РАЗОБЛИЧЕНИЯТА НА СРЪБСКИЯ ГЕНЕРАЛ ДРАЖА МИХАЙЛОВИЧ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАТЕЛИ

В световните класации на злодеите на ХХ век Йосип Броз Тито е на едно от челните места, редом със Сталин, Хитлер, Мао Дзедун и Пол Пот. Титовите репресии в Югославия започват много преди идването му на власт. Още преди да застане начело на Югославската комунистическа партия, той използва всички възможни средства да злепостави пред всемогъщия Сталин съперниците си в собствената си партия. И след идването си на власт той продължава чистките в югославската тюрма на народите. Едни от най-пострадалите са нашите сънародници във Вардарска Македония и Западните покрайнини.

С българите от Моравско бяха се вече разправили предходниците му от двете зловещи династии на Караджорджевичите и Обреновичите. А в Македония освен избиванията без съд и присъда на хиляди българи Титовите марионетки създадоха и специални закони, за да съдят и недоубитите българи - това бяха законите за поругаване на македонската чест и закона за сътрудничество с окупатора. И верните Титови слуги продължиха методическото изтребване на българите в Югославия, докато остана там едно безропотно стадо от ибрикчии и наплашени до смърт от злодействата българи. Започнаха да ги манипулират с цел да бъдат отродени от българския си род и корен. Дори ги сродиха с Филип Македонски и Александър Македонски. Оказа се, че са наследници и на Клеопатра, и на Аристотел, само и само да не са българи. Намериха си и дори наследник на Александър Велики - някакъв цар циганин от далечен Кандахар. Боже, опази, човек да мръдне умствено чак дотам! Ако цялата история не беше толкова трагична и ужасна, дебелите им книги и многотомни истории биха могли да водят световните класации за най-смешните книги на ХХ и ХХІ век, а академичните, институтските и университетските им учени - най-големите смешници на нашето време!


Йосип Б. Тито

Понеже въпросът е изключително важен и не бива бежешком да се препуска през него, ще го разгледаме специално повторно въз основа на сведения от самата Македония, а сега ще се върнем на вартоломеевата нощ, която Тито беше подготвил. Оставаше му да се разправи и с политическите си противници от буржоазната опозиция.

 


Дража Михайлович

През пролетта на 1946 г. в Югославия започват шумните процеси срещу Дража Михайлович и неговите съратници от възглавяваното от него четническо движение и срещу привържениците на югославското задгранично правителство в Лондон. Но кой беше Дража Михайлович и с какво той е свързан с нас, българите, че да му посвещаваме отделен материал. По време на процеса в България има доста голям контингент от родоотстъпници, които не само са свързани идейно с него, но са и получавали доста тлъсти суми, а по това време те за пореден път са по върховете на държавната власт. Тук искам още в началото да направя една уговорка, че в случая това е един от малкото пъти, когато в тази каша не са намесени българските комунисти, а техните съдружници и съратници от Отечествения фронт. Не искам да кажа, че те не са сред Дража-Михайловичевите храненици и послушковци поради честност и принципни съображения, а защото те са на яслата на великия кормчия от Кремъл. Продажността и предателството и на едните, и на другите им е в кръвта и душата. Тук ще се отклоня да припомня един известен факт сред българските историци. В края на 50-те и началото на 60-те години един млад тогава и начинаещ наш историк тръгнал да прави научна кариера, решавайки да напише дисертационен труд за предателството в българската история. Но бързо го вкарват в правия път и той послушно сменя темата, след като е заплашен, че ще бъде изхвърлен от университета и ще последва и партийно наказание (а това беше по онова време нещо наистина лошо, което може да ти се случи в социалистическата ни родина). И почва да развива темите за отечественофронтовското правителство, за народнодемократичното управление и за успехите на родината по пътя на социализма. После му отпуснаха каишката и понаписа някои сериозни неща за България в навечерието на Втората световна война, но се оказа, че и там темите са опасни, та се пренасочи към безопасния и героичен период на Българското възраждане. Питате се защо ли? Ами защото през тези години родните предатели и продажници все още бяха живи и здрави, някои от тях все още бяха по върховете на властта, а други „заслужено” бяха излезли в пенсия и се радваха на успехите на родината ни, които бяха, разбира се, преди всичко тяхно дело. Тогава тях ги наричаха разузнавачи, шпиони, бойци на тихия фронт и агенти, което изобщо не се приемаше за обидно, а бяха и радетели на българо-съветската дружба. А тя беше дефинирана от нашия вожд Георги Димитров, че е нужна като въздуха и водата за всяко живо същество. Нали е мъдро?! На една стена в моето родно село, в махала Баба Стана, доскоро стоеше дълбокомисленият лозунг, който никой не смееше да изтрие или замаже повече от половин век: „Димитров ни учи, Червенков ни води!” И днес още може да прочетете някои от незаличените от времето букви от тази велика мисъл.
Участниците в двата български преврата (Деветоюнския и Деветнадесетомайския) бяха организирали и третия - Деветосептемврийския, и веднага застанаха на държавното кормило, докато Георги Димитров получи разрешение от Сталин да се прибере в държавата, срещу която от десетилетия беше заговорничил и беше съдействал с всичките си сили да стане все по-малка и по-малка, замисляйки да създаде от народа ни поне още три нации след българската - македонска, тракийска и добруджанска. Но слава богу времето и силите не му достигнаха! Ако не ми вярвате, само разгърнете неговите съчинения и документи и не само ще се уверите, но и ще се ужасите и погнусите, като видите с какви изроди Господ е наказал отечеството ни. Отечественофронтовците ги свързваше преди всичко и тяхното съдружие в престъплението срещу собствения им народ, разликата беше само в някои нюанси.


Кимон Георгиев


Димо Казасов


Дамян Велчев


Петър Тодоров

Звенарите на Кимон Георгиев, Димо Казасов и Петър Тодоров, земеделците, Военният съюз с Дамян Велчев, ген. Владимир Заимов и ген. Петър Мидилев (велик майстор на Великата масонска ложа на България) и протогеровистите работеха от 1934 г. под ръководството на Дража Михайлович за вкарването на България в Югославия на Караджорджевичите, като бъде ликвидиран българският цар Борис ІІІ, а техните коалиционни партньори от Българската комунистическа партия, която тогава се именуваше БРП (к), бяха пък поели пътя да вкарат страната ни в нова социалистическа Югославия под формата на Южнославянска федерация. Една от първите им стъпки беше предателството им по македонския въпрос, като започнаха по примера на Тито във Вардарска Македония денационализация на българите и от Пиринска Македония.


Дража Михайлович

Та на този белградски процес, очакван с трепет и голяма доза страх от българските родоотстъпници, главният организатор на сръбско-българските заговори сръбският генерал Дража Михайлович разкри не само плановете си, но и опитите за тяхната реализация, както и главните му изпълнители от сръбска и българска страна. 
След това необходимо отклонение отново да се върна на въпроса - кой е Дража Михайлович? На този въпрос югославската и сръбската историография още не са отговорили. А това, което може да намерите в литературата, изобщо не е достоверно, тъй като мемоаристи и изследователи са лъгали повече, отколкото бихте могли да предположите, а личният хронист на Тито, генерал Владимир Дедиер, е записвал само това, което вождът му е нареждал.
Драголюб (Дража) Михайлович (1893-1946) е сръбски генерал и участник в Балканските (1912-1913) и Първата световна война (1914-1918). През Втората световна война става предводител на сръбското националистическо движение на четниците.
Др. Михайлович учи в Сръбската военна академия (от 1910 г.) и още като курсант участва в Балканските войни (1912-1913). Първото си офицерско знание (младши лейтенант) получава през юли 1913 г. По време на Първата световна война (през 1915 г.) е в състава на сръбската армия, която бяга панически в Албания от настъпващите немски и български войски по време на продължителното отстъпление на сръбските войски. След подкрепата, която Сърбия получава от войските на Антантата, Др. Михайлович участва в боевете срещу българските войски на Солунския фронт, за което е награден с ордени.
Като военен от кариерата той е назначаван и на дипломатическа работа. Първоначално е изпратен като военен аташе в Прага, където се намира седалището на Малката Антанта.
През времето от юни 1935 до май 1936 г. Др. Михайлович е назначен за военен аташе в Югославската легация София. Правителството на К. Георгиев току-що беше паднало само след няколко месеца управление, а бившият министър-председател беше интерниран заедно със съмишлениците си протогеровисти в провинцията, но той беше си изпълнил вече задачата. Неговият съдружник и приятел на сръбския военен аташе Дамян Велчев беше арестуван веднага като премина сръбско-българската граница, идвайки да осъществи нов просръбски преврат. След шумен и срамен процес бъдещият отечественофронтовски генерал и министър беше осъден на смърт, но след застъпничеството на югославския крал присъдата му беше заменена с доживотен затвор. Скоро той получи амнистия и излезе от затвора заедно с дейците на ВМРО, които бяха хвърлени там от съмишленика му К. Георгиев. В София Др. Михайлович работи в тясна връзка с югославския журналист и кореспондент на големите белградски вестници Коста Крайшумович. Тук той завързва тесни връзки с български политици от Политическия кръг „Звено” и Военния съюз, както и от различните фракции на БЗНС, главно с Г. М. Димитров - Гемето, Коста Тодоров и инж. Георги Вълков и протогеровистките разбойници. Главната му цел е обединението на България към Югославия под управлението на династията на Караджорджевичите. За реализирането на тази идея той и Крайшумович не жалят нито пари, нито средства. На него се обляга при подготовката на новия преврат и Дамян Велчев.


Коста Тодоров


Г.М.Димитров

В навечерието на Втората световна война в България хората на Др. Михайлович, този път от средите на БЗНС, ще организират нов заговор за преврат. Властите ще успеят да заловят, осъдят и обесят само инж. Г. Вълков, докато Г. М. Димитров - Гемето, Коста Тодоров и Димитър Мацанкиев ще успеят да се спасят като емигрират. След април 1941 г. Гемето се установява в Кайро, където създава и ръководи Българския национален комитет и нелегалната радиостанция „Свободна и независима България”, което съвместява с длъжността си на главен секретар на БЗНС „Ал. Стамболийски”. В разгара на Втората световна война Гемето дава едно рамо на приятеля и съмишленика Др. Михайлович, като призовава с позив българската армия: „Днес Хитлер ни подхвърля окупирани територии, за да ни въвлече във войната. Той иска да направи от вас стражари и слуги на германския империализъм. Той се гаври с вашата чест и унижава вашето българско и славянско достойнство. Той иска да изкопае чрез вас непроходима пропаст между южните славяни и балканските народи. Да бъдем будният и верен страж на свободния Балкан, достойни потомци на Караджата, Левски и Раковски и свободни господари на своята земя! Да изградим южнославянско братство и балканско единство! Да прогоним немците от нашата свещена земя! Нито капка кръв българска повече за чужди интереси! Хитлер ви праща да се борите срещу легендарния войвода Михайлович и неговите горди балкански орли. Съюзете се с тях! Изградете фронта на свободата! Те са нашите братя. В техните гърди блика нашата южнославянска кръв. В душите им гори божественият пламък на саможертвата и мощният устрем към свободен и по-щастлив живот.” Този позив като че ли е писан в Москва, само че там в позивите, които Станке Димитров чете по Радио „Христо Ботев”, името на Др. Михайлович е заменено с това на Тито. Разгърнете старите и забравени комунистически пропагандни сборници с речи, документи и резолюции и ще се убедите!

Като всеотдаен защитник на династията на Караджорджевичите, животът на Др. Михайлович е свързан не само с поддържане на династията, но и с Лондонското задгранично югославско правителство, образувано след разгрома на Югославия от Третия райх. Михайлович е и краен антикомунист. Той организира и ръководи четническото движение в окупирана Югославия през цялата Втора световна война.
Въпреки че след посредничеството на Сталин, верния му слуга Георги Димитров и английския министър-председател Уинстън Чърчил има известен опит за единодействие на ръководените от Михайлович четници и на Титовите партизани и дори е осъществена лична среща на двамата водачи, не може да се говори за съвместна борба. По този повод биографът на Тито - Перо Симич, пише: „Още от есента на 1941 г. нито Тито, нито Михайлович се интересуват от някакво споразумение, а искат само да поставят съперника си на колене. Михайлович разчита за това на избягалото в Лондон югославско правителство и на крал Петър Втори Караджорджевич, който се сродява с британското кралско семейство.” Представяте ли си докъде могат да стигнат политическите компромиси и парадокси - вековната английска династия да се сроди с внука на сръбския търговец на свине?! По-нататък в биографията, по отношение на Тито, Симич пише: „Единственият коз на Тито е Сталин.” (Вж. П. Симич, Тито - тайната на века. С., 2011, с. 139.) И наистина авантюристът Тито успява да изиграе този коз добре, нищо че само след няколко години (след 1948 г.) Сталин ще го нареди сред първите си врагове и ще го обяви за слуга на англо-американския империализъм.

