Стефан Стамболов е един от главните герои в творчеството на Симеон Радев. Може би най-незабравими са страниците на Симеон-Радевия шедьовър „Строителите на съвременна България“, в които разказва за политическата му дейност до 1887 г. За съжаление историкът не довършва „Строителите“, след предупреждение от цар Фердинанд. В тяхното продължение С. Радев хронологически трябваше да разкаже за управлението на Стамболов.

На Ст. Стамболов и на неговото управление С. Радев посвещава десетки страници в седемтомните си спомени „Лица и събития от моето време“ както за управлението, така и за допълнителни разкрития от времето от предходния период, както и за убийството и за убийците му. Дори самият С. Радев е заплашен с убийство от физическия убиец на Стамболов Халю. 

За читателите би било интересно да знаят, че С. Радев е член на Народнолибералната (Стамболова) партия, кандидат за народен представител от нея и издател и главен редактор на нейния печатен орган вестник „Воля“. С. Радев е автор на програмата на Стамболовата партия, която е отпечатана през 1911 г.  Същевременно той е и един от най-близките съратници на лидера на партията д-р Никола Генадиев.

Сега нашите читатели ще имат възможност да прочетат три кратки и недостатъчно познати статии на С. Радев за Стефан Стамболов, обогатяващи образа на видния наш революционер, държавник и политик, печатани през различни години в българския периодичен печат.

Цочо В. Билярски

* * *

Никола Генадиев и Симеон Радев

* * *

НА ГРОБА НА СТАМБОЛОВА

Ние бяхме вчера, една група народно-либерали, на гроба на Стамболова. Не бе то шествие мрачно и не вееше безнадежност над него; защото поклона пред безсмъртието е винаги светъл и винаги бодри са тия, които призовават  паметта на своите герои. Пръстта, под която почива великия човек, се е покрила с червени цветя, дар на природата към героя. Една върба хвърля над гроба леката сянка на своите бледи листа и напомнюва, че държавника, който тук спи, бе и поет.

Нищо тук не призивава сега трагизма на смъртта. Но по-старите от нас, тия, които са живели всред големите борби, неволно се повръщаха с мисълта си към ония на веки срамни дни, в които се изкопа тоя гроб. И ни говориха те - без жажда за мъст, но с настръхнала още душа - за позора на онуй време: Стамболов, съсечен от наемническа ръка; една тъмна сган, настървена дори против кървавите останки на мъченика; трагичния покой на гроба непощаден от подлостта; всичките, ниски инстинкти на света, ревнали срещу една велика памет...

И най-младите от нас благодариха на Бога, че не помнят туй падение на България.

Сега тук всичко е спокойно. Червените цветя се смеят на лятното слънце; ромолят тихо бледите листа на низкоклонната върба; вятъра, който лъха, не донася отзвука на никаква глъч. И земята, която обича гepоите, не тъжи над тоя гроб.

Ние малцина бяхме вчера тук, по наша воля. Ние можехме да бъдем многоброен сбор. Но малка е за делото на великия човек почетта на една партия. Пред гроба на Стамболова трябва да се покланя целия народ.

Тоя ден не е далече: ние виждаме как изгрява неговата зора. Какво значи, че из нечестивите уста на някой злобен пигмей ще падне сегиз-тогиз тъпоумна хула за сянката на исполина? Безсилен е червея срещу вечността на бронза. И, въпреки всичко, се по-велик и по-горд се издига в историята и в легендата образа на Стамболова.

Ще видим тоя образ да краси всички градове на България, изваян от гения на нашите художници. А сега - нека той почива в майчинските обятия на земята, които той запази свободна.

Публ. във в. „Воля“, бр. 153, 7 юли 1912 г., с. 1.

* * *

ВОЯ ПРОТИВ СТАМБОЛОВА.

Поради заседанията на партийния съвет и поради това, че вестника бе отрупан с други материали, закъсняхме няколко дена с отговора си на „Ден“. Но греха не е голям: г. Велчо Велчев от своя страна закъснява - в главата - с толкова години... когато се касае да оцени историческите събития.

Относително инсинуациите на г. Велчо Велчева ще кажсм само едно: че му се смеем на ума. Неужели той си въображава че с улични клюки може още да се отговаря на идеите?

