БЛАГОРОДНА БОЖИНОВА - ЕДНА БЪЛГАРСКА СВЕТИЦА

Голямата и корава българка Благородна Божинова познавах през последните години от живота й. Разговаряли сме неведнъж и дори успях да я убедя да си предаде личния архив в Централния държавен архив в София. Тя беше изключително интересен и увлекателен разказвач и събеседник. Бяха излезли двете издания на нейните спомени, които бях прочел на един дъх и с преклонение към тази българска мъченица и светица. Когато се срещахме, тя беше замислила да издаде по-кратък вариант от спомените си на английски език, тъй като беше получила много отзиви и молби за това от българите емигранти в новия свят, отвъд океана. Намерихме някакво решение, като се осигури малка сума за превода. Моя позната, която също произхождаше от видни български родове от Македония, се зае с превода. Един ден се срещнахме и разговаряхме с моята позната - преводачката. Думите й бяха, че откак е започнала да превежда спомените, вече не може да спи и си е съсипала нервите. Това наложи преводът да се даде и да се довърши от друг преводач. С моята колежка Ива Бурилкова започнахме работа върху двутомника „БКП, Коминтернът и македонският въпрос” (1917-1946), който излезе от печат през 1998 и 1999 г. Томовете още не бяха отпечатани, когато един есенен ден през 1998 г. се обади водещата в едно от публицистичните предавания на Радио „Христо Ботев” Анета Янакиева и ни покани да участваме в открито студио по темите от сборника ни и по-специално за насилственото македонизиране на българите в Македония. Между другото ни каза, че заедно с нас в предаването ще участва и Благородна Божинова. Колкото и да се притеснявахме, тъй като никога не бяхме участвали в открито студио, се съгласихме след доста настоявания от Янакиева.
Награбихме огромната камара от коректури (над 1300 листа) и когато ни въведоха в студиото, ги разпръснахме по масата с микрофоните. Стана невъобразима бъркотия, в която никой не можеше да се ориентира, след като ни сложиха слушалките и ни включиха микрофоните. До листата с коректурите така и не можахме да се допрем, тъй като разговорът и започналата дискусия със слушателите ни увлече. Ние с Бурилкова бяхме от едната страна на водещата Янакиева, а от друга й страна беше Благородна Божинова. За разлика от нас, които се бяхме въоръжили с един сак с документи и коректури, тя дойде напълно обезоръжена, само с дамската си чантичка. Двата часа от предаването минаха като един миг, тъй като заедно с нас беше една от най-добрите радиожурналистки и живата българска светица. Ние с Бурилкова говорихме за практиката на антибългарския македонизъм, докато оцелялата мъченица от Титовите зандани и лагери говори, без да се притеснява ни най-малко за жестоката практика на македонизма, от който по чудо беше останала жива. Може би някъде в звукозаписния архив на радиото да е запазен този разговор и би могло да се прослуша, но за себе си искам за кажа, че този миг от живота ми, когато заедно участвахме в радиопредаването, ще остане завинаги запечатан в съзнанието ми. Тази невероятна македонска българска, без да сдържа емоциите си, разказваше за издевателствата, на които е била подложена от извергите на УДБ след неуспеха на югославската страна да погълне, ако не цяла България, поне Пиринска Македония.
Накратко за читателите искам да разкажа това, което е известно, но не е разказано в нейните завладяващи и същевременно ужасяващи спомени, представляващи най-силното обвинение срещу Титовите палачи.



