвор 1305 ,,

3. 20 год. строг тъмничен затвор 8 ,,

4. 15 год. строг тъмничен затвор 981 ,,

5. 12 год. строг тъмничен затвор 46 ,,

6. 10 год. строг тъмничен затвор 747 ,,

7. 8, 7, 6 год. тъмничен затвор 171 ,,

8. 5 години тъмничен затвор 1058 ,,

9. 3 години тъмничен затвор 343 ,,

10. 2 години тъмничен затвор 327 ,,

11. 1 година тъмничен затвор 631 „

12. 1 година условно (няколко по 6 м. условно) 808 ,,

13. Оправдателни присъди 1516 ,, и т.н.(144)

От данните се вижда, че най-голям брой от осъдените спадаха към двете групи - с присъди на смърт и на доживотен затвор. В първата група влизаха трима регенти, между които един принц; всички министри от три кабинета заедно с министър-председателите и половината министри от кабинета на Ив. Багрянов; почти цялата дворцова камарила; 67 народни представители от 25-то Обикновено Народно събрание; почти целият военен съвет, почти целият генерален щаб – около 47 генерали, полковници и други военни престъпници; почти целият апарат па фашистката полиция – директори, помощник-директори, началници, областни директори, околийски управители, коменданти и др. Това означаваше радикално обезвредяване на върховете на кървавия фашистки апарат(145), който получи съкрушителен удар.(146) Народният съд премахна най-злостните и най-опасните народни врагове и откри пътя за пълното разгромяване на фашизма и реакцията в нашата страна.

С произнесените присъди българският народ, Българската комунистическа партия и Отечественият фронт още веднъж потвърдиха и доказаха, че са нямали нищо общо с провежданата грабителска и шовинистическа политика на фашизираната българска буржоазия по отношение на нашите съседи.(147) Това съвсем ясно пролича от факта, че освен подсъдимите, виновници за злодеянията в окупираните земи, съдени от специалния XI състав на Народния съд, такива подсъдими фигурираха почти във всички народни съдилища в цялата страна. Следната таблица потвърждава това. Виновниците, съдени от първи, втори и шести състав, бяха съдени едновременно и за деянията си в Беломорието и в Македония. Подсъдимите за окупираните земи по останалите състави в София и страната бяха, както следва:(148)

Обезглавяването на съборената на 9.IX.1944 г. фашистка диктатура имаше огромно значение за бъдещото развитие на събитията в страната, като се вземат предвид опитите на буржоазната реакция да обедини всички фашистки елементи срещу народната власт. След произнасянето на присъдите елитът на фашизма не можеше да влиза в сметките на буржоазната реакция, защото той физически бе унищожен. Реакцията, колкото и да бе войнствено настроена, поради нейното обезкървяване не постигна желаните резултати.

Резултатите от Народния съд нямаха само политическо, а и социално-икономическо значение. С присъдите на Народния съд бяха конфискувани над 200 предприятия или участия в такива, както и множество движими и недвижими имоти на виновници за въвличане на България във Втората световна война и за злодеянията, свързани с нея.(149) С това беше нанесен Значителен попътен удар върху частния сектор, като се разшири държавният социалистически сектор. А това имаше немалко значение за стопанското възстановяване на нашата страна до национализацията.

Резултатите от Народния съд имаха и огромно международно значение. Воденето на Отечествената война, провеждането на Народния съд, както и други важни мероприятия на народната власт представляваха оня реален военен и политически актив, с който излезе българската правителствена делегация пред мирната конференция в Париж, за да защищава своята национална кауза. Народният съд в България представляваше значителен принос и дял в общите усилия на антихитлеристката коалиция начело със СССР в борбата за окончателното избавяне на човечеството от фашизма.