Тъй като тази среща между Тито и Михайлович представлява интерес, ще цитирам разказа на Ася Тихинова в хвалебствената й статия за Тито „Най-великият син на югославските народи”, публикувана в списание „Европа”: „Четниците на генерал Дража Михайлович се борят срещу фашистите и за връщане на царската династия Караджорджевич, а партизаните - за властта на комунистите. Без резултат завършва срещата между двамата през октомври 1941 г. в сръбското село Браичи. Очевидец от онези дни разказва: „Срещата бе в една от най-известните кръчми в целия край. Спомням си, че в деня, когато Тито и Дража се срещнаха, в Браичи беше някак си тържествено, а четниците се бяха докарали. Тито дойде с охраната си, влезе в щаба на четниците, а след това заедно с Дража отидоха в гостната на кръчмата. След разговора Тито преспа в кръчмата и на сутринта пое с охраната си към Ужице. И тук трябва да разкажа нещо интересно. Един четнически капитан беше решил без знанието на Дража да минира един мост по пътя към Ужице и да убие Тито. Научавайки случайно това, Дража Михайлович, който беше дал на Тито честната си офицерска дума, че няма опасност за живота му, заплаши, че ще застреля всички, замесени в този опит за атентат. Така бе предотвратено убийството на Тито.” Пет години по-късно генерал Дража Михайлович бе осъден на смърт и разстрелян от новата власт на Йосип Броз Тито като военнопрестъпник и предател на народа. Победителите пишат историята.”

За заслугите му към династията и кралството югославският крал Петър Караджорджевич, който също е в емиграция, го произвежда в чин бригаден генерал (декември 1941 г.) и го назначава за главнокомандващ кралската в Югославия, а един месец по-късно задграничното правителство на ген. Душан Симович го назначава за министър на армията, флота и въздушните сили. На 27 март 1942 г. крал Петър ІІ награждава Др. Михайлович с най-висшия югославски орден „Звездата на Караджорджевичите”, а английският крал Джордж VІ го награждава с британския орден „Кръстът на Виктория”. Радио Лондон непрекъснато излъчва призивите на Д. Мацанкиев и К. Тодоров към българските войски в Югославия да преминават на страната на Др. Михайлович и наистина тези призиви имат известен успех през зимата на 1941-1942 г., когато български военнослужещи от Първи окупационен корпус в Сърбия преминават на страната на четниците. Тези призиви са ежедневни. На 2 юни 1942 г. Радио Лондон отново призовава българите с думите: „Пътят ви е ярко очертан - Дража Михайлович ви даде пример. Заедно със сръбските четници вие можете да създадете един мощен балкански фронт и да допринесете за възтържествуването на правдата и всички славяни, както и цялото човечество, ще ви бъдат признателни за помощта. Всяко колебание днес е престъпление, всяко бавене - гибел!” По време на четническата си дейност Др. Михайлович разчита на голямата военна и морална подкрепа на правителството на Уинстън Чърчил. Към неговия щаб има непрекъснато аташирани английски военни специалисти. А комунистическото партизанско движение в Югославия се ръководи от Й. Б. Тито, който по всякакъв начин се старае да дискредитира Михайлович пред СССР и пред нейните съюзници Англия и САЩ. Битката между двамата водачи на югославската съпротива е спечелена от Тито, който не се спира пред никакви лъжи и манипулации и то по начина, по който е отстранил и организирал унищожението на противниците си и в ЮКП. Английската и американската помощ потича за Титовите партизани. Дори синът на У. Чърчил - полковник Рандолф Чърчил, ръководи Британската военна мисия при щаба на Тито. А Др. Михайлович е принуден да се сражава на четири фронта - срещу партизаните, срещу германците, срещу италианците и срещу усташите. Накрая щастието се усмихва на Титовата антибългарска и античовешка клика, с „решителната помощ на Червената армия”, където е установен един десетилетен режим на терор както над българите, така и над другите национални малцинства, останали в рамките на тази деспотия и човешка скотобойна. Започват и преследванията, и разправата и с политическите противници, редуващи се с непрекъснати чистки и в собствените партийни редици.

Тук ще дам отново думата на един от последните Титови биографи Перо Симич, който в главата „Първа година на свободата: разстрели без съд и присъда” на книгата си „Тито - тайната на века” пише следното: „Тито се ползва с лошо име в Сърбия особено заради масовите репресии срещу онези, които не са въодушевени от въвеждането на болшевизма в страната. Бригадите и дивизиите на неговия Отдел за защита на народа (ОЗН) и Корпусът за народна отбрана (КНОЮ) получават правото да обявяват за „антинародни банди” всички онези, които не подкрепят въвеждането на сталинисткия комунистически ред в освобождаваните от германците части на Югославия. В тази група са събрани всички привърженици на Драголюб Михайлович и югославското правителство в изгнание в Лондон, всичките им истински или измислени сътрудници и всички други действащи лица в гражданската война в Югославия, а в категорията „други антинародни банди” - всички други опоненти на Титовата идеология. Дори онези, за които се предполага, че са „в състояние да подпомогнат тези бандити”. И които се „държат пасивно” към Тито.

Основната задача на ОЗН и КНОЮ е „ликвидирането на такива банди” и „прочистване”, което подразбира масови престъпления против цели населени места, които „подпомагат бандата” или в които „бандата спира от време на време”. Тези части искат и получават от висшето командване правото да пращат в лагери и онези хора, чийто единствен грях е, че са живели в тези селища. „Поне по време на прочистването на терена те трябва да бъдат отстранени и заточени на предварително определени места.” В първия щурм на „прочистването”, когато мракът поглъща най-много хора, в комунистическа Югославия няма никакви писани закони. Появяват се чак когато е конфискувано имуществото на повечето стопански дейци и индустриалци, когато голямата част от онези, на които им е присърце Сталиновата идеология, вече са избити. Първият закон за наказателна процедура е приет през 1948 г., а първият наказателен закон - едва през 1951 г. Никога няма да се разбере колко хиляди души в Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина и в другите части на Югославия са загинали по тези места. Само в Белград са съществували двайсетина лагера и места за екзекуции.” (Вж. П. Симич, Тито - тайната на века. С., 2011, с. 159-160.)
Съдебният процес, проведен в периода 10 юни - 15 юли 1946 г., е формален, тъй като съдбата му е предрешена. Съюзниците на СССР и Югославия по всякакъв начин се опитват да спасят Др. Михайлович, когото Титовата пропаганда е заклеймила като сътрудник на германските, италианските и българските „окупатори и фашисти” и съдружник на правителството на генерал Милан Недич. Но съдът не се вслушва в английските и американските защитници, като не приема дори показанията на американските офицери във формированията на Михайлович по време на войната, както и на англо-американските летци, свалени над територията на Югославия и спасени от четниците (броят на които, по информация от пресата, възлиза на повече от 500 пилоти). Лично Чърчил прави опит чрез Сталин да се застъпи също за Др. Михайлович, но и неговият глас не е чут. На 15 юли 1946 г. ген. Михайлович е осъден на смърт и на 17 юли е разстрелян. Мястото на погребението остава до днес неизвестно. Така Тито отстранява от пътя си един от най-авторитетните си противници още от времето на антифашистката борба. През март 1948 г. президентът на САЩ Хари Труман го награждава посмъртно с Ордена на почетния легион „Legion of Merit” („Почетен легион”) за спасените 500 американски летци по време на Втората световна война. През 2001 г. наградата е връчена на дъщерята на ген. Др. Михайлович.
Но да се върнем пак на обстановката в България. Политическият елит очаква информацията за разкритията на ген. Др. Михайлович на започналия процес срещу него. По време на процеса Кимон Георгиев е министър-председател, Дамян Велчев е военен министър, Димо Казасов - министър на информацията и изкуствата, а Петър Тодоров е политически представител и пълномощен министър на България в Югославия. Една подробност - по време на процеса П. Тодоров получава инсулт. К. Георгиев следи как протича процесът, като получава и информация за него. Двама от превратаджиите, Димо Казасов и Петър Тодоров, които са понаписали доста страници спомени, но за съществуването на Др. Михайлович и за връзките си с него и за процеса срещу него не споменават и дума. А Д. Казасов е стар радетел на българо-югославското приятелство и председател на Югославско-българското дружество за приятелство, а от януари 1935 до април 1936 г. е пълномощен министър в Белград. Амнезията и тя върши понякога добра работа!?

