Току-що излезе от печат архивът на Летописеца на българските революционни движения преди Освобождението Захарий Стоянов. Той беше отпечатан в два красиви и представителни тома от Издателство „Захарий Стоянов“, с които се завърши грандиозното начинание на едноименно издателство да бъде публикувано всичко излязло изпод перото на Летописеца. В тях са включени 760 автентични документа, както и дневника на Захарий Стоянов и документи, свързани с неговата дейност като председател на Народното събрание.

Архивът на Захарий Стоянов е една неизчерпаема съкровищница за историята на нашия народ за времето от средата на 70-те години на по-миналия век до смъртта на Летописеца през 1889 г. Изследователите и любителите на българската история ще се срещнат с огромно количество неизвестни факти около отминалите събития, които ще продължат да ни вълнуват и в бъдеще. (Вж. Захарий Стоянов, Борба за отечеството. Т. 8, кн. 1 и 2. Съст. Василена Билярска, Донка Билярска и Цочо Билярски. София, Изд. „Захарий Стоянов“, 2022 г., 592+680 с.)

 

Макар, че с Васил Левски Захарий Стоянов не се е срещал, но за да напише неговата и до днес ненадмината биография той събира документ по документ, но най-полезни се оказват разказите на съвременници и съратници на Апостола, като сред тях най-ценни се оказват спомените на бай Иван Арабаджията от село Царацово. Не само заради злобните критики на Стефан С. Бобчев в печата и други пренебрегнати в животоописанието на Апостола, но и за задоволяване на собствените интереси Захарий продължава да издирва документи и сведения за великия българин, явно с намерението за ново допълнено издание на биографията, събирайки информация чрез свои доверени приятели и съмишленици, каквито се явяват Никола Обретенов и Трайко Китанчев. Такава важна информация Захарий получава от първа ръка и от един от най-приближените до Апостола Христо Иванов Големия, който го свързва и препоръчва на брат си Никола Цвятков и на други пазители на архива на Левски в Ловеч.

Трайко Китанчев

В огромната и почти необхватна кореспонденция на З. Стоянов са писмата до съвременници и участници в революционните борби до 1877 г., в които се доуточняват факти и събития. Сред тези му кореспонденти на първо място са Никола Обретенов, Отон Иванов, Христо Иванов Големия, Иван Андонов, Стефан Стамболов, Иван Драсов, Кирияк Цанков и други революционери и съвременници на събитията.

Захарий Стоянов

По негова поръка прави проучвания и анкети Никола Обретенов, а родоначалникът на македонското революционно движение ресенчанина Трайко Китанчев събира автентични сведения за дейността на Васил Левски в Трявна и Тревненско, които така и не успява да използва във второ допълнено издание на биографията на Апостола.

В две от писмата си Трайко Китанчев изпраща събраната информация за Васил Левски от тревненския иконописец и революционер Цаню Захариев. Наистина през 30-те години на миналия век са отпечатани от семейството на иконописеца неговите спомени за участието му в революционните борби, но те са записвани години по-късно след разказаното пред Трайко Китанчев. По такъв начин този ранен разказ притежава още по ценна информация за Апостола, тъй като е най-близо до отминалите събития.

Тук публикуваме за пръв път пред нашата общественост и читателите на сайта „Сите българи заедно“ две от писмата на Трайко Китанчев, в които се съдържа тази ценна информация, която той записва в личните си разговори с Цаню Захариев в първата половина на 80-те години на XIX век.

Цочо В. Билярски

 

№ 1

ПИСМО ОТ ТРАЙКО КИТАНЧЕВ ДО ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

Б. м., Б. д.

 

ЗА ВАСИЛЯ ЛЕВСКИЙ.

От Трявна.

Най-много неща и събития от животът на Левский знае Цаньо Захариев, иконописец.(1) Той е бил негов другар и съучастник. После знае поп Кою Витанов(2), Михал Икономов и др., които са се срещали с него. Според техните разказвания Левский много пъти е дохаждал в Трявна и са е криял там през най-опасните за него времена. Особено Цаньо Захариев разказва твърде много и вярно за неговийт живот, но не може отведнъж и под ред, а само отделни епизоди не помни никак годините и датите.

Цаню Захариев разказва така за своето запознавание с Левский:

Цаню с баща си работили в това време в селото Еникьой (на 1 час от Тулча) иконите на черковата. Това било нещо преди 18 год. (следов[ателно] 1866 г.) (?) В един празничен ден те отишли да са разходят до едно ближно село, на което името Цаню не помни и да видят да няма някоя работа. Там бивали и друг път та имали добри приятели. В това село имало някой си Хаджи Васил Карловеца, отдавна заселен, който държал механа. Като се спрели с баща си на този дюкен, те видели още един гостенин, млад момък – той бил Левский. Той от началото бил мълчелив и подозрителен, но след малко станал много свободен и разговорлив. До вечерта попа на селото ги викал на угощение. Там Левский са показал, че е съвсем безгрижен и захванал да пее. Той пеял много хубаво, та възхитил много своите слушатели, които обърнали на него голямо внимание. Като сега слушам, казва Цаню, неговия чисто ясен и треперлив глас, още сега ми звънти в ушите. Кога пееше други обикновени песни – хубаво ги пееше, ама като захвана една нова за нас всичките останахме, като вкаменени. Не помня тази песня, но хубаво знам, че тя захващаше тъй: „Слушам тръба като звъни.“ И още много други хубави и нови песни пееше той, а ние като ги слушахме за пръв път, видяхме всички, че между нас не е някое просто лице, че тука има да са крие нещо, но никой нищо не смееше да каже. И не знаехме как да го кажем. Само това всички съзнавахме, че го обикнахме, боехме са вече от него и някак без да щеме, готови бяхме да го слушаме и да му се покоряваме. Напред като са събирахме на такива мухабети без зевзеклици не минувахме, се ще попеем някоя неприлична песня, или се някой ще искаже някоя мръсна приказка. Но тая вечер след него не смей никой да запее и разговорът се въртеше се за сериозни неща. Без да са сетим сами тая вечер ние приказвахме се за зулумите на турците, къде какви лоши турци имало и пр., а той само ни слушаше и от време на време прекъсваше разговорът ни, за да попее някоя нова още по-хубава и по-народна песня. Стояхме до късно и тогава чак си разотидохме. На заранта пак заедно с него бяхме в черкова, гдето той пя няколко време. От черкова отидохме на гости в няколко къщи и като пийнахме на много места, отидохме в училището. Дворът на училището беше широк, на него бяха наслагани чинове и на много места имаше трапези. Не помня хубаво кой ни накара, но ние захв[анахме да пре]скачаме чиновете и трапищата. Като захвана и Левский да скача, ние останахме зачудени, защото той много високо и силно скачаше, така щото ни един от присътствующите не се намери, който да го приближи поне в скачанието. После той ни покани да хвърляме камък и пак всички ни надхвърли. Кгато са връщали след това в къщата, Хаджи Васил намерил време и казал на Цаня: „Ти гледай с това момче да са разговориш!“ Тогава Х[аджи] Васил повел бащата на Цаня в къщи, а Цаню и Левский останали в градината. Там, като се поразговорили малко най-после Левский му казал, че той е от ония българи, които искат да освободат България от турците. Той казал, че сега са намира в опасност и за това помолил Цаня да го скрие. Ето откъде произлизала тази опасност. Левский тръгнал с двама още другари (от Галац ли за България, или от Русчук за Галац, хубаво не помни Цаню), но на Русчук турците ги усетили и ги спрогонили. Те били принудени да отидат пак във Влашко, но наместо в Галац, параходът ги изнесъл в Тулча. Те у себе си имали някакви бунтовнически картини. Левски заповядал да се пазат другарите му, но те като неопитни, зели да ги раздават на детцата, за да ги занесат пък те по къщята. Между детцата са случили и рожбите на прочутия Димитраки бей. От детинска любопитност и те зели две картини и ги занесли у дома. Баща им, като видял тези картини, зел ги и на часът ги отнесъл на хюкюматът, като распитал децата си по-напред кой им ги дал и като се научил къде седят тия двама момци. Правителството тутакси проводило заптии и хванало двамата другари на Левский. Него го нямало тогава и за това не можали да го уловат, а той като се научил за това, побягнал и са скрил в друго едно кафене, но това кафене било за него съмнително за това той искал от там да избегне. Цаню му са обещал да го скрие.

След този разговор Цаню с баща си, отишли си в Еникьой пак. Баща му останал да работи, а той, като зел една кола (талига), отишъл в Тулча, но не можал да намери отеднъж кафенето. На другия ден, като ходел из пътя и са чудял какво да прави, видал Левски, че върви на среща му по пътят с наметнато палто твърде спокойно и тържествено, полека. Като са приближили един до друг, Левски без да го погледне и без да спре казал: „Гледай и после ела!“ Цаню след като заминал в протовоположната страна на улицата, после се обърнал и последвал го от далеч. Като видял, че Левски влязъл в едно кафене той отишъл, приготвил колата на хана и чак тогава отишъл в кафенето при Левски. Цаню са беспокоял много, защото за пръв път вършал подобно нещо. Като влязъл в кафенето Цаню видял, че то било дълга тясна стая с миндерлици и много тъмна. Имало вътре доста хора, между които неколцина турци, които не обърнали на него никакво внимание. Огледал се той насам нататък – Левский го нямало. Но за да не даде повод за подозрение, и за да почака Левски, той седнал срещу вратата, за да гледа на сокака и поискал едно кафе. Тамам на среща си вижда Левски седнал на миндерлика зад самите врата и гледа упорито в очите му. Левски бил във възбудено състояние. Цаню потреперал като срещнал огнения му поглед, но не подал никакъв знак. […ка]феджията отворил едни малки вратца, които водели в неговата стая и повикал вътре Цаня. Цаню са уплашил понеже не бил предупреден, но когато погледнал към Левски, той спокойно тръгнал и влязъл вътре. Той видял, че и кафеджията знаял за Левски кой е, та престанал да се бои от него. Кафеджията излязъл след като си наметнал палтото и пак седнал на мястото си. Цаню след малко и той излязъл, а накрай градът са спрял и зел да гледа колелото на каруцата. Ето го и Левский пристигнал; качил се на колата и много полека тръгнал към Еникьой. Но като изминали градът, те пуснали коньете, колкото сила имали. Пристигнали късничко, защо вечер било. Цаню завел Левски в къщата на някого си дядо Мите, гдето живеял и Цаню. Тъй щото на третий ден от разговорът им в другото село Левски бил вече скрит. Там в тази къща Левски се крил цели три месеца, а Цаню не казвал даже на баща си какъв човек е. В продължение на тия три месеци Цаню и Левски излизали по някога в събота вечер или в неделен и празничен ден, та ходели по ближните села и в манастира гдето при селото Башкйой. Като питали нещо хората за Левский, Цаню отговарял, че момчето търси място за да остане даскал. Най-сетне къде крайт на трите месеца Левски зел свободно да излиза из селото и искал да си отиде, но от една страна настанала зима, а от друга – пари нямал, нито пък Цаню имал да му даде, така щото бил принуден наистина да се услови за учител в същото село Еникйой. За това нещо най-много подействувал сам Цаню, а и селяните харесвали младий момък и така най-после направили условието за година. Цаню сега не помни цената, но твърде хубави знае, че било по-малко от 2000 гроша. Левски сам направил контракт и в него турили туй условие, че на всеки три месеца ще му плащат непременно.

