24 МАЙ 1941 г. ОХРИД ВЛИЗА ОКОНЧАТЕЛНО В БЪЛГАРИЯ

Има дати в историята на „българския Ерусалим”, които остават непреходни със своята значимост. Една от тези дати е 24 май 1941 г., когато след сериозна борба охридските българи си извоюват правото да живеят свободни в обединена България.
Охрид и цяла Вардарска Македония са заграбени от кралска Югославия през есента на 1918 г. Грабежът е узаконен от Великите сили - победителки в Първата световна война, чрез Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. След това настъпват страшните за всички охридчани и българи години на сръбската окупация. Управниците на Белград се заемат с невиждан терор да сърбизират цяла Македония, чието име даже е забранено официално. Българите обаче не желаят да станат сърби в обявената от Белград „Южна Сърбия”. Дават много жертви, но устояват на терора и запазват името си в очакване на по-добри за тях и за България дни. И те идват. Замислената като вечна, опираща се на несправедливост и възмездие спрямо победените система от мирни договори устоява само две десетилетия. Първата сила, която тръгва да руши версайското статукво на Балканите, е фашистка Италия. Веднага след възкачването си на власт през 1922 г. Бенито Мусолини започва да води политика на експанзия с цел създаването на една обширна империя в района на Средиземноморието.
През пролетта на 1939 г. е предприета и първата крачка с окупирането на Албания. Така Италия стъпва на Балканите и става непосредствен съсед на Гърция и Югославия. Настанявайки се в Албания, фашистка Италия отправя поглед и към съседните земи. В полезрението на Дучето влиза и Македония. С подписването на Тристранния пакт на 27 септември 1940 г. официално е определена и сферата на италианското влияние - Средиземноморието и част от Африка.
На 28 октомври 1940 г., завидял на успехите на своя съюзник Адолф Хитлер, Б. Мусолини решава да демонстрира сила и обявява война на Гърция. От албанска територия италианските войски нахлуват в Гърция. Скоро са бити и изтласкани обратно. За срам на Дучето гръцките войски настъпват в Албания.
Италиано-гръцката война е важно събитие за Балканите, защото тя провокира верига от други събития, които в крайна сметка водят до намесата на България и освобождението на Вардарска Македония от сръбска окупация.
След италианския провал срещу Гърция германският диктатор Адолф Хитлер решава да се намеси. Той се опасява от откриване на нов фронт на Балканите с участието на английските войски. Балканите са му нужни, за да бъде осигурен десният фланг за подготвяната вече война на Германия против СССР. В края на 1940 г. Хитлер подписва плана „Марита”, който предвижда разгрома на Гърция през българска територия. Първоначално Югославия трябва да бъде съюзник на Германия. На 25 март 1941 г. тя приема германската покана и влиза в Тристранния пакт. Следва антинацистки преврат в Белград на 27 март 1941 г., подкрепен от Англия, която прави отчаян опит да спре настаняването на Хитлер на Балканите. Новото правителство, начело с ген. Душан Симович, фактически денонсира пакта с Германия.
Германия реагира бързо. Хитлер изменя плана и нарежда Югославия да бъде унищожена като държава. В деня на преврата в Белград Фюрерът подписва Директива 25. Това е план за нападение над Югославия, който трябва да се осъществи успоредно с операция „Марита” за нахлуване в Гърция.
Фюрерът е много ядосан на Югославия заради измяната й, а от това печели България, защото Германия вече е склонна да съдейства за решаване на македонския въпрос в полза на България.
На българския пълномощен министър в Берлин Първан Драганов е заявено, че при новосъздадената ситуация се открива въпросът за Македония. (Янев, И. Македония в българо-италианските отношения 1941-1943, сп. „Македонски преглед”, бр. 3 от 2005, с. 57)
На 30 март 1941 г. П. Драганов съобщава в София за среща с германския външен министър Й. фон Рибентроп, на която са се изисквали сведения за българската позиция по македонския въпрос. (Филов, Б. Цит. съч., с. 297)
Всичко това показва, че в Берлин на най-високо ниво започва да се обсъжда съдбата на Македония. В ръководството на Райха се разглеждат два варианта за Македония: присъединяването й към България и обособяването й като самостоятелна държава. (Шеленберг, В. Лабиринт, С., 2007, с. 367-368)
Както по много други териториални проблеми в Европа германската дипломация възприема тезата на А. Хитлер, който счита, че Македония трябва да се даде на България. Сред съображенията на Фюрера за това са безспорно етническият състав на населението на Македония, в което към 1941 г., въпреки перманентния сръбски терор, преобладават българите. Освен това Хитлер не желае заради Македония да си влошава отношенията с България. Подкрепата за Германия от страна на България е крайно необходима с оглед бързо приключване на войната на Балканите. България със стратегическото си географско положение в центъра на Балканите и със силната си армия, която респектира всички свои съседи, би била полезен съюзник на Райха. Германските интереси диктуват единственото правилно решение за момента - Македония да влезе в България.
На 6 април 1941 г. Хитлер подписва специална директива, в която се разглежда и въпросът за Югославия. В точка 4 от същата се казва: „Македония трябва да се даде на България”.
Войната на силите на Оста срещу Югославия и Гърция започва на 6 април 1941 г. Основна роля имат германските войски. В блицкриг те разгромяват далеч по-слабите армии на Югославия и Гърция. Югославия капитулира на 17 април 1941 г. Гърция се съпротивлява по-дълго, като на помощ й се притичват и английски войски. Тя капитулира на 27 април 1941 г. През юни 1941 г. с парашутен десант германците завземат и остров Крит. Така цяла Гърция пада под окупация. А с това Германия става господар на Балканите.
Всички тези важни събития се разиграват много бързо пред очите на македонските българи. Те приемат с радост началото на войната, защото се борят за освобождение от сръбския терор. Из цяла Вардарска Македония германските и италианските войски са посрещнати като „освободители”.
България не участва с военни сили в разгрома на Югославия и Гърция. Това не пречи на югославски и английски самолети да бомбардират София и Кюстендил на 6 април 1941 г. В София загиват 8 души, а в Кюстендил - 58 граждани, 2 български и 8 германски войници и са ранени 59 граждани, 5 български и 31 германски войници. Това са първите жертви във въздушната война против България в годините на световния конфликт.
Само бързият разгром на Югославия под ударите на Вермахта спасява България от нови по-тежки бомбардировки и неминуеми излишни жертви.
След разгрома и окупацията на Гърция и Югославия на Балканите е наложен „новият ред” на победителите. Германия и Италия си поделят земите на бившите Югославско и Гръцко кралство.
Поражението на Югославия и Гърция води до преразглеждане на македонския въпрос. Пред Македония възникват нови перспективи. Вардарският й дял е освободен от сръбска окупация, но е неясно бъдещето му. Вариантите пред Македония след април 1941 г. са германско-италианска окупация, обособяване в независима българска държава или присъединване към България.
Въпреки опитите на Югославия да сърбизира в ускорени темпове населението на Вардарска Македония към 1941 г., в мнозинството си то остава вярно на своите български корени. Затова след рухването на сръбското робство това население демонстрира ярко българското си съзнание. Из цяла Македония възникват т. нар. Български акционни комитети. В тях влизат бивши дейци на ВМРО, интелектуалци и патриоти на България, преследвани от сърбите до 1941 г. Те поемат инициативата в свои ръце. Организират се бързо. Македонските българи демонстрират висока зрялост. Загърбват всякакви лични и идеологически противоречия помежду си. Сплотяват се, защото осъзнават, че само единни ще защитят своите интереси и тези на общото Отечество - България.
Българите от Македония се легитимират пред новата окупационна власт и започат подготовка за посрещането на българските войски. Важно е да се знае, че акционните комитети не са организирани по заповед или инструкции от София. Те са дело на местни македонски българи. Това са един вид плебисцити за принадлежността на населението и областта във временния властови вакуум, създаден след рухването на кралска Югославия и преди учредяването на новата българска власт.
Всъщност след 6 април 1941 г. по цяла Македония има непоръчани, спонтанно организирани от кореняците българи множество местни референдуми в полза на България. През пролетта на 1941 г. македонските българи получават рядък шанс в своята история - да демонстрират къде желаят да живеят. И те избират България, така както по време на борбите за независима църква през Възраждането са избрали да бъдат подведомствени на българската Екзархия вместо зависимостта от фанариотите от Цариградската патриаршия.
Първи инициативата поемат скопските българи. На 13 април 1941 г. в освободено Скопие се свиква събрание на видни граждани и общественици, на което се създава Български централен акционен комитет за Македония (БЦАКМ). В неговия състав влизат 32-ма души, бивши дейци на ВМРО, лекари, интелектуалци. Избран е 8-членен изпълнителен комитет начело с адвоката Стефан Стефанов. Комитетът излиза с декларация, в която между другото се казва: „Един велик идеал - свободата, за която Македония води вековни борби с безпримерен стоицизъм и безбройни свидни жертви, е вече действителност. Македония, великата българска мъченица, е вече свободна! Усилията на цар Борис III доведоха това велико дело до щастливо осъществяване.
БЦAКМ изпраща меморандум до министър-председателя проф. Б. Филов и до правителствата на Великите сили, в който се изразява желанието на българското население в Македония да се обедини със своето отечество България. Декларацията и меморандумът се публикуват в първия брой на в. „Македония” и са разгласени по Радио Скопие, което започва да предава на български език.



