Дали само принадлежността им към Българския земеделски народен съюз (БЗНС) свързва имената на тези трима много известни политически и държавни дейци? Краткият бегъл преглед на тяхната дейност ясно показва, че Александър Стамболийски, Райко Даскалов и Александър Димитров са тясно свързани помежду си и с особеното си негативно отношение и деятелност спрямо македонските българи и към тяхната бореща се срещу сръбските окупатори Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). И именно заради честите им публични изяви в тази посока и за активната им дейност, която ВМРО определяше като антибългарска и просръбска, тримата бяха екзекутирани от нея. Земеделската и комунистическата пропаганди приписват техните убийства на михайловистите и на платени убийци. В действителност те са наказани от ВМРО, когато начело на нея стоят Тодор Александров, ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев. За повече яснота искам да подчертая, че Иван Михайлов става член на ЦК на ВМРО от началото на 1925 г.  

Ръководството на БЗНС в продължение на десетилетия се е движило най-арогантно по наклонената плоскост на откритото предателство на българските национални интереси. От запазените документи става ясно, че тук не става дума за политическа и партийна слепота или криво разбрано славянофилство, а за чиста проба сърбоманство и невиждана продажност. За това говори недвусмислено и запазеното документално наследство на БЗНС.
Въпреки че за много читатели биографиите им са известни, накратко ще спомена кои бяха тези трима водачи на БЗНС и каква роля играеха в българския политически и държавен живот, а след това ще отбележа каква бе тяхната роля и какво им беше отношението към ВМРО.

Александър Стамболийски

Александър Стамболийски е роден на 1 март 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Учи в Земеделското училище в с. Садово (1893-1895) и в Лозаро-винарското училище в Плевен (1895-1897), след което за кратко време учителства в с. Ветрен (1897-1900). През 1900-1901 г. следва философия в Хале, но от следващата година се прехвърля да учи агрономство в Мюнхен (1901-1902), което не успява да завърши. Стамболийски участва в създаването на БЗНС, като е делегат на Учредителния му конгрес през декември 1899 г., а от програмните документи на БЗНС още от времето на нейното учредяване може да се види, че тази партия няма никаква програма по националния въпрос, за разлика от всички други български политически партии. Той е създател и дългогодишен главен редактор чак до смъртта си през 1923 г. на печатния орган на БЗНС - в. „Земеделско знаме”. Участва и в редактирането на сп. „Земеделска мисъл”. Александър Стамболийски е един от най-продуктивните публицисти на Земеделския съюз, но това му наследство, както и запазените документи днес са само частично познати. Голяма заслуга за публикуването на някои негови статии и документи, колкото и да са оскъдни, има лидерът на БЗНС след 1944 г., убитият от комунистите по скалъпен процес Никола Петков. Всичко друго останало все още стои скрито в архивите и по страниците на вестниците. Изграденият на грешна основа (на съсловния принцип) преди повече от един век БЗНС, представляваше политически анахронизъм през ХХ век в сравнение с останалите в доста избистрена форма класически политически партии. Опитът, който прави земеделският вожд Ал. Стамболийски да обясни своите виждания и да разграничи БЗНС от другите политически партии в капиталния си труд „Политически партии или съсловни организации?” (1909 г.), е определено неуспешен. В това може да се убедите само ако разгърнете нейните страници. Тя наистина трудно се намира, но с малко повече усилия ще я откриете. Още повече че БЗНС като единна организация и като разроена на много малки БЗНС-та като че ли все още не смее да я преиздаде. Но те не смеят да преиздадат и много други съчинения, както на самия Стамболийски, така и на останалите земеделски водачи. Като че ли днес никой не се нагърбва да публикува документалното наследство на БЗНС и на неговите лидери. Дори в отпечатаните томове със законите на самостоятелното управление на БЗНС и документите за външната му политика има много сериозни пропуски. Ако човек се разрови в старата преса и в стенографските протоколи на Народното събрание, ще установи, че с направеното досега се е целяло само да се отклони вниманието и да бъдат заблудени читателите и членската маса на тази партия. За това вина носят  преди всичко както Ал. Стамболийски, така и останалите ръководители на БЗНС. Заслужава да бъдат прочетени и другите две книжки на Стамболийски „Принципите на БЗНС” и „Двете ми срещи с цар Фердинанд”. Искам да подчертая, че като водач на БЗНС Стамболийски е ръководител и на парламентарната дейност на съюза. Той е народен представител от ХІV до ХХ Обикновени народни събрания (1908-1911, 1913-1923, с прекъсвания) и депутат в V-то Велико Народно събрание (1911). Заслужава да се прочетат и неговите безкрайни речи в парламента. Има какво да се научи от словото на този земеделски водач, самопровъзгласил се най-безсрамно за голям оратор, политик и държавник. И в парламента, и в цялата си дейност, включително и в публицистиката си, Стамболийски се самоопределя на страната на противниците на войната дори и когато всенародният ентусиазъм и възторг повеждат народа ни за освобождение на поробените българи в Македония и Тракия. Своите антимилитаристични чувства той изявява и в навечерието на Първата световна война както в парламента, така и в личната си среща с българския монарх. Това не му попречва да се включи и в акцията, проведена от антантските емисари, които ще направят опит чрез т.нар. Деклозиерова афера да привлекат България в антигерманския блок. От тази акция Стамболийски и останалите дейци на БЗНС и русофилските среди ще успеят да понатрупат добри парици, но скоро ще се намерят зад стените на новопостроения Софийски централен затвор по обвинения за шпионаж, корупция и антидържавна дейност. Стамболийски ще бъде осъден през 1915 г. на доживотен затвор. Но и от затвора той няма да спре да се занимава с антибългарска пропаганда, когато армията ни води тежки боеве по всички фронтове. Стамболийски влиза в кореспондентска връзка с представителите на Антантата и пише отворени писма и декларации. Без да съгласува действията си с тесните социалисти, Стамболийски и неговите съратници земеделци са основните подстрекатели и на войнишките бунтове по фронтовете, а не малък е и приносът му за пробива при Добро поле. Тук само ще спомена имената на най-изявените му другари в затвора, които се намират в много лек режим и са в постоянна връзка - Райко Даскалов, Коста Тодоров, Александър Димитров, Антон Прудкин, д-р Никола Генадиев, Христо Силянов. Ако искате да научите нещо повече по въпроса за плановете и действията на Стамболийски и на неговата партия дори зад стените на затвора, само разгърнете спомените на двама от тези „бележити” затворници - Антон Прудкин („Записки на моряка”) и Коста Тодоров („Една луда балканска глава”). Макар и прекалено субективна, книгата на бившия Радославов министър Добри Петков „Виновниците за погрома на България през септември 1918 г.” съдържа важни документи около тази „революционна” и разложителна дейност на Стамболийски от затвора към фронта. След пробива при Добро поле, когато нашите войски не удържат на натиска на антантските войски и в резултат на пропагандата на тесняците и земеделците, значителни групи от български войници нападат Главната квартира в Кюстендил и се насочват през Радомир към столицата. Стамболийски и Райко Даскалов са пуснати по нареждане на Фердинанд с обещание да усмирят метежниците. Преди да замине за Радомир, Стамболийски се среща за втори път с Фердинанд, за която среща сам разказва в посочената по-горе книжка. При срещата си той настоява пред монарха да бъдат пуснати и другарите му от затвора, което Фердинанд скоропостижно изпълнява. Заминалият по-рано за Радомир Р. Даскалов провъзгласява т.нар. Радомирска република, а след пристигането на Стамболийски той е обявен за неин председател. Историята оттук нататък е известна. Въстаналите войници, предвождани от двамата пишман революционери, подстрекателите Стамболийски и Даскалов, се отправят към столицата с намерение да свалят от власт правителството на Александър Малинов и да детронират Фердинанд.

