КЛАНЕТО НА 200 БЪЛГАРИ В СЕРСКАТА ГРЪЦКА ДЕВИЧЕСКА ГИМНАЗИЯ ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1913 Г.

Въпреки ужасите, които съпътстват всяка война, към нея от античността до ден днешен се е прибягвало по най-различни поводи и тя, макар и отхвърляна днес като възможност за разрешаване на международни и междусъседски отношения, се среща отново и в наши дни. За спазването все пак на някакви норми по време на войните международните мирни и правни, човеколюбиви организации са приели конвенции по отношение на правилата за воденето на войните, без да бъде засягано мирното население. Друг е въпросът доколко тези конвенции са спазвани или нарушавани, тъй като на война винаги са надделявали низките страсти. За това французите имат една крилата максима, която като че ли стана норма за поведение във военно време: „На война като на война!” Отмина ХХ век. Един век, който се характеризира не само с най-жестоките войни, които човечеството преживя, но и един век, в който бяха променени и редица установени в дипломацията норми през предните векове. Това беше век, когато победените народи и виновниците за войните на международните мирни конференции вече не бяха изслушвани, а съдени и наказвани, без да се вземат предвид и техните искания и права, независимо от това дали имат основание, или не. Съдеха се не отделни виновници за войните, а цели народи. Ако днес бъде създадена карта на наличието на малцинства по Земното кълбо, ще се установи колко шарена е тя и че това не е само икономическа и политическа емиграция, а населения, завладени от съседите победители.

За нас, българите, войните на ХХ век бяха катастрофални. Българският национален въпрос остана и до днес нерешен. Единствената успешна акция на българската дипломация беше Крайовската спогодба от 1940 г., когато Румъния върна на България без война заграбената Южна Добруджа през 1913 и 1919 г., което беше потвърдено и приветствано от Великите сили. А останалото, което може да се констатира и днес от политическата карта на Балканския полуостров, е, че земите ни бяха окастрени и заграбени от съседите ни. Огромна част от народа ни остана извън държавните граници на Отечеството и досега е подложена на нечовешка денационализация, въпреки международните конвенции за отношението към малцинствата.


Този път няма да се занимавам с българските виновници за националните катастрофи и с воденето на тези несполучливи за страната ни войни, а с един епизод от времето на Междусъюзническата война (1913), от който може да се види какви бяха прийомите на действия на нашите противници и как те „освобождаваха” български земи от живеещите там българи. Ако в миналата статия цитирах „Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид” и ви приведох гръцките самохвалства и самопризнания за извършването му над народа ни, тук ще имате възможност да се запознаете с един ужасяющ епизод от тази война, където редовна гръцка войска и гръцко население изтребваше затворените българи в Гръцката серска девическа гимназия и за да заличи следите след това от стореното зло, я запали и изгори труповете на избитите българи и българки. Единствената вина на жертвите беше, че са българи. Сред тях имаше православни българи, българи протестанти, българи униати и дори българи гъркомани. Нищо не можа да спаси жертвите. Те бяха клани като агнета по Гергьовден и като прасета по Коледа и при това трябва да се има предвид, че сред колячите имаше и професионални касапи, т.е. всичко беше изпипано професионално. Героите на великия Никос Казандзакис, Нобеловия лауреат, и прототиповете на Зорба Гърка устроиха една Вартоломеева нощ на серските българи и на българите бежанци от Кукуш, Демир Хисар, Енидже Вардар, Драма, Гевгели, Дойран, Струмица и околните села, които бяха потърсили спасение и закрила от чуждите консули и чуждестранни червенокръстки заведения. Сънародниците ни възлагаха голяма надежда и на божия служител, серския гръцки митрополит Апостол. Но Апостол не беше божи служител, а служител на Дявола. Той не само че не пожали изловените като пилци българи, но преди да ги отпрати към превърнатата в затвор за българи Девическа гимназия, им прибираше ценностите - часовници, пръстени, гердани и пари. Па прав е бил, защо да се загубят и похабят тези ценности!!! Пък и той имаше пресен пример за подражание. Костурският гръцки митрополит Германос Каравангелис (в превод на български - Черното Евангелие) беше изпробвал силите и възможностите си в съдружие с турския поробител и с андартите критиняни, като българоядец в Костурско и Леринско. (Дали някой в България се е запитвал на кого носи името този джиесем оператор - Германос - из страната ни. Дали това не е отново някоя гръцка шега, за да не забравяме с кого сме си имали работа? Да, те умеят да се шегуват и да се гаврят. А може би родните Юди и да не са чували името на това страшилище за българите - Германос Каравангелис, защото те чуват само шума на парите?) Където беше минал Каравангелис из българските села и колиби, беше останало само пожарища и трупове. А стената зад владишкия му трон бе украсена с отрязаната с нож глава на българския костурски революционер Лазар Поптрайков! Какъв прекрасен православен християнски пример за подражание! И само след едно десетилетие снимката на отсечената с лопата глава на друг легендарен български войвода - смъртно ранения Васил Чекаларов, щеше да краси кабинетите на други гръцки административни чиновници и религиозни служители. Отрязаната му глава щеше да се разнася за косите от гръцките евзони из българските села и градове и да стряска и наяве и насън останалите по тези земи българи. Страх, който вероятно не ги е напуснал и до днес!?
Но да се върна отново на ставащото в Сяр. Заловените българи от Сяр и бежанците от вече горящите Кукуш и останалите български градове и села са бити, изнасилвани и разстрелвани или клани, а оставените живи са запрени в учебните кабинети и мазето на Серската гръцка девическа гимназия и очакващи реда си да бъдат изклани. Стаите са били препълнени от българи - жени, мъже, старци и деца, независимо към кое вероизповедание принадлежат. Заедно с тях има запрени и млади евреи, които също чакат реда си за клане. След започването на клането разпределените по стаи са измъквани, завързвани са им ръцете зад гърба и двама по двама са отвеждане в стаята за клане. До завеждането им до стаята са ръгани с ножове в гърба или пробождани където падне. След отвеждането им в стаята кланница са поваляни с ритници или с опакото на ножа, застъпвани с коляно и след това са им прерязвани гръкляните. Клането е ставало, след като още живият е повалян върху току-що заклания преди него българин, завързан с него в една примка. След като колячите получават сигнал, че в околностите на Сяр се намира българска войска, клането започва безразборно, като дори нямат време да ги връзват и да ги водят в стаята кланница, а започват православните гърци да колят където заварят и след привършването на тази кървава вакханалия подпалват гимназията и побягват. Тук съм приложил разказите на недозакланите в бързината българи, които със сетни сили се добират до свободната българска земя и там разказите им са записани от проф. Любомир Милетич.


Това престъпление срещу народа ни намери отзвук само в далечна Америка. То остана ненаказано и непоправено, въпреки категоричността на безпристрастната Карнегиева анкетна комисия, която е съставена през юли 1913 г., за да потърси виновниците за развихрилите се ужасии из земите, населени с българи. Американската Карнегиева фондация организира международна анкетна комисия в състав: д-р Йозеф Редлих, професор по държавно право във Виенския университет (Австро-Унгария), барон д`Естурнел дьо Констан, сенатор, и Жюстен Годар, юрист и член на Камарата на депутатите (Франция), д-р Валтер Шюклинг, професор по право в Марбургския университет (Германия), Франсис У. Хърст, редактор на „Икономист”, и д-р Х. Н. Брайлсфорд, журналист (Великобритания), професор Павел Милюков, член на Руската дума (Русия), и д-р Самуел Т. Дътън, професор в Тичърс колидж на Колумбийския университет (САЩ). След неколкомесечна усилена работа докладът на комисията е подготвен и отпечатан в началото на 1914 г., останал в историята под името Карнегиева анкета. Въпреки направените констатации, в него не са предприети никакви действия за наказване на държавите, обвинени в престъпления срещу човечеството. Гръцката и сръбската страна отхвърлят категорично заключенията на Карнегиевата комисия и докладът остава и до днес само като паметник за извършения геноцид над народа ни. За това, какво се беше случило и се случваше с българите в заграбената от гърците и сърбите Македония, най-ясно говори членът на анкетната комисия проф. Павел Милюков, който същевременно е и един от най-големите познавачи на македонския въпрос. В интервюто си, озаглавено „За ужасите на новото равновесие на Балканите. Денационализацията на Македония”, през 1914 г. проф Милюков заявява: „В настояще време гърци и сърби употребяват всички простими и непростими средства за денационализацията на Македония. Всички български училища и черкви са преобърнати в сръбски или гръцки. … Гърците не отстъпиха на своите братя сърби. Те унищожават всичко славянско, горят богослужебните славянски книги, изтриват надписи, а иконата на св. св. Кирил и Методий е предадена на аутодафе; те убиват и арестуват. Нали Македония е населена от гърци и от сърби?” (Вж. сп. „Илюстрация светлина”, София, 1914 г.)


Към Карнегиевата анкетна комисия българското правителство командирова проф. д-р Л. Милетич „за да й спомага в изпълнението на задачата й в България”. Успоредно с работата си в помощ на комисията проф. Милетич извършва и своя успоредна анкета. Разкритията и констатациите на големия български учен с безспорен международен авторитет безкритично и дословно ще намерят място и в окончателния доклад на Карнегиевата комисия. Така те ще се окажат от полза не само за анкетьорите, но и за установяването на истината, тъй като гръцката страна, уплашена от възможното разкриване на истината за извършените жестокости и от порицаването на „класическата страна на демокрацията”, предприема превантивни мерки. Тя организира предварително кампания, за да покаже мнимите „български жестокости” в Сяр и Нигрита, като припише своите злодейства над българите. Лъжата и постановката скоро е разкрита и гръцката страна заклеймена заради извършените злодейства над местното българско население. Ректорът на Атинския университет - професор Теодор Заимис, издава на френски език брошурата „Българските жестокости в Македония", която разпраща до ректорите на европейските и американските университети. Със сведения за измислени и мними български жестокости гърците заливат европейските и световните вестници и списания. Макар и закъсняла, защитната българска реакция е потвърдена и от Карнегиевата анкета. На 1 септември 1913 г. е дадено за печат едно необикновено по своя характер издание, без какъвто и да било коментар, а само с кратък обяснителен предговор, факсимилета от документи и техния превод, първо на френски, а после на български език. Това са извадки от автентичните писма на обикновените гръцки войници от 19-и полк на VІІ Гръцка дивизия от заловената войнишка поща при с. Добринища, Разложко, на 14 юли 1913 г. С тях ви запознахме в предишния материал, където сме приложили и фотокопия от оригиналите, които може да прочетете в същия сайт.