Бурно изразеното българско съзнание на македонските българи, тяхната решителност и единство пред новата власт са един от факторите за решаването на съдбата на Македония в полза на България. Тезата за обособяването й като независима държава не намира сериозни привърженици. Лидерът на ВМРО Иван Михайлов, който е неин защитник, я изоставя. Патриотизмът надделява отново у Иван Михайлов. Той отказва на немците да създава втора българска държава и нарежда привържениците на ВМРО да се включват в българските акционни комитети.
В хода на априлската война на Оста срещу Югославия Охрид е освободен от сръбско робство. Там влизат италиански войски. Как става това? Отговор дава софийският вестник „Зора” , списван от прилепчанина Данаил Крапчев в броя си от 18 април 1941 г.: „Италианците пуснаха позиви, обещавайки свобода на населението, поради което българите в Македония избягаха от сръбската войска, и едва тогава италианците превзеха Охрид.” Това е горчиво признание за фашистка Италия, която овладява Охрид не със сила, а чрез помощта на местните българи, които срещу обещания за свобода дезертират от армията на държавата техен поробител - кралска Югославия. Не случайно тази публикация по-късно предизвиква оплакване от страна на италианския пълномощен министър в София. Засегнала е престижа на фашистка Италия, но иначе отразява достоверно събитията в Югозападна Македония през април 1941 г.
Настанали се в Охрид, италианските войски се чувстват пълни господари. Има опасност въобще да не се изтеглят. Италия проявява сериозен натиск за заграбване на части от Македония. При налагането на „новия ред” на Балканите тя се чувства ощетена. За Италия единствената безспорна зона остава Албания и тя се стреми по всякакъв начин чрез нея да разшири влиянието си на Балканите. Идеята за Велика Албания може да се постигне чрез разширение в Епир (за сметка на Гърция) и в Косово и Западна Македония, където неминуемо се сблъсква с българските претенции.
В такъв контекст възниква българо-италианският спор за Охрид и околията. На страната на Италия е фактът, че тя има вече свои окупационни войски в Албания и Македония. На българска страна остава само историческото право да владее старата българска столица Охрид.
Появата на италианците в Охрид предизвиква възбуда в София. Българският офицер Сотир Нанев, който е един от първите, влязъл в освободена Македония, пише в спомените си следното: „… В Охрид и Охридско са изписани много светли страници от българската история. Около бреговете на Охридското езеро сътвориха своето дело Климент, Наум, Самуил, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, братя Миладинови, което вековете и дипломатическите канцеларии бяха безсилни да заличат. Живите паметници оцелели до наши дни около това езеро - на източния бряг Охрид, на южния манастира „Св. Наум”, на северния Струга - вълнуват всяко българско сърце, когато приближава този политически и духовен център на българщината.”
Така през пролетта на 1941 г. разсъждават всички българи. Затова не е случайна реакцията на недоволство от настаняването на италианците в Охрид.
На 16 април 1941 г. oт София германският пълномощен министър Рихтхофен чрез телеграма до Берлин отбелязва: „Сред обществеността отново започват да се отправят упреци по адрес на царя и правителството, че не се застъпват достатъчно енергично за българските претенции.”
За да парира италианските претенции към Македония, България търси съдействие от Германия.
Спешно цар Борис III си издейства среща с Хитлер, която е приета от германския диктатор с удоволствие. На 19 април 1941 г. цар Борис III лети за главната германска квартира, разположена в околностите на Винер Нойшадт. Протоколи от разговорите не са водени, но явно България успява да постигне успех, защото царят, заминал разтревожен за срещата, се връща видимо доволен в София. Това отбелязва изрично в своя дневник проф. Б. Филов.
За съдържанието на разговорите на българския цар с Хитлер съдим от цитирания по-долу немски документ. Цар Борис III настоява цяла Македония да се включи в България и особено държи на Охрид заради значимостта му за българската история. Относно Охрид Хитлер обещава, че ще го има предвид при преговорите с италианците. (Филов, Б. Цит. съч., с. 313-314)
На 19-20 април 1941 г. започва навлизането на българските войски във Вардарска Македония. По целия път към вътрешността й частите на българската 5-а армия са възторжено посрещнати от населението. Навсякъде из градовете на Македония - в Крива Паланка, Куманово, Велес, Скопие, Щип, Битоля - българската войска е приветствана като истински освободител. Градовете са отрупани с цветя, ехтят български песни, а в шествия по улиците се смесват войската и населението.