Всичко казано дотук говори за огромното революционно историческо значение на Народния съд. Поради това именно дейността на Народния съд се следеше с повишен интерес от световната демократична общественост и особено от гражданите на Съветския съюз. Във в. „Известия“ бе поместена статия, в която между другото се подчертаваше, че в България се извършва действителна чистка и се води твърда борба против агентите на хитлеризма.(150) В друга статия, поместена във в. „Правда“ със заглавие „Възмездието на народа“, се отбелязваше, че присъдата на Народния съд, произнесена след 40-дневно проучване, прави много силно впечатление. „В нея няма мъст, а възмездие.“ Авторът на статията заключаваше, че българският народ е решил не само да накаже отделните виновници за своите бедствия, но да унищожи и корените на фашистката язва в своята страна. В. „Правда“ осъди реакционната турска пропаганда и нейния представител Ялчън, който крещеше „за безчовечна жестокост“ в страната, „паднала в морално отношение“. Статията завършваше с увереност, че народът няма да позволи на фарисеите, на фалшивото „милосърдие“ да застанат между него и престъпниците в тази историческа минута.(151)

Органът на Румънската комунистическа партия „Скантея“ в броя си от 5.I.1945 г. писа, че българският народен съд доказа на обединените народи, че България може да поправи грешките на миналото и по този начин да заеме мястото си между миролюбивите народи. „Примерът на България не ни ли говори нещо и на нас самите“ – запитваше вестникът.(152)

Прогресивният американски печат също поместваше материали за хода на Народния съд, в които отбелязваше, че при Народния съд в София се изнасят най-забележителни факти, които доказват виновността на обвиняемите още в началните фази на процесите.(153)

Великото историческо дело на Народния съд, разбира се, не можеше да бъде без грешки и слабости. Но и в тези слабости българският народ показа своята политическа зрелост, като своевременно реагираше срещу тях и вземаше мерки за отстраняването им. Една от най-сериозните слабости, допуснати от Народния съд, беше неговото проточване – вместо за три месеца той приключи процесите за шест и повече месеца. Причините за закъснението се дължаха на разводняване работата при воденето на процесите, на изчакване да приключат първите два централни процеса, а те продължиха цели 40 дни, изчакване завръщането на регентите и други някои подсъдими, които се намираха в чужбина и бяха предвидени първоначално за международния съд за съдене на фашистките престъпници, либералния характер на закона за Народния съд, който предвиждаше право на подсъдимите да сочат неограничено число свидетели и да ангажират по двама адвокати; задържане в някои случаи лица, които не попадаха под закона за Народния съд, което усложняваше работата, и др. Разбира се, самата работа по подготовката и провеждането на Народния съд беше огромна и изискваше не само енергия, но и достатъчно време за нейното изпълнение.(154)

Закъснението влияеше отрицателно върху хода и резултатите на Народния съд. Напрежението на масите намаляваше, ходатайствата се засилваха, съставите на съда започнаха да се огъват, в резултат на което се получи това, че последните процеси в София, особено тези срещу стопанските деятели, минаваха не на нужната висота и не достигнаха очакваните резултати.(155)

* * *

Независимо от тези недостатъци Народният съд като истински народен революционен съд успешно изпълни своята задача и извърши велик исторически подвиг, който винаги по достойнство ще бъде оценен от бъдещите поколения. Българският народ, чието дело бе Народният съд, показа пред другите народи своята политическа зрелост и висота и с това завоюва достойно място в международните отношения след победата на социалистическата революция на 9.IX.1944 г. в България.

Публ. в сп. „Исторически преглед“, Б. г., кн. 2-3, с. 151-170.

-----------

(1) ЦДА на НРБ, ф. 136, oп. 1, арх. ед. 19.

(2) В. „Народен съд“, бр. 1 от 18.XII.1944 г.

(3) АМВР, НС, състав XI, т. I – мотиви към присъдата на Единадесети състав на Народния съд, л. 2.

(4) В. „Народен съд“, бр. 5 от 4.II.1945 г.

(5) В. „Народен съд“, бр. 1 от 18.XII.1944 г., статия „Народен съд“ от М. Нейчев.

(6) ЦДА на НРБ, ф. 88, oп. 1, арх. ед. 229, л. 26.

(7) История на България, 1955 г., т. II, стр. 446–447.

(8) ЦПА, ф. 226, Г. Петров, „Народен съд“, стр. 4.

(9) Д. В., бр. 254 от 13.II. 1923 г. и бр. 219 от 6.X.1944 г.