Интересното е, че и Георги Димитров в дневника си също нищо не отбелязва за хода на процеса, въпреки че на конфликта Тито-Михайлович е заделил доста страници, но само за времето на войната. За щастие неговият секретар Неделчо Ганчовски, по подобие на Титовия хронист Дедиер, води изключително ценен дневник, който озаглавява „Дните на Димитров, каквито ги видях и записах”. Дневникът претърпя три самостоятелни и различаващи се издания (през 1974, 1975 и 2002 г.). Първото издание, което е цензурирано, е съпроводено и с редица проблеми за хрониста и довежда до пълното му разочарование, а книгата е спряна. Повторно е пусната за разпродажба и въпреки манипулациите и упражнената цензура над нея, тя се разграбва от книжарниците. Н. Ганчовски се самоубива на 31 май 1983 г., като пише предсмъртно писмо до близките си, в което споменава и за ръкописа: „Пазете ръкописа на книгата за Димитров. Убеден съм, че ще дойде време, когато ще може да види бял свят.” За последното издание издателите и съставителите декларират, че то предава автентичния текст. Тук ще цитирам откъси от двете издания, тъй като са свързани с темата и за Др. Михайлович. На 3 юни 1946 г. Ганчовски е записал следното: „В Белград започна процес срещу известния кралски полковник Дража Михайлович, който даде отражение и в България. Под егидата на краля, забягнал в Лондон, върху националистическа основа полковникът организирал четническо движение в Югославия уж за борба срещу немско-италианските окупатори. „В действителност тъкмо с тяхна помощ и със съдействието на англо-американците той се бореше за задушаване на освободителната борба. Двулична роля…” Пътят на Дража Михайлович е изпълнен с всякакви жестокости и безмерен садизъм спрямо народните борци. Не успял овреме да се измъкне, Дража Михайлович бе разкрит и заловен с група негови помагачи. Направиха доста широки признания. Имали за задача да вербуват някои дейци от другите съседни страни за формиране на антикомунистически блок на Балканите, в това число на български дейци; установили са връзка с д-р Г. М. Димитров (Гемето); спомена се, че са търсили връзки и с Дамян Велчев и с някой си Гиновски, което бе изнесено в нашия печат. Дамян Велчев категорично отрече тези обвинения и на неговото опровержение също бе дадено място в отечественофронтовския печат. Опозиционният печат през тези дни сипеше отрова и жлъч и още повече се беше разбеснял. Обществената атмосфера се нажежи. От друга страна, народната власт неотклонно провеждаше своята съзидателна политика, която даваше своето отражение върху живота и настроението на масите.” (Вж. Н. Ганчовски, Дните на Димитров, каквито ги видях и записах. С., 2002, с. 118.)
Два дни по-късно, на 5 юни 1946 г., Георги Димитров заедно с Васил Коларов и Трайчо Костов са на инструктаж при Сталин, тъй като процесът срещу Др. Михайлович е започнал да създава проблеми в българското отечественофронтовско правителство, възглавявано от човека на Др. Михайлович Кимон Георгиев, а вторият му човек е военен министър. Другият въпрос, по който Сталин трябваше да „кове обръчите” на българските партийни водачи, е и това, че българската страна все още се бави с кампанията по създаването на македонската нация в Пиринска Македония, докато Тито вече не само че е напреднал, а е и сочен като пример, по който трябва да се равняват. На срещата присъства и Тито и само на него Сталин позволява да се вметне в инструктажа. Монологът на Сталин е стенографиран вероятно от Тр. Костов, който единствен от тримата владее стенографията, и е наистина също прелюбопитен документ. Когато поискахме да го публикуваме през 1998-1999 г., след като имахме информация от вестниците за неговото съществуване, а и успяхме да се сдобием и с ксерокопие от оригиналната стенограма. За наша изненада, когато потърсихме оригинала, се оказа, че този документ при предаването на документите на Централния партиен архив на БКП в Централния държавен архив беше отскубнат от папката, в която се е съхранявал, а заснетият му текст от микрофилма беше изрязан с ножица. Но в края на краищата, макар и трудно, все пак успяхме да се доберем до него и да го публикуваме. Все още имаше тайни, които не биваше да се разгласяват. По същия начин проблемите на Н. Ганчовски започват не само като предлага за печат дневника си, но и като издава тайната, че Г. Димитров е водил дневник. Дневникът на Димитров също се оказа взривоопасен и неудобен за публикуване. Но това също е тема за друг път.
Но да се върна пак към дневника на секретаря на Г. Димитров. На 14 юни 1946 г. Н. Ганчовски отбелязва в него: „На 5 юни за Москва замина със самолет неофициално наша партийна делегация в състав: Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов. Тя престоя там до 8 юни, когато се завърна отново със самолет. Още на 6 юни станала среща с Й. В. Сталин и В. Молотов. Нашите другари споделиха след това впечатления. Били посрещнати много радушно, с топло братско гостоприемство и голямо внимание. Разисквали бяха животрептящи въпроси на политическия живот. Срещата станала в кабинета на Сталин в Кремъл. Този кабинет е описван вече не от едного - твърде, твърде просторен (именно големината, размерите се набиват на очи!); в дъното - портрет на Ленин, пред него заседателна маса. И този път Сталин спазил обичая си - малко време се задържал седнал заедно със събеседниците си, а после станал и равномерно се разхождал из просторния си кабинет; понякога толкоз се отдалечавал от събеседниците си, че те оставали с впечатление, че той вече не ги чува. Но острата му реакция с реплика или жест доказвала, че той не изпуска нито дума от разговора. От време на време се задържал прав до масата, вперил остри, немигащи, излъчващи буйна сила очи в говорещия или запитания, и упорито го фиксирал с вдъхващ страх поглед. През цялата беседа Трайчо Костов шарел с писалката си върху бележника и записвал всичко, казано от Сталин. Сталин показвал учудваща информираност по някои въпроси и наред с това - неосведоменост и боравене с внушени му положения - по други; въпросите разнищвал бързо, разлагал ги на съставките им и показвал същността им. Мислите си формулирал с малко думи, но пределно ясно, с убедителност и категоричност, които трудно допускат възражение, несъгласие или спор, защото са казани и предостатъчно рязко, а и защото са силни с логиката си. По това време в Москва бе също и представителна югославска делегация в състав: Й. Б. Тито, Ал. Ранкович и д-р Нешкович (министър-председател на HP Сърбия). Между българските и югославските дейци се състояла среща, водени били разговори по българо-югославските отношения. На 7-и се състояла тройна среща - на съветското ръководство, начело с Й. Сталин, с българската и югославската делегация. Уговорено било да се осъществи на дело най-близко сътрудничество между България и Югославия, обаче съюзен договор да се сключи след подписване на мирния договор." (Вж. Н. Ганчовски, Дните на Димитров, каквито ги видях и запи­сах, т. I, С., 1975, с. 219-220. Същият текст вж. и в изданието от 2002 г. с. 122. Цитирам по изданието от 1975 г., за да се види как грубо и неумело е пипала българската цензура тогава, като изглежда, че даже е дописвала несъществуващи в оригинала текстове, а съществуващите но неудобни са рязани с ножицата, като дори не е съблюдавана елементарната логика на разказвача. Бих Ви посъветвал да сравните текстовете от двете издания! Има от какво да се впечатлите, но то вече е също друга тема.)

Макар че по-долу, в приложенията, давам целия текст на стенограмата, тук ще цитирам инструкцията на Сталин как да се използва процеса срещу Др. Михайлович за отстраняването на Дамян Велчев от властта. И което е интересно, колкото и да се говори и за Кимон Георгиев в стенограмата, Сталин не го свързва с процеса срещу Др. Михайлович. Вероятно неговото време още не е изтекло, според „великия кормчия”. По отношение на Д. Велчев Сталин нарежда: „Нужна ли е наша помощ за премахването на Велчев? Вие повдигате въпрос, а когато дойдат да ни питат какво мислим ние, ние ще кажем: по наше мнение той трябва да излезе в оставка. В борбата срещу Велчев особено трябва да се използват връзките му с Дража Михайлович. Документите за тези връзки трябва да бъдат добре подчертани в Белградския процес, за да могат да бъдат използвани в Бълга­рия. Това ще бъде най-доброто оръжие против Велчев. Трябва да се каже за мира и спокойствието на страната и в интереса на нейните отношения с Югославия: Велчев трябва да си отиде.” И наистина на 25 септември 1946 г. Д. Велчев е освободен от поста на военен министър и от 18 октомври 1946 е назначен за пълномощен министър в Швейцария и повече никога няма да посмее да се завърне в България, а скоро ще загине при не дотам изяснени обстоятелства при автомобилна катастрофа. А другият доверен човек на Др. Михайлович, Кимон Георгиев не само, че няма да си отиде от властта ами ще му бъде съсредоточена още по-голяма власт в ръцете. Той ще поеме успоредно с министър-председателския пост и поста на военен министър.
Приложените показания на ген. Др. Михайлович вероятно са препратени с дипломатическата поща от Белград до ЦК на БРП (к). В Централния държавен архив е запазен препис в два варианта (дословен и с корекции) от показанията на ген. Дража Михайлович в Белград във водения процес срещу него, в които той дава сведения за връзките си с Дамян Велчев и Кимон Георгиев. В коригирания екземпляр е отпаднало името на Кимон Георгиев и на неговия брат Владо Георгиев, също замесен в шпионските афери на Др. Михайлович. Той е бил предназначен за пресата и наистина е публикуван след инструктажа със Сталин, като Д. Велчев е принуден да дава обяснения също в пресата. От показанията давам разчетения екземпляр, а така също и факсимилета от коригирания от сърбоманската българска цензура текст, тъй като е прекалено любопитен. Задрасканият текст в оригинала съм възстановил, но съм го предал почернен, за да се види какво е цензурирано. Приложил съм и целия текст на стенограмата от разговора със Сталин, както посочих и по-горе, тъй като той дава и редица ценни съвети не само във връзка с осъществяването на отечественофронтовското управление в България, но и неговата директива да започне формирането на македонска нация в Пиринска Македония, като се съблюдава примерът на Тито във Вардарска Македония. Приложил съм и документите, свидетелстващи за връзките на Кимон Георгиев с Др. Михайлович, както и за интереса му към хода на процеса, вероятно случайно прокраднали се по недоглеждане в издадените документи от неговия домашен архив.
Прилагам и един изключително интересен откъс от спомените на Иван Михайлов, ръководителя на ВМРО, която беше разтурена от сръбския агент К. Георгиев, а Михайлов беше осъден на смърт от деветнадесетомайската власт. За да бъде дискредитиран Михайлов, отечественофронтовската власт използва без какъвто и да било свян съдружниците на Др. Михайлович и на българските превратаджии протогеровистите, за да оповестят публично, че водачът на ВМРО е бил свързан с българомразеца ген. Михайлович. След разпита на полковник Лев Главинчев като свидетел, на 20 август 1946 г. е разпитан и другият свидетел - протогеровистът Перо Шанданов. На въпроса на адвоката Николов „дали му е известно на свидетеля, че Иван Михайлов е имал връзка с Дража Михайлович и с другите реакционни елементи”, Шанданов най-безсрамно лъже: „Той живееше в Загреб и беше един от най-близките инструктори на Анте Павелич за злодеянията, които той извърши в Хърватска и в Сърбия. След това установи връзка и с Дража Михайлович.” Вероятно в тези дни министърът на вътрешните работи, комунистът Антон Югов, ще запише в личния си бележник едно достатъчно красноречиво изречение, което не се нуждае от коментар: „Да се елиминира Иван Михайлов!”.
Прочетете със собствените си очи както нецензурираните показания на ген. Др. Михайлович, така и останалите документи, свидетелстващи за мръсотията и предателството, в което са били затънали тези толкова популярни и днес български държавници и политици, тъй като споменатите от сръбския генерал български предатели заслужават нашето презрение. Все още има наши сънародници, които бълнуват за здравата ръка, с която Кимон Георгиев се е справил с политическата криза и с българските националнореволюционни организации, без да знаят какво се е крило зад тези действия. А той отмени действието на Търновската конституция, разтури Народното събрание, забрани политическите партии и установи цензура и диктатура, от която се възползва цар Борис, който от това време „започна сам да си връзва гащите”. (Думите са на царя.) А това беше ни познато и от времето, когато управляваше старият Кобург.
По-долу приложените материали Ви предлагам не от любов към мръсотията и като почитател на посочените подлеци и чужди марионетки, а само от любов към истината, която всички българи трябва да познаваме.
А по отношение на ген. Дража Михайлович какво повече може да се каже? Той е действал като сръбски патриот в начертаната си цел, възползвайки се от продажността на българските политици и държавници. Едва ли има българин, който да го оправдае, още повече че българинът е измислил и поговорката за зелника, а лапачи в България винаги е имало и ще има. Или както казва един мой приятел: „За нас, българите, няма безплатен обяд на славянската трапеза, рано или късно всичко се заплаща, и то с лихвите.” По този въпрос историята ни даде не един жесток урок, но както казва един от нашите революционери: „Колко пъти се опарихме, а пак не се научихме да духаме.”
Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Показанията на Дража Михайлович от 17 май 1946 г.

