След Освобождението от 1878г. в продължение на няколко десетилетия известни чешки историци, индустриалци, художници, архитекти, музиканти и въобще учени и специалисти в различни области на човешкото познание идват в България и съвсем безкористно започват да помагат за възстановяването на държавата.

Няма област от обществения живот на България след 1878г., в която да не са записани имена на чехи. Тези чехи са били ценени много като специалисти в своите области от българските правителства и са назначавани на важни държавни длъжности съобразно своята професия и опит, дори във войската на Княжество България. Малко известен факт е, че част от чешките музиканти стават капелмайстори във войската и дори създават своя школа.

 

Тези чехи оставят богато наследство от научни изследвания и открития, картини и музикални произведения. И до днес те са част от високите образци на духовното ни наследство.

Това са ,,българските чехи“, родени в Чехия, но имали възможността да творят, да се реализират и да получат признание в България. Те подготвят достатъчно добре и млади български специалисти от всички сфери на стопанския и културен живот на държавата.

Сред чешките интелектуалци, хора на изкуството и специалисти от различни области, дошли от Австро-Унгарската империя в България след Освобождението, подпомогнали институционалното изграждане, културното и духовното развитие на нацията в края на XIX и в началото на XX век изпъкват имената на д-р Константин Иречек, Иван Мърквичка, Ярослав Вешин, Карел и Херман Шкорпил, братята Георги и Богдан Прошек, Франц Милде, Антонин Колар, Антонин Новак, Антон Шоурек, Иван Буреш, Вацлав и Лудвиг Стрибърни, Йосиф Шнитер, Иван Цибулка, Йозеф Питер, Владимир Сис и много други.

Сред ,,българските чехи“ особено изпъква художникът Иван (Ян-Вацлав) Мърквичка. Той е роден в малкото село Видим при Дуба, Чехия, на 23.04. 1856г. Като художник започва да се налага в началото на 70-те години на ХІХ в. в пражката Академия за изобразителни изкуства. Там негови учители са професорите Емануел Ром и Антонин Лхота. Завършва академията за изобразителни изкуства през 1877 г. След това специализира в Мюнхенската академия за изобразителни изкуства при проф. Ото Зайц.

През 1881г. Иван Мърквичка заминава за България. Установява се в Източна Румелия-автономната област в пределите на Османската империя под властта на султана, превърната от българите само за няколко години във втора българска държава. В Пловдив той пристига по покана на правителството на Източна Румелия. Градът по това време е важен български културен и социален център, където се подготвя бъдещото Съединение с Княжеството. През есента на 1881г. Иван Мърквичка започва да работи като учител по рисуване в Пловдивската мъжка гимназия „Александър І“.  Тук той се сприятелява с П. Славейков, П. Каравелов, К. Величков, който дори ходи на уроци по рисуване при него. Заедно обсъждат създаването на Първото рисувално училище в Пловдив - идея, която ще се реализира по-късно в София. В Пловдив Иван Мърквичка основава Дружеството за подкрепа на изкуството в България. Именно в Пловдив Иван Мърквичка създава и първите си композиции с маслени бои, сред които изпъква особено „Пловдивски пазар“, където запечатва не само различните облекла и етническото разнообразие в следосвобожденска България, но и различните характери.

 

През 1884-1887г. Иван Мърквичка  сътрудничи като художник в чешките списания ,,Zlata Praha“ и ,,Kvetu“, изпращайки им скици от България. През 1886г. той осъществява първа съвместна изложба в Пловдив с художника Антон Митов, който е негов колега от гимназията.

През 1889г. чехът се установява в София, където започва да преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. През 1890 г. показва първата си самостоятелна изложба в София. Негова заслуга е, че става организатор и участник в първата колективна експозиция в България, наредена в Павилиона на изящните изкуства към Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892г., предшественик на Пловдивския панаир.  На изложението Иван Мърквичка се представя с макет на скулптурата „България- покровителка на земеделието и занаятите“, както и с 15 картини, сред които и „Улица в Пловдив“. Негово дело е и официалният плакат на изложението.

Заедно с проф. Иван Шишманов, Б. Михайлов, Г. Канела и др. организира първото сдружение на български художници, наречено ,,Дружество за поддържане на изкуството в България“. То е основано на 24.06.1893г. като първо сдружение на художниците в България. Иван Мърквичка става и един от подпредседателите му през 1894г.

Министърът на народното просвещение К. Величков възлага на Дружеството да подготви законопроектът за създаване на Държавно рисувално училище. Автори на законопроекта са  Иван Мърквичка, Антон Митов и д-р Иван Шишманов.

Държавното рисувално училище (днешната Национална художествена академия) в София е открито през 1896г. Иван Мърквичка става пръв негов директор и преподавател по живопис. През 1897г. като  преподавател по рисуване и живопис е поканен и  сънародникът му Ярослав Вешин.

Училището бързо печели признание. Получава Златен медал на Парижкото изложение по художествено образование, Златен медал на изложението в Сен Луи през 1904г. и Гран При на изложението в Лиеж през 1905г.

Иван Мърквичка (седнал в средата) с първите преподаватели в Художествената академия в София

През 1895 г. започва да излиза списание ,,Изкуство“. Негови редактори са Иван Мърквичка и Антон Митов. Списанието е орган на ,,Дружество за поддържане на изкуството в България“ и излиза в периода 1895-1899г.

Иван Мърквичка има много богато творчество. Той проявява своя талант в портрета, пейзажа, църковния стенопис и иконата, но особено в битовия жанр. За него Андрей Протич пише:,,Повечето поради художествените нужди на България, отколкото поради разнообразната художествена индивидуалност, Мърквичка е един от най-многостранните художници у нас. Няма род, спадащ към рисунката и живописта, с който той да не се е занимавал. Всички сюжети, които е могла да му даде българската природа, българският живот и революционната епоха (преди Освобождението на България и неотдавнашния турски режим в Македония) са третирани от него. Непрекъснато и неуморно на работа, той се движи от обикновена етнографическа скица на българския селянин до композиционни картини, представляващи подвижни народни сцени; от скица на някоя селска колиба до интериори на някоя натъпкана с хора, пушек и светлина селска кръчма; от илюстрация на някоя новела до декоративно пано; от лека и бегла портрет-скица до барокни портрети на видни, официални, царски и църковни личности; от революционна картина из македонския живот до икони в православни християнски храмове...И колкото голяма опозиция да е срещал Мърквичка и неговите произведения, колкото и да са възставали срещу него по-младите художници и художествената критика, които са преследвали освобождението от пречките, наложени от старите художници начело с Мърквичка върху изкуството на България, все пак неговите заслуги стоят над всякакви времеви борби и се признават вече от всички.“ (1)

Едни от най-великите си творби Иван Мърквичка създава в своя софийски период след 1889г. Той има засилен интерес към фолклора и фактически създава изкуство с български характер. Интересът му е насочен към българския бит и към селяните, и той рисува със симпатия израза на лицата им, движенията им и облеклото им. Етнографските му рисунки, портрети и композиции са изключително ценни, защото са свидетелство за бита в следосвобожденска България, както и за обичаите, за носиите на селяните от различни краища на страната.

В София той рисува и двата варианта на легендарното си платно „Ръченица“ (през 1894г. и 1906г.) и двата варианта на също толкова известната си „Задушница“ (от 1895г. и 1899г.). Прочутата „Ръченица“ предава великолепно атмосферата на изпълнената с хора кръчма. На платното е не кой да е, а друг голям приятел на България- ирландският журналист Джеймс Баучер (1850-1920г.), известен още като  „ирландецът с българското сърце“. Танцът му в шопска носия е изигран в една кръчма в селцето Бистрица край София.

