БЪЛГАРО-ГРЪЦКАТА РАЗПРА В ПЛОВДИВ В СРЕДАТА НА ХІХ ВЕК, ФАМИЛИЯТА НА ЧАЛЪКОВЦИ И ВЛАДИКАТА ПАИСИЙ ПЛОВДИВСКИ

Средновековните хронисти винаги са отбелязвали Пловдив като космополитен град, в който живеят гърци, българи, арменци, евреи. След османското завоевание в края на ХІV век населението се разделя на мюсюлмани и християни. Характерно е единодействието на българи и гърци, като най-значими представители на православната общност. В първите десетилетия на ХV век българското население е прогонено от града и околните равнинни райони и в Пловдив преобладава гръцкото население. Българите бягат в планинските градчета като Копривщица, където намират спасение от етническия геноцид. В течение на ХVІІ-ХVІІІ век обаче развитието на империята засилва значението на центрове на плодородни райони, откъдето се осигурява продоволствието на Солун, Одрин и най-вече Цариград. От Пловдив със салове по река Марица и с кервани потичат неизброими товари с висококачествен ориз, жито, овче месо, кожи, вълна. Пловдив става огромно депо за селскостопанска и промишлена продукция от цяла Тракия. Изгражда се един уникален стопански комплекс като разпръсната манифактура за преработка на вълна и производство на вълнен плат аба. Пловдивските търговци разнасят славата на тази ценна продукция и създават свои кантори в Калкута, Дамаск, Измир, Цариград, Одрин.

Носители на тези нови стопански отношения стават представителите на християнското население. Под това привидно благоприличие в отношенията в православната общност протичат изключително сложни демографски и етнически процеси. От втората половина на ХVІІІ век започва заселването на многобройно българско население от планинските райони на Родопите, Средногорието и Стара планина. От една страна, то търси спасение от кърджалийските набези, но от друга, стопанският растеж изисква огромни маси от трудолюбиво население, което вече живее и работи в многобройните чифлици около Пловдив, в носъздаващите се махали на границите на самия град и попълва армията от чираци и калфи в сдруженията на повече от 50 вида занаятчии в Пловдив.
От друга страна, в балканските градчета като Копривщица, Панагюрище, Клисура, Троян, Сопот, Карлово, Калофер се създава една богата прослойка от български търговци на добитък. Основният поминък в тези райони е овцевъдството, което се развива в джелепство, или браничарство - купуване на дребен добитък, свалянето му на зимовища долу в равнинните райони на Одринска Тракия и откарването му за продан за Курбан байрам в Цариград. Мюсюлманското население консумира изключително овче месо и това е един необятен пазар. През ХVІ-ХVІІ век настъпва мирен период в българските земи на империята, войните са далеч на запад и започва да се цени предприемчивостта и стопанският просперитет. Така например Копривщица получава султански привилегии и данъчни облаги благодарение на будните си жители, доставящи добитък за изхранване на столичното население, войската и султанските дворци. Тогава Копривщица има над 6000 жители - българи, с 12 уредени еснафски сдружения, с общинско самоуправление от 1788 г. Тук няма достъп ни злобен гръцки духовник, ни своеволен турчин зоповедник. Тук българите живеят богато, охолно и свободно. Само страшните кърджалийски набези през 1793, 1804 и 1809 г. разоряват града. Голямо разпространение получава и абаджийството, чиито най-видни представители се издигали до заможни джелепи. Те започват да се занимават и с бегликчийство - откупуване и събиране на данъка десятък върху овцевъдството.
Най-характерният пример е копривщенската фамилия на Чалъковци. Основател на рода е абаджията Хаджи Вълко Чалъков (Чалоолу). Делото му продължават неговите синове и внуци. Синът му Тодор Хаджи Вълков е баща на двамата най-известни през ХІХ век Чалъковци. За тях е приказката: „Ако нямаше големите българи Чалъковци, освобождението на България щеше да се забави най-малко с 50 години.” Кое извиква на живот тези силни думи? Най-краткият отговор е, че на рода Чалъковци се дължи побългаряването на Пловдив, победата на българщината в най-големия град на българските земи. Имената на Големи Вълко и Големи Стоян Теодоровичи Чалъкови стават символ на българската национална програма в средата на ХІХ век. Вълко Чалъков е наричан Големи не само защото е най-голям по възраст в рода си, а защото наистина е най-големият българин през първата половина на ХІХ век. Той е роден около 1765 г. в Копривщица, занимава се с абаджийство, по-късно е джелепин - браничар и бегликчия. Достига до главен предприемач на беглиците в европейските земи на турската държава. Тази служба му е поверена по лично доверие на султан Махмуд ІІ. Това го прави всевластен и всесилен български първенец. Той получава и правото да управлява държавни имоти - пасища в Балкана. Легенди се разказват за отношенията му със султана. Един от неговите биографи - Христо Пулеков, предава негов разговор с Махмуд ІІ:
-    Давам ти на доверие, без търг да събираш беглиците в царството.
-    Как да събирам, когато турците не са овцевъди, нито джелепи, та не разбират занаята?
-    Ще събираш беглика само с твои хора.
-    Как, като те са само с овчарски геги, а срещу тях са диви арнаути и буйни бейове, укриватели на овцете си от описване за беглик?
-    Ще ги въоръжиш и ще ги научиш да пушкат - заключил султанът.
В тази наивна форма прозира високото място на Вълко Чалъков в йерархията на турската държава. След Стефан Богориди той е вторият българин, приет от султана.

