През пролетта на 1943 г. над 80% от евреите, намиращи се в Гърция, бяха издирени, задържани и депортирани в концентрационни лагери в Полша, главно в Биркенау-Аушвиц (Освиенцим). Там съдбата им бе еднакво трагична, както и на другите евреи, събрани от страните в Европа, които бяха под немска окупация, или бяха съюзници на немците. Щастливо изключение бяха Дания и България, а отчасти и Италия, където до падането на Мусолини от власт през юли 1943 г. италианските евреи бяха запазени. Голяма част от малкото евреи (около 7000) в Дания бяха спасени и изведени в неутрална Швеция, а всички български евреи (над 48 000) останаха невредими до края на войната.

В резултат на депортациите от 1943 и 1944 година – изчислени на 65 000 души - големият еврейски културен, обществен  и финансов център в Солун вече не съществува. След емиграциите в Палестина след войната сега са останали малко повече от 6000 евреи в Гърция - 3000 в Атина и 1500 в Солун.
Въпреки тези неопровергаеми данни, които би трябвало да са широко известни, българите, България и българският “фашистки” режим често са обвинявани - от различни среди - в антисемитизъм. Премълчаването на заслугите за спасяването на българските евреи се придружава с обвинението за предаването на над 11 000 евреи от териториите на Югославия и Гърция на немците, които ги депортират в концентрационни лагери в Полша. Тези нападки и тежки обвинения продължават до наши дни.
Тук ще се спрем на случая с Гърция. Той е интересен, понеже Гърция има доста дълга, макар и далеч не славна, хроника, потвърждаваща собствения й антисемитизъм.

Положението на евреите в Гърция

Първите еврейски заселвания са известни още преди разрушаването на Втория Свещен Храм в Йерусалим в 70 г. пр. Хр. Археологически следи от синагоги съществуват в Атина, Коринт, Солун и Верия. При падането на Византия в ХІV век нейните територии стават част от Османската империя и скоро започва постоянен приток на евреи. След унгарските евреи, заплашени от преследвания, пристигат изгонените от крал Фердинанд и кралица Изабела в 1492 година испански евреи, следвани от прогонените от Португалия и Италия (Сицилия и Апулия). Последователното пропъждане на евреите от Холандия и накрая от Англия захранва Османската империя с нови еврейски попълнения. Те са добре дошли. Отношението на султана е различно от това към жителите на завоюваните страни. То е, разбира се, обусловено от държавно-административни и стопански интереси.
Част от новодошлите даже приемат Исляма. Това са последователите на Сабатан Цви, самозван еврейски “месия” от 1670-те години, който е приел мохамеданството, запазвайки еврейски обряди и обичаи. Евреите не са единственото успешно изявило се малцинство. Арменци, гърци, а и други народности съжителстват нормално с турците. Проблемите им започват много по-късно, чак в ХІХ век.
Образувани са няколко центъра на еврейска култура. Двете традиции са шпаньолската (Ладино), които са предимно сефардитски евреи, и т.нар. романиоти, които говорят гръцки. Първите са предимно в Солун и Верия, а романиотите са в Арта, Йоанина и други градове.
В 1821 година гърците възстават против Османската империя и успяват през следващите десет години да освободят почти половината от континенталните територии, населени предимно с гърци. Но тези събития отбелязват и началото на еврейските страдания. Някои изследователи даже ги наричат “първия холокост”. Какво се е случило?
Недоволни от гръцкия бунт в 1821 г., турски тълпи в Цариград убиват гръцкия патриарх Григори V и се разчува, че евреи са изхвърлили тялото му в морето. Когато това става известно в Гърция, започват поголовни кланета върху мирни и невинни евреи в новоосвободените гръцки земи. Особено трагично е избиването на 5000 евреи в Пелопонезите. Има сведения за убийства на 200 еврейски семейства във Врахори (днешен Агринион), в Родос и Тесалия. Всички евреи от Мистра са били изклани в 1821 г. Преследванията карат оживялите евреи да бягат за живота си - те се спасяват с емиграция в чужбина или в територии, които са още под османско владичество като Солун или Закинтос. Част от останалите евреи приемат християнството като начин за спасение.
Резултатът от гръцките безчинства е драстичното намаление на еврейското присъствие в нова Гърция. Когато баварският принц Отон и жена му, принцеса Амалия, стават крал и кралица на Гърция в 1834 г., там се намират много малко евреи. Броят им се увеличава с новоприсъединени към Гърция турски територии, главно Епир и Тесалия. До началото на ХХ век евреите не наброяват повече от 5000 – 7000 души.
След края на двете балкански войни, когато гърците анексират големи турски територии, в това число Солун, Крит и Хиос, броят на евреите достига 100 000. Само в Солун се намират може би над 70 000 от тях. По това време той е един от градовете с най-многобройно еврейско население в целия свят. Солун е бил известен като “Малкхах Израел” (Кралицата на Израел). Евреите са били повече от половината от населението в града и са доминирали в почти всички професии - финанси, банково дело, търговия и морски превози.
Когато повече от един милион гърци от Мала Азия пристигат в Гърция след 1922 г., относителното тегло на солунските евреи намалява до около 16%, но напрежението между двете общности нараства, понеже евреите още са смятани като приятели на Турция. Нови закони облагодетелствуват гърците, а систематичните усилия за елинизация имат за цел културната асимилация на евреите. Преброяването от 1928 година показва 73 000 евреи, живеещи в градовете, от които 83.5% са в Солун.
През 1931 г. избухват антиеврейски бунтове в еврейските квартали в Солун. Те са провокирани от националистически и антисемитски съюзи и движения, от които най-активните са “тройният епсилон” (ЕЕЕ, Гръцки Национален Съюз). Антисемитската пропаганда и изстъпленията се прекратяват чак по време на диктаторския режим на Йоанис Метаксас (1935-1941 г.). В навечерието на Втората световна война броят на евреите е намалял до 77 000, от които 56 000 живеят в Солун.

