Навършиха се 100 години от гибелта на един от най-видните български революционери – Тодор Александров. Тази трагична дата беше много скромно отбелязана, а всъщност животът, дейността и архивното наследство на революционера, заедно със също отпечатаните архиви на Гоце Делчев, Даме Груев, Христо Матов и Симеон Радев са най-добрият отговор на неспиращите фалшификации на българската история от скопските измамници.

 

Започна публикуването на Тодор-Александровия архив от Издателство „Захарий Стоянов“. Изданието обхваща 3 тома, разположени в 5 книги в обем на над 4500 страници, представляващо над 30 000 ръкописни оригинали. То е дело на Цочо Билярски, който събира материалите за това издание в продължение на близо 40 години. Индексите към всяка книга са съставени от Ива Бурилкова. Досега от над два месеца на пазара са вече първите две книги, а всеки момент ще излезе и третата книга, която е първа част от втория том в обем 1000 страници.

„Сите българи заедно“ предлагат на своите читатели общият предговор към изданието от съставителя Цочо Билярски.

 

АРХИВ 
ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ
(1898 – 1924 г.)
3 тома в 5 книги

 

Съставител Цочо В. Билярски

Индекси Ива Бурилкова

 

Посвещава се на 100 годишнината от гибелта

на Тодор Александров

 

ПРЕДГОВОР

„Историята сама ще прецени напълно личността и ролята на тоя човек. Но фактът, че той още при живота си триумфално влезе в областта на легендата, показва колко е голямо неговото място в живота на съвременниците му. Това място Александров бе си извоювал със своите лични качества: непреклонна воля, силен характер и прозорлив ум, турен в пълна служба на един голям народен идеал: освобождението на Македония. Тодор Александров бе от ония македонски деятели, които най-грижливо се пазят да не създават със своята деятелност опасности за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.“

Проф. Никола Милев,
септември 1924 г., в. „Слово“

Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в тогавашната Щипска махала Ново село.

Град Щип, или „българският Витлеем“, както го нарича един писател-щипянин, е разположен в дълбоката котловина на Плачковица планина и е заобиколен от всякъде със стръмни ридове. Той е известен още от античността като център на древната област Пеония, която българите по-късно нарекли Пиянец. През античността Щип се наричал Астибо, а византийците го нарекли Стобеа и Стипион. Той бил средище на важен кръстопът по пътя от Дунава за Адриатика. Щип е известен в древността и като родно място на древногръцкия писател Йоан Стобейски. И до днес над града стърчат останките от стара крепост на хълма Хисаря, за която легендата разказва, че била възстановена и укрепена отново от цар Самуил. Друга легенда свързва историята на хисарската крепост с Крали Марко. В околностите на Щип се намира и строената през XIV век църква „Свети Арахангел Михаил“, който вероятно щипяни са приели още от тогава за покровител, тъй като името Михаил е едно от най-срещаните там.

През дългите векове на турското робство не били забравени българската писменост и език. В края на 18 век тук се открило и килийно училище. През Българското възраждане жаждата за просвета не затихнала у щипските българи. Тук били поддържани първоначално и класно училище, като техните учители били и активни участници в борбата за самостойна българска църква. Сред щипските учители народни будители се нареждат имената на Антония Георгиев, даскал Мано, Трайко Клисаров, хаджи Георги, Павел Грозданов, Димитър Павлов, поп Анастас, Апостол Златанов, Георги Милетич, Йосиф Ковачов, Александър Попорушов и мн. др. От Щип били и възрожденските книжари братята Михаил и Арсени Костенцеви.

За това будно българско огнище Петър Завоев пише, че било посетено през 1864 г. от апостола на българската свобода Васил Левски. За това посещение знаели и разказвали Михаил Костенцев и Хаджи Мише Хаджикимов.

Но в Щип се развивала не само просветата, той бил и важен революционен център. След създаването на Македонската революционна организация през 1893 г., която се преименувала само две години по-късно (1896 г.) на Български македоно-одрински революционни комитети, учителите били не само просветители, но и първите дейци на революционната организация. Тук току-що създадената Вътрешна организация осъществява първия си експеримент при масовизирането на революционното движение в Македония, когато за учители в Щип идват Дамян Груев, Гоце Делчев и Туше Делииванов. Те сложили началото на Щипския революционен комитет.

Щип дава на българския народ учени със световна известност като професорите Любомир Милетич и Александър Балабанов и революционери като Тодор Александров, Иван Михайлов, Тодор Лазаров, Славейко Арсов, Михаил Развигоров, Христо Попкоцев, Доне Стоянов, Владислав Ковачев, Ефрем Чучков, братя Хаджикимови, Владимир Сланков, Санде Малинов, Спиро Келеманов, ръководителят на Върховния македонски комитет Йосиф Ковачев и мн. др.

Т. Александров се ражда в семейството на народния просветител учителят Александър Попорушов. Тогава градът наброява над 20 000 жители, от които повече от половината са българи. Бащата на Т. Александров е съратник на Йосиф Ковачев при въвеждането на новата учебна метода в Щипското училище. Той е изявен педагог, поет и композитор. Като главен учител в Радовишкото училище след 1890 г. е водач на противниците на протестантизма. След създаването на Вътрешната организация той става неин член.

Т. Александров учи в училищата в Щип и Радовиш, а от 1895 г. в Българското мъжко III класно и педагогическо училище в Скопие, което завършва с отличие. Директор на училището е един от най-забележителните български революционери и теоретик на Вътрешната организация Христо Матов, който е негов кръстник при постъпването му във ВМОРО. При полагането на клетвата Т. Александров държи една пламенна реч пред кръстника си и пред съучениците си. След завършване на училището Хр. Матов го определя за учител в Кочани, който е силно пострадал след разкритията през Винишката афера. Тук той поема ръководството на Кочанската революционна околия и организира Царевоселско и Малешевско. През 1899/1900 учебна година се премества по свое желание за учител във Виница, която е център на околията и от тук създава революционните канали през Плачковица планина за Радовиш и Струмица. През следващата учебна година е учител в Кратово. От тук той прокарва канали из цяла Западна Македония – за Крива Паланка, Куманово, Свети Никола, Велес и Щип. От 1901 до 1903 г. той отново е учител в Кочани. По това време Кочани е най-важният пункт за снабдяване на Битолско и Солунско с оръжие. През Т. Александров минава и динамита за Солунските атентати през 1903 г.

През март 1903 г. е арестуван след като е предаден от кочанските власи, че е искал от тях налог за подтотовката на въстанието. При обиска в дома му са намерени организационни документи и шифрована кореспонденция. Скопският извънреден съд го осъжда на 5 години затвор, като присъдата трябвало да излежи в Скопския Куршумли хан. Илинденско–Преображенското въстание той прекарва в затвора, но от тук той е в течение на дейността на Скопския революционен окръг. Излиза от затвора през април 1904 г., когато е помилван в резултат на Григор-Начевичевата спогодба с Турция. След това е назначен за главен учител в Първокласното училище в родното Ново село. Под прикритието на учителстването си той участва във възстановяването и изграждането на Щипската революционна околия като „образец в организационно отношение в окръзите до Вардара“. Той работи заедно с щипския околийски ръководител на ВМОРО Тодор Лазаров и околийския войвода Мише Развигоров. Но тази му дейност не остава скрита за властите и те още през ноември същата година му забраняват да учителства. Въпреки това той продължава учителстването си до края на първото полугодие и при опит да бъде арестуван излиза в нелегалност на 10 януари 1905 г.