За г. Petrone, който погрешно счита, че отнасящата се до него бележка в „Из печата“ е от г. Радева (тоя отдел както е известно се води от остроумното перо на Ланчелото) ще кажем, че г. Радев няма обичай да напада хората, които поздравлява на улицата. Ние препоръчваме тоя навик на г. Petrtone: той се практикува между възпитаните хора.

Сега за предмета на бележката ни.

Няколкото думи които писахме за Стамболова по случай поклонението на гроба му са повдигнали неукротения още бяс на хората, в лагера на които се реши убиванието на падналия диктатор. Г-н Велчо Велчев, който бе ням в две събрания, когато се посягаше на Конституцията и на народността и който и сега мълчи, когато се разкъсва българското църковно единство, прибягна веднага до членоразделната си реч и извади от нея всичките бинални и изтъркани ругатни, за да светотатствува над великата памет на Стамболова.

Той вика с всичкия си фалшив патос на своето лицемерие, че Стамболов бил извършил жестокости. Да, в негово време се извършиха жестокости, макар и не по негова лична заповед. Но не бе ли жестокост, когато емигрантите убиха Вълковича и Белчева? Не бе ли жестокост от страна на тия, които скроиха на 1892 г. заговора за убиването на княза и Стамболова? Всичките ония покушения, които емигрантите, забягнали в Русия и хранени от Азиатския департамент, крояха да извършат в България, милосърдно дело ли бяха?

Но не е там въпроса. Дали Стамболов е бил жесток или не (доказано е противното от усилията му да спаси от бесилка Олимпий Панова и Т. Кърджиева) това не интересува днес политиката. Сега е важно да се знае, какво е историческото дело на Стамболова. А това дело е независимостта на България.

Предателското дело на 9-и август хвърли България в бездна: от тая бездна я извади Стамболов. Позорни хора искаха чрез махзари турска окупация: Стамболов предотврати тая гибел. Тия на които бе казано от Гирса: „Мне стидно, что вий болгари“, искаха да нaправят България руски протекторат, като устройваха по чужда команда бунтове и заговори: Стамболов запази българската земя свободна. Ето делото на Стамболова. И това дело овековечава името му. Това дело прави от неговата памет една несъкрушима гордост за България.

И Френската революция извърши жестокости; но, когато се говори за нея, казва се: „Тя разруши стария строй и основа модерната държава“. Също и за Стамболова грядущите поколения, говорейки за него ще казват: „Той разби козните на предателите и спаси България от ново робство и от нов позор.“

Публ. във в. „Воля“, бр. 156, 11 юли 1912 г., с. 1.

* * *

СТЕФАН СТАМБОЛОВ

В една стара фотография на Народния събор в Цариград, дължима на скромното изкуство на някой безхитростен занаятчия, привлича вниманието, между толкова побелели труженици, едно голобрадо лице, в което блестят две огнени очи. Невръстното момче, примесено, по някакъв тайнствен тласък на своето призвание, във великата плеяда на Възраждането, бе Стефан Стамболов. Неговото присъствие тук е символическо: то олицетворява солидарността на поколенията в народния подвиг, сякаш клетвата на младитe, че ще подемат знамето когато ръцете, които го носиха тъй високо, ще отмалеят.

Никой не изпълни тая нечуена и тържествена клетва тъй свято и тъй гордо, като Стамболова.

В народнитe въстания, в които има неуведаемата слава да бъде наследника на Ботева, Стамболов внесе стихията на един могъщ и безстрашен дух. Истински герой, той се хвърли в борбата без илюзии и преживя трагичните минути на поражението - без отчаяние.

Освобождението на България не усмири неговата бурна душа: твърде малка бе за неговите патриотически амбиции земята, стегната между Дунава и Балкана. Още през 1878 год. ние го виждаме да устройва заедно с Митрополит Натанаила - тоя хайдук в расо - едно революционно движение в Македония. В първия заговор за Съединението, станал в 1880 г., той взе пак живо участие. От него произхожда идеята за опълчението, което трябваше да бъде демократическата армия на народното обединение.

Възторженият и непобедим идеализъм, който окриляваше стремежа на Стамболова към осъществлението на Велика България, личи и в неговите борби за запазване на конституционния строй в Княжеството.