Ирландецът живее в София от 1892 г. до 1915 г. и е не само почетен член на Софийското журналистическо общество, но и близък приятел и доверен съветник на българския цар Фердинанд. В края на Балканските войни (1912-1913 г.) той играе посредническа роля между балканските държави, а по-късно заявява, че да се присъедини Цариброд към Сърбия, е все едно да се даде Кент на Германия. Известният журналист, погребан по негово желание на българска земя, често се облича в традиционно българско облекло. Дж. Баучер обича да общува с българи от всякакви кръгове, да играе хоро и ръченица и да пие ракия с българските селяни. Иван Мърквичка и Дж. Баучер се срещат случайно. Файтонджията на кореспондента на британския в. „Таймс“ е родом от селото и често го води там.

„Ръченица“ на Иван Мърквичка

Чешкият художник има важна роля при изографисването на храм-паметника „Ал. Невски“.  По това време се разгаря голям спор кой ще рисува стенописите и иконите. Групата на Антон Митов и на Иван Мърквичка защитава позицията в изографисването да вземат участие повече българи. Другото проруско лоби, което се ползва със силна правителствена подкрепа, настоява то да бъде извършено само от руски художници. Така изографисването на храма става политика, в която руските имперски интереси застават срещу българските. Храм-паметникът „Ал. Невски“ трябва да символизира руската доминация над България за десетилетия напред, което и се случва, дори и само заради името на руския светец-войн, който по-късно става мюсюлманин и няма нищо общо с България.

На българите е разрешено все пак да участват в изографисването на този храм. Преценено е, че пълното им елиминиране, каквито идеи е имало в императорския двор, по-скоро ще навреди на руските интереси в България. Току-що завършилите Рисувално училище 14 млади творци се включват активно в работата. Самият Иван Мърквичка е автор на стенописните композиции „Изкушението на Христос на планината“, „Христос между книжниците и фарисеите в храма“ и др. Той рисува иконата на Света Богородица с Младенеца за северния олтар, чийто прототип става една циганка просякиня.

Иван Мърквичка  рисува също голям исторически цикъл „Страдания за свободата на България“ (известен и като „Под игото“), включващ творбите „В кърджалийско време“, „Преследваният въстаник“, „Мъченици“, „Бащина глава“, „Ноктюрно на ужаса“ и „Хайдути“. Пак той оставя и първия образ на Паисий в българската живопис, макар че по-късно има и сериозни критици на този портрет на светогорския монах.

Заедно с Антон Митов и Й. Обербауер през 1894г. чешкият живописец илюстрира романите на Иван Вазов „Под игото“ (неговото второ и трето издание) и „Нова земя“.

Прави илюстрации и към стихотворението на Иван Вазов „Боръ“, към спомените на Х. Ковачев за Левски, към народните приказки „Педя човек-лакът брада“ и „Мечи син“.

Под влиянието на импресионизма в Париж, който посещава през 1900 г. Иван Мърквичка създава цяла серия красиви платна с портрети и пейзажи.

В екип с археолога Вацлав Добруски, който също е от чешки произход, става съавтор и на герба на Княжество България, използван неофициално между 1881-1927 г.

Иван Мърквичка е многостранен талант. Малко известен факт е, че е и автор на сонети. През 1930г. в Придворната печатница в София той отпечатва на чешки език свои поетични творби, останали дълго време непознати. Едва през 1998 г. част от творбите в тази стихосбирка са преведени и издадени в самостоятелна книга, в превод на Мария Генова. Второто й издание е от 2008г.

 

Автопортрет на Иван Мърквичка

Признанието на неговата дейност е всеобщо. През 1918 г. Иван Мърквичка става член-кореспондент на БАН. Важно е да се посочи, че по време на целият си 40-годишен престой в България (1881-1921г.) той се сраства с българския народ и за него България става втората му родина. Дори променя името си Ян на Иван. Това не е прецедент. Сред чехите има дори такава традиция. Неговите сънародници братята Прошек толкова обикнали България, че Иржи си сменя името на Георги, а Теодор на Богдан. Затова са и ,,български чехи“.

Важно да се посочи, че Иван Мърквичка работи много по темата Македония. Тя присъства многократно в неговото творчество. И това е обяснимо. България е вече негова втора родина и той е възприел и за свой идеала на българския народ за нейното освобождение и обединение.

Автор е на прекрасни творби, посветени на любимото дете на България-Македония. Те са олицетворение на българската болка и едновременно мечта за освобождение на Македония и създаване на Целокупна България. През 1915г. излиза картината му ,,Три сестри-Мизия,Тракия, Македония“.

,,Три сестри“ на Иван Мърквичка

Появата на тази творба се появява във важен момент от историята на българския народ. През 1915г. България се намесва в Първата световна война на страната на Германия, водена тъкмо от стремежа си да освободи Македония-мечта на поколения българи. ,,Трите сестри“ са всъщност трите области на българското национално землище - Мизия, Тракия и Македония, където през XIXв. се формира българската нация, призната още със султанския ферман от 1870г. за създаване на Българската екзархия.

Идеалът за българско национално обединение никога не напуска Иван Мърквичка. Дори след погромите на България във войните той не изоставя темата Македония. До последния си дъх живее и твори с мисъл и болка за поробена Македония. И това е факт, който доказва, че той е наистина ,,български чех“.

В години на тежко сръбско и гръцко ,,православно“ робство над македонските българи Иван Мърквичка продължава да рисува нови картини, които посвещава на тях. През 1929г. Иван Мърквичка рисува портрета на момата от кривопаланското село Радибуш.

През 1931г. се появяват двата му изключително красиви портрета на смилевчанките, както и портрета на македонската българка от Скопска Черна гора. Картината на Иван Мърквичка, която той е озаглавил ,,Македонка“ (от село Смилево) е била негов дар за народния поет Иван Вазов по случай 50-годишния му юбилей през 1920г.

,,Македонка“ от село Смилево

Тези творби са публикувани в албума ,,България в образи“ е издаден за първи път в София през 1929г., като техническата работа по направата на клишетата за цветната репродукция е извършена в Прага. (2) Към темата ,,Македония“ се отнася и неговата картина ,,Момиче от Банско“, отпечатана в ,,Алманах Македония“ през 1933г.

Иван Мърквичка има двама сина-Карл, роден през 1882г., но починал още като дете, и Иван. Той е роден на 1 (13).07.1884 г. в Пловдив, където по това време баща му е учител в Мъжката гимназия. Забележително е, че е кръстен с българско име Иван. Той наследява интелекта на своя баща, като проявява дарби в други области извън изобразителното изкуство. Начално, прогимназиално и средно образование Иван Мърквичка получава в София. След това постъпва  в Пражката политехника. Това е днешният Чешки технически университет, едно от най-големите висши учебни заведение не само в Чехия, но и в цяла Централна Европа, основан още в 1707г. Първоначално е Пражка политехника, после Политехнически институт, а от 1863г. носи името Технически университет. Иван Мърквичка завършва индустриална химия  в този престижен университет през 1908г. Получава степен доктор по химия. През 1909 г. служи като доброволец в българската армия, след което се връща в Чехия и постъпва на работа по специалността си във фабриката за изкуствени торове в град Колин на р. Елба, който е стар център на химическата промишленост в Австро-Унгария по това време, а и до днес. След това е поканен да упражнява специалността си в Москва, където остава само за една година - до 1912 г. Връща се в България, за да вземе участие в Балканската война в състава на 6-ти пехотен Търновски полк.

