ЗА ПРЕБИВАВАНЕТО НА ИВАН МИХАЙЛОВ В ТУРЦИЯ (1934-1938 г.)

На 19 май 1934 г. в България е осъществен преврат от Политическия кръг „Звено" с помощта на Военния съюз и поддръжката на някои привърженици на покойния вече генерал Александър Протогеров. Правителството на Кимон Георгиев забранява дейността на Вътрешната македонска революционна организация в България и започва преследвания и арести на дейците й. Пред опасността да бъде заловен и убит, водачът на ВМРО Иван Михайлов и неговата съпруга, революционерката Мелпомена (Менча) Кърничева, поемат пътя на изгнанието до края на живота си. Първата спирка се оказва съседна Турция. Мнозина си задават въпроса защо Михайлов избира да търси убежище именно в Турция?

Отговорът наистина е неясен, защото повечето българи не знаят, че българските и турските национални интереси след Балканските войни (1912-1913) и след Първата световна война (1915-1918) до голяма степен бяха идентични по отношение на Македония и Тракия. Вътрешната организация на два пъти сключва споразумения с младотурските комитети, в лицето на Таляат Паша (родом от Солун), в края на 1913 г. и през 1921 г. с турското правителство, в лицето на Мустафа Кемал Паша (също родом от Солун), за единодействие в борбата срещу сръбските и гръцките окупатори на Македония. Тогава дори се създават общи българо-турски чети с общо командване. Първото споразумение е подписано от българска страна от ген. Александър Протогеров, а второто - от Тодор Александров. А през 1923 г. българските и турските революционери създават нова съвместна организация, която носи наименованието Вътрешна тракийска революционна организация за действие срещу гръцката окупация на Западна Тракия и се създава временно българо-турско правителство на автономна Тракия. Налице са български симпатии към турската страна по време на кризата в резултат на гръцката инвазия в Мала Азия и непрекъснато се търсят контакти между турското и българското правителство, като представителите на ВМРО и мюсюлманите изселници от Македония и Западна Тракия често служат за посредник между двете страни. Именно тези съвместни действия дават основание на Иван Михайлов да потърси и намери политическо убежище в Турция от


Мустафа Кемал Ататюрк

1934 до 1938 г., като се ползва със закрилата на Мустафа Кемал Паша, Исмет Инюню и турските министри на външните и вътрешните работи.
Времето от есента на 1934 до есента на 1938 г., което Иван Михайлов прекарва в Турция, е между две важни дати от балканските взаимоотношения - подписването на Балканския пакт в Атина на 9 февруари 1934 г. и на Солунската спогодба на 31 юли 1938 г. Турция е в периода на „етатизма", изразяващ се в политическо и икономическо възмогване и завършващ със смъртта на големия турски държавник Мустафа Кемал Ататюрк, една изключителна личност, тясно свързана с България и българите през целия си живот.
В България редом с отмяната на Търновската конституция и забраната и разтурянето на политическите партии, т. 4 от Манифеста на правителството и наредбата закон срещу ВМРО и легалните организации са едни от най-силните удари срещу националните ни интереси, нанесени с Деветнадесетомайския преврат. По този повод Иван Михайлов пише: „Почти всички държавни преврати в Европа след войната, издигащи силна власт на мястото на партийното управление, и особено превратите, които поставят властта в ръцете на военните, бяха извършени все под знака на големи национални идеали. Тъй бе и с българския преврат от 1923 г. Но установената на 19 май 1934 г. диктатура в България е пълно отрицание на тия идеали. Тя не само не бе реакция срещу пораженството, а се опираше на него и бе дошла, за да го засили, а му даде ръководството на България.” „След пробива на Добро поле сърбите най-много се зарадваха, когато падна убит Тодор Александров - за сметка на българите. Но на 19 май 1934 г. те се зарадваха повече, отколкото при смъртта на Тодора. Защо? Очевидно е, че на 19 май те са спечелили нещо важно за себе си. А от това следва, че на 19 май българите са изгубили нещо твърде ценно и важно.“ На 19 май 1934 г. сърбите се реваншираха за 9 юни 1923 г., и то - какъв срам - чрез същата българска армия, която в името на българския национализъм свали „югославянина“ Стамболийски. Впрочем не е виновна армията, а тези, които я подмамиха и използваха за дела, каквито даже Стамболийски не извърши.”


