УСТАНОВЯВАНЕ НА БЕЖАНЦИ В АСЕНОВГРАД И РЕГИОНА В ПЕРИОДА 1923-1928 Г.

Това съобщение цели да допълни някои моменти от цялостната картина на установяване и устройване на бежанците в Асеновград и региона между двете световни войни. Без да се базираме на строги статистически данни можем да си позволим да твърдим, че десетилетието между 1920 - 1930 г. е съдбовно за Асеновград в няколко аспекта:
1. Демографски промени – две трети от населението на града по различни причини след военния период напуска селището.
2. Икономически промени – икономиката, базирана на традици-онното лозаро-винарство вече се променя в посока тютюнопроизводство.
3. Социални промени – голяма част от сравнително богатото гръцко население напуска града и на негово място се установяват тракийски и македонски бежанци, които идват в селището „голи, боси, без дом и средства” (Згрипаров 1969, 89).

Причините са известни – загубите на България по време на І-та Световна война и диктатът, който я заставя да подпише в Ньой „Българо-гръцка конвенция за взаимно изселване” /27 ноември 1919 г./, „Конвенция за доброволна размяна на малцинствата” /1920 г./, Протокол „Калфов-Политис” /1924 г./ и финансова спогодба по въпросите за размяна на малцинствата, известна като спогодбата Моллов – Кафандарис /1927 г./. 
Македония и Тракия са „ябълката на раздора“ между България, Гърция, Турция и Сърбия още преди Първата световна война. Загубата на България във тази война и обричането на изконно български земи в Тракия и Македония на чужда власт довежда населението там до безизходица.
За разлика от предишните преселения сега имаме много изселнически декларации - първокласен извор за документиране на една национална трагедия. Имаме свидетелства от пресата, решения на местните власти, постановления на държавата. Достатъчно документи, но до днес недостатъчно използвани за разкриване на драмата на стотици хиляди българи. Поради липса на сериозни проучвания по темата в Асеновград и района с настоящия текст ще търсим преди всичко личната гледна точка на участниците в събитията, като ще се опитаме да я съпоставим с официалните документи и отзвукът им в местната преса.

Бежанци от с. Булгаркьой

През 1923 - 1924 год. в Асеновградско пристига поредната вълна бежанци. Те са без поминък, без покрив, без възможност да изкарат насъщния си хляб, животът им е изключително тежък. Въпросът е, защо са насочени точно тук, към старата Станимака? Отговорът е лесен – в града и в Горни Воден има внушително число гърци и определящи се като такива, които според международните договорености подлежат на изселване, а имотите им биха могли лесно да се заемат от идващите от Тракия и Македония българи. Проблемът обаче е там, че гърците не желаят доброволно да напуснат родните си места, надявайки се, че времето на политически диктат ще отмине без сериозни последствия за тях. Очевидно при тази ситуация се налага намесата на сила. Въпросът пред обществото и местната власт е, как да се разреши проблемът, без да се влиза в открити конфликти с гръцкото население.         
Във фонда на музея се пазят спомените на Марин Адамов :
„В Асеновград дойдох като действащ четник в Тракия, бежанец. Тогава, вследствие гръцките издевателства над българското население, преминаха масово много бежанци към България, изоставени на произвола по гари и мегдани, да спят на открито, без храна, без дрехи, болни, гладни, без медицински и какви да е други грижи…”
Спомените на Марин Адамов са ценни по няколко причини. Разбира се, в тях се разкриват  събитията по това време. По-важно обаче е друго: Адамов идва в Асеновград за пръв път през 1923 г., когато с още четирима четника - Борис Баналиев, Георги Иванов, Тодор Гарев и войводата Георги Арнаудов /родом от с.Чопкьою, Узункюприйско/ са изпратени тук от централата на организацията в София, за да съдействат за по-бързото настаняване на тракийските бежанци „преди да е настъпила зимата,…която щеше да ги унищожи окончателно”. Тази група действа в „цялото Пловдивско, Асеновградско, даже и в Тополовградско”.  Казано с други думи, имаме спомени на лице, ефективно участвало в настаняването на бежанците, понякога и чрез насилствени средства.
Според тези спомени, настаняването на тракийските бежанци в Асеновградско среща отпор както от общинското управление, така и от местното население /преди всичко гръцкото/.