Благородна Божинова

Благородна Божинова е родена през 1925 г. в с. Гега, Петричко. Майка й и баща й са родом от Струмица. Баща й е учителствал в Струмица и в селата Ключ и Скрът. Убит е от сърбите, като е хвърлен от скалите. Майката, потънала в скръб, умира след една година и оставя четири сирачета, които израстват по сиропиталища. По майчина линия Благородна Божинова е близка родственица с баба Ванга.
Увлечена от фалшивия ентусиазъм за славянското братство и за създаването на югославянска федерация след 9 септември 1944 г., заедно с много млади българи и Благородна Божинова заминава да следва в Югославия. През 1947 г. се записва да следва в Скопския университет. След завършването на университета емисари на зловещата УДБ-а й предлагат да се определи за македонка и да приеме югославянско поданство, като остане да живее и работи в Югославия. Тя отказва по най-категоричен начин. След влошаването на българо-югославските отношения в резултат на резолюцията на Коминформбюро е арестувана по обвинение в шпионаж в интерес на България. Подложена е на нечовешки тормоз по участъци и затвори. Хвърлена е в един от най-страшните югославски концлагери „Герово”, който се намира на територията на Хърватско. В лагера тя лежи 16 месеца. Оцелява по чудо, благодарение на изключителния си дух и чувството на патриотизъм, което е било движещо за нея през целия й живот. След затоплянето на отношенията между Югославия и СССР след ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. на Бл. Божинова е разрешено да се завърне в България. Дълго време се лекува и възстановява по нашите болници и санаториуми от травмите, нанесени й от жестоките сръбски инквизиции.
Омъжва се за ветеринарния лекар д-р Пело Дунов Пелов от с. Ослен Криводол, Мездренско, полковник от запаса от нашата армия, участник в завършващата фаза на Втората световна война. От брака им имат една дъщеря - Неолина, известен музикален педагог.
Преживените ужаси в югославските затвори и концлагери Бл. Божинова описва първоначално в поредица от спомени, които излизат от печат в българската преса - сп. „Пламък”, в. „България”, в. „Македония” и др. Поради големия интерес и големия брой нейни интервюта и рецензии спомените й излизат в две български издания: първото - кратко, е отпечатано през 1992 г. под заглавието „Изповед от Титовия „рай”, а второто - разширено, през 1996 г. излиза под заглавието „Жертвено поколение”. След многобройните отзиви, които излязоха в печата, беше подготвено и издаването на спомените на английски език.

Първо издание на спомените


Второ издание на спомените


Корица на второто издание


Саморъчно посвещение от Бл. Божинова за Цочо Билярски
Мемоарите на Бл. Божинова до момента са единствено по рода си издание в България, в които една крехка и млада жена, току-що навършила 20 години, е подложена на нечовешки мъчения в сръбските комунистически лагери. Досега няма друго такова четиво, в което най-искрено и стигащо до натурализъм да се разказва за практиката на насаждането на македонизма, за да се пречупят и денационализират македонските българи. Много мъже не са успели да преодолеят и да оживеят след изтезанията, ужасиите и мъките, които преживява младата Благородна. В нейния изключително интересен и драматичен разказ пред нас се редят образите на комунистическите югославски инквизитори и на невинните български жертви, много от които не доживяват да излязат от концлагерите и да се завърнат в Родината. Когато Бл. Божинова разказва за пълните затвори и концлагери с някакви чужденци, сред които германци, унгарци и др., които са хвърлени в затворите по политически причини, тя дебело подчертава, че българите в югославските затвори и концлагерите не са там по политически причини, а само за това, че са българи. Това е единствената им вина!



Благородна Божинова

Благородна Божинова умира на 10 март 2000 г. в София. Погребана е в гробищата на с. Ослен Криводол, Мездренско.
Половин година преди да почине, Бл. Божинова предаде чрез мен ценни материали от своя личен архив в Централния държавен архив. Сред тях се намира и пълният, несъкратен вариант на спомените, който носи оригиналното заглавие „Лагер „Герово”. Заедно с тях тя прилага и една кратка бележка от 27 януари 1999 г., отнасяща се до спомените. Ще я цитирам дословно: „В тях (в спомените) съм описала страданията и жестоките инквизиции на нас, българите, но не съществуват такива силни думи, с които да се изрази това невероятно мъчение. Дори човешкият разум не може да го възпроизведе и проумее, че тези йезуитски мъчения съществуват и че могат да се изживеят от човека. Може би някаква сила ме остави жива, за да напиша и да открехна вратата на мълчанието за избиването на хиляди българи, виновни единствено, че искаха да останат българи, и затова заплатиха с живота си! Съхранени в „Архиви”, тези документи ще докажат, че ние, българите, сме силно племе и нека идващото поколение да се гордее с българската си националност. Нека да обичат България и да я пазят и ако трябва, да дадат живота си за България, за да я има во веки веков!!! Благородна Божинова.”
Сред предадените материали е и кореспонденцията й с други останали живи концлагеристи от югославските затвори и лагери; екземпляри от нейни интервюта и рецензии на спомените й; списък на българи, лежали в югославските затвори и концлагери; нейни снимки с леля Ванга и с писателите Иван Аржентински и Леонид Леонов.
Тъй като спомените й трябва да се прочетат изцяло, не прилагам откъси от тях, а само двата предговора от изданията на спомените й, както и приложените разкази на останали живи българи-мъченици от Титовите концлагери и стихотворението „Българка” от Ана Величкова, посветена на Бл. Божинова.

