Наскоро след втората национална катастрофа в полите на Витоша бавно гасне животът на един от титаните на българската национална революция, родеещ се с трагизма си с Гьотевия Фауст. Това е революционерът, мислителят и идеологът на ВМОРО, поетът, педагогът и ученият Христо Матов, посветил целия си живот и дейност за освобождението и обединението на всички български земи и народ в една държава. За него националният идеал е Санстефанска България, а при невъзможността той да се осъществи, революционната организация го замени с принципа на автономията, само и само да се запазят българите от Македония и Одринско от денационализация и ново разпокъсване на земите ни. От творчеството му се вижда, че Матов, като великия Апостол на българската свобода Васил Левски, чужди земи не искаше, но и българските не даваше.

Животът и делото на Христо Матов съвпадат с най-кървавия период от борбите на македонските и тракийските българи, борби не само за освобождение, а и за оцеляване, както национално, така и физическо. Времето на Матов е време на победи и на неизличими и до днес катастрофи, отразили се в душевността на българите, където и да се намират те под слънцето. И досега наши и чужди продължават напъните си да се забрави и заличи българското име и език в Македония. Животът, делото и творчеството на Матов и сега учи на патриотизъм и твърдост в отстояване на българските национални интереси, независимо от условията, създали се през модерните времена на заличаване на националното.
Ако Гоце Делчев беше сърцето, Дамян Груев - волята, Пере Тошев - съвестта, Гьорче Петров - разумът, то Христо Матов бе историческото съзнание на революционна Македония. „Съзнание, че онова, което се твори в Македония, е само част от общата история на целия български народ от Дунав до Дрин”, пише Антон Страшимиров.

Христо Матов
На Страшимиров дължим една от най-кратките и същевременно най-точни характеристики на неповторимия Хр. Матов: „Той израсна повече като идеолог и поради това създаде се мнение, че Христо Матов е кабинетен учен и никакъв революционер. Измама! Христо Матов - живи свидетели има - веднъж се състезава на стрелба с 30 души. Най-добър стрелец излезе той. Доживя Христо Матов да види радостта на цял народ. Гласеше за столица на българизма Скопие. Когато всичко това рухна, Христо Матов угасна като свещ.”
Професор Никола Милев, който го нарече „Мълчаливеца”, пише за него: „Матов не само беше враг на празните приказки, но говореше и пишеше с необикновено пестене на думи. Неговият стил е почти телеграфически, в който обаче няма ни една сянка... Този мълчаливец, който при това беше и делови човек, беше един от най-неоспорваните водители на македонското освободително движение. Как да се обясни тоя странен наглед факт? Ние мислим, че това положение Матов дължеше на своя патриотизъм, на своята умствена и нравствена честност, на своята стара мисъл. Той е, тъй да се каже, стратегът, който е изработил най-добрите планове за моралната офанзива на Македонската революционна организация. Матов не бе трибун, който повлича народните маси, нито войвода, който се хвърля в боя и с храбростта си кара стотици и хиляди хора да вървят на смърт, без да трепнат; той можа да се издигне до положението, което заемаше в организацията, само чрез своята морална сила. В македонското движение нямаше въобще демагогия, защото то беше едно национално движение и бидейки тайно и участието в него свързано с всекичасна опасност, издигаше само хората с характер и патриотизъм; но в него имаше и доста романтизъм, който обясняваше някои негови прояви. Личността на Матов е стояла винаги на противния полюс на демагогията, а дейността му никога не е била вдъхновена от романтизъм. Тя беше винаги подчинена на разума и сгрявана само от пламъка на патриотизма. Патриотизмът, безкористното и предано служене на народното дело, заведе Матова в „Куршумли хан” и в анадолските зандани.”

Пейо Яворов
За революционера Хр. Матов се отнася и едно от най-хубавите стихотворения на П. К. Яворов - „Заточеници”. В него Матов и другарите му са наречени „рушители на гнет вековен” и „служители на дълг синовен”. Над героите, заточени в „Подрум кале”, ще грее споменът за Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа и Пирин, по думите на поета.
Още приживе Хр. Матов става герой на романа на френския писател Пиер д'Еспаня „Преди клането”. Д'Еспаня посвещава книгата „на Христо Матов, филолог и македонски учител, осъден на вечно заточение в Подрумския затвор; на върволицата неизвестни или славни негови другари по затворничество, на подтиснатите, на победените и загиналите”.
Въпреки че народополезната дейност на Хр. Матов продължава близо три десетилетия и изпод неговото перо са излезли стотици страници научно творчество, публицистика, поезия, революционна литература, спомени и огромна кореспонденция, то писаното за него е толкова оскъдно и неточно, че би трябвало да предизвика срам сред нас - неговите потомци. Но независимо от това, че за него няма досега специално изследване, трябва да се отбележи същевременно, че няма нито едно изследване на националноосвободителните борби на българите от Македония и Одринско, в което да не присъства и неговото име, а произведенията му да са сред най-използваните извори, което ги превръща в своеобразен безценен архив на движението.
В тези бележки на основата на творчеството му, на писаното за него и на известните документи накратко е изложен неговият живот, дейност и творчество без претенции за пълнота и изчерпателност.

гр. Струга – общ изглед
Христо Апостолов Матов е роден на 4 март 1869 г. в Струга.
Град Струга е вековна твърдина на българщината, но при стечение на ред обстоятелства останал в сянката на съседния Охрид, известен с хилядолетната си история. Струга съществува още от античност и Иван Миладинов предполага, че наименованието му е дадено от илирийците, границите на които достигали Дрин. За първи път обаче неговото име се споменава през 1590 г., когато монах Виктор преписал славянския „Законник” в тукашната църква. Проф. Иван Снегаров предполага, че през предишния период гр. Струга не е съществувал отделно от Охрид, а името си носел от „стругите” на р. Дрин, както били наричани речните ръкави.
Струга е малък град в северния край на Охридското езеро, разположен на двата бряга на р. Черни Дрин, която води началото си от езерото. Легендата свързва Струга с името и делото на св. Климент Охридски и разказва, че тук имало училище за духовници. Предполага се, че това училище се намирало в местността Климетица. Рекичката, която пресича местността, също се казва Климетица. В тази местност се намират черквите „Св. Богородица”, „Св. Димитрий”, „Св. Петка” и „Св. Никола”.
В края на XIX век в Струга живели 4570 жители, от които 3000 българи, 1000 турци, 350 арнаути-мохамедани и 220 цигани. Градът се славел със своите градини и грънчарски изделия, които се търсели много.
По приноса си в Българското възраждане Струга може да се сравнява с възрожденските подбалкански градчета. Тя е дала на нашия народ братята Константин и Димитър Миладинови, Янкула Дудулов, Наумче Марин, Матей и Вангел Хаджови, Георги Чакъров, поп Йосиф Каваев, Евтим Карамитрев, поп Янче, поп Георги, Което Милчинов, Яким Търчилежов, Панде Хаджов, Христо Каваев, Христо и Милан Матови, Александър Чакъров, Наум Чакъров, Теофил Мушмов, Иван Хаджов и мн. др.
Христо Матов се родил в семейството на Апостол К. Матов и Петра С. Чакърова. Баща му бил по професия копач, както собственоръчно е отбелязал Хр. Матов в именника си при постъпване във Висшето училище в София. Дядото на Хр. Матов - Кочо, турците наричали „аси гяур” и считали за опасен човек, поради което го отровили. Майка му Петра била сестра на видния възрожденец Георги Чакъров, който бил депутат в отоманския парламент. Споменът за юначния дядо и бележития вуйчо бил винаги на почит в семейство Матови.
Хр. Матов учил най-напред в Стружкото първоначално училище, където учителствал Цвятко, един от участниците в убийството на сръбския княз Михаил Обренович. След завършване на Стружкото училище Хр. Матов учил в Българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий” в Солун, която завършил през януари 1888 г. Директори на гимназията по това време били Георги Кандиларов и Константин Стателов, а сред учителите личат имената на Димитър Пухлев, Атанас Бадев, Христо Станишев.

Българската гимназия в гр. Солун
Родното място и Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий”, която Хр. Силянов нарича „Македонската Алма матер” и представлявала „идеен и духовен център на българщината в Македония”, предопределили неговия по-нататъшен живот и дейност в служба на разпокъсаната ни родина.
След завършване на гимназията Хр. Матов учителствал две години в Стружкото трикласно училище, но жаждата за наука го отвела в свободна България. Тук той постъпил във Висшето училище в София като студент по филология. От времето на следването му в Историко-филологическия факултет е запазен именникът му от последния курс във Висшето училище, който той попълнил собственоръчно на 5 октомври 1892 г. През тази учебна година той отбелязал, че ще слуша предметите: сравнителна граматика на славянските езици, история на българския език, история на философията, история на всеобщата литература, елински език, латински език, римска литература и немска литература. В именника Матов е отбелязал, че е „отомански поданик, православен българин”.
В издаденото му удостоверение от Софийския университет, № 4935 от 19 юли 1919 г., пише, че Матов е завършил университета през 1893 г. със свидетелство № 755 от 6 юли 1893 г.
Още като студент той започва да се занимава с езиковедски проучвания и събиране на фолклорни материали от родната Струга. В тази си дейност има подкрепата на професорите си Иван Шишманов, Беню Цонев, Любомир Милетич и Димитър Матов. Още от студентските му години го свързват тесни приятелски връзки с Ефтим Спространов, Георги Баласчев, Дамян Груев, Димитър Мирчев и др. В София той участва активно в живота на македонската емиграция, която през този период се преориентира и организира с цел да се централизира нейната дейност. Хр. Матов остава в спомените на съвременниците си с пламенните си речи и сказки за Македония, които държи пред студентите и емиграцията.
Първите му публикации и издирвания са в областта на фолклора. През 1891 и 1893 г. той публикува в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, събраните народни умотворения (СбНУНК) - тълкувания на природни явления, народни вярвания, прокобявания, гатанки, баяния, врачувания и лекувания от Струга.
След завършване на Висшето училище е назначен за учител и директор на Серското четирикласно българско училище.

гр. Сяр
За учителстването му в Сяр разказва в спомените си неговият ученик Георги Баждаров. Той пише: „Христо Матов като учител имаше свой метод, чужд на шаблона. При него ние изучавахме българския език чрез живата реч; не граматиката, а христоматията, домашните и класните съчинения бяха главните средства на обучението. Правилата малки, но важни, най-съществените, извличахме сами под ръководството и вещото подсещане на учителя и се запечатваха в съзнанието ни завинаги, бидейки наше собствено дело до известна степен. Двадесет и седем години са изминали оттогава, но аз помня тези прости и важни правила. Отваряхме понякога и граматиката, за да поправим пропуснатите в нея грешки. Друго характерно в преподаването на Матова бе, че ние не учехме само да пишем и говорим правилно, но главно да мислим логично. Учителят ни сигурно се е ръководил от началото, че първата работа е да проучиш един въпрос основно, та после и излагането на мислите ще върви гладко, пък и подходящите думи и изрази ще се употребят по-сполучливо. Един пример. Преди да пристъпим към някое описание, трябваше да приготвим сами план-точки - и да го напишем в тетрадките си. Матов взимаше две от тетрадките, дигаше учениците, на което принадлежаха, и накарваше тези ученици един други да се критикуват, като всеки обяснява защо така е постъпил, а не като другия. В тези малки диспути участваше целият клас.” В Сяр Хр. Матов учителства през учебните 1893-1894 и 1894-1895 г., като същевременно работи над труда си „Акцентовката (ударението) на един обсег западнобългарски говори”, който публикува през 1893 г. в Сборника за народни умотворения. В него той отдава изключително важно значение на ударението „измежду факторите, що движат езика”. Статията представлява по неговите думи „един обзор по акцентовката на северните западновардарски говори” с „ударението на третата сричка от края: планино, водата, детево”.

На 23 октомври 1893 г. в Солун от шестима млади и образовани българи е основавана Македонската революционна организация. В най-ранните й запазени програмни документи (от 1896 г.) тя е наречена Български македоно-одрински революционни комитети, тъй като скоро след създаването й към революционната територия било включено и Одринско. Основатели на организацията са Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. Тя била приемник на Българския революционен централен комитет, който съществувал до 1877 г., и нейните основатели били продължители на делото на Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски и другите националреволюционери. Това чувство, че са продължители на възрожденците, не ги напускало никога през революционната им дейност. Ако човек разгърне техните спомени и документите на ВМОРО, ще се убеди сам в това.
Учредителите на ВМОРО (под това име организацията станала известна по-късно, но в литературата то е придобило гражданственост) не възприели като цел идеята за „прямо присъединение на Македония с България, защото виждали, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция”, а формулирали принципа за „автономия на Македония с предимство на българския елемент”.
По времето, когато е основана Вътрешната организация, Хр. Матов е в Сяр, но скоро след това, през лятото (юли-август) 1895 г., той е заклет от Дамян Груев заедно с Христо Попкоцев в Солун. Това станало, когато преминал през Солун на път за новото му назначение като управител на пансиона в Българското педагогическо училище в Скопие. Поради показани добри качества на възпитател и педагог скоро бил назначен за директор на училището. В Скопие той преподавал български и старобългарски език в III клас и I курс. През това време той пише и публикува в сп. „Български преглед” голямата си студия „Сръбският език спрямо българския”, в която не само отговаря научно и аргументирано на сръбските претенции върху Западна България, но и очертава и границите между двата езика, които са граници между двата народа. Матов прави анализ на мизийските, тракийските и македонските говори, като търси различията между тях и сръбския език и прави извода, че „при все това тие говори въз основа на многото съществени различия, що делят целокупния български език от целокупния сръбски език, останаха и си остават български”. Матов доказва с многобройни примери, че по-голяма близост има между сръбския език и източнобългарските, а не с македонските говори. Накрая завършва със сарказъм: „Но и тези (примери), чини ми се, стигат, за да се види, че ако сърбите пожелаят, те биха могли да изкарат за сръбски и целия български език.”
През пролетната ваканция на 1896 г. Хр. Матов участва в Първия общ Солунски конгрес на ВМОРО. Този конгрес се оказва един от най-важните за организацията. На него се срещнали за пръв път почти всички видни дейци на организацията - д-р Хр. Татарчев, Д. Груев, А. Димитров, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, Пере Тошев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Хр. Матов, Кирил Пърличев и Хр. Попкоцев. На конгреса били взети изключително важни решения за бъдещата дейност на ВМОРО - определило се нейното устройство и се утвърдили ръководните й органи, като Солунският комитет бил признат за Централен комитет. Организационната територия била разделена на революционни окръзи, а Одринско било включено в нея като отделен окръг. Цялата територия се разделила по установената централистична структура - Централен комитет, окръжни комитети, околийски комитети и селски комитети. На конгреса били приети устав и правилник на организацията, с които се узаконили взетите решения. Организацията започнала да се нарича Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). В устава се определяло, че целта им била „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като за постигането й БМОРК „са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население” в Македония и Одринско, а в чл. 3 се посочвало, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол”. С приетите решения и изработката на първите програмни документи още на този конгрес БМОРК се изявили като българска революционна организация. На него било взето решение за създаването на Задгранично представителство (ЗП) на организацията в София. Нуждата от такъв институт на БМОРК възникнала след появата на нов важен фактор в националноосвободителното движение на поробените българи от Македония и Одринско през март 1895 г. Това бил Върховният македонски комитет, който по-късно станал Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК) и представлявал легална организация на македоно-одринската емиграция в свободното Българско княжество. Той си поставял същата цел, както и БМОРК, и след Четническата му акция през лятото на 1895 г. се наложило да се установи непрекъсната връзка между Вътрешната организация и Върховния комитет. ЗП се създало и като институт, който да поддържа контакти и да осигури синхрон между Вътрешната организация и нейната база - свободна България и съществуващите в нея политически партии и организации и българските правителства, без да се намесва в политическия живот.

