ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ ЛЕГЕНДАРНИЯТ ВОЖД НА ВМРО

На 3 април 1917 г. Тодор Александров в едно свое писмо до генерал Александър Протогеров ще изложи  само с няколко изречения своето житейско кредо: “...Аз съм “оръдие” само на идеята за освобождение на Македония и за обединение на българския народ. Това съм го доказал с целия си досегашен живот, като съм пожертвувал за тая идея сичко, освен живота ми, който случайно, може би за нещастие, е оцелял. Досега съм получил едно морално удовлетворение, именно, че идеята е вече на осъществяване. Занапред ми остава едно несносно здраве и един морален капитал – моята чест. Никому няма да позволя да се гаври с тая моя светиня...” С целия си живот и с делото си той потвърди тези си думи.


Две седмици само след гибелта на Тодор Александров неговият приятел, съратник и забележителен български учен-историк проф. Никола Милев пише следното във в.”Слово”: “Историята сама ще прецени напълно личността и ролята на тоя човек. Но фактът, че той още при живота си триумфално влезе в областта на легендата, показва колко е голямо неговото място в живота на съвременниците му. Това място Александров бе си извоювал със своите лични качества: непреклонна воля, силен характер и прозорлив ум, турен в пълна служба на един голям народен идеал: освобождението на Македония. Тодор Александров бе от ония македонски деятели, които най-грижливо се пазят да не създават със своята деятелност опасности за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.”    
Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в Щипската махала Ново село. Град Щип, или “българският Витлеем”, както го нарича един писател, е разположен в дълбоката котловина на Плачковица планина и е заобиколен от всякъде със стръмни ридове. Той е известен още от античността като център на древната област Пеония, която българите по-късно нарекли Пиянец. През античността Щип се наричал Астибо, византийците го нарекли Стобеа и Стипион. Той бил средище на важен кръстопът по пътя от Дунава за Адриатика. Щип е известен в древността и като родно място на древногръцкия писател Йоан Стобейски. И до днес над града стърчат останките от стара крепост на хълма Хисаря, за която легендата разказва, че била възстановена и укрепена отново от цар Самуил. Друга легенда свързва историята на хисарската крепост с Крали Марко. В околностите на Щип се намира и строената през XIV век църква “Свети Арахангел Михаил”, който вероятно щипяни са приели още от тогава за свой покровител и патрон, тъй като името Михаил е едно от най-срещаните там и до днес.
През дългите векове на турското робство не били забравени българската писменост и език. В края на 18 век тук се открило и килийно училище. През Българското възраждане жаждата за просвета не затихнала у щипските българи. Тук били поддържани първоначално и класно училище, като техните учители първоначално били и активни участници в борбата за самостойна българска църква срещу фенерското духовно иго. Сред щипските учители народни будители се нареждат имената на Антония Георгиев, даскал Мано, Трайко Клисаров, хаджи Георги, Павел Грозданов, Димитър Павлов, поп Анастас, Апостол Златанов, Георги Милетич, Йосиф Ковачов, Александър Попорушов и мн. др. От Щип били и възрожденските книжари братята Михаил и Арсени Костенцеви.
За това будно българско огнище известният публицист и краевед Петър Завоев пише, че било посетено през 1864 г. от Апостола на българската свобода - Васил Левски. За това посещение знаели и разказвали Михаил Костенцев и Хаджи Мише Хаджикимов.
Но в Щип се развивала не само просвета и култура, той бил и важен революционен център. След създаването на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) учителите били не само просветители, но и първите дейци на революционната организация. Тук току-що създадената Вътрешна организация осъществява първия си експеримент при масовизирането на революционното движение в Македония, когато за учители в Щип идват Дамян Груев, Гоце Делчев и Туше Делииванов. Те сложили началото на Щипския революционен комитет, който дори успял да си завоюва за известно време статута на Окръжен комитет.
Щип даде на българския народ учени със световна известност като проф. Любомир Милетич и проф. Александър Балабанов и революционери като Тодор Александров, Иван Михайлов, Тодор Лазаров, Славейко Арсов, Михаил Развигоров, Христо Попкоцев, Доне Стоянов, Владислав Ковачев, Ефрем Чучков, братя Хаджикимови, Владимир Сланков, Санде Малинов, Спиро Келеманов, ръководителя на Върховния македонски комитет Йосиф Ковачев (който същевременно е и виден дарител и благодетел) и много други.
Т. Александров се ражда в семейството на народния просветител Александър Попорушов. Тогава градът наброява над 20 000 жители, от които повече от половината са българи. Бащата на Т. Александров е съратник на Йосиф Ковачев при въвеждането на новата учебна метода в Щипското училище. Той е изявен педагог, поет и композитор. Като главен учител в Радовишкото училище след 1890 г. е водач на противниците на протестантството, което също като гъркоманството прави опит за печелене на неориентирани български души. След създаването на Вътрешната организация Ал. Попорушов става неин член.
Т. Александров учи в училищата в Щип и Радовиш, а от 1895 г. в Българското мъжко III класно и педагогическо училище в Скопие, което завършва с отличие. Директор на училището е един от най-забележителните български революционери и теоретик на Вътрешната организация Христо Матов, който е негов кръстник при постъпването му във ВМОРО. При полагането на клетвата Т. Александров държи една пламенна реч пред кръстника си и пред съучениците си. Хр. Матов го определя след завършване на училището за учител в Кочани, което беше силно пострадало след разкритията през Винишката афера. Тук той поема ръководството на Кочанската революционна околия и организира Царевоселско и Малешевско. През 1899/1900 учебна година се премества по свое желание за учител във Виница, която е център на околията и от тук създава революционните канали през Плачковица планина за Радовиш и Струмица. През следващата учебна година е учител в Кратово. От тук той прокарва канали из цяла Западна Македония – за Крива Паланка, Куманово, Свети Никола, Велес и Щип. От 1901 до 1903 г. той отново е учител в Кочани. Кочани е най-важният пункт за снабдяване на Битолско и Солунско с оръжие. Тъй като Вътрешната организация се ангажирва с подпомагане на подготовката за Солунските атентата, през Т. Александров минава и динамитът за тях през 1902-1903 г.
През март 1903 г. е арестуван след като е предаден от кочанските власи, че е искал от тях налог за подготовката на въстанието. При обиска в дома му са намерени организационни документи и шифрована кореспонденция. Скопският извънреден съд го осъжда на 5 години затвор, като присъдата трябвало да излежи в Скопския Куршумли хан. Илинденско – Преображенското въстание той прекарва в затвора, но от тук той ръководи работата на Скопския революционен окръг. Излиза от затвора през април 1904 г. след известната Българо-турска “Григор-Начевичева” спогодба. След това е назначен за главен учител в Първокласното училище в Ново село, Щипско. Под прикритието на учителстването си той участва във възстановяването и изграждането на Щипската революционна околия като “образец в организационно отношение в окръзите до Вардара”. Тук той работи заедно със своите съграждани - щипския околийски ръководител на ВМОРО Тодор Лазаров и околийския войвода Мише Развигоров. Но тази му дейност не остава скрита за властите и те още през ноември същата година му забраняват да учителства. Въпреки това той продължава до края на първото полугодие и при опит да бъде арестуван излиза в нелегалност на 10 януари 1905 г.
Като нелегален вече деец той е делегат на Първия скопски окръжен революционен конгрес, който заседава от 16 до 22 януари 1905 г. На този конгрес е избран за негов секретар. За работата на конгреса разполагаме с протокола от неговите заседания и спомените на Т. Александров. Конгресът обсъжда изработените на Прилепския конгрес на ВМОРО проектоправилници, директивата на Серската група и брошурата на Хр. Матов (Брут) за основите на Вътрешната организация.
От 17 до 24 юли 1906 г. Т. Александров участва в работата на II Скопски окръжен революционен конгрес като секретар на конгреса. От запазения протокол от конгреса се вижда, че Т. Александров е един от най-активните участници в него. На конгреса той е избран за делегат на Втория Рилски общ конгрес на организацията.
Неговият подпис стои редом с подписите на другите ръководители на ВМОРО под изложението от 15 януари 1907 г. на участниците в Съвещателното събрание по разцеплението в организацията. Разцеплението става факт след провала на ІІ. Общ Рилски конгрес (декември 1906 г.) след като левицата изтъква една напълно формална причина като не се съгласява той да се състои извън организационната територия (Рилския манастир).
На III редовен конгрес на Скопския революционен окръг, в който Т. Александров участва като делегат на Кочанска околия, е избран от секретар на четата на войводата Симеон Кочански за окръжен войвода на Скопски революционен окръг. Поради здравословни причини, за кратко време през учебната 1906/1907 г. Т. Александров е учител в Бургас. Скоро след убийството на задграничните представители на организацията Борис Сарафов и Иван Гарванов от изпратения от Серската група терорист Тодор Паница третият представител Хр. Матов извиква Александров телеграфически в София, за да поеме длъжността на Гарванов в ЗП като касиер. “Когато убиха Гарванова и Сарафова (Гарванов бе касиер), разказва Хр. Матов, веднага телеграфически извиках от Бургас Тодор Александров – да поеме и пое касата. Не се излъгах ни за това, ни за преднината, която му дадох за ръководенето на много революционни работи. Първа грижа ми е било винаги да си намеря подходящи хора за работа. Намерени веднъж, почти всичко съм им доверявал и съм им давал широка инициатива на моя отговорност. В Задграничното представителство оказаха се особено способни и вещи: Хр. Стоянов през 1904 година и Тодор Александров – в 1908. Та и изобщо Тодор Александров се оказа за делова организационна работа един от най-способните хора, каквито организацията е имала.”
