Всяко докосване до живота на Борис Дрангов поставя въпроса на какво се дължи неговата популярност. Той не се издига високо в йерархията, не е свързан с големи стратегически операции и победи, а защо името му се превръща в легенда? Защо между хилядите борци за свобода образът му блести с особена светлина като един от най-достойните и саможертвени синове на България? Защо името на Дрангов още приживе става идея, която вълнува душите, затрогва сърцата, въплъщава в себе си всички честни и благородни стремежи?

Няма нищо забележително в началото на неговия жизнен път. Роден е на 3 март 1872 г. в обикновено българско семейство на Стоян и Гюрга Дрангови в Скопие. Може би на тази дата орисници са предсказали неговия житейски път, отдаден на майка България. Баща му е заможен търговец на дървен материал, но той и за миг не си помисля да се спре в неговата кантора. В края на ХІХ век всяко по-будно българче в Македония поема пътя на селския даскал в епархийските училища или военната кариера. Откъдето и да тръгне обаче, все достига до Вътрешната революционна македоно-одринска организация и борбата с пушка на рамо за свободата на останалите под турско робство българи в Македония и Одринска Тракия.
Борис Дрангов учи в родния си град и след завършване на пети гимназиален клас постъпва през 1891 г. във Военното училище в София. Зачислен е в Първа юнкерска рота. Заедно с Борис Сарафов, Ефрем Чучков, Гоце Делчев образуват македонски кръжец за просвета. Тук за първи път се проявяват чертите на неговия характер: „Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвувание!” - това е неговото разбиране за патриотизъм. Той е прям, в неговата душа подлост не съществува, ясно вижда определената цел на своя живот, не чупи гръбнак и мазна усмивка никога не се вижда по неговите стиснати устни. Каквото е в душата му, това е в сърцето и на устата. Но неговото непокорство и честност до безразсъдство водят до отзоваването му от Военното училище през 1894 г. след конфликт със строеви офицер и изпращането в Трети конен полк в Пловдив.
През 1895 г. Борис Дрангов е произведен в първи офицерски чин. Следват нови години на строева служба в Пловдив, където Дрангов е произведен в чин поручик и написва своята „Подробна програма за обучение на младите и стари войници в пехотата”, която в следващите години претърпява четири издания и поставя началото на българската военна педагогика. През 1896 г. издава „Началник - съвети за началници от долните чинове”, през 1898 г. - „Подробна програма за обучение на младите и стари войници в конницата”, претърпяла три издания. През 1902 г. излиза и малката книжка „Юнаци, изпълнете клетвата!”, която до 1916 г. претърпява 9 издания.
По-късно Дрангов служи във Втори конен полк в Лом и там се запознава с Райна Денкова Попова - дъщеря на Денко Николов Попов от с. Мало Нагоричене - четник на дядо Ильо войвода, участвал в Сръбско-турската война през 1876 г., Руско-турската война през 1877-1878 г., Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и вече на преклонна възраст като опълченец в Балканската война. В семейството на Райна и Кирил Дрангови се раждат пет деца.
По това време Борис Дрангов се включва в дейността на Тайните офицерски братства, които всъщност организират борбата на българите в Македония и Одринско. За братствата се знае малко поради идеята на тяхното съществуване. Те са тайни, за да се прикрият от османското разузнаване, което не е за подценяване и има агенти, които следят всичко, което става в македоно-одринското движение в България и Македония. Тайните братства възникват през 1897 г. и приносът им е огромен. Това е организация, която има клетки във всички гарнизони. Към 1900 г. над половината от офицерите в армията са членове на тайните братства. В най-големите гарнизони почти всички офицери са посветени в организацията. Най-вероятно по служебни съображения само командирът на полка или дружината не са членове на братството. Освен със средства членовете подпомагат революционната организация с оръжие и боеприпаси, предават военния си опит. Всички материали и правилници, на които е изградена организацията, са разработени от българските военни. Благодарение на братствата у нас възникват и народните стрелкови дружества, които обучават във военно дело бежанците от Македония и Одринско, които не са минали през армията. Те се развиват в над 20 града с повече от 5000 членове. Макар и разтурени под натиск на османското правителство, членовете на тези дружества през 1903 г. се включват във въстанието като войводи и четници.
Офицерската кариера е съдба за мнозина македонски, тракийски и добруджански българи в стремежа им за лично участие в освободителното движение след 1878 г. Така например през 1901 г. в армията служат 1987 генерали и офицери, от които 231, или 11.62 %, са родени извън Княжеството.
Всички офицери от братствата, родени в поробените български земи, през 1903 г. излизат в неплатен отпуск и се включват в Илинденско-Преображенското въстание. Това показва, че въстанието не е спонтанен бунт на неорганизирани четници, а е подготвяно с месеци и години от истински военни специалисти - един генерал и 48 офицери, от поручик до полковник. Всички те са били на територията на поробена Македония през 1903 г. Освен тях още десетки български офицери, без да си вземат отпуск от армията, подпомагат въстанието.    
Преди да замине за Македония Борис Дрангов пише на жена си: „Никога по-усилно време за майка Македония не е било; никога повече тя не се е нуждаела от силите, труда и кръвта на своите юначни синове... В тоя тържествен миг аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага... Не тъжи за мен. Аз ти оставям като най-скъпо мое наследство три малки деца, три ангелчета и те моля най-горещо да се грижиш повече от всичко за тях...”. Дрангов е воин поет и тази преданост на идеала намира израз в стиховете му:
„Македонио, ако те забравя,
Езикът ми да онемей,
А над душата ми лукава
Проклятие вечно, вечно да тегней!”
Четата на Атанас Димитров - Бабата, в която участва поручик Дрангов, заедно с още трима офицери, води успешни боеве с редовната турска армия в Скопския вилает и след края на въстанието се оттегля в България. Паметна остава битката на четата на 29 август 1903 г. при Кратово с 300 души редовна турска войска.

