ПРОТЕСТЪТ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ СРЕЩУ ХОЛАНДСКО-СКАНДИНАВСКИЯ КОМИТЕТ ОТ 27 ДЕКЕМВРИ 1917 ГОДИНА

Често пъти се питаме защо северноевропейските държави подкрепиха в Съвета на Европа регистрацията на сепаратистката партия ОМО „Илинден”? Дали не са наясно с националния въпрос на Балканите, или други някакви причини ги подтикват към тази необоснована и същевременно дестабилизираща страната ни защита на просръбската, промакедонската и антибългарската провокаторска партия?! Може би това, което ще прочетете по-долу, свързано пак с явно провокативните и лъжливи действия на Сърбия и нейните съюзници през втората половина на 1917 г., ще ви помогне да си отговорите на този въпрос.

Тъй като въпросът е свързан и с Интернационала, нашите български читатели не трябва да забравят, че още създателите на Първия интернационал Карл Маркс и Фридрих Енгелс имат своите съображения, за да се противопоставят на освобождението на народа ни от турско робство. Същото се отнася и до ръководителите на Втория интернационал Виктор Адлер и Херман Вендел, защитаващи неверните сръбски теории по македонския въпрос. А ръководителите на Третия интернационал (Коминтерна), въпреки пропагандирането на идеята за самоопределение на националностите, не само че защитават сръбските теории по македонския въпрос, но и успяват да наложат македонизма като доктрина през 1934 г., а за македонския въпрос в Изпълнителния комитет на Коминтерна налагат да отговарят абсолютно некомпетентни комунисти от Германия, Полша и северните европейски страни. Така също не бива да се забравя, че когато се налага тази антибългарска линия на Коминтерна, двама българи същевременно са и негови генерални секретари - Васил Коларов и Георги Димитров, а други българи са в ИК на Коминтерна.
Още първия ден на Октомврийската революция на 26 октомври/7 ноември 1917 г. по време на Втория общоруски конгрес на Съветите на работническите и войнишките депутати, Владимир Илич Ленин оповестява Декрета за мира. Дотогава са изминали три години, откакто бушува Първата световна война. Смисълът на този декрет се изразява само с няколко думи - всички воюващи народи и техните правителства се призовават да започнат незабавно преговори за справедлив и демократичен мир. Под такъв мир болшевишкото правителство разбира „незабавния мир без анексии (т.е. заграбване на чужди земи, без насилствено присъединяване на чужди народности) и без контрибуции.” Ако изключим факта, че това е най-долнопробна демагогия, което ще проличи през следващите години и десетилетия, може би това е, за което нашият народ жадува, очаква и се стреми. Вижте само по-нататък как „мечтателят от Кремъл” разсъждава: „Под анексия, или заграбване на чужди земи, правителството разбира, съгласно правното съзнание на демокрацията изобщо и на трудещите се класи особено, всяко присъединяване на малка или слаба народност към голяма или силна държава без точно, ясно и доброволно изразено съгласие и желание на тая народност, независимо от това, кога е извършено това насилствено присъединяване, независимо също и от това, доколко развита или изостанала е нацията, която насилствено се присъединява или насилствено се задържа в границите на дадена държава. И, най-сетне, независимо от това, дали тази нация живее в Европа, или в далечни задокеански страни. Ако която и да било нация се задържа в границите на дадена държава с насилие, ако въпреки изразеното от нейна страна желание - все едно дали това желание е изразено в печата, в народни събрания, в решения на партии или в бунтове и въстания против националното потисничество - не й се предоставя право със свободно гласуване, като напълно бъдат изтеглени войските на присъединяващата или въобще на по-силната нация, да реши без ни най-малка принуда въпроса за формите на своето държавно съществуване, то присъединяването й е анексия, т.е. завладяване и насилие.”
Само два месеца по-късно демагогията в международен мащаб набира все по-голяма скорост. На 8 януари 1918 г. американският президент Удро Уилсън оповестява своите предложения в 14 точки за принципите, които трябва да бъдат в основата на мирните договори след приключването на Първата световна война. Те ще бъдат допълнени още на няколко пъти - на 12 февруари, 4 юли, 27 септември 1918 г.
В точка 6 той ще върне жеста на Ленин и ще предложи: „Изпразване на всички руски територии и разрешаване на всички въпроси относно Русия по начин, щото да й се осигури най-добрата и широка помощ от страна на другите народи на света, за да й се даде възможност да установи, без спънки и затруднения, независимостта на собственото си политическо и национално развитие; за да й се оздрави искрено прием в обществото на свободните народи, под едно правителство, което тя сама си избере; за да й се осигури, най-после, най-голяма помощ, от каквото естество и да е или каквото тя би пожелала. Отношението към Русия, от страна на другите народи през идните месеци, ще бъде пробният камък за добрата воля и разбиране нуждите на Русия, от страна на тия народи, без оглед на техните собствени интереси и тяхното разумно съчувствие.” Но нас, българите, ни интересува преди всичко точка 11. Тя гласи: „Румъния, Сърбия, Черна гора трябва да се опразнят; ще им се възвърнат окупираните земи. На Сърбия ще се даде свободен излаз на море и отношенията между отделните балкански държави трябва да се определят приятелски под влиянието на силите, съгласно с установените от историята линии. Ще се дадат на тия държави международни гаранции за политическа и стопанска независимост и териториална цялост.”
Като чете човек документите, се пита къде са спали дядовците ни и защо толкова криво са разбрали тези послания, приемайки ги като откровения и програма за действия в бъдещето. Левите безрезервно възприемат посланието на Ленин, а десните на - Уилсън.
Но помежду тези две послания Вътрешната македоно-одринска революционна организация предприема един свой впечатляващ и днес дипломатически и пропаганден ход. Той е дело пак отново на най-великия българин на ХХ век - Тодор Александров.