Като нелегален вече деец Т. Александров е делегат на Първия скопски окръжен революционен конгрес, който заседава от 16 до 22 януари 1905 г. На този конгрес е избран за негов секретар. За работата на конгреса разполагаме с протокола от неговите заседания и спомените на Т. Александров. Конгресът обсъжда изработените на Прилепския конгрес проектоправилници, директивата на Серската група и брошурата на Хр. Матов за основите на Вътрешната организация.

На следната 1906 година от 17 до 24 юли Т. Александров участва в работата на II Скопски окръжен революционен конгрес, отново като секретар на конгреса. От запазения протокол от конгреса се вижда, че Т. Александров е един от най-активните участници в него. На конгреса той е избран за делегат на Втория Рилски общ конгрес на организацията.

Неговият подпис стои редом с подписите на другите ръководители на ВМОРО под изложението от 15 януари 1907 г. на участниците в Съвещателното събрание по разцеплението в организацията, тъй като Вторият Рилски общ конгрес се проваля след като Серската група не се съгласява той да се състои извън организационната територия в Рилския манастир.

На III редовен конгрес на Скопския революционен окръг, в който Т. Александров участва като делегат на Кочанска околия, е избран от секретар на четата на войводата Симеон Кочански за окръжен войвода на Скопски революционен окръг. Поради заболяване се прехвърля в България и за кратко време през учебната 1906/1907 г. Т. Александров е учител в Бургас, но скоро след убийството на задграничните представители на организацията Борис Сарафов и Иван Гарванов третият представител Хр. Матов го извиква телеграфически в София, за да поеме длъжността на Гарванов в ЗП като касиер. „Когато убиха Гарванова и Сарафова (Гарванов бе касиер), разказва Хр. Матов, веднага телеграфически извиках от Бургас Тодор Александров – да поеме и пое касата. Не се излъгах ни за това, ни за преднината, която му дадох за ръководенето на много революционни работи. Първа грижа ми е било винаги да си намеря подходящи хора за работа. Намерени веднъж, почти всичко съм им доверявал и съм им давал широка инициатива на моя отговорност. В Задграничното представителство оказаха се особено способни и вещи: Хр. Стоянов през 1904 година и Тодор Александров – в 1908. Та и изобщо Тодор Александров се оказа за делова организационна работа един от най-способните хора, каквито организацията е имала.“

Като делегат от Скопския революционен окръг Т. Александров участва в работата на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО, който заседава през март 1908 г. в с. Жабокрът. От особено значение са неговите изказвания на конгреса по въпроса за Задграничното представителство и за бъдещата дейност на организацията.

Наскоро след Кюстендилския конгрес, на 11 юли 1908 г., е обявена Младотурската революция. Тя е преди всичко дело на патриотически настроената част от турската армия и интелигенция, която се стреми да запази целостта на Турската империя, изправена пред опасността или насилствено да се реформира след Ревелската среща на руския и английския монарх през юни 1908 г., или да се разпадне под ударите на националните революционни движения на българи, арменци, албанци, араби и др. Т. Александров определя Младотурската революция като „революция-фарс“, тъй като младотурците скоро изменят на принципите, в името на които са обявили революцията, като започват жестока по своя характер и широка по размери обезоръжителна акция. Т. Александров и Ефрем Чучков задържат четите на Скопския революционен окръг седмици по-късно, докато укрият оръжието, тъй като не вярват в искреността на младотурците. След легализирането на четите Т. Александров е назначен от Българската екзархия за окръжен ревизор на черкви, училищни здания и манастири в Скопския окръг. Върху молбата на Т. Александров за назначаването му Скопският митрополит Синесий е резолирал, че с назначаването на Т. Александров и Хр. Матов в Скопско „ще може по-добре да се бранят от силните удари на сръбската пропаганда“. След назначаването му той използва тази длъжност при обиколките си, за да поддържа революционния дух на населението.

На 2 август 1909 г. турските власти в Щип се опитват да го арестуват, но той успява да се прехвърли в България. През пролетта на 1910 г. Т. Александров заминава с чета за Скопския революционен окръг, възстановява организацията и се бори срещу „жестоката обезоръжителна акция на младотурците, като успява да запази голяма част от оръжието и да прибере големи парични средства за засилване на организацията“. С оръжие и средства Т. Александров подпомага и другите революционни окръзи във „възсъздаването и засилването на организацията там“.

В началото на 1911 г. по цялата организационна територия е преодоляно разцеплението. Не се включват в организацията само някои от дейците и привържениците на Серската група от Серския и Солунския окръг. Възползвайки се от възможностите на правилника на Вътрешната организация от 1908 г., чрез писмено разбирателство се избира нов ЦК на ВМОРО, тъй като мандатът на стария е изтекъл още през 1909 г. Новият Централен комитет е в състав: Христо Чернопеев, представляващ Струмишкия окръг, Т. Александров – Скопския, Петър Чаулев – Битолския и резервен допълняющ член подполковник Александър Протогеров, като представител на бившия Върховен комитет. През втората половина на март 1911 г. членовете на ЦК се срещат в тогавашната черногорска столица Цетине с албанските водачи с цел да се постигне споразумение за единодействие в борбата срещу турците. Официално ВМОРО обявява възстановяването си и възобновяването на революционната си дейност с мемоар, който е връчен на генералните консули на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г. В него се отбелязва, че организацията възобновява дейността си, след като се е убедила през изминалите три години, че „политикоикономическите условия“ в Турция не дават възможност за нормален политически живот. В мемоара се декларира, че Вътрешната организация „занапред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигането на своята цел – автономията на Македония“. При съставянето на този мемоар Т. Александров получава писменото съгласие на другите двама членове на ЦК П. Чаулев и Хр. Чернопеев.

След възстановяването на организацията е възприета нова тактика – действия чрез атентати, устройвани от малки организационни чети. Т. Александров се движи с такава чета из Солунско и Кукушко и предприема редица атентати над влакове, австрийската поща и трамваите в Солун, над моста при с. Ново село, Солунско и др. При подготвянето на взривните материали се използва изобретено от него приспособление с часовников механизъм.

Дейността на ВМОРО през 1911 и 1912 г. в много отношения довежда до намирането на повода за обявяването на Балканската война. Това са кланетата над българите в Щип и Кочани в отговор на устроените атентати на ВМОРО.

След обявяването на Балканската война Т. Александров начело на чета и на кукушката милиция успява да завземе Кукуш няколко дни преди пристигането на българските войски и да осигури по-лесното им придвижване. В списъците на участниците в Македоно-Одринското опълчение справката за Т. Александров гласи: „Тодор Александров – 32 годишен; гр. Щип; учител; средно образование; войвода на чета, щаб на 14-та Воденска дружина; 17.IX.1912 г. – неизвестно; орден „За военни заслуги“.