Кимон Георгиев

Веднага след преврата ЦК на ВМРО провежда няколко съвещания с цел да се опазят организацията и нейните хора от този най-сериозен удар, нанесен и от превратаджийското правителство. Но организацията се оказва много мудна в действията си и голяма част от нейните ръководители и дейци са арестувани, а архивите и оръжието й са прибрани от полицията. Много от дейците на революционното и легалното движение след арестите са осъдени по бързата процедура. Голяма част са измъчвани, за да се изтръгнат от тях признания, натикани по затвори и концлагери или интернирани. В изложението си до министъра на вътрешните работи един от най-активните дейци на легалното македонско движение - инж. Христо Станишев, пише за „37 смъртни присъди и около 100 наказани от 1 г. до доживотен затвор. Изтезавани - 135 случая”. Изключително срамен акт за нас българите, в който са намесени и български офицери - българското правителство воюва с армия и полиция срещу борците за свобода на поробените българи. Един от малкото, които успяват да се укрият, е членът на ЦК на ВМРО Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева.

През юни 1934 г., след като става ясно колко е силен нанесеният удар, Иван Михайлов, макар и в нелегалност и търсен от полицията, излиза с писмено съобщение към организационните дейци, позовавайки се на конгресните решения от 1931 г., в което призовава да „се разформироват и се подканят да станат лоялни граждани на страната”. В него той подчертава, че „пределите на България автоматически престават да бъдат обект за дейността на ВМРО”, но това не означава, че организацията е ликвидирана. В съобщението Михайлов умело премълчава, че територията на Вардарска и Егейска Македония и чужбина остават още в периметъра на действията на македонските революционери. Само няколко месеца по-късно на 9 октомври в Марсилия в съвместна акция на дееца на ВМРО Владо Георгиев Черноземски и хърватските революционери е убит югославският крал Александър Караджорджевич. При атентата, по едно нещастно стечение на обстоятелствата, от куршум на френски полицай загива и френският външен министър Луй Барту, и то поради голяма загуба на кръв. Убийството на краля е закъсняло, но справедливо възмездие за безбройните злини и зверства, които той причинява на поробените българи и хървати с денационализаторската си политика. А легендите, които се разпространяват, че немците са организирали убийствата на Барту и краля, са просто една литературна измислица. Те може да са имали зъб на Барту, но за съжаление французите сами са си го убили, за което си признаха от кумова срама чак след почти 7 десетилетия.