В това време, когато България е обявена за агресор и поставена в международна изолация заради започването на Междусъюзническата война, този, който се заема да подготви неотразим удар срещу гръцката пропаганда и срещу фалшивите гръцки обвинения, е проф. Л. Милетич, който издава книгата си „Гръцките жестокости в Македония” (1913) с два големи предговора и 92 стенографирани разказа, към която прилага и 53 номерирани фотографски снимки на клани и осакатявани българи и бежанци. В писмо от 20 ноември 1913 г. проф. Милетич ще изповяда както болката си от българската трагедия, така и ще сподели с какво се занимава пред своя колега и приятел проф. Ватрослав Ягич следното: „… войната беше започнала и в Петербург аз цял месец само страдах и страдах, гледайки как с одобрението на целия свят се заробва един народ! Особено ме болеше, като гледах, че ни обвиняват заради някакви жестокости, които точно нашите съюзници - гърците и сърбите - са извършили в страшната си омраза. Българската войска се е намирала в онези области на Македония, където народът е български, и не е могла да има сърце да върши клане над своя собствен народ! На 4 август през Одеса и Варна стигнах до София, където заварих хиляди, хиляди бежанци от Македония, настанени по училища и разни сгради. Моята жена е имала много работа покрай тези наши клетници, които всеки ден прииждаха и стотици от които умираха от глад и умора по пътя. И аз се заех също така да облекча (доколкото мога) нещастието на този невинен народ, от който си записах и много потресающи епизоди, които рисуват варварството и направо зверството на нашите съюзници, особено на гърците. Впрочем излезе и брошура, издадена от атинските университетски професори, от ректора проф. Т. Заимис „Българските жестокости в Македония”. Тогава и аз издадох събрания свой материал под название „Гръцките жестокости в Македония”. Моята книга, която е богата с истински данни за жестокостите на гърците, беше взета от колегите ми като основа на отговора, който нашият миналогодишен ректор проф. Киров ще публикува тези дни от името на българските университетски професори. Оценявайки моя труд за фундаментален, колегите са решили да приложат към този отговор в отделен отпечатък и по-голямата част от моята книга.” (Вж. Любомир Милетич до Ватрослав Ягич. Писма (1896-1014). Съст. Р. Божилова. София, 1996, с. 363-367.) Както посочих по-горе, сведенията, събрани от проф. Милетич, не само ще влязат в Карнегиевата анкета, а и книгата му ще стане основа и за отговора на професорите от Софийския университет на гръцките лъжи, който също излиза на френски език, от името на ректора на университета проф. Стефан Киров. Но разкритията на проф. Милетич не спират дотук. Този невероятен учен със световна известност и авторитет през зимата на 1913 г. през месеците ноември-декември обикаля разорените български краища в Източна и Западна Тракия. В резултат на тази обиколка излизат още три негови книги с разкрития за гръцки, турски и сръбски зверства над народа ни. Това са „Историята на „Гюмюрджинската автономия” (1914), „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” (1918) и „Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 г. (1929). И днес те са най-сериозните свидетелства за съдбата на българите и на земите ни за времето през 1912 и 1913 г. Четирите книги на големия учен, макар и познати главно на изследователите и нарочно непреиздавани от нашата държава, дават отговор на въпроса какво се е случило с българите през този период и имаме ли основание да се интересуваме за съдбата на заселените от българи от повече от хилядолетие Македония и Тракия. Те заедно със записаните спомени на участниците в революционното македонско и тракийско движение създават един ценен архив, който и до днес не е загубил значението си като документи за времето от края на ХІХ до първите десетилетия на ХХ в. (Вж. Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт, кн. І-ІХ. Съобщава Л. Милетич, София, 1925-1928, кн. Х - Ст. Аврамов, Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието, София, 1929, кн. ХІ - Революционната дейност в Демирхисар (Битолско). По спомени на Алексо Стефанов (демирхисарски войвода). Съобщава Б. Мирчев, София, 1931.)
Резултатите от Карнегиевата анкета не са останали непознати за нас, българите. Напоследък тя излезе в две нови български издания. Едното е повторение на частично преведения доклад през 1915 г., без въвеждащата част, и приложенията от големия български художник, тогава капитан от нашата армия Емануил Ракаров. Уводната първа глава излиза в самостоятелно издание през 1917 г., като № 1 от Библиотека „Балкански въпроси”, като организатор на библиотеката е ръководителят на ВМРО Тодор Александров. А второто издание в нов, пълен превод от Гочо Чакалов и Димитър Чакалов, излезе през 1995 г. с променено заглавие, като „Другите балкански войни. Изследване на Фондация „Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Ф. Кенан. София, 1995, 408 с.” Това ново и пълно издание дължим на ръководената от Джон и Ивон Паница Фондация „Свободна и демократична България”. Същевременно през 2007 г. голямата българска преводачка Пенка Кънева издаде свой превод на написаната от проф. П. Милюков глава от Карнегиевата анкета „Причини за Балканските войни”. (Вж. П. Милюков, Живата истина. Студии за България. Спомени и отзиви за автора. Съставителство и редакция П. Кънева. София, 2007, с. 193-252.)


Книгите на проф. Л. Милетич са непознати, непризнати и отхвърлени от гръцка и сръбска страна, въпреки автентичността и категоричността на изложените в тях факти. Те и днес остават там непознати, а продължават да излизат нови, изпълнени с лъжи и клевети по отношение на народа ни издания, украсени със зловещите антибългарски плакати от времето на Междусъюзническата война. По отношение на тези плакати в Карнегиевата анкета коментарът е убийствен - за такава античовешка пропаганда на Запад всеки би завършил живота си в затвора, докато в Гърция това отношение срещу народа ни винаги се е поощрявало.
Скоро ще имате възможност да се запознаете както с новото издание на книгата на проф. Милетич, така и с книгата му „Историята на „Гюмюрджинската автономия” и текстовете, които се отнасят до гръцкия терор над българите до започването на геноцида над тях през лятото на 1913 г. Там ще прочетете и разказите на лекари от Руския и Френския Червен кръст, както за кланетата на българи в Сяр, така и за избиването на българите от Кукуш и бомбардирането и изгарянето на града, за да бъде изтрито от лицето на земята това гнездо на българщината, родно място на българския апостол Гоце Делчев.
Сега ще ви запознаем с автентичния разказ и снимките на недозакланите българи в Серската гръцка девическа гимназия, така, както са записани от проф. Милетич. Във встъпителните думи към книгата си проф. Милетич обвинява като ръководител на клането на българите в Девическата гимназия в Сяр серския гръцки владика Апостол: „Грозното клане на 200 души невинни българи в зданието на Гръцката девическа гимназия в Сяр, за което по-долу ще четете потресаещи документи, е било устроено и ръководено прямо от серския гръцки владика!” Ще цитирам и кратката статистика за Серска кааза (околия), която дава проф. Милетич в уводните думи: „В Серската кааза, като изключим южните крайбрежни села, гдето има същински гърци, във всички други села, на брой 81, християнското население е българско (48 402 души; числото на патриархистите тук е наполовина). В града Сяр има до 5105 същински гърци, 2000 българи патриархисти и само 360 екзархисти.” Бих посъветвал читателите, които искат да намерят по-подробни статистически сведения по градове, села и колиби, да разгърнат книгата на Васил Кънчов „Македония - етнография и статистика”. Дали нашите сънародници днес си задават въпроса: къде са тези българи и дали са в състояние да си отговорят?


В предговора на книгата си за гръцките жестокости в гимназията проф. Милетич в специален параграф, озаглавен „Зверско изколване на 200 души българи в Гръцката девическа гимназия в Сяр”, пише следното:
„Много ще се пише и говори за нечовешките изстъпления и дивите инстинкти на воюващите в последната Балканска война, ала едно събитие, клането на стотини, подло измамени и арестувани българи в Серската девическа гимназия, ще запази първенство на недосегаема проява на дивашка озвереност у един още слабокултурен и много подъл народ, надъхан с безкраен шовинизъм, какъвто е гръцкият.
Известно е, че тъкмо изгарянето на града Сяр гърците приписаха на българите, като ги обвиняваха още, че те го направили туй, за да заличат следите на ужасната сеч, която уж те са извършили над мирното гръцко население. Сега обаче фактите говорят, че тъкмо обратно, гърците тук най-много прегрешили пред човещината и че наопаки, българското население е, което е съвършено избито, просто изклано с ножове и щикове без всякакъв повод. Българската войска мирно се е оттеглила от Сяр на 22 юни. Тепърва на 28 юни една българска дружина, като се е узнало, че гръцка войска и гръцкото население в Сяр под ръководството на гръцкия владика избиват българите, заловени в града и в околността, се е опитала да влезе в града и да ги спаси. Уви! На 28 юни, докато да успее българската войска да проникне в града, гърците можали бърже, бърже да изколят още останалите 70-80 души българи в Девическата гимназия и в последната минута да избягат, оставяйки някои от жертвите си още в смъртна агония и нямайки време да проверят между нахвърляните едни връз други трупове не са ли някои от тях недоклани, не са ли живи. Бързайки около 1 часа следобед на 28-и да избягат, гърците запалили склада си с муниции, недалеч от митрополията, та пожарът в скоро време обхванал и зданията на последната и достигал вече до гимназията, когато измежду изкланите седем-осем души нещастни българи, облени в кърви, с по 4-5 и повече рани главно на главата и по врата, успяват да се измъкнат от гимназията и с последни усилия да излязат вън и да стигнат до върха на близкия хълм, гдето е имало български войници. Така се спасили да не изгорят живи тия жертви на нечута гръцка жестокост, за да разкрият пред историята едно нечуто престъпление, извършено под ръководството на лице с висок свещенически сан! Един от тия недоклани успял да се домъкне само до прага на гимназията, а около 20 души от кланите, още живи, но в полусъзнание, останали да ги довършат пламъците. Скоро след това българските жертви в гимназията се обърнали в карбонизирани трупове, които гръцкият владика и гръцкият крал са сочили на чужди кореспонденти като пример на „български ужаси”.

В приложените тук документи, които съдържат показанията на по чудо спасилите се недоклани българи, а именно на войника от 70-и Струмски полк Георги Белев, шивача, родом от дебърското село Лазорополе, Доксим Смилев, воденичаря Христо Димитров, българския стражарин Димитър Карамфилов, селянина Димитър Лазаров от серското село Мъклен, дебранеца Страти Георгиев от с. Лазарополе - всички оцелели от тежките си рани и сега тук в България - читателят ще чете подробности по това гръцко изстъпление и ще му настръхват косите от ужас. Особено са важни ужасните подробности, които ни разказват Георги Белев (№ 48), Доксим Смилев (№ 49), Илия Лимонов (№ 51), Димитър Лазаров (54) и воденичарят Хр. Димитров. От последния узнаваме, че гърците са убивали заловените български стражари по особен инквизиторски начин - с удари в гърдите и по гърба с тежко, дебело дърво (вж. № 52).
Още по-престъпно става извършеното в Сяр гръцко злодеяние, като се вземе във внимание, че никакво предизвикателство не е имало нито от страна на българските власти, нито от частни лица. Напротив, българската войска на 22-ри се е оттеглила и веднага от по-рано тайно организирана от владиката гръцка банда е разграбила складовете и пристъпила към скроения план, да се заловят всички българи, колкото ги има в града, и да се унищожат. Същото е било поръчано и по гръцките села в околията - да залавят българи, да ги убиват или да ги докарват в Сяр. Доказателство, че тая заповед се изпълнявала по гръцките села, дава Димитър Лазаров, който, тръгнал от Мъклен на 23 юни заедно с трима български стражари и с трима свои съселяни за Сяр, бил заловен с тях от селяните на гръцкото село Субашкьой. Подирните докарали тия българи в Серската митрополия и от там, препратени в Девическата гимназия, всички били изклани на 28 юни, и само Димитър Лазаров, както се каза, недоклан, се спасил (вж. № 54).
Също тъй и Страти Георгиев ненадейно е бил заловен в село Кавакли от андарти и турци и доведен право в митрополията в Сяр и от там препратен в Девическата гимназия (№  53).