Борис Дрангов като четник - 1903 г.

Неуспехът не обезсърчава Борис Дрангов, който разбира, че освобождението не може да се постигне без война. За победата е нужна войска по-добра от турската. През 1907 г. Дрангов завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, където публикува научния си труд „Руски придобивки в Средна Азия през ХІХ век”. Това е първата работа на български офицер, публикувана в издание на руска военна академия. След завръщането в България е назначен за командир на ескадрон. С особените си и превъзходни качества той рязко се отличава от другите и затова посредствените военни професионалисти не са особено дружелюбни към него. В поредица от статии той бичува безогледно бездушната и мъртвешка рутина във военното дело, похабявано от кухи формалности. Като преподавател във Военното училище в София, през 1910 г. Дрангов е произведен в чин майор и написва нов учебник по тактика, също претърпял няколко издания. Тези му качества високо са оценени от генерал Никола Жеков, тогава началник на Военното училище в София, който го назначава за ротен командир и не след дълго разпасаната команда от юнкери се превръща в стройна команда от готови да умрат за Отечеството си бъдещи командири. Познаващ българския дух и език, той говори на своите подчинени отривисто, със силни и прости думи, с ясни сравнения. Сам живее като спартанец, влага чисти чувства в служебните взаимоотношения и затова пленява.