Големи Вълко Теодорович Чалъков

Рада – съпругата на Големи Вълко

Вълко Чалъков създава едно огромно за времето си предприятие, начело на което застава брат му Големи Стоян Чалъков. В четирите данъчни области с центрове в Плевен, Шумен, Самоков и Лариса в Северна Гърция са изпратени за ръководители представители на рода. Триста души копривщенци са броячи и бирници, повече от 400 са пастири. И всички те умеят да четат и пишат, носят годно оръжие и имат силни коне. Народът по шопско ги зове „бугарска войска”. След края на активния сезон през декември те се прибират в Копривщица и до пролетта се редуват гощавки, лов, стрелби. Тогава се появява и народната поговорка: „беглик - бейлик” (бейски охолен живот). Найден Геров пише за Чалъковци: „Трийсет години въртяха тая работа, без да ощетят хазната или утеснят сиромаси.” Вълко Чалъков е главен бегликчия до смъртта му през 1841 г., а после е брат му Стоян до 1850 г. Те са лични приятели и с турския министър на финансите Нафуз паша и са под неговата закрила.
През второто десетилетие на ХІХ век Копривщица отеснява за братята и те се преселват в Пловдив. По това време Вълко вече се зове Чорбаджи (т. е. Първенец) Вълко Теодорович Чалоолу - Големия.

Така българският елемент извоюва все по-значими позиции в Пловдив. Селскостопанските работници са изключително българи. Пловдивските еснафи се попълват от все по-голям и по-голям български елемент. Интересна е една статистика от средата на ХІХ век. В Пловдив има около 50 вида занаяти с над 600 работилници. От тях 30 са на турци, по 20-30 - на арменци и евреи, 20 - на гърци, около 100 на гудили (гърчеещи се българи) и над 400 са на българи. Български са всички бакърджийски, терзийски и повечето абаджийски работилници. На Трихълмието освен Големите Чалъковци се появяват и техните братовчеди Малките Вълко и Стоян Чалъкови и другите големи български фамилии от Копривщица, Сопот, Карлово, Клисура, Троян.

