През 2009 г. издадохме с Цочо Билярски книгата „Цар Фердинанд - циник, измамник, лицемер“, в която книга, наред със съветите на Фердинанд към неговия син цар Борис ІІІ, бяха включени и други автентични материали, показващи истинския лик на монарха, донесъл със своята безкрайна алчност, неадекватни действия и безбройни интриги стотици опожарени и опустошени селища, хиляди човешки жертви, потоци от кръв и сълзи, безброй бежански трагедии и двете най-тежки национални катастрофи на България.

След излизането на книгата се чуха изказвания, че с тази книга сме атакували предизборно Симеон Сакскобургготски, че в нея сме ползвали комунистически клишета и че изнесеното в нея било „комунистическа пропаганда“, и т.н.

Тези изказвания много ни амбицираха и затова съвсем наскоро ще излезе том 2 на книгата „Цар Фердинанд - циник, измамник, лицемер“ с още повече автентични материали в подкрепа на заглавието на книгата. В новата книга, съставена отново от Цочо Билярски, ще намерите и съвсем подробно описание на вземането от цар Фердинанд на престъпния подкуп от Царска Русия в размер на три милиона златни франка за сключването на пагубния съюз със Сърбия и започването на Балканската война, както и нови документи за другия позорен подкуп, взет от българския монарх за въвличането на България в Първата световна война.

С голямо недоумение посрещнахме несръчния опит на г-н Симеон Сакскобургготски да използва престъпния подкуп на дядо му, взет от Русия, като основание да му бъде присъден дворецът в Кричим. Сиреч още веднъж да му бъде осребрена кръвта на хилядите паднали войници и зверски избитите българи, да бъдат отново осребрени сълзите на хилядите майки, вдовици и сираци. Сигурно за да бъдат осребрени повторно загубените български земи и заграбените имоти от сърби, гърци и турци на избитите и прокудените през войните българи.

До излизането на втория том на книгата представяме на читателите съвсем кратко издание на арогантните съвети на цар Фердинанд към неговия син цар Борис Трети с едно обстойно въведение отговор на всички въпроси. За да могат повече читатели да се запознаят с цинизма, алчността и безсрамието на монарха при ограбването на изстрадалия български народ. За да видят всички сънародници пагубната роля на цар Фердинанд върху развитието на българския народ и за да предотвратим кощунството с пренасянето на костите на престъпния цар Фердинанд на свещената българска земя!

Никола Григоров

СЪВЕТИТЕ НА ЦАР ФЕРДИНАНД

КЪМ ЦАР БОРИС III

Предговор

Едва ли с издателя Никола Григоров щяхме да публикуваме втора книга за бившия български монарх Фердинанд I, тъй като ако човек се докосне до неговия живот и до „добрините”, които е сторил на народа ни не само ще се омърси, но ще се и погнуси. Но след като попрочетохме в интернет-мрежата и за пореден път се убедихме в нашенското крещящо незнание и простотия, на основата на непознаването нито на архивите, нито на книгите, па дори и на хвалебствените биографии на Фердинанд, решихме в отговор да подготвим едно ново томче, в което не очернянето на Кобурга е било водещо, а истината, тъй като продължават да излизат още биографии и албуми, написани със симпатии към този престъпник, който трябва да бъде непрекъснато анатемосван и да бъде показвано пред сънародниците ни, че царят е гол. Да но както казва мислителят Станислав Йежи Лец „Кралят е гол, но под разкошни дрехи”. Фердинанд идва от Виена в България гол, като австрийска пушка, а бяга, прогонен като куче, както той сам се изразява, от най-близките си царедворци с цяла влакова композиция ценности и архиви. Останалото беше замъкнато след референдума за републиката от неговите наследници, а недообраното от България и днес продължава да се граби. Интересно, защо все още не е върнат и историческия хълм Царевец, тъй като пияният и разнежен кмет на Търново Панайот Славков, бивш хъш го подарява на Фердинанд. Интересно и чудно как монархът е пропуснал и този важен момент да извади веднага нотариален акт и да узакони придобивката.

