1934 година е една от най-важните години в историята на народа ни. С преврат идва на власт правителството на Кимон Георгиев, което не само че отменя Търновската конституция, разтуря Народното събрание и забранява политическите партии, но и забранява ВМРО и македонските легални организации, но и започва разправа с техните членове. Установена е и жестока цензура и са спрени изданията  както на ВМРО, така и на другите български патриотични революционни и легални организации. Правителството на Военния съюз и ПК Звено официално демонстрират своите симпатии към Кралство Югославия, където нашите сънародници от Македония и Западните покрайнини са подложени на гонения и жестока денационализация. И именно в тази година един от видните български географи, македонският българин  професор Димитър Атанасов Яранов (21 октомври 1909, Солун – 14 август 1962, София) публикува една неголяма по обем книжка, която е в разрез с политиката на превратаджийското правителство. Това е неговото изследване, написано на популярен език „Страници из историята на сръбско-българските взаимни отношения“. Тази книга днес е недостъпна и почти напълно неизвестна, вероятно поради наложената цензура. В нея проф. Яранов проследява историята на сръбско-българските отношения още от времето на създаването на държавите на сърби и българи, достигайки до налагането на страната и народа ни на грабителския Ньойски договор през 1919 г. За да напише изследването си авторът се уповава на сериозна изворова база и на постиженията на историческата наука, позовавайки се и на пътеписите на западни пътешественици преминали през земите ни. Авторът познава и цитира изследванията на проф. К. Иречек, проф. Л. Милетич, проф. А. Иширков, проф. Ст. Романски, С. Радев, Д. Маринов, С. Христов, А. Тошев, проф. П. Мутафчиев, Е. Енгелхард, проф. М. Арнаудов, П. Карапетров, Ст. Веркович, Вук Караджич, Йован Ристич, Драголюб Йованович, Р. Агатонович, Л. Арсениевич, Ст. Новакович, М. Гаврилович, М. Миличевич и др.

Македонският българин особено е чувствителен към съдбата на македонските българи и към заграбването на Македония от Сърбия и Гърция в резултат на Букурещкия мирен договор от 1913 г., но той не пропуска да разкаже и за съдбата на българите от Добруджа, Тракия и Западните покрайнини, останали извън територията на страната ни.

Проф. Яранов подробно разказва за българските въстания в Нишко и Пиротско през първата половина на XIX век и за антибългарската дейност на Сърбия, която е в съзвучие и синхрон с действията на турския поробител. Авторът подробно се спира и на помощта, която указват нашите възрожденци в борбата на сърбите за свобода и независимост, като се спира на историята на Българската легия и участието на българите в Сръбско-турската война. Проф. Яранов дебело подчертава, че сърбите и сръбската държава никога не са указали каквато и да било помощ в борбата на народа ни за свобода, а точно обратното винаги са се възползвали да заграбят чисто български земи, както през 1878 г., така и през 1913 г., когато Сърбия нарушава Сръбско-българския договор от 1912 г.,  а през Първата световна война (1915-1918) като съюзница на Антантата успява да увеличи още повече територията си с нови български земи.

Особено място авторът заделя и на сръбско-руските съвместни действия при завладяването на българските земи в Македония и Моравско.

При написването на тази не голяма по обем книга проф. Д. Ярянов демонстрира завидна информираност не само в областта на географията, но и на историята на българските земи и народ.

Цочо В. Билярски

* * *

ДИМИТЪР ЯРАНОВ
СТРАНИЦИ ИЗ ИСТОРИЯТА НА СРЪБСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ВЗАИМНИ ОТНОШЕНИЯ

Сърбите, най-малкият народ на Балканския полуостров след албанците, са имали, с изключение на един твърде кратък период, съответна на големината си държавица, която е закрепнала едва в края на 12 в. Разположена първоначално между България и Френската монархия, а после между Византия и Унгария, Сърбия е могла да се запази само като се е подлагала на покровителството на един от тези силни съседи. Сърбия до средата на XIII в. не е била напълно независима никога. Едва от това време на сетне само за един век, тя се издига като силна независима държава и то поради настъпилия от това време нататък упадък на българската и византийска държава. А пък борбите, които се захванали за византийския престол от началото на XIV в. отслабили толкова много тази държава, че тя трябвало да остави своята територия на запад от Места сама на себе си. Ето защо без бой, само с обсаждане на укрепените градове (град Воден бил обсаждан цели 8 години!), сърбите, по-точно техните крале Милутин, Урош III и Душан завладели през периода 1282–1355 година Македония, Албания, Епир и Тесалия.

Владеенето на Македония от сърбите през първата половина на XIV в. се обуславя, според добрия познавач на историята на балканските народи, проф. П. Мутафчиев, (виж „Сръбското разширение в Македония през средните векове“, печатано в „Македонски преглед“, год. I, кн. 4, стр. 8 и 18) от две обстоятелства. Мощното по онова време Унгарско кралство е позволявало, точно както в началото на XX в. Сърбия да се развива само на юго-изток, а пък на юго-изток най-лесно е могла да бъде завладяна Македония, понеже Византия която я владяла по това време, я била оставила без защита.

Единственият сериозен бой, който сърбите е трябвало да водят при разширяването си към юго-изток бил боят при Велбъжд (Кюстендил), станал на 1330 г. Този единствен бой сърбите го спечелили с измама. С измама сърбите спечелили тази първа и единствена своя победа над българите през този най-цветущ период от своята история. Според съвременника на това събитие, Йоан Кантакузен (виж неговата Historia, в Бонското издание на Corpus scriptorum Historiae byzantinae, t. I стр. 429), денят, в който е станало сражението, е бил определен за примирие, което внезапно било нарушено от сърбите. Те, подпомогнати от много западни рицари, победили лесно пръснатите в околността доверчиви българи.

За това знаменито сражение, което е решило историята на Балканския полуостров за цели 60 години, историкът на южно-славянските народи. Коне. Иречек пише: „В събота на 28 юний 1330 г. в сръбския лагер настъпило голямо оживление; всички се готвили за бой. Българите били пръснати далеч по околностите и Михаил (българският цар) заблуден от все още продължаващите от страна на сърбите преговори, съвсем не очаквал боя в този именно ден.“ (Вж. История на българите, издадена от Стр. Славчев, стр. 228. Същото Иречек пише и в „Geschichte der Serben“ Gotha, 1911, Bd. I, стр. 362) Този бой, и особено начинът, по който сърбите са го спечелили, е описан най-добре от Рад. Агатоновиh, Одношаји измеhу Србије и Бугарске од XII–XV века, Београд 1899, стр. 93-95.

Това нехристиянско дело на „в Христа Бога благоверния“ Цар Стефан Душан, извършено от него, още когато е бил престолонаследник, обяснява леснотата, с която той на следната година заповядал удушването на собствения си баща.

Настъпилото общо робство на българи и сърби под Турция от края на XIV в. до началото до XIX в. е правело невъзможно съществуването на политически отношения между тези два народа. За такива отношения може да се говори едва от началото на XIX в., когато започнаха сръбските въстания, в които българите са взели, като едноверци, активно участие.