Генерал Александър Протогеров

Отпорът на войските в столицата се ръководи от набързо произведения от Фердинанд в чин генерал-лейтенант член на ЦК на ВМОРО Александър Протогеров. Метежът е потушен, но народът ни за пореден път е подложен на ново обезкръвяване и то не по бойните полета, а противопоставяйки българин на българина, и то пак за чужди, небългарски интереси. Стамболийски и Райко Даскалов бързо зарязват постовете си на председател на републиката и главнокомандващ и минават в дълбока нелегалност. Още неамнистиран, Стамболийски през ноември 1918 г. е включен в новото правителство на народняка Теодор Теодоров като министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството (28 ноември 1918 - 7 май 1919 г.), както и във второто му правителство (8 май 1919 - 6 октомври 1919 г.). Той е член и на Българската делегация на Парижката мирна конференция (1918-1919), която се председателства от министър-председателя Т. Теодоров.
На проведените през 1919 г. парламентарни избори БЗНС печели най-много гласове и цар Борис възлага на Стамболийски да състави новото правителство. В правителството, което отново е коалиционно, освен земеделци влизат и народняци, и прогресивно-либерали (7 октомври 1919 - 16 април 1920 г.). Т. Теодоров не е сменен и продължава да председателства Българската делегация на Мирната конференция, но Ньойският договор (27 ноември 1919 г.) е подписан от Стамболийски. Казват, че след като подписва този договор-диктат, той счупил  писалката, с която го е подписал. Но скоро след като се прибира в България, Стамболийски и неговото управление не се задоволяват само с това, а счупват наистина много български глави. Провеждат се много шумни процеси срещу политическите противници от правителството на БЗНС, като кръгът на виновните непрекъснато се разширява. Разширява се и кръгът на враговете на правителството на Ал. Стамболийски, които търсят начин да му се противопоставят с всички средства. Самостоятелното управление на БЗНС, начело на което стои Стамболийски, продължава от 16 април 1920 г. до 9 юни 1923 г. Правителството, провеждайки редица половинчати реформи, установява явен парламентарен терор поради голямото болшинство, с което управлява, при който терор е заглушен всеки глас, идващ от опозицията. Както посочих и по-горе, земеделското правителство има абсолютно неправилно отношение към разрешаването на националния въпрос. В интерес на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство, то започва все по-често да жертва Македония. В тази антибългарска дейност знамето на предателството на националните интереси се носи от самия Ал. Стамболийски. Но не изостават по-назад и министрите от неговото правителство - А. Димитров и Р. Даскалов. Правителството залага и на една друга, също непечеливша карта - връщането на Западна Тракия на България, а в случай на неуспех - на даването на излаз на Бяло море. Провеждането на тази линия е свързано с поредица от унижения на българския премиер пред страните победителки от войната. По-надолу ще се спра и конкретно на моментите от отношенията на БЗНС и Стамболийски и с ВМРО. Но сега да вървим по реда на „заслужилите”.

Райко Даскалов

Следващият земеделски водач е Райко Даскалов. Той е роден на 9 декември 1886 г. в с. Бяла черква, Търновско. Учи в Търговската гимназия в Свищов и завършва финанси с докторат в Берлин. Членува в БЗНС от 1913 г. и скоро става един от най-близките съратници на Ал. Стамболийски. Той също споделя антимилитаристичните възгледи на вожда и на съюза. Проявява се като умел публицист и полемист на страниците на земеделската преса. И той за участие в Деклозиеровата афера е осъден и хвърлен в затвора. По-горе споменах как се развиват неговата дейност и живот като най-близък съратник на Стамболийски, затова няма да повтарям казаното. Ще отбележа, че след потушаването на войнишкия метеж, в който определено неговите заслуги са по-големи от тези на Стамболийски, Даскалов също минава в нелегалност, но бяга през границата в Гърция и се подвизава в Солун. Особено любопитни моменти около неговата биография и за емиграцията му в Гърция разказва в спомените си А. Прудкин, който не крие антипатиите си към него и към далавераджийските му изяви. След като Стамболийски, който вече е всесилен, успява да издейства амнистията му през декември 1918 г., Даскалов се връща в България през януари 1919 г. и веднага се включва активно в политическия живот. Избран е за член на Постоянното присъствие и на Управителния съвет на БЗНС. Р. Даскалов е и депутат в Народното събрание от 1919 г. и участва в работата на ХVІІІ и ХІХ Обикновени народни събрания (1919-1923), където се проявява като един от най-войнстващите земеделски парламентаристи. По време на самостоятелното управление на БЗНС Р. Даскалов последователно е министър на земеделието и държавните имоти (7 октомври 1919 - 22 май 1920), като временно е управляващ и Министерство на финансите (16 април - 22 май 1920 г.) и министър на търговията, промишлеността и труда (22 май 1920 - 5 януари 1922 г.). Даскалов е автор на проекта за аграрна реформа, приет от НС през 1921 г. След излизането му от правителството през май 1922 г. Р. Даскалов е пратен за пълномощен министър в Прага, на който пост остава до Деветоюнския преврат през 1923 г. Съществуващата версия, че Стамболийски се плаши от Даскаловата популярност и че изпращането му в Прага е опит за  неговото отстраняване от страната, е абсолютно невярна. След Парижката конференция България беше попаднала и в голяма международна изолация, която се поддържаше от нашите съседи и се ръководеше от Чехословакия, където беше седалището на френската марионетна междудържавна групировка - Малката Антанта. Именно по тази причина Чехословакия се оказа важен международен център и затова беше необходимо там да се намира най-довереният човек на Стамболийски. И след Деветоюнския преврат Р. Даскалов остава да живее в Чехословакия, където става един от главните организатори на земеделската и комунистическата емиграция, която ще потече към Сърбо-хърватско-словенското кралство и Чехословакия след потушаването на опитите да се възстанови земеделското управление през юни 1923 г. В емиграция Даскалов ще разгърне огромна дейност в защита на сваленото правителство и срещу правителството на проф. Александър Цанков. Спрелият да излиза печатен орган на БЗНС в България в. „Земеделско знаме” ще започне да излиза под редакцията на Р. Даскалов в Прага. Тук, в Прага, Р. Даскалов е един от най-големите защитници на Единния фронт на комунисти и земеделци, организиран със съдействието на Комунистическия интернационал, и резултатът на този фронт ще бъде избухването на никому ненужното Септемврийско въстание, но вече след убийството на Р. Даскалов.
Третият поред, но не и по роля в кървавото противопоставяне между земеделското правителство и ВМРО е Александър Димитров.

Александър Димитров

Александър Димитров е роден през 1873 г. в с. Слокощица, Кюстендилско. Завършва Кюстендилското педагогическо училище през 1895 г. и учителства по селата из Кюстендилски окръг. Членува в БЗНС още от неговото създаване, като има големи заслуги за основаването на земеделски дружби из цялата страна. Като учител е уволнен през 1906 г. За кратко време участва и в македоно-одринското революционно движение на страната на Яне Сандански. Но основната му дейност е тази, която е свързана със земеделското и кооперативното движение, на които е един от най-активните пропагандатори. Проявява се и като умел публицист и сътрудничи във в. „Земеделско знаме”, в. „Земеделска защита” и „Земледелски народен календар”. За известно време е и в редакцията на в. „Земеделско знаме”. Някои от творбите му излизат в отделни брошури и книжки. А. Димитров се проявява и като безкомпромисен оратор и полемист в Народното събрание, където е избиран за депутат от 1908 г. до края на живота си (1921). Той е също и един от критиците на Фердинандовия личен режим, за което лежи в затвора през 1911 г. Първата световна война А. Димитров прекарва също в затвора като двамата свои именити съратници и съпартийци - Ал. Стамболийски и Р. Даскалов, като техен съдружник в Деклозиеровата афера. Под натиска на Стамболийски и той е амнистиран и е включен в коалиционния кабинет като министър на вътрешните работи и народното здраве (7 октомври 1919 - 24 юни 1921 г.). От 24 юни до смъртта си - на 22 октомври 1921 г., е министър на войната, като същевременно е управляващ Министерството на железниците, пощите и телеграфите (9 септември - 22 октомври 1921 г.). За това, колко е ценен от Стамболийски А. Димитров, говори и фактът, че често при отсъствие на министър-председателя той го замества.
Сега да се върнем за злосторничествата, които свършват тримата мастити земеделски водачи спрямо ВМРО и българите от Македония и които злосторничества ще им струват животът.
Макар че Единният и Отечественият фронт се оказаха много удобно прикритие зад широкия гръб на БКП за греховете и престъпленията на БЗНС по македонския въпрос, направеното от тях може да се види и прочете. На значителна част от тяхното дело сме се спрели в наскоро излязлата книга „БЗНС, Ал. Стамболийски и ВМРО” (2009), издание на „Сите българи заедно”. Там може да срещнете всички автентични документи, статии, изявления и др., които разкриват тяхната дейност срещу българските национални интереси.
Искам само да припомня главните моменти от тази дейност. Това са войнишките бунтове на фронта, като наистина приносът на БРСДП (т.с.) за тях е по-голям, Войнишкото въстание, федералисткото македонско движение, Оранжевата гвардия и нейните изстъпления, Юнското и Септемврийското въстание, атентатът в „Св. Неделя” (организиран от комунисти, анархисти и леви земеделци), дейността на задграничните структури на БЗНС в Югославия и Чехословакия, включването на БЗНС в Зеления интернационал, отказът от страна на Коста Тодоров и Александър Оббов срещу тлъста комисиона България никога да не повдига въпроса за излаза на Бяло море на Гърция и шпионажът на земеделските водачи в интерес на чужди страни. Не бива да забравяме и участието на земеделските слоеве в партизанското движение през Втората световна война и в Отечествения фронт и в неговото управление след 9 септември 1944 г.
По обвинения като виновници за двете национални катастрофи Т. Александров и ген. Ал. Протогеров по решение на правителството на БЗНС са арестувани малко преди подписването на Ньойския мирен договор (1919 г.). С помощта на дейци на организацията успяват да избягат от затвора и преминават в нелегалност. В спомените си софийският градоначалник Антон Прудкин, анархист и съратник на Стамболийски, също си приписва заслуги за успешното им бягство. Известно е, че арестуването им става по настояване на Антантските представители в София и по искане на сръбската и гръцката страна. Според мемоаристи, когато става известно искането от Сърбия да й бъдат предадени Александров и Протогеров, за да бъдат съдени като военнопрестъпници, Стамболийски заявил: „По-добре ние да си ги убием, отколкото да ги предаваме на сърбите!” Това, разбира се, не е патриотизъм, дори и според земеделските разбирания. В действителност е безскрупулен цинизъм! Вероятно не случайно Ал. Димитров и Стамболийски толкова много се стараят да заловят Александров и Протогеров след бягството им и да ги върнат в затвора, за да угодят на сърбите.