Посрещане на българските войски в Македония през април 1941 г.

Движението на българските военни колони става бавно. Причината са не само лошите пътища, защото сръбската власт в кралска Югославия е третирала Македония като окупирана страна и оставя лоша инфраструктура, която България тепърва ще изгражда допълнително.
Сериозно препятствие, което българските войски срещат в марша си към вътрешността на Македония, са огромните тълпи възторжени местни българи, които с развети трибагреници спират колоните, хвърлят се да прегръщат и целуват войниците, раздават им боядисани яйца и козунаци.
Спомените на все още живи хора от двете страни на днешната българо-македонската граница, фотоснимки и - за щастие - километри кинолента показват стотици хиляди радостни хора, излезли по шосетата и улиците, по които минават българските войски, и гора от български знамена.
Тъкмо това е т.нар „Български Великден”, честван в цяла Македония през април 1941 г. като освобождение.
Характерна гледка за „Българския Великден” е, че навсякъде из македонските градове се веят много български национални знамена. Това изумява дори българските войници и офицери. Те знаят от своите роднини от Македония, че наказанието в кралска Югославия за притежание на българско знаме е било в най-добрия случай дългогодишен затвор. Българите в Македония обаче са ги укривали с риск на своя живот цели 23 години. Някои от българите криели знамената в мазето на къщите си, други - най-отдолу, под дрехите, в раклата на бабите, а трети - зад домашния иконостас.
В дните на „Българския Великден” празнува и македонската емиграция в България. От страниците на вестник „Зора” прилепчанинът Данаил Крапчев поздравява френетично: „Честит нов Великден, българи!”, а в унисон с радостната тръпка съгражданинът му Димитър Талев пак в „Зора” на 19 април 1941 г. публикува мемоара „Радост велика”, припомняйки си посрещането на българските освободителни войски на 17 октомври 1915 г.
„Българският Великден” е честван като освобождение и от македонската емиграция в Северна Америка - в САЩ и Канада. За нея няма значение, че войските на нацистка Германия са освободили Македония. В крайна сметка роба не го интересува кой го е освободил. Важно е, че оковите на сръбското робство са скъсани. Нещо повече, емиграцията в САЩ преценява влизането на българските войски в Македония като национално обединение на българския народ. На 24 април 1941 г. Централният комитет на Македонската патриотична организация издава специална декларация в такъв смисъл по въпроса.
Вижте съдържанието на тази декларация, която е писана на автентичен български език.

Декларация на ЦК на МПО във в. „Македонска Трибуна”
24 април 1941 г.

БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙСКИ ВЛЕЗЛИ В СКОПИЕ


Софийската радиостанция съобщи на 18 април, че Българската армия е преминала бившата гръцка и югославска граница и навлязла в Македония. Това стана, след като германската армия разби сръбските войски, също и англо-гръцките войски. На 19 април вечерта, значи преди Великден, Българската армия е привършила окупирането на почти цяла Македония.
Една рота български войници е стигнала на 19 април в гр. Скопие и веднага там е бил образуван български комитет за управлението на града и околията. Подобен местен комитет е бил образуван в Куманово и много други македонски градове.
Един български кореспондент, който придружавал българските войски, е предал дописка до своя вестник, в която се казва, че навсякъде местните македонски българи са посрещнали с ликуване българските войници. Той казва, че населението е изявило желание щото Македония да бъде присъединена към България.
Според друго съобщение от Берлинската радиостанция Българската армия е навлязла не само в Гръцка и Югославска Македония, но също така в Тракия и Моравско. Едно официално комюнике от София казва следното: „Български войскови части окупираха някои български области в Македония, освободени от германците, с оглед да запазят ред и спокойствие между населението.”
Съобщения с дата 22 април известяват, че скоро между Скопие и София ще се възстанови редовна железопътна, телеграфна и телефонна служба.

В. „Македонска Трибуна”, г. XIV, бр. 740, 24 април 1941 г.


Въпреки радостта от освобождението остават открити доста въпроси, свързани с администрацията на „новите земи”, както и западната граница на Македония.
Дните от 20 април 1941 г. нататък, когато започва навлизането на българските войски в Македония, минават в Охрид много тревожно. Съдбата на старата българска столица е неясна. Охридчани разбират от своите роднини, че българските войски идват. Но дали ще стигнат до Охрид, не се знае. Там все още са се настанили като у дома си италианците. А албанците и турците се организират и започват борба за включване на града във „Велика Албания” под италиански протекторат.
На 21-22 април 1941 г. във виенския хотел „Империал” се срещат външните министри на Италия и Германия граф Галеацо Чано и Йоахим фон Рибентроп. Граф Г. Чано защитава албанските претенции върху градовете Дебър, Гостивар, Тетово и открито възразява срещу отстъпването на цяла Македония на България. Й. фон Рибентроп се съгласява цяла Далмация да премине към Италия и да отговори на претенциите за Македония. Той защитава българските права над Македония.
Още през първия ден на разговорите Й. фон Рибентроп уведомява италианския си колега, че претенциите на Цар Борис III са за цяла Македония до бившата югославско-албанска граница. Освен това българският цар силно настоявал за Охрид, като българска национална светиня. (Райчевски, С. Българите в световните хроники, 1939-1943, С., 2003, с. 141-142)
На 22 април 1941 г. германският външен министър поставя въпроса и за Солун, но граф Г. Чано заявява, че няма правомощия да говори по този въпрос. При преговорите шефът на германската дипломация успява да запази за България и Люботрън.
На 24 април 1941 г. във Виена е подписан окончателният протокол за прокраване на новата гранична линия. Според нея Охрид и Ресен остават за България, но към Албания преминават градовете Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Тетово и Кичево в Западна Македония, където освен албанци има и значителен брой българи.
Така е очертана граничната линия между Албания и България, наричана по-късно „Виенска”.
Относно срещата на царя с Хитлер и виенското споразумение ще цитираме част от един германски дипломатически документ. Това е запис за разговорите между двамата външни министри, в който се засягат българските териториални претенции към Македония. Пропускаме само текста, който не засяга България.