Малко Вълко Куртович Чалъков


В продължение на столетия обаче гърците в Пловдив са изградили една стройна и нетърпяща компромиси система за приобщаване на българите към техния етнически елемент. Всеки постъпил при гръцки майстор българин като чирак или калфа, който проявява добри способности, след година-две го оженват за гръцко момиче и приобщават към новото семейство. Тези новопогърчени българи Константин Моравенов нарича лангери или гудили. Същото става и с младите български момичета, които постъпват като прислужници в гръцки семейства. Те са задомявани за гръцки момци, сменят им имената и така напълно ги отделят от българския корен. Но най-важното е, гърците владеят едрата търговия, техни представители са избирани за ръководители на еснафите. Даже и богатите български фамилии се поддават на гръкоманството. Така родът Политис има за родоначалник българина Атанас от Пещера, основателят на рода Гюмюшгердан е от чисто българското родопско село Бойково, в рода Мавриди бащата Атанас е чист българин, но синът се гърчее и представя пред френския поет Алфонс дьо Ламартин цялото семейство за гръцко. Между другото, когато поетът остава в Пловдив да се лекува при пътуването му в Ориента през 1832 г., на него му е представено цялото пловдивско общество. И всички присъстващи, включително и Чалъковци, са му представени с гръцки или погърчени фамилни имена. Затова професор Николай Генчев в книгата си „Възрожденският Пловдив” пише: „Младата българска буржоазия в Пловдив през първата половина на ХІХ век беше отгледана в гръцки полог.”
Това е един явен стремеж на гръцкото население да запази своето господстващо положение, а двойният гнет над българите става все по-всеобхватен. Затова спомага и господстващото положение на Цариградската патриаршия. Общината в Пловдив е гръцка, защото членовете й се определят от митрополията. Тя определя мухтарите на махалите, християните на турска служба, излъчва двамата милет-векили, които представят християните пред властта. Самата митрополия и църковният живот са гръцки. Неоспоримо е господството на гръцката духовна власт - те ръководят църквите, болниците, училищата, благотворителните дружества, семейните отношения. Официално в кондиката на Гръцката митрополия в Пловдив са записани даваните всеки три месеца подкупи на кехаята, моллата, баш агата, дори на турските писари. От 1780 г. в Пловдив има централно елинско училище, едно от най-добрите в империята. Тук учат децата на издигнатите слоеве и се възпитават в елински дух.
За това време Йоаким Груев ще напише: „В Пловдив било угаснало съзнанието за българска народност, по църквите се четяло на гръцки, в училище се учело на гръцки, в обществото се говорило на гръцки; всеки добър гражданин, за да бъде почитан от владиката, трябвало да бъде грък и да мрази дебелоглавите българи, даже и своите родители и роднини. Българинът бил чужденец, изгубен в бащиното си огнище!”
В средата на ХІХ век основният въпрос вече е: гръцки или български ще бъде Пловдив. Или казано с други думи, който владее Пловдив, ще владее цяла Тракия. И трябва да дойде някакво ново движение със силата на революцията, за да разбие тази вековна система. Заникът на гърцизма в Пловдив е предизвикан от българското стопанско замогване и идеята за духовното възраждане на българския народ, от плътния обръч от български селища около Пловдив в Тракия, Родопите, Средногорието и Стара планина. Гръцкото въстание и борбата за независимост подронват реномето на гърците пред османската власт и тяхното фаворизиране. Раждането на гръцкия национализъм е съпроводено с идеята за етнически чиста нова Гърция. Избиването на десетки хиляди турци в Пелопонес още в първия месец на въстанието предизвиква ответните реакции и в Османската империя започват репресии над гръцките фамилии. Това предизвиква изселнически вълни през 1821, 1828 и следващите години, което отслабва гръцкото присъствие и в Пловдив. Според големия познавач на града в средата на ХІХ век - Константин Моравенов, от всички къщи на Трихълмието (Цитаделата), 141 са собственост на българи, 41 са собственост на българи с деца гудили, 130 къщи са собственост на лангери и гудили, 28 са собственост на цинцари, арнаути, помаци и едва 14 са собственост на чисти гърци - пришелци от островите Епир или Пелопонес.
Българското народно дело в Пловдив е започнато от въздесъщите Чалъковци. В едно писмо от 23 април 1834 г. Вълко Т. Чалъков чертае тяхната национална програма: „Разбрах, че от Габрово няма да се разсее учение, за да ползуват Болгарията; но да доде на Филибе, тогава ще покажем и ний милост на наша бедна България, ще възблагодариме отца Неофита, и той ща да ни возблагодари. Ученици ще се земат от всеки болгарски град по 2-3 момчета, които са достойни...” Става дума за Неофит Рилски и идеята за общобългарско училище, което да подготви учители за всички български земи.
Планът на Чалъковци за налагане българщината в Пловдив е изключително простичък и, както ще се окаже впоследствие, ефективен. Да се изместят гърците от учебното дело, което те са окупирали още от ХVIII век, и да се даде достъп на българите до църковния и обществения живот. През 1832 г. будни копривщенски деца като Стоян Чомаков, Найден Геров, Христо Пулеков са изпратени да учат в гръцкото училище в Пловдив на техни разноски. През 1834 г. те изпращат за учител в Копривщица пак на техни разноски Захари Круша - може би най-добрият даскал по това време в нашите земи. През 1837 г. там е изпратен и Неофит Рилски. През 1836 г. в двора на обновената от Вълко Т. Чалъков църква „Света Петка” са открити основно българско училище и болница. За учител е извикан Никола Христович Самоковец. Той пише: „Цели четири години бил съм у Филибе, дето съм севте возричал български... Не искам да се хваля, защото съм побългарил Филибе.”