Генерал Александър Протогеров и Тодор Александров

Възстановяването на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) започва веднага след пробива на Добро поле по инициатива на Тодор Александров и генерал Александър Протогеров. Именно за това те стават толкова опасни за представителите на тази пренаселена с родоотстъпници, погромаджийска партия. Една от първите и най-важни задачи, която решават членовете на Централния комитет - Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев, е снабдяването на ВМРО с оръжие и боеприпаси. За тази цел ген. Ал. Протогеров и Т. Александров използват връзките си с българските офицери, като полученото оръжие е изпратено веднага в пограничните пунктове на организацията в Неврокоп, Петрич и Кюстендил. Революционната борба във Вардарска и Егейска Македония се възобновява, след като стават известни решенията на Парижката мирна конференция спрямо България. Но за голямо съжаление, дейността на ВМРО е непрекъснато спъвана и възпрепятствана от самостоятелното правителство на БЗНС през целия му период на управление.

Никола Пашич

През 1921 и 1922 г. Александър Димитров и Александър Стамболийски осъществяват важни срещи с министър-председателя на Сърбо-хърватско-словенското кралство Никола Пашич, пред когото поемат сериозни ангажименти за разправа с ВМРО и с четничеството, което плаши все още неуверените, но жестоки окупатори на Вардарска Македония. Но не само на тези срещи се дължат компромисите на БЗНС по македонския въпрос. Към Министерството на вътрешните работи е привлечен един от най-видните дейци на старата ВМОРО - Гьорче Петров, който става висш български чиновник - ръководител на Комисията за настаняване на бежанците от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. В комисията са привлечени и други бивши революционери, сред които е и Павел Христов. С тяхна помощ и с помощта и на други бивши дейци на Вътрешната организация, какъвто беше и вътрешният министър Ал. Димитров, се създават контрачети за преследването на четите и дейците на ВМРО. БЗНС определено е и със заслуги и за създаването на Македонската федеративна организация в двете й проявления - легалната и революционната, начело на които застават арх. Никола Юруков и д-р Филип Атанасов. Т. нар. революционна организация се отдава не само на преследване на четите на ВМРО, но и на грабежи и безчинства над мирното население с покровителството на земеделското правителство и на неговите административни и полицейски власти в Горноджумайско и Петричко. Довчерашните революционери, но сегашни ренегати и разбойници, обикалят села и паланки и обират след най-жестоки инквизиции планинското население. Тези изроди осакатяват огромен брой мъже и жени, за да изкажат къде крият парите и ценностите си - жените са изнасилвани, рязани са им зърната на гърдите, а мъжете са горени и осакатявани, като са им превивани тестикулите. Към всяка контрачета е имало и специален инквизитор „вияч”, който вършел тази мръсна работа. Тези „революционни” действия са вършени с подкрепата на земеделската власт, тъй като към четите е имало и полицейски служители, а нерядко в тяхна услуга са били и някои български военни, хранещи симпатии към земеделската власт. Тъй като четите на ВМРО са предназначени за действия във Вардарска и Егейска Македония, контрачетите преследват революционерите и на тази „чужда” територия в Македония. За тази цел земеделските управници изработват и специален закон след посещението и разговорите на Ал. Димитров с Пашич. Това е „Закон за престъпните деяния против вътрешния ред, личната и имотна безопасност в чужди държави”, който е публикуван в бр. 141 на „Държавен вестник” на 22 септември 1921 г. Необходимо е да си припомним и една от „бележитите” реформи на правителството на БЗНС, осъществена под прякото наблюдение на просветния министър Стоян Омарчевски. Става дума за правописната реформа, с която се целяло уж опростяването на сложния български правопис, а на практика представлява сериозен опит да се скъса езиковата връзка между българите от двете страни на границата. Интересното е, че един немски кореспондент ще забележи в нея пореден ход за сближаването на българското правителство със сръбското, като чрез това опростяване се цели доближаването на двете азбуки. И може би не е случайно съвпадението, че след 9 септември 1944 г. отечественофронтовската власт, в която влизат и министри от бившите кабинети на Стамболийски, отново ще наложат тази опростена азбука, и то в един такъв момент, когато българските държавници и политици марионетки за пореден път се канят да вкарат България като съставна единица в новата Югославска федерация. Какво може да се каже повече - явно, че предателството им е в кръвта, независимо от това колко години са минали и какви ли не събития и катаклизми е преживяло Отечеството. Може би само Бог и страхът на всесилния Сталин от появата на една нова конкурираща славянска федерация да са попречили на завършека на това пъклено дело.