Според Л. Арсенијевиh Баталака (вж. съчинението му „Историја српског устанка“, Београд, 1898, кн. I, стр. 58–59) във въстанието от 1804–1813 год. са взели много активно участие българите-гурбетчии от Македония. Двама от тях се отличили извънредно много: Вълко Джика, като стратег (той е укрепил прочутата Делиградска крепост) и Петър Чардакли, като дипломат, със значително влияние в Русия. Българин е бил и най-големият дипломат на Сърбия по онова вpeмe: Петър Ичко. Той бил роден в Кайлярското село Катраница (в Южна Македония). За него виж подробно в статията на Ст. Новаковиh „Ичков мир“ в Глас српске крал. академије, 1903. Lеороld Ranke, известен немски историк, в книгата си „Исторiя Cepбiи”, Москва, 1876 год., стр. 155 и 158, като подчертава изрично, че Петър Ичко е българин, пише, че мирът, който Ичко е сключил на 1806 г. в Цариград с турците, е бил много износен за сърбите и, ако и да не е бил приложен, все пак е имал тази заслуга, че станал идеал, към който сърбите се стремили. Още по-голямо значение за успеха на сръбското въстание е имала помощта на българите от Тимошко и особено от областта Църна река, на запад от Зайчар. На 1806 год. те са въстанали, като една част е отишла под водителството на Хайдут Велко да помага на Карагьорги, а други останали да възпират нападенията на турците откъм Видин, които имали за задача да ударят във фланга на сърбите. И когато Белград паднал и нямало нужда от Велка, той заедно с другите българчета (така ги отбелязват сръбски автори) бил изпратен в Църна река. (За българския характер на това въстание в Тимошко, виж у Драгољуб К. Ловановиh, Църна река, прилог за историју и етнографију Србије, в Гласник српског ученог друштва, књ. 54, 1883 г.)

Не е безинтересно да се отбележи, че затвърдяването на съвсем младото сръбско княжество е станало благодарение дипломатическата дейност на Михаил Герман, който на 1815 год. е бил пратен от княз Милош в Русия, а после е бил таен консул в Букурещ и на други места. Този Герман, според известния Вук КараЂиh (виж неговите „Скупљени историски и етнографски списи“, Београд, 1898, кн. I, стр. 346), е бил от Банско в Разлог, сиреч е бил българин.

На 1833 година, подбутнати от сръбския княз Милош Обренович, българите в Тимошко, които останали извън границите на сръбското княжество, са въстанали. Това е послужило за добър повод Милош да ги присъедини към княжеството си. По този начин на 1833 год. започна заграбването на чисто български земи, което продължи чак до 1919 год. И което сърбите очевидно имат желание да продължат и по-нататък. (За тези събития виж по-подробно у М. Гавриловиh, „Милош Обреновиh“, кн. III, Београд 1909).

Видяхме накратко, как активно и безкористно българите са подпомогнали сръбското въстание. Следва сега да видим, дали по същия начин са се отнесли и сърбите, когато българите започнаха своите първи по-големи въстания в Западна България от 1835 год. нататък.

Първоначално, във времето на Княз Милош, тези въстания са били вдигнати по подбуда от страна на официалната сръбска власт, която се е надявала, че ще стане както с Тимошко именно, че повдигнатите въстания ще дадат повод, щото и тези земи да бъдат присъединени към Сърбия. Например преди да се вдигне Берковското въстание на 1836 г. в Сърбия е била изпратена една четиричленна депутация с пълномощие да моли за оръжия, барут и военна помощ. Депутацията се явила пред княжевецкия окръжен управител, който след като питал в Белград, отговорил на депутацията, че Сърбия всякога е готова да помогне, стига само населението да се дигне масово. То наистина се е вдигнало масово, но от Сърбия не отпуснали нито пушки, нито барут, а още по-малко друга военна помощ. И въстаниците, оставени съвсем сами на себе си, загубили всичко. (За това въстание и отношението на сръбската власт към него пише, според разкази на съвременници, Д. Маринов, в Сборник за нар. умотворения кн. II, стр. 61 и сл. „Политически движения и въстания в Западна България“). За Пиротското въстание пък, според разказите на стари хора (виж за тях у С. Христов, Пиротският окръг и неговото население, в Сборник за народни умотворения, кн. XI, стр. 280 и сл.), имало план да се нападне и превземе Пирот, след което щял да се яви кн. Милош, като умиротворител, който вследствие на това щял да изходатайствува да се присъедини и този окръг към княжеството срещу определен данък. Но както и след Берковското въстание, и тук княз Милош не се е явил. Той не само че не е помогнал на Пиротското въстание, но с взетите строги мерки по сръбската граница е допринесъл за още по-бързото му и жестоко потушаване. В продължение на 2–3 месеца, от края на януарий до началото на м. април, от Пирот и околните села прибягнали в Сърбия близо до хиляда души мъже, някои от които купували оръжие. Щом се е научил за това сръбският княз, той писал на дунавско тимошкия командант следното: „Чуваме, че пиротчани, избегнали от Пирот, купуват оръжие и с това предизвикват съмнение у турците, което не би требвало да става, защото нашата политика не допуска такова нещо, а и тем тежко им, като правят така. И ако това е истина, препоръчвам ви да забраните на пиротчани да купуват оръжие, та да не се дава повод на турците да мислят лошо за нас“. (Тази заповед и напечатана от Μ. Ђ. Милиhевиh в книгата му „Кралевина Србија“, Београд, 1884, стр. 186). Сръбският княз, който по изтъкнатите съображения, бе подклаждал въпросните въстания, след като е видял, че плановете му няма да успеят, се отдръпнал, без ни най-малко да се смущава. Нещо повече, той не само е забранявал да се помага на въстаниците, но е подлагал на наказание, даже на смърт избягващите на сръбска територия. Така например в разгара на Берковското въстание шестима селяни са уловили и довели вързани в Княжевец двама турци. Сръбската власт веднага ги освободила, а българите, които ги довели, били хвърлени в затвор. Един старец измежду затворените бил освободен и изпратен да отиде веднага в събранието на въстаниците и да каже на народа, да не очаква никаква помощ от Сърбия: ако те не се усмирят, и дойде турската войска срещу тях и почне да коли и поробва, то сърбите не само, че няма да пуснат никого през границата в Сърбия, но и те, като турската войска, ще ги бият. Ето защо, ако не искат да изгинат, едничкото спасение е да се приберат по домовете си. Все с тази цел били изпратени после и останалите пет затворници във въстаническия лагер да кажат, че княз Милош по никакъв начин няма да търпи на границата си бунт и, че ако не се върнат по домовете си, той ще постави срещу тях войска, а румелийският валия с арнаути и с низами ще удари от другата страна на тях, ще ги посече и изроби. За по-лесното усмиряване на Пиротското въстание на княжевецкия окръжен управител е било заповядано „и ако би някои пиротчани да дойдат при него, нека поне двамина да паднат убити на границата, а други да набият добре и да ги повърнат назад, та да кажат на останалите, каква помощ им готвят сърбите“. (И за това виж в цитираната книга на Милиhевиh, стр. 199 и сл.). До къде е отишло угодничеството на сърбите към Турция, с цел да се изтръгне някаква облага за сметка на въстаналите българи, личи и от следния просто невероятен пример за подлост, разказан без свян от същия Милиhевиh (стр. 209 и сл.). Хитро били подмамени, разправя той, въстаналите да изпратят 20-30 кметове на сръбската граница, и то заедно с водителя Цвятко, уж да преговарят с пратеника на княз Милоша, Аврам Петрониевич. Цвятко обаче бил веднага хванат и вързан хвърлен в затвор, а останалите поставени под стража. На другия ден били повикани още около 50 кмета. Двадесет души от тях, заедно с двамина попове, намерени за не до там виновни, били наказани „по сръбски начин“ – за голямо доволство на присъствуващите турци, – а четирима души, които били намерени за най-виновни, били предадени на турските власти, да правят с тях, като с турски поданици, каквото искат. Водителят им Цвятко пък, по заповед на самия княз Милош, намерил смъртта си в присъствието на около 250 души от 7-8 села, като тялото му по средновековен начин било разтегнато с колело.