Прилежащите сгради на църквата „Света Петка”


През 1846 г., след големия пожар, при който изгарят училищната сграда и книжарницата (библиотеката), неговият брат Големи Стоян Теодорович Чалъков обединява пловдивчани и започва подписка за построяване на нова сграда. Записват се той, синът му, зетят, сестринецът Салчо Чомаков и всички заможни пловдивски граждани - братя Гешови, Станчо Иванов, Пею Кожухаря и други. Осигуряват материал от Пещера и Батак и построяват училището. През 1848 г. Чорбаджи Стоян въздига храма „Свети Георги” и първото българско училище при него в квартал Мараша. В храма още тогава се служи на църковнославянски език, а в училището се преподава на български. През 1849 г. е построен храмът „Свети Иван Рилски” и училището към него в квартал Кършияка. През 1850 г. Чорбаджи Стоян изгражда средоточното епархийско българско училище и основава фонд от около 1 милион лева за неговата издръжка. Той извиква Найден Геров за учител, а училището отваря на 1 октомври 1850 г. с името „Св. св. Кирил и Меторий”. Почти няма издадена българска книга през този период, в чийто списък от спомоществуватели да не фигурират имената на Чалъковци.

Найден Геров


През 30-те години започва съграждането из основи на пловдивските храмове и Чалъковци заемат първенствуващо място сред техните ктитори. През 1830 г. е изграден храмът „Свети Димитър”, като над три четвърти от средствата са осигурени от тях. През 1835 г. е въздигнат отново храмът „Свети Никола”, през 1835 г. - „Света Петка”, през 1844 г. - „Света Богородица”. В църковното строителство се намесват и техните братовчеди - Малките Вълко и Стоян Куртовичи Чалъкови. В своята енория в източната част на Трихълмието те подпомагат през 1832 г. издигането на църквата „Света Неделя” и по-късно храма „Св. св. Константин и Елена”. Далновидна позиция, която впоследствие ще донесе много облаги за българите в църковната борба в Пловдив, когато трябва да се търсят аргументи за служене в тях на български език. Това се признава дори и от най-добрите историографи на гърцизма в Пловдив - Георгиос Цукалас и Апостолидис. Чорбаджи Вълко е ктитор и ефор (надзорник) на Рилски, Бачковски, Троянски, Сопотски, Перущенски и Хилендарски манастир на Света гора. През 1832 г. в писмо до Рилския манастир брат му чорбаджи Стоян пише: „Да пратите даскала Неофита на учение в Стамбул, че добро ще стане за Блъгарията, за полза и похвала на монастира, да си покажиме Блъгарията, че му дойде време и Блъгарията да прогледа...”. Писмо на неук българин в погърчения Пловдив, но все за Блъгарията става дума... Интересна е характеристиката, която дават съвременниците за Чалъковци. Захари Иконописец пише около 1835 г.: „Господарят Вълко е прост човек, но щом види човека, познава добро или зло ще произхожда от него. Неговата дума не се връща, а ръката му стига далеко, ако той изговори веднъж, то трябва да стане...” И този горд българин сам се подписва по това време „Филипополски градоначалник”. Удивителна е неговата житейска устойчивост. През 1842 г. арнаутите в Албания съзнателно или несъзнателно объркват сметките и той плаща всичко на хазната. Остава беден и без средства и болен се завръща в Пловдив. Но след година-две отново изплува. Поразява и неговият стремеж да приближи към себе си най-просветените за времето си българи. Чорбаджи Вълко през 30-те години взема под крилото си Захари Зограф. Постоянна е връзката му с най-добрия педагог - Неофит Рилски. През 1828 г. той довежда за директор в елинското училище в Пловдив най-образования българин от елинистичната ни интелигенция - д-р Иван Селимински. Неговата идея е „да видят българите, че имаме учени мъже, които са учители на гърците”. Чалъковци удивляват и със стремежа да изучат децата си и в средата на ХІХ век те стават водители на българската национална идея. Георгиос Цукалас в една своя книга така ги описва: „Българо-славянската банда и нейният триумвират - Вълко и синовете му Тодор, Недельо и Искро Кесяков.” Но това е вече след като гърците са загубили битката за Пловдив. Около Големи Стоян Чалъков в края на 40-те години се формира една група от второто живеещо в Пловдив поколение - д-р Стоян Чомаков - племенник на Чалъковци по майчина линия (завършил медицина в Париж), Атанас и Никола Куртовичи Чалъкови (завършили в Русия), Георги Стоянов Чалъков (завършил на остров Халки и член на Държавния съвет в Цариград). Учителят Никола Ганчев по-късно ще напише за Чалъковци: „Без тоя род градът и сега щеше да се нарича Филипополис. Те положиха крайъгълния камък на българщината в епархията, па и в цяла България.”


