АНТИБЪЛГАРСКАТА ДЕЙНОСТ НА РУСКИЯ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ В СОЛУН ИВАН ЯСТРЕБОВ

В края на XIX и в началото на XX век Русия следва открита антибългарска политика по всички аспекти на българския национален въпрос. Това важи особено за Македония, където противобългарските й действия с течение на времето се засилват.
Първо, веднага след Сан Стефано под гръко-фанариотския натиск Русия се отказва да окупира Македония чрез свои войски, каквото право тя има по договора от 3 март 1878 г. като победител във войната срещу Османска Турция. Така „освободителката” реставрира турската и гръко-фанариотската власт в Македония, което влошава положението на местните българи. Те са чакали руските войски с нетърпение да ги освободят, но вместо това с руска подкрепа получават ново робство, което забавя и дори спира възрожденските процеси сред тях. За македонските българи Русия никога не става освободител. Когато те започват новия етап в своята борба за църкви, училища и истинско освобождение с оръжие в ръка, тъкмо Русия се оказва последният най-силен гарант за властта на турския поробител. Накрая през Междусъюзническата война от 1913 г., водена от България главно за освобождение на Македония, Русия не само не допусна присъединяването й към България, а съдейства за откъсването на тази изконна българска земя и за налагането на новото, още по-кърваво православно сръбско-гръцко робство над македонските българи.

Антибългаризмът на руската балканска политика изпъква много ясно, ако проследим дейността на руските дипломати на Балканите. Всички те, без изключение и без оглед на ранга, който заемат и къде пребивават (Цариград, Солун, Битоля, Скопие), в края на XIX и в началото на XX век се впускат в поредица от антибългарски прояви. Тон дава самият граф Николай Игнатиев, който като руски посланик в Цариград след 1864 г. е първият, заел се да протестира срещу чл.10 от екзархийския ферман от 1870 г., открил пътя за присъединяването чрез плебисцит на македонските епархии към Българската екзархия.
Този антибългарски курс е доразвит и от колегите на граф Н. Игнатиев. Не случайно руските консули и дипломати в поробена Македония в края на XIX и в началото на XX век са били възприемани oт българите като личности, тясно свързани с гърцизма и сърбизма, а често и с турските власти. На тях македонските българи в повечето случаи са нямали никакво доверие, дори са ги отбягвали в контактите си.
В тази статия се спираме на антибългарската дейност на руския генерален консул в Солун Иван Ястребов. Ако за сърби и гърци той е верен съюзник и покровител, за македонските българи в края на XIX и в началото на XX век е зловеща фигура. Дипломатическата му дейност е ярък пример за антибългарската политиката на Русия, която в тази епоха не само помага на гърците в църковната борба срещу българите, но и много активно и всеотдайно работи с всичките си възможности за сърбизирането на българите в Македония. Тази Русия, тачена от българския народ и до днес като „освободител” става верен съюзник на сръбската въоръжена пропаганда, която, сеейки интриги, коварства, подкупи, смъртни заплахи и жестоки убийства, разчита да подготви почвата за завоеванията на Сърбия към Солун и Бяло море.
Иван Степанович Ястребов е роден на 27 януари/8 февруари 1839 г. в село Громушка, Козловски уезд на Тамбовска губерния (днес Мичуринск в Тамбовска област) в семейството на свещеника Степан Ястребов. Още от детството си се отличава с физическа сила и широки умствени способности. Показва заложби, които по-късно го превръщат в голям дипломат от руско-византийската школа, географ, етнолог, писател, историк и полиглот. Неговият баща иска да бъде продължена семейната традиция. Желае синът му Иван да стане свещеник и затова го изпраща да учи в Астраханската духовна семинария. По-късно постъпва в Казанската духовна академия. Тук овладява в съвършенство не само класическите езици, но и арабски, и турски език. После свободно използва гръцки, сръбски, български и даже албански език. Иван Ястребов завършва курса на Казанската духовна академия през 1864 г., като получава степен „кандидат”. Той обаче мечтае за дипломатическа служба и изневерява на бащините повели. През 1864 г. Иван Ястребов прави една от най-важните крачки в своя живот. По свое желание постъпва в Учебния отдел по източни езици на Азиатския департамент. Това е отдел в руското външно министерство на Царска Русия , който пряко се занимава с Източния въпрос, респективно и България. В този отдел Иван Ястребов е привлечен като ерудит и добър познавач на чужди езици. Чиновниците в Азиатския департамент харесват и неговия фанатичен панславизъм. Подготвят го за дипломат на Балканите - регион със силни и специални интереси на Руската империя, провъзгласила се след XV век за пряк наследник на Византия. Иван Ястребов завършва двегодишен курс на обучение и веднага заминава за Балканския полуостров. Неговата дълга дипломатическа кариера започва от турската столица. На 1 януари 1866 г. е назначен за секретар в руското посолство в Цариград. Тук се школува при прочутия граф панславист Николай Игнатиев - доайен на дипломатическия корпус по това време, чието влияние сред дипломатите на Великите сили и върху султана е огромно. Иван Ястребов не се застоява много в Цариград. От 1 януари 1867 г. е вече секретар на руския консул в албанския град Шкодра. От 1 април 1870 до 17 август 1874 г. е вицеконсул в Призрен, а от 1879 г. оглавява и консулството в града чак до март 1886 г. След това е повишен в длъжност и става генерален консул на Русия в Солун.
Службата му е напрегната и нерядко опасна, но Иван Ястребов работи енергично и със замах в духа на указанията на началниците му от Азиатския департамент.
Освен дипломат И. Ястребов е и писател. Литературната му дейност е много важна, защото тя го разкрива като голям враг на България. Започва я в московското богословско списание „Православно Обозрение”. Там през 1866 г. са напечатани неговите статии „Церковно-Болгарский вопрос” (1866, кн. 6 и 11) и „Письма из Константинополя” (1866, кн. 7-9; 1867, кн. 1). После участва като сътрудник в „Гласнике Сербского учебного дружества” и в „Известиях” С.-Петербургского Славянского Благотворительного Общества. В последното списание помества своята важна статия „Католическая архиепископия в Скопле” (1866, № 4 и 5).

 


Иван Ястребов около 1880 г.