Преди да публикуваме, втората значителна по обем книга за Фердинанд искаме да поприпомним на българските читатели отново циничните му съвети към царуващия негов син Борис III.
Искам още в началото на тази книжка да перифразирам думите на великия борец срещу Фердинанда Стоян Михайловски, че има живи, които не е трябвало да се раждат, но има и мъртви, които трябва непрекъснато да се убиват. Именно такава е и нашата цел – да го покажем такъв какъвто е бил и просто да си остане в историята ни и то с пакостите, които е сторил на останалия му чужд и до смъртта му народ – българския. А успехите, които България постига по време на неговото управление не се дължат на него и не бива да му се приписват от родните шарлатани, а на качествата, предприемчивостта и интелекта на нашия народ.
Неграмотните критикари и драскачи, разчитайки и на незнанието и на други многознайковци, които обичат да се ровят в „интернета” започнаха да говорят и пишат лъжи, като например, че записките на Фердинанд до сина му – цар Борис III, били измислени от комунистите и тайните служби веднага след 9 септември 1944 г. и още тогава били публикувани!? Други пък, които явно че не хранят големи симпатии към Кобурга, потомъка на стария Кобург, който продавал войниците си на френския крал, пишат че все пак не е трябвало, за да се каже истината за Фердинанд, да се използват фалшификати. А знаете или Вие, кой е Димитър Йоцов, когото обвинявате в автор на този „фалшификат”, както пишите и говорите? Познавате ли неговото творчество и живот, както и неговият архив, за да го петните. Знаете ли, че това е внукът на първия обесен през 1828 г. от турците врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев, един от първите, който започва организирана борба срещу поробителите. Знаете ли, че той е дарител и ктитор на Светогорските и Рилския манастир и т.н. А прочетохте ли книгата преди да я отхвърляте. И сравнихте ли и другите характеристики и образи на Фердинанда. Тук си спомнете и за друг един мошеник, който Великите сили и Русия без малко да ни натрапят за княз – Мингрелията, който пък продал Грузия на руския император. Абе чудна работа, как само търгаши и мошеници са се стремили към престола на хан Аспаруха и Крума, на княз Борис-Михаила и на цар Симеона, на Иван Александра, на Асеновци, на Иван Шишмана, на Самуила и толкова много и достойни български владетели. А най-големият скъперник и банкер, моят земляк Кочо Хаджикалчов, как можа да намери този голтак и измамник за български княз от виенските кръчми и кабарета.
Що се отнася до предишното публикуване на записките има да взимате, че са изфабрикувани и публикувани веднага след 9 септември 1944 г., за да обслужват референдума за републиката.  В бележка 39 на страница 36 на предпоследния ред на книгата аз соча за какво става дума. Там сред изредените книги на Димитър Йоцов съм посочил и книгата му „Короновани конспиратори”, но не съм дал повече информация за нея. Мислех, че ще се разровите, но уви! Това не е книга за Фердинанд с „измисленото писмо”, написана от Йоцов, а е един негов роман за турския султан, а авторът в началото на века се намира в Цариград като секретар на Българския екзарх Йосиф и добре познава нравите и обичаите в двореца на Босфора. Йоцов издава тази книга през 1945 г. като използва псевдонима си „Раксин Столетов”. Па четете бе, дявол да го вземе. Книгата, макар и трудно, но се намира в големите български библиотеки, па за нея и за псевдонима на Д. Йоцов пише и Иван Богданов в различните издания на речника си за българските псевдоними. Макар и не за Фердинанд-Лисицата, но книжката е наистина любопитно четиво. Явно че историкът и дипломат Йоцов е бил и добър разказвач, но не и фалшификатор. За да се убедите в моите думи само прочетете неговите – история на Враца, биографията на граф Игнатиев, книгата му за д-р Константин Стоилов, за Българската екзархия, за тракийския и македонския въпрос, както и неговите останали в ръкопис събирани документални материали за биографията на Фердинанда, а и завършената и непубликувана биография на големия държавник д-р Константин Стоилов, които се пазят в неговия личен архив в Централния държавен архив, а да не говорим за огромния му и богат дневник, все още непубликуван, от който също ще излязат и други сензации. Всичко написано от него е резултат на дълги дирения в архиви и библиотеки. Това ще забележите веднага като разгърнете неговите книги. 
Искам да напомня, че досега записките на Фердинанд бяха публикувани – първо от акад. Иван Радев, втори ги публикува Тодор Димитров, а трети проф. Филип Панайотов, четвърти отпечата големи откъси от тях големия български журналист Стефан Продев, а аз съм последен. Това, че внукът на Кобурга бил казал, че такъв ръкопис не съществувал в архива на Фердинанд, нищо не значи. Ако искате да вярвате на внука това си е ваша работа. Аз също, като болшинството българи бях заплеснат от личността на внука, но бързо отрезвях. Пожелавам го и на вас!
Един от съвременниците на Фердинанд отбелязва, че той много слабо познаваше книгата на Николо Макиавели, популярна със заглавието „Князът”. И наистина и от записките не се вижда задълбочено познаване на шедьовъра на Макиавели, макар че подражателството е очевидно. Записките са творба на един коронован тарикат и измамник, който цял живот е играл и мамел, а доколкото е можал и грабил от нашата родина. Какво е построил? Доколкото си спомням дори е и бутнал портите на Царевец, за да му влезе каляската. Това ни го разправяха като бяхме ученици дори селските даскали, а като посещавахме Царевец всеки екскурзовод първо с това започваше беседата си.
На края на тези уводни думи искам да завърша с един призив и едно напомняне. Трябва да се знае и помни, че всичко направено по време на неговото управление – музеи, университет, библиотеки, аквариум, зоологически градини, пристанища, пътища, жп-линии и гари, научни учреждения и пр. не са негово дело, а са дело на нашия народ и на неговата интелигенция. Определено трябва да знаем, че всичко това е направено не от него и от неговите продажни лакеи, политици, държавници и генерали, а въпреки тях и то е достояние на народа ни!? Който говори друго или не цени истината или е глупак, или заслепен царедворец. Монархията в България е омърсена и опорочена, от тогава когато начело на българския престол застанаха чужденци като Александър Батенберг и Кобургготската династия. Те омърсиха тази славна българска институция. Ако не вярвате в думите ми, попрочетете някои и други книжки или посетете архивите. Истината не е скрита, тя просто трябва да блесне пред очите ви след като разгърнете пожълтелите документи и книги. От вас се иска много малко – да я потърсите. Първо бих ви посъветвал да започнете със спомените на Добри Ганчев без да се страхувате и да вярвате на отрицателите му, че той клюкарства и очерня заслужилите ни управници и монарси.
Тук ще повторя и някои откъси от въвеждащата част от първото издание на книжката, тъй като там се намират и някои подробности около самите записки на Фердинанд и някои важни моменти от живота на този престъпен монарх. 
Преди 20 години една малка книжка, издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”, подготвена от историка и архивиста Тодор Димитров, възбуди духовете в страната, която бе станала втора родина на цар Фердинанд. В интерес на истината трябва да напомня, че този текст беше отпечатан за първи път във Великотърновски литературен вестник в няколко поредни броя, но тъй като вестникът беше провинциален и с много малък тираж, не можа да достигне до голям брой читатели и тази публикация остана почти незабелязана. След отпечатването на книжката едни от сънародниците ни я посрещнаха като интимно откровение на бившия монарх, докато други я определиха като мистификация, „умопомрачено самолинчуване” и „нагла фалшификация”. Големият български журналист Стефан Продев във всеки брой на вестник „Дума” печаташе откъси с „бисери” от нея. След няколко години една редакция направи пиратско издание, което се разпространяваше по будките на РЕП като вестникарско приложение, а Ф. Панайотов я включи цялостно в книгата си „Царе и царедворци”. Отхвърляна и утвърждавана, тя достигна до хиляди читатели. Височайшето мнение също беше категорично – това е фалшификат и в архива на цар Фердинанд не се съхранява такъв ръкопис. Наистина с това заглавие няма ръкопис, тъй като той е без обръщение и без заглавие и е запазен по направен препис от видния български историк и дипломат Димитър Йоцов по време на посещенията му в замъка Кобург. А може би абдикиралия престъпник да се е опитал да писателства, както в началото на 30-те години започва да се разпространява този