ТАНЮ НИКОЛОВ – ВОЙВОДАТА

През своя 73-годишен живот този човек е бил наричан с много имена. В родния му край са го наричали най-често Таньо, в писмо до майка си се е подписал Твой син Тано. В Македония го наричат Тане, към края на живота му в Асеновград – Таню. През този период това е името и в официалните документи. Но навсякъде към името му добавят „Войводата”. Има изказани предположения от някои изследователи, че той е роден като Атанас Николов Жеков. В края на живота си сам определя Атанасовден като свой празник, на който да се раздава на бедните от средствата от фонда на негово име. Неоспоримо е, че е роден на 9 март 1873 г. в Хасково, в семейството на местния абаджия Никола Ангелов Жеков и Рада Стоева от село Кору чешме, днес Горски извор, Хасковско.

След Освобождението родният му град е част от Източна Румелия, по-късно от обединеното Княжество България. Така той става един от плеядата израснали в пределите на свободното Княжество войводи на ВМОРО, наред с Кръстю Асенов, Христо Чернопеев, Пею Яворов и други. Но земите на Тракия, останали под османска власт, са много близо и той е откърмен с разказите за турските зверства и теглото на поробените братя. Не е склонен да поеме бащиния занаят и да стопанисва трупаните с десетилетия земи и имоти и поема военната кариера. Има запазени сведения, че още по време на наборната си военна служба попада под въздействието на Борис Сарафов и други офицери, близки до македонската идея. По-късно остава на свръхсрочна служба като унтерофицер в Десети пехотен Родопски полк, на длъжност командир на взвод. Натрупаните военни познания и опит ще го отличават до края на живота му от мнозина от войводите на македоно-одринската революционна организация. Командваните от него чети и отряди никога не са губили битка с противника.

Военната кариера носи добри доходи и възможност за увеличаване на семейното богатство, но не това е призванието на младия Таню Николов. Така ще го наричаме в нашия очерк - Таню Николов Войводата, както е останал в народната памет в Асеновград, където е живял най-дълго време. В края на юни 1902 г., едва навършил 29 години, той се уволнява по собствено желание от армията и на 28 юли същата година е покръстен във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Смисъла на този вододел в неговия живот намираме в едно писмо на по-големия му брат Кою Николов. Неговият син - Никола Коев, племенник на Войводата, решава също да се посвети на освободителното движение. Именно в този решителен за съдбата на чедото му момент Кою Николов пише на брат си: „Аз на Коле давам 60 декара ниви, къщата и дама, затова те моля ти да му пишеш да остане у дома. Моля те като брат, ти да му напълниш главата...” Не знаем какъв е бил разговорът с племенника, но той поема пътя на чичо си и в историята на национално-освободителното движение остава с името Войводата Мамин Колю. Плодородна е земята на Тракия, 60 декара ниви са цяло богатство, но устремът на борческия дух се оказва по-силен от тежнението към плодородния чернозем. Всъщност това е дилемата пред много от гордите синове на Тракия.
Покръстването на Таню Николов във ВМОРО на 28 юли 1902 г. е клетва в приятелство и към ръководителя на организацията Борис Сарафов, на която той остава верен за цял живот. Духът на върховизма в българската армия е особено силен и присъства в сърцето на Войводата. Той рано загубва съпругата си, а след това и първородната им дъщеря и се отдава изцяло на борбата за освобождение на българите в Тракия и Македония.
През август 1902 г. за първи път влиза в Беломорска Тракия с четата от десет души на Константин (Вълчо ) Антонов - Сеченката, който след Пловдивския конгрес се е откъснал от Върховния македонски комитет и е избран за ръководител на Западнотракийския революционен район на Вътрешната организация. Четата инспектира и организира местните комитети в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Ксантийско и през февруари следващата година се завръща в Хасково за лечение и почивка. В навечерието на Преображенското въстание Таню Николов влиза отново в Беломорието като подвойвода на четата на Константин Нунков. Тук, съобразно условията и под влияние на Гоце Делчев, въстанието не приема масов характер, а по-скоро се изявява стремежът към партизански действия. Така е съхранено българското население, обградено с турски, помашки или гръцки села. Целта на четата е атентат и прекъсване на железопътната линия Солун - Дедеагач - Одрин, но това не се реализира и от септември 1903 г. Таню Николов остава до края на годината с четата като неин войвода в Дедеагачко.

