БОРИС САРАФОВ - „ЧОВЕК СО ЗВЕЗДА”

През 1917 г. първото френско издание на книгата си „Македония и Българското възраждане“ Симеон Радев посвещава на приятеля си от младини Борис Сарафов „На паметта на Борис Сарафов, героя на Илинденското въстание, авторът посвещава тази книга с братско чувство”. Двамата влизат по едно и също време в македонското освободително движение - Борис Сарафов във Върховния македоно-одрински комитет и ще успее да се издигне до негов председател, като същевременно ще ръководи и Българските освободителни офицерски братства за Македония и Одринско, докато Симеон Радев ще ръководи Цариградския македоно-одрински комитет, а когато започва да следва в Женева и Париж по настояване и с подкрепата на Сарафов, ще започне да издава вестниците на Вътрешната организация и Върховния комитет „L`Effort” в Женева (1900-1901) и „Le Mouvement Macedonien” в Париж (1902-1903). Тези вестници, заедно с излизащите в София „Право”, Реформи”, „Вечерна поща”, под перото на С. Радев ще станат най-добрите пропагандатори на истината за положението на българското население от Македония и Тракия.

 

Връзката между двамата е толкова силна и дълготрайна, че би представлявала интерес за самостоятелно изследване. С. Радев осъществява срещите на Сарафов с водачите на Втория интернационал. На тези срещи Сарафов успява да изложи целта на борбите на македонското освободително движение. Среща се и разговаря с Плеханов и Борис Минцес и подготвя среща и с Виктор Адлер. Авторитетният красавец и победител на женските сърца печели навсякъде симпатиите на чуждестранни държавници и политици, а нерядко и на техните съпруги. При отчитането на събраните от него за делото пари той не винаги успява да оправдае произхода на огромните суми, които предоставя за издаването на вестници, брошури, закупуването на оръжие и снаряжение и за издръжката както на Върховния комитет, така и на Вътрешната организация. Той заедно със С. Радев стоят и зад акцията на солунските атентатори - С. Радев ще даде идеята, а Сарафов ще осигури средствата и материалите. Този забележителен живот би могло да бъде разказан само от голям писател, който да потърси истината за бележития революционер, като започне от неговите спомени и спомените на съвременниците и съратниците му, от разпръснатия му архив, от съдебните дела, от рапортите на чуждите дипломати и от безбройните вестникарски (наши и чуждестрани) статии, съобщения и интервюта. Заделените му страници в четирилогията на Димитър Талев показват един нереален и недействителен образ на видния либяховец.

Борис Сарафов

Борис Петров Сарафов е роден на 12 юни 1872 г. в село Либяхово, Неврокопско. Неговият баща е възрожденският деец и учител Петър Сарафов, който заедно с брат му Коста Сарафов и техния баща архимандрит Харитон Карпузов са едни от най-видните водачи в борбата за самостоятелна българска църква в Неврокопско и Серско. По-малкият брат на Борис Сарафов е големият наш актьор Кръстьо Сарафов. Първоначално Б. Сарафов учи в училището в родното си село, след което се прехвърля в Солун и там завършва през 1890 г. Българската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий”. Още като ученик в гимназията се сближава с Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров и участва в създаването на ученическите революционни кръжоци, които организират известните ученически бунтове. Още същата 1890 г. постъпва като юнкер във Военното училище в София. Негови другари тук са бъдещите офицери, македонски войводи и герои от войните за национално обединение Димитър Атанасов Думбалаков, Иван Пожарлиев, Христо Саракинов, Борис Дрангов и др. И тук младият юнкер не остава чужд на революционния кипеж, обзел и неговите другари юнкери, родом от Македония, Тракия и Добруджа, които поддържат тесни връзки с будните студенти от Висшето училище в българската столица.
На 2 август 1893 г. Сарафов е произведен в чин подпоручик и изпратен да служи в 15-и Ломски полк в Белоградчик. От този момент младият офицер се включва активно и в македоно-одринското освободително движение, създавайки около себе си широк кръг от съмишленици в революционното дело, сред които личат имената на Тома Давидов, Владислав Ковачев, Христо Чернопеев, Тане Николов, Боби Стойчев, Марко Лерински, Михаил Попето и др. Само след няколко години Сарафов и другарите му ще станат едни от най-известните ръководители на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. В началото на следващата 1894 г. Б. Сарафов е преместен да служи в Първи пехотен Софийски полк, като през 1895 г. е произведен в чин поручик. 1895-а е годината, когато се създава Върховният македонски комитет в София. Начело на комитета застава един от най-близките съратници на големия български държавник Петко Каравелов, ресенчанина Трайко Китанчев. Б. Сарафов от самото начало се включва в създаването и дейността на Върховния комитет и се сближава с неговия председател. А Върховният комитет още от самото си създаване дава сериозна заявка като фактор в разрешаването на македонския въпрос. Въпреки че в решенията на Върховния комитет революционните действия не са изкарани на преден план, а главно дипломатическите и пропагандните, той още през лятото на 1895 г. провежда първата си революционна акция, която в историята носи името Четническата акция, докато съвременниците ще я нарекат Мелнишкото въстание. Това име е свързано с действията на Сарафов по време на тази първа акция на Върховния комитет - превземането на Мелник от отряд, командван именно от Сарафов. По време на акцията той е войвода и ръководи Четвърти отряд, наброяващ 65 души. В него влизат четите на войводите-харамии Кольо Ризов, Кочо Муструка и Анго Костадинов. В отряда се числят и Кръстьо Българията, и Ангел Малински. Преминават границата на 17 юни 1895 г., а на 12 юли превземат Мелник, след което се оттеглят на 22 юли в България. Акцията, която ръководи Сарафов, има повече показен характер, отколкото освободителен, тъй като населението все още не е подготвено за революция и Вътрешната организация не взема никакво участие в нея. Най-добре действията по превземането на Мелник са описани от самия Сарафов в неговите спомени, записани от проф. Любомир Милетич, които прилагам по-долу. Акцията не допринася ни най-малко за освобождението на Македония и Одринско, но има заслуга преди всичко за поставянето на македонския въпрос в дипломацията на Великите сили и съдейства за признаването на княз Фердинанд като български владетел от Русия и Турция.

Участието на Б. Сарафов и останалите български офицери в акцията ги поставя в доста неудобна ситуация както пред военното ведомство, така и пред Върховния комитет. За да избегне намесването си в конфликта, Сарафов се записва през септември 1895 г. да учи в Генералщабната академия в Санкт Петербург, където прекарва 4 месеца. С гордост носи униформата си от Първи софийски полк и пропагандира революционната борба сред българите там. На предложението да приеме руско поданство и да премине на действителна руска служба Сарафов не само отказва, но продължава да носи демонстративно униформата си на български офицер и скоро напуска академията. След това предприема пътуване до Цариград и Света гора, опитвайки се да материализира авантюристичните си идеи за намиране на пари за закупуване на оръжие за македонското движение. През това си пътешествие той се среща в Солун с ръководителите на ВМОРО, които участват в Първия Солунски общ конгрес през пролетната ваканция на 1896 г. В спомените си Гьорче Петров отбелязва, че Сарафов поема ангажимента да отпечата изработените от него и от Гоце Делчев първия устав и правилник на Българските македоно-одрински революционни комитети, както започва да се нарича ВМОРО от този момент. От този конгрес ВМОРО и Върховният комитет започват да поддържат тесни връзки, като за тази цел първото нещо, което се предприема по решение на конгреса, е създаването на Задгранично представителство на ЦК на ВМОРО в София. ЗП е създадено не само за поддържане на връзки с комитета, но и с българските институции - правителство, дворец, Народно събрание, политически партии. Когато се завръща от Турция, Сарафов предава на военния министър ген. Рачо Петров и на министър-председателят д-р Константин Стоилов събраната ценна информация за боеспособността на турската армия и изработените от него военно-топографски карти. Постъпва отново на военна служба. Този път го изпращат да служи в 5-и пехотен Дунавски полк. Българското офицерско освободително братство за Македония и Одринско е основано на 14 юни 1897 г. в Русе от офицери, служещи главно в Дунавския полк, с основна цел „обединението на целокупна България”, която е формулирана в учредителния му протокол. В приетия устав тя е предадена по следния начин: „а. да изима средства за набавяне оръжие и необходимите принадлежности, които да се внесат във вътрешността на Македония и Одринско, та с това населението да бъде всякога готово за всяка случайност; б. да се грижи за уреждане на добре устроени местни революционни комитети, като поддържа материално и морално делото между неосвободените ни братя и му проповядва идеята за свободата; в. да се грижи за всичко, което в бъдеще се окаже за нужно; и г. да действува за образуване на подобни дружества навсякъде, гдето такива не съществуват.” Седалището му било в Русе и Велико Търново, според това къде са изпращани да служат неговите председатели. То е председателствано последователно от подпоручик Иванов, подпоручик Любомир Стоянчов, поручик Стойков и капитан Александър Протогеров. Въпреки че не е сред основателите на братството, Сарафов е един от първите му членове. След като му прочитат устава на братството на 19 октомври 1897 г., той заедно с поручик Стоянов подписват, че са съгласни с него, и са приети за негови нови членове. В срещите и пътуванията си през 1897 г. Сарафов продължава успешно да набира материални средства и да закупува оръжие от Русия, Австро-Унгария, САЩ, Англия, Сърбия и Румъния.

На VI конгрес на Македонската организация през май 1899 г. Б. Сарафов е избран за председател на Върховния комитет. По това време се активизират още повече връзките на Върховния комитет и Вътрешната организация. Възглавяваният от Сарафов ВК спомага и за създаването на Четническия институт на Вътрешната организация, който се оказва належащ поради зачестилите афери във вътрешността. Четите се оказват не само въоръженият преден отряд на ВО, но и място, където могат временно или за по-дълго време да пребивават преследвани или разкрити дейци на организацията. Първоначално са създадени четите-школи, начело с изпратени от Сарафов фелдфебели от българската армия и полиция. Такива са четите на Марко Лерински, Христо Чернопеев и Михаил Попето. Те са на пряко подчинение на ръководителя на Четническия институт Гоце Делчев, а средствата за тяхното въоръжаване и снаряжаване се осигуряват от Сарафовия комитет. Като пример тук бих искал да ви посоча книгата на бележития летописец и историк на македонското освободително движение Христо Силянов „Писма и изповеди на един четник”. В нея нашият историк-революционер разказва под формата на писма до любимата за времето, когато прекарва в четата на Марко Лерински, учейки войводския занаят. През май 1900 г. ВК подписва съвместен протокол със ЗП на ВМОРО, с който офицери от българската армия се допускат във всички структури на ВМОРО. Комитетът подпомага и изграждането на погранични пунктове, нелегални канали и въоръжаването и обучаването на четници. Съществуването във вътрешността на втора българска революционна организация - Българското тайно революционно братство в Солун, създава сериозни проблеми за развитието на освободителното дело, като дори се стига до нанасянето на сериозни удари една на друга от двете революционни организации. С посредничеството на Сарафов и Върховния комитет след посещението на председателя на Братството Иван Гарванов в София и на поручик Иван Камбуров в Солун през октомври 1900 г. то се саморазпуска, а членовете му са включени на ръководни постове във ВМОРО. Гарванов е посъветван в същия дух и при посещението си на Българския екзарх Йосиф І в Цариград.
По времето, когато Б. Сарафов стои начело на Върховния комитет, той от Върховен македонски комитет се преименува на Върховен македоно-одрински комитет, тъй като към него е привлечено и Тракийското дружество „Странджа”.
На конгресите на ВМОК е констатирано, че по инициатива на Сарафов е създадена в София цяла казарма, в която се обучават стотина въоръжени четници, готови всеки момент да бъда изпратени в Македония и Одринско.
Единодействието на Върховния комитет и Вътрешната организация по времето на Сарафов е свързано и с редица успешни акции по въоръжаването на ВМОРО с оръжие от българските военни складове и чужбина. Една от тези акции, завършила с аферите Фитовски и Михаеляно и без малко не довела до война между Румъния и България.

Борис Сарафов
На 1 февруари 1900 г. в Букурещ терористи на ВМОК и ВМОРО убиват Кирил Фитовски, който бил пратен от комитета да закупи оръжие в Румъния. Той бил убит по подозрение в злоупотреба и предателство. Намерените книжа в квартирата му доказвали, че той е шпионирал в полза на турските власти. След започналите арести сред българската емиграция румънската полиция заловила председателя на македонското дружество в Букурещ Трифонов и терористите Бойчо Илиев и Христо Карамбулов. Тъй като били подложени на мъчения в полицията и тримата направили пълни самопризнания. Излизащият в Букурещ под редакцията на македонския куцовлах Стефан Михайляно вестник „Пенинсула Балканика” започнал също да прави свои разкрития за съществуването и дейността на Върховния комитет и Вътрешната организация. С разкритията си вестникът стигнал и до Сарафов, като било съобщено, че комитетът е събрал насила 30 000 лева от румънската колония в София за „освободителното дело”. За направените разкрития и за опитите да се дискредитира македонското освободително дело Сарафов, съгласувано със задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров, взели решение и изпратили терористи да ликвидират Михайляно. Румънският журналист, издател на вестника, бил по произход македонски влах и бивш директор на Румънската гимназия в Солун. С материалите, които печатал във вестника, Михайляно се изявил като добър познавач на македонския въпрос, но то същевременно го правело и опасен с разкритията си. Михайляно бил убит на 22 срещу 23 юли 1900 г. от терориста на ВМОРО Стоян Димитров от Скопие. Изпълнителят на присъдата бил заловен и признал всичко пред румънската полиция. Отново започнали арести на македонски българи, живеещи в Румъния. Вследствие на убийствата и изострилите се отношения между България и Румъния двете държави започнали частична мобилизация, подготвяйки се за война. Във възникналия конфликт се намесила Турция, Русия и Австро-Унгария, като Турция поискала разтурянето на комитета, а руският дипломатически агент в София Юрий Бахметиев в разговор със Сарафов настоял той да си подаде оставката като председател на комитета. Б. Сарафов не се вслушал в предупреждението на руския дипломат и дори комитетът започнал подготовката на чети за евентуална война с Румъния. Румъния продължила да настоява пред българското правителство да вземе мерки срещу Сарафов и комитета. Под руски и австро-унгарски натиск военният министър издал заповеди, с които забранявал участието на български офицери в македоно-одринското движение, а през ноември 1900 г. били разтурени сформираните македонски чети.

ген. Иван Цончев
В този тежък за Сарафов и за комитета момент активно в борбата за ръководство на ВМОК се намесил довчерашния съмишленик на Сарафов ген. Иван Цончев, под опеката на когото се намирали офицерските братства и стреческите дружества. Генералът подал оставка от армията и обявил намеренията си да се кандидатира за председател на Върховния комитет. В разгорялото се противопоставяне между двамата амбициозни офицери - по-старшият генерал-майор Ив. Цончев и по-младшият поручик Б. Сарафов - ген. Цончев обвинил Сарафов в злоупотреби с комитетски пари, който пък на свой ред започнал кампания срещу генерала. Правителството, неустояло на външния натиск да се потърси отговорност от виновниците за аферата Михайляно, на 23 срещу 24 март 1901 г. в София нарежда да се арестува почти целият Върховен комитет и да се изземе архивата му. За участие в убийството на Михайляно са арестувани Сарафов, Тома Давидов, Владислав Ковачев и Георги Петров. Това довело до спадане на напрежението между България и Румъния, но арестът дал възможност на ген. Цончев да овладее ръководството на комитета. През май 1901 г. съдът оправдава и четиримата следствени, но те били задържани в затвора до края на юли. Протоколите от процеса срещу Сарафов са публикувани в тогавашната преса и представляват и днес важен извор както за биографията на Сарафов, така и за историята на ВМОК. Сарафов е освободен от затвора на 2 август 1901 г. По време на заседанията на VIII извънреден конгрес на Македоно-одринската организация Б. Сарафов си подава оставката от комитета. В новото ръководство на комитета не влязъл никой от предишния му състав. Поетът сатирик Стоян Михайловски бил избран за нов председател на ВМОК, а ген. Ив. Цончев - за подпредседател. От това време Сарафов и неговите привърженици преминават на страната на Вътрешната организация.




Гьорче Петров
По времето, когато Г. Делчев прави голямата си обиколка в Македония и Одринско, Б. Сарафов предприема също голяма пътуване из Западна Европа с цел да набави средства и оръжие и да завърже нови контакти за авторитетни чужденци и поддръжници на освободителната кауза на македонските и тракийските българи, както и да се погрижи за обезпечаването със средства на издаваните от С. Радев вестници. Това е времето, когато организацията променя своите програмни документи и от Български македоно-одрински революционни комитети се преименува на Тайна македоно-одринска революционна организация и името българин от Македония и Одринско в тях е заменено с географското „македонец” и „одринец”, а често и „християнин”. Вестниците на С. Радев се списват в тон с новите програмни документи на организацията. На 25 февруари 1902 г. в писмо от Женева до новите задгранични представители Димитър Стефанов и Туше Делииванов той отправя към тях 10 въпроса по бъдещата дейност и управление на Вътрешната организация и за контактите й с арменци и албанци, на които иска незабавен отговор, за да продължи участието си в освободителното движение. – „Без да се разберем по всички тия въпроси, ни крачка по-нататък не отивам с никакви организации. За да бъде спокойна съвестта ми, ще ви оставим да работите, както разбирате, а ний от своя страна, без да ви бъркаме, ще гледаме, доколкото ни иде отръки, да изпълним дълга си, тъй както го разбираме.” Тук в тон с новите ветрове, които веят в главите на ръководителите на ВМОРО, Б. Сарафов формулира един изключително важен единадесети въпрос, който ще се окаже основен при преработката на устава и правилниците на организацията: „Да се разберем ясно: македонски революционери ли сме ний, или български патриоти?”
На X македоно-одрински конгрес групата на Сарафов се противопоставя на Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев, които не само че критикуват управлението на Сарафов, но влизат и в ожесточен спор и със задграничните представители на ВМОРО, обявявайки ги за трета организация. Сарафов дори дал предложение да влязат с оръжие в конгресната зала и да прогонят цончевистите. За щастие това му предложение не било подкрепено. След като представителите и делегатите - привърженици на Вътрешната организация, виждат, че не могат да се преборят с привържениците на Михайловски и Цончев, които са поели пътя на неподготвено и провокирано отвън въстание, напускат работата на конгреса. Отцепниците обявяват, че продължават да заседават като отделен Х конгрес, и създават втори комитет със същото наименование, начело на който застава инж. Христо Станишев, а като негов заместник е избран известният публицист и дипломат Тома Карайовов. В ръководството на този втори Върховен комитет е избран и поетът революционер П. К. Яворов. Сарафов остава негов редови член. Станишевият комитет официално застава на страната на Вътрешната организация в борбата й с другия Върховен комитет. Започва да излиза и втори вестник - „Реформи”, който провежда пропаганда срещу другия комитет.
Вътрешната организация и Станишевият комитет правят опити да възпрепятстват Горноджумайското въстание, което комитетът на Михайловски-Цончев провокират през есента на 1902 г. Опитите им не успяват, но въстанието е локализирано само в един малък район, но последвалите турски жестокости ще бъдат по-късно един от поводите за вземането на Солунското решение от януари 1903 г. за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание.
През есента на 1902 г. Б. Сарафов по поръка на Г. Делчев заминава за Западна Европа за намиране на пари и за закупуване на оръжие за ВМОРО. В тази му акция му помагат Тома Карайовов, Димитър Ляпов Гурин, Страшимир Дочков и Коце Ципушев. Закупените пушки от „Щайер“ в Австро-Унгария са превозени до България от капитан Софроний Стоянов по Дунава.
Сарафов отново осигурява средства и за издаваните от Симеон Радев вестници и подпомага солунските атентатори. По прякора на Б. Сарафов Принца Иван Гарванов в писмата си до задграничните представители ги нарича „принцовите пичове”.
По време на пътуването си в Западна Европа Сарафов се среща с бъдещия цивилен агент на Австро-Унгария в Македония Мюлер, с външния министър граф Агенор Голуховски, с албанския революционер княз Кастриоти и с арменските революционери. Сарафов посещава оръжейните заводи в Лиеж, за да закупи оръжие. По време на това му пътуване С. Радев урежда срещата му с Г. В. Плеханов, по време на която Сарафов настоява македонският въпрос да бъде обсъден на предстоящия международен социалистически конгрес в Щутгарт. Не успява да се срещне с Виктор Адлер, въпреки настойчивите му опити, отново с посредничеството на С. Радев. Адлер впоследствие проваля обсъждането на македонския въпрос на конгреса на Интернационала.
По време на това си пътуване успява да набави и сръбски пари от сръбски висши чиновници, като поема и ангажименти по отношение на проникването на сръбските чети в Македония, които ще нанесат непоправими удари върху българското революционно дело.