слух, който и Фердинанд повтаря още в началото на творението си, и той да е избрал като форма на творението си епистоларния вид?! На първата страница на ръкописа Д. Йоцов е отбелязал само „Записки из архива на Цар Фердинанд”. Той прави преписа когато е допуснат от бившия монарх до неговия архив, от където прави и редица преписи на други важни за българската история документи, някои писма от Стефан Стамболов, които за разлика от първия препис никой не се осмели да отхвърли. За посещенията си при цар Фердинанд в двореца „Кобург” Д. Йоцов разказва в своите спомени, които може да намерите в предишното издание, а оригиналите им са в архива. С голяма стойност са и неговите преписи и извлечения от архива на Григор Начович, отнасящи се до взаимоотношенията му с Фердинанд и до някои важни моменти от неговото царуване. Ако непредубедения читател разгърне архива на Гр. Начович, ще срещне неговите бележки по отношение на монарха, в които големият политик, държавник и дипломат често е безкомпромисен. В тях е заделено място и на процеса срещу поета-сатирик Стоян Михайловски „за обида на особата” в българските вестници, в резултат на което второто стамболовистко правителство на ген. Рачо Петров предлага в Народното събрание да бъде приет закон за печата. Едва ли е изричано по-силно обвинение срещу Фердинанд по този повод от думите на поета-сатирик, който без страх изрежда това, с което неговата гражданска съвест не може да се примири: „Този княз иска закон, който да обуздае кого? Българската интелигенция? Защо? – за да охранява от нея особата на един узурпатор и запази престижа на Българската корона. Но това възможно ли е? Един княз, който сам себе си не уважава, има ли право да търси да го уважава народът му? Един княз, който тъй безбожно терзае цял един народ, може ли да бъде любим? Например: възможно ли е да ме заставят чрез един закон да кажа обичам палача, джелатина, разбойника, катилина, мошеника, вагабонтина и мискинина? За Бога, това мислимо ли е? Да дадат едни бандити да те изтезават, да ти вземат най-необходимите ти за съществувание неща и да те карат да казваш, халал да е? Да те кълнат и маскарят и ти да казваш: амин, амин, амин? Къде се е чула и видяла подобна драконовска логика? Кой народ не обича своя добър и достоен господар? Имаше ли някой да казва думички против нашия княз, когато той тръгна по пътя, предначертан от традициите ни и идеалите ни? Кой не бе го обикнал и кой не бе му простил за всичко, цяла България не почна ли да се любува на неговия лик? Цял народ не почна ли да величае неговата майка и династия? Имаше ли нужда от някакъв закон за печата? Днешните управници не са ли най-великите порнографи?” Завършвайки своето обвинение срещу княза, Михайловски пише: „Е, добре. Ние го мразим. Ето, казваме го открито. Княз ни е, но не се гордеем с него, не го величаем, мразим го и имаме грамадни причини, за да го мразим. Неговите лакейнически режими опропастиха и опропастяват България. Те опропастиха и нас лично. Ние лично сме жертва на сопаджиите му. Нас лично и ден днешен терзаят неговите гадатели и лакеи. Искаме да обичаме княза си, истински патриоти сме. Обичаме отечеството си и народа си, борим се самоотвержено за честта и славата на милата си родина. Искаме да сторим това и за короната и династията, но не можем, защото нейните лакеи ни съсипаха, опропастиха, нейните режими ни тласкат към изпитания и терзания. Не можем да ръкоплещем на палачите и разбойниците. Бог е препълнил земята със земни блага. Искаме и ние дял от тях. Не можем да не се възмущаваме и да не роптаем, когато виждаме лакеите и оръдията на княза, поставени в едно мракобесие против нас. Не можем да не ругаем княза, когато той ни натрапва лакеите си, за да ни терзаят и обират. Ще роптаем и със закон и без закон. Сега казваме открито, че мразим княза по много причини. Ще кажем това още по-силно и осезателно и при съществуванието на какъвто и да било драконовски закон. Да обичам и да мразя, това е право на душата ми, на сърцето ми. Нищо на света не ще ми попречи да го кажа публично. Никой закон не ще бъде в състояние да ни застави да обичаме или мразим.” И този бележит българин, когато стане въпрос за неговата дейност в македоно-одринското движение ще клеймят като царедворец! Но какво да се прави – български нрави!?
Тук ще припомня, че „за обида на особата” е съден и създателят на българското социалистическо и работническо движение Димитър Благоев, което той разказва в своите спомени, записани от дъщеря му Стела Благоева. Като учител във Видин Дядото, заедно с колегите си и учениците посрещат княз Фердинанд в града, след което Благоев споделя пред учителите впечатленията си от него. По този повод Дядо Благоев разказва в спомените си следното: „Сетне колегите разменихме впечатленията си. Аз в учителската стая казах, че ми направи впечатление червения нос на княза. Колега донесъл, че съм казал за носа на Негово височество, че приличал на краставица. Известно е, че носът на княза, сега екс-царя Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, е голям. Това е болното му място и затова заведоха следствие против мене за „оскърбление на височеството”. Тутакси последва уволнението ми. Съдът ме осъди на три години затвор, но аз апелирах.” Явно тогава властта не си е поплювала.
За обида пък на министър-председателя Иван Ев. Гешов е следствен и лежи в затвора и Симеон Радев. Това най-подробно е описано от проф. Петко Венедиков в спомените му, който го посещава в ареста. По това време цар Фердинанд проявява интерес към бъдещия голям български дипломат, историк и публицист. С. Радев споделя пред проф. Венедиков за отношението си към монарха и за прегрешенията му, довели до двете национални катастрофи, като се отнася доста снизходително към него – „Веднъж, когато стана дума за цар Фердинанд и аз споменах за неговата вина, пише проф. Венедиков, Радев каза снизходително, че Фердинанд бил кавалерийски лейтенант, от него не могло да се иска много.” Тук му е мястото да отбележа за истинското отношение на авторът на „Строителите на съвременна България” към княз Фердинанд, което той изказва в бележка, писана след 3 декември 1904 г. до проф. Иван Шишманови, която озаглавява „По повод някои сръбски интриги и мъдрувания.” Конкретният повод за това са обвиненията срещу него в сръбските вестници, че е доверено лице на княз Фердинанд. Тъй като тя е много кратка и категорична ще предам целия Ј текст, особено любопитен за читателите: „Между ругатните, които някои сръбски вестници хвърлиха по мой адрес, имаше една, която щеше да бъде жестоко обвинение, ако да беше вярна. Те ме нарекоха „доверено лице” на княза Фердинанда... Дали княз Фердинанд има доверени лица, не ми е известно, защото един човек като него, който сам не заслужва никакво доверие, не може да има вяра у другите. ... Че храня към кн[яз] Ф[ердинанд] една съсредоточена, хладна и безгранична омраза, и че тя е в мене едно непоколебимо чувство. Не ме е никак грижа, че това изявление ангажирва цялото ми бъдеще, защото съм сигурен, че никога няма да изневеря на него.” Като че ли няма какво повече да се добави към тази кратка изповед на С. Радев пред учения, когото той винаги назовава в писмата си с обръщението „Скъпи учителю”. Но пък и както се вижда от по-нататъшната кариера на големия дипломат, явно е че той не е устоял на дадената дума. За подобни случаи народът ни казва „Голям залък лапни, голяма дума не казвай!”
С тази неголяма по обем книга, която съдържа обръщението изповед на бившия монарх към царуващия му син, искаме отчасти да отговорим на изследователи и любители на интересното документално четиво, задаващи си често въпросите за личността на този български монарх и за неговите заслуги и прегрешения към България. И веднага трябва да подчертаем, че с тази книга не търсим сензация, тя сензацията се получи още когато документът беше открит и публикуван за първи път. С нея само открехваме завесата, скриваща все още някои страни от личността на най-дълго царувалия български монарх, цар Фердинанд I (1887–1918) и някои неизвестни подробности от българската история от времето на Третото българско царство. Това е времето, когато нашата родина, макар и ограбена в Берлин (1878) и останала зависима за десетилетия, успява да се издигне от една бивша изостанала турска провинция в модерна и просперираща европейска държава, водеща в размирните Балкани.