Много важна е дейността на Иван Ястребов в Призрен. Този град в днешно Косово, тогава в османския Косовски вилает, е бил един от най-богатите и промишлени центрове на Османската империя. В пъстрия етнически град, населен с мюсюлмани турци и албанци, има и доста сърби. Те считат Призрен, както и цяло Косово за част от т.нар. „Стара Сърбия”- земя, която Сърбия трябва да владее според историческото й право.
Доколко са справедливи и основателни сръбските претенции върху Косово? Отговор ни дава средновековната история. Кратка нейна справка е необходима, за да разберем същността на дейността на Иван Ястребов в Призрен. Ще започнем с църковната история на този регион, защото сърбите обичат да спекулират с тази тема и да извеждат от нея аргументи в полза на своя шовинизъм. Ето няколко неудобни за сръбската наука исторически факти.
Охридската българска архиепископия, съществувала от 1018 до 1767 г., има статут, уреден от византийския император Василий II Българоубиец в издадените от него грамоти. Тя е с обширен териториален обхват и е включвала в своя състав и т.нар. Призренска епархия в Косово.
През 1346 г., след като присъединява към земите си Епир и Тесалия, сръбският крал Стефан Душан се коронясва за крал на сърби, гърци, българи и албанци, а Сръбската църква е провъзгласена за самостоятелна патриаршия със седалище в град Печ.
В тази „Стара Сърбия”’ обаче през XIV век е имало доста българи, и то високопоставени. За пръв сръбски патриарх е избран дотогавашният Печки архиепископ Йоаникий (1338-1354). За него се знае, че е българин, родом от Призрен. Йоаникий, преди да стане архиепископ, дълги години е светско лице, приближен на владетеля и е от българското „лоби” в средновековната сръбска държава и аристократичен елит. През 1375 г. сръбският княз Лазар успява да осъществи т.нар. „Призренски акт”, с който се постига помирение между Цариградската патриаршия и Печката патриаршия и признаване на последната за независима. За печки патриарх е избран монахът Ефрем (1375-1380 и 1389-1391), който е също българин по произход и то родом от българската столица Търново. Той наследява Сава ІV (1354-1375), за когото се знае, че е родом от македонския град Тетово и е приближен на сръбския владетел чрез неговите български роднини по майчина линия, от семейството на Алдомир (Елтимир) Тертер. Близостта на Сава още като монах до Стефан Душан и семейството му е очевидна - той е поставен за патриарх по изричната воля на владетеля. Освен това Ефрем е прочут за времето си монах исихаст, книжовник и църковен дипломат. Между двата понтификата на Ефрем е управлението на неговия ученик Спиридон (1380-1389), също българин, родом от Ниш, а преди идването си в Печ - митрополит на днешния български град Мелник. Изборът на българи за духовни глави в средновековна Сърбия е безспорен факт, който доказва силното българско етническо присъствие в т.нар. Стара Сърбия. Изглежда, сръбските владетели са се стремели по този начин да осигурят лоялността на многобройното българско население към държавата си.
През цялото Средновековие районът на Косово е граничен между сръбската и българската народност и държавност. Косово векове е било част от средновековна България. Тук след християнизацията на България се строят много български православни църкви и манастири, обявени днес за стари сръбски такива. Сръбската експанзия в Косово е бавна, но пък за сметка на това - постоянна. Тя е улеснена от византийската власт над България (1018-1185) и от упадъка, междуособиците и вътрешнополитическите кризи във Втората българска държава. В тези условия сръбският етнически елемент се заселва постепенно от северозапад, като се смесва с по-старото българско население.
В следващите векове османска власт той намалява чрез процесите на прогонване и асимилация, но не изчезва. В книгата на Малте-Брюл „Отоманската империя” (1828 г.) се казва: „На запад българското население се врязва дълбоко в Централна Албания, а в санджаците Прищина и Призрен българите отстъпват по численост единствено на албанците.”
Интересното в случая е, че през цялото Средновековие в Косово няма данни за масивно етническо присъствието на албанци. Албанизацията на областта е късен процес и проследяването му излиза извън обхвата на нашата тема.
През Средновековието Косово е спорна територия между България и Сърбия, но в Белград и до днес го считат за изконна сръбска земя, което всъщност е част от т.нар. Косовски мит в сръбската история, дълбоко вкоренен и в националното съзнание на сърбошовинистите. „Косово е сръбско!”, скандират постоянно те по повод и без повод и посочват сред многото исторически факти и този, че някога (от 1376 до 1406 г.) Призрен е бил временна сръбска столица.
Но да се върнем на дипломатическата дейност на Иван Ястребов в Призрен. Той пристига в Призрен с важна мисия - да подпомогне консолидацията на местните сърби и да ускори процеса на сърбизация на несръбските народности в региона. Задачата му е сложна и даже опасна. Косово е център, където открай време се преплитат интересите на много сили и държави на религиозно, културно и политическо ниво. Това въобще не тревожи Иван Ястребов, който става стожер на сърбизма. ,,В Косово сърбите загубиха империята, в Косово ще се реши бъдещата решителна битка на Балканския полуостров и бъдещето на сръбския народ”, заявява той.
Важен инструмент за укрепване и разширяване на сърбизма в Косово и „Стара Сърбия”, към която Белград счита, че влиза и Македония, е Сръбската православна църква. Тази сръбска държавна институция във всички времена се е ползвала с духовната, дипломатическата и материалната поддръжка на Русия и нейната Православна църква. Православните сърби през XIX век получават от Русия икони, богослужебни книги, църковна утвар. Царска Русия приема в своите духовни семинарии и академии много сърби. Някои от тях са ръкополагани за свещеници още на руска територия. После в свещенически сан се връщат в своята родина. Така под закрилата на православния византизъм Руската империя дава мощна протекция за Сърбия и нейната православна църква за дейността им на Балканите.
Иван Ястребов има задачата да развие този процес на място, в Призрен. Тази задача е изпълнена блестящо. През 1871 г. в град Призрен е открита сръбска семинария за обучение на учители и свещеници, които да пропагандират идеите на сърбизма сред местните жители, вкл. сред българското население. Превърната в център за духовен живот, образование и политическа дейност, семинарията в Призрен се ръководи от Белград. От откриването й през 1871 г. до 1912 г., когато през Балканската война Косово е отново завладяно от сърбите, семинарията на практика работи по инструкции на сръбското правителство. Докато отначало тя е подчинена на Министерството на образованието и религията, впоследствие е прехвърлена към Министерството на външните работи. Иван Ястребов става покровител и това училище и основен негов дарител. Ако не е била помощта и закрилата на Иван Ястребов - признават с огромна благодарност днешните сърби - сръбската семинария в Призрен е нямало да съществува никога. Иван Ястребов помага на сръбските семинаристи с всичко - със съвети, с пари и най-важно с дипломатическите си връзки. Освен това защитава сърбите от насилията на албанци и турци в потъналата тогава в хаос османска провинция. Полага системни усилия за опазване на православните църкви и манастири, с намиращите се в тях ценни икони и църковна утвар, от нападение и осквернение от страна на мюсюлманите.
Поставяйки се в услуга на сръбската великодържавна политика, Иван Ястребов фактически започва своята антибългарска дейност. Призрен е сръбски духовен център, но и център за сърбизиране на българите в региона. Това става и чрез фалшификации. Ето един пример. През 70-те години на XIX век в Призрен започва да се издава в. „Призренъ”, който излиза на турски и на сръбски език. Интересна информация за този вестник ни дава българският в. „Дунав” от 6 октомври 1871 г., год. VII, брой 616. В направения паралел между турския и сръбския текст се откриват явни разлики, показващи как сръбските пропагандатори нагласят фактите в свой интерес. В турския текст се казва: „Немюсюлманските народи, които са намират в Нишкия и Скопския санджаци, даже и в Дебрите (Горни и Долни Дебър), които ся считат, като огнище са въобще Българи, а в Призренския санджак, с изключение на 700 къщи Латински, всичките други христиени са българи, които съ всичките градове имат доста училища, гдето учат на българский язик.” Сръбският превод обаче гласи: „Еръ осимъ що се може на и у Нишкий, Скоплянской и Дибарской области по некорико лопода, кои су башъ прави Арнаути, огромна е ве ина сами Христиана, кои су по народности свойой прави Срби исто тако и овде у Призрену и свой неговой области (санджаку), осим само 700 домова латина, савъ осталий народ великого веином християнскога е верозакона, а по народност чисти Срби и говори своимъ Сърбскимъ езикомъ.” Коментарът на вестник „Дунав” е следният: „Здравомислящите читатели могат твърде лесно да разумеят, коя е разликата между същността и превода на горния отломък и каква е задната мисъл, с която ся приписва името прави сърби на толкова хиляди Българи, които живеят в окръжието на споменатия вилаетъ. Въистина Българският язик, който ся говори по ония места макар и да е смесен от чясти съ Сърбския, нъ тази смес в язика никак не може да направи Българите сърби. Источникът на тази смес е преподаванието на сърбски язик от учители, доведени от Сърбия, а по правото да си кажем - познатото мнение на панславизма, който е твърде далеч и съвсем невъзможен за Българите”. Това когато е тъй, т.е. преводачът като приписва на Българите името чисти Сърби и превожда право на Сърбски, той не прави друго, освен да споделя смутителното мнение на Белградския лист „Иединство”, който в един от последните си броеве като сърадваше вестника „Призренъ", че ся издава от едната страна на Сърбский язик, наричаше Призренската област Стара Сърбия и подмяташе дума за съединение. Следователно, ний ся задоволяваме в тоя случай, да призовем вниманието в редакцията на вестник „Призренъ”.
На Балканите по това време се случват и други важни събития, които пряко засягат дейността на Иван Ястребов. 1870 г. е година на издаване на фермана за създаване на Българската Екзархия, който закрепва победата на българския народ в църковнонационалната му борба през Възраждането против фанариотите. Султанският ферман за учредяване на Екзархията е един от първите официални документи - при това турски - за българското присъствие в Косово. По него западната екзархийска граница е доста ясно определена. Тя пресича Косово, като върви от Куршумлия, движи се източно от градовете Косовска Митровица, Прищина, Призрен и завършва при Дебър в Македония. По данни на П. Коледаров християнската община в Призрен също се е присъединила към Екзархията. Тази екзархийска граница по-късно заляга като основа в решенията между Великите сили на посланическата им Цариградска конференция от края на 1876 г. Нарушена е обаче с подписването на Санстефанския договор от 3 март 1878 г., където, по думите на граф Игнатиев, под натиска на канцлера Горчаков, т.е. като руски подарък на Сърбия за българска сметка, са предадени градовете Куршумлия, Прокупле, Ниш и Лесковец. За компенсация на тези чисто български земи, с изключение на Куршумлия, където преобладава сръбското население, граф  Игнатиев „изнудва” Портата да отстъпи на България 11 каази в Югозападна България, областите Корча, Опара, Голо Бърдо, където от началото на XIX в. мнозинство от населението са албанците.
Ужасният за сърбите факт, че има българи в Косово, и то немалко, личи и от данните на германеца Хайнрих Киперт, който прави подробна етническа карта на Балканите, използвана в преговорите в конгреса в Берлин през лятото на 1878 г. От картата на Хайнрих Киперт ясно се вижда, че в Косово живеят основно албанци, на второ място - българи, и най-малък е делът на сърбите. Неговото мнение се подкрепя и от други авторитетни учени, дори руснаци. Немският славист Август Лескин твърди, че границата между сръбския и българския език минава през Косово „...малко на изток от Прищина, по-нататък до Призрен и до сливането на Бели и Черни Дрин”.
Честен и справедлив изследовател като босненеца Стефан Веркович, човек, за когото сръбският език е роден, казва, че „...в Призрен населението не е сръбско, а от български и куцовлашки произход” и че в  Гилянско живеят българи (1889 г.).
През 1857 г. руският учен Александър Хилфердинг посочва, че в Призрен славяните са българи и сърби. Един от най-големите руски слависти на XX век Афанасий Селищев изследва славянските говори в Албания и българските в Македония. Македонските говори са за него част от българската езикова територия. Освен това, изследвайки следите от славянското присъствие в Албания, той открива много славянски, т.е. български топоними. Така доказва за световната наука силното българско присъствие през Средновековието в днешна Албания.