Така при потушаванията на българските въстания по времето на княз Милоша сръбските власти се надпреварвали по жестокост с турските, само и само да премахнат всяко подозрение, че сърбите подстрекават населението от съседните български области към въстания, тъй като това подозрение, при разклатеното положение на кн. Милоша, би било особено опасно за княжеството. И въпреки това Милош Обренович не можал още за дълго да се задържи на престола. На 1839 год. трябвало да го отстъпи на сина си Михаила Обренович. Младият княз оставил практиката на баща си да подклажда и след това да усмирява въстания. Въпреки това на 1841 г. в Нишко избухнало ново, още по-голямо въстание. По този случай княз Михаил издал прокламация, в която заплашва с най-строго наказание всякой, който би се осмелил да помогне на въстаналите. Този манифест, документ за ужасно равнодушие на сръбските управници към страданията на моравското население е публикуван в оригинал в цитираната книга на Милиhевиh (стр. 49–50), а на немски език у проф. Ст. Романски, Австрийски документи по Нишкото българско въстание от 1841 год. (печ. в Сбор. за народ. умотвор., кн. 26, дял I, стр. 128). Това равнодушие на сърбите към съдбата на моравското население се обяснява донякъде с обстоятелството, че те са го считали за чуждо, българско. Вестник „Српске народне новине“, от 24 април 1841 год. съобщава, че „Въстанието в България взема все по-големи размери. Казват, че стигнало вече близу до Ниш и дошло до кръв, и българите надвили турците и арнаутите. Естествено е, че българите по този начин са се окуражили още повече“. (Цитирано в книжката на Хр. Герчев: Сръбски свидетелства върху българите в Моравско, София, 1921, стр. 13).

Оставени и в това въстание сами на себе си, българите е трябвало да преклонят глава, след като са загубили над 10 000 убити и след като били опожарени 300 села.

Най-силно изтъква това коварно отнасяне на сърбите към българските въстания през 1835–1841 г. първият български поет-революционер в една статия от 3 април 1875 г., печатана в неговия вестник „Знаме“, излизащ в Букурещ. Ето как Ботев схваща отношенията на сърбите към българите:

„Още от началото на своето съществуване и до сега Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помогнат, за да смъкнем от шията си варварския турски ярем, но всякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и всякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. Във времето на частните български въстания в 1838, 1839, 1840 и 1841 години Милош се е отнесъл твърде подло към нещастните наши въстаници. Въстанието при Шар Кьой (Пирот), което е броило повече от 20 000 бунтовници, е било усмирено от „освободителят на Сърбия“. От една страна той възбрани всяка помощ от страна на сръбския народ, а от друга страна изпроводи своя министър Петрониевича да убеди въстаниците да се разотидат по къщите си. След това Петрониевич и един представител от въстаниците отидоха в Цариград да се молят на султана да облекчи робското положение на раята, но това ходене няма никакъв успех. Българите биха издействували за себе си нещо повече, говори руският генерал Липранди, ако да не би било вмешателството на Милоша, на което се те довериха така сляпо. Милош е гледал да угоди повече на султана, нежели на българите. Същото това – продължава Ботев - ние виждаме и в Нишкото въстание, към което в онова време се присъединиха въстаниците от Видинския пашалък, от Шар Кьой (Пирот) и от Враня. „Когато въстанието стана страшно, говори пак генерал Липранди, Мустафа паша Нишки се обърне с най-убедителна просба към Милоша да уговори българите за негова полза. Милош веднага събра сенат и, макар мнозина да искат да кажат, че е покровителствувал това въстание, сръбското правителство реши да пази пълно невмешателство. Милош обнародва един указ, чрез който запретяваше всяко намисане в работите на българите и, за да прекъсне всяко сношение с въстанието, огради границите си с войска“. В това време свирепите турски войски изгориха, повече от 150 български села и произведоха такива страшни и отвратителни зверства, каквито не се срещат даже и в най-черните страници на нашата история. И всичко това е произлязло от благодарност към светата кръв на нашите „бекяри“ (така сърбите наричаха българите, които им помагаха при техните въстания), която те така юнашки проляха за свободата на Сърбия!“

Не можем да знаем, до къде би отишло възмущението на Хр. Ботев, ако той бе знаял, защо е било потушено още в самото му начало въстанието, което бе избухнало точно десет години след Нишкото във Видинско. Според свидетелствата на Π. П. Карапетров (виж неговата статия: „Сръбско-българските отношения на дело“ в „Сборник от статии“, Средец, 1898, стр. 289–291) главните кметове от Видинска, Ломска и Белоградчишка околии написали едно общо писмо до тогавашния сръбски княз Александър Карагьоргевич, в което го молели да им помогне по един или друг начин. На това княз Александър отговорил, че е готов да им помогне с барут и пушки, ако въстане цялото население. А в същото време писмото на кметовете той предал на турцитe, явно с цел да покаже своите верноподани чувства към султана (комуто по това време Сърбия беше васална), за да изкопчи от него някоя и друга облага. Не иска и дума, че турците, предизвестени от сръбското правителство, потушили въстанието още в зародиша му.

Не се изминали и десет години от това събитие, и сърбите решили отново да използуват доверчивостта, кръвта и силите на българите, но в случая не на населението от вътрешността, а на емигрантите. Към 1861 год. в Белград е имало много славяни емигранти от Австрия и Турция, между тях и много българи. Тъкмо тях сръбското правителство намислило да използува като въоръжена сила в бъдещия си конфликт с Турция, за който се правели големи приготовления. За ускоряването на развръзката сърбите повдигнали въпроса за изпразването на сръбските крепости от турските гарнизони, които все още стояли в Белград и други някои градове. Същевременно Георги Раковски бил убеден от сръбското правителство, че ако българите въстанат, биха могли да разчитат на сигурна подкрепа от Сърбия. Едновременно с това го натоварили да се занимае с основаването на български легион в Белград, съставен от българските емигранти из Турция.

За успешния край на работата по съставяне на българския легион са били разпратени от Раковски писма до доверени хора вътре и вън от България. Делото по създаването на легията е било отвсякъде прието радушно и в Белград започнали да се стичат доброволци от всякъде. Записали се охотно и мнозина интелигентни хора, например Васил Друмев, по-късно търновски митрополит, Ив. Касабов, д-р Павлович, Васил Левски, Стефан Караджата, Ильо Войвода и мнозина други. Легията по тоя начин успявала, подпомагана чрез Раковски и насърчавана от сръбското правителство. Видни богати български търговци и родолюбци помагали и парично; княз Богориди и други, богати търговци от Виена и Букурещ. Уверен в искреността на официална Сърбия, Раковски употребил труд да се състави въстанически комитет в Търново. Такъв комитет бил съставен под председателството на Христаки хаджи Николов, който е ходил и в Белград; Раковски го представил на тогавашния сръбски министър на външните работи, който съветвал да не се вдига въстание, докато не съобщи за това сръбското правителство. Раковски се възхищавал от добрия вървеж на организирането на легията, а политическите отношения между сръбското княжество и Турция го убеждавали, че конфликтът между тях е близък. Редица събития ускорили този толкова нетърпеливо очакван конфликт. През пролетта на 1862 г. в Херцеговина избухнали вълнения. Турските репресалии дали повод но Сърбия да усили обучението и въоръжението на народното опълчение, а последното принудило Турция да усили пограничната си стража на сръбската граница и да разположи голяма армия по Дунавския бряг от Тимок до Дрина. В това време една сръбска чета преминала в Турция, а после една арнаутска влязла в Сърбия, но била разбита и пръсната от сърбите. От тоя момент започнала и дипломатическа борба между Цариград и Белград, докато едно улично сблъскване в последния по незначителен повод довело до бомбардирането на този град на 4 юний 1862 г. от турския гарнизон, който се е намирал в цитаделата. В борбите по белградските улици най-живо участие е взела и българската легия. Тези борби, в които легионерите играели ролята на първостепенни стрелци, легията е получила своето бойно кръщение. В него се отличил Илю войвода от Малешево (Македония) и мнозина други. Легионът е дал много убити и ранени.