В края на октомври 1912 г. ЦК на ВМОРО свиква в Солун съвещание, на което присъстват Т. Александров, П. Чаулев, Хр. Матов, Петко Пенчев, Коце Ципушев, Георги Баждаров и други. Като виждат, че действията на сръбските и гръцките власти в окупираните от тях части от Македония представляват опасност за българските национални интереси, те решават Т. Александров да бъде изпратен в София и да се срещне с Иван Ев. Гешов. На срещата министър-председателят се опитва да успокои Т. Александров, че правителството няма да отстъпи българските земи на съюзниците. Независимо от тези изявления след завръщането си в Солун Т. Александров се разпорежда войводите нелегално да отидат в районите си и да наблюдават действията на окупаторите и да подпомагат населението.

През ноември 1912 г. министърът на вътрешните работи Александър Люцканов издава заповед за назначаването на Т. Александров за кукушки окръжен управител, но той се отказва от този пост в полза на войводата Гоце Междуречки.

Развитието на военните действия и въвеждането на сръбска и гръцка власт в Македония създава нова опасност за българите. Във връзка с това ЦК на ВМОРО изпраща два мемоара – през декември 1912 г. до цар Фердинанд и през януари 1913 г. от Солун до председателя на Министерския съвет Ив. Гешов. Като член на ръководството на Скопския революционен окръг Т. Александров изпраща и мемоар от Скопски окръг до министър-председателя през януари 1913 г. В мемоарите на организацията се изразяват опасенията от развитието на военните действия, от неспазването на споразумението със съюзниците за „спорната зона“ и от новата опасност, която е възникнала пред македонските българи – опасността да се смени един поробител с друг.

В началото на 1913 г. Т. Александров е назначен от щаба на Македоно-одринското опълчение за началник на разузнавателния пункт в Щип, където под негово ръководство са предприети саботажни акции срещу окупаторите. На 16 май 1913 г. Т. Александров от името на ЦК пише нов мемоар-декларация, в който сигнализира за голямата опасност, създадена от апетитите на бившите съюзници, стремящи се да заграбят нови части българска земя и да попречат на обединението на българския народ и земи като присвоят „окупираните от тях български земи“.

Дейността на ръководителите на ВМОРО през пролетта на 1913 г. отново съдейства за започване на военни действия срещу довчерашните съюзници. През Междусъюзническата война Т. Александров, по неговите думи, е „бил даден в разпореждане към 8-а Тунджанска дивизия, на която е принел с другарите си големи услуги“. След несполучливия завършек на Междусъюзническата война (1913 г.) и първата национална катастрофа за България ЦК на ВМОРО изпраща две делегации в Западна Европа и една в Русия, които да изложат пред съответните правителства искането на организацията за автономия на Македония и да се защитят правата на поробените българи. Като излага пълномощията на делегатите в писмо от 1 август 1913 г. Т. Александров пише каква позиция да заемат те в Англия, Франция и Русия: „с дявола биха отишли македонците само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери“. А в Австро-Унгария и Германия да се изтъква, че „македонците предпочитат да влезне Македония, като автономна област в независима Албания – дуализъм; или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридско, Дебърско, Тетовско и др.)“. ЦК изпраща и представители да преговарят с Младотурския комитет в Цариград и с албанските революционери за съвместни действия в Македония срещу новите поробители. По същото време непрекъснато се изпращат и чети „за поддържане духа в Македония и за възсъздаване организацията“. През септември 1913 г. ВМОРО вдига въоръжено въстание в Битолско, Охридско, Тиквешко и Дебърско. Вследствие на установените връзки с Младотурския комитет и албанските революционери във въстанието заедно с българите участват и албанци и турци.

Както преди Балканските войни ВМОРО изиграва голяма роля за започването им, така и след организираната под ръководството на Т. Александров Валандовска афера България се намесва във войната на страната на Централните сили. За организирането и ръководството на аферата, както и на саботажните действия срещу сръбските окупатори Т. Александров е награден от германския кайзер с железен кръст и му е връчена позлатена сабя.

В началото на Първата световна война Т. Александров изпраща в тила на окупаторите много чети, които провеждат саботажни акции. По време на войната той служи в щаба на партизанския отряд при 3-а бригада на 11-а македонска дивизия и като офицер за поръчки. Особено голяма е неговата и на полковник Ал. Протогеров роля при създаването на 11-а пехотна македонска дивизия през войната и доставките на оръжие и снаряжение за нея. Голямо значение в случая имат и връзките им с българския Генерален щаб, правителството и познанствата им с висши военни от съюзническите армии.

По време на войната през декември 1917 г. Т. Александров участва в съставянето и организира изпращането на обширен и аргументиран протест от името на македонските българи до Холандско-скандинавския комитет, който свикал международна социалистическа конференция в Стокхолм по балканските въпроси. Това е сериозен опит да се предотврати организирана провокация от сръбските социалисти, съгласувано със социалистическия депутат в германския Райхстаг Херман Вендел, който отстоява удобната за Сърбия теория, че македонците са аморфна маса без определена национална принадлежност, която лесно може да се манипулира, както и да смени националността си. В резултат на предизвиканото обсъждане на македонския въпрос в сръбско-българския спор на Социалистическата конференция в Стокхолм през есента на 1917 г. се лансира  невярната и ненаучна сръбска теория на Йован Цвиич. Холандско-скандинавският комитет свиква международна конференция и оповестява свой Манифест по балканските въпроси, в който предлага решаването на териториалните проблеми на Балканския полуостров. Според него големи части от Западна Македония се предлагат да останат в рамките на следвоенна Сърбия и по този начин тя да има излаз на Бяло море, а към България да останат земите източно от Вардара. Т. Александров съгласува изготвения от него текст на протеста до комитета с министър-председателя д-р Васил Радославов и с кръга от професорите, с които работи от Комисията за проучване на България – Любомир Милетич, Иван Георгов, Никола Милев, Йордан Иванов, Атанас Иширков, Иван Снегаров и Стоян Романски, както и със Симеон Радев, Кръстю Станчев и инж. Йосиф Загорски. Т. Александров разчита и на помощта, и на подкрепата на широките социалисти, успели в този случай да устоят националните интереси пред социалистическата конференция и пред комитета. Готовия протест до Холандско-сканди-навския комитет още преди 9 декември 1917 г. Т. Александров изпраща по куриер до българския пълномощен министър в Берлин, стария македонски деец Димитър Ризов, който да го придвижи до комитета. Успоредно с това той го дава за публикуване и в излизащия в Скопие в. „Родина“, където е отпечатан на 27 декември 1917 г. За излизането на този вестник Т. Александров полага изключителни грижи като го снабдява с хартия, букви, издирва печатари, машини и автори и той за краткото време през което излиза през войната се оформя като един от най-добрите български вестници. Редактори на вестника са Георги Баждаров и Ангел Томов, което работят под зоркото око на Христо Матов.

През 1918 г. Т. Александров е секретар на комисията по отпразнуването на 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, като тържествата се провеждат в град Крушово по програма, съставена с негово и на ректора на Софийския университет участие проф. Георги Шишков.

В края на войната активно участва в издаването на вестниците „Народност“ и „Нация“, и библиотека „Балкански въпроси“, в които се представя истината за Македония и се защитават правата на България над нея. Заедно с проф. Л. Милетич издава албума „Македония в образи“, който и днес остава ненадминат, въпреки последвалите го подобни издания. За работата му над този албум Т. Александров получава лично писмените поздравления на народния поет Иван Вазов, който не крие възторга си от него.