Т. Александров участва като делегат от Скопския революционен окръг и в работата на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО, който заседава през март 1908 г. От особено значение са неговите изказвания на конгреса по въпроса за Задграничното представителство и за бъдещата дейност на организацията.
Наскоро след Кюстендилския конгрес е обявена на 11 юли 1908 г. Младотурската революция. Тя е преди всичко дело на патриотически настроената част от турската армия и интелигенция, която се стреми да запази целостта на Турската империя, изправена пред опасността или насилствено да се реформира след Ревелската среща на руския и английския монарх (юни 1908 г.), или да се разпадне под ударите на националните революционни движения на българи, арменци, албанци, араби и др. Т. Александров определя Младотурската революция като “революция-фарс”, тъй като младотурците скоро изменят на принципите, в името на които са обявили революцията, като започват жестока по своя характер и широка по размери обезоръжителна акция. Т. Александров и Ефрем Чучков задържат “четите на Скопския революционен окръг седмици по-късно, докато укрият оръжието, тъй като не вярват в искреността на младотурците. След легализирането на четите Т. Александров е назначен за окръжен ревизор на черкви, училищни здания и манастири в Скопския окръг. Върху молбата на Т. Александров за назначаването му Скопският митрополит Синесий е резолирал, че с назначаването на Т. Александров и Хр. Матов в Скопско “ще може по-добре да се бранят от силните удари на сръбската пропаганда”. А в препоръката си от 28 октомври 1908 г. до Българския екзарх Йосиф І Митрополит Синесий ще отбележи още по-категорично: “Приключени тук, като препращаме на Ваше Блаженство две заявления на Хр. Матов и Тодор Александров, с които молят да бъдат назначени за учители в Скопие, ходатайствуваме от наша страна да се уважи просбата им, като се назначат първия за допълнителен учител в тукашното педагогическо училище, а втория за допълнителен околийски инспектор . тези назначения ще са и за голяма полза на службата, понеже Хр. Матов, като заема часовете по литература в ІІІ и ІV педагог[ически] курсове, би се попълнила една чувствителна празнота в това училище – липса на крупна учителска сила по този важен предмет; а пък Т. Александров като вземе околиите Скопска и Кратовска, Тетовският инспекционен район и Кумановският стават по-малки, та ще може по-добре да се бранят от силните удари на сръбската пропаганда. Освен това тези назначения биха задоволили твърде много българското обществено мнение, а чуждото такова няма що да се дразни, понеже и сърби и гърци сториха същото с нелегалните си хора, а пък турците предложиха на най-видните си революционери даже министерски постове.”
След назначаването му той използва тази длъжност при обиколките си, за да поддържа революционния дух на населението. На 2 август 1909 г. властта в Щип се опитва да го арестува, но той успява да избяга в България. През пролетта на 1910 г. Т. Александров заминава с чета за Скопския революционен окръг, възстановява организацията и се бори срещу “жестоката обезоръжителна акция на младотурците, като успява да запази голяма част от оръжието и да прибере големи парични средства за засилване на организацията”. С оръжие и средства Т. Александров подпомага и другите революционни окръзи във “възсъздаването и засилването на организацията там”. В началото на 1911 г. по цялата организационна територия е преодоляно разцеплението. Не се включват в организацията само някои от дейците и привържениците на серската група от Серския и Солунския окръг. Възползвайки се от възможностите на правилника на Вътрешната организация от 1908 г., чрез писмено разбирателство се избира нов ЦК на ВМОРО, тъй като мандатът на стария е изтекъл още през 1909 г. Новият Централен комитет е в състав: Христо Чернопеев(като представител на Струмишкия окръжен комитет), Т. Александров (като представител на Скопския окръжен комитет), Петър Чаулев (като представител на Битолския комитет) и резервен допълняющ член Александър Протогеров (като представител на бившия Върховен комитет). През втората половина на март 1911 г. членовете на ЦК се срещат в Черногорската столица Цетине с албанските водачи с цел да се постигне споразумение за единодействие в борбата срещу турците. Официално ВМОРО обявява възстановяването си и възобновяването на революционната си дейност с мемоар, който е връчен на генералните консули на великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г. В него се отбелязва, че организацията възобновява дейността си, след като се е убедила през изминалите три години, че “политикоикономическите условия” в Турция не дават възможност за нормален политически живот. В него се декларира, че Вътрешната организация “занапред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигането на своята цел – автономията на Македония”. При съставянето на този мемоар Т. Александров получава писменото съгласие на другите двама члена на ЦК П. Чаулев и Хр. Чернопеев. След възстановяването на организацията е възприета нова тактика – действия чрез атентати, устройвани от малки организационни чети. Тодор Александров се движи с такава чета из Солунско и Кукушко и предприема редица атентати над влакове, австрийската поща и трамваите в Солун, над моста при с. Ново село, Солунско и др. При подготвянето на взривните материали се използва изобретено от Т. Александров приспособление с часовников механизъм.
Дейността на ВМОРО през 1911 и 1912 г. в много отношения довежда до намирането на повода за обявяването на Балканската война. Това са кланетата над българите в Щип и Кочани в отговор на атентатите на ВМОРО.
След обявяването на Балканската война Т. Александров начело на чета и на кукушката милиция успява да завземе Кукуш няколко дни преди пристигането на българските войски и да осигури по-лесното им придвижване. В края на октомври 1912 г. ЦК на ВМОРО свиква в Солун съвещание, на което присъстват Т. Александров, П. Чаулев, Хр. Матов, Петко Пенчев, Коце Ципушев, Георги Баждаров и други. Като виждат, че действията на сръбските и гръцките власти в окупираните от тях части от Македония представляват опасност за българските национални интереси, те решават Т. Александров да бъде изпратен в София и да се срещне с Иван Ев. Гешов. На срещата министър-председателят се опитва да успокои Т. Александров, че правителството няма да отстъпи българските земи на съюзниците. Независимо от тези изявления след завръщането си в Солун Т. Александров се разпорежда войводите нелегално да отидат в районите си и да наблюдават действията на окупаторите и да подпомагат населението.
През ноември 1912 г. министърът на вътрешните работи Ал. Люцканов издава заповед за назначаването на Т. Александров за кукушки окръжен управител, но той се отказва от този пост в полза на войводата Гоце Междуречки.
Развитието на военните действия и въвеждането на сръбска и гръцка власт в Македония създава нова опасност за българите. Във връзка с това ЦК на ВМОРО изпраща два мемоара – през декември 1912 г. до цар Фердинанд и през януари 1913 г. от Солун до председателя на Министерския съвет Ив. Гешов. Като член на ръководството на Скопския революционен окръг Т. Александров изпраща и мемоар от Скопски окръг до министър-председателя през януари 1913 г. В мемоарите на организацията се изразяват опасенията от развитието на военните действия, от неспазването на споразумението със съюзниците за “спорната зона” и от новата опасност, която е възникнала пред македонските българи – опасността да се смени един поробител с друг.
В началото на 1913 г. Т. Александров е назначен от Щаба на Македоно-одринското опълчение за началник на Разузнавателния пункт в Щип, където под негово ръководство са предприети саботажни акции срещу окупаторите. На 16 май 1913 г. Т. Александров от името на ЦК пише нов мемоар–декларация, в който сигнализира за голямата опасност, създадена от апетитите на бившите съюзници, стремящи се да заграбят нови части българска земя и да попречат на обединението на българския народ и земи като присвоят “окупираните от тях български земи”.