Из записа на разговорите между Рибентроп и граф Чано на 21 април 1941 г. относно териториалните претенции на България


Виена, 21 април 1941 г.
Запис на събеседването между райхсминистъра на външните работи и граф Чано, състояло се на 21 април 1941 г. в хотел „Империал” във Виена

…Райхсминистърът на външните работи изтъкна, че българският цар, който преди няколко дни посети Фюрера, предявил претенциите на България върху цяла Македония до албанско-югославската граница, като при това особено наблегнал на Охрид , като българска национална светиня. Фюрерът дал на българския цар да се разбере, че смята претенциите му за разумни, но що се отнася за Охрид, евентуално би могъл да се предвиди един анклав или едно вклиняване на границата. Все пак той подчертал, че по икономически и преди всичко по военни съображения Италия искала тази граница да бъде преместена по на изток, като в това си желание тя се базира особено и на етнографския състав на живеещото в този район население.

По-нататък райхсминисърът на външните работи отново изтъкна българските претенции, предявени от цар Борис, характеризирайки ги като разумни от германска гледна точка и за които Фюрерът се изказал със симпатия. Във връзка с това той имал резерви само с оглед на ясна размяна на мнения с италианския съюзник.
Граф Чано повтори своето изложение относно необходимостта за преместване на границата. Той говори за икономическите и особено за военните съображения, които заставяли Италия да вземе такова становище, и предложи по тази точка да се изслушат италианските експерти. Бяха повикани италианските военни лица, които обаче можаха да дадат малко разяснителна информация при по-подробните въпроси на райхсминистъра на външните работи относно предложението за прокарване на границата в Македония. Граф Чано само заяви, че лично той е готов границата край Охридското езеро да се прокара така,че българските светини да останат на българска територия…
Връщайки се отново на българските желания, райхсминистърът на външните работи заяви, че от германска страна съществува становището да се даде на България цяла Македония,  тъй като тогава тя ще се намира в ръцете на един добър и верен приятел на силите на Оста. Фюрерът, който има резерви с оглед на разговорите с италианските господа, изразил пред цар Борис своята симпатия във връзка с предявените от цар Борис искания. Следователно в това отношение съществува едно малко разногласие относно точното очертание на новата българо-албанска граница…
Шмит
(Politisches Arhiv des Auswartigen Amts,Buro RAM, Bd,15,Bl. 067-057. Публ. в цар Борис III в тайните документи на Третия райх 1939-1943 г. С., 1995, с.125-126)

Категорично трябва да се посочи, че силата, която е на страната на България в споровете й с Италия, е Германия. Това личи от горепосочения и от други документи от 1941 г. Разбира се, тя гледа своите интереси и встъпвайки в ролята на арбитър в българо-италианския граничен спор в Македония, всъщност утвърждава влиянието си на хегемон сред силите на Оста на Балканския полуостров. Съгласно тази спогодба италианците трябва да опразнят заетите от тях Ресен и Охрид в замяна на Западна Македония. Българското правителство е уверено, че ще получи Вардарска Македония до Шар планина и Качаник, а към Албания преминават Преспа, Струга, Дебър, Гостивар, Кичево, Тетово.
Италианците не са доволни и настояват границата да минава непосредствено на запад от Скопие, като Битоля също трябва да влезе в Албания, но получават отказ от германска страна.
На 24 април 1941 г. цар Борис III разговаря със заместник-началника на Търговско-политическия отдел в германското министерство на външните работи Карл Клодиус, пред когото заявява, че „по етнографически и географски съображения Охрид, Струга, Гостивар и преди всичко Тетово” би трябвало да се дадат на България.
Това личи от секретната шифрованата телеграма на Й. фон Рибентроп от 25 април 1941 г. до пълномощния министър Карл Клодиус и германската легация в София. Тази телеграма е важна с оглед темата ни, защото в нея става дума тъкмо за Охрид. Й. Рибентроп признава пред К. Клодиус, че „… в резултат на разискванията ние трябваше да вземем под внимание италианската претенция по отношение на района на Тетово до Струга с Гостивар и Кичево, обаче на нас ни се удаде да разубедим италианците от тяхното искане да се дадат на Албания също така градът Охрид с околностите му и Люботрън. Ние се радваме, че можахме да добием това за България…” (Цар Борис III в тайните документи на Третия райх 1939-1943 г. С.1995, с.131)
От цитирания германски документ става ясно, че лично шефът на германската дипломация Й. фон Рибентроп е успял да парира прекомерните италиански искания към Македония да спаси за българите Охрид с неговите околности.
На 27 април 1941 г. К. Клодиус провежда нов разговор с цар Борис III, за чийто резултат в доклада му от следващия ден до Й. фон Рибентроп се казва между другото следното: „Царят беше дълбоко развълнуван от съобщението, че Охрид ще стане пак български, и се показа много доволен от това, че очертанието на границата северно от Скопие е благоприятно за България, тъй като се избягвало Скопие да стане чисто граничен град…”
В април-май 1941 г. българската дипломация започва усилена работа за присъединяване на Охрид. Българските управници осъзнават значимостта на града и околията за България, с оглед неговата културно-историческа и политическа роля. Охрид не може да бъде жертван за нищо на света. В София са готови да отстъпят от претенциите си за части от Западна Македония и по-конкретно за градове като Дебър, Тетово, Гостивар, Дебър, Кичево, Струга, но не и за Охрид и Ресен.
В този момент българите в Стара България и местните българи се обединяват в своята борба за приобщаване към общата Родина на максимално по-голяма част от македонските градове.
В изпълнение на тази национална програма, точка първа от която е Охрид, е развита невиждана по мащаби дейност. Цар Борис III и правителството на проф. Богдан Филов започват борба за присъединяване на града и околията му към България. Усилията са огромни. Целта е една - Охрид да стане част от обединена България.
Ако Охрид не влезе в България, освобождението на Македония няма да бъде пълно. В града големите охридските фамилии също са впрегнати в борбата. Направено е всичко възможно да бъде привлечена и Германия на наша страна. В София правителството на проф. Б. Филов има успех, защото пълномощният министър на Райха Карл Клодиус възприема българското становище и в доклади до Берлин се обявява за включването на Охрид заедно със Струга, Гостивар и Тетово в България.
Така постепенно Германия възприема българската теза за Охрид и застава на наша страна. В голяма реч пред Райхстага на 4 май 1941 г. лично Хитлер обявява подкрепа за България. Той заявява: „…Фактът, че сторената навремето неправда над България се поправи, ни вълнува, при това особено много, щото германският народ, като направи чрез своето оръжие тази ревизия възможна, ни дава право да вярваме, че сме изпълнили един исторически дълг на благодарност по отношение на нашия верен боен другар от Световната война.”
На 11 май 1941 г. в София официално е получено съгласието на германците за новата граница на България със Сърбия. (Филов, Б. Цит. съч., с.325)
В крайна сметка под германски натиск фашистка Италия е принудена да отстъпи. Охрид трябва да влезе в България.
На 14 май 1941 г. в София заседава на извънредна сесия Народното събрание. Министър-председателят проф. Б. Филов прави важно съобщение във връзка със заемането от нашите войскови части и администрация на новоосвободените български земи.
В патетична реч на проф. Б. Филов се споменава и за Охрид. Думите на министър-председателя, запечатани в кинолентата, са: „Целият български народ вижда днес да се осъществяват неговите идеали за създаването на една мощна и обединена България от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море.”
Всички депутати, с изключение на комунистите, демонстриращи за пореден път българофобията си, приветстват изявлението за „освобождението на поробените краища и обединението на България”.