Процедурата е била бърза и подла: на заловения се е казвало, че го вика владиката в митрополията. Тук вместо при владиката, го изкарват пред една комисия от серски граждани, между които имало и едно духовно лице, колкото да видят не е ли погрешка заловен някой гърк, тъй като много българи от Сяр и околията добре говорят гръцки, та не са вярвали всекиму, като е уверявал, че е грък. Нищо не са питали жертвата, а само давали заповед да я отведат в затвора, в гимназията. Тук първом жертвата е обискирана, сир. обрани са му всички пари и скъпоценности, а след това със силни удари, от които някои дори смъртоносни, нещастникът е вкарван в зимника или в някоя стая на гимназията - всички натъпкани са българи от разни съсловия: имало е и войници от България, и от освободените земи. Свидетелите казват, че между тях имало две еврейчета от София и Кюстендил, имало е интелигентни хора, хора еснафи и работници, повечето дълги години живели в Сяр и познати на гърците. Мъчно е да се повярва, но е факт, че между затворените е имало и четири жени. Всички са били избити постепенно: на 26 и 27 са ги избивали по части, а нощем труповете са ги вадили от гимназията и пренасяли някъде вън от града. Внезапното появяване на българската войска на 28-и на височините над града и започнатата от нея бомбардировка накарали гърците да побързат него ден и да изколят всички докрай, та стаите и салоните на гимназията се изпълнили с трупове. Отначало са ги връзвали двама по двама и така, вързани, са ги поваляли на земята и са ги клали. Сетне, последните 40 души, понеже вече българските войски навлизали в града, нямали време да ги връзват, а така ги клали. Когато минали един-два часа откакто били всички избити, нямало вече в гимназията ни един грък - всички избягали. Също така и спасилите се жертви, които в страха си влезли в една съседна гръцка къща, не намерили в нея жива душа, а портите били отворени - всички гърци избягали накъм гарата, отгдето идела гръцка войска на помощ.


За много други жертви, които са дали българите между 22 и 28 юни в Сяр, имаме откъслечни сведения. Очевидецът Благой Петров (виж док. № 47) казва, че на 24 юни серските гърци са излезли въоръжени по улиците и заедно с гръцки войници и андарти на 25-и и 26-и почнали да арестуват и да убиват българи. На 26-и убили българския помощник-кмет на града К. Мавродиев и други лица. От тоя свидетел узнаваме, че една от убитите в Гръцката девическа гимназия жени е била жената на градинаря Димитър Зарзаватчията, заклан тъй също в Девическата гимназия. Свидетелят Д. Карамфилов казва, че тая нещастна жена е била заклана пред очите му! (вж. № 50). Свид[етелят] Лимонов видял тъй също между затворените в гимназията четири българки, „сиромашки жени”; една била перачка, прала дрехи на български войници (вж. № 51).
Важна свидетелка е Мария Петрова, много мъчена, за да даде пари, и влачена полумъртва по улиците в Сяр. Тя сега е зле болна в Пловдив (вж. № 56).
Между неколцина избягали от зимника на гръцката гимназия, преди да ги вържат и отведат горе на клане, е и Димитър Ангелов, чиито много интересни показания съдържа доку[мент] № 55.
Българската войска не е успяла дълго да се задържи в града, нито пък е можала да дири виновниците на кланетата, за да ги накаже, защото пожарът вече е обхващал града, и тя, като се виждала малочислена, решила е да се оттегли към Демир Хисар. За нейната дейност през тия дни виж документ № 46.
По въпроса, кой е запалил Сяр и какви изстъпления са вършили гърците след 22 юни в града и в околността, добри показания дава руският лекар д-р Клугман, който през туй време е завеждал българската болница в Сяр, както и руският му колега д-р Петър Лазнев, от когото тъй също притежаваме подробно показание (вж. док. № 56 и 57). От тия два ценни документа всеки безпристрастен може да се убеди, че фактическите господари на положението и пълновластни разпоредители с живота и имота на гражданите в Сяр от 23 до 28 юни, когато е изгорял градът, са били местните гърци, начело с гръцкия митрополит, и че гърците, а не българите са вършили през това време неописуеми злодеяния, редки в историята на новите времена. Несъмнено излиза от показанията на нашите свидетели, че българите не са запалили Сяр: напротив, пожарът е попречил на българската войска да спасява, каквото още е можело да се спаси, и изпратените от дружинния командир войници се връщали, докладвайки в този смисъл. За да се изпълни характеристиката на тоя гръцки владика злодей, важно е свидетелството на Дим. Лазаров, който разказва, че той и нещастните му 6 другари от село Мъклен, преди да бъдат изклани, са били доведени пред владиката и били принудени нему лично да предадат всичките си пари, които са имали при себе си, уж за да им ги пази (вж. № 54).


В околните села гърците не са останали по-долу от своите серски първенци - тук българите още по-безцеремонно са убивани и ограбвани, защото никакви свидетели не е имало. При все това вече имаме характеристични данни и за селските погроми, устройвани, независимо от зверствата на войската, от жителите на някои гъркомански села. Така например от село Мъклен, което е дало 7 жертви в Девическата гимназия в Сяр (вж. докум[ент] № 54), и от с. Дреново (Серско), гдето са избити до 15 души овчари, след като овцете им, до 6500 глави и едър добитък до 500 глави, били заграбени от околното население. Има и много хора, избити (виж док. №№ 58 и 59). Същото е било и в с. Д[олни] Порой (док. № 44).
Едно от многото пострадали села заедно с населението си в Серско е Горно Броди. То на 3 юли е било обстрелвано с шрапнели от гърците, цяло е изгоряло и станало гробница на много невинни свои жители (вж. № 61). За отделни убийства и изнасилвания на жени от същото село даваме сведения в док. № № 62, 63, 64 и 65. Притежаваме и списък на изчезнали жители от Г[орно] Броди, които вероятно са загинали (вж. № 66).


На 1 юли е опожарено и многострадалното серско село Баница, което преди няколко години тъй също бе изгорено от турците (вж. № 67).”
По-долу следват разказите на пострадалите българи от гръцките злодейства в Серско и по-специално за станалото в Серската гимназия. Запазил съм автентичния разказ на българските мъченици така, както са записани от проф. Милетич, като само съм осъвременил буквописа. Запазена е и номерацията на проф. Л. Милетич, което ще даде възможност на всеки интересуващ се от повече подробности да разгърне оригиналното издание на книгата. Номерата в скоби са всъщност оригиналните номера на съответните документални разкази или фотографии, които също прилагаме.

Цочо В. Билярски

 

ДОКУМЕНТАЛНИ РАЗКАЗИ:

№ 46.
Лазар Томов, бивш български учител в Скопие и училищен инспектор в Серско, като личен свидетел съобщава следното:
Българските власти, военни и административни, напуснаха гр. Сяр на 22 юни т. г. На другия ден местните гърци, подтикнати от гръцката митрополия, въоръжили се и започнали да преследват всичко българско, останало в града. Разграбили складовете и учрежденията. Ограбили всички български къщи и училищата. Всички останали българи в града заловили и затворили в гръцката митрополия и гръцката гимназия. Има около 250 души затворени. Между тях имало селяни, учители, адвокати, войници, стражари и пр. Подхвърлили ги на ужасни мъчения, ругания и пр. Не им давали храна. В града е било ужасна анархия.
Българските военни власти, след напускането на града, оставиха под с. Дутлия 2 роти българска войска да пазят селяните и моста.
Гърци от града и андарти нападнали двете роти и се започна престрелка, която продължи 3 дни. До командира на ротите често прибягвали българи от селата и града. Последните разправяли за ужасите, що вършат гърците с останалите българи в града. Българската войска - двете роти отишли в Д[олно] Броди при Сборната дивизия. Командирът съобщил за всичко, що става в града над мирното българско население. Необходимо бе да се спасят заловените българи. Военните власти на 27 юни през нощта изпратиха една дружина, за да влезе в Сяр и спаси затворените. На 28 с. м. пред обяд дружината пристигна край града. Тя бе посрещната от въоръжени гърци от града и андарти. Завърза се сражение. Нашите ги разбиха. Всичкото местно гръцко население, като чу гърмежите, започна да бяга към полето.
Гледаше се от височините как бягат. Една част от българската войска навлезе в града. Градът бе запален на няколко места. Палили са и турци, и гърци. Местните турци много мразеха гърците, защото те ги ограбили през време на окупацията от българската войска - първия път. Те ни казаха, че едвам са се спасили. Всички други българи са изклани в Девическата гимназия от вилнеещите гърци.
Отидохме и видяхме купища трупове, потънали в кръв. На някой ушите отрязани, имаше и с отрязани глави. Между избитите имаше и жени дебърки, заедно с мъжете.
Възмущението в българската войска бе голямо. Обаче пак никаква жестокост не направи. Заловените около 150 души гърци, начело със Златко, австрийски консул, бяха задържани до вечерта, без обаче ни косъм да падне от тях. Над града по пътя за Неврокоп близо до с. Дутлия те бидоха освободени. Дадоха се от българските военни власти наставления на гавазина Иляз от Българското консулство и пристава Карагьозов, за да им се запази животът. Българската войска не извърши никаква жестокост. Градът повечето изгоря и то повече гръцката част. Видяхме да палят турци, гърци. Имаше и няколко селяни българи, обаче те в скоро време избягаха нагоре. Надвечер подухна вятър и тогава се засили огънят.
Гръцката войска пристигна откъм Демир Хисар. Започна се сражение между българската войска и гръцката срещу „Кулата” при тези баири.
Наскоро настъпи тъмнина и се свърши сражението. Българската войска остана над града - под с. Канакли, да пренощува.
В града ние имаме големи загуби. Складовете и къщите на българите са разграбени от гърците. Всички села в полето и над града са ограбени. Изгорели са българските села: Дутлия - 100 къщи, Ореховец - 100 къщи, Баница - 100 къщи, Г[орно] Броди - 900 къщи, и пр.
№ 47.
От разказа на очевидеца Благой Петров, родом от Сяр, 18-годишен, до преди 9 месеца патриаршист, владеещ по-добре гръцки, отколкото български, настанен в училището „П. Р. Славейков” в Пловдив, излага като най-положително следното:
На 24 юни серските гърци излезли с оръжие в ръка по улиците. Сражавали се с малочислената българска войска над града.
Същия ден пристигнал в Сяр един гръцки войвода, а на 25 с. м. влезли в Сяр 40 гръцки войници, образували 40 чети от по 10 души, и продължили сражението.
На 26 с. м. така организираните серски гърци арестували всички останали в града българи в Гръцката девическа гимназия.
Гърците водили някои от българите при гръцкия владика, който си давал съгласието да ги арестуват или не. По заповед на владиката бил освободен само Петър Марков, за когото няколко гъркини твърдели пред владиката, че убил двама българи. Той пък, след като го освободили, и вън от Сяр, твърдел противното - нещо загадъчно!
Същия ден гърците убили К. Мавродиев, помощник-кмет в Сяр, и семейството му. Разказвачът не е видял, понеже тъкмо тогаз го арестували, но казва, че абсолютно всички твърдели това. За това убийство още същия ден разправял на разказвача гъркът Тодор, стар кмет в махалата Катаконос в Сяр, съсед и добре познат на разказвача.
Същия ден в чифлика на черквата „Св. Богородица” от махалата Катаконос гърците убили градинаря Димитър, известен под името Димитър Зарзаватчията. Жена му се заканила на гърците, че и тях щяло да сполети зло. За тези си думи била арестувана и на 28 с. м. убита в Девическата гимназия. С жената на Димитър била убита и друга една жена, неизвестна на разказвача.
Същия ден гърците убили в къщата й българката Вангелия, вдовица, родом от Струмица. Тази жена е известна почти на всички българи от Сяр.
На 27 с. м. в Девическата гимназия бил убит Петър Димитров, каменоделец, родом от с. Горно Броди, преселен в Сяр преди 20 години. До освобождението на Сяр той бил патриаршист. След туй станал екзархист и с това си навлякъл омразата на гърците, особено на владиката. Той бил убит пред очите на сина си Благой, разказвача на всичко това. Заедно с Петър Димитров били убити и други двама българи, имената на които разказвачът не знае.
На 27 срещу 28 с. м. посред нощ един гръцки войник с твърде дълга коса и брада извел от Девическата гимназия 7 души от неизбитите българи. След няколко минути останалите арестувани и разказвачът чули два залпа. Разказвачът знае имената само на двама от тези 7 души: Киро и Прокоп. Повече сведения за тях не знае.
На 28 с. м. заранта гърците освободили разказвача, понеже, освен че се признал много пъти за грък, за него силно се застъпил някой си Хаджия, виден член на Серския гръцки комитет и познайник на разказвача. След туй същия ден станало масово клане в Гръцката девическа гимназия. Разказвачът не е видял, понеже е бил освободен, но понеже гърците, след като го освободили, го третирали като грък, той узнал някои работи, напр. за убийството на жената на Димитър Зарзаватчията, на другата заедно с нея и пр.
Същия ден вечерта разказвачът заедно с българските войски и с майка си напуснал Сяр.
Убийствата вършели повече цивилните, понеже тъй разпоредил владиката.