При огромната роля, която играе митрополията в обществения живот на Пловдив, решаващо е мястото на архиерея. До 1850 г. пловдивската митрополитска катедра се заема от владиката Никифор. Неговото управление се характеризира с толерантност и запазване баланса на взаимоотношенията между двете най-големи православни общности. Той не е засегнат от надигащия се гръцки национализъм във висшите среди на Цариградската патриаршия и подпомага Чалъковци в изграждането на нови християнски храмове. В началото на 50-те години на ХІХ век за пловдивски митрополит е избран Хрисант. Той е заразен от крайния национализъм на гръцката мегали идея в духовните и светските среди и въобще не се съобразява с променените исторически условия. След създаването на своята независима държава гърците в Империята вече са чужди поданици. В Пловдив те имат свое консулство, но са нежелани в града. Хрисант продължава безогледното провеждане на старата политика, носи главната вина за крайния разрив между българи и гърци и това довежда до отзоваването му от самата Патриаршия в Цариград.
За нов пловдивски митрополит през ноември 1857 г. е избран Смирненският владика Паисий. Той е роден през 1810 г. в западните предели на Балканския полуостров. Тази област гърците наричат Северен Епир, а албанците - Южна Албания. Според едни източници родното му място е град Аргирокастро, където преобладават албанците православни християни, а според други източници е роден в Янина, където по-голямата част от населението е гръцко. Всъщност топонимията на Южна Албания е славянска, което показва преобладаващото в далечното минало население, което постепенно се преселва на юг и е покрито от преобладаващите по-късно гръцки и албански етноси. По-важното е, че през ХІХ век гръцкият е писмен и търговски език и на православните албанци, и на гърците, и на многобройното аромънско население, пък и на остатъците от славянско население. Всички тези етноси съществуват мирно, при несъмненото превъзходство и културно надмощие на гръцкия. Притесненията идват от мюсюлманското население и гоненията над християните с цел да бъдат потурчени. Най-вероятно това е причината бащата на Паисий да се пресели от Аргирокастро в Янина, което създава споровете за родното му място. На надгробната плоча на майката на Паисий в двора на пловдивския храм „Св. Богородица” е отбелязано като нейно родно място Янина, така е записал и Станислав Доспевски на рисувания от него портрет на Паисий. От друга страна, Константин Моравенов и семейният спомен на рода Зафировци посочват за родно място Аргирокастро.

Митрополит Паисий Пловдивски

Кръщелното светско име на владиката е Петър, неговият баща се казва Зафир, а майката - Александра. Болшинството източници определят и двамата родители като албанци. Зафир е бил гръцки учител и това дава основание на някои отявлени съвременни гръцки националисти да претендират, че владиката Паисий е грък по рождение. По-важното е, че Петър Зафиров расте в просветено, но бедно семейство. След като завършва училище в Янина, той се замонашва с духовното име Паисий и става дякон на Янинския митрополит Йоаким - бъдещ Вселенски патриарх. Заедно с него заминава за Смирна, където завършва гимназия и започва послушание при бъдещия патриарх Герман. През 1850-1852 г. учи в Атинския университет заедно с Иларион Макариополски и Петър Иванов - бъдещия Ксантийски и Пловдивски митрополит Панарет. През 1852 г. покровителят му Герман е избран за Вселенски патриарх и той отива като негов протосингел. През 1853 г. е избран за Смирненски митрополит и оттук насетне заедно с него са бащата, майката, братът и сестрата.
Съвременниците го определят като кротък, умен, образован и справедлив човек. В негово лице Вселенската патриаршия вижда архиерей, който може да смекчи пловдивския духовен конфликт. На 22 март 1858 г. - Връбница, Паисий е посрещнат от пловдивчани със смесени чувства. От гърците - със съмнение, и от българите - със надеждата за справедливо управление. През лятото на същата година той обикаля епархията и се уверява, че преобладаващото население са българите. Той е отрасъл в подобна мултиетническа среда и знае, че справедливостта е в основата на успешния модел на съвместно съжителство. Българите бързо оценяват добродетелите и изобщо личната ценност на Паисий. А техните искания не били никак големи - да слушат божието слово на своя роден език. Но Паисий среща и ненавистта на пловдивските фанариоти. Един от техните фанатични водачи - Георги Цукала, стигнал дотам, че издал брошура, в която клеветил Найден Геров и българските народни водачи, като приписвал на Паисий най-гнусни пороци и деяния. Вестник „България” добре е отразил състоянието на духовете в този момент: „Толкоз накриво се гледат, че нищо добро не си казват кога се срещнат. Чорбаджия, свещеник, хекямин, учител, гостенин, берберин, ханджия и кафеджия трябва да бъдат чисти гърци, та да се удостоят що-годе на гръцкий прият. Според нихната реч българите са дадени на този свят да бъдат само измикяре на гърците. За них е доста да рече някой българин съм и те са готови тоз час да си излеят върху му сичката яд и омраза, без да издирюват, ако той ги е докачил нещо или не.”
През 1858 г. самата патриаршия в Цариград издава постановление - в една от петте големи пловдивски църкви да се служи на църковнославянски език. Но Паисий въздържа българите от прибързани действия. В началото на 1859 г. пловдивската българска общност отправя нови писма до Патриарха, Великия везир и Пловдивския митрополит със същото искане. Патриаршията отново разрешава в църквите „Св. Богородица” и „Св. Димитър” от едната страна да се чете на гръцки, а от другата - на църковнославянски. Или ако се служи само на единия език, при всеки празник да се прави промяна. На 11 май 1859 г., празникът на Светите братя Кирил и Методий, Паисий заедно с един от епископите си и шестима свещеници отслужил служба на славянски език в катедралния храм „Св. Богородица”. Френският консул в Пловдив - Шампоазо, съобщава на своето правителство, че раздорът вече обхваща цяла Румелия и „днес избухва по-ожесточен отвсякога... Борбата не е за дребни сметки, а за езика и националността, за бъдещето.”
Така се стига до паметните исторически събития в Пловдив в края на 1859 г. Пловдивските първенци решават да наложат окончателно българския език в градските църкви. За място на акцията е избрана църквата „Св. Богородица”, където богомолците са предимно българи, а се черкували и учениците от епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий”. Гърците също се организират за решително контрадействие. Те наредили на епитропа на „Св. Богородица” да не допуща да се чете и пее по български в църквата. На 29 ноември 1859 г. църквата се превръща в арена на побоища. Ето как един съвременник описва събитията: „Един ученик поискал да чете Апостола по български, занесените елине, повечето чужденци, спущат са, нападат на ученика и отласкват го със заплашителни думи; между това други силят се да изпъждат из черковата всички българчета и нападат с безсрамни думи и псувни въз целий български народ с викове: „Гърците са царували и пак ще царуват, а българите им били робе и пак щат им робуват!”. Такива псувни, такова унижение и презрение към българския народ... не ще прости нито един, нито най-равнодушни българин...”.