Гьорче Петров
На 24 декември 1902 г. ЦК на ВМОРО в Солун разпраща окръжно, с което свиква общ конгрес на организацията, поради възникналата предреволюционна обстановка във вътрешността в резултат на Горноджумайското въстание и на непрекъснатите афери, особено в Битолския окръг. Конгресът се провежда от 2 до 4 януари 1903 г. в Солунската гимназия. Единодушно е взето решение за започване на подготовка за вдигане на „повсеместно-стратегично въстание” в Македония и Одринско през пролетта на същата година. Конгресът е председателстван от председателя на ЦК Ив. Гарванов. Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, д-р Христо Татарчев, Пере Тошев, Михаил Герджиков, Б. Сарафов и др. не присъствали на конгреса, но взели участие в разискванията по въпроса за въстанието на провежданите по същото време на Софийските съвещания в ЗП. Въпреки че болшинството от разискващите били противници на прибързаното и неподготвено въстание, надделяло становището на д-р Татарчев и Матов, които подкрепяли Солунското решение. Ив. Гарванов и Велко Думев изпратили съобщение до ЗП, че ще пристигнат в София като пратеници на конгреса да разяснят взетото решение. Б. Сарафов дочакал тяхното идване в София и докладването за взетото решение в Солун. След като бил вече говорил с Г. Делчев и имал неговото съгласие, Сарафов разговарял и с Гарванов и на 26 януари 1903 г. начело на сформираната от него чета от 40 български военни навлиза в Македония. Той бил определен за ревизор на четите на ВМОРО в Битолския революционен район. Четата била добре въоръжена и екипирана, но пренасяла и 150 кг динамит, които били разпределени по райони, а тя се насочила към Костурско. На 28 март 1903 г. при с. Смърдеш обединените чети, командвани от Б. Сарафов, Иван Попов, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Лазар Поптрайков, били обградени, но след завързалото се сражение успели да се изтеглят. От тази битка датира и дружбата на Сарафов с големия наш войвода и костурски ръководител Васил Чекаларов.

Даме Груев



Анастас Лозанчев
От 19 до 24 април 1903 г. заседава Смилевският конгрес на Битолския революционен окръг. Д. Груев председателства и заседанието на конгреса. Благодарение на В. Чекаларов, който води подробен шифрован дневник, е запазен протоколът от заседанията на конгреса. Б. Сарафов заедно с Д. Груев и Анастас Лозанчев е избран за член на Главния щаб на въстанието в Битолско. Съобразявайки се със Солунското решение от януари 1903 г., конгресът приема решението „въстанието да бъде повсеместно, всички райони в окръга да въстанат”. Като заместници на членовете на Главния щаб са избрани Георги Попхристов, вместо Д. Груев, Петър Ацев, вместо Б. Сарафов, и Лазар Поптрайков, вместо А. Лозанчев.
По време на заседанията на конгреса на Б. Сарафов и портопейюнкер Димитър Дечев било възложено да изготвят „Въстанически дисциплинарен устав“ за правата, длъжностите и наказанията за четниците, десетниците и централните и районните войводи по време на Илинденско-Преображенското въстание.
Протоколите и решенията на конгреса са изпратени по куриер до Задграничното представителство в София, тъй като почти целият състав на Централния комитет на организацията в Солун се намира в затвора поради предприетите арести от турските власти след Солунските атентати през април 1903 г., а и Г. Делчев е убит при с. Баница на път за Серския окръг.
Като разполага с решението на Солунския конгрес от 2-4 януари 1903 г. и с протоколите на Битолския революционен окръг от 19-24 април 1903 г. и като има предвид решенията от заседанията в Задграничното представителство на организацията в София през декември 1902 г. и януари 1903 г., Хр. Матов обобщава приетите решения и съставя „Общия план и цел на въстанието”. Трябва да се отбележи, че планът служи не като конкретно указание за действие по време на въстанието, а дава възможност на ръководните тела на отделните въстанически окръзи да съставят свои планове съобразно с местните условия. Запазено е и е публикувано писмо на Б. Сарафов до ръководителя на Скопския въстанически окръг Никола Пушкалов, в което той изпраща съкратен вариант на плана.

Васил Чекаларов и Борис Сарафов
Датата за избухването на въстанието не е посочена в Общия план, а е определена от ЦК по-късно, съгласувано със ЗП и съобразно с решенията на окръжните конгреси, непосредствено преди избухването му в Битолско. Въстанието избухва на три етапа - на Илинден, на Преображение Господне и на Кръстовден. Тъй като функционирането на ЦК е затруднено, поради предприетите арести срещу дейците на Вътрешната организация и на членовете на ЦК след избухването на Солунските атентати през април 1903 г., на практика ръководството на въстаническите окръзи се ръководи от избраните главни щабове, като за връзка между отделните окръзи служи Задграничното представителство в София и създадените бюра за връзки с консулите на Великите сили в Битоля и в Бургас. В спомените си, които разказва пред проф. Любомир Милетич, Сарафов изрично подчертава, че датата за избухването на въстанието в Битолско е решено от него и от Д. Груев - „На 1 юли над село Буф, отгоре в корията, като поговорихме аз и Груев по въпроса за датата на въстанието, решихме ние двамата въстанието да се дигне на 20 юли. Това решение веднага го съобщихме на Петър Ацев в Битоля да го съобщи в София и Солун. Лозанчев още не знаеше за туй решение. Оттук ударихме през Преспата назад в с. Златари, Ресенско, където намерихме здрав и жив Лозанчева. Той напълно одобри решението. В село Болно (9 юли) заедно с Лозанчева написахме едно кратко съобщение до всички районни началства, - кратко, написано с шифър, подчертано (имахме една обща щабна азбука с цифри), а именно, че въстанието е определено за 20 юли.”
Веднага след Смилевския конгрес е създадена щабна чета с главен войвода Д. Дечев, в която се включват ръководителите на Битолския окръг. Тя е подобна на Хвърковатата чета на Георги Бенковски по време на Априлското въстание (1876 г.). Четата се придвижва в Смилевско, Крушевско, Демирхисарско, Охридско, Ресенско, Долнопреспанско, Костурско и Леринско, където съдейства за довършване подготовката на въстанието. След обявяване на въстанието четата постоянно е в движение и води боеве с турски войски в Охридско, Смилевско и Демирхисарско.
Запазена е и е публикувана голяма част от документацията, излязла от името на Щаба, включително и възванието за вдигането на въстанието в Битолско. В нея никъде не става дума за автономията, а навсякъде се говори за въстание на поробените българи от Македония и Одринско и като цел на въстанието се определя освобождението на българите от македонските и одринския вилает. Това могат да видят всички, които държат на истината, дори и слепите, и глухите. Тази истина не е изгодна и е неразбираема само за скопските глупци и измамници.



Борис Сарафов




Войводата Таньо Николов

Въстаналите български райони в Македония и Одринско са потопени в кърви и пожарища, но определено трябва да се каже, че въстанието не е потушено, а е прекратено от главните въстанически щабове и то след като българската държава не се решава да се намеси и да подпомогне освобождението на поробените българи.
На 9 септември 1903 г. Главният щаб на въстанието се обръща с писмо до българското правителство, с което настоява то „да изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общобългарското отечество днес”. В това си изложение Главният щаб призовава правителството: „След всичко туй нам е чудно как Почитаемото правителство, което ръководи интересите на българския народ, продължава да гледа с хладнокръвие на систематичното изтребление на българското население и пропадането на българското име и чест пред света. Поставени начело на народното ни движение тук, ний апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин чрез война. Вярваме отгласът е същий от народа в Свободна България.”
На 19 септември 1903 г. в Смилевска кория Главният щаб прекратява въстанието, след като става ясно, че България няма да изпълни своя дълг да помогне на въстаналите българи в Македония и Одринско. Упражненият дипломатически натиск и заплахи от страна на Русия, Франция и другите Велики сили върху България, както и мобилизацията от страна на Турция и струпването на войски на българо-турската граница си казват думата в този случай.
По време на въстанието западната преса изнася огромен фактически материал за действията на въстаниците и за турските жестокости над беззащитното българско население в Македония и Одринско. Името на Б. Сарафов не слиза от страниците на вестниците. Негови снимки и снимки на четата му печатат най-големите и авторитетни чуждестранни вестници. Сведенията, съдържащи се в пресата, са преекспонирани и образът му е героизиран до такава степен, че често пъти е станал неузнаваем.
На 16 септември 1903 г. в ирландското списание „Блек енд уайт”, излизащо в Дъблин, са отпечатани изявленията на запасния офицер от австро-унгарската армия М. Лазарович пред ирландското списание „Блек енд уайт”. В редакторския текст на вестника Лазарович е представен като военен съветник на Б. Сарафов. Към изявленията е приложена и карта на местата, където се водят военните действия, за която се отбелязва, че е начертана от ръката на Сарафов.
Ще цитирам само началото на редакторския текст, което е изключително интересно. Редакторът се обръща към читателите с думите: „Настоящата статия е написана от г-н Лазарович, който миналата година беше във връзка с Борис Сарафов - известния въстанически войвода, за да очертае основните насоки на план за въстаническите действия. Тя фактически пояснява публикуваната по-долу карта. Значението на статията трябва да се разбере бързо и от най-непросветения във военното дело читател. От нея става ясно, че въстаническите сили, които в момента действат в Македония, преди да вдигнат оръжие, добре са знаели силата на армията, която Турция можа да хвърли срещу тях. Те са разбирали обаче и колко небоеспособна може да бъде тази армия. Турците могат да извършват големи набези срещу жени и деца и да спечелят величествени победи над беззащитни села, но военна победа в условията на македонските планини, особено когато защитата е поета от добре организирани, маневрени сили, каквито командуват Борис Сарафов и офицерите му, е невъзможна за тях.”
След прекратяването на въстанието в Битолско щабът демобилизира въстаниците и прибира пушките и останалото въоръжение и снаряжение, които укрива в специално изградени складове. Известно време се движи с огромната чета на Гьорче Петров, но скоро след това на 5 октомври 1903 г. Сарафов начело на четата си преминава българо-турската граница. Четата минава границата с щабното знаме, което скоро е поискано от Даме и Лозанчев да бъде върнато в Македония, тъй като принадлежи на Окръжния комитет. Писмото, което изпращат Д. Груев и А. Лозанчев до Сарафов на 15 ноември 1903 г., има следното съдържание: „За другаря Борис Сарафов. От много места се зарадваха за прибирането ви в България по живо по здраво на тебе и другарите. Няма нужда да те приканваме, че е нужно да направиш всичко, което е възможно, за да помогнеш на тукашните нещастници, чиито болки никой не можеше да почувствува повече, отколкото ония, които трябваше да вдигнат знамето. Три пъти ни излъга с това знаме. Ако искаш да кажеш, че не е така, ще ти кажем, че и ние сме същата пасмина и разбираме от извъртане. Ти искаше чисто и просто да задоволиш своето аз. Мястото на знамето не е в София. Предай го на Матов и на Татарчев, за да ни го изпратят при първа възможност. Братски целувки Даме и Ташко”. В интерес на истината трябва да подчертая, че знамето и досега краси българските музеи, благодарение на този саволен жест на Сарафов.
От личността на Сарафов се интересува българският княз Фердинанд. По информация от Фердинандовия архив, който се съхраняваше в Хувъровия институт в САЩ, има запазена тайна кореспонденция между двамата. На 13 октомври 1903 г. поручик Спас Жостов докладва на княза, че слуховете за убийството на Сарафов са лъжливи и той е жив и здрав.
След пристигането му в България Сарафов не се задържа дълго време в София. На 9 ноември 1903 г. той се среща и разговаря с едно от най-доверените лица на княз Фердинанд - генерал-майор Стефан Паприков. Два дни по-късно, на 11 ноември, генералът докладва на княза за разговора си със Сарафов, в който той разказва за хода на въстанието в Битолско, споделя вижданията си за миналата и бъдещата дейност на Вътрешната организация, както и за надеждите, които организацията е възлагала на българския княз. Генералът предава и заплахата на Сарафов, че ако България не разреши македонския въпрос, тя ще потърси съдействието на Сърбия, тъй като, по неговите думи, „в Сърбия има вече едно движение в наша полза и ние ще отидем там. Ние се давим и за нас сега е безразлично кой ще ни подаде ръка за спасение. Нека не ни обвиняват за това.” И наистина скоро ще стане ясно, че заплахата на Сарафов не са голословни изявления, още повече че и ЗП още в последните дни на септември беше започнала разговори по тези въпроси със сръбската страна. Та ако трябва да виним Сарафов за контактите му със Сърбия, не трябва да се забравя, че и самата организация беше предприела такива действия и някои ангажименти и едва ли може да се определят Сарафовите контакти като самоволни. Но той беше най-шумният и често влизаше в ролята на авантюриста самохвалко. Прочетете само спомените му и ще се убедите в това!? 
Дни след това Сарафов, придружен от Михаил Герджиков, отпътува за Западна Европа. Герджиков определено е изпратен от задграничните представители, за да възпира Сарафов, доколкото това е възможно, от необмислени и опасни действия и постъпки. Уговорката е Герджиков да тръгне по-късно и да се срещнат в Белград. Сарафов е посрещнат в Белград от верния си приятел и съратник журналиста Матей Геров, който често е товарен със задгранични мисии от него. В Белград Сарафов се среща и разговаря с висши сръбски чиновници и представители на сръбската въоръжена пропаганда. Въпреки че документите за тези му срещи и разговори не са известни, но резултатите от тях скоро проличават, тъй като сръбски чети нахлуват в областите Поречие и Азот, на десния бряг на Вардар.

В Западна Европа заедно с Герджиков и М. Геров Сарафов развива мащабна пропагандна дейност в защита на поробените българи в Македония и Одринско, като излага и целите, и задачите на Вътрешната организация. Успява да събере и значителни парични средства за революционното движение.
След завръщането си в България през зимата на 1903-1904 г. Сарафов и редица организационните дейци и ръководители на въстанието, между които Христо Матов, Яне Сандански, д-р Христо Татарчев, Христо Чернопеев, Михаил Герджиков и др., се събират на съвещания в София, на които се обсъждат въпросите от принципен и тактически характер, възникнали в хода на въстанието и след него. Обсъждан е и въпросът за законността за взетото решение за въстание, подготовката на организацията и населението за него, ръководенето на въстанието от ЦК, ролята на ЗП, въпроси от тактически характер, пропагандата в хода на въстанието и др. На тези Софийски съвещания се оформят идейните течения в организацията, въпреки че не се вземат решения, а само се обменят мнения. С общ документ излизат организационните дейци, групирани около Яне Сандански. Това е Директивата за бъдещата дейност на Организацията и упътванията към нея, които документи стават идейната платформа на оформящата се левица в македоно-одринското националноосвободително движение.
Привържениците на Сарафов също излизат със свое мнение, различаващо се в много отношения от линията на организацията. Тази група Христо Силянов определя в своята история като „течението на сарафистите”.
След съвещанията амбициозният Сарафов предприема действия, които се оказват не по-малко вредни от действията на санданистите за бъдещето на организацията. На 14 март 1904 г. Б. Сарафов, заедно с Васил Чекаларов, Владислав Ковачев, Апостол Димитров и Пандо Кляшев, създават Временен комитет, който си поставил за цел да заеме мястото на задграничните представители д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов. В учредителния протокол аргументите на Временния комитет са изложени по следния начин: „Вследствие фалшивото положение на Представителното тяло на Вътрешната организация, както и поради бездействието, нетактичността и неумелото водене на работите от страна на самите представители на тая организация, г-дата Матов и Татарчев, по-голямата част от дейците на Вътрешната организация, временно пребиваващи тук, в едно от заседанията си, станали през т. м., решиха: занапред да не се признават г-дата Матов и Татарчев за представители на Вътрешната организация, като вместо тях се избере един Временен комитет от 5 души, който комитет да влезе в разбирателство по всички въпроси, касающи се до Освободителното дело, направо с ЦК и останалите другари във вътрешността, на които да се съобщи това решение за сведение. При това определи се на тоя Комитет да се дадат същите права и привилегии, каквито имаше досега Представителното тяло на Организацията.” Тук искам да отбележа един факт, който прави особено впечатление. Става дума за големите суми, с които правителството на ген. Рачо Петров подпомага действията на Сарафовия комитет, а известно е, че Сарафов поддържа изключително тесни връзки с министъра в това правителство д-р Никола Генадиев, който държи безотчетните фондове на правителството и подпомага движението. Вероятно в този момент правителството е вдигнало доверието си от двамата задгранични представители, които в този момент са влезли дори в директна връзка с турското правителство по въпроса за амнистията на участниците във въстанието и за прибирането и на бежанците по родните им места и е заложило на артистичния авантюрист Сарафов, окичил се с недотам заслужена слава от времето на въстанието. Въпреки опитите на Сарафовия комитет да измести задграничните представители и да ги дискредитира пред организацията и обществеността, те се оказват неуспешни и комитетът се саморазпуска и отново членовете му се вливат в организацията в началото на 1905 г.
Не само на Софийските зимни съвещания (1903-1904 г.) се поставят редица въпроси за въстанието, но и за миналата и за бъдещата дейност на ВМОРО. Хр. Матов излиза публично с поредица от брошури, които обединява под общото заглавие „Македоно-одринска революционна система”, в които анализира и прави разбор на станалото до момента и за перспективите в бъдеще. Започналият да излиза през 1904 г. вестник „Революционен лист” се пълни с дискусионни статии по възникналите въпроси, както и с обясненията на редица от ръководителите на въстанието. ЗП подготвя и през 1904 г. отпечатва и разпространява на български и френски език „Мемоара на Вътрешната организация”, а проф. Любомир Милетич се среща с голяма част от македонските и тракийските водачи на въстанието и стенографира техните разкази както за революционната им дейност, така и с преценките им за въстанието. Провежданите окръжни конгреси също поставят на дневен ред тези важни за организацията въпроси. Но най-важен сред тия конгреси се оказва Прилепският подвижен конгрес на Битолския революционен окръг, където се срещат две противоположни мнения за бъдещото управление на ВМОРО. Тук си дават среща две течения - това на Пере Тошев, което защитава принципа за децентрализация на организацията, и това на Даме Груев, което отстоява принципа на централизацията, върху който се е градила организацията през периода от създаването й до края на Илинденско-Преображенското въстание. Двете групи излизат със свои проектоправилници, които носят названията „Образец І” и „Образец ІІ”. А по-късно Димо Хаджидимов ще публикува в „Революционен лист” свой проект, защитаващ идеите на федерализма под името „Образец ІІІ”. Б. Сарафов се включва в разгорялата се дискусия с поверително писмено изложение от 1 февруари 1905 г. по устройството и управлението на ВМОРО и по принципите, върху които се гради организацията, вземайки страната на привържениците на децентрализацията, групирани около П. Тошев. В окръжното той говори не само от свое име, а от името на групата, която се изявява със своите позиции още по време на софийските съвещания, когато за пръв път се очертават идейните течения в революционното движение и във ВМОРО, наречена от Хр. Силянов „течение на сарафистите”. Характерното за това течение е не толкова идейната общност на членовете му, колкото събирателната фигура на лидера му Б. Сарафов. В окръжното Сарафов изказва възгледите си по вътрешната и външната политика на ВМОРО и препоръчва мерки за нейното преустройство. По въпросите за устройството и ръководството на организацията, както отбелязах и по-горе, той застава на позициите на проектоправилника „Образец I”, т.е. на принципа на децентрализацията. За него зад този проектоправилник стоят „мислещата революционна младеж и някои от старите дейци” и поколението, което иска да действа съзнателно, докато зад втория стоят „авторитетите”, „диктаторите” и привържениците на „крайната централизация и мистериозност”. В окръжното Сарафов отговаря и на нападките към него за обвързването на ВМОРО с външни фактори (т.е. Сърбия).
На отправените критики на Б. Сарафов към „изродения” и „фиктивен” ЦК на ВМОРО на страниците на в. „Революционен лист” отговаря членът на ЦК в Солун Борис Мончев, като той критикува преди всичко разбиранията му по отношенията на ВМОРО с българското правителство и към „европейския свят”.
Независимо че линията на Сарафов не надделява, на свикания Първи Рилски общ конгрес на ВМОРО през септември-октомври 1905 г. задграничните представители д-р Татарчев и Матов не са избрани за делегати, докато Сарафов е делегат на конгреса като представител на Битолския окръг. На конгреса Сарафов е обвиняван от Яне Сандански за контактите му със сръбската пропаганда и за отцепническата му дейност през 1904 г., но благодарение на такта и на балансираната роля на Даме Груев, е постигнато помирение, поради отправени заплахи на Яне да се саморазправи със Сарафов. На 16 ноември 1905 г. Борис Мончев в писмо до Хр. Матов съобщава за обсъжданите въпроси на Рилския конгрес. По „Сарафовия въпрос” той съобщава следното: „Конгресът дарява всеобщо опрощение на всички грешници и престъпници. Опрощават се всички престъпления, вършени до 30 октомври 1905 г. Съображения: 1. Разглеждането на делата ще ни отведе много далеч; 2. Само чрез забравяне на грешките може да се дойде до едно побратимяване, и 3. Така вели Гйорче, Яне и послушното болшинство.”
Турските власти, също разполагайки с широка шпионска мрежа, още на 20 октомври 1905 г. отбелязват в регистрите на Великото везирство, че е постъпило султанско ираде за „постигнато разбирателство” между „известния войвода Сарафов и водача на Вътрешната организация Дамян Груев”.
Конгресът, макар и критически настроен към действията на Сарафов, го избира заедно с Иван Гарванов и Никола Пушкаров за „общи ревизори на цялата организация”, за което той е официално известен писмено от Д. Груев на 10 октомври 1905 г. Редица от окръжните комитети остават недоволни от решенията на Първия рилски конгрес по отношение на Сарафов и в окръжните конгреси през 1906 г. се отправят сериозни критики срещу него и то в тези окръзи, където опасността от сръбските нахлувания са реалност.