Таню Николов в началото на четническата си дейност

След Илинденско-Преображенското въстание ВМОРО е отслабена от понесените удари и вътрешните раздори. За да поддържа комитетите и духа на дейците, Дедеагачкият революционен комитет през пролетта на 1904г. отново кани Таню Николов да заеме поста на титулярен войвода. С помощта на Борис Сарафов четата е добре въоръжена и екипирана и през април се завръща в Беломорието. На 12 юни 1904 г. заедно с четниците Митрю Карабелята и Кел Петко войводата хвърля във въздуха жп моста при село Бадома заедно с композицията от 9 вагона и локомотива. Следват редица сражения и предателството на четника Янко Иванов, който на 26 декември 1904 г. поставя бомба в огнището в стаята, където почива четата, открадва чантата на войводата с документацията и се предава на турските власти. Бомбата избухва, но ранява единствено Таню Николов в ръката. Предателят разкрива цялата организационна мрежа в Дедеагачко и така избухва Янковата афера, която нанася огромна вреда на организацията. Преследван от турски войски, след сражение при село Манастир Гюмюрджинско, Войводата успява да измъкне четата и преминава на българска територия.
Много и различни са оценките за дейността на четата на Таню Николов през този период в Беломорието. Те варират от най-черните краски в оценки от миналите десетилетия, че „това са хора, които са напакостили на всички” и са „вулгарни разбойници, които идват в Тракия да съсипят малкото българско, що е останало още”. Привеждат се аргументи за арестуваните след аферата 276 българи, от които 7 са осъдени на смърт, а близо 60 - на различни срокове затвор. Често се разграничават добрите чети на ВМОРО и „лошата” върховистка чета на Войводата, като се привеждат аргументи за близките му връзки с Борис Сарафов. Но се изпуска предвид ролята на Сарафов за възраждането на Вътрешната организация, включително и като неин задграничен представител. От позицията на времето трябва да кажем, че четите на Войводата спомагат за повдигане духа на поробеното българско население в Тракия, за разстройване тила на турците и създаване условия за нестабилност в европейските и владения, за подронване на нейния авторитет пред Европа. Това е политиката не само на ВМОРО през този период, а и на българските правителства, които пред външния свят осъждат четническата тактика, а на практика тайно въоръжават и подкрепят четите.