Като останал вече Левски учител в Еникйой, Цаню свършил работата с черковата и за през зимата трябвало да си отиде в Трявна. На тръгвание Левски му казал, че той няма да седи за дълго време в селото, а ще побегне при първа възможност и ще отиде при него в Трявна. След като са минала зимата еднъж Цаню получава писмо. Това писмо било от Галац с подпис: „еднокръвний брат“. Цаню са сетил, че е от Левски. В това писмо Левски му известявал, че в началото на пролетта, той получил едно писмо от Влашко (тъй като той по-напред известил на своите къде са намира) и излъгал селяните, че писмото е от Карлово и че майка му била твърде зле болна, та за това и помолил да му позволят да иде да види майка си и после пак да дойде. Селяните му позволили и той след няколко дни бил вече в Галац, от гдето пишел това писмо. На крайт на писмото той казвал, че скоро ще дойде в Трявна и ще са видят. Цаню разказал на няколко свои верни приятели случката с този чуден момък и им показал писмото. Един от тях Тотю Икономов го съветвал да го изгори, но той не щял и писмото пазил на скришно място до самото въстание през 1876 г., когато той изгорил и всичките други документи, които притежавал от после.

Наистина Левски не са забавил. Той дошъл в същото време през Великите пости. Запрял са право в къщата на Цаня. Това е било около 1863 г. (?) Левски бил облечен в много хубави дрехи сетре и панталони, изглеждал и са рекомандувал като даскал. Той искал да се запознае с някои по-верни от гражданите и Цаню го завел на десетина места по визити. Той ходел явно деня и открито и мнозина знаели вече за него какъв човек е той. В същото време той отивал заедно с другите в черкова и за да се покаже като даскал, той пеял по някога и с хубавия си глас привлякъл вниманието на тревненци, които са големи любители на псалтовете. Особено хубаво испял той еднъж в черкв[ата] „Св. Архангел“ „Да исправится молитва моя…“ След малко бащата на Цаня взел да позабелязва нещо не добро и тайно в тоя човек (Левский), виждал, че син му си оставя работата поради него, та за това зел да мъмри сина си. За да няма никаква неприятност и да не бъде толкова близко до правителството, Левский са преместил у поп Коя Витанов на тепавиците – вън от градът по-близо към Балканът и на пътят за Габрово и Тревненския проход. Къщата на поп Коя е на много згодно място и почти скрито. Особено за бягание по-добро място не може да бъде. Може человек да влезе и да излезе, без да бъде забелязан от някого; защото на това място което се намира нещо около 10 минути вън от градецът на юг, има само три фамилии да живеят и то нощно време от бучението на тепавиците и на реката, нищо не може да се чуе. Къщата е заобиколена с градини с големи дървежа. От къде източната страна има баир обраснал с дървета и пр. По свойт практически ум Левски е избрал това място, за да са запира постоянно, когато дохожда в Трявна; пък и са го приемали добре; така щото повечето пъти отпосле в Трявна се там е кондисвал; но понякога пък, за да не бъде заподозрян, той е отивал по ханищата и в сред градът. Този път той преседял около 3-4 дена и си отишъл.

Цаньо казва за Левский, че той бил крайно безстрашлив и много лесно са откривал. Като заговори с някого и ще му открие непременно. Но при това Цаню забелязвал, че той много са вгледвал в лицето на человека и като че познавал кой е добър и кой е лош, за това той никога не са излъгвал. Щом са заговарял с някого и му са откривал, той предлагал му да помогне с пари, така щото той всякога събирал пари.

Много пъти Левски бил дохождал в Трявна, но повечето пъти с различни костюми и преправен.

Еднъж напр. той дошъл в Трявна и проводил известие на приятелите си, че е в Стойнова хан. Цаню отишъл да го види. Но като влязъл в ханът, що да види? – В кафенето на ханът седнали субашата, мюдюрина и Левски и разговарят. Цаню вече мислил, че той е уловен и ще го затворят и чекал от час на час кога ще заповядат на заптиите да го дигнат, защото тогава го търсили навсякъде, имали, казват, и портретът му и в Трявна между турците много са говоряло, че имало един „кешиш“, който ходял преоблечен като френк и той бил „баш кумита“. А Левски бил облечен в обикновеното си даскалско облекло с шаечно палто, но при това имал черен кадифян елек на който имало изписани от сърма левчета и тези подозрителни левчета били явно изложени пред очите на мюдюрина и субашата и Левски никак не са стараял да ги закрива. След малко Левски станал и влязъл в другата стая на среща, гдето бил баща му на ханджията и захванал да изважда книги, от което Цаню разбрал, че той е дошъл под вид на книжар. Тогава той отишъл при него уж да купува книги, а Левски му казал, че той иска да заминува, затова ще трябва да си каити тескерето, та да му стане Цаню кефил. Но като нямал пари, той поръчал на Цаня да проводи приятелите уж да купуват книги, а в същност да му носят пари. След малко дошъл и Мих. Икономов и той захванал да бърка книгите и казал на Левский: „Как не та беше страх да седиш и да разговаряш с тези?“ и му показал със знак към турците, а той му отговорил лаконически: „Че не ли съм въоружен?“ Книгите били повече протестантски и Левски ги носел с двойна цел, едно защото не са продавали и не са свършвали (което било твърде важно за него), а друго – защото като протестантски мисионер по-не го закачали турците. Но при всичко, че книжките били протестантски, явили са доста покупатели, та щели да разкупят всичките книги, а той не можал да откаже на покупателите – без да са компрометира, та за това приятелите, като земали една книга, оставяли му много пари, а други съвсем не вземали книги; тогава той казал на приятелите си да му носят по няколко книги сякой, за да не са свършат, та да бъде принуден да са връща пак в Пловдив или в Тракия изобщо от гдето едва избягал. Като си отишли турците, тогава чак той тръгнал и отишъл с Цаня у дома му, гдето, след като поседял малко, тръгнали с Цаня и отишли в хюкюмата, за да му каитят тескерето. Било много опасно, но не знам как турците не обърнали внимание и тескерето било каитено. Тескерето гласяло, че Левски бил книжар, а името му Нико; Цаню не помни как било името на баща му в тескерето, само казва, че с това име той са явявал пред тревненския хюкюмат на два-три пъти. Като получил тескерето, Левски заминал.