На 4 септември 1906 г. Б. Сарафов начело на 5-членна чета влиза за последен път в Македония. Четата се завръща след два месеца през ноември, тъй като върви усилената подготовка за провеждането на Втория Рилски общ конгрес през декември 1906 г. Б. Сарафов и този път е избран за делегат на конгреса от Битолско, което е потвърдено от Проверочното бюро на Охридския околийски комитет на 14 ноември 1906 г.
На 2 септември 1906 г. ЦК на ВМОРО съобщава на окръжните комитети, че общият конгрес ще бъде свикан според правилника на годишнината от Първия Рилския конгрес и ги моли за съвместно уточняване на датата и мястото му.
По въпроса за мястото на предстоящия общ конгрес между ръководителите на революционните окръзи се получават значителни разногласия. Против предложението на ЦК конгресът да бъде свикан през декември в София се обявяват ръководителите на Серския и Струмишкия революционен окръг, които поддържат становището, че конгресът трябва да се проведе на организационна територия, т. е. във вътрешността. Серчани, от своя страна, предлагат за място на конгреса Пирин планина, но без да дават гаранции за сигурността на делегатите.
Въпреки споровете около мястото на конгреса делегатите от шестте революционни окръга пристигат в София и на 13 декември провеждат първото предварително заседание на конгреса. Тук спорът за мястото избухва с нова сила. Той продължава и на следващите две заседания, вследствие на което се стига до компромисното решение конгресът да се състои в Рилския манастир.
Не мястото на конгреса обаче е най-важният въпрос, който вълнува делегатите на революционните окръзи. Същността на разногласията всъщност са все по-обособяващите се идейни различия, опиращи до такива важни въпроси от живота на организацията, каквито са въпросите за бъдещата й дейност, за нейната материална издръжка, за отношението й към България, както и за управлението и за основните й програмни документи - устава и правилниците на ВМОРО. Един случайно възникнал инцидент по време на пътуването на серчани за манастира им дава повод да преминат границата и да не вземат участие в работата на конгреса. След провалянето на провеждането на конгреса останалите делегати, без повече да отлагат, се събират на „съвещателно събрание”, където разглеждат всички важни въпроси, които ги вълнуват и които са от непосредствена важност за революционното движение.
Съвещателното събрание в действителност представлява продължение на работата на Втория Рилски общ конгрес, вече в София, но без участието на напусналите го делегати от Серския, Струмишкия и някои делегати от Солунския окръг. На него те разглеждат всички важни въпроси, които ги вълнуват и които са от непосредствена важност за революционното движение. В резултат на няколкодневни разисквания на 15 януари 1907 г. събранието излиза с общ документ - „Изложение от болшинството делегати на Общия конгрес на организацията”, адресирано до „другарите членове на околийските и окръжните комитети на организацията”, в което са отразени основните идейни виждания на присъстващите делегати, сред които е и Б. Сарафов. Изложението се състои от две части. В първата констативна част се прави преглед на обстоятелствата, довели до осуетяването на конгреса. Като отчитат сложността на положението, в което ВМОРО е изпаднала, присъстващите делегати отбелязват, че идейните различия на двете течения „не могат да послужат за достатъчно основание на едно отцепление”. Поради това те призовават „местните организации да упражнят всичкия свой авторитет и власт, за да поправят оная грешка, която при по-голямо благоразумие би могла да бъде избягната”.


Борис Сарафов
Мнението на делегатите по въпросите, свързани с бъдещата дейност на ВМОРО, материалната й издръжка, отношението й към България и за управлението и правилниците й, са отразени във втората част на документа. Като отричат напълно „еволюционната” тактика на серчани, те изразяват становището, че ВМОРО „трябва да бъде революционна не само по характер, но и по начин на действие”. Предвид на това е взето решение да бъдат предприети незабавни мерки за засилване дейността по въоръжаването и обучението на българското население в Македония и Одринско. Набелязани са и конкретни мерки за воденето на въоръжената борба. По въпроса за материалните помощи се стига до извода, че ВМОРО „може да приема помощи отвсякъде, откъдето би й се предложили”, и особено от България, към която има „приятелска и коректна политика”, но без да предлага в замяна на помощите каквито и да било ангажименти. В тези решения на събранието прозира ясно стремежът на делегатите да запазят на всяка цена самостоятелността на организацията.
По въпроса за правилниците на организацията делегатите не вземат пряко отношение, въпреки че изрично подчертават, че приетите на конгреса през 1905 г. документи при конкретните условия са „непрактични и неприложими”. Поради тази причина събранието стига до единодушното решение този въпрос да бъде предоставен на окръжните комитети, които сами да се произнесат по него, като дадат конкретни предложения.
С цел да не бъдат обвинени, че поддържат станалото разцепление, делегатите, взели участие в Съвещателното събрание, не избират нов Централен комитет, а само предлагат на окръзите да си изберат „по едно лице зад граница, което да ги представлява... до общия конгрес”. В резултат на това решение като задгранични представители са упълномощени: от Солунски окръг - Иван Гарванов, от Битолски - Борис Сарафов, и от Скопски - Христо Матов. Във втория том на историята си Хр. Силянов дава много висока оценка на избора на тримата, като ги нарича „най-крупните личности на съвещателното тяло”, като отбелязва още, че „като съчетание на способности, те се допълваха един други: съчетаваха се самообладанието и любовта към ред и система на Матова, упоритата енергия на Гарванова, въодушевлението и обаянието на Сарафова. От друга страна, впрягането на Матова и Сарафова в една обща работа спомогна за бързото премахване на съществуващото - главно в Битолския и Солунския окръг - делене върху почвата на „централизма” и „сарафизма”. Тримата избраници заработиха не като представители на отделни окръзи, а като неразделно тяло, което отстоява общите интереси на Организацията.”
С провалянето на Втори Рилски общ конгрес всъщност се слага началото на разцеплението във ВМОРО. От организацията се отцепват серските дейци, част от струмишките и солунските, а кризата в Одринския революционен окръг създава опасност и възможност от ново прегрупиране.
През времето, когато Гарванов, Матов и Сарафов са задгранични представители, организацията понася много жертви в резултат на действията на турските власти, вследствие на прилагането на Мюрцщегските реформи в жандармерията. Организационните чети значително увеличават броя и състава си. За пунктове по границата и за складове към тях с оръжие и дрехи отговарят определените от ЗП пунктови началници. Представителите непрекъснато упражняват контрол върху отделните пунктове, като пътуват до границата както по инспекции, така и за изпращане на отделните чети.
През 1907 г., въпреки настъпилата криза във ВМОРО поради разцеплението, задграничните представители усилено подготвят свикването на нов общ конгрес на ВМОРО, но тази им дейност е прекъсната временно поради убийството на двамата задгранични представители Ив. Гарванов и Б. Сарафов на 28 ноември 1907 г. в София в дома на Сарафов.
Очерталото се разцепление след провалянето на Втория конгрес става една сериозна пречка за нормалното функциониране на ВМОРО. Преди убийството им представителите предприемат редица опити да се преодолее разцеплението и да се отстранят последствията от сепаратизма на Серската група. Протоколът на Серския окръжен комитет (от 10 октомври 1907 г.) и двете отворени писма на серчани (от декември 1907 и от началото на май 1908 г.) изобщо не могат да бъдат сериозно доказателство за обвиненията срещу Гарванов, Сарафов и Матов. Имаме пълното основание да смятаме, че протоколът и писмата са съставени най-вероятно постфактум от серчани, за да оправдаят престъплението, което е извършено, и аргументите в тях не само нямат никакво основание, но са съшити с бели конци. Екзекуторът на Гарванов и Сарафов - драмският войвода Тодор Паница, е трябвало да убие и Хр. Матов, но поради неотложна работа той не е присъствал на трагично завършилата среща. Прави впечатление фактът, че в протокола със смъртните присъди на Ив. Гарванов, Б. Сарафов и на драмския войвода Михаил Даев, както и в първото отворено писмо на Серския революционен окръг не се споменава името на Хр. Матов, а именно той е най-твърд по отношение на сепаратизма на серчани. Едва във второто отворено писмо на Серския окръг от май 1908 г., след като той официално е взел отношение срещу серчани и срещу тяхното отворено писмо, те го нареждат заедно с Петко Пенчев в редицата на „позитивистите и ултраопортюнистите”. С голямо значение за установяване на истината е една бележка на Хр. Матов до Ефтим Спространов от 24 януари 1908 г., в която той излага фактите против Серската група. Матов пише, че Б. Сарафов е амнистиран за предишни прегрешения спрямо организацията, ревизор е на четите и задграничен представител, а Ив. Гарванов не само е невинен, но и е задграничен представител. По думите на Матов по този начин Сандански „убива окръзите, които са им дали доверие”. Матов поставя отново този въпрос на обсъждане и в ЗП, преди провеждането на Кюстендилския общ конгрес на 7 февруари 1908 г. Дни по-късно, на 21 февруари, той дава публично изявления пред в. „Ден” по първото отворено писмо на Серския революционен окръг, като в него отговаря на обвиненията спрямо задграничните представители - за революционността, за национализма и за действията им като българска пропаганда. Матов отбелязва, че ВМОРО ще загуби правото си на съществуване едва след извоюването на политическа свобода. По-нататък той разяснява, че ВМОРО не е в състояние да привлече гърците и сърбоманите във ВМОРО, въпреки че не изключва единодействието с другите християнски нации, но на практика са привлечени само куцовласите. На обвиненията, че действат като българска пропаганда, Матов отговаря по следния начин: „Подобен упрек е повече от смешен. Ние наистина не можем да отречем правото на България да се грижи за собствените си съплеменници зад Рила, но ние желаем хармонията на нейната политика с нашата. Собствено, по тоя пункт не могат се изнесе никакви конкретни обвинения, освен вземането и невземането на средства от официални източници, което не обуславя самостоятелността”. А по отношение на убийството на задграничните представители Матов подчертава, че „убийството е акт на амбицията на Сандански да завземе организацията. Покойните бяха спънка в неговия път и той трябваше да я премахне”.


Убитите Иван Гарванов и Борис Сарафов
На 2 декември 1907 г. Ив. Гарванов и Б. Сарафов са погребани в Софийските гробища, като им е отдадена невиждана дотогава почит. На погребението са присъствали много от съратниците на двамата революционери, както и учители и ученици от софийските училища, които са дошли да изпратят колегата и учителя Гарванов. Опелото се е състояло в черквата „Свети Георги”. На следващия ден поетът революционер П. К. Яворов, който има стари сметки за уреждане със Сандански, ще посвети на убитите революционери статията си „Пред двата нови гроба”, в която ще отбележи, че „техните имена принадлежат на историята и тя ще им отдели по една златна страница”.
ВМОРО ще осъди на смърт всички подписали се серчани под протокола със смъртните присъди на Сарафов, Гарванов и Даиев. Един след друг ще паднат убити Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. Последен ще бъде публично наказан убиецът Тодор Паница. Присъдата над него ще бъде изпълнена от бъдещата съпруга на Иван Михайлов, революционерката Менча Кърничева, във Виенския „Бургтеатър” на 7 май 1925 г.
Посмъртно народният поет Иван Вазов ще посвети на Борис Сарафов едно от най-прекрасните си стихотворения.
Започнах разказа си за Борис Сарафов с думите на неговия приятел Симеон Радев. В заключение искам да цитирам отново думите на бележития историк, публицист и дипломат, с които увековечава делото и личността на големия български революционер Борис Сарафов в статията си „Великите сенки” (1921 г.): „Споменът от Борис Сарафов е толкова жив, че за него няма нужда от много думи. Неговата личност беше, е и сега легендарна. Не само в Македония, но и във всички български земи, в цяла Европа, дори в Америка, името му се носеше приживе с громка гласност, а след смъртта му остана като героическо олицетворение на македонската революция. Сарафов имаше всичко, което представлява с блясък едно народно уважение. Беше човек с могъщ темперамент, беше създаден, за да води хора и маси; беше освен туй надарен с тая рядка божия дарба: да се нрави със своята пленителна общителност, с жизнерадостта на своя дух, с тоя вид смела и красива храброст, която личеше в него и неотразимо действуваше на всички. „Човек со звезда”, казваха за него в Македония, т.е. човек предопределен, за да командува. Това е най-вярното обяснение за популярността на Сарафов - популярност изключителна, която направи смъртта му всенароден траур и събра подир ковчега му цялата столица.”
Като приложения Ви предлагам да прочетете великолепните спомени на Борис Сарафов, записани от проф. Любомир Милетич през 1905 г., заедно с неговия предговор и статията на П. К. Яворов „Пред двата нови гроба”, публикувана веднага след убийството на Сарафов и Гарванов във в. „Пряпорец”.

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Поручик Борис Сарафов

СПОМЕНИ


Предговор
Година и половина се бе изминала от провъзгласяването на Илинденското въстание, в което Борис Сарафов взе голямо участие, и в Македония бяха вече се настанили „цивилните агенти” на европейските държави, нагърбили се да прокарват административни реформи за облекчение на тежкото положение на българското македонско население. Бе настанало временно затишие и в македонските революционни среди, всички в напрегнато очакване какво ще донесат обещаните реформи. В това време и вечно неспокойният и подвижен Борис Сарафов можа да изпълни обещанието си да ми разкаже своята „комитска история”. И така на 23 януари 1905 г. се почнаха у дома ми нашите срещи, които се повториха няколко пъти, както показват датите на тези срещи в долуобнародваните спомени. Сарафов разбра предназначението на моите записки, даде ми дума да бъде откровен и обективен и с готовност ми разправи всичко по-важно от своята бурна дейност, напълно съответна на неговия необикновено жив темперамент и не по-малко живата му творческа фантазия, източник на много негови смели, вратоломни подвизи. Когато го слушах как прямо се изразяваше по всичко, що ми разказваше, този хубав, строен и юначен мъж, и като се взирах при това в изражението на лицето му, оставах с впечатление, че той беше искрен. Често аз дори се наслаждавах да го слушам, но за това имах малко време, защото Сарафов беше словоохотлив, та трябваше да не пропускам думите му. Когато сега след толкова години четох спомените му, готвейки ги за печат, виждам, че съм успял добре да го следя: той цял се е изрисувал в тези си спомени.
За Сарафова като човек може да има разни мнения, но тъкмо заради туй неговите спомени ще спомогнат да се избегнат, може би, някои предразсъдъци за него, които се дължат по-скоро на неговата наглед авантюристична природа. Без съмнение в някои негови действия силно се проявява тая му характерна черта, но трябва да признаем, че в основата си те са израз на силен подтик от морално-патриотично естество. Сарафов, когато е в някакво стеснение, в безизход, не остава дълго време парализуван, в бездействие, защото фантазията му в такива моменти не го напуща и той е веднага готов с нов, спасителен план. Наистина той понякога твърде безскрупулно действа по принципа, че целта оправдава средствата, и там е неговата слаба страна. Но ако вземем пред вид моралната атмосфера от турско време, сред която той се е възпитавал, патриотичните среди, в които се е движил, и особено неотделимото у него желание непременно да постигне реални резултати за благото на родината, ще смекчим негли присъдата си. Толкова повече, че от спомените му ясно изпъква той преди всичко патриот и сетне честолюбец: той видимо се отличава от рода на честолюбци, у които в решителни моменти личното преобладава над общото. Всякак Борис Сарафов е необикновена, силна личност, чиято пълна характеристика става сега по-ясна след обнародването на тези му спомени. Но те са и инак твърде интересни за историята на македонското движение, като повдигат завесата и пред някои събития в Княжеството, които докараха до печалното стълкновение между Вътрешната организация и тъй нареч[ения] „Върховен комитет”.
На фаталното разцепление между вътрешните дейци стана жертва и Борис Сарафов. След нещастния край на Илинденското въстание в Серско се обособи известната група на санданистите, които през време на същото въстание стояха настрана, не взеха в него деятелно участие, а сетне отидоха дотам, щото да съдят и наказват противниците си от другия лагер. На 11 декември 1907 г. Сарафов заедно с Ив. Гарванов падна от ръката на изпратен от тая група убиец.
Любомир Милетич

I.
Кратни биографични данни. - Първият Македонски комитет в София. Сарафов с голяма чета напада града Мелник. - След завръщането си Сарафов заминава в Петербург и постъпва там в Генералщабната военна академия

22 януари 1905 г.

Роден съм в 1872 г. 12 юни в с. Либяхово, Неврокопско. Баща ми, Петър Сарафов, е родом от с. Гайтаниново, а майка ми Сирма - от Либяхово. Баща ми беше учител, отначало и инспектор на училищата, когато пок[ойният] Методий Кусевич е бил в Екзархията секретар. Първите ученици на Солунската гимназия от Източна Македония баща ми бе ги събрал. Първоначално училище учих в селото си, а после продължих в Солун да се уча във II до IV отделение и сетне в гимназията до VI клас включително. След това преминах в София във Военното училище. Бях физически слаб, та баща ми искаше да се позасиля. Още в гимназията си приказвахме за бъдещето освобождение на Македония, та си мислех, че е хубаво да владея военното изкуство. Баща ми, когато бях във втори клас, беше директор на българското училище в Сяр. По гръцки клевети той биде в 1885 г. изпратен на заточение, уж бунтовник, заедно с дядо ми, архимандрит Харитон, баща на майка ми, председател на общината в Сяр. Съди ги военен съд в Солун, осъди ги на 16 години затвор, та бяха ги проводили в гр. Караман, в Конийската област в Мала Азия, където стояли интернирани. Баща ми заедно с дядо ми избягаха и дойдоха в България в 1888 г.; те се настаниха в София, където дойде и майка ми в 1889 г. Свърших в Солун VI клас в 1890 г. и през мес[ец] септември постъпих във Военното училище. Гоце Делчев постъпи в същото училище в 1891 г.; той беше във втора рота, аз в първа рота. Познавахме се от Солун. От Солун се познавах и с Дамяна Груев - от гимназията, също и с Гьорчо Петров. На 1893 г. излязох офицерин. Социализмът беше тогава на мода. Бягах от училището и близко до старото Военно училище в една къща се събирах с ученици от VII кл., та четяхме тайни руски писатели; държаха се и реферати и пр.
Като офицерин ме изпратиха в Белоградчик, в 15 Ломски полк. Постоянно настоявах да дойда в София и на 1894 г. през м. май ме преведоха тук.
Тъкмо тогава беше се сформирал първият Македонски комитет под председателството на Китанчева. Коста Сарафов, чичо ми, може да разправи подробно за основанието на комитета в София.
Тук вече се запознах с делото. Предполагах с Китанчева да почнем една по-активна работа. Още през зимата в 1894 г. почнах да събирам чета. Денем отивах в казармата, а вечер обучавах четниците в кръчмата-хан „Нов Свят” (на улица „Пиротска”). Бяха повечето македончета, между които имаше и един по-стар, дядо Димо - харамия.
Бяхме говорили с Китанчева, че трябва да дадем знак на живот през идещата пролет с някое движение, за да предизвикаме намеса на силите, та да се приложи в Македония 23 член на Берлинския договор. Китанчев беше съгласен. Вече и митинги ставаха в България за това, а имаше и македонско дружество в София и другаде - около 20 дружества. Китанчев ходеше по провинцията да организирва. Комитетът се грижеше да достави средства, пушки и пр., когато стане нужда. Аз агитирах между работници македонци да се готвят за четници, па и между офицерите да се готвят, който иска. Наближи лятото. Аз намерих офицерите покойния Мутафов, Начев, сетне Гаруфалов, Луков, Венедиков и ги представих на Китанчева, като разбрах от разговорите им, че желаят да вземат участие в предстоящото движение. Обстоятелствено говорихме с Китанчева заедно с тия офицери, как да стане то. Предварително се изпроводиха малки чети, първо под водителството на Димо Дядото, сетне на Никола Героят и др. Аз с офицерите заминах в Кюстендил, където имаше една чета от 200 души. Заминахме на 16 юни.Там, на местността Хайдушки кладенец, над село Граница тъкмо разсъждавахме как да заминем - беше там и Китанчев, - дойде телеграма от баща ми до Китанчева, с която ме моли да замина към нашите места. А пък тъкмо имаше една чета, формирана в Дупница от Кочо Муструкът и Кольо Ризов. Реши се да им се прибави една по-интелигентна сила и Китанчев посочи мене съгласно с телеграмата на баща ми, за да отидем в Източна Македония, а другите в Струмишко. Така и стана. В Дупница четата, 40 души, се приготви; взех някои и от ония момчета, които обучавах през зимата. Потеглихме, минахме границата на Петровден през Кадиин гроб (по Илиина река). Дойдохме в селото Драглища, сетне край селото Банско пътувахме нощно време, скришно от населението, стигнахме в Пирин планина. Легнахме върху гърба на власите, овчари. Те за първи път видяха такава чета и то интелигентни хора; дотогава - все харамии. Кочо Муструкът, като им сочеше мене, им казваше: „Досега сме идвали по харамилък, а сега вече - за народна работа, виждате какви хора са дошли.” Аз бях в офицерска форма. Тук намерихме четата на дядо Анчо - 25 души, та станахме 65 души (къде 8 или 9 юли). Решавахме какво да правим. Много мъчно беше за мене да съглася тези хора, за да извършат патриотически подвизи. Голяма част от тях си мисли само да направят една малка тупурдия, па и кемерът им да не остане празен, па и да не загинат, ами да се върнат в България. Аз им доказвах, че много по-голямо значение има, ако нападнем града Мелник, пет пушки да хвърлим, но в града да ги хвърлим. Трябваше много да ги кандърдисвам да се въздържат при това нападение от всеки обир, за да остане делото чисто патриотическо, политическо. За да ги смиря, им казвах, че сетне, на връщане, може да се допусне някъде плячка. Турците бяха разбрали, че има чета, и бяха взели мерки, така че мъчно можеше да се влезе в града Мелник. За да им отвлечем вниманието, взехме направление към Неврокоп. Турците в Мелник се успокоиха и обадиха в Неврокоп да ни чакат. Ние се върнахме пак към Мелник. Чрез кюмурджии узнахме, че се отпуснали турците и че не пазят мястото - проходите. С едно бързо движение на 12 юли в зори стигнахме в града, като заловихме ние теснината, за да не може да дойде отвънка помощ. Турнахме караули отдалече. Завзехме околийското управление. Часовоят беше задрямал и в караулното помещение, а заптии, 7-8 души, и те спяха, та с всички тия лесно се справихме. След това друга част отиде на пощенската станция да развали телеграфа. Аскерът, около 200 души, имаше си казарма на долната част на града. Станцията завзехме, като падна жертва само телеграфистът.
Запалихме станцията и Околийското управление. Имаше вътре 24 товара патрони, та стана силен гърмеж. Пожарникарите, помислили, че е „янгън”, идат да гасят. Близо до Околийското управление беше затворът; разбихме затвора и затворниците избягаха. Върху пожарникарите стреляме - падат мнозина. Други излизат със стомни за вода, с фесове; момчетата не ги разпознават, та паднаха три-четирима гърци (гръцката махала е там). Хванахме пусия посред улицата и в съседните турски къщи; семействата им затворихме настрана, а ние заловихме прозорците. Яви се войската. Един-два залпа от наша страна и паднаха няколко; пак се върнаха, пак залп - ура! Турците помислиха, че са заобиколени; отстъпиха, войската се пръсна по полето. Някои турци почнаха да гърмят през прозорците, а ние тогава заповядахме да запалят някои къщи, та изгоряха до 37 турски къщи.
В началото, още когато бяхме в Околийското управление, ковчежникът, който живеел срещу управлението, излезе уплашено, разтрива си очите, изказа се кой е и биде убит на място. Никакви пари обаче не се взеха. Мюдюрина го нямаше. Събрахме някои първенци, разправихме им целта на нашата атака - свободата на Македония. Опасно беше да се седи вътре, едно да не би да заловят отгоре пътя, та да не може после да се излезе, па и да не би момчетата да се предадат на грабеж, защото и войводите бяха харамии, искаха да хващат гръцкия владика за пари, но ги спрях.
Къде обяд излязохме от града с два товара храна, вино. Излязохме на върха Кукла, много хубаво място за сражение. Там се разположихме на почивка. Имаше две леко ранени момчета. На другия ден се предвиждаше, че потеря ще дойде. Кочо Муструкът заяви, че той с 16 момчета ще се отдели и че щели след някое време да се видим пак. Той видя, че с нас няма харамилък. Той после нападна гъркоманския манастир и обра там калугери, взе до 40 лири. Ние, 45 души, продължихме пътя. Потерята ни стигна над селото Влахи. Имаше около един батальон войска. Сражавахме се цял ден - на 16 юли. Скалисто място беше, не можаха да ни заобиколят съвсем. Никой не падна. Промъкнахме се през нощта, ударихме към България. Останахме с 50-60-100 патрона на пушка. Къде Предел, на границата между Разложко и Джумайско, турците ни бяха устроили засада. Стана престрелка, но жертви не дадохме. Следния ден, като поехме склоновете на Рила, имахме още две схватки с турски засади, но можахме да ги обходим. На последната засада взехме шинели, фесове и бял хляб. Избягаха, понеже ги ударихме в тил. Прехвърлихме границата с тия трофеи - с турски шинели и фесове.
Върнахме се на 22 юли. Минахме границата на Айгидик и пак излязохме на Илиината река. Отец Паисий от Рилския манастир ни посрещна, а той ни бе и изпратил. Аз при заминаването си бях дал оставката, както и другите другари, в плик, а пък бях взел едномесечен отпуск. Дали правителството е знаело за тая работа, не ни беше известно, обаче се сещахме, понеже на Хайдушки кладенец ние намерихме сандъци с правителствени патрони. Четата беше въоръжена с мартинки.
В София стоях през месец август. Китанчев е мислил, че движението ще бъде по-сериозно, че ще трае по-дълго. А па и правителството беше спряло да подкрепя, та той беше малко отчаян. При все туй нас ни прие с възторг, защото все пак бяхме свършили сравнително най-добрата работа.
Правителството вече не ни гледаше с добро око; да ни приеме на служба, не беше му ловко. Аз замечтах да постъпя в Петербургската академия на Генералния щаб. С 200 франка помощ от комитета отидох в Петербург през септември 1895 г. и постъпих в академията като волнослушател. Брат ми Петко следваше там по инженерството. Стоях 4 месеца. Един ден военният министър Вановски прави ревизия и се оказа, че аз съм бил приет на особени начала (Обручев, началник на главния щаб на армията, ме беше приел по препоръката на дяда Климента) и че не може да бъда оставен, трябвало да приема руско поданство и да бъда зачислен в някой руски полк. Аз не приех руско поданство. В Петербург си носех формата на 1-ви Софийски полк. Там събрах на два пъти студентите българи, за да ги запозная с нашите работи. Държах подробен реферат. Председател беше Велинов.
Другарите ми пишеха, че след смъртта на Китанчева работите в комитета не отивали добре, та да се върна в София, за да видя какво по-нататък да се прави. Тъкмо това ми дойде навреме. Взех си куфарчето и през Берлин стигнах във Виена. Тук беше брат ми докторът - учеше се.