На 1 март 1919 г. Т. Александров и ген. Александър Протогеров изпращат мемоар до председателя на Парижката мирна конференция за допускане представителите на македонските българи да участват в конференцията и да изложат исканията си. С тази задача те натоварват Димитър Наумов, като му издават пълномощно да представлява ВМРО на конференцията, а Т. Александров му, изпраща инструкции как да действа в Цариград и Париж, а същевременно се обръщат за съдействие и към френския генерал В. Кретиен, командващ съюзническите войски в България.

След войната Т. Александров участва и в работата на Изпълнителния комитет на македонските братства в България и в неговите събори. На 6 април 1919 г. по време на работа на Петия редовен събор той подава оставката си като делегат на Щипското братство. След тази дата той вече се отдава главно на революционната дейност.

Възстановяването на ВМРО започва веднага след пробива на Добро поле по инициатива на съмишленици на Т. Александров. Една от първите и най-важни задачи, която трябва да решават членовете на ЦК – Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев, е снабдяването на ВМРО с оръжие и боеприпаси. За тази цел Т. Александров и ген. Ал. Протогеров отново използват връзките си с българските офицери, като полученото оръжие е изпратено веднага в пуктовете на организацията в Неврокоп, Петрич и Кюстендил. Членовете на ЦК изчакват решенията на Парижката мирна конференция, за да започнат революционната борба отново в Македония, която остава под сръбска и гръцка власт. Определено може да се каже, че организацията официално възстановява своята революционна дейност с прието решение на заседание на своя Централен комитет на 11 юни 1920 г. По време на заседанието Т. Александров докладва изработената „Директива за предстоящата работа на ВМРО“, която също е приета на него. Тук целта на възстановената организация Т. Александров формулира по следния начин: „Целта на организацията си остава както и досега, извоюване свободата под форма на автономия или независимост на Македония в нейните географически и етнографически граници.“

Т. Александров съдейства и при създаването на революционните организации на тракийските и западнопокрайнските българи, като има и запазени документи, които показват, че ВМРО подпомага материално и Добруджанската революционна организация, които започват дейността си след Ньойския диктат. Той е и един от инициаторите при създаването на Македонския научен институт и на Македонските политически организации в САЩ и Канада.

През пролетта на 1919 г. в сп. „Сила“ се появяват няколко статии от полковник Владислав Ковачев и д-р Христо Татарчев, които обвиняват Т. Александров и ген. Ал. Протогеров, че незаконно са членове на ЦК на ВМРО, тъй като не са избрани от редовен конгрес на организацията, какъвто не е свикван след Кюстендилския от 1908 г. Срещу тях са отправени и обвинения, че са злоупотребили с организационни средства, останали в касата на ВМРО след войните. На обвиненията на Вл. Ковачев те отговарят във в. „Камбана“, след като съгласуват отговора си с министър-председателя Теодор Теодоров, като се позовават на правилника на ВМОРО и доказват, че организацията съществува законно и след 1908 г. и че те са „законен ЦК“, избран по начин, посочен в правилника. Ген. Ал. Протогеров подготвя отговор и срещу обвиненията на д-р Хр. Татарчев, който е допълнен и коригиран от Т. Александров.

Във връзка с активната роля, която изиграват за въвличането на България във войните, Т. Александров и ген. Ал. Протогеров са арестувани малко преди подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. по решение на българското правителство като виновници за двете национални катастрофи. Същевременно веднага след войната Сърбо-хърватско-словенското кралство настоява те да бъдат екстрадирани и да му бъдат предадени и съдени в Белград. Във връзка с това искане на сърбите се проявява цинизма на новия министър-председател Александър Стамболийски, който след тяхното арестуване заявява „защо ще ги предаваме на сърбите да ги убият, като можем и сами да си ги убиеме“. Изправени пред тази заплаха с помощта на дейци на организацията и на мълчаливото съгласие на столичния градоначалник Антон Прудкин Т. Александров и Ал. Протогеров успяват да избягат от затвора и преминат в нелегалност.

В навечерието на Ньойския мирен договор Т. Александров все още се надява на справедливо разрешаване на македонския въпрос, което се вижда в едно негово писмо до бившия организационен деец Владимир Карамфилов. Там той пише за програмата на ВМОРО, нейните цели и тактически замисли, като подчертава, че автономията на Македония е разбирана само като етап в борбата на организацията за обединение на българския народ и от основателите, и от всичките дейци на организацията.

Възстановяването на ВМРО в края на Първата световна война става на принципите, на които се гради Вътрешната македоно-одринска революционна организация преди войните. В сила остават уставът на организацията, приет на Рилския конгрес през 1905 г., правилникът от Кюстендилския конгрес от 1908 г. и правилниците за четите, приети на Рилския конгрес през 1905 г. До общия конгрес на ВМРО през 1925 г. ЦК използва и стария печат на ЦК на ВМОРО. Запазено е и старото разпределение на организационната територия по революционни окръзи и околии, като Одринско отпада, тъй като организацията се разделя на Македонска и Тракийска. За разделянето на организацията на две става дума и в препечатания устав и правилник на организацията през 1923 г., в който е отбелязано, че двете, макар и разделени териториално и с отделни раководства, поддържат връзка помежду си.

Във ВМРО след войните редом със старите организационни дейци навлизат и много млади кадри. Организацията трябва да възстанови не само своите ръководни органи и четническия институт, на който Т. Александров беше истинския ръководител, но и да върне вярата на поробеното население, че то не е само, че има свой защитник, и то в условията на сръбския и гръцкия терор, по-жестоки от турския, тъй като населението беше подложено не само на потисничество, но и на денационализация. След възстановяването си ВМРО трябва да се справя не само с външни врагове, но и с много ренегати и отцепници, което отклонява борбата ѝ в друга посока и я отслабва.

База на организацията отново е изтощената и обеднялата от войните, но свободна българска държава. ВМРО в много отношения се поучава от националните катастрофи, през които мина българския народ, и съблюдава по-гъвкава политика на действията си. През това време тя създава и своя задгранична централа във Виена, чрез която запознава западната общественост с целите и задачите на ВМРО, установява контакти с чужди правителства, между които и със съветското правителство и с дейци на Коминтерна, като изпраща делегация за преговори в Съветска Русия.

ВМРО търси връзки и с представителите на другите поробени народности (хървати, албанци, турци, власи) в Македония и Югославия и успява да постигне споразумение за единодействие с някои от тях. На първо време са постигнати споразумения за единодействие с турската страна и с албански представители. Преговорите с турските представители са проведени под патронажа на Мустафа Кемал паша и Т. Александров.

Съветските и коминтерновските служби правят опит да оплетат в своите мрежи и самия Т. Александров. ЦК на ВМРО тайно влиза във връзка със съветската страна през втората половина на 1923 г. и то непосредствено когато се водят преговори и с представители на ЦК на БКП. Но БКП нарушава постигнатото споразумение по време на Септемврийското въстание, поради което от страна на ВМРО по нареждане на Т. Александров ще последват ограничени репресии срещу неговите нарушители.