Фердинанд идва в България непосредствено след ред драматични събития, които за един кратък период преживява родината. След като е суспендирана Търновска конституция от княз Александър Батемберг (1881), под партийния и народния натиск тя скоро е възстановена (1883). Съединисткото движение се увенчава с безспорен успех – Съединението на Княжество България с Източна Румелия, но е последвано от удар в гръб от Сърбия (1885), която явно не се задоволява със заграбените български земи на изток и юг от долината на р. Българска Морава, отстъпени със Санстефанския (1878) и Берлинския (1878) договори. Победната за България Сръбско-Българска война не доведе до прогонването на сърбите от наскоро заграбените български земи в Моравско, а единствено помогна да се утвърди извършеното съединение, въпреки че дипломатическата му формулировка не задоволи България, тъй като князът беше не само княз на Княжеството, но и официално се водеше управител на Източна Румелия (1886). Това успешно действие на българите им вдъхна самочувствие, но и им подсказа, че Великите сили, не винаги са готови да отстояват статуквото, установено с Берлинския договор, поради разногласия и различия в интересите им. Това им даде и надеждата, че подобен акт може да бъде повторен, както ще стане през 1908 г., когато ситуацията отново ще открие възможност на българите да извоюват този път независимостта на държавата си, поради грешки в младотурския дипломатически протокол и известна съгласуваност между Австро-Унгария с българската държава. Макар че княз Александър I беше величан като „Сливнишкия герой” след победата над Сърбия, офицери русофили, изпълнявайки нарежданията на руския Азиатски департамент детронираха княза и бързо го изпратиха за негостоприемната за него Русия (1886). Младият Стефан Стамболов, с привърженици на българската независимост, сред които беше и капитан Рачо Петров се разправиха по най-жесток начин с офицерите русофили и скоропостижно върнаха детронирания княз Александър I. Въпреки това той не успя да се задържи на престола, тъй като Русия беше непреклонна и беше принуден да абдикира и да напусне новата си родина, която той доста неумело и аджамийски управляваше. След близо двегодишно регентство в състав Стефан Стамболов, подполковник Сава Муткуров и Георги Живков (1886–1887), което управляваше поради овакантения български престол, из виенските кръчми, увеселителни заведения и опера бе открит от нарочно за това изпратена българска мисия един млад и скучаещ авантюрист, готов да се опита да се пребори с несъгласието на Русия и на другите Велики сили, като се възкачи и утвърди на българския престол. Заедно с Фердинанд в България пристигна и антураж от лакеи и придворни, а начело на „княжеския двор” се присламчиха бързо и родни царедворци. Над тази пирамида бдеше амбициозната майка на Фердинанд, принцеса Климентина, потомка на френските Бурбони. Тя мечтаеше да види любимия си син възкачен на някой по-престижен престол, но вакантните места за момента липсваха.
Арогантният и безкомпромисен български монарх е бил досега обект на описание от много от познаващите го отблизо български политици, военни, културно-просветни дейци и публицисти. Не бих искал да пропусна някои имена, но достатъчно е човек да прочете спомените и дневника на генералите Сава Савов и Константин Жостов, служили в свитата на Фердинанд. Тук ще цитирам думите на единия от приближените до царя, дългогодишен маршал на двореца ген. С. Савов, който с малко думи е казал твърде много. Но по-добре прочетете и се убедете сами в това: „Цар Фердинанд смяташе нас, българите, като племе от по-нисш произход. Това се забелязваше винаги, когато в интимна обстановка говорехме за някои министри, партиен водач или по-знатен българин. Той смяташе г. Палеолог, по произход от стар византийски род, приблизително равен на неговия род, затова пред него откриваше истинските си чувства към „българските простаци”. Същото беше с княз Гика, румънски пълномощен министър в София. И пред него царят не се стесняваше да се подиграва и да говори разни нелепости по адрес на българите и на своите министри, даже пред нас младите поручици и подпоручици, които тогава служехме в двореца и които от онова време смятахме, че царят е баща на народа, нещо свято, непогрешимо и пр.” Не са малко и сведенията за българския монарх и за неговата свита в дворцовите спомени на Султана Рачо-Петрова и Ана Станчова – де Грено; в дневниците на личния секретар на Фердинанд граф Роберт дьо Бурболон; в спомените на един от най-красноречивите български мемоаристи Добри Ганчев, усетил не само атмосферата и духа, витаещи в царския дворец, но и дал един неповторим портрет на монарх и на службогонците около него; спомените на държавника, дипломата и политика Михаил Маджаров; спомените на адютанта на цар Борис III капитан II ранг Коста Скотунов, който разказва любопитни историйки и за царя-баща. Едни от най-безкомпромисно представящите Фердинанд писмени документи са описанията на земеделския водач Александър Стамболийски на двете си срещи с Фердинанд. Той е хвърлен в затвора след като заплашва царя, че този път след първата национална катастрофа може да си загуби и главата, ако вкара страната в нова война на страната на Германия. Но става така, че десетина години по-късно самият Стамболийски се раздели с главата си. Това стана при властването на втория Кобург, когото земеделския вожд без всякакъв страх често назоваваше „вълчето”. Една от най-добрите характеристики на Фердинанд прави академик Иван Шишманов, бивш министър на просвещението, който в продължение на няколко години е близо до монарха и с лекота рисува един много интересен портрет. Журналистите от в. „Земя” бяха почувствували това, отпечатвайки съобщение за публикуването на дневника на Ив. Шишманов на две страници от вестника, като успоредно бяха препечатали разказите на големия учен за посещението в княжеския семеен кръг в Евксиноград и гостуването му в дома на великия Ромен Ролан. Разликата е не само очебийна, но и убийствена. Оставям на читателите сами да отгатнат в чия полза е сравнението – на писателя или на монарха. Харесваният от Фердинанд френски дипломат, потомък на византийските Палеолози, Жорж Морис Палеолог, също оставя един от най-интересните портрети на българския монарх, за когото неговите министри са простаци и крадци, способни да откраднат и сребърните му прибори. На такъв случай се спира в спомените си ген. С. Савов като предава спомените на френския дипломат. Той пише: „За да илюстрирам начините, по които цар Фердинанд третираше и изглеждаше неприятните нему личности, ще цитирам една случка, станала в двореца в присъствието на французкия пълномощен министър Палеолог и описана в негова книга: „След една вечеря в двореца, пише французкият пълномощен министър в София Морис Палеолог, цар Фердинанд и аз се бяхме спрели в един ъгъл на един от салоните и водехме разговор. През това време министрите, начело с министър-председателя Гешев, минаха покрай нас и почтително се поклониха. След като ги изгледа с едно презрително вдигане на раменете, цар Фердинанд се обърна към мен с думите „Жалки лакеи. Идат тук да ми пият виното, чудно ми е, че досега не са ми изкрали сребърните посуди.” Макар и политически ангажирани са в мемоарите и в книгите си Иван Евстратиев Гешов, Александър Малинов, Велчо Велчев, Борис Вазов, д-р Стоян Данев, Петър Тодоров, Васил Пасков, Петър Пешев, Константин Хаджикалчов и др. Особено интересна симбиоза между българските социалисти и монарха открива Христо Матов в брошурата си „Пропуснати случаи” (1912 г.), посветена на пропуснатите случаи за освобождението и обединението на българския народ. Матов завършва книгата си с призива: „Управници, какво искате повече? Опомнете се, дорде не е станало късно. Подире ще се каете, както се каят за пропуснатите моменти стамболисти и демократи и както се кае цяла мислеща България, освен може би държавния глава, неизменния пропускач на моменти, вероятно по чисто свои лични и династически съображения. Свободни българи, не пропускайте днешния момент! Защото не схващате ли, че и европейци и турци, макар и изхождайки от интересите си да ни хвалят за нашето „благоразумие”, всъщност в душата си вече ни презират и се подиграват с българското име”. Още по-точен е Матов в едно свое писмо от 11 януари 1910 г. от Ница до социалиста Григор Василев, в което кратко и ясно той прави следната жестока констатация по въпроса за войната за освобождението на Македония и Одринско: „По въпроса за война винаги трогателно единение е съществувало между княз и социалисти: той против, те против. Що ми важи, или що важи за Мак[едонско]то дело, че той излизал от друго становище, социалистите – от друго. Чужденец по рождение, чужденци по идеи (да прощаваш): еднакво не ги боли.”