Бачковски манастир

Първите бежанци са настанени в метоха на Бачковския манастир, в училищата ”Петко Каравелов”, „Патриарх Евтимий” и в други обществени сгради. В една училищна стая с размери 6 на 9 м. са били принудени да съжителстват 15-20 семейства. „В това положение, като сардели, те престояха около месец, месец и половина”.
Групата на Георги Арнаудов посещава Общината с настояване „да се отпусне на всяко семейство поне по една торба брашно и постепенно да бъдат настанени в по-сносни условия на живот”, но среща отказ. Местните гърци не желаят да приемат в къщите си бежанци. Четниците преминават към по-крути действия и насила настаняват група от около 60-70 семейства от с.Лъджекьой, Дедеагачко в Горни Воден. Георги Арнаудов разговаря с кмета на селото, който обаче вместо да окаже съдействие, извиква полиция от Асеновград.
„Още с пристигането си старши стражаря дига пушката срещу Г.Арнаудов и вика: - Арестуван си! - Г. Арнаудов в същия миг вади пистолета и стреля по него, оня падна на място. Ние не стана нужда да стреляме, защото стражарите и всичко живо, дето бе там, сe разбяга.”
Факт: има убийство на длъжностно лице. Въпреки този сблъсък четниците продължават с настаняването на бежанците  в селото и по думите на Адамов: „За 1-2 часа свършихме работата, защото мълвата за убиването от нас на старшията и разбягването на стражарите се разнесе веднага из цялото село и всичко ни се подчиняваше.”
Вечерта след убийството четниците се изтеглят в Бачковския манастир, където имат свой познат-игумена архимандрит Паисий Пастирев. Последният обаче също има нужда да бъде респектиран „с пистолет в ръка”, след което „се подчинява безусловно”.
Манастирът става тяхна база и след няколко дневен престой групата се отправя пак към Асеновград, за да продължи работата си по настаняването на бежанците. В града се намират хора, които помагат като ятаци на Адамов и другарите му. Това са сем. Пачови от кв. ”Св.Георги”, Асен-помак от Смолянско, Благой Тороманов и др.
Група бежанци от Каледжи дере - около 30 семейства, биват настанени по къщите в центъра на града, отново срещайки съпротивата на местните.
Негативното отношение на властите продължава. Георги Арнаудов се среща с окръжния съветник Щерю Запрянов, за да търси отново съдействие при настаняването на бежанците. Запрянов поема задължението да говори с народния представител Петко Разсуканов, но последния взима отрицателно становище по въпроса. Тогава Арнаудов се среща лично с него „и трябваше да го удари с бомба по главата, и тогава се беше убедил.”
На четниците, чиято основна задача е настаняването на останалите без дом и препитание бежанци, властта започва да гледа като на престъпници. Обявена е награда за залавянето или убийството на Арнаудов, за ликвидирането на цялата група от Пловдив идва кавалерия, а след нея от дирекцията на полицията в София пристига и спец-команда.
Използваме този документ, за да се придобие представа за това, че не всичко при настаняването на бежанците е преминавало безпроблемно. Една голяма част от тях са настанени трайно в с. Горни Воден. То е на 3,5 км. западно от Асеновград и на 18 км. северно от Пловдив. До 1924 г. /по данни на информатори и регистри/ жителите на селото са гърци /или по-скоро гърчеещи се българи – „лангери”/, които през същата година започват изселването си към Гърция. Още в началото на 1923 г. пристигат първите бежанци от Западна Тракия – семействата на Калоян Милушев, Трендафил Делидимов, Петко и Митрю Гайдаджиеви, Петко и Киро Стамболиеви, Гюзелджови, Тодор Гарев, Вълчо Грудов и др. Настаняват ги по домовете на гръцките семейства. През месец май 1924 г. идват и първите преселници от Егейска Македония: семействата на Атанас Мичоров, Димитър и Иван Авкови, Андон Бинев, Аргир и Атанас Сурлеви, Христо Филипов, Дионис Попов и др.