Всички били уверени, че кървавата разправия в Белград ще поведе до война с Турция. Сръбското правителство обаче е сметнало, че за него ще бъде по-изгодно, като използува ефекта от действията на легията, да се споразумее по мирен път с Турция. И за да покаже своята искреност към нея, издава готвеното въстание в Търновско, поради което тук много младежи, главно учители и свещеници, бил арестувани и отведени на заточение в Мала Азия. А пък самите сърби заповядали на Раковски да разпусне легионерите, на които било забранено да преминат в Турция, както те желаели. Изобщо краят на легията е бил твърде печален: с излъгани надежди, легионерите се пръснали и повечето избягали в Румъния. (За легията виж у Д-р И. Касабов, Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи, София, 1905 г., стр. 21 и сл.; за потушението на 1862 г. Търновско въстание, виж в цитираната книга на П. Карапетров, стр. 291–292).

Това непочтено отнасяне на сърбите към Българската легия, която им послужила за чисто сръбски цели, е предизвикало възмущение у много съвременници. Известният български деятел от възраждането и съставител на единствения до днес български речник, Найден Геров, в едно писмо от 8 октомврий 1862 год., веднага след разтурянето на легията, ето какво пише:

„Да поговорим сега за сръбските работи. За движението, което белградските събития произведоха в тукашното население, премълчавам, защото това вече премина, а впечатлението, което произведе неочакваният от никого изход, съвсем не е в полза на сърбите. Тук се убедиха, че у тях има само едно себелюбие и че за нищо повече не са способни. Указа се, че те са се надявали при спречкването им с турците българите да въстанат и ангажират турските сили, така че против сърбите да останат крепостните гарнизони и немногото турци намиращи се в Сърбия, с които, впрочем, не е било трудно да се справят, а след това да се възползуват от обстоятелствата, за да се провъзгласят за освободители на южните славяни и по този повод да си присвоят правото за господство над тях. Но те се излъгаха в сметките си. Ако те, които се приготовляваха толкова години, с войска и всички необходими средства, не се надяваха да издържат на турските сили, то българите, без всякакви средства, още повече е трябвало да се боят, че ще бъдат надвити и не им оставало друго, освен да се надяват, че сърбите ще преминат границата, за да се присъединят към тях. Тази внимателност на българите, поведението на българската легия, образувана по този случай в Белград, и разсъдливостта на неговия началник, известния капитан Илия, внушили у сърбите страха, да не би българите да се укажат годни да заемат това място между южните славяни, към което се домогват сърбите и за което се считат призвани. Причината да се разпространи такова мнение за сърбите между българите е неразположението, което сръбското правителство започнало да проявява спрямо Българската легия и пречките, които прави за връщането на Ильо войвода в България. Ти знаеш моето мнение за сърбите. Мене всякога ми се е струвало, че те са само улични контета и нищо повече. Сега се указа, че съм имал право да се съмнявам в тяхната войнственост и в искреността на техните отношения към съседните им съплеменници“. (Виж това писмо в книгата „Из архивата на Найден Геров“, кн. II, стр. 352, издание на Бълг. Акад. на науките).

Не по-малко е бил разочарован от сърбите и създателят на легията Георги Раковски, който, след като и на следната 1863 год. отново се опитва да се постигне споразумение между балканските държави и не успява, намислил да напише едно съчинение върху „Политическите отношения на сръбското княжество с България в днешните времена“. Раковски не е могъл да го довърши, но от плана, който предварително си е съставил, и от предговора се вижда, какво е щял да пише за сърбите този водач на българското революционно движение през 1858–1867 г. Мислел е да пише за „неправедното и неестествено разпространение към България и за похитените окръзи (подразбират се Неготински, Княжевацки и Зайчарски) и за честите възбунтувания и предателства с позната цел“. А пък в предговора Раковски казва, че ако и да се канел отдавна да пише на тази тема, той се въздържал, защото щял много да разсърди сърбите, като пише за „неискрения ход на политиката на княжеството им към българите, а все се надявал, че сърбите ще се поправят“. „Но излъгани в нашата надежда, пише Раковски, принудени сме днес, като верни чада на народа си, да извадим на бял свят тая неприятелска постъпка и да обърнем вниманието на всичките верни синове на отечеството си върху този най-важен за нас предмет“. Раковски добре е прозирал тенденцията на сърбите и затова след като пише, че политиците им се стремят към създаване на едно велико Душаново царство, продължава: „Интелигенцията им се впусна още по-далеко; тя почна да пише някакви си исторически отломки и да съставя някакви си драми от старите времена, с явни укорения и презрения против българите, което почна да възбужда в необразованите още сърби една народна мерзост. Българското народно име почна да се взема с една отвратеност и някаква си отмъстителна помисъл. Интелигенцията увлече и неопитното правителство да обърне внимание за разпространяване на границите не по правия и естествения си ход към Босна и Херцеговина, гдето живее негов чист сръбски елемент, но към Видин и София, сърцето на България! Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Българска Морава до Тимок, които още отчасти говорят чист български език, а отчасти смесен със сръбски, доказват явно нашите думи и то е живо доказателство за хода на несправедливата към нас сръбска политика“. (Виж този предговор към проектирано съчинение в „Съчинения на Г. С. Раковски“, под редакцията на М. Арнаудов, София, 1922 г., стр. 674–680; напечатано е и в статията на Ив. Шишманов, Раковски като политик, в Сборник на академия на науките, кн. IX, стр. 28–31)

Българите скоро забравили незавидната съдба на легията от 1862 г., та на 1867 г. пак се подали на сръбските хитрувания. По силата на едно съглашение между княз Михаил, от една страна, и Раковски и Каравелов, от друга, била образувана отново българска легия, с около 800-900 души, която е трябвало да навлезе в Турция веднага, щом сърбите обявят война по повод на някакви сръбски пасища, заети от турците. Но сърбите, след като направили една успешна демонстрация с легията, успели да уредят въпроса по дипломатически ред. Легията им станала излишна и те я разтурили, като немилостиво прогонили легионерите през септемврий същата година. Изгонени били даже и българчетата, които се учили в белградските училища, изгонен бил и самият Г. Раковски. А на следната 1868 г. бил принуден да избяга и Л. Каравелов.

Защо княз Михаил се е отнесъл така към българските емигранти в Белград, които очаквали в този град началото на освобождение на своя народ? Отговорът на този въпрос е договора, сключен между Сърбия и Румъния в началото на 1868 г. Тайният член 8 на този договор гласи, че „ако провидението благослови усилията на тези две държави и остави на тяхно разположение териториите, които са под турска власт, двете договорящи страни ще си ги поделят така:

Ще бъдат придадени и съединени завинаги с Румъния островите, образуващи Дунавската делта и Източна България между Русе и Варна, от една страна, и Черно море от друга.