(10) ЦДА на НРБ, ф. 28, oп. 1, арх. ед. 525, л. 129 и арх. ед. 112.

(11) В. „Раб. Дело“, бр. 273 от 30.IX.1954 г.

(12) В. „Известия на Президиума на Народното събрание“, бр. 6 от 20.I.1953 г.

(13) В. „Работническо дело“, бр. 273 от 30.IX.1954 г.

(14) Д. В., бр. 219 от 6.X.1944 г.

(15) ЦДА на НРБ, ф. 88, oп. 1, арх. ед. 229, л. 1-2 (публ. „Държ. в-к“, бр. 261 от 24.XI.1944 г.).

(16) В. „Отечествен фронт“, бр. 92 от 20.XII.1944 г., бр. 85 от 12.XII.1944 г.

(17) ЦДА на НРБ, ф. 136, oп. 1, арх. ед. 3, в. „Отечествен фронт“, бр. 85 от 12. XII.1944 г.

(18) ЦДА на НРБ, ф. 136, oп. 1, арх. ед. 6.

(19) В. „Отечествен фронт“, бр. 27 от 7.X.1944 г.

(20) Р. Христозов, директор на Народната милиция, „Народната милиция – защитник на демократическия ред и сигурността в страната“, сп. „Съвременник“, кн. 7, 1.IV.1946 г., стр. 365.

(21) В. „Отечествен фронт“, бр. 26 от 6.X.1944 г. и бр. 28 от 8.X.1944 г.

(22) ЦДА на НРБ, ф. 136, арх. ед. 24.

(23) „Държавен вестник“ от 13.X, 30.X, 4.XI и 16.XI, 5.XII, 20.XII.1944 г., 21.I, 16.II, 22.III.1945 г., в. „Отечествен фронт“, бр. 70 от 24.XI.1944 г.

(24) ЦПА при ЦК на БКП, ф. 226 – списък на нар. обвинители; в. „Отечествен фронт“, бр. 32 от 12.X.1944 г.

(25) ЦДА на НРБ, ф. 28, oп. 1, арх. ед. 34, л. 15.

(26) Пак там, арх. ед. 112, л. 39.

(27) В. „Отечествен фронт“, бр. 33 от 3.X.1944 г.

(28) В. „Отечествен фронт“, бр. 34 от 14.X.1944 г.

(29) В. „Отечествен фронт“, бр. 44 от 26.X.1944 г.

(30) ЦДА на НРБ, ф. 28, oп. 1, арх. ед. 5, л. 86.

(31) ЦДА на НРБ, ф. 28, oп. 1, арх. ед. 112, л. 23.

(32) ГОДА – Пловдив, ф. 90, оп.1, арх. ед.16, л. 2; също Ив. Радков, Комитетите на Отечествения фронт – фактически органи на местната власт непосредствено след 9.IX.1944 г., сп. „Исторически преглед“, кн. 2, 1963 г., стр. 14 и 18; също в. „Отечествен фронт“, бр. 63 от 16.XI.1944 г. – „ОФ комитети и Народният съд“.

(33) Пак там, бр. 32 от 12.X.1944 г.

(34) Пак там, бр. 46 от 28.X.1944 г.

(35) Пак там, бр. 46 от 28.X.1944 г.

(36) ЦДА на НРБ, ф. 28, oп. 1, арх. ед. 112, л. 92.

(37) В. „Отечествен фронт“, бр. 59 от 11.XI.1944 г.

(38) Пак там, бр. 67 от 21.XI.1944 г.

(39) Пак там, бр. 72 от 26.XI.1944 г.

(40) В. „Отечествен фронт“, бр. 79 от 5.ХII. 1944 г.

(41) Пак там, бр. 84 от 10.XII.1944 г.

(42) ЦДА на НРБ, ф. 1, oп. 1, арх. ед. 41.

(43) В. „Отечествен фронт“, бр. 96 от 24.XII.1944 г.

(44) Пак там, бр. 47 от 29.X, бр. 49 от 31.X, бр. 37 от 9.XI, бр. 61 от 14.XI, бр. 67 от 21.XI, 68 от 22.XI, бр. 69 от 23.XI, бр. 72 от 26.XI, бр. 78 от 3.XII и бр. 92 от 22.XII.1944 г.

