Един от най-ефективните начини за външнополитическата пропаганда на ВМРО са мемоарите, обръщенията и петициите до Обществото на народите, до министър-председателите на Великите сили и до световната общественост. Още от най-ранния си период Вътрешната организация е в тесни връзки и с българските правителства, а нейните мемоари и обръщения към външния свят първо са изпращани до българските правителства. Екземпляри от тях са запазени в архива на Министерство на външните работи, в архивите на българските посолства и консулства, както и в архива на българския дворец. И това не е случайност, тъй като Вътрешната организация е българска революционна организация, а нейните ръководители и членската й маса са българи по произход. Не рядко може да се забележи и синхрон в действията на ВМОРО и българските правителства. 

Трябва да се отбележи и факта, че езикът на който са написани тези документи на ВМРО е българският, т.е. езикът на народа ни в Македония и на неговата революционна организация и на френски език, който е езикът на международната дипломация.

Идеята да съберем на едно място всички мемоари и обръщения на Вътрешната организация, все още е в подготвителен период, поради огромното количество на тази безспорна за българския характер на революционната организация документация. Нашите читатели досега са имали възможност да се запознаят с повечето от тези документи, но може би най-непозната е акцията на тримата представители на българското население в Македония пред Обществото на народите. Това са Димитър Шалев, адвокат и бивш кмет на Скопие, Димитър Илиев, съдия и адвокат във Велес и Григор Анастасов, бивш депутат в Белградската Скупщина.

Димитър Шалев

 

Силата на този мемоар-петиция е в това, че тя е подадена не директно от името на ВМРО, а от името на българите във Вардарска Македония, където до заминаването си за Женева и тримата живеят и работят в рамките на Югославия. Но за никой тогава не е тайна, че това е поредната външнополитическа акция на ВМРО.

Своята петиция те адресират до сър Ерик Дрюмонд, който е главен секретар на Обществото на народите. Запазена и публикувана е значителната по обем кореспонденция между тримата български представители и ръководителят на ВМРО и член на Централния й комитет Иван Михайлов.

Григор Анастасов

 

Първата петиция на тримата е подадена на 14 януари 1930 г., но върху нея е отбелязано, че тя е писана в Скопие през декември 1929 г. Тя е последвана от още редица техни обръщения към ОН. Тримата дейци влизат в тесни връзки и с представителите на други национални движения и имат амбициите да участват в създаването на международна организация на потиснатите народи. От тази им дейност също е запазена богата по обем документация. Д. Шалев и Гр. Анастасов до края на акция стоят на позициите на ВМРО, докато Д. Илиев напуска Женева и се връща в Югославия. Югославските вестници и преди всичко в. „Време“ публикуват обширни интервюта и изявления с него. Независимо от неговото отстъпление, акцията на тримата е един светъл лъч в българската пропаганда пред цивилизования свят.

Тяхното дело ще бъде последвано от още редица българи от поробена Македония, каквито са случаите с Гена Велева, д-р Асен Татарчев и неговата съпруга, инж. Иван Петров и съпругата му Жермен Петрова и редица други.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с пълния текст на първата петиция на Д. Шалев, Д. Илиев и Гр. Атанасов, както и с материали от нелегалния печатен орган на ВМРО вестник „Свобода или смърт. Революционен лист“. Предлагам ви и три статии от протогеровисткия вестник, който носи същото име „Свобода или смърт. Революционен лист“, в които се цели да се дискредитира акцията на тримата представители, тъй като зад нея стои Иван-Михайловата ВМРО. Тук съм включил и едно малко известно интервю на Иван Михайлов, свързано с акцията пред Обществото на народите.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

№ 1 ПЕТИЦИЯТА НА БОРЧЕСКА МАКЕДОНИЯ ПРЕД ОН

ЖЕНЕВА, 1 ФЕВРУАРИ 1930 Г.

 

Скопие, декемврии 1929 г.

До Негово Превъзходителство сър Ерик Дръмомд, главен секретар на ОН в Женева.

По силата на чл. 2 от договора, подписан в Сен Жермен на 10 септемврий 1919 г. между главните съюзни сили и Кралство Сърбия, Хърватско и Словения, покровителсвото на малцинствата, които живеят в кралството, е под гаранцията на ОН. Подписвайки тоя договор, кралството пое, съобразно с тоя договор, задължението да даде права на всички малцинства включени в границите му след 1 януарий 1913 г.

По силата на всичко това, тия права и тая протекция са признати също за българското население в Югославия присъединено към нея след споменатата дата. Основавайки се на тоя договор, населението се обръща към ОН с молба, то да изпълни и приложи договора за покровителство на малцинствата в дадения случай за българското малцинство в Югославия, дето то съставя компактна маса всред населението, което живее Македония.

Десет години гинаха от сключването на договора за мир. Въпреки това. Сенжерменския договор за покровителство на малцинствата си остана мъртва буква. Нещо повече: българските малцинства в Югославия са не само лишени от предвидените права в тоя договор, но са и подложени на една системна денационализация и насилствена асимилация, лишени са от политически права и са превърнати на икономически роби и обречени на мизерия.

Противно на съществуващите договори, югославянското правителство унищожи всички наши културни институти - национални, образователни и политически - затваряйки 641 български училища с 37 000 ученици, прогони 1013 български учители, конфискува и превърна в сръбски черкви 761 български черкви, изпъди шестима владици, прогони и унищожи 833 български свещеници, унищожи всички български библиотеки и читалища, в които ние се учехме на майчиния си български език, забрани български вестници и списания в Македония. С една реч, югославянското правителство разруши в Македония всичко, което може да служи за национално, културно и социално развитие на македонските българи.