Ще бъдат придадени и съединени за винаги със Сърбия Стара. Сърбия, Босна, Херцеговина и България с изключение на тази нейна част, която ще се даде на Румъния“. (Toзи договор бе напечатан за първи път от Ed. Engelhardt в статията „La confederation Balkanique“ в Revue d’histoire diplomatique, Paris 1892, VI, 1, стр, 36–39. Изцяло е даден и в книгата на Цв. Стоянов, Федеративната идея в българо-сръбските отношения през XIX в., София, 1919, стр. 73–76)

Като се има на ум, че този договор за поделянето на България между Сърбия и Румъния е бил сключен тайно само няколко месеца след постигането на известното споразумение между българските емигранти и сръбското правителство за създаването на една „Сърбо-българия“ на федеративни начала, става явно, колко подло е постъпило сръбското правителство.

Не се изминаха и десет години след тази постъпка и сърбите отново потърсиха помощта на българите. При избухването на Сръбско-турската война от 1876 г. по повод на въстанието в Херцеговина, хиляди българи емигранти се стекоха в Сърбия, гдето се образува един голям български отряд. В неуспешната за сърбите война най-голям отпор на турците бе даден от българските доброволци които геройски защищаваха своята позиция при Градетин близо до гр. Алексинец. В боя при това място те дадох, много жертви, но спасиха Сърбия от разгром. Те спряха турците и дадоха възможност Сърбия да сключи един: благоприятен за нея договор, по който се възстановяваше status quo ante bellum. И този път сръбското правителство остана вярно на традицията: изгони доброволците така, както по-рано на два пъти бяха изгонвани легионерите.

Станалото през същата тази 1876 г. въстание в Българи: бе последвано с големи жестокости, които показаха, че сега вече е близък един решителен конфликт между Турция и Русия, която по това време отново бе заела старото си положение на покровителка на християнските народи на Балканския полуостров, положение, което временно бе загубил след Кримската война от 1853-1856 г., но което си възвърна след Френско-пруската война (1870-1871 г.). Сръбското правителство предугади наближаващите събития и реши да ги използува колкото може по-рационално. В Петроград бил изпратен за тази цел Јован Мариновиh, комуто били дадени особени пълномощия да преговаря с руското правителство за условията, при които Сърбия би могла да вземе участие в предполаганата в близко бъдеще руско-турската война. Между упътванията, които са били изпратени от сръбското правителство на Маринович на 16 ноемврий на важно място било и това, да разбере, в кои предели може да се надява Сърбия на териториално разширение. На това Маринович отговорил, че се съмнява, да могат сръбските претенции да бъдат удовлетворени. А по-късно съобщил, че Сърбия ще бъде възнаградена териториално съобразно с помощта, която ще укаже през време на войната. А пък вторият пратеник в Петроград, полковник Катаржиу, се върнал в Белград с две писма: едно от цар Александър II, а другото от граф Игнатиев, който по отношение на териториалните претенции на Сърбия пишел, че тя трябва да се надява на разширение само към същинска Стара Сърбия, но не и в Босна, върху която Австрия отдавна предявява претенции. Граф Игнатиев не е позволявал на сърбите даже да мислят за Моравско. А и по-сетне бяха потребни усилията на няколко от най-добрите сръбски дипломати за да го убедят да бъде отстъпен на сърбите поне Ниш. Защото и той, както всички други, знаеше, че в Моравско живеят българи. Така свидетелствуват всички, които са имали случай да минат през тези земи. Днешните сърби отричат техните свидетелства, казвайки, че тези чужденци, като не са познавали сръбски и български език, не са могли да заключават правилно, а са се влияели, когато са съдили за народността на населението, от това, което е било казано преди тях. Така, че било достатъчно един да каже, че населението в Моравско е българско, за да бъде това повторено от всички след него. Забележително е, обаче, че и сърбите, до преди 60 г., ако и да са познавали добре сръбски и да са могли да го различат от български, смятали са населението на тази област за българско. По-горе бе приведено вече писаното на 1841 г. от в. „Сръбски народни новини“. Интересно е, че и далматинецът Ф. Петанчич, който сигурно е могъл да различи сръбски от български и който е пътувал из Европейска Турция на 1502 г., когато още не е имало „българска“ пропаганда, пише, че в Ниш живеят турци и българи. За сърби не става и дума. (Виж пътописа му в Rad jugosiovenske akademije, knjiga 49, стр. 121). В етнографската карта на сърбина Д. Давидович от 1848 г. градовете Ниш, Враня и Скопие са поставени извън земите населявани от сърби. И тъй като е издадена на държавни разноски, следва да заключаваме, че така са мислили и сръбските управници.

Макар на 1876 г. сърбите сами да са предлагали да участвуват като съюзници на Русия в предстоящата война с Турция, когато войната на 12 април 1877 г. е била обявена, те отказали да се намесят. Поканени на няколко пъти те все отказвали, понеже не била отпусната на Сърбия обещаната парична помощ. Но, когато на 28 ноемврий русите превзеха Плевен и плениха цялата армия на Осман паша, сиреч, когато войната бе вече решена в полза на Русия, сърбите побързаха да се намесят, за да „подпомогнат“ русите. Без да се смущават от обстоятелството, че обещаната парична помощ все още не е напълно внесена, на 1 декемврий сърбите настъпват, без да срещнат съпротива, в Моравско. Без да се грижат да влезнат във връзка с руската армия, сърбите, след като завзели Моравско, се отправили за Косово, което било оставено без защита от турците. Така във времето, когато турската армия изцяло бе ангажирана с русите, сърбите, като мародери, завзеха оставени на произвола на съдбата земи. Не само ги завзеха, но в Моравско развиха и една дейност, която ще остане паметна. Първата работа на военната и административна власт в тези земи е била да ги представи за сръбски. В тази посока те развиха голяма дейност след подписването в Одрин на примирието и след като сърбите се убедиха от своите делегати при Главната квартира на руските войски и в Петроград, че е възможно Сърбия да не получи дори и Ниш. Сръбската власт захваща в началото на февруарий 1878 г. да събира подписи от българите в завзетите краища, че те са стари сърби, славят „слава“, свирят на гусла, че са стари потомци на Душана и желаят такива да останат. Сръбската военна власт забранила със заповед от 8 февруарий 1878 г. да се наричат жителите на Морава и на изток от нея българи. (За тази заповед виж статията на Алекса С. Јовановиh: Врања и њено Поморавље, в сп. „Дело“, кн. XX, 1898, стр. 53 - Цитирано у проф. А. Иширков, Западните краища на българската земя, София, 1915. стр. 89.). Сърбите почнали да преследват българските учители, попове и по-интелигентни хора. Не бил пощаден дори пиротският български владика Евстатий, който първо е бил заточен в Крагуевац, а после екстерниран в България. С насилие и измама били събрани от Пирот, Трън и Брезник до 16 000 подписа (за това виж в цитираната статия на С. Христов за Пиротско, стр. 288–304). Сърбите са мислели вероятно, че като представят тези три града за сръбски, от само себе си ще трябва да се заключи, че са сръбски и Ниш и Враня и Лесковец, та в тези три града подобни насилия над съвестта на гражданите били правени в по-малък размер. Сърбите, за да могат да привлекат към себе си българите от Пиротско, Трънско и Брезнишко, не събирали данъци нито свиквали войници, което е представлявало големи облаги за населението в сравнение с техните съотечественици в България, които още през време на руската окупация плащаха данъци и даваха войници.(Ср. ц. с., стр. CXXIII–CXXIV.)