№ 48.
Георги Т. Белев, родом от гр. Струмица, протестантин, 32-годишен войник в 70 полк, в който Белев служил като санитарен носач. В този полк имало и стари войници от България - всички от Старозагорско. Белев разказва:
Втората дружина от 70 полк се намираше на 17 юни в с. Мекеш, Серска околия. Настъпихме на тоя ден към Нигрита, която беше в гръцки ръце. На 18 влязохме в Нигрита. Градът още си беше цял. Нямаше жива душа, само 3-4 души, стари жени и един мъж намерихме. Аз бях санитарен носач. На 19 стигнахме до Маслаткьой, дотогава в гръцки ръце. При Кулата, в която по-рано са се помещавали турски жандарми, се сражавахме цял ден (7-8 часа) с две гръцки дивизии. Като видяхме, че не можем да се удържим, по заповед на дружинния командир, капитан Стамболов (от Станимака, знаеше турски и гръцки), отстъпихме пак към Нигрита. В сражението изгубихме около 200 души убити и ранени. Тежко ранените не можахме да вдигнем. При Нигрита на половина час се окопахме. В това време аз откарах двама ранени в болницата в Нигрита, устроена в гръцкото училище. В болницата имаше около стотина ранени от нашето сражение. И подпоручик Пасхов беше тежко ранен на 4 места. Същата вечер се върнах и спах на позицията. На другия ден по заповед на доктора санитарното отделение се оттегли на един час зад Нигрита, защото се очакваше сражение. То захвана заранта. Като минавах през Нигрита, видях, че през нощта болницата я изпразнили и имаше само двама тежко ранени. На единия от тях от шрапнел ръката и ногата му бяха строшени. Аз карах две магарета (ранените с магарето ги пренасяхме). Едно от магаретата нямаше и самар - с два шинела отгоре вдигнах двамата тежко ранени. Единият, който го сложихме на магарето без самар, се подпираше на плешката ми и с големи мъки, плешката ме болеше силно, доведох ги до Сяр в българската болница (този, дето се подпираше на плешката ми, беше родом от Кочани, на име Тодор; той оцеля, онзи ден ме срещна в София, много се зарадва, изцелува ме, та отидохме да се черпим - той нямаше пари, аз с 2-3 гологана черпих). В това време сражението при Нигрита се продължаваше. Ние стигнахме вечерта при заход слънце, понеже на болния 2-3 пъти му припадна, та не можеше бързо да върви. Нея вечер спах вън от града, понеже нямаше възможност да се върна веднага назад. Нашите тоя ден, сражавайки се, са отстъпвали и бяха доближили до моста „Орлячкия мост” на Струма (около три часа от Сяр, четири часа от моста до Нигрита). На заранта тръгнах да търся дружината. Отидох към моста и ми казаха, че дружината отстъпила отсам реката към Аго махале. Там се указаха други наши войници от друг полк (69?). Тези войски са били отстъпили откъм Лахана, дето имало силно сражение и дето нашият 69 полк (повече рекрутирани от Кукуш и Радовиш) е бил унищожен. Гърците не се осмеляваха да минат моста към Сяр от страх (те минаха едвам в неделята, 23 юни). Аз цял ден търсих дружината и не можах да я намеря, та се върнах пак при моста, дето имаше наша артилерия от други полкове и там преспах (после се научих, че дружината заминала нагоре по горното шосе, минала през Сяр и взела посока към Драма). Сутринта на 22, събота, тръгнах пак към Сяр. По пътя на шосето намерих един ранен (не помня от нашия или от 69 полк), качих го на едно от двете ми добичета и го закарах в болницата в Сяр. В болницата вече нямаше наши лекари - бяха избягали, останали само тежко ранени болни около 20 души. Оставих болния и заминах нагоре да гоня дружината към Драма. Минах през чаршията и трябваше да си купя хляб. Влязох в една фурна на един мой познат, струмичанец българин. Питах за хляб, струмичанецът ми каза да вляза в една стаичка зад фурната, дето уж имало хляб. Там намерих 6 души българи, от които четирма бяха войници (трима от 70 полк и един от 69) и още двама цивилни българи. Щом влязох вътре, усетих се арестуван, не ми позволиха да изляза. Оказа се, че фурунджията бил гъркоман и с него имаше 5-6 гърци въоръжени (оръжието им вътре). Стояхме два дена арестувани във фурната, даваха ни по един хляб на човек. Във вторник на 25 юни ни откараха в гръцката митрополия уж пред комисия. Влязохме в салона - имаше няколко души седнали пред маса в едно кьоше. Имаше едно духовно лице между тях, а другите миряни. Изгледаха ни и казаха: „Хайде, закарайте ги!” От там ни закараха в Девическата гимназия, която е до митрополията, като минахме, чини ми се, само през един капиджик. Щом ни въведоха в двора на гимназията, отвориха портата и ни казаха на български: „Хайде стройте се по войнишки!” Бяхме от фурната следните 8 души: Аз, Хараламби Спасов от Струмица (войник, баща му гъркоман), Хараламби Поцков от Струмица (войник от 69 полк), Теохари Ингилизов от Пехчево, от 70 полк, Григор Манчов от Струмица, цивилен, Мито Х[аджи]котаров от Струмица, 70 полк, и Пандо Абрашов от Струмица, 70 полк и имаше още едно кондураджийче - Кольо Рогознаров (гъркоман, цивилен). Там заварихме тъкмо тогава докарани още четиpма български войници от стара България. Щом се построихме, дойде един евзон и един с него още, на име Дука капитан. Имаше и много местни цивилни гърци. Взеха един по един, та ни съблякоха горните дрехи, разпасаха ни поясите, за да ни претърсват за пари - да нямаме кемери нещо. Взеха ни всичките пари, които намериха у нас. У едно момче, Теохар Ингилизов от Пехчево, имаше 8 наполеона и един часовник. Аз имах един сребърен часовник на стойност 30 лева и в кесията имах всичко десетина лева. Така редом ни ограбиха.
После, като бяхме построени пред една стълба, обирачите, които имаха на поясите турски касатури, извадиха голи ножове и казаха: „Качвайте се сега по стълбите нагоре!” Двама с голи ножове се поставиха от двете страни на стълбата и ни караха да се качваме нагоре. Щом почнахме да се качваме по стълбата, двамата тия с голите ножове и още други цивилни почнаха с тъпото на ножовете грозно да ни бият по глава, ръце и пр. Мене ме удариха в лявата ръка, а на друго едно момче - Пандо Абрашов от Струмица, 70 полк, с един удар му счупиха дясната ръка, с втори удар му разцепиха главата отзад в тила надлъж. И другите бяха ударени. Като изкачихме стълбата, вкараха ни в една стая (около 25 кв. м). Там ни държаха във вторник и сряда. Даваха ни по половин хляб на човек на ден. Във вторник (към 10 ч. преди обяд) ни докараха, не ни дадоха хляб, но и дори по нужда не ни пуснаха вън. Раненият Абрашев си върза със своята кърпа счупената ръка; кожата му беше пукната и кръв течеше, а и от разцепената глава течеше кръв, палтото му беше все измокрено отзад. Нямаше с какво да си превърже главата. Със счупено стъкло изтърках вар от стената, та насолих на раната, за да спре уж кръвта. Тютюн му турихме. В сряда ни пуснаха по нужда - с часовой с гол нож в ръка. Дадоха ни по половин хляб и внесоха едно тенеке с вода. В четвъртък на 27 дойде гръцкият владика, влезе в салона и отвори стаите, в които имаше арестувани. Той всичките изгледа и говори един вид реч: „Ние сме християни, нашето свето евангелие не позволява да колим. Ние не сме като българите, ние ще ви пуснем всеки да си отиде по своя дом. Не бойте се, няма нищо да ви направим.” Каза: „Дайте им вода, дайте им хляб!”, и си отиде. Ние се освободихме много, като мислехме, че един владика няма да лъже. До вечерта прекарахме с надежда. Ала вечерта отидоха от всичките стаи по няколко души - всичко 14 души. Избраха тия, които бяха български стражари (изловени по селата и по града) и които са били дейци по революцията - като войводи, и изобщо по-силни българи. Между тях беше и Христо Димитров от Гевгелийско. Той имаше воденица, в която често са отивали български войводи и четници - Таската и други. Много време отиваха на воденицата му (половин час далеч) чиновници българи и все го закачаха: „Де е Таската?” Тринадесет души ги избиха на втория етаж и ние слушахме виковете им („Ох, ох!” - други: „Ах, майко мори!” - други само ечат: „Оф - ооф!” и пр.). Ние вече разбрахме, че ги колят, и все още се надявахме, че може би отбор ще става, че ще ни отбират и че някои ще ни оставят живи. Но същевременно вече допускахме, че и нас всички ще постигне тая участ. Само Христо Димитров оставиха жив, за да го колят по-тържествено, като е бил приятел на българските комити. През нощта той стоял вързан при изкланите, които ги издигали. На заранта го доведоха пак при нас. Това беше на 28. След него дойде един гръцки поп, отвори вратата на нашата стая и ни каза: „Добро утро, момчета!” (на подигравка). Ние нищо не му отговорихме. Той повтори, а ние пак си траехме, той каза: „Защо не отговаряте?”