Тодор Александров

Многократно Т. Александров и Централният комитет на ВМРО отправят предупреждения до Александър Димитров, Райко Даскалов, Александър Стамболийски и другите министри от правителството на БЗНС. След многократни предупреждения да прекрати своята дейност срещу ВМРО и за сътрудничеството си със сръбските окупатори Александър Димитров е екзекутиран от терористична организационна група на 22 октомври 1921 г. в Конявската планина. Екзекуцията е и в отговор и на продължаващите убийства на дейци на ВМРО, извършвани под прякото ръководство на земеделския министър. Терористите на ВМРО се ръководят от щипския войвода Йован Янев Бърльо.
През ноември 1922 г. при посещението си в Белград Ал. Стамболийски в интервю за сръбския печат казва дословно следното: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас... Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани.” Думите, които изрича българският министър-председател, не са изричани никога дотогава от български държавник и политик. Те хвърлят завинаги сянка не само върху него, но и върху партията му. Тя не само че не се разграничава от него и от безотговорното му бръщолевене, но както ще се види, и през следващите десетилетия продължава линията на националното предателство и съглашателство с поробителите. Само дни след изявленията на Стамболийски чети на ВМРО, предвождани от войводите Панче Михайлов и Йован Бърльо, в първите дни на декември 1922 г. превземат Кюстендил, за да накажат безчинстващите федералисти и да покажат на земеделската власт, че ВМРО няма да се примири с антимакедонската политика на правителството. Оранжеви гвардейци от цялата страна започват да се стичат към столицата, но до сблъсък не се стига, тъй като след публичната си демонстрация четите се изтеглят под най-строг ред зад граница. Федералистите и останалата паплач, която съставляват контрачетите, скоро се разбягват, като едни от тях минават в Гърция, а други - в Югославия. Тези, които бягат в Югославия, продължават антибългарската си дейност, след като са назначени на сръбска служба и стават гръбнакът на Сдружението за борба срещу българските бандити, т. е. срещу ВМРО. По-късно останалите ненаказани федералисти и контрашайкаджии ще се влеят в създадената през 1925 г. във Виена ВМРО (обединена), за която пряко ще отговаря българският комунистически и коминтерновски деец Георги Димитров, а архивата и всички подписани документи по македонския въпрос на тази организация ще се съхраняват в Съветското посолство в австрийската столица. Искам да припомня и факта, че федералистките шайкаджии носят на калпаците си петолъчки с кръстосаните сърп и чук, които са им предоставени от кмета на Дупнишката комуна. Тази интересна симбиоза между комунистическата и земеделската идеология е едно проявление на изградения Единен фронт между БКП и БЗНС.
Макар и стреснали се от Кюстендилската акция, земеделските управляващи скоро след това подписват Нишкото споразумение със Сърбо-хърватско-словенското кралство (17 март 1923 г.), което е ново предателство спрямо националните интереси. Със споразумението се цели и осигуряването на границата, за да се попречи на преминаването на българските революционери във Вардарска Македония. И с него те задълбочават твърде неудачния обрат в традиционната българска политика по отношение на Македония.
Въпреки несъгласието си с нихилистичната политика на правителството на БЗНС, ВМРО се стреми да изглади отношенията си с него и да се установи доверие между тях. Но отношението към ВМРО остава не само враждебно, но и провокативно - преследват се и се избиват без съд и присъда изявени революционни дейци от контрачетите, в които влизат ренегати от македонското движение. Контрачетите обслужват не само политиката на БЗНС, но и денационализаторската и антибългарска дейност на сръбските и гръцки власти. А след подписването на предателското Нишко споразумение правителството на БЗНС предприема открито крути мерки срещу македонските дейци с цел да угоди на сърбите.
На 7 май 1923 г. се провежда заседание на Министерския съвет. След като се опитва да аргументира дейността на ВМРО като предизвикателство срещу българското правителство, Министерският съвет взема решение да се арестуват в столицата, в Петрички и Кюстендилски окръг „всички нелегално действуващи лица” и „техните ятаци и идейни вдъхновители и ръководители из горните окръзи, столицата и вътрешността на царството”, както и да се разтури Илинденската организация. Че това постановление има ясно изразен репресивен характер, говори нареждането арестуваните да се разпределят в „разни концентрационни лагери в страната” и да чакат там да започне следствието срещу тях, „след като се създаде специален закон за съденето им”.
За това, колко са сериозни намеренията на правителството на БЗНС, говорят започналите арести по изготвените списъци на дейци на ВМРО и на Илинденската организация от дупнишкия и кюстендилския околийски началник. Земеделската парламентарна група предлага, освен наказания за администрацията в Кюстендилско и Петричко, допуснали унижението на разполагащата с парламентарно мнозинство земеделска власт, и следните мерки срещу ВМРО и Илинденската организация: „Да се претърси София и да се изселят всички подозрителни безработни и нелегални от какъвто произход да са те, както и македонствующи без установено местожителство. Да не се позволява никакъв конгрес на македонствующи в София. Да се арестуват и преследват онези от дружество „Илинден”, които се солидаризират във вестника си с действията на нелегалните като укриватели и съучастници. Крайната мярка за излавяне на всички нелегални в новите земи след подготовка на жандармерия, войска и полиция трябва да бъде затваряне на всички пътища в новите земи, спиране на продоволствието, поголовно претърсване на всички населени пунктове там и обезоръжаване.” Това определено е призив за въвеждане на извънредно положение, докато бъдат заловени или изтребени дейците на ВМРО и тези, които ги поддържат. БЗНС не успява да осъществи този пъклен замисъл, но само десет години по-късно друго едно сърбоманско правителство ще успее в неговото прилагане. Става дума за действията на 19-ото майско превратаджийско правителство на друг родоотстъпник - превратаджията Кимон Георгиев.
Противопоставяйки българите от царството срещу тези от легалните и нелегални македонски организации, малко преди 9 юни 1923 г. в декларация на българското правителство „по държането му спрямо македонците” най-цинично се заявява: „Дават ли си отчет тези заблудени хора за мощта на българския селски народ!… Македонците трябва да отстояват правата си в самата Сърбо-Хървато-Словения и в чужбина; в България те няма кого да убеждават. Българското правителство, за да може да осигури мирния напредък на България и обезпечи нейното бъдеще, желае да подобри своите сношения със съседите си. То е дълбоко убедено, че има и друг начин за разрешение на македонския въпрос от този на авантюрите и войната.”
В изявления пред представители на столичния печат министърът на вътрешните работи Христо Стоянов отправя директни заплахи към ръководителите на ВМРО. Той заявява без какъвто и да било свян, „че нелегалните хора от автономистическата организация са плюли върху жизнените интереси на своя народ и под блясъка и опиянението на чуждото злато искат да лочат българска кръв”. В изявлението си министърът подчертава, че мерките, които ще вземе правителството на Ал. Стамболийски, са: „край на произволите и на убийствата, предаване на престъпниците за съдене и наказание от законната власт; край на самоволно издаваните присъди и събиране на данъци; край на насилственото подвеждане под клетва и зачитане законната власт и нейните нареждания, както това е в старите предели на царството”.
Като резултат на това постановление затворите и създаващите се концлагери се напълват за няколко дни с дейци на легалната и нелегалната македонска организация.
Правителството на БЗНС, дошло на власт като спасител на България, остава в историята и с антидемократичния акт по създаването на първите концлагери, в които то пращаше не само политическите си противници, но и най-доблестните борци за освобождението на останалите под робство българи, за да угоди на външни сили и на чужди държави.
Това отношение на БЗНС към националреволюционерите ги превръща в противници на правителството на Стамболийски, което е свалено от власт само един месец след приетото постановление. Без да участва официално в Деветоюнския преврат, ВМРО подкрепя свалянето на правителството, а нейна чета, предвождана от скопския войвода Величко Велянов, участва в екзекуцията на Ал. Стамболийски и неговия брат. Екзекуцията е осъществена и със съдействието на български военни в родната къща на диктатора в с. Славовица на 14 юни 1923 г. Тук на практика е изпълнена българската поговорка: „Който нож вади, от нож умира!”.
Макар и без Стамболийски, след 9 юни 1923 г. българските селяни, предвождани сега от левите земеделци, принадлежащи към Единния фронт с БКП, участват в два неуспешни бунта (през юни и септември), които обезкръвяват нашето село и народ. Септемврийското въстание не е естествен акт на съпротива срещу превратаджийската и дошла по неконституционен път власт, а пореден коминтерновски експеримент след неуспелите революции в Унгария и Германия. Деветоюнските управници се справят и с двата безжалостно. Към Югославия потичат хиляди български селяни, подмамени от водачите си Райко Даскалов, Александър Оббов, Коста Тодоров, Христо Стоянов и Недялко Атанасов. Със сръбски и чешки пари на територията на двете славянски държави ще се създадат лагери от въоръжени привърженици на БЗНС при спазване на казармен ред. Водачите ще успеят да смъкнат от сръбското, чешкото и гръцкото правителство огромни суми, които ще си поделят помежду си, а огризките от тях ще отидат за издръжка на въоръжените лагери. Създадените въоръжени отряди ще бъдат хвърлени от сръбската власт срещу България, като ще се организират редица показни гранични инциденти, а най-голям успех ще регистрират с превземането на Годеч. Това е елементарно епигонство и тази акция по нищо не наподобява грандиозната демонстрация на ВМРО при превземането на Кюстендил. По-късно, на Московската конференция на БКП през 1925 г., ще се отчете и участието на партията в този „героичен” сърбомански акт.
За координиране на действията на въоръжените земеделски и разбойнически лагери се учредява Задгранично представителство на БЗНС, което продължава издаването на партийния орган „Земеделско знаме” в емиграция и координира действията на земеделската емиграция, а така също и съгласува отношенията с БКП. За да обезглави земеделската емиграция, ВМРО нарежда изпълнението на произнесената вече смъртна присъда над втория човек след Стамболийски в БЗНС - Райко Даскалов, който ще бъде наказан от терориста на ВМРО Йордан Цицонков в Прага на 26 август 1923 г., където доскоро е бил български пълномощен министър. Тази наказателна акция ще разнесе далеч зад граница славата на революционната организация, която ще бъде съпроводена от двата процеса срещу Цицонков - в Прага и Табор. Първият процес ще оправдае терориста, който е изпълнител на заповед на ВМРО, а вторият процес, вече под силен сръбски натиск, ще го осъди на дълги години затвор. Въпреки подкрепата на организацията и на българската, и чуждестранната общественост, терористът ще завърши живота си с не докрай изяснено самоубийство зад затворническите решетки.
А какво правят събраните във военизираните лагери в Югославия? Водачите трупат пари от предателства и действия срещу родината си, а от обикновените лагерници едни преживяват с подаяния или си търсят някакво препитание в чуждата страна, а други поемат познатия им път на разбойничеството, като се включват в сръбските контрачети срещу ВМРО и обличат униформата на сръбски стражари. Една голяма част от тях се включват в „новия революционен подем”, като стават четници в анархокомунистическите разбойнически чети, действали през 1924-1925 г. Един малко известен факт е, че някои от тези земеделско-разбойнически военизирани лагери се намират на територията на Вардарска Македония в Берово и Пехчево (Малешевията) и стават изходен пункт за набези срещу България, докато за обикновения българин дори е невъзможна и мисълта да стъпи в родните си краища в Македония. Явно, че сръбският аршин по отношение на едните и другите българи е различен?
А след наказанието на Стамболийски, Р. Даскалов и А. Димитров от ВМРО предателската дейност беше поета и продължена от Коста Тодоров, Александър Оббов, Христо Стоянов, инж. Георги Вълков, д-р Георги Михов Димитров - Гемето, Димитър Мацанкиев и редица други. През 30-те и 40-те години на ХХ век те ще станат герои в нови шпионски процеси и само бягството в емиграция ще ги спаси от въжето с изключение на Г. Вълков.
Като приложение на казаното дотук ще имате възможност и да прочетете изказването на Александър Стамболийски на Белградската гара и предупрежденията към тримата национални предатели от страна на ВМРО. А по-подробно може да се запознаете с дейността на тази партия по македонския въпрос в нашата книга „БЗНС, Ал. Стамболийски и ВМРО”.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Последно предупреждение.