Бежанци от с. Герман и Демир-Хисар

Тук се заселват повече от 1000 бежанци, част от тях от Западна Тракия: от Гюмюрджинско /с.Караачкьой, с.Каледжидере и др./, Деде-агачко /с.Лъджакьой, с.Доган Хисар, с.Чемерен и др./, Ксантийско /с.Габрово, с.Еникьой и др./. В една къща живеят по две-три бежански и по едно гръцко семейство, като първоначално съвместното съжителство е поносимо, но впоследствие започват да се разиграват драматични събития. Това се отразява на бъдещия състав на населението. Така започва изселването на гърците – едни заминават за Асеновград, други за Пловдив, но най-много за Гърция. Остават само 5 гръцки семейства, които по-късно също се преместват в Асеновград. А през 1930 г. част от бежанците – българи се изселват в Пловдив, Асеновград и с.Долни Воден, където образуват цели квартали.
Напрегната и динамична е борбата между гърците и българските преселници. Първите не искат да напуснат селото. Имайки правото на своя страна, българите се мъчат да ги прогонят. Това продължава почти 2 години. 
Отново се връщаме към разказа на Марин Адамов:
„Това е все в 1924 г. Зима идва, ние гледаме да не остане ни едно тракийско семейство ненастанено.”
Всички тези проблеми принуждават тракийските бежанци да се обединяват, за да решават съвместно проблемите си. Провеждат се събрания с цел да се уточнят подробности по настаняването. След едно от тези събирания в с. Горни Воден, се случва следното: „....хората си разотидоха, кметът на селото, грък, се опита да ни направи засада и да ни залови. Предупредени от местни хора „обсадихме къщата на кмета, пращаме едно момче да му каже че уж го викат в Общината. Кметът излиза, тръгва към общината, като мисли, че ние сме заловени, та да ни разпитва и тормози…един от нашите му тегли куршума. Кметът падна на земята. Георги Арнаудов остави бележка на коляното му, в която пишеше, че е убит от Арнаудов на тая и тая дата по тая и тая причина…”
В следващите години /от 1924 до 1930 г./ населението на Горни Воден се оформя като конгломерат от тракийски и македонски бежанци. За негов кмет след заселването на бежанците е назначен Кирко /Киро/ Недялков, бежанец от Западна Тракия /1924 г./.
През 1924 г. над 300 семейства от с. Каледжидере (Ванов 1987, 114) с. Караачкьой, Гюмюрджинско (Киров 1966) и с.Габрово, Ксантийско (Коруев 1984, 97) са настанени в Асеновград. Споменават се фамилиите: Згрипарови, Камушеви, Тяневи, Бобуранови, Карабекирови, Андонбееви, Янаджиеви, Тумбеви, Пашалиеви, Караманови и др.
Да отвоюваш една земя обаче не е достатъчно. Трябва да намериш сили да я задържиш за себе си и за своите поколения. Това е трудна задача, защото хората искат земя, работа, условия за живот. Все изисквания, на които трябва да отговорят жителите на града и общинският съвет на Станимака. Безпристрастни свидетели на събитията са статиите от местните вестници и протоколите на градския съвет. /Виж Приложение/. В тях четем за усилията на гражданите да откликнат на нуждите на новите си съседи – да им дадат парцели за жилища и земя за обработване, брашно и храни, да ги освободят от данъци, дори да нарекат улиците на новите квартали според техните желания.