Т. Александров като член на ЦК на ВМРО получава чрез Димитър Влахов и Павел Шатев покана да изпрати свои представители за среща и разговори в Москва. Освен поканата предварително са уговорени и условията за провеждането на тези срещи в Съветска Русия. ЦК на ВМРО и по-специално Т. Александров откликва на поканата. За установяване на връзка със съветската страна и нейните служби ЦК изпраща двама свои делегати – Димитър Влахов, пребиваващ почти постоянно във Виена като български чиновник и зетя на Т. Александров Михаил Монев.

Съветската и коминтерновската пропаганда са разтръбили публично, че само те са в състояние да разрешат националния въпрос по пътя на прокламираното самоопределение на народите. Влаховият доклад, от който се вижда всичко това, замайва главите на водачите на ВМРО. Още преди срещите на Влахов и Монев в Москва със съветски представители установяват връзка и поемат ангажименти и членовете на ЦК ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев, както и участващият в различни задгранични мисии в Западна Европа Тома Карайовов.

Последен е проагитиран за установяването на официални контакти със Съветска Русия Т. Александров. За да продължат контактите съветската страна поставя като условие ЦК на ВМРО да излезе официално с декларация за характера на македонското движение, от която да се вижда, че ВМРО не само не преследва българските комунисти, но и те членуват в нейните редове. Исканата декларация е написана от Д. Влахов, но е подписана от Т. Александров и при оповестяването ѝ носи и печата на ЦК на ВМРО.

Наскоро след това декларацията е последвана от писмен проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство, написан от самия Т. Александров. Но това не е всичко. Т. Александров се среща лично няколко пъти с агентът Борис Яковлевич Шпак, представящ се под псевдонима Андреев-Базаров, който е нелегален съветски представител в София.  На тези срещи Т. Александров, от своя страна поставя условия за преговори на ВМРО с Москва. От секретно донесение, изпратено от Андреев-Базаров на 9 януари 1924 г. от Виена до съветския комисар по външните работи Георгий Чичерин става ясно, че се е срещнал и разговарял на поредна среща лично с Т. Александров на 17 и 18 декември 1923 г. на територията на българска Македония. На натиска на съветската страна да се разширяват правата на представителя на СССР в дипломатическо и военно отношение Т. Александров е категоричен: „Помощ във военния шпионаж против България не е възможен по мотиви морални, защото ние самите сме българи.“ Както ще се види само три месеца по-късно след поетите взаимни ангажименти от страна на ВМРО и от руската страна, пътят до подписването на Майския манифест се скъсява.

Тъй като неимоверно много нараснали Т.-Александровият международен авторитет и известност, той се опитва да води преговори и с политическите партии в Югославия, като използва разногласията между тях и желанията им да постигнат успехи в изборите, сред които на първо място са хърватския политик Степан Радич и депутата от Сръбската скупщина Мита Дмитриевич.

В окръжно № 321 на ЦК на ВМРО от 15 октомври 1922 г. се съобщава, че ЦК е изпратил меморандум, подписан от ген. А. Протогеров, Т. Александров и П. Чаулев до откриващата се на 16 октомври с.г. Конференция по източните въпроси във Венеция, като се подчертава, че „няма да мине много време и борческа Македония ще извоюва своята независимост“. Меморандум, подписан от тримата членове на ЦК и подпечатан с печата на организацията е изпратен и до Конференцията по близкоизточните въпроси, която се открила в Лозана на 20 ноември 1922 г. В него се подчертава, че организацията „иска да се създаде от цяла Македония една независима държава, за да не се проливат кърви“. Тя предупреждава, че „ако не бъде чута, ще почне вече своите динамитни и др. атентати и акции, за да извоюва свободата на поробената Родина“. В Известията на ЦК на ВМРО от 30 декември 1922 г. се съобщава, че връчването на меморандума „е провело силно впечатление сред конференцията“. Но, както става ясно, ЦК е разочарован, тъй като меморандумът не е обсъждан на конференцията, а е „бил живо разискван в частните срещи“.

Установяват се контакти и с политическите формации в България, превзема се ръководството на Великата масонска ложа на България, като начело ѝ застава ген. Ал. Протогеров. Създава се и Македонска парламентарна група в Народното събрание, която е с пълномощия от ЦК на ВМРО. Организацията възлага на нея важни външнополитически задачи. Тя трябва да прави постъпки до ОН „за прилагане на договорите за покровителство на малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими“, да съдействува за завръщането на бежанците по родните им места под гаранцията на ОН и за даване амнистия на всички политически затворници. Това води и до активно участие на организационните дейци в политическия живот на България, което от своя страна отклонява борбата ѝ за преследване на основната цел.

Единствено враждебни отношения между българското правителство и ВМРО се създават по време на управлението на Българския земеделски народен съюз, въпреки добрата воля на ръководителите на организацията за сътрудничество. Правителството на Александър Стамболийски, в интерес на подобряване на отношенията със Сърбо-хърватско-словенското кралство, все по-често започва да „жертва Македония“. В тази дейност активно се включва и самият Стамболийски. През ноември 1922 г. при посещението си в Белград той заявява в интервю за печата: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас... Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем (да им направим), защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани.“ С това си изказване, с подписаното споразумение с Югославия в Ниш и с цялата си дейност Стамболийски се опитва да направи обрат в традиционната българска политика по отношение на Македония. Неколкократно Т. Александров изпраща предупреждения до земеделските министри Александър Димитров, Райко Даскалов и до самия Ал. Стамболийски.

Изказванията и декларациите на земеделските водачи и организирането на контрачети предопределят ориентирането на ВМРО на страната на обединената буржоазна опозиция, въпреки че са установени връзки и се водят преговори и с БКП. БКП се опитва да привлече ВМРО на своя страна в Единния фронт и са постигнати известни резултати, както се видя и с посредничеството на съветската страна още преди септември 1923 г. Но поради неспазване на споразумението от страна на БКП връзките се прекъсват и отношенията между тях се влошават. Въпреки това като резултат от тези контакти ВМРО постига разпускането на Емигрантския комунистически съюз и спирането на неговия орган – вестник „Освобождение“.

Активното участие на ВМРО в политическия живот и борби в страната довеждат до отслабването ѝ, което от своя страна води до промяната и на средствата и методите за водене на борбата срещу новите поробители – Сърбия и Гърция.

ВМРО и специално Т. Александров изиграват голяма роля при създаването и консолидирането на Конституционния блок и правителството на Демократическия сговор. Голямата ангажираност на ВМРО на страната на правителството на Демократическия сговор се дължи преди всичко на вярата на революционната организация, че при тази политическа формация разрешаването на македонския въпрос ще бъде въпрос № 1. Но въпреки това Т. Александров продължава да поддържа становището си, че „силата на организацията, основата ѝ е и ще бъде стегнатостта вътре в Македония“, което налага по-скорошното организиране на революционните окръзи.

След възстановяването на революционната дейност на ВМРО след Първата световна война тя поддържа тесни контакти и с Илинденската организация в България, като се постига единодействие между легалната и нелегалната организация, въпреки че съществуват разногласия между тях по някои основни въпроси на воденето на борбата. Печатните органи на Илинденската организация и преди всичко вестник „Илинден“ служат като трибуна и на ВМРО. В тях се печатат Т.-Александрови разпореждания, окръжни писма и обръщения от ЦК, както и материали за революционната борба.