Дейността на ръководителите на ВМОРО през пролетта на 1913 г. отново съдейства за започване на военни действия срещу довчерашните съюзници. През Междусъюзническата война Т. Александров, по неговите думи, е “бил даден в разпореждане към 8-а Тунджанска дивизия, на която е принел с другарите си големи услуги”. След несполучливия завършек на Междусъюзническата война (1913 г.) и първата национална катастрофа за България ЦК на ВМОРО изпраща делегация в Европа да изложи пред съответните правителства искането на организацията за автономия на Македония и да се защитят правата на поробените българи. Като делегати на ВМОРО са изпратени проф. Л. Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Александър Балабанов, проф. Димитър Михалчев, проф. Никола Милев, Григор Василев, Тодор Павлов и др. Като излага пълномощията на делегатите в писмо от 1 август 1913 г. Т. Александров пише каква позиция да заемат те в Англия, Франция и Русия: “с дявола биха отишли македонците само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери”. А в Австро-Унгария и Германия да се изтъква, че “македонците предпочитат да влезне Македония, като автономна област в независима Албания – дуализъм; или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридско, Дебърско, Тетовско и др.)”. ЦК изпраща и като свои представители в Цариград Димитър Мирчев и Апостол Димитров, подсилени по-късно с Борис Мончев, Дионисий Кандиларов и подполк. Александър Протогеров да преговарят с Младотурския комитет и с албанските революционери за съвместни действия в Македония срещу новите поробители. По същото време непрекъснато се изпращат и чети “за поддържане духа в Македония и за възсъздаване организацията”. През септември 1913 г. ВМОРО вдига въоръжено въстание в Битолско, Охридско, Тиквешко, Дебърскои Кичевско. Вследствие на установените връзки с Младотурския комитет и албанските революционери във въстанието заедно с българите участват и албанци и турци. Активността на ВМОРО била насочена към спечелване на турското и албанското население във Вардарска Македония, тъй като сръбските власти започнали да ги използуват срещу българите. Гръцките власти също предприели редица действия за обезбългаряване на Егейска Македония, като към България се стичали неорганизирани потоци от бежанци, търсещи спасение в свободните краища. Това именно наложило ВМОРО да потърси контакти с турската страна. На 17 октомври 1913 г. е подписан протокол между ВМОРО и Турския македонски комитет в Цариград, с който се създавала нова българо-турска Вътрешна македонска революционна организация. От турската страна протоколът бил подписан от участвалите делегати Бекир Фикри бей и Мехмед Али бей, а от българска от делегатите на ВМОРО. Целта, която си поставяли обединените Турски и Български комитети, била добиването на “автономно управление за Македония” в определените от тях граници, като действуват с “всички законни и незаконни средства”. Двата комитета определяли насоките на общите си действия за в бъдеще, като създали и свое общо представителство в Цариград, което нарекли “Вънкашно представителство на Комитетите за автономия на Македония”. Решението, което било прието, се отнасяло и до Албанския и Влашкия комитети в Македония, с които се предвиждало да се действува заедно. Всеки комитет си имал определен и свой външен център - за Българския това била София, за Турския - Гюмюрджина, за Арнаутския - Елбасан и Мат и за Влашкия - Корча. Определяли се и районите за действия на четите на различните комитети и връзките помежду им, а така също и средствата. Формата на автономия била определена в отделен раздел на протокола. В него се казва, че “автономията на Македония има за основа принципа на националностите. Принципът на пропорционалността ще бъде запазен във всички видове избори. Правата на националностите ще бъдат гарантирани във всички административни и обществени организации. Религиозната свобода изцяло е гарантирана. Автономията ще бъде под протекцията на европейските велики сили”. Преговорите се водели под прякото наблюдение и инструкции на Т. Александров, който пък пътувал до Земун за подобни преговори и с Влашкия македонски комитет.
Както преди Балканските войни ВМОРО изиграва голяма роля за започването им, така и след организираната под ръководството на Т. Александров Валандовска афера България се намесва във войната на страната на Централните сили. Затова Т. Александров е награден от германския кайзер с железен кръст и му е връчена позлатена сабя.
В началото на Първата световна война Т. Александров изпраща в тила на окупаторите много чети, които провеждат саботажни акции. По време на войната той служи в Щаба на Партизанския отряд при 3-а бригада на 11-а Македонска дивизия и като офицер за поръчки. Особено голяма е неговата роля при създаването на 11-а пехотна Македонска дивизия през войната и доставките на оръжие за нея. Голямо значение в случая имат и връзките му с българския Генерален щаб, правителството и познанствата му с висши военни от съюзническите армии.
По време на войната Т. Александров участва в съставянето и организира изпращането – чрез Димитър Ризов – на протеста на македонските българи от 27 декември 1917 г. до Холандско-скандинавския комитет, който организира международна социалистическа конференция в Стокхолм по балканските въпроси.
През 1918 г. Т. Александров е секретар на Комисията по отпразнуването на 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, като тържествата се провеждат в град Крушово по програма, съставена с негово участие. Тодор Александров се грижи, като снабдява с хартия, издирва печатари, машини и автори за един от най-добрите български вестници, които излизат през войната в Скопие – вестник “Родина”.
В края на войната активно участва в издаването на вестниците “Народност” и “Нация”, библиотека “Балкански въпроси”, в които се представя истината за Македония и се защитават правата на България над нея. Заедно с проф. Л. Милетич издава албума “Македония в образи”, който и днес остава ненадминат. За работата му над този албум Т. Александров получава лично писмените поздравления на народния поет Иван Вазов, който не крие възторга си от него.
На 1 март 1919 г. Т. Александров и ген. Александър Протогеров изпращат мемоар до председателя на Парижката мирна конференция за допускане представителите на македонските българи да участват в конференцията и да изложат исканията си. С тази задача те натоварват като свой представител Димитър Наумов, като му издават пълномощно да представлява ВМРО на конференцията, а Т. Александров му изпраща инструкции как да действа в Цариград и Париж, а същевременно се обръщат за съдействие и към френския генерал В. Кретиен, командващ съюзническите войски в България.
След войната Т. Александров участва и в работата на Изпълнителния комитет на македонските братства в България и в неговите събори. На 6 април 1919 г. по време на работа на Петия редовен събор той подава оставката си като делегат на Щипското братство. След тази дата той вече се отдава главно на революционната дейност.
Възстановяването на ВМРО започва веднага след пробива на Добро поле по инициатива на съмишленици на Т. Александров. Една от първите и най-важни задачи, която трябва да решават членовете на ЦК – Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев, е снабдяването на ВМРО с оръжие и боеприпаси. За тази цел Т. Александров и генерал Ал. Протогеров използват връзките си с българските офицери, като полученото оръжие е изпратено веднага в пуктовете на организацията в Неврокоп, Петрич и Кюстендил. Членовете на ЦК изчакват решенията на Парижката мирна конференция (1919), за да започнат революционната борба отново в Македония, която остава под сръбска и гръцка власт. Т. Александров съдейства и при създаването на революционните организации на тракийските българи и на западнопокрайнските българи, като има и запазени документи, които показват, че ВМРО подпомага материално и Добруджанската революционна организация, които започват дейността си след Ньойския диктат. Той е и един от инициаторите при създаването на Македонския научен институт (МНИ) и на Македонските политически организации в САЩ и Канада (МПО).
През пролетта на 1919 г. в сп. “Сила” се появяват няколко статии от Владислав Ковачев и д-р Христо Татарчев, които обвиняват Т. Александров и ген. Ал. Протогеров, че незаконно са членове на ЦК на ВМРО, тъй като не са избрани от редовен конгрес на организацията, какъвто не е свикван след Кюстендилския конгрес от 1908 г. Срещу тях са отправени и обвинения и от Гьорче Петров, Димо Хаджидимов, Христо Попкоцев, д-р Никола Генадиев и др., че не са искрени автономисти, че са злоупотребили с организационни средства, останали в касата на ВМРО след войните и др. На обвиненията на Вл. Ковачев те отговарят във в. “Камбана”, след като съгласуват отговора си с министър-председателя Теодор Теодоров, като се позовават на правилника на ВМОРО и доказват, че организацията съществува законно и след 1908 г. и че те са “законен ЦК”, избран по начин, посочен в правилника. Ген. Ал. Протогеров подготвя отговор и срещу обвиненията на д-р Хр. Татарчев, който е допълнен и коригиран от Т. Александров. А по въпроса за автономията и за критиците си Т.Александров ще изкаже мнението си в едно свое писмо до Владимир Карамфилов от 6 юли 1919 г.: “Много съжалявам, че и интелигентни хора като тебе, които познават положението вътре, не са добре осведомени върху “различията” между мафиотите Хаджидимов, Герджиков и фамозния Георче, от една страна, и Изпълнителния комитет на македонските братства – от друга. … Сички възприемаме автономията или по-право създаване независима Македония като по-малко зло пред невъзможността да се обединим сега. Само теснякът болшевик Хаджидимов, анархистът–лентяй Герджиков, шмекерът–велзевул Георче и изменниците и в миналото и сега на българския народ санданисти говорят и агитират, че трябва да се иска автономия на Македония, защото тя е отделна икономическа и географическа единица с отделен “македонски народ”, със своя история от столетия и за да не плащали дълговете на България, а някои от тях се заканват така: “ако по чудо бъде дадена цяла Македония на България, ние ще се борим с оръжие в ръка, за да не позволим това обединение”…
Във връзка с активната роля, която изиграват за въвличането на България във войните, Т. Александров и ген. Ал. Протогеров са арестувани малко преди подписването на Ньойския мирен договор (1919 г.) по решение на възглавяваното от Александър Стамболийски коалиционно правителство като виновници за двете национални катастрофи, но с помощта на дейци на организацията и съдействие от страна на столичния градоначалник Антон Прудкин успяват да избягат от затвора и преминат в нелегалност.