Поражението на Гърция и новия режим в страната

Гърция бе нападната от Италия на 28 октомври 1940 г. Българското правителство отхвърли предложението на Рим за съвместни действия и страната бе неутрална в конфликта. След смела съпротива от страна на гръцките войски  нахлуването бе спряно и италианската армия, подпомагана от албански части,  бе изтласкана обратно към албанските планини. Наложи се намесата на Германия.
С операция “Марита” от 6 април 1941 г. немските армии победиха светкавично гръцките армии и овладяха страната за две седмици: Солун падна на 8 април, а Атина - на 21-ви същия месец. Гръцките генерали подписаха примирие с немците, правителството и кралското семейство избягаха през Близкия изток в Лондон, където образуваха правителство в изгнание. В края на май германски парашутни части сломиха гръцко-английската съпротива на остров Крит и откриха пътя си за нападение в Северна Африка.
В победена Гърция се установиха три зони, условно администрирани от германци, италианци и българи. По-голямата част от страната бе под италианска администрация: Епир, Додеканезите, Йонийските острови и цялата територия южно от Платона до Пелопонезите включително столицата Атина. Германците задържаха западна и централна Македония, крайбрежието покрай границата с Турция, Крит, главните егейски острови и Солун. Част от Беломорието бе дадено за временно управление от германците на българските власти. Българското правителство се опита да анексира отстъпената му от Германия територия за администриране, но усилията му не бяха нито успешни, нито признати от която и да е друга държава, включително съюзниците от Остта.
В Атина бе формирано правителство начело с героя от войната генерал- лейтенант Георгиос Цолакоглу. Към него бяха акредитирани немският посланик Гюнтер Алтенбург и специалният пратеник на Райха Херман Нойбахер (1942-1944 г.). Посланик на Италия бе Пелегрино Киджи от 1941 до 1943 г. Назначаването на посланици от държавите-победителки – Германия и Италия – бе признание за легитимността на установената гръцка власт в Атина и нейния суверенитет, макар и ограничен предвид военните обстоятелства.
Местната власт, както бе обичайно и в останалите европейски територии окупирани от Германия, бе изцяло в гръцки ръце. Администрацията на страната, полиция и сигурност, правосъдие, финанси, стопанска политика и търговия, комунални услуги и грижите по снабдяване и обслужване на населението бяха под номиналното разпореждане на атинското правителство. Генерал Цолакоглу отстъпи властта в 1942 г. на Константинос Логотетопулос, а той бе заместен от последния министър-председател Йоанис Ралис (1943-1944 г.). Ралис е отговорен за създаването на гръцките “Батальони за сигурност”, които освен борбата им с подривни елементи от гръцката съпротива, изпълняваха и антиеврейска програма.