(45) В. „Отечествен фронт“, бр. 54 от 5.XI и бр. 56 от 8.XI.1944 г.

(46) Пак там, бр. 54 от 5.XI.1944 г.

(47) В. „Народ“, бр. 21 от 17.X.1944 г., статия „Народният съд“.

(48) В отговор на отправеното запитване народният обвинител от Търново писа на главния народен обвинител, Министерството на правосъдието и Националния комитет на Отечествения фронт, че задържането на подполковник Иван Цачев Цанков е поискано за пръв път със служебно писмо № 158 от 22.XI.1944 г. от командира на Пета Дунавска дружина, втори път със служебно писмо № 267 от 6.XII.1944 г. от командира на III Балканска дивизия, трети път от министъра на войната със служебно писмо № 263 (разрешение било дадено със служебно писмо № 2569 от 13.XII.1944 г.), четвърти път със служебно писмо № 353 от 14.XII.1944 г. от III Балканска дивизия. Но това не е било сторено до 4.I.1945 г. На тази дата офицерът бил задържан, но по нареждане на министъра на войната той е бил освободен. Това се вижда от писмо № III–8 от 5.II.1945 г. на командира на III Балканска дивизия. В същата преписка се изнасяше и друг типичен пример за търсения подофицер Нанко Иванов Кючуков. За него било правено много пъти искане, но в отговорите се заявявало, че той бил ту в една, ту в друга войскова част, докато най-сетне с писмо било съобщено, че бил на фронта и нямало да им бъде изпратен. – ЦДА на НРБ, ф. 28, оп. 1, арх. ед. 112, л. 66.

(49) ЦПА при ЦК на БКП, ф. 1, оп. 9, арх. ед. 48, л. 691.

(50) ЦДА на НРБ, ф. 68, oп. 1, арх. ед. 2, л. 102.

(51) Пак там, л. 47.

(52) Пак там, л. 47.

(53) Пак там, л. 138. ,

(54) Пак там, л. 91.

(55) „Държавен вестник“, бр. 267 от 1.XII.1944 г.

(56) СГОДА, ф. 40, oп. 1, арх. ед. 25, л. 12.

(57) В. „Работническо дело“, бр. 67 от 4.XII.1944 г.

(58) Пак там, бр. 69 от 6.XII.1944 г.

(59) В. „Раб. Дело“, бр. 69 от 6.XII.1944 г. „Народът защищава своите завоевания“.

(60) ЦДА на НРБ, ф. 68, oп. 1, арх. ед. 341, л. 36, 37, 38, 41, 45 и др.

(61) В. „Раб. Дело“, бр. 70 от 7.XII.1944 г. – „Волята на народа върховен закон“ и бр. 71 от 8.XII.1944 г. – „Единството на народа и армията“.

(62) С. С. Бирюзов, Освободительный поход на Балканы (Воспоменания), „Новая и Новейшая история“, 1961 г., кн. 6, стр. 96.

(63) Пак там, стр. 96.

(64) Пак там.

(65) В. „Отечествен фронт“, бр. 74 от 29.XI.1944 г.

(66) Пак там, бр. 88 от 15.XII.1944 г.

(67) ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 2, арх. ед. 2, л. 1.

(68) В. „Отечествен фронт“, бр. 90 от 17.XII.1944 г.

(69) ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 2, арх. ед. 11, л. 1.

(70) В. „Отечествен фронт“, бр. 96 от 24.XII.1944 г.

(71) Пак там, бр. 99 от 25.XII.1944 г.

(72) Пак там.

(73) В. „Раб. Дело“, бр. 87 от 20.XII.1944 г.

(74) ГК на БКП, София – партиен архив, ф. 1, oп. 1, арх. ед. 1 – протоколи от заседание на бюрото, л. 6.

(75) В. „Отечествен фронт“, бр. 95 от 23.XII.1944 г.