Тодор Александров

Във вестник „Родина”, излизащ в Скопие на 27 декември 1917 г., е отпечатан Протестът на македонските българи против мнението на Холандско-скандинавския комитет, който организирал Международната социалистическа конференция в Стокхолм по балканските въпроси. Този мемоар, както ще видите по-долу, е подписан от най-известните по онова време, пък и днес, македонски българи, участвали както в църковно-народните борби, в просветното движение, така и в революционните борби в Македония. Всеки от подписалите се сам е написал сведенията за себе си, а текстът на мемоара е написан саморъчно от Т. Александров. Това е видно от запазения ръкописен оригинал в Централния държавен архив в архивния фонд на ВМРО (ф. 396 к).
Но да се върнем на причината Т. Александров и ЦК на ВМОРО да излезе с този публичен протест.
През 1917 г., когато краят на войната все още не се вижда, но в Русия е осъществена Февруарската революция и болшевиките почват да се организират за вземането на властта. Тогава в Стокхолм се провеждат Цимервалдските международни социалистически конференции, организирани от социалдемократическите партии от останалите неутрални във войната северни държави. Те са организирани в т.нар. Холандско-скандинавски комитет. В конференцията участват представители на двете български социалдемократически партии. Там по това време се намира и проф. Иван Шишманов, който е описал подробно ставащото в Стокхолм. От страна на тесните социалисти - БРСДП (т.с.), участват Георги Кирков и Васил Коларов, а от страна на обединените (широките) - БРСДП (обединена), - Янко Сакъзов, Кръстьо Пастухов, Никола Сакаров, Илия Янулов, Асен Цанков и Петър Джидров. Тази конференция, по думите на секретаря на Международното социалистическо бюро на Втория интернационал Камил Хюйсманс, трябваше да възстанови Втория интернационал и да положи основите на всеобщ мир, като за това съдействат социалдемократическите партии от двата воюващи блока. През май 1917 г. изпадналият под влиянието на сръбските ненаучни теории на Йован Цвиич по македонския въпрос, Холандско-скандинавският комитет подготвя и отпечатва Манифест по условията на мира, като отхвърля предложенията на представителите БРСДП (о). Техните предложения са оформени във връчения на 3 юни 1917 г. меморандум по националния въпрос на Холандско-скандинавското социалистическо бюро, в който се излага на основата на историческите факти развитието на македонския въпрос, отстоява се българската национална принадлежност на населението в Македония и се оправдава политиката на присъединяването й към България. Те излагат и критичното си отношение и по въпроса за създаването на Балканска федерация. Тъй като този меморандум е едно от важните свидетелства, които доказват коя от българските социалдемократически партии има по-правилно виждане по националния въпрос, ще цитирам два момента от него. „С цялата си дейност делегацията се стреми да изтъкне и докаже, че за да се създаде траен мир на Балканите, трябва преди всичко да се задоволят националните аспирации на България, още повече че нейните претенции са ограничени единствено на Балканите, и то върху земи, които по-рано или по-късно са късани от Турция, които не съставляват или не са съставлявали никога съществена част от територията на другите балканските държави и в които живеят най-вече българи.” По-нататък в меморандума делегацията отбелязва, че полага максимални усилия, за да докаже, че „ако България бъде задоволена по този начин, тогава ще бъде създадено и най-главното условие за образуване на Балканска федерация”. Този мемоар е предхождан от изявленията на Янко Сакъзов в Берлин, че българските социалисти „не са се противопоставили на националното обединение. Защото ние се стремяхме винаги към него.” Той подробно се аргументира и защо България се е определила на страната на Централните сили във войната: „Съглашението никога не би запазило нашия неутралитет с Македония. Поради това именно ние изгубихме нашата опозиция против политиката на Радославов.” Пред Холандско-скандинавския комитет ръководителят на делегацията на БРСДП (о) Я. Сакъзов по най-категоричен начин отстоява необходимостта от обединение на българската нация като предпоставка за икономическата й стабилност и като гаранция за траен мир на полуострова и континента. В заседание на ХVІІ Обикновено народно събрание на 5 декември 1917 г. обединените социалисти ще защитят своята позиция на Стокхолмската конференция и ще намерят връзката й с Лениновия Декрет за мира. От изказванията се вижда, че на практика националното обединение на българите е осъществено в резултат на военните действия и то представлява потвърждение на формулата „мир без анексии”. В протоколите от Народното събрание се подчертава тяхната позиция, че „обединението на българския народ с неговите сънародници в Македония и Добруджа е при днешните условия не само едно удовлетворение на справедливостта, но и една гаранция за мира”.
Тъй като се е злоупотребявало многократно и по вредната за нас българите идея за Балканска федерация, ще отбележа и позицията, която отстояват обединените социалисти по нея по време на Стокхолмската конференция. Те поставят като предварително условие за създаване на Балканска федерация обединението на българите в една държава, като се определят предварително и границите на балканските държави. Тази позиция те отстояват при всичките си разговори и срещи в Стокхолм. По този повод Кръстьо Пастухов отбелязва, че „другите пътища са погрешни. Крайно погрешно би било да се иска при днешните условия автономията на Македония, както това се изтъкваше преди 1912 г., когато Македония беше в състава на турската държава”. По такъв начин обединените (широките) социалисти издигат искане за нейното присъединяване към България.