II.
Върнал се в София, Сарафов се среща с Делчев. - Преди всичко трябва да се намерят пари. - Сарафов през Цариград се отзовава в Св[ета] гора. - В Хилендарския манастир посрещат сръбския крал. - През Солун Сарафов се връща в София. - Основаването на офицерските „Братства”. - Сарафов, неспокоен, прави смели планове и отива пак в Петербург

В София заварих комитета разцепен. От една страна,  Генералът, Ляпчев, Карайовев, Йосиф Ковачев, Димитър Матов, Радев и др., а от друга страна, Тюфекчиев с офицерите въстаници. Главната парола на последните беше: не ни трябва дипломация, да се организира движение и пр. Другарите веднага ме взеха със себе си. Продължихме заедно. Първата ни работа беше да влезем във връзка с хората отвътре. Делчев беше дошъл тук (то беше пролетта на 1896 г.). Разправи ми, че се мъчели да курдисат нещо като комитет вътре, че идеята се възприема от цялата интелигенция, но че оръжие нямат, па и средства нямат. Той ми предложи да отидем да станем „горски царе”. Изпъкна на сцената въпросът за средства. Как ще ги намерим? - С обири. Някои ни дадоха идеята, че можело в Зографския манастир да се намерят пари. Аз ще тръгна там. Взех руски паспорт като българин от Бесарабия, именно паспортът на един млад юнкер от Бесарабия, Александър Иванович - Фурунджи Славов, род. от Ташбунар (паспортът беше издаден в Кишинев).
Право отидох в Цариград. На тръгване от София отидох в нашето военно министерство, при полковник Ковачев: „Вам са нужни сведения за Македония; дайте ми средства, за да пропътувам Македония.” Дадоха ми 300 лева. Заминах за Цариград самичък. Намерих там Ляпова, председател на местния комитет, който беше във връзка със Солунския комитет. Ляпов ме прикри, разведе ме да видим где какво може да стане един ден. То беше в март месец. Тъкмо дойде и князът в Цариград. Изкарахме там емиграцията да подаде едно прошение до княза с дръзко съдържание - да се застъпи за правата на поробеното население в Македония. Народ много. Кокарев (когото сетне убиха в Преспата) подаде прошението. Търсиха го сетне да го арестуват. Същевременно един руски полковник, Бешков, обикаляше Македония и се произнасяше много неблагоприятно за нас, българите в Македония, като ни правеше сърби, недостойни за свобода и пр. Тогава написах едно писмо по тоя повод на графа Игнатиев, с когото се бях запознал в Петербург. Оплаквах се против руските консули, които открито поддържат сръбската пропаганда в Македония. Игнатиев сетне, когато на 1901 г. пак ходих в Петербург, ми каза, че с това писмо е ходил при императора, за да му обърне вниманието върху тоя въпрос, и му чел писмото (то беше писано на руски). В Цариград се бавих една неделя. Екзархът знаеше, че съм там; казал много здраве, познавал баща ми, но казал още, ако е кабил, да съм по-далеч от него. От Ляпова узнах по-добре за комитета в Солун. Запознах се с Кокарев и с някои други дейци. Най-важното е, че се запознах с арменските революционери, именно с оня, що нападна през месец август същата година турската банка, по име Бабкин. Арменците работеха тогава в съгласие с нашите. Там бяха и Симон Радев, и Робев в училището, но не ги видях.
От Цариград заминах по море на Св[ета] гора като поклонник. Един ден стоях в Пантелеймонския манастир, следния ден пристигнах в Зографския манастир. Представих се руски поклонник. Между калугерите най-интелигентен бе отец Калистрат от Струга, подигумен. Хванах младите калугерчета, та ги разпитвах какво имат, колко имат. Тъкмо се строеше едно ново крило, и разбрах, че от Одеската банка, където имали всичко до 1000 лири, постепенно изтегляли пари, колкото трябвало. Значи, оказа се, че нямат пари, а не че можели да се вземат до 20 000 лири, както ми казваха. Отидох в Хилендарския манастир, където калугерите бяха повече българи от Македония. Негодуваха, че сръбският крал ще дойде - тъкмо тогава големците калугери се съгласили да мине манастирът за сръбски, само да им се простят дълговете. Дойде кралят. И аз излязох на посрещането, вредих се, кралят и с мене се ръкува. Помислих си, колко хубаво би било да може да го задигнем там - богат откуп!
Свършиха ми се парите. Отидох в Солун с един чейрек в джеба, право в хотел „Колумб”. Два дена гладувах, докато намерих другарите Пере Тошев, Гьорче Петров, Делчев и Хаджиниколов. Те тъкмо тогава се събирали нещо като на конгресче. Изложих им план: да ме пленят те като руски поданик, та руският посланик би дал откупа. Не възприеха те моя план, защото и нямаха тогава още чети. Посветиха ме в своите работи. Хвалиха се, че идеята се възприема, че намерили даже саморасли организации. Аз се преместих в хотел „Партенон” под име руски драматически артист. Дойде италианска трупа и те се поопознават с мене като с колега, дават ми билет, ядене, пиене с тях, и аз свободно си ходя навсякъде. Същата трупа сетне бе дошла в София: като колеги разбрахме се. От Солун минах през Скопие право в София. Пари ми дадоха от комитета в заем, да ги дам сетне на братя Иванови, на които дължали. В София трябваше да оправдая пред министерството парите. Написах рапорт, дадох някои сведения за турската войска, които бях събрал от другарите в Солун; описах им и местностите, през които се движих като въстаник в 1895 г. Военен министър тогава беше Рачо Петров. Получих за своя рапорт още 25 наполеона. На Рачо описах нуждата от оръжие в Македония. Наскоро след това от Македония дойде Груев и аз го представих на Рачо Петров. Груев ходи в Белгия по изучаване на взривчати вещества (в 1896 г. през юни-юли) и се върна в Македония.Уреди се въпросът за пушките и към септември дойде Гьорчо Петров и сетне Делчев. Още тогава, когато Делчев ми казваше да станем горски царе, ние събрахме пари, купихме револвери, бомби и др. и той само една част беше платил, а другите - безплатно. Заработихме заедно с тях. В това време аз предлагах на нашите да замина за вътре, но те сами бяха на мнение да се остави още тихо да се устройва там организацията. Тука обществото беше апатично спрямо делото'Котилото, - офицерите около Тюфекчиева - се раздроби, всички си постъпиха на служба. Генералът, Николаев, начело на комитета нищо не вършеше. Аз останах последен, нямах средства за живеене. Реших да постъпя на служба. Бях се запознал в 1896 г. с Цончева, който беше тук командир на 6 Търновски полк. Всред другарите ми офицери, преди да се разотидем, изникна идеята да се основат дружинки между офицерите, колкото да има средства за първа необходимост. И с Цончева говорихме по тоя въпрос. Бозуков беше офицер в полка му. Цончев беше се заинтересувал покрай Бозукова, на когото беше по-напред платил 1000 лева - половината от сумата, която Бозуков беше задигнал като полкови ковчежник. Цончев се бе запознал и с другите офицери, които бяха взели участие в Мелнишката афера. Надумахме се, всеки в полка, в който попадне, да се постарае да основе офицерско братство. Цончев одобри идеята, и като най-стар, с влияние, излезе начело на тая идея. Той писмено се отнесе до полковете - до свои приятели. Основаха се братства, събираха се пари и се изпращаха тука, мисля, до капитан Димитър Венедиков, та се дадоха на Гьорчо и на Делчев за нуждите на делото. Аз бях заминал към края на август 1896 г. в Русчук, причислен към 5 Дунавски полк. Устроихме братство. Въстаници македонци, каквито имаше в града, ги насърчавахме; всеки се обръщаше към мене, и каквито пари имах, давах. Гьорчо постоянно ми изтъкваше нуждата от средства. Една моя идея: не бива ли да турим нашето дело под протекцията на някой княз? Тоя княз мислехме за най-сгоден Йосиф Батенберг; той беше тогава в Петербург на гости при Лайхтенбергския принц. Сам отидох в Петербург, отпуск взех. Разминахме се - той беше заминал за Италия. Тук се видях с графа Игнатиев. Това беше в 1897 г. Трябва да кажа, че и през юли 1896 г. пак ходих в Петербург, просто при брата си, и след като се върнах, постъпих на служба. Положението беше тежко, не знаех тогава какво да правя - той ми тегли разноските.
На 1897 г., струва ми се, през мес[ец] февруари-март, ходих, както казах, в Петербург. Нищо не излезе. Игнатиев ме съветваше да мируваме: Австрия може да ни окупира; докато е княз Фердинанд у нас, нищо няма да излезе, макар и да е покръстил сина си и пр.
Брат ми казваше, че можело в Белград да се намерят пари. Докарахме Гьорчета в Русчук, изпратихме го в Белград, но малко пари се събраха, слаба работа. Заедно с Гьорчета ходихме и в Букурещ, та организирахме там македонците.
През 1897 г. стана Винишката афера. Делчев по телефона от София ми каза да събера, ако може, една чета, та да се мине вътре и да се тури край на турските зверства и пр. Аз почнах да събирам чета, но писаха ми, че работата утихнала, та спрях. Беше избухнала Испанско-американската война. Аз исках да манифестираме нашата симпатия към кубанците, та исках да постъпят до 500-600 души в америк[анската] войска, а те срещу това да дават средства, за да се въоръжим ние. Именно тогава ходих в Петербург и за тая работа и за Франц Йосифа Батенбергски. Американският консул в Петербург отговори, че нямат нужда от хора. Любезно ме изслуша и ме изпрати. Аз му се казах кой съм.
И 1898 година също така мина. Когато стана военен министър ген[ерал] Иванов, скъсаха се връзките с него. От продадените пушки на братя Иванови пет хиляди се дадоха с изрично условие да се предадат на Гьорче. Тия пушки ги дадоха без патрони. Те се пренесоха и те се открили в Щипско по Винишката афера.

ІІІ.
Сарафов застава начело на Македонския комитет в София. - Отношенията му с Гюрчо Петров и с Гоце Делчев. - Първата намеса в работите на Вътрешната организация. Скъсване връзките с Гьорчо. - Буйна дейност на Софийския комитет. Парични средства и покупка на оръжие.
В началото на 1899 г. постоянно бяхме в преписка с Гьорче, загрижени, какво е това мъртвило в организацията тук. Комитетът бездействаше; бяха го ударили само на писма, а пари и за марки нямаха. Почна се агитация да се смени комитетът с по-деятелни хора. Цончев агитираше между офицерите, а Гьорче, Делчев, Венедиков, Гаруфалов, Бозуков и др. - между гражданите.
Обмисляхме, като кои хора трябва да се гудят начело на тукашния комитет. Бяхме на мнение да изберем Цончева начело на комитета. И Гьорче и Делчев и аз и други мислехме така. Цончев казваше, че ако излезе той начело, след пет месеца трябва да дигне въстание, понеже той не може да стои дълго така - ще се омаскари. Затова той беше на мнение първом да излязат налице по-млади хора, да приготвят почва, да организират, да съберат средства, и сетне, като наближи време за движението, тогава и той ще вземе участие в него. На това се съгласихме. Реши се да се агитира за ония кандидати, които влязоха сетне. На конгреса се прокара нашата листа. И аз застанах начело на комитета. Паприков беше писал на Драндаревски в Русчук, сакън да не се уволнява. Цончев спомогна та новият комитет, начело на който аз застанах, се конституира на 16 юний. Покойният Давидов служеше с мене заедно; заедно живеехме в една и съща къща, напълно се съгласявахме.
Комитетът почна да работи в казаната посока. Първом идеше разплащане на дългове. Съживихме дружествата. Отначало почнахме със София. Не можеше тъй лесно да се сгрупират хората и да почувстват авторитета на комитета, докато не разберат, че ние сме решени да отидем докрай. Почнахме по малко да налагаме своите искания. От 30 дружества станаха до 250 дружества, градски и селски. Заемът не се пласираше тъй лесно. За да не става завист, почна се налагането на облигациите според състоянието на хората. Отвътре постоянно искаха средства и затова трябваше енергично да се грижим особено с пласирането.
С Гьорче и Делчева работехме задружно. Те заседаваха с нас заедно, подписваха протоколите в комитета. Въпрос за въстание, кога да бъде, не бе слаган на дневен ред. Идеята да се формират вътрешни чети, тук се оформи. Правилникът за четите вътре тук се написа. Гьорче и капитан Венедиков го написаха. Аз бях затуй, да се изпратят подвижни апостоли, защото само Делчев беше такъв. Аз изпратих Гирджикова. Каквото се изпращаше (материално) на Вътрешната организация, всичко беше за сметка на комитета. Делчев дори замина заедно с Бозукова вътре в 1899 г. през юний. Целта беше да извършат един подвиг. И двамата честолюбиви, скоро се разделили, и Делчев писал на приятелите да не се отнасят към него с доверие. Бозуков ни се оплака, но ние не искахме да си разваляме сношенията с Вътрешната организация заради Бозукова. Той след това замина за Трансваал - през март 1900 г. писмено си даде оставката. Делчев след това замина в 1900 г. февруарий за Одринско. Ние му стъкмихме всичко, литографии и пр. - похарчихме около 3000-4000 франка. Приготвихме го да замине с 4-5 души другари, между които беше и Стоян Лазов, следвал във Висшето училище. Останахме тука ние с Гьорчо. Когато дойде въпросът да прокарваме списъка на учителите пред Екзархията (списъка ни го дадоха отвътре), ние изпратихме със свои подписи човек до екзарха - поручик Любомир Стоянчев (родом от Търново, сега цончевист). Тъкмо в това време, около месец септемврий, когато се състави комитетът ни, бяха много се изострили отношенията между „Братството” в Солун и Централния комитет. Наскоро стана покушението върху Наумова. Централистите бяха решили с терор да се разправят с Гарванов и др. Това нещо много повреждаше нам тук, на делото. Гьорчо ръкоплещеше на акцията против Наумова. Поддържаше, че трябва да се изкасапят всички от „Братството” - никакво разбирателство, никакво помирение. Ние в комитета бяхме взели решение да посредничим да се разберат. Против това решение беше Гьорчо. Ние писахме, но без резултат. Избрахме човек специално да отиде от наша страна в Солун, за да се постигне едно споразумение между „Братството” и Централния комитет. Гьорчо в туй изпращане специален човек от наша страна съзря, че се накърнявала самостоятелността на ЦК, та излизахме по неговото схващане наистина нещо като „върховен комитет”. Ние пък едничко желаехме да се избегнат раздорите и кръвопролитието вътре, за да не ни пречи това и нам тук по пласирането на заема и пр. Отиде нашият човек, Иван Камбуров, подпоручик, родом от Елена. Гьорчо, за да попречи, беше писал да не го приемат. Камбуров, щом дошъл там, веднага се тикнал като клин помежду им и след 5-6 дена разговори, одумване, постига се съглашението, писмено, приподписано и от Камбуров. Престана да съществува „Братството”, а Гарванов стана председател на местния комитет в Солун.
Гьорчо вече след това охладня, макар че там се постигна съглашението. Според Гьорча тая постъпка била принципиално неправилна, защото един вид излизало, че комитетът тук се грижи да удовлетворява отделни амбициозни групи, отцепници, за да ги печели на своя страна и да ги вмъква във Вътр[ешната] организация като вънкашен елемент. Утре, според Гьорча, ще се явят други недоволници вътре, които ще трябва пак да се направят големци, за да им се удовлетворяват амбициите. Остана недоволен от това. Ние пък, като видяхме хубавия резултат от нашата първа помирителна намеса в работите на Вътрешната организация и като видяхме как се подават хората отвътре на съвети, за да се избягват раздори, тогава казахме, че единственият е Гьорчо, който толкова се противи. Делчев тогава беше вътре с Бозукова. Това стана през август 1899 г.
Изгубихме вече доверието на Гьорчо. Работехме наистина заедно, но вече не с предишната искреност. Редът ни беше да се пишат писма до ЦК по решение на комитета, а не частни писма. Обикновено се пишеше: „От братята във Висока до братята в Света гора”. И те обратно адресуваха. Но Гьорчо почна оттогава да си пише и частни писма. Гьорчо се съгласява пред нас в заседание, и ние пишем, но не се изпълнява. Заподозряхме Гьорчо и се уверихме - хванахме негово писмо, което фотографирахме в 20 екземпляра, че той частно им пише, какво да не изпълняват от това, което ще има в нашето официално писмо. В заседание попитахме Гьорча, а той отказа. Тогава казахме на Ковачев, секретаря, да чете писмото му. Гьорчо пребледня. Призна вече. Предложихме му след това да се махне оттук и той отиде интерниран в Търново. Това беше в 1900 г. през зимата или в началото на 1901 г.
Преди откриването на писмото имахме през юлий 1900 г. конгрес, на който още се явихме заедно с Гьорчо и с Делчева напълно солидарни, всички като членове на комитета, еднакво отговорни. Та охлаждението стана полека-лека поради амбициозността на Гьорчо, който искаше да го слушаме и който не тъй леко е понасял да излизам аз толкова на лице.
И след случката с Гьорча продължавахме да се сношаваме с Центр[алния] комитет, като им обяснихме и причините, поради които се отстрани Гьорчо. Делчев, който от време на време ту идваше, ту се връщаше вътре, слушаше главно, каквото му е казвал Гьорчо. И на Делчев, както се види, не се е харесвала много шумната деятелност тук, която, като че ли засеняваше тях вътре, макар че и те, и ние още криехме съществуването на Вътрешната организация.
Офицерските „братства” се размножиха. Почти във всеки гарнизон имаше братства, от които редовно постъпваха суми в комитета. Офицерите много интимно почнаха с нас да дружат. Идваха при нас, разговаряха. Гьорчо почна подозрително да гледа и на тия наши интимности и чести сношения с офицерството, а си е мислил, може би, че нещо друго кроим. През време на нашите спорове с Гьорчо и Делчев, който се показваше солидарен с Гьорчо, на два пъти повикахме в заседание и Цончева и онези другари, които присъстваха в събранието, което реши да излезем ние начело на комитета (Цончев, Николов, Янков, Гаруфалов, капит[ан] Дим. Венедиков). Обяснявахме се, и след това пак работата временно добре тръгваше. Това ставаше все преди да се хване Гьорчевото писмо.
През туй време ние им изпратихме сума хора дейци да ги възпитат, напр[имер] Черню Пеев, който служеше в 15 Ломски полк, в моята рота; изпратихме им Георги Героят (Марко), Кръстьо Българията, Атанас Бабата. Ние изпращаме хората на тяхно разположение, без да им даваме някакви инструкции да се делят от Вътрешната организация или да слушат нас. От всичко това можеха да разберат, че не сме желали никога да им превзимаме организацията.
Когато „Братството” в Солун капитулира, напротив, тука Кочо Аврамов и Александър Чакъров, които със своя вестник „Автономия” служеха на „Братството”, продължаваха да водят опозиция, макар че и отвътре им писаха да спрат. Чакъров по-рано се свести и млъкна. Кочо Аврамов продължаваше да клюкарства, та дори трябваше да се стреля върху него, но остана жив. Той се срещаше и с Молохадис...
Буйствата на комитета ни през това време се правеха по три побуждения. 1-во се правеше юруш за пари, репресивни мерки; 2-ро, репресивни мерки против шпиони, посочвани и отвътре, и 3-то очистване шпиони тукашни, откривани от нас и в странство. Всичките наказания ставаха със съгласието на Делчева и на Гьорчо - включително и с атентата върху Михайляну, който изказваше в печата съществуването на организацията, Фитовски дойде да ни предлага да ни купи пушки от Румъния. Протогеров ми го представи. Аз му се заканих, в случай че ни излъже. Той отиде при турския посланик, та издаде всичко за пари. Изяде и наши пари. Стремежът ни беше как да е да попречим да не се издава съществуването на Вътр[ешната] организация. Дори и за редактора на „Пестер Лоид”, който напечата правилника на организацията (докопал го, види се, чрез австрийския консул Бора) и откриваше как се доставя и пренася оръжието, имаше наше наказателно решение, но не се изпълни, фанатизъм имаше. И вътрешните хора бяха във възторг, едно, че средства имаме, и друго, като виждаха каква сила сме тук. Тия, които идваха в София, сетне вътре се разправяло с голямо възхищение за силата и значението на нашия комитет. С това се повдигаше духът и вътре.
Принципиално стояхме на тази база: да бъдем далеч от официалните сфери, да черпим сила от народа, от масата, главно чрез дружества. Официалните сфери ги тачехме доколкото можехме да взимаме от тях средства, без да се обвързваме с тях, а освен туй и с условие да не ни пречат. При туй се стремяхме към пълна солидарност с Вътрешната организация, главната опора за крайната цел. Друга задача ни бе да се увлече офицерството, за да се заинтересува за делото, та като потрябва един ден за вътре, да го имаме на разположение. Това ни декларираха и вътрешните, че в деня на въстанието всичко ще се даде в ръцете на офицерите и военните въобще, а учителите, че ще останат назад, като морални сили.
По отношение на сметките имаха право всички другари офицери (Цончев, Янков, Николов и пр.), които работеха, да дойдат и преглеждат сметките. Оправдаваха се разходите и приходите с документи. Загадъчно се видя на приятелите, че аз намерих средства, които внесох в комитета, без да кажа източника им, около 65 000 франка, записали се така: напр[имер] Ив. Николов от Браила (не съществува) дал 10 000 лева, и пр. Издава се разписка, колкото да фигурира в кочаните. От тези пари отделихме с протоколирано решение един път около 10 000 фр[анка], които се употребиха като безотчетни за издръжка на приятели около комитета, които не искаха да дават разписки. Давани са от тия пари и на Гьорчо, Делчев, Мурджев и др. Някои малки злоупотребления на наши хора се покриваха от тия пари. Всичко около 560 хиляди франка за 1 ½ година влязоха в касата на комитета. От тази сума за бойни материали е дадено повече от половината. Купихме 1100 манлихерови пушки в Австрия и около 10 000 кринки с 1 ½ милион патрона, около 1500 мартинки, бердани и др., револвери не по-малко от хиляда. Манлихерови пушки отидоха с четници барабар вътре до 200; другите бяха на пограничните складове (за манлихерови пушки се дадоха 64 хиляди франка, всичко струваха до 70 хиляди). И всички пушки изобщо бяха по складовете и се предадоха на следния комитет. Кринковите пушки се внасяха вътре още в мое време, предавахме ги на началниците на Вътрешната организация на границата, без пари, само срещу разписка. Издържаме им пограничните пунктове, а те даваха само разписки. Изобщо разходите бяха уместни и по-голямата им част отиде за целите на Вътрешната организация. По паричната част нема раздори. На конгреса се избра ревизионна комисия.