(76) Съгласно Техеранската спогодба тези подсъдими трябваше да отговарят пред Международния съд за своята престъпна политика. Поради това те бяха предадени още през септември 1944 г. на съветските власти за разследване. Благодарение на голямото доверие, оказано на Народния съд и българския народ, те бяха върнати на българското правителство, за да бъдат съдени от нашия Народен съд. С това обстоятелство българският народен съд освен национално значение доби и международно – в. „Отечествен фронт“, бр. 21 от 30.IX.1944 г. и бр. 104 от 4.I.1945 г.

(77) Арх. МВР, I състав, дело № 1/1944 г., т. I, стр. 8–27.

(78) В. „Народен съд“, бр. 1 от 18.XII.1944 г.

(79) Арх. МВР, I състав, дело № 1/1944 г., л. 65–66, л. 408–409.

(80) В. „Раб. Дело“, бр. 82 от 22.XII.1944 г.; Арх. МВР, НС I състав, т. I, л. 162– 201, дело 1/1944 г., л. 279–344.

(81) Пак там, бр. 85 от 25.XII.1944 г. „Не, господа катастрофаджии, народа този път нe ще излъжете“.

(82) Г. Тодоров, За отражението на Великата отечествена война на Съветския съюз у нас през 1941–1942 г., сп. „Исторически преглед“, 1952 г., кн. 4 и 5, стр. 360.

(83) В. „Отечествен фронт“ от 3.I.1945 г.

(84) В. „Народен съд“, бр. 1 от 18.XII.1944 г. – обвинителен акт.

(85) Арх. МВР, НС I състав, т. 23, документация, л. 1.

(86) ЦПА при ЦК на БКП, ф. 226 – Георги Петров.

(87) В. „Отечествен фронт“, бр. 63 от 16.XI.1944 г.

(88) ЦДА на НРБ, ф. 88, oп. 1, арх. ед. 23, л. 78 и оп. 7, арх. ед. 2.

(89) П. Топалов, Съпротивата на българския народ срещу немско-фашистките окупатори (1941–1944 г.), сп. „Исторически преглед“, 1950 г., кн. 4 и 5, стр. 399.

(90) ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 8, арх. ед. 1. Мотиви към присъдата на първия върховен състав на Народния съд – София, л. 55.

(91) Пак там, л. 68. Тази цифра в сравнение с посочената 62 000 000 лв. във в. „Отечествен фронт“, бр. 104 от 4. I. 1945 г. може да се счита за най-достоверна, тъй като по нея е имало възможност да се правят доуточнения до изготвяне на мотивите към присъдите по първия състав на Народния съд. Проф. Топалов посочва цифрата 64 350 000 лв. на стр. 400 от статията му „Съпротивата на българския народ срещу немско-фашистките окупатори (1941-1944 г.), сп. „Исторически преглед“, 1950 г., кн. 4 и 5.

(92) Пак там, л. 67.

(93) ЦПА при ЦК на БКП, ф. 226, Георги Петров.

(94) Н. Горненски, Въоръжената борба на българския народ за освобождение от хитлеристката окупация и монархо-фашистка диктатура, 1941–1944 г., София, 1958 г., стр. 120.

(95) Пак там, стр. 38.

(96) ЦПА при ЦК на БКП, ф. 226, Г. Петров. Също в. „Отечествен фронт“ от 29.V.1947 г.

(97) В. „Отечествен фронт“, бр. 70 от 24.XI.1944 г.

(98) Пак там, бр. 113 от 17.I.1945 г.

(99) Арх. МВР, Нар. съд, III състав, т. V документация, л. 119.

(100) В. „Отечествен фронт“, бр. 104 от 4.I.1945 г., бр. 114 от 18.I.1945 г.

(101) Пак там, бр. 110 от 13.I.1945 г.

(102) Пак там, бр. от 3.I.1945 г.

(103) Пак там, бр. 106 от 6.I.1945 г.

(104) В. „Народен съд“, бр. 6 от 18.XII.1945 г.

(105) Арх. МВР, Нар. съд, II състав, т. I, л. 13, дело 2/1944 г.

(106) Пак там, т. LVIII, л. 1-150, дело 2/1944 г.

(107) Градският комитет на БКП, София – парт. архив, ф. 2, оп. 2, арх. ед. 6, л. 1.