. Ние пак си мълчахме. Попита ни: „Искате ли да видите вашия славен цар Фердинанд?” „Искате ли Солун да превземете? Всичко ще стане след малко.” След това попът си отиде. След един и половина до два часа се чуха гърмежи. Почна се сражение. Нашите войски почнаха да навлизат в града. Аз и другарите ми разбрахме, че са наши войски, защото оръдия гръцки откъм тая страна не можеше да има. Щом почна артилерията да обстрелва, гърците почнаха да тичат нагоре-надолу по зданието. Като видели, че българите ще влязат в града - всички, които бяха в няколко стаи, ни събраха в една стая - около 70 души - в една по-тясна стая, та бяхме натъпкани като сардели, един връз други. Стояхме тъй колкото половин час. В това време, види се, изпратили човек да узнае дали българите ще успеят да влязат в града. След като се уверили, че ще влязат, взеха да ни изваждат по двама по двама; изкарат двама в салона, там им вържат ръцете, сетне други двама. Вързаните изкарваха на горния етаж и там ги убиваха. Най-първо извадиха едно гърче от с. Колешино, Струмишка околия. То е живяло 7 години в Сяр. Затворили са го, защото са го мислили, че е българин, а то тъкмо по причина на българизма в Струмица избяга в Сяр. Това гърче постоянно им се молеше, че е 7 години търговец, че е женен, че го знаят. Беше богато момче, но никой го не слушаше - заклаха го. Имаха време всичките 70 души да избият. Екзекуцията трая само около един час. Имаше много колячи - джелати, та бърже вървеше. До 30 души вързаха, а сетне, като видяха, че с това се губи време, отвеждаха ги невързани. Между джелатите имаше един струмичанец Хараламби Х[аджи]павлов, гъркоман. Той, същият, в чиято фурна мене затвориха. Други джелати бяха цивилни гърци граждани от Сяр и двама власи гъркомани от Порой. Единият се казва Христо, който често пъти идваше в Струмица, беше търговец и аз му гарантирах много пъти (купуваше овни, прасета), а другият - куц, чини ми се се казва Щерю. Той никак не знаеше гръцки, говореше български. Колеше с ятаган; той беше съвсем отрязал от трупа главата на едного. Другите колеха с мартинови касатури (широки и по-дебели от маузеровите), имаше някои с български манлихери с ножове; от тях никой жив не остана. Имаше специално, които връзваха хората. Колячите бяха горе и слизаха долу, взимаха жертвите и ги караха горе. Те си носеха ножовете в ръцете си и ние виждахме кръвта как тече по ножовете. Бяха вече изклали около 35 души - половината. Преди мене четворица изкараха, без да ги връзват - нямаше време. И мене поведоха заедно с още трима души - двама дебралии и един непознат, невързани. Като се качихме по стълбата нагоре, минахме през половината на един салон към една голяма стая. Аз вървях напред, подир мене вървеше колячът с гол нож. Също така по един коляч следяха и тримата ми другари нещастници. Ние бяхме полумъртви от страх и вълнение - едвам се движехме. Приближихме до самия праг на стаята - вратата беше полуотворена, и видях изклани хора, от които още не умрели охкат, други хъркат, някои пеят като петел. На едного главата се беше търколила от тялото. Той току-що беше заклан от оня, с кривата нога, с ятаган. Стаята беше пълна - имаше и по двама, трима един връз друг. Нямаше място за мене. Джелатинът като видя, че няма за мене място, повърна ме към друга малка стаичка, празна. Застана джелатинът на прага на вратата и каза „влез вътре” на български. Джелатинът ми беше оня влах от Порой, Христо - мой добър познат. Аз пристъпих с единия си крак навътре в стаята, когато да вдигна и другия си крак отвън да престъпя вътре, а той ме ръгна с ножа си по посока към врата ми под ухото, но ножът засегна яката на палтото ми и не може да пробие. Аз от силния удар паднах на земята - на лицето си. Джелатинът стъпи с единия си крак върху гърба ми и с ножа си ми нанесе 6 удара: отзад, отдясно, два зад ухото, два под дясната челюст, един право в гръкляна и един в гърлото от лява страна, дето ми преряза гърлото, та вследствие на това аз не можах нищо да говоря, нито да ям. Мляко, което отпосле сестрите в болницата в Пазарджик ми даваха да пия, течеше през тая рана на гърлото. Аз не помня да съм извикал, когато ме колеха. Не съм усетил, когато ми е разрязал и показалеца на дясната ръка - види се, съм се бранел с ръката отзад. Ни за минута не изгубих съзнание. Най-много ме доболя, когато ми удари втория нож, сетне по-слабо усетих болката. По-рано в голямата стая, докато е имало място, същевременно са убивали по трима-четирма, всеки джелат своята си жертва, а тук при мене, понеже стаичката беше тясна, едвам събираше 7-8 души, другите жертви зад мене трябваше да почакат, докато се свърши с мене. Те са гледали как мене ме убиват. Подире, понеже имах съзнание, чувах как дебралията не искаше да влезе в стаята, че се съпротивляваше и искаше да вземе ножа от ръцете на джелатина. Тогава моят джелат и още други двама, които му се притекоха на помощ, почнаха немилостиво да го удрят, види се с тъпото на ножовете си, за да могат да го свалят. Слушах ударите на ножовете и виковете на дебранеца, който беше много едър човек и на около 40-годишна възраст. Той викаше: „Ох, майко мори! - Какво ви направих бе, братя! Недейте кайдисва на мене!” Най-сетне, като му хванали ръцете, наведоха го върху мене - той падна върху мене и аз усетих голяма тежина, и като беше паднал върху мене с лицето надолу, те му прерязаха гръкляна и отзад с няколко удара го довършиха. Кръвта му течеше върху мене и цялото ми палто съвсем се измокри, усещах горещата кръв как ми измокри тялото; той моментално умря - хич не се помръдна биле. Докараха и други двама още и тях ги изклаха върху мене и дебранеца, та четири трупа се трупаха на едно. Тези подирните двама не се противиха - види се бяха примрели от страх. От тях дебранецът не викаше, много вика цивилният, неизвестен на мен, беше македонец - от Драмско, не зная селото. След това докараха и други. Подир някое време стана грозна тишина и само се слушаха отвън топовни и пушечни гърмежи. Като разбрах, че няма никой в зданието, реших да се измъкна изпод труповете, които много ме натискаха, а и с много кръв бях облян, а също и отстрани имаше много кръв; лежал съм около един час може би. Като се изтеглих под труповете, седнах в кьошето и взех да се превързвам. Намерих в джеба си една кърпа и си превързах шията, отдето течеше кръв. Макар че много ме болеше, хубаво изстисках раните и се превързах с кърпата. Опитах силите си, да видя дали мога да стана на крака. Изправих се и видях, че мога да ходя, и отидох в другата стая. Там намерих Христо Димитров, гевгелиеца - и той беше седнал между 40 души изклани. Беше се опрял до един зид. Стана и той на крака и щом се раздвижихме, взеха да се мърдат и други между труповете. Христо проговори български: „Абе, и ти ли стана бре, Георги, имал си щастие!” Отидохме до прозореца и разузнахме има ли часовой на вратата и видяхме, че никой няма ни в двора, ни на портата. В това време гранати отлитаха и куршуми. Една граната падна под нашето здание - в една къща, която гореше. Ние видяхме, че ще изгорим живи, и рекохме да бягаме. От стаята на Христо станаха някои и от другите стаи, та в салона се събрахме всичко осем души. Имаше по стаите тежко ранени - може би до 20 души, които биха могли да бъдат спасени, ако имаше кой да им даде помощ. Един - девети - даже слезе по стълбите надолу и падна на капиджика, през където ние излязохме. Бояхме се да излезем през портата, да не би отвън да има часовой. Този нещастник се казваше Илия Керемитчията, българин от Гевгелийско, в Сяр работил керемитчилък. Бяхме заедно арестувани, та го познах. Ние през капиджика влязохме в една гръцка къща, в която нямаше жив човек - всички бяха избягали и оставили и портата, за наше щастие, отворена, та взехме направо баира без пътека. Аз бях много слаб, та останах най-назад. Между осемте спасили се само аз бях войник. Oнези избягаха по-бърже, бяха по-яки и по-слабо ранени. Аз самичък се дотътрих до върха, дето намерих български войници. Тръгнах пеш закъм Неврокоп. Имаше с мене войници, повечето турци войници от България. След час и половина ходене срещнах войска и един офицер. Понеже не можех да говоря, отвързах си кърпата от врата, показах му раните и с мимика му дадох да разбере, че съм изтощен и не мога да вървя. Той се смили, заповяда да ме качат на една войнишка кола и така се спасих. Колата ме караше около три часа и след това ме свалиха. Войската вече отстъпваше и голяма суматоха беше по пътя. После пак пеши - около 10 часа ходих, и стигнахме в Неврокоп. Не бях ял нищо, защото не можех нищо да гълтам. В Неврокоп стоях два дена: прибра ме една стара баба в дома си. Отидох в болницата, та ме превързаха, стегнаха врата, турнаха мушами. Бабата намери мляко и мек хляб и с големи болки можах да глътна по малко храна. Това ми беше първата подкрепа. Два деня стоях там. На петия ден от раняването ми съблякох кървавите ризи - уж се установи там болница, но само за два часа. След това дойде заповед, скоро кой как може да бяга, защото гърците настъпват. Тогава се принудих да тръгна по пътя за Разлога, защото казаха, че болницата ще се установи в Мехомия. Пътувах два деня. Стигнахме в Банско след 16 часа път; нищо нямаше да вкуся. В Мехомия уж ще се основава болница, но и там след два деня казаха да се оттегляме, да идем в Лъжене, през балкана. Чудно нещо, как съм имал сила да прехвърля тия страшни планини с непревързани рани, като ми беше изтекла толкова кръв и не бях почти нищо ял. Най-сетне, след два деня път през Якоруда, дето спах в къщата на една протестантка - стигнах в Лъжене. И в Лъжене стояхме два деня. Седях в един хан и отивах в болницата, дето ми превързаха раните. От Лъжене ме пратиха в болницата в Пазарджик, защото и там вече се готвеха да бягат от гърците, които превзеха и Мехомия. От Лъжене до Пазарджик пътувах два деня. Спах в Ели дере. В Мехомия срещнах жена си и децата си, избягали от Струмица и през Джумая дошли в Мехомия, дето имам сестра оженена. Казал им един офицер, че за Разлога никаква опасност от гърците няма! От Мехомия до Пазарджик пътувах заедно със семейството си: жена, три деца, едно 7-годишно момиче, едно 4 годишно момиче и момче на 9 месеца. В Пазарджик момченцето се помина, види се, от слънчевите горещини и от всичко. И жена ми се поболя. От Пазарджик взех билет до София. В Струмица всичко изгубихме, градът е изгорял.
(На приложените фотографически снимки много добре се виждат още следи от раните на Белева.)