Таню Николов със свои съратници в освободителното движение

След отслабването на ВМОРО от 1904 г. върху българщината в Македония се нахвърлят чуждите пропаганди. От юг напират гръцките андартски части. Албански разбойници разоряват българските села в Западна Македония. От север нахлуват сърбите. Всички те със средствата на принудата, насилието и терора се опитват да се наложат там, където училищата и черквите търпят неуспехи, а златото и обещанията вече не са достатъчни. Започва периодът на т. нар. „въоръжени пропаганди”, които принуждават българското население да се отказва от своето народностно име. Особено опасна е сръбската въоръжена пропаганда, която съчетава жестоката агресивност с перфидното лицемерие. За две-три години сръбските чети проникват дълбоко на юг и се утвърждават от двете страни на Вардар по линията Крива паланка - Куманово - Скопие - Велес - Прилеп - Кичево. Турската жандармерия, предназначена за борба с четите на ВМОРО, също се реорганизира. Властите създават т. нар. „авджи табори” (ловни дружини), които имат подходящо въоръжение, маневреност и опит в противочетническата дейност. През 1907 г. те вече са в състав от три полка с численост до 10 000 души. За няколко години след Илинденско-Преображенското въстание ловните дружини успяват да унищожат изцяло 10 чети и да убият над 900 четници и 50 войводи.
Срещу тези опасни противници ВМОРО е с изтощени от въстанието човешки и материални ресурси, в остри идейни и фракционни борби. Положението започва да се променя през 1906 г., когато първи изживяват кризата районите на Велешко и Прилепско. Тук сръбската и гръцката пропаганда и чети почти се срещат от север и юг в сърцето на Македония. Местните комитети се обръщат за помощ към Задграничното представителство в София, което решава да помогне с оръжие и чети. В началото на 1907 г. организацията изпраща Таню Николов като войвода на голяма чета именно в този район. Тя е в състав от 48 души и първа пристига в района на Велес на 9 април 1907 г. Сръбската въоръжена пропаганда успява да подкупи и внедри в четата един македонски българин с цел да издебне и убие Войводата. Това е честа практика на сърбите през този период. На 23 май 1907 г. внедрен сръбски агент убива кичевския войвода Пешо Раден, а през юли с. г. друг ренегат се опитва да убие кичевско-дебърския войвода Наки Янев, но той успява да провали коварния план. Това успява да направи и Таню Николов. Сръбският агент сам се издава, като се опитва да привлече и други четници, а Таню Николов действа безпощадно - публичен съд пред всички селяни и екзекуция за назидание на всички предатели. Четата превзема село Никодим, превърнато в преден пост на сръбската пропаганда. Тук селяните признават, че са държани в респект и от турските власти, които открито ги убеждават да се обявяват за сърби. Междувременно от България пристигат четите на Петър Ацев, Михаил Чаков и Христо Цветков и на 9 юни заедно отново блокират село Никодим, но и този път сръбските чети и агенти успяват да се измъкнат от обръча.
В края на юни сърбите прилагат обичайната си тактика - издават на турските власти местонахождението на обединените български чети от 150 души и 300 милиционери от околните на Никодим и Попадия села. Така се стига до сражението на 1 юли 1907 г. при височината Ножот - най-кръвопролитното и най-епичното от сраженията на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание, както го оценява Христо Силянов. Срещу четите на Таню Николов, Михаил Чаков, Георги Смилев, Петър Ацев, Христо Цветков и Иван Наумов - Алябака, с численост от 218 души, на крак е вдигната цялата репресивна машина в трите македонски вилаета - над 3000 души редовна войска. Командването е поверено на опитния военачалник Енвер бей - бъдещия водач на младотурската революция. Част от четниците, на брой 45 души, са изолирани от основното ядро и са обградени от войската на скалата Ножот, над село Ракле. Атанас Попов от село Шестеово, оглавяващ временно Костурската чета, Трендафил Думбалаков - самоотлъчил се юнкер от Военното училище в София, Петко Койчев от Панагюрище, Найдо Арсов от село Папрадища и техните другари отказват да напуснат позицията, въпреки нейната ненадеждност. Те се отбраняват яростно, а накрая, за да не попаднат в плен, се самовзривяват със седем бомби и загиват всинца. Горди души, копнеещи за подвиг и саможертва, 45-имата изгарят в пламтящия огън на собствената си любов към поробената македонска родина. Общо 67 четници загиват в героичното сражение. По-голямата част от тях са родом от Княжество България. Турците разсъбличат умрелите четници, но Енвер бей спира мародерството и нарежда почетен залп в чест на техния героизъм. По негова заповед телата им са погребани в близост до върха от местните селяни. Документалната фотография на жертвите историята дължи на жандармерийския реформаторски офицер - италианския капитан Луций, който заснема разсъблечените тела на ножовци и по-късно тази фотография попада в ръцете на прилепските граждани. По аналогия с Руско-японската война и самоубийствените атентати на самураите, турските вестници на първите си страници наричат сражението „джапон мурабеси”. Европейският печат определя българските четници като „леонидови воини”. Войводата Таню Николов с умело командване и съобразителност успява да пробие обръча с минимални жертви и изведе останалите чети от застрашения район. Битката при Ножот остава като Малката Шипка в съзнанието на българското население в Македония, което даже и при сръбската тирания я възпява в песни и всяка година отдава почит на героите.

Епопеята на Ножот Панихида на Ножот 1941г.

Въпреки тежкия удар борбата срещу сръбската въоръжена пропаганда не престава. На 14 август 1907 г. в местността Мирчев кутел, край село Белица, Охридско, се провежда конгрес на Битолския революционен окръг с участието на войводата Таню Николов, който е назначен за войвода на Битолската окръжна чета. Най-често той пребивава в Прилепско, където сблъсъкът е най-остър. В края на годината той е повикан в България от Задграничното представителство на ВМОРО. Свързал веднъж съдбата си със защитата на българщината в Македония, и през следващите години името му е неизменно преплетено с тази област.
На 28 ноември 1907 г. в София са подло убити ръководителите на организацията Борис Сарафов и Иван Гарванов от представители на крилото на Яне Сандански във ВМОРО. Таню Николов тежко преживява загубата на своя кръстник в организацията и поема охраната в София на другите ръководители - Христо Матов и Васил Чекаларов, които също са на прицела на санданистите.
След Младотурската революция през 1908 г. сред българските революционни дейци се разгарят остри противоречия. Погрешният курс на серския войвода Яне Сандански за сътрудничество с младотурците довежда до издаване на смъртна присъда за него от организацията. С изпълнението й е натоварен Таню Николов. На 24 септември 1908 г. в кафенето на Бошнак хан в Солун той стреля срещу Яне Сандански, който е тежко ранен, но остава жив. При оценката на този акт трябва да имаме предвид, че ВМОРО защитава безкомпромисно териториалната цялост на Македония както от външни посегателства, така и от опити за отстъпление от крайната цел - националното освобождение и обединение на българския народ. В случая Таню Николов е съзнателен и дисциплиниран член на организацията, който изпълнява безпрекословно всяка нейна заповед, когато е в полза на общото дело. Това е и неговата революционна позиция - Македония не е разменна монета, а неделима част от България и от неговия собствен живот.