Подполковник Борис Дрангов

Балканската война връща Борис Дрангов в бойните части и като началник-щаб на Първа бригада от Първа софийска пехотна дивизия  участва в боевете при Гечкенли и в атаката при Чаталджа. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. Награден е с орден „За храброст” - ІV степен. Неговата смелост, авторитет и любов към войниците се сблъскват с грешките на висшия команден състав и Дрангов след войната не пропуска да каже истината, макар и много горчива.
„Войната е строг и страшен изпит, който непогрешно открива както всички недъзи, така и всички достойнства на човека. Ако в мир посредствености могат да минат за способни мъже и високо да се издигнат, войната не търпи фалша, тя смъква маските, показва голотиите... Тоя съдбоносен изпит безжалостно погуби духовно несъкрушими наглед високи началници и много генерал-щабници - галени деца на недъгава военна система... За да живее, България има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни поцепенени нравствени кастрати. За да побеждава, българското войнство трябва да се води и въодушевява от възвишени характери, а не от безмълвни и раболепни самопоклонници. Ново вино не се налива в стари мехове (Мат. 9/17). Така е било, така е, така всякога ще бъде и инак не може да бъде. Помнете твърдо дълбоката поука на почитания наш самотник: причина за изчезването на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата. Помнете и усърдно чисто метете стълбата отгоре.”
През този период е особено силно влиянието на Дрангов върху българската военно-обществена мисъл и дух. В списание „Народ и армия” той публикува редица статии, в които анализира причините за някои военни слабости, проявени в епизоди от войната. Те съдържат и обвинения срещу генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията генерал Александър Тенев за допуснати грешки. Голямата правдивост и смелостта един офицер да говори така за високите началници довеждат до преместването му в най-глухите български гарнизони. Даден е и на Военен съд в Пловдив, но през февруари 1914 г. е оправдан. Това е знамение на времето. Ония, в чиито ръце са съдбините на армията, си вземат бележка: армията, която почва да се разлага след войната срещу Турция, през Първата световна война проявява много повече устойчивост, въпреки по-тежките условия и продължителността на войната.
По това време на въпрос на народния представител Григор Василев: „Защо е преследван майор Борис Дрангов?”, в Народното събрание военният министър отговаря: „Дрангов е луд!” „Да, вие считате, че е луд, но цялата армия счита, че е прекрасен офицер”, отговаря Григор Василев. Същият Григор Василев по-късно ще напише: „Дрангов е един от най-едрите диаманти на българщината, но началството и други хора се опитваха с чука да разбият този диамант...” По това време началникът на Дрангов във военната йерархия - генерал Протогеров, казва: „Желая да доживея време, когато бих могъл да служа в армия, командвана от Дрангов.”
Първата световна война е апогеят във военната кариера на Борис Дрангов. Като командир на V Македонски полк той успява за няколко месеца да превърне тълпата неслужили в казармата бежанци от Македония в стегната военна единица, която при Криволак, Уланци, Градец, Богданци по Вардарската долина участва в люти сражения и спира настъплението на френските полкове. Трудността за необучените бойци от подобни съединения идва от това, че те са годни за партизанска война, но не и за огъня на артилерията. Тук обаче е ролята на командира педагог. Безпределна е любовта на неговите войници. Пред техния строй той заявява: „Честит съм, че ми се удава случай да повиша храбрите, да отлича достойните, да насърча честните. Родната земя държи светлите си дни на своите верни и безстрашни синове, които радостно излагаха гърдите на нож и челото на куршум, които търпеливо умееха да страдат и постоянно да побеждават”. Върху една бука на Беласица планина през 1915 г. незнаен войник от V Македонски полк ще напише:

„Има Дрангов - има цял хляб,
няма Дрангов - няма цял самун”.
Войниците на Дрангов запяват и песен за него:
„...С нас е подполковник Дрангов
Прочут и македонски вожд
И той с револвер в ръката,
Командваше: „Напред! На нож!
Навсегде врага победихме,
Сега се връщаме дома, дома, дома.
Там дето наште майки чакат.
Свойте синове герой, герой, герой”.