В навечерието на Ньойския мирен договор Т. Александров все още се надява на справедливо разрешаване на македонския въпрос, което се вижда в посоченото по-горе негово писмо до Вл. Карамфилов. Там той пише за програмата на ВМОРО, нейните цели и тактически замисли, като подчертава, че автономията на Македония е разбирана само като етап в борбата на организацията за обединение на българския народ и от основателите, и от всичките дейци на организацията. Дословно ще цитирам тук неговите думи: “1. Вътрешната М.-О. Р. Организация никога не е поставяла в своя устав “самостоятелна (автономна)” Македония, както пишеш. В нейния устав бе поставена целта: автономия на Македония, и то като етап. Така се разбира тая цел не само от основателите на организацията, но и почти от сички техни другари и заместници, от цялата македонска интелигенция и от цялото македонско организирано население. (Агитациите на шепа хора анархисти и социалисти около Сандански – сички родом от България – в противна на тая смисъл не само не се одобряваха от населението вътре, но и не се разбираха даже.) Въпросът за независима Македония се повдигна сега и от нас и от Изпълнителния комитет на Македонските братства, защото при променените сега условия не може да се иска автономия: има опасност да дадат тая автономия под сръбски (югославянски) или гръцки протекторат. 2. Нито ние – представителите на организацията, нито Изпълнителния комитет нито правителството сме били безусловно за присъединение или против независима Македония, обаче сички сме търсили неатакуемо искание от принципите на Уилсона, въз основа на които щеше да се реди светът, едно, и второ, да се запази моралното единство на нацията, което е по-важно в сегашния момент даже от една временна свобода: чрез морално единство рано или късно ще се получи народното обединение – с тая война не се свършва историята и изглежда, че новите войни не ще закъснеят много, а еднаж разклатено моралното единство и създадена пропаст между българите от една област срещу ония от друга, и да се освободим, има опасност по вътрешни причини да бъдем бити и поробени по части.”
Възстановяването на ВМРО в края на Първата световна война става на принципите, на които се гради Вътрешната македоно-одринска революционна организация преди войните. В сила остават уставът на организацията, приет на Рилския конгрес (1905 г.), правилникът от Кюстендилския конгрес (1908 г.) и правилниците за четите, приети на Рилския конгрес (1905 г.). До Общия конгрес на ВМРО през 1925 г. ЦК използва и стария печат на ЦК на ВМОРО. Запазено е и старото разпределение на организационната територия по революционни окръзи и околии, като Одринско отпада, тъй като организацията се разделя на Македонска и Тракийска. За разделянето на организацията на две става дума и в препечатания устав и правилник на организацията, в който е отбелязано, че двете поддържат връзка помежду си.
Във ВМРО след войните редом със старите организационни дейци навлизат и много млади кадри. Организацията трябва да възстанови не само своите ръководни органи и четническия институт, на който Т. Александров беше истинския ръководител, но и да върне вярата на поробеното население, че то не е само, че има свой защитник, и то в условията на сръбския и гръцкия терор, по-жесток от турския, тъй като населението беше подложено не само на потисничество, но и на денационализация. След възстановяването си, ВМРО трябва да се справя не само с външни врагове, но и с много ренегати и отцепници, което отклонява борбата й в друга посока и я отслабва.
База на организацията отново е изтощената и обеднялата от войните, но свободна българска държава. ВМРО в много отношения се поучава от националните катастрофи, през които мина българския народ, и съблюдава по-гъвкава политика на действия. През това време тя създава и своя задгранична централа, чрез която запознава западната общественост с целите и задачите на ВМРО, установява контакти с чужди правителства, между които и със съветското правителство и с дейци на Коминтерна, като изпраща делегация за преговори в Съветска Русия в състав – Димитър Влахов и Михаил Монев. Опитва се да води преговори и с политическите партии в Югославия, като използва разногласията между тях и желанията им да постигнат успехи в изборите.
В окръжно № 321 от 15 октомври 1922 г. на ЦК на ВМРО се съобщава, че ЦК е изпратил меморандум, подписан от ген. А. Протогеров, Т. Александров и П. Чаулев до откриващата се на 16 октомври с. г. Конференция по източните въпроси във Венеция, като се подчертава, че “няма да мине много време и борческа Македония ще извоюва своята независимост”. Меморандум, подписан от тримата членове на ЦК и подпечатан с печата на организацията е изпратен и до Конференцията по близкоизточните въпроси, която се открила в Лозана на 20 ноември 1922 г. И тук се подчертавало, че организацията “иска да се създаде от цяла Македония една независима държава, за да не се проливат кърви”. Тя предупреждава, че “ако не бъде чута, ще почне вече своите динамитни и др. атентати и акции, за да извоюва свободата на поробената Родина”. В Известията на ЦК на ВМРО от 30 декември 1922 г. се съобщава, че предаването на меморандума “е провело силно впечатление сред конференцията”. Но, както става ясно, меморандумът не е обсъждан на конференцията, а е “бил живо разискван в частните срещи”.
Установяват се контакти и с политическите формации в България и се превзема ръководството на Великата масонска ложа на България (ген. Ал. Протогеров е нейн велик майстор. Създава се и Македонска парламентарна група в Народното събрание, която е с пълномощия от ЦК на ВМРО). Организацията възлага на нея важни външнополитически задачи. Тя трябва да прави постъпки до ОН “за прилагане на договорите за покровителство на малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими”, да съдействува за завръщането на бежанците по родните им места под гаранцията на ОН и за даване амнистия на всички политически затворници. Това води и до активно участие на организационните дейци в политическия живот на България, което от своя страна отклонява борбата й за преследване на основната цел. Единствено враждебни отношения между българското правителство и ВМРО се създават по време на управлението на Българския земеделски народен съюз, въпреки добрата воля на ръководителите на организацията за сътрудничество. Правителството на Александър Стамболийски, в интерес на подобряване на отношенията със Сърбо-хърватско-словенското кралство, все по-често започва да “жертва Македония”. В тази дейност активно се включва и самият Стамболийски. През ноември 1922 г. при посещението си в Белград той заявява в интервю за печата: “Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас... Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем (да им направим), защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани”. С това си изказване, с подписаното споразумение с Югославия в Ниш и с цялата си дейност Стамболийски се опитва да направи обрат в традиционната българска политика по отношение на Македония. Неколкократно Т. Александров изпраща предупреждения до Александър Димитров, Райко Даскалов и Ал. Стамболийски, които няма да мине много време и ще се пристъпи към тяхното изпълнение.
Изказванията и декларациите на земеделските водачи и организирането на контрачети предопределят ориентирането на ВМРО на страната на обединената буржоазна опозиция, въпреки че са установени връзки и се водят преговори и с БКП. Комунистическата партия се опитва да привлече ВМРО на своя страна в Единния фронт и се постигнати известни резултати преди септември 1923 г. Поради неспазване на споразумението от страна на БКП връзките се прекъсват и отношенията между тях се влошават. Но като резултат от тези контакти ВМРО постига разпускането на Емигрантския комунистически съюз и спирането на неговия орган – вестник “Освобождение”.
Активното участие на ВМРО в политическия живот и борби в страната довеждат до отслабването й, което от своя страна води до промяната и на средствата и методите за водене на борбата срещу новите поробители.
ВМРО изиграва голяма роля при създаването и консолидирането на Конституционния блок и правителството на Демократическия сговор. Голямата ангажираност на ВМРО на страната на правителството на Демократическия сговор се дължи преди всичко на вярата на Революционната организация, че при тази политическа формация разрешаването на македонския въпрос ще бъде въпрос № 1. Но въпреки това Т. Александров продължава да поддържа становището си, че “силата на организацията, основата й е и ще бъде стегнатостта вътре в Македония”, което налага по-скорошното организиране на революционните окръзи.
ВМРО търси връзки и с представителите на другите поробени народности (хървати, албанци, турци) в Македония и Югославия и успява да постигне споразумение за единодействие с някои от тях. Съвместните действия между ръководителите на ВМОРО и турската страна съществуващи в предишния период, продължават и след Парижките мирни договори от 1919 г. Подписано е споразумение между турското правителство и ЦК на ВМРО за взаимодействие в Македония срещу сърбите през 1921 г., като преговорите са водени под патронажа на родения в Македония турски ръководител Мустафа Кемал Паша и Т. Александров. ВМРО взима страната на Турция в турско–гръцкия конфликт в Мала Азия и в надвисналата опасност от гръцка окупация над Цариград по това време. През 1923 г. българските и турските революционери създават нова съвместна организация, която носи наименованието Вътрешна тракийска революционна организация за действие срещу гръцката окупация на Западна Тракия и се създава временно българо-турско правителство на Автономна Тракия. Налице са и български симпатии към турската страна по време на кризата и непрекъснато се търсят контакти между турското и българското правителство, като представителите на ВМРО и мюсюлманите изселници от Македония и Западна Тракия често служат за посредник между двете страни.
След възстановяването на революционната дейност на ВМРО след Първата световна война тя поддържа тесни контакти и с Илинденската организация в България, като се постигна единодействие между легалната и нелегалната организация, въпреки че съществуват разногласия между тях по някои основни въпроси на воденето на борбата. Печатните органи на Илинденската организация (в. “Илинден”, “Пирин”, “20 юли” и др.) служат като трибуна и на ВМРО. В тях се печатат разпореждания, окръжни писма и материали за революционната борба.