Колкото и да не ми се иска, защото все пак се отнася за един Божи човек, ще повторя думите на Българския екзарх Йосиф, един от най-авторитетните борци срещу личния режим на Фердинанд, че това което той е градил в Македония и Тракия в продължение на четири десетилетия Фердинанд е разрушил в един миг. Пред големия журналист „камбанаря” Кръстьо Станчев и революционерите Яне Сандански и Михаил Герджиков големият българин – Екзарх Йосиф I ще изрече думите: „И, докато Фердинанд е у нас, докато е жив, той не ще позволи на българските военни и граждански водачи да се еманципират от неговото опекунство, от неговото влияние, от моралния гнет в който ги държи. При избора на средства в това свое усилие той е цинично безскрупулен. Помнете, че такъв ще бъде и синът му, защото бащата е който ръководи възпитанието на своя син – бъдещият проводник на неговата мисия на Балканите и в България. Ето защо аз казвам: благословена да е ръката която ще повали Фердинанда. Който стори това ще бъде най-големият благодетел на България.” В спомените си ген. С. Савов също съобщава, че Екзарх Йосиф настоява още в Цариград в началото на 1914 г. пред ген. Михаил Савов и архимандрит Стефан (бъдещият софийски митрополит и екзарх), че „царят трябва да напусне България, иначе тя щяла да пропадне”.
Днес като, че ли никой не иска да се разрови в събраните и публикуваните материали за анкетирането на правителствата на Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев, а дългите обяснения и изложения на ген. Михаил Савов, помощник-главнокомандващ през Балканската война (1912-1913) не фигурират дори във военните библиографии, а те запълват десетки страници във вестниците и в стенограмите на Парламентарната изпитателна комисия. Там, ако се чете внимателно, ще се види кой е „престъпния безумец”, който даде устната си заповед през главата на правителство и Народно събрание на помощник-главнокомандващия да бъдат нападнати довчерашните съюзници. Страхът от покушение преследва Фердинанд и той бяга във Виена, готов да абдикира. Но да видим от думите на самия Фердинанд до княз Борис Търновски, неговия по-голям син и престолонаследник, как го посреща на 14 ноември 1913 г. австроунгарският император Франц Йосиф: „Бях днес половин час при Императора. Сложих му полковия мундир и предложих оставката от Престола. Той бе много мрачен, каза, че прощава за този път, но прибави, че е една нечута в историята мръсност, която разклаща и неговата досегашна голяма доверчивост, обаче за абдикация не я иска. „Вие сте сега в калта, която сам сте си направили и трябва да се стараете да търпите още по-нататък. Аз ще се старая да забравя нанесената на мен и на моята армия обида и оставам милостиво и за напред Вас и Вашия Син в 11 Хусарски полк, но пазете моля честта на мундира, който съм Ви дал. Четох с ужас детайлите на Вашия позорен заговор против Мен и Моята държава и гнуся се от Вашия съюз с подобни хора. Всичко това ще има тъжни последствия.” След този страшен саван Го напуснах съвършено съкрушен, убеден, че моята роля тук е фертих. Пращам Ви чрез Шеврмонт всичките вестници, за да разберете ужаса на положението. Мълчете и не говорете никому за тази депеша. Бъдете [в] събота вечер [в] Лом Паланка заедно със специален трен. „Рамото, което му дава в момента австро-унгарския император се оказва наистина важно за завръщането на „граф Мурани” (цар Фердинанд) в България, която се гърчи от постигналия я погром, благодарение на късогледия си и амбициозен монарх. Интересното, в този случай е, че в писмо от предния ден – 13 ноември 1913 г., той иска от началника на канцеларията си, верния Страшимир Добрович да разбере кой е издал за съществуването на Тайното приложение към Сръбско-българския договор от 29 февруари 1912 г. за подялба на Македония, където има клауза срещу Австро-Унгария, като не спестява язвителното си отношение и към бъдещия цар Борис III („граф Рилски”), който както вървят нещата трябва да се готви за престола. Това наистина ще се случи, но то ще бъде след 5 години, когато ни сполетява новият – втори погром. Фердинанд пише на Добрович: „Утрешната аудиенция у Императора ще реши моята съдба и моето бъдеще жилище. Предупредете Рилски, който, за жалост, през цялото време на Моето отсъствие са е отличил с детинство и лекомислие, че той трябва да се готви за новия си сан. Желал бих още, да зная кой издаде оригиналния текст на този мръсен договор, дали изтървания заек Гешов или самия Генадиев когато беше […], че след публикацията на „Le Matin” не е възможно Аз да остана между Европейските монарси. Най-сърдечно благодаря за тая услуга на българска доблест. Чакам отговор.”
Освен представителките на нежния пол на Фердинанд няма да убягнат от погледа му и левентите кочияши, шофьорите Пауле и Аурбах, немския бакалин Фанищел, млади офицерчета и войничета и неговият незабравим профил ще се възпроизведе по всички краища на малкото му царство. За тези пикантни случки разказват в спомените си Д. Ганчев и ген. С. Савов, като се опитват да се придържат към добрия тон, но то не винаги им се удава. Отбраните придворни дами и верни лакеи също доста биха могли да разкажат и за тази интимна и пикантна страна от живота на българския монарх, а някои от тях са успели да загатнат за нея в мемоарите си.
Но цялата истина ще стигне до читателите тогава, когато се надникне по-смело и по-критично в архивите на българския дворец, които, определено може да се каже, макар и достъпни все още остават непознати, а може би и не всичко да е постъпило в архивите!?
От изповедта на монарха може да се получи важна информация за цялостната история на България, а особено впечатляващи са образите на заобикалящите го политици, държавници и антураж за времето от възкачването му на престола до края на Първата световна война. Особен интерес представлява осветяването на редица неизвестни или малко известни факти от политическата и дипломатическата история на България и свързаните с тях събития, за които разказва Фердинанд. Читателят ще се запознае с редица важни и досега неизвестни подробности за едни от най-важните събития от новата ни история, много от които са свързани както с възхода на България, така и с последвалите национални катастрофи. Автопортретът на българския монарх и образите на политическите дейци от времето на неговото царуване, тук изпъкват често пъти в не така популярната им светлина, известна от историческите изследвания и мемоарната литература, а в доста случаи в доста извратен и карикатурен вид, което увеличава още повече интереса към този не голям по обем ръкопис. Колкото и пресилено да звучи, с това си писмо Фердинанд се изявява като един скромен почитател на „Князът” на Никола Макиавели, за което се съди от беглите му и повърхностни познания, въпреки позоваванията в текста.
При положение, че това писмо на бившия монарх до царуващия му син е изпратено, би трябвало да има запазени от него два екземпляра, тъй като това с което е работил Димитър Йоцов е вероятната им чернова, а оригиналът би трябвало да е получен от Борис  III. Но за съжаление днес не разполагаме нито с единия, нито с другия екземпляр. Симпатичен или несимпатичен на когото и да било Д. Йоцов, внукът на първия обесен от турците борец за българското освобождение през 1828 г. врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев може да му се вярва. Неговото творчество е ценен дял в българската историческа наука, тъй като написаното от ръката му е аргументирано и точно, основаващо се преди всичко на първостепенни документални извори.
Но да се върнем още един път на денят на абдикацията, или по-точно на изгонването му от България като виновник за първата национална катастрофа и последвалата я втора национална катастрофа, която народът ни дочаква само след една година с подписването на Ньойския договор (1919), докато Фердинанд има възможност да следи събитията от Германия. Злополучният монарх е прогонен завинаги от България от правителството на Александър Малинов, т.