Косово с района около Призрен и българските топоними по проф. А. Селищев

И на фона на описаната етническа картина в Косово, призната и в решения на Великите сили, Иван Ястребов вижда в Призрен и Косово само сърби. Нито дума от негова страна за българите. За Иван Ястребов те сякаш не съществуват въобще. Българите в Косово и Западна Македония също са жертва на албански разбойнически нападения и насилия, но руският консул в Призрен е взел под своя протекция само сърбите. Това прави Иван Ястребов един от първите дебългаризатори на българите в Косово и на прилежащия му район от Македония. Още тогава албанците създават много проблеми на Великите сили, в това число и на консула на Русия в Призрен Иван Ястребов. Те са засегнати от руско- византийския панславизъм и решават с оръжие в ръка да отстояват правата си пред султана. През 1878 г. възниква албанската Призренска лига, която вдига въстание против Портата. По това време англичанинът Едуард Найт пише, че Турция окончателно е загубила влиянието си в Северна Албания и Косово. За това допринася не само активността на сръбското правителство, на неговата агентура и други организации с антитурска насоченост в региона, но и дейността на Иван Ястребов. Борбата на лигата се води чак до 1881 г. и завършва с неуспех. Съпротивата обаче успява да опази част от албанските земи в Косово от посегателствата на Черна гора, Сърбия и Гърция. И след разгрома на Призренската лига битката за Косово продължава и в нея участват албанци и мюсюлмански духовници, които проповядват панислямизъм, гръцките митрополити, проводници на „Мегали идеята” и католическите мисии, подкрепени от Австро-Унгария. Всичко това затруднява работата на Сърбия и съюзника й Иван Ястребов при опитите им за насаждане на сръбско национално самосъзнание над останалите в областта християни, вкл. българите.
През 1885 г. започват преговори между Белград и Патриаршията в Цариград за назначаването на сръбски митрополит в Призрен. Правителството на Русия е свързващото звено между двете страни и посредничи за обединяването им и съгласуването на техните действия. Иван Ястребов е в течение на тези преговори и, разбира се, ги одобрява, без да дочака финала им, защото през следващата година е сменен.
Дейността на И. Ястребов в Призрен продължава с малки прекъсвания цели 16 години, в които той е яростен защитник на сърбите. Трудно е да се каже доколко е успешна мисията му в Призрен. Етнорелигиозните сблъсъци и албанските нападения над сърбите продължават и след оттеглянето му. През 1890 г. сръбският консул Лука Маринкович е убит показно. Напрежението в Косово остава много силно. По-важното е, че Иван Ястребов е успял да внедри в съзнанието на сърбите вярата в мощта и подкрепата на православна и славянска Русия. Тази Русия, на която те винаги могат да разчитат, особено когато са в беда. Не случайно за просръбската му дейност в Призрен се разказват и до днес легенди. Според една от тях с оръжие в ръка той спирал турците и албанците на прага на сръбските къщи и спасявал похитени от мюсюлмани разбойници сръбски девойки. Той арестувал убийците на сърбите и дори принуждавал османските кадии строго да ги съдят. Трудно е да се каже доколко се верни тези легенди. Сърбите, които са майстори в смесването на легендите с фактите, щедро надаряват Иван Ястребов с всички характерни черти на фолклорните си герои. И не само това. Щедро го надаряват с цели 4 сръбски ордена. Особено важен е орденът ,,Св.Сава’’, който и до днес е най-високото отличие в Сръбската православна църква. Дава се на чужденци само за особени заслуги към православието и към сръбската държава.
За Сърбия няма никакво значение, че дейността на Иван Ястребов в Призрен надхвърля рамките на допустимото за един дипломат. Стига се дотам, че в руското консулство в Призрен, под негова протекция намират убежище бегълци и четници, които той тайно прехвърля в Сърбия. Казват, че са го видели и в Херцеговина, където „от името на руския цар” водел в бой въстаналите християни. Турското правителство от името на султана нееднократно подава протести, свързани с „престъпните и несъвместими с дипломатическия статут” действия на консула Иван Ястребов. И винаги от Санкт Петербург в Цариград пристигат едни и същи отговори: „Негово Величество Руския император не вижда нищо престъпно в защитата на православните храмове и православното население от варварствата и беззаконията на властта.”