В преследването на своята политика за унищожаване на българщината в Македония югославянското правителство прибягва дори към мерки, които навсякъде се считат като пълно отрицание на съвременната цивилизация и елементарните понятия на свобода:

а. Въпреки чл. 7 от Сержерменския договор, то ни забрани да си служим по улиците с нашия майчин български език, както в частните отношения, в търговията, в събранията и пр., без да може да става дума за употребяването на българския език в публикации и в печат. Употребяването на нашия български език в държавните, общинските и др. учреждения е напълно забранено:

b. Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено и ние сме заставени да ги кръщаваме по един списък, изработен от сръбските църковни власти специално за Македония;

с. Четенето на български книги и български вестници е забранено под страх на най-тежко наказание и ние никога нямаме възможност да прочетем нито един ред на нашия майчин език. Четирима младежи бяха осъдени в Кавадарци, защото у тях е била намерена една българска книга;

d. Пението на български народни песни се счита за престъпление.

В Тетово много граждани, начело с един свещеник, бяха осъдени, защото са пели на едно празненство български песни;

е. Югославянските власти ни забраниха да празнуваме нашите национални и обичайни праздници, налагайки ни вместо тях сръбската „слава“;

f. За да улеснят асимилацията, властите насилствено заставят да се женят млади момичета и жени от Македония за сръбски жандарми доверени там, и всички протести против това насилие досега са били без резултат,

g. На македонската интелигенция се отказват всички общински и държавни служби. Техните заявления се оставят без последствие и самите те се пропъждат от кралството, както беше случая с г-жа д-р Пиперкова от Скопие, д-р Наумов от Охрид, д-р Ципушев от Велес, или се интернират както е случая с инж. Караджов и д-р Тошанов от Щип, или се убиват, какъвто беше недавна случая с Благой Монев от Щип, Рампо Попов от Прилеп и пр. - без да говорим за многобройните убийства, които станаха по-рано.

Ваше превъзходителство,

Българското население в Македония има дълбока вяpa към великата мисия на ОН и иска да вярва, че то бди над точното прилагане на между народните договори. Затова, имайки съзнание за правата, които му са гарантирани като малцинство от Сенжерменския договор и въпреки големите страдания поради насилствената асимилация на югославянското правителство, българското население в Македония, организирано в своите национални организации, реши да ни изпрати в Женева в качеството на негови законни представители, за да отправим до ОН тая петиция и да искаме неговата протекция в качеството ни на национално малцинство в Югославия - нещо, от което до сега ние не сме ползували, вследствие познатото поведение на югославянското правителство.

Ние, долуподписаните югославянски поданици, родени и живущи в Македония сме заемали разни обществени и политически служби и сме участвували в политическия живот па нашата страна, в качеството си на представители на българското национално малцинство в Югославия, приехме деликатната и патриотическа мисия да отправим до ОН тая петиция, убедени, че с тоя акт ние изпълняваме един дълг към нашия собствен народ и цивилизованото човечество, защото ние вярваме, че подпомагаме за да се отстранят по миролюбив път угрози за мира,

Излагайки всичко това, ние се ползуваме да обърнем вниманието на ОН върху опасностите, които заплашват самото съществуване на българското население в Югославия.

Ние заявяваме в същото време, че всички тия и други изложени досега факти в петициите представени било от емигрантската организация на македонците, било от други организации, като Балканския комитет в Лондон, французката Лига за правата на човека, или Американската лига, напълно отговарят на действителността и на желанията на българското население в Югославия.

За да се отстрани тежкото и непоносимо положение, в което се намира българското малцинство в Югославия, положение, което създава всички условия за нежелателни събития, ние вярваме, че е необходимо и целесъобразно да се вземат следните мерки:

1. Да се признае националността на македонското население и строго да се съблюдава под контрола на Обществото на народите договора за покровителството на малцинствата.

2. Да се позволи завръщането в Македония на нашите емигрирали братя.

3. Да се амнистират всички политически затворници, осъдени от сръбските съдилища само затова, защото те са искали права и свободи, гарантирани от договора за покровителство на малцинствата.

4. Да се разреши отварянето на българските черкви и училища, издигнати с толкова жертви от самото население преди сръбското владичество в Македония.

5. За да се контролира изпълнението на поетите задължения от югославянското правителство по силата на договорите, да се изпрати в Македония една специална комисия, назначена от ОН, която да бди за изпълнението на тоя договор.

Ваше превъзходителство,

Македонското население, което ние имаме честта да представляваме, посрещна с радост новината за Вашето идване в югославянската столица. Това е доказателство за вярата, която, има това население към ОН и за голямата му мисия да въдвори една ера на пълна толерантност в отношенията между народите, толерантност необходима за мира. Ние сме убедени, че тая вяра на нашите братя ще бъде оправдана, като Ваше превъзходителство ще даде на тая петиция.

Димитър Шалев, адвокат и бивш кмет на гр. Скопие.

Димитър Илиев, съдия и адвокат в гр. Велес.

Публ. във в. „Революционен лист“, год. VI, бр. 110, 1 февруари 1930 г., с. 6-7.

 

№ 2 СТАТИЯ ВЪВ В. „РЕВОЛЮЦИОНЕН ЛИСТ“ „МАКЕДОНСКИЯТ МЕМОАР ОТ 31 ДЕКЕМВРИЙ 1929 Г. ДО ОН“

1 ФЕВРУАРИ 1930 Г.