Иван Мърквичка-син

6-ти пехотен Търновски полк е сред първите осем български пехотни полкове, създадени с Указ № 41 на княз Александър I от 12.10.1884г. Полкът участва в Сръбско-българската война за защита на Съдинението от 1885г. Търновци се проявяват в боевете със сърбите при Драгоман, Нешков връх, Цариброд и Пирот. (3)

Възпоменателна пощенска картичка на 6-ти пехотен Търновски на Н. Ц. Височество полк от София с кратка история на полка до 1885г.

6-ти пехотен Търновски полк е елитен столичен полк. През 1887г. за български княз е избран принц Фердинанд Сакскобургготски. Веднага след възкачването си на българския престол той поема шефството на 6-ти пехотен Търновски полк. Полкът започва да се нарича 6-ти пехотен Търновски на Н. Ц. Височество полк.

От 1890г. командир на полка е майор (бъдещ генерал) Иван Цончев-единственият генерал войвода, участник в революционните борби на българите в Македония и Одринска Тракия като фактически председател на ВМОК, организатор и ръководител на Горноджумайското въстание от 1902г.

 

В периода до Балканската война от 1912-1913г. командири на Търновци са били такива бележи военачалници, по-късно генерали като Христофор Хесапчиев, Иван Фичев и Янко Драганов.

Парад на 6-ти пехотен Търновски на Н.Ц.В. Княз Фердинанд I полк по повод годишнината на Княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска на 06.03.1897г. Гравюра във френския седмичник ,,Льо монд Илюстре“.

 

Мобилизацията за участие на България в Балканската война е обявена на 17.09.1912г. За 6-ти пехотен полк тя приключва за една седмица. На 5.10.1912г. 6-ти пехотен Търновски полк включва 63 офицери и 4162 долни чинове. (4)

Командир на полка в Балканската война е полк. Панайот Бърнев. Командири на дружини са следните офицери: подполковник Митрофан Пошев (на 1-ва дружина), майор Дойко Токушев (на 2-ра дружина), майор Димитър Димитриев (на 3-та дружина) и подполковник Димитър Мурджев (на 4-та дружина).

ти пехотен Търновски полк образува с 1-ви пехотен Софийски полк 1-ва бригада на 1-ва Софийска дивизия с командир полк. Никола Желявски от София. Началник на 1-ва Софийска дивизия е генерал-майор Стефан Тошев. Полкът и дивизията са в състава на 1-ва Българска армия на генерал-лейтенант Васил Кутинчев.

6-ти пехотен Търновски полк на път за бойното поле, 1912г.

Иван Мърквичка не е единственият ,,чужденец“ в 6-ти пехотен Търновски полк. В него воюва също запасният подпоручик (поляк по произход) Отон Барбар, който командва взвод от 15-та рота в 4-та дружина. Той е кавалер на военен орден ,,За храброст“ от Балканската война, (1912-1913г.). Оставя ценни спомени за участието на 6-ти пехотен полк във войните за обединение (1912-1918г.). (5)

В полка в Балканската война служат и представители на софийската интелигенция като Сава Огнянов (1876-1933г.)-известен български актьор и режисьор, считан за артист от европейска величина. Той служи в 15-та рота, 4-та дружина на 6-ти пехотен полк. През 1921 г. Сава Огнянов е удостоен с орден „Св. Александър“, IV степен. (6)

Присъствието на учени, професори, писатели, художници, артисти от Народния и други театри, художници, оперни певци, композитори е масово на фронта по време на Балканската война (1912-1913г.), като особено значим е техният брой в 1-ва Софийска дивизия. (7)

В такава интелектуална среда Иван Мърквичка попада на фронта. По всичко личи, че се е чувствал в свои води. С Търновци Иван Мърквичка участва в походите и победоносните боеве в Тракия срещу турците при Гечкенли, Селиолу, на линията Люлебургас, Татарлар, Кадъкьой и Чаталджа. (8) Възпят в химна му е боят при село Гечкенли, където търновските войници са проявили своя много висок боен дух.

Малко известен факт е, че прочутата картина на чешкия художник Ярослав Вешин (1860-1915г.) „На нож (,,Атака“) от 1913г. всъщност представя войници от столичните пехотни полкове-1-ви Софийски и 6-ти Търновски. В Балканската война (1912-1913г.) Яр. Вешин е „военен художник“ към Главната квартира и в тази картина пресъздава героизма и доблестта на българския войник по време на една от най-опасните му атаки-тази ,,на нож“.

На 20.11.1912г. е подписано примирието и първият етап на Балканската война завършва. 1-ва Софийска бригада е изпратена към град Силиврия. Тук полкът се установява на квартири. Следва почти двумесечно затишие на фронта, в хода на което се водят вече преговорите за мир в Лондон. Те са прекъснати след преврата на младотурците на 10.01.1913г.

На 21.01.1913г. бойните действия са възобновени. Започва вторият етап на Балканската война. През втората фаза на Балканската война Иван Мърквичка се включва с полка си в победоносните сражения в март 1913г. с 1-ва Софийска дивизия при Чаталджа. След пробива при Чаталджа и овладяването на Одринската крепост на 13.03.1913г. Османската империя е поставена отново на колене и под пряка заплаха за българска атака срещу столицата й Цариград е принудена да се върне на масата на преговорите с балканските съюзници. С подписването на Лондонския мирен договор на 17.05.1913г. Балканската война завършва. Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Енос (на Егейско море)-Мидия (на Черно море), без Албания (чл. 2).

Втората война на Иван Мърквичка е Междусъюзническата от лятото на 1913г. (9)

След разгрома на Османската империя конфликтът на България със съюзниците й се задълбочава, а през пролетта на 1913г. ескалира. По инструкции на Русия ръбските политици отказват да изпълнят задълженията си по договорите с България, уреждащи съюзните отношения с нея. Ябълката на раздора става Македония, която, противно на предвоенните договорки, е обявена от Белград изцяло за „спорна зона“. България решава да защити справедливите си претенци към своите земи, обявени от съюзниците-разбойници за ,,спорни.“ Частите ни от Тракия се предислоцират и заемат изходно положение за война против Сърбия и Гърция.

Още през май 1913г. 1-ва Софийска дивизия се прехвърля от Чаталджа към София. В навечерието на войната полк 6-ти Търновски полк, в който е Иван Мърквичка е в района на Сливница. Първоначално полкът не участва в започналата на 17.06.1913г. Междусъюзническа война. След това той влиза в т.нар. дясна група на 3-та Българска армия, чиято задача е настъпление към Пирот.

На 22.06.1913г. дясната група заема изходно положение за атака към долината на р. Нишава. Задачата й е да настъпи към Пиротския укрепен район, да привлече повече сили срещу себе си, като не позволи на сърбите да маневрират с войските си от север или на юг. Следователно надделява идеята за нанасяне на отвличащ удар срещу сърбите в района на Пирот. Действията са повече демонстрационни срещу Пироския укрепен пункт.

Настъплението на дясната група на 3-та армия започва на 24.06.1913 г. Бойният ред на войските й е в два ешелона. В първия ешелон са 1-ва Софийска бригада и 62-ри пехотен полк, а във втора-другите сили на групата,образуващи нейните маневрени войски. Настъплението се развива на широк фронт от 30 км.

В състава на 1-ва Софийска бригада 6-ти Търновски полк започва настъпление по долината на р. Нишава. Отблъсква неприятелските сръбски части и навлиза в Пиротското поле. (10)

Сърбите са разстроени от силните български удари в пограничния район  и отстъпват към Пирот. Обръчът около Пирот, където са се укрепили сърбите, се стеснява. Българите се укрепяват на заетите територии. Започва привличането на силната българска артилерия на новите позиции. Очертава се много добра възможност за атака на стария български град Пирот. Сърбите са разколебани, инициативата е наша и от българите зависи успехът на атаката.Това е един от ключовите моменти в Междусъюзническата война. Атака на Пирот от по-силната спрямо противника българска войска, устремила се мощно към стените на града, не е предприета!

