РУМЪНСКИТЕ ЗВЕРСТВА И ЖЕСТОКОСТИ НАД БЪЛГАРИТЕ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ АВГУСТ И СЕПТЕМВРИ 1916 Г.

По време на следването ми в Софийския университет в края на 60-те и началото на 70-те години един от нашите преподаватели по балканска история, който, явно, че е поназнайвал и румънски език, ни разказа какво му е направило впечатление от румънската опозиционна преса от Първата световна война. На първата страница на голям румънски вестник с големи букви било написано „За какво воюваме ние?” и на долния ред с по-малки букви следвал отговорът: „Ние воюваме, за да крадем!”. Тогава възприехме думите му като злобна шега спрямо северните ни съседи, макар че доста интересни анекдотични случки той разказа и около връщането на Южна Добруджа през 1940 г. След години, когато имах вече възможност да работя с архивите и творчеството на добруджанските дейци Христо Капитанов, Димитър Минчев, Иван Пенаков, Печо Господинов, Петър Габе, на добруджанския герой генерал Иван Колев, на д-р Николай Николаев и Никола Агънски (Капитан Енгезки) и с документалното наследство на великия наш разказвач Йордан Йовков, пред мен се разкри истинският и непознат лик на северните ни съседи, които не са окрали само този народ с който не са граничили.

 

От дълги години лятно време летувахме по Северното Черноморие и когато хазяите ни разказваха за злосторничествата на румъните над майките и бащите им, страхливо поглеждаха на север, като че ли очаквайки ги отново да нахлуят. Питахме се защо тези богати български земи са толкова рядко населени, а то се оказа, че румъните са провеждали едно от първите етнически прочиствания, съгласувано с гърци, сърби и турци, изтребвайки и прогонвайки народа ни от земите му.


Хана Аренд


През 1963 г. голямата американска философка Хана Аренд ще отбележи в скандалната си книга „Айхман в Йерусалим - Репортаж за баналността на злото”, че „Румъния е не само страната с ненормално висок процент обикновени убийци, но и най-корумпираната държава на Балканите”. (Вж. с. 257.) Първоначално се втрещих пред заключението на ученичката на Мартин Хайдигер, но спомените от прочетеното и видяното през моя живот ме накара да стъпя отново на земята. И днес, след почти половин век, си спомням един ужасяющ филм, който беше станал един от детските ми кошмари. Филмът беше румънско-френски, казваше се „Кодин” и представляваше историята на един румънски престъпник, който носеше същото име и разказваше за времето на селските румънски вълнения от началото на миналия век. С въздействието и с реализма си режисьор, сценарист и артисти бяха успели да предадат една действителност, изпълнена с натуралистични сцени и бруталности, която на нас, българите, винаги е била чужда. Днес вече мога да си отговоря, вероятно и вие също, защо Мирча Елиаде, Емил Чоран и Йожен Йонеско избягаха далеч от родната Румъния и целият културен свят днес се прекланя пред техния гений. Те бяха разкрили десетилетия преди Хана Аренд истината за румънската жестока същност.
Преди да ви запозная с един епизод от румънско-българските отношения, ми се ще да ви припомня някои факти - известни и недотам известни.
И до днес майките плашат децата си с влашкия владетел Влад ІІІ, Набивача на кол (Цепеш), или станал по-известен на цял свят благодарение на Брам Стокър преди един век като Дракула, а през последните десетилетия увековечен от големия американски режисьор Франсис Форд Копола в едноименния филм. Някои сбъркани български печалбари през последните години почнаха да мечтаят да направят пари от съвместната румъно-българска атракция, като водят западни екскурзианти, любители на силните усещания, из владенията на Дракула от двете страни на Дунава. Питахме се: Какво общо имаме ние, българите, с този изверг?! 
Ако се поразровите из написаното, ще прочетете за някои от приписваните му брутални наказания, които този изрод налагал на свои и чужди и то в годините, когато полският крал Владислав ІV Ягело-Варненчик загива за свободата на народа ни в битката при Варна и за която свобода се бият успоредно с него и трансилванският войвода Янош Хунияди, и албанският владетел Георги Кастриоти - Скендер бег. Та когато по българските земи се водели войни и битки за освобождението на народа ни от агаряните, този влашки владетел вилнеел в родната си Трансилвания, като нареждал поданиците му да бъдат драни живи, варени, пържени, обезглавявани, ослепявани, изгаряни, набождани с пирони, погребвани живи, жигосвани и т.н. Особено му се нравело да реже носовете, ушите, гениталиите или езиците на жертвите си, а любимото му наказание, което обичал да наблюдава, било набиването на кол, откъдето идва и прякорът му - Влад, Набивача на кол (Цепеш).


Влад Цепеш /Граф Дракула/


Но с какво тази зловеща личност е свързана с нашата история? Според сведенията в началото на 1462 г. Дракула започва кампания срещу турците на юг от Дунав, опустошавайки цялата територия от Видин до Черноморието, като избил над 38 000 души. През този „героичен” поход той наредил чалмите на пратениците на султан Мехмед да бъдат заковани с пирони към главите им, защото не ги свалили, когато го приветствали; опожарил всички села по пътя си и отровил кладенците за вода. Същевременно при оттеглянето си „разкрасил” подстъпите на столицата си Търговище с над 20 000 турски пленници, набити на кол, която украса легендата по-късно нарекла „гората на коловете“. Не виждам с какво ние, българите, трябва да се родеем с този влашки изверг, освен с пожарищата и злосторничествата, които е извършил из поробените ни земи?!
Едва ли днес съвременниците ни знаят, че почти половин век преди да се формира Вторият Балкански съюз, от лятото на 1913 г., през 1866-1867 г. Гърция, Сърбия, Румъния и Черна гора подготвят Четворен съюз помежду си, насочен срещу все още неосвободената България, която предварително си поделят. Тъй като той е особено любопитен, ще ви го цитирам, тъй както бе оповестен от румънския историк Константин Велики. Документът има следното съдържание: „Член I. Между Н. В. краля на Гърция, Н. В. княза на Румъния, Н. В. княза на Сърбия и Н. В. княза на Черна гора, както и между техните наследници и последователи, ще съществува пълно и съвършено разбирателство, приятелство и съюз, който ще продължават винаги и във всякакви обстоятелства. Вследствие на този приятелски съюз договарящите се страни няма да имат присърце нищо повече от това да запазят взаимните интереси на своите страни, взаимните договори, изпълнени с доброжелателност и помощ, и да премахнат всичко онова, което може да измени този съюз или причини на някоя от страните някаква вреда. Член II. Договарящите се страни се задължават взаимно и всяка спрямо останалите да действуват съвместно и напълно безкористно, за да осигурят провеждането на нарежданията, които допълват постановленията по начин, съответствуващ най-много на духа на този договор. Член III. Н. В. кралят на Гърция. Н. В. князът на Румъния, Н. В. князът на Сърбия и Н. В. князът на Черна гора заявяват, че единственото им намерение при сключването на този съюз е да запазят сигурността и щастието на своите страни в съответствие с древните им права и принципите на справедливост и равенство. Член IV. В резултат на този договор договарящите се страни се задължават след обмяната на ратификации да потърсят и определят най-добрите условия за установяване, облекчаване и окуражаване на търговските отношения между жителите на своите страни.” (Вж C. Vellichi, Les relations roumano-grecques durant la periode 1866-1879. Revue des Etudes Sud-Est Europeennes. T. VІІІ, № 3, p. 537-538.) Ако се питате кои са тези румънски права над нашите земи, погледнете по-горе текста за Влад Дракула. През 1867 г., когато българските слепци от Добродетелната дружина предлагат на сръбския княз Михаил Обренович да създадат Сръбско-българска южнославянска държава, сръбската и румънската страна сключват в края на същата година таен Сръбско-румънски договор за приятелство, който и до днес остава скрит.


Княз Михаил Обренович


Член 8 от този договор се отнася до българските територии. Той гласи: „Ако провидението благослови техните [на Румъния и Сърбия] усилия и им предостави свободно да разполагат с отнетите от отоманското владичество територии, двете договарящи страни ще се споразумеят както следва: Ще бъдат присъединени завинаги към Румъния - островите, образуващи делтата на Дунава, както и източният предел на България, включен между Русе и Варна, от една страна, Черно море, от друга. Ще бъдат присъединени завинаги към Сърбия Стара Сърбия, Босна, Херцеговина и България, без оня: предел от последната област, отредена за Румъния.” За отредената на Румъния област от българските земи в чл. 8 от Сръбско-румънския договор Ед. Енгелхард отбелязва следното: „Що се отнася до териториалните въпроси, към които се отнася тайният чл. 8, и без да се настоява върху оспорвания пункт досежно участта на България, може да се припомни, че на Берлинския конгрес в 1878 г. Румъния предяви „своите вековни права върху островите и върху устията на Дунав” и че в едно свое писмо, публикувано в 1885 г., министърът на крал Карол в Париж се постара да докаже абсолютната необходимост, щото линията Русе-Варна да съставлява границата на придобитата нова територия по долния Дунав и в Добруджа. (Вж. Revue d`histoire diplomatique, sixieme - annee № 1, La confederation Balkanique par Ed. Engelhardt, p. 38, 40.)
Докъде се простираха румънските апетити отсам Дунава, е въпрос, с който нямам намерение да се занимавам тук. Но искам да ви припомня някои факти, които Юрий Венелин не беше успял да си обясни в началото на ХІХ век, когато започва да събира запазените български документални паметници. За да излезе от неловкото положение, в което е изпаднал, той ги нарича „дако-български грамоти”. Може би сънародниците ни не знаят, а вероятно от румънците нарочно се крие, че те използват почти до средата на ХІХ век като официален държавен език българския, а стенописите в черквите им и черковната им утвар е надписана на български език, независимо че преди 20-30 години издадоха една преинтересна книга, която бяха озаглавили „Византийско-румънски културни отношения през вековете”. Само един бегъл поглед в нея, и истината лъсва дори и за необразования човек - всичко е написано на български език - дори надгробните паметници, църковни плащеници, надписи и ръкописи.
Но само лошо ли сме видели от Румъния, или има и друга истина? Да, наистина през Възраждането Влашко беше гостоприемно за българската емиграция, която търсеше спасение и реализация отвъд Дунава. Там имаше български училища, читалища, създаваха се културни и революционни учреждения и организации, издаваха се вестници и прокламации. Оттам тръгваха четите да освобождават поробения ни народ, а румънските държавници и политици, използвайки нашите революционери, шантажираха както Високата порта, така и интригантите, и заговорниците от Азиатския департамент.