№ 49.
Доксим Смилев, родом от Лазарополе (Дебърско), 54-годишен, терзия (сега се намира в София), ми разказа следното:
Имах дюкян в Сяр, на Агач чарши. Когато се оттеглиха българските войски, не можах да избягам, защото имам няколко деца: 2 мъжки, на 6 и 8 години, и едно момиче на 10 години. Домакинята ми е от Лазарополе (Дебърско), Ангелина. Късно се сетиха че е опасно, дето останахме в града. Малките деца чули от гръцките деца, че ще колят българите. Рекох си, най-добре ще бъде да се скрием у един турчин приятел, Реджеп Аслан, търговец. Той ни прие. Чрез шпионство гърците се научили, че сме там, и в четвъртък на 27 юни (скрихме се в понеделник на 24 юни у турчина) дойдоха шестима гръцки андарти с двама серски граждани, гърци. Андартите не ги познавам, а един от гърците ми е познат, но името му не зная. Не влязоха в къщи, а на портата ме поискаха мене. Турчинът им каза: ,.Аз да ида вместо него, защо го искате?” Те отговориха: „Иска го владиката.”. Турчинът видя, че не може да ме закрили, и ми каза: „Майсторе, владиката те търси, ще идеш на митрополията.” „Ще ида”, отговорих. Никак не се сетих, че има опасност за живота ми, щом ме викат от владиката, защото аз от малък все с гърци съм работил. В село Вдовища, което с чисто гръцко село, 33 години наред съм седял все като терзия, а тепърва преди седем години бях минал в Сяр. Все с гърци съм работил, особено селата ме знаят. Отидохме на гръцката митрополия, уж при владиката. Владика нямаше там, а имаше „комисия” - 3-4 лица цивилни, облечени цивилно, серезлии гърци, по-видни. Да ги видя, ще ги позная. От по-рано не съм ги знаял. Излязох пред комисията; тия само ме изгледаха - аз си бях в същите дебърски дрехи, в които ме виждате, нищо не ме попитаха, а само казаха на андартите: „Заведето го там вътре!”. Аз пък разбирам гръцки и рекох: „Къде ще ме пратите?”, а те: „Не бой се, ще те чуваме един ден тук, после пак ще те пуснем.” Бях вече много уплашен, още когато излязох от дома на турчина, и видях гръцки андарти. Как не ще се уплаша, гръцки андарти да ме карат! Заведоха ме в училището до митрополията и ме затвориха в зимника - доста голям зимник, в който се складират въглища за училището. Вътре имаше българи. Сетне, когато един от андартите преброи всички, за да знае колко души сме, помня, че преброи 33 души с мене заедно. Там имаше четирма души наши селяни от Дебърско: Симон Мартинов, от Лазарополе, който беше предприемач и работеше и с машини за памук в Сяр от дълги години, от 50 години все живее в Сяр. Той беше стар - 70-годишен човек; Русалим Постолов, от Лазарополе, 60-65-годишен, той си беше бахчованджия и терзия; и той от малък живее в Сяр; Страте Георгиев, терзия от Лазарополе, скоро дошел в Сяр. Лани дойде преди войната. Тях ги докараха веднага подир мене. С тях станахме 33 души. Не знаехме какво ще стане. Но вече ни минуваше през ума, че ще ни погубят. Имаше гюбре - камен кюмюр, и ние връз това гюбре спахме. Още не беше мръкнало, къде 6 ч. след обяд, дойдоха андартите и изкараха от зимника 13 души, без да ги избират - с ред. Аз и не гледах какво правят, седях до прозореца към двора. Пред прозореца имаше часовой - андарт. Прозорците бяха с железа. Казаха ми, че са извели 13 души. Чухме, когато ги изкараха горе, да викат „Аман!”, „Леле!” и това беше. Не разбрахме какво стана. Пренощувахме. Заранта, щом осъмна, още около 50 души българи доведоха - ту по двама, ту по един, ту по четирма. Види се през нощта ги ловили. Събрахме се калабалък. И почнаха там да ни връзват в зимника: ще влязат два-трима андарти, ще хванат двама българи и ще ги вържат с въже и двамата заедно, дясната ръка на единия с лявата на другия, а лявата му назад вързана. Изкарват ги вързани, други веднага влизат, пак други връзват и нищо не казват, все мълчат. Когато дойде ред да вържат мене със Симона, аз им се молих на гръцки: „Бре, братя! Научете се, какви хора сме ние; аз съм бил търговец човек, кажете ми, каква винa имам, за да зная, защо ме връзвате.” Нищо не ми отговориха. Колко им говорих: „Питайте тоя човек, оня човек, кефелин ще стане, ето който искате!”. Нищо не казваха. Аз се сещах, че вината ми е, че български поп идеше на къщата да ми пее - това ми е вината, друга вина не съм имал. В Сяр в комитетски работи не съм се мешал, а на вилает - в Дебърско там съм помагал, защото всяка година аз си отивах на вилает в Лазарополе: на Гюргьовден си отивах на вилает, а на Митровден се връщах в Сяр, а по-рано, в село Вдовища. Зимно време само си работех терзилъка в Сяр. Само от преди една година аз си прибрах семейството в Сяр, и първо лято миналата година и тая не съм си ходил дома, уж за по-хубаво...
Изкараха ме горе - две скали изкачих, доведоха ме до една стая, аз се сещах вече, че ни водят на клане. Още в зимника, когато ни връзваха, други по-млади българчета около нас казваха: „Те ни връзват, за да ни колят; всички, що ги изкараха, сигурно са ги изклали.” Опитаха се някои да избягат по-рано. Когато се отвори вратата, шестима юрнаха и избягаха в двора и видях, че ги застреляха с пушки и паднаха. И когато излязох вързан, обърнах се и пак ги видях убити в двора. Исках и аз да бягам, но това ме обезкуражи. Скалата беше отвънка. Когато стигнахме до вратата, отвориха вратата и аз видях 8 души заклани. С удари повалиха мене и Симона да легнем, дето имаше повече място, защото закланите бяха налягали околовръст в стаята. Удариха ни в гърба силно с кондаците на пушките и ние клекнахме и бидейки вързани, легнахме съвсем ниско. След това ме удариха с нож с една дълга касатура от старите турски пушки - дълъг прав нож. На врата получих три удара и един по главата на темето - една рязка напреки, разсякла само кожата. Усетих голяма болка, когато ме удари във врата. Викнах 1-2 пъти „Аман! Аман!” - това помня. И другарят Симон извика. Главата му я разцепиха надлъж. Той поживя 2-3 часа, не охкаше, може да е бил без свяст. Аз не изгубих свяст. Подир това донесоха други двамина, и единия го заклаха върху мене. Когато отсетне го видях, той беше моят съотечественик Русалим Апостолов. След тия двамина, други не доведоха в стаята. Бяхме тук 12 души заклани. Мина около 3 часа. Слушам гърмежи, като че ли от топове, от бомби, и си мисля, че е дошла гръцка войска. Мълчах си, а гърмежите продължават. Аз не се ни мръднувам, защото не знаех не гледа ли някой отзад и да ме забележи, че съм жив, та да ме добие. Сетне чух „Ура! Ура! Ура!” Помислих си, тая „ура” трябва да е наша, българска, и се осмелих да се повдигна, а връз мене лежи той, препречен, умрелият. Нямаше вече да тропотят в зданието, както по-напред, да колят, тишина беше. Излязох от моята стая, влязох в салона, дето видях четирма заклани. От салона се виждаше през отворени врата в други стаи, дето тъй също имаше заклани трупове. От там слязох долу и минах през кухнята, и видях един български войник, насечен като мене. Двамата излязохме на улицата да бягаме. Той можа като мене да ходи, хванахме от Кулите - дето има гръцки болници - извървяхме горе над града. Намерихме един български войник, аз не го познах, че е български, помислих да не е грък, но раненият войник позна, че е български, и отидохме при него. „Какви сте бре, вие?” - „Ето какви сме”, и му разправихме. Той ни каза да отидем при нашата войска. Като отидохме при войската, виждам наши около 8 души войници пазят около 40 души гръцки войници и около 40 жени и много деца. Между тях е бил и австрийският консул. Аз се примолих на войниците, че имам в града жена, дечица, но те ми казаха да вървя нагоре и аз тръгнах заедно с другите. Беше ми отсечен левият образ, както съм паднал тогава, ударен с дипчиците при клането. Пътувахме 6 часа през нощта до Долно Броди. Едвам на пладне в събота на 29 юни ни превърза фелдшер на Старчища. На Неврокоп сетне три дни седяхме, та пак ни превързаха. От Неврокоп пеш стигнах до Бельово през Лещница-Якуруда-Лъжене по реката през планината слязохме на Бельово. Нямаше кой да ни храни - просехме по селата. Бях без пари. Взеха ми ги в четвъртък, преди да ме въведат в зимника, ме въведоха в една стаичка, обискираха ме и ми взеха всичко - 8 наполеона, 2 лири, един и пол наполеон в банкноти, сетне в сребро - всичко около 12 наполеона пари. Бях без пари, просехме хляб. В Старчища ни дадоха хляб. Сетне в Неврокоп ни дадоха хляб. Също в Лещница, от порта на порта. В Якоруда пак и пр. Дойдохме в София. Раните ми зараснаха. Сега съм тук и съм много угрижен заради децата и домакинята ми, които останаха в Сяр.
(Ако и да са заздравели, раните на Смилева още се познават, както се забелязва и на фотографическата снимка.)