Заповед за атака с цел освобождение на Пирот не е издадена. Управляващите в София български русофили не разрешават атака на този стар български град. Нещо повече, Главното командване начело с предателя генерал-лейтенант Р. Димитриев, издава заповед да се спре настъплението. Вместо заповед за атака, на 29.06.1913 г. се съобщава, че при отстъпление 3-та армия трябва да се оттегли на Сливнишката позиция. До края на войната дясната група на 3-та армия остава на позиции край Пирот. Така Междусъюзническата война не води до освобождението на Пирот. Реални шансове за това е имало, но те са умишлено пропилени от Главното командване в лицето на генерал-лейтенант Р.Димитриев.

През юли 1913г. части от 6-ти Търновски полк образуват заедно с части от 1-ви пехотен Софийски полк и 64-ти пехотен полк една сборна бригада, която потегля на фронта срещу гърците. В края на войната при Горна Джумая ,,шопите“ се изправят против гърците и дават своя принос за техния разгром в Кресненската операция.

Загубите на 6-ти Търновски полк в двете Балкански войни са 1851 души:  395 убити, починали и безследно изчезнали и 1456 ранени. Безвъзвратните загуби са както следва: 223 убити, 102 починали и 70 безследно изчезнали. (11)

,,Победена без да бъде бита“, България е принудена да подпише унизителния Букурещки мирен договор от 28.07/10.08.1913г., с който ,,съюзниците-разбойници“ Сърбия и Гърция, подкрепени от Румъния я ограбват и откъсват почти цяла Македония, без Пиринския й дял, и Южна Добруджа.

През август 1913г. 6-ти пехотен Търновски полк се връща в гарнизона си и провежда демобилизация. Полкът се реорганизира от четиридружинен в тридружинен състав. Иван Мърквичка е също демобилизиран и се връща към научните си занимания.

Той насочва вниманието си към пловдивското село Садово, където от десетилетия се провеждат агрономични изследвания. В Садово още през 1882г. е организирано първото земеделско опитно поле с добре обзаведени лаборатории, с което се поставя началото на земеделската наука в България. През 1902г. опитното поле прераства в първата Земеделска опитна станция с директор знаменития учен Константин Малков. България се нарежда сред водещите  в света страни с организирани агрономични изследвания. Иван Мърквичка постъпва като химик в Земеделската опитна станция в Садово. Започва да изучава маслодайните растения в България. Намерението му е да открие в страната фабрика за растителни масла.

Скоро заниманията му с ботаника са принудително преустановени. През 1915г. България влиза в третата поредна война за своето обединение. Този път то трябва да бъде осъществено в съюз с Германия в хода на бушуващата Европейска война, прераснала в световна.

Мобилизацията на Българската армия е обявена на 10.09.1915г. Д-р Иван Мърквичка отново е мобилизиран. Заминава за фронта вече като запасен офицер поручик, командир на 12-та рота от 29-ти пехотен Ямболски полк при 3-та Балканска дивизия. Той участва във всички походи и боеве на полка в кампанията срещу Сърбия в Поморавието и на Косово поле-при Враня, Лесковац, Гниляне, Феризович, Призрен.

Д-р Иван Мърквичка като български офицер поручик в Първата световна война, 1915-1916г.

Командир на полка е полковник Лазар Лазаров. 29-ти Ямболски полк е в състава на 2-ра бригада на 3-та Балканска дивизия. Тя е към 2-ра армия и формира нейното дясно крило.

Полкът има задача да се спусне в долината на р. Морава в посока град Враня и да прекъсне съобщенията на сърбите с Македония. За целта е подсилен с планинско отделение, два ескадрона, един конно-пионерен взвод и пионерна полурота. Така е създаден цял отряд.

Настъплението на отряда започва на 1.10.1915г. и въпреки тежкия терен и лошото време, се развива успешно. 3-та дружина на полка, в която е поручик Иван Мърквичка е насочена през моста при гара Враня, в посока на казармата-болница, за да обхване северозападната крайнина на града. Атаките й са успешно. 3-та дружина влиза в града и започва прочистването му от остатъците от сръбските войски. 3-та дружина прочиства Враня от североизточната крайнина до камбанарията в центъра на града, а 4-та дружина - останалата част на Враня. На 4.10.1915г. град Враня е овладяна с бой. Пленени са 56 вагона, от които 30 пълни, 3 болници със складовете им, 2 млн. патрона, държавния тютюнев склад за около 1 млн. лева, брашно и много други ценности.

По-нататък 29-ти Ямболски полк продължава победоносния си ход в кампанията срещу Сърбия в Поморавието и на Косово поле. (12)

От 1.11.1915г. 29-ти Ямболски полк започва решително настъпление срещу сръбските войски на Косово поле. Той действа с 2-ра Балканска бригада в състава на Северната група на 2-ра армия на генерал Никола Рибаров. Под негово командване има общо пет пехотни бригади и една конна бригада. Тази българска групировка нанася удара от юг от към Македония комбинирано с настъпващата срещу противника от север 1-ва българска армия на охридския български генерал Климент Бояджиев.

Водят се непрекъснати боеве срещу сръбските войски, които се съпротивляват отчаяно и дори предприемат контраудари. 29-ти Ямболски полк от 6.11.1915г. е в дясната групировка на 3-та Балканската дивизия с общ командир полк. Георги Бошнаков. Два дена по-късно Ямболци и Загорци от 32-ри пехотен полк водят един от най-жестоките си боеве със сръбската Комбинована дивизия, чиито части са разгромени.

На 10.11.1915г. пада град Прищина, превзета от 9-та Плевенска дивизия, а на 16.11.1915г. край Призрен сръбската войска е окончателно разгромена. Тогава е разгромена цялата сръбска  сръбска армия от около 200 000 души.  В боя при Призрен  са взети големи трофеи-20 000 пленници с 30 оръдия и гаубици. (13)

В боя при Призрен 29-ти пехотен полк постига голяма победа, като взема ценни бойни трофеи. Пленен е сръбският кралски файтон.

Файтонът на сръбския крал с герба на Сърбия, пленен от 29-ти Ямболски полк

 

Косовската операция завършва окончателно на 21.11.1915г. с овладяването на град Дяково. Сръбската войска, тежко сразена от Българската армия окончателно се разпада и остатъците й побягват през Албанските планини към Адриатическо море заедно със своя крал и правителство.

Поручик Иван Мърквичка със своята дружина и полк остават в Косово до края на декември 1915г.  После цялата 3-та Балканска дивизия се връща в Македония. През януари 1916г. 29-ти пехотен Ямболски полк се прехвърля в Скопие, където отпочива и се възстановява.

В началото на март 1916г. 3-та Балканската дивизия заема участъка на 9-та Плевенска дивизия от село Зовик до билото на Марианската планина (Мала Рупа). 2-ра Балканска бригада изпраща 32-ри пехотен полк към р. Черна, за да работи пътя Прилеп-Кален-моста на р. Черна (Расим бей) и да заеме охраната на границата в участъка на бригадата. 29-ти Ямболски полк остава временно в град Прилеп, но към 20.03.1916г. и той е привлечен към работа. На него се дава да укрепява западната половина на участъка на бригадата и охраната на граничната линия от Змеица до Козяк.