Депортациите на гръцките евреи

Ограничителни мерки против еврейското малцинство в Гърция започват след поражението на Гърция, но депортациите идват чак две години по-късно. През юли 1942 г. германците изпращат на принудителна работа евреи от Солун, но след това те са откупени от сънародниците си за 2 милиона и половина драхми. Допълнителни ограничения са били наложени през следващата година и е започнало създаването на еврейско гето. Започва наново издаването на анти-еврейски публикации и германците окуражават местни антиеврейски действия.
През януари 1943 г. в Солун пристигат Гюнтер и Визличени - помощниците на Айхман и  Химлер - с цел да надзирават провеждането на “крайното решение”. Сборният пункт за депортациите в Солун е било еврейското гето Барон Хирш в близост до гарата. Общо 48 533 евреи са били депортирани в 19 отделни транспорта, всеки от тях съдържащ около 3000 души. Първият ешалон тръгва от Солун за Биркенау - Аушвиц на 15 март 1943 г., а последният, състоящ се от 1800 изтощени от работа евреи, тръгва в началото на август. До края на същия месец, Солун, най-големият център на сефардитска култура в Европа, е престанал да съществува. Има достоверни сведения за сътрудничеството на Съвета на еврейската общност и главния равин Цви Коретц с немските власти.
Мерките против евреите в българската зона в Беломорието, започнали през август 1942 г., в общи черти  са същите както и в самата България. С цел да съхранят евреите, доколкото е възможно, българските власти ги карат да носят жълти звезди и изселват част от тях в провинцията, а други, по-млади евреи са изпратени да работят по пътищата. През март 1943 г. започват депортации от българските зони в Македония и Тракия, а от март до май същата година повечето евреи от Солун и близки територии са вече депортирани на север в Полша. В италианските зони, в Атина и Пелопонезите, евреите живеят сравнително свободно. Въпреки предупрежденията, че предстоят депортации,  само 3000 евреи бягат от Солун в Атина (италианска зона), а достъпът от една зона в друга е бил напълно свободен. Това продължава до италианската капитулация през септември 1943 г.,  когато немците окупират цяла Гърция. В Атина благодарение на влиянието на архиепископ Дамаскинос само 1300 евреи са депортирани. Общият брой на евреите, изпратени в лагерите, се изчислява на 65 000 или около 85% от цялото еврейско население в Гърция.
Изчезването на еврейските общности от гръцкото общество в резултат на събитията от 1943-1944 година е уникално явление. Евреите са преследвани във всички балкански, средноевропейски и западноевропейски страни (освен в България), те са систематически унищожавани в страни като Румъния, Хърватско, Сърбия, Полша и другаде. От депортациите им от страните, в които се намират, могат да се срамуват ВСИЧКИ европейски страни. И все пак това, което се случва в Гърция, е ужасяващо: 83% от евреите им изчезват, стопяват се, липсват…
Разбира се, че главната вина за нещастията, сполетели евреите в Европа, принадлежи на Германия, понеже нейният военновременен режим съумя да окупира почти цяла Европа и да наложи национал-социалистическата идея за несъвместимостта на евреите с европейската цивилизация. Забравя се обаче, и то доста удобно, че в преследването на европейските евреи участвуваха повече или по-малко и народите на окупирана или съюзила се с германците Европа. Щастливите изключения бяха вече споменати: България, Дания и Италия. Тези три страни показаха с действията си по спасяването на техните евреи, че проблемът за “крайното решение” на еврейския въпрос в края на краищата зависи – и то съвсем не в малка степен – от наличието на собствен, роден антисемитизъм. Той не се създава за кратко време, а се изгражда като траен и неприятен процес в обществата на повечето европейски страни. А те все още не са разкрили пълните размери на еврейския холокост, ето вече 70 години след тези ужасяващи събития. Французи, белгийци, холандци и гърци – между другите – продължават да отричат собствената си вина, като я прехвърлят изключително върху германците и техните съюзници.