IV.
Меморандум до европейските владетели и до султана. - Основаването на вестник „L`Effort” в Париж. - Сарафов при генерал Куропаткин. - формиране „стрелчески дружества”. - Сарафов при руския посланик в София Бахметев. - Арестуването на Сарафов и другарите му от комитета.

Не обичахме да боравим с дипломацията, но често пъти трябваше. Един англичанин ни казваше, че можело от Англия да се получат средства - до 4-5 милиона, но трябвало да се изпрати един меморандум до европейските сили за изпълнение на 23 чл. от Берлинския договор, та сетне сами да си поискаме правата. Написахме и изпратихме един меморандум до самите европейски владетели с препоръчано писмо по пощата, а едно и до султана. Меморандумът до султана беше категоричен: или мир, или война. В меморандума до владетелите главно се иска изпълнение на Берлинския договор. Имахме наум да отиде някой от комитета в Англия, да се види пак оня англичанин, но не стана. Аз два пъти излизах в странство - по покупката на оръжието и по основаването на вестник „L`Effort”. Ние обръщахме внимание на пропагандата в Европа. Този вестник ни струва до 5000-6000 франка. Симеон Радев принесе услуги. Третото мое ходене в Русия бе в 1900 г. през месец априли. Тъкмо нашият военен параход „Надежда” отиваше в Русия. Паприков тръгваше за там. Тогава се говореше и за Бургас-Варна. Аз се намирах в Русчук и набързо реших да ида и аз в Петербург. Исках да разясня на приятелите на делото - на Граф Игнатиев, Башмаков, баронеса Дистерло, Леонтиев, Харузов (в Географическото дружество) и др. Ходих и при Куропаткина. Студено ме прие. „Что Вы делаете?” Аз му казах, че вярваме в неговите дълбоки симпатии към нас: „Няколко капки от вашата кръв са паднали за нас, ние, македонците, сме последните останали роби.” Описах му несносното положение и че най-сетне може да избухне едно въстание и пр. Той ми каза решително, остро, да не правим глупости, че Турция ще ни раздави, че Русия е заета на Далечния изток и пр. Той беше остър, не ме покани да седна, а стана на крака. Аз дори и сбогом не му казах - излязох и нагло заминах с експреса за Ница. Куропаткин след излизането ми беше запитал Станчева по телефона къде живея. Аз се побоях да не би да ме екстернират, и побързах. Моите впечатления от Петербург бяха тези, че там имаше един кръжок приятели, съчувственици, на които Паприков беше казвал, че въглищна станция във Варна и Бургас може да им устроим, но пък в случай на едно движение в Македония - дали може България да разчита на подкрепата на Русия. Положително нищо не му е било отговорено и останало така само с разменяване на мисли.
Това беше в 1900 г., струва ми се през март или април. Минах през Виена за пушките. Отбих се в Щайер, оставих човек да ръководи. После поручик Софроний Стоянов ходи нарочно там да ги приема една по една. Докарахме ги по Дунава - минаха като син камък за държавните лозя.
Като се върнах, след конгреса работите продължаваха. По събиране на средства се усилваха работите. Към края на 1900 г. се заловихме да формираме стрелческите дружества. Оставихме тая работа на военните, да ги упражняват - Янков в Шумен, Николов във Варна, Протогеров в Русчук, Йорд. Венедиков в Плевен, тук Гаруфалов и Д. Венедиков. Сетне и други офицери от братствата се „чередуваха”. Купувахме кринковски пушки и за стрелческите дружества. Падна Радославов, който не изпълняваше инструкциите на княза за репресалии против нас. Стрелческите дружества стреснаха и дипломацията, и турското правителство. Натиск голям. Дойде и Михайляновата афера. По туй време ме извика руският дипломатически агент Бахметьев. Той искаше да ме сплаши и съветва. „Отидохте много далече - каза той. - Ключовете на македонския въпрос са в Петербург. Какви са тези изтръгвания на пари със сила? Студенческа фантазия е цялата ви работа. В Европа лошо впечатление прави туй. А и в Русия, защото, ако направите нещо, няма да ви помогне, че Русия е заета на Далечния изток.” Съветваше ме да си дам оставката.
Аз отговорих, че изтръгването на пари е система, към която тъкмо дипломацията ни принуди със своите неискрени действия. Ако ние не се заемем с нашето дело, няма дипломацията да ни помогне. Той няма право да се меси в тая работа и пр. Видя му се дръзко моето отговаряне. „Като ме кандърдисвате да си дам оставката - рекох - трябва да имате и кандидат.” Той ми каза, че Ризов бил подходящ човек. Аз му отговорих, че не ще може той да успее. Тогава Бахметьев ми каза: „Щом е така, и Вашата организация тук, и оная там ще отидат на пух и прах.” Така и стана. След късо време дойде кабинетът Каравелов-Данев и министър Сарафов ме арестува, а същевременно и в Солун арестуваха членовете на комитета.
Ние предвиждахме това. Гьорчо беше в Търново още; Делчева го нямаше. Той дойде, но вече и той не идваше при нас, заради Гьорчо. Решихме, че ще трябва да се дръпнем от комитета, като заминем вътре и оставим тук наши заместници, разбира се, кой друг освен приятелите, с които бяхме се сговаряли, преди да влезем в комитета, именно Цончев и другарите му. Говорихме за това, което ще последва, и попитахме ги, готови ли са да вземат работата в свои ръце. Цончев се обяви готов (през декември 1900 г.). За да сондираме почвата, как ще се отрази това нещо в България, съобщихме това на стълбовете на политич[еските] партии. Като чуха това, дигнаха една гюрултия: „Що?! Организацията в ръцете на дворцови хора?!” Симеон Радев дойде от Европа и той ни каза, че сега, когато делото е тръгнало тъй добре в Европа, щяло сега съвсем да се компрометира, щом влезе в ръцете на официални личности. Цончев между това бе отишъл във Видин, за да си дава оставката. Аз видях, че наистина зле ще стане, ако излязат начело старите офицери, и веднага писах на Цончева и се помъчих да му докажа, че ще има голяма опозиция, доказвах му това с телеграми и писма и пр. Предлагах да се навъртат около нас двама-трима от по-младите офицери, да се запознаят с работите, та като ни арестуват, временно да поработят заедно с другарите от комитета, за които знаехме, че няма да бъдат арестувани. Цончев, вместо да се съгласи с туй, напротив, се уволни заедно с Янкова и Николова, а пък младите офицери Протогеров, Стоянчев, Дървингов ги задържаха на служба. Ние викахме Делчева за мнение. Той се изрази решително против: „Няма да допуснем офицерин в организацията и в комитета. Ако бъде Цончев и вие заминете вътре, ще срещнете щиковете на организацията.” Делчев се въртеше и между социалисти, които особено бяха против офицерството, а от друга страна беше под влиянието и на Гьорчо в Търново.
Между туй преди нас арестуваха членовете на комитета в Солун. Получихме от Солунския комитет бели хартии, подчертани, с поръка да си напишем пълномощно, за да влезем ние вътре, та да заместим Централния комитет, и то които лица ние намираме за нужно. Делчев въпреки туй беше против. Той казваше, че не признава тия работи, това решение на Солунския комитет, взето в минутата на арестуването му. И наистина те в Солун са мислили, че всичко пропада, след като ги арестуват. Те ми предлагаха да образуваме един подвижен ЦК, който да се състои от мене, Делчева и Ефрем Чучков. Но щом Делчев беше против и имаше такова настроение (тогава под негово ръководство бяха четите, той беше назначен инспектор на четите), нищо не стана. Делчев вече не искаше да дружи с нас, защото ни подозираше в по-голяма интимност с Цончева, отколкото с Вътрешната организация. Дойдоха Цончев, Николов, Янков (в цивил) и Протогеров, Стоянчев, Дървингов и др. и се събрахме на заседание. Присъстваха и С. Радев, Страшимиров, Гологанов и нашият комитет. Искаха да чуят нашето последно мнение. Между нас Саракинов беше човек на Цончева, който искаше да вървим с Цончева докрай. Беше оповестено от нас, че през март 1901 г. ще се свика за всеки случай конгрес. Цончев и съдружие искаха да ги кандидатираме за бъдещ комитет в предстоящите избори. Офицерите и Цончев и съдружие настояваха да се съгласим на тая комбинация и това един вид го налагаха, като че трябва непременно да го направим от другарска, офицерска солидарност, защото най-сетне Цончев и съдружие можели да бъдат начело на комитета и по-напред. Аз им отговорих, че не мога да се съглася да стане такава официална смяна на комитета, а съм съгласен да идват и след това дори и в заседанията на комитета, та както и по-преди да работим в съгласие. Туй не им беше приятно. Цончев дори запита: „Вие заповядвате ли тука?” Отговорих, че в качество на председател на комитета, натоварен да пазя интересите на делото, заповядвам. Цончев отговори, че те няма да се съгласят с тая заповед. На това аз им посочих вратата - изгоних ги. Разривът беше пълен. Те ми се заканиха, че от утре ще бъдат опозиция. Отговорих им да заповядат, само да бъдат опозиция на принципи, а не на амбиции. И наистина те още утринта пуснаха по цяла България, че имало крупни злоупотребления. Това беше тяхната маневра (на 13 март беше туй вечерта, в 1901 г.). Аз дадох една телеграма, че хората Янков, Мурджев и Саракинов са отцепници, та дружествата да не им доверяват.
Същевременно правителството беше против конгреса. Не позволяваха на учителите да се явят на конгреса. Аз отидох при Каравелова и го питах какъв демократ е той, като не допуска учителите на конгреса. Той шеф на демокрацията ли е, или е изпълнител на заповедите на княза? Каравелов, разтреперан, отговори: „Ще видим, ще видим!” Аз си отидох. Нашето положение беше трагично: отблъснахме близките си другари, офицерите, които помагаха, заради казания принцип, именно, че Вътрешната организация не искаше да търпи начело на комитета официални лица, близки до двореца и до официалните сфери в България, а от друга страна, поради Гьорчо и поради ония събрания, които правихме сЦончевци, докато стана разривът, си навлякохме ненавистта на Делчева; от трета страна правителството пречи на конгреса, като ни отнема най-надеждните сили - учителите. Правителството, като предвиждаше, че ще победим на конгреса, внезапно ни арестува на 24 март вечерта - 15 дена преди конгреса, та да не можем и да се оправдаваме на конгреса поради хвърлените клевети.

V.
Стоян Михайловски застава начело на комитета. - Интриги от страна на генерал Цончев против Сарафова. - Редовният македонски конгрес избира Цончева за председател на комитета. - Сарафов заминава в странство да дири парични средства за делото.

25 януари
Арестуваха ни веднага всичките: мене, Ковачева, Давидова, касиера Георги Петров, когото бяха взели за Гьорчо Петров (по делото беше и той замесен). Пуснаха касиера след 3-4 дена. Георги Минков остана да управлява комитета, а помощници назначили покойния Славе Мерджанов, покойния Соколов и други близки другари.
На 8 април стана конгресът. Цончев и съдружие още на станцията пресрещнаха делегатите, пуснаха пак клевети за крупни злоупотребления и кандидатирваха себе си. При нас, с малки изключения, не допускаха делегатите.
Цончев и др., като виждаха, че не може да мине кандидатурата им, турнаха кандидатурата на Владимир Димитров (от Костур?), Стоян Михайловски, Кепов, д-р Владов, Георги Минков. В новия комитет Михайловски и д-р Владов държаха страната на Цончев, а Кепов и Вл. Димитров - страната на Делчев; Минков и Георги Петров, избран за касиер - нашата страна. Едновременно беше избрана от конгреса една тричленна комисия да дойде в затвора да ни изкаже благодарност за нашата дейност. Избрани бяха в тая делегация Цончев, Михайловски и д-р Владов. Дойдоха. Михайловски произнесе официалната реч. С това явно доказаха доверието си у нас. Даже Михайловски, като видял какво е настроението на конгреса, мислил да предложи мене за почетен председател. В отговор на тяхната реч аз им благодарих за незаслужените благодарности. Изказах надежда, че те ще развият по-голяма дейност, особено се обърнах към генерала, комуто напомних, че той най-добре ще стори, ако остане най-обикновен редник в организацията, за да се избегнат всички подозрения спрямо него.
Когато вторият комитет стъпи в длъжност, получи от нас в наследство около 40-50 хиляди франка готови в касата на комитета и още толкова неприбрани по дружествата; 1000 пушки манлихерови на склад по границата и още множество пушки бердани, а освен туй и благоустроени дружества - до 250 по цяла България.
Този комитет, съставен така, не прояви съгласна дейност. Всяка страна гледаше да протежира свои хора, та изостана текущата работа. Обществото хладно посрещна новия комитет. Дружествата почнаха никак или малко да внасят пари в ожидание какво ще стане. Цончев почна от братствата лично да прибира парите. Той отнякъде е получавал и други пари, та с тия средства той изпращаше делегати по дружествата, за да агитират да се преустройват настоятелствата и дружествата в негова полза. По този начин се готвеше почва за редовния конгрес в началото на август.
Интригите за злоупотребление изцяло продължаваха да ги пускат. В затвора дойдоха разни чуждестранни кореспонденти, а народът - македонците явно ни манифестираха своите симпатии пред затвора. Всички схващаха, че подетото дело не върви добре. И Гьорчо Петров в туй време беше затворен; стоя затворен два-три месеца, сетне го пуснаха. Делчев беше тук. Аз, за да му дам последно доказателство, че не клоня към Цончева, макар да сме били другари по служба, предложих му да вземе 1000-те манлихерки за вътрешността, защото инак ще ги вземат Цончевци. Предлагах му да ми даде разписка за тях, за да ги оправдая при предаването. Но Делчев, не зная по какви съображения, не рачи да направи това. Едновременно Делчев се окръжи повече със социалисти тук, които усилваха омразата спрямо нас, та като дойдат те да се борят против Цончева, гледаха да не би пък ние да излезем на сцената. А именно с тая тактика те докараха, та Цончев получи 53 гласа, а Минков 52! Цончев излезе по майстор в партизанските борби - стъкми си едно болшинство в конгреса. В конгреса имаше 10-15 души социалисти. Едновременно конгресът захвана заседанията си и нас изкараха пред съда.
Конгресът още заседаваше, когато нас ни освободиха и ние успяхме да отидем на конгреса предпоследния ден. Когато се явихме там, поисках щото Саракинов, който ни беше обвинил, че преди арестуването сме задигнали 100 хиляди франка, това той да го каже пред всички. Саракинов каза, че той знаел това и че и Цончев знае. Този стана и отказа това, че той знае такова нещо. Интригата беше, че сме си разделили парите поравно ние, членовете на комитета. След като Цончев отказа, Саракинов се смути и нищо не можа да каже. Конгресът прие да се протоколира, че осъжда поведението на Саракинова и др., които пускат такива клевети за нас.
На въпросите, които дадоха по сметките, отговаряхме и поискахме, да се избере една комисия, за да прегледа сметките. В комисията бяха трима, между тях и Габровски. Тая комисия никога не ни повика да прегледаме сметките, нито пък сама ги прегледа. Всичко това беше една ниска партизанска маневра, защото не можа да се докаже нищо.
Конгресът усвои една резолюция, предложена от Габровски и съставена със съгласието на Делчева. Тази резолюция осъждаше от една страна терора, от друга страна даваше нова директива на комитета в България, според която му се отказваше право да простира дейността си вън от пределите на България. Тая резолюция главно беше предупреждение и за Цончева в бъдеще. Ние всъщност не бяхме се месили вътре. Аз се намесих само в Цариград, където бяхме пратили хора да подкопаят Отоманската банка там (изпратих Мерджанова, Соколова и Манджукова; бяха дошли до темелите на банката и се откри; турците арестуваха и тримата, но ги пуснаха по искането на нашето правителство, само за да не излезе работата пред съд). По повод на същата резолюция аз станах и им казах, че и от двете страни нас замерят с резолюцията, сир. и от страната на Делчева (Габровски говореше с устата на Делчева), но бъдещето ще покаже кой е прав.
След конгреса се събрахме аз, Гьорчо и Делчев. Аз им казах, че Цончевият комитет ще направи каквото пожелае, защото той прегърна нашата система - терора, докато ние се отказвахме от нея. Затова казах, че срещу тях ще трябва да се противопостави пак терор, за да се завземе наново изгубеното положение. Делчев беше разочарован, че избраха Цончева. Аз им казах в лице, че те, Делчев и Гьорчо, са виновни, като съединиха със същия листите против мене, който все таки бях по-привързан на Делчева. Делчев си призна грешката. Гьорчо се извиняваше, че не взимал участие в тия работи.
Делчев беше на мнение, че трябва да се почне легална борба против Цончева, с вестници да се борим, а пък средства няма. Аз им казах, че не мога да стоя тук да гледам как Цончевите хора ще се гаврят с нас и ще ни тероризират, а пък аз като баба да се боря само чрез вестници. Делчев и Гьорчо изказаха съгласие аз да отида в странство и да се постарая, ако може, да се намерят средства. Това беше в края на септември 1901 г.

