КАРНЕГИЕВАТА АНКЕТА

През 1914 г. един от най-добрите познавачи на Балканския полуостров и на македонския въпрос проф. Павел Милюков дава интервю, което е отпечатано в списание „Илюстрация светлина”. То е озаглавено „За ужасите на новото равновесие на Балканите. Денационализацията на Македония”. В него големият руски учен историк накратко споделя впечатленията си като член на Международната комисия за разследване на причините и последиците от Балканските войни (1912-1913 г.). Преди да разкажем за учредяването и анкетата, която извършва тази комисия, искам да ви цитирам дословно впечатленията на този голям приятел на народа ни за това какво се беше случило и се случваше с българите в заграбената от гърците и сърбите Македония:

„В настояще време гърци и сърби употребяват всички простими и непростими средства за денационализацията на Македония. Всички български училища и черкви са преобърнати в сръбски или гръцки. Сърбите отидоха по-нататък. Те създадоха драконовски закони за убиване духа на българската интелигенция, на българското население. Всеки, който се провини даже неумишлено, да скъса телеграф, да развали железни релси или пък се намери у него оръжие, ще бъде осъден на строг затвор. А тези, които укриват и не донасят на правителството, ще се наказват чрез изселване с цялото семейство. Изпъдените владици от Македония разправиха на комисията в София, че им била поднесена за подписване декларация, с която сами се отказват от епархията си и доброволно заминават за София, а на българското население - че стават сърби, каквито са били по-напред, но вследствие терора на комитета насилствено са били побългарени. Повече от две хиляди български учители, свещеници и граждани са хвърлени в разни тюрми с цел да се убие духът им. А други, с по-слаб характер, прегръщат новото положение, за да се отърват от жестоките изтезания на „Черна ръка - Мъртва глава”, партия за убиване и изтребление на българската интелигенция. Български екзархийски учители бидоха изпратени в Белград да се фабрикуват изкуствено за сръбски учители, та, от една страна, да се покаже пред простото население, че същите тези учители, които по-напред са го учили българско четмо, сега са правоверни сърби, а от друга - след като бъдат заменени със сръбски учители, по-нататък ще бъдат уволнени.
Гърците не отстъпиха на своите братя сърби. Те унищожават всичко славянско, горят богослужебните славянски книги, изтриват надписи, а иконата на св. св. Кирил и Методий е предадена на аутодафе; те убиват и арестуват. Нали Македония е населена от гърци и от сърби? Защо тая провинция не я присъединяват и изравнят по права със свободните граждани в Сърбия и Гърция? Защо създават окастрени конституции, като за чужда, населена не със свой народ страна? Защо на тоя народ гледат с подозрение и сега, когато Букурещкият мир им го повери „яко овца на заколение”?
На 16 юни 1913 г. България, изтощена от Балканската война, започва втората Балканска война, влязла в историята като Междусъюзническата война. Сега няма да се занимавам с виновниците за започването на тази война, но не мога да не отбележа, че тя е една от най-кратките войни, донесла големи и непоправими и до днес поражения на народа ни. Страната ни е обявена за агресор, след като пропагандните и дезинформаторски машини на Гърция и Сърбия са задействани на пълни обороти. Особено активна и подготвена за случая се оказва гръцката страна. Тя организира кампания, ръководена пряко от гръцкия крал Константин, за да покаже пред света „българските жестокости” в Сяр, Нигрита, Мелник и др., като припише своите злодейства на българите. Ректорът на Атинския университет професор Теодор Заимис издава на френски език брошурата „Българските жестокости в Македония”, която разпраща до ректорите на европейските и американските университети. Със сведения за измислени и мними български жестокости гърците заливат европейските, американските и световните вестници и списания. Дори гръцките власти канят чужди кореспонденти да заснемат и да присъстват на погребенията на избити, изгорени и обезобразени тела на гръцки владици и население, които, както скоро ще установи Международната комисия, продължават да служат в гръцките черкви живи и здрави. Кореспондентите заснемат и изгорелите махали от град Сяр, включително и на запалената Серска девическа гимназия, пълна с телата на стотици избити и изгорени тела, представени първоначално като тела на избито от българската армия мирно гръцко население. Скоро светът ще научи, че са изгорени телата на изкланите над 200 българи в учебните стаи на гимназията и след това, за да потулят престъплението, гърците я запалват. Но това не са единични, а масови и многобройни случаи на установени злодейства. Големият американски вестник „Ню Йорк Таймс” също отпечатва дописки от войната, които са предимно по информация, получена от гръцката страна. Но лъжата и постановката скоро са разкрити и гръцката страна заклеймена заради извършените злодейства над местното българско население.