Христо Матов
На конгреса Хр. Матов присъствал като представител от Скопие. Не са запазени протоколите на конгреса и затова няма сведения какво е било неговото участие там. За работата на конгреса съдим преди всичко от спомените на основателите на организацията. Но скоро след конгреса, на 18 юли 1896 г., Хр. Матов с препоръката на Скопския митрополит Синесий се среща с българския министър-председател д-р Константин Стоилов. В препоръката митрополит Синесий е отбелязал: „Г-не мин[истър]-председателю, приносящият тази картичка г. Хр. Матов, директор на тукашното III кл[асно] и Педагогическо училище, моля да се приеме и изслуша като мое доверено лице.” Д-р К. Стоилов го приел на 22 юли и след срещата записал в дневника си: „Матов, директор на училищата в Скопие: революционната идея много разпространена в Македония; сръбската пропаганда не е опасна... има се нужда от оръжие.” Вероятно на конгреса се е говорело и за опасността от чуждите пропаганди в Македония и Матов е бил натоварен да говори с министър-председателя по този въпрос.
Въпреки че Матов, както и сам сочи в спомените си, полага „основите на революционното движение в Скопие”, то една от основните му дейности по това време е борбата със сръбската пропаганда в Скопско. Със съдействието на Ефтим Спространов той успява да издаде в София изследванията си за сръбските претенции към Македония от средните векове до 90-те години на века и по-конкретно за дейността на пропагандата в Скопско. Последователно той публикува в София брошурите си „Сръбските претенции на Македония”, „Сръбските претенции и Скопската епархия”, „Сръбските претенции в Западна България” и „Отпадъкът на сръбската пропаганда в Скопската епархия”. Всичките тези брошури са отпечатани през 1897 г., но върху тях той работи през 1895-1897 г., като ги подписва с литературния си псевдоним Дримколов. Брошурите имат полемически характер и свидетелстват за солидната му научна подготовка и начетеност. В тях той отстоява „националния лик на македонските българи”, като отбива сръбските претенции въз основа на сръбски писмени свидетелства.
В запазената кореспонденция на Хр. Матов с Е. Спространов той допълва и коригира брошурите си преди отпечатването им, като настоява и за оформянето, формата, хартията и правописа. Хр. Матов се интересува и от мнението на проф. Б. Цонев за изследванията си на тази тема. Следи и настоява за повече информация за излязлата литература по езикознание, фолклор, история и чрез Е. Спространов успява да си набави интересуващата го литература, която използва и в педагогическата си дейност. Сред книгите, които Матов иска от Спространов да му изпрати, са: Български народни песни от братя Миладинови, сборниците с народни умотворения на Кузман Шапкарев и на Димитър Маринов, съчиненията на Любен Каравелов, Иван Вазов, Христо Ботев, „Иванко” от Васил Друмев, съчиненията на Стоян Михайловски, „Кървава кошуля” от Райко Жинзифов, биографиите на Р. Жинзифов и братя Миладинови, сп. „Мисъл”, сп. „Български преглед”, сп. „Българска сбирка”, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, „Тарас Булба” от Н. В. Гогол, „Емилия Галоти” от Г. Е. Лесинг, „Макбет” от У. Шекспир, „Вилхелм Тел” от Фр. Шилер, „Антигона” от Софокъл, „История католика”, „Манфред” от Дж. Байрон, „Божествена комедия” от Данте Алигиери, „Миналото” от Стоян Заимов, „Записките по българските въстания” от Захари Стоянов, Записките на Христо Македонски, „Момини сълзи” от П. Славейков, Христоматия за горните класове от Димитър Мишев, Историческа карта на България, издадена от Христо Г. Данов, „Христо Ботев като поет и писател. Критически опит” на Димитър Страшимиров, биографията на Васил Левски от Ст. Заимов, биографията на Христо Ботев от З. Стоянов, биография на Георги С. Раковски, „Четите в България” от З. Стоянов, „Моето пътуване по Стара планина” от Панайот Хитов, „Житие и страдание” от Софроний Врачански, биография на П. Р. Славейков, драмите на Добри Войников и др. Редица от интересуващите го книги Матов си набавя чрез книжарниците на Иван Хаджиниколов и Коне Самарджиев.
През време на учителстването си той работи и над литературни разбори на произведения на руски поети и писатели. В едно от писмата си до Е. Спространов той го пита да му изпрати ли разбора си на баладата на А. С. Пушкин „Удавен”. Интересно свидетелство за неговия метод на работа през това време представлява запазеният разбор на Гоголевата комедия „Ревизор”.
Матов учителства в Скопие през учебните 1895-1896, 1896-1897 и 1897-1898 г., като същевременно Българската екзархия го назначава и за инспектор на училищата в Скопска епархия. По този начин той има възможност да върши успоредно с учителската си дейност и революционната. Той пише, че благодарение на това, че е директор на Педагогическото училище и инспектор на училищата в епархията, е „пълен господар на положението по назначенията на учители в епархията”.
В Скопие Хр. Матов издава нелегално и хектографирания революционен в. „Санстефанска България”, от когото турските власти успяват да заловят отделни броеве. През това време заради откритата му дейност срещу сръбската пропаганда и след станалите разкрития и афери Матов е изправен неколкократно пред турския съд и хвърлен в скопския затвор „Куршумли хан”, но е оправдан поради намесата на английския кореспондент на в. „Манчестер Гардиян” Емери и на втория секретар на английското посолство Елиот. Той дава изявления за турските жестокости в Македония след Винишката афера пред в. „Манчестер Гардиян”. Турските власти правят опити да го интернират в родния му град Струга, тъй като той представлява сериозна заплаха за тях в Скопие поради голямата си вече популярност сред населението и пред чужденците.
През една от ваканциите, която прекарва в Струга, в неговия дом се провежда съвещание с участието на охридските и стружките революционни ръководители Кирил Пърличев, Иван Групчев, Методи Патчев, Христо Узунов и д-р Георги Николов, на което се решава да бъде убит сърбоманинът от Охрид Димитър Гърдана. След хвърляне на жребий присъдата е изпълнена от Методи Патчев посред бял ден на една от охридските улици. По този начин из корен се премахва сърбоманството от този район. Хр. Матов отново е арестуван, но поради липса на доказателства, скоро е освободен.

Пере Тошев
От есента на 1898 г. Хр. Матов е назначен за учител в Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий”. Тук той учителства през учебните 1898-1899, 1899-1900 и 1900-1901 г., като преподава българска, славянска и всеобща литература, логика, словесност и български и френски език, като същевременно има часове и в Търговския курс на гимназията.
От есента на 1898 г. Хр. Матов, заедно с Пере Тошев са включени като членове на Централния комитет на ВМОРО в Солун. В ЦК по това време влизали д-р Хр. Татарчев, Д. Груев, Ан. Димитров, Ив. Хаджиниколов и Григор Попев. Гр. Попев разказва в спомените си, че след включването на Хр. Матов и Пере Тошев в ЦК „дейността на същия се позасили”. Това е един от най-силните състави на ЦК, тъй като резултатите, които постига организацията в своята дейност, са изключително важни - увеличава се членската маса, създава се четническият институт, снабдява се населението с оръжие и пр.
За времето, когато Хр. Матов ръководи Вътрешната организация в Скопие и Скопско, Българската екзархия вижда в негово лице и в лицето на Пере Тошев и Гьорче Петров „едни от най-сериозните свои хора”, като настоява да ги премести в Солун с цел да се постигне компромис между ЦК на ВМОРО и създаденото с подкрепа на Екзархията - Българско тайно революционно братство, което се ръководело от учителя от Солунската българска гимназия и революционер Иван Гарванов. В него влизали Димитър Мирчев, Неделчо Колушев, Атанас Наумов, Коне Самарджиев, Кочо Аврамов, Христо Тенчов, Йосиф Кондов, Христо Ганов и др. Отношенията между двете организации след идването на Матов и П. Тошев, вместо да се изгладят, на което разчитала Екзархията, на практика се изострили и се стигнало дори до някои терористични акции между тях. Братството замисляло убийството на Д. Груев, Хр. Матов, П. Тошев и Ив. Хаджиниколов. Подобни действия се замисляли и от страна на ВМОРО срещу ръководителите на братството. Тъй като дейците на двете организации в действителност били български патриоти и революционери, в края на краищата през 1900 г. със съдействието на възглавявания от Борис Сарафов Върховен комитет и със съвместните им усилия било постигнато помирение и дейците на братството се влели във ВМОРО. Извън организацията останал само Кочо Аврамов, но организацията употребила много усилия, за да го сплаши, но не успяла.
Периодът, през който Хр. Матов е член на ЦК на ВМОРО - от есента на 1898 г. до Солунската афера в началото на 1901 г., е най-добре дефиниран в Мемоара на Вътрешната организация от 1904 г. като период на преминаване от тихата организаторска дейност в бурната революционна деятелност.
Името на Хр. Матов през този период е свързано със създаването на четническия институт на ВМОРО и с дейността на Г. Делчев и Г. Петров в тази насока. В спомените си Матов пише, че той е „родоначалник на идеята за агитационно-организаторски чети за всяка околия”. С негово участие ЦК издава окръжно от 14 точки за сформиране на околийски чети, като по тоя начин според него организацията навлязла във втория си стадий: „беше административно-градска, стана до голяма степен боева и неуязвима за ударите на турската власт.”

Гьорче Петров
Хр. Матов и П. Тошев допълват и поправят изработения от Г. Петров и кап. Димитър Венедиков правилник за четите, който след това бил даден за хектографиране. Този екземпляр от проектоправилника бил заловен от турските власти в началото на 1901 г. и представен на процеса срещу ЦК на ВМОРО, по т.нар. Солунска афера.
Сред учениците на Хр. Матов в Солунската гимназия бил Георги Баждаров, който разказва в спомените си: „Хр. Матов беше вече член в Централния революционен комитет. Това ние, учениците, знаехме. Матов, след като лежа в „Куршумли хан” (Скопие) като затворник, бе и болничав. Още преди това, и в Сяр, изглеждаше слаб и нежен. При все това Хр. Матов никога не се яви неподготвен в клас. Както древните, така и новите писатели ние изучавахме чрез техните произведения. Обезателно трябваше да направим разбор поне на едно от произведенията на изучавания автор. За този начин на работа времето не стигаше. Ала учителят се ръководеше от принципа: по-малко автори, най-големите по-добре, отколкото всички пък повърхностно. А Матов бе голям майстор на разбора и на характеристиката. Скъп в приказките, думите му бяха лапидарни, сякаш отсечени от мрамор и бронз; мислите - кондензирана мъдрост. За него не бе толкоз важно да знаеш писателите, а да умееш да ги разбираш. И Хр. Матов създаде у нас навика да проумяваме туй, що четем, и да се отнасяме критически към това, що слушаме или виждаме. Тъй като предадох тук, Матовият метод на преподаване на мнозина вероятно ще се види не нещо ново, нито нещо особено. Донякъде сега - да, но преди четвърт век - не. Ала тъй е пак само в общите методически положения, не и в изпълнението, което е чисто Матовско. Защото Христо Матов бе една рядка личност; с рязка индивидуалност във всички области на многостранната му дейност.”

д-р Христо Татарчев
В началото на 1901 г. избухва една от „най-крупните и шумните афери - Солунската, която е прелюдия на множество други афери във всички вилаети, на големи разкрития и на зачестили сблъсквания”, както отбелязва Христо Силянов. Аферата започва от едно случайно разкритие на турските власти и се стига на практика до организиране на съдебен процес срещу ЦК на ВМОРО. По време на процеса са осъдени и изпратени на заточение д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев, поп Стамат Танчев, а по-късно по Битолския и други процеси - и Д. Груев, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов и др. По този начин ВМОРО е обезглавена и поставена пред много тежки изпитания.
Хр. Матов дава показания пред Солунския апелативен съд на петото му заседание на 14 март 1901 г. Той показва изключително самообладание и успява да въздейства и върху останалите подсъдими да се откажат от предварителните си признания, като обясняват това с побоищата и тормоза, с които са изтръгнати от тях от властите. Държането на Матов прави впечатление на всички чужди кореспонденти, които присъстват на открития процес. То е описано и от френския писател Пиер д'Еспаня в романа „Преди клането”.
Присъдите по Солунския процес били произнесени на 15 март 1901 г. Хр. Матов бил осъден на вечен затвор в крепост, съгласно чл. 58 от отоманския наказателен закон. Осъдени били още: Милан Михайлов, Кочо Карловалията и Кочо Флориналията - на смърт; Христо Ников, Кочо Арсов Лазов, Милан Ризов, Пере Тошев, Тоде Иванов и Дими Палашев - на вечен крепостен затвор; д-р Христо Татарчев, поп Стамат Танчев, и Анго Арабаджи -на петгодишен тъмничен затвор в окови; Христо Иванов - на двегодишен затвор. Хр. Матов и другите заточеници трябвало да излежат присъдата си в „Подрум кале” (Халикарнас). По време на пътуването Хр. Матов бил окован в една верига с д-р Хр. Татарчев. Двамата останали свързани за дълги години и в по-нататъшната си революционна дейност.
Като пише за Солунската афера и за последвалия я процес, Хр. Силянов дава следната незабравима картина: „Цялата европейска колония в Солун бе смаяна от широкото разклонение на конспиративната мрежа и от нравственото величие на организационните водители и на македонската интелигенция. Когато дългата редица на навързаните затворници се отправи към пристанищния кей, за да се качи на турския параход, отиващ за незнайната далечна крепост „Подрум кале”, екна песента „Жив е той, жив е!” От гърдите на олимпийски спокойния Хр. Матов се изтръгна викът: „Vive la revolution!”.
На заточението Хр. Матов замисля възможност за бягство от крепостта, но не успяват да реализират никой от неговите фантастични планове. Един от тези планове предвиждал бягството да се извърши с балон, подобно на Жул-Верновите герои от романа му „Пет седмици в балон”.
През февруари 1902 г. македоно-одринските студенти дават благотворителен „концерт в полза на заточените българи в Турция”, като събраните 113,50 златни лева да се изпратят на подрумските заточеници. В списъка на първо място стои името на Хр. Матов. Парите се връчват на Хр. Матов, П. Тошев и Ив. Хаджиниколов чак на 6 юни 1902 г. чрез представител на Българското дипломатическо агентство в Цариград.
В „Подрум кале” Хр. Матов, Д. Груев и д-р Хр. Татарчев замислят плана за бъдещото въстание в Македония и Одринско. Идеята за него влязла в основата на общия план на Илинденско-Преображенското въстание, който през май 1903 г. Хр. Матов изработил. Това заявили проф. Любомир Милетич и проф. Иван Георгов пред руския кореспондент на „Новое время” Нестор през септември 1903 г.
По случай 19 август 1902 г. - деня на възкачването на султан Абдул Хамид, под натиска на българското правителство били помилвани 20 заточеници, съдени по Винишката, Солунската, Одринската и Щипската афера. Сред помилваните били Хр. Матов, П. Тошев, д-р Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, поп Ст. Танчев и др.
Заточениците се връщат в Солун на 1 септември 1902 г. На следващия ден Хр. Матов участва в заседание на ЦК, което на някои места в литературата е отбелязано и като извънреден конгрес на организацията. Тъй като турските власти настояват заточениците да заминат по родните си места и да не остават в Солун, ЦК взема решение Хр. Матов, П. Тошев и д-р Хр. Татарчев да заминат за София като нови членове на Задграничното представителство на мястото на Димитър Стефанов и Туше Делииванов, които били влезли в конфликт с възглавявания от Ст. Михайловски и генерал Иван Цончев ВМОК. Хр. Матов пристигнал в София в началото на ноември 1902 г. Новите задгранични представители се включили веднага в помирителната акция на проф. Л. Милетич, проф. Ив. Георгов, д-р Никола Генадиев, Димитър Ризов, Андрей Ляпчев и др. за обединението на двата Върховни комитета - този на Михайловски с комитета на инженер Христо Станишев. Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, П. Тошев и Г. Делчев фигурират и в състава на някои от проектите за нов ВМОК след постигне на обединението, но в действителност до споразумение не се стигнало, тъй като предложените условия не били приемливи за противостоящите си Върховни комитети.