Войводата Таню Николов

Животът и действията на младотурците напълно потвърждават тази позиция. През 1909 г. става ясно, че те няма да направят нищо за подобряване положението на българите в Македония и в края на годината дейците на ВМОРО решават да продължат въоръжената борба. Всъщност още през пролетта на с.г. ениджевардарският войвода Апостол Петков и Таню Николов заминават за Солунско и то с чети, за да подготвят народа за нова борба. Нелегалните дейци и четите стават все повече и повече и през април 1910 г., първоначално във Варна, а по-късно и в София, група дейци - Христо Чернопеев, Михаил Чаков, Герги Занков, Апостол Петков, Михаил Думбалаков, Таню Николов и други, организират събрания и поставят началото на нова организационна и четническа дейност в Македония. Новата организация е наречена Българска народна македоно-одринска революционна организация (БНМОРО). Тя се изгражда на национален принцип с цел „развиване на революционния дух и боева подготовка на населението за една обща и повсеместна революционна борба”. Структурите й се изграждат и на територията на Царство България, за да включат не само бившите нелегални структури на ВМОРО, но и дейците на легалната организация начело с ВМОК.

Таню Николов с Апостол войвода

На 29 юни 1910 г. преминават в Македония първите дейци на новата организация - Таню Николов, Апостол Петков и Продан Христов, последвани по-късно и от останалите. Четата пристига в Ениджевардарско, посрещната радушно от населението, което изразява готовност да възобнови борбата, но е положена на повсеместно преследване от войската в целия Солунски вилает. През 1911 г. възобновяват дейността си ВМОРО, която се обединява с БНМОРО, и ВМОК. Така се оформят два центъра на борбата за освобождение на Македония и Тракия. Таню Николов се присъединява към групата на бившите дейци от легалната Македоно-одринска организация в България, ръководена от подполковник Стефан Николов. Под негово ръководство през май 1911 г. за Македония заминават няколко чети, една от които с район на действие в Струмишко и Горноджумайско е ръководена от Таню Николов. Не закъсняват и сблъсъците с турския аскер и башибозука - при село Палат, Петричко, в местността Елтепе, в северната част на Пирин, край селата Сърбиново, Влахи и в Беласица планина. Тежко болен, се оттегля в Рилския манастир, където е предаден на българските власти от игумена санданист.


Таню Николов със свои четници

През 1912 г. Таню Николов отново води чета в Македония, която е организирана и екипирана със средства, събрани от габровското гражданство. Междувременно междуособиците в организацията продължават и Тодор Александров издава окръжно срещу четата на Таню войвода и горещо поздравява Христо Чернопеев, че се е заел с прогонването й от Битолския окръг. С тази чета Таню Николов участва и в Балканската война. Тя е едно от специалните формирования към щаба на Българската армия и се движи пред полковете на Седма рилска дивизия по поречието на река Струма. Паметни остават сраженията при Крупник, Кресна, Мечкул и Сърбиново. Трябва да се отбележи и единодействието на всички македонски войводи, независимо към кое крило на организацията принадлежат, в тези незабравими дни на освобождението на поробените братя. В авангард на дивизията при овладяване на Рупелското дефиле се движат четите на Таню войвода и Яне Сандански. Българското командване дава изключително висока оценка за техните военни заслуги. След разгрома на турските войски Таню Николов се прехвърля с четата си в Родопите, където охранява духовната мисия на Светия синод на Българската православна църква за покръстване на българомохамеданите в Златоградско, Пашмаклийско и Гюмюрджинско. После заминава за Източна Тракия. Тук е и неговата среща с цар Фердинанд и държавният глава засвидетелства своята признателност към заслугите на известния комита. Таню Николов става един от героите на единствения запазен филм за участието на Българската армия в Балканската война. Филмът е заснет в Одринско през пролетта на 1913 г. от българина Ат. Ив. Жеков - кинооператор на руска служба, и е запечатал незабравимия образ на войводата с доста над среден ръст, с голяма черна брада и развята черна коса, в тракийска носия, с навуща и цървули, с кавалерийска сабя и ножове и пистолет, затъкнати в пояса. Заснето е посещението му при ранени другари от четата в руската санитарна мисия в Лозенград и отправянето му с четата към бойното поле. Незабравими кадри, останали в златната летопис на родната кинематография.