Проф. Богдан Филов - министър-председател на България от 1940 до 1943 г.

В залата на събранието по време на това историческо заседание не присъстват пълномощните министри на държавите - съюзници на България от Оста - германският барон Херберт фон Рихтхофен и италианският граф Масино Маджистрати. Вероятната причина за тяхното отсъствие е, че съюзническите държави смятат българските териториални придобивки за военовременни окупационни зони, а не за присъединени земи. Поради тази причина в германските карти от онова време тези области са дадени отделно от България и върху тях стои надпис „unter Bulgarischer verwaltung”, т.е. „под българско управление”.
(Deutscher Schulatlas herausgegeben von der Reichsstelle fur das Schul- und Unterrichtsschrifttum Berlrin 1942 р.15)
На 24 май 1941 г. К. Клодиус и българският външен министър Иван Попов подписват стопанска спогодба. Тя дава право на България да изгради своя администрация в „новоосвободените земи”. (Янев, И. Цит. съч., с. 61) .Така завършва процесът по усвояване на новите територии.
Принос за присъединяването на Охрид към България дават и местните българи.
Сред тях на първо място изпъква с дейността си Илия Коцарев.
Илия Коцарев е роден през 1884 г. и произхожда от голяма българска охридска фамилия. Тя дава на България поколения патриоти, които винаги са били символ на непокорния български дух в Охрид. Още през епохата на Българското възраждането Коцареви са в челните редици на борбата за прогонване на фанариотите и изграждане на независима българска екзарийска църковна община. Илия Коцарев е охридски войвода на ВМРО. По време на Илинденско-Преображенското въстание е районен войвода в Стружко. В черните дни под сръбското иго става изразител на съпротивителния българския дух. През 1926 г. е избран за член на окръжното ръководството на ВМРО в Битоля.




Илия Коцарев

Апогеят на неговата народна дейност настава през време на Втората световна война. На почтена възраст той си остава великан по дух. Разгромът на кралска Югославия го заварва в родния му град. Италианците имат коварен план, според който те трябва да заграбят българския град чрез маската на покровители на албанското население и поддръжници на албанските претенции. Илия Коцарев веднага застава начело на българския национален комитет, в който действа активно заедно с ревностния родолюбец Христо Паунчев - потомък на възрожденското семейство Паунчеви.
Започва подготовка за съпротива срещу италианско-албанските попълзновения. Дейността на българския комитет е широкомащабна. Отправят се протести до германското командване. Изпращат се доверени хора при българските власти, които вече са поели управлението на най-голямата част на Вардарска Македония. Охридчани копнеят да видят по-скоро български войник и в своя град.
Най-после тоя ден настава: първенецът на града Илия Коцарев посреща българските войски с хляб и сол. След това бива единодушно посочен и назначен за кмет на града, на който пост остава до края на българското управление.
На всичките снимки в кинохрониката от дните на освобождението на Охрид може да се види ликът на този достоен българин, вкл. в сублимния за охридчани момент как през 1941 г. вдига българския национален флаг на площада в Охрид в момента на идването на българските войски.
За да добием представа за родолюбието на Илия Коцарев, ще цитираме един документ. Той се отнася към първите дни на свободата в града, когато опиянението е голямо, а борбата за включването на града в България е в разгара си. Това е апел или по-скоро зов за помощ на кмета до Охридското братство в София за съдействие чрез изпращане на храни за гладуващото местно население. Причината за апела за очертаващата се катастрофална ситуация е в изхранването на населението. Това е картината в цяла Македония през пролетта на 1941 г. и вина за продоволствените трудности, заплашващи да прераснат в криза, имат сръбските власти, които в навечерието на войната са направили насилствени и произволни реквизиции, които изправят местните българи на ръба на глада.
Конкретно в Охрид и околията му продоволственият проблем се изостря, защото запасите от храни са били повторно ограбени от италианските войски, както става ясно от апела на кмета Илия Коцарев.