Иван Ястребов - руски консул в Призрен и Солун


Антибългарските действия на Иван Ястребов личат по отношението, което той заема по въпроса за т.нар. Дебърска епископия. Като руски консул в Призрен той обикаля през 80-те години на XIX в. цяло Дебърско, разположено в Западна Македония. Целта му е да установи къде е седалището на Дебърската епископия, мястото на старата крепост Святиград, превземането чрез обсада на която е станало под личното командване на султан Мурад II през 1449 г., и кога град Дебър е бил основан.


Карта на района на Дебър със Западна Македония и част от Албания с български топоними според проф. А. Селищев

Днешният град Дебър в Македония не е съществувал, когато се е основавала Дебърската епископия. Това е мнението и на И. Ястребова, който отива до съвременния гр. Дебър, за да обори мнението на някои автори, които твърдят, че там е била епископската катедра. И. Ястребов прави и друго едно по-подробно проучване на местностите около град Дебър - махалата Пиянец и селцето Градец, чрез имената на които той иска да докаже, че тия места при основаването на епископията са били под сръбска власт, епископията е основана от св. Сава и затова тя е сръбска. Преследвайки тези свои цели, И. Ястребов обикаля района на Дебър и търси старини около него, които да докажат, че районът е бил „сръбски”. При обиколките си в Дебърско И. Ястребов е много старателен в дейността си. Той се оказва по-ревностен сърбин от самите сърби, особено в тълкуването на названията на някои местности, покрайнини, села и градове в Дебърско, които отъждествява с други подобни имена в тогавашното далеч на север сръбско царство.
Иван Ястребов стига и до открити исторически фалшификации. Ето един пример: „От историята - казва той - ние знаем, че още преди Неманя в 1147-1150 г. Дебър с Галичник, значи с Река и Тетово, с Гостивар и „Нашава”, т. е. пространството земя, заемащо днес Коджаджик и близо лежащите села Левуново, Маврово и Никифорово, са се намирали в пределите на Рашка. В това време сърбите били васали на византийците”?!
Заключението на Иван Ястребов обаче е следното: „Вземайки в съображение, че Неманя владеял Дебър (което излезе невярно) и ако допуснем, че в село Пешкопия била Дебърската епископска катедра, можем да допуснем, че св. Сава може да е учредил епископията „в Дебър”. Така Иван Ястребов доказва, че Дебър е бил под сръбска власт повече време, отколкото под българска.
Истината обаче е друга и е изречена от албанците: „Едва при Стефан Неманя (1196-1227), провъзгласен за крал в 1217 г., сръбската държава включва в състава си района на Печ, докато преобладаващата част на Косово остава извън нейните граници.” (Албанците и техните територии”,Тирана, 1985, с.198).
Когато на Иван Ястребов посочват две епископии с едно име - Дебърска - той отговаря типично по византийски: „Обяснява се с това - казва той, - че били две епископи с това име, сръбска, а другата под название, не иска да каже българска, а казва греческой.” После руският „учен“ добавя: „По мое мнение няма защо да се чудим на това. Старите сърби обикновено наричали гръцки земи ония, които се намирали на юг от Шар, за това, защото били отвоювани от гърци." И за да увери невярващите на неговото „научно” откритие, Иван Ястребов прибавя във вид на забележка следното: „И западните писатели не наричали Сърбия, земите завоевани от неманичите зад Шар и Карадаг; обикновено, тия земи ги наричали гръцки."!? Иван Ястребов умишлено „забравя” писаното от самите византийски автори, според които: „Граница между сърбите и българите в средните векове е била: „течението на р. Дрим, от присъединението на двата Дрима - северносърби, а южнобългари - за Албания, а за Македония Шарския масив.”
През март 1886 г. мисията на Иван Ястребов в Призрен приключва. Азиатският департамент в Санкт Петербург преценява, че Иван Ястребов си е свършил перфектно работата, за която е бил изпратен, и решава да го повиши с нов, още по-отговорен дипломатически пост.
От 1886 до 1894 г. Иван Ястребов е генерален консул в Солун. Руското Генерално консулство в главния град на Македония има дълга история. Първото споменаване за него се отнася към 31 март 1783 г. Тогава императрица Екатерина Велика подписва указ за учредяване на длъжността Генерален консул на Руската империя в Солун. Задачата на консулството е да съдейства за развитието на търговията и да защитава интересите на руските поданици. В йерархията на руските дипломатически представителства на Балканите, където Русия има сериозни интереси, Генералното консулство в Солун стои непосредствено след посолството в Цариград. За Македония обаче то има най-важно значение. С поемането на поста генерален консул в Солун от Иван Ястребов на него фактически се възлага прякото изпълнение на антибългарските цели на руската имперска политика на територията на цяла Македония.
Моментът , в който Иван Ястребов пристига в Солун, е съдбоносен за македонските българи, а и за България. Това е периодът на управление на Стефан Стамболов в България (1887-1894). След прекъсване на дипломатическите отношения с „освободителката” през 1886 г.- годината, в която Иван Ястребов се появява в Солун, Русия води необявена дипломатическа война против България. По всякакъв начин, с възможностите, които има като велика сила, тя се опитва да спъне пътя на България към модернизация и самостоятелност. Курсът на Ст. Стамболов е убийствен за Русия, защото я изолира от намеса във вътрешните работи на страната, поела с уверени крачки пътя към истинска независимост. Ст. Стамболов е опасен за Русия и със своята стратегия по националния въпрос. Тя има за акцент Македония. Стратегията на Ст. Стамболов по македонския въпрос, която залага на еволюцията и отхвърля революцията, укрепва българщината в Македония. Ст. Стамболов съветва своите сънародници в Македония: откривайте училища и църкви и избягвайте борбата с оръжие в ръка, която за момента е неефикасна и безполезна. Обединени около своите национални учреждения (църкви и училища), македонските българи се консолидират и могат успешно с подкрепата на правителството на Ст. Стамболов да парират активизиралите се чужди антибългарски пропаганди.
Русия следва обаче друга политика. Тя защитава позициите на Цариградската патриаршия и съдейства под нейното крило да укрепва и да се разраства сръбската църковно-училищна пропаганда в Македония. В борбата срещу българското правителство е впрегнат целият огромен дипломатически арсенал на Руската империя. Всички консули на Балканите следват указания от Санкт Петербург антибългарски курс, а Иван Ястребов става яростен негов проводник.
В Солун Иван Ястребов се впуска в ред антибългарски действия.  Той превръща Генералното консулство на Русия в огнище на интензивна враждебна дейност против България на територията на цяла Македония. В тази своя дейност, вършена с огромна енергия и размах, той въобще не се крие. Напротив, публично развива тезите си против България и работи против нейните институции и учреждения в Солун и в Македония. Русофилът екзарх Йосиф го характеризира като „фанатик в своите убеждения”. С поведението си той поразява дори русофилите и приятелите на Русия.
Има две основни насоки в антибългарската дипломатическа дейност на Иван Ястребов в Солун - подкрепа за сръбската пропаганда в Македония и защита на властта на Патриаршията и на фанариотите срещу Българската екзархия. Под прицела на дейността му попадат основните български институции в Солун - църквата и училището. Позициите им са разклатени, защото Иван Ястребов пряко атакува авторитета им и даже оспорва законността на тяхното съществуване и пребиваване на турска територия.
Ето три документа, осветляващи неговата силна българофобия. Те са от ранния период в дейността му, когато Иван Ястребов току- що е оглавил Генералното консулство на Русия в Солун. Годината е 1887 г. и Иван Ястребов е създал вече доста проблеми на солунските българи. Екзарх Йосиф събира сигналите за противобългарската му дейност от своите подопечни и бие тревога, като търси съдействие и помощ лично от проф. М. Дринов.
1. Писмо на Екзарх Йосиф I до проф. М. Дринов за антибългарската и антиекзархийската политика на новия руски генерален консул И. Ястребов
[ Цариград], 4 май 1887 г.
Конфиденциално
Господину М.Дринову.
Професор Харковского университета
Многоуважаемий г-н Дринов,