 

Най-силното оръжие на сръбската шовинистическа клика, която днес управлява Югославия, в похода й срещу правдините на Македония е твърдението й, че Македония е сръбска страна („Южна Сърбия“), че македонското население е със сръбско съзнание, говори сръбски, желае да си остане в Сърбия и че, ако има македонско движение, то е създание на Българската екзархия и на българското правителство.

В учените среди тази сръбска пледоария не хваща място. Защото е очевидно невярна, абсурдна. Македонско движение имаше още преди да има Екзархия и Българско царство. Македонското движение беше важна част от общото движение на българите за освобождение. Начело на апостолите за общобългарското духовно възраждане и политическо обособяване стоят плеада светли имена на чисти македонци.

Но за по-новите поколения в Западна Европа, за общественото мнение в страните на победителите, сръбската пропаганда бе намерила известна подкрепа.

Към сръбската пропаганда се бе създало едно по-добро настроение, тъй като сърбите бяха във Великата война на страната на победителите. На второ място, сръбската кауза в Македония е част от максимата за неприкосновеност и святост на мирните договори. Еднаж решено, да бъде Македония в Сърбия, защо да не приемат, че наистина този източен македонски народ е сръбски народ?! В тоя дух на изкуствено себезаслепение и политическо помрачение, дори един тъй просветен мъж като проф. Масарик, президент на Чехословашко, бе казал, че не могло за 500 000 македонци да се поставя на риск световния мир. За тия си думи, разбира се, скоро сам проф. Масарик се разкая. Защото правдата и истината не зависят от мнозинството или малцинството. Исус Христос бе сам с плеадата си ученици и гъстото мнозинство бе против него, но истината и правдата бе на страната на малцинството, тя възтържествува и завладя света.

В конференциите сърбите се явяват винаги в съюз с другарите си от Малкото съглашение - чехословаци и румъни и взаимно се поддържат. Това е дружбата на престъпници, които са свързани с общия интерес да бранят заграбеното. И само поради това сърбите досега успяваха, с много трудности и непочтени средства, разбира се, да представят, че македонско малцинство в Югославия няма.

С този аргумент сърбите и Малкото съглашение отхвърляха почти без разглеждане мемоарите и петициите на Националния македонски комитет до ОН. Те представяха Нац[ионалния] комитет, като бълг[арска] организация в София, която не могла да говори от името на македонското население.

Разбира се, още по-малко дипломатите от европейските столици и от Женева можаха да приемат и ВМРО за представителка на Македония, защото, като нелегална организация, тя няма право да се явява на зелената маса. Наред с легалните дипломати, незамесени в убийства и атентати, не могла да се реди и ВМРО, чийто ръце били окървавени. Макар че, ако говорим без лицеприятие, трябва да констатираме, какво ВМРО е хиляди пъти по-чиста и по-невинна, отколкото са мнозина от дипломатите, на съвестта на които лежат кланета на народи, убийства на държавни глави. Ние, македонците, особно много негодуваме, за гдето, например, нежночувствителните френци и англичани подават приятелски ръце на сръбските дипломати, които са доказани убийци не само на македонските студенти и на македонските апостоли на свободата, и на Степана и Павла Радича, нещо повече: убийци са на краля Александра Обреновича и на жена му, убийци са на ерцхерцога Франц Фердинанд и на жена му. До недавна сърбските държавници се срамуваха от последното убийство, кето предизвика Общата война и отричаха, че Пашич, Пера Живкович и другарите им радикали и военни, включително Александър Карагеоргиевич, днешния последен крал на сърбите, имали знание и участие в Сараевското злодеяние. Между туй днес се открива в Сараево паметник на Габриел Принчип, убиецът, с участие на официалната сръбска власт...

Значи, ако и мотивите, по които се отхвърлиxa Националния македонски комитет и ВМРО, като законни и официални представители на Македония пред ОН, да не бяxa мотиви състоятелни, по същество, но от формално гледище хващаха място.

Истина е, казваха в Женева, че Нац[ионалния] македонски комитет е избран от македонци, избягали в България, но тия македонци са престанали да бъдат югославянски поданици. А населението в Македония, ако желае да се представлява пред ОН, нека си прати делегатите. За ВМРО не даваха и не дават да се издума.

В Женева дипломатите не искаха и да вземат предвид, че легално представителство на македонците из самата Македония не можеше да излезе, тъй като всеки, който би посмял да се нарече представител на борческа Македония, бива хващан и затварян като разрушител на държавата.

На само при диктатурата, но и по-рано, когато имахме Скупщина, пак бе фактически забранено на македонците да се представляват гдето и да било другояче освен като „прави сърби“.

От една страна ОН в Женева иска уж да защити малцинствата, а следов., и македонското малцинство. Но, от друга страна, то не иска да се намесва във вътрешните дела, във вътр[ешния] държавен строй на Югославия и, следов., допуща на белградските власти да запрещават на българите в Македония да се наричат българи, да се организират като народности и да се представят като малцинство.

Как да се излезе от този омагьосан кръг?

Доколкото бе в силите на Макед[онския] нац[ионален] комитет, той осветляваше общественото мнение в света. ВМРО също тъй нито за минута не престава да се бори за правдините на македонското население. Но легално представителство на самото население в Македония нямаше на лице.