Четата на Таню Николов 1913г.

Едни от най-интересните страници от биографията на Таню Николов са от участието му като командир на партизанска рота в Поморавието през Първата световна война. Така се нарича областта, която включва районите на градовете Ниш, Пирот и Враня, чието население до Освобождението през 1878-а и дълго след това се самоопределя като българско. Тази област попада в границите на Българската екзархия. В Ниш и Пирот са настанени български владици. Цариградската конференция определя тези земи като част от Западната българска автономна област. За жалост след Освободителната война тази област е предадена от Русия на Сърбия като награда за нейното участие, или по-скоро неучастие, във войната. Това е поредната несправедливост към българското племе, когато за пореден път живи части от него са откъснати от новосъздадената държава. И поредната илюстрация, че за руската имперска политика приоритет на Балканите е Сърбия. До Съединението отношенията между сърби и българи не са антагонистични, но след 1885 г. сръбската държавна машина успява да насади сръбско национално съзнание сред голяма част от това население. Преселени са големи сръбски маси от Шумадия, Новопазарско, Черна гора и Банат. Чрез училища, военна служба, вестници, отявлена пропаганда старото население в градовете е посърбено, но в селата то запазва своя старинен български език.

Таню Николов по време на войните

По време на Първата световна война тези земи са върнати към българската държава, но населението е с раздвоено национално съзнание. Недотам здравата държавна власт, проявите на корупция сред чиновничеството в тези „нови земи”, всеобщият недоимък и безредие водят до известно брожение сред населението. Първоначалната радост от освобождението и обединението на българските земи преминава в недоволство. Най-напред в Черна гора възниква въстаническо движение, водено от изостанали войници и офицери от разгромената сръбска армия. Много от тях са с голям опит от сръбската въоръжена пропаганда в Македония. Австро-унгарските власти успяват да потушат недоволството, но водачите се отправят на север и въстанието се пренася в българската окупационна зона. В сръбската историография това движение се определя преди всичко като национално - борба между сръбската нация и българските войски. Българската историография винаги е подценявала изследванията по този въпрос. Някои прояви на четите имат чисто разбойнически характер, например опожаряването на Босилеград само защото е български град. Така се демонстрира сила, че може да се навлезе в българска територия. Изгорено е училището, избити са десетки мирни граждани. Постепенно движението е канализирано и подчинено на военнополитическите и стратегическите планове на Сръбското главно командване. През пролетта на 1917 г. западно от Ниш се струпват десетина чети и въпреки различията между войводите им, започват сблъсквания с българската войска.
Нашите части, начело с генерал-лейтенант Васил Кутинчев и началник щаба на областта полковник Александър Протогеров, постигат успехи в преките сблъсъци, но скитащите из областта чети се укриват в планинските местности и имат пълната поддръжка на сръбските преселници. Това налага да се търсят опитни в партизанската борба командири и четници. За началник-щаб е назначен подполковник Петър Дървингов - организатор на Македоно-одринското опълчение през Балканската война. Той прави постъпки от името на Моравската военно-инспекционна област пред Върховното командване за командироване на известен брой войводи и четници на ВМОРО - войници от 11 пехотна македонска дивизия. През август 1917 г. в Ниш започва създаването на „специални контрачети”, наричани и „партизански взводове”, в състав от трийсетина души. Най-масирано е присъствието на сръбски чети във 2-ри бригаден окупационен район в Прокупленско и тук е привлечена да действа партизанската рота на войводата Таню Николов, в състав от 60 души. В негова помощ със свои взводове са и войводите Тодор Оровчанов, Крум Зографов, Михаил Думбалаков, Славчо Пирчев и Тачо Хаджистоенчев. Войводите са подчинени на командира на 11 опълченски полк и действат съвместно, като ротата на Таню Николов има ролята на централен партизански отряд, който да преследва непрекъснато централната чета на Коста Печанац с щаба му и групиращите се около него периодично силни чети. Таню Николов е с правата на дружинен командир и има пълна свобода на действие, включително и да привлича околните партизански взводове и части от 11 полк. Войводата Михаил Думбалаков отбелязва в дневника си: „На мястото на тежкоподвижния армейски апарат сега плъзнаха из цялата област четнически ядра на македонските пантери”.