Янко Сакъзов

Специално за вижданията на Янко Сакъзов бих препоръчал на читателите да прочетат и неговата книга „Българите в своята история”, второто издание на която излиза в тези съдбоносни за българите дни на декември 1917 г.
Оформилата се по време на Стокхолмската конференция Цимервалдска левица, ръководена от болшевиките, се противопоставя на идеята за възстановяване на Втория интернационал и предлага да се създаде нов интернационал, чужд на „социалшовинизма”. Тя е подкрепена и от българските тесни социалисти в лицето на своите представители Г. Кирков и В. Коларов.
Тесните социалисти в редица свои статии, публикувани на страниците на в. „Работнически вестник”, официално застават на позицията на болшевиките както по отношение на възстановяването на Втория интернационал, така и по отношение на националния въпрос, като критикуват най-безпринципно позицията на обединените социалисти. Те се противопоставят и на продължаването на Социалистическата конференция в Стокхолм през есента на 1917 г. По особено извратен начин те излагат вижданията си по българския национален въпрос, критикувайки обединените социалисти. Въпреки че с половин уста признават наличието на българско национално мнозинство в Македония, Добруджа и Моравско, те обявяват тези земи за „анексирани” и „окупирани” през време на войната и обвиняват БРСДП (о), че чертае границите според успехите на българското оръжие. За тях БРСДП (о), като „социалшовинистическа партия” с искането си за присъединяването на Македония и Добруджа към България отстоява програмата на правителството на д-р Васил Радославов. Най-добре позицията на тесните социалисти спрямо Стокхолмската конференция е изложена в кореспонденциите на Г. Кирков от Стокхолм до „Работнически вестник”. А през юли 1917 г. другият делегат на тесните - В. Коларов, ще отпечата голямата си статия „От Цимервалд до Стокхолм”, също на страниците на „Работнически вестник”. (При второто й издание в съчиненията на Коларов през 1954 г. тя ще бъде сериозно орязана и цензурирана.) По време на заседанията на Първата конференция на БРСДП (т.с.) на 16 и 17 септември 1917 г. двамата делегати Кирков и Коларов правят отчет по международното положение и Цимервалдската конференция. Конференцията одобрява техния отчет и действията им по време на Стокхолмската конференция и се присъединява към възванието на Цимервалдската левица за продължаването на борбата за мир и за поемането на пътя за създаването на нов интернационал, след като Ленин вече е обвинил Карл Кауцки и другите водачи на Втория интернационал в социалшовинизъм и предателство. (След като познаваме позициите на ръководителите на Втория интернационал, не искам да кажа, че по този въпрос не съм съгласен с Ленин.)
Сръбската социалдемократическа партия, за да се противопостави на широките социалисти, отстоява в меморандуми до Холандско-скандинавския комитет  невярната и ненаучна сръбска теория на Йован Цвиич. Дори успява да предизвика дискусия по македонския въпрос сред западноевропейската общественост, в която си служат както винаги с лъжи и манипулации. В резултат, изпадналият под влияние на сръбските социалдемократи Холандско-скандинавски комитет свиква международна конференция и оповестява свой Манифест по балканските въпроси, в който предлага решаването на териториалните проблеми на Балканския полуостров. Според него големи части от Западна Македония се предлага да останат в рамките на следвоенна Сърбия и по този начин тя да има излаз на Бяло море, а към България да останат земите източно от Вардара. Това е поредната крещяща неправда спрямо народа ни.


Проф.  Любомир Милетич


Никола Милев


Йордан Иванов


Атанас Иширков


Иван Снегаров

Протестът, който подготвя Т. Александров, е съгласуван с министър-председателя д-р Васил Радославов и с кръга от професорите, с които работи от Комисията за проучване на България - Любомир Милетич, Никола Милев, Йордан Иванов, Атанас Иширков, Иван Снегаров и Стоян Романски, както и Симеон Радев, Кръстю Станчев и инж. Загорски. Т. Александров разчита и на помощта, и на подкрепата на широките социалисти, успели да устоят националните интереси пред социалистическата конференция и пред Холандско-скандинавския комитет. Тесните социалисти вече определено са поели пътя на националното предателство и плуват вече в интернационалните води на болшевиките и на бъдещите коминтерновци. Сътрудничеството на Т. Александров и ВМРО с българските комунисти и с Комунистическия интернационал, както знаем, ще доведе до една от големите катастрофи за организацията, която ще струва и живота на Т. Александров през 1924 г. (Става дума за подписването на злополучния Майски манифест.)
Готовия протест до Холандско-скандинавския комитет още преди 9 декември 1917 г. Т. Александров изпраща по куриер до българския пълномощен министър в Берлин, стария македонски деец Димитър Ризов, който да го придвижи до комитета. Успоредно с това той е даден за публикуване и във в. „Родина” в Скопие, редактиран от Георги Баждаров и Ангел Томов под зоркото око на Христо Матов.
По-долу ви предлагам текста на протеста заедно с придружителното писмо на Т. Александров до Д. Ризов. Документите се публикуват цялостно без каквито и да било промени.