Андрю Карнеги

Впечатлен от информацията за приписваните на българите престъпления, един от ръководителите на Карнегиевата фондация Николас Мърей Бътлър, президент на Колумбийския университет, изпраща спешна телеграма до председателя на настоятелите на фондацията Елайху Рут, с която ще се предизвика сформирането на комисията. В телеграмата Бътлър пише: „Съществуват изумителни обвинения за безчинства от страна на българите, отправени от гръцкия крал. Тези обвинения ни дават възможност да предприемем незабавни действия. Ако вие одобрите тази идея, мога да изпратя представителна комисия на Балканите, която да установи фактите и да определите чия е отговорността за извършваните престъпления и за продължаващите враждебни действия. Моля отговорете ни… при възможност още днес.” Председателят на Съвета на настоятелите на фондацията дава съгласието си само след часове. От Карнегиевата фондация за международен мир през юли 1913 г., когато войната все още не е приключила, е съставена международна анкетна комисия в състав: д-р Йозеф Редлих, професор по държавно право във Виенския университет (Австро-Унгария), барон д`Естурнел дьо Констан, сенатор и Жюстен Годар, юрист и член на Камарата на депутатите (Франция), д-р Валтер Шюклинг, професор по право в Марбургския университет (Германия), Франсис У. Хърст, редактор на „Икономист”, и д-р Х. Н. Брайлсфорд, журналист (Великобритания), професор Павел Милюков, член на Руската дума (Русия), и д-р Самуел Т. Дътън, професор в Тичърс колидж на Колумбийския университет (САЩ). След неколкомесечна усилена работа докладът на комисията е подготвен и отпечатан в началото на 1914 г. Въпреки направените констатации в него, не са предприети никакви действия за наказване на държавите обвинени в престъпления срещу човечеството. Присъдата е само морална и то в едно време, когато моралът е загърбен, тъй като светът се подготвя да започне една от най-кръвопролитните войни - Първата световна война. Гръцката и сръбската страна отхвърлят категорично заключенията на Карнегиевата комисия и докладът остава и до днес само като паметник за извършения геноцид над народа ни. Извън погледа на Международната комисия остават злосторничествата срещу народа ни, извършени от румънците след удара, който нанасят на страната ни в гръб по време на войната, и от турци и гърци в Западна Тракия.


Към Карнегиевата анкетна комисия българското правителство командирова проф. д-р Л. Милетич „за да й спомага в изпълнението на задачата й в България”. Успоредно с работата си в помощ на комисията проф. Милетич извършва и своя успоредна анкета. Разкритията и констатациите на големия български учен с безспорен международен авторитет безкритично и дословно ще намерят място и в окончателния доклад на Карнегиевата комисия. По-долу ще имате възможност да се запознаете с неговия доклад, включен от анкетата. Така разкритията на българския учен ще се окажат от полза не само за анкетьорите, но и за установяването на истината.



Българската страна официално прави един успешен опит, за който имат заслуги преди всичко професорите от Софийския университет да отхвърли лъжливите обвинения за български жестокости през войната. Макар и закъсняла, защитната българска реакция е потвърдена и приета и от Карнегиевата анкета. На 1 септември 1913 г. е отпечатан без какъвто и да било коментар, а само с кратък обяснителен предговор, факсимилета от документи и техния превод, първо на френски, а после на български език, извадките от автентичните писма на обикновените гръцки войници от 19-и полк на VІІ Гръцка дивизия от заловената войнишка поща при с. Добринища, Разложко, на 14 юли 1913 г. Комисията включва в своя доклад текстовете на заловените гръцки писма и голяма част от записаните сърцераздирателни разкази от проф. Л. Милетич на българите, преживели гръцките жестокости, които той издава и в книгата си „Гръцките жестокости в Македония” (1913). През зимата на 1913 г. през месеците ноември-декември проф. Милетич обикаля разорените български краища в Източна и Западна Тракия. В резултат на тази обиколка излизат още три негови книги с разкрития за гръцки, турски и сръбски зверства над народа ни. Това са „Историята на „Гюмюрджинската автономия” (1914), „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” (1918) и „Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 година (1929). И до ден днешен те са най-сериозните свидетелства за съдбата на българите и на земите ни за времето през 1912 и 1913 г. Те са естествено допълнение и продължение на доклада на Международната комисия.