Сбиването в църквата „Св. Богородица”, литография

След тези събития пловдивският управител иска на 1 декември обяснение от Паисий, като настоява митрополитът да му посочи инициатора, за да бъде съден по закона. Още същия ден Паисий уведомява мютесарифа за станалото, като заявява, че законите на империята „безусловно търпят всички народности, всички вероизповедания и всички езици и нашата вяра търпи всяка народност, всяка вяра и всеки език, дори повече - с еднакво благоговение употребява всички езици като оръдие, с което славим бога.” Патриаршията в Цариград е силно изплашена от събитията в „Св. Богородица” и позицията на митрополи Паисий. Патриархът потвърждава в писмо да митрополита по-ранното решение на Синода за богослужение в двете църкви, като задължава Паисий да съобщи това писмено на всички християни. Опитите на митрополита да регулира конфликта предизвикват ново надигане на гърците и те бойкотират Паисий. Той решава на 20 декември посланието на патриарха да се прочете в църквата, но когато дякон Игнатий се качил на амвона да го прочете, гърците се втурнали да го свалят с викове: „Не щем български!”. Отново настава истинска битка със свещници, столове и тояги. Гърците са изхвърлени от храма и службата продължава на български език. Победата в „Св. Богородица” била окончателно затвърдена, когато на 25 декември 1859 г. цялата коледна служба за първи път в Пловдив била отслужена на български език. Това се повтаря на 10 януари 1860 г. когато Паисий и двамата му епископи отслужили служба на български език и прочели писмото на патриарха.
Овладяването на църквата „Св. Богородица” било улеснено и от мютесарифа Азис паша, който застанал на българска страна и арестувал гръцките побойници. Но решително значение в случая имала позицията на митрополит Паисий, който окончателно и открито се определил на страната на българите. Те решават да овладеят и църквата „Св. Неделя” и изпращат прошение до Високата порта. Паисий подкрепил и това справедливо българско искане. В подкрепа на Пловдив се вдига цялата епархия. Особено енергично се действа в градовете с гръкомански партии. В Пазарджик училищата са изцяло побългарени и в новоизбраната община от 21 души само 9 са се подписали като гърци. Калоферската и Аджарската община подписват обща петиция до Високата порта в подкрепа на пловдивските искания. Издигнати са искания за служба на църковнославянски език даже в крепостите на гърцизма Станимака (Асеновград) и Хасково. Започнало в Пловдив, движението като мощна река увлича цялото българско население, прониква и в най-затънтените краища и вещае близкия край на гръцкото духовно присъствие. Така фактически е сложено началото на раздялата на българите с Гръцката патриаршия. В този важен момент Пловдив и неговата българска община, ръководена от далновидния д-р Стоян Чомаков, започват да се налагат като силен фактор в процеса на българското църковно обособяване. Извлекли огромен опит от продължителното съжителство с гърцизма, създали могъщи културно-национални учреждения, привлекли на своя страна един висш патриаршески духовник с доказани морални качества, пловдивските българи организират водачите на движението да отрекат съборните решения от 1860 г. и не позволяват на гръцките духовници да увлекат нацията в един компромис, който би узаконил и продължил фенерското господство. Те издигат идеята за решително отграничаване, за откриване на постоянно българско представителство в Цариград. Трябвало само да се намери подходящ момент, за да се обяви и формалната раздяла.