карта

Румъния участва и в Руско-турската война (1877-1878) и даде скъпи жертви. Паметта на загиналите за нашата свобода румънци се тачи от народа ни и са издигнати паметници за загиналите за нашата свобода, докато паметните български места в северната ни съседка са разрушени или заличени.
За участието си във войната за освобождението на България румънците са щедро надарени от Русия. Със Санстефанския и с последвалия го Берлински договор Северна Добруджа е отнета от България и присъединена към Румъния, нищо, че тя най-напред трудно се съгласява да приеме новата чужда територия. Но за сметка на този дар нашата освободителка пък присъединява Бесарабия заради огромното славянско население, което живее там. За сведение на читателите, искам да отбележа, че огромната част от това славянско население са наши сънародници, които са се преселвали там, бягайки от родните си места по пътя на руските войски през руско-турските войни.
Въпреки ампутацията на Бесарабия, Румъния през следващите десетилетия ще разчита на руското покровителство при заграбването на нови български територии и при извършване на своите злодейства над народа ни.
В руския дипломатически речник е отбелязано, че в Букурещ са подписани три мирни договора - този от 16/28 май 1812 г., с който приключвала Руско-турската война (1806-1812); договорът от 28 юли 1913 г., сложил края на Междусъюзническата (Втората Балканска) война и който представлява за нас, българите, първата национална катастрофа, и договорът от 7 май 1918 г., който връщаше на България отнетата й през 1913 г. Южна Добруджа и установяваше кондоминиум над Северна Добруджа. Руските дипломати са пропуснали да отбележат за още един Букурещки договор - този от 19 февруари/3 март 1886 г., с който се приключваше Сръбско-българската война от 1885 г., когато току-що освободената българска държава с младата си войска натупа и прогони сръбските войски, но не в това е проблемът. Просто искам да отбележа още един факт на премълчаване на истината от руските покровители на балканските ни съседи сърби, румънци и гърци, а понякога, според интереса и над турците. 
За България балканските войни завършиха катастрофално. Няма да ви цитирам цифри, за да се уверите колко квадратни километра територия и колко стотици хиляди българи смениха едно робство с друго. За това, че Румъния удари България в гръб, когато тя воюваше през лятото на 1913 г. срещу неверните си съюзници от Балканската война Сърбия и Гърция и стигна безпрепятствено до подстъпите на столицата ни, беше обявена за балкански миротворец, което беше осребрено по време на Букурещкия договор. Това, за което Румъния мечтаеше преди половин век, стана реалност. Тя успя да присъедини обявените за „стари румънски територии” български земи отсам Дунава. След заграбването и на Южна Добруджа там се слага началото на обезбългаряването и на жестоката денационализация, която съперничеше, а често и надминаваше извършваното над народа ни във Вардарска и Егейска Македония и в Източна и Западна Тракия от сръбските, гръцките и турските злосторници.
Винаги съм бил противник на битуващите теории за всемирните заговори, и то особено спрямо нашия народ, но ако човек се запознае с фактите, ще види, че тези теории едва ли са лишени от основание. Става дума не само за фалшифициране на историческите и научните факти, а за физическо изтребление на народа ни. Преди години в поредицата на „Сите българи заедно” публикувахме „Македонският мартиролог” за сръбските и гръцките злосторничества над народа ни през времето от 1913 до 1915 г. Оказа се, че съществува и „Добруджански мартиролог”, не по-малко зловещ от македонския. Ако човек разгърне и книгите-анкети на проф. Любомир Милетич и Карнегиевата анкета, ще види, че съществува и Тракийски мартиролог. Само два са народите, които съперничат по своята мартирология на нашия народ. Това са еврейският и арменският народ, мартирологията на които отдавна е излязла извън рамките на страните им. За съжаление българската мартирология все още е непозната не само на света, но и на нас, българите, заради продажни учени, държавници и политици, които не искат или не намират сили да разкажат за мъките и страданията на народа ни.
Тук ще се спра само на един епизод от добруджанската трагедия на народа ни, обхващаща само няколко седмици от времето от август и септември 1916 г., когато румънските окупатори очакват заслуженото възмездие от командваната от ген. Стефан Тошев ІІІ българска армия и хвърковатата Конна дивизия под командата на генерал Иван Колев. Боевете за Добрич, за Тутракан, за Балчик и Каварна се предхождат от наказателните операции на румънските злодеи, окупирали добруджанската земя. Това българско население, което не са успели да избият, е откарано с конски вагони в Молдова и хвърлено в концентрационни лагери. Заедно с българите са изтезавани, избивани и запрени в лагерите и сънародниците ни от турски, еврейски и германски произход. От изготвените от румънските власти в Добруджа списъци се вижда, че в концлагерите са изпращани преди всичко българските първенци. Явно властите са се надявали, че по-късно биха могли да искат откуп от тези състоятелни българи. Докато обикновените хора, жени, деца и старци са избивани с куршуми, брадви, ножове или живи изгаряни, но след като са били ограбвани. А всички попаднали в ръцете им жени - от малки момиченца, та до възрастни старици, са изнасилвани и след това разстрелвани, сечени или разчленявани на части. И то, забележете, че това е ставало под зоркото око на румънските съюзници - нашите освободители русите, предводителствани в Добруджа от руския военен историк и военачалник генерал А. М. Зайончковски, автор на многотомна история на Първата световна война. От по-долу поместените материали ще видите, че румънските изверги са докладвали за „геройствата си” до руския команден център в Одеса. Странен синхрон между бившите наши освободители - руснаци и румънци!



карта


По-долу ви предлагам да прочетете „Румънските зверства” (1916), представляващ ужасяющ разказ на един от нашите герои от войните и голям български военен психолог - офицера Тодор Панов.
Неговото име не фигурира в четиритомния указател на българския офицерски корпус, въпреки че участва в Балканските (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918). Служи като поручик от Първи пехотен полк. За проявен героизъм е награден с ордена „За храброст”. Т. Панов е преподавател по психология и социология във Военното училище в София и същевременно е автор на редица ценни и също непознати днес изследвания върху войните на България през периода от 1912 до 1918 г., но името му не присъства в уж подробните български военни библиографии.
Той е един от най-бележитите български психолози и педагози. Най-капиталният му труд е „Психология на българския народ” (1914), който днес е напълно неизвестен. Тъй като тук отново ще ви занимаем с ужасите на войната, искам да отбележа, че особен интерес в книгата му представлява главата, която той посвещава на психологията на българския войник. Тя е изградена на наблюденията му от Балканските войни (1912-1913). (Вж. още неговите изследвания: Партизански набеги. София, 1911 г., 176 с.; Примери за причините и последиците при паника от войните през 1912/1913 г. София, 1915, 235 с.; Психология на масите и опит върху психологията на българския народ. Курс на младшия клас при Военното на Н.В. училище. София, 1913, 217 с.; Социал-икономическите утопии. София, 1911, 144 с.; Социология. Приложена към военното дело. Курс на старшия клас при Военното на Н.В. училище. София, 1913, 167 с.)
Светлина върху направените разкрития от Тодор Панов хвърля дипломатът Петър Нейков в спомените си (Вж. П. Нейков, Спомени. София, 1990, с. 169-170). Тези разкрития са резултат от проучванията на международна анкетна комисия, която минава по следите на румънските зверства. В резултат на мисията му П. Нейков изпраща и рапорт до министър-председателя д-р Васил Радославов. По този повод в спомените си П. Нейков разказва следното:
„Но преди да замина за новия си пост [в Цариград] правителството ме натовари с една твърде интересна мисия: да придружа в Добруджа група журналисти, изпратени да следят успехите на първата ни армия по добруджанските бойни полета. Тутракан, Силистра и Добрич бяха вече паднали след кратки, но кръвопролитни боеве, водени от армията на генерал Тошев срещу румъни, сърби и руси. При отстъплението си румъни и сърби бяха извършили големи зверства. Правителството ни искаше те да бъдат констатирани пред кореспондентите на чуждите вестници и да получат колкото е възможно по-широка гласност. А на мен бе предписано да направя обстоен доклад за всичко видяно и чуто.
Този излет по петите на един отстъпващ враг ми остави дълбоки впечатления. По добруджанската равнина още личаха следите на отлялата се човешка вълна. В градовете болниците бяха пълни с ранени. Там намерих и гражданските лица, жертви на свирепства. Всички нужни констатации се направиха в присъствие на чуждите кореспонденти. Но това интересуваше повече нас, отколкото тях. Те искаха да отидат на фронта, а генерал Тошев не ги пущаше. За да им угоди отчасти, генералът натовари генералщабния майор Славейко Василев да им изложи в обстойна беседа развитието на операциите в Добруджа от самото начало до сегашното настъпление на армията срещу Кубадинската линия. Беседата стана в салона на Главната квартира, чиито стени бяха покрити с големи карти на областта. Тя поукроти, но не задоволи кореспондентите. Моя задача остана да им търся някои по-интересни обекти, които можеха поне частично да оправдаят идването им в този далечен за тях край.
Беше тежка задача. Големите журналисти са личности взискателни, прищевни, нетърпеливи. В групата, която придружавах, имаше именити военни кореспонденти като Адориян, Херцог, Мюлер-Найдорф, Ванда Жемжуска. Хора извънредно подвижни, будни, проницателни, духовити. Пътувахме с удобства. Разполагахме с луксозен министерски вагон, със спални места за всички, с прислужник и готвач. При добро настроение компанията беше приятна и твърде интересна. Адориян и Херцог бяха странствували из целия свят, имаха неизчерпаем запас от анекдоти. За пръв път се намирах в такова тясно общуване с журналисти „от класа”. Но съвсем не беше лесно да се справя с тях. Те се дебнеха едни други, някои от тях често изчезваха и тръгваха да разузнават поединично. Като водач на групата и отговорник пред военната власт бях няколко пъти заставен да им правя строги мъмрения.
Колкото за моята лична мисия, мога да кажа, че събрах всички по-важни данни за доклада, който представих в няколко екземпляра веднага след завръщането си в София. И до днес не мога да си обясня как един от тези екземпляри попадна в ръцете на румъните. Във всеки случай видях го няколко години по-късно в ръцете на Ромулус Войнеску, главен директор на румънската „Сигуранца”, когато с важен тон ми заяви, че човек, който е написал такъв доклад, не може да бъде търпян в Румъния.”
Към текста на брошурата на Тодор Панов съм приложил доклада на Петър Нейков, в който редица текстове са напълно съвпадащи с разказа на Т. Панов. Засега нямаме повече информация за това съвпадение, но то още повече ни убеждава в пълната достоверност на сведенията за румънските зверства. Може да се предположи, че Т. Панов, когато е подготвял книжката си, е разполагал и с рапорта на Нейков, който е допълнен с още пресни сведения, събрани в първите дни на военните действия, довели до пълното изгонване на румънците и техните съюзници руснаци и сърби отвъд Дунава, и пресните следи от злосторничествата са все още личали. За тези събития официалните румънска и руска историография мълчат. Като че ли нищо не е станало из българските земи отсам Дунава. В приложението може да прочетете и още няколко важни документа, включително и инструкциите от румънските власти, да се издирват и арестуват българските първенци от Добруджа. С голяма стойност за разкриване на истината за румънските злодейства над нашите сънародници от Добруджа е и разказът на П. Бабаджанов, в който не са спестени ужасяющите му свидетелства за видяното и преживяното през тази Добруджанска Голгота.
Текстовете на брошурата и приложенията са дадени без каквито и да било корекции или съкращения. Единствено е осъвременен правописът, а румънските документи са дадени в превода им, който е публикуван още през 1918 г.

Цочо В. Билярски

 

Тодор Панов

РУМЪНСКИТЕ ЗВЕРСТВА

София, 1916 г.

Румънските зверства.



карта

Древната римска империя изпращаше всичките разбойници, хайдути и дегенерирани типове, които ставаха вредни за обществения живот и които по едни или други причини не можеха да бъдат екзекутирани, на заточение в своята придунавска провинция, сегашна Румъния.
Тази сган от дегенерирани разбойници и престъпници тури началото на сегашната румънска държава.
Психологията на народите, особено характера на народните маси, много мъчно се изменя. Народ, в жилите на който тече кръвта на дегенерирани разбойници и престъпници, даже за хилядолетие не изменя основните черти на колективния си характер. Той остава същият престъпник, с отвратителна престъпническа душа. Припомням си зверства, които вършеха през време на аграрните движения румънските селяни над своите чокои. Хората биваха живи рязани на части и после хвърляни в огън. Жените по най-скотски начин биваха изнасилвани от озверялата тълпа, а най-сетне, почти полумъртвите трупове на поруганите жертви, биваха съсечени на малки късове. Чокойските деца биваха събирани в една стая и живи изгаряни...
След няколко дена картината се измени. Войската, под командата на същите чокои, почна да извършва стократно по-големи ужаси от ония на обезоръжените селяни. Това бе вакханалия на гнусните престъпни инстинкти - децата биваха клани с ножове, на жените с нож отваряха утробата и от там изваждаха плода...
В 1913 година България бе заета с четворно по-силни противници. Тя героически се биеше за свободата на измъчена Македония и за своето национално обединение. Румъния намери най-удобен момент из засада да ръгне ножа в гърба на съседа си, бидейки напълно убедена, че насреща си няма да има кьорав войник. И ние виждаме румънската армата „победоносно” да шествува по нашите празни полета, да се гаври с нашата семейна чест и да се занимава с най-вулгарно разбойничество и кокошкарство в страна, където бяха останали само жени, деца, кучета и котки.
Обяви се Общоевропейската война. Румъните точно две години лъгаха и двете страни, хитруваха, търгуваха кой повече да им плати. Техният крал в предвечерието на обявяване войната уверяваше, че Румъния ще пази неутралитет. С обявяване война на Австро-Унгария румъните извършиха нечувана измяна, като анулираха с един замах тридесетгодишен съюзен договор с държавата, на която дължат целия си политически и културен напредък в последните десетилетия. Даже в начина на обявяване на войната румъните останаха верни на своята престъпна психология. В 8 ч. 45 м. вечерта техният пълномощен министър връчва нота за обявяване война, а в 9 ч., т. е. след 15 минути, румънските войски започват военните действия на границата.
На 30 август румънският пълномощен министър в София по най-арогантен начин обяви война на България. Когато българските войски навлязоха в Нова Добруджа, по разбойнически начин отнета от България в 1913 година, румънската войска в панически ужас напусна граничната линия и се съсредоточи в Тутракан, Силистра, Курт Бунар, Добрич, Каварна. Но отстъпвайки пред енергичното българско настъпление, нямайки смелост нийде да дочакат куршума и ножа на българския войник, румънските войници навсякъде извършиха най-страшни изстъпления, ужаси и зверства над мирното и в нищо невинно българско население. Ужаси, които с нищо не се отличават от най-вулгарни злодеяния на разбойници и престъпници! Ужаси, които, колкото са отвратителни, толкова са и безсмислени, защото са извършени над жени, деца, старци, над безоръжни хора, които, от военно гледище, не могат да се явят като опасна сила.
Обири са станали в цялата област, навред, дори до най-малкото село, което е имало нещастието да даде подслон на румънски войскови части. Във всички останали злодеяния се забелязва следа от организация. В палежите, убийствата, отвличанията се констатира известна система. Там офицери или подофицери дават заповеди. Обирите обаче са всеобщи и се изоставят на личната инициатива, която в тази материя е обширна.
Преимуществено под предлог че търсят оръжие, от което у населението е нямало ни следа, войниците навлизат в домовете, български или турски, безразборно заповядват на присъствующите да си дигнат ръцете, претърсват ги, взимат всичко, що намират у тях, след това разбиват шкафовете, сандъците и избират от там най-скъпоценните и лесно преносими вещи. В най-голям размер обири са станали в градовете Добрич и Силистра в дните на отстъплението на румънските войски. Тъй например силистренският мюфтия Ходжа Садък Ариф, почтен старец, още под впечатлението на нечутите си страдания, просълзено разказва как на 7 септември румънските войски нападнали махалата, в която той живее, населена повече с турци, как са разбили къщните врата и са обрали парите и покъщнината. През време на обира изплашените съмахленци на мюфтията навлизат в двора му да търсят неговото покровителство. Войниците заградили всички, обрали ги поред, а след това ги накарали, включително и беловласия мюфтия, да легнат с очите надолу и ги били безмилостно с прикладите на пушките си.