До г. Ал. Стамболийски,
Копие - другарите му министри и известни видни общественици, редактори на вестници, депутати, председатели на дружби и др. в София.
(Емблема: мъртвешки череп и под него скръстени мъртвешки кости.)
„Свобода или смърт”
ВМРО
10 апр. 1923 г.
№ 423
Македония
Ако въпреки нашите няколкократни напомнювания за това, пак се одързостите да изпратите в Македония под българска власт известните на българското общество разбойници - „федератисти" и дискредитираните пред всички български граждани и пред света обирджии - оранжевогвардейци, ВМР Организация, преди да турне в изпълнение: т. 2 от решенията в окръжно № 303/1922 г. и окръжно № 416/1923 г., по един екземпляр от които Ви се прилагат тук счита за свой повелителен дълг да ви предупреди за последен път, че за сички лоши последствия от това безумие за Царство България и за цялото българско племе държи отговорни: Вас лично, другарите Ви министри и сички усърдни участници в това мръсно и предателско злодеяние, председатели на дружби и др. земледелски големци.
Приложение - 2 окръжни № № 303/1922 и 416/1923.
Чл[ен] в Цен[тралния] к[омите]т на ВМP Орг[анизация].
(п) Т. Александров.
Публ. в Правителството на Стамболийски и македонското освободително движение. Според данни на Вътрешната Македонска Революционна Организация, Б. м., май 1923 год.

№ 2

Първото предупреждение

До Г-н „Земледелския" Министър на Вътрешните Работи Ал. Димитров в София.
(Копие до г.г. другите министри, шефовете на партии, главните редактори на столичните вестници, видни общественици в България и др.)
Господин Министре,
От няколко месеца напуснах Царството, угнетявано от тираническия режим, натрапен от другарите Ви и Вас, и заминах за поробената си родина Македония, дето да изпълня, както аз разбирам, своя дълг към нещастните си съотечественици. Ако мислехте, наистина, че имате основание да се боите от мене, докато бях в България, поне тук, надявах се, да освободя от грижи по мен Вас, другарите Ви и Вашите органи и оръдия - явни и тайни полицаи, комисари за настаняване бежанците и др. подобни, които имат не малко работа там в Царството, ако желаят да изпълнят добросъвестно службите си ..., понеже дейността ми тук, вън от пределите на Царството, засега изключително поробеното население и сръбските и гръцки власти. Какво бе учудването ми, обаче, като узнах за мерките, които сте замислювали да предприемете против мен вътре в поробена Македония! Помислили сте, види се, че сте уредили напълно вътрешното управление на България и считате границите на Царството тесни за своя полицейски талант, или намирате сръбската полиция и войска негодни или недостатъчни да се справят сами с вътрешните си врагове, та се явявате Вий - кой знае срещу какви облаги - със своите органи в услуга на „братска” Сърбия - на Сърбия на Пашич и Александър, която стъпка договорите с България на 1913 г. и заграби подло сърцето на българска Македония, като на 1919 г. задържа заграбеното и отне на България Струмица, Цариброд, Босилеград и други български покрайнини и се надвеси над столицата на Царството почти на пушечен изстрел! ... с намерение по-късно да заграби до река Искър или да излиза на Черно море, като изгори всички български книги и унищожи българската интелигенция ...
От няколко седмици насам Ваши чиновници, инспектори, явни и тайни полицаи, са се разтичали по София, Кюстендил и другаде да събират изхвърлени по-рано от редовете на Организацията бивши нейни членове за разни престъпления, като убийства, грабежи, изнудвания, злоупотребление на пари и др. под. - и да увещават и подкупват мои другари, както и мнозина съчувственици на Организацията там, за да образуват и изпратят чети от България, с цел да ме убият тук. Напразни усилия; организираното население тук сигурно ще съумее да се разправи лесно с тези натрапници, както това е вършило не един път в миналото!
Според най-положителни сведения главното Ваше оръдие в тази престъпна акция е Гйорче Петров, назначен от Вас председател на Комисията за бежанците, доскорошен самозван представител на бивша Вътрешна Македоно-Одринска Революционна Организация и известен на българското общество и македонските среди под прозвището „Велзевул на Организацията”.
Българското общество би се потресло, ако изнеса всички факти, които са ми известни, по тази Ваша престъпна замисъл, а именно: организирането на група детективи в чета, която е получила вече снаряжение и всички инструкции; опитите за назначаване специален човек по границата, натоварен с мисията да улесни влизането на проектираната хайка в дирите ми тук; полуофициалното изявление на един пограничен Ваш администратор, че най-голям триумф за правителството Ви би било моето убийство и пр. Зная, че за да оправдаете престъплението си пред ония порядъчни хора, които още са останали околу Вас, сте пустнали интригата, че аз съм комплотирал, заедно с демократите, против скъпия живот на министрите, с цел да падне сегашния кабинет, за да бъдел заместен от демократски. Тази клевета остава за Ваша сметка, тъй като всички знаят, че аз не се числя към никоя българска партия и няма да се числя в партия до освобождението на Македония.
Но що се отнася до опитите Ви да пращате чети в Македония, които да служат за кърсердари на нейните поробители, аз не мога да ги отмина мълком и счетох за свой дълг да Ви отправя това писмо. Разбира се, аз не си правя илюзията, че Вие и другарите Ви ще се вразумите и че ще престанете да вършите лудости, разноските на които ще плаща българския народ, както заплати скъпо „подвизите” Ви при Добро поле, Радомир и Владая, - а отправям това писмо, за да се осветли съзнателната част от българското общество върху новите „подвизи”, които му готвите.
Знайте следното: никой не може да ми отнеме правото да разполагам със своя живот, както намеря за добре, и да служа по силите си и съгласно разбиранията си на поробената ми родина. Който се опита да стори това, уверен съм - благодарение на закрилата на Провидението и на съдействието на организираното македонско население, - ще си счупи непременно главата.
X..., септемврий 1920 г.
С почит:
Тодор Александров
Публ. в Правителството на Стамболийски и македонското освободително движение. Според данни на Вътрешната Македонска Революционна Организация, Б. м., май 1923 год.

№ 3

Интервю на Ал. Стамболийски пред сръбските журналисти на Белградската гара

Белград, 9 ноември 1922 г.

Изявление на м[инистъ]р Стамболийски пред журналистите в Белград
На 9 т. м. министър-председател г. Ал. Стамболийски, при пребиваването си в Белград е приел тамошните журналисти и кореспонденти на чуждата преса, пред които е направил следните декларации:

Защо съм дошел?
Естествено ще питате господа, защо идвам в Белград. По право ще бъде да ме питате защо така късно идвам. На този въпрос сами дайте отговор. Не бива да ви учудва, че един български министър-председател идва във вашата страна. Аз твърдя, че ако преди кървавото и братоубийствено минало българските първи министри посещаваха по-често Сърбия, а сръбските - България, това мрачно и печално минало сигурно не щеше да съществува. Не забравяйте още, че българският народ не беше свободен и самостоятелен, че той беше под гнета на един личен режим.
Аз идвам, следователно, да направа всичко възможно да се ликвидират по-скоро всички последствия от войната и да се създаде основа за сближение между двата братски народа, за което и като опозиционер и като властник, с еднакъв жар и с еднаква енергия съм работил.