Друг път Левски известил поп Коя, че ще дойде в Трявна с писмо. Писмото буквално било така: „Днес съм в Хаините, подир три дни съм в Трявна. В. Левски.“ Писмото било без дата, селянина, който го донесъл нищо не казал. Получванието на писмото било така. В една нощ – тъмна като в рог, когато веял силен вятър и леял дъжд като из ведро, реката бучала и била придошла силно, вратата у поп Коюви са похлопали. Като попитали кой е и той отговорил, че е селянин от Колибите и че търси дяда попа по някаква важна работа, отворили му. Той искал лично да види дяда попа и попът излязъл. От селянина течала вода, но той бъркнал под мишницата си и измъкнал едно писъмце и като го подал на попа, без да каже нещо и без да чека пак си тръгнал по дъждът. Поп Кою са уплашил да не е някое предателство, но подписа бил верен. Минали са три и четири дена, а Левски се го няма. Еднъж поп Кою са върнал уморен от Колибите – с коня си. Като въвел коня си в яхъра – гледа там стои друг кон висок, червен и силен ат, който ритал и не пропущал никого. Поп Кою са зачудил на това и повикал слугинята, която била наблизо и я попитал. Тя отговорила: „Дойде един турчин, ама той не е турчин, ами онзи челяк, гдето си приказвате скришно“. Поп Кою видял, че слугинята знае онова, което той мислял, че никой не знае и много захванал да са беспокои, да не би някак слугинята да го предаде или по глупост да проговори негде за това. Като влязъл горе, поп Кою видял Левски облечен в прости турски дрехи с широки брождени потури, които приличали по формата си на калоферски. Той ходил свободно няколко дена така облечен и после пак с тези дрехи си отишъл, като турчин. В турски дрехи са явявал в Трявна Левски няколко пъти. Цаню казва, че той много хубаво знаял по турски да говори и даже да пише, защото сам го виждал да подправя Левски тескерета.

Еднъж друг път било голям празник Великден. На хорото имало събрани много колибари: имало още и заптии; там било почти цялото население на градецът Трявна. Отведнъж от страна на Габровский път са подал един всадник на прекрасен ат, облечен в кюрк много скъп и с бяла чалма. Като доближил до хорото, извикал и разиграл коня, после са запрял и гледал на хорото. Всички присътствующи са загледали в тази страшна делия, но всички го приели за турчин, само Цаню и другите му приятели са смързнали на местата си, а след като си отишъл той, те полека, незабелязани са измъкнали и отишли да се видят с него. Как могли да не се възхищават те от такъв един предводител?!

Както казах и по-напред, Левский дохождал в Трявна много пъти; по някога сам, а по някога с някой другар, обикновено селянин. С Ангела Кънчев той се явил първ път, за да го рекомендува. Кога било Цаньо не помни. Но като исказали някои от гражданите съмнения, да не би Ангел да предаде нещо, Левски, ако и да му било казано това тайно и с предсказание, като се завърнал в стаята (в поп Коювата къща), пред всички казал на Ангела Кънчев, уж на смях, но твърде сериозно го изгледал: „Нещо да не направиш, като човек на Митхад паша, че та убивам на часа!“ Кратко и ясно.

Друг път той се явил в Трявна с Анг. Кънчев и друг един человек – българин, за когото казвали, че бил критския войвода.(3) Проседели няколко дена и си отишли. Той се отнасял всякога към Анг. Кънчев, като към другар, но над него най-много давал воля на естествената си веселост и насмешливост. Ангел никога не се докачал, защото тия насмешки били безвредни и приятелски.  Виждало се за всички, че Анг[ел] се отнасял с голямо почитание към Левски и във всичко за слушал.