VI.
Сарафов във Виена се среща с фон Мюлер, сетнешния австрийски цивилен агент в Македония. - Срещи на Сарафова с видни политически мъже в Париж. - Преговори със сръбски представители, Балукчич и Симич, в Мюнхен и Будапеща. - Сарафов и Давидов в Белград. - Отвсякъде неуспех. - Богатият англичанин. - Остър конфликт с Цончева на мак[едонския] конгрес. Разцепление в средата на конгреса, образуване Втори мак[едонски] комитет, начело с инженер Станишев.

Заминах за Виена. Там беше брат ми с госпожата си. Там граф Йозеф, собственик на „Information”, ме канеше да отида при него, за да му дам сведения. Отидох да говоря. Направо му казах да ми каже може ли да ми укаже негде източник за средства. Той ми каза най-сетне, че във Външното министерство има един влиятелен чиновник, който би желал с мене да говори. Аз веднага си помислих, че тоя човек ще иска да ми предложи пари. Рекох, че съм съгласен да се срещна. В един ден, в определен час, в дома на граф Йозеф се яви господин фон Мюлер (von Muller), сегашният цивилен агент в Македония. Той завеждаше информационното бюро по балканските работи. Мюлер изказа своите възхищения от мене лично, от чудесиите: „Вие, каза той, турнахте въпроса на дневен ред; не остана вестник да не говори за това. Вие играете с големи зарове и пр.” Аз направо - пари! Той отговори, че тая работа не е лесна, ние сме консервативна държава, императорът не би се съгласил и пр., и пр. „Ами, как давате на албанците пари?!” - „Да, за католическата пропаганда”, ми отговори той. Казах му, че дават и на беговете и пр., и че ние сме съседи с албанците и знаем тия работи. На туй фон Мюлер взе да извърта, че колкото се отнася до средства за лична издръжка на мене и на моите другари, би могъл той лично да даде известна сума, понеже ме знаел, че ще играя роля и т. н. Аз категорически отказах да приема пари за лична издръжка, защото не искам нравствено да се обвързвам, и пр. Бих приел средства за каузата, а не лично, и че ще представя и други приятели (мислех Гьорчо и Делчев). „Пази боже!”, отговори ф[он] Мюлер, ние не се осмеляваме да дадем на една личност като на Вас, а не още да дадем на двама-трима. Обеща ми, че мога да живея в Австрия, щял съм да бъда под негово покровителство, но само да не нося своето име, та да не се мисли, па и Русия да не помисли нещо. Разделихме се с ф[он] Мюлера, който се изказа готов да ми дава съвети. Сетне граф Йозеф ме представи на водителите на Младоческата партия, депутати в камарата. Това беше в кафене „Plauer”. Нищо особено не говорихме. Аз им препоръчах нашата кауза, особено в парламента да не ни забравят. (Това беше в началото на септември.)
От Виена, към втората половина на септември, отидох в Париж. Извиках Симеона Радев от Женева, за да ме запознае с кръговете, които съчувстват на нашето дело. Запозна ме с Пресансе, Клемансо, Виктор Берар и Кияр. Говорихме по нашето дело. „L`Effort” беше престанал да излиза и аз все мислех за средства, как да се поднови вестникът, понеже и тези французки приятели се изказаха, че трябва вестникът да излиза. Мис Стоун беше вече заловена, когато тръгнах от София, и цялата преса отдаваше туй на мене. Пресансе ме посъветва да дам опровержение, и аз го дадох в „Temps”. За да не подигне Румъния претенции, да иска да ме предадат, по съветите на Пресансе веднага, след като публикувах опровержението в „Temps”, заминах за Лиеж. Там беше Никола Тюфекчиев, следваше по инженерството. Там престоях цял месец. Разгледах фабриките за револвери и др., за жалост само ги гледах, не можех да купя нищо. И оттук се дигнах, та в Женева, където беше Симеон Радев. Тук се установих в хотел „Белвю” с име Владимир Николас (Nicolas), с Робевия паспорт. Залових се по-сериозно да изучавам французкия език. Чаках да се свърши аферата с Мис Стоун, да се сдобият с пари. Писах на Давидова, на Ковачева, па и на Гьорчо и Делчева. От Делчева получих в отговор няколко писма. В Женева стоях до февруари. Бях на пансион в хотела, където се запознах с американци и англичани. Почнах да водя с тях разговори, казах им се кой съм, за да видя може ли средства да се намерят. С един от тях, доста богат човек, се сприятелихме, почнахме да се разхождаме заедно. Когато в София пищяха за пари, Яворов издаваше в. „Дело”, па и това не можели вече да карат, аз се оплаках пред англичанина заради нашето положение и той на два пъти извади по 8000 л., като ме задължи никога да не казвам името му. От тия пари аз изпроводих 8000 лева на Давидов и на Ковачев. И с тези пари излиза в. „Дело”, който псуваше Цончева, но и нас не забравяше (свят!).
В Женева се срещнах с Балукчич; той отиде в Мюнхен. Помоли ме да отида в Мюнхен и аз отидох там, където беше семейството на Балукчича. Балукчич ми съобщи, че се намира в кореспонденция със Симича. Балукчич минаваше нещо за социалист! Одобряваше напълно нашия принцип: „Македония за македонците!” Щял да има среща със Симича в Будапеща, та ме покани да ида с него, защото и Симич искал да се види с мене. Отидохме в Будапеща, дойде и Симич. Това беше на 26.І.1902 г., срещнахме се в гостилницата „Панония” (на Kerepes utcza). Тук пръв път се запознах със Симича. Най-любезно се разговорихме с него. И този одобрява „Македония за македонците!”, само се боял от българско завоевание. Аз му казах, че Цончев работи с България, аз пък съм преследван от бълг[арското] правителство. „Дайте и вие, сърбите, малко средства на македонците, за да разделят македонците своите симпатии между сърби и българи. Досега само България е помагала и пр.” Симич явно пред Балкучича говореше против краля Александър и Балкучич одобряваше. Симич призна, че Сърбия трябва тъй също да даде средства, сир. пушки и пари. Аз исках мартини, понеже те имат в Нишкия склад 14 хиляди мартини, та част по част да изтеглим едно количество. Симич каза, че първом трябва да говори с краля, та аз да съм слязъл в Нови Сад да чакам отговор. Така и стана. Но понеже беше работата сериозна, за всичко писах на Гьорчо, та да дойде, заедно да водим преговорите. Гьорчо отговори, че пари няма. Телеграфически му пратих 200 лева в Търново, където беше. Вместо него дойде покойният Давидов. Седяхме в Нови Сад да чакаме. Минаха се четири дена, пратих Давидова в Белград, където се е срещнал със Симича. Върна се Давидов в Нови Сад. Повика ни най-сетне Симич и ние отидохме в Белград, слязохме в хотел „Париз” - аз под име Богдан Петров. Платиха ни те всичко. Преговори. Симич ни каза да се видим с министър-председателя и с министъра на външните работи Вуич. Самичък отидох у Вуича. - Същата песен, както и Симич, именно: наклонни да поддържат автономна Македония, „Македония, македонцима!” Аз ги накарах да напишат още пред мене едно окръжно до своите агитатори в Македония. Отлитографираха го, подписано от Симича и Вуича. В него се казваше да имат доверие у мене и моите хора, а да странят от Цончевите хора, понеже Вътрешната организация искрено работела за идеята „Македония за македонците.” Изглеждаше, че Симич искрено работи. Аз им казвах да бъдат уверени, че щом се образува автономна Македония, веднага ще се образува най-силна партия, която ще бъде против анексията (с България), от която сърбите се боят. Казах им още, че тая плеяда борци за свободата на Македония няма да плюе на своите принципи, че Сърбия тогава ще излезе на море, понеже няма да има митнически граници помежду ни, и пр., и пр. Те ми повярваха.
Щом стигнах аз в Белград, и граф Йозеф се изтърси, па и Вайсман. Симич ми каза, че кралят е наклонен да отпусне средства. Йозеф имаше аудиенция при краля, а струва ми се и Вайсман - и се развали работата. Не взехме ни пара, ни една пушка. Симич каза, че съжалява, че идеите му не можели да си пробият път; имали крал, който винаги се страхува ту от Виена, ту от Петербург и пр. Съжалява. Главен резултат беше окръжното. Почувства се промяна в поведението на сръбските агитатори в Македония спрямо организацията през 1902 и част от 1903 г.
Като не дойде нито Гьорчо, нито Делчев, това ме огорчи. От Давидова разбрах, че вестниците на Вътрешната организация ме псуват. Главно разбрах, че се боят от моето име. Върнах се в Женева да потърся моя англичанин. Той между туй беше заминал за Англия и казвал, че имал богат братовчед, та щял да се постарае да вземе още. Той се завърна към средата на март 1902 г. Тогава получих от него 50 хиляди франка. Изглеждаше човекът да не е политическо лице; изглеждаше богат. Тези пари, като ги вземах, имаше група студенти - Симеон Радев и др. - в кафенето и им ги изтърсих, 50 банкноти по хиляда франка. Веднага казах да се почне в Париж издаването на „Mouvement Macedonien”. На Давидова изпратих с чек 10 000 франка. Залепих се аз и около дъщеря му на богатия, стара мома (тя силно симпатизираше на нашето дело). Същевременно извиках аз от Солун Йордан Попйорданов (Орцето) и му дадох 10 000 франка, за да продължат работата. Още когато бяхме в комитета, със съгласието на Делчева се захвана подкопаването на банката в Солун. Тази идея беше на Славко Мерджанов, който я приложи в Цариград, а пък Орцето и Диме Мечето бяха негов клон в Солун. Тези в Цариград се надумали с Мерджанова за тая работа. Орцето беше поработил някое време в Цариград, та тъкмо изучил как се копае и пр. Те поискаха тогава от Делчева още средства, но Делчев нямаше. Тая работа се спря след нашето арестуване. Тогава и Мерджанов, който беше в София, спря, и заедно с арменския комитет Мерджанов с една чета предприеха една акция в Родосто, но не сполучиха. Сетне удариха в Одрин, хванаха Бегчето, но при тая работа се завързва сражение - хванаха ги, избесиха ги.
И Делчев сетне от Мис Стоуновите пари даде на Диме Мечето 5000 лева за същата цел.
Целта, и моя и на Делчева, беше да се подготви едно ужасно дело в Солун в случай на репресии от турска страна, ако не можем да дигнем въстание или в момент на въстание.
Едновременно с това извиках Тюфекчиева да им достави динамит. Исках и купих 1000 килограма динамит, та да избухне със страшна сила в Солун. Купихме го в Париж. Тъй като беше то мелинит и нямаше вид на обикновения динамит, който турците познават (той беше жълт прах в 1000 пакета по 1 килограм), мислихме, че ще може да мине през турските митници под вид на „антифилоксерин”. Най-напред изпратихме две бурета истински антифилоксерин. Извиках първом от Солун един грък, който ни посочи друг грък в Дедеагач, та до него пратихме истинския антифилоксерин две бурета - той досущ прилича и лесно минал през турската митница. Когато изпратихме действителния мелинит, случайно беше се сменил там лекарят в Дедеагач, та направили нова проба - изпращат в Цариград проба - и узнават, че е динамит. Динамитът хвърлят в морето, а гъркът избягва в Атина. Тогава купихме друг динамит, но го прекарвахме през България - около 150 килограма, и минаха още около 50 килограма от Цариград, та всичко с 200 килограма динамит направиха експлозията. Всичките тези работи ставаха тогава.
Между туй в София бяха взели Мис Стоуновите пари. Давидов ми писа, че откак взели тия пари, почнали надменно да се държат вътрешните хора. Затова и аз самостоятелно се разпоредих с тия 50 хиляди франка. Вестникът в Париж почна. Отидох и аз там, инкогнито, но при все това се срещнах със сума хора (през май 1902 г.). В София се тъкмеше конгрес. Живи агитации имаше да се събаря Цончев. Този пък интригуваше против вътрешните с аферата Мис Стоун, а против мене, че се разхождам и гуляя по Европа. За себе си се рекламираше, че на - русите ще дойдат и ние (Цончев) ще направим въстание. Аз трябваше да дойда на конгреса (през юли последния ден). Дойдох и аз да се помъча да им отнемем комитета. Обаче толкова бабешки са пипали тука, щото Цончев беше успял да си нареди делегати. Имахме наши делегати - половината лични мои приятели, половина на Делчева, - но нямахме болшинство. Още в началото на конгреса Цончев не допусна делегатите на изключените дружества. Да бяха допуснали делегатите на тези подирните, щяхме да успеем. Аз предложих да се наложим - да си пробием път с кама и револвер в ръка. Гьорчо не искаше, ами да съм устроел шайка. Аз не приех, и така остана. По моите сметки аз поисках да кажат какво е направила комисията. Отговориха ми, че не комисията, а комитетът Цончев прегледал сметките ми и се намерило, че 6000 лева липсват. Аз им казах да се запише това в протокола. Обаче пак не се произнесоха категорически по сметките, ами щяла пак да се избира комисия - и я избраха. И тая комисия нищо не стори ни до ден днешен. Останаха само с приказки.
Но преди това ние демонстративно напуснахме конгреса. Отделихме се - отидохме да заседаваме в „Дълбок зимник”, където осъдихме Цончева заради неизпълнената директива. Солидарно всички избрахме нов комитет, начело с инженер Станишев. Да бях аз излязъл на лице, щях бая да преча на Цончевите хора за онова въстание, което той сетне повдигна.

VII.
Сарафов напразно предлага решителни мерни против Цончева. - Сарафов в чужбина. Връща се в София поради идването на граф Ламсдорф. - Важни разисквания по запитване от Солун да има ли въстание. - Сарафов заминава с чета в Македония. - Сражение при село Владимирово.

В туй време правителството разсъждаваше така: князът е разположен спрямо Цончева, та да не го закачаме, за да не паднем в немилост. Паприков лично беше най-малко разположен спрямо Цончева, пак по инструкции на княза. Но Цончев намираше поддръжка у по-долните чиновници - офицери във военното ведомство, пак защото си мислеха, че Цончев има поддръжката на княза.
Аз чувствах, че тези хора ще направят въстание. На конгреса явно говорих на Цончева, че зная, че иска да прави въстание. Но Делчев и Гьорчо все не вярваха, че ще могат това нещо направи. Аз им казвах: Приятели, ако не искате да стане въстанието, елате да претрепем Цончева и някои негови другари и с това да се предупреди една голяма катастрофа. Но не се съгласяваха, защото щяло правителството да се възползва, за да разпръсне организацията оттук, та щели да си изгубят базиса и пр., че князът тъкмо туй търсел и пр. - Глупаци, князът съвсем не е помислил туй нещо, и сполучливо само да се извърши ударът! Тогава аз пак заминах за Европа, не исках да стоя тук - хората да правят въстание, пък аз да гледам, и този позор не исках да изтърпя. - Щом не сте съгласни, рекох, аз ще замина. И пак с тяхно съгласие отидох с поръка да видя къде има подходящо оръжие за нас. Оказа се, че такова оръжие има в Берлин у някой си фабрикантин Grodstuck. Съобщих на Делчева, че има у него оръжие на износна цена, че можем да купим. Поръчах им да пратят човек. Аз заминах (беше в началото на септември 1902 г.), две недели преди въстанието на Цончева.
През време на въстанието бях в Париж и си давах вид, че това въстание нищо сериозно не представлява - показвах се безгрижен и индиферентен, та дори князът тук се беше възмутил и бе казал на Ризова, че докато хората правят въстание, Сарафов с четири кокотки гуляе в Париж. Карайовев дойде къде ноември в Берлин. Ударихме го на пазарлък. Имаше система Мартини и Гра. Оказа се, че нашите искат около 1000 пушки, а пък човекът не продавал по-малко от 4000 пушки.
Нищо не стана с покупката на оръжие. Аз се върнах обратно в Париж, а Карайовев отиде във Виена. В това време, в началото на декември, граф Ламсдорф беше почнал своя поход. Дойдох във Виена, за да бъда по-близо, па и мълвеше се, че първата визита ще направи във Виена. Разбрах, че Ламсдорф иде повече да прави мъмрене и да успокоява. Аз подир него - в Сърбия, и оттам в един и същ ден с него пристигнах в София, на 13 декември. Като ме попитаха тук защо иде той - имаше интервю във „Вечерна Поща” - обнародва се, каквото бях казал, а именно, че Ламсдорф носи в едната си ръка пъдарски реформи, написани на книга, а в другата ръка камшик за българските революционери и за българския княз (вж. ,,Веч[ерна] Поща”, брой 13 или 14 дек. 1902).
В София се събрахме с вътрешните - с Делчева и др. Разправих им как се отрази Цончевското въстание вънка. Нашите отношения с Делчева бяха сега, подир удара, който им нанесе Цончев, по-сърдечни. Имахме едно важно събрание преди Коледа и на Коледа (в улица „Цар Симеон”, срещу Цуцевата къща, там се помещаваше и Станишевият комитет). Бяха там Сава Михайлов, Герджиков, Татарчев, Матов, Пърличев, Хр. Силянов, Вълчо Антонов, Гьорчо Петров и др. Разискваше се по писмото на Гарванова от Солун, че терорът от страна на турците е силен подир Цончевото въстание, че в Битолско положението е нетърпимо, че едно въстание там ще избухне и пр. Гарванов искаше мнение от тук за предстоящия им конгрес, който щял наскоро да се събере в Солун. Имаше две мнения. Едното: Хр. Матов и съдружие поддържаха, че трябва да се прави въстание, щом е такова положението. На друго мнение бяха: Делчев, аз, Гьорчо и изобщо болшинството беше против масово движение, а само да се дадат инструкции на четите за по-активни партизански действия и то на първо място да се действа с динамит по железници, мостове и пр. Казаните две мнения се бореха. Имаше и мнение, застъпвано от Вълчо Антонов, терорист, да се продължи мирната деятелност, да се накаже Цончев и пр. И Герджиков беше да се накаже Цончев. Трябва да кажа, че тогава се говори за преговорите с Цончева и се реши да се прекратят всички преговори с него. Събранието окончателно реши да се съобщи на Гарванова, че събранието не е за въстание, поне името да не му се казва, понеже би значело да се изхвърли последният патрон, а да се засилят партизански действия. С това се съгласиха и Матов, и съдружие, понеже според него и „партизански действия” наречено, пак е въстание. Реши се още, понеже ще се предприема активна работа, всички годни дейци да навлязат вътре. Не се минаха много дни от това и се изтърсиха Гарванов и Думев тук в София с решенията на конгреса. Те дойдоха къде срядата на януари 1903 г., а Делчев беше заминал на 7 януари. Гарванов съобщи решението като безвъзвратно, защото в Битолско не можели да чакат, така че най-късно през априли или началото на май ще се обяви повсеместно въстание.
Споразумяхме се, че ще заминавам. Частно говорихме за това с Делчева и с Гарванова. Най-напред беше решено да замина в Малешевско, Струмишко, Радовишко, Кочанско, за да видя какво може в този район да се направи. Затова аз почнах да се готвя за път. Тръгнах ненадейно, защото правителството беше узнало, че ще заминавам. Не можах да уговоря тук какви пушки ще ми дадат и др., казаха, че всичко било на границата. Васил Попов от Стара Загора, който беше действал по-напред в Малешевско, той се грижеше да се съберат момчетата. Константин Бараков (учител), родом от село Скребатно, Хаджидимов (социалист), фелдфебел Дачо Иванов от Княжево, братовчед ми поручик Стойков (родом от Гайтаниново), поручик Панайотов, родом от Търново, запасният портопейюнкер Димитър Дечев (който беше заминал с Давидова и през Гърция се бе върнал) - тези бяха по-интелигентните в четата ми, всички около 40 души.
В Кюстендил набързо тръгнахме. Дадоха ни калпави пушки, само 20 манлихери, другите мартини, сръбски пушки, на които патроните не ставаха, та имахме сетне мъки. С мене тръгнаха Сава Михайлов и Андон Кьосето с още 25 души. То беше на 23 януари 1903 г., на 26 привечер минахме границата при с. Сажденик. Времето беше много студено, та никой не ни обезпокои. Пренощувахме в колиби при с. Сасът; турският пост беше наблизо до два километра, часовоят ни с бинокъл наблюдаваше аскера, ще мръдне ли нанякъде. Вечерта на 27 тръгваме в с. Луково (Кочанско). Над Луково отгоре на 28 януари беше страшен студ, носехме 10 товара материал, пушки носехме. Савата носеше пушки за Гевгелийско; те бяха сръбски, наречени кокенки, от името на Кока Миланович, който е преправил един вид маузери. Динамит носехме около 300 килограма, машинки и пр. Цял керван! Само нощем пътувахме. На 29 бяхме на върха на Голак, в едни мандри. От Голак навлязохме в Малешевско, към с. Разловци; най-напред се спряхме в колибите, горе в планината, а вечерта отидохме в селото. Събрахме селяните. Видях, че хората тук са заразени от партизанство: Цончеви чети с наши се преследват. Разбрах, че тук ще си имаме работа повече да церим населението от партизанство, че сетне да го приготовляваме за въстание. Отидохме сетне в колибите на с. Митрошинци (Малашевско). Видях от разговори със селяните, че тук хората са крайно деморализовани, - гяволити, хитри, от всяка дума две лъжи правят, вземат оръжие и го скриват. Видях, че тия хора няма да се дигнат на въстание, или че биха се дигнали, ако станем по-лоши от турците, та вземем да ги колим. Тук намерих една Цончева чета, която върлуваше под предводителството на някой си Карабиберов, унтерофицер от армията, родом от Княжеството, формен разбойник, бивш коцкар. Вилнееше по селата: проповедта му била юмрукът, бие селяните да му изкарват храна навреме, да го вардят от турците. Щом се научил за нас, заканвал се на селяните, че ще ги изгори, ако ни приемат. Този „орман войвода” не сяда на трапеза без агне и пр., а клети селяни ядат хляб, пълен със сламки. Аз му поръчах да се срещнем. Изпратих Дечева да го уговаря да дойде, че Сарафов няма намерение нищо лошо да предприема против него, че въстание ще става, няма какво вече да ни дели и пр. Дойде той с големи предпазвания, беше си пръснал четата във верига (около 25 души местни разбойници и коцкари, събрани от тук, и един писар). Аз отидох при него: бяха охранени, облечени, окичени с кьостеци, носят си ерифите и една гайда, за да се веселят. Аз гледах да го склоня да престане да се вдъхновява от Цончева, а да почне друга деятелност. Исках да му оставя някои по-интелигентни момци в четата му. Той ме познава и аз него. Той се престори, че е възхитен от всичко и отиде уж да доведе още някои свои и не се видя. Веднага почнал да говори на селяните против мене, да интригува.
Отидохме и по други села: Русиново и Будинарци. Тука срещнахме и покойния Кръстьо Асенов, в колибите на с. Спасе (Савата беше се отделил за с. Нивичене). С него обиколихме още някои села. Забелязах, че и той, ако и да беше от школата на префинените идеалисти, често си служеше с дипчика спрямо селяните, защото според него два дена не можело да се живее инак и че и други така постъпват. Не зная какво впечатление правеше туй на Хаджидимова, който беше с мене и на когото Кръстьо Асенов по идеи беше по-близък. След бой и грубости Асенов бързо го обръщаше на приятелски тон със селяните, на насмешки и пр. За селото Владимирово няколко пъти писах да излязат селяните, защото вътре имаше аскер, а селото беше деморализувано. Излезе най-сетне коджабашията, хитър човек, шпионин, сводник и другар на юзбашията. Пред нас се представи ангел: негодува против чорбаджиите в селото и пр. Предлагаше ни да убием някои, които уж пречели на делото, а всъщност негови лични неприятели. Между туй някои малешевци ни казаха какъв е и той трябваше да бъде убит, но Васил Попов се застъпи за него, че щял да се поправи, ако го вземем на своя страна, а имал голямо влияние и пр. Изпуснахме го и той веднага ни предаде.
След това, на 12 февруари имахме сражение с аскера - 150 д[уши], близо до селото Владимирово на местността Касапли. Можехме да избегнем сражението, но не исках, защото исках да покажа на тия развалени малешевци, че ние сме дошли да се бием с турците, а там същински бой не бе ставал. Питах момчетата, готови ли сте за бой, и те се изказаха за, макар че можехме да избегнем сражението. Мястото не беше особено сгодно. Взехме позиции. Бяхме до 45 души; Кьосето беше вече се отделил. Кръстьо беше с двама другари с нас. Сражението се захвана около 2 часа след пладне и трая до вечерта. Всички се държаха на позициите си. Турците налитаха близо и на име викаха мене. Знаеха, че ако убият мене, ще бъдат похвалени. Паднаха 8 момчета: Константин Бараков, тъкмо пял с Хаджидимова „Прости, народе мой нещастни”; Дачо Иванов, фелдфебел, добър момък, и други. Трима имаше ранени. На левия фланг бяха убитите! Пушките им бяха негодни. Аз пуснах от центъра други момчета с манлихерки и ги отблъснахме. От турците са паднали около 50 души. Щом се мръкна, след като прогонихме турците и те се дръпнаха от мястото си, ние веднага също отстъпихме. Беше ранено едно момче, бивш разсилен в представителството. Куршумът беше минал през двете му ръце. Кръстьо Асенов предлагаше да го убием. Аз не се съгласих, и така го товарихме заедно с другите на кон. Отделихме се на 6 часа разстояние, превързахме ги и ги проводихме с още трима в България. Те стигнаха благополучно в София и в Александровската болница беше ги фотографирал французкият кореспондент Лудвиг Нодо. След това се разделихме с Кръстьо Асенов. Почнаха около нас потери да шават в колони. Кръстьо отиде при Савата.

