МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ ВРАЧАНСКИ

Още от времето на Средновековието Българската църква винаги е била идентифицирана от своите архиереи и духовни водачи. По време на Възраждане монаси и духовници съживяват българската идея и застават начело на борбата за  църковна независимост. Имената на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Иларион Макариополски стоят начело на списъка на българските будители. Те са пример и за праведен живот, посветен на Бога и Отечеството. Тази традиция продължават след Освобождението Методий Кусевич, Екзарх Йосиф и още десетки архиереи на Българската православна църква. За жалост втората половина на ХХ век не беше време, в което се поощряваха  проучванията за техния живот и дело. Така на заден план и осъдени на забрава останаха делата на десетки верни служители на църквата. След 1990 г. интересът най-напред се насочи към някои злободневни и не толкова лицеприятни истории от миналото на църквата, които бяха призвани да разрушат митовете за благочестието на църковните водачи. Много малко останаха дейците за които не се пишеше нищо и както написа свещеник Янко Димов „Малкото митрополити, които са щастливи изключения, правят по-чист и отчайващ мрака преди и след тях”.

Именно сред тази плеяда достойни архиереи на православната църква, за които не се намери и една лоша дума да бъде казана, се откроява името на Врачанския митрополит Климент, ръководил Българската православна църква като наместник-председател на Светия синод от  28 март 1928 до смъртта си през май 1930 година. Високообразован, с трезво разбиране на църковните нужди, извънредно работлив и предан на родната си църква,той е опитен неин кормчия, мъдър и благ вожд, подир който клир и народ вървят с пълна вяра, че ги води към светли висини. Той е непоколебим, гранитен стълб на православната вяра и винаги вдъхва силната надежда, че българският народ ще премине безбедно всички подводни скали вълнения по пътя на своя духовен живот. Той си отива от този свят твърде рано, на 57 години, точно когато е развихрил своята творческа енергия за благото на църквата и българския народ. Но оставя прекрасния пример, как чрез труд и добродетелен живот може да се стигне до най-високото стъпало в служба на обществото.  Неговото дело се споменава в някои преди всичко вестникарски  материали, където се споделя тази оценка, без да има направено цялостно изследване.
Негово Високопреосвещенство Врачанският митрополит Климент, наместник-председател на Светия синод, е роден на 6 декември 1873 г. в малкото средногорско селце Бабек, в сегашната община Брезово, Пловдивска област със светското име Григорий Иванов Шивачев. На възпоменателната  плоча в църквата на с. Бабек е записано, че е роден на 8 декември 1873г. Другите синове в семейството получават родовите имена Георги, Стефан, Никола, а той е кръстен  на името на църковния светилник Свети Григорий Богослов. Никое от децата от неговото поколение в рода не носи името на дядото Ганчо, а в две от разклоненията се появава името Григорий / Григор в съкратената форма /. Григорий Шивачев е потомък е на известен сопотски род, най-вероятно преселил се от Западна Македония през 17 век.  
Първият представител на рода, за когото имаме по-пълни сведения е дядо Ганчо Николов Шивачев, роден на 20 януари 1815 в Сопот -  потомствен занаятчия, от където произхожда и фамилното име. Женен е за клисарската дъщеря Неда Бенчева, по-възрастна от него и силно набожна,  и се води сред заможните граждани. Като съсед и сподвижник на бащата на Иван Вазов е овековечен като един от героите в хумористичната повест  „Хаджи Ахил”, споменат  и в първото издание на  „Чичовци” като Ганчо Заека. Когато се изм ъквал от съпругата си , той не сядал на масата в кафенето на Хаджи Ахил, а се шмугвал зад струпаните дърва до камината да изпие кафенцето на мира. И понеже имал възголеми „музикални” уши, които стърчали иззад  дървата, му викали Ганчо Заека. Образът му в „Хаджи Ахил” е твърде комичен, защото повестта е такава.  Има и по-достоверна версия за прякора му. Човекът не бил никак страхлив, даже бил председател на революционния комитет който Левски организирал при втората си обиколка през 1869/1870г. Дядо Ганчо имал лозе на три километра от Сопот, в района на историческата воденица, с която започва романът на Вазов „Под игото”. Историята с Емихсиз Пехливан, когото Бойчо Огнянов убива във воденицата, не е измислена, само името е заменено. Педофилът е бил от съседните на Сопот турски села и всички били пропищели от набезите му. Когато веднъж Ганчо отишъл на лозето си, там намерил изнасилено и обезглавено тялото на съседско момиченце. Качил го на каруцата си да го откара в Сопот и от притеснение си изгризал горната устна. Останал му дълбок белег.