Атентатът в Марсилия

По същото време Михайлов и съпругата му са по селата в Северна България. Той казва: „Там прекарахме близо четири месеци, съвсем необезпокоявани. Тъй като сърбофилската власт в София тичаше да търси македонски борци само в Югозападна България.” Ятаците им са из средите на привържениците на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). За тях Михайлов споделя, че „те лесно услужваха на хора, за които смятаха, че са гонени или неприятели на властта”. С него влиза във връзка земеделският общественик Стефан Цанов и го кани да се прехвърли в Белослатинската и съседните й околии, където се простира влиянието му. Според Иван Михайлов „с години бихме могли да се укриваме измежду селяните в България”, но той избира емиграцията, за да може да продължи борбата отвън.
На 12 септември 1934 г. семейството революционери преминава българо-турската граница при село Факия в Странджа планина и се установява в Цариград. А в България започват процеси срещу ятаците на Иван Михайлов и съпругата му, съдействали при бягството им в Турция. Началникът на влака Васил Тумбов, който ги превозил до Бургас, е признал пред Бургаския окръжен съд, „че той е организирал бягството им”. А Софийският военен съд продължава да издирва все още Иван Михайлов на територията на царството, тъй като е подведен под отговорност „за престъпленията на организацията ВМРО” по следствени дела № 148 от 1933 и № 288 от 1934 г.
В писмо до Петър Ацев и Любен Димитров, ръководителите на Македонските политически организации (МПО) в САЩ и Канада, на 27 септември 1934 г. от Цариград Михайлов пише, че турската преса е вдигнала голям шум и около тях има „блъсканица на журналистите”. Мерките на правителството на К. Георгиев, по думите му, „станаха причина да се пише и говори почти по целия свят за нашето Отечество”. В това си писмо Михайлов изказва една мисъл, която е изключителна по своята прозорливост - „македонският въпрос ще престане да съществува в момента, когато вече няма да се намерят македонци, готови за страдания, за жертви”.
Намерението на Иван Михайлов е Турция да е само етап в пътуването му за Западна Европа или САЩ, но е принуден от турските власти, вследствие усложнената балканска ситуация, да остане в страната цели четири години. В кратката си автобиография той отбелязва: „Стоях четири месеци в гр. Кастамону, близо три години в Анкара и осем месеца на остров Буюк Ада (Принкипо).” Тук той и съпругата му са поставени „под най-строг полицейски надзор”.
Макар и поставен при доста трудни условия на живот, Михайлов и съпругата му успяват да установят връзка с ръководителите на МПО в САЩ и Канада и с редица видни представители на македонската емиграция в Цариград и България, сред които на първо място стои инженер Христо Станишев, бивш председател на Върховния македоно-одрински комитет, председател на Бургаското и Софийското македоно-одрински дружества и председател на Великия македонски събор в Горна Джумая през 1933 г. През лятото на 1935 г. в България се води процес срещу ЦК на ВМРО с главни обвиняеми Иван Михайлов, Владимир Куртев и Георги Настев. Вл. Куртев и Г. Настев са осъдени и получават присъди за дългогодишен затвор. Водят се и други процеси срещу дейци на ВМРО, като Югославия си позволява да отправя ноти до България, че някои от осъдените са държани на по-свободен режим и че се правят опити за възстановяване на Вътрешната организация, какъвто е случаят с Кирил Дрангов и Йордан Чкатров.