Картичка от 1917 – 1918г.

Това внася обрат и сръбското четничество понася силни удари, които съвсем го разбиват. През септември Таню Николов и Михаил Зоаграфов разбиват отряда на сръбския войвода Войнович, в състав от близо сто четници. Останалите живи двайсетина от тях бягат оттатък сръбско-австро-унгарската граница. През октомври на Таню Николов е присвоено званието „подпоручик”, като запазва старшинството спрямо останалите войводи. Назначен е за ревизор на всички взводове и ръководител на съвместните операции. Интересен е списъкът на ротата на Таню Николов. От 86 души 34 са от Македония, 12 - от Поморавието, а останалите - от различни краища на българските земи.
Приносът на войводите и четниците на ВМОРО за унищожаването на сръбските чети е безспорен. В края на ноември 1917 г. под ръководството на войводата Печанац сръбските ръководители вземат решение „по повод създаденото изключително положение от дошлите български четници” да се предадат и сложат оръжие. Коста Печанац с 30 души се отправя към албанските планини. През 1918 г. действията на сръбските чети в Поморавието вече имат символичен характер. За заслуги по време на тази кампания са наградени с различни ордени 67 души, повечето от които българи от Македония. Самият Таню Николов в своя дневник отбелязва, че само за месец и половина през есента на 1917 г. са открити: 152 души ятаци, от които 9 убити при опит за бягство и 33 души по присъди - разстреляни, обесени; доброволно предали се са 67 души сръбски четници, от които 14 души четоводци; открити и прибрани от населението са 46 пушки, 2 револвера, 3 бомби и 501 патрона; отделно 46 пушки, 2 бомби и 1363 патрона са взети от предалите се сърби. Така можем да направим извода, че действия на Таню Николов и останалите войводи и четници в Поморавието през 1917 г. са славен епизод в българската военна история и една епопея в борбата за защита на българщината в поробените български земи.
Българският народ казва: Шило в торба не стои. Войводата изживява тежко поредната национална катастрофа, но не е в природата му да се отчайва и обезкуражава. Следващият епизод, в който откриваме активното присъствие на Таню Николов в българската история, е борбата срещу гръцките окупатори в Западна (Беломорска) Тракия. Съгласно решенията на Букурещкия мирен договор от 1913 г. Западна Тракия, населена с българи и съставляваща единен стопански комплекс с Родопите, е безпрекословно включена в пределите на България. След Втората национална катастрофа Ньойският договор предоставя управлението на областта на победителите от Антантата, като се осигурява излаз на България на Бяло море. През май 1920 г. без никакви международноправни основания Гърция окупира Западна Тракия и ясно декларира претенциите си за тази чужда ней земя. По същото време Гърция е окупирала и Източна Тракия и това създава предпоставки за съвместно антигръцко движение и обща въоръжена борба на българи и турци. Общите интереси събират доскорошните врагове. Сформира се тракийска армия, начело с Фуад бей, която включва 30 дружини, командвани от известни български войводи, които предприемат въоръжени действия. През 1922 г. на съвещание в Кърджалийско се взема решение за създаване на Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО). Избира се революционен комитет, в който българската страна е представена от Таню Николов, избран за главен войвода на организацията и ръководител на българо-турските въоръжени сили. Турската страна е представена от високопоставените Фуад бей и Кемал бей. Основна въоръжена сила на организацията са четите, а по селата се създават терористични групи от 5 до 8 души. Независимо че е замислена за цяла Одринска Тракия, организацията се изгражда предимно от западнотракийските българи и турци. В четите масово се включват български бежанци, прогонени от гърците в Беломорието. Борбата за тях олицетворява надеждата за завръщане по родните места.
Борбата на българите в Западна Тракия получава пълната подкрепа, макар и негласна, на правителството, политическите партии, с изключение на БКП, и административните власти в Югоизточна България. В края на 1922 г. са изградени погранични пунктове, събират се оръжие, оборудване и парични средства. Изграждат се комитети в Хасково, Свиленград, Харманли, Момчилград, Ивайловград, Кърджали, Пашмакли (Смолян). Изградените двайсет чети, в състав до 70 до 80 души, се разпределят в три революционни групи. Част от четниците са съхранили оръжието си от войната, други се въоръжават с пушки, предоставени от изтеглящите се части на Българската армия от Беломорието или от гарнизоните покрай границата. Първата чета с 30 българи и 20 турци и войвода Димитър Маджаров се сформира на българска територия, а след преминаването й в Тракия към нея се присъединяват много българи, дезертирали от гръцката армия. Прехвърлят се в Тракия и четите на Коста Митев, Димо Николов, К. Ненчев, Т. Стоенчев, Митрю Аркумарев, на родопския войвода Тодор Хвойнев и др. Първите сражения са в края на ноември 1922 г., когато са разгромени няколко гръцки роти и са завзети складове с оръжие и оборудване. Извършени са атентати на жп линията Гюмюрджина - Дедеагач - Одрин. Въоръжен отряд, начело с войводата Димо Янков и формираната в Пловдив чета на Георги Арнаудов, превземат Лозенград в Източна Тракия.