В ранната пролет на 1916г. 29-ти Ямболски полк поема участъка от кота 1881 до кота 1058. Тук започва да се укрепява чак до юли 1916г.

В този период (януари-юли 1916г.) на фронта в Македония цари относително затишие и 29-ти Ямболски полк не води сериозни боеве. Личният състав се занимава със строежа на укрепителни съоръжения по новата граница на обединена България. Иван Мърквичка намира време за други занимания по своята област. Той е изявен учен ботаник и за него природата на Македония е цяло богатство. Започва да издирва редки растения дори на фронта. Събира ги и ги систематизира в свой хербарий.

През лятото на 1916г. противниковите войски изнасят своята бойна линия на север и постепенно се активизират в непосредствена близост до фронта, зает от българските войски.

На 26-27.07.1916г. 29-ти пехотен Ямболски полк  води изключително кръвопролитен бой при село Пожар, Воденско в югоизточните склонове на Нидже планина. Ямболските бойци не само съумяват да спрат настъплението на няколко сръбски роти, но и контраатакуват и отхвърлят противника в равнината Мъглен, като му нанасят чувствителни загуби-185 убити само през втория от двата бойни дни. (14)

След боевете, които частите на бригадата имат с появилите се предни сръбски части на Пожарски рид, вр. Голаш и вр. Кoвил от 22. до 27.07.1916г. oкончателно се установява

линията, която бригадата трябва да заеме за отбрана: Пожарски рид-Междинния гръцки

пост-Петерник-Баховски рид-Димова поляна-вр. Кукуруз-вр. Ковил-до р. Порой.

От края на юли 1916г. до началото на Чеганската операция частите от 2-ра Балканска бригада се укрепяват. 29-ти Ямболски полк, усилен с полски и планински батареи  дори германско картечно отделение, както и взвод пионери, поема десния й участък с линия на укрепяване Пожарски рид-Баховски рид. Пред фронта на 29-ти Ямболски полк се намират части на сръбската Шумадийска дивизия.

Полкът се включва в Чеганската операция на 1-ва българска армия, започнала на 17.08.1916г. (15)  Главният удар против сръбските войски е нанесен от 8-а Тунджанска дивизия, която настъпва откъм Битоля първоначално към Лерин. Задачата на 3-та пехотна Балканска дивизия е различна-демонстрация пред фронта на противника. Бойното поле на дивизията са части от Егейска Македония. Демонстрационните й действия протичат в Мъгленско. На 17.08.1916г. задачата на 29-ти пехотен полк е да завладее вр. Голаш и югоизточните му склонове и да се затвърди на заетите височини. При настъплението си полкът трябва да държи връзка вдясно с 46-ти пехотен полк, а вляво с 32-ри пехотен Загорски полк.

Настъплението на частите на 2-ра Балканска бригада започва едновременно с артилерийската подготовка на 17.08.1916г. Пред фронта на Ямболци и Балканци е Нидже планина, която става място на кръвопролитни сражения срещу съглашенските войски. Това е планина в Егейска Македония на разположена днес на границата между Гърция и Реп. Северна Македония. По стечение на обстоятелствата българска история и бойна слава са писани с много кръв или на планини като Нидже, или покрай реки като Черна.

Величествената Нидже планина

На 17.08.1916г. противникът е разположен пред Ямболци на разстояние от 500 до 1500 метра. В 8 ч. пр. пл. 3-та дружина на полка, в която е поручик Иван Мърквичка е усилена с две роти от полковата поддръжка-средно на 500 до 100 крачки до телените мрежи на противника, които се състоят от два реда колове. Пехотният и картечният огън на сърбите е много силен и приковава българската пехота. Въпреки саможертвата на личния състав на 29-ти Ямболски полк, настъплението не успява. Отделни групи храбреци успяват да минат през телената мрежа, но всички стават жертва на силния неприятелски огън. 3-та Ямболска дружина и 3-та дружина на 46-ти пехотен полк, подсилена с неговата 1-ва дружина не могат да напреднат нито крачка напред и до настъпване на тъмнината остават в това положение, което са достигнали още в 9 ч. пр. пл. на 50-100 крачки от сръбските окопи, като започват да се окопават. 29-ти Ямболски полк не успява да завземе вр. Голаш,  въпреки някои контраатаки с подкрепления и остава на 400-900 метра от неприятеля.

Все пак стремителните атаки на 29-ти и 46-ти пехотен полк и демонстрациите на 32-ри пехотен Загорски полк имат известен ефект, защото привличат вниманието на противника, прехвърлил доста сили пред фронта на 2-ра Балканска бригада. По този начин са улеснени действията на другите части на 1-ва Българска армия, нанасящи удар с 8-а Тунджанска дивизия в посока към град Лерин, както и действията на съседната 1-ва балканска бригада към Метерис тепе.

Загубите на 29-ти Ямболски полк в тези боеве са сериозни. Само от 17 до 31.08.1916г., т.е. по време на Чеганската операция, са убити 6 офицери. (16) Четирима от тях, в това число поручик Иван Иванов Мърквичка загиват още в първия ден на настъплението на Ямболци на 17.08.1916г. (17) Подпоручик Христо Нанев Христов е ранен на тази дата, но умира по-късно на 18.11.1916г. на Баховски рид. По-щастлива е съдбата на поручик Ганчо Тодоров Велчев, който е само ранен на 21.08.1916г.

Смъртта на поручик Иван Мърквичка е описана от Пенчо Сарафов в разказа ,,Герой и учен“ от сборника ,,Слава на героите“: ,,...На Пожарски рид. Изморените и изтощени от непрекъснатите боеве войници лежат в калта на стотина метри от неприятелските окопи. Летният проливен дъжд прониква до кости изпитаните бранници. Страшна пукотевица наоколо. Непрекъснатите картечни изстрели от неприятелските окопи, не позволяват да мръднат шепата герои. Пред върховни изпитание е храбрият командир и неговите изпитани бойни другари -войници. Сред пищенето на куршумите, пред телените мрежи, сред адския и бесен рев на оръдията неустрашимото войнишко сърце на поручик Мърквичка се вълнува. Величествена и красива е смъртта на героя. Силният и спокоен глас на любимия ротен командир, смайва войниците:

- Напред след мен момци-с рядко спокойствие командва младият поручик Мърквичка.

Презрял смъртта, смело крачи той към врага срещу гърлата на картечниците. Войниците му го следват. Командирът е с тях. Той електризира с примера си, запалва душите, одобрява сърцата. Няколко крачки напред, сломен е устрема, още една жертва е дадена за скъпата Родина. Той увисва на бодливия тел. Другарите му войници, опиянени от подвиг, наелектризирани от подвига му, литват напред. От всички страни се чуват закани:

- Ще отмъстим за поручика си. Мръсна гад... Сган...

- Напред, да отмъстим, крещи старшията.

Късат тел, яростно се нахвърлят върху противника със злоба и мъст. Тия юначни бойци прогониха врага, отмъстиха за поручика си. Славата на поручик Мърквичка и на неговите другари-се разнасяше из полка. Тя не ще увехне и дълго ще шепне и ще напомня на поколенията как се мре за Родината и свободата.“  (18)

Поручик Иван Мърквичка

За смъртта му разказва също през 1938 г. и един от войниците на поручик Иван Мърквичка Ст. Чолаков, учител от Бургас: „На 17 август 1916 г. 12 рота от 29 пехотен Ямболски полк получи заповед да атакува неприятелските позиции при вр. Гражден-югозападно от Добро поле. Вече няколко часа две наши роти водеха отчаяна борба със силно укрепилия се противник. Под командата на нашия любим и високоинтелигентен началник, зап. поручик Иван Мърквичка, ротата зае бързо изходния си пункт и без много бавене, с бърз и решителен устрем започна яростна атака. Но борбата се оказа неравна, противникът упорит и силен. Окопал се здраво, едва видим в окопите си, заградени и защитени с редици телени мрежи, той оказваше отчаяна съпротива в тази кървава борба. Задачата се затрудни, жертвите бързо се увеличаваха, а редиците оредяха. Наложи се кратко съвещание между участващите офицери. И този път поручик Мърквичка прецени правилно положението, защото най-малкото отстъпление или колебание би коствало живота на стотици бойци. Под негова обща команда, започна втора-още по-решителна атака. Този път противникът беше напълно разколебан и обезвреден, но скъпи жертви покриха окървавената земя!