Андрю Карнеги

Резултатите от Карнегиевата анкета не са останали непознати за нас, българите. Напоследък тя излезе в две нови български издания. Едното е повторение на частично преведения доклад през 1915 г., без въвеждащата част и приложенията от големия български художник, тогава капитан от нашата армия, Емануил Ракаров. Уводната първа глава излиза в самостоятелно издание през 1917 г. като № 1 от Библиотека „Балкански въпроси”, като организатор на библиотеката е ръководителят на ВМРО Тодор Александров. А второто издание в нов, пълен превод от Гочо Чакалов и Димитър Чакалов, излезе през 1995 г., но с променено заглавие, като „Другите балкански войни. Изследване на Фондация „Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Ф. Кенан. София, 1995, 408 с.” Това ново и пълно издание дължим на ръководената от Джон и Ивон Паница Фондация „Свободна и демократична България”. Същевременно през 2007 г. голямата българска преводачка Пенка Кънева издаде свой превод на написаната от проф. П. Милюков глава от Карнегиевата анкета „Причини за Балканските войни”. (Вж. П. Милюков, Живата истина. Студии за България. Спомени и отзиви за автора. Съставителство и редакция П. Кънева. София, 2007, с. 193-252.)
В самия доклад има редица противоречия и взаимно изключващи се констатации, тъй като отделните глави са писани от отделните членове, без да са съгласувани фактите и изводите от тях. И може би в това е и силата на доклада, тъй като той дава възможност на всеки читател сам да си направи заключенията. Още повече че в него страната ни е определена заедно с Гърция и Сърбия като грабителка, независимо че по отношение на Македония се отбелязва, че в нея преобладава българското население. Междусъюзническата война наистина е престъпление спрямо народа ни, но в резултат на безумната политика на цар и управляващи, но съвсем не е грабителска. Тя е едно продължение на първата Балканска война, за довършване освободителната мисия на България. С редица от субективно изнесените факти, както и с тяхното представяне и тълкуване от анкетьорите не можем да се съгласим и изобщо не би трябвало да се поставя знак за равенство между действията на отделните воюващи страни. Както казват французите: „На война, като на война”, но въпреки това искам да направя някои уточнения. Българската армия води война срещу армиите на съседите си, докато те извършват истински геноцид над мирното българско население и осъществяват етническо прочистване в Македония, Тракия и Добруджа. Този геноцид и до днес остава незаклеймен.



Докладът се състои от следните дялове. Увод, написан от барон  д`Естурнел дьо Констан; Глава І - Произходът на двете балкански войни, с подраздели - 1. Етнографията и националните стремежи на Балканите, 2. Борбата за автономия, 3. Съюзът и договорите, 4. Конфликтът между съюзниците; Глава ІІ - Войната и мирното население, с подраздели - 1. Страданията на македонските мюсюлмани по време на първата война, 2. Поведението на българите през Втората балканска война. Клането в Доксат. Масовите избивания и опожаряването на Серес. Събитията при Демир Хисар, 3. Българският селянин и гръцката армия. Окончателното изселване; Глава ІІІ - Българи, турци и сърби, с подраздели - 1. Одрин. Завладяването на града. Българското управление. Последните дни на окупацията, 2. Тракия, 3. Театърът на Сръбско-българската война; Глава ІV - Войната и народностите, с подраздели - 1. Изтребление, емиграция, асимилация, 2. Сръбска Македония, 3. Гръцка Македония; глава V - Войната и международното право; Глава VІ - Икономически резултати от войните; Глава VІІ - Морални и социални последици от войната и изгледите за бъдещето на Македония; приложения към глава ІІ, ІІІ, ІV и карти. Първата глава с историческото резюме и трета и четвърта глава са написани от проф. П. Милюков. Трите глави, описващи жестокостите през войната, са написани от Х. Брайлсфорд. Проф. Милюков е автор и на главата за войната и международното право. Главата за икономическите последици от войните е написана от Ж. Годар, а последната глава със заключенията и последиците е написана от С. Дътън.
Докладът на Международната комисия е отпечатан в 13 000 екземпляра на английски език и 5000 екземпляра на френски език. Хиляди екземпляри от него са разпратени до дипломатически мисии и до стотици вестници и списания в цял свят. Изданието, което излиза на български, е съкратено, като са изпуснати обвиненията за българските жестокости. Явно страхът от анатемосването на страната ни от жестоките ни съседи е бил все още пресен и голям, за да се каже пълната истина в тези тежки за народа ни времена и да се отхвърли категорично гръцката, сръбската, румънската и турската лъжа, която беше повлияла силно далеч от границите на Балканския полуостров.
Макар и непълна, истината, поместила се на страниците на Карнегиевата анкета, трябва да се познава от народа ни. Това ще помогне да се отхвърли още един от големите митове за безпристрастността на Карнегиевата анкета. Колкото и да е половинчата, истината за злодействата на съседите ни над българите в завинаги откъснатите от земята ни територии прозира от всяка страница. Просто трябва да се чете внимателно и да имате подръка и книгите на проф. Милетич, ако искате да разберете повече за съдбата на българския народ мъченик.
Но кой стоеше зад учредяването на Международната комисия за разследване на причините и последиците от Балканските войни?