Ганчо Шивачев имал трима сина – Никола, Иван и Стефан. Първородният син Никола е бил висок, снажен, доста лют по характер и това му донесло прозвището „Кара Кольо”. Вторият му син Иван Ганчев Шивачев е роден през 1842г. в Сопот. Учи в килийното и светското училище в манастира „Свети Спас” край Сопот при йеромонах Герасим, от където датира познанството му с Васил Левски. Няколко години учи занаят при баща си, а през 1862/63 г. учи в шестокласното училище в Габрово.
През есента на 1864 г. в мерата на село Аиво / Анево / е убит Топол Хасан – турски ага, известен с насилията си над българите. Когато пътувал за Карлово, минавал през Сопот и яхвал когото хване, да го носи чак на километър след града. Много са били поразиите на този душманин, но той си получил заслуженото. Подозрението пада върху двамата братя, които били известни с предизвикателства към турската власт. Дали това е плод на случайна среща и разправа с насилника или замислено отмъщение по поръка на революционния комитет, няма особено значение.  По съвета на майката братята напускат Сопот и се установяват в село Синджирлий / Веригово /. Иван става учител, но заедно с брат си упражнява и родовия занаят. Отново са под подозрене и не се завръщат в Сопот, а се преселват в малкото селце Бабек в южните склонове на Средна гора. Едва петдесетина къщи има селото, няма занаятчии и училище. Тук по-големият брат Никола най-напред отваря шивашка  работилница, а през 1866 г. Иван Шивачев създал първото училище в селото, където  въвежда взаимоучителната метода, запознава учениците си с история, география, нова славянобългарска граматика, имал е и Рибния буквар. Тук той е учител до 1895 г., когато се пенсионира. Братята основават и революционния комитет в Бабек при едно от посещенията на Васил Левски, с когото Иван се познава от Сопотския мъжки  манастир. Според някои сведения даскал Иван Шивачев е изпълнявал ролята на куриер на Левски по линията Калофер –Свежен – Бабек - Брезово.
Иван Шивачев и съпругата му  имат шест деца – Георги, Стефан, Григорий, Никола, Климентина и Елисавета. Всички те се раждат в Бабек, но е изключилно силна връзката им с дядо Ганчо и баба Неда и някои от децата жиеят и учат при тях в Сопот. Така Григорий Шивачев след завършване на първоначалното образование при баща си в Бабек, отива да живее при баба си Неда и учи в класното училище в града. Това създава и някои по-късни недоразумения, че неговото родно место е именно Сопот. След това Григорий Шивачев продължава образованието си в Самоковското богословско училище.  Самият той никога не споменава, но подразбираме, че този избор е под силното влияние на баба му. Даже неговият брат Георги в спомените си изтъква, че завършването на училището в Самоков с много добър успех, става с „големите заслуги на баба Неда”.
През 1894 г. Григорий Шивачев завършва Самоковското богословско училище с много добър успех и със стипендия на Министерството на народното просвещение заминава да учи в Киевската духовна академия. В някои извори се споменава, че стипендията е отпусната от Светия синод на Руската православна църква, но без да се превеждат доказателства. Завършва през 1898 г. с научната степен „кандидат на богословието”. Назначен е за учител – възпитател в Самоковското богословско училище. Преподава омилетика и заобиква църковното проповедничество. Тук става пример за високонравствен, християнски живот и учениците му завинаги запомнят мъдрите друми на благия си наставник. Те запомнят този висок, сух, бледен, с остър поглед преподавател, който въпреки младостта си внушава почит и уважение към себе си. Никой не помни той да се е отнесъл към него строго, както другите учители. Той даже се извинява, когато попада на неподготвен ученик и го моли за другия път да се подготви. Неговата сила е, че винаги моли, а никога не заповядва. Цял живот той помни имената, знае адресите и съдбата на своите ученици.

През 1900 г. Григорий Шивачев се посвещава изцяло в служба на бога, приема монашеското подстрижение с името Климент и веднага е ръкоположен от Самоковския митрополит Доситей – наместник–председател на Светия синод,  в йеродяконов чин.