„През 1923 г. групата на Велчев, Военният съюз, участвува под ръководството на военния министър Иван Вълков в убийството на Стамболийски и разбиването на неговото движение. Велчев съзнал своята грешка и се отделил с целия Военен съюз от Борис и влязъл в коалиция с лявото крило на земеделците, пладненците, където са влезли Велчевите звенари, и на 19 май 1934 г. извършват държавния удар в София...
През време на процеса на Дамян Велчев аз имах друго заседание в София с Кимон Георгиев. На това заседание ние, след като разгледахме бъдещето на нашите отношения, дойдохме до пълно споразумение...
Първият етап по пътя на сближението, според схващането на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, беше: български цар без власт, митническа уния с Югославия и военен съюз. След този етап аз заемам от земеделците втория етап: интегрална Югославия под династията на Карагеоргевич.
Идеен вожд на земледелците беше и остана доктор Георги Димитров (Гемето), който през време на войната беше в Кайро, а само фирмата на водач принадлежеше на Коста Тодоров. Техните разбирания ми бяха познати от личния контакт с Гемето и останалите водачи на пладненци.
През време на войната, както е известно, Велчев беше в България, но под надзор, защото току-що беше излязъл от затвора. Казах вече, че с него съм установил връзка в 1942 г. чрез Радослав Джурич и д-р Стевчич. Поръчението, коетo сега четем, аз изпратих на Велчева, за да го подсетя и уверя, че поръчението е наистина мое, затова се позовах на тайното заседание с Кимон Георгиев, за което никой не е знаял. За Гировски ми съобщи д-р Стевчич - защото Гировски заедно с Дамян Велчев е идвал в Пиротската област и са се срещали с д-р Стевчич, който по това време е бил връзка между Джурич и българските представители. За Гировски аз не съм знаял нищо, нито го познавам от времето, когато бях в София.
Инструкциите, които изпратих на Джурич на 23 ноември 1942 г. за преговорите с Велчев и Гировски, са следните:
1. Да се създаде велика Югославия от Триглав до Черно море. Югославия трябва да реши националния въпрос и да създаде здрава общност, в България - да реши проблема за облика на властта чрез ликвидация на Кобургите. С оглед на това, че Дамян Велчев имаше вече някои свои отряди в България, аз смятах, че преди главната акция на съюзниците на Балканите Велчев трябва организационно да укрепне и се утвърди на базата против Германия.
2. Чрез Военната лига на Дамян Велчев аз смятах да се създаде яка организация във войската, а чрез геметовците - здрава организация в селските маси и по този начин да се попречи на комунистите да организират тези маси за себе си и в случай на съюзническа акция на Балканите комунистите да не използуват ситуацията за свои политически цели, за взимане на властта.
3. Югославското правителство в Лондон обяви по радиото уния с Гърция и създаде възможност, по мое разбиране, за влизане на България в тази уния. В тази уния аз смятах да влезе и Албания.
Предложих да излезем с общи лозунги и в своята работа... да се задължим с дружни сили да попречим на комунистите да използуват народната борба за свои политически цели, да не признаваме тяхната въоръжена организация.
От Велчев и Гировски чрез полковник Джурич аз бях поканен да застана начело на Балканския комитет, който трябваше да бъде създаден. Аз приех тази покана с благодарност. Този комитет за жалост не можа да бъде създаден поради затрудненията в по-нататъшните връзки с Дамян Велчев.
Велчев заръчал да ми кажат, че желае да се види лично с мене, защото никога не бяхме се виждали лично, но аз поддържах връзки с него чрез Кимон Георгиев, докато бях в София. На тая среща ни бе невъзможно да отида.
Правителството от Лондон ни съобщи, че ще ни даде материални средства за подкрепа на българската акция. Ако ми бяха позволили обстоятелствата, аз бих изпратил на българите големи материални средства, защото имах достатъчно пари, които ми бяха отпущани от англичаните.
Владо Георгиев е софийски търговец, роднина на Кимон Георгиев, звенар. Най-въодушевен привърженик на Югославия. Щом отидох в София - по време на соколския конгрес - веднага се запознах с него и бях с него в приятелски отношения. Още в началото на 1941 г. аз се опитах да влезна във връзки с Владо. За тази цел Лазар Тръкля и Видак Ковачевич бяха изпратени на българската граница като земледелци от групата на Гаврилович. Там те веднага се срещнали с журналиста Сърбаков. Тяхната задача беше заедно със Сърбаков да организират връзки със София и то със звенарите, пладненците и протогеровистите... Писал съм през време на войната няколко пъти на Владо Георгиев и съм му изразил желание да бъде български представител при мене. Но отговор не получих.
Лазар Поповски принадлежеше някога към ВМРО и беше голям неприятел на Югославия. След това служи като дипломатически чиновник в Албания и там се свързал с Таса Динич. От тоя момент минал на наша страна. Принадлежал е по-късно към групата на протогеровистите. През есента на 1940 г. дойде в Белград като специален пратеник на протогеровистите, звенарите и пладненците. Аз бях определен от Генералния щаб да бъда преводач при неговата мисия. Имахме обща вечеря и тайно заседание в Земун. Лазар Поповски изложи тогава мисията си в следното: организацията на пладненци, звенари и протогеровисти възнамерявала да убие Бориса. От Югославия не искаха нито материални, нито каквито и да било други средства. Единственото, което искаха, беше прибежище в случай на неуспех на акцията. От своя страна аз направих изчерпателен доклад върху българските работи, препоръчвайки предложението като твърде полезно. Но началникът на Главния генерален щаб Петър Косич, страхлив и неспособен офицер, не посмя да използува това обстоятелство.
През време на войната писах няколко пъти на Лазар Поповски по Ненад Митрович, когото бях изпратил като свой човек при гестаповеца Матл.
Писал съм и на Кимон Георгиев. С него съм стар познат от 1935 г. и началото на 1936 г., когато се срещнахме при Владо Георгиев. По-добре казано, срещал съм се с него един път. Писах му за необходимостта от сдружаване и сближение на българския и нашия народ. Писмото изпратих по българския запасен подпоручик с прякор „Грозни”, който беше избягал от българската войска и беше при мен и когото аз изпратих, когато България капитулира, в България със задача да отнесе писмото и да послужи като моя по-нататъшна връзка с България. В същото време изпратих в България и Сърбаков, чиято главна задача беше да установи директна радиовръзка с мене, в което той не успя.
На 28 август 1944 г. писах писмо на Дамян Велчев. Писах му го по „Грозни” и това беше моето последно писмо до Велчев. В това писмо още веднъж подчертавах необходимостта от поддържане на постоянни връзки между нас в това бурно време по линията на приятелството и сближението между България и Югославия и специално Сърбия. Писмото, копие от което ми показвате, е мое писмо, а оригинала писах на български. Оригиналът беше дословно като това копие.
Писал съм и на Коста Муравиев, министър-председател. Предложих му сътрудничество и връзка и назначих като свои представители при него Вукашин Шекерович или Александър Вучичевич. Последният отиде и беше моя връзка при него. Писмото до Муравиев изпратих по българина подпоручик „Грозни”, който беше при мене.
Прокурорът: Използвали ли сте напълно връзките, които Ви е давал Гемето от Кайро до свои хора в България?
- Не съм напълно, въпреки моето най-голямо старание. Главната връзка Пецо Трайков не е могъл да бъде намерен и с това всичко се развали.
Прокурорът: Какви услуги ви е правил Ика Панич във вашите връзки с българите и какво е било неговото положение?
- Известно ми беше, че Ика Панич е бил главната връзка и организаторът на нелегалното прехвърляне на Дамян Велчев от Югославия в България. Панич е необикновено добър познавач на българските работи. Знаейки го като такъв, аз го определих в щаба за връзките с българите като главна личност при генерал Панта Драшкич. Становището на Панич беше да се оставят българите да се удавят в своето собствено блато.
Връзката с Гемето произтича още от 1935 г. след неговото излизане от затвора. Срещнахме се в неговата къща и веднага още с първата своя дума ми заяви, че бил за интегрална Югославия. Поддържахме най-приятелски връзки. Докато бях в Прага, връзката с него не се прекъсна. Като се върнах в Югославия, връзката поддържахме чрез Коста Крайшумович. През време на войната Гемето беше прехвърлен като дипломатическа пратка с един куфар в Турция, а оттам в Кайро. Писал ни е две писма, доколкото си спомням. С тайни телеграми без знанието на англичаните, кореспондирахме през цялото време на неговото пребиваване в Кайро. Той ми даваше напътствия за България. Съветваше ме да се облегна на протогеровистите, тъй като е знаял, че неговата партия е обезглавена. Аз му пращах директиви за работа през Турция в България. Доколкото ни беше възможно, координирахме работата си. Когато той се върна в България, след освобождението на България, аз не успях да установя връзка с него. От вестниците, които излизаха в Югославия, докато аз бях в гората, узнах, че той не е в Отечествения фронт и не е съгласен със сегашната бълrapcкa политика.
Прокурорът: Във Вашия план влизаше ли династията на Карагеоргевич да бъде и за България и в това отношение натъквахте ли се на възражения?
- Моят план беше обединение с българите под династията на Карагеоргевич. С този план бяха съгласни безрезервно българските земледелци с Гемето начело. Останалите политически партии, доколкото бяха за сближение, бяха много републикански настроени, защото българските маси са за република. Възражения не са били изразявани от никоя страна, но аз можех да заключа това от разговорите с българи. Като говоря за разговори, аз мисля както разговори преди войната, така и ония разговори, които съм водил през време на войната с българските офицери, които бяха при мене.
* * *
Вх. № 216 от 10 юни 1946 г.
Чужденците за нас
Какво внушават анг[лийските] и америк[ански] агенти на Хр. Лилков и Дамян Велчев - във връзка с арестите на офицери.
Здравко Станков - на служба на англичаните, говори на свой близък:
- Искам да отида при м[инистъ]р Хр. Лилков и да му предам едни съвсем положителни данни около арестите на офицери, замесени в организацията „Цар Крум”. От тези данни се вижда, че чрез насилие над арестуваните е внушавано да замесят обезателно Дамян Велчев и Христо Лилков в конспиративната дейност на „Цар Крум”. Най-интересното обаче е арестуването на 350 души македонци във връзка с произнесените от ВМРО Иван Михайлов смъртни присъди над Трайчо Костов, Тодор Павлов, Георги Димитров, Лев Главинчев и Антон Югов. Иван Фиков - подполковник от Военното министерство, ми каза, че злобата на деня с арестуването на много македонци - към 400 души. Според Фиков положението се влошава и може да се дойде до война.
ЦДА, ф. 146 б, оп. 2, а. е. 1136, л. 1-4, 63. Препис. Машинопис.

№ 2

Стенограма от разговора на българската делегация в състав Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов с Й. В. Сталин

[Москва], 5 юни 1946 г.