Андрю Карнеги

Това беше американският милионер, индустриалец, публицист и обществен деец Андрю Карнеги. Той е роден на 25 ноември 1835 г. в Дънфърмлин, Шотландия. Преселва се със семейството си през 1848 г. в Съединените щати. Не се срамува от никакъв труд - работи като чиновник, телеграфист и писар в Питсбъргското отделение на железопътните линии в Пенсилвания. По време на Гражданската война в САЩ организира транспорта и снабдяването на фронта. От 1873 г. навлиза в стоманодобивното производство, където натрупва огромно богатство. В края на века създава обединението „Юнайтед стейтс стийл корпорейшън” с капитал над 1 милиард долара. Той сам определя себе си и дейността си като филантропска. Основава библиотеки, научни институти, училища, лаборатории, университети и др. културни и научни институти и заведения. В последните години от живота си започва активно да се интересува от въпросите на войната и мира. През 1910 г. отпуска 10 милиона долара за учредяването на Карнегиевата фондация за международен мир, която продължава съществуването си и до ден днешен. Когато се създава фондацията, А. Карнеги определя, че парите на фондацията трябва да бъдат използвани за „премахването на войната, най-черното петно на нашата цивилизация”.
Андрю Карнеги умира на 11 август 1919 г., но свързва името си завинаги и със съдбата на изстрадалия български народ, подложен на зверски геноцид от гърци, сърби, турци и румънци през Балканските войни. Колкото и да е несъвършена Карнегиевата анкета, тя ще ви разкрие една ужасяюща истина, която трябва да познаваме.
В приложение ви предлагам да прочетете докладите на проф. Любомир Милетич, включени в Карнегиевата анкета. Преди това накратко ще ви припомня някои важни моменти от неговия живот и научна и обществена дейност.

Цочо В. Билярски


АКАД. ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ

Кратък биографичен очерк

Любомир Георгиев Милетич е роден в Щип на 1 януари 1863 г. в семейство на участници в революционните борби през Възраждането. Гимназиалното си образование получава в Загреб. Там започва (1882) да следва славянска филология, която продължава и завършва в Прага (1885). Получава научната степен „доктор по филология” на Загребския университет (1888).
Проф. Милетич е един от основателите на Софийското висше училище (днес Софийски университет „Св. Климент Охридски”) и на славянската езикова наука в България. Първоначално започва като преподавател във Висшето училище (1888-1892).
Л. Милетич е професор и титуляр на Катедрата по славянска филология за времето от 1892 до 1934 г. с едно малко прекъсване, когато университетът е затворен и преподавателите му са уволнени след освиркването на княз Фердинанд през 1907 г. по време на управлението на втория Стамболовистки кабинет с министър-председател Димитър Петков. Той е и дългогодишен ректор на Софийския университет и е един от учените, които утвърждават и укрепват Семинара по славянска филология при университета.
Проф. Милетич е действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. БАН) от 1898 г. и дългогодишен председател на академията (1926-1937). Той е един от най-активните противници на въвеждането на правописната реформа от министър Стоян Омарчевски, по време на управлението на правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски.
Проф. Л. Милетич участва активно при създаването на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и за кратък период след смъртта на Трайко Китанчев е член на ръководството му (1895). А след Илинденско-Преображенското въстание (1904) успява да стенографира спомените на по-голямата част от ръководителите и отделни войводи във въстанието в Македония и Одринско, които издава в 9 отделни книжки като издание на Македонския научен институт. Сред интервюираните са д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Гьорче Петров, Михаил Герджиков, Борис Сарафов, Иван Гарванов, Яне Сандански, Христо Чернопеев, Георги Попхристов, Иван Попов и мн. др. Благодарение на него разполагаме с вижданията на водачите на въстанието и всеки непредубеден читател може да се убеди сам в българския характер на ВМОРО, на въстанието и на участниците в него. Проф. Л. Милетич е един от съветниците на ЦК на ВМОРО през целия период на нейното съществуване, а същевременно с неговото участие са съставени или и е автор на редица от програмните документи на ВМОРО.