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Предговор към първото издание на спомените на Благородна Божинова „Изповед от Титовия „рай”, препечатано от в. „България”

София, 1992 г.

Вместо предговор
Оцеляла като по чудо след инквизициите в концентрационния лагер „Герово” - Югославия, Благородна (Блага) Божинова пише своите спомени, които не оставят равнодушен и най-хладнокръвния човек. Разказва за хората, загивали не заради идеология и убеждения, а заради това, че са българи, унгарци, румънци, албанци...
След десетилетия принудително мълчание тя дава своето първо интервю за първия брой на вестник „България” заедно с ръкописа на своите спомени.
„Всяка държава и всеки човек, които измъчват или умъртвяват хора, трябва да получат възмездие за тия си деяния независимо кога и как. Не е най-важното това, че съм пострадала - главното е за какво пострадах... За Югославия се говореше, че е построила нов тип социализъм, и много емигранти търсеха помощ и закрила там, но сърбите не разбираха този ентусиазъм. Те искаха просто да се посърбим. Понеже обичахме родината си, ни затвориха.
Година след като отидох там, разбрах всичко, но пътят назад беше много труден. След като България и Югославия влошиха отношенията си в края на четиридесетте години, сръбските власти ни казаха, че този, който не се е върнал веднага в България, е получил задочно смъртна присъда. Така ни казваха удбашите. Било е шантаж, но тогава не го знаехме.
В Македония се връщаха хора от цял свят. Един от богатите македонски българи в Америка - Андрей Палмаров, продаде всичко там и с жена си Люба (тя беше от Варна) се върна. Страшно се разочарова и като видя, че Македония е превърната в Южна Сърбия, си отиде в Америка. Беше голям политик и не посмяха да му направят нищо.
Човек трябва да се бори за родината си. В нейно име могат да се преживеят всички мъки и терзания. В „Герово” хората умираха с България на уста. Не в името на капитализма или социализма, на САЩ или СССР, а с името на България. Тук хората загиваха не заради идеологията си, а поради това, че са българи. Макар тогава режимът в България да беше тоталитарен, те не й обърнаха гръб.
Запомнила съм имената и родните места на някои от мъжете и жените, които преминаха през ада на „Герово”, за да останат българи докрай: Мара Христозова от София; Рилка Монова, Надка Иванова, Лиляна, Боряна и Иван Монов от Видин; отец Петър Лозанов от Омуртаг; Методи Андонов от Пловдив; Георги Дудов от София; д-р Стаменов - лекар на лагера; Деспот Котев - сега във Франция; Трифон - студент по медицина в САЩ; Иван Вълчев от Пиринския край; Кръстьо Чорапинов от с. Ковачевци; Добри Пройдоха от Търново; Георги Длагацев; Борис Самарджиев от Петричко; Любен Даскалов, Венко Борисов и Кръстьо Илиев от Петрич; Страхил Козов от с. Левуново, Петричко; Гошо от с. Марикостино, Петричко; Йордан Новаков, Яне, Идрис и Тодор Разсолков от с. Белица, Петричко.
Не обвинявам за тези чудовищни престъпления сръбския народ. Повечето хора в Югославия, както и у нас, не знаят нищо за тях. Не обвинявам сърбите, а техните тогавашни управници. Не храня никакви лоши чувства към югославската общественост. Ако не ме е страх, че може да ми сторят нещо, бих посетила с удоволствие Югославия...