Като знаем колко се интересувате и как отблизко следите всичко що се касае до българския елемент в прямите владения на Н[егово] И[мператорско] В[еличество] султана, а особено в Македония, като знаем колко много ви занимават работите, за които строи Българската екзархия в Цариград, ний се позволяваме да Ви изложим един въпрос и да поискаме просветеното Ваше мнение и деятелно съдействие. От самото назначение г-на Ястребова за руски генерален консул в Солун, ний сме получавали от тамошните екзархийски чиновници известия, че господствому открито внушава в македонското население недоверие към  Екзархията и нейните чиновници и въобще към Българската църква и училища, и че приведной случай на всеослошание говори, че македонците са сръбско произхождение, но че Екзархията е съумяла да ги побългари. Напоследък ний получихме от Н[егово] В[исоко] Преоподобие архимандрита Козма Пречистански, председател на Солунската българска община, дълго изложение въобще за делата и постъпките на г-н Ястребова в неговата сръбска пропаганда в Македония. Ний много се натъжавами от това поведение на солунския руски генерален консул и отидохме при г-на Нелидова, тукашния руски посол, на когото, след като подробно изложихме работата и вредата от по-нататъшното остояние на г-на Ястребова в Солун, го просихме да пише в Петербург за по-скорошното му заминавание. Г-н Ястребов например, лично и през свои хора проповядва на простите македонци, че Българската църква в Солун не е осветена и че следователно те не трябва да отиват да се молят в нея. Покойний Якобсон, бившият руски генерален консул в Солун, както и всичките преди него руски консули, често, заедно със своите чиновници са отивали в Българската църква. Г-н Ястребов никога не е отишъл в Б[ългарската] църква, а по негов пример са престанали да отиват и другите негови чиновници. Това прави много лошо впечатление на гражданите и на приходящите християни. Известно ви е, че в Солун има католишко училище, основано нарочно за възпитание даром младите македончета в католическата религия. Преди две години от това училище побегнаха шест българчета. Тогавашният руски консул г-н Якобсон писал в Петербург, от дето, след като получил отговор свикал Българската община и официално й съобщил, че Н[егово] И[мператорско] Величество руският цар благоволи да заповяда да се назначат навсегда шест стипендии в Солунската гимназия и от тия стипендии да се възпитат най-напред шестте българчета, избегнали от католическото училище. Веднага след дохождението на г-на Ястребова в Солун тия стипендии се прекратиха. Българският богат търговец Х[аджи]мишев, почетен драгоманин в Солунското руско генерално консулство, имаше две свои стипендии в Солунската българска гимназия. По желанието на г-на Ястребова, г-н Х[аджи]мишев, тоже прекрати тия стипендии. Трябва да Ви кажем освен това,че г-н Ястребов, в своите срещи и разговоряния, постоянно нарича македонците ,,Здешные славяне, так называемые болгаре.
Онова, което е още по-непростително за г-на Ястребова, то е, че той без стеснение проповядва,че Екзархията, Българската църква не стои на здрави основи, на законна почва, че нейното съществувание е антиканоническо, че Русия е била против решението на църковния български въпрос, против издаванието на императорския ферман,че руското правителство и сега е против съществуванието на Българската екзархия.
Всички тия думи, говорени от един консул на простите македонци, можете да се въобразите уважаймий г-не, какво впечатление правят и какъв резултат могат да имат. За да бъде последователен на своята теория, на своите проповеди, г-н Ястребов счита за незаконни и антиканонически всичките ръкоположения, извършени от български архиереи. А недейте изпуща отпредвид, че екзархийски архиереи ръкополагат в годината около 70-80 свещеници за българите в прямите владения на Н[егово] И[мператорско] В[еличество] султана.
Г-н Ястребов, в своите вредни агитации, слазя още по-доле. Той освен дето пред простите хора проповядва,че съществуването [на] Българската екзархия е нарушение на църковните канони, но и без стеснение всъде тръби,че Българската църква се лишава от Св[ето] миро, най-вече след като отказал и Руския Св[ети] Синод да й праща, че Македония е страна сръбска, а Екзархията чрез своите учители и училища, желае да я побългари, че действията и исканията на гръцките владици в Македония са съвършено законни, уместни и справедливи и че македонците нямат право да ги не припознават и пр., и пр.
Не Ви е безизвестно, г-н Дринов, че в Македония се води силна католическа пропаганда. Едно от по-големите села признали унията, единствено да се отърват от гръцкото духовенство беше с. Богданци, което миналата година се отказа от унията и влезе под духовното ведомство на Екзархията, като ни поиска да им ръкоположим двоица свещеници. Свещениците се ръкоположиха и изпратиха, но Солунската власт по интригите на гръцкия владика и католическата пропаганда ги спря и досега не им е позволила да отидат в селото си Богданци, за дето са ръкоположени. Председателят на Солунската община Н[егово] В[исоко] Преоподобие архимандрит Козма отишъл при г-на Ястребова да го помоли да подействува пред местната власт, да се позволи на богданските свещеници да отидат в енориите си; но г-н Ястребов казал на архимандрита Козма: „Нека тия свещеници признаят гръцкия владика, за да им издействувам да отидат в Богданци.” Като имаме предвид, че Богданци са приели унията само за да ги не принуждават да признават гръцкия владика, ний ще кажем, че тоя отговор е непростителен за г-на Ястребова, защото той тика богданските християни да прегърнат отново католичеството.
Г-н Ястребов, освен дето призовава при себе си дебрянците, работници в Солун, и им доказва, че са сърби, а не българи, но се и сърди, кара се на ония македонци, които, като ги попита какви са, му отговарят, че са българи. На един солунски българин, г-н Ястребов в консулството извикал: „Ти си сърбин и длъжен си да бъдеш такъв.” Същото се случило и със свещеника Григория от Галичник, когото г-н Ястребов уверявал, че е сърбин. За да не навлече на себе си негодуванието му, свещеник Григория казал: „И аз сам не зная българин ли съм, или сърбин.”
Ний искрено и дълбоко съжалеем за тия постъпки, въобще на политиката, която води г-н Ястребов в Солун. Ний съжалеем не защото се боим, че тая политика на руския генерален консул в Солун ще посърби или погърчи македонците, но защото по такъв начин руското влияние, доброто руско име ще изчезне и из Македония.
Днес на Ястребов в Солун българите гледат с голямо недоверие, избягват да го приближават, защото се боят, че той е дошъл в Солун да отнима народността им. Македонците стаят католици и протестанти, за да запазят народността си, уверявам Ви, че те в малко време, в лицето на Ястребова, ще намразят и Русия, защото простото население не може да различава частното мнение на Ястребова от общата политика на Русия, а мисли, че генералният консул изпълнява предписанията на своето правителство. Македонските българи се нуждаят от покровителството, поддръжката и съветите на един консул в Солун; ако г. Ястребов продължава с настоящата своя политика да отстранява българите от Руското консулство, те ще потропнат други врата, те ще отидат при английския или австрийския консули, които не пропущат случая с бързина да се възползват от недобре обсъдените г. Ястребови постъпки.
Позволете ни да повторим, многоуважаймий г-н Дринов, че г. Ястребов държи тая политика като че ли нарочно, за да изкорени руското влияние и из Македония. И това при настоящите условия, уверяваме Ви, не ще закъснее.
Като съзнавами загубата на руското влияние в Македония с тая Ястребова политика, а от друга страна, за да избегнем отговорността на недалечните резултати от подобни постъпки, ний ходихме при г-на Нелидова, тукашния руски посол, на когото след като подробно изложихме работата и вредата от по-нататъшното остаяние на г. Ястребова в Солун, просихме го да направи нужното за назначавание на друго лице за генерален консул в Солун. Г-н Нелидов ни отговори, че ще бъде мъчно вдиганието на г. Ястребова от Солун, но че той ще му пише и заповяда да измени политиката си.
Да измени г. Ястребов убеждението  и поведението си, но не вярваме, защото той е ангажиран, даже заинтересован в поддържание своите идеи; той е фанатик в своите убеждения. За да се съхрани руското влияние в Македония, трябва г-н Ястребов по-скоро да се вдигне от Солун. За да избегнем отговорността, но и желаем да кажем всичко това на мнозина в Москва и Петербург, но положението, което занимаваме пред Високата порта, предпазливостта, която трябва да държим при известните условия не ни позволяват да им пишем пряко. Ний, през Вас г-н Дринов, искаме да направим това. Дайте ни просветеното си мнение, окажете ни много Ви молим, своето съдействие. Как може да се вдигне Ястребов от Солун? Това ни кажете в името на руското влияние, в името на славянските интереси.”