Апел от кмета на Охрид Илия Коцарев до Охридското братство в София за изпращане на храни поради изчерпване на резервите и очакване на смъртни случаи от глад в града
Охрид, 9 май 1941 г.
„Охрид е свободен, разкъсаха се веригите на черното сръбско робство, жителите на Българския Йерусалим радват се на свободата, но много скърбят що е техният край - околията и градът на братя Миладинови, заседнат от италианците, които се показаха като съюзници на албанците съвсем нетолерантни пряма нас. Издържахме, не се поддадохме на всевъзможни интриги и клюки от страна на нашите вековни тирани - турците, които сега под булото на албанското знаме станаха всички албанци.
Градът, както и околията, особено три общини: Сливовска, Коселска и Галичичка (Велестовски край), ще умрат от глад, ако им се не притече в помощ Охрид, има резерви от храни за 4-5 дни и ако в тоя период се не помогне, ще бъдем зрители на смъртни случаи. Италианците не ни оставиха никакви храни и това, което имахме, съчувано взеха ни и така сме оставени на съдбата на провидението.
Вярвам да се всички интересувате за Вашия роден край, кой е мил за Вас и нас, затова не се съмнявам, че ще направите всичко възможно за смегчанието на сегашното положение.
Меродавните кръгове са благовременно известени, ала се надяваме и вие от Ваша страна ще направите всичко възможно да се побърза.
Извинете, що досега не сме се явили, причината е тежкото положение, в което бяхме.
Здравейте! С искрен поздрав от кмета в Охрид.
(п) Илия Коцарев
Вярно с оригинала:
Временна комисия: (п) [не се чете]
(п) [не се чете]
АМВР, ОБ-13577, л. 110. Оригинал. Машинопис.

На 24 май 1941 г. се извършва смяната на гарнизона в Охрид. На централния градски площад в присъствието на много граждани и официални лица е проведена тържествена церемония. Подробности за нея се знаят, защото събитието е филмирано, а лентата е оцеляла по чудо до наши дни. Така кинохрониката запечатва завинаги това щастливо за България и за Охрид събитие. Кметът Илия Коцарев е пряко ангажиран и лично участва в церемонията. Той поднася специално приветствие към командира на българските войски.


Кметът на Охрид Илия Коцарев (най-вляво, с гръб) на церемонията в града на 24 май 1941 г.

От името на Райха германският генерал обявява предаването на Охрид на България. Нацисткото знаме е снето. Вместо него тържествено, под звуците на военна музика, се издига българското знаме. Германските войски се изтеглят и българските военни части заемат мястото им. От името на Н. В. Цар Борис III е издигнато българското знаме. Следва молебен, а накрая и военен парад. Охридчани гордо и през сълзи на очи гледат стройните редици на своята българска войска. Накрая кметът Илия Коцарев приема лично от германския генерал германското знаме с пожелание да го пази в знак на българо-германската дружба, довела до освобождението на Македония. Кметът Илия Коцарев приема знамето и благодари за оказаната му висока чест.



Българското знаме се вее над Охрид - 24 май 1941 г.

Денят 24 май 1941 г. е знаменателен за охридските българи и с друго събитие. За пръв път след 1918 г. в старопрестолния град на царете Борис и Самуил се отслужва тържествена литургия на български език. Тя е извършена от Ловчанския митрополит Филарет в храма „Св. Климент” „при голямо стечение на богомолци, които вземат живо участие в църковното пение”.
Новата граница на България има много сложна кофигурация. Описваме само участъка й в Югозападна Македония. След като пресича р. Треска близо до град Кичево, се отправя на юг към Охридското езеро. Преминава на запад от селата Старовец (дн. Староец), Белица, Велмей, Мешевице (дн. Мешеица) и Горенци. При движението си на югозапад българо-албанската граница прехвърля билото на Илинска планина. В една точка на запад от село Подмоле тя достига северния бряг на Охридското езеро. От тук границата се насочва на югоизток през водите на езерото към манастира „Св. Наум”. България получава тесен 10-километров излаз на Охридското езеро. От споменатия манастир границата се отправя почти по права линия на изток, като преминава северно от селата Шипокино, Евла и Козяк и южно от градовете Охрид и Ресен.
На 26 юли 1941 г. в Македония е въведено българското административно-териториално делене. Създават се две административни области: Скопска с 19 околии и Битолска с 6 околии, една от които е Охридска.
Оттогава българите в Охрид заживяват в общия ритъм с живота в България. Кметът Илия Коцарев продължава да управлява до края на войната. И оставя много добри спомени у всички охридчани. В размирните военни години полага огромни усилия за развитието на града.
Гледа да опази съгражданите си от излишни жертви и сблъсъци и ги дели по партийна принадлежност.
Като кмет Илия Коцарев непрекъсното се грижи за материалния и духовния живот на града и на малката и твърде бедна административна околия под българска власт. Прави всичко за поддържането на духа на останалата под италианско-албанска окупация друга част на Охридската околия. Известен по цяло Охридско и Дебърско като доверен адвокат и голям българин, Илия Коцарев се ползва с голям авторитет и става народен изповедник за всички вълнения на поробените отвъд границите българи. При него идват тайно учители от отвъдните села, пренасят учебници и друга българска литература за организираните от тях тайни български училища, донасят за трагичното положение, получават помощи и съвети и си отиват ободрени от него.
Когато Илия Коцарев забелязва, че забягналите на италианско-албанската територия антибългари - Титови партизани, започват да тормозят с оръжие в ръка населението, да искат да ги крие и храни, при това тровейки го с противобългарски проповеди, той не се колебае да прехвърли границата, без да носи оръжие, самичък, влиза в тия села и пред събраното население изобличава неканените гости, като обяснява техните истински намерения: че под маската на комунизма се крие сърбизъм с антибългарска същност. Особено го е развълнувала постъпката на неговия бивш стажант - адвокат Петър Пирузев - Майски, който е подмамен от нелегалните и обикаля с тях окупираните български села. Илия Коцарев пак минава границата нелегално, влиза в с. Велмеи и пред събрания народ издига глас на порицание срещу изменника:
„Къде е той, да дойде тук, пред очите ми и да каже защо изневерява на своите бащи и деди! Защо вдига ръка срещу цялата ни история на мъченици българи?” След това изпраща селяните при П. Пирузев да го убедят да дойде при него на диспут, без да се бои за безопасността си, защото той - Илия Коцарев - е без оръжие и без въоръжена охрана, но и без страх. Но П. Пирузев, обезоръжен от всенародната почит към тоя български ветеран и рицар на българското име, не посмява нито да се яви пред него, нито да му напакости. Илия Коцарев има и благородно сърце. Той успява да спаси от смърт П. Пирузев и чрез ходатайство пред българската власт му издейства само затвор вместо смъртно наказание заради противодържавната му антибългарска дейност.
Македонистите признават патриотичната дейност на охридския кмет. За охридския кмет Йован Павловски пише: „Илия Коцарев, адвокат от Охрид… с хляб и сол посрещна войските на окупатора в града на Самуил. Същият този Коцарев - продължава Й. Павловски - пътуваше от село до село и като кмет на „българския Охрид” деморализираше селяните.”
Тези факти прекрасно характеризират кмета на Охрид от 1941 до 1944 г. Илия Коцарев като твърд страж на българщината.