Средствата, с които си служи ВМРО, са много по-разнообразни и по-многобройни в сравнение с тези от предишния период, но основното средство на организацията си остават атентатите и терористичните акции на малобройни по своя състав чети срещу ренегати и представители на окупаторите, известни със своята жестокост над поробеното население. Тази тактика на организацията е възприета още при първото й възстановяване след Хуриета. Тя е резултат не на малобройността на четите и липсата на подкрепа от населението, а преди всичко от опасността, която крият откритите партизански акции за населението, което винаги след такива акции е подложено на терор и репресии от страна на поробителя и дава най-много жертви.
Възстановена е не само революционната, но и организационната дейност на ВМРО, като Т. Александров действа непрекъснато в посока на подготовка за провеждане на общия конгрес на ВМРО. Свикват се и окръжните конгреси на организацията, на които се излъчват делегати за общия конгрес, който се провежда чак след смъртта на Т. Александров на следната година. Запазени са устави и правилници на организацията, върху които той нанася редица поправки и корекции, подготвяйки се за общия конгрес.
Т. Александров провежда и политика за организиране на международна анкета, която може да установи истинското положение в поробените части от Македония. Това желание на ВМРО било изразено в писмо на Т. Александров от януари 1924 г. до Ноел Бъкстон, министър на земеделието в лейбъристкия кабинет на Рамзей Макдоналд. В окръжно на ЦК на ВМРО от 15 март 1924 г. Т. Александров подчертава (под натиска на българското правителство), че “ВМРО още не е привършила организирането на сички революционни окръзи, не е приключила споразумението с другите недоволни поробени народности и области в Сърбия и Гърция, па и политическото положение в Европа и света не позволява сега да се предприемат крупни революционни акции и атентати”. Тази декларация на Т. Александров била всъщност под внушението на английската дипломация, за да не се нарушава мира и спокойствието на Балканите. Ръководителят на ВМРО бил информиран от българското правителство за настояването на английската дипломация да се създаде на Балканите мирна и спокойна обстановка като условие за реализиране на автономията на Македония. По същото време на директора на Секцията за малцинствата при Обществото на народите Ерик Колбан било възложено да събере на място информация за сръбско-българските отношения. Преди да отпътува за София и Белград, той посетил Лондон. (На практика Колбан бил в услуга на английската дипломация по македонския въпрос.) Той се ангажирал да внесе в Тричленния комитет за покровителство на малцинствата при ОН получените петиции в София, а резултатът от повдигането на въпроса за автономия на Македония в Белград пред министъра на външните работи Момчило Нинчич бил отрицателен.
Вследствие на контактите на ВМРО с БКП, съветското правителство и Коминтерна ръководителите на организацията (с изключение на Т. Александров, но с негово знание и пълномощие) подписват Майския манифест във Виена през 1924 г. Подписването на манифеста се оказва тактически ход на ЦК на ВМРО по посока на левите сили в движението и международния политически живот. Въпреки настояването на Т. Александров да не се бърза с публикуването на Майския манифест, тъй като представителите на левицата и съветската страна били поели известни ангажименти, които не бързали да изпълнят, Д. Влахов, Никола Харлаков и П. Чаулев го публикували на страниците на брой 1 на започналия да излиза на 15 юли 1924 г. във Виена в. “Балканска федерация”. Манифестът бил посрещнат с радост от Арсени Йовков, Георги Занков и др. от ръководството на олевяващата Илинденска организация и бил препечатан в нейния орган в. “Илинден”, но броят бил конфискуван от полицията и Илинденската организация излязла с нов брой, който бил повторение на конфискувания, с тази разлика, че на мястото на манифеста бил отпечатан друг материал, нямащ нищо общо с него.
Въпреки че Майският манифест вероятно е бил замислен само като тактически ход от ръководителите на ВМРО, той след неговото публикуване поставил в неудобно положение организацията пред правителството на проф. Александър Цанков. Същевременно той представлявал и едно отклонение от страна на ВМРО от поетия път на решаване на македонския въпрос чрез ОН със съдействието на Италия и Великобритания. Спечеленото английско доверие ВМРО бързо загубила, след като бил публикуван манифестът, което наложило своевременно излизане на Т. Александров и ген. Ал. Протогеров с декларация № 772 на ЦК на ВМРО от 1 август 1924 г., с която се отказвали от него и го обявявали за “мистификация”. В декларацията те отхвърляли каквато и да е връзка на ЦК с отпечатания във в. “Балканска федерация” манифест. Това било резултат от натиска на българското правителство и от вероятното ангажиране на дейци на английското правителство да действат по посока даване автономия на Македония по време на пътуването на Т. Александров в Лондон през май.
За да разсее опасенията на английските политически среди, че ВМРО е направила отстъпки наляво, Т. Александров се срещнал през август 1924 г. с Леонид Неманов и дал интервю пред него, което се отпечатало във в. “Таймс” на 16 септември 1924 г. В това интервю Т. Александров прави опит да разсее опасенията на английските правителствени среди по отношение на манифеста и за първи път съобщава публично, че организацията ще представи на ОН през септември меморандум, от който “Европа ще може да се убеди, че сръбският и гръцкият режим са по-лоши от турския. Защото сръбският и гръцкият режим по своята жестокост, беззаконие и насилия надминават всичко, което може да си представи човек.” По-нататък Т. Александров излага исканията, след изпълнението, на които ВМРО се задължава да прекрати своята въоръжена борба и които са всъщност част от програмата на организацията за разрешаването на македонския въпрос. В нейната разработка освен Т. Александров участвали и ген. Ал. Протогеров, Георги Баджаров, Кирил Пърличев, Наум Томалевски и др. Тези искания така, както ги е изложил Т. Александров в интервюто, са: разпущане на поддържаните от сръбските власти чети на Стоян Мишев, Григор Циклев и др., прилагане клаузите на мирния договор за защита правата не националните малцинства под контрола на ОН, амнистия на всички затворени македонци и позволение за завръщане на бежанците по родните им места под контрола на ОН, свобода за изборите за Скупщина и даване право на македонците да образуват легални политически партии. Той декларирал също така в тон с английското разбиране по разрешаването на македонския въпрос, че ВМРО не иска “разпадането на Югославия”, а че иска “Югославия да стане една федерална, свободна и силна държава”.
Една от най-значителните дипломатически акции на ВМРО след Първата световна война, свързани с името на Т. Александров, била изработването през август 1924 г. и връчването през септември на меморандум до Петата асамблея на ОН. Т. Александров и ген. Ал. Протогеров започнали подготовката на меморандума веднага след завръщането си в България. Меморандумът бил готов в първите дни на септември, но Т. Александров бил вече убит на 31 август 1924 г. Меморандумът бил подписан от ген. Ал. Протогеров, а подписа на Т. Александров бил възпроизведен от Гьошо Гочев, който “много сполучливо имитирал подписа му” (по думите на Иван Михайлов).
Меморандумът бил връчен от делегатите на ВМРО – Н. Томалевски и Тома Карайовов на 22 септември 1924 г. на Секретариата на ОН, на председателя на комисията, швейцарския съветник Мота и на всички делегати. Връчването на меморандума на ВМРО си има своята предистория. На едно от заседанията на ОН унгарският делегат граф Апони критикувал ОН, че съветът и секретариатът на ОН пренебрегват жалбите на представителите на малцинствата, така че те не могат да разчитат на ОН за защита на своите права. Като резултат от речта на граф Апони делегациите на малцинствата били приети от председателя на общите събрания Мота и от председателя на съвета Химанс и от шефовете на отделните делегации, като някои представители на малцинствата имали и продължителни беседи със завеждащия Секцията на малцинствата в Секретариата Колбан. По време на заседанията срещу меморандума се изказал сърбо-хърватско-словенския министър на външните работи Воислав Маринкович, като дори оскърбил ОН.
Как гледало ОН на меморандума на ВМРО проличава от изказванията на Колбан на 19 и 22 октомври 1924 г. по време на посещението му в Атина. Той заявява, че “Обществото на народите не третира с малцинствата. То третира с правителствата”. По-нататък той заявява: “Ще се възрази, че Обществото на народите е установило правото на заявления, с които малцинствата могат да му отправят направо оплакванията си. Обаче тази процедура биде възприета само за осведомителни цели. Обществото на народите отхвърля всяко заявление, редактирано с остър език или засягащо суверенитета на държавата, към която се числи малцинството. Едно искане за независимост е неприемливо. Зачитането на договорите съставлява границите, които никому не е позволено да преминава. Първото условие, за да бъде някой изслушан, е да се държи като лоялен поданик на държавата, към която се числи. След това Обществото на народите предава заявленията до правителствата. То получава техните забележки и разисква по тях. Защитата на малцинствата фактически се извършва чрез посредството на правителствата.” Какво лицемерие, когато знаем, че ВМРО е една революционна нелегална организация, която се бори за правата и освобождението на поробените ни сънародници.