Житейската съдба на всеки отдаден на църквата архиерей създава легенди, които се пазят с поколения в рода. Една от тях разказва, че ранната смърт на бащата Иван Шивачев – починал на 56 години, изправя вдовицата с малки деца пред житейски трудности и за да не мизерстват братята и сестрите Григорий отишъл в манастир и се подстригал за калугер. Дотам го изпратили приятелите и изгората му – учителка, с която имал голяма любов.Тя не знаела защо отиват в манастира и когато той излязъл подстриган и с калугерско расо – припаднала. В тази легенда има частица истина и тя е, че баща му наистина умира през 1896г. в село Бабек на 56 години, но за времето това не е ранна възраст, а и тогава Григорий Шивачев вече е завършил Самоковското богословско училище и е студент в Киевската духовна семинария.   
През 1902 г. Климент е ръкоположен в йеромонашески чин отново от владиката Доситей.  Новият клирик на Българската православна църква тръгва по трудния, но народополезен  път на бележитите български светители, чието име той носи. Той се увлича от техните сияйни образи, защото притежава тяхното смирение, незлобие, миролюбие, отзивчиво сърце, трудолюбие – качества, без които никой не може да бъде добър орач на Божията нива. През 1903 г. Самоковското духовно училище се премества в София и получава статута на Духовна семинария.  През 1904г. по решение на Светия синод  Климент е удостоен с архимандритско достойнство и е назначен за ректор на Софийската духовна семинария. Той е първият духовник – ректор, наследник на знаменитите си предшественици и.д. ректори П. Доброплодни, А. Карастоянов, Йоаким Бакалов. Ректор е две години, през които се проявява като отличен ръководител и възпитател. Той поставя на здрави основи учебното дело на повереното му училище, като главната му грижа е насочена към  развитието на църковен дух в учащите се, за да може църквата да се обогати с образовани и предани ней клирици. Под негово ръководство излизат мнозина от просветените български духовници. Те дълго помнят тихите му речи, от които блика човещина и християнска любов.  Той навсякъде казва „земя и сянка съм” и не ламти ни за слава, ни за богатство, а проповядва само „любете друг - друга.” Но те запомнят и неговата прямота и твърдостта на убеждениято.
Административните му способности привличат вниманието и през 1905 г. архимандрит Климент е назначен за протосингел на Светия синод. Става ясно, че вече е достатъчно подготвен, за да изпълнява все по-тежки служби и че ще държи с достойнство и архиерейския жезъл.  През 1909 г. по предложение на Екзарх Йосиф, който следи дейността на всеки служител на църквата,  Климент е въведен в архиерейско достойнство. Хиротонията е извършена на 8 март 1909 г. в българската църква „Свети Стефан” във Фенер от митрополитите Авксентий Пелагонийски, Иларион Неврокопски и Козма Дебърски. Дава му се титлата Браницки епископ Климент. Като български Екзарх Йосиф управлява и Ловчанската епархия, разбира се упълномощавайки други архиереи да извършват това от негово име. Митрополит Натанаил управлява епархията в продължение на 12 години, Партений – 4 години, Антим – 2 години и Максим  - 10 години. Екзарх Йосиф води борба за запазване на самостоятелността на Ловчанската епархия, заплашена да бъде ликвидирана след овдовяването и. На него му е нужен сигурен човек и затова през 1909 г. той избира Браницкият епископ Климент да ръководи епархията. Поради особената важност на събитието ще цитираме целия запис от дневника на Екзарх Йосиф:
„8 март 1909г. / неделя /   Днес се ръкоположи Климент за  епископ на Ловчанската епархия с името „Браницки”. Ще му плащам 6000 чева за управлението на епархията, които получавам като Ловчански. Дадох му ловчанската архиеретика с патерица, корона, мантия с дикеротрикири / вид свещници с два и три свещодържателя за архиерейско благославяне по време на богослужение /. Давам я на Ловчанската митрополия, за да си служи той с нея, догдето успее да си направи своя. Ще му се платят от екзархийския бюджет 500 лева, които взех от Софийския синод. Епископ Климент е млад, благ по характер, енергичен, ревностен. Аз се надявам, че той ще оправдае надеждите ми. Говорих му, че трябва да работи на духовна почва, да култивира благочестието... Говорих му за съзиждане на митрополитски дом и да има впредвид да се прокара в някое Народно събрание отменение на решението, че Ловчанската епархия се закрива, когато овдовее...”