ЦДА, ф. 246 к, оп. 1, а.. е. 21, л. 65-69


2. Писмо на проф. М. Дринов до Екзарх Йосиф I за антибългарската политика на руския генерален консул в Солун И. Ястребов и предстоящото излизане на Дринов труд
Харков, юни 1887 г.
Ваше Блаженство
Високопочитаемий Пастиреначалниче!

С голямо внимание прочетох писмото, което сте благоизволили да ми пратите по случай новите изкушения, които заплашват отеческата вяра и заветни предания на многострадалното население в Македония. Като си смишлявам историята на тамошната униатска и други пропаганди, аз напълно споделям страхуванията на Ваше Блаженство
за плачевните сетнини от деятелността на г-на Ястребова, ако тая безпътна деятелност не се прекрати из време. Със стремленията на г. Ястребова аз съм добре познат по етнографический сборник и една статия, която он обнародва през миналата година. Людето, които са заинтересовани в тия стремления побързаха да захванат с речените трудове на г. Ястребова една нова агитация между руский свят против българщината в Македония и против Св[етата] екзархия, агитация, толкова по-опасна, че се започна при сегашните нерабории и непостоянства в Княжеството. Пред вид на тая агитация аз се потрудих, та написах един трудец, по-голямата част от който е вече обнародвана в журнала на Петербургското слав[янско] общество, тия дни очаквам да се яви и краят. Реченото общество е обрекло да напечата трудеца ми и като особна книжка, която аз незабавно ще да разпратя до някои тадявашни познайници, на които същевременно ще съобщя и Вашите оскърбни известия. Няколко екземпляра мисля да изпратя в Солун, за да се уверят и тамошните еднородци, че обществото, което гостеприемно отпечата трудеца ми, никак не споделя мненията на г-на Ястребова, и да не се отчайват. Щи ми се да вярвам, че и г. Ястребова, като се опознае с трудеца ми, лесно ще да се увери какви недостойни лъжеучения и измислици той се е взел да прокарва с консулский си авторитет и може би да се образуми. Това е, Високопочитаемий Пастиреначалниче, което аз при своето положение и на сегашните окаяни за българский народ времена, бях и съм в състояние да направя по работата, която така справедливо Ви нажалява и обезпокоява. Мене се чини, че за оправянието на тая работа най-много би могъл да спомогне г-н Нелидов, който много добре може да оцени сетнините от деятелността на г. Ястребова.
Ползвам се от тоя случай, за да се препоръча на Вашите свети молитви и да Ви изкажа дълбокото си почитание, с което остаям
Ваш всепокорен слуга.

М. Дринов  

ЦДА, ф. 246 к, оп. 1, а.. е. 21, л. 70-71



3. Писмо на М. Дринов до Ат. Шопов за политиката на руския генерален консул в Солун И. Ястребов и излизането на Дриновия труд за празника Слава

Харков,14 юни 1887 г.
Любезний господине Шопов!
Върху писмата Ви от 14 май трябваше добре да премисля, та потова не можах да Ви отговоря с първата поща. За втората поща (миналата неделя) бях приготвил отговорът си, но слугата ми окъснял със занасянето им. Простете ме и извинете ме пред Негово Блаженство.
Работата, за която ми пишете, има дълбоки и широко корене, и додето не се премахнат безумията и неистоствата в Княжеството, мъчно ще може да се оправи съвсем и тая работа. От пътуването ми, за което позагатвате, на сегашното време нищо не може да излезе. Незабавното вдигане на Ястребова и мене се види сега невъзможно. Но за обуздаване на неговий фанатизъм трябва да се работи. Тука, разбира се, най- много може да спомогне г. Нелидов, от своя страна аз, доколкото позволяват силите ми и обстоятелствата, се трудя и ще се трудя. Четохте ли в априлската книга „Известний Слав[янского] общ[ество]” продължението на статията ми (За празника Слава и пр.)? Тия дни очаквам да получа и майската книга, в която се надам да се яви и окончанието. Тук такожде има много куриозни работи. Надам се в скоро време да получа трудеца си и като особена книга, която ще разпратя комуто трябва. Ще ми се да вярвам, че и сам г. Ястребов скоро ще разбере какво глупаво и смешно мекере е станал, та ще да се стресне. Но ако не се образуми, то, разумява се, в такъв случай много ще бъде добре да се опишат неговите лудории и в „Моск [овские] ведомости”. „Виде щем!” - Вярвам да сте прочели във вестниците, че Слав[янското] общество е назначило Гилфердинговска премия (1000 р[убли]) за най-доброто съчинение по етнографията, диалектологията и историята на Македония. Много ще бъде добре, ако побързате да ми изпратите напечатаните вече листове от сборника, - може би те ще ме подсетят да ви изпратя още нещо. В статията си за Скопската архиепископия Ястребов между другите си глупости доказва, че Василий Болгароктос бил унищожил Търновската патриаршия и че той не е припознал никаква българска архиепископия в Охрида и т.н. (Това е хасъл по татарски! Знаете ли Вие, че Ястребов е казански татарин?) Не би било зле да се извади наяве и тая негова глупост, особено когато сърбите го препоръчват като най-компетентен съдия по етнографията и историята на Македония.
В надежда на скор отговор искрено ви поздравявам.