Цочо Билярски

 

№ 1


Тодор Александров

Писмо от Тодор Александров до Димитър Ризов, пълномощен министър в Берлин, за изпращане на протест от Македония до Холандско-скандинавския комитет

София, 9 декември 1917 г.


Уважаеми г. Министре,
Със знанието и съгласието на м[инистъ]р-председателя г. д-р В. Радославов изпращам Ви днес с куриера Цвятко Христов в 1 плик протест от Македония (оригинала на български и препис на френски) по повод Манифеста на Холандско-Скандинавския комитет с молба да имате добрината незабавно да го изпратите по най-сигурен начин, даже със спец[иален] куриер, до пълномощния м[инистър] в Стокхолм г. [Александър] Греков, който от своя страна ще го прати на комитета и ще телеграфира тук кога е връчен, за да може след това да се публикува в пресата тук и в странство.
Нямайки време и възможност да Ви пратя сега препис от протеста, оставям плика отворен, с молба, ако имате време, без да се бави препращането, да си снемете преписи, като наредите да се запази чист.
Бързам, за да не пропусна куриера.
Сърдечно Ви поздравявам и оставам с почит
Т. Александров
ЦДА, ф. 1434 к, оп. 1, а.е. 10, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

Протест на македонските българи, организиран от ЦК на ВМОРО, против мнението на Холандско-скандинавския комитет, организирал Международната социалистическа конференция в Стокхолм, по балканските въпроси.

[Скопие, 27 декември 1917 г.]

Господине председателю,
Манифестът, с който Холандско-скандинавския комитет предлага на света своята формула за постигане мир, засяга дълбоко съдбата на българите в Македония. Подписаните от името на последните считат за свой повелителен дълг да издигнат своя глас на протест срещу едно предложение за разширение на нашия въпрос колкото неестествено, толкова и нецелесъобразно.
Една от основите на казания манифест е възприетата от Руската революция формула: мир без анексии, но с право на народите за самоопределение. Обаче за голямо наше съжаление и учудване същият комитет предлага едно решение на балканските спорове, което е съвсем противно на поставената вече основа. Така той предлага: да се възстанови Сърбия, обединена с Черна гора, и да й се даде цяла Западна Македония с Вардара, който да й служи за съобщение с Бяло море, а на България да се оставят земите източно от Вардар.
Вековните страдания в далечното и близко минало на нашата страна, нейното настояще и нуждата от създаване условия за траен мир - всичко това издига високо глас на протест срещу едно решение, което крие в себе си нови изпитания и жертви за нашия народ. Македонската земя е била, е и трябва да остане в народностно и политическо отношение неразделна от останалите български земи. На това й дава право нейното минало като люлка на българската просвета в старо време и в ново време и нейните епични борби за създаване и поддържане яка българска държава, в границите на която да влизат всички земи, населени с българи.
В старо време Македония даде на българския народ и на целия славянски свят славянобългарската азбука и първите книги, чрез които тоя език стана църковен и книжовен за целия български народ. Най-западният град на Македония - Охрид - е първото българско просветително огнище благодарение бляскавата дейност на Св[ети] Климента Охридски (+ 916 год.); освен това Охрид е столица на старите български царе и седалище на българския патриарх.


Паисий Хилендарски

В ново време пак от Македония почна Възраждането на българския народ: оттука излезе първата искра за пробуждането на българите - Българската история на Паисий (1762 г.); тука се написаха първите български книги на чисто народен български език от Хаджи Йоаким Кърчовски от гр. Кичево (1816 г.) и Кирил Пейчинович Тетовец (1817 г.).
Тука е отворена първата българска печатница в 1838 год. от архимандрит Хаджи Теодосий (от Дойран) - най-напред в с. Ватоша, Тиквешко, а после в Солун; оттука е излязъл първият български педагог Неофит Рилски от Банско и първият сборник с народни песни от Бр[атя] Миладинови от Струга. Македонските българи тоже първи подигнаха църковния въпрос за възстановяване старата независима българска църква, и то именно в Скопие - през 1828 г. Подире тая борба постепенно се разшири и доби повсеместен и всенароден характер, та принуди на отстъпки и Гръцката патриаршия, и турското правителство; гръцкият патриарх Григорий VІ издаде знаменития проект от 1867 год., според който проект границите на Българската църква се поставяха западно от Охридското езеро; от друга страна, турското правителство издаде ферман за създаване на Екзархията в 1872 год. Още в онова време, т. е. преди създаването на Българското княжество, и то въз основа на плебисцит, Скопската и Охридската епархии се сдобиха с български владици.
Борческият дух на българите от Македония се е изразил и в редица рисковани борби от политическо естество, в които те по един блестящ начин със страданията и с кръвта си са запечатали единството си с българското племе от другите части на общото българско отечество. През епохата на двете робувания - под византийско и под турско иго - тукашните българи не по-малко от другите свои братя са оказали пасивно и въоръжено съпротивление на чуждата политическа власт до извоюване свобода и обединение. Така в XI век македонските българи под водителството на цар Самуиловия внук Петър Делян и с център Скопие с оръжие в ръка дигнали въстание, разбили и пропъдили византийските войски и възстановили своя родна власт. През XIX и XX векове революционните движения на македонските българи съставляват една голяма кървава страница в историята на Европа и са добре познати на европейската дипломация и на европейското обществено мнение: в 1878 год. избухва Кресненското въстание, в 1881 и 1882 год. се открива Охридското и Прилепското революционни съзаклятия, а от 1895 год. до избухването на Балканската война Македония е театър на непрекъснати и систематично организирани революционни движения, които създадоха във всяко село, във всеки град безброй самоотвержени херои, каквито са; Делчев от Кукуш, Груев от с. Смилево (Битолско), Борис Сарафов от Неврокоп, Чакаларов от Костурско, Апостол войвода от Енидженско, Иван Карасулски от Гевгелийско, Узунов от Охрид, Сугарев от Битоля, П. Тошев от Прилеп, Развигоров от Щип, Попюрданов от Велес, Васил Аджаларски от Скопие и хиляди, хиляди борци - мъртви и живи.