Падна, пронизан в сърцето, между многото други и нашият скъп другар и незаменим ротен командир- Иван Мърквичка. Трупът му беше отнесен в с. Градешница и погребан там при големи почести в малкия църковен двор, заедно с други офицери. (к.м.-б.а.)

Така завърши своя земен живот този скъп другар и ценен човек, прекарал ред години в лабораториите, да служи на цялото човечество със своите научни изследвания.

Тази скъпа жертва покруси старите му родители, загубили единствената си рожба. А днес след смъртта и на бащата, от това благородно семейство, което даде на България всичко, каквото имаше, остават само безсмъртните творения на великия художник и споменът от героичната смърт на единствения им син.“

Разказът на Ст. Чолаков е много важен, защото той указва за мястото на гроба на поручик Иван Мърквичка. Това е село Градешница, където е бил погребан заедно с други загинали български офицери. Градешница е село в община Новаци. Разположено е в областта Марийово (Морихово), на 52 км. източно от град Битоля. На 5 км. южно от него преминава днешната граница между Гърция и Реп. Северна Македония. По време на войната в хода на Чеганската операция, в Градешница са били разположени важни тилови бази и снабдителни складове на нашата армия.

Българска карта на бойното поле в Нидже планина през лятото на 1916г.

Най-горе се вижда село Градещница, а на юг са върховете Сокол, Добро поле и Каймакчалан

 

Всички сведения показват, че поручик Иван Мърквичка е бил погребан в село Градешница в двора на селската църква. Никъде обаче не се посочва дори във Военноисторическия архив във Велико Търново коя  е тази църква. В селото има 7 църкви: „Свети Антоний“, изградена върху стара римска вила, „Свети Никола“, главната селска църква, „Свети Димитър“, на входа на селото от XIV век, „Свети Илия“, манастирска църква, „Свети Атанасий“, малка манастирска църква край селото, „Свето Възнесение Господне“ („Свети Спас“), малък параклис край селото и „Св. св. Безсребреници Козма и Дамян“ („Свети Врачи“), малък недействащ параклис край селото. Най-вероятно гробът на поручик Иван Мърквичка е бил в главната селска църква „Свети Никола“. Важно е да се посочи, че само убити български офицери на фронта в Македония се погребват в дворове на селски църкви от местните селяни, а за офицерите се търси по-голяма и по-представителна църква.

Точната локализация на гроба на поручик Иван Мърквичка тепърва предстои. Загадката оставка, а диренето му продължава, защото времето е изтрило много следи, а варварското унищожаване и заличаване на български гробове в Македония след 1945г. е било в продължение на десетилетия държавна политика. Проблемът се услужнява още повече от факта, че част от църквите, в това число „Свети Никола“ са били разрушени още по време на войната. Специално Градешница е едно от най-пострадалите села край фронтовата линия през 1916г. Голяма част от жителите му по време на бойните действия  го напускат и се изселват по кавадарските села и селата в прилепско Мариово. Когато се връщат, след войната, възстановяват къщите си с това, което намерили. Използвали много материали от военни фортификации, бункери и складове. Парадоксално е, че въпреки дистанцията на времето и десетилетната антибългарска политика, мнозина от местните селяни и до днес са съхранили спомена за ,,Българските гробове“ в селото им, възникнали в хода на бойните действия през 1916-1918г. Те свързват тези гробове най-вече с църква „Свети Никола“.

Съвременен изглед към село Градещница

 

Посмъртно Иван Мърквичка е произведен в чин капитан. Награден е с два български ордена. За ,,бойни отличия и заслуги във войната“ през 1917г. е отличен с военен орден ,,За храброст“, IV ст., 1 кл. , а през 1921г. с орден ,,Св. Александър“, V ст., с мечове в средата. (19)

Името на поручик Иван Мърквичка е било изписано на средната стена на разрушения от комунистите след преврата на 09.09.1944г. паметник на 1-ви и 6-ти пехотни полкове в София, който все още за съжаление не е възстановен.

Името на поручик Иван Мърквичка (пети отгоре надолу в средния ред), изписано на паметника в София на загиналите във войните за обединение на България  от 1912-1918г. от софийските полкове.

Смъртта на Иван Мърквичка на фронта като българския офицер е посрещаната с голяма скръб от семейството му. Неговият баща е покрусен. Мъката му е неописуема. Той решава да предприеме един смел ход. На стари години иска да види гроба на своя син. Този достолепен старец заминава за фронта, въпреки възрастта си и опасността, която представлява такова пътуване. Пътува под грохота на боевете сред частите на действащата българска армия, поемайки много голям риск. Среща се с български офицери и войници. Разпитва ги за гибелта на своя син и научава от тях доста подробности. Мъката сковава бащиното сърце, но същевременно той е горд, че неговата смърт с била героична.

Посещението на фронта от Иван Мърквичка е доста добре документирано събитие, както с фотографии, така и материали от пресата, а е отразено и в спомените на свидетелите.

Един от най-силните материали по темата е написан от журналиста и адвоката Лука Говедаров, който го публикува във в. „Литературен глас“, бр. 398, 08.06.1938 г. Неговата статия поместваме изцяло в приложението по-долу.

Иван Мърквичка (в средата) на фронта в Македония през Първата световна война. Снимка от архива на Христо Чолчев (втори отдясно наляво)

 

Бащата е имал на разположение няколко чака през тъмната нощ, за да намери мястото, където е бил погребан сина му, под грохота на битката със съглашенските войски. Българските войници в тази част на фронта виждат с очите си неговата трагедия и бащина мъка. Иван Мърквичка плаче и рови с ръце пръстта, а вятърът го слепял с дългата му коса и брада. Той не успява да открие тялото на сина си и си взел само торбичка с пръст от мястото на неговия гроб.

Иван Мърквичка-баща успява да съхрани някои ценни лични вещи, притежание на неговия син, загинал като герой за България. Бащата подарява на Царския естественоисторически (дн. Природонаучен музей) в София по-голямата част от хербария на своя син, за да служи на бъдещите ботаници при проучването на българската флора.

Подарява и негов маслен портрет във военна униформа, държащ в ръката си нареченото на негово име растение Viola mrkvičkana. Портретът е бил окачен в кабинета на директора на Природонаучния музей. С дарените над 10 000 хербарийни листа е създадена основата на хербария на днешния Природонаучен музей.

Македония обаче продължава да привлича известния ни художник не само заради гроба на неговия син. Иван Мъркичка посещава Македония и по други поводи. През 1917г. той е в село Галичник. Това е планинско село в Западна Македония в областта Река на Галичката река в западните склонове на планината Бистра.