Средствата, с които си служи ВМРО, са много по-разнообразни и по-многобройни в сравнение с тези от предишния период, но основното средство на организацията си остават атентатите и терористичните акции на малобройни по своя състав чети срещу ренегати и представители на окупаторите, известни със своята жестокост над поробеното население. Тази тактика на организацията е възприета още при първото ѝ възстановяване след Хуриета. Тя е резултат не на малобройността на четите и липсата на подкрепа от населението, а преди всичко от опасността, която крият откритите партизански акции за населението, което винаги след такива акции е подложено на терор и репресии от страна на поробителя и дава най-много жертви.

Възстановена е не само революционната, но и организационната дейност на ВМРО, като Т. Александров действа непрекъснато в посока на подготовка за провеждане на общия конгрес на ВМРО. Свикват се и окръжните конгреси на организацията, на които се излъчват делегати за общия конгрес, който се провежда чак след смъртта на Т. Александров на следната година. Запазени са устави и правилници на организацията, върху които той нанася редица поправки и корекции, подготвяйки се за общия конгрес.

Т. Александров провежда и политика за организиране на международна анкета, която може да установи истинското положение в поробените части от Македония. Това желание на ВМРО било изразено в писмо на Т. Александров от януари 1924 г. до Ноел Бъкстон, министър на земеделието в лейбъристкия кабинет на Рамзей Макдоналд. В окръжно на ЦК на ВМРО от 15 март 1924 г. Т. Александров подчертава (под натиска на българското правителство), че „ВМРО още не е привършила организирането на сички революционни окръзи, не е приключила споразумението с другите недоволни поробени народности и области в Сърбия и Гърция, па и политическото положение в Европа и света не позволява сега да се предприемат крупни революционни акции и атентати“. Тази декларация на Т. Александров била всъщност под внушението на английската дипломация, за да не се нарушава мира и спокойствието на Балканите. Ръководителят на ВМРО бил информиран от българското правителство за настояването на английската дипломация да се създаде на Балканите мирна и спокойна обстановка като условие за реализиране на автономията на Македония. По същото време на директора на Секцията за малцинствата при Обществото на народите Ерик Колбан било възложено да събере на място информация за сръбско-българските отношения. Преди да отпътува за София и Белград, той посетил Лондон. (В действителност той бил в услуга на английската дипломация по македонския въпрос.) Колбан се ангажирал да внесе в Тричленния комитет за покровителство на малцинствата при ОН получените петиции от София, а резултатът от повдигането на въпроса за автономия на Македония в Белград пред министъра на външните работи Момчило Нинчич бил отрицателен.

Вследствие на контактите на ВМРО с БКП, съветското правителство и Коминтерна ръководителите на организацията (с изключение на Т. Александров, но с негово знание и пълномощие) подписват Майския манифест във Виена през 1924 г. Подписването на манифеста се оказва тактически ход на ЦК на ВМРО по посока на левите сили в движението и международния политически живот. Въпреки настояването на Т. Александров да не се бърза с публикуването на Майския манифест, тъй като представителите на левицата и съветската страна били поели известни ангажименти, които не бързали да изпълнят, Д. Влахов, Никола Харлаков и П. Чаулев го публикували на страниците на брой 1 на започналия да излиза на 15 юли 1924 г. във Виена в. „Балканска федерация“. Манифестът бил посрещнат с радост от Арсени Йовков, Георги Занков и др. от ръководството на олевяващата Илинденска организация и бил препечатан в нейния орган в. „Илинден“, но броят бил конфискуван от полицията и Илинденската организация излязла с нов брой, който бил повторение на конфискувания, с тази разлика, че на мястото на манифеста бил отпечатан друг материал, нямащ нищо общо с него.

Въпреки че Майският манифест вероятно е бил замислен само като тактически ход от ръководителите на ВМРО, той след неговото публикуване поставил в неудобно положение организацията пред правителството на проф. Александър Цанков. Същевременно манифестът представлявал и едно отклонение от страна на ВМРО от поетия път на решаване на македонския въпрос чрез ОН със съдействието на Италия и Великобритания.

Спечеленото английско доверие, ВМРО бързо загубила, след като бил публикуван манифестът, което наложило своевременно излизане на Т. Александров и ген. Ал. Протогеров с декларация № 772 на ЦК на ВМРО от 1 август 1924 г., с която се отказвали от него и го обявявали за „мистификация“. В декларацията те отхвърляли каквато и да е връзка на ЦК с отпечатания във в. „Балканска федерация“ манифест. Това било резултат от натиска на българското правителство и от вероятното ангажиране на представители на английското правителство пред Т. Александров да действат по посока даване автономия на Македония по време на пътуването му в Лондон през май.

За да разсее опасенията на английските политически среди, че ВМРО е направила отстъпки наляво, Т. Александров се срещнал през август 1924 г. с Леонид Неманов и дал интервю пред него, което е отпечатано във в. „Таймс“ на 16 септември 1924 г. В това интервю Т. Александров прави опит да разсее опасенията на английските правителствени среди по отношение на манифеста и за първи път съобщава публично, че организацията ще представи пред ОН през септември меморандум, от който „Европа ще може да се убеди, че сръбският и гръцкият режим са по-лоши от турския. Защото сръбският и гръцкият режим по своята жестокост, беззаконие и насилия надминават всичко, което може да си представи човек.“ По-нататък Т. Александров излага исканията, след изпълнението, на които ВМРО се задължава да прекрати своята въоръжена борба и които са всъщност част от програмата на организацията за разрешаването на македонския въпрос. В нейната разработка освен Т. Александров участвали и ген. Ал. Протогеров, Георги Баджаров, Кирил Пърличев, Наум Томалевски и др. Тези искания така, както ги е изложил Т. Александров в интервюто, са: разпущане на поддържаните от сръбските власти чети на Стоян Мишев, Григор Циклев и др., прилагане клаузите на мирния договор за защита правата не националните малцинства под контрола на ОН, амнистия на всички затворени македонци и позволение за завръщане на бежанците по родните им места под контрола на ОН, свобода за изборите за скупщина и даване право на македонците да образуват легални политически партии. Той декларирал също така в тон с английското разбиране по разрешаването на македонския въпрос, че ВМРО не иска „разпадането на Югославия“, а че иска „Югославия да стане една федерална, свободна и силна държава“.

А каква точно се разбира под федеративното управление е формулирано още във възстановителния протокол на ЦК на ВМРО от 11 юни 1920 г., с който организацията официално не само, че е възстановена, но и приема изработената от Т. Александров директива за бъдещата си дейност. В този изключително важен програмен документ, за който се спомена и по-горе, Организацията декларира същевременно, че нейната цел и след войните остава непроменена „както и досега: извоюването на свободата – под форма на автономия или независимост – на Македония, в нейните етнографически и икономически граници“.

ВМРО показва своята добра воля, като декларира, че е готова доколкото се отнася до Вардарска Македония да се превърне в „легална организация под името „Македонски федеративен съюз“ по подобие на Съюза на Конституционните клубове (български) в Турция (1908–1910), която организация да води легалната борба, като влиза във връзка и разбирателство за съвместна дейност с организациите и партиите в други области на Югославия, които също преследват горната цел“, но при положение че Македония се превърне в равноправен член на новата федерация.