е. правителството с което той обяви Независимостта на България на 22 септември 1908 г. Най-настойчиво за неговата абдикация настоява един от най-верните му министри, Андрей Ляпчев, който изпълнява през 1908 и през 1918 г. важни дипломатически мисии. Първия път за уреждането на въпроса за узаконяване на Независимостта и откупуването на българския дълг към Турция и Източните железници, като снове между Цариград, София и Санкт Петербург. Втория път А. Ляпчев ръководи българската делегация, която сключва Солунското споразумение през септември 1918 г. и страната ни фактически излиза от Първата световна война. Отново Ляпчев, този път като министър-председател, през 1930 г. ще отхвърли настойчивите молби на бившия цар да дойде в София за сватбата на сина си. Верен на себе си бившият монарх ще изпрати един наистина във Фердинандовски стил „благодарствен” отговор, изпълнен с жлъч на своя „бивш ученик”, министър-председателя А. Ляпчев. Прочетете внимателно думите на Фердинанд и помислете дали не са ви познати вече от някъде: „Господин министър-председателю, Получих своевременно писмото ви от 10 декемврий, и ви моля да приемете мойта особена благодарност. Преди всичко като Българин усещах душевна наслада при прочита на такъв блестящ израз на безподобна държавническа мъдрост и сладкодумие на един мой бивш ученик. Но, въпреки насладата изпитана при прочита на вашите нежни и справедливи изрази, принуден съм да се спра върху думите „у вас кипи желанието и пр.” Няма у мен кипеж, и още по-малко желание да предизвикам с неосторожни или несвоевременни постъпки усложнения спъвайки нормалния ход на политическо благополучие на Нашата държава. Естествено е, че желанието да съгледам още преди да умра обичните от мен кътове на моето Отечество, съществува, но драгий Господин Ляпчев напуснете в това отношение всякакви обезпокоителни (в обратна смисъл) подозрения, ще ви цитирам думите на Радамес в операта „Аида” „Бъди спокоен жрец – аз оставам тук!” Като ви пожелавам и за по-нататък ползотворно власто-упражнение в политическия жизън на нашия народ ви стискам ръка, най-искрено. 18 декемврий 1930 г., денят в който, преди 18 години влязох, начело на мойте победоносни войски, в Солун.” И този път след многократните му опити му е отказано да се завърне в бившето си царство, въпреки основателността на доводите му.
Нямам намерение да оспорвам заслугите на Фердинанд Сакс-Кобург-Готски (там където наистина ги има) за развитието на България в областта на науката, културата, икономиката и изобщо модернизирането на тази изостанала бивша турска провинция и направеното от него или по негова инициатива може да се види, почувства и пипне, тъй като народът ни не забравя добрините и съвсем не е неблагодарен, както често го нарича бившият владетел. Но вкарването на родината ни в двете национални катастрофи, които и до днес не са превъзмогнати, натежава при оценката на историята и в неговата биография на монарх и държавник. Неговата себичност и безотговорност към един чужд за него народ, нещо което той непрекъснато повтаря, най-накрая си казва думата. Смятам, че поради незнание или други прозрачни причини е безотговорно да говорим днес за „реабилитация и за завръщане на цар Фердинанд”. Народ, който я забравя или не познава родната си история е обречен отново да повтори и умножи грешките си. Историята не е и не бива да бъде слуга на амбициозни и безотговорни политици. Но нека костите му почиват там където е погребан; те нямат място в свещената българска земя, която днес е така малка и окастрена благодарение на двете национални катастрофи, в които той ни вкара.
Който има подозрение към автентичността на писмото на цар Фердинанд I до цар Борис III бих посъветвал да се порови малко повече в публикуваните досега и достъпни книги, мемоари, дневници и кореспонденция. Архивите, музеите и библиотеките на България също са достъпни и в тях също могат да се научат още много любопитни подробности около личността и делото на този български монарх, на който мястото му е само в историята, в архивите и в музеите.
В писмото на цар Фердинанд до цар Борис III има редица интересни факти и разсъждения, които допълват неговия образ. В него бившият цар се присмива на убития от болшевиките последен руски император Николай II, когото той успял да излъже и да вземе голям паричен заем, който така и не върнал. Д. Ганчев също повтаря в спомените си думите на цар Фердинанд по отношение на руския император Николай II, които един от неговите бивши немски фаворити Фанищел публикува в Германия. Хронистът Д. Ганчев пише: „В Германия той издаде брошура, посветена всецяло на Фердинанда и двора му. Докоснал бе и политиката, разкрил интимните намерения на княза спрямо Русия. „Аз него, казал Фердинанд, руския цар, ей така мога да си го въртя, както си ща: и напред, и назад”. Таз брошура, казват, била цяла откупена от приятелите на княза и унищожена. Не вярвам да не са я чели в Петербург.” Разгърне ли читателят руската мемоарна литература от времето на войната ще срещне на стотици места нападки срещу „предателя Фердинанд”, като не става дума само за неговото отмятане от славянофилските небългарски идеи. Интересното е че още през декември 1917 г., само два месеца след победата на Октомврийската революция в Русия, Владимир Илич Ленин нарежда да се публикуват всички тайни договори, споразумения и документи на руската външна политика. По такъв начин излизат на бял свят документите, според които руската държава отпуска на 2 септември 1912 г. заем на цар Фердинанд в размер на 3 000 000 златни франка, срещу които той гарантира с двореца „Врана” и с всички принадлежащи му имоти, намиращ се в околностите на София. Фердинанд се задължава да изплати този заем в срок от 25 години и 7 месеца. Той абдикира само след 6 години и в писмото си до сина си злорадства, че така е успял да измами руския император. Интересно, днес на кого по право трябва да принадлежи този заложен още преди близо един век дворец?! Още повече, че оригиналите на тези документи се пазят в руските архиви, а преписът му на руски език се съхранява в личния архив на един от най-приближените български генерали и душеприказчици на монарха, ген. Александър Протогеров. Но този въпрос още тогава е разискван и в българския парламент и преса. Получава се информация и от разискванията в германския парламент, когато стават публични и сведенията за сумите, с които Фердинанд е оскубал и германския народ. Опитите на близкия му биограф Ханс Рогер Мадол в книгата си „Фердинанд – цар на българите. Мечтата за Византия” така и не успяват да отхвърлят създалите се съмнения след публичните разкрития за алчния и безскрупулен бивш български монарх. Трябва да се има предвид, че при работата си върху книгата биографът Мадол е съгласувал всички текстове с Фердинанд, което може всеки читател да установи. 
Заслужава читателите да прочетат отново и статиите на големия поет-сатирик и философ Стоян Михайловски, които хвърлят светлина върху потайностите на софийския дворец и личността на неговия обитател. Тези статии навличат на поета сериозни проблеми, тъй като са приети за обидни за особата на княза. Важна информация съдържат и направените извадки от Д. Йоцов от архива на Григор Начович за неговите взаимоотношения с княз Фердинанд. Този богат и ценен за българската история архив се съхранява в Българския исторически архив при Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Позабравената книга на Петър Тодоров „Погромите на България” също съдържа много ценни страници за ролята на цар Фердинанд за тях. В началните редове на своето писмо Фердинанд прави опит да опровергае слуховете, появили се в европейската преса, че бившият монарх ще издаде спомените си. Възможно е Фердинанд да има предвид именно думите на П. Тодоров, които се съдържат в раздела за цар Фердинанд, един от главните виновници за погромите, които може да откриете в предишното издание на Фердинандовото писмо. Те са  също много интересно четиво, както за историци, така и за всеки любознателен читател. Още повече, че авторът Ј също не е от случайните. П. Тодоров е активен участник и в трите български преврата и в своите книги и спомени той доста нашироко открехва завесата към редица нуждаещи се от още проучване въпроси от нашата история. С голяма стойност са и спомените на бившия руски пълномощен министър в София Анатолий Нехлюдов, който прави впечатляващ портрет от натура на българския монарх. Въпреки, че не можем да се съгласим с антибългарските внушения на видния руски дипломат, заслужава да се прочетат редовете за мразещия поданиците си и чужд им по кръв и по произход владетел.
Темата за цар Фердинанд и българското революционно и легално движение в Македония и Одринско, което той прави многократно опити да овладее е толкова голяма и тук няма да се спирам, тъй като тя е тема за самостоятелно издирване и проучване. Макар и фрагментарно в статията на видния български военен деец и македоно-одрински революционер, полковник Стефан Николов е показана намесата на монарха и опита му да овладее ръководството на движението, независимо от поражението и резултатите върху него. Големият български писател и изтъкнат биограф Антон Страшимиров също се спира в своите статии на Фердинандовата намеса в политическия живот, които трябва да бъдат прочетени отново.
Бих пожелал на читателите да имат търпението и да се запознаят със съдържанието на тази малка книжка и сами да си съставят мнение за този твърдо и гордо стоящ по страниците на българската история държавник, а напоследък и по паметни плочи, барелефи, скъпоструващи кичозни албуми и пр.