Проф. Л. Милетич издава и няколко тома с документи и самостоятелно предприети изследвания за разорението на тракийските и македонските българи от турските потисници и от новите окупатори сърби и гърци след Балканските войни, за които бе споменато по-горе. Същевременно е автор на стотици брошури и статии по македонския въпрос, които не са загубили своето значение и до днес. Редица от тях са отпечатани и на чужди езици. Сред тях има и стотици негови статии пред международни конгреси и конференции, в които разяснява българския национален въпрос пред чуждестранни учени и западната общественост. На проф. Л. Милетич ЦК на ВМРО многократно възлага дипломатически задгранични мисии за изнасянето на истината за режима, при който живеят българите, останали в отнетите ни територии след националните катастрофи.
Проф. Л. Милетич е един от основателите и на Македонския научен институт в София, негов председател и редактор на неговия печатен орган - сп. „Македонски преглед”, в което, докато е жив, се печатат негови статии, изследвания, публикации на документи и рецензии на новоизлезли книги по националния въпрос. Публикува и многобройни езиково-исторически паметници от по-ново време, придружени с езикови анализи, които са приноси към историята на българския език.
Проф. Л. Милетич изгражда научните си възгледи под влияние на младограматическото направление в езикознанието. Научното му дело се отличава с разнообразие на разработваните теми. Той е автор и на поредица от етнографски, исторически и фолклорни изследвания. Основните му изследвания са в областта на историята на българския език и българската диалектология, въпросите около възникването на българската членна форма и нейния исторически развой, проблемите, свързани с прехода от синтетизъм към аналитизъм в българския език. Проф. Милетич проучва и състоянието на българските диалекти по негово време. Сред приносите му в българската езикова наука са диалектоложките му изследвания върху българските източни говори, включително и тези в Централна Северна България. Проучва и езика, бита, книжнината и историята на българските колонии в Седмоградско, Банат, Влашко и Молдова. Проф. Л. Милетич включва в славистиката не само изследването на славянските езици, но и на славянската етнография, фолклор и история. Той прави сериозни проучвания и върху павликяните (българо-католиците, потомци на някогашните богомили); върху католическата пропаганда в България през XVII в.; върху старото население в Североизточна България. Проф. Милетич издирва и публикува и известията на чужди пътешественици, минали през България през епохата на турското робство. В негови изследвания са разработени теми около историята на Рилския манастир; живота и характера на древните славяни; българо-румънските културно-исторически отношения, като има специални интереси и в областта на българската литературна история, в резултат на което публикува многобройните студии и литературно-исторически съобщения за ръкописи от старата българска книжнина, апокрифни разкази, повести и др. Автор е и на старобългарска граматика, и на учебници по български език, които се публикуват и на чужди езици.
Проф. Л. Милетич участва и в издаването на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” и редактира и сп. „Български език”, като негови изследвания се печатат и в Годишника на Софийския университет.
Проф. Л. Милетич умира на 1 юни 1937 г. в София.
Неговото име и дело разнасят славата на българската наука далеч зад границата на отечеството.

Цочо В. Билярски

Приложение:

ДОКЛАДИТЕ НА МИЛЕТИЧ




1. Относно третирането на турските пленници през първите месеци след завземането на град Одрин
Всичко, което е било казано досега от хора, чиято безпристрастност е повече от съмнителна, относно лошото отношение към турските пленници след падането на Одрин, е изтъкано от отвратителни клевети. Приложените към настоящия доклад документи дават доказателство за грижите, които били взети от военните власти за затворниците по отношение на храната и по отношение на санитарните условия, като всичко това е извършено въпреки тежкото положение - в областта на администрацията и в областта на медицинското осигуряване - в което нашите войски трябваше да действат след влизането им в Одрин, тъй като турските власти бяха разрушили всякакви средства за прехрана и за набавяне на неща от първа необходимост за населението на града. Както показва приложение I, първите части от гарнизона на Одрин, които влязоха в града, дадоха заповед една четвърт от дажбата хляб на всеки български войник да бъде намалена в полза на военнопленниците. Вярно е, че пленниците са страдали от глад през първите дни непосредствено след падането на града. Обаче в същото положение са били и българските войници, повечето от които се бяха освободили от тежестта на хлебните си дажби при щурмуването на крепостта. Тези, които бяха запазили хлебните си дажби, братски ги споделиха при навлизането в града с гладуващото население. Всъщност всички хора бяха в същото положение, което не можеше да бъде веднага изправено, защото самите турци бяха разрушили железопътния мост на Арда - обстоятелство, което правеше работата на интендантските служби изключително трудна.
Поведението на българските войници спрямо победения неприятел беше безупречно. Самото обстоятелство на постигнатата победа изпълваше българските войници с щедрост спрямо вчерашния противник. От самия ден на завземането на града българските войници се смесиха с военнопленниците, общуваха с тях и водеха приятелски разговори.
За да може да се спре разпространяването на холерата и на други епидемии, командването взе решение да разположи българските войници и пленниците на лагери извън града. Нямаше необходимия брой палатки било за пленниците, било за войниците. Въпреки това 12 медицински палатки бяха поставени в остров Сарай и на разположение изключително на военнопленниците. Всички пленени лекари от турската войска бяха предоставени на разположение само на военнопленниците. Освен това взети бяха необходимите мерки за дезинфекция, за да се спре разпространението на болестите, водещи до множество жертви всеки ден сред военнопленниците, които бяха много изтощени от лишенията, понасяни през време на обсадата. Заповед от 29 март, издадена от началника на гарнизона, изброи мерките, които трябва да се вземат, за да се предотврати разпространението на холера между военнопленниците. Заповядваше се военнопленниците да получават дневна дажба от един хляб, 100 грама ориз и 200 грама месо, каквато беше дажбата и на българските войници.



2. Кражби с взлом и грабежи, приписани на българските войници в град Одрин
Действително известен брой кражби чрез разбиване на къщи и чрез грабежи са били извършени през дните, непосредствено предшестващи и последвали падането на града, но всички те, почти без каквото и да е изключение, са били извършени от гръцкото население и в известна степен от еврейската колония в града. Тези хора се активизираха още през нощта срещу 12 март, когато на всеки беше ясно, че крепостта може да падне всеки момент. Грабежите от тези гърци и евреи продължиха из целия град, дори когато нашите войски навлизаха в него. Те трябваше да се намесят и да се справят с мародерите с камшици и с удари с плоската страна на сабите. Турците, които не можеха да направят нищо друго, освен да гледат с отчаяние как техните вещи се плячкосват, приветстваха помощта на българските войници. Похитителите грабеха не само частните къщи; те също така грабеха от обществените и държавните учреждения. Шериф бей, отговорник за държавното и общественото имущество, описва как гърците разбили вратите на къщата му и изнесли мебелите. Той заяви, че правителствените учреждения също били ограбвани, както и частните къщи. Част от техните мебели са открити по-късно скрити в складовете на следните фирми: Мойсей Леви Пачавради, Германската банка, Солунската банка, Аврам Барух, Толедо-Родригес, Густав Чинар, Мойсей Овалиши и др. Въпросните фирми заявиха, че всички предмети, които са намерени при тях, са били закупени от гърци и от някои арменци. Известно количество откраднати стоки били купени от някой си Джавид Уста, син на една от прислужничките на руския консул, който ги продал на фирмата на Саломон Менахем. Цялата мебелировка на турския военен клуб, както и стоките на няколко видни турски граждани бяха открити след това в ръцете на гърците, живеещи в околностите на Одрин. Турските граждани подадоха стотици оплаквания през първите дни на окупацията. Те знаеха кои са гърците, които са ги ограбили. Обаче много от тях се страхуваха да кажат имената им поради опасност от репресии. Българските войски не се докоснаха до нищо в джамиите. Библиотеката на Султан-Селим джамия бе заварена разграбена от похитители. Това отново бе извършено от местното население, което знаеше стойността на някои от ценните екземпляри в тази библиотека. Съществуваше упорит слух, че т. нар. Селимие Коран, един много ценен предмет поради неговата античност и богатството на неговата златна подвързия, е в ръцете на руския консул.
Във всеки случай редът бе възстановен с похвална бързина при влизането на българските войски, въпреки че все още се водеха боеве в южната и северозападната част на крепостта. От време на време се издаваха заповеди, чиято цел бе да се осигури пълна обществена безопасност за военнопленниците и да се подобри тяхното положение. Една заповед от Главното командване разреши на почти половината от пленниците от Одрин да се завърнат в своите домове като нови граждани на Българското царство, без каквато и да е разлика, произхождаща от тяхната националност.
Според заповед № 6 от 17 март, издадена от началника на гарнизона за подобряване положението на останалите военнопленници, три хиляди военнопленници трябваше да бъдат изпращани във вътрешността на страната всеки ден. Една друга заповед от 21 май изискваше от офицера, отговорен за военнопленниците, да разпредели известна част от тях в селата, намиращи се в непосредствена близост до Одрин, а именно Босна-Кьой, Анир-Кьой, Емирли и Татар-Кьой. Други заповеди от главното командване № 65 от 17 март и № 121 от 20 март, както и заповедта, издадена от началника на Одринския гарнизон на 29 март, показват грижите, полагани за турските военнопленници.
При влизането на българските войски в Одрин в града имаше (в допълнение на военнопленниците) над 25 000 турски селяни, които бяха потърсили убежище в града, преди да започне неговата обсада. През целия този период те бяха снабдявани с храна. За целта бе съставена специална комисия под председателството на старши офицер и състояща се от двама други представители, един турски офицер и двама видни турски граждани, единият от които беше мюфтията на Одрин. Задачата на тази комисия беше да помогне на тези турски бежанци да се настанят в техните села, да им помогне за уреждането на живота им в техните къщи и да ги снабди с най-необходимите средства, необходими, за да могат да започнат работа по своите ниви. Тъй като гърците нападаха и ограбваха турските бежанци при връщането им в техните домове, във всяко село бяха настанени по 2, 3 или 4 войници със задача да оказват защита на турците при тези гръцки нападения. Всички предвидени мерки бяха изпълнени и мюфтията многократно изрази на нашите власти своята благодарност за грижата, оказана на мюсюлманското население. Но въпреки това, когато през 1913 г. турските войски преминаха временната граница и напреднаха към Одрин и към Мустафа паша (Свиленград), едно от първите действия на турците и на гърците беше да убият войниците от тази охрана, оставена за тях в селата, когато те не успяха да се изтеглят навреме. За разлика от това, повечето от официалните турски лица, които бяха в Одрин при превземането на града от българите, бяха изпратени заедно с техните семейства и със семействата на офицерите по суша или по море към Цариград. Когато ги качиха на корабите, те благодариха на представителите на българските власти със сълзи на очи за доброто отношение, показано към тях. Тези хора положително са живи и биха могли, ако е необходимо, да потвърдят това, което казаха тогава.