От 1909 до 1914 г. Климент управлява Ловчанската епархия като вещ администратор и изряден архипаспир. Със своята приветливост и такт той скоро спечелва сърцата на пасомите си. Тази епархия не е голяма по територия и население и се характеризира с доста патриархални взаимоотношения и силни нравствени устои на населението. Годишно има не-повече от 10-15 развода, внебрачноживущите са не повече от 70-80 двойки. Но има силно влияние на протестантската пропаганда, която е избрала Ловеч за един от своите центрове с пансион  за 45 момичета в девическото им училище. Проявяват се и доста секти като дъновисти, съботници, баптиснти.
Епископ Климент си спечелва името на добър архипастир не само в Ловчанска, но и в съседната Врачанска епархия. През 1913 г. умира Врачанският митрополит Константин, който спечелва сърцата на паството със своята сияйна фигура, широка духовна и светска култура, несломим характер и завидно красноречие и създава от Врачанския Св. Престол голям морален фактор, пред когото всички се прекланят.  След неговата смърт погледите на осиготялото паство се насочват към епископ Климент. На 19 януари 1914 г. той е избран от епархийските делегати  за Врачански митрополит, а  на 9 март 1914 г.  изборът е утвърден от Светия синод.
След блажената смърт на синодалния член Търновския митрополит Антим / 24 март 1914г. /, на 3 юни 1914 г. Митрополит Климент, като опитен църковен строител, е избран за член на Светия синод. Той работи с изключителна енергия, за да възвърне Българската православна църква онова обществено влияние, което има до Освобождението на България. И през този период продължават топлите отношения и честите срещи с Екзарх Йосиф. 
С вдъхновение жителите на Враца посрещат новия митрополит – млад, строен, сините му очи излъчват кротост и любов. Със смущение той казва, че иде да заеме мястото на славните врачански кириарси. Митрополит Климент продължава делото на своя достоен предшественик и не се минава много време, за да се убедят всички в епархията му, че той достойно седи на славния престол на българският будител Софроний Врачански. Често обикаля из своята епархия и благите му слова вливат утеха във всички опечалени и измъчени души. Често работи преко силите си. Желаещ сам всичко да види, всичко да проучи, обстойно да обсъди, много пъти до полунощ работи наведен над писалищната си маса или се разхожда из своя кабинет. Без да знае почивка, в непрекъснатата работа, търси нови сили за творчество. Мълчалив свидетел на неговите „надежда, прибежище и утеха” е скромна спална стая, имаща приблизително три и половина на три и половина метра; едно легло, един простичък скрин и една стена със свещено изображение. В тази скромна, чисто монашеска обстановка ляга вечер в леглото си след молитва първоерархът на народната ни Църква, онзи, когото народът е свикнал да вижда облечен със златоткани одежди и блестяща корона. Постигналите България национални катастрофи, обедняването и понизяването на религиозното чувство в народа, засилването на иностранната верска пропаганда съкрушават дядо Климент, но тъгата той понася със спокойствие и вяра в посветлите бъднини за нашия народ и държава. С удвоена енергия, затворен в себе си, далеч от световните съблазни и изкушения, той работи за заздравяването на заболялата родина.
Митрополит Климент не само, че обича православната вяра, но е проникнал дълбоко в нейните основи.  По въпросите на православието той винаги изказва ясни и правилни възгледи и разрешава и най-отвлечените и догматични въпроси. Но той пази православната християнска вяра тъй, както са я пазили древните свети отци и учители църковници. Като бивш преподавател по нравствено богословие в семинарията той познава отлично нравствените истини на християнството и ги е вкоренил дълбоко в душата и сърцето си. Той се отрича от себе си и се грижи най-напред за членовете на семейството, в което е израстнал. Няма случай, когато някой да се е обърнал към него за помощ и той да не се е постарал да му помогне. Никога митрополит Климент не е мразил или преследвал някого като свой враг. Ненавистта на своите врагове той успява да превърне в обич. Достатъчни са неговата непринудена усмивка и благият израз на лицето, за да смекчи и укроти и най-зле настроената душа.