Гоце Делчев


Даме Груев


Мише Развигоров


Между тия въстанически движения най-голямо място захваща онова от 1903 г., което бе общо за цяла Македония, но което се прояви с най-голяма сила в западната част на Македония - в Битолско, Охридско, Ресненско, Леринско, Костурско, Прилепско, Крушевско, Кичевско - тъкмо в ония места, които Холандско-скандинавският комитет обрича на сръбския чужд и затова жесток режим. Дългогодишните и упорити революционни борби, в които Македония даде толкова големи жертви, намериха своята върховна секция в трите последни войни на свободна България, които имат единствен обект: свободата на Македония и обединението на българското племе. В първите две освободителни войни - Балканската и Междусъюзнишката - участвуваха десетки хиляди доброволци - македонски българи, а в последната - Европейската - от тях са образувани цели доброволчески дивизии.
Революционната борба за свободата на македонските българи продължи и през тригодишното владичество на сърбите в Македония. Като не говорим за редица сражения със сръбските войскови части на кумановския войвода Кръсто Лазаров, велешкия войвода Владе Сланков, ресенския войвода Кръсто Льондев и др., и др., ще споменем за две по-крупни революционни прояви. А именно: през есента на 1913 год., два месеца след Букурещкия договор, в Охрид, Струга, Дебър под войводството на П. Чаулев (родом от Охрид) и М. Матов (родом от Струга) избухна въстанишко движение, което сполучи да прогони сръбските гарнизони и да настани за известно време местна българска революционна власт. В началото на 1915 г. местните големи революционни чети разбиха сръбските войскови отделения в теснината на Демир Капия и хвърлиха във въздуха най-големия мост на Вардара. Освен това македонските набори, рекрутирани силом от сръбските военни власти, при пръв удобен случай на групи забягнаха при своите братя в свободна България и веднага влизаха в редовете на българската войска; други пък, какъвто е случаят в Крагуевац, отказаха да дадат клетва в името на сръбския крал и предпочетоха да бъдат застреляни при възгласа им: „Да живее обединена България и царят на българите!”
Благодарение на такива усилия и борби на българския народ неговите права и етнографически граници са признати от международните автори на цяла Европа, от държавноправните актове на Турция, па и от самите наши противници - сърбите.
В реда на тия актове ще споменем:
1. Фермана на турското правителство за създаване Българската екзархия, 1872 год.
2. Цариградската европейска конференция от 1876 год., според която Македония влизаше в българската реформена област.
3. Санстефанския договор в 1878 год., според който цяла Македония влизаше в състава на новата българска държава, и
4. Мюрцщегската програма за реформи в земите, в които избухна голямото въстание от 1903 год.
В реда на признанията от страна на нашите противници - сърбите, ще споменем:
1. Цялата сръбска литература от освобождението на Сърбия до 1870 год., в която литература се говори изрично само за българи в Македония, а не и за сърби;
2. Мълчаливото съгласие, което дадоха сръбският народ и сръбското правителство за създаване на Българската екзархия и на западната българска реформена област според Цариградската европейска конференция, която област обемаше и Македония;
3. Протокола от 1867 год., одобрен от сръбското правителство и от тогавашния Български революционен комитет, според който протокол Македония влизаше в проектираната тогава българска държава.
4. Последния мемоар на Сръбската социалистическа партия до Холандско-скандинавския комитет, в който мемоар изрично се признава, че ядрото на сръбското племе се намира между Морава и Адриатическо море.
От изложеното дотук очевидно е, че Холандско-скандинавският комитет реже части от живото тяло на българския народ и с това отива в разрез не само с естествените и традиционни идеали и борби на българския народ за свобода и обединение, ами и с безпристрастните държавни актове на официална Европа, официална Турция, па даже и на официална Сърбия; по тоя начин напуща и своите здрави позиции на морална международна организация и влиза в ролята на дипломация, която разделя народите без оглед на правото им за самоопределение.
Но Холандско-скандинавският комитет не се спира и на тая грешка; в желанието си да задоволи Сърбия, предоставя й на разположение и централния нерв на Македония - река Вардар, под форма „за съобщение с Бяло море”. А това не се оправдава и не може да се оправдае с никаква наложителна икономическа необходимост, защото и тъй за да удовлетвори икономическите нужди на Сърбия, комитетът й дава изход на Адриатическо море и обединение с Черна гора. Тъкмо този начин за разрешение на сръбския въпрос на Балканите (изход на Адриатическо море) се счита най-естествен и от страна на Сръбската социалистическа партия в мемоара й до Холандско-скандинавския комитет, в който мемоар, както видяхме, тъй ясно се изтъква, че „ядрото на сръбския народ е между Морава и Адриатическото море”.