3. Обвинения в изстъпления, извършени от българските войски при евакуирането на Одрин
Обвиненията, повдигнати от заинтересовани лица относно някаква жестокост от страна на българските войски спрямо пленниците и населението при евакуирането на Одрин, не са нищо друго, освен отвратителни измислици. Когато турската армия от Чаталджа и Буаир започна настъпление към Одрин, пленниците бяха разделени на групи от по 1000 до 2000 души и бяха изпратени във вътрешността на България, като всяка от тези групи се намираше под конвой на 20 до 30 ветерани от териториалната армия. Би било абсолютно невярно от страна на когото и да е да твърди, че тези пленници са били зле третирани, или още по-лошо - да твърди, че те са били масово избивани по пътя към вътрешността на страната. Самият размер на охраната на такива големи групи военнопленници прави подобно твърдение просто недопустимо.
4. Обвинение в екзекутирането на 45 души гърци, за които се каза, че са отнесли торби с брашно от склада, понеже „са умирали от глад”"
Истината относно този инцидент, който е бил грубо преувеличен от безсъвестни хора, е следната:
На 7 юли 1913 година, когато стана ясно, че турските войски са някъде наблизо, гърците от Карагач, подпомогнати от сънародниците си от село Босна-Кьой, се въоръжиха и започнаха да се занимават с грабежи, като с това причиниха голяма паника сред населението. Те убиха 5 от войниците на нашата териториална армия и около 20 турски военнопленници, които работеха в станцията. Тези гърци, за които се говори, че „умирали от глад”, се възползваха от създадената от тях паника и се нахвърлиха върху складовете за храни и дрехи и започнаха систематично да ги грабят. Охраняващите тези складове не направиха нищо повече от това, което е техният дълг, а именно - да дават от време на време изстрели по тези ненаситни обирници.
Що се отнася до телата на същите тези гърци, за които се казва, че са били удавени в Марица, истината е следната. Затворът в Одрин беше пълен с 262 престъпници, повечето от които бяха гърци, като 100 души бяха задържани заради убийства на турци и други 50 души за грабежи, палежи и други престъпления. През нощта на 7 срещу 8 юли затворниците в едно от помещенията на горния етаж, което гледа на изток към главната улица, успели да прережат една от пръчките на прозорците и 32 от тях избягали с помощта на един пояс. Но когато достигнали моста на Янак-Кишла, те видели, че е охраняван. Тези затворници, общо 12 души на брой, виждайки се заплашени от един патрул, който идвал зад тях, се хвърлили в Тунджа с надежда да могат да преплуват реката. Войниците открили огън срещу бегълците от затвора и ги убили. Това са телата, които са намерени в Тунджа.