Какво ни дели.
Мога да ви кажа още от сега, че съм предоволен от онова разположение, което намирам в Белград. Срещнах се с вашите министри г.г. Пашич, Нинчин, Прибичиевич, Трифкович, Воя Маринкович, Лазар Маркович1 и другите. Утре ще имам честта да видя и Негово Величество Краля, а след това ще бъда на обяд у министър-председателя г. Пашич. Сигурен съм, че с моето посещение се създава една нова ера на добри отношения, на сигурно сближение.
Да бъдем откровени. Нека се запитаме: какво ни дели? Прочитайки вашите сутрешни вестници аз видях, как вие отговаряте на тия въпроси и ще се спра да ги разгледам тук пред вас.

Мирният договор.
Вие ни съветвате да изпълним договора за мир. Питам ви кога сме престанали да изпълняваме? Не забравяйте, че тоя договор трябва да се изпълни в течение на 37 години.
Аз идвам в Белград между другото да подчертая, че договорите за мир трябва да се изпълняват, но не само от нас, а от всички, които са ги подписали. По тези договори имаме и права и на тях държим и ще продължаваме да държим. Забележете, че България не иска ревизия на договорите, особено по отношение на Европа и, че тая ревизия поискаха и ще направят Великите сили на Съглашението и за ревизия Сърбия побърза да се съгласи. Значи вие сте за ревизия, ние сме за спазване на договорите. Впрочем тези големи въпроси ще се разрешат от Великите сили.
Нашата мисия в Лозана ще бъде да апелираме да се изпълни чл. 48 от Ньойския договор, така както го подписахме с Великите сили, т.е. излаз на Егейско море не през гръцка или турска територия, а през отстъпената на същите Велики сили Тракия.

Комитаджийството.
Второ. Вие искате от нас да премахнеме комитаджийството. Никога българското правителство от примирието до сега не си е служило с комитаджийството. То се е борило и ще продължава да се бори с него. Последният, приет в Народното събрание, закон за разбойничеството е едно ефикасно средство с тая борба. Комитаджийството, уверен съм, повече пакости е правило на България, отколкото на Сърбия. Седалището на щаба на комитаджиите е в сръбска територия, но никога не сме се оплаквали от това нещо. Напротив, да биха нашите съседи поддържали комити, ние пак нямаше да се оплакваме на някого, а щяхме сами да се разправим с тях, макар да сме разоръжени. Ние имаме привичката да търсим причините за злините в собствената си страна, а не у другиго.

За Македония.
Трето. Вие открито ми казвате, че не бива да говорим за Македония и сами признавате в своите вестници, че действително не говорим, но добавяте, че ние мислим за Македония и искате да не мислим за нея. Аз ви отговарям: Ние не мислим за Македония. Вие сигурно не вярвате на думите ми. Как да ви уверя? Апелирайте към Едисона да измисли един апарат, чрез който да се пробват мислите на хората.
Кой мисли за Македония? Вярно е, че ние българите не говорим за Македония, но има и други, които говорят и мислят за нея - това са самите македонци. Искайте вие не от нас, а от македонците да престанат да говорят и мислят за Македония. Не забравяйте, че македонците са истинските славянски ирландци, в които националното съзнание е силно развито и, които се раждат борци. Направете щото тези хора да бъдат легални граждани на вашата страна.
Ние не искаме Македония, ние не ще се биеме с вас за нея, не само защото сме разоръжени, но да бихме могли, пак няма да се бием. Вие да бяхте ни поднесли на тепсия самата Македония днес, ние няма да я приемем, не само защото не желаеме да повтаряме миналото, като дохождаме във вечни конфликти с нашите съседи, но и защото дълбоко вярваме, че никой при това положение така лесно не може да владее македонците. Ние казваме, нека ви са халал. Вие, обаче, които вземахте цялата им земя трябва да приберете и самите тях. Не можете да задържате по огнищата им жените и децата, а да преследвате мъжете, които се скитат немили, недраги, по урви и балкани, и създават търкания в нашите отношения. Ето големия въпрос, върху който вие трябва дълбоко да се замислите. Вие не искате да се казват те българи, а ги наричате славяни. Добре, третирайте ги каквито искате, но направете всичко възможно, те да се завърнат по огнищата си и да заживеят легално.

Виновниците за войните.
Четвърто. Вие искате още от нас да накажем виновниците за братоубийствената война и злочинията в Моравско. Ние вършим това. Ние бихме могли да ги натоварим в няколко вагона и да ви ги изпратим, но не желаем да ги правим национални герои. Оставете българския народ да се разправи с тях, защото те са извършили повече пакости над него, отколкото над вас. 17 септември - 19 ноември и още други дати - това са дати на великата народна разплата със своите врагове.

Преди и сега.
Ще ме извините за гдето ще ви направя този упрек: Вие винаги искате от нас, без нещо да давате. Аз искам да припомня и вашите задължения. Ще се съгласите, че от всички досегашни братоубийствени войни вие спечелихте играта, вие станахте велика Сърбия, вие сте в реда на великите богаташи от войната, а ние сме ония, които тя опропасти. Евангелието казва: на комуто е дадено повече, повече ще се иска от него. Когато ще говорим за бъдащето не забравяйте вашия дълг, който е по-голям от нашия.
Вярно е, че вие можете да живеете и без нас, но вярно е, че и ние можем да живеем без вас, макар вие да сте 15 милиона, а ние - 5. Не забравяйте, че вие бяхте само 2 и пол[овина] милиона и не само можахте да живеете под гнета на една голяма Австрия, но можахте да създадете и велика държава. Вашето минало може да ни служи за един прекрасен пример, но аз искам бъдащето на двата народа да не прилича на тяхното минало, а смятам, че те по-добре ще живеят с приятелството, отколкото с неприятелството. И вие и ние требва да работим за това приятелство.
Двата братски народа са готови за сближение. Не е готова интелигенцията, която живее със старите предразсъдъци. Аз апелирам по-рано към сръбската интелигенция, а после към българската за прераждане, за опомнюване. По-рано към вас, защото вие сте представители на общественото мнение, не вече на един малък народ, а на една голяма държава. Когато от ратайството съдбата ти помогне да преминеш в класата на господарите, трябва и своята психология да погодиш съобразно новото положение.
Особено към вас сръбските журналисти, аз отправям своя апел и своя упрек. Не ни се сърдете, защото и аз съм журналист. Журналиста може да се яви в положението на дявол и да създаде ад в отношенията и живота на народите; журналиста може да се яви в положението на дявол и да създаде същински рай в отношенията на два съседни народа. В миналото, ще признаете, вие бяхте представители и носители на пъкъла. Аз апелирам към вас в бъдащето да бъдете такива на рая. И сръбското и българското правителства правят усилия за помирението и сближението на двата братски народа.
Моля ви не пречете, а съдействувайте на тия правителства и на великата идея.
Публ. във в. „Земледелско знаме”, г. 19, бр. 29, София, 18 ноември 1922 г., с. 1.

№ 4

Писмо от Илинденската Организация до Стоян Омарчевски, министър на просветата в правителството на Ал. Стамболийски срещу въведения нов правопис от правителството

София, 24 ноември 1922 год.