Два дена преди убиванието на Ан. Кънчев Цаньо и Михал Икономов били в Търново. Там те заварили на Великоолу на ханът Ангел Кънчев, който пътувал под вид на търговец и купувал ерешки кожи по окръгът. За да не даде подозрение на разни съмнителни личности в ханът, Анг. Кънчев седял в стаята с отворени врати и разговарял с един человек за търговията си. После, като влезли при него Цаньо и Михал, той захванал да прави контракти и да ги разваля, за да се намира на работа. В това време, известнийт шпионин габровецът Арнаудов се са въртял около вратата на стаята му, минувал два-три пъти насам, нататък и подслушвал какво се приказва, за това Ан. Кънчев бил твърде предпазлив в говорението си и дал да разберат и другите, че има опасен человек. Той казал на другия търговец, че ще мине в Русчук и там ще се срещнат, за да свършат пазарлъкът и така онзи си отишъл. Кънчев се възползувал от това време да каже на Цаня, че ще мине през Горните турчета, за да събере кожи, а Цаню се сетил, че отива там, за да се види с бача Кира(4). Отведнъж влизат при тях в стаята Арнаудов и още един друг человек – Сливнелия. Зели да разговарят и доста време стояли през нощта като разговаряли. А. Кънчев и пред тях казал, че ще мине през Турчетата, но види се, като се е уплашил от Арнаудова, на заранът ударил право за Русчук. Цаньо и Михал са върнали в Трявна и на другия ден дошло известие, че Ан. Кънчев в Русчук убит. Това известие било от тайната поща. Всички се изпоплашили да не би да са намерили у него нещо подозрително. След няколко дена дошъл в Трявна и Левский. Той още не знаял за случката с Анг. Кънчев. Тука първ път узнал. Известието го поразило. Той силно се нажалил и се замислил. Като му казали подробно за случката, че Ангел се убил, като искал да замине за Влашко; той захванал силно да укорява Ангела Кънчев, като казвал: „Що му трябваше да отива във Влашко, той там нямаше работа! Ако са го подушили турците, да беше побягнал насам във вътрешността! Но аз знам, той е отивал, види се, пак при любовницата си във Влашко. Пустата му любов! Колко пък и истеглих, докато го убедих да се остави от нея! И той ми се кълна, че ще я забрави, даже тука вече ме уверяваше, че забравил, а пък то, ето на, още бил увлечен!“ Но след няколко дена, като получил писмо от някъде, успокоил се, като видял, че причината на неговата смърт било предателство, но пак казвал, че ако да беше избягал Ангел не във Влашко, а на вътре в България, щял да се избави. Той много обичал Ангела и като седял няколко дена в Трявна се бил сърдит, раздразнен и се карал на всички. В това време той живял у поп Коя Витанов. Там събрал и някои от лицата, които съставлявали нещо като комитет. Дал им някои наставления и казал, че необходимо е той да отиде в Габрово и сам да види какво се върши там и не може ли да се устрои някакъв комитет. Той от напред минувал през Габрово, но не успял да основе подобен комитет. Казали му, че в Габрово е много опасно, че има войска един табур и че него търсят и че е заповядано строго да предирват всички пътници, които минуват Балкана. Но той настоял на своето, като казал, че за сега навсякъде е опасно и че той е тръгнал да ходи именно по такива опасни места; само поискал един смел человек и верен, който да му покаже пътят за Габрово, тъй като не бил минувал до тогава. Всичките присътствующи казали да иде Цаньо Захариев и той нищо не възразил и почти бил готов, но Левский се възпротивил на това, като казал, че до сега за всичко нещо се Цаньо е ходил, че той по цели недели е оставял работата си, излагал се е на опасност и пр., че поне този път да отиде друг някой с него до Габрово. Че за тогова, който дойде с него няма опасност, тъй като не е нужно да влиза в Габрово, а да го (Левски) доведе до него и да се върне, че той може да върви много напред, колкото Левский да го вижда и пр. Тогава присътствующите казали, да отиде Михал Икономов, но той се отказал от страх, да не би да го заподозрят, тъй като турците били тогава много бдителни. Цаню тогава казал, че той ще отиде, но ако е възможно да иде друг – по-хубаво ще бъде, тъй като баща му са сърдел и му са карал, та се беспокоял, да не би стария в сърдитината си да каже някоя непредпазлива дума и с това да повреди на общата работа. Най-после, като не се съгласил никой, Левски видял, че трябва да се съгласи да приеме Цаня; скарал са и са ядосал на тревненци и казал на Цаня да тръгват в същий час. Другите всички мълчали. Цаню отишъл у дома, оседлал коня и без да каже нищо на баща си тръгнал през пътя. Левский, като видял от поп Коювата къща, че заминува Цаню и той тръгнал след него, но тъй вървяли разделени докато се възкачили на баирът, а после вървели заедно. Времето било облачно и дъждовно. Левский бил наскърбен крайно от тревненци и за смъртта на Ангела Кънчев. Той през пътят се за това приказвал. Постоянно гълчал на тревнинци, псувал ги и казвал: „Аз се захванах с богати и учени; по-добре да бях имал работа само с овчари.“ Така той приказвал доста време, после обърнал разговорът за Ангела Кънчев и казвал, че той е изгубил с неговата смърт половината от своята сила; „се едно, че ми е отсечена дясната ръка“, казвал той. След няколко време мълчеливо вървение, той с въздишка казал, че и той вече не ще може да живее и той тази година ще умре. И наистина, това му било последното дохождание в Трявна. На пролетта вече той почина! Тъй наскърбен изпроводила Трявна за последен път – единственийт апостол на България!

Като приближили до Габрово, Цаню казал на Левский да мине от долу по реката покрай Колибите, наречени „Бичкинята“, а той минал отгоре по баирът и отишъл до Бояджиолу в ханът. Левский пък искал да проседи в Бичкинята, докато Цаню му намери някоя къща и вечерно време да го вземе от там и да го заведе в къщата. Цаню мислил да намери Зафира на Петка Сахатчията, който бил най-верен и познат человек за тях тогава в Габрово, та да заведе Левски у него, но случило са така, щото него го нямало в Габрово. Друга къща нямало позната и вярна. Бояджиолу и той бил техен человек, но щом му казал Цаню, че Левски е в Габрово, той побледнял и се разтреперал, като казал на Цаня: „Скоро да бяга той!“, защото мюдюрина получил тайно уведомление, че тия дни ще дойде в Габрово „кешишът“, а това Бояджиолу узнал от самия мюдюрин, който като го считал за чорбаджия, изпуснал са, че му казал това. Полицията била вдигната на крак, шпиони имало двама-трима. Така щото, казвал Бояджиолу, щом влезе в Габроов и непременно ще го уловят, ами Цаню трябвало да му каже да се върне назад, или някъде бяга; защото вече търсели и разпитвали по ханищата. Цаню, за да не даде на хората да го подозряват нещо, отишъл на няколко дюкена да пазарува разни потребности за иконописание, при всичко, че той у дома имал. Като го питали някои познати хора, защо не е почакал пазарен ден, ами е дошъл тъй не на време, той отговарял, че като отишъл в колибите „Жълтеш“, гдето имали нова черкова, пазарил да им прави кръста и рекъл да слезе барем в Габрово и да си купи нужните неща (това било скроено, но нищо подобно нямало). След като свършил тази работа Цаню се качил на коня и тръгнал да иде на Бичкинята. Като дошъл до сред пътя, Цаню видял на среща си, че Левский преспокойно вървял към Габрово. Цаню го спрял и му казал, че се чуди защо тъй тръгнал. Левски отговорил, че не можал повече да чака и тръгнал, защото каквото и да е опасно той се трябва да бъде в Габрово. (Левски бил въоружен с кама, която била скрита в телтията, а също носел една много изкусна разглобена пушка, която завивал в мушамата и казвал, че отведнъж пушката се зглобявала и могъл с нея да се бие във всякое време. В крайни случаи той се надявал на своето оръжие.) Цаню го убеждавал да не ходи там в Габрово, но той стоял се на своето; най-после Цаню казал, че понеже били близко до Габрово, то било опасно и подозрително да стоят и да приказват така на пътя, та за това му предложил да се завърнат пак назад в Бичкинята и да му прикаже всичко, че тогава Левски, каквото ще да прави. Но преди да се завърнат пак на ханчето, те се наговорили как да лъжат. Левски по-напред там се казал просто търговец, а като се върнал втор път, той заповядал на ханджията да опече 5-6 големи хляба, тъй като неговите хора, които (уж) карали добитък за в Тракия сбъркали пътя и щели да минат от там. За Цаня, когото там също никой не познавал, той казал, че му бил кехая и че той уж му донесъл това известие. Хатджията се разшетал нагоре, надоле, а те двамата полегнали под едно дърво и зели да приказват. Като узнал всичките подробности, Левски се решил да отиде при всичката опасност. Станал тогава, стегнал коня си, казал на ханджията да готви вечеря, платил му и пари, за да не се съмнява и тръгнал към Габрово. Цаню, като се боял за живота му, тръгнал след него и го убеждавал да не ходи. Най-после, като излезли от Бичкинята надоле къде Габрово, Левски спрял коня си, обърнал го към Цаню и му казал, че той трябва да се върне в Трявна, а за него да се не грижи. Цаню поискал и той да отиде с него, но Левски му запретил, като му казал, че ако отиде и Цаню с него по-скоро ще го заподозреят. Цаню пак зел да го убеждава; те били вече до Габрово; Левски го изгледал, усмихнал се, и като му казал много здравие да носи в Трявна, простил се с него и бутнал коня. Цаню още дълго време стоял вкаменен да гледа как се отдалечавала правата фигура на Левски, докато той не закривил през пътя и не се скрил. Помислил Цаню и се завърнал назад. Като дошъл до същийт хан, попитал ханджията не се ли слуша тука на близу чардата. Като получил отрицателен отговор, той казал, че ще отиде на горе да не би да са там, та да ги посрещне. Ханджията не се сетил нищо и Цаню заминал. За да покрие по-хубаво дирите си, Цаню отишъл в с. Жълтеш. Там той се постарал наистина да земе направата на кръста и го пазарил нещо за 800 гроша, когато той струвал около 2000. И наистина после той бил принуден да го прави и да изгуби от него, но нямало какво да прави. Като си отишъл Цаню в Трявна казал на приятелите. Всички се чудели на юнащината на Левски и очаквали всеки ден да чуят, че са го хванали в Габрово. Те повече треперяли за своята съдба. Но минало се ден, два, три; дошли си хора от Габрово – и пак нищо нямало. Повеселяли тревненци, защото знаяли, че „оня“ се избавил пак от толкова явна и неминуема опасност.