Строго секретно!
В Югославия се разправиха с вътрешните врагове по-здраво, отколкото вие. Не е вярно, че там условията били по-благоприятни. Вие имахте не по-малка възможност да направите това, тъй като Червената армия беше у вас. Но вие просто малко проспахте.
Международното положение не може да бъде спънка. В течение на 10-15 години не ще бъде възможна никаква война. Англо-американците правят само аларми, стараят се да сплашат когото могат. Но нашите нерви са здрави. Нужна е „видержка”. С изтеглянето на войските няма много да се бърза. И когато се реши то по принцип, има много средства да се разтака. Във всеки случай то няма да бъде преди септември. Да се прави трезва преценка на международното положение, това значи преди всичко да се елиминират алармите на англо-американците. А вие водите рачешка политика: поради страх от международни усложнения, само отстъпвате назад. Ние никога не сме ви препоръчвали подобна политика.
След изборите вие не съумяхте да използвате своето положение и своята сила, за да укрепите вашите позиции. Останахте почти със същите портфейли, както по-рано: оставихте Военното министерство, министърпредседателското място и Външното министерство на звенарите. Нямате още и помощник-министър. Вие забравяте, че преговори - това значи борба, коалиция - това значи също борба, а не постоянни отстъпки.
Вие старите повлияхте на партията за много голяма отстъпчивост. Вие орязахте крилете на младите - те действуваха по-смело. Трябва да се действува по-решително. На англо-американците, на опозицията и на десните звенари трябва да покажете зъбите си. Иначе ще ви се качат на главата.
Армията не бива да се оставя в това положение. Велчев трябва да бъде снет, той е вреден. Той трябва да бъде изгонен, а не да се упражнява натиск върху него. Ако се засегне от това малко Кимон Георгиев, това няма да повреди. Нека се бои малко от нас. Впрочем, струва ми се, че Кимон ще си помисли добре и много е възможно, че сам той няма да си отиде. Вероятно е, че няма да напусне властта.
Положението в армията е сега такова, че ние като че ли сме въоръжавали нашите и вашите врагове. Сега ние с удоволствие ще дадем оръжие на милицията. Но при това създаване на резервната милиция недейте се увлича от количеството. Дайте оръжие само на най-верните хора, защото досега въоръжавахме врагове.
Нужна ли е наша помощ за премахването на Велчев? Вие повдигате въпрос, а когато дойдат да ни питат какво мислим ние, ние ще кажем: по наше мнение той трябва да излезе в оставка. В борбата срещу Велчев особено трябва да се използват връзките му с Дража Михайлович. Документите за тези връзки трябва да бъдат добре подчертани в Белградския процес, за да могат да бъдат използвани в България. Това ще бъде най-доброто оръжие против Велчев. Трябва да се каже за мира и спокойствието на страната и в интереса на нейните отношения с Югославия: Велчев трябва да си отиде.
Вие се оставихте да ви водят за носа звенарите. Десните звенари са англо-американски агенти - това трябва да се разбере. Поради тях, нищо не излезе у вас с опозицията. Трябва да им креснете и да ударите по масата - може би ще се уплашат. „Звено” не е единна партия, а блок от няколко партии. В него има отечественофронтовци и противоотечественофронтовски елементи.
Ако, въпреки очакванията, Кимон Георгиев си подаде оставката, ще трябва да се търси друг министър-председател. Може би в такъв случай за предпочитане би бил министър-председател земеделец.
Трябва да се прави безстрашен марксически анализ на положението, а да не се замазва, както правите често вие.
Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България. Тито се оказа по-гъвкав от вас - може би защото живее в многонационална държава и трябваше да даде равноправие на народите. Автономията ще бъде първа стъпка към възсъединяването на Македония, с което при сегашната обстановка може да не се бърза. Иначе в съединението на македонския народ всичката заслуга за автономията на Македония ще остане на Тито и вие ще бъдете критикувани. Изглежда, че се боите от Кимон Георгиев, ангажирали сте се много пред него, та не искате да дадете автономия на Пиринска Македония. Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи. И в Белорусия нямаше такова съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа, че действително има белоруски народ. Не трябва да се боите толкова от Кимон Георгиев.
На изборите аз не бих възразил да участвувате с отделна листа, ако сте уверени, че ще излезнете първа по сила партия. Риск има известен, но може да се опита. Ако излезете първа партия, ще може да искате министърпредседателското място и най-важните министерства. Но трябва да се има предвид, че стадното чувство у населението играе не малка роля. У избирателите има голямо желание да гласуват с общи листи. Трябва да се направи така, че някои от вашите съюзници да се обявят за отделни листи, за да може да се хвърли вината за нарушаване на блока върху тях. Може да се излезе и в комбинация с отделните партии.
По въпроса: президиум или президент да има в републиката, трябва да бъдете предпазливи. Президиум има смисъл да има в многонационална държава, за да се даде възможност на всички нации да участвуват в този върховен орган. Затова има президиум у нас и в Югославия. Но що се касае до еднонационална държава, там с президент може да има по-голяма свобода на действие.
В перспектива, ако искате да управлявате, трябва да имате покрай себе си една селска партия. Самият Отечествен фронт ще трябва да се прероди в действителен Отечествен фронт.
Съюзът с Югославия е по-добре да се отложи до мира. Ако мирът закъснее, тогава въпросът ще бъде обсъден отново и едно евентуално сключване на съюза тогава ще бъде отговор на отлагането. В съюзния договор по-добре е да има и пункт за борба срещу фашизма, за да можете в случай на нужда да си помагате едни на други.
Принципът на репарациите е признат в условието на примирието. България се е задължила да плати известни репарации. На Парижката конференция трябва да се каже, че България трябва да плати репарации, но тъй като тя е взела активно участие в борбата за освобождение на Югославия и в общата борба на съюзниците и е помогнала сериозно за освобождението на Югославия и Гърция, репарациите трябва да се намалят, както на Италия. Общата сума едва ли ще бъде по-голяма от 45 милиона долара, от които две трети ще трябва да се отделят за Югославия и една трета за Гърция. След като стане това, Югославия ще заяви, че се отказва от всякакви репарации от страна на България, тъй като е уредила самостоятелно с нея всички свои въпроси. Така Гърция ще остане само с 15-20 милиона долара, които при това ще бъдат платени в течение на 6-7 години.
(Т[ито]: Сърбите са взели Западните покрайнини повече по стратегически съображения. Ние сме съгласни, че подавляващото болшинство от населението са българи. Но за нас е абсолютно невъзможно по политически съображения да върнем тези околии на българите още сега. Сръбският народ ще го разбере като награда за България, дето е окупирала и грабила сръбски земи. Но ако Пиринска Македония влезе в състава на Югославска Македония, сръбският народ тогава ще се съгласи да върне българските околии. Така че не може да се постави въпросът за Пиринска Македония и за Западните покрайнини отделно. Що се касае до Западните покрайнини, допускам, че има вършени неправилни работи от наша страна. Но не бива да се забравя, че там е гнездо на българската реакция. Например, всички новобранци от тези околии избягаха, не искат да служат в югославската войска. Англичани и американци използуват това, за да влошат отношенията между Югославия и България. От страна на българските другари малко беше направено за разобличаването на тези тенденции. Аз съм съгласен да се създадат партийни комисии за двете области, които да разрешат на самото място спорните въпроси. Наша вина е, че по-рано не сме направили това.)
По въпроса за гръцко-българската граница ние заявихме в Париж: „Ние и американците не сме участвували за установяването на тая граница и не я признаваме за справедлива.” Вие ще искате териториален излаз на Бяло море, ако това не стане, тогава ще искате икономически. Вие имате право да искате териториален излаз, но сега да се разчита на получаването на такъв излаз, е трудно. Такива искания могат да се реализират само със сила. Трябва във всеки случай да се подготвите за бъдещето.
По въпроса за контрол над Дунава, американците на много пъти повдигаха въпрос на конференциите за „отворени врати” на Дунава. Ние всеки път отхвърляхме това искане. Ние казвахме: „Ние не можем да отваряме врати в чужди домове.” Контролът над Дунава трябва да се предаде на дунавските страни. На англо-американските параходи не може да се откаже свободно минаване по Дунава, но работата трябва така да се нареди, че да няма какво да возят.
Първите три години ние не ще можем да удовлетворим всички искания за сурови материали и машини на нашите приятели. Поради това не е изгодно за вас да се отказвате от търговски споразумения с други страни. Няма какво да се боите от това. Нима сте толкова слаби, че да се боите от пристигането на някой и друг американски параход в Бургас?
Трябваше да влезем в Германия, за да видим с очите си каква техника и колко много заводи има в Германия. И народът е добър - трудов, дисциплиниран народ, не се бои от труд. Способни трудови хора. Само главите им не са напълно в ред: искат винаги заповед да им се даде, без заповед не знаят какво да правят. Да се спечели Германия, това значи да се спечели Европа. А да се спечели Европа, това значи да се спечели светът.
Характерното на новата демокрация у нас и в другите европейски страни е, че в тях финансовата олигархия няма вече господствуващо положение.
Англичани и американци искат във всяко европейско правителство да имат по няколко свои агенти. Бърнс каза на Парижката конференция: „Ако се споразумеем по другите въпроси, с България ще бъде лесно.”
Ние никога няма да възстановим стария тип интернационал. Той беше създаден по примера на Маркс, който очакваше, че във всички страни ще има едновременно революция. А това не съответствува днес на нашата идеология: революции не могат да станат едновременно във всички страни, в разните страни революциите ще съзряват в разно време и ще стават поразному. Революции ще стават в отделните държави. Значи, не е нужен такъв единен щаб, който да организира революциите. Когато Маркс мислеше, че революциите ще станат едновременно поне в най-важните страни, имаше оправдание създаването на такъв щаб. Но сега ние нямаме нужда от такъв щаб - поне засега не е нужен, а по-нататък ще видим. Старият тип Коминтерн влияеше зле във възпитателно отношение: за всичко партиите чакаха нареждане и директиви. А директивите бяха обикновено повече или по-малко погрешни. Ние развързахме ръцете на комунистическите партии, когато ликвидирахме Коминтерна. Хората започнаха да мислят със собствените си глави. Ако не беше ликвидиран Коминтерна, не биха съществували ония национални герои на революцията, които излезнаха на сцената през време на войната. Ние даже се бояхме да произнасяме думата „национален”. Да се възстанови Коминтерна, който да задължава националните компартии да действуват така или иначе, не е нужно - във всеки случай на дадения стадий не е нужно. Но за връзка, взаимна информация, координация, за съвет, преди да се отиде на бой, за размяна на опит - такъв орган ни е нужен. Той няма да свързва националните компартии в такава степен, но всяка партия ще има възможност да размени опит, да се набележат общите линии на борбата срещу враговете вътре в работническата класа и пр. Решения могат да се вземат само при единодушие, не решение, а съгласие. Може, следователно, да се създаде едно международно списание във Франция с редакционна колегия от представители на различните компартии, което списание да осветлява международните въпроси от наша гледна точка. Вътре в редакцията на това списание може да се създаде информационно бюро, което да служи за взаимна информация, за размяна на опит и за обсъждане на някои общи въпроси. Такъв орган и такова бюро могат да съществуват и на Балканите, като регионални.
ЦДА, ф. 1 б, оп. 5, а.е. 6, л. 131-136. Копие. Машинопис. Вж. БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Т. ІІ. С., 1999, с.1268-1271.

№ 3
Писмо от Христо Тодоров, син на пълномощния министър Петър Тодоров, до Кимон Георгиев с приложена докладна записка за изнесени по време на процеса срещу ген. Дража Михайлович факти за връзки на подсъдимия с Дамян Велчев и необходимостта от тяхното опровергаване
[Белград, след 8 юли 1946 г.]

Господин Министър-Председателю,
Приложена си позволявам да Ви изпратя една докладна записка по фактите на процеса Дража Михайлович и изнесените данни за неговите връзки с г. генерал-полковник Дамян Велчев.
По фактите, хронологично дадени в докладната бележка, давам още следните обяснения:
По точка I
Общите показания на Дража Михайлович не са дали никакви нови сензационни факти около дейността му, тъй като повечето от делата бяха известни. Единственото сензационно твърдение е връзката, която Дража претендира, че е поддържал с г. генерал-полковник Велчев. В Белград това направи доста силно впечатление и много чужди журналисти и дипломати се осведомиха при нашия аташе по печата за личността на г. Велчев.
По точка II
Показанията на полковник Радослав Джурич повдигнаха голям шум. Не е безинтересно да Ви дам няколко сведения за личността на полковник Джурич.
Джурич е майор от бившата югославянска армия. Бил е до месец май 1944 г. един от видните коменданти на Дража, който е използуван повече за политическа, отколкото за военна работа. През цялото време той се е ползувал обаче от симпатиите на щаба на Тито и вероятно е поддържал връзки с тях. Самите Титови хора са го искали за офицер за свръзка в техния щаб по времето, когато отношенията между двете движения са били добри. Това дава основание да се предполага, че Джурич може би е донасял в щаба на Тито това, което е научавал в щаба на Дража, и една такава деликатна поръчка, ако наистина му е била давана, сигурно е била известна на партизаните още тогава.
След преминаването официално на Джурич при Тито, той, както се твърди, е бил повишен и сега има чин полковник от народната войска.
Характерна е датата, на която се направиха показанията от Джурич. На 26 юни. Твърди се, че Джурич първоначално в списъка на свидетелите не е фигурирал и че впоследствие е бил поискан допълнително от прокурора. Това съвпада с времето, когато в България се проведоха атаките от страна на Комунистическата партия против генерал Велчев (карето във вестник „Работническо дело” и т.н.) и много е близко до ума, че се е искало тази атака да бъде подсилена и от външен източник.
В съкратените стенограми няма известни твърдения на Джурич, според които той твърди, че „Велчеви отряди” съществували в България в околностите на Драгоман, според получените от неговите агенти сведения.
Характерно е твърдението му, че Велчев се е съгласил на една балканска федерация начело с Караджорджовата династия.
Интересни са имената „Златарева и Гиневски”, които Джурич цитира. За Златарева се казва, че била руса жена, а Гиневски се характеризира като представител на покойния Стамболийски. Джурич е бил в постоянна връзка с Лазар Тръкля, организационен секретар на земеделската партия на Драголюб Йованович. А знае се, че Драголюб Йованович тук е най-тясно свързан от българските земеделци с д-р Михаил Геновски, чието име странно съвпада с цитираното име.
Лазар Тръкля сега е в неизвестност.
Писмото, което се цитира, е оригинал, който вероятно е бил запазен от Джурич в личната му архива.
По точка III
Дража Михайлович в своите писма и показания не е много сигурен в имената на българските военни. Той бърка генерал Станчев - българския офицер за свръзка с германското командване в Белград, с генерал Вл. Стойчев, като казва, че „майка му е сръбкиня” и че е близък човек на Дамян Велчев. Също така счита Маринов, че е сега български представител във Вашингтон.
Писмата и телеграмите, които са изброени в т. III, са всички от Дража Михайлович и от неговите коменданти. Не се знае дали в непрочетените писма няма други - по-конкретни по въпроса.
Ако са само тези писма и ако ги приемем за достоверни, то нито едно от тях не дава конкретни указания за сътрудничество между Дража Михайлович и Дамян Велчев.
Така писмото от 23.XI.1942 г. за едно „общо дело на Велчев и Гиневски в 1934 г.”, което е исторически невярно. Във втората си част то е изпълнено с общи пожелания.
Писмото от 10 март 1943 г. от генерал Трифунович също така, ако почива на истинни факти, очертава само едни далечни преговори или сондажи, които, докато станат конкретен план за работа, трябва да бъдат широко детайлирани.
Писмото без дата до Валтер (Лазар Тръкля)
Генерал Слави Попов не знам кой е. Долчан вероятно е сбъркано име на Дамян. Ясно е от писмото, че до този момент няма абсолютно никаква връзка между двата центъра и Дража е странно неосведомен по това какво става в България. Всеки човек на негово място, ако имаше вече здрави връзки, трябваше да бъде осведомен по тези елементарни въпроси.
Писмото от 13 януари 1944 г.
Също така подчертава пълната неосведоменост на Дража по въпросите в България. Той говори за опозиционните групи, които са искали сътрудничество с него. За кои групи става думата и какво точно да бъде сътрудничеството, той не обяснява, но ясно е, че в началото на 1943, когато у нас положението беше вече съвсем уяснено, Дража се мъчи да прави доста наивни комбинации.
Писмото от 28 август 1944 г. е най-странният документ с тази дата. Цялото писмо има вид на писмо, с което той се представя и с което иска да установи за първи път далечен приятелски контакт с Дамян Велчев. Неговото твърдение, че той стои начело на югославянската съпротива и то в този момент - 28 август 1944 г. - когато беше вече изоставен от почти всички и руската офанзива беше стигнала българските и югославянските граници - е повече от несериозно. В този последен момент, когато вече неговата кауза и по вътрешни, и по международни причина е напълно загубена, Дража твърди, че „е време да проведем на дело нашата обща мисъл” и че „ще бъдем силни, ако ние, националистите сърби и българи, се свържем колкото се може по-тясно”...
Логично проследена, цялата изходяща кореспонденция на Дража Михайлович, ако показанията на полковник Джурич са истински, е необяснима. Джурич твърди, че още в 1942 г. Велчев и Дража са се разбрали напълно както в старопланинската среща на делегатите, така и чрез центъра в Ниш. Как можеме да обясниме тогава, че в разстояние на две години не се е пристъпило към никакви конкретни разработки и съгласувания на действия и Дража може да бъде така странно неосведомен по това какво става в България, което личи от писмата му.
Тези разсъждения ги правя само въз основа на цитираните писма, без да знам фактическото положение и дали в архивите на съда не се намират някои други писма.
По точка IV
Аз намирам обвинителната реч на прокурора в пасажа, който е цитиран в бележката, доста остра и безотговорна. Той, като официално лице, приписва епитети на г. Велчев, които не са от естество да поддържат добри отношения с едно правителство, чийто военен министър се нарича „реакционен политик” и член на „реакционна фашистка клика”. Ако това е директива на правителството, то не очертава добри перспективи.
Аз се постарах в тази бележка да дам някои пояснения на процеса, които може би Ви са вече известни.
Считам, че едно бързо изясняване на отношенията на г. генерал-полковник Дамян Велчев към процеса на Михайлович се налага. Ясно стана от реакцията, която ТАНЮГ даде на опровержението на г. Велчев, че тук са много чувствителни към този въпрос. (Забележително бе и тук направи впечатление, че само в[естни]к „Изгрев” даде място на опровержението, а същото не се предаде от БТА.)
Ако само това са фактите, които се изнесоха, то едно подробно изясняване по звенарска линия с югославянското правителство колкото по-скоро, толкоз по-добре, се налага.
Жалко, че моят баща не е в състояние да предприеме никакви действия както сега, така и за в близко бъдеще. Понеже тук липсва човек, който може да го направи (на секретарите г.г. Мечков и Таков като комунисти едва ли ще им бъде удобно), то най-добре ще стане това изясняване да стане с югославянския пълномощен министър в София.
Аз съжалявам, че не мога засега да Ви дам повече сведения за положението тук. Това вероятно ще може да направи г. Мечков в срещата си с Вас, тъй като той преди заминаването си има среща с помощник-министъра Велебит.
Ваш
Христо