Земите по двете страни на Вардара и самият Вардар принадлежат на българското население, което ги обитава и следователно не могат произволно да се дават на тоя - на оня да ги владее политически, даже да би имал нужда. В противен случай реакцията срещу чуждата власт е неминуема и тая реакция е вън от всяко съмнение, щом е дума за земи като нашите, които в близкото минало - през турския и през сръбския режим - тъй дълго време са били огнище на въоръжени въстанишки движения и с това са станали първа причина на последните три освободителни войни от страна на свободна България.
Разумното и действително използуване на Вардарския и на всички други басейни на Балканите е възможно само при едно съществено и основно условие: това е - свободата на всеки народ в неговите естествени етнографски граници и взаимното зачитане естествените права на всекиго. Защищавайки с гърдите си тези начала чрез участието му сега в най-кървавата от войните, каквито светът е виждал, българският народ и днес протяга ръка за мир и съгласие, решен в същото време да продължи да дава жертви за свободата и обединението си, ако те му се наложат от несправедливото желание да се режат части от живото му тяло.
Подписаните, въодушевени от тия идеи, от името на българското население в Македония издигаме високо глас на протест срещу несправедливото, неестественото и нецелесъобразното разрешение на нашия въпрос, което предлага Холандско-скандинавският комитет, и молим последният да земе акт от този протест.
Подписали:
Диме Николов от Скопие, 86-год. старец; учил се е в Българското училище в гр. Скопие през 1845 год. при учителя Игнатий от Велес; бил дългогодишен първомайстор на Кожухарския еснаф в гр. Скопие, който е взел най-живо участие в борбата за извоюване на самостоятелна българска църква.
Трайче Чайчаров от Скопие, 76-год. старец; учил се е в Българското училище в Скопие през 1853 год.- 1860 год. при учителите Игнатий от Велес, Хаджи Йордан Х[аджи]константинов - Джинот от Велес и учител Стоянче Костов от Враня; от основателите на Българското читалище „Развитие” в гр. Скопие през 1873 г. и три години председател на същото.
Петруш Шагманов от Скопие, 66-год. старец; член на Българската черковна община в гр. Скопие през 1873 год., роднина на митрополит Натанаил, известния български деец по черковната борба, писател и пръв български митрополит в гр. Охрид веднага след създаването на Българската екзархия (1872 год.),
Спиро Г. Гайдарджиев от Скопие, 22-годишен член на Скопския местен български революционен комитет; осъждан и лежал по затворите за революционната му дейност - 6 пъти.
Кралйо Х. Марков от Скопие, 78-год. старец, учил се е в българското училище в Скопие през 1848-1850 год. при учителите: Игнатий от Велес и Стефан Шошолчев от Скопие; бил е дългогодишен член на Българската черковна община и на училищното настоятелство; участник в борбите за извоюване самостоятелна българска църква.
Лазо Велков от с. Дивля, Скопско, дългогодишен български деятел в Скопие; войвода на българската революционна чета в Скопско през време на сръбския режим в Македония (1913-1915 год.), чиято чета се е сражавала няколко пъти със сръбските войски.
Хаджи Зафир Тасев от гр. Куманово, 71-год. старец; учил се е в Българското училище в гр. Куманово през I860 год. при българския учител Симеон Момчеджиков; дългогодишен деятел по черковно дело в гр. Куманово.
Михаил С. Байловски от гр. Куманово, 77-год. старец; учил се е в българското училище в гр. Куманово през 1856-1858 год. при учителя поп Стефан Байловски, дългогодишен деятел по българския църковен въпрос и училищното дело.


Кръстьо Лазаров

Кръсто Лазаров от гр. Куманово, дългогодишен български революционен войвода в Куманово; участник в голямото Битолско въстание през 1903 г.; български революционен деятел с оръжие в ръка и през време на сръбския режим (1913-1915 год.) като войвода на чета, която има няколко сражения със сръбските войски в Кумановско.
Свещеник Димитър Давидов от Криворечна Паланка, 70-год. старец; учил се е в Българското училище в Криворечна Паланка през 1855 г. при учителя Х. П. Андонов; сам е бил учител в Криворечна Паланка през 1864 год.; бил е дългогодишен член на Българската черковна община в същия град и участник в борбата по българския църковен въпрос.
Веселин П[оп]георгиев (Икономов) от Криворечна Паланка, участник в българската революционна борба в Македония; син на свещеника Георги Икономов, който е бил делегат на Скопската епархия в Първия български всенароден учредителен събор в Цариград (1872 год.) по създаването на българската самостоятелна църква - Екзархията.