През 1915 г. след освобождението на Македония от сръбска окупация Галичник става град и околийски център на Галичко-реканска околия. Първият български околийски управител (наричан още ,,кмет“ в спомените на неговите роднини) е Апостол Христов Фръчковски (1877-1947г.), един от последните представители на Фръчковския род, началник на единствената легална зона на Илинденско-Преображенското въстание от 1903г., войвода на две чети, командир на 5-та рота на 1-ва Дебърска опълченска дружина през Балканската война (1912-1913г.), воювал в трите войни на България за национално обединение (1912-1918г.), председател на Дебърското братство. Запазена е картичка от 1916г., която е озаглавена ,,Благодарствен молебен за първата годишнина от освобождението на Галичник“. На първия ред четвъртият отляво е Апостол Фръчковски. (20)

Апостол Фръчковски

 

През 1917г. в Галичник се появява и Иван Мърквичка. Запазена е картичка от това негово посещение. Сниман е сред жени в мияшки носии. Надписът на картичката е със следния текст: ,,Посрещането на професор Мърквичка в град. Галичник, 1917“. Чешмата „Вигинище“. Менчето му подава дъщерята на кмета иконописеца Апостол Фръчков Милена, която тогава е машинописка в българската общината. Мястото е  чешмата ,,Упия“ в Галичник.  Тя е запазена и в друга картичка, издадена от фотографа, просветителя и революционера на ВМОРО Георги Трайчев (1869-1943г.), който е родом от град Прилеп и е известна още като ,,Завеждане на невестата на чешмата в Галичник“. (21)

 

Иван Мърквичка на чешмата в Галичник през 1917г.

 

Иван Мърквичка не остава настрана и от бежанската трагедия на българите от Македония, прокудени от бащините си огнища в България. Доказателство са следните стихове:

 

,,Бежанци“

 

Кръжи над пусти уври ято врани,

жени, деца и старци унижени,

по кози сипей лазят изнурени,

но кой от ледни вихри да ги брани?

 

И страх, и смут вещаят нови рани,

мъжете бяха в битки покосени,

наместо дом-руини обгорени,

геройства спят в забрава оковани.

 

Пълзят без отдих, буря зла вилнее

и няма път, и не мъжди надежда,

че скоро весел огън ще ги сгрее.

 

Съсед жесток в дома им бащин шета,

с изцъклено око към тях поглежда -

по стар закон: в кого е байонета.

 

През 1921г. Иван Мърквичка напуска България и се завръща в родината си след повече от четири десетилетия, посветени на българската култура и духовност. През 1936г. е организирана юбилейна изложба в Прага по случай неговата 80-годишнина. Той живее в Прага до смъртта си на 16.05.1938 г. Но никога не забравя България, която продължава да чувства като своя втора родина. Всяка година се връща за по 3-4 месеца в България и рисува композиции из българския живот. Тъкмо в този период започва да се подписва с български букви.

Независимо от заслугите на Иван Мърквичка към България, тя е все още негов длъжник. През 2006г. бе отбелязана 150-годишнината от рождението му с изложби. През 2017г. той се появява и на документалната фотоизложба „Българските чехи”, организирана в Прага и София от ДА ,,Архиви“ и БТА. Това е крайно недостатъчно. Гробът му тъне в забрава, а в осеяната с паметници на съветските окупатори България така и не се намери място за паметник на чеха, обикнал страната ни като своя и станал истински ,,български чех“. Няма и обекти, носещи неговото име, за разлика от множеството такива с руски и комунистически имена из цяла България.

Саможертвата на неговия син е много достоен акт пред Родината му, а страданията на Мърквичка-баща по непрежалимата загуба на неговия син са повод за преклонение. Той отдава на България най-скъпото си-своя син.

Гробът на поручик Иван Мърквичка в Градешница, загинал за Целокупна България като български офицер и до днес остава забравен и заличен. Той трябва да бъде възстановен, като задължително трябва да се постави най-малко паметен знак в това възникнало още през 1916г.  в хода на боевете срещу враговете на България наше военно гробище.

 

Янко Гочев, историк

 

Стена с имената на загиналите във войните за обеднение на паметника на софийските полкове в София. Вижда се лъвъв и надписът ,,Благословени бъдете от Майката Родина-вечна ви памет“.

 

БЕЛЕЖКИ:

Вж. Андрей Протич, из „Петдесет години българско изкуство“. Издания на Народния археологически музей в София-книга първа, 1933.

Вж. Мърквичка, Ив. България в образи. Фототипно. изд., С., 2011.

За него вж. Димитров, Б. 6-и пехотен Търновски полк във войните за обединение на българите 1885, 1912-13, 1915-18, С., 1922; Мусаков, Ил. Огнениятъ пъть на търновци, С., 1940.

ЦВА, ф. 58, оп.5, а.е. 30, л.3.

,,Моитѣ спомени отъ войнитѣ“ (1912-1918), С., 1923. Фотот. изд., 1993.

ЦДА, ф. 3К, оп. 2, а.е. 123, л. 248.

Списък на офицери и редници, принадлежащи на нашата висша интелигенция за освобождаване в безсрочен отпуск- В: Пенчева, Р. Генерали на духа, изд. ,,Рива“, С., 2018, с. 15-18.

Подр. вж. Войната между България и Турция 1912-1913г. Т. II. Лозенградската операция, С.1928; т.III. ,,Сражението при Люлебургасъ-Бунаръ-Хисаръ“, С.,1931; Т. VII-,,Действията на Тракийския операционенъ театъръ отъ първото примирие до края на войната“, с., 1933.

За Междусъюзническата война вж. Полк. Ганчев, Ал. Междусъюзническата война-1913, С., 2017; Ген. Павел Христов. Престъпленията на генерал Радко Димитриев., С., 2017.

Подр. вж. Христов, Ат. Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави-1913г., С., 1924, с. 172-176.

ВИК. История на Първата световна война. Сведение за загубите-ВИБ, ръкопис, инв. №  III 900, л. 2-5.

12. Вж. подр. Гочев, Я. Косовската операция на Българската армия през 1915г., 2003.

13. Пак там, с.44.

14. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а.е. 811, л. 137, 138.

15.  Вж. подр.. Дошкинов, П. Чеганска операция, Т.I-II. С., 1940.

16. ЦВА, ф. 40, оп.1 , а.е. 208, л. 10-13.

17. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 449, л. 1; а.е. 293а, л. 37.

18. Сарафов, П.  Слава на героите. Герой и учен. 1939, с. 126-127.

19. Заповед и година на награждаване/промяна на наградата: зап. № 679/1917 г. по Действащата армия; зап. № 355/1921 г. по Министерството на войната, ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 33; ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 164-165.

20.  За него вж. Христовъ, Апостолъ. Нашето иконопиство и резбарство въ Дебърско, в: Албумъ-Алманахъ Македония. С., 1931. с. 114-115;„Революционното дело“, спомените на Апостол Христов Фръчковски публикувани в „Книга за Мияците“, С., 1941.

21. Вж. Албум Галичник-Бигорски Манастир ,,Св. Иван Предтеча“ Г. Трайчев, С., 1929.

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

СПИСЪК НА БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕРИ, ЗАГИНАЛИ В РАЙОНА НА СЕЛО ГРАДЕШНИЦА ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

 

Капитан Иван Иванов Мръквичка, родом от град Пловдив, 12-та рота на 29-ти пехотен Ямболски полк, убит на Яваков рид, Мъгленска околия на 17.08.1916г., ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 449, л. 1; а.е. 293а, л. 37. Награден за ,,бойни отличия и заслуги във войната“ с военен орден ,,За храброст“, IV ст., 1 кл. (1917) и с орден ,,Св. Александър“, V ст., с мечове в средата  (1921). ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 33; ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 164-165.