Главното командване, начело с Таню Николов, който прави обиколка на пограничните райони, изработва общ план за действие и всяка чета получава конкретна задача. Новите нападения на села и военни обекти разтърсват гръцките окупационни сили в Западна Тракия. Превзети са пехотните казарми в Гюмюрджина, атакувани са с бомби гарнизонът в Дедеагач и щабът на 12 гръцка дивизия във Фере. Унищожен е мостът по жп линията между Ксанти и Гюмюрджина. Но това е кулминацията в дейността на четите. В отговор е засилен терорът на гръцките власти над мирното българско население. На източния бряг на река Марица е съсредоточен 100-хиляден корпус гръцка войска със задача да заличи всичко българско и унищожи четите. Постепенно се изчерпва техният ресурс от оръжие, снаряжение и финансови средства. Тежката зима на 1923 г. довежда до спадане активността на действията. Вниманието вече се съсредоточава върху превеждането на големи групи тероризирано българско население през границата. Последните акции на четите са през пролетта на 1923 г. във връзка с наближаването на конференцията в Лозана, Швейцария. Трябва да се изяви съпротивата и се покаже, че тази област не е умиротворена. Доре въоръжени отряди нападат гръцки военни части и застави по границата. Надеждите на българите се изпаряват с решенията на Лозанската конференция, когато става ясно, че Одринска Тракия ще бъде поделена между Гърция и Турция. Правителството на Александър Стамболийски пристъпва към ограничаване дейността на Вътрешната тракийска революционна организация. Превратът на 9 юни 1923 г. заварва войводата Таню Николов в София. В разговор с началник-щаба на армията той разбира, че решението на новото правителство е да преустанови дейността в Западна Тракия, и получава нареждане да пристъпи към обезоръжаване и разпускане на четите. Така през юли 1923 г. се слага край на въоръжената борба в Беломорието.
В продължение на 21 години - от 28 юли 1902 г., когато полага клетва и влиза в редовете на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, до 11 юли 1923 г., когато преустановява дейността на четите на Вътрешната тракийска революционна организация, войводата Таню Николов е на най-горещите точки на национално-освободителното движение на българите. Спечелил слава, станал живата легенда на организацията, той се нуждае от заслужена почивка. Искрата на освободителното движение постепенно загасва. През 1924 г. той прави един безуспешен опит да създаде нова тракийска революционна организация, след което се оттегля в Асеновград и започва по-спокоен живот. Самото спокойствие е привидно, защото през 1924 г. е интерниран в Никопол, защото, както той сам пише, „по принудителен начин съм събирал пари от кърджалийското население, организирал съм комунистически чети и влизане в Гръцка Тракия”. Не му дават мира и проблемите на организацията: „В редовете на ВМРО има крайни недоразумения и ние, старите работници, които създадохме това дело, не можем да останем равнодушни и неми свидетели”. Това е изводът от среща в София, в която участват и Михаил Чаков, Туше Делииванов, Атанас Лозанчев и др. Но старият войвода не се намесва в уличните братоубийства през 20-те и 30-те години на ХХ век, въпреки че често подпомага останали живи дейци на освободителното движение при материални затруднения. Всяка година на Архангеловден той дава курбан за убитите му четници, на който присъстват бежанци от Тракия и Македония. Датите на битките, които е водил, отбелязва всяка година с раздаване на брашно. Не е отказвал брашно на всички бедни жени, дошли да помолят за помощ в мелницата. Тази му щедрост изпитват много асеновградчани.
За да осигури старините си, войводата закупува през 20-те години на ХХ век няколко имота, сред които и мелница в Асеновград. Живее и стопанисва имотите заедно със своите племенници - деца на братовия му син - войводата Мамин Колю. За тези години семейните хроники са запазили спомена за доста разправии. Таню Николов няма преки наследници - свои деца, а осиновява племенници, които издържал и смятал да остави наследството си на тях. През 1935 г. той прави завещание на осиновените племенници Кою и Енчо, през 1944 г. - на племенника Атанас Стойчев Фергов и съпругата му. Огорчен и разочарован от отношението не само към него, но и към имотите, към края на живота си той често променя намеренията си и завежда дела за разсиновяване.