Единственият резултат от меморандума на ВМРО била мисията на Колбан като началник на секцията за малцинствата при ОН в Белград и Атина, където той разговарял с външните министри Маринкович в Белград и Русос в Атина. От външния министър в Гърция Колбан поискал да се започне прилагането на протокола за защита на малцинствата, който бил подписан в Женева. На което Русос отговорил, че Гърция ще стори това, след като Югославия извърши същото.
Меморандумът на ЦК на ВМРО е обвинителен акт срещу политиката на поробителите на българското население от Македония. Това е един документ, изпълнен с много сведения за сръбската и гръцката жестокост над българите във Вардарска и Егейска Македония. В него се прави исторически преглед на борбите на българите от Македония от възникването на организираното националноосвободително движение през 1893 г. до 1924 г., като се показва неговият български характер. Отчита се приносът на българите от Македония за Българското възраждане. Показват се причините за оформянето на идеята за автономия, като се сочат противниците на тази идея – Сърбия и Гърция, които се страхуват от крайния резултат на автономията – присъединяването й към България. Авторите на меморандума подсилват нюансите, като подчертават, че “днес идеята за автономия е дълбоко вкоренена в душите на хората, в нея вярват всички македонци”, надявайки се, че след тази декларация ОН ще наложи създаването на автономна Македония.
С меморандума ВМРО иска да се проведе под ръководството на ОН специална анкета във Вардарска Македония за установяване жестокостите на сръбските власти, включително и за нейната дейност във Вардарска и Егейска Македония. Тя иска да се възстановят националните институции на българите и другите малцинства във Вардарска Македония, връщане на бежанците по родните им места, гарантиране на политическите права на всички малцинства в рамките на конституцията и еволюция “на югославската държава към децентрализация и към федерация”. Организацията декларира своята готовност след осъществяването на тези мерки да участва “като легална партия” за заздравяването и развитието на една федерална югославска държава, с оглед конфедерирането на всички балкански народи, в които Македония ще се включи като предан член”.
Последните няколко месеца от живота на този забележителен революционер са изключително напрегнати като безспир е атакуван и от ляво и от дясно. Упражнява се натиск върху него от българското правителство, от някои външнополитически среди, от другарите си от ЦК – ген. Ал. Протогеров и миналия окончателно наляво П. Чаулев, от ръководителите на Серския окръг под ръководството на Алеко Василев. За съвсем кратко време той съставя редица окръжни и инструкции на ЦК, подготвя няколко чети и терористи, които изпраща в Македония и чужбина за действия срещу поробители и ренегати, води изключително голяма кореспонденция, среща се с чужди кореспонденти и дава интервюта и изявления за чуждестранния печат, стараейки се да смекчи последиците от Майския манифест. Същевременно настоява да се провеждат окръжните конгреси на ВМРО, за да се произнесат на тях организационните дейци по основните документи на организацията и да се излъчват делегати за общия конгрес. Той проявява голям интерес към работата на Струмишкия конгрес и изисква подробни сведения за него от ген. Ал. Протогеров, Алеко Василев и Георги Атанасов, тъй като ги подозира в неискреност. По негово настояване е поканен от Ал. Василев да присъства на работата на Серския конгрес, който трябвало да заседава в Пирин планина. На 31 август 1924 г. Т. Александров е убит при пътуването му за определеното място на конгреса в Пирин. Един от свидетелите на убийството, организационния куриер Динчо Мицев Сугарски, разказва следното: “По пътя всички бяха весели; Т. А[ександров] разговаряше с генерала и с другите. По едно време по една пряка пътека ни настигна едно момче, изпратено от с. Сушица, за да вземе обратно нашите коне от с. Лопово, след като ние пристигнем там. Забелязах, че Щерю се поспре, спре и момчето и незабелязано от Александров и Протогеров повърна го назад. На едно малко изворче седнахме да обядваме. Тук Щерю каза на Т. Александрова, че аз съм стар, добър работник на организацията и Александров ме похвали, насърчи ме и за напред да работя добре и каза, че организацията ще напредва и което куче я е захапало се е побеснявало. Последното Тодор каза по повод на моите оплаквания, че земледелците ме много гонеха. През всичкото време на обеда аз стоях до Т. Ал[ександров], който бе любезен с всички, и на мене на няколко пъти подаде от яденето си. Като се нахранихме на тръгване Т. Ал[ександров] даде пушката си на четника Панзо, обаче Щерю му каза да я даде на мен, за да не носи Панзо две, и аз я взех. Като стигнахме до Сугарската река Т. Ал[ександров] каза: “ние се нахранихме, но конете нямат уста да кажат, че са гладни, а ние трябва да се сещаме за тях и да ги оставим да попасат”. Алекс[андров] и Протогеров седнаха един до друг разговаряйки се, и после полегнаха да си починат. Панзо също се настани малко на страна и метна върху себе си пелерината. Аз заведох конете на страна, а Динчо Балкански се дръпна на друга страна. Щерю и Вретенаров останаха прави зад Алекс[андров] и Протог[еров] наблизу. Почти веднага след като се спряха зад Александрова, те стреляха с пушките си върху него. В същия момент Тодоровия четник Панзо скочи и заграби пушката си, но Динчо Балкански (другия куриер) го изпревари и го застреля. Генералът – изненадан и изтощен от пътя – припадна и ние се затичахме да го напръскаме с вода Щерю и Д. Вретенаров ни заповядаха да приберем труповете и ги покрием с шума, което и сторихме. Като се посъвзе генерала, тръгнахме за с. Лопово, придържайки го да не падне. На смръкване стигнахме при Лоповските колиби, посрещнати от Алеко.”
Скоро са наказани физическите убийци на Т. Александров – Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, а след няколко дни възмездието настига и подстрекателите Ал. Василев и Г. Атанасов. През 1928 г. по нареждане на члена на ЦК на ВМРО Иван Михайлов е наказан и главният организатор на убийството на Т. Александров, ген. Ал. Протогеров. Въпреки че още не е казана последната дума по убийството на Т. Александров, тъй като досега са подхвърляни какви ли не вероятни и невероятни хипотези, следите водят към ген. Ал. Протогеров и някои среди от правителството на проф. Ал. Цанков. В подписаното от Ив. Михайлов комюнике на ЦК на организацията на 15 юли 1928 г. за убийството на ген. Ал. Протогеров се казва следното: “Миналият конгрес на ВМРО даде мандат на новия Централен комитет, избран от него, да издири и накаже останалите виновници по убийството на Тодор Александров. В пряка връзка с това решение е извършеното на 7 т. м. убийство на Ал. Протогеров. И други висши интереси на Македонското дело направиха наложителна взетата на 7 т. м. наказателна мярка. Последната е аналогична с наказанието на бившия член от Централния комитет П. Чаулев, което бе заповядано да се извърши от Ал. Протогеров, даже без да е имало каквото и да е конгресно решение за това. За станалото на 7 т. м. ще се даде мотивирано обяснение на конгреса на ВМРО, който единствено е властен да съди деянията от тоя род, прямо засягащи най-върховни интереси на Организацията.”
Убийството на Т. Александров нанесе една огромна загуба на националноосвободителното движение на поробените българи и въпреки че ВМРО имаше хиляди самоотвержени и готови за всякаква жертва дейци, неговото място не можа де се запълни.
Две седмици само след гибелта на Тодор Александров неговият приятел, съратник и забележителен учен проф. Никола Милев пише във в.”Слово” следното: “Историята сама ще прецени напълно личността и ролята на тоя човек. Но фактът, че той още при живота си триумфално влезе в областта на легендата, показва колко е голямо неговото място в живота на съвременниците му. Това място Александров бе си извоювал със своите лични качества: непреклонна воля, силен характер и прозорлив ум, турен в пълна служба на един голям народен идеал: освобождението на Македония. Тодор Александров бе от ония македонски деятели, които най-грижливо се пазят да не създават със своята деятелност опасности за България. И в това отношение той бе един прозорлив и голям българин.”
Каква ще е линията, която ще спазва ВМРО след убийството на Александров изказва Иван Михайлов, като временен член на ЦК в първото си интервю  пред немския вестник “Райхпост” през октомври 1924 г. Той заявява, че исканията на ВМРО са ясно изказани в мемоара до Секретариата на Обществото на народите от 22 септември 1924 г., т. е. това ще бъде линия на приемственост.

СТАТИЯ ОТ Т. АЛЕКСАНДРОВ:

ДУХОВНОТО ЕДИНСТВО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

София, 31 юли 1918 г.

Българският народ води много борби, докато стигне до сегашната велика епопея, когато целият въоръжен народ, от всички краища на българското отечество, брани с гърдите си обединената почти родина.
Във всички борби и революционни движения, въстания и войни са земали и земат участие българите от всички покрайнини на общото отечество.
Така българската история на отец Паисий се е разнасяла и чела из всички градове и села, дето се е говорело българска реч и по тоя начин се е пробуждало националното съзнание у целия български народ.
Възраждането – борбите за родна черква и училище – е общо дело на целия български народ.