№ 50.
Димитър Карамфилов, 40-годишен, родом от с. Ореховец, Серско, преселен в Сяр преди 6 години. Сега в София. И той е един от жертвите в Серското девическо училище, пак тъй по чудо се спасил, както Белев и Смилев. Пострадалият има 5 белега от щик; церил се е по пътя и в Т[атар]-Пазарджишката и Старозагорската болница. От последната излязъл на 4 август. Макар и да се минали 10 дни и макар и да се е церил, раните са ясни, но вече на заздравяване. Една от раните е твърде ясна рязка от щик по главата. Следите от раните добре се виждат и на фотографическата снимка.
Пострадалият разправя следното: На 26 юни гръцки войници и андарти отишли у дома му, отдето го откарали в гръцката митрополия. Там го извели пред владиката и една комисия. Един грък попитал другите дали Димитър е добър човек. Само един се е обадил и казал, че е добър. След туй го отвели в Гръцката девическа гимназия, дето прекарал два дена. На 28 с. м. заранта отишъл при тях един гръцки войник с твърде дълга коса и брада. Той им казал, че не трябвало да се боят, защото гърците не били варвари и нямало да ги убиват. След като излязъл той, влезли при тях четирма гърци с ножове в ръце, всеки въоръжен грък изкарвал от стаята в салона по един българин. В салона други гърци връзвали по трима българи наедно и ги отвеждали в горния етаж, дето ставало клането. В стаята, дето бил Димитър, имало около 60 души българи. Имало пълни 4 стаи и 4 изби. Димитър твърди, че на 28 юни в гимназията са били изклани не по-малко от 150 българи. Между убитите имало български войници новобранци и 6 войници от стара България. Разказвачът е имал щастието да го доведат на касапницата заедно с трима неизвестни нему българи тъкмо тогаз, когато гърците вече узнали, че българска войска влязла в града. Него са го ранили тежко, но не са имали време да видят дали е издъхнал. Скоро върху него паднали и други трупове. Когато гърците напуснали гимназията, той излязъл облян в кърви и с българската войска напуснал града. Пострадалият знае имената само на двама от палачите: Христо Манго, зет на Медарката, и месаря Яни, влах. Всички палачи, на брой 6, освен Христо Манго, били серски власи месари.
Жената на Димитър Зарзаватчията, за която Благой Петров твърди, че била убита (вж. № 47), била заклана пред очите на Димитър Карамфилов.
№ 51.
Илия Петров Лимонов, спасил се на 28 юни от клането в Девическата гръцка гимназия в Сяр, гдето е бил затворен в един от зимниците на гимназията (сега временно в София), ето какво ни разказва:
Аз съм родом от гp. Дойран, 28-годишен, по занятие рибар, православен българин. Взеха ме войник на Великден т. г. във 2-ри Драмски полк, Драмска бригада, а после полкът се преименува в 70 пехотен полк. Аз бях в 4-та дружина.
Когато се обяви войната, нашата дружина, заедно с целия полк, потегли от селото Орляк, което се намира през Струма на десния бряг, към Нигрита. Минахме през Нигрита, която беше пуста, понеже гръцкото население беше избягало. Ние не се спирахме никак в Нигрита и продължихме пътя си още десетина километра на юг до гръцкото село Хункус, през което минахме. И това село нямаше никакви жители. Преспахме вън от селото на бивак. На другия ден 2-та дружина от 70 полк, която беше по-напред в дясно, има сражение, а после е била принудена да се оттегли, то и нашата дружина, без да влезе в бой (на 20 юни), се оттегли назад в гръцкото село Димитрич, близо до р. Струма. Там преспахме вън от селото, което гореше. На другия ден имаше престрелка между нашата дружина и гръцката войска, която идеше откъм Нигрита. Престрелката спря. Когато се съмна, поставяха постове: мене и моя другар Иван Дионисев, от гр. Дойран, кафеджия, изпратиха с един стар български войник на секретни постове около половина час далеч. Когато стигнахме там, имаше наблизо една кория и забележихме, че се движат хора - вероятно гърци. Старият български войник, който ни беше за старши, отиде да съобщи на дружината за това нещо и не се върна вече. Дружината, както сетне разбрахме, се оттеглила, като минала през Комарския мост реката Струма, а, види се, и старшията ни отишъл с нея. Ние останахме сами на постовете, докато да съмне. Като съмна, на 21 юни върнахме се назад към ротата и видяхме, че всички си заминали. След това аз и другарят ми тръгнахме да дирим дружината. Минахме с голяма мъка реката при Орляк, като бяхме принудени да я преплуваме, понеже мостът беше изгорен. Намерихме една лодка и с нея прекарахме още 8 души български войници от 26 опълченска дружина, които бяха взели участие в сражението при с. Лахна и останали назад. Дружината им минала по-рано през моста. Понеже не знаели да плават, бяха се спрели при реката. Между тях имаше и ранени - всички бяха около 30 души. Понеже казаха, че гръцка кавалерия наближава, ние вече не смеехме да продължаваме да ги пренасяме с малката лодка и ги оставихме там. Какво е станало с тях, не зная. Ние, 10 души, потеглихме да дирим частите си. Искахме да влезем в града Сяр, но турци от селата казаха, че гръцкото население в града е въоръжено и не дава на никакъв български войник да влезе вътре. Ние тогава взехме друг път, за Долна Джумая. От там, понеже не намерихме никаква войска, стигнахме в Демир Хисар - 23 юни в неделя. Тук намерихме 26 полк. В града нямаше нищо - дюкяните бяха отворени. Преспахме в Демир Хисар. Понеже ни казаха, че нашата дружина била в дясно от Серската гара, на 24 потеглихме към Сяр и отидохме до гарата, но там вече нямаше никаква войска. Върнахме се пак назад и понеже бяхме огладнели, отидохме в селото Кавакли, което се намира на ¾ часа до Сяр. Ние го знаехме за българско село, а то било гъркоманско. От 10-те души, които вървяхме, влязохме в селото 4-ма. Там веднага ни заобиколиха гръцки евзони, обезоръжиха ни и ни поведоха към града, след като през нощта ни задържаха в селото. С евзоните имаше един гръцки офицер. Този офицер ни заведе заедно със 7 души евзони право в двора на Девическото гръцко училище в Сяр. Какво бе станало с ония 6 души войници, които не влязоха с нас в селото, понеже бяха малко изостанали назад, не зная, но предполагам, че са избити, защото, щом влязохме ние в с. Кавакли, чухме, че се сражават вън от селото - види се, нашите войници се защищавали от евзоните. Сражението не продължи дълго.
Ние, четиримата, като пристигнахме на 25 юни заранта в училището в Сяр, видяхме в двора гръцки войници - с войнишка форма. Наредиха ни, съблякоха ни горните дрехи, взеха ни парите и почнаха силно да ни бият кое с прикладите на пушките, кое с юмруци и плесници, като същевременно ни псуваха по гръцки: „Гамо ти вулгарос!”, и други. И мене много биха. След това ни качиха горе в горния етаж на училището в една стая, гдето имаше много затворници - имаше повече от 20 души. До тая стая имаше още три стаи, тъй също пълни със затворници. Като отваряха вратите - виждаше се. По средата имаше салон. Видяхме, че от стаите излязоха 4 сиромашки жени в салона. Попитах ги по каква причина са тук. Те ми отговориха, че защото по-рано перели дрехи на българските войници, затова ги заловили и ги докарали в затвора. В нашата стая бяха все българи - непознати. Като ги питахме защо са затворени, отговаряха едни, че били ненадейно заловени от гръцките андарти и от самите граждани гърци, когато се намирали в дюкяна си, други на улицата, трети в къщата им, четвърти в някое от селата и пр. Нас - четирмата войници - ни държаха тук около половина час, сетне ни свалиха долу в един зимник. Там имаше около 25 души затворници. Между тях познах един свой съгражданин от Дойран Митьо Микльомов, бръснар, а тогава тъй също войник от нашия полк, 14 рота, IV дружина. Той беше заболял 10-на дена преди да почне войната, та беше закаран в болницата в Сяр. Попитах го где са го заловили, отговори ми, че гърците го дигнали направо от болницата още болен и го затворили тук. В зимника видях и един българин фурнаджия, родом от Петрич, заселен от преди 7-8 години в Сяр. Имаше и двама души евреи от гр. Kюстендил, български войници. Имаше още един български войник от Пловдив, който знаеше да говори и французки и който е бил в щаба на полка си. Имаше и няколко дебърчане. Ние престояхме в зимника три дни и три нощи. През прозореца виждахме постоянно как довеждаха все нови и нови българи и ги качваха по стълбата нагоре. На 26 юни видях, че по стълбата слязоха двама българска офицери и 11 български войници. Тях заведоха някъде вън от училището. Първия ден не ни дадоха храна, а на 26, 27 и 28 заранта ни дадоха по един хляб. До 28 юни и при нас докараха нови затворници, та станахме около 60 души, все непознати на мене хора. На 27 след обяд изкараха 11 души и ги качиха на стълбите в горния етаж. Не зная какво са направили с тях. Нашият зимник се падаше надясно от стълбата, като се влиза в зданието. Трябва да е имало и други зимници, понеже зданието е голямо, а нашият зимник не беше голям. До 28 юни след пладне други българи не извадиха от нашия зимник. На 28 чухме още заранта да пукат пушки, а сетне и топове. Ние се сетихме, че има някакво сражение. Това се забележи и по самите гърци, които ни вардеха отвън. Почнаха зверски да ни изглеждат, влязоха неколцина вътре при нас и с прикладите на пушките почнаха да удрят главно тия българи, що бяха от града Сяр. След пладне видяхме от прозореца, че гърците носеха въжета и се качваха на горния етаж. Тогава чувахме горе тропот и силни писъци и разбрахме, че горе убиват хора. Видяхме още, че отгоре паднаха до стълбата три човешки трупа - по-нататък не се виждаше. Тогава вече ние си карахме, че и нас ни чака смърт, и хванахме да се молим на Бога, всичките. Евреите ни казаха: „Молете се на Бога и ние ще се молим, дано Бог ни избави!”. И всички почнаха да се молят: кой клекнал на колене, кои се целуват и се прощават вече. Така в смъртен страх прекарахме половина час. След това видяхме, че гърци, около 60-тина въоръжени, които бяха всички се изкачили горе и колеха, един по един слизат по стълбата и бягат, без да се спират в двора. Ние разбрахме, че има някаква опасност за гърците, загдето бягат, и си помислихме, че българите трябва да са надвили. Тогава ние решихме, като дойдат и нас да колят, всички и изеднъж да се юрнем през вратата и да не се дадем да ни колят. Докато си приказвахме това, слязоха четирма гърци с окървавени ножове и застанаха до нас, до прозореца. Имаше помежду ни двама българи серски касапи. Те знаеха хубаво гръцки и казваха, за да се спасят, че са гърци. Извикаха най-напред да излязат тия двамата касапи и отвориха вратата. Ние тогава всички нагънахме и излязохме. Видях на излизане, че моя познат Митьо Миклюмов, за когото казах вече, че е бил дигнат болен от болницата, един от четиримата гърци го прободе с ножа си и той падна. Убиха още един друг, непознат. Видях, че дебраните се нахвърлиха върху джелатите, уловиха ги за гушата и се сборичкаха. Повече нищо не видях, защото всеки гледаше да избяга, без да има време да се озърта назад. Като излизахме от училището, насреща ни въоръжени турци и цигани стреляха върху нас. Трябва мнозина да са убили, но не зная нищо положително, кои се спасиха и кои не. Аз заедно с едно учителче от Демир Хисар успяхме да се скрием в една стара къща накрай града - портата беше строшена и вътре нямаше никой. Тук престояхме десетина минути и после чухме да викат низ улиците „Ура!” Излязохме и видяхме български войници, които влизаха в града. Това беше патрул, около 7-8 души само. След тях идеше дружината. В това време градът на няколко места гореше. Разказахме на дружинния командир, че в гръцкото училище има изклани българи. Той ни изпроводи с един старши подофицер да видим какво има там. Дойдохме в двора на училището и видяхме хвърлените от горе трупове до стълбата - и труповете на ония двама, които ги убиха, когато излизахме из зимника. Понеже съседното здание гореше, и като мислехме, че гope всички са изклани, и като бяхме много наплашени, не се изкачихме горе да видим какво има по стаите, а се върнахме назад при дружината, която се беше спряла при края на града близо до манастиря. Тогава пристигнаха и други войници - патраули, които докладваха на дружинния, че болницата, където той ги изпратил да спасят болните, била в пламъци, та не можели да влязат и да спасят болните. Понеже градът вече гореше и понеже дружинният забележил, че отдалеч се задава по Демирхисарското шосе гръцка войска, заповядал на войниците да се оттеглят на височината над казармите. В града, освен пратените патраули, пехота и кавалеристи, дружината не влезе. Влязоха някои четници. Скоро мръкна и гръцката войска, която беше доближила на половина час до града, почна да стреля по направление към градините близо до гарата. Там именно беше се събрало голямо множество гръцко население от града - с жени, деца и пр. Гръцката войска, види се, е мислила, че там са българи, и затова стреляше върху това множество с пушки и картечници. Стрелбата трая цял час. Трябва да са били избити от гръцката войска много гърци. Това го казваха и българи, които бяха останали още в града, без да знаят, че иде гръцка войска, и тепърва, когато видели, че се стреля върху хората и че падат много убити, избягали и дойдоха при нас. След като прекарахме нощта над града, в призори дружината и ние всички заедно с нея потеглихме назад - през Даутли, Крушево, Каракьой, Търлис-Неврокоп - и от там през Мехомия в Лъжене.
Преди няколко дена случайно видях в София едного от двамата евреи, които бяха с мене затворени в зимника Той ми каза, че другарят му при бягането от училището бил убит, вероятно от турците и циганите, които стреляха. За другите, дали са се спасили, нищо не зная.
На 29 юни, когато дружината се оттегляше през Крушево, видяхме, че селото Герман е в пламъци. На другия ден един старец, избягал от с. Кърчево, настигна дружината и разказа, че в Кърчево гърците всичко живо изклали. Сетне, минавайки нататък, отдалеч се виждаше как горят селата Горно Броди, Долно Броди, Каракьой, Търлис и др.
№ 52.
Христо Димитров, от. с. Сеово (Гевгелийско), живеещ в Сяр с фамилията си (жена и едно дете), занимава се с воденичарство при Бей Бахче. Сега живее в Павлово, при София.
Разказва, че на 22 юни излезли българските войски, а на 23 той отишъл в Сяр, за да вземе жена си и детето си, защото бягащите българи му казали, че гърците от Сяр се заловили да колят българите. Същия ден привечер откъм изток пристигнали в града около 30 души евзони. Гръцкото и турското население, въоръжени, отишли да посрещат евзоните, които в това време се сражавали с българската милиция. Щом се стъмнило (това било привечер), сражението се спряло и градът бил обиколен от въоръжените гърци и турци. Свидетелят останал дома си. Цялата нощ са тичали по града турци и гърци, като викали, че който от техните не излезе с пушка да бие българите, ще бъде убит. На 24 юни сутринта имало общо гонение на българи: влизали cа в къщите им, за да ги арестуват. Срещу къщата на Христо Димитров имало две къщи на дебранци - Кръсто и Марко, дюлгери, хора семейни. Първият излязъл от къщата си и гърците го арестували и го завели в митрополията, а след това влезли в къщата му и я ограбили. Жената на Кръсто излязла с децата си на улицата и викала с плач да я спасят и да не ограбват къщата й. Марко се скрил в турска къща и не могли да го намерят този ден, а неговия зет (годен за дъщеря му), от с. Фращани, арестували й го завели в митрополията. До 26 Димитър се криел, и тоя ден (сряда) дошли и гърци в неговата къща и с приклади го отвлекли навън. Съседите гърци се застъпили за жена му, която е гъркиня от Сяр, за да не ограбват къщата му. Казали му, че го водят при владиката, а когато го завели в митрополията, веднага го изпратили в училището, дето го турили в една стая, обискирали го, съблекли го и му взели 6 наполеона; казали му да не се бои, парите нямало да се изгубят. След това го завели при други арестувани в срещния салон, а в зимника имало много други, които той видял, когато минавал през двора, преди да влезе в училището. В тоя салон, където е бил заведен, имало 26 души българи. Между тези е бил и Георги Белев, от Струмица; имало още 6 момчета от този град, повечето от селата, а имало трима от града Сяр: дядо Георги - надничар, на 65 години, един овчар - Илия, а на третия не помни името. Същия ден, 26 юни, довели още 7 души от с. Дреново и Мъклен; между тях имало един стражар от с. Дреново. Когато се стъмнило, извадили стражара и още един от селяните, вързали ги и ги завели в горния салон, дето са ги заклали. След тях вързали и самия Димитров, като му казали, че ще го водят при владиката. Димитров познава по лице тия хора: единият от ония, които са го вързали, бил синът на Петър Ханджията на Чеверне пазар по име Таки, а другият се казва Теохар, калъпчия за фесове; още познал някого си Алекси, гръцки четник, на когото баща му бил аргаджия; познал и брата на гавазина на гръцкия консул Янаки (не му знае името). Димитрова завели в салона, дето бил убит вече стражаринът от с. Дреново, и видял много трупове, между които познал тези на Кръсто дюлгерина, на Прокоп от Крушево, на Петър - каменаря от Броди. Тези били още полуживи, та с тях можал да размени някоя дума. След това го вързали за краката, ударили го един път в главата и излезли навън. През този промеждутък свидетелят се разговарял с Кръсто и Петър. Свидетелят вързан е стоял и слушал, когато гърците се разговаряли, че тази вечер (четвъртък срещу петък, 27 срещу 28) ще трябвало да погребат избитите 14 души. И наистина сетне дошли с носилки и ги изнасяли. Петър и Кръсто били отнесени още живи, за да ги доубият и заровят. Свидетелят останал сам. Призори го взели и пак го завели при другите затворени в първия етаж. При тях довели нови българи и направо ги завели в салона, дето са ги клали. Свидетелят слушал виковете. На 28 сутринта дошла жената на Димитрова да види мъжа си и да му даде малко пари. Димитров не щял парите, казал й да ги задържи у себе си, защото тук ще му ги вземат и защото той виждал вече, че с него е свършено, че ще го убият. Тя плачешката си отишла. Гъркини от прозорците на срещните къщи надвесени гледали в двора на училището и злобно викали, че всички българи щели да бъдат изклани. След един час захванали да викат, че българи идат. Тогава завели свидетеля в друга стая, гдето имало 8 души български войници, между които имало и един цивилен българин, бирник от с. Тополин. Подир това влезли гърците и по двама връзвали затворниците в салона. Най-напред били заклани един войник и бирникът. Димитров бил вързан с едно момче от Драмско. Ударен с щикове, неговият другар паднал мъртъв. Редом всички са били изклани. И Димитров бил повален с удар от нож в гърдите и по врата. Гърците викали цинично: „Да дойде сега цар Фердинанд да ви избави!”. В това време към 2 часа чули се викове „Ура!”. А топовните гърмежи продължавали. Тогава Димитров се опитал да стане, видял, че има сили да се дигне, и като нямало никого в стаята, станал и излязъл в салона, гдето имало заклани трупове, и срещнал няколко души като него оживели, тежко ранени, па заедно слезли доле в двора и от там през улицата се домъкнал до българската войска. Димитров, въпреки тежките си рани, особено на гръкляна, от които следите и сега са видни (вж. фотографическата снимка), можал сетне да ходи пеш с дни, докато стигнал в България, и тук се изцерил. Какво е станало с жена му, не знае.