Българи, убити от румънските войски по пътя за Каралес, до Силистра

Заслужава също да се отбележи типичният случай на румънския прокурор в Силистра Джорджеску - Вълча, който в качеството си на съхранител на имотите на по-рано отвлечените граждани е обрал всички каси, запечатани от него, чиито ключове е имал той.
При бягството си румъните са отвлекли от всичките добруджански села добитъка; не е оставено абсолютно нищо. И при това явно личи тенденцията, че добитъкът е откаран не защото е имало от него нужда, а защото се е искало да се съсипи местното българско население. По пътищата и кръстопътищата се виждаха безброй трупове на застреляния добитък.
В селата житните храни, що са могли, са задигнали, а останалото е запалено и изгорено, само и само да не остане на местното население.
Неудовлетворена с унищожаването на житните храни и с отвличането на добитъка, отстъпващата румънска войска е подпалила българските села, - едни от които съвършено са изгорели и днес представляват жалки пепелища, а другите отчасти са изгорели, а отчасти са спасени от жените и децата, които са полагали героически усилия да изгасят пожара. Почти съвършено и отчасти изгорели села са: Сердимен, Дениклер, Хасъмдере, Баладжа, Каралез, Настрадин, Калипетрово, Айдемир, Бабук, Балтаджи Еникьой, Кара Омур, Сребърна, Татар Атмаджа, Кизгонлук, Български Косуй, Саригол, Старо Село, Сяново и т. н.
Има села изгорени почти изцяло. Тъй например в Баладжа, Добричко, от 130 къщи едва има още 20 здрави. Бабук, Кара Омур, Сребърна, някога цветущи богати села, сега са куп развалини, представляващи страшно зрелище. Из тях се движат бледи, полулуди жени, носящи на ръце изнурени гладни деца. Числото на селата, отчасти опожарени, е голямо. В някои от тях, тьй напр. в Кочина, Балтаджи Еникьой и др., личат следите от опити за опожаряване. Запалени са в тях няколко къщи в средата или по краищата на селата и войниците по една или друга причина са били прекъсвани в разрушителното си депо. Палежите са ставали под командата на офицери. Тъй селото Бабук е запалено от 8-а рота на 35-и полк, командувана от капитана Петр Будак. Обикновено палежите са ставали със свещи. Плевниците и прибраните жита не са били никога пощадявани.


Масово клане от румънците в Сребърна, до Силистра

Като се започне от новата румънска граница по една линия, която минава през Баладжа, Добрич, Касъм Кьой, Харман Куюсу, Кара Дурмуш, Неби Куюсу към старата граница, всички някога цветущи едри стопанства, между които ония на Станю Бойчев, Цонко Пенков, Петър Петров и много други, са разрушени чрез пожар. Големите земледелчески машини, вършачки, жътварки и др., които са били гордостта на тая област и провидение за по-малките землевладелци, са унищожени. Всички парни мелници, представляващи капитали от милиони, са били също опожарени или разрушени с артилерийски огън. Големите мелници в Балчик и Силистра, първата - на Анонимното Индустриално Дружество, втората - на Бояджиева, са тоже унищожени.
Побоища са били нанасяни главно при обирите и при отвличането на населението в градовете и селата. Не че жертвите се опитвали да противостоят. Такива случаи почти не съществуват. Навсякъде населението с примирение е очаквало съдбата си. То е знаело, че озлобеният поради тежките си поражения потисник ще прояви всички свои подли и разбойнически инстинкти. Населението е било обирано, а после бито. Това е ставало и в градовете, и в селата. Никаква разлика не се е правила между мъже и жени, стари и млади. Имало е случаи, както в Бабук, гдето войската дава заповед да се изпразни селото, тъй като то щяло да бъде опожарено. Стари хора, болни деца не са били в състояние да изпълнят заповедта. Баба Злата Драганова, 80-годишна жена, бдяла над умирающето си внуче. Войниците я подканват да тръгне заедно с другите. Тя им сочи восъчното лице на детето и им обяснява, че няма кому да го остави. Те я блъскат с приклада на пушките си и се гаврят над болното дете, като го дигат и слагат на няколко пъти от леглото и го мъчат да върви. Железа Калчишкова, 70-годишна, кръчмарка, е нападната няколко пъти, обирана и немилостиво бита. Старецът Цони Иванов е бит с приклади. Станю Бойчев, голям земледелец от с. Баладжа, отвлечен още при отстъплението, при Черна Вода е бил тежко ранен в лицето от един руски офицер, който, след като го наругал, ударил го с бокс. В Силистра, през дните 7 и 8 септември, по заповед на префекта Камарашеску биват арестувани и затворени на тълпи в казармите стотици граждани, които били тероризирани от войниците цели два дена и две нощи. Там не им дали нито капка вода и не им позволявали да се помръднат от мястото си. Всички били бити с пушки и с тъпото на саблите, като били постоянно заплашвани, че ще бъдат застреляни. Находящите се там деца често припадали от страх. В село Каралец, Добричко, ведно с мъжете са били първоначално откарани и жените с децата. На няколко километра от селото войниците отделили настрана жените и на няколко пъти ги замервали с пушките си. В самия град Добрич се разкриха ужасни изтезания. Имало е случаи на изтръгвани нокти, на скалпирани коси, извършени под командата на офицери или подофицери от 40-и полк.


Българи от Сребърна, село до Силистра, изклани от румънците


В селата, гдето са квартирували румънски войскови отделения, едва ли е останала млада невеста или мома необезчестена. Офицерите са разполагали с най-хубавите от тях, а другите оставали за сметка на войниците. В селото Балтаджи Еникьой, Силистренско, развилнелите румънски войници, в отстъплението си, не са пощадили ни една жена, била тя българка, или мюсюлманка. Има между тях жени затъпели, други полудели от ужас. В един двор на това село е намерен трупът на една мома, полугола, със забит нож в гърдите. В с. Сребърна тоже почти никоя жена не била пощадена. Жертвите разказват потресни неща за преживените от тях сцени. Жени, срещани от войниците по шосетата, с кърмачета на гърдите, са бивали залавяни, детето е бивало захвърляно всред пътя, а самите те обезчестявани на открито.
Освен това, под предлог че българското население щяло да въстане, от всичките села е събрана най-видната част на населението и откарана неизвестно къде. За съдбата на тези нещастници се мълви различно - вероятно една част от тях е избита, а друга отвлечена оттатък Дунава. За жалост, още точно не е установен списъкът на тези лица, числото на които надминава 50 хиляди души. Привеждаме имената само на известните:
От Тутракан са отвлечени най-малко около 600 души, между които са: Митю Абрашев, Дим. Симитчиев, Анг. Арнаудов, Йорд. Тарапанов, Ст. Кулев, братя Дим., Юрдан и Яко Бъчварови, Централски, Дим. Шивачев, Дим. Пенчев, Ив. Пасатов, Ат. Калев, Ст. Тодоров, Ст. Абрашев, българинът инженер Енчилеску, П. Шарочелов, Киро Попов, Гецо Чорбаджиев, Тод. Ракаджиев и свещениците Игнат, Стефан, Борис, Велко и Кирил Тодоров, Ив. Абрашев бивши народен представители, Петър Михайлов, Ник. Пиков, Енчо Драндаров, Гица и Иван Пикови.
От Силистра са отвлечени около 700 души, между които са: Бакалов, Коджабашев, Патронов, д-р Габровски, д-р Минев, Армянов, Иванов, Козаров, Ангелов, Лъсков и т. н.


Масово клане на беззащитното българско население в Добрич


Румънски жестокости над беззащитното българско население в Добрич


От Добрич: Димитър Ангелов, Стефан Попов, Днимитр Хр. Герловски, Еню Ил. Каябашев, Петър Иванов, Георги Захариев, х[аджи] Нишан Капрелиян, Генчо П. Маринов, Керим Селимов, Кирчо Петров, Петър Кирчев, Ташо Иванов, Тодор Стефанов Гаев (57 год.), Саламон Дживру, Михаил Велчев (19 год. ученик), Жак Аврамов с жена си, Георги Т. Левов, Васил Братоев, Яни Минев Кокннов, Стоян Станев, Ташо Георгиев, Васил Станев, Васил Павлов, Никола Кабакчиев, Димитр Господинов, Васил Балкански, Мошон Мордохаев, Арон Натан, Алберт Натан, Ник. Друмев, Желяз Абаджиев, Георги Славов, д-р Дечо Карагьозов, Георги Златаров, Върбан Радилов, Димитр Христаков, Димитр Бакърджиев (от Пловдив), Бечо В. Дарленски, Петър Калчев, Юрдан Минков, Данко Данков, Стефанъ Цончев, Ал. Ив. Кулаксъзов, Мустафа Лютфи Халил (учител), Мехмед Вели, Георги Д. Ханджиев, Юсеф Арон Леви, Давид и Нисим Арон Леви, Яко Ю. Толедов, Ил. Николов, Васич Радушев, Станю Байчев, Ненчо Бонев, Георги Атанасов, Иван Лолов, Илия Юрданов, Анифе Алиева, Мустафа Алиев, Георги Т. Милев, Леон Боазов, Койчо Селвелиев, Богдан Савов, С. Данеков, Васил Йовчев, Вл. Касабов, Стефан Петров, Шефкет Абдула, Юрд. Хараламбиев, Георги Киров, Акрабас Мефотан, Ив. Николов, Бее Ибраимова, Бера Ибраимова, Нафтали Чипруто, Израил Нафтали, Коста Б. Коларов, Георги Вершев, Хр. Деветаков, Муса Мелишев, Рашид Ахмедов, Дончо Кънчев, Петър Неделчев, Тодор Марков, Димитр Матев, Хайра Ахмедов, Вълко Атанасов, Стефан Петров, Ив. Колев, Ахмед Мехмедов Аптешов, Ахмед Яхяов, Хасан Мустафов, Али Хашимов, Рахим Османов, Юрдан Колев, Смаил Ибраимов, Ахмед Абтараманов, Иван Йорданов, Тодор Тодоров, Исин Ибраимов, Аптиш Османов, Ибраим х[аджи] Абдулов, Халил Рамизов, Ахмед Исмаилов, Колю Димитров, Еню Георгиев, Неделчо Енев, Велико Митев, Салим Ибраимов, Ив. Тодоров, Коста Николов, Неделчо Костадинов, Райно Кънев, Колк Костадинов, Тодор Колев, Танчо Танев, Стоян Радев, Стоян Димитров, Константин Радев, Колю Господинов, Колю Василев, Али Даудов, Салим Белберов, Джелим Ахмедов, Исмаил Ахмедов, Исмаил Халил Мехмед и Ахмед Белбер.
Балчик: Атанас Кандиларов, Васил Т. Попов, Неделчо Константинов, Кочо Трендафилов х[аджи] Георгиев (9 год.), Павли Ангелов, Желю Атанасов, Петраки Гаврилов, Крачун Лашев, Никола Кючуков, Манол Овчаров, Атанас К. Вълев (12 год.), Георги Костов (20 год.), Андрей В. Опралов, (15 год.), Георги Атанасов, Хаор. Натък, Хаор. Алиев, Хавуз Мехмед Сарач Алиев, Халил Хаф. Самим Касаджи, Юсуф Менлибар, Черкез Мехмед Хасанов, Мустафа Карнобатла, Осман Сиямиев, Раджеб Мехмедов Флангала, Мустафа Алиев, Мехмед Бекиров, Мехмед Мазхъмов, Осман Кадиров, Ибраим Алиев, Араб Сали, Ибраим Алиев, Игнат Иванов, Мурад Молла Мустафов, Юсуф Мусов, Изет Салиев, Хасан Мустафов, Али Исмаилов, Мустафа Емурлов, Фейзула Халилов, Али Исмаилов, Мехмед Мустафов, Емин Салиев, Токатла Мехмед Али Мехмедов, Али Хаджи Мустафов, Индже Мехмед Хасанов, Емурла Чаркчи, Деме Исмаил Ахмедов, Вели Мустафов Хошавчи, Исмаил Апти Реизов, Касим Миктатев, Али Касимов, Зекирия Митхадов, Максуд Зекирия, Мезарджи Осман и други работници и каруцари.
Каварна: Свещениците: Михаил Стефанов и Ив. Г. Урумов, Демир Колишев, Юрдан Д. Кайкамджозов, Никола Юрданов, Рафаил Ст. Гачев, Васил Попов, Колчо Калчев, Коста Ив.Узунов, Никола Атанасов, Ходжа Сали Али, Панайот Бечев, Стефан Перелингов, Михаил Радев, Стефан Иванов, Неделчо Демир Абаджиев, Васил Иванов, Никола Ненов, Георги Ив. Табаков.
Из селата: От с. Богданово, Добришка околия, са отвлечени 42, с. Карабагили - 11, с. Кардажли - 5, с. Валаши - 2, с. Сараджа - 15, с. Опанча - 16, с. Кадиево - 45, с. Арнаут Коюсу - 16, Ени Махле - 39, с. Ново Ботево - 14, с. Ай Орман - 41, с. Баладжа - 60, с. Шахинлар - 30, с. Токчилар - 36, с. Кьоселер - 28, с. Малко Апач Кьой - 2, с. Коруджа Кьой - 36, с. Ястъкчилар - 3, с. Ямаклар - 19, с. Коюджук - 55.
Г-н Л. Харизанов, военен кореспондент при щаба на III отделна армия, телеграфира: „Няма населено място, гдето да няма убити или завлечени. От гр. Добрич имам имената на 57 граждани, убити в затвора, на гарата и в казармата, в момента, когато разбитите войски са напущали града. Освен това от града само са завлечени, неизвестно и досега где, като заложници, 83 първенци, между които бивши народни представители, аптекари, кметове, чиновници, делегатът на Българската Народна Банка, ходжи, учители и търговци. А още от 25 август е започнало отвличането на друга група граждани, лекари, книжари, банкери, учители, търговци, запасни офицери и землевладелци, които е трябвало да закарат реквизирания добитък и храни във вътрешността на Румъния. Досега са известни имената на 322 граждани от последната група. Също така и от тях няма никаква следа.