По примера на своя ангел-пазител Св. Климент Охридски, той не се ограничава само с практическа работа, а продължава и своята книжовна дейност. Преподавал омилетика като учител в Самоковското богословско училище, митрополит Климент написва един чудесен сборник от хубави проповеди, които служат за образци не само за свещениците от Врачанска епархия, но и в цялата страна. За всекиго в епархията той е достъпен. В негово лице свещеничеството вижда  повече духовен баща, настойник, покровител и защитник, отколкото началник. Той никого не е обидил, никого не е огорчил, макар и да е понякога обиден и огорчен. Безпристрастен и справедлив, като съдия с чиста съвест, мъдър ръководител и вдъхновен наставник, той е търсен от всички за съвет, за утеха, за помощ и подкрепа. Едно от най-скъпите му душевни качества е верността към дълга. Той никога не отстъпва от онова, в което се е убедил, че е негов дълг.  Живее заради своите длъжности, за да изпълнява мисия, за да служи Богу и на хората. Най-човешки достойната характеристика за него и дейността му през тези години  е „тих, благ, кротък и добър човек, учител и пастир”.
По духовното правосъдие през тези години той придобива една твърде голяма опитност. Към своите канонически познания самоучно прибавя и юридически такива. Това е изключително полезно за дейността му като член на Светия синод.  При изработването на новия Екзархийски устав, той е председател на комисията по църковното правосъдие. За изясняване на стари и създаване на нови положения по бракоразводните процеси, той помага твърде много с перфектното познаване на материята. При разрешаването на такива процеси, дошли в синода по апелативен ред, влага целия си опит, познания и чиста съвест. Решенията по сложни и заплетени дела, които той е проучил и дал мнение, останалите членове на синода подписват спокойно, защото знаят, че на посочените данни и факти е дадена една безпристрастна преценка и в основата на даденото мнение е сложена неговата голяма и чиста архиерейска съвест. Климент става най-големият радетел за издигане на духовното правосъдие на извънредна висота. И през този период в тази дейност църквата има безспорни постижения. 
Някъде през тези години след Първата световна война възниква тази духовна връзка между младия монарх Борис ІІІ и духовния пастир дядо Климент. Когато става наместник-председател на Светия синод по длъжност дядо Климент става и изповедник на българския владетел. Царят често е гост в митрополитската резиденция във Врачанския манастир.

На 28 март 1928 г. поради старческа немощ Пловдивският митрополит Максим се оттегля от поста наместник-председател на Светия синод и на най-високия ръководен пост в Българската православна църква е избран Врачанският митрополит Климент.  През 1928 – 1930 г. членове на Светия синод са наместник-председателят Врачански митрополит Климент, Видинският митрополит Неофит, Софийският митрополит Стефан и Старозагорският митрополит Павел. Митрополит Климент има достатъчно опит, мъдрост и със своя кротък характер и християнско търпение създава и подържа една мека и блага атмосфера във висшата църковна управа. Това благополучно обстоятелство  допринася за разрешаване не само на големите църковни, духовно-съдебни, манастирско-стопански и финансови въпроси, но и на такива, свързани по закон с държавни фактори и министерства.

Служил като учител и ректор на Духовната семинария, митрополит Климент има една беззаветна любов към духовно-просветните заведения. Несъмнен е неговият принос за благоустройството на духовните семинарии и свещенически училища. Да се подготвят и създават просветени клирици на църквата, които да отговарят на искането на времето - това става основната идея на Върховната църковна управа. Дядо Климент с голямо усърдие работи за нейното осъществяване. Помещенията на своя епархийски манастир при Черепиш той  отстъпва на Светия синод за откриване едно средно духовно учебно заведение и с готовност осъществява личния  контрол на учебното дело в това училище. Бащинска е загрижеността му за бедни и болни семинаристи, на които отсрочва плащането на таксите и отпуска пари за лечение.
Дядо Климент има нелеката задача да организира дейността на Българската православна църква в помощ на жителите на Южна България, постигнати от страшната народна злочестина – земетресенията през април 1928г.
През лятото на 1929г. се провежда VІ редовен конгрес на Съюза на служителите по ведомствата на Българската православна църква, на който  приветствие от името на Светия синод  поднася митрополит Климент, а след конгреса приема новото ръководство на съюза и поема ангажимент да внесе резолюциите на конгреса на предстоящата сесия на Светия синод.