От инж. Христо Станишев Иван Михайлов получава непрекъснато информация за събитията в България, включително и за преследванията на македонските дейци от новата власт за организирането на македонската емиграция след претърпения удар и др. Инж. Станишев е главният организатор и инициатор на всички постъпки пред турските власти за облекчаването на режима, при който са държани и двамата като политически заложници под натиска на правителството в Белград. Той написва и събира подписи под писмото до турския президент Мустафа Кемал, а през лятото на 1936 г. инж. Станишев заедно със сина си Никола Станишев, един от ръководителите на Българската орда, пътува до Анкара, за да представи едно изложение до турския министър-председател Исмет Инюню. В него българската емиграция от Македония изказва съжаленията си, че приятелската Турска република не спазва международните норми за политическите емигранти и водачът на българските революционери фактически е лишен от свобода. Тя настоява да се даде възможност на Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева да напуснат Турция „и да потърси друга страна, в която би могъл да има най-добри условия за своето и на съпругата му разклатено здраве и изобщо да намери едно по-добро гостоприемство”.
В защита на Ив. Михайлов и съпругата му се обявява и българската емиграция от Новия свят, в лицето на нейните ръководители Петър Ацев и Любен Димитров. Близкият на тези среди професор Джан Бейклес прави постъпки пред американското правителство да разреши виза за САЩ за Иван Михайлов. Но след направени проучвания от Външното министерство на САЩ визата любезно е отказана, без да се посочват аргументи за това. Но аргументите са ясни - Югославия, Гърция и родните сърбомани правят непрекъснато опити и през американското правителство да злепоставят революционера, представяйки го за терорист. Тук искам само да вметна, че Дж. Бейклес по-късно ще бъде редактор на книгата на Михайлов „Македония: Швейцария на Балканите” и ще я представи на читателите с кратко въведение.
Финансовата издръжка на Ив. Михайлов и съпругата му е поета изцяло от ръководството на МПО, като той се задължава да сътрудничи със статии на органа на организацията, вестник „Македонска трибуна”, нещо, което той изпълнява стриктно и успешно. Той пише поредица от статии за развитието на македонското освободително движение, за Деветнадесетомайския преврат, перспективите и начините за воденето на борбата. Тези статии МПО издава през март 1936 г. в Индианаполис в брошурата „Македонската освободителна борба и превратът от 19 май 1934 г. в България”. Тя излиза под псевдонима му „Балканикус”. В нея Михайлов изказва категоричната си позиция за осъществяването на „погрешно изоставената формула за Независима Македония” и си задава риторичния за времето си въпрос: „Не е ли по-добре днес българският народ оттатък Рила да се запази в една македонска държава, отколкото да се асимилира в Сърбия и Гърция? По-изгодно ли е за България, ако с нея граничат силните сръбски и гръцки държави, отколкото братска Македония?” Един въпрос, който и до днес чака своя отговор. Тук искам да вметна нещо - един съвет към читателите. Не бъркайте идеите на Михайлов с това сръбско недоносче, което и ООН не възприема на сериозно, наричайки го Бивша югославска република Македония (БЮРМ)! Само да си припомним, че дейците на ВМОРО наричаха тези земи Югозападна България, а вестникът, който издаваше организацията през революционния период до края на по-миналия век, се наричаше „Санстефанска България”. През Първата световна война в Скопие се издаваше един от най-хубавите български вестници - „Родина”, после интелектуалците през Втората световна война издаваха в Скопие вестник „Целокупна България”, а книгоиздателството в Скопие се наричаше „Българска книга”. Съдете сами къде е днес българското в днешна Македония, за което загинаха хиляди българи, родени в Македония, Тракия и Мизия!?
В тази си брошура - „Македонската освободителна борба и превратът от 19 май 1934 г. в България” Иван Михайлов стига почти до пълно отричане на ролята на свободна България в борбите за освобождение на Македония. Тезата си той доразвива и в друга своя голяма книга, над която започва да работи също в Турция, а довършва в Полша през 1939 г. Това е „По трънливия път на македонското освободително дело”, излязла през 1939 г. под псевдонима му Брегалнишки.
Сам емигрант, Михайлов възлага голяма роля на българската емиграция за продължаването на освободителната борба, и то самостоятелно и независимо от българската държава.