Масово клане на беззащитното българско население в Добрич


Румънски жестокости над беззащитното българско население в Добрич


В околните села на Добрич злодеянията са още по-големи. Само в с. Настрадин са убити 30 души, 7 ранени и 91 отвлечени неизвестно где. От с. Пчеларево са отвлечени 48 семейства с мъже, жени, деца и 137 души само мъже, годни за работа. В девет селски общини на околията, при бързо пресмятане, по списък наброявам 2130, завлечени неизвестно где, 42 убити и 10 ранени. Тия цифри трябва да бъдат удвоени, защото са изчислени по списък, направен набързо. Два факта ще дадат пълна представа за зверствата. В с. Хасъмкой е бил насечен на късове крупният земевладелец Тоню Василев и части от тялото му, ръка, крак и глава, са били хвърлени в пламъците на запаления от войските негов чифлик. В с. Опанча едно 10-дневно детенце е ранено в крака и ръката с 2 куршума от румънски войник.”
Когато нашите войски с небивал устрем за ден и половина превзеха тутраканската крепост и сломиха съпротивлението на 40-хилядния влашки гарнизон, в окопите на фортовата линия намериха жени, българки и кадънки от 15-30 години. Тези жертви на скотските инстинкти на власите вече не приличаха на хора. Ден и нощ изнасилвани от десетки офицери и войници, те бяха живи трупове с разкъсани органи. Излезли от своите окопи-тъмници, където в течение на ред дни най-безчовечно е било гаврено тяхното тяло, те горко плачеха и със сподавени ридания целуваха краката на нашите войници. Разказите на тези нещастници не могат да бъдат предадени. Те са ужасни и свидетелствуват за степента на скотщината в румънската армия. В някои румънски полкове, както напр. 34 и 74, бяха зачислени като войници българчета, насила завлечени от Добруджа още преди мобилизацията. През време на тутраканските боеве, офицерите от тези полкове, озверени от собствения си неуспех, без никаква видима причина, почнали да застрелват нещастните български младежи, техни войници. В тази варварска и с нищо неоправдана екзекуция, особено са се отличили майор Маркович, подполковник Петреску и поручик Стефан. В течение на двудневните сражения при Тутракан от двата полка са били избити не по-малко от 1100 до 1300 души българчета, насила зачислени в румънската армия.


Масово клане от румънците в Сребърна, до Силистра


След като видели, че сражението при Тутракан е безнадеждно изгубено, и в надежда, че ще могат да избягат към Силистра, румънските войници и офицери се предали в града на нечувани изстъпления. По заповеди и под непосредственото водителство на капитан Бодеску и тутраканския градоначалник Николау са били избити повече от 50 души мъже, жени, деца. Когато били събрани на площада при брега на Дунава около 230 граждани, жени, деца, старци и са правили последните приготовления за масовото им избиване, за щастие именно в този момент нашите части навлизат в града, задава се отнейде радостно „ура” и страхливите палачи захвърлят пушките и бягат, без да извършат своето грозно злодеяние.
Около града Тутракан в една от страничните улици, пишущият тия редове лично видя съсечено малко шестгодишно дете. Силният със сабя удар бе разсякъл черепа на детето, отгдето течеше мозъкът. Лявото око бе избодено. Дясната ръка бе отрязана от китката, но недорязана. Десният крак бе отрязан при четалото и извърнат нагоре, тъй че лежеше безжизнено над дясната ръка. Аз видях трупа на 6 септември между 6-7 часа вечерта. Всички рани бяха тъй пресни, кръвта тъй малко засирена, че ясно личеше какво злодеяние е извършено непосредствено преди падането на крепостта.
Градоначалникът Николау, който непосредствено е ръководил клането в Тутракан, в течение на 3 години е бил ужас за цялото българско население. Какви неправди, обиди, изнудвания, насилия, злодеяния не е вършил този наистина дегенериран администратор?! Обикновено той викал жените при себе си, изнасилвал ги, сетне събличал ги до кръста голи, като заповядвал на стражарите да ги държат, а сам биел с камшик по голото тяло и треперел. Това е била една грозна сади[сти]ческа вакханалия на един психопатологически тип.
Обикновено убийствата са били извършвани масово и под командата на офицери или подофицери, без всякакъв особен повод. Случай на единични убийства е имало в Баладжа, гдето офицери и войници, обхванати от паника, са стреляли из пътищата и в домовете. В това село 20 души са били избити, между които и една жена, застреляна, когато е кърмела детето си. Един румънски офицер застрелял без никакъв повод сред шосето стареца Цоне Русев, който случайно излязъл от дома. В с. Каралец са избити 7 души, между които едно 12-годишно момче, само защото са били намерени в селото след дадената заповед цялото население да потегли с отстъпващата войска. В с. Настрадин са избити 34 души, между които петимата братя Владун, Васил, Ради, Георги и Иван Христови, първият на 42, последният на 22 години, застреляни на 5 септември пред очите на старите си родители, Христо Владов и Стоянка Христова, които са молили за милост. В с. Бабук румънските войски убиват 65-годишната Рада Цонева и нараняват тежко баба Стояна Петрова, 70-годишна. Куршумът разбил челюстите й и тя се намираше в агония, когато я посетихме. (В с. Балтаджи Еникьой масови застрелвания са станали на селския площад. От екзекутираните само един старец и един наш запасен войник с хитрост и ловкост успели да спасят живота си.) В града Добрич 52 души българи и мюсюлмани са застреляни в помещението и в двора на затвора при гарата. Труповете им лежали три дни и били намерени там от нашите войски. Измежду тях са намерени две млади турчета, тежко ранени, днес още живи.
В Добрич са били избити следните граждани:


Масово клане на беззащитното българско население в Добрич


Румънски жестокости над беззащитното българско население в Добрич


Сава Стоянов, Дим. Симеонов, Апост. и Ив. Дончеви, А. Костадинов, С. Игнатов, И. К. Дюлгеров. Еф. и Ив. Катранджиев, Петър и Кънчо Иванови, Юр. Станев, Юс. Бариев, А. Д. Ханджиев, Нейчо Иванов, Вел. Стоянов, Тод. Вас. Долаишка, Л. Гроздев, Геор. Шишков, Ил. Илиев, Димо Христов, Ив. Нешев, Ат. Станчев, Пан. Щерев, П. Юрданов, Ив. Колев, Васил Стоянов, Ив. Ангелов, Ан. Михайлов, Йop. Петров, Г. Енчев, Т. Ангелов, Енчо Василев, Д. Тополов, Сава Богданов, Ман. Паскалев. Неделя Стоянова, Дашолу Юсеин Мехмедов. Лаз. Юс. Мехмедов, Мустафа Алишев, Вейсал Хюсеинов, Джемаледин Сейтаров, Хамид Селимов, Юнуз Хюсеинов. Абибула Кайбулов, Раим Караамедов, Али Карамусташов, Мехмед Хюсеин Чакъров, Дервиш Шабанов, Вейсал Адилов, Зекерия Абдул Халим, Али Махмуд, Осман Хаджрединов, Ахмед Арифов и Ахмед Селемедов.
При бягството си от Тутракан за към Силистра и от Силистра за към север румъните всякъде най-безчовечно избивали местното население; едни са били отвлечени, а жените и момите са били подложени на изнасилване и гаврене и сетне съсичани. Богати големи български села в Тутраканско и Силистренско сега представляват безлюдни пепелища от изгорелите къщи.
В с. Сребърна, Силистренско, бягащите румънски части заловили повече от 180 млади моми и жени и ги отвлекли в окопите за удовлетворение на своите скотски инстинкти. Другата част от женското население избягала в блатото и точно три дни до пристигането на нашите войски стояла във водата в тресавищата. Мъжкото население било изкарано от къщите и събрано на площада всред селото. По заповед на командующия офицер, мъжете били най-напред застреляни, а сетне с брадви съсичани на части. Почти на всички трупове черепите са разтворени на една цяла длан, отгдето изтичал мозъкът: на някой с нож са избодени очите и тъмните дупки зеят над обезобразените трупове. На двама души с брадва са съсечени левите рамене; вижда се, че с нож е разтворен гръдният кош и от там е извадено сърцето, което е оставено да виси навън. Около 70 трупа така обезобразени лежат на площада и до самото село на шосето. Къщите са били подпалвани с такъво пресмятане, че никой да не може от там да се спаси. В училището са били събрани повече от 12 дечица, които, като видели зданието в пламъци, искали да изскочат от прозорците, с куршуми ги накарали да се върнат обратно и тези нещастници живи изгорели там.