Христо Матов
В средата на декември 1902 г. на посещение в София бил руският външен министър граф Владимир Н. Ламсдорф. На 15 декември с него се срещали новите задгранични представители Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев. По време на срещата те му изложили исканията на Вътрешната организация и му връчили изработената за случая „Про мемория” от Хр. Матов и Г. Петров. След като приел „Про меморията”, граф Ламсдорф успял да внуши на задграничните представители, че Русия няма да подкрепи никоя от акциите на организацията, и препоръчал да се въздържа от подобни действия. На последвалите след Илинденско-Преображенското въстание Прилепски, Серски и Струмишки окръжни конгреси двамата задгранични представители били критикувани за тази им среща, която не била съгласувана с организацията, и че действали самостоятелно на своя глава. В протокола на Окръжния конгрес на Струмишкия революционен окръг, който заседавал на 16 и 17 април 1904 г., е записано: „7. Представителите Матов и Татарчев в България са нарушили принципите и не са спазили самостоятелността на Организацията: а) направили са съгласие с върховистите, когато преди беше решено да не се правят никакви компромиси с тях. б) не са протестирали против мисията на Начович да води преговори със султана от името на роба. в) последвали примера и на върховистите и са пращали чети на границата да се сблъскат, от което се види да са били в унисон с българското правителство, г) изпратили Сарафов и Герджикова да водят преговори и говорят за развитието на тазгодишните действия на Организацията, за което не е имало никакъв конгрес задето те клечат по министерските врати секи ден за издействане служби за разни негодяи, изпращане чети с развалени патрони, на които куршумите остават в пушката; безразборно харчене на суми за поддържане на хора негодни за нищо. Изказваме недоверие към тях и препоръчваме на сички другари за бъдещи представители Димитър Стефанов и Пере Тошев, от които усещаме голяма нужда.”
Около Коледа 1902 г. в Задграничното представителство се получило писмото на ЦК на ВМОРО, с което се свиква Солунският общ конгрес в началото на януари 1903 г. по въпроса за предстоящото въстание. В представителството започват непрекъснати заседания по въпроса за необходимостта и характера на предстоящото въстание. На събранията присъстват Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Хр. Матов, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Борис Сарафов, Владислав Ковачев, Михаил Герджиков, Кирил Пърличев, Христо Силянов, Сава Михайлов, Вълчо Антонов, Никола Наумов, Димитър Стефанов и др. Хр. Силянов пише, че още преди солунското решение в София се очертали вече два лагера по въпроса за въстанието.
Задграничното представителство не изпратило свой представител на конгреса, тъй като в него участвали дейци, които се намират по това време във вътрешността. Конгресът заседавал от 2 до 4 януари 1903 г. в Солунската гимназия под председателството на Ив. Гарванов. В подписания протокол на 4 януари е отбелязано, че конгресът е свикан с оглед на „изключителните условия, в които се постави Организацията след провъзгласеното от Върховния македонски комитет Джумайско-Петричко въстание, като съобрази, че Организацията грози опасност от нови опити за въстание, опустошаване и деморализиране нови райони; като взе пред вид и разположението на интереса на европейската дипломация към народното ни дело”. Конгресът решава да се вдигне „повсеместно стратегическо” въстание. Междувременно заседанията в София продължават, когато идва съобщението за взетото решение, а в средата на януари 1903 г. в Задграничното представителство в София пристигат Ив. Гарванов и Велко Думев, по решение на конгреса, за да убедят и „тукашните дейци във взетото решение”.
Задграничните представители застават зад взетото решение, като Хр. Матов излага своите съображения, защитавайки „солунската теза, като я подкрепя и с нови аргументи”. По време на заседанията той излага вижданията си, че въстанишките действия трябва да бъдат партизански, и се обявява против тезата за „общо повсеместно въстание, което становище той защищава и в книгата си „Въстанишки действия” - „защото такова въстание е проблематично, защото е по-рисковано и защото е непрактично”.
Решението на софийските съвещания били формулирани в писмо на Задграничното представителство до ЦК на ВМОРО в Солун, подписано от Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев. Задграничните представители се включили активно в подготовката на предстоящото въстание, като установили контакти с двата Върховни комитета и постигнали споразумение за съвместни действия под ръководството на Вътрешната организация. Единодействието между ВМОРО и ВМОК - Михайловски - Цончев се постигнало след предложението на ЦК на организацията до Върховния комитет в края на януари 1903 г. за съвместни действия през въстанието. Споразумението било подписано в средата на март 1903 г. от Хр. Матов и П. Тошев от страна на ВМОРО и от ген. Ив. Цончев и полковник Стефан Николов от страна на ВМОК. По този повод в писмо от 13 февруари 1903 г. на Пере Тошев до Коста Кондов, офицер и деец на Върховия комитет, пише следното: „1) Помнете добре, че въстанието се дига и води отвътре, от името на вътрешното население, следователно от Вътрешната организация; 2) населението ще се бие, не само ще страда.”
Хр. Матов трябвало да състави общия план на въстанието. Той окончателно бил готов и зашифрован през май 1903 г. За неговото съставяне послужили, както отбелязах и по-горе, предварително обмисленият план в „Подрум кале” от Хр. Матов, Д. Груев и д-р Хр. Татарчев по време на заточението им, решенията на конгреса в Солун и на софийските зимни съвещания. За основа на общия план послужил и проектопланът на въстанието, съставен вероятно от кап. Д. Венедиков, след съответните указания от Хр. Матов, който бил наречен „Общи ръководещи начала за едно успешно въстание в Македония”. През 1906 г. Матов пише: „Тоя общ план е стъкмен от мене (през май 1903 г.) в съвещание с други дейци. За първообраз послужи план, изработен от военно лице по поръка.” Възможно е при съставянето на плана Матов да е имал предвид и решенията на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг, тъй като в спомените на Хр. Силянов, А. Разбойников и Хр. Караманджуков пише, че „Общият план и цел на въстанието” е дело на „Генералния щаб на Битолския въстанически окръг”. Планът бил наречен „Общ план и цел на въстанието”. Целта на въстанието, както е формулирана в плана, е „не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски”. Организационната територия била разделена на 7 въстанически окръга - Битолски (Пелистер), Кожух, Беласица, Пирински, Струмишко-Малашевски, Овчеполски и Одрински. Това райониране било само за времето на въстанието и е удобно само по време на активни бойни действия, като се давало възможност въстаническите сили да се съсредоточат около планините във въстаническите окръзи, които по този начин да служат като изходна база и за свободни от турски войски зони по време на въстанието. Това има предвид Матов, като пише, че „всеки въстанишки окръг би трябвало да има за централен пункт някоя планинска или гориста местност, която да служи като операционна база - за прикритие (прибежище) на въстанишките чети в голяма нужда”.
Планът бил разделен на следните 6 дяла: 1. Цел на въстанието; 2. Кога да почнат действията; 3. Организация на въстанието; 4. Задачи за четите и способи за действие; 5. Инструкции; 6. Що да правим с безоръжните селяни, с жените и децата.
Трябва да се отбележи, че планът служи не като конкретно указание за действие по време на въстанието, а дава възможност на ръководните тела на отделните въстанически окръзи да съставят свои планове съобразно с местните условия. Това може да се забележи от разменената организационна кореспонденция с инструкции в навечерието на въстанието.
Планът е написан на ръка с използвания от ВМОРО през 1903-1904 г. шифър на 11 големи страници от 3 двойни листа и след това е хектографиран от Георги Баждаров, който по това време е в София. Оригинални екземпляри от него има запазени в личните архиви на Петър Юруков, Васил Пасков и Пею Шишманов. След това е изпратен от Задграничното представителство на ВМОРО в София до ЦК на ВМОРО в Солун, а той го препраща до въстаническите окръзи. На 28 юни Васил Пасков занася екземпляр от него на конгреса на Одринския окръг на Петрова нива, а съкратен вариант от плана с писмо на ЦК от 18 юли получава Главният щаб на Битолския въстанически окръг. Борис Сарафов, който е член на Главния щаб, прави препис от плана на въстанието и го изпраща на 19 юли до ръководителите на въстанието в Скопие. Много факти свидетелстват, че планът наистина влиза в сила още преди обявяването на въстанието.
Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев и П. Тошев агитирали сред българските офицери и унтерофицери за участие във въстанието, организирали събирането на материална помощ и оръжие, снаряжавали и изпращали сформираните в България чети към вътрешността.
На 1 март 1903 г. двата Върховни комитета били разформировани от българското правителство. Това наложило на 23 април да се учреди Благодетелно дружество за подпомагане на пострадалите от турския режим в Македония и Одринско. Целта на дружеството била да се съберат средства и да се подпомагат материално „всички македонци и одринци, които са пострадали от режима в Турция”. Първоначално за негов председател бил избран Никола Червен-Иванов, а Хр. Матов - за касиер. Но скоро ръководството преминало изцяло в ръцете на задграничните представители, като д-р Хр. Татарчев станал негов председател. По този начин дейността на Задграничното представителство се легализирала.
Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев се срещат и дават указания на представители на различните окръзи и райони в Македония и Одринско за подготовката на въстанието и за планирането на конкретните акции в тях. А след Солунските атентати през април 1903 г., когато е арестуван ЦК на организацията в Солун, Задграничното представителство изпълнявало и част от функциите на ЦК.
Хр. Силянов пише, че на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг било взето решение към Главния щаб на въстанието, в който влизали Д. Груев, Б. Сарафов и Анастас Лозанчев, да се включат и Хр. Матов, Г. Петров и П. Тошев в случай че дойдат за въстанието.
Както пише в спомените си Хр. Матов, организацията е информирала правителството на д-р Стоян Данев за взетото решение за въстание на Солунския конгрес, а с хода на подготовката на въстанието задграничните представители държат в течение и правителството на ген. Рачо Петров, което, по неговите думи, дори „почна да се готви и това естествено ни окуражава”, но скоро правителството започва да настоява да се отложи въстанието. На 18 юли вечерта Хр. Матов е извикан на среща с военния министър Михаил Савов, на която министърът настоял отново „за отлагане на въстанието”, но становището на ВМОРО, както изтъкал Матов, е, „че сега вече е късно и дума не може да става за никакво отлагане”.

ген. Рачо Петров
На Хр. Матов е възложено от ВМОРО на 20 юли - Илинден, да съобщи на министър-председателя ген. Рачо Петров за обявяването на въстанието в Македония, но той не го приема, не знаейки по какъв повод се иска срещата. След писмено известие от страна на Матов срещата се състояла на следния ден. Министър-председателят изказва недоволството си от това, че ВМОРО не се е съобразила с настояването на българското правителство да се отложи въстанието. Същия ден Матов свиква пресконференция във Висшето училище в София, на която присъстват по двама представители от всяка политическа партия. На нея той съобщава, че „в Македония е обявено въстание. Телеграфическите съобщения ще бъдат прекъснати, та известията може да се забавят”. След това той им излага исканията на ВМОРО, подготовката на въстанието и необходимостта от вземането на мерки за информирането на обществеността за хода на въстанието и отговаря на поставените въпроси.
През целия ход на Илинденско-Преображенското въстание задграничните представители дават ежедневно пресконференции за български и чуждестранни журналисти за въстанието в Македония и Одринско и отговарят на лъжливите турски обвинения с декларация за български жестокости над турското население във въстаналите райони. Декларацията била връчена от д-р Хр. Татарчев на френския консул в София. За информирането на българската и чуждестранната общественост за хода на въстанието по инициатива на задграничните представители започнал да излиза бюлетин „Автономия”, печатан на български и френски език.
На 22 юли ген. Рачо Петров отново извиква Хр. Матов на разговор и да му иска сметка за свиканата пресконференция с политическите партии и за опита на задграничните представители „да увлекат България във война”. Той му заявил: „че не сме отложили и че не сме му съобщили по-рано деня, а сме я ударили на „сикиме”. България не била готова. Нямали по повече от 150 патрони на пушка”. Матов отвърнал на обвиненията: „Наш дълг бе да съобщим и то най-напред и най-рано на българското правителство, че се обявява въстанието, поради онези връзки, които съществуват между България и Македония. А свикахме някои от бившите и бъдещи министри и някои видни представители на обществото, за да им явиме, че въстанието се обявява, защото те са и представители на България. Ние ви съобщихме, за да не ни обвините един ден, а какво ще правите, това не е наша работа: ние не искаме нищо нито от вас, нито от тях. Навикнахме да слушаме и да не вярваме на всевъзможни обещания на министри, които са заявявали, че не лъжат и които са искали да играят с освободителното дело.”
Хр. Матов отговаря за контактите на Задграничното представителство с пунктовете на ВМОРО по границата с Турция и в много случаи съпровожда екипираните чети до преминаването им във въстаналите райони и инспектира пунктовете. Настоява пред Братствения събор на Рилския манастир да подпомага преминаващите чети с храна, провизии и подслон.
През август той неколкократно настоява пред ръководителите на Серския окръг, че закъсняват с вдигането на въстанието. На 11 август той пише: „Три седмици изминаха от Илинден, деня, когато се провъзгласи въстанието в Битолския окръг. След една седмица се вдигна ІІ-ят въстанически окръг - Кожух. На 5 август се вдигна VІІ-ят въстанически окръг - Одринският. Вашият окръг и другите отсамвардарски окръзи много закъсняхте. Само Скопският район даде знак, че живее с две терористически акции. Черньо Пеев ще вдигне врява след 5-6 дена в Струмица-Радовиш. Също така и Ковачев и другите.” В същото писмо Матов пише, че представители на бившия ВМОК, виждайки, че въстанието е в разгара си, сами предлагат да се включат активно с четите си във въстанието под ръководството на Задграничното представителство - „революцията ще я представлява само Представителното тяло”. На 14 август Матов отново настоява пред серските ръководители да започнат въстаническите действия и в техния окръг, а за върховистките чети пише следното: „Ето защо, когато днес от нас се искат акции, когато всички знаем, че въстанието печели с количеството и качеството на извършеното, когато върховистите се изявяват не като сила и организация, а като хора, които искат да се борят заедно с нас, нямаме причини да се отказваме да не ги приемаме и да не работим заедно през време на въстанието, разбира се, откакто и те признават само една Вътрешна организация и едно нейно Представително тяло и едно Благотворително дружество с клонове в провинцията. В този смисъл и вие ще се държите, вместо да гоните върховистите.”
В края на август д-р Хр. Татарчев от името на Задграничното представителство се среща в Евксиноград с българския княз Фердинанд и настоява за намеса от страна на България в помощ на въстаниците. А на 9 септември Главният щаб на Битолския въстанически окръг се обръща отново към българското правителство, в което отново се настоява за българска намеса „по най-ефикасен начин - чрез война”. В писмото на Главния щаб до българското правителство пише още: „Пред вид на критическото и ужасно положение, в което изпадна българското население от Битолския вилает след извършените опустошения и жестокости от турските войски и башибозук, пред вид на туй, че тези опустошения и жестокости по систематичен начин продължават и не може да се предвиди до къде ще отидат; пред вид на туй още, че тук всичко българско рискува да изгине и се затрие без спомен от насилия, глад и настъпващата мизерия, Главният щаб счита за свой дълг да обърне внимание на Почитаемото Българско Правителство върху гибелните последствия за българската нация, ако то не изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общо българското отечество днес.”