Тясно свързан с МПО през този период, Иван Михайлов успява да й повлияе и да й предаде своите виждания. МПО стига до конфронтация с България, и то след подписването на „Договора за вечно приятелство между България и Югославия” на 21 януари 1937 г. в Белград, независимо че след тази дата установеният строг режим над Иван Михайлов от турска страна отслабва. Вероятно като жест на благосклонност или и в резултат на постъпките, които се правят непрекъснато от българската емиграция до турския президент Мустафа Кемал Паша и министър-председателя Исмет Инюню.
Скоро след сключването на Българо-югославския договор Иван Михайлов на 6 март 1937 г. от Цариград пише обширно изложение до ЦК на МПО. В него той констатира влошаването на положението на българите в Егейска и Вардарска Македония и отрича напълно ползата от сключения договор между България и Югославия като пречка за „българската кауза”. В него той обвинява българското правителство за политиката му на „разпродажба на националните интереси”. Перспективите, които Михайлов начертава, се съдържат в думите му: „Какво остава на македонската емиграция тук, в България, в Америка и всякъде другаде?... Да се поведе борба, драги братя. Да се разяснят истинските цели на сръбското правителство с този пакт, да се демаскират онези български общественици, които за един медал на гърдите си са готови да продадат на чуждите интереси всичко онова, което е градено с десетки години.”
След това изложение директива ЦК на МПО възприема напълно и безрезервно идеите на Ив. Михайлов, който, както проличава от него и от следващите му действия, възлага най-големи надежди на нейните представители.
През юни 1937 г. Ив. Михайлов е посетен в Цариград от секретаря на МПО в САЩ П. Ацев за съгласуване на по-нататъшните действия и „въпроса за общото помирение на всички македонци с оглед да се развие една бъдеща съвместна дейност”. При разговорите изникнали известни затруднения, тъй като Ацев настоявал да се води успоредно борба и с гръцките власти, а не само срещу Югославия, понеже голяма част от българската емиграция в Новия свят била родом от Егейска Македония. В борбата срещу сърбите Ив. Михайлов разчитал „да си осигури турска подкрепа”, каквато на практика съществувала от две десетилетия. Още повече че при Михайлов в Турция почти непрекъснато се намирал неговият съратник Димитър Ачков, съученик и близък приятел на турския президент Мустафа Кемал Паша, който осъществявал връзка между двамата. Според българския дипломат Сливенски, дори и след евентуалното отпътуване на Иван Михайлов, „Цариград ще остане в бъдеще важен организационен център за неговата акция”.
На срещата П. Ацев изказал опасенията си, „че Американското правителство не би допуснало И. М[ихайлов] на Американска територия”.
След подписването на Солунското споразумение от 31 юли 1938 г. Гърция настоятелно иска от турската страна Иван Михайлов да бъде изгонен от Турция, смятайки, че неговото оставане на Балканите ще оказва влияние върху българо-югославското сближение. Същевременно пък, от своя страна, югославските власти настояват пред Турция да им бъде предаден Иван Михайлов, тъй като в негово лице те виждат главната опасност. Този сръбски и гръцки натиск е съпроводен и с многократни опити да бъдат убити Михайлов и съпругата му.
В тази объркана дипломатическа ситуация се намесва Полша, стремейки се да играе по-активна роля на Балканите. Без да срещне ни най-малко възражение от българска страна, единствена Полша дава съгласието си да предостави политическо убежище на Михайлов и на съпругата му. Всичките тия действия стават в навечерието на посещението на югославския министър-председател Милан Стоядинович в България. Той отправя протест до полското правителство да не се дава убежище на Иван Михайлов. Поради страха от усложнения на отношенията на Полша с Югославия година преди нападението на Германия полското правителство анулира издадената входна виза, за което са информирани веднага турското, българското и югославското правителство. Но този акт е закъснял, тъй като Иван Михайлов заедно със съпругата си вече пътува от Цариград за Гданск.
Прехвърлянето на Ив. Михайлов в Полша е осъществено с активното участие на полския пълномощен министър в София Адам Тарновски и на полския консул в Цариград Войчех Рихлевич. Но инициативата за това прехвърляне е преди всичко на Адам Тарновски, който е в много близки отношения с редица политически фигури в България, свързани с Иван Михайлов и Вътрешната организация.
Иван Михайлов се обръща към полското правителство с молба за политическо убежище около 23 май 1938 г., след като става ясно, че правителството на САЩ му отказва такова. Малко преди 8 юли 1938 г. министърът на външните работи на Полската република Юзеф Бек дава право на убежище в Полша на Иван Михайлов, при условие че няма да развива политическа дейност.
Както пише в спомените си тогавашният български търговски съветник във Варшава Крум Цоков, Иван Михайлов предварително декларирал пред А. Тарновски, че е „готов да се задължи да не се занимава с политика в Полша”. На 4 август 1938 г. след направените сондажи Тарновски съобщава на полското правителство, че българското правителство не възразява срещу издаването на виза на Иван Михайлов за Полша. По прехвърлянето на Иван Михайлов в Полша голяма роля играе и българският политически и държавен деец Григор Василев, който поддържал от дълги години тесни приятелски връзки както с Иван  Михайлов, така и с А. Тарновски. По същото време Гр. Василев бил и председател на Полско-българската търговска камара.
Във връзка с отпътуването на Иван Михайлов за Полша му е поискана кратка автобиография заедно с другите документи по прехвърлянето, която той пише в Цариград на 9 август 1938 г. Скоро след това Иван Михайлов и съпругата му отпътуват от Цариград с полския кораб „Левант” за Полша, който минал през Кайро, и след повече от едномесечно тежко пътуване пристигнал в Гданск, Полша, на 1 октомври 1938 г. Още на пристанището Иван Михайлов и съпругата му били посрещнати от близкия на средите на ВМРО Кр. Цоков, който през цялото им пребиваване бил в тяхна помощ.
Така завършило четиригодишното принудително пребиваване на големия български революционер в Турция. От есента на 1938 г. започва друг важен етап от живота на Иван Михайлов, който ще бъде обект на друг материал.
За един период от 15 години Иван Михайлов издава на български език спомените си, които пише в Рим. Първият том, който излиза през 1958 г. в Италия, е озаглавен „Младини” и обхваща времето от детските му години до следването му в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и включването му активно в дейността на ВМРО под прякото ръководство на члена на ЦК Тодор Александров в Задграничното представителство на организацията в София. Вторият и третият том от спомените излизат в Лувен, Белгия. Вторият том излиза през 1965 г. под заглавието „Освободителна борба 1919-1924 г.” и е посветен преди всичко на дейността на ВМРО за времето от възстановяването й в края на Първата световна война до убийството на Тодор Александров. Третият том излиза през 1967 г. под заглавието „Освободителна борба 1924-1934 г.”, а четвъртият том, който е отпечатан през 1973 г. в Индианаполис, САЩ, е озаглавен „Освободителната борба 1924-1934 г. (Продължение)”. В тях Ив. Михайлов разказва за времето от убийството на Тодор Александров до преврата от 19 май 1934 г. и Марсилския атентат.