Особено важна е формулировката на „основните начала, на които ще почива Македонският федеративен съюз“, в които тя официално декларира, че ще отстоява не само принципите, на които да е изградена федерацията, но така също предлага и ново наименование на държавата, в което българската територия влизаща в новата държава официално да е упоменато и наименованието на българското население живеещо там.

За пореден път ВМРО, както през цялото свое съществуване от 1893 г. насетне, декларира своята принадлежност към българския народ, от която тя няма да отстъпи през цялото време на съществуването си до 1934 г.

Една от най-значителните дипломатически акции на ВМРО след Първата световна война, свързани с името на Т. Александров, била изработването през август 1924 г. и връчването през септември на меморандум до Петата асамблея на Обществото на народите. Т. Александров и ген. Ал. Протогеров започнали подготовката на меморандума веднага след завръщането си в България. Меморандумът бил готов в първите дни на септември, но Т. Александров бил вече убит на 31 август 1924 г. Меморандумът бил подписан от ген. Ал. Протогеров, а подписа на Т. Александров бил възпроизведен от Гьошо Гочев, който „много сполучливо имитирал подписа му“, както отбелязва Иван Михайлов.

Меморандумът бил връчен от делегатите на ВМРО – Наум Томалевски и Тома Карайовов на 22 септември 1924 г. на Секретариата на ОН, на председателя на комисията, швейцарския съветник Мота и на всички делегати. Но връчването на меморандума на ВМРО си има своята предистория. На едно от заседанията на ОН унгарският делегат граф Апони критикува ОН, че съветът и секретариатът на ОН пренебрегват жалбите на представителите на малцинствата, така че те не могат да разчитат на ОН за защита на своите права. Като резултат от речта на граф Апони делегациите на малцинствата били приети от председателя на общите събрания Мота, от председателя на съвета Химанс и от шефовете на отделните делегации, като някои представители на малцинствата имали и продължителни беседи със завеждащия секцията на малцинствата в Секретариата Колбан. По време на заседанията срещу меморандума се изказал сърбо-хърватския министър на външните работи Маринкович, като дори оскърбил ОН.

Как гледало ОН на меморандума на ВМРО проличава от изказванията на Колбан на 19 и 22 октомври 1924 г. по време на посещението му в Атина. Той заявява, че „Обществото на народите не третира с малцинствата. То третира с правителствата“. По-нататък той заявява: „Ще се възрази, че Обществото на народите е установило правото на заявления, с които малцинствата могат да му отправят направо оплакванията си. Обаче тази процедура биде възприета само за осведомителни цели. Обществото на народите отхвърля всяко заявление, редактирано с остър език или засягащо суверенитета на държавата, към която се числи малцинството. Едно искане за независимост е неприемливо. Зачитането на договорите съставлява границите, които никому не е позволено да преминава. Първото условие, за да бъде някой изслушан, е да се държи като лоялен поданик на държавата, към която се числи. След това Обществото на народите предава заявленията до правителствата. То получава техните забележки и разисква по тях. Защитата на малцинствата фактически се извършва чрез посредството на правителствата.“ Какво лицемерие, когато знаем, че ВМРО е една революционна нелегална организация, която се бори за правата и освобождението на поробените ни сънародници.

Единственият резултат от меморандума на ВМРО била мисията на Колбан като началник на секцията за малцинствата при ОН в Белград и Атина, където той разговарял с външните министри Маринкович в Белград и Русос в Атина. От външния министър в Гърция Колбан поискал да се започне прилагането на протокола за защита на малцинствата, който бил подписан в Женева, на което Русос отговорил, че Гърция ще стори това, след като Югославия извърши същото.

Меморандумът на ЦК на ВМРО е обвинителен акт срещу политиката на поробителите към българското население от Македония. Това е един документ, изпълнен с много сведения за тяхната жестокост над българите във Вардарска и Егейска Македония. В него се прави исторически преглед на борбите на българите от Македония от възникването на организираното националноосвободително движение през 1893 г. до 1924 г., като се показва неговият български характер. Отчита се приносът на българите от Македония за Българското възраждане. Показват се причините за оформянето на идеята за автономия, като се сочат противниците на тази идея – Сърбия и Гърция, които се страхуват от крайния резултат на автономията – присъединяването ѝ към България. Авторите на меморандума подсилват нюансите, като подчертават, че „днес идеята за автономия е дълбоко вкоренена в душите на хората, в нея вярват всички македонци“, надявайки се, че след тази декларация ОН ще наложи създаването на автономна Македония.

С меморандума ВМРО иска да се проведе под ръководството на ОН специална анкета във Вардарска Македония за установяване жестокостите на сръбските власти, включително и за нейната дейност във Вардарска и Егейска Македония. Тя иска да се възстановят националните институции на българите и другите малцинства във Вардарска Македония, връщане на бежанците по родните им места, гарантиране на политическите права на всички малцинства в рамките на конституцията и еволюция „на югославската държава към децентрализация и към федерация“. Организацията декларира своята готовност след осъществяването на тези мерки да участва „като легална партия“ за заздравяването и развитието на една федерална югославска държава, с оглед конфедерирането на всички балкански народи, в които Македония ще се включи като предан член“. Тук се повтарят условията, които Т. Александров поставя в директивата от 1920 г.

Последните няколко месеца от живота на този забележителен революционер са изключително напрегнати като безспир е атакуван и от ляво и от дясно. Упражнява се натиск върху него от българското правителство, от някои външнополитически среди, от другарите си от ЦК – ген. Ал. Протогеров и миналия окончателно наляво П. Чаулев, от ръководителите на Серския окръг под ръководството на Алеко Василев и полк. Георги Атанасов. За съвсем кратко време той съставя редица окръжни и инструкции на ЦК, подготвя няколко чети и терористи, които изпраща в Македония и чужбина за действия срещу поробители и ренегати, води изключително голяма кореспонденция, среща се с чужди кореспонденти и дава интервюта и изявления за чуждестранния печат, стараейки се да смекчи последиците от Майския манифест. Същевременно настоява да се провеждат окръжните конгреси на ВМРО, за да се произнесат на тях организационните дейци по основните документи на организацията и да се излъчват делегати за общия конгрес. Той проявява голям интерес към работата на Струмишкия конгрес и изисква подробни сведения за него от ген. Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов, тъй като ги подозира в неискреност. По негово настояване е поканен от Ал. Василев да присъства на работата на Серския конгрес, който трябвало да заседава в Пирин планина. На 31 август 1924 г. Т. Александров е убит при пътуването му за определеното място на конгреса в Пирин. Един от свидетелите на убийството, организационния куриер Динчо Мицев Сугарски, разказва следното: „По пътя всички бяха весели; Т. А[лександров] разговаряше с генерала и с другите. По едно време по една пряка пътека ни настигна едно момче, изпратено от с. Сушица, за да вземе обратно нашите коне от с. Лопово, след като ние пристигнем там. Забелязах, че Щерю се поспре, спре и момчето и незабелязано от Александров и Протогеров повърна го назад. На едно малко изворче седнахме да обядваме. Тук Щерю каза на Т. Александрова, че аз съм стар, добър работник на организацията и Александров ме похвали, насърчи ме и за напред да работя добре и каза, че организацията ще напредва и което куче я е захапало се е побеснявало. Последното Тодор каза по повод на моите оплаквания, че земледелците ме много гонеха. През всичкото време на обеда аз стоях до Т. Ал[ександров], който бе любезен с всички, и на мене на няколко пъти подаде от яденето си. Като се нахранихме на тръгване Т. Ал[ександров] даде пушката си на четника Панзо, обаче Щерю му каза да я даде на мен, за да не носи Панзо две, и аз я взех. Като стигнахме до Сугарската река Т. Ал[ександров] каза: „ние се нахранихме, но конете нямат уста да кажат, че са гладни, а ние трябва да се сещаме за тях и да ги оставим да попасат“. Алекс[андров] и Протогеров седнаха един до друг разговаряйки се, и после полегнаха да си починат. Панзо също се настани малко на страна и метна върху себе си пелерината. Аз заведох конете на страна, а Динчо Балкански се дръпна на друга страна. Щерю и Вретенаров останаха прави зад Алекс[андров] и Протог[еров] наблизу. Почти веднага след като се спряха зад Александрова, те стреляха с пушките си върху него. В същия момент Тодоровия четник Панзо скочи и заграби пушката си, но Динчо Балкански (другия куриер) го изпревари и го застреля. Генералът – изненадан и изтощен от пътя – припадна и ние се затичахме да го напръскаме с вода. Щерю и Д. Вретенаров ни заповядаха да приберем труповете и ги покрием с шума, което и сторихме. Като се посъвзе генерала, тръгнахме за с. Лопово, придържайки го да не падне. На смръкване стигнахме при Лоповските колиби, посрещнати от Алеко.“