Господин министре,
С постановление № 6088 от 7 ноември т. г. повереното ви министерство е забранило след 20 ноември т. г. издаването на периодически списания и вестници по тъй наречения стар правопис. Без да тълкуваме въпроса дали въведеният нов български правопис, санкциониран от Народното събрание, е задължителен и за други, освен за държавните учреждения и за училищата, ние намираме, че известна неясност в постановлението ви го поставя в недоразумение с македонската емиграция, която счита, че трябва да публикува своите издания на досегашния правопис.
Поради това ние дължим следното тълкуване.
Македонската емиграция в България, както това не еднъж декларираме в нашия орган „Илинден”, сгодила освободителното дело към погрешни пътища, като го е свързвала с държавната политика на България. Срещу тия схващания на емиграцията се води двадесетгодишна борба от страна на Вътрешната македонска организация, която си бе поставила лозунг „Автономия на Македония” и която изразяваше гледището на македонското население. Правотата на това схващане, на това отделяне на Македония от българската държава, се доказва с десетгодишни безплодни кървави войни, след което вече лозунгът не само за автономия, но за пълна независимост на Македония стана общ и за македонското население, и за емиграцията.
Ние с пълна искреност констатираме, че българското правителство, изходящо от Българския земеделчески съюз, гледа на тоя въпрос еднакво с нас и проповядва нееднократно отделяне на Македония от орбитата на българската държава.
Но тук, господин министре, бихме поискали от Ваша страна една последователност, за която имаме вече всичките наши основания. Въпросът е за правописа, който вие искате да ни налагате в дни, когато, изпълнявайки и Ваше едно желание, ние се разделяме от България.
Ще се съгласите с нас, че ние, които ратуваме за независима Македония, имаме право и на независим правопис и че правописът на българската държава е задължителен за вашите българи, но не и за българите в Македония, за македонската емиграция в Америка, в Румъния, в Турция и най-сетне в България. Съзнанието на българското население в Македония и на онова на неговата емиграция по света е единно и общо, и като така то не може да се накърнява от една наредба на правителството.
Това би било вмешателство в нашите работи, тъй както би било вмешателство напр. ако Българското просветно министерство настоява неговите наредби да бъдат задължителни за бъдещето Македонско народно събрание. Ала със сигурност можем да ви уверим, господин министре, че македонското население, което днес отблъсква налагания с огън и меч сръбски правопис, което в писмата си до нас и в отговор на някои наши без ер голям писма, непрестанно демонстрира със своя македонски „ъ”, сигурни бъдете, казваме, че то не ще се подчини на Вашето постановление.
Независимо от това, ние и сега не виждаме задължителността на Вашето постано­вление по отношение на нас, македонските емигранти, отделени по политическа замисъл от Вас; част отделени, част присъединени към България по силата на Ньойския договор, сме засега в България едно малцинство, което трябва да има всички културно-просветни права по задължителните клаузи за малцинствата. Така турците в България имат право да издадат вестници и списания на турски език, арменците - на арменски, русите - на руски, без разлика дали те са от области, присъединени към България, или са емигранти. Защо тогава да се не разреши и нам, на македонците, да пишем на собствения си правопис? Такъв ние имаме, господин министре, той ни е даден от нашите бащи Кирил, Методий и Климент и Вие, русите, сърбите, които го взехте от нас, може да го мените както си искате, но ние не можем да го меним, докато по тоя въпрос не се произнесе бъдещото Македонско учредително народно събрание, представляващо целокупната воля на българите в Македония.
Освен това, за да турим край на анексионистичната политика на Сърбия и България, успоредно с политическите лозунги ние считаме, че е по-добре ако се отдалечим от вредните тия магнитни притегления чрез нашето обособление и в правописно отношение. Това ще е принос против попълзновенията на българската държава да прави политика и с македонския правопис, политика, може би безвредна за българите в България, но катастрофална за изложените на посърбяване македонски българи.
След всичко изложено би било доблест, господин министре, от Ваша страна да ни признаете вече правото на чуждо население, като емигрирало от чужда страна, Македония; би било доблест да ни разрешите и на дело да се отделим от Вас, една идея, която Вашето правителство сподели и проповядва; би било, следователно, напълно основателно да дадете на Вашето постановление № 6088 тълкуване какво то не засяга нас, македонските малцинства в България, които могат да си пишат на своята родна писменост.
Това би било и една решителна стъпка напред към оня наш път, който, противоположно на изминатия досега, би отвел нашето отечество на въжделения спасителен бряг.
Прочее молим, господин министре, да ни разрешите, в духа на правдивото наше тълкуване, щото занапред да печатим нашите печатни издания, като вестник “Илинден”, книги, брошури и пр., на македонски правопис.
Приемете, господин министре, уверенията ни в нашата към вас почит.
Управителния съвет и Редакционния комитет на Илинденската организация
Публ. в Ив. Михайлов, По трънливия път на македонското освободително дело. С., 2007, с. 250-253.

№ 5

Смъртна присъда на Райко Даскалов, издадена от ЦК на ВМРО заради антибългарската му дейност и за дейността му спрямо организацията

Македония, 3 март 1923 г.

Поверително.
СМЪРТНА ПРИСЪДА
Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация взе пред вид:
1)    Установено е че Ал. Стамболийски, Р. Даскалов, Ал. Димитров и другарите им чрез своите предателства докараха новото робство на Македония;
2)    Че Р. Даскалов е главния организатор на бунта при Владая, служейки си за това с всички непозволени средства на демагогия и подвеждане на хиляди деморализирали български войници, който бунт в не малка степен допринесе за установяването на един несправедлив мир в Ньой по отношение на Македония;
3)    Че същият Р. Даскалов, както се вижда от изложението по разбойничеството на Ц[ентралния] к[оми]тет на орг[анизацията] от 1 юни 1922 г., като член на кабинета на Ал. Стамболийски, в качеството си на министър на вътрешните работи, многократно по своя лична инициатива, а в други случаи в съгласие с други свои колеги изпращаше въоръжени групи-разбойнически шайки, състоящи се от професионални апаши, пускани от затворите, които под маската на разни анархистически, „федералистически” и комунистически теории са се занимавали изключително с престъпления от общ характер и които идваха на няколко пъти в територията на организацията с цел да убиват нейните вождове, да се демонстрират пред сръбските власти нейните членове и въобще да се турят в услуга на сръбското правителство на терор и изтезания и всичко това срещу огромни суми платени по изричното нареждане на Ал. Стамболийски и Р. Даскалов от българската хазна;
4)    Че по заповед на Р. Даскалов, заедно с убития бивш министър на войната Ал. Димитров и др., техни другари, изваден е от затвора на VI полиц[ейски] участък в София и с държавен автомобил закаран в землището на с. Жилинци, Кюстендилско, дето е убит по най-зверски начин от платени оръдия на държавна служба заслужилия многогодишен член на ВМРО и общоуважаван стар войвода на Кочанската револ[юционна] околия Симеон Георгиев. Убитият остави 5 малолетни деца и жена. Тоя факт е доказан за цялото българско общество в Царство България, както и за всички членове на ВМРО.
5)    И най-после, че Р. Даскалов като министър и общественик не само се е поставил в пълно противоречие с цялата дейност на ВМРО за извоюване независимостта на Македония, но си е поставил за цел: да унищожи ВМРО, да избие вождовете и да остави Македония вечно под чуждо робство, за което съгласно правилника и наредбите на организацията именуемият Райко Даскалов, министър от кабинета на Стамболийски, родом от с. Бяла Черква (България); православен по националност, явно антибългарин, трябва да понесе заслуженото си наказание в най-близко време и в пълен размер, при многобройни отекчающи вината му обстоятелства.
По всички тия съображения ЦК на ВМРО реши:
Осъжда на смърт Райко Даскалов
Изпълнението на тая присъда се възлага на Атанас Николов2 от Македония, член на ВМРО, който да извърши лично дето го намери като при туй на всяка цена осигури желания резултат.
На същия трябва да се припомни още веднъж клетвата му и последствията за него лично в случай на най-малко отклонение от длъжността му - чл. 4 от правилника и забележката при чл. 6 от инструкциите.
От Цен[тралния] к[омите]т на ВМРО
Т. Александров
[Печат: „Централен комитет. Вътрешна М.-О. Р. Организация”]
ЦДА, ф. 396 к, оп. 2, а. е. 73, л. 1. Оригинал. Машинопис.

№ 6

Из Протокол № 44 за заседанието на Министерския съвет за създаване на концлагери за дейците на македонското освободително движение

София, 7 май 1923 г.