д-р Христо Татарчев
Д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов останали задгранични представители и след прекратяването на Илинденско-Преображенското въстание до 1 януари 1905 г., когато си подали оставките поради изтичането на мандата им. През това време техните основни усилия били насочени към възстановяването на дейността на ВМОРО по цялата територия на Македония и Одринско. През зимата на 1903-1904 г., по инициатива на Задграничното представителство, били свикани Софийските зимни съвещания на дейците на ВМОРО, в които се направила равносметка на изминалия период и на резултатите от въстанието и се обсъждала бъдещата дейност на организацията. Било взето решение да се изпрати делегация в Западна Европа в състав Борис Сарафов и Михаил Герджиков, по примера на делегацията, която представителството било изпратило през време на въстанието и в която тогава влизали проф. Любомир Милетич и проф. Иван Георгов, за запознаване на чуждата общественост с исканията на поробените българи и за търсене на чужда подкрепа. По време на заседанията активната позиция на Хр. Матов се състояла в това, че „открито поддържах тезата, както пише самият Матов, че тепърва вече няма нужда да мислим само за организиране, както бе от 1893 до 1902 включително, а трябва и можем да мислим и за офанзивно държане - за акции, за частични нападения, но не постоянно, не непрестанно, а периодически: напр. към края на лятото и есента. Такова нещо, казвах, можем да възприемем още идещото лето, колкото и да не можем да сторим много нещо. Няма нужда, казвах аз, от големи работи; с тие малки работи ще засилваме европейската намеса”. По време на заседанията Хр. Матов подлага на сериозна критика директивата и упътването към нея, с която излизат дейците, групирани около Яне Сандански за бъдещата дейност на ВМОРО, която представлявала платформа на оформящата се вече серска група. Той ги критикува по повод на въпроса „за съзнание у масата” и за неправилното схващане на „крайната цел на Организацията - автономията”.
През юни 1904 г. под ръководството на Хр. Матов в Задграничното представителство се обсъжда изработването на „Правилник за Задграничното представителство”. До изтичането на мандата им задграничните представители организирали издаването на печатния орган на ВМОРО вестник „Революционен лист” и подпомагали със средства бежанците от разорените през въстанието райони на Македония и Одринско.
По настояване на турското правителство ВМОРО била включена в един период по време на преговорите между Турция и България в началото на 1904 г. като трета неофициална страна в тях. Установили се контакти чрез посредник между турското правителство и Задграничното представителство и се поискало програма от представителството с исканията на ВМОРО за умиротворяването на Македония и Одринско. На практика тези контакти завършили без резултат, но те показали че дори и турската страна се съобразявала с ВМОРО като реална сила и с неговото Задгранично представителство в София.”
За резултатите от Илинденско-Преображенското въстание и турските жестокости преди и по време на него Задграничното представителство излязло пред българската и чуждестранната общественост с два мемоара. Първият бил връчен от задграничните представители на дипломатическите агенти на великите сили в София на 11 септември 1903 г., а вторият, който бил съставен от Никола Наумов по събрани от Задграничното представи­телство сведения бил връчен отново на дипломатическите агенти през октомври 1904 г. С втория - големия мемоар на ВМОРО Задграничното представителство целяло „да се разпръснат съществуващите заблуждения по македоно-одринския въпрос, който стои открит във всичката си грозота, като с данни, неподлежащи на оспорване, само се илюстрира истинското положение, в Македония и Одринско и кървавите перипетии, през които било минало движението от 1893 до 1903 г.”
Опитите за реформиране на ВМОРО, които се предприели на окръжните конгреси на организацията в много отношения били насочени срещу задграничните представители, - д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов и съществуващата централизация в организация. В тази реформаторска акция най-активни са Гьорче Петров, Пере Тошев, Борис Сарафов, и така също и очертаващата се серска група. Това било и една от причините д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов да не бъдат избрани за делегати на Рилския общ конгрес на ВМОРО, който се състоял през септември-октомври 1905 г., като Хр. Силянов пише, че до конгреса те били станали „прицелна точка за всякакви критики и нападки.”
За времето след Илинденско-Преображенското въстание Хр. Матов се включва активно и в създаването на революционна литература с цел да се въздействува върху „съзнанието у масата”. По този повод той пише в спомените си: „Кое поради това - един вид значи по принуждение, кое поради това, че тогава нямаше някаква усилена работа, заех се, та написах книжката „Основи на Вътрешната организация”. Очевидно „Основите” за онова време не бяха история, а нужда на времето. Се по същата причина, т. е. за попълване нуждите на времето написах в 1905 и 1906 и брошурите: „Що бяхме - що сме”, „За устройството на Вътрешната организация”, „Въстанишки действия” и „Репресалии против гръцката въоръжена пропаганда”. През това време той изнася и цикъл лекции пред 30-40 ръководни дейци в София през април, май и през есента на 1906 г.
Брошурите на Хр. Матов се оказват до ден днешен един от най-сериозните извори за дейност на ВМОРО и едни от най-търсените книги за историята на македоно-одринското революционно движение. Тези брошури той оформя в поредица под общото заглавие "Македоно-одринска революционна система".
Над книгите си Хр. Матов работи повечето време в Пловдив в дома на председателя на Пловдивското македоно-одринско дружество охридчанина Иван Йосифчев. От някои запазени документи може да се види, каква литература е използвал Хр. Матов при работата си над книгите си. Това са вестниците „Дело” и „Право”, три тома с реферати за Турция на Атанас Шопов, книги на Тома Карайовов, Виктор Берард, Чапрашъков, Франсис де Пресансе, А. Вандал, енциклопедиите "Брокхаус" и "Ларус", книги на Тимирязев, Густав Лебон, М. Гелрот, А. Павлов, С. Сигле, Фереро, Енрико Фери, Карл Кауцки, Спенсър, Кареев, Огюст Конт, полк. Г. Агура, полк. Кр. Гюлмезов, Ф. дер Голц, В. Н. Клембовски, Клаузевиц, Хесапчиев, Каролиди, Л. Ранке, А. Митов, Джон Ст. Мил, Ф. Мартенс, д-р М. Вълчев, Едуард Фриман, д-р Фрезе, Бокъл, Кръстьо Раковски, проф. Чупров, Горон, Ж. Пейо, Л. Уорд, М. Антонович, Георги Бакалов, проф. Жоли, Степняк, Шерадам, Ст. Михайловски, Гефтер, Никольский, Н. Иванов, Чарлз Дарвин, Сам. Смайлс, П. К. Яворов, Георги Брандес, А. Вакаро, Ч. Ламброзо, В. Алфиери, Писаров, Кржевицки, Xенрих Ибсен, Тард, Дрепер, Карлайл, Бентам, Щербак, Безобразов, Рихард фон Мах и др.
В първата си теоретична разработка за принципите на Вътрешната организация Матов сочи пет основни принципи, на които се гради ВМОРО. Това са принципа на автономията, на вътрешността, на революционната борба, на политико-икономическата почва и на самостойността. Книгата му веднага е посрещната критично от привържениците на реформизма в движението. На страниците на в. „Революционен лист” Димо Хаджидимов критикува книгата от позициите на привърженик на Директивата за бъдещата дейност на организацията, като още с първото си изречение той я отхвърля напълно. Д. Хаджидимов пише: „Като прочете човек брошурата на Брута, не може да не схване, че тя е сглобена от мисли, които една друга се изключват, които една за друга са чужди, може би и за самия й автор.” Хр. Матов повиква на публичен диспут Хаджидимов по поставените въпроси, но той му отказва.
В следващата си книга „За управлението на Вътрешната революционна организация” Хр. Матов подлага на сериозна критика проектоправилниците на ВМОРО, изработени на Прилепския конгрес на Битолския революционен окръг, протокола на Скопския окръжен конгрес, вижданията на Димо Хаджидимов за федеративния принцип в македоно-одринското движение и за принципите на централизацията и децентрализацията във ВМОРО и заема позиция на привърженик на централизацията. Вижданията си по така поставените въпроси той формулира отново и по точки, като осем задължителни принципа: 1. Работа да се върши; 2. Изборно право; 3. По доверие и на другарски начала; 4. На най-достойния; 5. Никогаш без тяло; 6. Единство в организацията; 7. Единството трябва да се изразява конкретно - в централно тяло; 8. Инициатива у работниците и групите, инициатива по частите, инициатива у организацията като цяло.
В книгата си „Въстанишки действия” Матов обобщава резултатите от Илинденско-Преображенското въстание, като прави преглед на известните му революционни действия от българската и от световната история. Тук той прави един от важните си изводи, че „въстанишките действия са само един род - най-внушителния род революционна борба” и че „партизанската боева тактика е и трябва да бъде тактика на нашите въстанишки действия”, които „трябва да носят траен и нападателен характер”. При работата си над въпроса за въстаническите действия Матов дава и дефиниция на Илинденско-Преображенското въстание. Той пише: Илинденско-Преображенското въстание „не е въоръжен протест, не е самоотбрана, не е саморазправа... а - и трите заедно”.
Като резултат от насочеността на андартското движение в Македония и възникналия българо-гръцки конфликт във вътрешността и в княжеството е брошурата на Матов „Репресалии против гръцката въоръжена пропаганда”. За да направи основния си извод, че целта на действията на ВМОРО „против гърците трябва да бъде не да унищожим гръцките чети и комитети, а - да накараме гръцките кръгове, които пускат и насочват въоръжената пропаганда, сами да се откажат от досегашната си дейност или от досегашната тактика на разрушение”. Матов подчертава, че „трябва ясно да схванем и винаги да имаме пред вид моралната и материална почва, която ги ражда и крепи”. А те се организират според Матов „главно, ако не и изключително в Гръцкото кралство и от там се изпращат в Македония”.
На 24 май 1906 г. министърът на народното просвещение проф. Ив. Шишманов назначава Хр. Матов за третостепенен учител във Втора мъжка гимназия в София и го командирова в Етнографическия отдел на Народния музей.