Приложение
Господин Министър-Председателю,
Процесът на Дража Михайлович започна на 10 юни 1946 г. пред Военния съд в Белград. За първи път името на г. генерал-полковник Дамян Велчев и на хората от кръга „Звено” (включително и Вашето) се спомена на втория ден на процеса при разпита на Дража Михайлович. Без да прецизира дата, Дража Михайлович каза, че е поддържал връзка с така наречените звенари. Съдът не го разпита подробно за тези му връзки и се премина към други въпроси. Затова е донесено в София с телеграма 1031 от 11 юни до БТА.
За втори път въпросът за връзките между Дража Михайлович и генер[ал]-полковн[ик] Дамян Велчев бе поставен пред съда на 26 юни при разпита на прокурорския свидетел полковник Радослав Джурич. Джурич е бил един от най-доверените коменданти на Дража Михайлович до месец май 1944 г., след което преминава при партизаните и от майор бива повишен в чин полковник в Народноосвободителната войска. Пълен препис от показанията на полк. Джурич са изпратени с писмо № 1562 от 30 юни в БТА.
Според Джурич, в началото на есента на 1942 г. той е получил заповед от Дража Михайлович да установи връзка с ген. Дамян Велчев. Такава той е можал да установи едва през средата на м. ноември чрез някой си Лужаич от Нишката полиция. Първият опит не е успял, понеже ген. Дамян Велчев е бил изолиран. След това обаче Лужаич е успял да установи връзка с ген. Дамян Велчев чрез Стара планина, където с още двама делегати се е срещнал с делегати на ген. Дамян Велчев, понеже последният - бидейки изолиран - не е могъл да дойде сам.
На тази среща делегатите на Михайлович са изложили на Велчевите хора основните директиви, които са се състояли в следното: ген. Дамян Велчев е трябвало да организира в България национални чети, да привлече земеделците и по този начин да попречи на разширението на партизанското движение в страната ни.
На срещата е ставало дума още, че с осъществяването на организацията на ген. Дамян Велчев да се събори династията на Кобургите и след освобождението да се осъществи балканска уния под егидата на Караджорджевичите. На въпроса кой трябваше да влезе в тази уния, Джурич обясни: Югославия, България, Турция, Гърция и Албания, а Македония да бъде независима. Трябвало е да се осъществи един национален блок на Балкана с антиболшевишки характер. Според Джурич, ген. Дамян Велчев впоследствие се е съгласил [с] основните линии на предложенията на Дража Михайлович, които му са били съобщени от неговите делегати, между които се споменава и името на Златарева - руса жена.
Джурич заявява, че не е имал пряка връзка с ген. Велчев, а такава само чрез канала и куриера, която е установил.
По-късно, когато е формирал една разузнавателна централа в Ниш, е успял „чрез тази станция” да получи връзка.
През есента Лужаич е бил заловен от германците и отведен в Германия. Връзката била прекъсната и всички връзки с Велчева били пренесени чрез Лазар Тръкля. На ген. Дамян Велчев е било съобщено, че му се поставят на разположение материални средства.
След това прокурорът прочита едно лично ръкописно писмо от Михайлович до Джурич, с което се изпраща поздрав до ген. Дамян Велчев чрез Гиневски (?).
„Твърде съм щастлив, че в това тежко време влязох във връзка с българския великан Велчев, както и с представителите на покойния Стамболийски - Гиневски. Тяхното общо дело от 1934 г. служи днес като основа на югославяно-българските отношения. Тежката борба на Велчев ми е добре позната във времената на неговите страдания. В това време имах среща с Кимон Георгиев, тогава бяха разисквани нашите бъдещи отношения и се дойде до окончателното споразумение. С Димитров имам връзки. Те могат да послужат като спойка между него и неговите сътрудници. Общото сътрудничество между Велчев и хората на Стамболийски обединява българския народ и войската на нашия народ. Поздравете Велчева и му кажете, че желая нашите усилия да родят плод. Този мой поздрав съобщете на Велчева от дума до дума.”
Михайлович призна, че писмото и ръкописът е негов.
Писмото е датирано 23.XI.1942 г.
Джурич заявява, че е имал директива да установи връзки с всички хора на ген. Дамян Велчев. Като такъв човек е бил смятан и ген. Станчев, български офицер за свръзка в Белград.
III. За трети път в процеса се говори за връзките на Дража Михайлович с България и по-специално с ген. Дамян Велчев в заседанието на 4 юли 1946 г., когато се четат писмените документи по делото.
(В настоящата бележка не споменуваме документите, които се отнасят до връзките на Дража Михайлович с д-р Г. М. Димитров - Гемето и неговите хора, както и с генералите Маринов от 15 дивизия и Станчев - българския представител в Белград. Всички документи, представени в съда, не бяха прочетени. Със специално постановление съдът прочете само една част. Не се знае дали в непрочетените документи няма нещо, което да се отнася до връзките на Дража Михайлович с ген. Велчев.)
От прочетените документи важни за тези отношения са следните:
Инструкции от 25 октомври 1942 год. от Дража Михайлович до Лазар Тръкля (секретар на Земеделската партия на Драголюб Йованович): „Вашият център трябва да се развива в общ център за следене събитията в България. Поради това развийте разузнавателна служба, успоредно с организацията в Белград. Гемето поръчва следното: Съгласява се с нашето предложение относно образуване център на наша територия, но под условие да постигне споразумение с вътрешните кръгове в България и особено с военните. Ако имаме сигурна връзка с Младен Костович, тогава чрез него влезте във връзка с Пецо Трайков.”
Телеграма от генерал Трифунович, комендант в Сърбия, до Върховното командване на Дража Михайлович от 10 март 1943 год.:
„Разузнавач от Ниш съобщава: Поручик Марко Чиркович е изпратил човек от Пирот да съобщи, че Велчев и Георгиев желаят сътрудничество. Условие: федерация с България, изхвърляне на Борис и образуване на република. Южна Сърбия независима. Моля министъра за отговор. Поручик Чиркович е наш човек.”
Телеграма до Валтер (Лазар Тръкля) без дата:
„Поздрав от мое име. Какво става с генерал Слави Попов, с Долчан и с Кимон... Дали съществува организация във войската и гражданството... Какво мислят да правят... Какво е отношението им към комунистите... Чувстват ли опасност от тях... Какво мислят да правят преди почването на акцията... Да помислят за преставане на зверствата към нашите хора от страна на българите ...”
Депеша от 13 януари 1944 год. - За Миховил (Люба Йованович) - Патак:
„Упътете д-р Йованович при капитан Раковича. Кажете на генерал Панти Драшкич, че ний трябва да установиме връзки с двете български групи и то с опозиционния блок, както и с Дамян Велчев и звенарите. Двете групи са ни потребни. Не мога да вярвам, че тези две групи са неприятелски една към друга. Опозиционният блок ни е предлагал сътрудничество, ала и групата на Велчев също така ни е предлагала.”
Писмо от 28 август 1944 г.
„Многоуважаеми Полковник,
Нямах щастието да се запозная лично с Вас през време на моето пребиваване в София през 1935 и 1936 год. Но Вашето дело ми е познато така, като е познато на цяла Югославия, както и в България. Вашата борба беше тежка и славна. Вашият труд за успеха на България беше плодоносен. Към Вас аз питая лично най-голямо уважение и почит. Сега е времето да проведем на дело нашата обща мисъл. Съдбата пожела, щото аз да бъда начело на непокорената югославянска войска, която излезе из шумата и селата и през време на три и половина години усилена работа през окупацията. Вашето стремление ми е познато, тъй като съм приятел на най-голямото сближение между България и Югославия и специално Сърбия и с удивление наблюдавах Вашата работа.
Време е сближението между българите и сърбите да стане действително. Българските окупационни войски в Сърбия са дали много доказателства за приятелството на българския народ към сърбите. Аз стоя на Ваше разположение за задълбочаването на това приятелство.
Бъдете уверени, че това мое желание е най-искрено и най-топло. Ще бъдеме силни, ако ние, националистите българи и сърби, се свържеме колкото се може по-тясно. Аз ще поддържам връзките с Вас по този път. Оставам Ваш най-голям почитател...”
IV. За четвърти път връзките на Дража Михайлович с Дамян Велчев се споменават в речта на прокурора, държана в заседанието на 8 юли, който, обръщайки внимание на яките връзки, които Михайлович е поддържал през време на окупацията с квизлингите и реакционерите в съседните страни - Гърция, Албания, Румъния, България и Унгария, подчертава, че целта на това сътрудничество е била обща борба и взаимопомощ против народноосвободителните движения в Югославия и във всички съседни страни.
„Така, каза прокурорът, Михайлович се е свързал с гръцкия фашист Зервас, с албанския предател Мохарем Байрактар, с офицери от българския окупационен корпус Станчев и Маринов, с български реакционни политици, каквито са Гемето, Велчев, Гиневски и др., с Хориа Сима и Маниу в Румъния, с генерал Уйсаси и министър Калай в Унгария.
Цялата тази реакционно фашистка клика тясно е сътрудничела с обвиняемия Михайлович, като му е давала материална помощ в неговите предателски борби.”
Публ. в „Из личния архив на Кимон Георгиев”, т. ІV. С., 2009, с. 36-41.