Тук прилагам документи, които ни дават важна поверителна информация от времето, когато семейството революционери е в Турция, които биха били интересни за читателите. От тях се вижда един изключително интересен и озадачаващ факт - Иван Михайлов, който е посветил целия си живот за освобождението и правата на поробените българи в съседните страни, е осъден на смърт и преследван от българското правителство, което правителство дори съдейства на югославските власти за издирването му. Турските държавници, срещу които се е борила легендарната ВМРО, му оказват гостоприемство, даже и държавна закрила срещу опитите за покушение от югославските тайни служби! И още нещо - турският вътрешен министър, впечатлен от патриотизма на Иван Михайлов, се зарича, че непременно ще разкрие и накаже евентуалните югославски убийци! И всичко това ще намерете в посочените документи. Те са автентични и се съхраняват в Централния държавен архив в Тайната архива на Министерството на външните работи и изповеданията.

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Строго поверителен рапорт № 136 от Тодор Христов, пълномощен министър в Анкара, до д-р Георги Кьосеиванов, министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, за становището на югославското правителство по пребиваването на Ив. Михайлов в Турция, изразено пред турските власти

Анкара, 27 ноември 1936 г.

Господин Министър-председателю,
Научавам от познатия Вам източник следните сведения, които считам за нужно да Ви предам в общи думи.
На връщане от Женева, където беше ходил като член на Турската делегация за Общото събрание на Обществото на народите, министърът на вътрешните работи г. Шюкри Кая се спрял за известно време в Белград. Там му било казано, че югославянското правителство не би имало нищо против, ако турското правителство реши да предаде Иван Михайлов на българските власти. Г. Шюкри Кая предал това уверение на правителството в Анкара и то било наклонно, при това положение да се освободи от Иван Михайлов, задържането на който му създавало неудобства и неприятности.
Министерството на външните работи обаче настояло, преди да се вземе окончателно решение, да се провери още веднъж по дипломатически път какво точно е становището на Белград по въпроса.
Отговорът, който се получил тия дни от Белград, гласял, че югославянското правителство би погледнало несимпатично на една такава постъпка от страна на Турция. Наистина до преди известно време се смятало и в белградските среди, че ще бъде по-добре да се предаде Иван Михайлов на българските власти, но сега се намирало, че старото положение трябва да се запази.
Благоволете да приемете, Господин Министър-председателю, израза на отличната ми към Вас почит.
Христов
ЦДА, ф. 176 к, оп. 7, а. е. 34, л. 183 - 184. Оригинал. Машинопис.

№ 2

Шифрована телеграма № 81 от Т. Христов, пълномощен министър в Анкара, до д-р Г. Кьосеиванов, министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, за разкрит заговор срещу Ив. Михайлов, организиран от чиновник в Югославското консулство в Цариград

Анкара, 10 май 1938 г.

По сведения от положителен източник, турските власти открили миналия месец заговор против живота на Михайлов, организиран от чиновник при Югославянското консулство в Цариград. В заговора била замесена българката Ажура Трошанова, която била арестувана. Турското правителство решило да улесни Михайлов да напусне в най-скоро време турска територия.
Желателно е да се изпрати куриер.
Христов
[Резолюция „Докладвана на г. м[инистъ]р-председателя. С. М. 11.V.1938.]
ЦДА, ф. 176 к, оп. 7, а. е. 946, л. 21. Оригинал. Машинопис.

№ 3

Поверителен рапорт от Т. Христов, пълномощен министър в Анкара, до д-р Г. Кьосеиванов, министър-председател и министър на външните работи, за разговора му с турския министър на вътрешните работи Шукрю Кая с настояване да се даде амнистия за Ив. Михайлов, за опасността от убийството му и мнението му за революционната му дейност

Анкара, 25 май 1938 г.