Всеки ще признае, че, ако би се намерил начин, да се създаде подобно представителство, в което никой не би посмял да каже, че е нелегално, това щеше да означава един голям успех за македонското дело, това би било равносилно с началото на нов период в развитието на македонската борба.

Е добре, македонецът, който е доказал с цялата си история, че не познава прегради за своя дух и за своята предприемчивост, когато се касае да се подтикне напред народното дело, този път намери един сполучлив изход.

Пред Главният секретариат на ОН напоследък се представи делегация от двама македонци, към които след няколко дни се присъедини и трети. Това бяха г.г. Дим. Шалев и Д. Илиев, които са подписали подадения на гл[авния] секретар мемоар. Третият беше г. Григор Анастасов.

Мемоарът съдържа в сбита реч вопълът на Македония за народни правдини. Мемоарът застава на почвата на абсолютната законност и иска само едно: да се приложат защитните постановления на договорите по отношение македонското малцинство в Югославия.

Мемоарът същевременно прави декларация, че Македония подписва и подчертава всички досегашни изложения и молби на Македонския национален комитет и настоява да се признаят като съдържащи волята на македонското население.

Този мемоар, прочее, направи неотразимо и грамадно впечатление в цяла Европа, а също и в Америка.

Защото бе задоволено едно желание на Гл[авния] секретариат на ОН, изказвано вече десет години наред: Дайте ни мемоар не от София, не и от планините, а от самото население в Македония!

А това е именно мемоарът на македонците от декемврий 1929 год.

Мемоарът е от Скопие и е подаден на гл[авен] секретар сър Ерик Дръмонд на 31 дек.

Мемоарът носи саморъчните подписи на г.г. Шалев и Илиев. Двамата представители на Македония лично са поднесли мемоара. Отишли са в Женева направо от Македония с редовни паспорти като подданици на Югославия.

Г-н Дим. Илиев е бивш съдия във Велес, а след това адвокат в същия град.

Г-н Гр. Анастасов е гражданин на Кавадарци (Тиквешко), бивш депутат в Белградската Скупщина. И той, както другарите си Шалев и Илиев, има всичкото законно право да се явява представител на поробеното население в Македония.

Г-н Дим. Шалев е познат общественик на Македония. Той беше кмет на Скопие в сръбско време - преди три години. Той бе преследван, затварян и съден като българин, но освободен.

Явява се сега върос: Като се явиха в Женева тримата македонци, ще могат ли да се завърнат в Македония? Ето, върху този въпрос би трябвало да се замисли сър Ерик Дръмонд. Той би трябвало да потърси отговор на въпроса: Защо не могат вече да се върнат в Македония тримата македонци без риск да загубят главите си?

Сър Ерик Дръмонд, като англичанин, знае добре, че много са земите под английско и друго владичество, които се борят за свобода и независимост. Но той знае също, че водачите на борещите се народи се ползват със същата неприкосновеност на личността и на живота както и всеки английски гражданин.

Ала това, което за един англичанин се разбира само по себе си, то не е така, когато е дума за едно сръбско владение. Гдето сърбинът владее, там няма неприкосновеност за личността, а черно робство.

Така е в Македония.

Така се появява и една нова проблема: Как да се гарантира на македонците онзи минимум свобода, при която би била възможна легалната защита на местното население, т.е. на българското малцинство в Югославия.

Докато не се създаде, тази свобода, няма да има мир в Югославия, нито Балканите ще са от малко-малко осигурени от неочаквани избухвания.

Ето, това робско положение на Македония, липсата на условия за легална борба създава ония основи, върху които ВМРО се издига като ожесточен враг на сръбската тирания.

Мемоарът на македонците от 31 дек.1929 год. хвърли нова и обилна светлина върху положението на Балканите и е добро предупреждение за всички, които умеят да четат поученията на събитията.

Публ. във в. „Революционен лист“, год. VI, бр. 110, 1 февруари 1930 г., с. 1-3.

 

№ 3 СТАТИЯ ВЪВ В. „РЕВОЛЮЦИОНЕН ЛИСТ“ „ГЛАСЪТ НА МАКЕДОНИЯ В ЖЕНЕВА“

1 ФЕВРУАРИ 1930 Г.

 

Всички политически среди в чужбина, разглеждайки положението в Югославия под потисническия режим на диктатурата с нейните генерали и шовинистични оръдия целящи да създадат една „Велика Сърбия“, а не равноправно кралство за всички народи, извикани да живеят в тази страна, оживено коментират най-новата македонска акция пред Обществото на народите. Подадената от Шалев и Илиев петиция, макар да съдържа немногобройни данни, ясно характеризира вътрешното положение и системата на сръбските диктатори. Тази петиция е протестен глас на българския народ от Македония, който въстава срещу създаденото положение на безправие и иска елементарните си човешки права.

Λ за европейските културни хора е просто невероятно, че може да се преследва някой за матерния му език, за родното печатно слово и за майчината песен. Подобни чудовища, които нямат място в европейското семейство, трябваше да бъдат демаскирани пред самото Общество на народите, за да видят високохуманните ръководители на тоя международен институт в какъв ад е хвърлено българското население в Македония от тия, които имат нахалството да се считат за елемент на мир и равновесие на Балканите и в Средна Европа. Те, в същност, както личи от македонската петиция, с най-големите потисници, които чрез насилия вътре в страната и главоломните си въоръжения подготовляват най страшния атентат срещу мира и спокойствието на Европа.