№ 4

Телеграма от Коста Крайшумович до Кимон Георгиев с призив да съдейства заедно с Дамян Велчев за спасяването на Дража Михайлович

Кайро, 15 юли 1946 г.

По повод решението на комунистическия военен съд в Белград против генерал Михайлович, шеф на сръбската съпротива, апелирам към Вас и към Дамян Велчев да действувате лично и чрез посредничеството на Вашите приятели за спасяването на Михайлович, както той навремето направи това със своите белградски приятели за спасяването на Дамян Велчев. Вие най-добре знаете как бе осуетен комплотът за изваждането на Велчев от Софийския затвор по заповед на принц Кирил, за да бъде убит след това. Вие също знаете, че намесата на великия Масарик, на френските и британските парламентаристи, на Югославско-българската лига и на белградските хуманитарни дружества пред цар Борис за помилването на Велчев не бе дошла от само себе си. Инициативата на цялата тази акция бе на Дража Михайлович, тогава полковник. Аз мисля, че поради този факт Вие и Велчев сте поели едно морално задължение да направите всичко, което е във Ваша власт, за да спасите един човек, който е необходим за бъдещото действително сближение между сърби и българи, както той, подтикван от същите подбуди, направи за Вас.
Коста Крайшумович, журналист
С/О Виброн анд со, ул. „Адли паша” № 1
[„Получена в София на 16 юлий 1946. Предадена в Съвета на 17 юлий заранта”.]
Публ. в „Из личния архив на Кимон Георгиев”, т. ІV. С., 2009, с. 45.

№ 5

Протокол от разпит на Кимон Георгиев в Държавна сигурност по време на следствието срещу Борис Бумбаров, арестуван по обвинение за връзки с движението на Дража Михайлович

[София, 24 ноември 1943 г.]


Препис

Подписаният Цветан Николов Шуманков - началник група Д. С., съставих настоящия протокол, като разпитах лицата:
Именувам се Кимон Георгиев Стоянов, 61 год., родом от гр. Пазарджик, живущ в София на ул. „Бенито Мусолини" № 46, българин, български поданик, изт[очно]-православен, женен, грамотен, неосъждан, пенсионер, показвам:
Във връзка с разговора ми с г-н Бумбаров през туй лято, припомням си следното: Не съм сигурен през кой месец на лятото един ден на улицата срещам г-н Бумбаров и в няколкото думи, които си разменихме, той помоли, ако имам възможност, да го приема в къщи. На другия ден той дойде в къщи. На първо време се заведе един общ разговор за впечатленията от нашия вътрешен живот. Към края на посещението си г-н Бумбаров се спря върху събитията в Югославия и поиска моето мнение и преценка върху оформилите се в тази страна две движения срещу окупацията на немците, като постави въпроса дали би било полезно от гледището на българските интереси с оглед на едно евентуално развитие на събитията да се влезе във връзка с движението на Дража Михайлович, чрез което да се спечели той за нашето българско разбиране по въпроса за Македония.
Отговорът ми на така поставения въпрос се сведе към следното: Тези две движения в пределите на Югославия, а именно на Дража Михайлович и на партизаните, се коренно различават, въпреки че и двете водят борбата срещу окупационните войски на германците. Първото, това на Дража Михайлович, е чисто сръбско и строго националистично и очевидно инструмент на емиграционното правителство в Лондон, което се очертава все повече като тясно сръбско и с явни великосръбски тенденции. Второто движение, това на партизаните, има по-народен характер, поради което неговите редове като че ли черпят сили от всички народности на Югославия и благодарение на това, както гласят сведенията на неутралния печат, помествани в „Извлечение на чуждия печат”, ежедневно издание на Дирекцията на печата, то се развива много по-бързо и в голяма степен изчерпва движението на Дража Михайлович, което изглежда ще продължава да отпада и да губи значение. По тази именно причина - крайният великосръбски характер на това движение, както и на неговия явен отпадък, аз не виждам какъв интерес би представлявало за нас, българите, да се търси каквато и да било връзка с Дража Михайлович. Това би било престиж на едно движение, което очевидно ще се вдъхновява от старите схващания по нашите национални спорове. Останах с впечатлението, че г-н Бумбаров се съгласи с моята аргументация. В тая среща не си спомням г-н Бумбаров да ми е чел някакво писмо.
Друго по поставения ми въпрос няма какво да добавя.
На допълнително поставения ми въпрос защо не съм направил достояние на Дирекцията на полицията тоя разговор във връзка със запитването на г-н Бумбаров за полезността от влизането във връзка с Дража Михайлович, заявявам, че това не сторих, защото в поставения ми въпрос съзирах само желание да се чуе една преценка и когато такава бе дадена от моя страна, той счете аргументацията ми за напълно убедителна.
Горното написах саморъчно, за което се подписвам.
(п.) Кимон Георгиев Стоянов
[Преписът е заверен с подпис на секретаря на отделението и печат на МВРНЗ.]
Публ. в „Из личния архив на Кимон Георгиев”, т. ІІ. С., 2008, с. 575-576.

№ 6

Писмо от адвоката Ячо Хлебаров до Кимон Георгиев за призоваването на Кимон Георгиев и Дамян Велчев като свидетели по съдебно дело за връзки на дейци на БЗНС „Пладне” с Дража Михайлович

Плевен, 22 април 1944 г.


Многоуважаеми г-н Георгиев,
Отвореното Ви писмо получих. Делото, по което сте свидетел, ми е известно, тъй като аз съм защитник по същото дело на подпоручик Манчев, окол[ийски] съдия в гр. Кула, обвинен в съучастие с няколко души пладнари, които са били във връзка с хората на Дража Михайлович. Вие и г-н Дамян Велчев сте призовани като свидетели на обвинителната власт, за да възпроизведете разговора, който сте имали с двама души в гр. София, журналисти, които са искали да узнаят Вашето мнение по действията на Др. Михайлович и борбата му срещу комунистите; тия двама души са били приятели на Георги Димитров (пладнара) и хората на Др. Михайлович са искали да влезнат във връзка с хора на д-р Димитров за обща работа. По тоя случай Вие сте давали показания в Дирекцията на полицията в София. Там сте заявили, че сте отрекли дейността на Др. Михайлович и те са останали видимо доволни от Вашия отговор.
За 4 май ще бъде тук и г. Дамян Велчев, чиито показания са в същия смисъл. Ще трябва да пътувате през Балкана, тъй като пътят е по-къс и по-редовен.
Ще имаме случая да се видим и поприказваме. Желая Ви всичко най-хубаво и най-бързо укрепване на здравето.
Много сърдечни поздрави Вам и на уважаемата Ви госпожа. Моите почитания.
Хлебаров
Публ. в „Из личния архив на Кимон Георгиев”, т. ІІ. С., 2008, с. 605.