Аргир Манасиев

Аргир Манасиев от град Гевгелия, български революционен войвода на въстаническа чета в Гевгелийска околия; участник в голямото македонско въстание (1903 г.)
Дончо Ангелов от Кратово, български революционен околийски войвода на въстаническа чета в Кратовско; участвувал е в много боеве.
Арсо Лазаров от Щип, 70-год. старец; учил се е в българско училище в гр. Щип през 1854 г.; деятел е бил по черковно-училищните работи в Щип; участник в революционното дело в Македония и брат на покойния виден български революционен деятел в Македония - Тодор Лазаров.
Ефрем Чучков от Щип, един от първите ръководители на местната Българска революционна организация; дългогодишен войвода в Щипско, Малашевско и Коченско; участник в голямото македонско въстание през 1903 г.
Арсений Костенцев от гр. Щип, 75-годишен старец, български подвижен книжар в Щип и околните градове в 1866 год., български народен учител от 1862 година в разни градове из Македония.
Хаджи Иван Весов от гр. Велес, 74-годишен старец; търговец, известен местен деятел по църковния въпрос за независима българска църква.
Иван Корабаров от гр. Велес, 70-год. старец; деятел в борбата по българския черковен въпрос и по училищното дело в гр. Велес.
Трайко Гочев от гр. Велес, дългогодишен член на Управителното тяло на местната Революционна организация; бил е заточен в остров Родос за революционната му дейност.
Димко Крепиев от гр. Велес, дългогодишен член и ръководител на българското революционно дело във Велес; внук на покойния виден български деец по църковния въпрос Гйошо Крепиев.


Марко Цепенков

М. К. Цепенков от гр. Прилеп - 88-годишен старец, български книжар в Прилеп през 1862 год., зимал живо участие в борбата по църковния въпрос, известен в българската литература като фолклорист - събирач на български народни песни, приказки, пословици и др. от гр. Прилеп и околията.
Петър Ацев от гр. Прилеп, дългогодишен български революционен войвода в Прилепско, участник като войвода в голямото македонско въстание през 1903 год. и член на Българския революционен комитет в Битоля до 1908 год.
К. Н. Небреклиев от гр. Прилеп, 66-год. старец; български народен деятел в църковната борба; възобновител на основаното още през 1868 г. Българско читалище „Надежда” в гр. Прилеп и касиер на последното през 1874 година.
А. Хр. Янов от гр. Прилеп, 62-год. старец; един от възобновителите на Българското читалище „Надежда” (1874 г.) и секретар на същото още през 1874 год.
Димитър Г. Велянов от Крушово, основател на Българския революционен комитет в Крушово в 1894 год.; лежал е по турските затвори за участието му в революционното дело.
Григор Д. Божинов от Крушево, дългогодишен член на Ръководителното тяло на местната Българска революционна организация; член на временната българска революционна власт в гр. Крушево през голямото македонско въстание в 1903 год., докато градът е бил в ръцете на въстаниците.
Михаил И. Станоев от гр. Крушево, дългогодишен член на Българския революционен комитет в Крушево и участник в голямото македонско въстание през 1903 г. като четник.
Андрея Д. Татарчев от гр. Ресен, 88-годишен старец; дългогодишен член на Българската черковно-училищна община от гр. Ресен. Още от 1864 година - преди създаването на Българската екзархия, деятел по извоюването на българската самостоятелна църква - Екзархията.
Евтим Т. Ляпчев от гр. Ресен, 65-год. старец; учил се е през 1873 год. в Българското училище в Ресен при учителя Захари Чинтулов; брат на бившия български министър Андрея Ляпчев и на убития в затвора през време на голямото Битолско въстание (1903) български революционер Никола Ляпчев.
Кръсто Трайков от с. Крушье, Ресенско, дългогодишен български революционен войвода в Ресенско; участник в голямото Битолско въстание през 1903 год., по-сетне през време на сръбския режим в Македония (1912-1915 год.) - войвода на българска революционна чета против тоя режим.
Хаджи Серафим Апостолов от с. Теарци, Тетовско, родното място на бележития български народен деятел, просветител и писател в началото на XIX столетие - Кирил Пейчинович; 70-год. старец, учил се е в Българско училище в съседното село Лешок през 1855 год., бил е дългогодишен черковно-училищен настоятел в с. Теарци.
Насто Илиев от гр. Тетово, 80-год. старец, учил се е в Българско училище в гр. Тетово през 1849 год. при учителите Наум Иванов от Тетово и Гьоре Стоев от с. Жилче, Тетовско; бил е дългогодишен настоятел на българската черква в Тетово.
Хаджи Григор Хаджи Серафимов от гр. Тетово, 72-год. старец, учил се е в Българското училище в Тетово през 1858 год., бил е дългогодишен черковно-училищен настоятел в същия град, син е на известния тетовски деятел по църковния въпрос х[аджи] Серафим Х[аджи]наумов.
Младен Дальов от гр. Тетово, 70-год. старец; внук от син на поп Яков Създанов, който е бил български свещеник и учител в Тетово още през 1836-1838 год.; бил е сам дългогодишен училищен и черковен настоятел, а син му Михаил Младенов е загинал в Родос през 1904 г., където е бил заточен за участието му в българското революционно дело.
Младен Мишев от гр. Тетово, 11 год. член на Управителното тяло на местния Български революционен комитет.
Рафаил Столев от с. Вратища (Гостиварско), 70-год. старец; участник в църковната борба за извоюване на самостоятелна българска църква в Цариград през 1870-1872 година.
Нестор Траянов от гр. Галшник, 76-год. старец; иконописец в продължение на 55 години, през което време е изписал множество български черкви в Македония; син е на известния също иконописец Траян Негриев от Галичник.
П. С. Хаджиевски от гр. Галичник, братов син на хаджи Партения Зографский - известен български писател и пръв български митрополит в гр. Пирот - веднага след учредяването на Българската екзархия в Цариград (1872 год).
Тръпко И. Гиновски от Галичник, 68-год. старец, братов син на учителя Кръсте Петров Гиновски, който още през 1840 год. е бил български учител в гр. Галичник; синът на Тръпко Гиновски - Иван, е бил убит като участник в българското революционно освободително дело.
An. Христов от Галичник, иконописец; потомък на известната художническа фамилия Фъртовци, която в продължение на повече от 200 години е изпълнила българските черкви в Македония, Мизия и Тракия с черковна живопис, резбария и скулптура; същият е бил главен ръководител на местния Революционен комитет през голямото въстание от 1903 год.
Икон[ом] Т. Симоновски от Дебър, 65-год. старец, български свещеник в тоя град от 1875 год. досега; учил се е при българския учител в Дебър Хаджи поп Теофил през 1867 год.; виден деятел по народното и църковно дело в гр. Дебър.
Димитър Н. Куновски от Дебър, 81-г. старец, учил се е в Дебър при българския учител Йосиф Гюров Куновски; бил е дългогодишен черковно-училищен настоятел в Дебър; работил е в Цариград във време на учредяването на българската самостоятелна църква.
Хр. Атанасов, родом от с. Пасенки, Дебърско, бил е четири години районен началник на Дебърския революционен комитет и през времето също на голямото македонско въстание през 1903 г.
Ангел Спространов от Охрид, 90-годишен старец; взел участие в Охридското българско революционно освободително съзаклятие от 1881 год. зарад което 5 год. наред е лежал в затвор.
Станислав Г. Чакъров от гр. Струга, член на местния Български революционен комитет и син на Георги Чакъров - известен български народен деятел в Струга, сподвижник на българските народни дейци и писатели - братя Миладинови от Струга, и български депутат в Отоманската камара на Митхад Паша в Цариград през 1876 год.
Анастас Н. Калайджиев, 80-год. старец, ученик на Димитър Миладинов, бил е български учител в Струга още от 1868 год. и певец в българската черква в Струга от същата година и до днес.
Протойерей Хр. Маленков от гр. Охрид, 76-год. старец, български свещеник в Охрид още от 1866 г. до днес; бил е председател на Българската черковна община от 1870 до 1890 г., бил е деятел в борбата по извоюване на българска самостоятелна църква - Екзархията.