Македонските пълномощници предявяват най-елементарни искания: признаване народността на македонското население и правата му на малцинство, завръщане на изгонените емигранти, откриване на затворените училища и черкви и назначаване на една специална комисия, която да бди над покровителството на македонското население.

Първите искания с от елементарен, хуманен характер. И най-ретроградните държави, в миналото, са давали амнистии и са признавали правата на отделните народности. Такъв беше случая и в едновремешна Турция. Но сръбска Югославия не е дала амнистия цели десет години. Що се отнася до контрола на Обществото на народите, в него няма нищо обидно за държавите, които искат да останат верни и лоялни на поетите международни задължения. Сам авторът на парижките договори и баща на днешна Югославия, Клемансо, не заяви ли на полския делегат Падеревски, по време на сключването на договорите, че подписването на договорите за закрила на малцинствата е едно от условията за признаване суверенитета на новообразуваните държави? Ние ще добавим, че случаят с Югославия е идентичен: нейният суверенитет на независима държава може ли да съществува, щом ръководителите й са обърнали несръбските населения в безправни роби от някаква колония, унищожавайки всичките им културни придобивки и поддържайки един изключителен режим на насилие, терор и асимилация над тия населения?

На Обществото на народите и просветените му ръководители се пада да се занимаят с тоя характерен случай в историята на нещастните малцинства в Европа и да защитят онеправданите.

Публ. във в. „Революционен лист“, год. VI, бр. 110, 1 февруари 1930 г., с. 4.

 

№ 4 ПИСМОТО НА ГРИГОР АНАСТАСОВ ДО ОН

ЖЕНЕВА, 29 ЯНУАРИ 1930 Г.

 

В[естни]к „Македония“ от 29 януарий т.г. помества следната телеграма от Женева.

Женева, 28 януарий

„Тук пристигна и третия член от депутацията на македонското население Григор Анастасов, бивш депутат от Скупщината.

Той депозира в Обществото на народите писмо, с което се присъединява към петицията, подадена от Шалев и Илиев, и заявява, че не е можал да излезе от Македония заедно с другарите си поради пречки при издаването на паспорта от сръбските власти.

Анастасов декларира, че като политически деятел винаги се е вдъхновявал от идеята за мир и разбирателство между балканските народи и сега, пледирайки правото на българите в Македония, той е убеден, че работи за тържеството на мира и сближението.

Публ. във в. „Революционен лист“, год. VI, бр. 110, 1 февруари 1930 г., с. 5.

 

№ 5 ИНТЕРВЮ НА ИВАН МИХАЙЛОВ „ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА НА МАКЕДОНИЯ. РАЗГОВОР С ВОДАЧА НА ВМРО ИВАН МИХАЙЛОВ“

ФЕВРУАРИ 1930 Г.

 

Под това заглавие вестник „Пестер Лоид“, от 15 февруари н.г., обнародва следната дописка:

Благодарение на подкрепата, която ми бе дадена от моите македонски приятели, аз можах да се намеря пред Иван Михайлов, след едно монотонно пътуване из покритите с феерична снежна покривка планини и склонове на Македония. На възраст той е млад. Мускулестият му вид прави дълбоко впечатление на пръв поглед. Младият водач, разговаряйки, проявява голяма интелигентност и просветеност и поразява с пълни познания и начетеност по материите, които го интересуват. Макар че известна умора, поради непрекъсната работа, да помрачава бялото му лице, обладаващия го идеал за освобождението на неговата Родина му дава физическа сила, силен и непоколебим характер и несломим дух.

С любезна усмивка на лицето очакваше той въпросите ми, отговаряйки с готовност и излагайки схващанията си с чудна ясност.

Първият въпрос се отнасяше до гледището на ВМРО върху административната реорганизация на Югославия на така наречените банства.

Михайлов отговори:

- Ние сме на противно становище. Изобщо ние отхвърляме всички планове и намерения на белградската диктатура. Новото административно разпределение цели да сломи с насилие и терор всяка съпротива на несръбските елементи и да унищожи аспирациите им към политическа независимост; да се направят те безволни и така безпрепятствено да бъдат посърбени, та да може да се осъществи идеалът за велика Сърбия. Новата административна реформа на белградските диктатори води към пансръбска хегемония. Но с това Белград не ще постигне никакъв успех. Поменатите народи отдавна са оформени национално. Те имат своя история и традиция, които държат от много столетия. И те не могат да се унищожат чрез диктаторски указ и административни прегрупирания. По силата на тази реформа, при образуването на „Вардарско банство“ бяха присъединени части от Стара Сърбия и Македония, без да се държи сметка за етнографски и географски съображения. Цели се да се хвърли в забрава името на съществуващата историческа област и живующите там националности да се унищожат. Но изкуствените граници на областта ще попречат ли на македонците да се чувствуват като македонци – и това, което е най-важно, ще допринесат ли те да не се чувствува вече срама и страданията на едно непоносимо и отвратително робство? Разочарованието не ще закъснее за дълго, щом като и меродавни сръбски кръгове днес искат високо и настоятелно възстановяването на отнетата гражданска и политическа свобода.“

Друг един въпрос:

- Можете ли да ми кажете нещо досежно прилагането методите на борба срещу сръбското и гръцкото владичество в Македония? Кога ще склони организацията да изостави конспиративната форма на дейността си?