И досега още остава непонятно, как се е решил Левски да влезе в Габрово посред бял ден, когато полицията е търсила него под дърво и камък, когато Габрово, слава Богу, по онова време никога не се е лишавало от шпиони заплащани и незаплащани, когато всеки в този малък градец и българи и заптии и аскерлии и знаменития по онова време Хафуз са знаели и очаквали тия дни да дойде тайнственийт Кешиш, който всички пак знаели, че се преоблича и преправя на всякакъв. Още по-чудното е, как полицията не го е хванала, толкоз повече, че тескерето му не било каитено. Никой не знае (или пове мене никой не ми разправи), как е влязъл Левски в Габрово, кой го е срещнал и при кого е кондисал. Повечето казват, че той отишъл в училището, обадил се на учителите и те, като узнали кой е, казали му: „Махай се, и ако се явиш още един път, ще та предадем на правителството!“ и Левски още в същий ден избягал от Габрово. Но други казват, че проседял два, три дена. Но всички са съгласни, че той не отишъл да си каити тескерето, според както искал.

Левски и в Габрово е бивал три, четири пъти и там са му събирали малко пари, но той е бил запознат само с много сиромаси хора, та не е могъл да се върти в средата на градът. Аз не можих да се срещна и разговоря с неговите бивши другари. Нито мога да кажа, че с това се изчерпва всичко, което може да се каже за неговото пребивание в Трявна. Още хиляди случки и знаменити негови думи могат да се съберат в Трявна, но аз нямах случай. Особено Цаню Захариев знае много случки, които той (Левски) сам му е разказвал за свойт живот по други места, като на приятел. И всичките тия разкази са достоверни. Личността на Цаня е твърде симпатична. Той е срамежлив, мъчно се решава да говори и от скромност премълчава много неща за себе си. Като ми разказваше за последното ходение на Левски в Габрово, там бяха и всичките поименовани лица и не само не му противоречаха, но го допълняваха и в неща, които са се касаели зле да препоръчат техните личности.

НБКМ БИА, ф. 100, II А 8674 а, 6 л. Оригинал. Ръкопис.

--------------

(1) Цаню Захариев Цанев (1840, Трябва – 1902, Трявна), зограф и иконописец, председател на Тревненския революционен комитет, войвода на тревненската чета през Априлското въстание. Вж. и Записки на Цаню Захариев по Тревненското въстание, събрани и наредени от дъщеря му Мария Цанева – Илийчева. Трявна, 1932 (второ издание 2017 г., 88 с.)

(2) Поп Кою Витанов Конов (архимандрит Константин) (1821, Трявна – 1891, Трявна), иконописец, учител, свещеник, протосингел-архимандрит на Иларион Макариополски.

(3) Вероятно става дума за Димитър Общи.

(4) Бачо Киро Петров (Даскал Киро) (1835, с. Бяла черква, Търновско – 1876, Търново), революционен деец; учител и книжовник; основател на революционния комитет в Бяла черква; сътрудник на в. „Македония“; участник в Априлското въстание, един от организаторите на четата на поп Харитон; заловен и обесен в Търново; оставил спомени.

 

№ 2

ПИСМО ОТ ТРАЙКО КИТАНЧЕВ ДО ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

Виена, 13 октомври 1884 г.

Захарий,

Пристихнах тук. Работата ми крайно опасна. Собствено не мога да ти кажа има ли поне надежда за оздравявание. Но нейсе. Дошло до глава – ще се тегли, че където му излезе крайт. Още не съм се показал на доктора, утре отивам. Сега съм свободен и за това ти пиша. Бележката за Левски, гдето я бях изгубил, намерих я и ето сега ти пиша.

 

ЗА ЛЕВСКИ.