Анастас Лозанчев

Анастас Лозанчев от гр. Битоля, председател на Битолския революционен окръг, член на Главния щаб на голямото въстание от 1903 г.
Георги Груев от с. Смилево, Битолско, участник в голямото македонско въстание и брат на Дамян Груев, шефа на Главния въстанически щаб на това въстание и един от основателите на Българската революционна организация в Македония.
Наке Янев от с. Лахчани, Кичевско, дългогодишен войвода в Кичевско и участник в голямото македонско въстание през 1903 год. като войвода на въстаниците в Кичевската околия.
Публ. във в. „Родина”, Скопие, год. І, бр. 501, 27 декември 1917 г., с. 1-2 и в Македония. Сборник от документи и материали, София, 1978, с. 600-607.

Ползвана литература:
Българската работническа партия (комунисти) в резолюции и решения на конгресите, конференциите и пленумите на ЦК. Т. І (1891-1918). София, 1947.
История на Българската комунистическа партия. София, 1972.
В. И. Ленин, Съчинения. Т. 23 (август 1916-март 1917). София, 1953.
В. И. Ленин, Избрани произведения в девет тома. Т. VІ. София, 1948.
В. И. Ленин, Избрани произведения в девет тома. Т. VІІ. София, 1949.
В. И. Ленин, Пролетарската революция и ренегатът Кауцки. София, 1969.
В. И. Ленин, Империализмът като най-висок стадий на капитализма. София, 1969.
Й. В. Сталин, Съчинения. Т. 2 (1907-1913). София, 1949.
Й. В. Сталин, Марксизмът и национално-колониалният въпрос. София, 1950.
Христоматия по история на КПСС. София, 1968.
П. Джидров, Стокхолмската конференция. Впечатления и бележки. София, 1917.
Кр. Пастухов, Нашата делегация в Стокхолм. В. „Народ”, бр. 124, 6 юни 1917.
Г. Кирков, Избрани произведения. Т. І. София, 1950.
В. Коларов, Избрани произведения. Т. І. София, 1954.
В. Коларов, Избрани произведения в 3 тома. Т. І (1877-1919). София, 2001.
К. Палешутски, Югославската комунистическа партия и македонският въпрос (1919-1945). София, 1985.
Бр. Джорджевич, Влиянието на В. И. Ленин и на Октомврийската революция в Югославия (1914-1919). София, 1973.
Ив. Шишманов, Дневник (1879-1927). София, 2003.
Българските социалдемократи и международното социалистическо бюро. Кореспонденция (1900-1914). София, 1996.