ООН беше отпуснала милиони долари за емигрантите в Югославия и тя се препълни с бегълци от социалистическите страни, най-вече от България. Имаше избягали лагерници, в това съм абсолютно сигурна, които бяха писали до ООН, че в еди-кой си лагер стават такива и такива неща. ООН не знаеше или не искаше да знае какво се върши в него. Изпратиха комисия, която обаче изобщо не стигна до затворническите килии. Мисля, че в ООН не са знаели, че в лагерите стават масови убийства, но са длъжни поне сега да направят едно истинско проучване, да създадат международна комисия, чиито членове да са независими от всякакво влияние. Това трябва да се направи, защото за геноцида давност няма, както няма давност за хитлеристките престъпления. Там си мечтаехме: „Дано оживее някой, за да разкаже какво се случи с нас!”.
Това беше геноцид - последствие на политиката, която Югославия тогава водеше спрямо България. Новосъздадената Македония нямаше интелигенция и Югославия искаше да използува нас, българите емигранти. Тези, които приемаха югославско поданство, се ползуваха от всички блага, включително и от между народната помощ. А онези, които оставаха верни на родината си, загиваха по лагерите. В Съветския съюз Сталин изби стотици български емигранти заради политическите им убеждения. В Югославия те загиваха само заради това, че са българи и искат да останат такива. Палачите не ги интересуваше дали си комунист, или фашист. Щом си българин и не искаш да станеш югославянин, значи си враг...
На всички у кае, които мълчат за нашите страдания по политически съображения, искам да кажа, че там загиваха българи, загиваха за България. Тяхното мълчание е, меко казано, престъпно! Щом ще говорим истината, каквато и да е и колкото жестока да е, трябва да си я кажем. Трябва да пишем и говорим за всички лагери, а не само за един или друг, водени от теснопартийни интереси.
Вероятно не се знае много за нашия лагер, но вярно е и другото - съдбата на българските емигранти в Югославия от средата и края на четиридесетте години е известна. Ами съдбата на югославските българи? В „Герово” имаше над две хиляди концлагеристи - унгарци, поляци, чехи, румънци, албанци, но най-много бяха българите. Не мога да ви кажа точно колко българи загинаха в „Герово”, но не са никак малко. Ами в другите лагери? Мнозина бяха убити и когато ги изпращаха като диверсанти в България. Правеха им фалшива граница, за да разберат какво ще говорят, ако попаднат в ръцете на българската милиция. Убиваха всеки българин, който знаеше много и не мълчеше. Колко са безследно изчезналите, никой не знае...
След като разкрием истината, трябва да отворим една чиста страница. Не искам да обвинявам, не искам мъст. Искам само да се знае истината за съдбата на българите в Югославия.
Към човечеството, което се бори за мир и свобода, присъединявам и моя изстрадал дъх с житейските горчивини и ще бъда щастлива, ако с тази малка дан ще мога да допринеса никога, никъде и в никоя държава да няма затвори и концентрационни лагери, в които да погребват и инквизират ЧОВЕКА! С всеотдайно сърце предавам тези страници, изпълнени с преживените ужаси на смъртта, от дълбочините на които се раждаше жаждата за живот, надеждата за СВОБОДАТА и голямата обич към РОДИНАТА!”