VIII.
Сарафов продължава пътя си към Битолско. - Срещата му с битолското управително тяло. - Съвещания как да се почне въстанието. - Обиколка по районите преди конгреса в Смилево. - Сарафов държи насърчителни слова по селата. - Пристигане в Смилево.

Аз слязох в Радовишко, в с. Смилянци. И тук малешевският разврат беше се докоснал. Ръководителят Гогицата, грамотен селянин, ортак с юзбашията и обирач на населението, той посреща, той изпраща четите. При все това разбрах, че в града Радовиш все има едно управително тяло, което може да ни услужи. Чрез Гогицата им поръчах, на ръководителя Варналиев, да ни изпрати едно друго. Попитах да ни каже с какво може да им услужим. Той ми назначи среща в с. Воиславци. Това беше още през февруари. Узнах, че имало от Гарванова писмо, в което се казва, че след един месец аз ще трябва да ида в Битолско. Написах на Гарванова, че аз съм решен веднага да замина за Битолско, където ще мога да взема участие в организирването на въстанието. Описах му какво е положението в Малешевско и че тук ще трябва строгост и пр., за да се дисциплинира населението. И всички момчета искаха да минем пряко Вардара. Изпратих Дечева в с. Нивичани при Савата, за да донесе от там моя дял динамит, около 150 килограма (всеки четник си носеше по една бомба). Савата ми прати само 60-70 килограма, а другото задържал. Оттам отидохме в селото Дедино. Там местният войвода Стамен образувал с двама другари чета. Насмалко аскерът щеше да ни заобиколи. Тъкмо в зори излязохме от селото, и аскерът влезе. Ходихме по селата в Радовишко със Стамена. Щом дойде Дечев с динамита, тръгнахме от селото Дедино в с. Скоруша, преденувахме тук, сетне на с. Липа при полите на Градешница.
От Неготино ни чакаха. Минахме на 1 март 1903 Вардара със салове. В Неготино имаше местен комитет, та добре прекарахме. Оригинално нещо: ръководителят тук беше най-умният човек, дядо Георги Слепият (55-год[ишен] човек). Той беше излязъл да ни посрещне далеч вън града. Оттука ударихме на с. Шивец. Тук ме срещнаха ръководителите от Кавадарци, да ме питат за оръжие. Съветвах им да отидат в България да си купят оръжие и да си го пренесат сами. Така и стана. Като минахме реката Църна, сетне излязохме на с. Фариш. Движехме се нощем по шосето. От Фариш в с. Никодим. Тук се срещнахме с Петър Ацев. Сетне на Ореховец - Плетвар, където дойдоха градските ръководители от Прилеп: Петър Талев, Каранджулов и Тренков. Каранджулов беше отличен човек, прекрасен ръководител. Петър Ацев се оказа човек с разстроени нерви, нервозен. Народът тук е добър, непокварен, чист в планинската част на Прилепско. Но ръководителите не са умели да станат популярни.
След туй от Плетвар се насочихме на Кокра в Мориовско (в Селячката планина). Всъду помагахме в агитацията на Петър Ацев, насърчавахме селяните. Добре ни приемаха. Аз минавах всъду, по целия път под псевдоним Крум. Оттук писах в Битоля - съобщиха ни, че ще се срещнем в селото Паралово. Ударихме през един чифлик и на 9 март бяхме в Паралово. Тук дойдоха Лозанчев и Пешков, - Битолското окръжно управително тяло. Приеха ни любезно. Давидов беше ни добре препоръчал. Почнахме да разсъждаваме върху бъдещата акция. Аз им казвах, че в Прилепско не съм забележил народът да иска въстание. Говорихме върху начина как да се въстане. Моята мисъл беше, ако можем да ударим с 10-ина хиляди души и ненадейно да нападнем Битоля, да завземем складовете, топовете, да дадем един огън на казармите. Динамит имахме доста. В Плетвар в Прилепско достигна една чета със Силян Пардов начело, състоеща се от 35 души демирхисарци; те идеха и носеха 100-тина килограма динамит за Битолско. Този динамит се изпрати в Битоля, а заедно с тях отидоха Васил Попов и Ив. Наумов. Предадоха го в Плетвар и на прилепското началство, а те го изпратили в Битоля. Четата на Силян Пардов с Попова и Наумова отиде през Селце в Демирхисарско и Крушевско. Динамита, който носех, оставих в Екшису за железницата.
Видях, че Лозанчев и др[уги] се усещат слаби за такава акция върху Битоля, за каквато аз предлагах. Те ми казаха, че са говорили с Давидова да се раздели Битолско на 5 въстанически района; според местните географически условия всеки район да действа отделно, а в нужда задружно. Тогава аз изказах мнение да се свика конгрес, след като пообиколя районите, за да видя каква е подготовката, духът и пр., та да се знае на какво да разчитаме. Оказа се, че тая идея за конгрес и у тях е била решена. Лозанчев дори беше на мнение да се почне делото - въстанието най-късно през април или май. Разделихме се.
Ударих на Брод на р. Църна и тръгнах за Леринско. Брод е гъркоманско село. Тук беше един от леринските войводи, някой си Тане. Моята чета беше около 25 души. В Парлово дадох някои от по-интелигентните си сили: Сипков отиде в Охридско. С войводата Тане потеглихме в района му. Стигнахме в с. Сетине, гъркоманско село. Забелязваше се незадоволство на първенците - гъркомани и на поповете спрямо цялата наша работа. Събрах селяните в черквата, държах им реч. Най-напред ще държи местният войвода реч. Обикновено ще каже: „Досега ние работихме, ето сега дойде и нашият началник („Крум”), нека и от неговите уста да чуете и пр.” Ще се чуе отговор: „Море ние знаеме, оти от него по-голем нема.” На 11 март бяхме в Сетине, на 12 в с. Баница. В Сетине дойдоха ръководителите от с. Вошчарани. Имаше една учителка, много пъргаво същество; как бодро вървеше с четата! Съпроводи ни до Баница. Вошчаренското управително тяло заедно с Екишсуското бяха центрови управителни тела и заместяха и околийското - Леринското, което се беше разстроило, понеже бяха арестувани учителите. В с. Баница - същото: пак се повикаха от 6-7 околни села управителните тела и пак в черквата реч. Аз главно биех в своите речи на това: Свободата не се дава, а се взима, не е една ока хляб, да си го купиш. Който ще ти я даде, дава ти я колкото иска и до кога иска. Няма нищо по-лесно, отколкото да си вземеш свободата: трябва само да кажеш "или ще бъда свободен или ще умра!" Па и ако искаме други да ни помогнат да ни се даде свобода, трябва да покажем, че сме достойни за нея. Трябва да покажем, че се възмущаваме от турската тирания. Грешни хора сме, народили сме толкова деца, та поне за децата да направим нещо. Описвах им положението на Турция - финансово и пр. Взехме им нощта, остава още да им вземем деня и пр. Предсказвах им, че турците ще палят, ще горят, но това да не ги смущава: над тези колиби ще се въздигнат по-хубави къщи, в които няма да има плач и ридание, а веселба. „Трябва да оставите тия жилища, които ще напомнят робството. И така къщите ви не са хубави - живеете с добитъка заедно на много места, не сте смеели да си направите по-хубави къщи и пр.” Не сме сами ние в Турция, които се борят за свобода, има ерменци, има и турци - в Йемен. Посочвах им Крит, колко пъти вече е въставал, че никоя държава - Сърбия, България, Гърция - не е получила свободата без въстания. Срам е, по-харно да не живеем такива! Св[ети] Георги и той ще ви утепа заради тая заспалост и т.н.
С покойния Папанчев се срещнах в Баница. От Баница минахме в Екшису, където беше ръководител Михал Чеков. Същата история. Разглеждаха се съдебни дела тук-таме. Някой богаташ не дал пари - сега даваше, както беше случай с Ване Граматиков от Екшису. Той присъстваше на събранието - то беше внушително - и той извади и даде 40 лири, и аз ги дадох на Чекова. Тук оставих динамита. Дако Георгиев, унтерофицерът (от Разградско) и Георги Чакъров (от Разлога) войник, и двамата пионери, разбираха как се работи с динамит. На Дако възложих да се преоблече като селянин, да прегледа моста, за да се хвърли във време на въстанието. Оставих 60 килогр[ама] динамит и 20-30 килограма предадох в Костурско. Дойдохме в с. Мокрени (Костурско), където беше Никола Андреев. Същото сетне - в с. Бобища и Черешница. Тук се срещнах с Чакаларова на 17 март. Сетне в Българско Блаца, сетне в Тихолища. Всъду ставаха центрови събрания по черквите. Оттук в Габреш, Смърдеш, Косинец. „Ето нашия началник! - казваха на народа Кляшев и Чакаларов. - Защо не ви казваме нищо против него, както против Янкова?!”
В Смърдеш стана сражението на 28, което, както казвате, подробно Ви е описано от Кляшева. Хубаво сражение! Само един се рани. От Смърдеш излязохме, обиколихме планината Въмбел и се върнахме пак в Смърдеш на 30 март вечерта, за да насърчим селяните и да ги пратим да се оплакват. От Смърдеш потеглихме за Кономлади.
В това време получих писмо от Лозанчева, в което ми съобщаваше, че Давидов загинал. Това беше голям удар за мене. Канеше ме да тръгна за Смилево заедно с Пандо Кляшев и с Чакаларова на конгреса. Отидохме в с. Арменско - и там събрание. През с. Буф на първия ден на Великден дойдохме в с. Герман (Горна Преспа). Войводата Коте бях повикал да се срещнем, и той ни предаде. С време се измъкнахме в с. Любойно. Оттук - в с. Златари, където се видях с Панайотова. Арсова не видях, беше отишъл по пушки долу по езерото със Сотир Олчев. Опитахме и тук военната маневра: въоръжени златарци действаха против смилевци. На 9 април в Смилево цялото село излезе да посреща. Груева го нямаше още. След 4-5 дена дойде и той. На 13-14 април пристигнаха Лозанчев, Пешков, Георги Попхристов, Сугарев и др.

IX.
Сарафов на Смилевския конгрес. - Последствия на солунския атентат. - Членовете на Генералния щаб на въстаниците по обиколка.
31 януари

Без да чакаме всички делегати, открихме първото заседание в частна къща.
Конгресът се откри на 17 април. По мое предложение, Груев, като най-стар работник във вилаета и като току-що пристигнал от Солун, па и като делегат на Централния комитет, биде избран за председател на конгреса. В бюрото влязоха: Георги Попхристов, секретар, и Параскева Цветков (род[ом] от Плевен, учит[ел] в Битоля, районен четник от Гяваткол) пак за секретар. Разисква се напред, кога да бъде въстанието. Крушевският представител Карев и Петър Ацев от Прилепско възразяваха, че не били готови, че ако не им се дадат пушки и др., не могат направи нищо. Но въпросът за въстанието се счете решен по принцип, та нямаше какво да се говори.
Аз говорих, че въстанието сега се налага на организацията поради авантюрата на Цончева. Сега са спрели гурбетчиите и пр., та вече въстанието негласно е обявено в Битолския вилает. То е цяло престъпление, да се вдига въстание неприготвено, но след като са увеличени четите, спрени хората, сега сами да курдисваме реакция - не може, трябва да се иде напред. Изказваха се надежди, че България нямала да стои мирна, щяла да се намеси и пр. Аз заявих, с такива надежди да не се хранят, зная положението в България, никаква война няма заради нас да се отвори, ами да си направим сметка, щото тая работа да я почнем и изнесем на своите плещи, докато падне сняг. Намеса някаква безсъмнено ще има от страна на силите, но не вярвам, че ще има въоръжена намеса.
Пристъпи се да се определи как ще се въстава; разпределиха се моралните боеви сили и как ще се води въстанието. Дотогава властта беше съсредоточена в градските началства, разпорежданията излизаха от градовете, а четите ги изпълняваха. Сега се реши да се съсредоточи властта в ръцете на горските началства - нелегалните сили. В градовете оставаха само бюра, за да правят покупки, да дават сведения и пр. В Битоля се остави едно окръжно бюро. Върховната власт над боевите сили се предаде в ръцете на един Главен щаб, който се избра с явно гласоподаване Груев, Сарафов и Лозанчев. Заместници се избраха с тайно гласоподаване: вместо Груева - Георги П[оп]христов; Петър Ацев вместо Сарафова, Лазар П[оп]трайков вместо Лозанчева. След това се разделиха районните ръководители (има ги напечатани). Едновременно аз заедно с покойния Д. Дечев изработвах въстаническия дисциплинарен устав. Прочете се в конгреса и с малки поправки се одобри. Определени са тук правата и длъжностите на въстаниците, на районните началници, на горските тела, на щаба. Предвидени са и наказания.
Военните сили се разпределяха на: въстаници, десетници, войводи, горски районни началства и главен щаб.
Стана въпрос за датата на въстанието. След дълги разисквания реши се, щабът да определи деня на въстанието, като влезе в споразумение с ЦК и с другите революционни окръзи (Солунски, Скопски, Одрински).
Разисква се за начина, как ще се води въстанието. По тоя въпрос имах аз думата като най-вещ в тая работа, и всички мои предложения се одобриха: реши се въстанието да се води чисто партизански; във всеки район да се разпределят силите на малки чети от 30 до 50 души. Щом си отидат горските началници в районите си, да си изберат нужното количество войводи според количеството на силите, с които разполагат. Тия войводи трябва предварително да прекарат един курс военно обучение. За тая цел изпратихме: Дечева - да обучава демирхисарските, кичевските и битолските войводи; Стойкова - охридските; подпоруч[ик] Тодор Христов - крушевските; подпоруч[ик] Панайотов - русенските и преспанските; фелдфебела Попов - костурските; Папанчева, запас[ен] подпоручик - леринските.
За тоя курс аз написах малка инструкция, от която инструкторите получиха по един екземпляр в препис.
Реши се, щото всеки войвода, след като прекара курса на обучението, да си вземе четата, да си избере десетници, да ги обучи и сетне да поупражни четата; да им се прочете и въстаническия дисциплинарен устав. Съветвах всеки път да гледаме ние да нападаме, да изненадваме, а нас да не изненадват. Щом се извърши известно нападение, веднага да се пръскат, за да могат да се хранят по-лесно и да се избягват катастрофи. Близките чети да отиват на помощ, щом някоя чета завърже сражение. Протоколите са писани без шифър и се намират у Татарчева и Матова тук.
През време на конгреса стана атентат на банката в Солун. Никак не очаквах такова нещо. Знаех, че те ще чакат момента в споразумение с Гарванова и Делчева. После се узна, че причината била, че щели турците да копаят там, да правят газопроводите, та щяло да се открие. От друга страна ръководителите на тоя комитет не доверявали на Гарванова и съдружие, като ги смятали дори способни на предателство по отношение на тяхното предприятие.
След този атентат помислихме, че работата е почната и че ние сме останали назад. Солун вече се губеше като център и затова оставаше щото всеки окръг да се грижи за себе си. Затова и нашите решения станаха съвсем самостоятелно: никому и не дойде наум да каже да се изпратят нашите решения на одобрение на ЦК. Та Груев нямаше и да зачете никакъв ЦК, сиреч Гарванова. Писа се, изпрати се човек от Битоля в Солун, та се съобщиха решенията на конгреса. Д. Мирчев беше останал неарестуван в Солун, крепеше се. Съобщи се и на градовете, че те остават само бюра и пр. Дякон Тома изпратихме в София с протоколите, с въстаническия дисциплинарен устав и др. да ги предаде на представителите Матов и Татарчев.
След това ние (щабът) трябваше да тръгнем да посетим районите, та заедно, съгласно с условията във всеки район, да изработим съвместно с районното началство подробен план на въстанието. Аз и Груев обиколихме (Лозанчев беше отишъл в Битоля) северните райони. Най-напред право в Брежани, в Охридско (в средата на месец май). Срещнахме се с Узунова и с други местни войводи; уредихме някои спорове и неуредици в четите. Имаше мнение, Охридско да не въстава, защото са близо до арнаутите, та може да пострада. Но самите в Охридско искаха да въстанат, па и ние мислихме, че и ако не въстанат, пак турците няма да ги пощадят и че най-напред ще им приберат оръжието. Подир това обиколихме Кичевско. Също така обмислихме за въстанието. Направихме дори и една маневра: охридските бъдещи селски войводи, от една страна, командувани от Стойкова, и кичевските и демирхисарските, от друга, командувани от Дечева, формирувани в две чети, се удариха между с. Юдово и с. Габраво, на местността между Горна и Долна Копачка.
Минахме сетне пак в Демирхисарско и в с. Пространи и за пръв път се срещнахме с Петър (Пере) Тошев, който беше дошъл от България. Той беше амнистиран и беше тръгнал с кираджии и с паспорт от София. С Лозанчева беше тръгнал на среща ни. Нашата чета, „щабна чета”, в която влизаха около 20 души от моята чета и от Давидовата, я командваше Дечев, когато беше при нас. Задържахме Тошева при себе си. Беше дошел окуражен, беше на мнение, само малко по-късно да стане въстанието. Пере Тошев ми каза, че Начевич се бил нагърбил с едно посредничество между нас и Портата, но че от тая работа нищо не станало. Често пъти четиримата ние разговаряхме как да се води въстанието. Аз все си бях на мнение, че трябва да се нападне Битоля, макар и с тия 500-600 души, с които разполагаме, а Лозанчев и Груев бяха против това, защото нямало хора, способни да водят борба в града; П. Тошев одобряваше само ако ще имаме на разположение 500 килограма динамит, нещо невъзможно. Отидохме сетне в Крушевско и там заедно с Крушевското горско началство - Карев, Тодор Христов, Ив. Наумов - определихме плана на въстанието. Събранието беше близо при село Зашле. Изравнявахме дребни препирни и др. Върнахме се пак в Демирхисарско и над селото Брезово се срещнахме с Йорд. Пиперката. Тук с Паскова обсъдихме плана на въстанието.
Върнахме се в Смилево. За датата на въстанието пръв път заговорихме над селото Бабино (Демирхисарско) с Лозанчева, Тошева и Груева на 1 юни. Бяха паднали в туй време много четници, бяха станали доста сражения. Тъкмо бяхме получили известие за избиване на цялото Районно ръководително тяло в Леринско, именно в с. Баница, където бяха избити Папанчев и Вас. Попов. В това време беше убит Петър Танев в с. Крапешница, Парашкев Цветков беше убит при Могила, в Костурско. Селото Смърдеш бяха го изгорили и пр. Под впечатлението на тия известия и да не би турците да изпреварят - бяха тук-таме вече предали по някоя пушка - решихме въстанието да се обяви на 6 юли. Пере Тошев беше все за туй, да се позакъснее още, защото българското правителство искало да почака до към края на август, поръчало било не знам какви си материали и пр.
Отидохме в Ресенско. Покойният Славейко Арсов не беше съвсем вникнал как ще се води въстанието: той мислил от 900 души въоръжени селяни да изкара само до 150 души в гората. Разправи му се, че трябва всички да дигне. Даде му се план как да нападне града Ресен. Груев много нещо очакваше от Арсова, но аз го видях, че не ще бъде способен. Имаше много оплаквания против Арсова заради женски работи и др. Искаха да се замени с Кокарев. Аз им казах, че досега, като сте търпели, сега е късно, преди въстанието. Незадоволните ги арестувахме, наказахме и пр. Почти насила го оставихме там. Аз всичко туй извърших. Тука, в с. Кривени, ни дойде през Битоля писмо от София, в което се съобщаваше какъв разговор имал Матов с ген[ерал] Савов в София. Савов му бил казал, че къде септември ще бъдела готова България, щом не е възможно да се отложи въстанието. Трябва да кажа, че на отиване от София аз ходих при Паприкова и му казах, че отивам в Македония, че там ще има движение. Паприков ми каза да се отложи, ако е възможно до месец май. Разбрах, че той се изказваше в смисъл, че България може да воюва. В Кривени ние бяхме решили, под впечатлението на писмото от София, да се отложи въстанието. Така и съобщихме в Битоля. Пере Тошев заяви, че ще си отиде в Прилепско, и замина. Тогава отидохме в Преспата, където се срещнахме с Кокарев и Ангел (Андреев) Преспански, когото бяхме произвели войвода инсанкътлънда. Тука също. Подгони ни аскерът в с. Брайчино, където един циганин ни предаде. Хвърлихме по някоя пушка и се измъкнахме. В Преспата бяхме само аз и Груев. Лозанчева бяхме оставили в Смилево да води кореспонденцията. Оттам заминахме към Костурско. Костурчани бяха вече готови за въстание, почти бяха го започнали, защото положението там беше нетърпимо. Оттук отидохме в Леринско. Георги Попхристов беше в Леринско вместо Папанчева. Той беше далеч, та не можеше да дойде, и аз му оставих писмени инструкции за моста при Екшису, как да нападнат треновете и пр.