Протокол за заседанието на Министерския Съвет от 7 май 1923 година.
№ 44.
Заседанието се отвори в 11 часа.
Присъствуваха:
Г. Г. П. Янев - Председателствующ Министерския съвет, министър на финансите; Хр. Стоянов - министър на вътрешните работи и народното здраве; Ст. Омарчевски - министър на народното просвещение; К. Муравиев - министър на войната; А. Оббов - министър на земледелието и държавните имоти и Н. Атанасов - министър на железниците, пощите и телеграфите.
Слушаха:
…XVII. Устния доклад на г-на министра на вътрешните работи и народното здраве;
Постановихa:
Министерския съвет като взе пред вид:
1) Че до сега земледелското правителство се е държало настрана от борбите между двата македонски лагера: автономисти и федералисти, давайки своите съвети за примирение и търпимост, а не за братоубийства, като е привличало под отговорност пред законите в страната всички провинили се лица и от двете страни;
2) Че е употребило всички усилия за защита интересите на българския народ и българското племе и пак непрекъснато работи в това направление - усилия увенчани вече с добри резултати;
3) Че въпреки неговите нареждания и съвети за запазване реда и спокойствието в страната, както и авторитета на законите - отделни лица, особено такива от страна на македонската автономистическа организация, продължават да вършат беззакония, произволи и убийства в Петричкия, а отчасти и Кюстендилския окръзи: чрез налагания на произволни данъци на населението в тези места, чрез учредяване на някакви нови съдилища, чрез парализиране действията на официалните държавни органи, чрез извършване убийства, атентати и устройване засади на български войници, подофицери, офицери и полицаи и пр.
4) Че тези безсъвестни лица, които действуват там и уронват престижа на държавната власт, имат своите ятаци, конспириращи не само в столицата, а и на някои други селища в страната, както и подкрепата на някои уж неутрални „Научно културни организации”, и партийни вестници;
5) Че за запазване реда и спокойствието в Петришки и Кюстендилски окръзи, както и за запазване престижа на властта в цялата страна, - е необходимо да има една единна и силна държавна власт.
6) Че в изпълнение на направената декларация от министъра на вътрешните работи и народното здраве, от името на правителството по повод заплашителните писма на Тодор Александрова, отправени до министър-председателя Ал. Стамболийски, - при наличността на извършено вече умишлено предизвикателство, става необходимо бързо и енергично да се действува и
7) За предотвратяване в бъдаще на подобни кървави случки като тази станала на 2 този месец по пътя между Св. Врач и село Белица, гдето автономистическата чета от засада е стреляла върху войниците и стражарите-полицаи от стара България, убила е един войник и трима стражари и е наранила тежко един войник и деловодителя на една от пехотните дружини там и то по начин най-зверски и осъдителен: убитите са били застреляни като нишанки след като са си сложили оръжието;
Реши:
1) Да се арестуват всички нелегално действующи лица в българска територия: автономисти и федералисти, заедно с техните разклонения из Петришкия и Кюстендилския окръзи. Да се арестуват техните ятаци и идейни вдъхновители и ръководители из горните окръзи, столицата и вътрешността на царството.
Арестуваните да бъдат разпределени в разни концентрационни лагери в страната и следствието срещу тях ще се започне след като се създаде специален закон за съденето им.
2) Разтурват се всички Илинденски организации.
Дава се пет дневен срок на управителните тела на последните в села и градове, след публикуване на настоящето постановление и съобщението му, да предадат всичките си архиви в респективното околийско управление и писменно декларират за разтурване на организациите.
Които управителни тела не сторят това в горния срок, или ако го сторят, но организациите продължават да съществуват негласно, то те, заедно с всички членове на последните, се обявяват за нелегално действующи срещу съществующия ред и държавна сигурност, арестуват се и се предават за съдене по специалния закон, който ще се създаде;
3) Да се спре издаването на всички вестници, които раздухват страстите и подготвят почвата за престъпни действия и анархия по повод станалите инциденти в Петришкия окръг;
4) На войници, офицери, полицаи и цивилни лица, участвуващи при залавянето на нелегално действующи лица се дава парични награди със заповед от министъра на вътрешните работи;
На убити или ранени такива, по решение на Министерския съвет, въз основа на доклада на министъра на вътрешните работи, се отпуща достатъчна помощ за обезпечение прехраната на семействата им;
5) На министъра на вътрешните работи се възлага приложението на настоящето постановление, както и издаването на наредби за начина на действията във всичките им детайлности.
…
Заседанието се затвори в 15 часа.
…
ЦДА, ф. 284 к, оп. 1, а. е. 4787, л. 1, 3-4. Копие. Машинопис.

№ 7

Декларация на правителството на БЗНС за отношението й към дейността на ВМРО

Б. м., Б. д.

Декларация на българското правителство по държането му спрямо македонците.
Земледелското правителство на нова България, в стремление си да поведе България по нови пътища и да я изведе от падението, което я докараха големите грехове на миналите управления, изостави старата политика с намиращите се у нас македонци, която ги и ползуваше за вътрешни цели и фаворизираше разприте между тях, за да ги владее. Спомените за 1913 и 1915 години и ролята, която играха тогава някои македонствующи, особено съучастието на бившия цар и германците при втикането на страната ни във войната, са пресни в паметта на всички българи; тези размирни елементи имаха пръст в причиняването на големото нещастие, което постигна родината ни.
Никога в миналото Земледелския Съюз не е одобрявал четническата политика, подклаждана от София, която предизвикваше крути мерки спрямо българщината в Македония, разсипа стопански тази хубава страна и я почти обезлюди. Четническото движение увреждаше целокупните интереси на племето ни; то караше владетеля на Македония да сътрудничи с другите националности против българите.
Но ако тази политика в миналото бе вредна и даде лоши резултати, нейното продължаване днес, когато България е обкръжена от съюзници и разполага само с 10 000 доброволци, ще бъде пагубна за нея. - Нека не се смесва възвишения патриотизъм с неговите крайни и неразумни проявления. Сегашното правителство даде ярки доказателства за своите родолюбиви чувства. То е най-добре в положение, поради богатата информация с която разполага, да прецени положението на страната и да определи насоката на нейната политика, на която трябва да се дочакат резултатите. Правителството ще отговаря пред народа и историята за нея. Всяка друга политика може да докара до авантюри, война и окончателно пропадане на родината, до разпокъсва­ни на нашата държава.
Появяването на чети в България и борбите на българска земя, превзимането на „неприятелски” чисто български градове е най-доброто доказателство, че четничеството се е изродило. Това внася смут в страната; тези действия стават причина за проливане на българска кръв. Нима в днешните нещастни за България дни ний трябва да отидем до братоубийствената междуособна война? Дават ли си отчет тези заблудени хора за мощта на българския селски народ! Те стават оръдия на патриотически замисли и на чужди планове и политики, поддържани с чужди средства и повеждат България към пропаст най-вече в един момент, когато един европейски аеропаг ще се произнася върху нейните искания. Не се ли услужва по тоя начин на нашите противници, не се ли черни България!
Нека се знае, че българското правителство ще изпълни дълга си до край; че то ще стори всичко за издигането престижа на българската държава. Водено от смели водачи, от хора които в 1915 г. изложиха главата си за спасяването на България, то не ще се уплаши и ще върви решително в своя път. Българският народ има средства, за да обуздае забравилите се негови синове и той ще бъде немилостив, защото още чувствува болезнено раните от войните.
Българското правителство не може да взима страната на никоя от македонските организации, то не може да покровителствува специално никога. Още не са заличени спомените на взаимните гонения и убийства между македонците, които погубиха жестоко толкова ценни българи. Една подобна политика на разделяне от страна на правителството би способствувала за взаимното им доунищожаване и тя би била престъпна.
България е изправена днес пред един договор за мир, който тя е подписала и е принудена да изпълни, колкото и несправедлив да е той. Този договор потвърди присъединението на Македония, за която се дадоха толкова жертви, към държавата на сърбите, хърватите и словените. Да предяви днес отново страната ни претенции за нея това значи българското правителство да заплашва целокупността на съседната държава и следователно да иска война и погубваното на България.
Да се подкрепят чети и нападателни организации спрямо нашите съседи, това означава те да се предизвикат, да се стяга обръча около нас и да загубим и ония надежди, които имаме за излаз през Западна Тракия към свободното море. Заплашвана постоянно от съседните държави, България не би могла да се развива; нейния свободен живот и стопанската й независимост ще бъдат заплашени. Това ли искат хората, които се зоват борци за народни правдини!
Българското правителство изпълни своя дълг, в границите на възможното, на защита на нашите сънародници в Македония. То подигна въпроса за правата на малцинствата и защити благотворителните македонски дружества и братства в България. Македонците трябва да отстояват правата си в самата Сърбо-Хървато-Словения и в чужбина България те няма кого да убеждават.
Българското правителство, за да може да осигури мирния напредък на България и обезпечи нейното бъдаще, желае да подобри своите сношения със съседите си. То е дълбоко убедено, че има и друг начин да разрешение на македонския въпрос от този на авантюрите и войната.
Водимо от твърдото си желание да защити правата на България и да изведе отечеството на добър край, опирайки се на изразената воля на българския народ, българското правителство ще следва неотклонно и най-енергично своя път на мир и сговор със съседите си и довчерашните ни неприятели, като ще се съобразява и със съветите на Великите сили. То смята, че по този начин ще успее да гарантира условията за истинския прогрес на България и да доведе до доброволното признаване от света на онези правдини на българския народ, които са свързани със съществуването и бъдащето на нашето племе.
Българи! Нова България само в едно кратко време успя вече да закрепи позициите на България в чужбина. С мирни средства, тя ще изведе България на спасителния бряг. Имайте вяра във високия и доказан патриотизъм на нейните избрани водачи!
ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 490, л. 55-57. Копие. Машинопис.