Илия Коцарев като кмет на Охрид, сниман сред възрастни опълченци от Македоно-одринското опълчение на пристанището в града през 1942 г.


Кметуването му не минава безпроблемно. Заплахата за града откъм Италия и подкрепяните от нея албанци остава.
И след влизането на Охрид в България Италия продължава да създава грижи за българската власт. Тя не се примирява с присъединяването му към България и постоянно чак до капитулацията си през септември 1943 г. се мъчи да коригира границата в своя полза. Към подписания на 24 април 1941 г. във Виена протокол е приложена географска карта с мащаб 1:1 000 000, върху която граничната линия не е съобразена с особеностите на релефа. При прехвърлянето на линията върху топографски карти с мащаб 1:100 000 се получават разминавания между германските и италианските карти поради нагаждането им към терена. Освен това мастилената линия от виенската карта при прехвърлянето обхваща полоса от 12 км. Тези неуредици са умело изпозлвани от Италия за предявяване на претенции за корекция на границата в нейна полза.
На 7 юни 1941 г. италианският пълномощен министър в София М. Маджистрати връчва проект за нота на българското правителство във връзка с използване водите на Охридското езеро. В нея се иска българската страна официално да признае правото на Албания върху всички води на езерото, правото на транзит по жп линията за Охрид и на преминаване пътя, обикалящ езерото. Нотата има ултимативен характер, тъй като към нея е приложен и един проект за отговор, с който българското правителство дава съгласието си по всички пунктове. Министър-председателят проф. Б. Филов определя италианските искания като неприемливи, но поставена пред свършен факт, българската страна възприема линия на протакане и отлагане и ще „чакаме по-благоприятен момент”.
Веднъж ангажирал се със защитата на българските претенции над Охрид и околията, цар Борис III продължава да ги отстоява. На 9 юни 1941 г. той се среща в Сан Росоре с италианския крал Виктор Емануил III, който съветва българския монарх да се обърне направо към Б. Мусолини. Срещата на българския цар с Дучето става на 12 юни 1941 г. На нея е уговорено българо-италианските спорове да се разгледат при бъдещото посещение на проф. Б. Филов и външния министър Ив. Попов в Рим.
На 6 юли 1941 г. пълномощният министър М. Маджистрати  връчва на българския външен министър Ив. Попов карта с италианското тълкуване на Виенската линия. То е в ущърб на България, най- вече в района на Охрид. М. Маджистрати настоява при посещението на българската делегация в Рим да бъде подписан договор, който да признава тази граница. (Филов, Б. Цит. съч., с. 353)
България отказва италианското предложение, което принуждава Италия да възприеме силов подход в определяне на границата. Стига се и до граничен инцидент за мината Люботрън, който е предизвикан от италианците и се обяснява от тях с неяснотите около Виенската линия.
На 19 юли 1941 г. италианското правителство издава декрет за определяне на българо-албанската граница, с който Тетово, Кичево, Дебър и др. в Западна Македония се включват в границите на Албания. (Дневникът на граф Г. Чано, с. 337)
На 21 юли 1941 г. проф. Б. Филов и Ив. Попов се срещат в Рим с италианския крал и Б. Мусолини. Българските искания за корекция на границата с Албания срещат твърд италиански отказ. Все пак в знак на добра воля Дучето се съгласява да отстъпи на България село Пещане, разположено на 12 км южно от Охрид, но едва след окончателното определяне на границата.
За основа на границата на България с Италия служи Виенската спогодба, като точното й определяне е предвидено да стане от една италианско-албанско-българска комисия, която да реши необходимите поправки и въпроса с размяната на населението. (Филов, Б. Цит. съч., с. 372-373)
Тя обаче не пристъпва към работа и спорните проблеми остават неразрешени.
Укрепила се в Западна Македония, Италия постоянно се мъчи да разшири границите на Велика Албания на изток. Появяват се претенции за Скопие, Охрид, Буяновци, Враня. Засилва се пропаганда в Македония с цел да се представи, че в областта преобладава албанският елемент. Охридските българси демонстрират единство. Сплотеността им в граничния район е важен фактор за отблъскване на италианските амбиции към района. До 1943 г. неведнъж охридчани приемат бегълци свои роднини, пресекли, въпреки италианско-албанската забрана, демаркационната линия. Това важи най-вече за българите жители на съседната Струга.


Части на българския гарнизон в Охрид през 1942 г.