Христо Матов
Хр. Матов бил избран за делегат за Втория Рилски общ конгрес на ВМОРО, който бил свикан на 15 декември 1906 г. в Рилския манастир. Конгресът бил провален по вина на представителите на Серската група понеже на основание на чл. 3 от правилника на ВМОРО той не можел да заседава извън организационната територия. Останалите 22 делегати, сред които и Хр. Матов се конституирали в Съвещателно събрание, което излязло с Изложение от 15 януари 1907 г. до членовете на околийските и окръжни комитети. На събранието са обсъдени следните въпроси: 1. Бъдещата дейност на организацията, 2. Материална издръжка на организацията, 3. Организацията и България и 4. Управление и правилници. Събранието, считайки се за некомпетентно не избира Централен комитет, Задгранично представителство и Ревизионно тяло. Делегатите препоръчват на окръжните комитети да се произнесат за избора на задгранични представители, които да ги представляват до новия общ конгрес.
Съгласно препоръката на Съвещателното събрание Солунският окръг упълномощава за свой представител Иван Гарванов, Битолският - Борис Сарафов, и Скопският - Хр. Матов. Хр. Силянов дава много висока оценка на избора на тримата, като ги нарича „най-крупните личности на Съвещателното тяло”. Той пише още: „Като съчетание на способности, те се допълваха един други: съчетаваха се самообладанието и любовта към ред и система на Матова, упоритата енергия на Гарванова, въодушевлението и обаянието на Сарафова. От друга страна, впрягането на Матова и Сарафова в една обща работа спомогна за бързото премахване на съществуващото - главно в Битолския и Солунския окръз - делене върху почвата на „централизма” и „сарафизма”. Тримата избраници заработиха не като представители на отделни окръзи, а като неразделно тяло, което отстоява общите интереси на Организацията.”
През 1907 г. въпреки настъпилото разцепление в македоно-одринското революционно движение задграничните представители насочват дейността си към подготовката за свикването на нов общ конгрес на ВМОРО, но този процес е прекъснат временно поради убийството на двамата задгранични представители Ив. Гарванов и Б. Сарафов на 28 ноември 1907 г. в София.
Изпълнителят на присъдата на серските ръководители Тодор Паница е трябвало да убие и Хр. Матов, но поради неотложна работа той не е присъствал на трагично завършилата среща. Особено подозрителен е фактът, че нито в протокола и първото отворено писмо на Серския революционен окръг със смъртните присъди на Ив. Гарванов, Б. Сарафов и Михаил Даиев не се споменава името на Хр. Матов, а известно е, че истинският ръководител и умът на ВМОРО от тройката е именно той и той е най-твърд по отношение на сепаратизма на серчани. Едва във второто отворено писмо на Серския революционен окръг от май 1908 г., след като той официално е взел отношение срещу серчани и срещу тяхното отворено писмо те го нареждат заедно с Петко Пенчев в редицата на „позитивистите и ултраопортюнистите”.
В края на 1907 г. и януари-февруари 1908 г. Хр. Матов се старае да изясни фактите по убийството на Гарванов и Сарафов. В бележка до Е. Спространов от 24 януари 1908 г. той излага фактите против групата на Сандански. В нея той отбелязва, че Сарафов е амнистиран за предишни прегрешения спрямо организация, ревизор е на четите и задграничен представител, а Гарванов, освен че е невинен, е и задграничен представител. По този начин, според Матов, Сандански „убива окръзите, които са им дали доверие”. Този въпрос е поставен от Матов на обсъждане и в Задграничното представителство на 7 февруари. А на 21 февруари той дава изявления пред вестник „Ден” по първото отворено писмо на Сандански, като в него отговаря на трите обвинения на серчани спрямо задграничните представители - за революционността, за национализма и за действията им като българска пропаганда. Той подчертава, че ВМОРО ще загуби правото си на съществуване едва след извоюването на политическа свобода. Матов отбелязва, че ВМОРО не е в състояние да привлече гърците и сърбоманите във ВМОРО, въпреки че не изключват единодействието с другите християнски нации, но на практика са успели само по отношение на куцовласите. На обвиненията, че действуват като българска пропаганда Матов отговаря по следния начин: „Подобен упрек е повече от смешен. Ние наистина не можем да отречем правото на България да се грижи за собствените си съплеменници зад Рила, но ние желаем хармонията на нейната политика с нашата. Собствено, по тоя пункт не могат се изнесе никакви конкретни обвинения, освен вземането и невземането на средства от официални източници, което не обуславя самостоятелността.” А за самия акт на убийството на задграничните представители Матов подчертава, че „убийството е акт на амбицията на Сандански да завземе организацията. Покойните бяха спънка в неговия път и той трябваше да я премахне.”
През първата половина на март 1908 г. под председателството на Хр. Матов се провежда Кюстендилският общ конгрес на ВМОРО. Той изработил резолюция, декларация и преработил правилника на ВМОРО „в духа на мненията, изказани в известното изложение от м. януари 1907 г. на съвещателното събрание”. Въпросите, по които се произнася конгресът в декларацията, са: 1. Мюрцщегската реформена акция, 2. Бъдещата дейност на организацията, 3. Организацията в Одринско, 4. Четнишкият институт, 5. Организацията и България, 6. Организацията и Екзархията, 7. Организацията и пропагандите, 8. Убийството на Сарафова, Гарванова и Даева. Тя е подписана от бюрото на конгреса, но и от бегло запознаване с нея става ясно, че това са преди всичко вижданията на Хр. Матов за принципите, на които се гради ВМОРО. И на този конгрес организацията се проявява като революционна организация на поробените българи. Хр. Матов е избран на конгреса за член на Задграничното представителство на ВМОРО в София. За решения на конгреса на практика се приемат в много отношения вижданията на Хр. Матов по по-нататъшното развитие на революционното движение. Те най-добре са отразени в протоколите, резолюцията и декларацията на конгреса, а така също и в следния коментар на д-р Хр. Татарчев: „Важните въпроси прокараха се тъй, както ги разбирахме тук преди отиването ни на конгреса... Парламентаризмът се окастри. Допусна се само в селската организация, гдето е станал вече плът и кръв; а в по-горните инстанции е доста ограничен. Там вече може и с него и без него да се работи. Конгресите, както и изборите за в по-горните инстанции ставаше всеки две години. Също числото на делегатите е доста намалено - не повече от числото 15-18, за общия конгрес например. Съдебният институт запазва се за в селата, а другаде преминава в общините, еснафите. По отношение на сересчани прие се борба; а за струмичани въпросът е по-друг и по-труден. Те бяха канени на конгрес; но не дойдоха поради Чернопеева. Последният е освободен отчасти със съдействието на конгреса, а най-много от групата. Те поднесоха един ултиматум на конгреса; обявяват го за незаконен; питат дали са канени серчани; те ще видят от решението на конгреса, в кои точки се схождат и те ще служат за златна среда между нас и сересчани за създаване едно административно единство на организацията. Ултиматумът се получи късно и не се разисква в конгреса. Изборът на представителство е известен, то е Матов, Дорев и А. Димитров, допълнени с Яворов, Силянов и аз. Централен ком[итет] са П. Христов, Чучков и Пенчев - секретар. Друга комбинация не можеше да се намери по горните два института. Директивата. Подготовка и терористическа дейност, за последната, когато се намери за добре от представителите и Ц[ентрапния] ком[итет]. Четнишкият институт - трансформирва се в инструкторство; запазва се там, където има борба с пропагандите.”
На конгреса не присъстват представители на Серския окръг, които с убийството на Ив. Гарванов и Б. Сарафов вече окончателно са влезли в конфронтация с ВМОРО и са се самоизключили. Те правят през това време опит да създадат отделна организация - МОРО, пак на основата на ВМОРО, като се стараят да привлекат в нея и представителите на Одринския и Струмишкия окръг. Не присъстват и представители на Струмишкия окръг, въпреки устната и писмена покана от Комисията по организирането на конгреса. Несъгласието си с решенията на конгреса ръководителите на Струмишки окръг изразяват в писмо до Хр. Матов, който е председател на конгреса. Струмичани се нагърбват с нелеката задача да постигнат споразумение между серчани и останалите революционни окръзи, участвали в конгреса. След конгреса Христо Чернопеев се среща с Хр. Матов и в един четиричасов разговор двамата обсъждат въпроса за разцеплението във ВМОРО и решенията на конгреса. Хр. Чернопеев повдига пред него въпроса за грешките на задграничните представители. След излизането в печата на декларацията на конгреса струмичани се определят на страната на серчани, излизайки със специално изложение и с редица статии във в. „Одрински глас” по всички повдигнати въпроси и разцеплението в движението става окончателен факт.
В края на 1907 г. в Париж по инициатива на младотурците, на Арменската организация „Дрошак” и на други реформистки и революционни национални организации в Турция е проведен конгрес. Покана за участие в конгреса получава и Вътрешната организация. Първоначално е определен да участва в конгреса Б. Сарафов, но поради убийството му е отправена нова покана до Хр. Матов, който отказва, тъй като, както пише той, Вътрешната организация е не за реформиране на Турция, което искат останалите организации в Парижкия конгрес, а за разрушаването, подкопаването на „авторитета на турската власт”. На Кюстендилския конгрес е обсъден въпросът какво да бъде отношението на ВМОРО към младотурците, тъй като те се очертават като важен фактор в политическия живот на Турция, а Кюстендилският конгрес приема и по този въпрос вижданията на Хр. Матов за отношенията с младотурците. За неговата позиция по този въпрос Хр. Силянов пише: „Хр. Матов, най-настойчивият отрицател на идеята за цялостна конституционна Турция - антитеза на идеята за автономна Македония - бе и най-изчерпателен в обясненията си, без да предизвика нито едно възражение.” По времето, когато заседава Кюстендилският конгрес, министърът на вътрешните работи Михаил Такев настоял пред кюстендилския окръжен управител да се срещне с Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев и да ги предупреди да престанат да изпращат организационни чети в Турция, тъй като българското правителство се придържало към линията на „еволюционното реформиране” на Турция. По такъв начин и сега българското правителство виждало в лицето на Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев истинските ръководители на македоно-одринското революционно движение.
През същото време започнали да охладняват отношенията между ВМОРО и правителството на Александър Малинов, което било по-благосклонно към Яне Сандански, привърженик на управляващата Демократическа партия. Д-р Хр. Татарчев пише в едно писмо до д-р Владимир Руменов, че „държането на правителството спрямо нас е много неопределено и изглежда, надали ще си определят линия на поведение до избора.” Особено интересни сведения за отношенията между правителството на Демократическата партия и ВМОРО и по-специално към Хр. Матов се съдържат в една недатирана бележка на д-р Никола Генадиев, която той изпраща на княз Фердинанд. Д-р Генадиев пише: „Христо Матов, представител на Вътрешната организация, и д-р Хр. Татарчев дойдоха да ме видят и да се посъветват тази вечер. Началникът на полицията е показал на Матов едно писмо от министър Такев, който му предписва да заповяда на този последния да напусне територията на Княжеството. Вътрешната организация преживява критичен момент. Преследванията на държавните власти я поставят в принизено положение пред Сандански. Правителствената акция против нея охладява младите и ги подтиква към тези, които са враждебни на сътрудничеството с България. Оттук до едно разбирателство със Сандански не е далече. Матов и Татарчев, основавайки се на факта, че генерал Паприков е във външните работи, подозират, че свикването на пионерните части срещу Вътрешната организация е лична политика на Негово величество. Аз им посочих абсурдността на това подозрение и се надявам, че успях да ги убедя. Но трябва да ги уверим и да им въздействаме. Не е разумно да отслабваме Вътрешната организация. Слаба, тя ще пропадне в борбата против Сандански и този злосторник ще излезе победител, това значи е скъсване с националните връзки между двата склона на Рила и подкрепа на антидинастическите елементи. Не е по-разумно и да оставим да се потвърди идеята, че Негово величество е против организацията. Аз им дадох съвет да се отнесат до председателя на Съвета и да се опитат да го убедят, че той трябва да промени държанието си.”
На 11 юли 1908 г. е началото на Младотурската революция, която за един период от близо две години успя да ограничи развитието на македоно-одринското революционно движение, тъй като се създаде впечатление с прокламирания Хуриет, че работите в Турция могат да се решават по мирен и по легален път. Ревелска среща на руския и английския монарх става един от поводите за обявяването на Хуриета. Решенията на срещата по отношение на Македония заварват неподготвени младотурците и те са принудени за действат бързо, за да изпреварят развитието на събитията. Младотурската революция е дело преди всичко на патриотически настроената част от турската армия и интелигенцията, които се стремят да запазят целостта на Турската империя.
Скоро след провъзгласяването на Хуриета Хр. Матов заминава за Солун. Той е посрещнат на 25 юли като най-авторитетния водач на поробеното население в Солун и от младотурците и от българското население. Той се среща с водачите на Младотурския комитет и държи речи пред многобройна публика. Симеон Радев, който по това време се намира в Солун, пише до д-р Н. Генадиев, че „Хр. Матов продължава да се ползува с голямо влияние. Организацията стяга редовете си, но няма никакви средства. Гражданите се възмущават гдето правителството е оскърбило тъй жестоко организацията и се чудят как е възможно, щото князът да не напомни на министрите техния дълг.”
Още в първите дни след 11 юли членовете на ЦК на ВМОРО Петко Пенчев, Павел Христов и д-р Георги Николов започват преговори с дейците на Македоно-одринската революционна организация (МОРО), групирани около Я. Сандански, с цел „постигането на едно пълно споразумение между двете организации”, за да излязат пред младотурците с искания от името на „целокупната Вътрешна организация”. Като условие при преговорите Сандански поискал изключването на П. Пенчев от редовете на ВМОРО. Тук искам да доуточня какво се крие зад това искане. Варненецът Петко Пенчев след влизането си в организацията принадлежи към серската група и за известно време е секретар на четата на Я. Сандански, но скоро преминава в лагера на неговите противници и атакува остро позициите на санданистите в революционния печат. Мотивът на Сандански за това му искане, освен че е принципен, е и личен. По време на преговорите ЦК на ВМОРО излиза с обръщение към ЦК на Младотурския комитет в Солун, в което излага своите принципи и условия към младотурците. Обръщението е съставено от Хр. Матов, П. Пенчев и С. Радев, а било връчено от П. Пенчев на младотурския комитет. От отговора на младотурците зависело дали ще продължат преговорите с тях, а прилагането на исканията на ВМОРО било „належащо и трябвало да се извърши веднага”.
Преговорите за обединението на двете крила на организацията се ръководели от Хр. Матов и Я. Сандански. Те не само продължили, но се и задълбочили, като за посредник служел Никола Наумов. Той изработил схема за бъдещата платформа на организацията, която била „възприета по принцип от другарите на Матова, но категорично отхвърлена от тия на Сандански като ултранационалистична, локална и противоконституционна.” Проектът за платформа бил изработен въз основа на Отоманската конституция, закона на вилаетите, някои от наложените от Великите сили реформи, отнасящи се до Европейска Турция, и програмите на ВМОРО. С проекта се иска всъщност създаването от Македония на една автономна област по подобие на Източна Румелия.
В своите „Впечатления от Македония” тясно свързаният с Организацията Григор Василев много добре долавя отношенията между двете крила на ВМОРО, групирани около Матов и Сандански. Според него „двете организации, на Матова и Сандански, си остават разделени”, въпреки че Сандански предлага да се свика общ конгрес, при положение че Матов и П. Пенчев се отстранят, но това условие, по неговите думи, може да доведе само до „осуетяване общото действие на революционните организации”, както и става в действителност.
Социалистът Гр. Василев се намира още в Солун, когато са обявени програмите на МОРО на Я. Сандански и на ВМОРО, групирана около Хр. Матов. Той прави много точен анализ на двете програми: „Програмата на Сандански излезе такава, в общи черти взета, каквито бяха исканията на Матова; защото големите разлики бяха в следните пунктове: конституционен режим - върху това разлика нямаше, и Матов, и Сандански, респективно двете организации, искаха разширение на конституцията; областното самоуправление и националното образование, дето имаха големи различия. По въпроса за самоуправлението, в първите дни на свободата, Сандански беше дал интервю, мисля, и Делирадев беше дал такова, в които за самоуправление не искаха и да се споменава. В речите си Делирадев винаги говореше против обособяването на Македония, а Сандански тоже навсякъде подчертаваше, че трябва винаги да се гледа общата цел, че никакво обособяване, никакво отделяне не трябва да се позволява. По въпроса за образованието, Сандански беше започнал агитация за разделяне на гимназиите от Екзархията; но всъщност Сандански, за да насърчава националното образование в Македония, причината е тая, че всички чиновници и учители и всички дошли от България са обикновено против него; той го добре знае, мъчно си го обяснява, но така мисли и така схваща. По тези въпроси сега Сандански отстъпва; той издаде една проектопрограма с пунктове, за които групата на Матова даже би се съгласила на по-мека и деликатна мотивировка и формулировка. Сандански казва: цялото образование на матерния език; после казва: самоуправление на областите. Тъй щото, тези бяха двете капитални отстъпки на Сандански напълно в духа на Вътрешната организация. Каквото щат да говорят, във всеки случай Вътрешната организация, отначало и досега, запази своята позиция, но трябва да признаем, че в ръководството си тя няма достатъчно сили. Тези, които ръководят организацията, са: Матов, Пенчев и Павел Христов, името на когото не бива да се забравя. Тези трима са недостатъчни. Сега са там Аце Дорев и други от България. В своето ръководство Вътрешната организация чувства нужда от повече хора интелигентни, които тактично да действуват.”
Със съдействието на Хр. Матов дейците на организацията основават Съюза на българските конституционни клубове, което на практика представлява легализиране на ВМОРО в условията, създали се в Турция след Младотурската революция. С. Радев, който по това време е в непрекъснат контакт с Хр. Матов, пише в едно писмо от 28 август до д-р Н. Генадиев: „Би ли било възможно да се възроди Вътрешната организация? Не мисля. Но бихме могли да създадем със здравите елементи на тази организация и умерената класа от българското население една силна политическа организация. Дадох идея клубовете да се обединят в един „Български конституционен съюз”. Тя беше приета. За да се създаде този съюз, е необходим престижът на Матов и кадрите на Вътрешната организация. Но Матов няма пари. Вчера вечерта Пенчев ми разказа, че вече два дни Матов нямал с какво да си плати вечерята в ресторанта. Мислиш ли, че при тези условия този човек може да изпраща агитатори в провинцията, да поддържа кореспонденция, да публикува вестник, какъвто е проектът ни. Опитах се да получа съгласието на Матов да се сдобри с българското правителство. Той приятелски ме помоли нищо да не правя. Той напусна София с голяма обида от Министерството. Изглежда, тежко са го обидили. Българското население знае, че правителството в София е в лошо отношение с организацията: ефектът е плачевен. Матов ме накара да прочета писмото, което си му писал. Беше много трогнат. Знаеш ли, че много те обича.”
На 27 октомври 1908 г. от Скопие Хр. Матов изпраща молба до Българския екзарх Йосиф I да бъде назначен за учител в Българското педагогическо училище в Скопие, като молбата е придружена с препоръка на Скопския митрополит Синесий, в която той характеризира Матов като „крупна учителска сила” и смята, че назначението на Хр. Матов и Тодор Александров би задоволило „твърде много българското обществено мнение”. Матов е назначен от Българската екзархия за управител на Българското педагогическо училище в Скопие на 24 декември 1908 г.
В началото на 1909 г. Хр. Матов подлага на сериозна критика вижданията на санданистите и формулира принципните различия с тях. Той прави кратък и изключително точен портрет на Я. Сандански в едно писмо до Данаил Крапчев: „У Сандански няма в основата социализъм, а има лична амбиция и скудоумие. Върз тая основа намират почва всякакъв род „принципи”, на първо място, разбира се, социалистически, защото социалисти го заобикалят и защото те са вечна опозиция в каквото положение е бил обикновено той, по простата причина че винаги над него в Организацията е виждал да се издигат други „личности” и умове.” Според него в действията на Сандански няма принципи, а искания на „момента-настроението” и липса на каквато и да било последователност.
До настъпването на младотурската реакция, която се проявява чрез обезоръжителната акция, Хр. Матов поддържа Съюза на българските конституционни клубове и сътрудничи на техния ръководител Тома Карайовов, който разчита на неговите съвети.
Благодарение на Хр. Матов и Т. Александров ВМОРО не изчезва през Хуриета от политическата сцена на Турция. Двамата са против прибързаното слизане на четите в градовете и за това успяват да се разпоредят да се прибере организационното оръжие на сигурни места и ВМОРО да бъде в изчаквателна позиция. И през този период Матов е преследван и арестуван от турските власти. Той става подозрителен за тях при обиколките си из Скопско и Битолско, тъй като покрай задълженията си към Екзархията се стреми да поддържа и ВМОРО в постоянна готовност.
В края на 1909 и началото на 1910 г. Матов заминава за чужбина и прекарва около три месеца в Ница. Въпреки че е в чужбина, той поддържа непрекъсната връзка с д-р Хр. Татарчев, Тодор Лазаров, Тома Карайовов, Ангел Узунов и др., които го държат в течение на ставащите събития в Македония. В писмо на Т. Александров до Гр. Василев от 15 януари 1910 г. той предлага Матов да мине на връщане от Ница през Прага, за да разговаря с чешкия депутат Клофач, който се е ангажирал да държи в Прага публична сказка по македонския въпрос.
След завръщането му в България в началото на 1910 г. започва възстановяването на структурите и революционната дейност на ВМОРО. Той участва в преговорите по обединението на ВМОРО с Българската народна македоно-одринска революционна организация, възглавявана от Хр. Чернопеев. Преговорите се провеждат през април-май 1910 г. Матов отстоява позицията, че между двете организации „не съществуват принципиални различия върху целта, средствата, задачите и др. на революционната дейност в Македония и Одринско в днешния момент”. По-нататък Матов „декларира и поддържа какво той и другарите му са заварени представители на Вътрешната МОР организация, че той, не отстъпвайки от това становище, съгласен е да заработи с горните лица, да им даде материали, за да заминат във вътрешността на Македония и Одринско - там където им посочи представителството, без да иска от тях декларация за припознаването им като представители и че е съгласен да изработи заедно с тях една временна директива от 10-15 точки.”
През това време Хр. Матов сътрудничи на вестник „Вардар” и успява да напише и отпечати брошурите „Писма за Македония. Отговор на г. Я. Сакъзов” и „Впечатленията от Македония на д-р Кр. Раковски”, които са аргументирани критики срещу техните виждания по македонския въпрос.
Хр. Матов се оказва и особено прозорлив за бъдещите отношения между България и Турция още през 1910 г. В проведената анкета по македонския и балканския въпрос на сп. „Съвременна мисъл” Хр. Матов заявява категорично: „Че войната между Турция и България е неизбежна, в това нямам съмнение; но дали ще се мине с една война, в това се сьмнявам.
През 1911-1912 г. Хр. Матов пише една от най-хубавите си книжки - „Пропуснати случаи”, в която се спира на пропуснатите от България случаи, когато е можела да постигне обединението на българските земи и народ. Той изрежда следните случаи: 1. Гръцко-турската война от 1897 г., 2. Илинденското въстание от 1903 г., 3. Добрата военна подготовка на България през 1906 г., 4. Времето преди и след Хуриета - 1908 г., 5. Цариградският преврат от 31 март 1909 г., 6. Итало-турската война 1911 г. В брошурата Хр. Матов сочи като главни виновници за пропуснатите моменти българските правителства, политическите партии и цар Фердинанд, когото нарича „неизменния пропускач на моменти”. Матов завършва книгата с призива: „Управници, какво искате повече? Опомнете се, дорде не е станало късно. Подире ще се каете, както се каят за пропуснатите моменти стамболисти и демократи и както се кае цяла мислеща България, освен може би държавния глава, неизменния пропускач на моменти, вероятно по чисто свои лични и династически съображения. Свободни българи, не пропускайте днешния момент! Спасете своите поробени братя и своята национална чест! Защото не схващате ли, че и европейци, и турци, макар и изхождайки от интересите си да ни хвалят за нашето „благоразумие”, всъщност в душата си вече ни презират и се подиграват с българското име?”
През март 1912 г. по инициатива на младотурците са водени преговори с организацията, представлявана от Хр. Матов, в София за постигане на споразумение с ВМОРО. От запазените писма на Хр. Матов до Иван Йосифчев и спомените му се вижда, че ВМОРО следва неотклонно възприетата след възстановяването й през 1910 г. линия за водене на политика без компромиси спрямо младотурците. Последвалите събития показват, че ръководителите на ВМОРО се оказват не особено далновидни в очакваните резултати от войната на България с Турция и разрешаването на македонския въпрос.
Хр. Матов възлага големи надежди и на подкрепата на Русия при решаването на македонския въпрос. Като пратеници в Петербург на ВМОРО и на македоно-одринската емиграция в България заминават проф. Любомир Милетич и проф. Иван Георгов. На тяхната мисия в Русия Матов възлага големи надежди, като им дава висока оценка. Макар че постигнатите резултати от нея му вдъхват вярата, че Русия ще подкрепи България, резултатите от Балканските войни ще покажат, че Русия ще застане на страната на Сърбия и Гърция при решаването на македонския въпрос.
След като се изчерпват всички възможни легални, дипломатически и революционни средства за решаването на македоно-одринския въпрос, България поема пътя на войната, към което Хр. Матов многократно я призовава. Той възторжено посреща мобилизацията в България и обявяването на Балканската война. Записва се доброволец в Македоно-одринското опълчение. Докато чака тръгването за фронта, той написва своите спомени, които скромно озаглавява като „Бележки”. Те са едно от най-ярките свидетелства за неговия живот и дейност, но тръгването за фронта попречва да ги довърши, като остава недописано дори последното изречение в тях. Към своите „бележки” той повече никога не намира време да се върне и да ги довърши.
На 27 септември 1912 г. Хр. Матов получава назначение в Главната квартира на Македоно-одринското опълчение „като съединително звено с четите и милицията и като политически и административен граждански съветник”. Целта, която се преследва с неговото назначение, е изложена в едно негово писмо до П. К. Яворов като „завземане фактически административно гражданската власт и възсъздаване веднага милиция: основа на организационната селска милиция към опълченските дружини.”
С нетърпение Хр. Матов очаква резултатите от преговорите за съдбата на българските земи и народ. Той търси грешките, които прави българското правителство през Балканската война. Обвинява го в „политическа наивност”, като е повярвало на „вековни врагове сърби и гърци”. По същия начин той посочва три основни грешки на нашите военни: „1. Не оставиха повече български войски в Македония и не зеха (по предварително съглашение) повече сръбски, респ. гръцки. А можеше: щеше да им се дадат специални задачки, както на македонското опълчение напр. (охраняване черноморския или мраморноморския бряг и др.) 2. Не използуваха достатъчно Вътрешната организация - или македонското население изобщо (на 50 български войници 500 души милиция - тогава - поради войската 50-те души), легитимна власт щеше да поставят в много македонски градове и тогаз управлението прошарено. 3. Не превзеха Солун, а можеха (Степанович им изгуби 5-6 дни, и сетне пътища не са знаяли). А ако беше земан Солун, пътят към Западна Македония откъм Воден отворен и сърбите нямаше да смеят да кръшкат.”
Хр. Матов чертае планове и за водене на война срещу новите поробители на българското население в Македония - гърци и сърби. Той предлага „главните военни действия да стават не в Македония, дето ще страда пак българското население и дето ще няма достатъчно храни, а в досегашна Сърбия”. По линията на свършените факти, с цел да се окаже натиск за отстъпки, той препоръчва, „ако планът е да се удари от север към Ниш-Пирот, необходно ще бъде, южната Солунска армия да бърза за Воден-Битоля-Кичево-Скопие. А ако е възприет план да се бърза преди сичко към Солун-Воден и подире Битоля-Кичево-Скопие, та друго нещо.”
През Междусъюзническата война сръбските окупационни войски нанасят удар, който лично засяга Хр. Матов. През 1913 г. те разрушават бащината му къща в Струга и родната му майка остава на улицата.
Въпреки че през това време Хр. Матов е и задграничен представител на ВМОРО в София заедно с П. К. Яворов, той непрекъснато пътува между София и фронта. На 18 юли 1913 г. изпраща от Черната скала писмо до Яворов, в което излага вижданията си за по-нататъшните действия. Според него най-правилната линия за Вътрешната организация в момента е автономията на Македония, която ще бъде подкрепена и от българското правителство. Тази идея трябва да се пропагандира пред външния свят чрез депутации, меморандуми и пр. Матов допуска дори австрийска окупация на Македония само и само да се запази българското население от посърбяване и погърчване. Тук вече проличава началото на неговия песимизъм към разрешаването на българския национален въпрос. Той пише: „Изгубеното за българщината сега трябва да се счита изгубено почти за винаги.” Но като български патриот той смята, че „нищо не трябва да предприемаме, което би било по принцип против едно убеждение и решение на българското правителство и на опозиционните шефове, които - както виждаш, постоянно се съвещават и дружно работят. Подир тая война с тия жертви, които даде българският народ, и при това критическо положение, една наша отделна политика не може да се оправдае и да даде резултат. Каквото вършим, трябва да бъде в съгласие с официална България, а не против нейното желание.”