Времето между сесиите на Светия синод също е свързано с напрегната работа. На 28 януари 1930г. Митрополит Климент има среща с Министъра на външните работи и вероизповеданията. На 29 януари е публикувано Окръжно № 834 на Светия синод за обявяване на някои църковни старини за строго охраняеми. С него се гарантира опазването на тези старини, които не могат а бъдат прибрани на съхранение в църковния музей. Голям е неговият интерес към развитието на самия музей. На 26 февруари 1930г. е публикувано Послание до енорийските свещеници в царството с призив за най-широко разпространение на духовната книжнина сред паството. Несъмнен успех е приетият бюджет за финансовата 1930/1931г. на Българската православна църква, с който броят на свещениците се увелицава от 2288 на 2350; фондът работна заплата се увеличава от 36 608 400 лв. на 37 558 400 лв., издръжката на духовните семинарии в София и Пловдив – от 1 500 000 на 3 200 000 лева. Общият бюджет на Българската православна църква се увеличава от 45 500 000 на 48 500 000 лева. Митрополит Климент проявява голяма загриженост към оземляването на храмовете и енорийските свещеници, към въпроса за подпомагане бедните свещеници и тези от съставните енории. Заслужено си спечелва името на усърден църковен строител.  През тези години отчетливо се забелязва строежът на храмове. Само в столицата София е възстановен храмът „Света Неделя”, реставриран е старинният храм „Света София”, построени са новите църкви „Света Параскева”, „Покров на пресвета Богородица”, „Света Троица”, „Свето Преображение”, Свето Възнесение”, „Свети апостол Андрей”, „Св. Апостоли Петър и Павел”, „Св.Димитър” и параклисите „Св.Богородица” в подофицерския квартал и „Св.евангелист Лука” в Княжево.
Последната сесия на Светия синод, която се ръководи от Врачанският митрополит Климент е пролетната на 1930г. Тя е открита на 11 март и закрита на 11 април 1930г. В проведените 18 заседания са разгледани изключително широк кръг въпроси. Наред с регулярното одобряване на кандидатури на свещеници за различните села и градове; пенсионирания; ратрогвания на бракове, включително и брака на могъщия тогава генерал Иван Вълков; одобрени ремонти на Синодалната палата и т.н. се коментират и много нововъзникнали проблеми. Например провежданата политика на гръцкото духовенство чрез общината в Света гора / Атон / за ограничаване посещенията на големи групи монаси и миряни в българския манастир „Св. Георги Зограф” с цел възпрепятстване попълването на монашеското братство на българския манастир. По повод лютото гонение, обявено против светата вяра и църква в Русия, Светият синод решава на Православна неделя във всички църкви на царството да се държи проповед за тези гонения и да се извърши панихида за всички православни руси, пострадали напоследък за светата вяра. Отправена е молба до Обществото на народите и до Кентърберийският архиепископ за помощ в борбата срещу преследването на  руската православна църква. Разгледани са офертите за изработване на 24 големи и 30 малки икони за българската църква в Медисън, САЩ. Разпорежда се противодействие на католическата пропаганда в селата на Малкотърновско, като се осигурява допълнително възнаграждение  на селските свещеници. Наместник-председателят е осъществил среща с Министъра на външните работи и вероизповеданията с искане за изпълнение на дадените предната година обещания – за назначаване комисия за преглед на Екзархийския устав, за оземляването на църквите, за увеличаване възнаграждението на енорийските свещеници, за спогодбата с Горска индустрия за горите на Рилския манастир. По думите на наместник-председателя тази среща показва, „че днешното правителство не е направило нищо и няма да направи нищо за разрешаване на тази проблеми”. Задълженията са толкова много, че той винаги повтаря „Моето време никога не ми стига – колкото повече работя, толкова повече се убеждавам, че нищо не съм свършил”.
Още по време на пролетната сесия на Светия синод дядо Климент заболява от инфлуенца, но взема участие във всички заседания и на 12 април отпътува за престолния си град Враца. Въпреки съветите на лекарите, в желанието да изпълни докрай своя дълг като архиерей, служи света литургия на Връбница. Но се простудява още повече и заболява от бронхит и плеврит. Такава е диагнозата, която поставя известният столичен лекар Марин Русев, който два пъти посещава Враца, за да прегледа болния. Здравето му се подобрява, той продължава да работи, но на 2 май 1930г. положението твърде много се влошава и за Враца заминават Софийският митрополит Стефан и д-р Русев,  който поставя нова диагноза „заболяване от флебит и миокардит”. Извършено е маслоосвещение и болният приема свето причастие. Митрополит Стефан и д-р Русев се завръщат в София вечерта на 2 май в 22 часа, а на следващия ден се връщат заедно с Видинският митрополит Неофит и Старозагорският Павел, и с професорите В. Алексиев и Киркович, за да се състои лекарски консилиум. Болният ги посреща с думите „Господа, аз съм пътник. Благодаря Ви за грижите и безпокойствата. Вие не сте богове... Съдбата не е във вашите ръце... Аз отивам при моя бог, който ме вика...”. Към митрополит Стефан се обръща с думите „Предайте на Високопреосвещените митрополити и Преосвещените епископи да пазят мира в църквата. Имайте мир и любов помежду си! Само в тях лежи залогът на църковното ни бъдеще! На всички всичко прощавам и всички моля за прошка!”  Без да губи съзнание и без да чувства никакви физически болки, той прекарва последните си часове с най-близките роднини.