Българи от с. Сребърна, изклани от румънските войски


В самата Силистра румъните, преди да избягат пред устрема на нашия войник, са изклали не по малко от 200 души, труповете на които са хвърлени в Дунава. След избягването на румъните от града, около два дни останал един ескадрон руски драгуни. Тези вандали в течение на два дни със своите злодеяния се старали да превъзхождат румъните. По даден от румънските монитори сигнал, те извадили голи шашки, препуснали по улиците конете си и съсичали всекиго. Влизали в къщите, ограбвали пари, изнасилвали жени, убивали беззащитни граждани, чупели дюкяните напивали се с намерената в тях ракия, подпалвали къщите и всели ужас в целия град. А връх на тяхната вандалщина е било изколването на около 500 души българи, събирани от околните села.
Очевидците разправят, че място на екзекуцията е било силистренската салхана; жертвите не са били убивани с куршум, а просто с ножа рязали им главите и ги хвърляли в Дунава. Това е била дива вандалщина, достойна за руската дива орда, която страхливо, без да се сражава, е избягала, щом наближила нашата кавалерия.
Когато силистренци чули, че нашата кавалерия иде, почнали да бият камбаните и с цветя и сълзи на очи излезли да посрещнат желаните освободители. Шосето от Калипетрово почти перпендикулярно се спуща към града и понеже тук Дунав е много тесен, отлично се вижда от срещния бряг. Румъните, като видели цялото шосе пълно с жени и деца, откриват артилерийски огън. Бризантните гранати безпогрешно падат в многолюдната тълпа от жени и деца и разкъсват на парчета 38 от тях. Парчета от глави, крака, ръце, пръсти и други части на телата, ужасно обезобразени, бяха събрани в градската градина накуп и като че ли викаха за мъст...
Първата част на настоящата брошурка бе готова за печат, когато румъните ненадейно направиха десант при с. Ряхово, между Тутракан и Русе, очаквайки от тази операция „приятни изненади”, както оповести френската преса. При този десант в селата Ряхово, Бабово, Бръшлен, Кая Махале, Пара Махале, Борисово, Голямо Враново и Сливо Поле, заети от румъните, били извършени такива зверства, пред които аналогичните в Добруджа бледнеят. По нямане на място ние изброяваме само накратко някои от тези зверства. Те по-подробно са изложени от специалната анкетна комисия, в която участвуваше г-н Макс Леман, представител на „Волф Бюро.”
Някои от селата, които са много близо до Дунавския бряг, научили за преминаване на румънците чак тогава, когато румънските войници са навлизали в селата, следователно не са успели нито самите да избягат, нито добитъка да скрият. Другите, наопаки, успели част от добитъка да прикрият в горите. Всичкият останал добитък, в едни села повече, в други по-малко, е била част откарана на оттатъшния бряг на Румъния, а част изклана. Същата участ е постигнала и домашните птици: румънският бивак пред с. Бръшлян цял е покрит с перушина.
Във всичките тези села не е останала абсолютно нито една къща, без да бъде ограбена, като всичко ценно е било прехвърлено на оттатъшния бряг веднага. Всички храни, сено, слама, жито, ръж бивали подпалвани и изгаряни, а в хранителните продукти на семействата, като брашно, масло, сирене, след като вземали потребното им, румъните са ходили по голяма нужда. Училищните здания са изгорени, а потребите унищожени.
Там, гдето общинските бирници забравили да вземат съдържимото от касата, румъните са чупили и вземали парите.
Опожарени: в с. Пара Махале от 42 къщи, случайно са оцелели само 6 къщи; в с. Борисово - 30 къщи и плевникът; с. Бръшлян било подпалено от четири страни. Изгорели 40 къщи, много плевници и хамбари. Останалото не е изгоряло, защото е завалял силен дъжд; в с. Ряхово от 340 къщи са опожарени 190 къщи, плевници и хамбари, също и всичката храна. В с. Сливо Поле от 160 къщи - изгорени повече от 100 къщи и хамбари.
Някои от старците и жените, намерени в селата, или пък не успели да избягат, са били откарани на румънския бряг, където на мъжете са давали румънски раници, вероятно с цел да представят, че те са пленени български войници. За съдбата на тези отвлечени нещастници нищо не е известно.
Отвлечени са от с. Борисово: Минчо Ив. Ковачев, ранен в левия крак, 65 г.; Стоян Михов - 70 г.; Цоню Кънев - 60 г.; Енчо Димитров - 70 г.; Петко Ив. Новаков - 60 г.; Добри Радев - 60 г., и Неда, жена му; с. Голямо Враново: Никола Михалов - 90 г.; Досю Пенев - 75 г.; Ганю Иванов Домусчиев - 40 г.; Статю Петров - 58 г.; Петр Петков - 30 г. (войник в отпуск); Митю Маринов - 20 г.; Васил Баев - 58 г.; Муса Бабоолу - 70 г.; Сали Шакиров - 17 г.; Ян Сали - 65 г.; две момичета от русенските села, имената на които не са известни, защото, когато се връщали от Тутракан, случайно останали да нощуват в селото и един български войник; с. Бръшлен: Мария Христова - 40 г. с трите си деца, на 1, 3 и 6 години; Гана Тодорова - 25 г.; Иванка Колева - 45 г.; с. Сливо Поле: Коста Иванов Ханджията - 62 г.; Петър Димитров - 48 г.; Велико Константинов - 60 г.; Илия Илиев Мутафов - 75 г.; Васил Станев - 45 г.; Васил Иванов - 52 г.; с. Кая Махале: Митю Мителов, Коста Ханджията от Русе, Хашим от Кютюкли и Ахмед Кючук Чекерге; с. Ряхово: Васил Катъров - 45 г.; Юрдан Лазаров - 65 г.; Иван Гергьов - 70 г.; Юрдан Катъров - 60 г.; Марин Славов - 61 г., и жена му Тона - 60 г.; Петр Станев - 70 г.; Петр Попов - 65 г.; Енчо Митев - 18 г.; Ангел Великов - 16 г.; Трифон Тонев - 18 г.; Марин Ганев - 75 г.; Никола Минев - 80 г.; Атанас Лазаров - 74 г.; Георги Маринов - 50 г.; Пеню Маринов - 46 г.; Димитр Дунев - 70 г.; Димитр Георгиев - 70 г., с внучката си, 14-годишна; Тинка Толева - 70 г.; Атанас Атанасов - 60 г., с жена си; Велико Станчев - 60 г.; Неделчо Панев - 80 г., жена му Мита - 80 г., снаха му Калина - 28 г., внучката му Мита - 6 г.; Петко Ангелов - 16 г.; Митю Грозданов - 60 г.; Рачо Тончев - 80 г.; Гено Тончев - 70 г.; Атанас Амагецов - 65 г.; Стати Ангелов - 65 г.; Мони Славов - 75 г.; Минко Амагецов - 75 г.; Гани Трувчев - 52 г.; Ангел Стоянов - 70 г.; Никола Стоянов - 38 г., баща му Стоян Николов - 70 г., жена му Кръстина - 40 г., заедно с 6 деца; Никола Машиниста - 40 г., от мелницата на Яни Апостолидис, и двамата гръцки поданици.


Жертва на румънските зверства в с. Сребърна, до Силистра


Румънски жестокости над невинни българи в с. Сребърна, до Силистра


В много от тези села от страна на румънските войници и офицери са били извършени изнасилвания, числото на които е в повече, отколкото може да бъде приведено в известност, защото жените от понятна срамежливост предпочитат да замълчат за своя позор. В с. Бръшлен заловените жени са били изнасилвани, принуждавани да приготовляват храна, измъчвани да дават сведения за нашите войски, а най-сетне осъдени на смърт. На края на селото румъните изкопали един гроб, пред който били изправени баба Димка, Димитра Пенева, Мария Иванова и 4 деца, за да бъдат застреляни, но внезапното появяване на нашите войски спасило нещастниците.
В с. Бабово изнасилвани скотски и от много лица:
Иванка Константинова - 30 г., Величка Димова - 14 г., Константинка Дикова - 17 г., Юрданка Николова - 48 г., Рада Тодорова - 28 г., Пета Владова - 16 г., Пена Митова - 30 г.; Трофана Енчова - 25 г., Доста Юрданова - 30 г., Велика Добрева Юрданова - 60 г.
Населението, заварено почти във всичките села, по заповед, получена от румънските началници, е било убивано по най-безчовечен начин. Личи стремлението да се унищожи абсолютно всичко.
Убити са: с. Пара Махале: Турчинът Асан Уста - 30 г.; с. Борисово: Михал Вълков - 60 г., мушкан с ножове; Дана Маринова - 10 г.; Иван Николов Градинаров - 50 г., умъртвен с особено трагична смърт; с. Бръшлен: Никола Михов - 78 г.; Стоян Лазаров - 78 г.; Алекси Стоев - 75 г.; Йосиф Станилов - 52 г.; Христо Стоянов - 40 г. (войник в отпуска), последните двама са били вързани един за друг, убити с куршуми, а после мушкани с ножове; Стойно Колев - 60 г., застрелян; Марин Радев - 50 г., заклан, Пенчо Косев - 60 г., заклан и половината от черепа му отсечена със саблен удар; Гена Христова - 65 г., застреляна; с. Бабово: Деко Енев - 65 г.; Пенчо Димов - 70 г., застрелян и наполовина изгорял заедно с къщата си. Унчо Кънчов - 70 г.; Минка Янкова - 65 г.; Стоян Д. Стоянов - 75 г., Христо Тончев - 95 г., Васил Ангелов - 74 г.; Никола Я. Дечев - 64 г., мушкан с нож в ребрата; Атанаса Илиева - 28 г., болна, затова не е могла да избяга; братята Марин Владов - 70 г., и Велико Владов - 68 г.; Стоян А. Стоянов - 65 г., и син му Добри Стоянов - 14 г.; Никола Янков Упчев - 50 г., измъчван за пари, взели им 4000 лв. и сетне го убили; Кocтадин Калинов - 60 г., също измъчван, взели му 8000 лв., сетне убит; Рада Калинова - 50 г.; Добри Данев - 68 г.; Марин Господинов - 74 г., измъчван, взели му 8000 лв. и сетне убит; жена му Минка Маринова - 75 г.; Еню Деков - 15 г.; Алекси Маринов - 16 г.; Иван П. Пенев - 72 г.; Станчо Калинов - 62 г.; Пешо Т. Тенев - 68 г.; Калин Драгнев - 85 г.; Мита К. Петрова - 65 г.; Тодор Петров - 55 г., убит и затиснат под развалините на къщата си; Данчо Динков - 65 г.; Васил Радев - 98 г., най-старият човек в селото, който изобщо не е могъл да се движи; Рада Иванова - 48 г.; син й Иван Иванов - 23 г., снаха й Гина Иванова - 22 г.; и внучето й Деко Иванов - 1 г. дете, заловени от румъните, когато са бягали с кола, са били върнати, жените тука на открито изнасилвани сетне всичките избити край селото, с. Ряхово: Димитр С. Гонев - 76 г.; Мано Цанев - 75 г.; Пеню Тончев - 75 г.; Петр К. Добрев - 75 г.; Екатерина П. Белинска - 55 г.; с. Сливо Поле: Димитр Станчев - 75 г., мушкан с нож; Никола Василев - 60 г.; Ангел Илиев - 58 г.; Петр Неделчев - 48 г.; Булад Велиев - 48 г.; Якуб Рустемов - 52 г.; Велико Русев - 32 г.; жената на Акив Велиев - 30 г.; Дона Станева - 62 г.; Атанаса Иванова - 60 г., главата й е разсечена на две половини с брадва.
Че тези зверства не са случайни, а резултат на една планомерна заповед, дадена от горе, вижда се от следното: през време на десанта нашият радиотелеграф при с. П. [Русенско] е заловил една радиотелеграма от Кюстенджа за Одесса, в която румъните съобщавали за даването на заповед на десантните войски да избиват всичкото заловено население в завзетите български села. В с. Бабово: баба Дона - 90 г., с малкото си внуче, знаейки много добре румънски език, се е спасила, като се е представила за румънка, омъжена за българин. На нея е даден специален билет, оригиналът на който съществува и днес. Необходимостта от този билет била изтъкната от румънския офицер, пред когото е била представена старицата, така: „Българите искаха война, но забравят, че са малко. Тук нас ни пратиха русите, а ние, сърбите и русите сме много и скоро ще смажем българите. Те не могат да излязат на глава с нас. Ще убиваме всички заловени българи, тъй като имаме заповед за това.”
Атанаса Димитрова при бягането си срещнала трима румънски войници и почнала да ги моли за пощада. Един от войниците, вероятно някой добряк, разменил няколко думи с другарите си и сетне казал: „Ако ни забележат, че те оставяме жива, ще убият нас, тъй като имаме заповед да избиваме всичкото заловено българско население. Ние ще те пуснем сега, но пази се да не те заловят други, защото ще те убият.”


78 – годишен мъж, убит по най-жесток начин от румънците

От румъните е бил заловен един войник, българин, от с. Липница (Силистренско), който понастоящем се намира в 5-и български маршови полк (с името му, за жалост в дадената минута, не разполагаме). Той заявява: „Преди преминаването на Дунава румънските офицери убеждавали войниците си, че земята, която ще завоюват сега от България, след свършека на войната, щяла да бъде раздадена на войниците, взели участие в тая експедиция. Затова те трябвало да изколят всичкото българско население, за да изчистят „своята” земя. Един от дружинните командири в своята реч към войниците си казал, че иска всеки негов войник да обезчести най-малко по 10 българки! Били са организирани специални команди от румънските войски за избиване на населението, даже специални оръдия били дадени на тях.”
В с. Рахово са намерени 2 боздугана, които сега се намират в Министерството на външните работи в София. Единият от тия боздугани е наглавен с бурми, а другият - с бодлив тел. Предназначението им е било да се доубиват с тях падналите в румънски ръце ранени български войници, а също и заловеното местно население.
По сведения и десанта, следователно и в зверствата, са взели участие: 5, 20, 33, 43, 46 и 73 пехотни полкове; 10 вапатори; 1 ескадрон кавалерия и 1 артилерийски полк.
Имената на известни офицери са: генерал Ванторано, командир на 10-а дивизия, щабът му е бил в с. Бръшлен. Началник на неговия щаб, полковник Цухани, и началникът на артилерията, подполковник Петуши.
Има случаи на просто покъртителни зверства, извършени от румънците. В с. Борисово: Иван Николов Градинаров - 56 г., като чува стрелба, излиза да види какво става и среща един ранен наш войник, който го помолил да го скрие. Градинаров го повежда. Настигат румънците, убиват раненият войник. Градинарова повеждат пред общината на площада. Там публично с нож отварят гърдите на живия човек, изваждат вътрешностите и ги залепват на лицето, като предварително одират кожата от лицето му. Трупът е изследван и фотографиран от германски лекар д-р Кале.