Цочо Билярски

ЧАСТ ОТ СЪВЕТИТЕ НА ЦАР ФЕРДИНАНД

МАЛКО РАЗСЪЖДЕНИЯ

V.

Мерзостта на народа прави всяка добродетел безполезна и опасна. Такъв, какъвто те познавам от пеленаче и зная недостатъците ти, аз съм приятно учуден да констатирам, че ти прилагаш доста умело правилото на царете да бъдат ипокрити46 пред народа. За българския народ какво ли не се писа; той бил прусакът на Балканския полуостров; японецът на Европа, трудолюбив, пестелив и т.н. Смея се през глава на всичките тия глупости, които навремето аз фабрикувах в Софийския ми дворец, когато ме посещаваше някой западен кореспондент или някой аферист, който дебнеше наивните ми министри, за да сключи някоя сделка за сметка на България. Такива, за да оправдаят ордените, които им раздавах, пишеха венцехваления за моята особа и величаеха българския народ.
Морално българският народ е недорасъл, а физически е просто за оплакване. Това обстоятелство, взето в общия му размер, ще улесни и твоята задача. Няма нужда да притежаваш добродетел или да се преструваш, че ги притежаваш. Царете и да искат не могат да притежават добродетели, защото те се възпитават от малки в една съблазнителна среда, където отсъствува всяка добродетел. А тия качества се възприемат по примера, който взимаме; те не са нито наследствени, нито вродени. Народът въобще не разбира от добродетели; той величае винаги долните хора, хайдуците, развратниците, престъпниците, лъжците, изнудвачите и на такива той поверява своята съдба. Такива избира той за Народното събрание, а на умните, почтените народът се присмива и ги забравя. Народът е като едно добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бърже върви към целта, която ти си определил. Народът е като истеричните жени; за да се усмирят, там трябва бой.
Така щото ти не трябва да се преструваш за добър, какъвто всъщност не си, за добродетелен и честен, каквито качества ти липсват от детинство. Ако изпаднеш в тая слабост, народът ще почне да те разбира, че играеш комедия, а ти трябва да знаеш, че народът счита комедиантите по-долни от лудите.
Аз не съм никога скривал презрението, което ми вдъхва народът и известни личности, та ако ще да са равни на мен, другите царе например. Колкото повече се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен. За обич и дума да не става. Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, следователно нямаме нужда от обичта на българския народ, защото нашите други интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност.
С една реч ще ти подчертая дебело това да го съблюдаваш и ти, че аз никога не се улових на въдицата, която се казва „чувствата на народа към монарха си” Stupidite sans borne?47
Обаче и аз се забавлявах понякога да подстрекавам щуротиите на българите, особено на моите възлюблени съветници, министрите. Един мой министър-президент Александър Павлович Малинов48 не заяви ли в една своя лигава реч, че е „за мен, пред мен, по мен, под мен”, и нам какви още сганареловски49 глупости, а сега се опитва да забавлява тонковците с мемоарите си и да ме псува. Като беше на власт остана само задника да ми лиже, толкоз сервилен беше!
Излезло ми е име, че съм отбирал много освен от ентомологията50, която е моята слава, но и от търговия, че съм се грижил за търговията и индустрията в България. В това няма престъпление, защото като помогнах на народа, т.е. на известна привилегирована класа да се обогати, успях по-добре да уредя моите частни работи. Моето царуване до войната беше един период на материално процъфтяване, защото аз позволих на много гешефтари и вагабонти да бъркат дълбоко в държавната хазна и чрез спекулации на гърба на народа да се обогатят. Ти няма, освен да се поразходиш някога из София и в околностите, където ще видиш истински дворци, вили, самостоятелни къщи с разкошни градини; всичко това е строено за сметка на стомаха на народа, от спекуланти, на които аз помогнах, от мои доверени кучета, които могат да лаят против всекиго, но не и против мен.
Българският народ има само един идеал: да се обогати. Заради това, пази се да не му попречиш и затваряй си очите пред кражбите. Помилвай някак си незабелязано крадците, особено тия на държавни суми и дръж списъка им затворен в твоето бюро. Когато тоя списък се увеличи, да бъде в процент 10% от населението, то ти си спасен. Знай, че царете се крепят от разбойниците, но те са жертва често на разбойниците, когато не са ги щедро възнаградили.
Бъди човек на времето и усвоявай неговите нрави и принципи обаче бъди благоразумен и взимай навреме мерките си. На престола си гледай като нещо временно и не го свързвай с големи надежди. Аз живях под вечния тормоз на конспираторите, които забегнаха в Русия51, но сега се убедих, че народът е простак. Тогава нямаше силна власт и подла администрация като сега и опасността за престола е по-малка отдолу колкото от по-висшите класи, ако не е замислена тая опасност от други хора, а не като деветоюнците52 и деветнадесетомайците53. Прави и ти гешефти, обогатявай се. На мое време твоят възлюблен чича княз Филип ми вършеше всички гешефти и той прибираше комисионните при сключването на българските заеми; той прахоса своя пай в Ница и Монте Карло, а моя пай се стопи в „Дисконто Гезелшафт” поради инфлацията, заради това бях принуден да се моля на германците да ми дадат пенсия 5 000 000 000 лева годишно и един отделен апанаж54 от 5 000 000 000.
Аз ти пратих в София Кирила, за да върши при теб това, което моят брат вършеше през моето царуване. Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване.
Най-добрият извор да се обогатиш са военните доставки и заемите. Върши ги чрез германците, защото те са по-дискретни и няма един ден да те омаскарят, както се опитаха французите с мен и русите, когато императорът Николай ми даде три милиона франка, уж личен заем, който впрочем аз не върнах55.
Аз мога да ти гарантирам, че каквото и да става в Европа на Балканите скоро война няма да има. Ще се мине половин столетие и пак няма да има война на Балканите. Ти разбираш защо стана така и виждаш, че новата геополитическа структура на Балканите не може да се измени с нищо, даже с война, следователно никой от тъй наречените врагове на България няма интерес да развали мира.
За война се говори, саблите дрънкат, но това е всичко, за да се плашат баламите и да се оправдават военните кредити. Значи ти можеш да форсираш военните доставки, и то в Германия и там ще имаш 100–200 милиона комисионна, която ще е едно страшно оръжие против твоите неприятели в България. От въоръжение българският народ няма нужда. Това зная положително. Но ти и твоят антураж от видими и невидими гешефтари имате нужда от пари, много пари, а главното имате нужда народът да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да си вдигне главата никога.
Презирай народа и не отдавай на никоя работа повече значение от колкото тя има. От всичките неща в твоето царство народът е най-маловажното.

VI. Измамата
Ти трябва да се въоръжиш с недоверие. Още повече не бива да се свързваш с дадена дума. За теб е опасно да бъдеш верен на думата си. Тая слабост ще накара поданиците ти да те презират. Обещавай всичко, кълни се във всичко, но прави каквото ти скимне. Глупавите мислят, че тия пороци са полезни за най-долните ти поданици; царете обаче извличат най-голяма полза от тия пороци. Аз бях голям лъжец, по-фалшив и по-лукав от всички, заради това можах да надиграя най-рафинираните гешефтари и най-хитрите мои братя, короновани глави.