След преврата в 1881 г., когато Каравелов избяга в Пловдив, а Цанков биде интерниран във Враца; в тъмната и сурова епоха, когато Начевич бе прострял над България терора на руските офицери, за да убие в нея свободолюбивия дух, завещан от Възраждането, Стамболов остана несъкрушим в това будно Търново, дето се бе събрал сякаш целият духовен живот на мислеща България. След като избра в своя окръг - без те да се явят там – единствените депутати, които българския народ даде против пълномощията. Стамболов води срещу консерваторския гнет, както и срещу зачатъците на руска диктатура в България, една смела и ловка борба, в която покрай една необикновена твърдост на характера блясват вече първите искри на един млад политически гений.

След възстановяването на Конституцията, Стамболов, издигнат от народния ентусиазъм, заема постепенно първенствующе положение в Либералната партия. В 1884 г., след като употреби всички свои усилия, за да запази партийното единство, той, със своето влияние, даде победата на Каравелова. През целия Каравелов режим той бе водителят на болшинството, пред който инстинктивно се прекланяше Събранието, човекът, към който бяxa обърнати погледите на съвременниците с онова особено предчувствие, което буди младостта на великите хора.

На какво се дължеше тая възходяща популярност на Стамболова, когато толкова имена, някога звучащи громко, гаснаха, кои съвсем забравени, кои вече бледнеющи? На неговото минало, без съмнение на неговото пламенно слово, на това доверие, което той внушаваше със своя ясен; дълбок, уравновесен ум, но, в действителност, престижът на необикновените хора, на тия, които създават историята и тласкат народите по нови пътища, не се поддава на точен разбор. Тоя престиж - това което народният език нарича „звезда“ - е подобно на съкровените сили на природата, които сега откриват учените, нещо тайнствено и загадъчно, което поразява въображенията, завладява умовете и открива в бъдещността възможностите за великото ...

С такива предвестия зареше над съвременниците името на Стамболова, когато, през една мрачна нощ, над която гузно бе увиснало едно низко небе, княз Александър биде вдигнат от своя дворец от една шепа клетвопрестъпници. България стоеше слисана от грозотата на престъплението. Тогава от Търново се издигна могъщия глас на Стамболова и разнесе по страната, настръхнала от позора, акцентите на един горд, повелителен език, образци за който ни са оставили древността и Френската революция. Стамболов заявяваше:

„Прокламация към българския народ

В името на българския княз Александър I и на Народното събрание, обявявам за изменническо и вън от законите на страната привременното софийско правителство во главе Климента, и всякой, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандующий на всичките български войски бригадния командир Муткуров и заповядвам на всичкитe граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди. Призовавам доблестния български народ да защити Короната и Отечеството от предателите, които искат да свалят от престола нашия юначен и любим княз. Нека Всевишний укрепи десницата на народа и войската, за да запази честта си, правата и славата на Отечеството и на избрания от народа монарх.

Да живее българския Княз Александър I!

Председател на Народното събрание:

Стамболов.

Главнокомандующий българските войски:

Муткуров.“

Княз Александър биде възвърнат и си замина пак, боящ се да не предизвика със своето упорство гибелта на България.

Това, което направи Стамболов, за да предотврати тая гибел, която всички виждаха и от която почти всички се бояха, това ще ни разкаже един ден историята. В тоя ХIХ век, в който толкова народи осъществиха своята съдба, съдбата на никой народ не е минала през изпитанията, на които биде подвергната България. В продължение на дълги трагични години, ознаменувани с бунтове, убийства, Стамболов трябваше да води България покрай една бездна. И, ако Европа днес го брои между своите велики хора, ако историците сочат на него като на една от титаническите фигури на нашето време, то е защото за чуждия свят е ясно какво свръхестествено усилие; какъв гений, каква патриотическа самотверженост са били потребни, за да се закрепи в неговата независимост един малък народ, застрашаван от най-силния цар на земята.

Всичките народи са увековечили името на своите творци. Италия е възпяла в мрамор и в бронз паметта на Кавура; във всеки град на Германия се издига статуята на Бисмарка.

В България Стамболов биде съсечен на улицата...

Позорът за това зверство не може обаче да падне върху българския народ, защото хората, които го извършиха и тия които го вдъхновиха, бяха престанали вече да бъдат българи - откакто дигнаха ръка срещу своето отечество.

ЦДА, ф. 77 к, 5 л. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Календар на Народно-либералната партия за 1910 г. и в Стефан Стамболов и делото на стамболовизъма (1895-1925). Плевен, 1925 г., с. 8-10.