Като началник на Школата за запасни офицери в Скопие през 1916 г. той успява за няколко месеца да превърне невъобразимата смес от висшисти, незавършили студенти и голобради юноши в способни младши командири - възпитатели, способни да поведат войниците в боя. Пред своите школници той заявява: „Главното военно сечиво е човекът. Главното човешко качество е нравствената мощ, плод на три сили: ума, що оценява; волята, що извършва; юначеството, що презира смъртта!”. Времето през седмицата е предоставено за обучение от ротните командири, а неделите и празничните дни са за Дрангов. И цялата школа е на поход из китните околности на Скопие: на планината Водно или при манастира „Свети Никола”, откъдето се спуска по отвесни скали. Друг път в дебрите на Скопска Черна гора или по долината на Вардар към село Зелениково. Страховитият и мътен Вардар колко пъти е прегазван денем и нощем... Неслучайно наричат школата Дранговата школа. Големият български писател Чудомир си спомня: „Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които омагьосват, той сякаш непрестанно гореше...”
Но към края на обучението в школата тъмни облаци започват да засенчват погледа на началника. Той отново е прям и откровен в беседите с школниците: „Юнаци - казва той, - днес аз бях в телеграфо-пощенската станция и ми показаха телеграми, изпратени от ваши другари - той извиква имената и повиканите стават. Тия хора нареждат пред свои близки в Главната квартира и висши военни чинове да направят възможното те да бъдат извикани в тила и спасени от откриване на фронта.” И Дрангов започва жестока филипика против недостойните автори на тия срамни телеграми. И след тая буря неговото достойнство расте, ореолът и обаянието му го правят недосегаем и при все това тъй близък и любим командир. Когато приключва обучението на школниците и след молебен в една от църквите на Скопие те са строени за прошаване, Дрангов поздравява всички команди, разделени по дивизии. Стига до левия фланг, до групата школници с „вуйчо владика”, които по разпореждане от Главната квартира се изтеглят от фронта. Лицето му помръква и с видима мъка на оскърбено войнишко достойнство промълвява: „Те не заслужават моя поздрав!”.
Синтез на цялата военна доктрина на Борис Дрангов, събирана зърно по зърно, кована през целия му 25-годишен идеен и нравствен живот, става неговият труд „Помни войната”. Това всъщност е една малка книжка, издадена през 1916 г. от Скопската общинска печатница, с оригиналното заглавие „Съвети за строевия офицер”. Тези сто страници на книжката се превръщат в истинския военен катехизис на Българската армия, на военното възпитание и обучение, и не на последно място, на преклонение пред България. В нея са събрани поривът и стремежът на едно цяло поколение български офицери, израсли заедно със свободната държава и отдали живота си на идеала за националното обединение. Генерали и офицери като Владимир Вазов, Георги Вазов, Никола Генев, Климент Бояджиев, Иван Колев, Петър Дървингов, Борис Дрангов, Коста Каварналиев, Владимир Серафимов, Христо Топракчиев и много, много други.
„Всеки началник да бъде глава, пример във всичко, сиреч, пръв да направи това, що изисква от подчинените си. Началникът трябва да бъде образец и пример на твърда дисциплина и ред, що дават непоколебима сила и създават безсмъртни дела.” Разликата между тези, които могат да умрат за това, което говорят и служат, и тези, които търсят бързата кариера по йерархическата стълбица, е в умението да кажат „След мен!”, вместо да вдигнат атаката с командата „Напред!” Тогава се сещаме за тези легендарни български офицери. За полковник Коста Каварналиев, който, смъртно ранен, удържа позицията си при Дойранското езеро в продължение на седем дни с три хиляди войници срещу повече от 42 000 неприятели. Той отпраща адютанта си с думите: „Поручик, тръгни по пътя към София и дори да срещнеш само един български войник, прати ми го, за да го туря в боя...” Сещаме се за поручик Пенчо Рибаров, пренесъл през септември 1918 г. знамето, архива и ковчега с парите на IХ пехотен полк от Прилеп до казармите в Пловдив... За командирите на Македоно-одринското опълчение, приели сабята и капитулацията на 15 000-ния корпус на Явер паша... Сещаме се за атаките на Булаир и Чаталджа, Криволак и Тутракан... В паметта ни се крият чудеса, подвизи и примери, които трудно могат да бъдат открити в чужда история, които трудно могат да бъдат повторени и изживени. Достатъчно е да се стремим да бъдем достойни за своите предци.
На 15 септември 1916 г. подполковник Дрангов е назначен за началник-щаб на Първа софийска пехотна дивизия, която извършва чутовни подвизи в Добруджа и Влашко. Щабната работа никога не е по сърце на Дрангов и затова след завършване на бойните действия на север той се завръща на Южния фронт. На 18 март 1917 г. съдбата свързва последния житейски път на Борис Дрангов с IХ пехотен Пловдивски полк. За командващия генерал Жеков това е временно назначение, за да му се даде по-късно по-високо служебно положение в действащата армия. Но съдбата е решила друго. През есента на 1916 г. полкът е прехвърлен на Битолския фронт и участва в едни от най-кръвопролитните сражения при завоя на река Черна в състава на 302-ра германска дивизия, непосредствено на запад от кота 1050. При неимоверни трудности, недобро снабдяване с провизии и снаряди пловдивци успяват да спрат атаките на сръбски и френски полкове. Зимата изтощава до крайност техните сили. При встъпването в длъжност командир на IХ пехотен полк, подполковник Дрангов заявява пред строя на войниците: „Юнаци, нека твърдо да вярваме, че за да победим, от смърт не трябва да се боим. Две смърти няма, без една не бива!”