Войводата на тържество в Асеновград Войводата в Скопие, 1941г. Войводата в Дедеагач, 1942г.

Много и разнолики са разказите за последните дни на войводата Таню Николов. Истината можем да търсим в противоречията, в които са замесени неговите роднини, наемателите на мелницата в Асеновград, която той отдава под наем за стопанисване. Подтикван от роднините, след като наемателите не плащат установения по договор наем, с все по-неуравновесен от възрастта характер, под въздействието на опитите за гавра с него, с четническата му дейност, с неговата старост и достолепие, на 6 януари 1947 г. той грабва пушката, нахълтва в мелницата и след като е посрещнат с груби и обидни думи, убива единия от наемателите - Михаил Керанов, държавния контрольор при мелницата Златко Христев и още двама невинни работници. Нелеп инцидент, за който и досега битуват различни версии...
Предава се на милицията и умира по време на следствието. В смъртния акт лекарят д-р Сотир Кавърджиев и помощник-кметът на Асеновград са записали: „Смъртта е настъпила в 17 часа на 19 януари 1947 в кауша на Асеновградския милиционерски участък от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)...” Запазени са и спомените за жестоките белези по горната част на тялото на Таню Войвода, свидетелства за продължителна борба за живот. В съобщението на МВР по повод смъртта лаконично се казва: „Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции...”
Важен в случая е историческият документ. На 19 септември 1946 г. той изготвя нотариален акт за публично завещание. След смъртта му, в началото на 1947 г., съгласно неговата воля, изпълнител на завещанието трябва да стане комитет от посочени от него лица - кмета на Асеновград, директора на гимназията, председателя на Стопанската камара в Пловдив, околийския инженер, директора на общинското детско сиропиталище в Асеновград и Никола Руканов - адвокат от Пловдив. Те се събират в Асеновград на 28 януари 1947 г. и съставят протокол, в който е отразена волята на дарителя - Таню Николов завещава на общинското детско сиропиталище в Асеновград недвижим имот от една мелница на вода и електрическа енергия с всички машини и съоръжения, със застроени 180 кв.м и незастроени 920 кв.м места, заедно с овощна градина и нива от около 5 декара. Печалбите от доходите на мелницата постъпват на издръжка на общинското сиропиталище. Един от питомците на сиропиталището с добър успех трябва да продължи да учи в мелничарско училище на издръжка от приходите от изброения имот и впоследствие да се назначи за управител на мелницата, която да носи за вечни времена името „Таню Войвода”. Дарителят завещава на сиропиталището налични суми и ценни книжа, от които да се образува фонд на негово име. От неговите доходи всяка година на Атанасовден да се раздават помощи на признати бедни от града и района.

Войводата с членове на Тракийското дружество в Пловдив

Българската историография е в дълг към мнозина заслужили дейци на националната ни кауза. Дълги години името на големия българин и патриот войводата Таню Николов тънеше в забрава. Той е противоречива личност, но и днес не са малко хората, които от чисто политически или котерийни позиции, от човешки егоизъм и завист дават ухо само на слуховете, търсят сензацията, без да могат да оценят голямото в живота на човека - когато повече от 20 години си войвода на чета и участваш в най-острите сблъсъци на съвременността. Когато на двадесет и няколко години си загърбил обикновените човешки ценности - семейство, деца, имот, богатство и си поел пътя на борбата с минималните шансове да оцелееш, не може да не грешиш. Самият Таню Николов на стари години ще признае, че най-голямата грешка в живота му е, че не е създал отново свое семейство, не е имал деца, за да изпита и обикновените човешки радости. Неговото дарение за Дома за сираци в Асеновград, който днес носи името му, е напълно в съзвучие със съвременния повик за благотворителност и милосърдие и общочовешките ценности.

 

СТЕФАН ШИВАЧЕВ