Наред с българите от Мизия и Тракия, в тая борба са взели живо участие българите от Македония, Моравско и Добруджа.
Българите от градовете Скопие, Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Щип,Кукуш и др. се бориха като един човек за отхвърляне на омразното гръцко духовно иго и за сдобиване със свое родно духовенство и черква и с български училища.
Моравските българи, на първо място от градовете Ниш, Пирот, Враня и др., зеха активно участие в тия борби.
И Добруджа не остана надире в тая борба: тулчанските българи в своите уредени училища дълго време служиха за пример на останалите български градове.
Борбите за освобождението на България пак са общо дело на целия български народ. Калофер даде великия поет–революционер Хр. Ботев. Карлово създаде апостола на революцията – Васил Левски. Панайот Хитов е родом от Сливен. Наред с тях имаме легендарните войводи, възпети в народните ни песни: Стефан Караджата от Тулча, Хайдут Велко от Моравско и дядо Ильо Войвода от Македония.
В новите революционни борби за освобождението на Македония също са земали участие българи от всички части на общото отечество, както от освободеното вече Царство, тъй също и от поробените по-рано краища. Степента на участие, естествено е била различна, съобразно условията, в които е била поставена дадена област, режима там, географичното й положение и пр. и пр.
Понеже последните 25–30 години усилията на целия български народ, както на освободената, така и на неосвободените му части, бяха насочени за освобождението на Македония, и понеже революционните борби се водеха вътре в самата Македония, обяснимо е защо участието н тия борби на македонското българско население бе масово, а онова на другите български области – по-ограничено. Македония зимаше участие в тия борби с мъжете, жените и децата. Всеки град и село там, има своите жертви, които оплаква, и своята история, която разкрива с гордост! Всеки хълм, всяка долина, всеки камък представят известно събитие и са свидетели на българския мощен дух, на българската самоувереност, на българското геройство и самопожертвуване за народно обединение.
Имената на Тр. Китанчев от Ресен, Гоце Делчев от Кукуш, Дамян Груев от с. Смилево, Битолско, Пере Тошев от Прилеп, Борис Сарафов от с. Гайтаниново, Неврокопско, Чакаларов от Костур и много други – говорят сами по себе си.
И българите от старите предели на Царството имат голям дял от участие в революционните борби в Македония. Известният български поет и писател Ст. Михайловски, родом от Елена и генерал Цончев, родом от Дряново, дълго време бяха председатели на Върховния македонски комитет в София. Генерал Цончев лично взе участие, като водител на чета, в Джумайското въстание през 1902 г., когато биде ранен в сражение. Иван Гарванов, родом от Ст. Загора, като гимназиален учител в Солун, дълго време заемаше най-високият пост в управлението на организацията – председател на Централния комитет на Вътрешната македоно–одринска революционна организация. Същият от 1905 г. до самата си смърт, края на 1907 г., бе задграничен представител на организацията.
Първите офицери, които заминаха с чети за Македония, още в 1895 г., бяха поручик Начев от Сливен и поручик Мутафов от Шумен. Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитска околия, бе дългогодишен войвода в Македония, а последните години – член в Централния комитет на организацията. Известният поет Пею Яворов, от Чирпан, ходи дълго време с чети в Македония, издава в. “Дело” в София и хектографиран революционен вестник “Свобода или смърт” вътре в Македония. Тома Давидов, родом от Ловеч, бе един от най-добрите войводи на организацията. Атанас Бабата от Т. Пазарджик и Кр. Георгиев Българията от Враца, бяха дългогодишни войводи, а от началото на 1905 г. до лятото на 1906 г., когато падна убит първият и до 1907 г. – вторият, бяха окръжни войводи в Скопския революционен окръг, избрани от конгрес.
Михаил Попето, родом от с. Диканя, Радомирско, е първият учител на войводите в Македония.
Славе Мерджанов от Карнобат и Соколов от Кюстендил са едни от най-старите революционни дейци в Одринско.
Стара Загора даде на Македонската организация най-много дейци, войводи и четници. Освен Ив. Гарванов, от там са родом войводите Петър Юруков, Ив. Хаджистоенчев, Никола Дечев и много други. Сливен, родният град на Хаджи Димитър, даде на организацията, освен поручик Начев, известният заслужил войвода Кръстю Асенов (внук на Хаджи Димитър), зел участие в залавянето на Мис Стон за откуп, Георги Папанчев, Димитър Дечев и много други. Чирпан, освен Пею Яворов, даде на македонското дело заслужилите добри войводи Конст. Нунков, Пею Радев. Варна даде – драмският войвода Михаил Даев. Търново даде поручик Панайотов. Плевен даде Параскев Цветков. Свищов – Ив. Ив. Данчев, син на Иваница Данчев и Ангел Нойков, войвода. София даде Нестор Марков (син). Хасково – Дим. Запрянов, войвода. Панагюрище – Лука Иванов. Котел – легендарния в Леринско, Марко войвода. Русе – Ст. Б. Ганчев. Радомир – П. Милев, войвода. Севлиево – Кр. Ив. Контев. Дряново – Боби Стойчев и пр. (Изброени са само по-видните дейци и войводи и почти убитите и измрелите. Жертвите, които са твърде много по понятни съображения се премълчават.)
Освен изброените до тук видни дейци на македонската организация, почти всеки град и село на царството е дало своята дан.
Много офицери и чиновници (между които и генерали и министри), много студенти и ученици от горните класове на гимназиите, много от професорите, учените и от всички класи на обществото се отдадоха на македонското дело, като едни отиваха в Македония и пожертвуваха своя живот за това дело, а други с перо и слово работеха и работят и до сега.
Добруджа също не бе чужда на македонското освободително дело. Силистра даде дядо Симо, Добрич даде най-много парични помощи и твърде много дейци и четници. Най-сетне и в трите войни, които води и продължава да води България за обединението на нашето племе, вземат участие синовете от всички покрайнини на българското отечество. Както през войните от 1912 и 1913 г., така и в сегашната голяма война (1915 – 1918 г.), наред с българите от старото царство бориха се и продължават да се борят и българите от Македония, Добруджа и Моравско.
През двете войни от 1912 и 1913 г., Македония даде на българската армия 20 хиляди доброволци зачислени и организирани в Македоно–одринското опълчение, което покрай многото други бойни подвизи, съдействува за пленяване отряда на Явер паша, и отби турския десант при Шар-кьой. А през сегашната война, Македония даде в началото цяла една дивизия – Македонската, а напоследък и по-голямата част от войниците на Планинската дивизия и на Македонската окупационна бригада са българи от Македония. Вън от това, в списъците на всички полкове, рекрутирани от стара България, имало е, има и сега много българи емигранти от Македония, Добруджа и Моравско, както и много младежи българи, които са избягали на времето от тия поробени области само защото не са искали да служат във войската на народните угнетители, а са предпочитали да се съберат под обединеното знаме, за да се борят за освобождението на своите поробени краища и за обединението на народа ни.
От изнесените до тук факти става ясно, прочее че българите от всички краища на отечеството, свободни и поробени до скоро от разни големи и малки държави, винаги са живели общ духовен живот, били са свързани с общи идеали и са се борили за една и съща обща цел – за своето освобождение и за народното единство. Те са преследвали тая обща своя цел неуклонно и с чудна самоувереност и постоянство. Те преодоляха вече всички пречки и са почти на прага на своето пълно обединение. Храбрата общонародна армия брани смело границите на общото обединено почти отечество. Малко още усилия и твърдост – и българският народ ще бъде на спасителен бряг, и обединен, горд и самодоволен за достойно изпълнен дълг, той ще може да се предаде на мирно културно развитие.
В тая обща война, дето си съперничат по храброст синовете от разни страни на обединена вече и велика България, калява се още повече борческия дух на българина, спояват се с кръв, общи усилия и страдания и без това силните духовни връзки на българите, дето и да живеят те, и се създава едно силно цяло, което никой не ще бъде в състояние да раздели.
Благоденствието на целия български народ и спокойствието на Балкана, а заедно с това и на Европа и света, налагат да не се нарушава единството на българите, да не остават в робство части от българския народ. Тоя народ, който показа такъв силен борчески дух, такава храброст и самонадеяност, такъв копнеж за свобода и прогрес, доказа, че не може да търпи робство, и че е достоен да бъде свободен и обединен.
В. Обзор, год. ІІ, бр. 56, С., 4 април 1936 г., с. 1 – 2. Настоящата статия на Тодор Александров, поместена във вестник ”Военни известия” от 1918 г., в навечерието на 15–годишнината от Илинденското въстание, препечатваме за твърде ценните мисли в нея относно духовното единство на българския народ, тъй необходимо в днешното тревожно време, когато неразумни и чужди оръдия в сърцето на България се мъчат, чрез най-осъдителни средства да създават разни “фоби” и да настройват българи срещу българи, за да могат по-лесно да осъществят своите властогонски и противобългарски домогвания. – Бел. ред.