проф. Любомир Милетич
След несполучливия завършек на Междусъюзническата война и последвалия я Букурещки мирен договор от 28 юли 1913 г., който довел до първата национална катастрофа ЦК на ВМОРО изпраща делегация в Европа, за да изложи пред съответните правителства искането на организацията и населението за автономия на Македония и да се защитят правата на поробените българи. В тази делегация ЦК на ВМОРО упълномощила проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Димитър Михалчев, проф. Никола Милев и Григор Василев да настояват за „гарантиране от Великите сили автономия на тая страна в полза на всичките населяващи я народности. Исканията, за които трябвало да настоява делегацията, били формулирани от Хр. Матов. Те били следните: „1. Населението в Македония е предимно българско. Вътрешната организация 20 години бе за автономия; Сърбия и Гърция винаги са били против автономия, защото населението е българско. И сега, ако остане Македония под сърби и гърци, ще означава, че войната, подета главно и преди сичко в името на освобождението на Македония, свършила се е с нейното поробване. 2. Жестокостите (кланета, безчестия и пр.), вършени от сърби и гърци в Македония, показват за лишен път, че те са врагове на местното население. Също 150 хиляди бежанци, дошли в България: довод против Сърбия - Гърция и в полза на България. 3. Завоевателите са принудени да си служат с терор, за да намалят и унищожат българското население; значи по необходимост, толкоз повече, че никогаш те не са били толерантни спрямо чужди народности и черкви - училища. Срещу тоя терор по необходимост населението ще реагира, толкоз повече, че то е свикнало на кървави революционни борби през цели 20 години, а то и без тоя терор би се борило. Значи и от едната, и от другата страна неизбежна е кървавата борба. По тоя начин няма траен мир, тъй много желан от Европа. 4. Че действително в Македония живее борческо и жилаво население, се вижда от факта, че през 20 години репресиите не ги сплашиха и разните неефикасни реформи, предлагани от Европа, не ги задоволиха: в 1902 г. - пъдарските реформи, 1903 - Мюрцщегските, 1904 - финансовата реформа, 1906 - проектът за съдебната, 1908 - Ревелската програма; подир младотурската конституция. Пак революционната борба - докато най-сетне се обяви войната. И сега трябва да вярваме, че тъй ще бъде: Недоволство - революционна борба - отглас в България, Австрия и пр. 5. За в Англия, Франция и Русия: с дявола биха отишли македонците само да не останат под гърци и сърби, които рамо до рамо се биха с турците против българските революционери. 6. Македонците предпочитат да влезе Македония, като автономна област в независима Албания - дуализъм, или поне Битолския вилает, или най-малко съседните околии (Костурско, Охридско, Дебърско, Тетовско и др) - Сега за сега за отделни околии пред немци не е политично да се говори. 7. Сърби и гърци не допускат свобода на съвестта. В Букурещ сръбските делегати формално са отказали да приемат взаимност на църковно-училищна свобода. Сърбите през юни изпъдиха българските владици и заставят силом свещениците да не признават екзарха и в черквите да споменуват белградския митрополит. За български училища и черкви и дума не дават да се продума.”
В тон със същите инструкции на Хр. Матов действа и делегацията, ръководена от проф. Александър Балабанов, проф. Иван Георгов и Тодор Павлов, която по решение на ЦК на ВМОРО на 2 и 7 август 1913 г. се среща с австро-унгарския пълномощен министър в София Адам Тарновски и му заявява, че населението в Македония е готово да приеме уния с Австро-Унгария, като премине към католицизма само и само да запази българската си народност и да се спаси от посърбяване и погърчване.
До включването на България в Първата световна война Хр. Матов участвува активно в работата на Задграничното представителство на ВМОРО в София и в написването и изпращането на редица пропагандни материали и меморандуми, като същевременно учителства в III Софийска мъжка прогимназия. От един запазен документ в личния му архив се вижда, че на 2 март 1915 г. Министерството на народното просвещение му възлага да рецензира учебникът по българска граматика за първи прогимназиален клас от Димитър Мирчев.
Като един от видните представители на македоно-одринската емиграция в България Хр. Матов участва в съставянето на меморандума до Едуард Грей, министър на външните работи на Англия и председател на Лондонската мирна конференция, до министър-председателя на България д-р Васил Радославов и до пълномощните министри на Великите сили в България, до кореспондентите на вестници и на чуждестранни телеграфни агенции в София, до Социалистическия интернационал в Брюксел, до Лигата за правата на човека в Париж, до Балканския комитет в Лондон и др., който е изпратен на 11 май 1914 г. В него се настоява пред „съвестта на народите и към цивилизацията, за да бъдат признати нашите права върху скъпата ни Македония”. Меморандумът завършва с призива: „Ние искаме настоятелно от Европа и цивилизования свят автономия за страната ни - Македония, която ни принадлежи и за която сме решени на всякакви жертви. Ние, бившите македоно-одрински доброволци и цялата македонска емиграция, протестираме с всички сили срещу нечуваното и зловещо разпокъсване на нашата скъпа Македония.”
През 1915 г. Хр. Матов участва в Комитет по отпразнуването 30-годишнината от Съединението на Княжество България с Източна Румелия. В писмо до Ангел Узунов по организирането на юбилея той пише, че „интересите народни диктуват, сега повече от всякога, да се популяризира истината, че сърбите ни са най-върл неприятел от всички неприятели, които обграждат България”. Матов настоява честването да мине под лозунга „Тогава Съединение, днес - Обединение”.

Тодор Александров
При включването на България в Първата световна война Хр. Матов и Т. Александров изпращат писмо с приложена карта, с които се настоява българските войски да освободят окупирания му роден Преспански край, като посочват историческите му връзки с България. През това време той участва в Комисията по назначаването на околийски началници и на тричленните кметски комисии на освободените от сръбска окупация населени места в Македония, като отказва да бъде назначен за кмет на Скопие или Битоля. От началото на войната той отново работи в Задграничното представителство на ВМОРО в София, като снове непрекъснато до министър-председателя, военния и вътрешния министър, началника на Софийския гарнизон и води кореспонденцията на представителството. Поддържа контакти с пунктовите началници на ВМОРО по сръбската и гръцката граница, като организира и разузнаването на гръцка и сръбска територия чрез бившите войводи Стоян Филипов, Иван Попов и др.
През декември 1915 г. Хр. Матов се среща с министър-председателя д-р В. Радославов и разговаря с него по въпроса за автономията на Македония. По негово мнение присъединяването на Македония към България може да доведе до искане на компенсации от България от турска, румънска, австрийска и албанска страна. Той съветва Радославов, че „по-добре е, докато е в зародиш опасността, да се земат мерки”. През първите месеци на войната той работи и в Комитета по издръжката на войнишките семейства и на бежанците от Македония, като поддържа непрекъснато тесни връзки с Т. Александров, ген. Александър Протогеров и командуването на 11-а Македонска пехотна дивизия.
През октомври 1915 г. изпраща телеграма до кмета на Скопие Георги Китинчев, с която го приветства с освобождението на Скопие с възгласа: „Да живее целокупна България!”, и се подписва като „основател на първия революционен комитет в Скопие преди 21 години”.
Най-четеният германски вестник „Фосише Цайтунг” отпечатва през ноември 1915 г. статията на проф. Л. Милетич „Македония винаги е била българска”, която е написана със сътрудничеството на Матов. За това свидетелства едно писмо на проф. Милетич до Матов, в което пише, че статията „съдържа ония мисли, които ние скицирахме заедно с Вас. Тя тук се хареса: аз стегнах статията, като се ограничих с най-важното”.
Веднага с освобождаването на Македония една от най-важните задачи, с която е натоварен Хр. Матов и Георги Баждарев от Т. Александров, е издаването на ежедневника „Родина” в Скопие. И с тази нова задача учителят Матов и неговият ученик Баждаров се справят блестящо, тъй като двамата, освен че са блестящи публицисти, се оказват и добри вестникари. И днес в историята на нашата журналистика този национален вестник си остава един от най-добрите български вестници.
Въпреки че разполага със средствата на ВМОРО и на комисиите, които подпомагат войнишките семейства и бежанците, Матов живее в постоянна мизерия и в края на 1915 г. настоява пред Министерството на народното просвещение да се уреди пенсионирането му.
Когато ръководителите на ВМОРО през войната са наградени с немски и австро-унгарски ордени и отличия, Хр. Матов също е награден с третостепенен австро-унгарски орден.
През войната Т. Александров е в непрекъсната кореспонденция с Матов, в която го информира за положението на фронта, за дипломатическите ходове на правителството, за действията на 11-а Македонска пехотна дивизия и за становището на правителството по различни въпроси, а така също иска и неговото мнение по някои предстоящи промени в правителството. В началото на 1918 г. Матов споделя с Т. Александров страха си от настъплението на неприятеля към родния му Охридски край и настоява за по-сериозни румънски ангажименти при подписването на българо-румънския договор.
Докато се намира в Скопие, Хр. Матов не само сътрудничи на Г. Баждаров и Ангел Томов при списването и издаването на в. „Родина”, но им оказва голяма помощ и докато работят над първата история на революционните борби на българите в Македония - книгата им „Революционната борба в Македония”. През това време той има намерението да напише също история на националноосвободителните борби, което е регистрирано в списъка на предстоящите да излязат през 1917 г. книги в поредицата „Балкански въпроси” под заглавието „Революционното движение в Македония”. Той им предоставя бележките си от своята работа и проектоплана на историята. За сътрудничеството си с Г. Баждаров и А. Томов при написването на книгата им Матов е критикуван без каквато и да било обективност от ген. Ал. Протогеров.
През декември 1917 г. българският пълномощен министър в Берлин Димитър Ризов издава атлас с 40 карти на историческите, етнографските и политическите граници на българите през вековете. Хр. Матов веднага подлага на критика атласа на Д. Ризов. По този повод Иван Хаджов пише: „И през войната Матов не изгуби яснота на погледа си за идеала на Македонската революция и нейните борби. Затова той дълбоко негодуваше срещу всички избухвания на шовинизма, които в границите на „обединеното” отечество включваше Прищина, Призрен, Дяково, Елбасан, па и Янина. Протеста си срещу тези пагубни увлечения М[атов] изрази в едно свое писмо в 10 броя само, изпратено на правителството, до водачи на български политически партии, в което критикуваше безумията, отразени в издадения от Д. Ризов атлас.” Матов получава висока оценка за отвореното си писмо за Ризовия атлас от С. Радев, Георги Кулишев и Иван Ев. Гешов.
Христо Матов нямаше личен живот или ако имаше, той беше толкова скромен, че не заслужава внимание; не заслужават внимание и опитите да бъде очернена тази свята личност, която отдаде целия си живот за обединението на българския народ и нямаше друг кумир освен българщината.
От 1917 г. той вижда, че отново България върви към национална катастрофа. Той става мнителен и раздразнителен, чувството за вина започва да го преследва. Това личи най-добре от писмата на Т. Александров до него от края на 1917 и началото на 1918 г.
На 30 юли 1918 г. след преглед в Будапеща унгарският лекар д-р Карой Бодон поставя на Хр. Матов диагнозата „нервна депресия”, като препоръчва, „че лечение чрез окуражаване ще се окаже полезно”. В София Матов няма семейство, свое жилище и имоти. Единствената му подкрепа идва от подкрепата, която му оказва Вътрешната организация. Не е известно и дали Министерството на народното просвещение му е отпуснало каквато и да било пенсия.
С последните години от живота на Хр. Матов е свързан бъдещият водач на ВМРО Иван Михайлов, който често се среща с него, за да му връчва определената му помощ от ЦК. Иван Михайлов разказва за впечатленията си от тези срещи: „Влизах в стаята на Христо Матов, надясно в двора, издигната до три или четири стъпала по-високо от самия двор. Стаята беше абсолютно скромна. Чини ми се, че в нея имаше един стол. Кревата на Матов, един от познатите скромни железни кревати от онова време в София, беше винаги зает от него, когато аз отивах там. Но го намирах не като болен човек, а като скромно облечен човек, който седи в кревата си. Не се спирах дълго при моята визита. Давах му плика с приложеното в него. Той не пропускаше да ме запита дали се обаждам на баща ми... Нямах никакви особени новини, за да му кажа нещо по-ново от онова, което той и без това узнаваше от негови познати и приятели, които от време на време са го виждали. ... Схванах, че Христо Матов изглеждаше като човек уморен, който да се е върнал след дългичко пътуване пешком. Но това впечатление имах при всяко посещение при него. Явно беше, че той е душевно, за да не кажа и духовно уморен. Аз сам за себе си разсъждавах тогава, че той е бил особено потиснат от историческия факт, че Македония остана не освободена, и след една трета, и то дълга война.”
На 10 февруари 1922 г. в 2 часа след полунощ угасва сърцето на големия български революционер и родолюбец. В некролога на Съюза на македонските братства в България Христо Матов е характеризиран като „един от най-добрите синове на поробената ни родина”, който, „наранен от новото робство, в което изпадна нашата Родина, се отдели в самотност и преживе страшни дни на тежка мъка, която помрачи неговия ум и го свали в гроба.”
Хр. Матов е погребан на 11 февруари в Софийските гробища. Опелото е извършено от Скопския митрополит Неофит, Охридския митрополит Борис, управляващия Сливенската митрополия епископ Иларион, архимандрит Кирил, Методи Димов, Ефтим Шивачев и др. свещеници. В черквата „Св. Неделя”, където се състояло опелото, и на гробищата държат речи Кирил Пърличев, Иван Хаджов, Георги Занков, епископ Иларион, Йордан Чкатров.
Богатият архив, който включва кореспонденцията на Матов и ръкописите на непубликуваните му трудове от поредицата „Македоно-одринска революционна система”, и до днес остава непознат и скрит. Непубликувани и неизвестни са и неговите тетрадки с конспекти на книгите, с които е работил при написване на брошурите си и историческите и езиковедските си изследвания. Имах възможност да се запозная само с една малка и незначителна част от този архив, а и да прегледам отгоре-отгоре останалите неизвестни документи. Тяхното оповестяване би могло да отговори на много въпроси и да осветли редица неясноти, свързани както с живота на Матов, така и с историята на македоно-одринското революционно и легално движение.