Само в един екземпляр.
Лично-строго-поверително.
Господине Министър-председателю,
Министърът на вътрешните работи Шукрю Кая ме заговарва напоследък на два пъти за Иван Михайлов и за отношението, което нашето правителство е заело към него. Първия път - това беше в началото на м. април - той, видимо развълнуван и разтревожен, се опита да ме убеди, че ние трябва да направим нещо, за да спасим този добър българин и патриот, толкова повече, че той е болен и че едва ли ще живее дълго, ако остане при сегашните условия на съществуване. На моята бележка, че Михайлов е осъден от българските съдилища на най-високото наказание и че при това положение българската държава не може да предприеме абсолютно нищо в негова полза, Шукрю Кая ми каза: Дайте му в такъв случай амнистия. Ако и това е невъзможно, настойте Вие лично пред тукашната Амбасада на Съединените щати да му даде виза за влизане в Америка. Нещо трябва да се направи, защото аз се боя, че Михайлов може да бъде убит. И нека Ви кажа открито: ако това стане и ако аз бъда министър на вътрешните работи, ще направя всичко възможно, за да разкрия и да посоча на света убийците, откъдето и да изхождат те. Ако пък не съм вече министър, аз ще заявя открито, че виновни за убийството на Иван Михайлов са Югославия и България.
В този тон Шукрю Кая продължи дълго. Аз, каза ми той, не съм виждал Михайлова. Той не е поискал никога да ме посети, макар че има право на това като политически емигрант, макар и да знаеше, че аз не бих се отказал да го приема. Нещо повече, той никога не е поискал от нас средства за живеене, а и ние никога не сме му предлагали нищо, защото сме убедени и се боим, че ще откаже каква да е материална помощ. Това е един идеалист, който носи своята участ с мълчание и гордост и който търпи лишения. И за какво се бори в същност той? - За по-голяма България, нали? - За една национална идея, нали? - Аз като националист бих отрекъл себе си, ако осъдя неговата дейност и ако заради нея го обрека на изгнание и мизерна смърт.
- Да, забелязах аз на министъра, но неговата борба се дотам изроди и взе такива форми, че тя по едно време заплашваше самото съществувание на нашата държава. Спомнете си произволните убийства по софийските улици.
- Помня, знам - отговори ми Шукрю Кая, но кажете ми, за какво убиваше Иван Михайлов? - За материални облаги ли, или в името на един макар и криво разбран идеал? - Ако беше за облаги, той щеше да има сега пари и не щеше да чака скромните помощи на македонските българи в Америка. Не, така не бива. Иван Михайлов е един несполучил революционер, значи един нещастник. Събитията се развиха така, че неговата идея и неговата борба не можаха да дадат очакваните резултати. Бива ли за това да бъде изоставен на произвола на съдбата? - Бива ли да не се държи макар и в известна форма сметка за него? - направете нещо. Трябва да направите нещо - ако не друго, поне да улесните неговото заминаване от Турция. За нас той е вече напълно свободен и може да напусне страната когато поиска.
Трябва да призная, че аз бях изненадан от тая пледоария на Шукрю Кая в полза на Иван Михайлов. И по-рано веднъж той ми бе говорил на тая тема и приблизително в същия смисъл, но този път той вложи много страст в казаното и искаше очевидно да ме импресионира. Аз се задоволих да му кажа, че въпросът е много деликатен и много труден и че едва ли моето правителство би намерило основание и възможност да предприеме нещо по него и то в препоръчаната от турския министър на вътрешните работи посока. Обещах му при все това да донеса неговата препоръка и неговото настояване до знанието на моето правителство и да предоставя нему да вземе становище по него.