№ 7

Из спомените на Иван Михайлов


Съвсем конкретни факти за сръбски услуги и съучастие в плана на Дамян Велчев, да прави преврат, са посочени от г. Милан Стоядинович, по това време министър-председател на Югославия. В книгата си „Ни рат, ни пакт”, издадена в Буенос Айрес през 1963 година, той изнася следното относно участието на сръбски офицери в довеждането на Дамян Велчева от Белград до българската граница:
а) Шефът на разузнавателния отдел в белградското Военно министерство, подполковник Милошевич, придружил Д. Велчева от сръбската столица до границата на България;
б) В довеждането на Велчева до самата граница участвувал подполковник Душан Бойович, установен на разузнавателна служба в Пирот;
в) На 28 септември 1935 год. генерал Лазар Тонич, от Генералния щаб, попитал по телефона споменатия Бойович: дали може да се обади на телефона капитан Мирко Чубрило, командир на граничната рота в село Протопопинци, околия Царибродска, и дали може и къде в Пирот да се направи среща с тоя капитан;
г) На 29 септември капитанът пристигнал в Пирот, в самата канцелария на подполковник Бойович;
д) Към два часа след пладне същия ден пристигнали с автомобил няколко души; между тях бил и подполковник Милошевич, шефът на разузнавателния отдел на армията и флотата. С него бил Ика Панич, познат индустриалец в Белград и добър приятел на Милан Гаврилович, известен общественик и виден член на Сръбската земеделска партия;
е) Подполковник Бойович познал и Дамян Велчева, който също е пристигнал с тоя автомобил. Докато стоял в Пирот, Дамян Велчев се преоблякъл в други дрехи, набавени му от тия офицери.
ж) Шефът Милошевич е наредил на Бойович и Чубрило да устроят превеждането на Велчев през българската граница, което и станало близо до поста „Врабче”. Но то не успяло същия ден, защото от българска страна не се явил на сръбския пост очакваният от Велчев български офицер, негов приятел; а станало на другия ден, т. е. на първи октомври 1935 г.
При разговора си с подполковник Бойович в Пирот - в отговор на забележката, че на 19 май 1934 г. цар Борис не е бил свален от престола, Дамян Велчев казал: „Да, имате право. Това беше грешка; но крал Александър не позволи да го свалим. Сега, обаче, няма да бъде така” (стр. 407 в същата книга). Така че, Дамян Велчев е вършил това в 1934 г., което позволява сръбският крал. Сега пък, в 1935 г., понеже краля го нямаше, требваше да върши каквото искаше сръбският Генерален щаб. Все аргатлък в полза на Белград и срещу българщината.
з) След като Д. Велчев е бил арестуван в Сливница, според разказа на Бойович пред М. Стоядинович, цели десетина дни никой от сръбската военна управа не проявил пред Бойовича никакъв интерес относно станалото в Сливница. Едва на 10 октомври му се обадил от Белград по телефона бригадният генерал Петър Арачич, началник на разузнавателната служба при Главния генерален щаб, и го повикал да отиде в Белград. Там се опитал да го мъмри, задето бил забъркан в превеждането на Велчева.
Тогава Бойович направо поставил на генерала следния въпрос: „Добре, какво щеше да бъде, ако опитът на Велчев успееше?”
Генералът скочил от стола си, изпъчил се и извикал: „Е, да беше успял!”
Бойович схванал, че отговорните военни търсят някой друг да бъде виновникът. Написал, обаче, най-подробен доклад, в който изтъкнал, че по негово убеждение превратът в България е подготвен от сръбските министерства на войната и на външните работи. Присъствието на Ика Панич, за когото Бойович знаел, че е приятел и на Стоядинович, му подсказвало да вярва, че е налице и участието на Външното министерство, ръководено от самия Стоядинович.
Генерал Арачич настоявал щото Бойович да не споменава сръбското военно министерство в случая, а да се говори само за Ика Панич. Но той пожелал да изложи самата истина.
Интересни са тия думи на Стоядинович: „... И с оглед на непредпазливия живот на югославския пълномощен министър в София, не е никак чудно, че този генерал, чрез своите агенти, точно е бил информиран за готвения преврат”. Визираният генерал е Коста Златанов, който с група офицери бил в Сливница при арестуването на Дамян Велчев. Трябва да се запитаме - щом като и пълномощният министър на Югославия в София е знаел, че се готви преврат в българската държава, нима този дипломат не е докладвал на шефа си Стоядинович? Издържа ли критика заетото от Стоядинович становище, че Външното министерство в Белград нищо не е знаело за проектирания преврат? ... (Подробностите, които ни дава един министър-председател на Югославия - Стоядинович - за всеки българин са свидетелство от голямо значение. Съвсем нагледно се посочва кои всъщност провеждаха мрачната политика против македонската поробена българщина. Това бе сръбският Генерален щаб на армията. Оръдие на тая политика стана част от българското офицерство. За тия факти винаги трябва да държи сметка особено македонският българин. Генералният щаб и Църквата в Сърбия имаха много повече тежест, отколкото всички политически партии там, взети вкупом.)
* * *
Стоядинович заявил пред Бойовича, че всичко се е вършило зад гърба му и че той ще си разчисти сметките с военния министър.
Даже да се приеме, че Стоядинович нищо не е знаел за участието на Югославия в проектирания преврат от страна на Д. Велчев, достатъчно говори участието на сръбските военни. Кой не знае, че в стара Югославия (както и при нейното комунистическо управление) войската е имала фактически първата дума по всеки важен въпрос?
Казаните дотук работи са описани в страниците 401 до 413 на посочената книга - спомени на М. Стоядинович. Той пише, че - според сведенията, които имал - комбинацията за преврата в България излизала от тройката Дамян Велчев - Заимов и Дража Михайлович. Д. Велчев е станал близък на Дража Михайлович, който е бивал военно аташе в Югославската легация в София. И тримата били твърдо решили този път цар Борис да бъде свален от престола.
Стоядинович изтъква, че руската разузнавателна служба точно знаела какво и как кроят в София югославският министър и Дража Михайлович. Но и българската полиция била уведомена добре за връзките на Д. Велчев с Дража Михайлович.
Знаел или не знаел лично Стоядинович за проектирания преврат, уместно е да изтъкнем, че той и пред Ал. Цанков - като емигрант в Буенос Айрес - категорично е заявил: „Мислите ли, че ние не знаем, че македонците са българи? На албанците, куцовласите и турцитe признаваме правата на национално малцинство, но на българите тия права няма да признаем!” Същото становище има Белград, когато там властта взеха комунистите. Върху това трябва да поразмислят добре ония наивни българи, които вярваха, че „пактът за вечно приятелство”, сключен от Стоядинович и цар Борис, щял да има за резултат връщането на Западните покрайнини на България и признаването на македонските българи в Югославия.
Стоядинович казва, че цар Борис намерил за по-целесъобразно за себе си да застане сам начело на идеята за приятелство с Югославия. А Д. Велчев искал да реализира това приятелство отдолу, чрез народа, против царя, а ако требва, и без царя. В същност и двамата са действували против волята на българския народ, който беше ограбен от сърбите. За такова сближение открито бе и един сектор от Българската земеделска партия, за разлика от мнозинството в партията. Така се случи, че по въпроса за сближаването с Белград (с тамошната камарила, но не с народите в Югославия) се оказаха на една линия споменатите три български среди. Логически - и трите проявиха еднакво безразличие към теглото на македонските българи и вражество срещу македонското освободително движение.
Заслужава да се изтъкне фактът, че Дража Михайлович нийде не е посочен като противник на своя крал, докато Д. Велчев в съдружие и със сръбските офицери тръгва да прави специален преврат за сваляне от престола на царя, комуто се е клел за вярност. С това отбелязвам само разликата в манталитета и духа на сръбското и на част от българското офицерство по онова време.
Спомням си за една моя среща със запасния подполковник (не помня точно чина му) Акрабов, звенар, приятел на Д. Велчев и Кимон Георгиев. Среща беше поискал чрез Борис Бунев. Веднага се заговори за злободневни въпроси.
- Г-н Михайлов-  ми каза напълно искрено Акрабов, - звенарите Ви обвиняват, че Вие сте се срещали с цар Борис и заради това имат недобро настроение към Вас.
- Едва ли некой българин ще повярва, че аз никога не съм виждал цар Бориса. Но истината е, че не съм го виждал. Обаче, много по-важно е това, което ми казвате. Следва, значи, че аз ще бъда много симпатичен на звенарите и на техните приятели офицери, ако бих се срещал със сръбския крал. Няма нужда повече да характеризирам тия български офицери и приятелите им звенари....
Акрабов се позамисли; личеше си, че някак се смути. Когато се озовали вън от мястото на срещата ни, той казал на Бунева:
- Трябва да призная, че Михайлов е напълно прав. Лошото е, ако се срещаме със сръбския крал, но защо да е престъпление, ако той би се срещнал с българския цар?... Тук се касае до една основна истина, която някои българи прегазват. Точните думи не помня, но в този смисъл се бе изказал Акрабов пред Бунев.
Относно благосклонното държание на крал Александър към българския цар, проявено специално при преврата от 19 май 1934 г., Стоядинович казва (на стр. 396): „Смята се, че по средата е чисто монархическият принцип.” Това свидетелство потвърждава казаното от Кьосеиванов и Ал. Цанков относно намесата на сръбските решаващи фактори за спасяване короната на цар Борис в 1934 г.
Стоядинович, обаче, признава, че властта в България, която дойде на 19 май 1934 г., е била съвсем непопулярна. Това, което и ние, а и 99% от всички българи знаеха и твърдяха.
Уместно е да припомним, че Дража Михайлович накрая се обяви за независима Македония. (Поучително е да отбележим, че съвсем при края на Втората голяма война за независима Македония се обявяваха в България дори хора като Атанас Буров, много виден член на народняшката партия, - хора, които в 1911-1912 г. лекомислено бяха пренебрегнали автономията на Македония, та се стигна тогава до познатите печални резултати. И други политици освен Буров са дошли до идеята за независимост на Македония, но все тогава - когато Втората световна война вече свършваше в ущърб на България и българщината. Кой би повярвал тогава на Буровци, че са искрени? Но и тяхното, макар моментно, политическо преобръщане по въпроса, както и постъпката на Дража Михайлович показват, че независима Македония твърде лесно би могла да се създаде и на Балканите да настъпи примирение - стига преди всичко Белград и София да не пречат за това решение.) Но подобно нещо никога не се чу от страна на Д. Велчев, от още по-проядения българин Кимон Георгиев или от който и да е звенар. И другаде съм споменал за изнесения от българските комунисти (във вестниците им) дневник на Богдан Филов, регент в България подир смъртта на цар Борис. Отбелязал е Филов пристигането в София на адмирал Иванов от Белград, който е бил офицер за връзка там с германските командни служби. Иванов е донесъл предложение от страна на Дража Михайлович (водач на сръбските въстаници още при навлизането на немците в Югославия) в тоя смисъл: българската армия да действува заедно със сръбските въстаници против настъпващата комунистическа опасност, при условие - на Македония да се даде независимост. Звенарите и Кимон Георгиевци си останаха привърженици на интегрална Югославия.
***
Като малка илюстрация за тайнствените и антибългарски връзки на звенарите със сръбската кралска камарила в Белград може да се посочи и следният разказ на Георги Кьосеиванов, изнесен в среща с македонския деец Асен Аврамов в чужбина, а по-късно повторен от Кьосеиванов лично пред мене и съпругата ми.
При едно негово връщане от София за Белград, където беше пълномощен министър, на гара София Кьосеиванов видял Петко Пенчев да пътува за сръбската столица. (За Петко Пенчев съм споменал в книга втора с мои спомени (стр. 155, 164, 223, 224, 310); и в книга трета (стр. 611, 612, 689). Дамян Велчев и Кимон Георгиев го назначиха за директор на „Обновата” - институция, която трябваше да... обнови България в хармония с тяхната диктатура по фашистки образец и привързана към Белград външна политика. Пенчев е показал премного превръщания в живота си. „Обновата” стана обект на подигравки и карикатури в България. Александър Божинов бе направил най-сполучливата карикатура: Пенчев седнал кръстато, по турски, с двете си ръце брои дебели броеници; жив израз на задничавост и застоялост.) Пенчев беше вече станал звенар. На белградската гара Пенчев бил дочакан от Коста Тодоров, който се стараел да се обръща гърбом към Кьосеиванов, но последният го е познал добре.
Наскоро Петко се отделил от Коста, настигнал Кьосеиванов и му казал: „Имам интересни неща да ти разправям. Заминавам за Запад и като се върна, ще се отбия при тебе, за да ти ги кажа. Утре в България ще има преврат.”
Кьосеиванов не повярвал, че ще има преврат. На сутринта не успял да вземе телефонна връзка със София. Отишел веднага при министъра на външните работи Йевтич, който му казал: „В София има преврат.“ Но на Йевтича Кьосеиванов не казал какво е чул от Пенчев. Йевтич му подал листата на новите министри и попитал дали ги познава. И прибавил: „Вчера бяха при мене Петко Пенчев и Коста Тодоров; и двамата ми заявиха, че движението в София било чисто републиканско.”
Значи, Пенчев се е постарал да скрива пред Кьосеиванова, че предишния ден се е срещал на гарата с Коста Тодоров. С него наново се е намерил в Белград и двамата са посетили Йевтича.
Ден или два подир това кралят е повикал Кьосеиванова и му казал: „Моля Ви веднага заминете за София и вижте що става там. От рапортите на Цинцар-Маркович (югославския пълномощен министър - б. И.М.) нищо не можем да разберем; те са неясни и противоречиви. Виждам, че гори в София. Щом гори къщата на комшията, пожарът може да се пренесе и в моята къща. Идете да кажете в София, че аз не искам да закачат короната.” По това стана дума и по-рано.
Според Кьосеиванова, превратът се правел против царя; така смятал самият цар Борис.
Кьосеиванов твърдеше, че ако по това време царят не е бил детрониран, това се дължи на Белград. Превратаджиите не получили благословия от Белград и затова не са свалили от престола царя. Тая поръчка на сръбския крал беше най-неочакваният студен душ за звенари и превратаджии.
Кьосеиванов също прибавяше, че когато Пенчев заминал за Белград, на софийската гара го е изпращал генерал Мидилев. И този факт говори, че Мидилев се беше продал на звенарите. Трябва да подчертая и тук, че му е било обещано министерско място от звенарите и затова той осуети замисленото от генерал Сирманов и него комюнике, от името на запасните офицери, срещу така наречените протогеровисти, които предизвикваха убийства в България по споразумение със звенарите и други врагове на македонското дело. При преврата Мидилев стана министър на вътрешните работи.

* * *
Александър Цанков казва от Аржентина:
„Лигарите под идейното влияние на звенарите, главно на Кимон Георгиев, Димо Казасов, Петър Тодоров и други някои, се насочиха и диреха подкрепа - в случай на неуспех, в Белград, разбирайте средите на военните. В това отношение последваха външно-политическата линия на Ал. Стамболийски, което значеше включването на България в интегрална Югославия. Деветнадесетомайският преврат започна и свърши с измама и фалшификация. Паролата беше да се освободи царят от партизанството - това бе за вътрешно употребление; същинската главна цел бе да се ликвидира монархията, като впоследствие и България се присъедини към Югославия. Лигарите и звенарите беха във връзка със сръбската легация в София. Тя бе осведомена за това, което трябваше да стане. На 18 срещу 19 май, през нощта, цялата сръбска легация, во главе с титулярния пълномощен министър Александър Цинцар-Маркович, беше събрана на гуляй в Юнион клуб. В 3 часа след полунощ, определения за отпочване час, се е пило шампанско с поздрави и пожелания за успех на „делото”. Това ми разказваха мои приятели и познати, които по това време са били в Юнион клуб, на който аз няколко години бях подпредседател, т. е. фактически председател, тъй като формално председател беше някой чужд пълномощен министър. Други факти. Дамян Велчев, който по принуждение трябваше да напусне България, за кратко време се пресели в Белград. И когато трябваше да се върне в България, за да подеме наново делото, на което служеше, беше докаран до сръбско-българската граница с автомобилна кола на военни, т. е. на офицери. Заловен на границата, биде съден. Аз бях свидетел по това дело и трябваше да установя факти, които имах от генерал Заимов, осъден впоследствие за шпионаж и кандидат за болшевишки червен генерал, а може би и маршал. Димо Казасов, първият български звенарски пълномощен министър в Белград, когото по едно време лигарите и звенарите тъкмиха за заместник на генерал Пенчо Златев, министър-председател, беше в най-приятелски връзки с търговеца Ика Панич, богат човек, но който е разполагал и с държавни парични суми за финансиране на мероприятия... досещате се за какви. Като българин ме е срам и ми е обидно да ги нарека с истинското им име. Сърбофилският курс в нашата външна политика се поде от всички безлични правителства след 19 май 1934. На първо място от цар Борис.”
Като приложение е дадена фотография от това писмо.
Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. Т. ІV. Освободителна борба (1924-1934 г.). Индианаполис, Индиана, 1973, с. 910-915.