Всичките тези мерки на сръбската власт са били взимани с цел, както се каза вече, тези земи да бъдат представени за сръбски, та сърбите да имат право да претендират за тях. Защото на Берлинския конгрес, който бе свикан, за да ревизира предварителния договор в Сан-Стефано, сърбите са искали: Северна Македония с градовете: Кичево, Скопие и Крива Паланка; Моравско с градовете: Трън, Пирот, Ниш; искали са и Белоградчик и Видин (за руско-сръбските отношения през 1877/1878 г. и за тези искания на сърбитe виж подробно у Јован Ристиh, Дипломатска историја, Србије, књ. II, 1898). С тези си искания сърбите открито са показали, че ако тe се намесиха в Руско-турската война едва на края, когато е могло да мине и без тях, то е било за да могат да откъснат нещо от българските земи. Разбира се, сърбите мъчно можеха да заблудят заседаващите в Берлин, че всички земи, които искат, са сръбски. И за това не им бидоха дадени. Все пак те успяха да изтръгнат след усилена дипломатическа борба и при пълната подкрепа на Австро-Унгария (на която крал Милан беше заложил просто цялата си държава), Моравско с градовете: Ниш, Пирот, Лесковец и Враня. За втори път, след 1833 год. сърбите заграбиха чисто български земи, с които се приближиха, допряха до Македония, към която са обърнати техните апетити от 1878 г. насетне.

Сърбия в 1878 год. не получи градовете Видин, Белоградчик и Трън, колкото и да настояваше за тях. Тя обаче не губеше надежда да си ги присвои друг път по един или друг повод. Такъв удобен повод на крал Милан се стори, че ще е Съединението на Княжеството България и автономната провинция Румелия.

На конференцията в Берлин, свикана за ревизиране на Сан-Стефанския договор, според който България се образуваше от почти всички български земи, освен дето на Сърбия бе придадено българското Поморавие, но и други български земи бяха откъснати от България. На Румъния се даде почти цяла Добруджа, а под турска власт бяха оставени Южна Тракия и цяла Македония. От Горна Тракия и Бургаско бе образувана една автономна област, наричана Източна Румелия, с широко местно самоуправление но под сюзеренитета на султана. Само от Мизия (без Добруджа) и от Югозападна Висока България бе образувано едно полунезависимо княжество България. Разбира се, че това раздвоение на Княжество България и автономна област Румелия не можеше да трае дълго. На 6 септемврий 1885 год. съединението им бе провъзгласено. Българското правителство, боейки се, че Турция ще реагира, струпа всички войски на южната граница. Тъкмо това дегарниране на другите български граници и по-специално на сръбско-българската граница, сърбите са сметнали, че трябва да бъде използувано, за да завземат земите, за които претендираха още на 1878 г. За да оправдаят постъпката си, те се основаваха на това, че се нарушавало политическото равновесие на Полуострова. Въпреки опитите на някои европейски сили да възпрат сърбите от една такава рискувана и вероломна постъпка, на 2 ноемврий крал Милан издаде манифест, с който обяви война на България, която в това време, както се каза, бе струпала повечето си войски на турската граница. Сръбската армия беше по-многобройна, по-добре въоръжена и с по-обучени офицери и всички са смятали, че тя лесно ще се справи с България. Но българската армия се е борила по-вдъхновено, защото почти не е имало българин, който да не е бил възмутен от сръбското вероломство. При Сливница, на 20 клм. западно от София, дето двете армии се сблъскаха, надви духът, надви младата българска армия, в която най-старшите началници с били капитани. Тази победа, и войната изобщо, не донесе за българите никакви материални облаги. Според сключения след войната мир бе възстановено status quo ante bellum. Обаче тя донесе на българите славата на храбреци и на народ, достоен за свобода. Напротив, за сърбите, и по-специално за крал Милан и сръбското правителство, тя донесе печалната слава на вероломци. Сръбският вестник „Застава“, издаван в Нови Сад (тогава в Унгария), в деня на обявяването на войната пише: „И тъй, война, война между най-близките братя! Сърцето се свива при мисълта за нея. Перото да би ни се счупило, за да не пишем за това нещастно събитие. Първият сръбски куршум ще разруши всички мечти за съществуването на идеята за съюза на Балканските народи“. Вестник „Slovenski Narod“ в Любляна по същото време пише: „Милан, който по лоши качества превъзхожда даже Цезара Боржия... води една политика пагубна за своя народ“. Най-възбудени са били срещу крал Милан и сръбското правителство хърватите. Цялата тяхна преса в Загреб заклеймила жестоко сърбите. Загребският вестник „Pozor“ пише: „Тая война на брата против брата е без съмнение най-безобразното дело в просветения XIX век, а прокламацията на крал Милан, с която е обявена войната, със своята комична надутост и фразьорство, отнема на това позорно дело и печалната възвишеност на трагедията.“ Загребският вестник „Sloboda“ наричал войната „измяна, варварство, зверство“. В Чехия всички симпатии били на страната на българите. В Прага народът направил възторжени овации на българските студенти, които тръгвали като доброволци. Съчувствени били към България и повечето полски и руски вестници. Така, руският в. „Новое Время“ от 4 ноемврий 1885 год. пише за сръбската постъпка, че „Каин да би станал от гроба не би намислил нещо по-позорно“. (Цитатите са според книгата на Симеон Радев, Строителите на съвременна България, София, 1911 год., кн. I. стр. 678-679).

И след този нещастен опит чрез удар в гърба да си присвоят земи за които отдавна мечтаеха, сърбите не престанаха да мислят за тях. Мисълта, че тe трябва да станат сръбски се насаждаше главно чрез училищата. Доста е да вземем който и да бил сръбски учебник по история или география, за да прочетем, че Видин, Трън и Кюстендил са чисто сръбски земи, заграбени временно от българите. Да на говорим за тези, които в писанията си провъзгласяваха всички шопи за сърби, поради което българската столица София би трябвало да бъде дадена на Сърбия. Че тази мисъл все още не е излязла из ума на сърбите, личи и от обстоятелството, че те поискаха тези земи и на 1919 год. при сключването на договорът в Ньой между България и победителите. И, както ще видим, отчасти успяха.

Все пак забелязва се, че от 1885 год. нататък сърбите позанемариха стремежите си върху териториите, които се владеят от България, като такива, които по-мъчно могат да бъдат придобити. В замяна на това те съсредоточиха усилията си върху Македония, която се владееше от Турция - „болният човек“ – чиято смърт се очакваше постоянно и за наследството на когото се изостриха много апетити. Понеже стремежът на Сърбия към Македония съществува и преди 1885 год., ще се върнем няколко десетилетия по-назад от датата, до която достигнахме за да обхванем всички перипетии на политическия напор на Сърбия към тази страна. Като оставим на страна българите, които винаги са смятали Македония за неразделна част от своята родина, всички други, които са имали възможност на самото място да се запознаят с нея, я смятат също тъй за българска земя, населението й за българско. Но и за техните свидетелствувания, както и засвидетелствувания и върху Моравско, сърбите имат готов отговор: „не са знаели да различават добре сръбски от български, та затова свидетелствуванието им няма значение“. Ето защо по-често трябва да се изтъква, че и всички сърби, а също и хървати, до средата на миналия век винаги са смятали населението на Македония за българско. Нека, за потвърждение на последното бъдат посочени и няколко примера:

Сръбският писател Доротей Рачанин в описанието на пътуването му до Йерусалим на 1704 год., казва, че близо до Враня и Ниш тече Българска Морава, и че минал през българския град Велес (виж в Гласник српског ученог друштва, кн. XXXI, стр. 299).