Ваш М. Дринов

ЦДА, ф. 246 к, оп. 1, а.. е. 21, л. 72-73
От цитираните писма се налагат някои изводи. Поразява бързината, с която Иван Ястребов започва да създава неприятности на местните българи. Само за една година те се виждат в чудо от враждебността на този представител на „Царя Освободител”. Дебело трябва да се подчертае, че нито Екзарх Йосиф I, нито проф. Марин Дринов са врагове на Русия. Напротив, те са русофили. Работят за България, като са в плен на голямата русофилска измама, че Русия винаги е защитавала и ще защитава българските интереси. Затова ги поразява размахът и широките мащаби в антибългарската дейност на Иван Ястребов. Считат, че това е негово лично поведение, което очерня руската политика. Всъщност и двамата големи българи грешат. Те въобще не са в течение на огромните мащаби на антибългарската политика на Северната Византия. Русофилството им ги прави слепи за тази страна от дейността на руската дипломация на Балканите.
Скоро Иван Ястребов дава нови свидетелства за омразата си към България. Македонски българи свидетелстват с възмущение: „В битността му на руски консул в Солун през годините 1888-1889 и пр., когато нямаше никакъв помен от сърби, той от омраза към българите, освен че не посещаваше едничката славянска църква, каквато беше българската, но и не минаваше по улицата, гдето беше гимназията.”
Бившият македонски учител и директор на мъжката гимназия в Битоля - Коста Стоянов, в своите „Спомени за някои руски консули в Македония и Одринско", като излага неприязънта на руските консули към българите, за Иван Ястребов пише: „Ястребов не можеше да понася четенето на български на Евангелието и правеше напомняне на учителите да не си служат със схизматически език.”
В Солун Иван Ястребов пише съчинения, с които се опитва да докаже, че македонците не са българи, а сърби. Пише даже до сръбския консул в Скопие Станкович, в които го съветва да каже на скопския владика Методий да пази стадото си от вълците, каквито смята,че са българите.
В мемоара си до Министерския съвет от 1901 г. Стоян Михайловски, ген. Иван Цончев и подполк. Стефан Николов отбелязват:
„Руският консул Ястребов едно време се провикваше: „Македонската българщина е едно грозно заблуждение, историческо и етническо, и аз ще изкореня това заблуждение!” Няколко български учители запитали този Дон Кихот защо действа така, а той отговорил: „Вий сте чудни хора! Нима вий си въображавате, че аз работя по свои частни побуждения? Аз съм проводник на идеите на моите началници! Каквото ми диктуват свише - туй върша!”
В Солун Иван Ястребов продължава да поддържа и развива установените още от Призрен тесни връзки и приятелство с панслависта Стоян Новакович. По същото време (от 1885 до 1892 г.) идеологът на македонизма е сръбски пълномощен министър в Цариград. Там с подкрепата на руския посланик Александър Нелидов той създава „македонистки” център, който излиза с ред инициативи като създаване на Дружество на сърбомакедонците, издаване на македонистки вестник и „Македонски буквар”. Тези инициативи са съгласувани в Белград и имат за цел стимулиране на ранните македонисти в борбата им с българската църковнопросветна дейност в Македония. Те учудват дори голямата колония от цариградски българи, сред които има и немалко преселници от Македония. Важно е да се отбележи, че тези „македонистки” инициативи допълват антибългарските прояви на посолството на Русия при управлението на Ст. Стамболов, сред които можем да посочим похода на четата на кап. Набоков през 1887 г. и борбата на руските дипломати против Екзархията, убийството на българския дипломатически агент в Цариград Георги Вълкович през 1892 г.
За близките връзки на Иван Ястребов със Стоян Новакович говорят обнародваните писма, които засягат тъкмо въпроса за националната принадлежност на славянското население в Македония. В тези писма Иван Ястребов съветва Сърбия ,,да даде по-голям отпор срещу българската политика в Македония.”
Към края на ХIХ век Русия придава на панславизма нови измерения, засягащи този път съдбата на македонските българи. В стремежа си да оправдае безусловната поддръжка, оказана от император Николай II и неговото правителство на сръбските домогвания до Македония, Иван Ястребов веднага започва да прилага спуснатите от Петербург указания. Той започва усърдно да събира „доказателства”, че македонците не били българи, а „славяни” и „сърби”.
Така стигаме до другата страна от неговата антибългарска дейност - научната, която може по-скоро да бъде наречена псевдонаучна, защото с „научни” аргументи този голям руско-византийски гонител на българщината в Солун и Македония се опитва да обоснове агресивните сръбско-гръко фанариотски замисли в тази изконна българска земя. Всъщност в Солун той само изостря борбата против българщината в Македония, която е започнал още докато пребивава в Призрен. Книгата му „Обычаи и песни турецких сербов в Призрене, Ипеке, Мораве и Дабре”, издадена през 1886 г. в Санкт Петербург, е един от първите откровено антибългарски трудове в руската наука. Тезата на автора е, че значителна част от македонското население принадлежи не към българския, а към сръбския народ.
През 1889 г., когато Иван Ястребов работи вече в Солун, в Санкт Петербург излиза второто допълнено издание на сборника с обичаи и песни на турските сърби. Сборникът му предизвиква бурна етнографска дискусия за националността и фолклора на населението на Македония, в която се включват видни  представители не само на руската, но и сръбската, и българската славистика. Сръбските учени и техните приятели в Русия посрещат сборника с възторг. Сред славянските комитети в Русия се намират даже хора, които започват да го разпространяват и пропагандират. Българската наука тогава приема предизвикателството и разобличава лъжите на Иван Ястребов за македонските славяни (българите в Македония), наричани от него „сърби”. Заключенията в „Песните...” на Ястребов са разобличени и отхвърлени от много българските учени. Тук ще се спрем само на стореното в тази област от един наш учен - проф. М.Дринов (1838-1906). Той е панагюрец, руски възпитаник на университета Москва и преподавател в университета в Харков и известен учен славист. Проф. М. Дринов е виден български историк, етнограф и филолог от преди Освобождението, със сериозен принос за българската наука.