Михайлов ми каза:

- Тия методи си остават такива, каквито бяха преди десет години, когато Тодор Александров взе оръжието, при новото положение на Македония. Често се говори за тия методи. Изтъкна се, че днес Европа не била такава, каквато преди двадесет години, когато ВМРО се бореше срещу турското иго. Европа не може да приеме една акция, основана на революционни методи, а още по-малко да я насърчава. Трябва да се види, доколко едно подобно схващане отговаря на действителното състояние на нещата. Тия, които така говорят, забравят, че първата и най-важна задача на поробена Македония е да се бори срещу заплашващото я унищожение и че в борбата срещу пристъпите на сръбския и гръцкия империализъм няма избор на методи. На Македония ограбиха черквите, училищата и други културни институти. Нейното население няма право и възможност да действува по друг начин. За всяка проява на националното чувство и в най-невинна форма от страна на македонците, последните биват мачкани, преследвани и избивани. И естествено е тогава, че населението бива принудено да прибягва до единствените средства, които има на разположение, сиреч революционните методи, до каквито са прибягвали всички културни народи, които са се борили за съществуването си. Един народ, застрашен за съществуванието си, няма нито време, нито свободата да си прави избор на методите за самоотбрана. Не му остава освен да се бори със средствата, с които разполага. Тази е причината, задето македонците прибягват до революционните методи в борбата за извоюване на свободата си. И ВМРО само тогава ще изостави революционната си тактика, когато потисниците се откажат да асимилират населението и създадат условия за работа по осъществяване на идеала на свободата

- Мога ли нещо да науча от Вас върху становището на ВМРО към борбата в Хърватско?

Михайлов каза:

- Още при създаването на кралството С.Х.С., водачите на организацията бяха убедени, че отношенията между хърватите и белградските хегемонисти ще стигнат, рано или късно, до днешното състояние. Цели десет години изминаха в съмнение, нерешителност и очаквания. И всичко туй трябва да се отдаде на желанието да се води една борба срещу Белград с легални методи. При това хърватите се надяваха, че здравият смисъл и елементарната предвидливост ще подскажат на белградските управници, че трябва да изоставят асимилацията на несръбските елементи и физическото им унищожение. Избиването на Степан Радич и другарите му и стремежът на Белград да унищожи напълно Хърватско предизвика последното да отпочне борба за самоотбрана. Не можеше и да бъде другояче при един народ, който има хилядогодишна национална история зад гърба си и далеч по-голяма култура от Белград. Цяло Хърватско е в реакция срещу тиранията и предизвикателствата на Белград. Тия факти извикват радост у всички потиснати народи в Югославия. И това особено у нас, македонците. С всеки нов борец заедно с нас срещу тиранията ние правим стъпка напред по пътя за провалянето на тази тирания. Ние, македонците, сме изпитвали особена обич към братски хърватски народ. И тя днес става по-силна, защото хърватите са наши съюзници в борбата срещу един крайно кръвожаден неприятел. Днес македонци и хървати се борят рамо до рамо срещу Белград. Тоя факт е от голямо значение, който трябва да се поздрави от всички приятели на мира и благоденствието на народите.

- На края, мога ли да Ви запитам, как мислите за предприетите постъпки в Женева от страна на македонските политици?

Михайлов отговори:

- Ние, македонците трябва да се радваме на успехите на македонските политици в Женева, защото от това могат да произлезнат само положителни и благоприятни последици за македонското движение. В борбата си срещу нашата страна потисниците стояха на гледището, че всяка акция на ВМРО или на македонската емиграция за изнасяне на въпроса пред международния форум ще остане без връзка с македонското население. И последното ще остане доволно от днешното сръбско или гръцко владичество. Нашите неприятели твърдят единодушно, че в Македония не живеят никакви българи и поради това няма защо да се прилагат там клаузите за закрила на малцинствата. Това твърдение е толкова безосновно и неудържимо и то толкова много противоречи на историята на нашия народ, на възпитанието, желанието и аспирациите му, че никаква критика не издържа. Днес виждаме, че трима българи от Македония, мирни граждани на страната, дето живеят, заминават по напълно легален път за Женева, за да предявят исканията на българското население в Македония и да искат прилагането на предвидените в договорите права на малцинствата. Същевременно те потвърждават, че са напълно съгласни с предявените петиции и желания на техните братя в изгнание. По-голямо опровержение на лъжливата теза на нашите неприятели не можеше и да се намери. Сега остава да се види дали Обществото на народите ще даде ход на този миролюбив вик, излезнал от сърцето на Македония и дали спрямо поробения народ в тази страна ще изпълни своя дълг. Каквото и да стане, ние не ще изгубим вярата си в подкрепата на демокрациите в разните страни, щом като те всеки ден по-добре схващат и зачитат нашата свещена кауза – автономията на Македония, която е крайната цел на ВМРО. Ние разчитаме главно на организираните сили на нашия народ, чиито бойни кадри са групирани в революционната организация, и те са твърдо решени да продължат борбата, докато се осъществи крайната цел на националния ни идеал.

След това Михайлов говори с голямо вълнение за страданията на своя народ под днешното ново робство, за продължителните и ожесточени борби на македонското население срещу турското иго, за голямото разочарование след Ньойския договор, който напълно отрича и най-елементарните права и означава потъпкване на правото за самоопределение. Той подчерта наново, че македонците са решени да прибягнат до всички жертви, за да осъществят освобождението на отечеството си.