Един път (Цаню не помни коя година било) Левски бил в опасно положение, защото в Тракия открили някак дирите му и го гонели. Трябвало непременно да бяга във Влашко, трябвало да мине Дунава. От Тракия, както му било обикновено при най-опасните времена, той отишъл в Трявна. Много пъти до тогава той преминувал славянската река – тихий белий Дунав. Много пътища имало да водят за Влашко през тази река, но ни един не струвал за него, навсякъде го чакали турските касатури и проницателните чорбаджийски погледи. Навсякъде вече се носело неговото име. Портретът му се намирал в полицейските управления. На всяка стъпка искали от него тескере редовно каитено, а где можал той на всяко място да го каити? Ето защо той събрал на съвещание приятелите си от Тревненский комитет и ги питал кой път е най-безопасен, за да мине Дунава. Тревненци твърде малко могли да му спомогнат, защото в тия работи само той бил специалист. Най-после сам размислил и казал, че най-добър и безопасен път е през град Никопол, защото там имало много черкески села, които сами вардели пътят, та не пропущали никого и за това турското правителство малко внимание обръщало на този път. Но друг път Левски не бил в Никопол, та за това, нямал там някой познат верен человек и искал от тревненци да му укажат. Случило се, че никой не знаял в Никопол верен человек и се разотишли без да свършат нещо. Останали само Левски и Цаню. Левски казал на Цаня да мисли, дано някак измисли някой способ. Много се чудил и мислил Цаню, как да намерят верен человек, най-после припомнил си, че неговийт комшия уста Пеню Ошанский(1) е бил в Никопол по работа. Уста Пеню наистина не зимал участие в движението; но знаял, че се крои нещо против турците, той съчувствувал и бил человек верен, от когото не могли да се боят, че ще ти предаде. Обърнал се към него Цаню и му разправил, че един таен человек ще иска да бяга във Влашко през Никопол, та ще може ли уста Пеню да покаже там верен человек. Уста Пеню казал, че такъв приятел той има, но се бои да препоръча до него опасний человек, да не би да се улови нещо и да пострада приятелят му. Уста Пеню, като иконописец и набожен човек, боялся да земе грях на душата си за опропастявание на приятеля си, комуто, казвал той, съм ял хляба. Най-после, след дълги молби и убеждения, уста Пеню се съгласил да напише Цаню писмото, а той да го подпише. Като зел Левски писмото, не се решил да си каити тескерето в Трявна и тръгнал с коня си така. Цаню го изпроводил до вън градът в този опасен път.

Като се върнал на следующийт път Левский, ето що разправил на Цаня за своето пътувание до Никопол. От Трявна той ударил направо през селата, като не се запирал никъде. По пътят минал доста добре, защото избягвал главний път и беклеметата. Даже няколко време вървял заедно с двама турци конници, които, като му повярвали, че е протестант и книжар, разказвали му, че по тия страни вече имало много „кумита“! След малко турците потеглили къде Русчук, а той ударил направо за Никопол през селата. Като минувал близо до черкеското село Пустия, срещат го четирма души черкези, които го запрели и му казали, че той е кумита! Той се оправдавал, като им поксазвал тескерето си, но те не щели и да го слушат. Но тъй като било близо до селото, то не можали да му сторят нищо, а се задаволиле само да го заведат в селото, за да се похвалят, че хванали комита. В селото имало една стая и в тази стая го вкарали. Там Левски забележил един турски чиновник, оставен там, за да наглежда черкезите. Случило се, че този турчин мразел черкезите и като видял тескерето на Левски, че го викат Нико и че той е тудожар протестантски книгопродавец, скарал се на черкезите и отпуснал Левски, като му казал, че черкезите са кйопек – ерифлер и могат по пътя да го убият, за да му земат коня, или просто да го запират и да го безспокоят, та за това, той дал на Левски едно заптие, да го заведе до самийт Никопол. Да има за спътник заптие съвсем не било приятно на Левски, за това той настоявал да казва, че не му трябва заптие, че малко път останало до Никопол и др., но чиновника не го слушал, а дал една записка на заптието и му казал пред Левски, че от него иска този человек, че заптието трябва да го предаде в ръцете на полицията невредим и да земе обратна записка. Левски видял, че работата е опасна, но не можел да даде повод за подозрение. За това мислил през пътят да се отърве някак. Те отишли със заптието тихо до самийт Никопол. Минутата била решителна. Левски обърнал към него конят си и го попитал, къде мисли да го води. Заптието казал: „на конака!“ Левски му отговорил, че той вече не се нуждае от неговата помощ, тъй като в градът няма опасност от черкези и че той може да се върне назад. Заптието настоявал и Левски видял, че ако му отстъпи е изгубен, за това решително му казал да се върне, защото той не иска да влиза в градът със заптие, като някой престъпник. Заптието казало, че той трябва да земе расписка. Левски (според както сам после казвал на Цаня) бил готов да го нападне и да го убие, ако не се завърне, а после вече да бяга.(2) Види се, че заптията прочел нещо лошо и решително в лицето на Левски, та за това простял, помислил, поискал едно меджидие от Левски и се завърнал. Било още рано след пладне, Левски трябвало да влезе в градът веднага. Той влязъл и право кондисал в един хан. Ханджията му се показал много любезен человек, разпитвал го за много работи и Левски бил задоволен от него, даже му казал, че ще излезе по чаршията да търси някои познати хора от Плевен. Отишъл Левски да търси человека, до когото бил препоръчан и след дълго тарсение намерил го в къщи. Като му казал, че е на хан и че разговарял с ханджията; приятелят го предупредил, че ханджията е турски шпионин и че довечерта непременно ще го предаде. Като узнал това, Левски се завърнал в ханът, заплатил си и казал, че ще отива за Плевен, езднал коня и се отправил в пътя за Плевен. Но като изминал градът обърнал коня, влязъл през лозята и проседял там, докато захванало да се стъмнява. По тъмнината, той после се върнал пак в къщата на приятеля си, която била накрая на градът. Там оставил коня си и с каик през нощта минал във Влашко. Така се избавил и този път. От всичко това, аз мисля, може да се види, че Турция не е спала съвсем, както обикновено предполагат и не е било лесно да се бяга и да се работи против нея.