-----------------------------------
46 (гр.) – лицемери.
47 (фр.) – безгранична тъпота.
48 Александър Павлов Малинов (1867, с. Пандъкли, Бесарабия – 1938, София), държавен и политически деец. Ръководител на Демократическата партия (от 1902 г.), министър-председател (1908–1911, 1918, 1931), лидер на Демократическата партия, адвокат, председател на ХХIII ОНС. Вж. неговите спомени „Под знака на острастени и опасни политически борби” (1991) и „Странички от нашата нова политическа история” (1993).
49 Става дума за едноименния герой от комедията на Жан Батист Молиер „Сганарел”.
50 Наука за насекомите.
51 Става дума за офицерите русофили, участвали в детронирането на първия български княз Александър Батемберг
52 Става дума за организаторите на Деветоюнския преврат през 1923 г.
53 Става дума за организаторите на Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.
54 (фр.) – имение или доходът от него.
55 Вж. приложението в предишното издание.
IX.
Лицемерието е потребно в гешефтите и в политиката. Бъди лицемерен по царски, иначе си погубен.
Твоите министри и политиканите в България говорят и се бият в гърдите, че притежават качества, добродетели и че те са необходимите за короната и народа. Даже социалистите в България, които заявяват, че са готови да умрат за народа все пак те се боят от народа. Кооперацията „Напред”68, която е креация69 на социалистите, е едно гнездо на лентяи, които смучат своите съмишленици и народа, според както им е угодно.
Бъди лицемерен и умей да лъжеш, но да лъжеш искрено.
Потуляй пороците си и разврата си, но показвай се пред народа скромен и безкористен.
Ти не си напълно посветен в хитростите, които употребих, за да се докопам до българския престол. Твоята баба, принцеса Клементина70, бе неизчерпаем извор на достойното лицемерие и на царската хитрост. Вярно е, че ние много пари похарчихме, за да подкупим една част от министрите и влиятелните депутати; цяло състояние от няколко милиона похарчихме за българската корона, както сега епископите харчат грамадни суми да подкупват избирателите в дадена епархия, когато митрополитският трон остане вакантен.
Всичко се купува с пари и хората и техните съвести са стока с по-голяма или по-малка цена.
И веднъж, като се настаних на българския престол, в началото нямаше по-добър от мен. Мен почнаха да ме търсят другите монарси, мен, когото по-рано наричаха авантюрист, мен приписваха най-висшите добродетели и блестящи качества, а по-рано ме клеймиха като развратник в „Ронахера” и пр. Мен приписваха, че съм убил една кротка жена71 и обществото мълчеливо и без укор прие тая легенда, защото обществото не можеше – понеже то самото е порочно – да види нещо лошо в това, че моята августейша съпруга играе ръченица в Рилския манастир с пияни калугери.
Една истина ще ти призная, че нашият Кобургски род е род на развратници и заради това европейските престоли се падат повече на нас, гладни и ловки авантюристи.
Историята може да каже един ден за мен, че аз съм най-великият монарх в зората на 20 столетие, че макар и най-големият развратник, аз ще умра праведен и богувъзнасян от цялото католическо духовенство.
Зная, че в България има още хора, които плачат искрено, че аз съм абдикирал; за мен това са кучетата, на които давах кокали да гризат.
Когато станах владетел на един народ от бакали и безиргяни72 и когато разбрах силата на парата, аз почнах да действувам като другите: с бакалите станах бакалин, с безиргяните станах евреин. Търгувах с търпението и с икономията на народа.
При държавните доставки аз си пълнех джобовете, но бях достатъчно хитър да оставя пая на другите. Това е елементарна мъдрост. Тъй щото и ти сега, респективно твоят брат, когото туряш да урежда сделките от военните доставки, които възлизат на десетина милиона, не се стреми да заграбиш всичко, ами остави и за генералите П. И. С. Г. О. Н. Р. и пр., па и за министрите си.
Аз вярвам, че твоят министър-президент Кьосеиванов73, за когото впрочем по-късно ще ти пиша, ще е доволен, че узакони кражбата, която баща му направи на 20 000 декара гора в Родопите. Така беше лесно с наредба-закон да се ограби една цяла община и да облагодетелствува твоя министър.
Никой мене не ме обвини, че съм крал и че съм бъркал безразборно в българското злато. Заблуждението е толкова голямо у тоя прост народ, че то е жигосало дори и рафинирани дипломати като Неклюдов74, който макар да ме критикува, все пак ми приписва етикета на „безкористието”, тъй любимо на Гешовци75 и Тодоровци76, които мечтаеха да го имат. Уви! Напразно, те ми приличаха.
Ако народът изпита бедствия, той не викаше против мен – министрите бяха виновните. Прави и ти така, подготвяй марионетки, чийто глави народът може да чупи.

68 Кооперация „Напред” е учредена под влиянието на БРСДП през 1919 г. в София от Работническите потребителни кооперации (София, Търново, Трявна, Кюстендил, Лясковец и др.).
69 (фр.) – творение; създаване; протеже.
70 Княгиня Клементина Орлеанска и Бурбонска (1817, Париж – 1907, Виена), дъщеря на френския крал Луй Филип I и на Мария-Амелия Бурбонска. През 1843 г. се омъжва за принц Август Сакс-Кобург-Готски; майка на цар Фердинанд I. Станала известна със своята благотворителна дейност в България.

71 Става дума за първата съпруга на княз Фердинанд княгиня Мария-Луиза Бурбонска и Пармска (1870–1899), българска княгиня (1893–1899), майка на цар Борис III, княз Кирил Преславски и княгините Евдокия и Надежда.
72 (тур.) – търговци; търгаши.
73 Георги Иванов Кьосеиванов (1884, Пещера – 1960, Швейцария), политически и държавен деец; легационен секретар в Букурещ (1923) и пълномощен министър в Румъния; секретар на политическата канцелария на цар Борис III. Министър на външните работи и вероизповеданията (1935) в правителството на А. Тошев, министър-председател и министър на външните работи и вероизповеданията (1935–1940); пълномощен министър в Берн (1940–1944). Остава да живее в емиграция в Швейцария.

74 Анатолий Василиевич Неклюдов (Нехлюдов), род. 1856 г., камерхер, действителен статски съветник, дипломат, посланик в София (1911–1913), посланик в Стокхолм (1913), съветник в Руското посолство в Париж, извънреден посланик и пълномощен министър в Швеция (1914–1917), посланик в Мадрид (април–август 1917), от 1917 г. е в емиграция; масон.
75 Иван Евстратиев Гешов (Гешев) (1849, Пловдив – 1924, София), политически деец, банкер, книжовник и публицист. Член и председател (1898–1924) на Българското книжовно дружество (БКД) и БАН. Председател на Областното събрание и директор на финансите в Източна Румелия (1882–1883) и на БНБ (1883–1886). Министър на финансите (1886, 1894–1897), министър-председател и министър на външните работи (1911–1913). От 1901 г. възглавява Народната партия, а от 1920 г. – Обединената народно-прогресивна партия. След Деветоюнския преврат (1923) преминава в Демократическия сговор. Вж. И. Ев. Гешов, Спомени из години на борби и победи. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. София, 2008.
76 Става дума за Теодор Иванов Теодоров (1859, Елена – 1924, София), един от лидерите на Народната партия, министър на финансите в правителствата на д-р К. Стоилов (1897– 1899), Ив. Ев. Гешов (1911–1913) и д-р Ст. Данев (1913) и на правосъдието в правителството на д-р К. Стоилов (1896–1897), на външните работи и изповеданията в правителството на Ал. Малинов (1918–1919), министър-председател и министър на външните работи и изповеданията (1919), председател на Българската делегация на Парижката мирна конференция, деец на Демократическия сговор. За него вж. Ив. Т. Теодоров, Балканските войни (1912–1913 г.). Исторически, дипломатически и стратегически очерк. Теодор Теодоров – парламентарният лъв. София, 2007.