№ 53.
Страти Георгиев от Лазарополе, живеещ в Серско, разказва:
Той бил арестувани на 27 юни в с. Каваклий (гъркоманско село); дошли 10 души гърци въоръжени и 5 души турци и го взели с Христо Силянов. Казали му да не се бои, че го викали в митрополията. Свидетелят запитал едного от турците защо и къде го карат. Турчинът отговорил, че всички, които носят дебърски дрехи, ще бъдат изклани, понеже са българи. Бил обискиран, взели му парите, бил заведен в зимника. После на 28 ги закарали по двоица в салона, дето са му нанесли тежки рани, и той паднал в несвяст. Имало заклана една бабичка, около 60 години: главата й била пръсната. Също и три млади жени лежали убити. В салона, дето С. Георгиев е бил клан, имало повече от 50 души, заклани вече. Свидетелят, както и другите, сполучил да се избави по същия начин, понеже получил съзнание и имал сили да се придигне, когато чул, че и други измежду закланите са станали, и разбрал, че гърците палачи ги няма.

№ 54.
Бежанецът Димитър Лазаров, 25-годишен, женен, родом от с. Долно Броди, а живеещ в с. Мъклен (Серско) (сега в Татар Пазарджик), разказва следното:
На 28 юни дойде в с. Мъклен старшият стражар от Вдовища. Той запита, що става в Сяр. Никой от селяните не знаеше, затова решихме да изпратим 7 души да отидат в Сяр и ни донесат някои известия.
Изпратиха се трима стражари и четирма селяни. Стражарите са: 1) Иван Христов, 2) Атанас Иванов, секретар, и 3) Димитър Попов, родом от с. Горно Броди. Селяните са: 1) Христо Парасков, женен с 2 деца и жена, 2) Атанас Митев, женен, има 4 внучета от сина му, 3) Стоян Василов, женен, има 2 деца и жена, 4) Димитър Лазаров. На 24 (Яновден) тръгнахме 7-те души от с. Мъклен за Сяр. Минахме през Субашкьой. Тук около 200 души гърци от същото село и от Сармосакли заловиха ни и ни откараха в селото. Затвориха ни в една стая, като ни обраха всичко, що имахме.
Четири дни бяхме затворени в Субашкьой. Ha 4-ия ден туриха въже, за да ни бесят. В това време чухме гърмежи. Оставиха ни, а на другия ден вързани ни закараха за Сяр. В Сяр ни откараха в гръцката митрополия. Претърсиха ни и ни взеха всичко. След туй ни откараха в друга стая. Биха ни много (гръцки войници и граждани). Сутринта на 28 юни чуха се гърмежи. Запали се градът. В това време дойдоха двама гърци и един влах да ни колят. Ние бяхме в стаята 50 души българи, заловени от града и някои от селата. Имаше още други затворени българи, но те бяха в друга стая. По двама, по трима караха ни в друга стая и ни колеха като кози. С ножове ни колеха. Най-после осем души ни изкараха заедно. Всичко видях. Един връз друг падаха облени в кърви. Стаята бе пълна с трупове. Мене най-напред ей тука (посочи раната), по главата, ме удариха с нож. После тука (на шията рана). Сетне тука и излезе отпред (на три места има рани). След като ме удариха няколко пъти, паднах в несвяст. Връз мене падна друг. По града все повече се слушаха гърмежи. Те като чуха всичко, що става навън, избягаха. Ние се посъживихме, пет души бяхме клани и недоклани и след туй излязохме. Огънят беше дошел до нас. Вън от града намерихме българска войска и с нея тръгнахме за Г[орно] Броди. Къде с. Дутлия ме превързаха. С мене избяга и Ангел Димов от Карлуково. Сега е в Батак. На другите имената не зная.
Лошо беше. Хем взеха ни дрехи, обуща и пр., и сега сме голи и гладни. На Христо Парасков взеха 14 лири турски. И на мене взеха пари, що имах - до десет лева. Когато ни докараха в митрополията, отвориха вратата на една стая и ни казаха да влезем. Ние влязохме и там видяхме гръцкия владика. Той беше сам, владиката, когото познахме. Каза ни да не се боим, че нищо нямало да ни стане, и да дадем на него каквото имаме пари у себе си, да не ни ги вземат - за да ни ги пази той, та после щял да ни ги повърне. Ние сложихме парите и всичко - часовници е тъй като на тая маса тук и владиката сам ги взе и ги тури в чекмеджето на масата. След това ние излязохме и ни заведоха, както казах, в една стая, дето много ни биха.

№ 55.
Показания на Димитър Ангелов, родом от гр. Гевгели, кръчмар в Сяр.
В понеделник на 24 юни гърците от Сяр се въоръжили и арестували Димитър Ангелов и Хараламп Пасхов, от с. Горно Броди. Завели ги отначало в гръцката митрополия и ги затворили в една стая. Тук дошло едно духовно лице, което им поискало парите. След това ги завели в едно гръцко училище, недалеч от митрополията гръцка, дето имало и други арестувани. В стаята, дето били арестувани тези двама, имало 50-60 души, другите били горе, над тях.
Там ги държали затворени, давали им по малко хляб и ги биели за оръжия, а всъщност да предадат парите си.
Между арестуваните имало и безоръжени български войници! Димитър Ангелов видял как едного изкарали мъртъв отгоре поради силно стягане при връзването.
Във вторник на 25 станало схватка между въоръжените гърци граждани и отделение български войници - около кьошковете, край града.
В четвъртък на 27 арестуваните били заведени в друга стая и тук около една маса ги разпитвали кой от де е, колко години е и пр. Гърците им казвали, че те, като добри християни, няма да ги колят, а ще ги пуснат. Ала в петък се почнало клането, отначало в горния етаж. Димитър Ангелов видял, когато хвърлили отгоре два трупа, върху които едно гърче, караул, стреляло с пушка.
В същото време затворените чули, че се подкачило сражение между българи и гърци. Димитър Ангелов с един евреин сполучил да избяга, преди влизането на български войници в града, в една еврейска къща. Евреите ги прехвърлили в турска, отдето след пристигането на българските войници Димитър Ангелов избягал.
След Димитър Ангелов и евреина тръгнали да бягат и други 5-6 души, но били убити.
След бягството си вече Димитър Ангелов научил, че всички арестувани били качвани горе и клани.
Димитър Ангелов не знае сега за съдбата на своето момче, 12-годишно. Момчето му на другаря му Хараламп Пасхов, което работело у един грък, казало им в затвора, че неговият господар прибрал братчетата и сестричетата му, а момчето на Дим. Ангелов го взел друг грък.
От жената на Хараламп Пасхов гърците взели 1500 гроша. Стаите и дюкянът на Димитър Ангелов били разграбени от гърците.”
Вж. Л. Милетич, Гръцките жестокости в Македония през Гръцко-българската война. София, 1913, с. 15, 47- 52, 114-137