За болеста са уведомени цар Борис ІІІ, министър-председателят Андрей Ляпчев и министърът на външните работи и вероизповеданията Атанас Буров. На 3 май 1930 г. в 10 часа във всички столични църкви се отслужва молебен за здравето на болния. По нареждане на Светия синод молебен се отслужва и във всички старопигални манастири, духовни семинарии и Черепишкото духовно училище. Но болестта се развива много бързо и на 3 май 1930 г.  в 18 часа Н.В. Врачанският митрополит Климент -  наместник-председател на Светия синод, умира в разцвета на своята духовно-творческа дейност. Най-близките му помнят неговото кротко заспиване и думите в последния момент „Отивам при Бога!”. Те са произнесени с едно чудно душевно спокойствие и  ще останат пример, как трябва да се отнасяме към земния живот, когато настъпи момента да се вдигне завесата, за да отидем от другата страна. Господ му дава блажена кончина. Дядо Климент не оставя богатство и на своите най-близки и роднини, за които цял живот се грижи, не завещава нищо. Той има само едно съкровище, което държи винаги отворено – неговото любвеобилно сърце, изпълнено с обич към всички, която обич проявява и в живота, и в делата си.
Камбанният звън на Врачанската катедрала и останалите църкви разнасят печалната вест с необикновена бързина из цялата епархия. Тази ненадейна, твърде ранна смърт съкрушава всички, които се питат: нима е възможно така неочаквано и скоро да си отмине от нас, да отлети във вечността добрият дядо Климент?  Той има 32-годишна църковно-съзидателна дейност, а би могъл да послужи на църквата и народа ни още толкова. Смъртта покосява живота му тъй рано, изненадва го в размаха на творчеството му и затова много негови съкровени желания остават нереализирани.
На 3 май 1930 г. се образува граждански комитет под председателството на архимандрит Евлогий – протосингел на Врачанската митрополия, за да изработи програма за погребението на Митрополит Климент. В състава му влизат повече от 40 ръководители на държавни учреждения, културни, благотворителни и родолюбиви организации и представители на църковните настоятелства. Издадени са некролози от Светия синод на Българската православна църква, Софийската духовна семинария, Община Враца, близките роднини на починалия и още 41 архиерейски наместничества, църковни настоятелства, държавни и общински институции.
На 4 май 1930г. във Враца се провежда извънредно заседание на Светия синод по случай блаженната кончина на дотогавашния негов наместник-председател  Врачанският митрополит Климент. Под председателството на старшия член Видинският Неофит се вземат следните решения:
1. Да се известят митрополитите в църквата, като се приканят да разпоредят отслужването на панихида и да им се яви, че погребението ще се извърши на 7 май сряда в 9 часа във Враца.
2. За наместник на овдовелия Врачански митрополитски престол, съгласно член 38 на Екзархийския устав, се назначава Н.В. Видинският Неофит.
3. От този ден длъжността наместник-председател се изпълнява от Н.В. Видинският Неофит, който е по-старият по ръкоположение между членовете на Св.синод.
4. За кончината да се уведомят Румънският патриарх Мирон, Сръбският патриарх Варнава, председателят на Полската православна църква Митрополит Дионисий, Председателят на Св.синод на Руската православна църква зад граница митрополит Антоний чиято резиденция е в Сремски Карловци, митрополитът на русите в Западна ЕвропаЕвлогий, чиято резиденция е в Париж и игумените на ставропигалните манастири в България.