Навремето аз не можах да си обясня кое накара Шукрю Кая да ми заговори и то по тоя начин за Иван Михайлов. Сега обаче това ми е ясно. С телеграма № 81 от 9 т. м. аз Ви донесох, че според получени в легацията положителни сведения, Турската полиция е разкрила заговор за убийството на Иван Михайлов и че устроител на тоя заговор е един чиновник в Югославянското консулство в Цариград. С куриера, който заминава тия  дни от Анкара за София, Ви изпращам един документ от строго поверителен характер, който съдържа достатъчни и прецизни данни за тоя заговор и за участниците в него. Шукрю Кая е бил очевидно под впечатлението на този документ, когато в началото на април ми говори близо час с известно вълнение и тревога за Иван Михайлов. В него намира обяснение и фразата на Шукрю Кая, че за евентуалното убийство на Михайлова той ще държи отговорни Югославия и България (последната очевидно заради това, че е изоставила Михайлова).
Не ще бъде излишно да Ви съобщя във връзка с това и следното, на вид незначително, но характерно обстоятелство. Тъкмо по времето, когато в Цариград заседаваше конференцията на Съюза на печата от страните от Балканското съглашение, в белградския в. „Време” бе публикувана телеграма от Анкара (?) с дата 12 април, в която се съобщаваше, че „злогласният Ванча Михайлов, шеф на македонствуващите, който от година вече живее като бежанец в Мала Азия, е заболял тежко. Лекарите имат малко надежда да го спасят”. По това време в Цариград бяха югославянският директор на печата Лукович, директорът на „Авала” Йованович и много още видни югославянски журналисти. Там беше и югославянският пълномощен министър. Те, разбира се, са знаели много добре, че Иван Михайлов не е в Анкара, а на един от островите на Мраморно море и че той наистина не е много здрав, но не е и безнадеждно болен. И ако при това един от тях е дал цариградското съобщение, дали това не е било с оглед да се направи диверсия и да се подготви светът за едно събитие, което се подготвя? - Когато броят на в. „Време” с това съобщение се получил в Анкара, госпожата на моя югославянски колега ме повика по телефона, за да ми каже за него и да ме попита не знам ли нещо по този въпрос. Тя щяла да говори вечерта по телефона с мъжа си и би желала да му съобщи нещо във връзка с телеграмата, поместена във „Време”. Отговорих й, че нищо не ми е известно и че доколкото знам, Иван Михайлов се намира не в Анкара, а в околностите на Цариград. Госпожата се видимо задоволи от отговора ми, но същия ден ми изпрати с картичката си изрезка с депешата на в. „Време”.
Оттогава насам не бях чувал нищо нито от турска, нито от югославянска страна за Иван Михайлов. На 18 т. м., на приема в чест на югославянския министър на войната генерал Марич, Шукрю Кая ме взе за един момент настрана и ме попита писал ли съм в София за Иван Михайлов и имам ли някакъв отговор. Трябваше да му кажа, че съм писал, но че, както и предполагах, не съм получил никакъв отговор. Шукрю Кая се усмихна, бих казал добродушно, и каза:
- Значи у Вас са решени да го игнорират?
- Изглежда - отговорих му аз, - че официалното становище е това. То е, струва ми се, и най-правото.
Тук разговорът ни с Шукрю Кая беше прекъснат от трето лице и той в течение на приема не се повърна повече на въпроса.
Дължа накрая да Ви съобщя, Господине министър-председателю, че ако не Ви донесох своевременно за тая работа, то е, защото очаквах, че все ще ми се удаде случай да Ви изложа устно разговора ми с Шукрю Кая. Въпросът е наистина от такова естество, че, по моята преценка по-добре е да не се излага той писмено. Сега обаче, когато имаме на ръка документа, за който Ви споменах по-горе, и  при наличността на наш куриер, който тръгва от Анкара направо за София, аз счетох за уместно да Ви изложа горното за Ваше лично сведение. Ще Ви бъда при това много благодарен, ако наредите да ми се съобщи, намирате ли за правилно становището, което аз съм заемал досега, когато е ставало дума за Иван Михайлов, и дали трябва да дам по-друг отговор на Шукрю Кая, ако отново ми заговори на тая тема.
Благоволете да приемете, Господине министър-председателю, израза на отличната ми към вас почит.
Т. Христов
ЦДА, ф. 176 к, оп. 7, а. е. 946, л. 83-87. Оригинал. Машинопис. Рапортът е с № 91/ Т. А. и входящ № 271 на Отдела за шифъра и архивата от 4 юни 1938 г.