Литература:
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. І-ІІ, София, 1933-1943.
К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903), София, 1979.
А Страшимиров, За Илинден и неговите творци, в. „Обзор”, бр. 72, 1 август 1936, с. 1-5.
Н. Милев, Мълчаливецът, в. „Македония”, г. III, бр. 192, С., 15 февр. 1922, с. 1.
Й. Бадев, Последният от първите, в. „Македония”, г. III, бр. 192, С., 15 февр. 1922, с. 1.
Надгробното слово на г. Кирил Пърличев, в. „Македония”, г. III, бр. 192, С., 15 февр. 1922, с. 1-2.
Г. Баждаров, Учителят Матов, в. „Македония”, г. III, бр. 192, С., 15 февр. 1922, с. 2.
Г. Кулишев, Как го изпратихме, в. „Македония”, г. III, бр. 192, С., 15 февр. 1922, с. 2.
Скръбна вест от Изпълнителния комитет на СМББ за Христо Матов, в. „Македония”, г. III, бр. 192, С., 15 февр. 1922, с. 3.
Н. Томалевски, Около смъртта на Матова, в. „Македония”, г. ІІІ, бр. 197, С., 4 март 1922, с. 1.
Христо Матов (Некролог), „Бюлетин” № 4, Издава Дружеството на Македонската емиграция в Пловдив, Пловдив, 19 февр. 1922, с. 5-6.
Христо Матов (Некролог), Македония, г. I, кн. II, февр. 1922, с. 1-2.
Г. Баждаров, Бележки към стихотворенията на Хр. Матов, Македония, г. І, кн. II, февр. 1922.
Ив. Хаджов, Христо Матов (10 февр. 1922 г.), в. „Независима Македония”, г. III, бр. 96, С., 6 февр. 1925, с. 1 (и рисуван портрет от Д. Ризов).
Хр. Шалдев, Христо Матов (1872-1922) (Биографични бележки), в. „Илинден”, г. V, бр. 6, С„ 6 февр. 1925, с. 1.
В. Думев, Христо Матов (Портрет), в. „Илинден”, г. V, бр. 6, С., 6 февр. 1925, с. 1.
В. Думев, Христо Матов в историята на Македонското революционно движение, в. „Илинден”, г. V, бр. 6, С., 6 февр. 1925, с. 2.
Брут, Учител и ученик, в. „Илинден”, г. V, бр. 6, С., 6 февр. 1925, с. 2.
Христо Матов (По случай седемгодишнината от смъртта му), в. „Свобода или смърт. Революционен лист”, г. V, бр. 87, февр. 1929, с. 1.
Б., Христо Матов (По случай тринадесет години от смъртта му), сп. „Илюстрация Илинден”, г. VII, кн. 2-3 (62-63), дек. 1934 - ян. 1935, с. 1-2.
Хр. Силянов, Трите стихотворения на Хр. Матов, сп. „Илюстрация Илинден”, г. VII, кн. 4-5 (64-65), февр. - март 1935, с. 6-9.
Л. Бобевски, Христо Матов (стихотворение), сп. „Илюстрация Илинден”, г. VIII, кн. 2 (72), февр. 1936, с. 1.
Д. Попандов, Христо Матов, сп. „Илюстрация Илинден”, г. IX, кн. 2 (82), февр. 1937, с. 1-2.
Г. Кандиларов, Българските гимназии и основни училища в Солун, С., 1930, с. 80-81.
Македония и Одринско (1898-1903). Мемоар на Вътрешната организация, 1904.
Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт, кн. І-ІХ. Съобщава Л. Милетич, София, 1925-1928, кн. Х - Ст. Аврамов, Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието, София, 1929, кн. ХІ - Революционната дейност в Демирхисар (Битолско). По спомени на Алексо Стефанов (демирхисарски войвода). Съобщава Б. Мирчев, София, 1931.
Д-р Хр. Татарчев, Спомени, документи, материали. Съст. Ц. Билярски, С., 1989.
Ц. Билярски, Христо Матов. Историческото съзнание на революционна Македония, Стара Загора, 1999, 63 с.
Хр. Матов, Македонска революционна система. Съчинения. Съст. Ц. Билярски. С., 2001, 368 с.
Архив Христо Матов (Към историята на културно-просветните и революционни борби на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век). Документален сборник. С., 2004, 479 с.
Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2003, 632 с.
Ив. Гарванов, Спомени, документи, материали. Съст. В. Китанов, Ц. Билярски. С., 2005, 391 с.
Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Т. І, ч. 1 и 2. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. С., 2007, 1227 с.
Официалната и тайната българо-турска дипломация (1903-1925 г.). Документален сборник. Съст. Ц. Билярски, В. Китанов. С., 2009, 783 с.
Ив. Ев. Гешов, Христо Матов и Балканския съюз, сп. „Съвременник”, г. І, кн. 6, февруари - март 1922, с. 370-372.
Хр. Караманджуков, Печатни и писмени документи из архива на Стоян Калоянов, Тракийски сборник, кн. 4, С., 1933, с. 124-174.
Ив. Хаджов, Яворов в борбата за освобождението на Македония. Документи из архива на Христо Матов, сп. „Просвета”, год. V, 1939, кн. 2, с. 222-228.
Ив. П. Горов, Документи за македоно-одринското революционно движение и за Преображенското въстание. Преображенско въстание 1903, С., 1955.
Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978.
К. Пандев, Документи за македоно-одринското националноосвободително движение в архива на Димитър Стефанов, Исторически преглед, кн. 6, 1982, с. 98-115.
П. К. Яворов, Събрани съчинения, т. 5, С., 1979, с. 253, 259 и 575-576.
Михаил Герджиков. Спомени, документи, материали, С., 1984.
Г. Найденова - Стоилова, П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му, С., 1986.
Д-р Хр. Татарчев, Македонският въпрос, България, Балканите и Общността на народите, С., 1997.
36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев, С., 1999.
К. Пърличев, Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908, С., 2001, 191 с.
Гр. Василев, Един живот в писма. Съст. Ц. Билярски, Т. ІІ, С., 2000, с. 123-126.
Т. Александров, Непубликувани спомени, документи и материали. Съст. Ц. Билярски, С., 2002.
Даме Груев. Живот и дело. Съст. Ц. Билярски. Ч. 1 и 2. С., 2006, 793 с.
Ц. Билярски, Тайните на ВМРО. Легенди и сензационни разкрития от нейните водачи. С., 2010, 945 с.
Ц. Билярски, Н. Недкова, Документи за националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско от архива на Иван Йосифчев (1898-1912 г.), ВИС, 1987, кн. 5, с. 167-196.
Ив. Илчев, За контактите между ВМРО и Балканския комитет във Великобритания, ИДА, 1988, кн. 55, с. 98-100.
Ц. Билярски, „Родом българин...”. Три непубликувани документа на Тодор Александров, Христо Матов и Пере Тошев, сп. „Пиринска Македония днес”, декември 1992, с. 27-29.
Ц. Билярски, Няколко лъча в спора за българските граници. Непубликувани писма от фердмаршал Хинденбург, княз фон Бюлов, проф. Константин Иречек, Симеон Радев и Георги Кулишев, сп. „Пиринска Македония днес”, бр. 1, януари 1993, с. 23-25.
Ц. Билярски, Новооткрити документи за живота и дейността на д-р Христо Татарчев, ВИС, 1993, кн. 4, с. 157-179.
Ц. Билярски, И. Бурилкова, Писма от дейци на Българските македоно-одрински революционни комитети в архива на д-р Константин Стоилов (1895-1898), сп. Македонски преглед”, 1996, кн. 4, с. 101-128.
Ц. Билярски, Документи за Христо Матов и ВМОРО от Илинденско-Преображенското въстание до Балканската война (1903-1912 г.), Известия на държавните архиви, 2003, кн. 85-86, с. 61-189.
Ц. Билярски, Проектопланът на Илинденско-Преображенското въстание, ВИС, 1992, кн. 4, с. 195–204.
Ц. Билярски, Планът на Илинденско-Преображенското въстание 1903 година, ВИС, 1987, кн. 6, с. 213-222.
Михаил Герджиков и подвигът на тракийци (1903 г.) Документален сборник, С., 2002.
Ц. Билярски, Т. Петров, Документи от конгресите на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание, ИБИД, 1986, кн. 38, с. 333-406.
Ц. Билярски, Документи за живота и дейността на Иван Гарванов, в „Иван Гарванов. Венча се за Македония”, Стара Загора, 1995.
Ц. Билярски, Документи за дейността на Иван Гарванов през 1907 г., сп. „Македонски преглед”, 1997, кн. 4, с. 101-120.
Ц. Билярски, Вътрешната македоно-одринска революционна организация, Съюзът на Българските конституционни клубове и Народната-федеративна партия (българска секция) след Младотурската революция, ИДА, 1988, кн. 56.
Анкета по македонския и балканския въпрос (Мненията на всички познати представители на българските партии, деятелите по македонското движение и на стоящите в близост до него), из 9 книга на сп. „Съвременна мисъл”, С., 1910, с. 25-26.
Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа, От Витоша до Грамос, С., 1984.
Хр. Караманджуков, Родопа през Илинденско-Преображенското въстание, С., 1986.
Хр. Караманджуков, Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа Малкотърновски революционен район 1902-1903, С., 1996.
Авиценус, Критически бележки по повод написаната от Брут книжка „Основи на В. Р. Организация”, в. „Революционен лист”, № 9, 28 февр. 1905.
Струмичани и революционното движение. Едно изложение на Струмишкия революционен окръг от 1908 г., Б. м., 1930.
Гр. Василев, Македония и турската революция, С., 1908.
Т. Александров, Дневник и кореспонденция от Първата световна война 1915-1918 г., Стара Загора, 1994.
Д-р Вл. Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). Младотурската революция, видяна от специалния кореспондент на „Дневник”, С., 1998.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЕ:

№ 1

Писмо № 68 от ЦМОРК, написано от Хр. Матов до министър-председателя д-р К. Стоилов по повод на окръжното му писмо до българските търговски агентства, с което се критикува дейността на организацията и ръководителите й за насилствено събиране на пари от населението, като ги обвинява в разбойничество.

[Солун], 27 септември 1898 г.
До Господина Председателя
на Министерския Съвет в София
Господин Председателю,
Преди няколко дена Г-н К. Стоилов, в качеството си министър на вънкашните работи, чрез окръжно дал разпореждане на българските търговски агенти, щото отсега нататък да проповядват на населението да се пази от революционната организация, която не била нищо друго освен чета от „разбойници”, които искале да се обогатяват на сметка на населението, - и за това, в случай че подпаднел някой от тях в ръцете на правосъдието на българското княжество, щял да бъде съден по закона за разбойниците.
Това известие, право казано, очуди и изненада Централния Македонско-Одрински Революционен Комитет. Очуди го и го изненада, защото Комитета никогаш не можеше да си помисли, че ще се найде един ден високопоставен българин, който да би дръзнал да квалифицира по тоя начин едно дело, което специално си е поставило за цел да служи на най-светия идеал на неосвободеното македонско-одринско население, а по настоящем най-свет идеал и на целокупния български народ. Известието още повеке очуди и изненада Комитета, защото високопоставеният българин е същият тоя, който до преди седмици, в качеството си на човек, що стои начело на политиката на българското княжество, не само е удобрявал съществуваньето на организацията, ами и се е съобщавал с нейните люде, водел е преговори, обещавал е поддържка.
Кое е накарало сега Г-н Министър Стоилова да се реши на подобна постъпка?
Да се яви против организацията, още може да има някакъв смисъл, особено като се има пред вид неискреното му държенье спрямо Комитета, държенье, което той, види се, счита за дипломатска мъдрост, макар да има работа не с чужденци, а с общество домашно, не партизанско, общество с ясно определена цел; да се яви против организацията, още би значело една политическа неопределеност, нерешителност, непредвидливост, - пак нещо не непременно, необикновено. Но защо да си служи с непоносими епитети и изрази? Защо? Дали за по-голяма тежест, за по-голям ефект? Ами що бяха мъжете от 1868 до 1876 година? Черковниците можеха и можат да не бъдат съгласни с бунтовниците, но не и да ги наричат „разбойници”. Инак ще е самооплюване во виша степен недостолепно. Уместен и приемлив ли е епитетът „предатели”, с който някои сангванични революционери кичат нашите големци и черковници? Как и да е, Комитета е наклонен да вярва, че и сам Г-н Стоилов ще да се е раскаял веке, за дето е нарекъл людето на организацията „разбойници”. Тоя епитет, формен по адрес на хилядно българско население (от Македония и Одринско), сигурно с по-искрен и по-пламенен патриотизъм, е обида за сички неосвободени, па и освободени българи, обида, която само благоразумието на тие именно „разбойници” е в състояние да понесе, като се задоволи с настоящия протест.
II.
Нека видиме сега - с по-спокойна съвест и с по-голямо хладнокървие - дали трябаше да се излезне с окръжно против организацията.
Преди сичко революционна организация в историята на народите не е нещо необикновено. Известно е, че се среща у сички колко - годе културни народи, в това число и нашия. В нашата история, стара и нова, няколко пъти се повтарят революционни опити. Що е чудно, че и сега се прави такъв опит? Ако условията са изменени, изменен е според това и начинът за действуване.
Че може да стават грешки и опущения в една революционна организация, това не е ново, а е общо на сички подобни организации у сички народи и во сички времена.
Които решат да съставят организация къде и да било, преди сичко трябва да предвидят място и за непредвидени грешки и рискове. А които искат без рискове да се свърши работа, те преспокойно можат да си броят още 500, покрай досегашните 500 години. Ако нямаше рискове во сяка революционна организация, нямаше нужда и от организация; тогава сички угнетени, нямайки нищо против една свобода, по право би трябвало да се наричат революционери.
И нашата организация следов[ателно] не е без опущение; обаче изобщо гледано, тя е поставена на достатъчно здрави основи, съгласно с условията и обстоятелствата. Ето затова именно тя в едно сравнително кратко време можа да постигне това, което от мнозина се мисли, че трябва да бъде крайна цел на една революционна организация в страната.
1) Организацията спре заплашителното разпространение на сръбската пропаганда, а в много места - особено в Скопската епархия - и я унищожи. Тука думата е за пропаганда между населението, между масата, а не за сръбски - наречени - училища, отварянето и съществуването на които зависи не веке непременно от населението, а от турското правителство, за да не кажеме и от поведението на българското правителство.
2) Организацията възпита днешното поколение. Тя го научи да не се занимава с политическа алхимия (що прави Русия, Франция, Англия и т. н.), ами да се обърне към собствените си сили, да стане само фактор, - а с това се спечелиха десетки години. Тя проведе сегашните мъже през страшните степени - комити на думи, комити со свои вестници и комити с готово оръжие; тя ги научи на мъки, затвор, заточение, па и смърт. Пред организацията лежат цяла галерия унищожени шпиони - сърбомани и турци - кървопийци.
3) Организацията макар по неволя, излезе пред Европа с една Виничака афера - със сума готов материал. Сега пред европейската дипломация македонският въпрос стои съвсем другояче: Македония веке не е само страна, в която секидневно стават грабежи и убийства, страна, за която милее едно свободно братско княжество, страна, която преди три години налазиха революционни чети, идещи отвън, - а е страна, прошарена с оръжейни складове, приготвени от самото вътрешно население, страна, готова да запали огънят отвътре. Организацията испъкна като фактор.
4) Тоя фактор е потребен на българското правителство да плаши кое турската, кое европейската дипломация. С него то си е послужило и ще си служи. Утре да се даде меморандум за реформи, опора ще е Виничката афера.
Ето досегашните ползи от революционната организация. По първите две точки организацията има значение за населението вътре в страната: населението се чувствува сила; по вторите две точки организацията има значение за Върховния Македонски Революционен Комитет и за българското правителство.
Тряба ли да споменуваме за идеалът на организацията като идеал, който крепи духът на цялото население? Прие тоя икономически застой и при тоя административен поредък, невъзможността и анахронизма на който от ден на ден се повеке се чувствува, - що ли щеше да бъде с това население, ако нямаше един такъв идеал, който да го държи на щрек? Друго. Тряба ли да споменуваме, че в моменти най-трудни за църковно-училищното дело налице е излизала организацията? а след това за отплата трябало да се рита срещу нея. И що е чудно, ако организацията заяви - и то в най-благовидна форма - на едно наше компетентно учреждение, че не е добре да се преследват нейните люде и че в границите на възможността не бива да се оставят без работа, защото инак не може да се избегне подозрението на турското правителство?
След сичко казано до тука, едно българско разпореждане против организацията ни се вижда съвсем странно, за да не кажеме абсурдно; то изпълнява чисто турска роля: да се унищожела организацията. Разбираме - да се иска подобрение в нея. Но това кой го не иска? Кой повеке от самата организация би се погрижил и би можал да знае какви промени и подобрения са нужни, за да няма рискове? Тие ли, които са зрители от вън, или тие, които са плътно долепени до масата, които са минале през разни митарства и които първо са изложени на тие рискове? Или тряба да се мисли, че тези люде занаят искат да прават от делото, а не искат и те един ден да си отпочинат и да се успокоят? Вината е навярно в характерът на делото: сяка комитетска перспектива от съображения не бива да излиза на тържище, тъй както сяка подобна перспектива на кое да е правителство. Инак, днес ако обществото обвинява организацията за едно, утре би я обвинявало тъкмо в противното, може би в отстъпчивост и слабост.
Тъй или инак, организацията, еднъж родена, по никой начин не може да се унищожи. Нейните работници няма да се откажат от предначертаната си цел; те няма да се стреснат от никакви заплашвания и от никакви задкулисни, подземни действия. Те може да се съдат в княжеството по закона за разбойниците, но то ще бъде Г-н Стоилово правосъдие, а не българско правосъдие: такъво петно никогаш няма да си тури българското правосъдие и с него българския народ. И ако най-сетне някои ръководители на организацията са паднале или паднат под ударите на страшната съдба и на неразбрано - създадените тежки обстоятелства от техни еднородци, - пак организацията не гине, както не гине изворът й - самото население. Населението чрез своята организация ще се мъчи да не остави да зависи съдбата му само от благоволението на Европа и още по-малко - от съображенията на отделни лица, които (под натиск или от неясно схващане) можат да му повлекат разни „външни сфери на влияние”, въпрос за схизма и т. н.
В заключение Комитета изказва своето крайно съжаление, че се намират високопоставени българи, които пречат на свободното и правилно развитие на организацията, наместо да я оставят на мира, ако не и да й помагат, в който случай би се спечелиле сили и време, би се намалиле рисковете и изобщо би се извлякла сичката възможна полза от едно добре уредена революционна мрежа.
От Управлението
[Кръгъл печат: „МАКЕДОНСКИ ЦЕНТРАЛЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ”]
П. П. Копие, изпратено до Негово Блаженство, Поету Вазову и Върховния Македонски Комитет.
[Писмото е написано на печатна бланка с надпис: „Ц. М. - Одр. Р. К.” Писмото заедно с плик е хванато с кламер. Върху плика, който е пътувал с английската поща, има следния адрес „Bulgarie - Sophia, A Monsieur le President du Conseil Ministeriel de Bulgarie” със залепени две английски марки с черен и син  печат „Store street, C, 7 No 98, W.C.” и с червен восък на гърба на плика, а българският печат е „София, 30. Х. 898”. В горния ляв ъгъл на първата страница на писмото д-р К. Стоилов е отбелязал с молив на ръка: „31. ІІ. 5”, а върху листа, в който са поставени писмото и пликът, е отбелязал с молив: „Писмото от организацията може да се даде, ако се възстанови цялата преписка от министерството. 6. ІХ. 996.”]
ЦДА, ф. 600 к. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