Друг път Левски разказал на Цаня Захариев това. Случило му се от Влашко да заминува в България с други трима души, за да пренасят револвери. Качили се от Гюргево и искали да излязат на Свищов, но ни един от тях нямал револвер. На излизание другарите му се побояли да земат със себе си револверите. Той ги зел сам, запасал ги изотзад, зел в ръката си една малка чанта и като забележил, че има да излиза един юзбашия, той тръгнал подир него. Заптиите поискали му тескере, но той казал, че е слуга на юзбашията, който в това време заминал и го пуснали, но другите ги хванали. На другийт ден, той се постарал, намерил им поръчители и ги пуснали.

Такива разкази у Цаня има много.

- Не знам защо ти се видело чудно, че ти писах сведенията от тука.(3) Казах ти, че тогава в джобът си намерих бележките и затова, като нямах друга работа, написах ти. Тогава бях още в гостилницата и затова не ти явих адреса си. Ще те моля недей обажда и на някои от нашите приятели за истинската моя болест.(4) Не за нещо друго, а защото съм учител. А то ще се чуе. Няма да остане тайна, аз знам. Но учениците как ще гледат на мене. Пък и противницитe, знаеш ги, че да им се падне случай, ще потръбят ушите на хората. Аз не казвам на приятелите си от какво страдам. Само ти и Петков знаете. Хубаво ще бъде да остане все така, но то не може за дълго. Петков ми пише, че имало място за началник отделението(5) на место Вацова(6) и Иванчева(7). Той казва, че може да ме повикат на това място. Аз знам, че вече след това даскалъкът не е за мене и трябва да стана чиновник. По-сгодно от подобно място в Министерството на просвещението за мене няма, но то е за мене голямо; мисля, че не ще мога да го изпълнявам и мнозина ще въстанат и в журналистиката. Затова, ако има място подначалник в същото министерство, на драго сърце бих приел, ако и с по-малка заплата. Така отговорих на Петкова. Ти как мислиш по това – пиши ми непременно.

Ех, пък да можеш и ти да дойдеш в София и аз да пооздравея барем малко! Нали би било добро? Какво ти пише Петков за предполагаемото от него журналче?(8)

Тука се срещнах с румелийските степендианти. Двама са мои бивши ученици от Пловдив и не от най-добрите. Няма от тях и от всички тукашни ни един да излезе наш човек. Щом се проводи млад человек тука, във Виена, или в Чехско, на учение – няма да излезе човек, защото тука самото общество не се интересува от нищо, освен от своите дребни интереси по областите. Най-много ако се възвиси до съзнание на народност – и то е много. Ти чул ли си някой австриец да се е прославил в науката, да е извадил на яве някоя нова идея? Едно има тука: стремление към аристократичане, даже у капуджиите(9) и жадност за пари. Изобщо това не е органическо цяло; това е отвратително съединение на потъпкани воли и разсъдъци. Какво може да бъде сравнение на тукашните студенти, които си решат косите и се помадят по цял ден, като уруспии(10(, които презират своите другари, защото не са облечени по модата и които книга нехващат, с братушките!(11) Там какво самоотвержение, какъв демократизъм, какво любящо сърце, чувствително особено към всеко злощастие; а тука – каква студенина и безсърдечие и какъв мискинлик. И тука, между това магарешко общество, за да има человек сила да одържи своето человеческо достойнство, или трябва да бъде вече изпечен в убежденията си и преминал в години, или трябва да е гигант. А нашите ученици нямат ни едното, ни другото. Ето защо тука изпроводен ученик, ще се завърне дурак и подъл, ако ще да има и златно сърце. Поздрави ония приятели, които са там.

Забравил съм да ти кажа, че знам кой намери парите ми изгубени в Пловдив. Те бяха двама мои другари, български учители, от които едина мой стар приятел и бивш съученик. Ако си любопитен мога с второ писмо да ти го известя. Ето честност и приятелство.

Прощавай Т. Китанчев

НБКМ БИА, ф. 100, II А 8674 а, 2 л. Оригинал. Ръкопис. Част от него публ. в З. Стоянов, Неиздадени съчинения, II, док. № 21, с. 445-447, 583-584 и като факсимиле в Т. Ташев, Л. Ташева, Захарий Стоянов. Документален летопис, с. 139.

-----------------

(1) Уста Пеню Димитров Ошанеца, от Трявна, резбар и иконописец.

(2) От тук до края това е последната част (краят) на писмото, което носи подписът на Трайко Китанчев, намерено в архива на З. Стоянов в Русе. Първата част при публикацията на А. Е. е липсвала, в която е обръщението и датата. Тя се съхранява в архива на З. Стоянов в БИА и тук я даваме по запазения оригинал.

(3) Трайко Китанчев е на лечение във Виена през 1884 г. - страдал е от сифилис и вероятно от тази година датира това негово писмо. Това се вижда и от писмото на Лазар Попрайков до З. Стоянов, в което той съобщава, че Китанчев още не се е завърнал от Виена и че последният му пишел, че бил по-добре.

(4) За тази „истинска болест“ на Т. Китанчева пише, както по-долу, така е била се вижда и от останалите негови писма.

(5) За началник отделение в Министерството на народното просвещение в Княжеството.

(6) Спас Киров Вацов (Табаков) (1856, Пирот – 1928, София), учител, директор на Ломската гимназия, началник отделение в МНП, директор на Софийската класическа гимназия, главен секретар в МНП, основател и директор на Метеорологичната станция, основател и председател на Българското природоизпитателно дружество, член на БКД

(7) Тодор Иванчов (Иванчев) (1858, Търново – 1905, Париж), политически и държавен деец, учител, деец на Либералната партия (радославистка), редактира с д-р В. Радославов в. „Народна правда“, директор на Кюстендилското педагогическо училище, директор на Статистическото бюро, един от основателите на Софийския университет, министър на народното просвещение в правителствата на П. Каравелов (1886), на д-р В. Радославов (1886-1887), на Д. Греков (1899), министър-председател (1899-1900, 1900-1901).

(8) Д. Петков заедно с Т. Китанчева и З. Стоянов са планирали да започнат да издават самостоятелен журнал, т.е. списание или, както сам Китанчев пише „журналче“.

(9) (тур.) - портиеритe, вратарите.

(10) (тур.) - леки жени, проститутки.

(11) Сравнение с руските студенти.