Подполковник Борис Дрангов

През следващите седмици са изградени два реда стрелкови окопи с дълбочина до 1.5 метра, пред които е изградена преградна телена мрежа. Построени са укрития за войниците, 35 бетонирани скривалища и галерии, землянки, укрепени с железни релси и покрити с желязна ламарина. Създадени са наблюдателници и гнезда за картечниците и бомбохвъргачките. Тези грижи за войниците превръщат Дрангов в техен любим командир. Нормално е при една позиционна окопна война да се появи известна разпуснатост сред бойците, но с идването на Дрангов „всеки влиза в пътя си”. Полкът става „една душа, една плът”, като всички се чувстват бойни другари. Месец след пристигането му всички войници вече лично го познават. До идването на Дрангов полковата кухня е на 6 километра в тила и само вечер се носи храна на позицията, разбира се, порядъчно изстинала. „Победата минава през стомаха на войника”, казва той и заповядва всички „кашавари” да дойдат с казаните си в доловете след ротите си. На войника и на офицера да се дава три пъти на ден топла храна. Всеки ротен командир опитва храната и след това разрешава да се даде на войниците. В Круша планина са изпратени бойци да приготвят дървени въглища. С тях се палят казаните, за да не издава пушекът местонахождението. Всичко това става по заповед. Неговите истини са простички, като живота на обикновените хора: Обичай Царя и отечеството и бъди готов да умреш за тях, ако трябва! Бъди юначен и правдив! Пази оръжието в ред, тялото чисто, облеклото спретнато! Не забравяй Бога! Мирни жители не закачай, те ни поят и хранят! Боят решава съдбата на Отечеството. Сам умри и другаря си спаси! Всякога бий, никога не отбивай: счупи ли се ножът, удряй с приклада, строши ли се прикладът, бий с юмруци; повредят ли се юмруците, захапи със зъби! Който в бой умре, той вечно ще живее. Който остане жив, нему чест и слава! В подполковник Дрангов няма хрумвания, няма превземки, няма пози. В Дрангов всичко е просто, естествено, както са прости всички велики неща в природата. Негов принцип е: Живей с необходимото, махай излишното! През всичките тези военни години неговото семейство с четирите деца живее в малка скромна къщичка в квартал Подуене на София, със скромна наредба и бедничко, но чисто облечени деца. На неговите знания и опит може да се облегнеш както на вековна гранитна скала. И подписът му е така спокоен, заоблен и завършен накрая, като че сега започва да пише нещо и се старае да бъде написаното ясно, четливо и красиво. Така полкът е подготвен за започналите през месец май 1917 г. боеве с намиращия се срещу него 61-ви пехотен полк от италианската бригада „Сицилия”. Дотогава италианците обстрелват българските позиции денонощно с т.нар. „обезпокояващ артилерийски огън”. На 5 май сутринта започва ожесточена артилерийска подготовка, която разрушава част от българските окопи и укрития. И така до 10 май съоръженията денем са разрушавани от артилерийския огън, а през нощта българите ги възстановяват. Всички опити за атака на италианската пехота са отбити от картечния и артилерийски огън на българите и те се отказват да атакуват на този участък. Продължават само артилерийските престрелки. За жалост, тяхна жертва става командирът на полка подполковник Борис Дрангов. На 26 май 1917 г. при беседа с млади офицери пред землянката италиански снаряд разкъсва тялото на легендарния командир и същата вечер той издъхва във Военната болница. Произведен е в чин полковник и погребан с военни почести в двора на църквата „Свети Димитър” в Скопие. Гърдите на покойника са окичени с руския орден „Света Ана”, германския „Железен кръст”, българския военен орден „За храброст”, турския орден „Звезда полумесец” и още десетки висши военни отличия. Главнокомандващият генерал Никола Жеков по-късно ще определи смъртта му, като „загуба, която измервам с редките му и труднозаменими качества на силен дух и на необикновен сърцеведец... Той падна, за да живее назидателно в сърцата на потомците. Падна, за да докаже, че неговият силен дух победи смъртта.” Това, което направи Дрангов велик и безсмъртен, е, че той остана верен на своите проповеди, като с красноречивия пример на своята героична смърт доказа на всички как трябва да се мре с чест за Родината.
Разказват, че италианските офицери със сълзи на очи са посрещнали вестта за това, което са сторили с напосоки изстреляния снаряд и смъртта на легендарния български командир.
Бойците му го изпращат така, както се изпраща роден баща. Един от войниците, служили под негово командване - Андро Лулчев, ще напише в следващите дни: „С патерици, с дървени крака ние, неговите юнаци, стояхме пред гроба му. Навели глави, гледахме пресния гроб и новия кръст и като че ли той възкръсна, изскочи от гроба пред нас, стъпвайки на пръсти, както преди, иде той срещу нас, спира се, изправя високо глава, а сините му очи като че ли ни говорят: Юнаци, мои мили юнаци, горе главата! Ни сълзи, ни хленч, ни плач. Не искам баби да ме оплакват. Не забравяйте това, което ви учех, и пътя, който ви показах... Всички бяхме навели глави и забравили, че привети носим от неговите юнаци и живи цветя, които обилно бяха оросени от сълзите ни. Коленичили, кой както може, ние се заклехме да не го оставим без паметник и да помним пътя му...”
През 1918 г. Андро Лулчев и неговите другари се срещат с генерал Тошев и други официални лица и основават комитет за издигане паметник на полковник Борис Дрангов. Към комитета е привлечен и генерал Жеков. След последвалата национална катастрофа и смъртта на генерал Тошев дейността на комитета замира. Андро Лулчев прави втори опит да го възкреси, но както той сам казва, „народът ни паднал духом, уморен от тежки борби, мъчно се поддава на обществена работа...”.