Само две години по-късно през Северна Македония минал дубровничанинът Марин Кабога, който между Куманово и Крива Паланка в с. Страцин констатирал, че живеят българи (виж в Споменик српске краљевске академије, кн 34, стр. 221–222).

На 1734 год. в с. Търг при Неготин до Дунав свещенодействувал поп Янко, който в списъците на Белградската митрополия фигурира като „българин, родом от Охрид“ (виж в Споменик, кн. 42, стр. 104 и 118).

Двадесет години по-късно в регистрите на монастирите във Фрушка Гора между Дунав и Сава са отбелязани няколко българки и българи из селища на цяла Македония (виж у Д. Руварац, Опис српских фрушкогорских манастира од 1753 године, печ. в Сремски Карловци, 1905, стр. 22, 98–99, 321–322).

В описанието на провинциите на Турската империя през 1771 год., съставено от сръбския патриарх Василий Бъркич, се казва, че в селата на Македония живеели предимно българи и по-малко турци. (Виж в Споменик, кн. X. стр. 47, 50 и 54).

Сръбският археолог Стефан Веркович, член на Сръбската академия на науките, на I860 год. издаде в Белград книгата „Народне песме македонских бугара“, в която се говори за българи в Южна Македония, а на 1889 год. издаде в Петроград книгата „Топографическо-этнографический очерк Македоний“. На стр. 43 Шар планина, северната граница на Македония, е посочена като граница и между българи и сърби.

Хърватският народен поет Л. Качич Миошич, като говори за събитията от XV век, споменава и за Янко войвода, българин от Дебър в Македония. (Виж в неговия „Razgovor ugodni“, издание в Zagreb, 1898, стр. 133).

Видният хърватски историк Франье Рачки, като пише на 1862 год. в Загребски католически лист, за ползата от една уния между римската църква и българския народ, отбелязва, че последният „се шири от Долни Дунав до Егейско море и от Черно море до Долна Морава и Черни Дрин“.

Още по-важно е, че докато доста често сърби говорят за българи в Македония, никой сърбин до средата на миналия век не пише за сърби в Македония. Но от шестдесетте години на същия век се подйе от една група около Милош Милойевич теорията, че всички славяни на Полуострова на запад от Места и Искър са сърби. Отначало тя не намираше подкрепа, докато не бе възприета от официалните среди, които се убедиха, че ще бъде много по- лесно с тая фалшива теория на ръка да бъде разширено сръбското княжество на юг за сметка на Турция, отколкото на север и запад, където Австро-Унгария изглеждаше несломима. По патриотични съображения теорията бе приета от почти цялата интелигенция, която успя да я наложи и на простия народ и то главно посредством училището, т.е. посредством учебниците.

В „Политическо землеописание за употребление српске младежи“ от Д. П. Тирола, напечатано на 1832 год. в Белград в Държавната печатница, на стр. 64 се казва, че в Македония живеят гърци, македоновласи и българи. За сърби не става нито дума.

В „Српска читанка за ниже гимназие и реалке“, кн. прва, от Стојан Новаковиh, издадена на 1870 год. в Белград от Държавната печатница и прегледана и одобрена от училищната комисия, на стр. 138 пише за българите, които населяват областите България и Македония. Това е, трябва да се отбележи, последният учебник, в който се казва истината по отношение на населението на Македония. Защото след тази година теорията на Милош Милойевич бе приета официално и постепенно наложена на цялата интелигенции. Наложена бе дори и на един така културен човек, какъвто е бил Ст. Новакович, който на 1870 год. в споменатата читанка казва истината, а след това се мъчи с изопачаване на историята да доказва тъкмо обратни неща. Преломът, който виждаме у Новаковича е характерен за цялата сръбска интелигенция от онова време. Той се извърши по заповед, но, за жалост, едвали със заповед ще може да се върне старото, естественото положение.

След като сръбските правителства подготвиха по този начин сръбския народ за готвеното заграбване на Македония (може-би за да не се случи това, което се случи с румъните те първоначално протестираха, че им се дава Добруджа, понеже не била румънска земя!), те счетоха за необходимо да започнат редом с дипломатическата подготовка на това заграбване и едно подготвяне на самото македонско българско население, като го убедят, че то е сръбско, но се е побългарило. Сръбската пропаганда започна да работи в Македония от начало много плахо. Първоначално се е гледало да се действува чрез тези, които са идвали или само минавали през Белград. Тям са били давани безплатно сръбски черковни и училищни книги и обещавани безплатни учители, ако пожелаят да им бъдат отворени сръбски училища. След присъединяването на Моравско през 1878 год. сръбската пропаганда в Македония се засиля много. Правят сe неспирни опити да се откриват училища, да се заемат черкви, а към 1900 год. започват да организират и нелегални групи, за тероризиране на населението в някои по-северни околии, където населението здраво се е опирало на напъните на легалната пропаганда. А когато към същото това време закрепна Вътрешната македонска революционна организация, тя в своята дейност бе спъвана в северно-македонските околии не толкова от бдителността на турската власт, колкото от дейността на тези нелегални сръбски чети, субсидирани и изпращани от Сърбия, а покровителствувани от турската власт (за борбата между ВΜРО и населението, от една страна, и легалните и нелегални агенти на сръбската пропаганда, от друга страна, виж в книгата на Ст. Аврамов: Революционни борби в Азот (Велешко) и Поречието, книга X от „Материали за историята на Македонското освободително движение“, София, 1929 год.). Сърбия винаги е била против автономията на Македония, тъй като е знаела, че по този начин тя ще се изплъзне безвъзвратно из ръцете й. И тъй като ВΜРО се бореше преди Балканската война, пък се бори и сега. тъкмо за създаването, ако не на една напълно независима, то поне на една автономна Македония, сърбите не можеха още при създаването на организацията на 1893 год. да не погледнат с лошо око на нея. Tе я представяха пред външния свят като създание на „българската пропаганда“, уж субсидирана от свободната българска държава. Впоследствие, както се каза, сърбитe започнаха да работят, подобно на гърцитe против организацията и в самата Македония. Дейността на техните банди се засили особено след неуспешния ход на Илинденското въстание в 1903 год., което докара едно разслабване на организацията за известно време. Засилиха тe дейността си, надявайки се, че ще намерят населението след неуспexa деморализирано и отчаяно. Върху външния неуспех на едно всенародно движение сръбската легална и нелегална пропаганда се опита да изгради своето денационализаторско дело. Успехът й бе слаб и недостатъчен, за да оправдае големите материални средства, пръснати безогледно.