5. Твърденията за малтретиране на гръцкия епископ на Одрин от страна на началника на гарнизона
Според наличната информация преди избухналите стълкновения, в Одрин наистина е съществувал комитет по времето на турците, чиято цел била да използва всички налични средства за затваряне на българските училища и църкви в Тракия и за погърчване на населението. Гръцкият епископ на Одрин, председател на въпросния комитет, бил в постоянна връзка с Гръцката патриаршия и атинското правителство, които го снабдявали с необходимите средства, за да преследва поставената задача. Дейността на комитета продължила и след като Тракия е била завладяна от нашите войски. Той започнал да води пропаганда за автономна Тракия и за изгонването на българите. Чрез комитета на гръцкото население било раздадено оръжие и били предприети атаки срещу представители на властта. Един пратеник на правителството в Атина, Георги Пуриди, се намирал по онова време в Одрин, където помагал на епископа, за да се активизира още повече дейността на комитета. На 21 май (стар стил) така се случило, че генерал Савов се намирал в гръцката епископия, за да държи реч по случай рождения ден на крал Георг. Пуриди успял да се измъкне от затвора, да си проправи път до епископията и дори до помещението, където се намирал Савов, с едничката цел да го убие. Той бил арестуван от началника на стражата и върнат обратно в затвора. Три почти еднакви опита за покушение срещу началника на гарнизона били предприети от гърците, но всички завършили с ареста на похитителите на самото местопроизшествие. Въпреки нееднократните и настоятелни призиви, гърците никога не са предавали притежаваното от тях оръжие доброволно. При служебни посещения по къщи и църкви били откривани големи количества от оръжие, изоставено от турците и впоследствие прибрано от гърците. По време на най-сериозната криза, телеграфните линии между Одрин и фронта били прекъснати. Виновниците - отново гърци - били арестувани и предадени на правосъдието.
С оглед именно на тези факти, началникът на Одринския гарнизон получил заповед да замоли гръцкия владика в града да употреби своето влияние сред гърците, за да ги убеди да се държат като граждани и да уважават установения ред. Ако това не може да бъде постигнато, самият владика щял да бъде държан отговорен за всяко нарушение на обществения ред, за което е отговорна гръцката общност. Заповедта била изпълнена така, както била дадена. Цялата история за някаква бурна сцена между владиката и коменданта е продукт на чисто въображение, както и историята за убиването на един турски офицер и един евреин от български войник на самата главна улица.
И накрая това, което бе казано по-горе относно заповедите от началника на Одринския гарнизон, е достатъчно, за да даде представа за мерките, които са били взети за ред и сигурност в града и в околностите. От друга страна, документите на съдии-следователите и на военните прокурори потвърждават, че при всяко извършено престъпление е започвало съдебно следствие. Във всеки отделен случай виновните лица са арестувани и осъдени, независимо от тяхната националност, от редовно установени съдилища, чиито присъди са строго съобразени със съществуващите закони. Резултатът е отличен. Ред бе установен своевременно и всички граждани, без разлика на националност, се радваха на пълна свобода. Потвърждение на това обстоятелство е направено от известен брой видни чужденци, които дойдоха в Одрин. Измежду тях е английският бригаден генерал Р. Г. Бродууд, който посети града скоро след неговото превземане и чиито изявления не могат да бъдат поставени под никакво съмнение. Признанието на видни личности на едно положение, което беше толкова похвално, не може да не възбуди враждебността на нашите противници. Те всячески се опитваха да излъжат общественото мнение и да опетнят името на България. Освен това не би било излишно да отбележим, че секретарите на повечето от чуждестранните консулства в Одрин, включително Руското консулство, са гърци, които винаги са служили на гръцкия владика в неговите опити да намали престижа на българската кауза в очите на съответните правителства, както и да защитава престъпната дейност на своите гръцки сънародници. Това обстоятелство хвърля странна светлина върху докладите от секретарите на някои чужди консулства в Одрин, които внимателно се въздържаха да признаят своята истинска националност, като я криеха зад булото на своята функция на представители на чужди държави.


Андрю Карнеги


Павел Милюков


Публ. в Другите балкански войни. Изследване на Фондация „Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Ф. Кенан, София, 1995, с.315-319.