Поклонението пред тленните останки от гражданството е на 5 и 6 май, а погребението на митрополит Климент е на 7 май 1930г. в двора на катедралната църква „Св.Николай” във Враца. В 6  часа сутринта започва заупокойната света  литургия, отслужена от Старозагорския митрополит Павел в съслужение с Доростолския и Червенски митрополит Михаил, Браницкия епископ Максим и Величкия епископ Андрей и многобройно духовенство . Опелото започва в 10 часа и 15 минути и се извършва от Видинския ммитрополит Неофит в съслужение със Софийския митрополит Стефан, Старозагорският митрополит павел, Доростолският и Червенски митрополит Михаил. Присътват цар Борис ІІІ, Председателят на Народното събрание Александър Цанков,  министър Цветан Бобошевски, специална мисия на Сръбската православна църква, генерали, офицери, гражданството на Враца и епархията.
Траурното шествие започва точно в 12 часа и спира пред всяка от църквите в града. И както отбелязват мнозина, прави странно впечатление, че при всички най-важни моменти из живота на покойника „имало небесни сълзи”. При първото му влизане във Враца като кириарх валял дъжд, при смъртния му час небето също проливало сълзи, при спускане тялото на покойника в гроба заросяло, после заплискал дъжд, зачукал град и гръм ударил в околните скали...”
В словото си наместник-председателят на Светия синод Видинският митрополит Неофит заявява: „По природа благодушен, кротък, миролюбив, преизпълнен с вяра и надежда, с пастирска благодат и мъдрост, трудолюбив и неуморно работлив – това е блаженопочиналият Врачански Климент. За голямо нещастие неговото председателство във върховната църковна управа беше твърде късо. Но ние, синодалните архиереи, можем да свидетелстваме, че то беше умело и указваше благотворно влияние върху цялата синодална дейност. Да се председателствува един голям всенароден институт, успехът на който е свързан с много и често пъти разномислящи фактори от държавната администрация, не е много лесна работа. Още по мъчна е тя днес, когато отрицателният дух на времето тъй зле е повлиял върху нашето общество и когато нашият народ все още се намира под силния натиск на сполетелите го тежки изпитания и злополуки. Изисква се църковните ръководители да притежават божествена мъдрост, християнско търпение и деятелно постоянство, за да се вдъхновява и осъществява мисията на тоя вековен народен страж...
Ние всички днес те оплакваме – ние, твоите братя съработници; пролива горещи сълзи твоята стара майка, която ти толкова обичаше и за която тъй нежно се грижеше; проливат сълзи твоите братя и сестри, на които ти от най-ранни години си като роден баща; проливат сълзи твоите близки сродници, приятели и ученици и те оплакват твоите близки епархийски сътрудници с цялото твое осиротяло епархийско паство...”
В словото си врачанинът министър Бобошевски дава следната характеристика на дядо Климент:
„Той не обичаше помпозността и славата, а беше скромен до смиреност; той не обичаше риториката и витийството, а предпочиташе кроткото, топло и заразяващо слово – чрез неговия тих и приятен глас говореше дълбоката Христова любов, която привързваше. Може би, неговата крехка натура не му позволяваше в силни, прочувствени слова да изразява всичко онова, що неговата всестранна и солидна духовна подготовка му позволяваше да стори...”
Представителят на Сръбската православна църква епископ Доситей заявява: „ Аз смятам, че такъв йерарх, какъвто бе митрополит Климент, е особен божи дар за народа, комуто той посвети себе си да служи. Такъв дар не принадлежи само на една църква и на един народ, а от него, като от слънцето, се пръскаше светлина, която светеше на всички славянски църкви...”.
При „Последнее целование” цар Борис ІІІ се приближава пръв до смъртния ковчег, коленичи, целува кръста и развърнуван и просълзен за последен път стиска десницата на покойния първойерарх на Българската църква. След това изказва своите съболезнования на роднините, а на сляпата му 75-годишна майка казва „Не плачете бабо. Дядо Климент бе свят човек и за него не бива да плачем. За вас ще се погрижи църквата и държавата...”
Така завършва живота на един велик архиерей и голям българин, мястото на който дълго време остава незаето. Неговият живот остава синоним на себеотрицание и гореща вяра в Бога на българите и в силата на творческия национален гений. Остава дълбоката следа във Враца, в Светия синод, навред в диоцеза на Българската църква. Неговото книжовно дело се характеризира с преводи от руски на светоотеческа литература, оригинални трудове в областта на църковната проповед и християнската етика, подрежда и издава учебник Омилетика.

СТЕФАН ШИВАЧЕВ