През август 1942 г. има нов българско-италиански граничен инцидент. Чак след изглаждането му се създава смесената комисия. Водач на българската делегация е командирът на 5-а армия в Македония ген. Васил Бойдев. Комисията има три заседания: през октомври и ноември 1942 г. и през март 1943 г. Тя не взема решение за значителни корекции на границата. Фактически смесената комисия узаконява старата гранична линия. Така, въпреки италианско-албанските претенции, Охрид, макар в орязана административно околия, остава в България.
Ген. Васил Бойдев проявява качества и на дипломат. Той полага големи усилия и прави почти невъзможното да измъкне от твърдоглавите италианци още земи за България. На 7 ноември 1942 г. М. Маджистрати уведомява проф. Б. Филов, че Б. Мусолини е дал гаранции за включване в България на село Пещани, което има важно значение за риболова в Охридското езеро. С този въпрос обаче комисията се занимава на третото си последно заседание. Тогава е обсъдена демаркационната линия във водите на Охридското езеро. Понеже във Виенския протокол такава линия липсва, италианската делегация се обявява против българското предложение за прокарването й. Правят се опити за запазване на италианско- албанския контрол над село Пещани. Българите разбират, че уверенията на Дучето не струват. Следват бурни дебати и прекъсване на заседанията на комисията. Тогава ген. В. Бойдев прилага хитър ход. Той буквално лъже италианците, че село Пещани е родно място на Паисий Хилендарски. Колкото и странен да е този аргумент, той минава. Италианците се хващат на лъжата и отстъпват.
На 29 март 1943 г. е подписан окончателният протокол за българо-италианската граница в Македония. Той влиза в сила чак на 15 юли 1943 г.
Новата демаркационна линия между България и Италия започва от мястото, където опира на брега на Охридското езеро, между градовете Струга и Охрид, и продължава по права линия на югозапад до брега на езеро, южно от село Пещане, на 12 км южно от Охрид. Така освен Пещане към България са присъединени още и селата Конско, Елащани и Шипокино - общо около 2 кв. км Прокарва се и граница във водите на Охридското езеро - 3 кв. км. В района на Охрид България изгражда дори своя морска патрулна група.
На 25 юли 1943 г. обаче пада фашисткият режим в Италия. На 8 септември 1943 г. новото италианско правителство подписва безусловна капитулация пред съюзниците. Италия излиза от войната и скъсва съюзнически отношения с Германия. Промяната засяга и Балканите. Започва изтегляне на италианските войски от полуострова.
От отпадането на Италия като германски съюзник се възползва България. Хитлер за пореден път разбира, че по-важният съюзник на Райха на Балканите е България. Затова Фюрерът не създава никакви пречки за ново териториално разширение на България на запад за сметка на бившата италианска окупационна зона в Македония. Българското правителство максимално се възползва от ситуация, свързана с капитулацията на Италия, и успява да издейства корекция на границата в югозападния сектор на Вардарска Македония. Препотвърдена е и българската принадлежност на Охрид.
Новата гранична линия минава на юг от село Пещани, като достига манастира „Св. Наум” в южния край на Охридското езеро. След това преминава по бившата югославско-гръцка граница. Така българската зона в Югозападна Македония е разширена с още около 500 кв. км. Включени са около 20 села, присъединени към Охридска и Ресенска околия.
Тази гранична линия остава в сила до комунистическия преврат в София на 9 септември 1944 г. и последвалото под натиска на съюзниците от Антихитлеристката коалиция извеждане на Българската армия от Македония.
Български войски, командвани от полковник Никола Дренски, се изтеглят от Охрид, оставяйки на населението всичките си припаси. Изпратени са от охридчани с плач, траурни забрадки и с последни подаръци за спомен. Най-честият въпрос, който задават жителите на града към нашите войници, е бил: „На кого ни оставяте?”.
След оттеглянето на българските войски кметът Илия Коцарев остава единствен крепител на народните надежди и народната съпротива. Той е най-верният страж на българщината в условия на вече отсъстваща официална българска държавна власт.
През октомври 1944 г. охридчани връщат жеста на българската държава, положила толкова много усилия техният град да бъде част от целокупна България. В условия, когато България е окупирана от съветски войски, охридчани се проявяват като по-големи българи от отечественофронтовските български управници. Спасяват 25-те войници на България, пленени от германците. Тъкмо кметът Илия Коцарев организира акцията по освобождението на пленените български войници и предотвратява чрез събиране на откупа в злато разрушението на Охрид. Голяма роля за успеха на акцията, сполучливо наречена още „Охридското жертвоприношение”, изиграва неговият авторитет като виден общественик и кмет на града.
Когато германският комендант иска от него или войниците, или 25 души известни комунисти, които да вземе като изкупителна жертва, Илия Коцарев категорично заявява: „Аз мога да умра, но не мога да предам 25 души заложници срещу избягалите 25 души български войници и да затворя по тоя начин 25 български къщи!”. Негов е лозунгът на спасителната акция, приет от всички охридчани: „Се ке дайме, бугарски войник не даваме!”.
После в Охрид влизат сърбокомунистическите партизани, които го завземат без бой. Освен това заграбват златото, което жителите на града са събирали за спасението на българските войници, и започват терор над изявените българи. Хиляди македонски патриоти стават жертва на следвоенния сърбокомунистически терор.
Ако през 1941 г. е било освобождението на Охрид, през 1944 г. е било началото на най-тежкото комунистическо робство на Охрид. Трагедията на победена България става и лична семейна трагедия за Коцареви. Петима мъже от семейството са били арестувани и закарани в затворите на Титовото Идризово, където излежават заради патриотизма си и службата в полза на България повече от 5 години.
Партизаните арестуват Илия Коцарев, въпреки протестите на гражданството. Пред съда големият българин извисява глас срещу обвинението, че се е противопоставил на партизаните, които носели освобождението на Македония: „Ами не ми е ясно, бре луге, како може да се ослободува веке еднаж ослободената Македония.”
Някогашният деец на ВМОРО/ВМРО и популярен български общественик първоначално е осъден на смърт като „сътрудник на окупаторите“, а по-късно присъдата му е заменена с 20-годишен затвор. Въпреки това сърбокомунистите не успяват да пречупят този корав българин. Той изтърпява твърдо всички унижения и изтезания, на които е подложен в затвора. Вече много възрастният Илия Коцарев стоически понася тежките изпитания. Вземат здравето му обаче. В затвора той се разболява тежко и ослепява. Поради напредналата си възраст е освободен и само няколко дни след излизането си от затвора умира през 1954 г.
Отива си непреклонен, като голям българин. При вестта за неговата смърт целият град Охрид излиза на улиците и тръгва с безкрайна почит след тленните му останки. Така Илия Коцарев излиза и в смъртта си победител, велик, с непреклонния си дух, равен на възрожденските великани на родния си град, украсен обаче и с ореола на народен мъченик за българското име. Единствената му „вина”, заради която е преследван и репресиран, е, че е бил българин и е обичал своя град, охридчани и България.
След смъртта си Илия Коцарев е репресиран и от българските комунисти. Името му е изтрито от българската история. Има опит делото му за опазване на българщината в Охрид и Охридско да бъде погребано. През 1984 г. излиза одобрен от партийната цензура филм, посветен на събитията от октомври 1944 г., наречен „Спасението”. В него дори не се споменава за Илия Коцарев. Но дори и този оскатен игрален филм разгневява Югославия. И тя прави поръчков филм, в който българските войници са заменени с италиански. Това е грубо изопачаване на историческите факти. Охридчани никога не са спасявали италиански войници, дори след капитулацията на Италия през 1943 г., когато Рим минава на страната на Антихитлеристката коалиция.
Репресиите над този патриотичен български род засягат почти всички негови представители. В Титова Югославия някога големият Коцарев род е съсипан и никога повече не успява да заеме полагащото му се място на върха на обществената пирамида.
Един по един си отиват неговите представители - с болка в сърцето, но и с вяра в доброто бъдеще на Македония и България. Владо Коцарев умира през 1966 г., а Спиро - през 1972 г.
Племенникът на Илия Коцарев - Любен Коцарев, умира през 2005 г., напълно забравен от България, преследван и репресиран от сърбоманската власт до края на живота си.


Паметната плоча на големия български охридски род Коцареви


Посещение на Богдан Филов в Охрид – 1941 г.


Български офицери и полицаи в Охрид – 1941 г.


Германски и италиански войници край Охридското езеро.

Янко Гочев
историк