(108) В. „Отечествен фронт“, бр. 89 от 16.XII.1944 г. „Фашистите рецидивисти и Народният съд“.

(109) Пак там, бр. 114 от 18.I.1945 г.

(110) Арх. МВР, НС II състав, т. I, л. 516–539, дело 2/1944 г.

(111) В. „Отечествен фронт“, бр. 122 от 30.I.1945 г.

(112) Пак там, бр. 123 от 3.I.1945 г. Също подробно Арх. МВР, НС, IX състав, т. XIV документация.

(113) ЦДА на НРБ, ф. 28, oп. 1, арх. ед. 112, л. 105.

(114) В. „Работническо дело“, бр. 115 от 1. I. 1945 г., също бр. 14 от 31.I.1945 г.

(115) ГК на БКП, София – Парт. арх., ф. 1, oп. 1, арх. ед. 4 – Протоколи от заседанията на бюрото, л. 9.

(116) ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 8, арх. ед. 103, л. 9.

(117) В. „Отечествен фронт“, бр. 25 от 2.II.1945 г.

(118) В. „Работническо дело“, бр. 116, 2.II.1945 г.

(119) Окр. парт. арх. Пловдив, ф. 1, оп. 2, арх. ед. 48, л. 3 – емисията от 11.I.1945 г.

(120) Пак там, л. 12 – емисията от 1.II.1945 г.

(121) Пак там, л. 14 – емисията от 2.II.1945 г.

(122) ЦДА на НРБ, ф. 114, oп. 1, арх. ед. 432.

(123) Пак там, ф. 88, оп. 8, а. е. 103, л. 3 и 5.

(124) „Държавен вестник“, бр. 100 от 1945 г.

(125) Пак там, бр. 27 от 3.II.1945 г.

(126) „Държавен вестник“, бр. 65 от 21.III.1945 г.

(127) Пак там, бр. 77 от 4.IV.1945 г.

(128) Пак там, бр. 87 от 16.IV.1945 г.

(129) Пак там, бр. 100 от 30.IV.1945 г.

(130) Пак там, бр. 130 от 8.VI.1945 г.

(131) ЦДА на НРБ, ф. 163, oп. 1, арх. ед. 30.

(132) Пак там.

(133) Пак там.

(134) Пак там, ф. 88, оп. 2, арх. ед. 32, л. 23.

(135) ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 2, арх. ед. 132, л. 9–13.

(136) Пак там, арх. ед. 133, л. 11.

(137) Пак там, л. 40.

(138) Пак там, л. 44.

(139) Пак там, оп. 8, арх. Ед. 103, л. 10, също арх. ед. 3.

(140) ЦДА на НРБ, ф. 68, oп. 1, арх. ед. 318, л. 1.

(141) ЦПА при ЦК на БКП, ф. 226 – Георги Петров.

(142) Пак там, ф. 1, оп. 9, арх. ед. 48, л. 697.

(143) В. „Работническо дело“, бр. 268 от 1. VIII. 1945 г.

(144) ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 8, арх. ед. 103, л. 5.

(145) ЦПА, ф. 226, Георги Петров.

(148) В. „Работническо дело“, бр. 268 от 1.VIII.1945 г.

(147) Пак там, бр. 164 от 30.III.1945 г.

(148) Арх. МВР, НС, състав XI, т. I, л. 19.

(149) ЦДА на НРБ, ф. 163, oп. 1, арх. ед. 30.

(150) В. „Отечествен фронт“, бр. 126 от 3.II.1945 г.

(151) В. „Работническо дело“, бр. 127 от 15.II.1945 г.

(152) В. „Отечествен фронт“, бр. 106 от 6.I.1945 г.

(153) Пак там, бр. 104 от 4.I.1945 г.

(154) ЦПА при ЦК на БКП, ф. 226 – Георги Петров.

(155) ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 2, арх. ед. 30, л. 84; ЦПА на ЦК на БКП, ф. 226 – Георги Петров, статия „Процесът срещу бившите народни обвинители“; ЦДА на НРБ, ф. 88, оп. 2, арх. ед. 30.