Проф. Марин Дринов

С оглед нашата тема важно значение има статията на проф. М. Дринов: „Несколько слов об езыке, народных песнях и обычаях дебрских славян”. Тя е сериозна и аргументирана критика на Ястребовия сборник „Обычаи и песни турецких сербов”.
Първата част на тази статия, която е излязла с известни поправки и в отделна книжка през 1888 г., има чисто филологически характер. В нея проф. М. Дринов разглежда езика на дебърските песни, събрани от Ив. Ястребов, като го сравнява със сръбския език и с българските наречия. Той изтъква, че изобщо Ив. Ястребов не е схванал местното наречие и е записал погрешно песните. Преди всичко, като е искал да запази в песните новото сръбско правописание, Ив. Ястребов твърди неоснователно, че сръбските букви ћ и ђ, като се явяват на мястото на буквите т и д, се изговарят от дебърчаните тъй, както се изговарят от сърбите. В случая, освен на собствените си наблюдения над произношението на дебърчаните и на другите македонци, проф. М. Дринов се опира и на авторитетните свидетелства на Вук Караджич, Стефан Веркович, Виктор Григорович, Партений Зографски, братя Миладинови и проф. Кочубински. След това той разглежда особеностите на дебърското наречие, които показват, че последното спада към българския, а не сръбския език по ред свои белези: прехода на глухите гласни ъ и ь, замяната на юсовете, изгубването на склоненията, образуването на сравнителна и превъзходна степен посредством частичките по- и най-, употребата на разнообразни членове, изгубването на неопределеното наклонение и др.
Статията му „Несколько слов об езыке, народных песнях и обычаях дебрских славян” е не само филологическа. Тя има и етнографска стойност. Във втората част на тази статия проф. М.Дринов разглежда обичаите и обредните песни на дебърските славяни, като се спира преди всичко доста обстойно върху празника „Слава”, който Ив. Ястребов срещнал в Дебърско и в някои други места на Македония. „Слава” е празник на семейство, еснаф или община, в който се чествува денят на някой светец, смятан за покровител на семейството, еснафа или общината. Ив. Ястребов е убеден, че празникът „Слава” „съществува само у сърбите и че го няма у друго славянско племе”, и от това вади заключение, че съществуването на тоя празник (със свързаните с него обичаи) у македонските славяни (в Скопие, Велес, Дебър, Охрид и пр.) служи за най-добро доказателство, че тези славяни принадлежат към чисто сръбската народност. Иван Ястребов се води по смешната формула на известния сръбски писател Милош Милоевич: „Где jе слава, ту jе србин”. Проф. М. Дринов доказва, че този празник не е само сръбски. „Празникът, който ни занимава тук - казва той, - съществува не само у сърбите, но и у българите, у гърците, у румънците, у православните албанци, най-сетне и у русите, с една реч - у всичките православни християни в Европа, между които всичката разлика относно тоя обичай се заключава в по-голямата или по-малка негова запазеност и в някои чисто външни особености.” Проф. М. Дринов посочва, че в цяла България съществуват всичките видове на тоя празник: семеен, селски, еснафски, енорийски и най-сетне училищен.
След това нашият учен се спира и върху други празници, които занимават Ив. Ястребов: Бъдни вечер, Коледа, Нова година, Богоявление, и доказва, че и те не са само сръбски. „Тези празници и обичаи - казва българският учен - съществуват и във всичките български краища, и то под същите наименования, каквито намираме у сърбите. Разликата се състои само в малочислени и неважни особености. Заслужва да се забележи, че и в тези дреболии дебърските коледни обичаи са по-близки до общобългарските, отколкото до сръбските.” Проф. М. Дринов изтъква несъстоятелността на Ястребовото мнение и върху пролетните обичаи, които съществували у дебърските славяни: на Чистия понеделник, Лазаровден, Великден, Светлия петък, Гергьовден и Първи май. Същото прави той, като разглежда и сватбените обичаи, за които става дума в книгата на Иван Ястребов. Като говори за дебърските песни, които съдържа тази книга, и се спира върху мнението на някои нейни рецензенти, проф. М. Дринов доказва, че тези песни не са сръбски и че почти всички са известни по-рано, и то „в по-голямата си част в най-добрите и най-изправните български списъци”. Проф. М. Дринов засяга и въпроса за Марко Кралевич, когото Николский, един от рецензентите на Ястребовата книга, голям сърбофил, нарича „херой на сръбския епос”. Българският учен възразява на тази теза: „Наистина, било е време, когато Марко Кралевич се е смятал за херой само на сръбския епос; но това време е минало вече отдавна. Наблюденията над народната словесност и преданията на българите откриха, че последните са по-богати от сърбите с песни и предания за тоя херой. Най-новите сравнителни изучвания на българските и сръбските песни за Марка Кралевич доведоха дори до заключението, че тяхната люлка трябва да се търси не в Сърбия, а в онази страна, в която е минала по-голямата част от живота на Марко и която винаги, като захванем от IX век, се е наричала българска страна, както се нарича и сега, както са я наричали и най-близките съвременници на тоя херой: албанецът Иван Музаки, известните сръбски писатели Владислав Граматик и Михаил Константинович от Островица и пр.”
За тази статия на проф. М. Дринов и за мнението на Иван Ястребов руският професор С. М. Кулбакин казва: „Това несъмнено тенденциозно и неоснователно твърдение на Ястребов, подържано от някои благожелателни рецензенти на неговия сборник, като Николски, намери у М. С-ча (Дринов) сериозен, но заедно с това и спокоен критик, който без всякаква мъка доказа, че нито в езика на дебърчаните, нито в техните обичаи, нито в техните идеи има нещо специфически сръбско.”
Иван Ястребов умира в Солун на 8/20 януари 1894 г. Преди смъртта си той завещава цялото си имущество и голямата си лична библиотека на сръбската семинария в Призрен. Освен това оставя завещание, според което трябва да бъде погребан в православното гробище в Солун, сред сърбите. Така и става. Волята му е изпълнена. В студения и мрачен ден, на втория ден на православното Рождество земята приема тялото му. Солунският паша, който е албанец от Дяково, не скрива радостта си. С тайна заповед той е наредил на сърбите от Солун и околностите му да не бъдат допуснати до траурната церемония. На нея няма нито един сърбин, но присъстват  вдовицата му с 3 деца, служители на консулството, няколко гърци и власи, десетина дипломати и негови информатори-агенти.
Заради заслугите си на дипломатическото поприще в Русия Иван Ястребов е награден с ордените „Св. Станислав”, II степен, „Св. Анна”, II степен, и „Св. Владимир”, III и IV степен.
Споменът за Иван Ястребов остава силен десетилетия след смъртта му.
И до днес сърбите тачат много своя руски закрилник. Възпяват го в песни. Съчиняват му и му посвещават свои легенди. Името на руския консул в Призрен фигурира сред най-големите приятели на сръбския народ. През 1986 г. се появява романът на Вук Драшкович „Руският консул”, посветен изцяло на Иван Ястребов. В романа Любо Божович от град Дяково е прототипът му. Той искрено вярва , че „Русия пак ще стане Русия - велика православна държава, а сърбите - пак ще освободят Косово”. За да ускори настъпването на това време, Любо Божович възлага на себе си функциите на руския консул и влиза в образа на Иван Ястребов. Любо Божович мечтае за велика Русия. Ето важен пасаж от романа, който разкрива фикс-идеята на руския дипломат Иван Ястребов: „Върху картата на Европа и Азия Любо Божович (Иван Ястребов) прави широк жест с ръка от Японските острови до центъра на Германия и заявява: Всичко това някога беше наше… и ще бъде, помни ми думата. Финландия, Монголия, Аляска, всичко това беше Русия, и ние ще си върнем своето!… Да, това е най-важното! - Ястребов любовно поглежда това място на картата, където е Истанбул - Константинопол, Вторият Рим. - Докато този град не стане наш, докато не махнем полумесеца от „Св.София”, дотогава албанците ще държат Косово.”
През 2004 г. Романът „Руският консул” излиза и на руски език.
В наши дни косовските сърби са издигнали паметник на Иван Ястребов заради заслугите му към Сърбия.


Янко Гочев, историк