Семейство, убито от кръвожадните румънци



Българи, убити от румънските войски по пътя за Каралес, до Силистра


78 – годишен мъж, убит по най-жесток начин от румънците

В с. Бабово в мазето на Тасе Василев се скрили около 20 души. Румъните ги заобиколили и всичките, Мария Докова - 45 г., дъщерите й Неделка - 18 г.; Добрана - 16 г.; Мария - 14 г.; Дана - 12 г.; Дечка - 7 г.; Димитра - 1 г.; Христа Маринова - 40 г.; дъщеря й Парашкева - 12 г.; Атанас Тасев - 52 г.; Минка Атанасова - 48 г.; Юрдан Атанасов - 18 г.; Пена Цанева - 14 г.; Дана Борисова - 25 г., с децата си Петко - 5 г. и Иван - 2 г.; Кера Маринова - 80 г., с внучетата си - Гана Илиева - 3 г., и Симеона Илиева - 2 г. Всичките млади жени и моми в мазата, в присъствие на децата, са бивали многократно изнасилвани. След това всичките в мазето са били изклани и мазето е било подпалено. Едногодишното детенце Димитра Декова е било намерено в обятията на полуизгорялата му майка Марина; самият Тасе Василев - 85 г., загдето е скрил в мазето си тези жени и деца, изтезавали, взели му 3000 лв. и го заклали в същото мазе и той e изгорял с другите.
С. Бабово: Марийка Атанасова - 19 г., най-хубавата мома в селото, внучка на дядо Тасе, както и други 3 жени с детенцето Мита Декова - 2 г., били заловени; румъните искали да ги изнасилят. Завързала се отчаяна борба, в която жените все пак не се поддавали. Тия четири нещастни жени и невинното 2-годишно същество са били завързани с едно въже, полени с петрол и изгорени живи.
Германският д-р Кале (Stabarzt D-r Kahle), който първи е пристигнал на мястото за даване на медицинска помощ, заяви следното: „Аз съм възрастен човек, лекар, участвувал в множество колониални експедиции в африканските колонии. Обаче това, което видях с очите си да са извършили румъните, не са го вършели нито хотентотите, нито най-дивото и кръвожадно племе херерозите”. (Много ценни снимки има при г. д-р Кале и при г. М. Леман, представител на „Волф Бюро”.)
След всички тези злодеяния неволно възниква въпрос: може ли румънската армия да бъде третирана като редовна армия? Не е ли тя по-скоро една сбирщина от злодеи и вулгарни убийци, към които не трябва да се прилагат никакви международни закони?
Публ. в Т. Панов, Румънските зверства. София, 1916, 24 с.


ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Рапорт от Щаба на действуващата армия в Кюстендил до МВРИ за отношението на румънските власти към отвлеченото в плен цивилно население от Добруджа

Кюстендил, 17 август 1916 г.


Поверително
Нашият офицер за свръзка при императорската и кралската австро-унгарска главна квартира предава следното донесение до същата главна квартира от австро-унгарския военен аташе в Букурещ относно третирането на нашите сънародници, заточени от румънските власти в лагера за пленници в Шипоте:
„Българите се третират лошо. Принуждават ги към тежки работи и няма нито един случай българин да е освободен под гаранция на някое лице, при все че между тях се намират много заможни хора, които имат добри връзки. За най-малкото нарушение на наредбите в лагера те биват бити много жестоко. През последно време може да се установи следното: българи от Добруджа, които даже притежават всички нужни книжа за засвидетелствуване на самоличността си, са изпращани в лагера за пленници. Така например в тоя лагер се намира директорът на банка „Централа” в Добрич Жак Толедо, който притежава паспорт и всички други военни книжа. Паспортът му е бил издаден заедно със заверена фотография преди два месеца в България. Можаха да се установят осем подобни случаи. В Шипоте се намират около 110 българи.”
Известявайки за горното, Щабът на действуващата армия моли Министерството на външните работи и на изповеданията да се застъпи за освобождаването на тези българи от румънски „плен” или поне за облекчаване на участта им.
Началник на Щаба на действуващата армия: генерал-майор Жостов
Началник на оперативното отделение от Генералния щаб подполковник: (п) [нечетлив]
ЦДА, ф. 176 к, оп. 3, а. е. 461, л. 21. Оригинал. Публ. в Извори за историята на Добруджа (1878-1919). Т. 1. София, 1992, с. 274-275.
Бел.: Интернирани (отвлечени) добруджанци в Молдова - при евакуацията на румънските граждански власти през август-септември 1916 г. от Добруджа са отвлечени около 25 000-30 000 души мъже, но от отделни села - поголовно цялото население. По-голямата част са избити или измират от глад и болести в различните лагери.

№ 2

Доклад от Петър Нейков до министър-председателя и министър на външните работи В. Радославов относно извършените от румънците жестокости в Южна Добруджа

София, 27 септември 1916 г.


Господин министър-председателю,
Имам честта да изложа в настоящия си доклад редица факти и впечатления, добити през време [на] пътуването ми в някои от най-пострадалите селища в Нова Добруджа в качеството си на делегат от Министерството на външните работи при Анкетната мисия, начело с американския управляващ легацията в София.

ОБЩИ БЕЛЕЖКИ



карта

Тригодишният притеснителен режим на румънците в Добруджа, основан на една дебнеща политика и на една безславна военна акция, се завърши с позор и безпримерни изстъпления над беззащитното население. Краят на тоя режим щастливо съперничи с неговото начало. След десетилетия мирен живот, през който румънците бяха успели да убедят света, че са елемент на реда и културата, те си разкриха играта. Това, което те в навечерието на своето отстъпление са извършили в тоя цветущ някога край, надминава всички жестокости, извършени през време на Втората балканска война от народи, считани като много по-ниско културни от румънците. Те не само обраха и избиха мирното население, не само опожариха селата, стоящи по пътя на позорното им бягство, те не само отнеха на това население всичкия впрегатен добитък и унищожиха земледелческите им оръдия, лишавайки ги от всяка възможност да продължат мирния си труд и си изкарат насъщната прехрана. Те извършиха нещо много по-страшно, безпримерно в съвременната, па даже и по-далечната история. Тук с подмама, там насилнически, те отвлякоха от Добруджанската област най-интелигентната, най-здравата, най-жизнената част на населението й. Съдбата на тая област, лишена от всичките й живи сили, е трагична. Още по-трагична е обаче участта на отвлеченото население, между което има и жени и деца, линеещи, бог знае при какви тежки условия, в една вражеска страна, лишена от рицарски, щедри чувства на открития прям враг.
Ще разгледам последователно в доклада си извършените от румънците изстъпления, като ги подразделя на обири, опожарения, малтретирания и обезчестявания, кланета и отвличания.

ОБИРИ

Обири са станали в цялата област, навред, дори до най-малкото село, което е имало нещастието да даде подслон на румънски войскови части. Във всички останали изстъпителни действия се забелязва следа от организация. В палежите, убийствата, отвличанията се констатира известна система. Там офицери или подофицери дават заповеди. Обирите обаче са всеобщи и се изоставят на личната инициатива, която в тази материя е обширна. В тях се проявява разбойническият инстинкт на цял народ, комуто отведнаж се дава пълна свобода да вилнее.
Преимуществено под предлог да търсят оръжие, от което е нямало у населението ни следа, войниците навлизат в домовете, български или турски безразборно, заповядват на присъствуващите да си дигнат ръцете, претърсват ги, вземат всичко, що намерят върху тях, след това разбиват шкафовете, сандъците и избират от там най-скъпоценните и лесно преносими вещи. В най-голям размер обири са станали в градовете Добрич и Силистра в дните на отстъплението на румънските войски. Тъй например силистренският мюфтия Ходжа Садък Ариф, почтен старец, още под впечатлението на нечутите си страдания, разсълзено разказва как на 7 септември румънските войници нападнали махалата, в която той живее, населена повече с турци, как са разбили къщните врата и са обрали парите и покъщнината. През време на обира изплашените съмахленци на мюфтията навлизат в двора му да търсят неговото покровителство. Войниците ги заградили всички, обрали ги поред, а след това ги накарали, включително и беловласия мюфтия, да легнат на земята с очите надолу и ги били безмилостно с прикладите на пушките си.
Заслужава също да се отбележи типичният случай на румънския прокурор в Силистра Джорджеску-Вълча, който в качеството си на съхранител на имотите на по-рано отвлечените граждани е обрал всички каси, запечатани от него, чиито ключове е имал той.
Масови обири са станали във всички посетени от нас села. Те са общи, повтарям, за всички селища, в които е стъпил румънският войник.

ОПОЖАРЯВАНИЯ


Погребението на 48 българи, убити от румънците в с. Сребърна


Румънски зверства в с. Сребърна


Има села, изгорели почти изцяло. Тъй например в Баладжа, Добричко, от 130 къщи едва има още 20 здрави. Бабук, Караомур, Сребърна, някога цветущи богати села, сега са куп развалини, представляващи сърцераздирателно зрелище. Из тях се движат бледи полулуди жени, носещи на ръце изнурени гладни деца. А на полето кръстците лежат и загниват по липса на работни ръце. Числото на селата, отчасти опожарени, е голямо. В някои от тях, тъй например в Кочина, Балтаджи Еникьой и др., личат следите от опити за опожаряване. Запалени са в тях няколко къщи в средата или по краищата на селото и войниците по една или друга причина са били прекъсвани в разрушителното си дело. Палежите са ставали под командата на офицери. Тъй селото Бабук е запалено от 8-ма рота на 35-и полк, командувана от капитана Петър Будак. Обикновено палежите са ставали със свещи. Плевниците и прибраните жита не са били никога пощадявани.
Като се започне от новата румънска граница по една линия, която минава през Баладжа, Добрич, Касъмкьой, Харманкуюсу, Карадурмуш, Небикуюсу към старата граница, всички някога цветущи едри стопанства, между които ония на Станю Бойчев, Нонко Пенков, Петър Петров и много други, са разрушени чрез пожар. Големите земледелчески машини, вършачки, жътварки и др., които са били гордостта на тая област и провидението за по-малките землевладелци, са унищожени. Всички парни мелници, представляващи капитали от милиони, са били също опожарени или разрушени с артилерийски огън. Големите мелници в Балчик и Силистра, първата - на Анонимното индустриално дружество, втората - на Бояджиева, са тоже унищожени.
Побоища са били нанасяни главно при обирите и при отвличането на населението от градовете и селата. Не че жертвите са се опитвали да противостоят. Такива случаи почти не съществуват. Навсякъде населението с примирение е очаквало съдбата си. То е знаело, че озлобеният поради тежките си поражения потисник ще прояви всички свои подли и разбойнически инстинкти. Населението е било обирано, а после бито. Това е ставало и в градовете, и в селата. Никаква разлика не се е правила между мъже и жени, стари и млади. Имало е случаи, както в Бабук, гдето войската дава заповед да се изпразни селото, тъй като то щяло да бъде опожарено. Стари хора, болни деца не са били в състояние да изпълнят заповедта. Баба Злата Драганова, 80-годишна жена, бдяла над умиращото си внуче. Войниците я подканват да тръгне заедно с другите. Тя им сочи восъчното лице на детето и им обяснява, че няма кому да го остави. Те я блъскат с приклада на пушките си и се гаврят над болното дете, като го дигат и слагат на няколко пъти в леглото и го мъчат да върви. Желяза Калчишкова, 70-годишна, кръчмарка, е нападната няколко пъти, обирана и немилостиво бита. Старецът Цони Иванов е бит с приклади. Станю Бойчев, голям землевладелец от с. Баладжа, отвлечен още преди отстъплението, при Черна вода е бил тежко наранен в лицето от един руски офицер, който, след като го наругал, ударил го с бокс. В Силистра през дните 7 и 8 септември по заповед на префекта Камарашеску биват арестувани и затворени на тълпи в казармите стотици граждани, които били тероризирани от войниците цели два дена и две нощи. Там не им дали нито капка вода и не им позволявали да се подвижат от мястото си. Всички са били бити с пушки и с тъпото на саблите, като са били постоянно заплашвани, че ще бъдат застреляни. Находящите се там деца са често припадали от страх. В село Каралец, Добричко, ведно с мъжете са били първоначално откарани и жените с децата. На няколко километра от селото войниците отделяли настрана жените и на няколко пъти са ги замервали с пушките си. В самия град Добрич се разкриха ужасни изтезания. Имало е случаи на изтръгвани нокти, на скалпирани коси, извършени под командата на офицери или подофицери от 40-и полк.
В селата, гдето са квартирували румънски войскови отделения, едва ли е останала млада невеста или мома необезчестена. Офицерите са разполагали с най-хубавите от тях, а другите са оставали за сметка на войниците. В селото Балтаджи Еникьой, Силистренско, развилнелите се румънски войници в отстъплението си не са пощадили ни една жена, била тя българка или мюсюлманка. Има между тях жени затъпели, други полудели от ужас. В един двор на това село е намерен трупът на една мома, полугола, със забит нож в гърдите. В Сребърна тоже почти никоя жена не е била пощадена. Жертвите разказват потресающи неща за преживените от тях сцени. Жени, срещани от войниците по шосето с кърмаче на гърдите, са били залавяни, детето е бивало захвърляно всред пътя, а самите те обезчестявани на открито.