Дейците на българската църковнонационална борба, стенопис в църквата „Св. Богородица”

Така идва Великденската акция на 3 април 1860 г., когато в българската църква „Свети Стефан” в Цариград Иларион Макариополски отказва да произнесе името на патриарха, за да обяви на целия свят, че българите отхвърлят неговата духовна власт. Пловдивската община одобрява скъсването с Патриаршията и с писмо признава Иларион Макариополски за единствен „български свещеноначалник”. В този драматичен момент на отделянето на българите от гърцизма митрополит Паисий обявява решението си да не признава повече Патриаршията и да остане при своето българско паство. Гърците са разярени до крайност. В един обемист доклад от юни 1860 г. същият френски консул - Шампоазо, отбелязва, че огромният антагонизъм е довел вече до кървави жертви. Църквите стават арена на битки, в които се използва оръжие. „Това са две раси - пише той, - които воюват за надмощие, а не за формата на литургията.” Гърците са се вкопчили в Пловдив, защото чрез него държат в ръце цяла Румелия, а българите се стремят да обединят многобройното българско население около този град като религиозен център, който по-скоро е политически, и воюват „с огромна енергия и една рядка интелигентност. Начело на това движение е д-р Стоян Чомаков - „човек с рядка интелигентност, със забележителна енергия и горещ патриотизъм”. Накрая френският дипломат отхвърля подозренията, че българското движение е руско внушение, още повече че „руските агенти по заповедите на своето правителство употребяват всичките си грижи, за да избегнат битките между тези две части на православната църква”.
В този момент Паисий отново се обявява на българска страна и отказва да участва в избора на новия патриарх. С кандидатурата и избора на крайния националист Йоаким патриаршията показва, че на българската акция от 3 април ще отговори с контраудар. Два месеца по-късно Паисий уведомява Патриаршията, „че неговото стадо се отрекло от гръцкия патриарх”, че той остава при паството си, като настоява да се удовлетвори българското желание за народна йерархия. Френският посланик в Цариград Лавалет съобщава в Париж, че пловдивският пример заразява Видин, Търново, Ниш, Самоков и други градове, които забранили на своите представители да участват в избора на новия патриарх. Така през есента на 1860 г. главният въпрос не само за Пловдив, а и за цяла България се оказва позицията на Паисий Пловдивски, последван и от някои други патриаршески служители. При това той не бил роден в Елена, Търново или Пловдив, а в Янина или Аргирокастро. Неговият отказ от Патриаршията имал силата на тежък удар срещу патриаршеската власт, довел до морално обезличаване на гръкоманските партии, превърнал се в събитие с международно значение. Впрегнати са всички средства да се отклони Паисий от поетия път. Към Пловдив текат послания и увещания, търси се помощта на Портата и приятели и врагове се изпращат при него да го съветват и плашат. Но последвала негова официална декларация до Министерството на външните работи. Целият български, гръцки и чуждестранен печат коментират това изключително събитие. Започва кампания срещу него, включително и в български вестници, под въздействието на руски агенти. Нещата изплуват в истинските си очертания, когато срещу Паисий се обявява и руският посланик в Цариград княз Лобанов-Ростовски, който нарежда на Найден Геров - руски консул в Пловдив, да направи всичко за помирение. Привлечен е и призракът на католическата намеса.
Българските историци, представяни най-напред от патриарх Кирил в неговата чудесна биография „Паисий митрополит Пловдивски в църковно-народната борба”, дават едно вярно обяснение на постъпката на Паисий, мотивирано от чувството на дълг и справедливост, от липсата на кръвна връзка с гърцизма и Фенер. Към това професор Николай Генчев правилно добавя и обстоятелството, че пловдивските българи със своето влияние и с умели действия успяват да спечелят Паисий за едно дело, на което принадлежи бъдещето. Тук, разбира се, има много лични мотиви, моментни емоционални състояния, превърнати по-сетне във волево действие и сигурно цяла серия други съображения. Сам Паисий обяснява постъпката си в едно писмо до православните църкви от 1869 г., където посочва, че е предпочел интересите на православието и е застанал в страж на „народния стремеж към духовно развитие и нравствен напредък”, покровителствайки матерния език на паството „чрез който единствено безпогрешно и безпрепятствено то може да крачи напред в историческия и религиозния свой живот, в нравите, обичаите и националните си традиции”.