В полумрачната светлина на една газова лампа и в голямата усамотеност на високоиздигащите се стръмни планини на Македония – тия мълчаливи свидетели на македонската революция – ние беседвахме за още много други въпроси досежно днешните отношения между балканските правителства, аспирациите на македонците и върху създаденото от договорите за мир положение. За мене бе твърде голям приятна придобивка, че можах да имам един продължителен и искрен разговор с върховния водач на македонската революционна организация, която можа да се прояви като държава в държава в териториите, между които Македония биде поделена.

Дълго време след като се сбогувах с Иван Михайлов и го оставих в една селска колиба заедно с въоръжените му другари, през целия път на завръщането ми из покритите със сняг високи планини, в ушите ми звучеха смелите и решителни думи на младия народен водач, на сина на поробена Македония, на бореца за свобода и независимост.

Публ. във в. „Революционен лист“, год. VІ, бр. 112, 1 март 1930 г., с. 3 - 5.

 

№ 6 СТАТИЯ ВЪВ В. „РЕВОЛЮЦИОНЕН ЛИСТ“ (ПРОТОГЕРОВИСТИ) „КОНГРЕСЪТ НА МАЛЦИНСТВАТА“

СЕПТЕМВРИ 1930 Г.

 

Преди Редовната сесия на Обществото на народите в Женева е станал конгресът на малцинствата. Председателствуван бил от Вилфан, бивш депутат от италианския парламент и радетсл за правата на народностните малцинства.

Началото на тая институция се тури в 1924 година. За задача има проучване проблемата за малцинствата, разисквания общи въпроси, отнасящи се до тях, избягвайки старателно конкретно такива. В основата на устава стои принципът на неизменсние създадените от договоритe граници, пълна лоялност към правителствата.

От тук сс вижда какво значение може да има тая организация и нейните всекигодни конгреси - патетически, академически речи, свършващи с апели благопожелания, банкети, резолюции, адреси до Обществото на народите.

Но и в тия събрания вратите са затворени на непризнати малцинства - като например българското в Югославия. До сега там не можа да проникне представител на македонската емиграция - уставът пречеше.

Вместо д-р Станишев, който до сега препускаше по тия сбирки, за да се суети със своите знаменити речи пред наивната бежания в България, тая година са се явили като представители на българското малцинство от Македония господа Шалев, Илиев и Анастасов. За тяхното приемане се е възпротивил най-енергично и грубо г. Вилфан, който е представил причини от формален и съществен характер. Вилфан, който е добре гледан от сърбите, отрекъл на тримата македонци качеството да представляват българското „малцинство“ в Македония, защото там нямало организирано българско общество, което да е дало пълномощия, и че тримата македонски българи като общественици - депутат, кмет и съдия - не са се наричали българи и са се числили към сръбските национални партии.

Като се знае положението в Македония, ще се разбере колко са силни аргументите на г. Вилфан, който отдавна е емигрант и не носи, сигурно, никакво пълномощно от някоя словенска организация в Италия, Вилфан, обаче, служи на сръбската кауза и това е достатъчно да е брутален.

Не са били допуснати и представители на българите от Западните покрайнини (Царибродско, Босилеградско).

Разискванията, кавгите около приеманията и неприеманията на новите делегации са били най-интересният пункт в дневния ред на конгреса.

По проекта на Брияна за Европейски съединени щати се е взело отрицателно становище, тъй като Бриян игнорира в своя план нацията, не урежда въпроса за малцинствата.

До нищо нe се е дошло и по другия въпрос от дневния ред - културното обединение на еднородните малцинства.

В началото, първите години, все имаше някакъв интерес към тия конгреси, които ставаха с известно оживление. Всяка година тоя интерес падаше, защото оставаше ясна безпомощността на тия конгреси - говорилници. Може да се надуват, напъват колкото щат партизаните на тия дружества и делегатите, които си дават суетна важност. Те не струват и не ползуват повече от кои и да са филантропически, квакерски и други събрания. Ако се стигне до това - ами да си умрат от вялост и почувствувана безполезност, ще има една полза - ще изчезне още една илюзия за потиснатите и онеправданите, които трябва да работят и да се борят, а не да се основават и вярват на илюзии, проектирани върху екрана на народното лековерие.

Публ. във в. „Революционен лист“ (прот.), г. VI, бр. 110, септември 1930 г., с. 1-2.

 

№ 7 СЪОБЩЕНИЕ ВЪВ В. „РЕВОЛЮЦИОНЕН ЛИСТ“ (ПРОТОГЕРОВИСТИ) „ГРИГОР АНАСТАСОВ И ДИМИТЪР ШАЛЕВ ЗА ЮГОСЛАВЯНСКА ФЕДЕРАЦИЯ“

МАРТ 1933 Г.

 

Както е известно на читателите ни, преди три години бившият народен представител от Белградската скупщина Григор Анастасов и бившият кмет на Скопие Димитър Шалев депозираха в съвета на ΟН един мемоар, в който се рисуваше тежкото положение на македонските българи под югославянска власт, като се искаше застъпничеството на ΟН, за да се приложат предвидените в „мирните“ договори клаузи за покровителство на малцинствата.

Вследствие недавна предприетата анкета на известни английски парламентаристи за положението в Югославия и възможностите за промяна на днешния режим там, Анастасов и Шалев са изпратили до ръководителите на анкетата следното свое изложение:

„Ако иска Югославия да просъществува и да запази по-нататък своята държавна цялост, трябва да претърпи една пълна реорганизация на демократическа основа, която да осигури на всички народности в държавата пълни и еднакви права.