КЛАНЕТА


Цяло семейство, изклано в собствения му дом от безжалостните румънци



Жени от Сребърна, изнасилени от румънците.

Обикновено убийствата са били извършвани масово и под команда на офицери или подофицери без всякакъв особен повод. Случаи на единични убийства е имало в Баладжа, гдето офицери и войници, обхванати от паника, са стреляли из пътищата и в домовете. В това село 20 души са били избити, между които и една жена, застреляна във време, когато е кърмела детето си. Един румънски офицер застрелял без никакъв повод пред шосето стареца Цоне Русев, който случайно излязъл от дома. В с. Каралец са избити 7 души, между които едно 12-годишно момче, само защото са били намерени в селото след дадената заповед цялото население да потегли с отстъпващата войска. В с. Настрадин са избити 34 души, между които петимата братя Владун, Васил, Ради, Георги и Иван Христови, първият на 42, последният - на 22 години; застреляни [са] на 5 септември пред очите на старите си родители Христо Владов и Стоянка Христова, които се молели за милост. В града Добрич 52 души българи и мюсюлмани са застреляни в помещението и в Двора на затвора при гарата. Труповете им са лежали три дни и са били намерени там от нашите войски. Измежду тях са намерили две млади турчета, тежко ранени, днес още живи. В селото Балтаджи Еникьой масови застрелвания са станали на селския площад. От екзекутираните само един старец и един наш запасен войник с хитрост и ловкост успели да спасят живота си. В селото Бабук румънските войници убиват 65-годишната Рада Цонева и нараняват тежко баба Стояна Петрова, 70-годишна. Куршумът е разбил челюстите й и тя се намираше в агония, когато я посетихме. В Сребърна са избити около 70 души по площадите на селото. На 7 септември войниците са навлезли в домовете, изкарали са неотвлечените още мъже и са ги застреляли масово, командувани от офицерите си. Когато нашите първи кавалерийски разезди влязоха в това село, зрелището е било ужасно. По шосето и площадите са лежали на купища труповете на застреляните селяни. Спасилото се от погрома население, жени и деца са стояли три дни скрити в мочурливия тръсталак около селото, до колене във вода.

ОТВЛИЧАНИЯ

Съобразно гласуваните през време на Европейската война закони в Румъния, никакви сделки не можеха да се сключват между частни лица за покупко-продажба на храни. Било за износа в странство, било за вътрешната консумация, държавата си бе присвоила правото на посредничество и контрол, като определяше продажната цена и частта, която всеки собственик на храни има право да продаде. Поради тая мярка положението на добруджанския земледелец бе станало извънредно тежко, тъй като, притеснен и преследван от властите, лишен от правото да продава свободно, той не можеше да участвува в доходната продажба за износ, а се експлоатираше систематически от представителите на държавния монопол за храни.
На 21, миналия август, съобщава се на селяните, че поменатият закон е отменен и че те могат вече да си продадат свободно храните, с условие да ги превозват в собствени свои каруци към Силистра и стара Добруджа. Според сведенията на Добричката общинска комисия само в Калиакренски (Добрички) окръг около 25 000 селяни, повечето млади, бивши наши запасни войници, подмамени по този начин, а някои от тях насилени, са потеглили с колите си по указаните направления. Като допуснем, че тая цифра е малко преувеличена, но като се има предвид, че казаният окръг представлява приблизително половината от новата Добруджа и че от Силистренски окръг са потеглили поне равно число селяни с каруци и кола, трябва да пресметнем, че числото на отвлечените по този начин мъже възлиза поне на 30 [000]-35 000 души. Към това число трябва да прибавим минимум други 15 000 души, граждани и селяни, отвлечени било преди обявяването на войната в Румъния, т. е. преди 27 август, било през време на отстъплението на войсковите части по пътя на тяхното бягство. За да покажа, че числото 15 000 души е действително един строг минимум, ще приведа няколко примера. От Дуванювасъ, Балчишко, село с около 200 къщи, са откарани 482 мъже; от село Каралец с повече от 100 къщи са отвлечени всички мъже, дори и момчета от 12 години нагоре. В Караомур, Силистренско, село с повече от 300 къщи, значи с едно население не по-малко от 1800 души, са останали всичко 20 мъже. От селата Айдемир, Калипетрово, Сребърна, големи и богати села, е отвлечено почти всичкото мъжко население и голяма част от жените и децата. Измежду жените в тия села са избирани преимуществено млади и хубави. Само от няколкото посетени от мисията села числото на отвлеченото население възлиза следователно поне на 2[000] до 3000 души. Ето защо мисля, че общият брой на отвлеченото население достига сигурно 50 000 души.
Измежду всички жертви на умирающия румънски режим в Нова Добруджа съдбата на това отвлечено население ми се вижда най-печална и най-тревожна. Има сериозни основания, за да сме извънредно неспокойни за тяхната участ. Като имаме предвид организираната жестокост, която се разрази върху българщината в тоя край, като прибавим към това и озлоблението, настъпило след позорните поражения, които доказаха на света, че румънската високомерност и арогантност не са се крепели на никаква действителна сила, тревожността на тяхната участ се вижда още по-основателна. За съдбата на отвлечените жени не остава, за нещастие, никакво съмнение. С тяхната чест ще се гаври и последният румънски циганин, беглец от бойната линия. Но дори и да бихме могли да допуснем някаква добра воля от страна на румънските власти, които се грижат за тях, като знаем всичката безалаберност [безцеремонност, наглост], неуредиците и кражбите, които царствуват в румънската администрация, най-малкото, от което можем да се опасяваме, е, че нашите сънародници, а преимуществено селското отвлечено население, ще гладуват и ще бъдат изоставени при лоши хигиенически условия, които ще покосят безбройно скъпи за нас съществувания.
Отвлеченото население трябва да ни бъде повърнато. Това е за съседите ни един висш морален дълг, чието неизпълнение ни освобождава и нас от съблюдаването на подобни морални задължения. Това е за нас още една материална необходимост, защото добруджанските полета са запустели и никога област не е имала по-голяма нужда от работни и въобще от жизнени сили. Нека се повърне на тоя толкова изпитан край трудолюбивият му жител, нека му се даде нужният впрегатен добитък и тригодишният румънски режим, с всичките му ужаси и зверства, ще остане само лош сън.
Приемете, господин Министър-председателю, уверение в най-отличното ми към вас почитание.
П. Нейков
ЦДА, ф. 176 к, оп. 3, а. е. 519, л. 1-7. Оригинал. Публ. в Извори за историята на Добруджа (1878-1919). Т. 1. София, 1992, с. 275-279.


карта

№ 3

Един документ за румънската жестокост

При започването на войната cpещу нас и съюзниците ни, румънското правителство взе редица престъпни и варварски мерки срещу своите поданици - българи, турци и германци в цялата страна, а особено в Добруджа. Особено жестоки бяха румънците по отношение българското население в Долна Добруджа. Навремето в. „Добруджа” даде списъци на хиляди българи, отвлечени от румъните из Добруджа, преди още да се е започнала войната. Някои от тези българи са били избити, други жестоко изтезавани, са измрели по пътя, а трети са отвлечени в Молдова, подложени на най-страшен затворнически режим, анкетата за който поднасяме на читателите.
Отвличането на българите в Добруджа не е било нещо случайно или поради мерките на местните власти, а е било вследствие заповедта на централната власт. Тук предаваме във факсимиле заповедта на Кюстенджанския окръжен управител Мумуяну за интернирането на българите и германците в превод на български:
„Бързо.
№ 1 823 от 28 август 1916 г.
До Г.г. Околийските началници, полицейските началници и градоначалниците.
Меджидие 318, Траян 139, Остров 6, Черна вода 522, Мангалия 547, Коджалак 424, Хърсово 705, Кузгун 6, Кюстенджа 465.
Моля Ви, щото в срок от 3 дни да ни представите един списък, който да съдържа имената на 15 видни (първенци) българи и германци (румънски поданици), от всяка община и село от околията Ви.
При съставянето на този списък ще имате пред вид ония подозрени, незадигнати, състоятелните (богатите), както и ония с широки семейни връзки, които имат големи влияния върху своите сънародници.
Ще запазите най-голяма тайна при съставянето на тоя списък, в който ще посочите всички от по-горе сведения пред всеки едного.
Окръжен управител (п.) Г. Мумуяну.”
От окръжното на управителя Мумуяну се вижда, че много по-рано преди 28 август са били вдигнати много граждани.
Цитираният от нас документ е още едно доказателство, при многото други, за варварските похвати на румънитe и за тяхното безчовечно отнасяне с българите и германците в Добруджа.
Публ. в Румънските жестокости над отвлеченото добруджанско население в Молдова. По официални румънски документи и лични изповеди на завърнали се от Молдова добруджанци. С едно факсимиле и една фотографическа снимка. Под уредничеството на Драгомир Пачов и Данаил В. Кацев. София, 1918 г., с. 3.

№ 4

Силистренско Окръжно Управление

Тайно.

ИНСТРУКЦИЯ.

За отвличането на чужденците и подозрителните личности.

1. Запечатаните пликове, съдържащи списък на лицата за отвличане, носят „буква б”. Те са дадени на съхранение на г. околийските началници, г. градоначалниците, г. началниците на бригадите и подбригадите на сигуранцата (обществена безопасност), а що се отнася до селската жандармерия - на съхранение на командира на компанията, началниците на постовете и то на всеки един за неговата област.
2. Пликовете се отварят след получаването на заповедта от окръжното управление с изключение на Тутраканската зона, гдето се отварят по нареждането на военния командант в случая, когато съобщенията с окръжния управител бъдат прекъснати.
3. При отварянето на плика да се прибавят в списъка на подозрителните личности и да бъдат също отвлечени:
а) всички чужденци: българи, турци, германци, австро-унгарци, намиращи се там в тоя момент;
б) всички български попове (освен градовете), всички мюфтии, ходжи и имами (освен градовете), всички бивши български учители (освен градовете), които са поместени в списъците, по какъвто и да е мотив, също и всеки чужд или румънски поданик, за когото изпълнителят намира, че може да принесе вреда за държавата или войската, ако остане в местожителството си. Да се има пред вид ненужността на каквото и да било преувеличение.
Съдържащият се в плика списък ще бъде изпълнен точно и без никакво изменение.
4. Всички лица за отвличане, които не се намират в местожителството си, веднага ще се търсят и ще бъдат откарани, щом бъдат намерени.
5. Няма да се прави никаква разлика между чужденците, поместени в точка 3 алинея, а и подозрителните личности.
И едните, и другите ще образуват една и съща категория.
6. Задигането и пренасянето им, също и мерките, относящи се към тая работа, ще бъдат показани в нарежданието на окръжното управление (зелен цвят) и което е напълно одобрено от Щаба на армията.
7. Всяка група от личности ще се предава с един списък в повече екземпляри, в който да фигурират следующитe сведения:
а) име и презиме;
б) местопроизхождение;
в) какъв поданик;
г) социалното му положение: степен, занятие и професия.
8. При натоварването на парахода всяко лице ще получи чрез съдействието на полицията една порция храна, състояща се от един хляб, сирене, маслини, сухари или каквито и да е други продукти от търговци срещу издаване на разписки. Изплащането ще става изпосле от окръжното управление.
9. Жилищата на отвлечените ще бъдат строго (внимателно) наблюдавани до втория ден, когато ще се направи един пълен обиск на жилището на всеки един, като се вземат компрометирующите писма и неща и като се направи следуемият се протокол.
10. Каквото и да било ново нареждане, или каквото и да е изменение, ще се съобщи своевременно.
И тази инструкция на Силистренския окръжен управител не се нуждае от особени коментарии, както и окръжното на Кюстенджанския управител. И окръжното, и инструкцията са най-вярната характеристика за варварското румънско отнасяне спрямо българите и германците в Добруджа. Това са необходими доказателства за влашките престъпления.
Трябва при това да подчертаем, че инструкциите на Силистренския управител са били не само изпълнени точно, но местните власти са ги увеличили по отношение на жестокостите, като са схващали, че именно това е желано и искано от централната румънска власт.
Публ. в Румънските жестокости над отвлеченото добруджанско население в Молдова. По официални румънски документи и лични изповеди на завърнали се от Молдова добруджанци. С едно факсимиле и една фотографическа снимка. Под уредничеството на Драгомир Пачов и Данаил В. Кацев. София, 1918 г., с. 5-6.