2. Поручик Марин Николов Папазов, родом от село Черковна, Провадийска околия, 11-та рота на 29-ти пехотен Ямболски полк, убит на 17.08.1916г. на Яваков рид, Мъгленска околия. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 449, л. 1. Отличен за ,,бойни отличия и заслуги във войната“ с Народен орден „За военна заслуга“, V ст., на военна лента и Военен орден „За храброст“, IV ст., 2 кл. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 33; ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 164-165.

3. Поручик Тодор Иванов Ралев, родом от село Урум беглий, Елховска околия, днес Лесово, 7-а рота на  29-ти пехотен Ямболски полк, убит на 17.08.1916г., убит на вр. Голаш. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 449, л. 1. Награден през 1921г. за ,,отличия и заслуги във втория период на войната“ с Военен орден „За храброст“, IV ст., 2 кл. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 165-166.

4.  Подпоручик Иван Тодоров Иванов, родом от град Ямбол, 3-та рота на 29-ти пехотен Ямболски полк, загинал на 17.08.1916г. на вр. Голаш, погребан на вр. Голаш. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 449, л. 1

5. Подпоручик Цено Тотев Трифонов, родом от град Шумен, 1-ва рота на 29-ти пехотен Ямболски полк,  убит на 27.08.1916г. на вр. Буюк Таш, погребан на в.р Буюк Таш. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 449, л. 1; а.е. 293а, л. 85.

6. Капитан  Костадин Георгиев Чанев, родом от град Карнобат, 2-ра рота на 29-ти пехотен Ямболски полк, починал на 16.09.1916г. в 6/3-та полска болница, Козек, ДВИА, ф. 39, оп.1, а.е. 449, л. 1.

7.  Поручик Петър Тодоров Василев (Бучуков), родом от село Широка лъка, Девинска околия, 15-та рота от 21-ви пехотен Средногорски полк, убит на 31.10/01.11.1916г. при село Будимирци. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 447, л. 20; а.е. 285, л. 55.

8.  Подпоручик  Иван Юрданов Попов, родом от село Юпер, Кубратска околия, 13-та рота, 5-ти пехотен Дунавски полк, убит на 06.12.1916г. около Добро поле/Градешница, ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 21, л. 5; а.е. 16, л. 25.

9.  Подпоручик Роман Стоянов х. Генов (Хаджигенов), родом от град Русе, 16-та рота от 5-ти пехотен Дунавски полк, убит на 06.12.1916г. около Добро поле, ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 21, л. 9.

10. Подпоручик Васил Иванов Асенов, родом от град Русе, 15-та рота от 5-ти пехотен Дунавски полк, загинал на 11.12.1916г. около Добро поле, село Градешница. ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 21, л. 2.

11. Капитан Тома Георгиев Парпуров, родом от град Хасково, 2-ра картечна рота на 10-ти пехотен Родопски полк, убит на 30.08.1917г. при Добро поле в полковия лазарет на р. Градешница. ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 26, л. 19; а.е. 16, л. 60.

 

ПРОФ. МЪРКВИЧКА НА ФРОНТА 1916г.

,,Смяна на южния македонски фронт. В района на завоя на Черна. Тъжен зимен ден. По разкаляното шосе, което се извива между скалистите хребети се движи странен конник, който обръща вниманието на всички проходящи.

Старият художник бе възседнал красив, с кафяв кон, военен кон, който кротко и внимателно вървеше, сякаш съзнавайки, че носи на добре закръгления си гръб много ценен човек.

Бледото, обрасло с къдрави и бели като памук косми, лице на прегърбения и изнурен ездач, изглеждаше крайно добродушно, но дълбоко опечалено…

Влажните му умни очи, които говореха за неизплакани сълзи, неспокойно се взираха към наближаващия боеви фронт, гдето бе пресният гроб на единствения му син, убит от вражески куршум.

Гледаше този необикновен пътник, унесен в непреодолима скръб, безкрайния лабиринт тъмни и високи безлесни чуки и непроходими влажни долове, из които глухо шумеше мътната и злокобна Черна, чиито каменисти брегове са покрити с безброй безкръстни гробове на паднали на полебрана българи, чиито вечно пенливи и буйни води са били безучастни свидетелки на свръхчовешката борба на българското войнство.

Равномерно се движеше тоз измъчен конник из грапавия военен път, който рязко извива, стремглаво се спуща и пак се изкачва по каменните склонове на онзи сложен и гол планински масив, с тъмни, тежки, оловени оттенъци, с фон на който гордо се издига, опасан от лека сива мъгла, епичният „Каймакчалан.“

Това е онзи исторически „Каймакчалан“, при който тръпват много български сърца - самотен във въздушните простори исполин (2525), в чиито напоени с изобилна кръв гърди нашият войник извърши безсмъртни подвизи и при невероятно трагична обстановка прояви легендарно себеотрицание.

Тоз суров планински гигант със своята белоснежна премяна през тоз декемврийски ден изглеждаше тайнствен като някое внушително явление.

С видимо вълнение затвореният в своята неизразима душевна мъка стар художник идващ тук на поклонение от сърцето на България, наблюдаваше непознатата картина със затаен дъх, следеше ловката игра на оттенъците в зимните пейзажи и често продължителна, дълбока въздишка облекчаваше натегналите от скръб гърди.

А понякога и едра сълза оросяваше бледото старческо лице, лице на истински светец, потънал в сенки и печал…

В недоумение се питаха проходящите войници: „Какво ли търси тук, на този вечно неспокоен и кървав фронт този беловлас цивилен пътник тук, на бойното поле, гдето непрестанно адски гърмежи изпълват простора, раздрусват земята и далеч нейде, зад мрачната Бабуна, се разнася тяхното мълниеносно ехо?…

Но кой бе тоз интересен пътник с благ и меланхоличен поглед, който будеше само съчувствия и симпатии?…

Той бе неутешимо скърбящ баща, чийто единствен син като български офицер бе паднал в тежка кървава борба в подножието на „Каймакчалан“, той бе първожрец в храма на младото родно изкуство, общоуважаемия, любим професор и голям художник Мърквичка.

Този неутешимо скърбящ баща, този мил учител на цял ред поколения, този безспорно даровит художник, в мразовития и мъглив зимен ден отиваше сломен от скръб да види черната земя, напоена с младенческата кръв на единствен любим син, който почиваше в сенчестия двор на старата църква на село Градешница, край която минаваше непрестанно гърмящата бойна линия.

Над това разрушено от снаряди малко, бедно планинско селце, близкият противник през деня зорко бдеше и правеше опасно всяко движение из него.

Нещастният професор трябваше в нервно напрежение да дочака късната нощ, за да се прибере предпазливо до скромния гроб на своя непрежалим син, да целуне влажната земя над него и да заридае тихо всред страшния грохот на снарядите, който акомпанираха тези наистина драматични моменти в живота на големия художник…

От време на време някой ракет със своята ярка светлина осветяваше тази трагична картина…

Студен, ням, безличен по външен вид гроб…Видя го нещастният баща, видя го измъчения от страдания стар художник всред тези далечни пустинни балкани…Дълго той коленичи над това свято място, за да слее изтерзаната си душа с духа на милия, непрежалим покойник…

Неизразима бе мъката на Мърквичка, когато видя, че неговото непреодолимо желание да възпроизведе на платно със своите нежни и чудни тонове този синовен гроб е неизпълнимо.

Черният воал на декемврийската нощ не му позволяваше да използува своята богата палитра, която носеше с цел да възпроизведе на платно със своята вдъхновена четка картината на лобното място, което в силни тонове да изрази великата скръб на стария баща-художник, което изпитва пред далечния самотен гроб на своя единствен син-герой…“

в. „Литературен глас“, бр. 398, 08.06.1938 г. Лука Говедаров