Даже само логистичните въпроси, свързани с холокоста са сложни и се нуждаят от специално изследване. Как, например, биха могли немците в Европа да открият, издирят, съберат и натоварят евреите от различните страни в превозни средства, за да бъдат доставени в полските лагери? Акции от подобен мащаб не биха могли да се проведат без помощта и активното участие на местните администрации. Във Франция това е тази на правителството във Виши или в териториите, номинално администрирани от немците. Холандски полицаи издирват и предават на германците в Холандия своите евреи, може би не толкова неохотно. Същото се случва и в Белгия.
В разпокъсана Югославия кипи гражданска война, там се разпореждат окупационни войски, но при издирването и предаването на евреите участват не само сърби (хърватите са направо свирепи), но и руснаци-белогвардейци, които помагат на немците. Не е много по-различно в окупираните части на СССР, където местните администратори активно и с желание издирват и пробират евреите си и ги предават на немските ешалони за Полша. Почти същото се случва и в балтийските страни, където – както и в Украйна, Русия и Беларусия - се случват и местни погроми над евреите.
В Гърция по време на войната също имаше немалък брой гърци, които с желание и охота сътрудничеха с германците. Някои от тях понеже изповядваха идеите на национал-социализма, други поради опортюнизъм, за облаги. Но и от омраза спрямо собствените си евреи. Поради сходни интереси германците получаваха подкрепа и си сътрудничеха с най-различни гръцки организации и съюзи, между тях и отявлено нацистки като “тройния епсилон” ЕЕЕ (Етники Еносис Еммадос – Гръцки национален Съюз), ЕКК (Етникон Кириархон Кратос), ЕЕК (Елинико Етникососиалистико Комма, Гръцка национал-социалистическа партия), водена от Георгиос Меркурис, но също и други организации като ЕСПО (Еленико сосиалиста патриотика организасия), или известната Сидира Ейрини (Железен мир).
Съдбата на много гръцки евреи би могла да бъде избегната, понеже условията в Гърция бяха уникални и работеха в полза на техното спасение. Всеки евреин можеше съвършено свободно да премине при италианците, където поне до юли 1943 г. нямаше депортации. 3000 солунски евреи го сториха. Даже и след капитулацията на Италия през септември 1943 година евреите можеха да избягат в планините при партизаните, където пътищата бяха трудно проходими и германците не можеха да ги намерят.
Всичко това можеще да се случи, разбира се, ако евреите са знаели, че немците имат планове да ги убият. И още по-важно, ако водачите на общностите им и техните равини бяха уведомени за това. Понеже тези водачи и равините - поне повечето от тях – предадоха списъците на членовете си на местните администрации или на германците. Сега може би звучи невероятно, но тогава това не е било известно, всички засегнати (освен нацистката върхушка) са вярвали, че депортациите имат за цел да съсредоточат европейските евреи в полските територии, но не и да ги унищожат. Обвиненията, отправяни към лидерите на страните-победителки, че не са направили нищо за спасението на евреите, даже не са ги уведомили за готвената им съдба, не са неоснователни. Например, официалните документи от Техеранската конференция в края на ноември 1943 година не споменават даже думата евреин. Тези факти може би дават основания за появата на ревизионистичните трудове на редица историци през последните 20 години.  
Ксенофобски и антисемитски настроения и нагласи в цивилизована Европа никога не са били монопол само на една нация, както не са и сега. Последните действия на Франция, Холандия и Белгия при депортирането даже на граждани от Европейския съюз, доказват, за кой ли път, трайните нагласи на техните общества. По петите им настъпва и нова Германия. Сега омразата е насочена към други етнически групи, но чувствата на неприязън са също толкова дълбоки както преди 70 години и също толкова противни и несъвместими с ценностите, които тези страни така усърдно и с голяма доза лицемерие се опитват да отстояват по други поводи. И пак както преди 70 години Испания, Португалия и Италия са различни. И България, която за разлика от Гърция няма намерение да гради стена против чужденци.

17 януари 2011 г.
Проф. Никола Алтънков