Поклонение на гроба на полковник Борис Дрангов – 1942 г.

След няколко неуспешни опита, осуетявани от авторитетни международни организации и чужденци, през 30-те години сърбите изкопават костите на Дрангов и ги хвърлят в общите гробища извън града. Така в родния му град липсва гроб за самия него. Пришелците - синове на мракобесието и насилието, се гаврят с неговото име. Турците пред подобни герои фес са сваляли, а новите поробители на Македония не се спират пред нищо, стига да могат да се гаврят с българщината. Седемнадесет години след смъртта на Борис Дрангов през март 1934 г. се създава нов общограждански комитет за издигане паметник на полковник Борис Дрангов в двора на Военното училище в София. Начело на комитета застава генерал Сапов - първи помощник на Борис Дрангов в Школата за запасни офицери в Скопие през 1916 г. В комитета влизат другарите му от Илинденско-Преображенското въстание, ветерани от войните, почитатели и ученици. На 27 май 1934 г. излиза първият и единствен брой на „Дрангов лист”. Целта на изданието е да припомни делото и заслугите на полковник Дрангов, да разкаже за подвига му и да възпита с примера му новите поколения. Подлистникът се разпространява безплатно и намира силен отзвук в българското общество. Скоро броят се превръща в библиографска рядкост. За съжаление и този комитет не успява да осъществи намеренията си, независимо че събира повече от 110 000 лева, като дава благотворителни вечеринки и сказки, посветени на Дрангов. От 30-те години на ХХ век три български села носят името на Борис Дрангов. Влизането на България във Втората световна война преподрежда дневния ред на обществото и полека-лека дейността на комитета напълно замира.
Като съзнаваме колко тежки са били тези години в съдбините на предците ни, днес можем да сме благодарни само за това, че те ни предадоха щафетата на дълг и почит към един изключителен родолюбец. Така през ноември 2006 г., по повод 90-годишнината от смъртта на полковник Борис Дрангов, в Пловдив беше създаден комитет с цел създаване на негов паметник в града. Членове на комитета станаха кметът на града, военни, историци, общественици от Пловдив и София. Името на Дрангов е тясно свързано с града на тепетата. На два пъти той служи във военни поделения в Пловдив, загива като командир на IХ пехотен Пловдивски на Н.Ц.В. княгиня Клементина полк. Когато поема командването на полка на 18 март 1917 г., той казва едни от най-добрите думи за неговите бойци:
„Храбреци, де кого запитах, навсякъде чувах: юначен полк, мъжествени отечествени защитници! Радвам се от все сърце, че съм честит да водя мъже, които с кръвта си и заслугите си са придобили тъй чиста, тъй завидна слава!
Важно е да живеем добре, а не да живеем дълго. Животът не се мери по дължина, по години, а по дела, по подвизи. Благо е не самият живот, а честният живот. По-добре е честна смърт, отколкото безчестен живот!”
Комитетът единодушно реши паметникът да се изгради в квартал Кършияка, в градинката пред днешния хотел „Санкт Петербург”, където някога са се намирали казармите на IХ пехотен полк. Реализацията беше възложена на скулптора Атанас Карадечев. Решението на Общинския съвет в Пловдив за издигане на паметника беше взето на 22 март 2007 г., а неговото откриване стана при честване 90-годишнината от неговата смърт на 26 май 2007 г. Така този паметник се превърна от най-дълго правения (90 години от първите обещания пред гроба на героя до 2007 г.) в най-бързо издигнатия в България. От датата на одобрение до датата на неговото издигане минаха само девет седмици. Девет седмици за проектиране, разрешения, съгласуване, закупуване на материали, строително-монтажни дейности, макети, отливки, подземна и надземна инфраструктура.