Асенова крепост

През разглеждания период населението на Станимака и село Горни Воден представлява смесица от преселници, дошли от над 30 села и градове на Егейска Македония и Беломорска Тракия. Дошли тук, за да опазят своята идентичност, национална принадлежност. Постепенно са приобщени към станимашкото общество, в началото посрещнати със смесени чувства, дори враждебно, те стават част от живота на този град и околностите му, променят облика му, запазват българщината тук. Дошли от Беломорска Тракия съсипани материално, гладни и боси, те все пак успяват – благодарение на трудолюбието си, да закрепят материалното си положение, в повечето от случаите занимавайки се с отглеждане на тютюн. Бежанските квартали започват да се оформят сравнително подредени, чисти, дори благоустроени. За това допринася и благородната инициатива на известната в Станимака тютюнопроизводителна коопе-рация „Асенова крепост”, а и на общинската управа, отпуснали средства за докарване на вода и „други подобрения” в квартала им.
Бежанците – тежката болест на стария град Станимака, многото грижи и проблеми, многото човешка мъка, многото болка по изгубените родни места. Това е наследството за Асеновград от спогодбата за размяна на малцинства, това е драмата на много поколения българи.
В заключение ще си позволим да цитираме извадки от вестник, излизал в Станимака в разглеждания период и от протокол на заседание на общински съвет. Те са достатъчни за един добър финал на нашето съобщение.
В-к „Крепост”, бр.12, 8 юни 1922 г.
„Знайте вие граждани и духовници, че бежанците са съвестта на българския народ и че когато те гаснат и потъмняват – гасне и тъмнее нашата съвест…”
Протокол №4/20.ІІ.1929 г. - В него се споменава, че новият общински съвет е избран на 4 ноември 1928 г. На това заседание Христо Драголов /кмет/ чете платформата на този съвет. Наред с проблемите, които предстоят да се разрешат, новите перспективи за „бъдащи доходи”, културни въпроси, четем и тези редове: „По бежанския въпрос: По силата на конвенцията за малцинствата по-голямата част от гръцкия елемент напусна града, за да отиде в родината си и там да съдействува на своите съотечественици в мегаломанията им. Добре дошло за нас, ние прибрахме българския елемент и го запазваме от денационализиране и изтребване. Някога историята ще рови в архивите, за да очертае този спорен въпрос, до колко отишлите там носят произхождението си от Елада, но наш патриотичен дълг е да помислим за онова, което тук остава…”

 

Албена Борисова, Мария Семерджиева
Исторически музей – Асеновград

 

Приложение:

Из „Протоколна книга на градския съвет на гр. Станимака”
ДА-Пловдив, фонд 55 /Архив на Асеновградска община/
1923 г.
№156/16.ІІІ.1923 г. – „Освобождават се от строителни такси всички бежанци, желаещи да строят в бежанския квартал”
№160/29.V.1923 г. – „Да се уволни в интерес на службата градския инженер Петър Динков по повод оплакване на група бежанци, които го обвиняват в бюрократизъм”
№11/28.Х.1923 г. – „Да се раздадат парцелите на манастирските ниви край Пловдивско шосе на бежанци – бездомници”
№17/3.ХІІ.1923 г. – „Решение: да се иска разрешение от Главна Дирекция на ТПС /трудово-поземлена собственост/ да разреши парцелите в м. „Баждарницата” /70.5 дка/, да се раздадат на бежанци.”
1924 г.
№4/6.VІІІ.1924 г. – Съобщава се, че в училищата са настанени бежанци, а училищното настоятелство иска да бъдат настанени другаде, за да се ремонтират училищата.
№25/21.Х.1924 г. – Поименен списък на бежанци
1925 г.
№78/10.VІІІ.1925 г. Съобщава се, че кмета е пътувал спешно до София, за уреждане въпроса по настаняване на бежанците.
1926 г.
№17/2.VІІ.1926 г. Кметът докладва, че за бедните бежанци /македонци и тракийци/ в града поради глада са закупени 40 торби брашно за 21.200 лв. и раздадени им. Моли да се одобри разхода.
1927 г.
№15/4.V.1927 г. Предложение да се сложат имена на безименните улици от новия бежански квартал
№16/16.V.1927 г. Чете се заявление от жителите на бежанския квартал, с което искат улиците и площада в бежанския квартал да бъдат наименовани на градовете и селата, от където са дошли.
№19/28.VІ.1927 г. Заявление на кмета, че ще свика публично събрание в училище „П.Евтимий” за разясняване на бежанците разпреде-лението на фондовите земи.
№20/1.VІІ.1927 г. Разглеждат се същите проблеми, изнасят се данни за много своеволия по разпределение на земите.
№23/15.VІІ.1927 г. ХІІ. По заявление на бежанеца Григор Шагар-минов му се отпуща помощ за издръжка – 200 лв.
№37/29.VІІІ.1927 г. Определят се имена на новите улици. Между тях вече срещаме имената „Тракия”, „Македония”, „Ксанти”, „Порто Лагос”, а улица „Гръцка” се преименува в „Бежанска”.
1928 г.
№76/5.І.1928 г. VІ. Споменава се за поддържане на безплатна трапезария за бедни деца на бежанци /организирана още през 1926 г. от Американска квакерска мисия/ за поддържане на 200 деца. Също се споменава, че на свещеноиконом Владимир Димитров са дадени от БЧК 40 000 лв., за да се поддържа и благоустроява тази трапезария.
1930 г.
№70/24.ХІІ.1930 г. VІІІ. Кметът докладва, че предвид особеното положение, в което е поставен града с изселването на гърците и заселване на принудително изселените от Тракия и Македония българи и довършване големите предприятия в града /водоснабдяването, железницата и пр./, е изготвил изложение до „меродавните фактори”, с което да се молят да облекчат Станимашка община. Чете се „Изложение за тежкото икономическо състояние на гр.Станимака”: „Конвенцията за размяна на малцинствата най-чувствително засегна гр.Станимака, от който в продължение на няколко години се изселиха около 800 семейства и се заселиха около 1100 семейства от Македония и Тра-кия…Новодошлите от различни краища, предимно със слаби материални средства, в продължение на няколко години получиха около 4500 декара земя както следва: 290 семейства по 10 декара, 15 семейства по 15 дек. и 88 семейства по 20 декара. Тези семейства са подпомогнати със средства за инвентар и семена, но тая помощ е много малка…От горното ясно личи, че от 1100 семейства само 393 са оземлени и гарантирани със сравнително малка площ – едва 11.5 декара средно на семейство, останалите 707 семейства не са оземлени и оставени на произвола да търсят работа. Градът би могъл да поеме и настани и тия семейства, ако разполага със своя земя, но като се има предвид, че от общата площ на Станимашко землище, възлизащо на 33.734 декара околните села са завладели постепенно чрез закупуване следната земя /изброена по села, общо 9909 дек./, ясно личи, че градът ежегодно губи своята земя…По-състоятелните заселници, дошли по-рано, са успели да построят 120 собствени къщи /и с помощта на БЗБ/. Това е картината на града, краските в която не са особено приятни.”
Вестник „Родопско ехо”:
1. В брой 105 от 23.ІІ.1927 г. се говори за необходимостта от подобряване състоянието на улиците в новия бежански квартал, построяване на водопровод и снабдяване с електричество. „Надяваме се че общинската власт ще вземе мерки и скоро задоволи нуждите на бежанците”.
2. Брой 114 от 20.ІV.1927 г. съобщава за комитет, който ръководи безплатна кухня за бежанските деца, също така, че е получена сумата 80 000 лева изпратени от Софийски „Червен кръст” за тукашната безплатна трапезария за бежанските деца.
3. Брой 118 от 18.V.1927 г. съобщава: „На 14 този месец градът ни бе посетен от г.Лафонтен1, подпредседател на белгийския сенат и други господа. След като се осведоми за положението на бежанците, посети кооперация „Асенова крепост” и Бачковския манастир. На връщане гостите минаха през с. Горни Воден, където видяха ужасното положение на бежанците.”
4. Брой 164/4.ІV.1928 г.: „да облекчат поне малко тежкото положение на маса изнемогващи бежанци, които не месо и яйца, а хляб насущний не могат да си купят. Прочее – помогнете им.”2
5. Брой 3/4.III.1926 г. – „Надникнете в първоначалните училища в града”. Виж обр.1.
6. Брой 6/25.III.1926 г. - „Бежанците гинат”.  Виж обр.2.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:


1. Архив на Асеновградска община - Фонд 55, ДА-Пловдив
2. Вестник „Родопско ехо”, течение от 1924 г. до 1928 г.
3. Никола Филипов, "Воден през вековете", 1996 г.
4. Георги Згрипаров. Село Каледжидере. София, 1969
5. Основен фонд на отдел НННИ, ИМ-Асеновград:
Христо Даскалов-Личен фонд 11
6. Петър  Коруев. Село Габрово, Ксантийско. София, 1984
7. Регистри на с. Горни Воден:
-Домова книга, 1949 г.;
-Емлячен регистър,1949 г.;
-Лични регистрационни картони на жителите.
8. Спомагателен фонд на отдел НННИ, ИМ-Асеновград:
-Ангел Ванов. Село Каледжидере, Гюмюрджинско. Поминък, бит и народни обичаи-селищна монография. 1987 г.
-Спомен на Димитър Димов Киров, 1966 г.
-Спомен на Марин Адамов, 1966 г.