№ 5

Отвлечените Добруджанци


карта

До 60 брой наред в. „Добруджа” даде, класирани по села и градове, нескончаеми списъци с имена на хиляди добруджански мъже, жени и деца, отвлечени миналата година от румънската власт в изгнание и бедствие. Само от голямото българско село Алмалий, Островска околия, което до румънската мобилизация е брояло 1819 жители, са откарани 1534 души, между които 138 деца до 3-годишна възраст и 38 старци между 75 и 105-годишна възраст; останалите са жени, деца, юноши и девици от 3 до 18-годишни и мъже възрастни и старци от 45 до 75-годишни. От гр. Тутракан са откарани 691 души; от Добрич - 515, от гр. Тулча - 233, от гр. Каварна - 134, от Силистра - 327, от Калипетрово - 384, от Гол[яма] Кайнарджа - 145; от с. Кара Омур, Силистренско - 684, от с. Айдемир - 271, от с. Малка Кайнарджа - 117, от с. Ветрен - 162, от с. Сребърна - 104, от с. Попина - 115, от с. Хасъ Кьоселер Добришко - 175. от с. Каралез - 94, от стотици други добруджански села - по 50-100 - изобщо от цяла Добруджа повече от 25 000 мъже, жени, деца, голямото мнозинство от които са румънски поданици.
В надвечерието на румънската намеса във войната, в продължение на 15 дни, само от Южна Добруджа са били откарани отвъд Дунав като заложници 17 518 мъже, жени и деца: от Силистренска околия - 9641, от Тутраканска околия - 2293, от Куртбунарска - 1014, от Добришка - 4567 лица.
Верността на посочените списъци и изложените данни може да бъде установена всеки момент в самите родни места на нещастните жертви от една анкетна комисия, съставена от представители на неутралните държави. Защото самото румънско Министерство на външните дела призна официално факта, че е отвлечено българското население от Добруджа, като предаде, след енергичното застъпничество на българското правителство, чрез Швейцарската легация в Румъния списъци, разбира се, непълни, на отвлечени и заточени в Молдова българи, румънски поданици от Тулча, Кюстенджа, Добрич, Тутракан, Исакча и други добруджански села и градове. Тия списъци са подписани от главния секретар на румънското Министерство на външните дела г. Бургеля.
Пълната основателност на обвиненията, които се хвърлят върху румънското правителство за неговото безчовечно дело, извършено над мирното население в Добруджа и над поданиците на централните сили, живущи в Румъния, се потвърдява и от други официални документи: от нотата под № 164 от 10 ноември м. г., подадена до румънския министър на външните дела от пълномощния министър на Северо-Американските държави в Румъния, от оная под № 2308 от 3 ноември с. г. на пълномощния министър на Холандия, както и от рапорта с дата 3 юни т. г., адресиран до Международния комитет на Червения кръст в Женева от Швейцарския шарже д'афер в Румъния и печатан в „Nouvelles de 1. Agence Internationale des prisonniers de gerre” от 1 септември т. г.
Румънските обаче жестокости и издевателства над мирното и невинно добруджанско население са ноторни. Масовите убийства, извършени миналата година от румънските войници и стражари над беззащитни жени, деца, мъже и старци в с. Баладжа, гр. Добрич, чийто списък даваме, с. Каралес, Кокарджа, Рахово, Сливо поле, Сребърна (за зверствата даваме фотографическа снимка) и други мета, са констатирани и протоколирани от една безпристрастна анкетна комисия, в която участвува и представителят на Северо-Американската република. Само в гр. Добрич на 3 септември 1916 г. са били застреляни в казармите 57 невинни добришки граждани, списъкът на които е печатан в бр. 46 на в. „Добруджа”. Независимо от данните на тая анкета, ето още един официален рапорт, който рисува съдбата на отвлечените в първите дни на тяхното изгнание:

„До господина коменданта на града Силистра.
Господин Полковник,
Съгласно желанието Ви, проявено при представлението след завръщане от Браила, чест имам да Ви изложа някои факти, видени и чути от мене, върху участта на много наши сънародници и граждани, отвлечени от румънските власти в деня на тяхната мобилизация и след тяхното отстъпление от нова и стара Добруджа.
На 17-и август 1916 г. ст. ст. заминах от Силистра с предназначение за гр. Дорохой (Северна Молдова), гдето бяхме повикани всички запасни офицери и лекари, бивши такива от българската армия и живущи засега в тази част от българска Добруджа, която се окупира от румънското кралство през 1913 година. В Калараш, на път за гарата, видях в казармения двор насядали тук-таме силистренски първенци, откарани през нощта срещу 15-й август ст. ст., обаче не посмях да се приближа до оградата, понеже се охраняваше от силен пехотински караул. На Каларашката гара престоях до 3 часа след полунощ, а в 2 часа започнаха да водят под силен кавалерийски кордон селяни първенци (българи и турци), арестувани из селата няколко деня преди мобилизацията. Видях там възмутителни сцени и безчовешки обноски, посрещнати с викове на одобрения и браво от румънски войници и граждани, между които и Силистренският началник на финансовата администрация Манаила, инженерският кондуктор Георги Бараку, македонец от Прилеп, касиерът на Банка Руманяска зап[асния] офицер Леонтеску и пр., които даже рекламираха, че ще е по-хубаво да бъдат застреляни, отколкото да бъдат откарани и хранени от румънската държава.
„Стига тази престъпна толерантност” - казваха те - към този варварски народ, към тези хуни и татари; трябва семето им да изчезне от земното кълбо”, и обвиняваха префекта Камарашеску, че е държал с българското население и го е защитявал. Един майор (види се беше назначен за тая процедура) ги настаняваше из вагоните, като им отвързваше вързаните ръце и с псувни, които влашкият речник познава, и с шамари ги предаваше на войници, които от своя страна довършваха започнатото от своя началник. Тикаха ги като животни в товарни вагони по 50 души и след това затваряха вратата (трябва да се знае, че в това време имаше непоносими горещини). Между откараните в тъмнината можах да позная някои алмалийци, между които и бившият там дългогодишен кмет Иван Моллов, и свещениците Шиков от Калипетрово, Григорий Арнаудов от Айдемир, стария Кара-Омурски свещеник, за когото отпосле чух, че се поминал. Същата процедура и обноски бяха приложени и към турските първенци - ходжи и хатипи, откарани по същия вандалски начин, както и българите.


Масово клане от румънците в Сребърна, до Силистра


След завръщането ми от Дорохой на път за Слатина, гдето бях назначен в 3-й пехотен полк, в Букурещ се разболях и останах на лечение най-напред в хотела, а отпосле във военната болница. Няколко дена преди влизането си в болницата, минувайки с файтон покрай градоначалството, видях в двора около 200 жени, селянки от Добруджа (но дали от новата или старата, не мога да твърдя), които следобед били застреляни от румънските власти в местността „Молмезон” - място, определено за стрелбище. Това ми го каза и потвърди бившият тук директор на Банка Агрикола, Рапт. Те били застреляни под измисления предлог, че са хвърлили върху румънските войници, ранени и не, вряла вода и брадвени удари, при тяхното отстъпление. Тук му е мястото да спомена, че според тяхната преса и обществено мнение, тутраканската катастрофа се е дължала на българите шпиони, паниката била предизвикана от българи, облечени в румънска войнишка униформа, които бягали, възседнали на коне, из тутраканските и силистренските улици и викали по румънски: „Бягайте кой къде намери, защото българите идат и колят всичко, каквото намерят”, и това предизвикало суматоха в редовете на войската и румънското население, вследствие и на което е падането на Тутракан и Силистра. Това се хроникира в румънските вестници „Адеверул” и „Диминияца” (броевете не помня). Научих се отпосле, че силистренските първенци са били откарани в Галац, българските поданици - в Яломишкия окръг, а селяните до един откарани в Дорохойския и Ботошанския окръзи. Доколкото можах да се науча от един евреин, някой си Навон, търговец в Кюстенджа, също откаран и интерниран в Галац при силистренци, а отпосле освободен благодарение на парични средства и влияние на високопоставени лица, всички наши съграждани са били обискирани, както мъже, така и жени и им е взето всичко ценно (пари, бижутерия и пр.), без да се издавали никакви квитанции, и всички тези ценности са влезли в джобовете на полицейските чиновници, които са извършили обиска. Само от почтения силистренски търговец Ради Братоев някой си подкомисар Шарбанеску е взел 18 000 лева. В началото, разправя г. Навон, са били настанени в Галац в едно казармено помещение и доста сносно третирани от един капитан, назначен за началник на стражата, обаче заради тази негова хуманност, отпосле бил сменен с друг един капитан - въплъщение на всичко дивашко и варварско, и настанени в салханата, в един голям хангар, гдето са лежали на циментови плочи, без покривки и завивки. Преди заминаването ми от Браила чух, че са били откарани и те в Северна Молдова и то пеш.
Неслужилият войник от Тутракан Димитър Тевекелев, с когото се криехме в Браила повече от месец и бяхме освободени от нашите храбри войници при влизането им в този град и същевременно изпратени по жилищата ни, ми разправи следующето за неговите и на другарите му страдания. Всички неслуживши войници от градовете Силистра, Добрич, Балчик, Каварна и Тутракан са били свикани на обучение в град Калараш няколко дена преди мобилизацията, обаче още при пристигането си в този град са били арестувани в един яхър и държани гладни и жадни около 3 дена със заповед към кордона, който ги е пазил, че щом някой се обади за хляб, вода или изпълнение на физиологически нужди, да се застреля на мястото. След три дена им дали по-малко хляб и вода, обаче всеки ден офицери и войници са идвали при тях с пълни пушки, нареждали ги в една или две редици и са ги заплашвали със смърт, като се подигравали с тях. Тази безчовешка игра с тези нещастници е продължавала близо два месеца и отпосле са били откарани в Браила да копаят окопи около този град.
На гарата Фаурей, между Бузъу и Браила, те се научават, че преди два месеца оттам са прекарали жителите на евакуираните от румънците села: Калипетрово, Кара Омур, Алмалий и пр. и там са били отнети всичките им коля и добитък; багажите и покъщнината, която са вземали, са били изгорени; в това жалко положение били откарани пеш до Дорохой. От тези нещастници има мнозина измрели, най-много деца, от умора и глад. Всички неслуживши, за които говорих по-горе, с изключение на Тевекелев и някои добричани, които се скриха при евакуирането на гр. Браила, са откарани към Молдова и Бесарабия.
Същият този Тевекелев твърди, че в помещението, гдето са били арестувани и малтретирани в Калараш, са били застреляни селяни, откарани преди мобилизацията с каруците си, пълни с храни. От други източници чух, че селското население, откарано в Молдова, било разхвърляно по селата и малтретирано варварски и вследствие на бой, глад лишения и болести половината починало.
В Букурещ видях следующата характеристична сцена: към 15-й септември ст. ст., ако се не лъжа, разхождаха из улиците на публично поругание около 20 души турци и един българин пленници, даже на българина пленник едното му око беше повредено от рана и едвам се крепеше на краката си. Всички се спираха и храчеха тези нещастници и подканваха конвоя да ги застреля. Какво става отпосле с тях, не мога да зная, въпреки че по околни пътища се мъчих да се науча за съдбата им.
Изобщо, като заключение, ще прибавя, господин полковник, че всичко в тази епоха: преса, обществено мнение, кинематографи беше против всичко българско (към германци, австрийци и турци не толкова); проповядваха, че когато ще настъпи денят на реванша (те считаха разгрома им като несполучлива фаза от войната) всичко българско ще мине под нож и пламъци. Особен рекорд в тази агитация държаха вестниците „Адевърул”, „Диминияца” и „Епоха”, а статиите на главния редактор Конст. Миле особено се отличаваха по своята дълбока омраза към българите и България. Това са фактите, господин полковник, които видях и чух от хора и върху истинността на които няма абсолютно никакво съмнение.
1.XI. 1917 г., гр. Силистра.
П. Бабаджанов (Бивш народен представител)


Публ. в Румънските жестокости над отвлеченото добруджанско население в Молдова. По официални румънски документи и лични изповеди на завърнали се от Молдова добруджанци. С едно факсимиле и една фотографическа снимка. Под уредничеството на Драгомир Пачов и Данаил В. Кацев. София, 1918 г., с. 7-12.