Днес българите в Югославия са лишени като малцинство от всички права и свободи. Те са подложени на насилствено денационализиране и асимилиране от страна на сърбите. Разбира се от само себе, че те се намират в едно отчаяно положение и не могат да се борят повече с легални средства, за да запазят своята националност.“

Като политически искания на живущите в Югославия българи Анастасов и Шалев възприемат формулата за преустройството на Югославия на федеративни начала, в състава на която федерация и Македония да влиза като отделен и равноправен член.

По-нататък в изложението се казва, „че без едно разрешение на македонския въпрос в Югославия върху гореизложената от нас основа, закрепването на Югославия е невъзможно, дори ако преустройството се извърши на федеративна база чрез едно съглашение между сърбите, хърватите и словенците, от което ще бъдат изключени само македонските българи.

До това разбиране са достигнали и всички най-добри приятели на народа ни, без разлика дали принадлежат към югославянската държава или пък са чужденци, както е случаят с Англия, и препоръчват това решение като единствен изход за запазването на реда и мира на Балканите.“

Поздравлявайки нашите двама видни съотечественици за правилната и разумна позиция, която са заели по македонския въпрос, не можем да отминем равнодушно, без да порицаем още един път дърдорковците на прословутия събор в Горна Джумая, които с необмислените си приказки и решения внесоха смут в душите на всички добри приятели на македонското освободително дело. Онова, което стана в Горна Джумая, е ни повече, ни по-малко от един предателски атентат спрямо жизнените интереси на поробена Македония.

Публ. във в. „Революционен лист“ (прот.2), г. II, бр. 10, март 1933 г., с. 9.

 

№ 8 СТАТИЯ ВЪВ В. „РЕВОЛЮЦИОНЕН ЛИСТ“ (ПРОТОГЕРОВИСТИ) „ОТРОВНА АТМОСФЕРА“

НОЕМВРИ 1933 Г.

 

От ред години насам в сръбските вестници се явяват „изявленията“ и „разкритията“ на македонски българи, които клеветят освободителното дело, отричат своя български произход и предателствуват. Такъв е случаят с велешкия адвокат Дим. Илиев, който на времето взе участие при защитата на студентите-македонци в големия студентски процес в Скопие, а през 1930 година, заедно с Д. Шалев и Гр. Атанасов, поднесе до ΟН петицията за правата и положението на българите в Македония. Паметен е и случаят с Караджов - един от подсъдимите при студентския процес в Скопие. Макар минал през ужасите и моралния тормоз на сръбските затвори, той бе намерил в себе си достатъчно душевни сили, за да остане верен на клетвата дадена на Македония. Подобен е случая с Йосифов и др.

Всички тия господа, до като бяха в Македония, преследвани и гонени, винаги под угрозата да станат жертва на сръбското насилие, не преставаха да работят за запазване духа и националното съзнание на своя народ, не бяха клетвопрестъпници, те станаха такива след като отидоха и живяха в България. Поставя се въпроса, кои са причините и психологическите предпоставки, които ги тласнаха към най-страшното падение - предателството?

Отишли в България, като свободни и независими работници, там са били обърнати на „функционери“, каквито са всички „революционери“ около групата на Ив. Михайлов, т.е. били са настанени на богатата трапеза, каквато е за него и близките му освободителното дело. Получили са обезпеченост, която се изкупва с цената на хиляди унижения, убива всяко лично достойнство. Те са били принудени да се откажат от разбиранията си, от всяка преценка на онова, което са виждали около себе си. При всека проява на самостойна мисъл, на независимо действие, което не е било по угодата на техните „благодетели“, те са били заплашвани, че ще бъдат лишени от издръжката им, защото там, в средата, в която са били попаднали, няма човешко и лично достойнство - хората се купуват, те са мъртви души.

Донесли идеализъма и безкористието на всички работници вътре, те са били жестоко разочаровани от това, което са видели всред патентованата македонска общественост в България. Вместо сърдечност и братски прием, те са получили надменност и пренебрежение - държане на всички случайни величия, на всички първенюта. Дирили са идеализъм и безкористие, а са намерили алчност и суетни амбиции. Видели са, че грижите за намирането на пътища и средства за постигането на голямата и благородна цел - свободата на Родината, е сменила дребната и жестока мисъл - как да се унищожават един след друг доблестни македонски труженици. И това не бяха случайни хора, а техни учители, пред които те и днешните им палачи са благоговеели, защото са били техни учители, и кръстници за служба на делото. Гледали са, как с трагичната кончина на тия безсребърници и мълчаливци се гаврят, как имената им, които бяха знаме и гордост за Македония, се пръскат с кал, която падаше върху самия страдалчески образ на Родината. Какво разочарование, каква погнуса!

Страшна е била разликата между очакваното и намереното, между мечтата и действителността, затова и реакцията е била жестока. Душите им са били обзети от обезверяване, от отвращение - това са психологическите предпоставки на онова, което последва. В тях е станала борба и от една крайност, са се хвърлили в друга, както става със слабите духом. Вместо да изживеят мъката и болката си в себе си, да подирят светлото и вечно лъчезарното в борбата, изоставени и подиграни, те са се хвърлили в обятията на враговете на Македония. Но те се родиха и узряха за предателство вдишали отровния въздух, тая атмосфера наситена със зараза, която са вдишали сред „революционерите“ в България, атмосфера, която трови и убива всичко чисто и свято и ражда предателствата.

Публ. във в. „Революционен лист“ (прот.2), г. II, бр. 13 и 14, ноември 1933 г., с. 8-9.