X.
Груев и Сарафов решават датата на въстанието. - Протестно писмо до консулите. - Дейността на Сарафова след 20 юлий. - Решение за демобилизация. - Събиране на оръжието. - Сарафов след разни премеждия се завръща в България.

Получи се известие, че имало сражение над с. Цапари, че имало 10-ина жертви и че между тях бил убит и Лозанчев. Бяха почнали някои и да се предават. Поради всичко туй на 1 юли над село Буф, отгоре в корията, като поговорихме аз и Груев по въпроса за датата на въстанието, решихме ние двамата въстанието да се дигне на 20 юли. Това решение веднага го съобщихме на Петър Ацев в Битоля да го съобщи в София и Солун. Лозанчев още не знаеше за туй решение. Оттук ударихме през Преспата назад в с. Златари, Ресенско, където намерихме здрав и жив Лозанчева. Той напълно одобри решението. В село Болно (9 юли) заедно с Лозанчева написахме едно кратко съобщение до всички районни началства - кратко, написано с шифър, подчертано (имахме една обща щабна азбука с цифри), а именно, че въстанието е определено за 20 юли.
Оттук заминахме за Леорека и сетне в Боища, в така наречената местност Нина-орница. Почнахме на 15 юли да пишем подробни окръжни, всъщност аз ги писах, до районните началства и едно кратко възвание до народа, което районните началници трябваше да прочетат. Това всичко беше написано, трябваше да се литографира. Удари един дъжд. Слязохме в с. Боища и в къщата на чорбаджията Илия ги литографирахме. Илия ме питаше: „Що работите, господин Сарафов?” Аз му казах, че скоро ще чуе. С бързи коне ги разпратихме всякъде. В подробното окръжно се указваха начините за водене на борбата, да не се разпущат хората по селата и домовете си без наша заповед и др.
Денят наближи. До 19 юли седяхме в Боища. На 20 заранта бяхме над Смилево отгоре. Решихме щабът да вземе участие при едно нападение в Смилево.
В Смилево, след като турците бяха отблъснати, остана там Груев, аз пък реших с щабната чета и с щабното знаме (правено в Битоля на комитетска сметка) да отида в Охридско, понеже там бяха почнали да горят селата. Преди туй написахме с Груева едно протестно писмо до консулите в Битоля. Пратихме напечатани бланки в Битоля, да го преведат на французки. В протеста се слагаше всяка отговорност от нас; заявявахме, че ще се връща на турците, които горят селата, със същата монета. Писахме и едно писмо до управлението на железниците в Солун. Аз тръгнах за Охрид на 28 юли, като писах до Горското районно началство в Ресенско и Демирхисарско да дойдат с по 200 души - 400, въоръжени с пушки, и с по 200 въоръжени със секири и търнокопи, та с една сила от 800 души да нахълтам в Охридско и да горя турски села. В Демирхисарско въодушевлението беше голямо. Арсов не се яви ни с един човек. Демирхисарци дойдоха само с 50-60 души, така че в с. Брежани аз имах всичко 150 заедно с охридски чети. Турците ни узнаха и ни нападнаха. Ние дадохме отпор, и турците, до 1000 души, се отдръпнаха. Дадоха няколко жертви, поискаха да запалят селото. Това бе на 30 юли, но не успяха; после, на 10 август го запалиха.
Като нямаше тези сили, които изисках, и понеже беше опасно да се съсредоточат всички охридски сили на едно място, дадох им наставления как да отстъпват. Между туй крушевчани ме питаха какво да правят, когато наближи войската. Съветвах им да не чакат войската да превземе града Крушево от тях. Върнах се от Охридско да видя какво се върши къде Крушево, върнах се в Демирхисарско. Топове се слушаха и съобщаваха, че Крушево е цялото изгоряло. Намерих Дечева, който беше прикомандирован в Демирхисарско към Горското районно началство. Дойдоха в с. Велмефци и крушевските районни началници. Мъмрих ги, защото с време не са изпразнили Крушево и защо не си взели потребните материали, та забравили дори и сол да си вземат.
След няколко дена маяне и от Охридско пак дойдоха обезпокоителни сведения и пак тръгнах за Охридско. Намерих групирани около 100 души над с. Слатина на едно място, други имаше около 300-400 души над село Турия, на разстояние два часа от Слатина. Предписах да дойдат и тези, та с всички сили да нападнем войската, която идеше да гори Брежани. Явиха се, но вместо същата нощ явиха се на другия ден, когато вече се издигаше дим над селото Брежани, което отстоеше от нас 4 часа. Отидохме през Мряморец на Турия, за да успокоим малко семействата, които се бяха събрали там от Малесията, от изгорените села и др. Четниците се сбраха там, държах им реч да не се отчайват, да се държат още, че от пепелта на тия колиби ще изникне свободата. Беше 10 август, вече слана тук-там падна, студено стана. Малки дечица имаше... Денем трябва да вардят тишина, децата да не пискат...
От Турия отидох в Белица, Кичевско. Виках там войводата Apсo (когото преди 15 дена сега убили турците в с. Подвис). И на него давах наставления да не харчат патроните на вятъра и др. Слезнах в селата Пространи, Велмефци (Демирхисарско). Тук дойдоха охридските началници Кецкаров, Чакъров и Лазар Димитров (Л. Димитров беше болен). Говорихме как да се помогне на хората в Охридско, че глад беше захванал, защото турците изгорили водениците, та трябваше да се праща храна от Демирхисарско и да се донася да се меле жито в демирхисарските воденици. Слязох в с. Слоещица на почивка.
Това село е удобно. Писах Груеву да се срещнем. Рисувах му в мрачни бои положението, главно защото нашите хора не държат както трябва нападателно поведение. Дойде Груев със Сугарева. Решихме какви мерки да се вземат против тия, що се разколебават, се предават. Преди това в Смилево Груев и Сугарев на 14 август бяха нападнати от турците. Аз отидох на помощ, но късно, бяха вече напуснали селото, а то беше изгоряло и бяха се настанили на Нина-орница. Отидох в с. Вирово, приготвих хляб и им изпратих. Дойдох на Нина-орница. След тая среща решихме да се продължава работата. Отидох в Слоещица, откъдето наредих да им се изпраща храна. Понеже турците знаеха, че аз с щаба съм в Демирхисарско, не се решаваха да настъпят веднага, ами едвам на 17 август от Смилево потегли аскер до 15-16 хиляди души от няколко страни. Отстъпвахме полека с малки престрелки. Едно нощно нападение направихме колкото за суматоха. Турците се отдръпнаха после и се спряха при с. Сълби, аз пък слязох през Велмефци в Крушевско. Имаше вече колебание тук, мнозина четници напуснаха. Тук пак окуражавахме; постегнаха пак четите. В с. Цер, което беше изгоряло, ободрихме малко селяните. После през Брезово отидох в с. Бабино, където на 30 август ненадейно имахме сражение. Насмалко щяха да ме хванат жив в селото. Караулът се дръпнал, аскерът навлязъл. С кон се измъкнах; четата беше вече излязла. В сражението не дадохме жертви освен ранени два-трима. Вечерта слязохме в Слоешчица, пак заобиколихме нагоре в Голямо Илино, Малко Илино (Демирхисарско). Там бяха дошли охридски чети, голи, гладни, та имаше спор за храна. На 9 септември пак се срещнахме с Груева и Лозанчева над селата Слоешчица и Вирово. Те бяха там със Смилевските чети.
Тук по мое предложение, като видяхме, че в България владее мъртвило, намерихме за добре някой от нас да замине за България, да посъживи там, дано се трогнат малко. Другарите предлагаха аз да ида, но категорично отказах и предлагах Груева, но и той не рачи, и така остана. Тогава написахме писмо до българското правителство: изрисувахме положението и го подканяхме въоръжено да се застъпи, като уверявахме, че можем още да задържим, в случай на война, до 5-6 хиляди свои въоръжени хора. Писмото се изпрати до секретаря на агентството в Битоля Кожухаров и той го препратил в София. Тогава се получи писмо до щаба, до Груева, че Татарчев ходил в Евксиноград и че щял да държи заплашителен тон и пр. Аз предлагах да се обмисли как ще се демобилизира и как ще се легализира цялата маса народ, компрометиран пред властите.
На 17 септември дойде една цяла дивизия и ни заобиколиха в с. Боища с голяма сила. Ние излязохме на Бигла, взехме позиции, фланговете ни отстъпиха, ние се залостихме в гората в едни храсти - и на 20 крачки покрай нас войската мина. Подир това заминахме пак за Смилевската кория и тук вече решихме, на 19 септември, как постепенно да демобилизираме и как да спасим оръжието. От писмото до българското правителство вече не чакахме резултати. Мое мнение беше, вместо хората да ни напускат и да бягат, по-добре е по команда да бъдат разпуснати. И консулите ни даваха кураж така да стане. Решихме на партиди - на партиди да ги разпущаме, след като приберем оръжието. Аз се ангажирах това да сторя в долните райони, където не бяха стъпвали Груев и Лозанчев, а именно в Преспа, Костурско, Леринско, Мориово, Прилепско. Груев и Лозанчев пък да отидат по северните райони, където аз се движех. Заявих им, че след това ще замина за България. Писахме на представителството в София - аз го направих, че ние, както сме мобилизирали, така ще и демобилизираме. Изказах им още, че ние не сме сломени, че градовете са още здрави и че от градовете трябва да чакаме възраждане на организацията и засилване. След това се разделихме.
Обаче приятелите после вместо постепенно, веднага топтан дали свобода, кой както знае да прави. И така в Демирхисарско се предадоха всички пушки. Груев прибра смилевските пушки. Арсов скоро потегли след мене и бе оставил хората, които са заравяли пушките, там. Минах през Ресенско до Златари заедно с Арсов. Сетне аз ударих в Преспата до с. Сливница. Никой вече не идва при нас; от Брайчино, Любойно, Герман хората си предали оръжието, водителите си отишли. Едвам намерихме един човек да ни донесе хляб. Нямаше какво и да се спасява. В с. Буф още се държаха четите. Там извиках Георги Попхристов и той демобилизира. Бяхме предадени от един цинцарин и стана сражение, в което загина гимназистът Константинов (от с. Зарово). Измъкнахме се благодарение на мъглата. Сетне стигнахме в с. Търсе и Нерет. Тук групирахме леринските чети, от които трябваше да се прибере оръжието. Селяните се убедиха, че няма нищо да им стане. Казвах им, че консулите гарантирали, че ще има едни реформи (Мюрцщегските) и др. тъкмо прибрахме пушките - ето аскер. Страшно положение. Дигнахме пушките под конвой, а селяните ги отделихме настрана, да не видят къде ще отнесем пушките. Слава Богу, аскерът мина, не дойде. Писах в Костурско един началник да остане в Костурско, а другите може да излязат. След това в Мориовско (към селото Лачен) Георги Попхристов тръгна с пушките към Търсье, да ги прикрие. Тук в една кория, на заранта на 1-5 октомври, ни откри един дърварин турчин и дойде войска. Ние бяхме 15 души, щабната четичка. Ние напред, те подир нас. Като се изкачихме горе, вече падна нощният мрак, измъкнахме се. Умора голяма!
Бяхме излязли дори на Вич. Минахме през нощта в с. Котуре. Тук намерих наши хора, които бяхме пуснали преди 4-5 дена: обръснали се, наредили се, та и ние не ги познахме. Разказваха ни, че се явили пред пашата (военния) в Лерин: „Где бяхте бре, момчета?” „Бяхме комити” - отговорили. „Защо?” - „Комитите ни излъгаха.” - „Где са ви пушките?” - „Сарафов ни ги взе.” „И нищо не ни сториха.” Дадоха ни всичко, дадоха коне за цялата чета, и ние влязохме в гората над селото Неволяне (близо до Лерин). Тук денувахме. Поръчахме за коне в с. Котуре; и тук яхнахме конете, та в с. Сетине. Бяхме около 20 души, кавалерия, минахме през железопътната линия и през цялото Леринско поле. Имаше наблизо и чадъри войски, но не се обадиха. От Сетине стигнахме в Мориовските планини, на север, и там намерихме четите с един от войводите, Леко Банички. Това беше на склоновете на Ниджа планина. На 5 октомври валеше сняг. Достигна Гьорчо с костурски чети и др[уги] на брой около 150 души, та се събрахме до 300 души.
Беше вече късно за Гьорчо да извърши нещо с динамита на моста при Екшису. Четите се обезоръжиха. На Лазар Поптрайков дадохме наставления как да обезоръжи четите и пр. Той беше ранен. Ние след това продължихме пътя си и достигнахме с малки премеждия българската граница.
Публ. в „Материали за историята на македонското освободително движение”. Издава Македонският научен институт, кн. V. Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Съобщава Л. Милетич, София, 1927, с. 29-100.

№ 2

П. К. Яворов

ПРЕД ДВАТА НОВИ ГРОБА

Думата ми - която един от г. г. редакторите на „Пряпорец” беше тъй любезен да поиска - е по повод скъпите жертви, Иван Гарванов и Борис Сарафов, оплаквани от цялото българско общество. Техният прах принадлежеше на земята и ние й го предадохме вчера. Техните имена принадлежат на историята и тя ще им отдели по една златна страница. Но те вървяха по един стръмен път - нагоре, по който се стремят в страдание и надежда душите на милиони хора. А светкавици прорязват тъмните облаци пред нас и зловещ тътен предвещава страшни бури. И всички се питат: какво ни изправи като зрители пред катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии остават неизвестни за публиката? Вестниците отбелязват с неприязън или благоразположение двете враждебни течения в Революционната организация, като ги именуват винаги с наивна сериозност: интернационалистическо и националистическо.
Но ако тъй се самоопределят някои македоноосвободителни групи, в какъв смисъл да разбираме интернационализма им? Дали че те се борят за свободата на всички народности в робската страна? Тоя интернационализъм еднакво би бил осъществен и от автономна Македония, и от уголемена България, и от окупационните отреди на Австрия! Или, че когато страната бъде освободена, тя тряба да остане сама за себе си - че тя не бива да се присъедини към България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е, защото и последният четник знае, че въпросът ще бъде разрешен не от Австрия, още по-малко от България и най-малко от Пирин-планинските войводи. Или може би, че редом с българите трябва и другите народности да поемат върху плещите си товара на освободителното дело? През 12-13 години щадене и опити в тая посока Революционната организация фабрикуваше само шпиони и предатели; днес вече унищожението на българщината е дело интернационално!
В недоумението си някои опростяват въпроса и говорят за революционери „социалисти”. Но кой смислен човек не ще се изсмее над някакъв „социализъм” там, дето тряба да се въдворят най-елементарни условия за културен живот? Учение, което иде с претенции да подведе равносметката на цял обществено-икономически поредък, цъфтял и банкрутирал при много слънце и въздух - това учение, пренесено на македонска средновековна почва, ще даде наистина твърде любопитни плодове. Защото единственият капитал, срещу който има да се бори македонският работник - това е сатъра в ръката на турчина. Една стачка е в неговите средства; да не се ражда...
Очевидно в македонския „интернационализъм” има голяма нелепост, ако той не е неумело домогване към идейно становище - за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казват ни още: българските правителства тряба да стоят далеко от македонското движение; македонското движение тряба да се изолира от българските правителства.
- Защо?
- 1895!
Българските правителства са длъжни да бдят над македонското движение, защото въпросът, разрешен в тоя или оня смисъл, е въпрос на живот или смърт на България - и в икономическо, и в политическо отношение. Когато Сърбия и Гърция изчерпват всички средства за чуждата тям Македония, кой смее да иска от България, пълна с енергия, да се отрече от една своя област - нещо повече, да остане равнодушна пред застрашителното бъдеще? Освен това коя македонска фракция може да мине без българска материална и морална помощ - дори без най-малкото, - без българската толерантност? Всъщност Революционната организация и българското правителство - по една неизбежна логика на обстоятелствата - са два фактора в освободителното движение, които не могат един без други. Онова, което би трябало да се иска от всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контрол в името на общата и пряка цел - автономна Македония. Тогава миналото няма да има повторение - и бъдещето остава да се нарежда и прережда според бъдещите нужди.
Затова жертвите, които паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито от интересите на делото, нито от някакъв принципиален раздор. Неприязнена към тях фракция може да съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците повтарят: всичко е решено от едно събрание на ръководни лица в Серския отцепнишки окръг. Понеже това се предава като факт, аз го приемам и казвам - и не е смешен парадокс: Истината лъже! Те са решавали, тия лица, и никой от тях не си е давал отчет какво решава. Те са решавали в някакво моментно раздразнение като всички нас, които сме кадърни да изречем най-големи закани, без да мисли някой за изпълнението им. Истината лъже днес, защото иде да свидетелствува против много отлични момци, мои лично познати, които носят с примерно самоотречение кръста на една света кауза. Те са решавали и забравили освен нещастният убиец и днес са изненадани от станалото, като всички други. Тям не можеше да не бъде ценен животът на всеки, даже бил краен противник, щом и той служи на същото дело, като е показвал самопожертвувание не по-малко от тяхното. Официалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние бъдем по-внимателни в разпределяне моралната вина. Не трябва да вярваме, че всички дейци из Серско са грешни, за да не повярват и те самите, че са братоубийци. Нека не дадем на техните души да претръпнат, като се помирят с подобно име. Защото тогава те ще да подирят оправдание пред себе си, което би им послужило и за по-съзнателни злодеяния... Само тъй остава да спасим морала в македонското движение.
Вече самият факт, че в Македонската организация се намира макар само един човек като именуемия Паница - вече самият този факт, щом покушителят не е формално луд или ухапан от бясно куче, е симптоматичен. Това е признак (нека го смятаме единствения, че в атмосферата на македоноосвободителната действителност има отровни лъхове, които могат да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужас и отвращение.
Затова нашето общество трябва да издигне предупредителен глас и срещу другарите на убитите - предупредителен глас и срещу възможното отмъщение. Да отмъстиш по начина, по който си бил нападнат, значи да дадеш морална санкция на престъплението. Още повече на престъпление като онзиденшното, в което невероятната низост съперничи с една твърдост на ръката, наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото негодувание остане да кънти в тишина, при която то би било по-явствено чуто там, дето убиецът ще иде да търси признание на своя подвиг. И ще повторя, нека двете жертви послужат за спасението на морала в македонската революция - и на човека в македонския революционер.
Публ. във в. „Пряпорец”, София, 1907 г.