Скоро са наказани физическите убийци на Т. Александров – Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, а след няколко дни възмездието настига и подстрекателите Ал. Василев и Г. Атанасов. През 1928 г. по нареждане на члена на ЦК на ВМРО Иван Михайлов е наказан и главният организатор на убийството на Т. Александров, ген. Ал. Протогеров. Въпреки че още не е казана последната дума по убийството на Т. Александров, тъй като досега са подхвърляни какви ли не вероятни и невероятни хипотези, следите водят към ген. Ал. Протогеров и някои среди от правителството на проф. Ал. Цанков.

Убийството на Т. Александров нанесе една огромна загуба на националноосвободителното движение на поробените българи и въпреки че ВМРО имаше хиляди самоотвержени и готови за всякаква жертва дейци, неговото място не можа де се запълни.

 

* * *

През последните години на книжния пазар бяха пуснати кратки и разширени биографии на бележития български революционер. Те са изградени на базата на предишни изследвания и документални публикации, което ги прави прибързани и непълни. Независимо от значителния брой документални публикации все още пълният архив на Тодор Александров е напълно непознат, а той в действителност наброява хиляди документи. Това са не само документи, излезли изпод неговото перо, но и стотици писма, които той получава лично или са адресирани до Централния комитет на ВМОРО (1910-1924) или до Задграничното представителство на ВМОРО през Първата световна война, на които той е член. Документите на Тодор Александров се съхраняват в Централния държавен архив, Българския исторически архив при Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, Научния архив на Българската академия на науките, Централния военен архив, библиотеки, музеи и окръжни архиви, както и в домашните архиви на Тодор Александров и Христо Матов. Въпреки това все още има важни документи от и за Тодор Александров, които се намират в частни лица и тяхното съдържание е напълно непознато. Непознат остава и първият му литературен опит - драмата в три действия „Бъдни вечер“, представена в конкурса в Народния театър през 1910 г. Важно допълнение към архива на Тодор Александров са съхраняваните негови писма в други лични архиви, сред които най-значителни са тези от архивите на ген. Александър Протогеров, П. К. Яворов, Григор Василев, Андрей Тошев, Григор Начевич, Васил Пасков, д-р Васил Радославов, Кръстю Станчев, документалните колекции в ЦДА и др.

Архивът на Тодор Александров ще бъде отпечатан в няколко тома, тъй като тази документация е огромна и само първият том наброява 762 автентични документа, като към някои от тях има важни приложения. Първият том обхваща един двадесетгодишен период от 1898 г. и достига до края на 1919 г.

Съхраняваният в ЦДА личен архив на Тодор Александров е непълен, като най-добре документиран е периодът от началото на 1920 г. до убийството му на 31 август 1924 г. С най-голяма стойност за този период са двата копирни тефтера на Тодор Александров от неговата кореспонденция. От този период са и значително количество шифровани документи, съдържанието на които е непознато, тъй като те не са дешифрирани.

В настоящото издание на архива на Тодор Александров са събрани автентичните мемоарни материали на големия революционер, даващи редица нови сведения за личността и делото му в полза на борбата за освобождение и обединение на народа и земите ни. Това са неговата автобиография и спомени и статии, сред които се откроява статията му „Духовното единство на българския народ“. В това издание на архива са включени и всички, известни за сега мемоари на ЦК на ВМРО, подписани от Т. Александров. Трябва да се отбележи, че при изработването на почти всички мемоари на организацията Т. Александров е имал възможност да разчита на сътрудничеството на такива учени като проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Александър Балабанов, проф. Никола Милев, както и на Григор Василев, Кирил Пърличев, Наум Томалевски, Георги Баждаров, Йордан Бадев и на първо място на теоретика на организацията Христо Матов.

Включените тук автобиографични и документални текстове са дадени цялостно без каквито и да е съкращения, като буквописа е частично осъвременен. Мемоарите също се публикуват в техния пълен вариант, като са подредени по хронологичен принцип. Там, където са доразкривани текстовете на съкратени имена, думи и пр., е отбелязано с квадратни скоби. Подчертаните в оригинала текстове са набрани с друг шрифт. Датите са отбелязани така, както са в текста, без да са осъвременявани. Всичките заглавия на отделните материали в сборника са дело на съставителя с изключение на писмените сведения, които дава до ЗП на ВМРО кюстендилският пунктов началник Ангел Узунов, както и от разузнавателните пунктове на организацията, които са с оригиналните си заглавия. В този им вид те след преписването им на машина в ЗП от секретаря на представителството - младият Иван Михайлов - са изпращани до двореца, правителството, Министерство на външните работи и до лица, свързани с пресата.

Непосредствено след текста на документите, там където е било необходимо, са дадени кратки бележки за срещани имена, или доуточняващи факти и събития и даващи допълнителни сведения за изследвания и литература по въпросите.

Приложени са списък на основните архивни фондове, съхраняващи документи на Т. Александров, както и кратка библиография на ползваната литература за него, които биха били добра база за по-нататъшни изследвания.

В библиографията не са включени публикации и изследвания, дело на скопските историци, тъй като те представляват явни фалшификации. Изключение съм направил само по отношение на два документални сборника, съставени от историците Ленина Жила, Владо Поповски и Зоран Тодоровски, посветени на Т. Александров и македонския въпрос след възстановяването на ВМРО след Първата световна война. В тях съставителите са публикували документите в техния автентичен вид и са се старали, доколкото им е било възможно, да не прекрачват границата между истината и лъжата.

От съставителя