Против създаването на една автономна Македония Сърбия водеше упорита борба. Тя не искаше да става дума за автономия и при много често подхващаните преговори за сръбско-български съюз. И благодарение на единството в нейната външна политика, тя успя в договора за приятелство и съюз, сключен между нея и България в 1912 год., да омаловажи принципа за даване автономия на Македония и да прокара своята стара мисъл за разделяне на Македония. В член втори на тайното приложение на тоя договор е казано, че „що се отнася до територията между Шар планина и Родопите, Бяло море и Охридското езеро ако двете страни се уверят, че организирането на тая територия с особена автономна област е невъзможно, поради общитe интереси на българската и сръбска народност, или по други външни и вътрешни причини“ (а такива причини не беше мъчно да се намерят), с тая територия ще се постъпи като Сърбия ще претендира само за Кумановско, Скопско, Полог и Стружко с Дебърско, за които земи руският император е трябвало да реши, кому да принадлежат, а всичко друго се оставя на България. (Виж договора и картата на тази спорна зона в Enquete dans les Balkans издадена от Dotation Carnegie). При наличността на този договор на 5 октомврий започна войната между балканските държави, от една страна, и Турция, от друга. Срещу България Турция хвърли своите най-големи сили, но тe бяxa преодолени. Сърбия и Гърция, срещу които действуваха значително по-малки сили, също бързо се справиха с тях и скоро заеха значителни части от Македония. Специално Сърбия бе заела много по-пространни земи отколкото се предвиждаше да получи според цитирания вече член втори на тайния договор. Може би и по-рано подписвайки договора, сърбите да не са имали намерение да го изпълнят. Но от момента, когато те стават господари на много по-значителна част от Македония от тази, за която те по договора можеха да се надяват, тe открито започнаха да заявяват, че искат той да бъде ревизиран в тяхна полза за сметка на България. И, смятайки, че последната едва-ли така лесно ще се съгласи за едно подобно прекрояване, Сърбия прибягва до средства, които никой не би повярвал, че може да бъдат употребени от дипломацията на един боже културен европейски народ. След падането на крепостта Янина и особено след падането на Одрин през месец март, Турция се убеди, че е победена и се съгласи да води мирни преговори, които ставаха през месец април в Лондон и завършиха на 17 април с Лондонския договор за мир между Турция, от една страна, и балканските съюзници, от друга. Според него всички европейски турски владения на запад от линията Енос (на Бяло море) и Мидия (на Черно море) се отстъпваха на съюзниците, които трябваше да си ги поделят. Ако между България и Гърция не е имало договор, който да предвижда, кой какво ще вземе, такъв договор, както видяхме, между България и Сърбия имаше. Но последния Сърбия не е имала намерение да го изпълни, та още когато българските войски на Тракийския фронт защищаваха България и съюзниците й от турците, сърбите започнаха да се укрепяват на заетите от тях позиции дълбоко в определените за България зони. Същевременно тe влизат в тясна връзка с гърците, с които се споразумяват за задружно действие срещу българите. Сърби и гърци отиват до там в заговора им срещу България, която изнесе на плещите си Балканската война, щото при мирните преговори в Лондон техните делегати предложили на турците една обща акция против България. (За това виж в книгата на А. Тошев: Балканските войни, том II, София, 1931 година, стр. 227). Турцитe, желаейки да останат с развързани ръце, докато видят как ще се развият събитията, отказват. Но преговорите между сърби и гърци продължават и завършват с един таен договор от 19 май 1913 г., насочен единствено против България, която, доверчива, все се надява, че всичко ще се уреди полюбовно. В този договор се подчертава, че двете подписали го страни ще си указват взаимна поддръжка, за да запазят за себе си всички окупирани от войскитe им земи и че „смятат, че е от жизнен интерес за техните кралства, щото никоя друга държава да не се вмъкне между съответните техни владения на запад от река Вардар. (Този договор е даден като приложение към цитираната книга на г. А. Тошев). Макар името на тая „друга държава“ да не е казано, разбира се, че тя е България, която, според съюзния сръбско-български договор от 1912 г., достига далеко на запад от Вардар до Охридското езеро. Нарушила веднъж договора, Сърбия не се спира до тук. Едновременно със сключването на съюза с Гърция тя успява да склони Румъния, последната при нужда да нападне България в тил. Самите сърби открито започват да се окопават на заетите позиции и да преследват българщината в тази част на Македония, която бяха заели. Това преследване започнало, още с идването на сърбите, които били приети като освободители, но от които мнозина си изпатили. Когато човек чете публикуваните от г. проф. Л. Милетич „документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912–1913 г.; (София, 1929, френско издание от 1930 г.) и изнесените в цитираната Enquete dans les Balkans (стр. 34–37) факти, вижда ясно призрака на Междусъюзническата война, която формално бе обявена на 16 юний 1913 г. от българите (поради което мнозина ги винят във вероломство), но която война дълго бе подготвяна пак според цитираната Enquete dans les Balkans, от сърби и гърци. България, по-точно един български военноначалник обяви войната, която бе добре дошла за сърби и гърци, защото те бяха спечелили за себе си активната подкрепа на Румъния, а мълком се бяха споразумели и с доскорошния си неприятел, Турция. И затова, когато след два дена, на 18 юний 1913 г., по заповед на българското правителство, военните действия бяха спрени и при сърбите изпратени парламентьори за примирие, последните, въпреки всички международни правила, бяха избити (виж затова в цитираната Enquete dans les Balkans), а примирието по този начин грубо бе отхвърлено. България, нападната от четири неприятели, след едномесечна борба капитулира и в Букурещ още същата година трябваше да подпише един договор който разбиваше най-съкровените народни идеали. Най-страшното бе, че Македония, която редом с Тракия бе причината за Балканските войни, вместо съгласно с договора от 1912 г. да получи автономия или да бъде придадена към България, тая Македония биде разкъсана на три неравни части, от които най-малката се даде на България, а другите две по-големи на Сърбия (27 х. кв. клм.) и на Гърция (32 х. кв. клм.). За трети път Сърбия заграби с измама чисто български земи, каквито са несъмнено Скопско (в което се издигна първият глас против гръцкото духовно иго), Щип, Велес, Прилеп, крепости на българщината, Охрид, столица на българското царство за известно време, Битоля, Ресен, Тиквеш, Радовиш, Малешево и други земи.

В началото на Европейската война, когато Антантата имаше слаби изгледи за успех, Франция и Англия са настоявали пред Сърбия да отстъпи тези новозавоювани български земи на България, та тази последната да се намеси във войната в полза на Съглашението. Сърбия не отстъпи, и България, за да придобие тези земи, встъпи във Световната война на противната страна. Временно България окупира всички български земи заети от сърбите, но нещастният за Четворния съюз край на Световната война върна отново същите тези земи в ръцете на сърбите, които с помощта на Франция се явиха победители. Като такива при сключването на мирния договор в Ньой те не се задоволиха само със задържането на заграбените до тогава български земи и с налагането на тежки репарации, но посегнаха още един, четвърти път, към самото тяло на България, този път оправдавайки се не само с това, че тези земи са уж населени със сърби, а и с това, че им били потребни по стратегически съображения. В Кулско отнеха землищата на няколко села. защото от там се заплашвала сигурността на Зайчар. Отнеха градовете Цариброд и Босилеград. защото от първия се заплашвал Пирот, а от втория – Враня и линията Белград–Солун. Отнета бe и Струмица с хубавото й поле, защото на 1915 г. от там дошла голямата чета, която нападна с. Валандово и заплаши споменатата вече линия.

И тъй на четири пъти, два пъти с чужда помощ и два пъти с измама, Сърбия заграби чисто български земи, признавани за такива от самата нея. Заграби ги, след като на няколко пъти българите проливаха кръвта си за нея подпомагайки я в борбата й с Турция.

През всички времена при всички сръбско-български отношения като червена нишка изпъква нелоялното поведение на Сърбия към България, поведение, твърде често отиваще до измяна.

Публ. в Д. Яранов, Страници из историята на сръбско-българските взаимни отношения. София, 1934, 30 с.