План на Илинденско-Преображенското въстание, съставен от Хр. Матов

[София, май 1903 г.]
ОБЩ ПЛАН И ЦЕЛ НА ВЪСТАНИЕТО
1. При сегашната подготовка общият план за въстаническите действия, както се реши още в конгреса от зимъска в Света гора и в събранието от вътрешни стари ръководители и боеви началници във Висока, е партизанска борба. С други думи, сички боеви сили ще се сформируват на въстанишки чети и ще почнат да действат едновременно и повсеместно по способите, които ще изложим по-долу. Значи няма да влезнем в борба с цели маси, с концентрирани на известни стратегически пунктове, защото в такъв случай би се дало възможност на турските войски лесно и скоро да се справят с нас.
2. Целта на борбата е: не да победим Турция, а тя да не може да ни победи; колкото по-дълготрайна е борбата, толкоз по-сигурно, че рано или късно един ден европейските сили ще бъдат заставени да извадят на сухо свои войски.
3. За предпочитане е едно дълготрайно въстание и по-слабо, отколкото силно, но кратковременно, защото в последния случай, щом се потуши въстанието, Турция ще се възползва от случая да каже на Европа: „Редът е възстановен” - и ние губим също както в Армения: до дето арменците бяха страшни, арменският въпрос бе на маса; щом ги унищожиха, техният въпрос изгасна. Остана само един жален спомен - нищо повеке. Един вид успокои се и Турция, и Европа.
4. От горното следва, че партизанската борба трябва да се нареди така, щото да се продължава непременно барем до зимата. Тогава ще се рече, че действията са един вид преустановени за напролет; през зимата пак може да стават приготовления, та Турция никога да не може да рече: „Редът е възстановен.” И не само Турция да не може да каже, ами и сама Европа да чувства, да вижда, че никога не ще бъдем унищожени докрай.
5. Като казваме приготовления за напролет, с това не искаме да кажем, че три-четири месеца постоянни въстанически действия не ще бъдат в състояние да накарат Европа да се намеси със своя войска. Аслъ там ни е надеждата. Но понеже краят на въпроса е пак в ръцете на Европа, а не в наши ръце, треба за секи случай да имаме предвид, че може да стане нужда да продължим действията и през идещата пролет. Нека имаме предвид да посрещнем по-трудното, та ако спечелим по-лесно и за кратко време, да ни се види кяр.
6. Без да сме прогласили въстание, от февруари насам сражения стават се по-често и по-често. Това положение в очите на Европа е въстанишко положение. Напоследък някои европейски вестници писаха, че „въстанието” не ще можело да се продължи, защото ни се привършили мунициите. А щом е тъй, тоест щом Европа счита това положение не само за анархично, ами и за въстанишко положение, ние за бъдаще можем и треба така да разпределим силите и средствата си, щото хем страната да се намира в истинско въстанишко положение, както ние разбираме, хем от друга страна да не си изхабим храната и мунициите още в първите няколко дена, ами да можем да продължим до зимата. С други думи: първо условие е - борбата да бъде дълготрайна и според това да разпределиме силите и средствата, за да не бъдем изтощени преждевременно.
7. Ето защо, когато едни действат, други би требало по секакъв начин да отбягват сражения. За нашата кауза капитал е пред света даже и самият факт, че ще има вътре многобройни чети, независимо от това дали действат, или не.
Кога да почнат действията
Изискват се три главни условия от чисто вътрешен характер:
1. Да има хляб, значи да узрее житото, та макар да те е посъбрано.
2. Малко от малко да наголемее нощта или поне да почне да наголемява, а това става в месец юний.
3. Като знаем що муниции имаме, за да не спре въстанието преди зимата, треба да се почне не по-рано от месец юний. Но пък и по много други причини надали може да се мисли за по-нататък.
Организация на въстанието
1. Щом почнат партизанските действия, успехът зависи от инициативата, съобразителността и изкуството на началниците на четите, както и от износливостта и самоотвержеността на въстаниците. Еднородността на мерките и инструкциите в тоя общ план, изработен по поръчка от Тайния централен революционен комитет, ще даде общ колорит на сички въстанишки действия.
2. Цяла Македония се разделя на шест въстанишки окръга, с Одринско стават седем. Те са следните:
Първи въстанишки окръг: Битолски. В него влизат Костурски, Лерински, Битолски, Охридски, Дебърски, Кичевски, Демирхисарски, Крушовски, Прилепски, Велески, Мориовски.
Втори въстанишки окръг: Кожух. В него влизат Гевгелийски, Ениджевардарски, Воденски, Тиквешки.
Трети въстанишки окръг: Беласица. В него влизат Кукушки, Солунски, Дойрански, Поройски, Петрички.
Четвърти въстанишки окръг: Пирински. Западна граница - река Струма. В него влизат Мелнишки, Кресненски с Джумайски (левия бряг на реката Струма), Разлог, Неврокопски, Драмски, Серски, Демирхисарски.
Пети въстанишки окръг: Струмишко - Малешевски. Център - Готен планина. В тоя окръг влизат Струмишки, Радовишки, Малешевско, Пиянечко и част от Джумайско (десния бряг на река Струма).
Шести въстанишки окръг: Овчеполски: център Църни връх - Лисец. В окръга влизат Щипско, Скопско, Тетовско, Кумановско, Паланечко, Кратовско, Кочанско.
Седми въстанишки окръг: Одрински. В него влизат Малкотърновско, Бунархисарско, Лозенградско, Чокенско, Мустафапашанско, Дедеагачко, Гюмюрджинско, Ахъчелебийско, Скеченско.
3. Всеки окръг се дели на няколко въстанишки околии съобразно с естествените деления (реки, планини, гребени и други) и съобразно с местната революционна подготовка (оръжие, калени борци и прочее).
4. Во сека околия действат няколко чети. Сека чета [се] състои от петнадесет до тридесет души според местните нужди и стратегическите условия.
5. Големи чети са непрактични и даже безполезни за целите, които гони въстанието, защото силата на една въстанишка чета [се] състои в нейната скритност, неуловимост, неуязвимост и бързина в движението и действието й, а в това отношение големите чети отстъпват на малките. Чета от петнадесет до тридесет души е достатъчно силна, за да изпълни задачата си и достатъчно малка, за да се промъкне, да се скрие и, да се нахрани насекъде.
6. Сека чета освен началник (войвода) за секи случай без друго треба да има и подначалник (подвойвода).
7. Сека въстаническа чета треба да състои от кадър и попълнение. Кадърът съставляват: началникът на четата, подначалникът и двама-трима стари четници. Попълнението [се] състои от местните работници, на възраст от осемнадесет до четиридесет години, предпочитат се известните като добри и калени работници.
8. Никога не бива да се остава чета само от селяни неопитни; непременно треба да влезат в състава й два-три стари четника.
9. В сека чета треба да се определят двама четника, на които да се повери икономическата част: да се грижат, специално за набавяне храна.
10. Четите обикновено носят номерации по околии; тъй например „трета чета. от втора околия на четвърти въстанически окръг”.
Задачи за четите и способи за действие
1. Нападане незначителни турски войски, разположени на лагер в християнските села и паланки.
2. Нападане:
а) турски аванпости;
б) отделни караули и часови;
в) малки военни и полицейски отделения;
г) башибозушки потери;
д) хюкюматски куриери и проче.
3. Нападане военни складове: или за ограбване, или за унищожаване. Това се има предвид особено в първите дни.
4. Разрушаване европейски обществени постройки:
а) железопътни тренове;
б) железнични мостове;
в) тунели;
г) релси;
д) телеграфни жици;
е) макази по железницата;
ж) телеграфни станции;
з) железопътни станции, особено ония, които имат водоснабдилища и складове за машини.
5. Разрушаване;
а) зданията при рудници, експлоатирани от европейци: Рожден (Мориовско), Гюреджик (Драмско) и други;
б) кредитни учреждения, банки;
в) фабрики и проче.
6. Разрушаване турски обществени постройки:
а) телеграфни жици и стълбове;
б) мостове по шосета на по-главните реки;
в) държавни телеграфо-пощенски станции;
г) правителствени здания и други.
7. През цялото време, дорде трае въстанието, телеграфните жици треба непрестайно да се прекъсват. Това не е мъчно нито за четите, нито за легалните селяни; а пък ползата е доста голяма: турците не ще имат бързи сношения, та не ще могат бързо да изпращат войска на помощ.
8. Когато четата види, че по шосето иде войска, може да приготви така наречен фугас (разбира се, ако има достатъчно избухвателни вещества); от една страна на шосето изкопва се яма, в нея се поставя некой и друг килограм динамит, връз него се натрупват дребни камъни, посипва се отгоре пръст, за да се изравни със земята, та да не се познава. Така приготвен, фугасът се свързва посредством жици с машинката за подпалване и се там до машинката на разстояние и до двесте крачки скрива се некой от четата. Щом войската дойде до онова место, дето е фугасът, четникът натиска копчетата на машинката и фугасът изгърмява: камъните, бидейки дребни, ще изтрепат може би мнозина от войниците, а главно ще всеят паника и четата може да ги изтреби с куршуми, наместо динамит (ако нема достатъчно, или ако е потребен за по-важни предприятия) фугас може да се приготви и само с бертолетова сол или с бомби (от големите крепостни). Фугаси могат да се направят и два, и три, и да се запалят едновременно.
Понеже избухвателните вещества не са в изобилие, фугас се прави само тогава, когато четата види, че ще бъде обградена.
9. Нападане на турски села, чифлици и проче има смисъл само тогава, когато се иска да се пропъдят турците, за да може по това место четата да оперира свободно.
10. Нападане на турски села, чифлици и други могло би да се предприеме и с цел да се запалят, па и да се изтребят жителите им, ако последните са правили пакости на наши села или ако вървят рамо до рамо с потерите. Жени и деца по никой начин да се не убиват.
11. Смисъл има да се нападат и къщи на християни, турски шпиони или открити врагове на въстанието.
12. Посегане върху личности чужденци да се избегва.
Инструкции
1. Сички нападения требало би да стават предимствено нощно време.
2. За секо нападане предварително се крои план; определя се винаги пункт, дето треба да се съберат въстаниците след нападането.
3. В некои случаи задачата се изпълнява от отделни чети; а когато задачата е по-сложна, за нейното изпълнение треба да се съберат две, три и повеке чети на определен сборен пункт. Обаче щом се извърши акцията, четите веднага се разпръскват.
4. В нападането треба да се действа бързо, енергично и решително, като се помни, че сека изгубена минута може да коства живота на целата чета.
5. Когато се напада, треба да се обръща особено внимание как да се запази самата чета; за тази цел част от четата наблюдава за неприятеля, а другата действа.
6. Когато се напада мост (или друго нещо), дето пази войска, тогава обикновено половината сили се нахвърлят на войската и я отвличат настрани в сражение; в това време другата половина извършва акцията.
7. По принцип четите треба да избегват срещи с турски войскови части, особено когато последните надминават по численост. Треба винаги да се помни правилото: че за една въстаническа чета е успех, ако може да отбегне, да не даде сражение, щом неприятелската войска е по-многобройна; изобщо правилен бой треба да се отбегва.
8. Войската се напада обикновено ненадейно: в дол, на завой, на мост и проче. За тая цел треба винаги да се пущат в ход особени селски куриери, или пък некои местни четници.
9. Четите на всека околия треба да се намират в постоянни сношения помежду си, за да могат в случай на опасност да се притичат на помощ една на друга.
10. Когато неприятелят е нащрек и изпраща силни потери, тогава именно четите треба най-много да се потайват и не бива да се събират на едно место.
11. Изобщо нормалният и най-целесъобразният способ за действие треба да бъде действането на отделни, не големи чети (от петнадесет до тридесет души). Смисъл има да се действа с по-големи въстанишки маси (и то не насекъде) главно в два случая: а) първата нощ, когато започват действията, за да се изненада неприятелят, да се компрометира и да се отплаши милицията и още да се направи по-силен ефект; б) последните дни преди зимата, за да се завърши пак с ефект, който ефект да остане паметен до идещата пролет.
12. Първият и последният ефект не треба да се разбира некое генерално сражение (открит бой), защото то може да свърши с такъва несполука, щото да разклати у народа верата во въстанието, а пък пред европейската дипломация да произведе прямо противоположен ефект от оня, който се е преследвал (дипломацията може да счете, че сме веке разбити и разнебитени). Под силен ефект треба да се разбира крупни терористически акции, пожар, изтребяване войска от засада и други подобни.
13. Нека се помни и това, че от сполуката или несполуката на първата акция много ще зависи и куражът на борците, особено на селската милиция. Ето защо планът за първия удар треба добре да бъде обмислен. За първа акция може да се препоръча следното:
а) Скъсват се сички телеграфни жици по сички околии.
б) Нападане нощно време на град: действа се главно с избухвателни вещества и с пожар.
в) Напада се военен склад.
14. Най-слабата страна на секо въстание е мъчнотията за набавяне храна и патрони. В борбата си против въстанието неприятелят се старае преди сичко да ни лиши именно от храна и патрони. Ето още една от главните причини, поради които настоятелно се препоръчва на четите да не се ангажирват в продължителен и открит бой (та да не харчат патроните си), освен, разбира се, в случай, когато не зависи от нас (за пример когато четата е обградена).
15. На некои може би ще се види чудно, че се ограничаваме само с тоя общ план на действията, а не със специален подробен план или специални инструкции поотделно за секи въстанишки окръг и околия. Подобно нещо по указанията на компетентни люде е невъзможно и крайно непрактично. За най-целесъобразно и най-уместно в едно партизанско движение е: да се оставят началниците свободни - сами да решават според времето, нуждите и според възможността - свободната инициатива вдъхва у началниците кураж и решителност; а ако са обвързани с подробен план, тогава на своя глава не ще предприемат нищо и ще изпускат много сгодни случаи. Изобщо в решителни моменти началниците ще бъдат нерешителни, а това ще се отрази зле на целото въстание.
Що да правим с безоръжните селяни, с жените и децата
1. За попълване четите, казахме, се избират най-добрите, некомпрометираните, калените работници. Всички други селяни, както и жените и децата треба да останат в село. Те ще помагат и са длъжни да помагат на четите във всеко отношение.
2. Ние знаем, че въпросът за жените и децата, па и за другите (безоръжни по-стари селяни) е един от най-трудните. Мнозина ще искат да бъдат или близко до своите - до селото или пък ще искат да ги вземат със себе си в гората. Обаче и в единия, и в другия случай е по-рисковано за изхода на въстанието и за населението. Безоръжните ще изпоядат храната, скрита за въстаниците. Турските войски по-лесно ще загащат и едните, и другите и в такъв случай ще постъпят безмилостно.
3. Въстаниците наместо да държат партизанско нападателно положение ще бъдат принудени да стоят на едно место и да държат отбранително положение и при това без да има сигурност, че ще запазят своите и себе си.
4. С това пък да не [се] помисли, че треба съвсем да зарежем жените и децата. Наопаки, ако видим, че става сеч, близките въстанишки сили треба да нападнат неприятеля.
5. В повечето случаи, щом населението види, че иде разярена сган и че ще си пати, нека се отстрани вън от селото и след като мине опасността, да се върне. В много случаи така се е спасявало и досега.
6. Тези мерки по въпроса за жените и децата се препоръчват, разбира се, не като нещо добро, а като по-малко зло; особено пък се има предвид крайната цел: сполуката, изходът на въстанието.
Публ. в Ц. Билярски, Планът на Илинденско-Преображенското въстание 1903 година, ВИС, 1987, кн. 6, с. 213-222.