Откриване на паметника на полковник Борис Дрангов

Наред с осигуряването на финансовата подкрепа, беше важно да намерим и съпричастността на съвременниците. Една чудесна идея за войнишки картички с номинали 3, 5 и 10 лева позволи на повече от 800 души родолюбиви българи да отделят от скромните си заплати и пенсии и се включат във фондонабирателната кампания. Те съхраниха и спомена за своите близки, като на специални отрязъци на картичките впишат имената на своите близки участници във войните за национално обединение. Подготвеният списък, допълнен с имената на загиналите от IХ пехотен полк, беше поставен в гилза и вграден в основата на паметника. Имената бяха изписани и в „Книга на воинската чест и слава”. Чрез нея и в смъртта си славният командир - полковник Борис Дрангов, ще бъде заедно със символичния полк от български юнаци в последната битка над забравата. Такъв паметник се изгражда с доста пари и по банковата сметка постъпиха дарения от Министерствата на отбраната и транспорта, от офицери от армията и запаса, бизнесмени, спортисти, политически и обществени организации. Но удовлетворението дойде и от това, че запълнихме една празнина в историческата памет, особено на младите българи. Мнозина от тях се върнаха към достойните дела на предците си в епопеята на войните за национално обединение. Защото няма българин, който, като се обърне назад, да не види дядо си или прадядо си във военна униформа в битки по полетата на Тракия, Добруджа или планините на Македония. 
И в деня на откриването на паметника на полковник Борис Дрангов ние си спомнихме думите на неговия войник Андро Лулчев, казани пред гроба му в Скопие, и изпитвахме гордост, че сме изпълнили клетвата на Дранговите юнаци и не сме забравили заветите на неговия път... В съзнанието ми изплуваха думите на Дрангов:
„Нашето племе се състои не само от живи човеци, а и от дълга върволица мъртъвци, които се губят в мрака на вековете. И тяхното влияние е несъмнено по-силно и по-неотразимо, защото са по-многобройни и защото те възпитават младите с чистите си дела и с безкористния си пример.”

Духовната връзка между великите хора, които умират, и онези поколения, които идват след тях, е могъща и неразрешима. България се нуждае от този паметник и от спомена за командира, водил войниците си в победни битки с призива: „След мен!”, а не: „Напред!”.

Стефан Шивачев