ВЕСТНИК “МАКЕДОНСКА ТРИБУНА” ЗА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ


Кратки бележки за Тодор Александров

Тодор е роден в Ново село до Щип. След като свършва Българското педагогическо училище в Скопие, бивал е учител, но едновременно и ръководител на революционната организация в околиите Кочани и Кратово.
През 1903 г. е осъден на пет години затвор и престоява 13 месеца в затвора; освободен е при дадена обща амнистия.
През 1903-1904 г. е главен учител в Ново село и член в Околийския комитет на ВМРО в гр. Щип, заедно със знаменитите му съграждани Тодор Лазаров и Мише Развигоров. Образцово са организирали областта на Овче поле и съседните райони.
През януари 1905 год. Александров става нелегален, понеже турската власт се добрала до повече данни за работата му. Но за кратко време, по здравословни причини, заминал за България и учителствувал в град Бургас.     
През ноември 1907 г., след загиването на задграничните представители на ВМРО Сарафов и Гарванов, повикан е бил в помощ на третия представител Христо Матов. Успял е бързо да стегне всичко, което е било разклатено след липсата на Сарафов и Гарванов. След това се връща в Македония като нелегален. Конгресът на  Скопския революционен окръг го  избира за член в Окръжния комитет заедно със съгражданина му Ефрем Чучков.
През лятото на 1908 г. младотурците обявяват конституционен  режим в Турската империя и свалят султана от престола. Тодор Александров е измежду най-авторитетните борци, които настояват щото ВМРО да не се легализирва  докато младотурците не дадат необходимите гаранции за правата на българското и на другите християнски населения в Македония. Наскоро се установява, че младотурският  режим не задоволява народностите; старае се да ги „отоманизирва", както - за пример - Югославия  напразно се е стараела да „югославизирва" народностите за сметка на техните етнографски, езикови и исторически индивидуалности. В пролетта на 1910 год. Александров става наново нелегален и пръв дава сигнала за възстановяване на ВМРО за борба срещу турския режим. Организирва първо Скопския окръг. Спасява по-голямата част от оръжието на народа, което младотурците чрез много насилия се опитаха да приберат. След това Александров е войвода в Кукушка и Солунска околии. Предприема атентати срещу държавни обекти; специално в Солун се проявяват изпитани борци. Привлечено е вниманието на общественото мнение.
В 1911 год. Тод. Александров е вече член в Централния комитет на ВМРО и е очертана главна фигура в нейните редове. През войната срещу Турция (1912 г.) силите на ВМРО са в услуга на съюзените балкански държави. А след като по-голямата част от Македония попадна под гръцка и сръбска власт, в 1913 год. Александров наново насочва ВМРО в борба срещу християнските поробители. Белград и Атина бяха започнали свирепа гонитба на всичко българско още като стъпиха в Македония.
Подир Първата световна война македонското движение се намери в борба срещу политиката на българското правителство, което не обръщаше внимание на югославските денационализаторски прояви над българщината в Македония. За трети път тогава Александров възобнови ВМРО, бидейки невъзможно в Гърция и в Югославия да се работи легално от народа и да се признава българщината в Македония. Той постави на сцената наново македонския въпрос, който Гърция и Югославия смятаха погребан. До 1924 г., когато загина, за Тод. Александров светът много често чуваше чрез пресата. Духът на поробения народ бе подигнат, независимо от жертвите и насилията на противника. Името на Тодора се затвърди като Легенда още докато той бе жив.
Той загина на 31 август 1924 г. в следствие на потаен комплот от комунисти и остатъци от забравените вече български „върховисти". Неговият колега от Централния комитет на ВМРО, Ал. Протогеров (запасен генерал) се яви - поради суетата си - като инструмент и на комунистите и на върховистите.
При новината за убийството на Александров изтръпнаха всички българи с национално чувство, не само в Македония. Силно впечатление направи всред много среди в света изчезването на Тодора от сцената на Македония и на Балканите.

ЦИТАТИ ОТ ЧУЖДЕНЦИ — МНЕНИЯ ЗА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ


Съобщавайки за убийството на Тодор Александров, лондонският вестник „Таймс" предава доста подробно биографията му и писа:
„Тодор Александров бе един от най-забележителните водители на Балканите. Обладавайки крайно магнетична личност, той бе типът на фанатичен патриот, който не би се спрял пред нищо, за да постигне своята цел - създаването на автономна Македония."
Познатият румънски публицист г-н Бацария обнародва в „Диминяца" статия, в която между другото казва:
„Тодор Александров, у когото се съчетаваха качествата на интелигента със солидна култура, неустрашима дързост и непоколебима енергия на революционера и фанатика-борец, един тъй мъчно осъществим идеал, бе от години насам душата на македонското революционно дело."
Загребският вестник „Обзор" от 17 септември 1924 г. даде хубав портрет на уводно място с подписа на Александров. След това вестникът казва:
„Загина Тодор Александров, легендарният вожд на цялата акция ...
И най-големите противници на македонското движение и тия, които са очаквали неговия смъртен час, но в които има капка обективност, ще забравят макар за час омразата и враждата, и пред кървавия труп на македонския борец ще отдадат почит на неговата силна и неустрашима личност, проникната от някакъв непонятен за Западна Европа идеализъм."
Ханс Юберсбергер, познат професор по история във Виенския университет, писа във вестник „Нойе Фрайе Пресе" от 13 юли 1925 г.:
„Тодор Александров принадлежеше към ония редки, всецяло изпълнени със своята мисия мъже, които не живеят свой живот, а само живота на своя народ. Непретенциозен, скромен, но при това с непреклонна енергия и студена размисъл, винаги имащ пред очите си великата цел - все още виждам тоя рядък човек, ясно и открояващо пред себе си, макар да се изминаха вече близо десет години, откакто го видях и говорих с него за пръв и последен път. Освен Лев Толстой, никой друг не ми е оставил тъй неизгладимо впечатление, както Тодор Александров."
Вестник „Независимост" от 31 август 1931 г., близък на Българската либерална партия, писа:
„В днешен ден преди пет години, в Пирина, по най-подъл начин бе убит Тодор Александров, увенчаният вожд на македонската революция. Ни една черна вест след погрома (подир Първата световна война — бел. наша) не е произвеждала така потресно впечатление, както тая за трагичния край на Тодора. Това бе една електрическа политическа буря, която се разрази със страшна сила.
Сепна се националният дух. Една опора бе подкосена, една надежда бе унищожена. И ако не бе подето голямото дело, създадено от Тодор Александров с такава упоритост, с небивала проява на несекваща воля, от здравите ръце на неговите ученици и най-близки и предани помощници, сами вече хора на делото, също упорити, също волеви, калени в огъня на революцията за националното и политическо освобождение на Македония, до днес, да не се самоизмамваме, българската нация щеше вече да е преживяла най-тежки изпитания. И Бог знае какво би станало."
Хърватският вестник „Загреб" помести следния некролог за Тодор Александров:
„Тодор Александров не е вече жив. Той умря, загина без да знае навярно, че такава участ ще го постигне. Разбойническа ръка застреля човека, който не жалеше себе си, който и затова именно трябваше да живее. Тодор Александров бе гений в живота и ще остане гений на смъртта и безсмъртието. Онзи, който намалява величието му днес, когато той е умрял, не заслужава да живее..."
Вестник „Дойчес Фолксблат" от 6 септември 1924 г., орган на германците под югославско владичество, писа между другото:
„Убитият Александров беше водител на Македонския комитет и деятел за независимостта на Македония. Той беше един от най-известните балкански политици и, с добрата организация на привържениците си, играеше роля не само във вътрешния живот на България, но и в балканската политика. Той създаваше вечни грижи на белградския и атинския кабинети ..."
Г-н П. Рис, руски общественик в емиграция писа в софийския в. „Зора" от 23 септ. 1924 г.:
„Като гръм от ясно небе ни порази известието за смъртта на Тодор Александров. И обстановката на предателското убийство и самата личност на Александрова - са изключителни. Благородно сърце, горд дух, организаторски гений – какво рядко съчетание на качества за нашето време!…”
Владимир Сис, по народност чех, публицист с известност, писа в „Народни листи" дълга статия, от която даваме извадка:
„... Т. Александров бе първият, който разбра опасността, застрашаваща македонците от страна на младотурците. Затова той побърза да организира революционните комитети, за да отпочне наново борба против отоманското иго. Оттогава той не престана да играе роля от първа важност в редовете на Революционната организация ...”
Вестникът на проф. Павел Милюков „Последния новости", излизащ в Париж, писа на 18 септември 1924 г.:
„... Александров притежаваше прекрасно дара да се ориентира кое е мястото на македонския въпрос между другите европейски проблеми. Той знаеше къде са неприятелите на Македония и къде да се търсят приятелите й ..."
Множество вестници в света писаха по убийството на Т. Александров. Почти всички го отдаваха на конспирация, в която комунистите имаха първостепенно участие. Така писаха и турския вестник „Джумхуриет" и английското списание „Нийр Ист", и водачът на Втория социалистически интернационал Емил Вандервелд, и много други.”

Цочо В. Билярски