Важно е да отбележим, че за българската кауза е спечелен един честен, високообразован интелектуалец с чужда кръв, явление много рядко в българската история. Точно това успяват да направят пловдивските българи. Застанал на българска страна, Паисий понася своя кръст по стръмнините на една трудна Голгота, за да докаже, че неговият живот от 1860 г. не е „лукава фанариотщина”, „владишка алчност” или моментно настроение, а дълбоко премислена позиция, която оставя името му в българската национална история. След като Синодът неколкократно предлага на Паисий почести и служба в Цариград, но той отказва, на 25 февруари 1861 г. решава да обяви Паисий „недостоен да бъде архиерей, заличен от списъка на архиереите и свещениците и лишен от Божията благодат, чужд на сонма на свещенослужителите и изхвърлен от свещения двор”.
Как отговаря Пловдив на патриаршеската анатема срещу своя митрополит? Изпратено е писмо до всички български общини с покана на изпратят прошение до Високата порта с искане българите сами да избират своите милет-башии, като във всеки град се произнесе анатема срещу Патриаршията и в църквите се въведе специален химн, възхваляващ българското свещеничество. Изпратени са стотици писма срещу низвергването на Паисий. В Пловдив е създадено черковно настоятелство, което поема управлението на църковните дела и единствено ще събира владичината. В него влизат лични чорбаджии, свещеници и ръководители на еснафи. Така Пловдив се превръща в един от най-радикалните центрове на българското църковно движение. Неговите дейци стават организатори на всебългарска акция за създаване на независима българска църква. На 12 март 1861 г. в Пловдив е подписан официален акт за отделяне на епархията от Цариградската патриаршия. Паисий отслужва с 40 свещеници от селата тържествена служба в храма „Св. Богородица”, накрая на която е обявена анатема на патриарха. В отговор Патриаршията успява да склони Портата да извърши ареста и заточението на пловдивския бунтар. На 15 април в Пловдив пристига патриаршески пратеник със заповед от Високата порта да отведе Паисий. Мютесарифът извършил бързо ареста и след няколко часа Паисий е отведен през Пазарджик за Солун, а оттам във Ватопедския манастир на Света гора (Атон), където бил заточен. Английският консул в Белград, проучвал специално българския църковен въпрос, отбелязва: „Сцената, която се разигра там, беше повторение на онази от столицата с недостатъците, присъщи на провинциалния театър и с характерния по-малък талант и опитност на участващите.” Той има предвид разправата с другите водачи на българското църковно движение - Иларион Макариополски и Авксентий Велешки.
През следващата година Паисий е преместен на Чанак кале на Дарданелите с ограничено право на пътуване. През 1865 г. е заточен на остров Халки и едва през 1871 г. му е разрешено да отиде в Ортакьой в Цариград, където той отдава всичките си знания по църковно право при създаване устава на Българската екзархия. Паисий участва в заседанията на църковно-народния събор, когато при номинацията на кандидати за български екзарх той заявява: „Аз влязох от друга народност в българската народност, следвайки съвестта си. Не искам, не приемам да се каже, че съм сторил това за титла. Защитих една идея, пострадах за правдата, защото видях, че народът имаше право. Моля се сега на народа, да ме не туря в неизгодно положение. През този период той е вече твърде болен и на 25 февруари 1872 г. в Цариград тихо предава богу дух. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан”. Д-р Христо Стамболски пише за него: „Като жертва на патриаршеската злоба покойният беше спечелил сърцата на всички цариградски и пловдивски българи и даже симпатиите на благоразумни учени гърци със своите знания, философски умения, със своята прямота, честен и добър характер.”
През всичките години на заточение на митрополит Паисий Пловдив му остава верен и не допуска друг владика, изпратен от Фенер, да заеме престола. Даже Ксантийският митрополит Панарет, който е от български произход и има големи заслуги за църковнонационалната борба, не е приет в Пловдив преди смъртта на Паисий.
При това в тези 11 години Пловдивската епархия успява да съхрани своята църковна общност и институции и мястото си в челните редици на борбата срещу фанариотския гнет за църковна независимост.

СТЕФАН ШИВАЧЕВ