ЛАГЕР „ГЕРОВО”
Прекрачиш ли ти този праг,
лице и име забрави,
перце си ти, отнесено от бури.
От теб не е останало и дихание...
Назад не можеш да се върнеш.
Не можеш да отидеш и напред,
а тук си прикован навеки...
Няма ден, нито нощ.
Помни, че нищо си и никога,
от безкрайност по-голям,
от просено зърно по-малък... И твоя край в смъртта безкрайна
е събран...
Ти никога не си бил...
И никога не ще бъдеш!!!
Публ. във в. „България”, София, бр. 1, 12 май 1990 г. и в Бл. Божинова, Изповед от Титовия рай. София, 1992, с. 7-10.

№ 1

Предговор към второто издание на спомените на Благородна Божинова „Жертвено поколение”

София, 1996 г.

Предисловие
След Втората световна война през 1945 година България бе приютила югославски деца, които хранеше и обличаше, а нашите деца бяха обречени на глад и мизерия.
По нареждане на Коминтерна от Москва в Пиринския край трябваше да се създаде македонска нация. Затова ни караха насила да се пишем македонци. Който не се признаваше за. македонец, го затваряха или интернираха. В Пиринския край дойдоха от Югославия емисари, книжари, библиотекари и започнаха да създават македонска нация. Те ни внушаваха, че в този край живеят само македонци.
Говореше се за федерация. Границите бяха отворени и се пееше песента „Сталин, Тито, Димитров”. От Пиринския край заминахме да следваме в Югославия 280 души на разменни начала. Ние щяхме да бъдем първите строители на новата федерация.
През 1948 година Югославия се отцепи от соцлагера и отношенията с България се развалиха. Нашето правителство ни отзова да се върнем в родината. Който не се завърна, бе обявен за родоотстъпник.
По това време в Македония надойдоха сърби и заеха службите, важни от политическо значение, като директори на радиото, директори в училищата, началници по учрежденията и министерствата. В училищата се изучаваше сръбски, който беше и официалният език. Македонският език се образува на маса от Венко Марковски, Блаже Коневски, Крумовски и др. За да е по-далече от българския език, сложиха повече сръбски думи. А Вардарска Македония наричаха Южна Сърбия...
Югославската пропаганда разнасяше навсякъде, че те строят нов социализъм, различен от сталинския, по-човечен и по-демократичен. Направиха ревизия на комунизма, отричайки го като прогресивен строй. Затова големи групи политически емигранти от другите социалистически страни прииждаха в Югославия. Най-много имаше избягали младежи, студенти, интелектуалци от България. Образува се политемигрантско движение. ООН отпусна 100 милиона долара за издръжка на политическите емигранти, но сърбите тези пари ги даваха на тези, които приемаха сръбско поданство. Останалите емигранти живееха в мизерия.
На всички, които останахме във Вардарска Македония, ни предложиха да приемем сръбско поданство. Тези от нас, които не пожелахме. да станем техни поданици, затвориха по затворите и концентрационните лагери без съд и присъди. Затворите в Югославия: Идризово, Сремска Митровица, Ниш, Зайчар, Ковачевци, Калето, Земун и други, както и концентрационните лагери: Голи Оток, Герово и други, се напълниха с българи. Всеки, който беше избягал от родината, първо минаваше през затворите.
Като студентка в Скопие върху мен и другите български студенти се упражни натиск да приемем югославско поданство. Ние категорично отказвахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където безкрайните изтезания не можаха да сломят българския ни дух. Затова ни прехвърлиха в концентрационния лагер „Герово”. Този лагер бе един от най-страшните. Никой от нас, оживелите свидетели, не можеше да повярва какво бе чудото да оцелеем в циментовите гробове на подземието, където без съд и присъди изгнивахме с години. Тези, които сме живи, вероятно се спасихме по Божията воля, защото по природните закони трябваше да сме мъртви и закопани при другите мъртъвци. Въображението е слаб инструмент за възпроизвеждане на жестокостите. Трудно е да се разкаже за тези неописуеми изтезания. Ние бяхме лишени дори от най-скромните права, от които се ползват затворниците в страните с репресивно управление. Побоищата и непосилните инквизиции имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно, та да започне да говори и пише това, което му се диктува. Интелигентни и умни младежи тук оскотяваха от студ, глад и страх.
По време на Тито в Югославия загинаха повече от 30 000 българи и над 200 000 минаха по затворите и лагерите. Във Вардарска Македония диктатурата унищожаваше всичко, което не действаше по сръбски, и всеки, който дръзнеше да се нарече българин, изчезваше безследно. Палачите не ги интересуваше дали си комунист, или фашист. Щом си българин, значи си враг.
На всички у нас, които мълчат за нашите страдания по политически съображения, искам да кажа, че там загиваха българи, загиваха за България. Премълчаването на тази истина е, меко казано, престъпление. Щом ще говорим за истината, каквато и да е тя, колкото и жестока да е, трябва да я кажем. И аз съм длъжна да кажа истината. Смятам, че ще бъде престъпление от моя страна, след като останах жива и дойдох от смъртта, ако не разкажа за мъртвите борци, загинали от зверствата, предпочитайки смъртта пред предателството. Аз се прекланям пред тяхното страдание.
Авторът
София, 1 септември 1996 г.
Публ. в Бл. Божинова, Жертвено поколение. София, 1996, с. 5-6.

№ 3

Приложения към спомените на Бл. Божинова - разкази на оцелели от югославските концлагери и затвори

Разказва Мильо Христов Даскалов от Петрич
На 17 февруари 1947 г. заминах да уча в Скопие в едногодишен курс по линия на Отечествения фронт за размяна на кадрите... След това продължих образованието си, като се записах студент по математика. На нас, българите, тук не гледаха добре и постоянно ни следяха. Поставиха ми въпроса да взема сръбско поданство и аз обещах, като завърша образованието си, да стана техен поданик. Имахме лекции по математика, но професорът ми замина за Белград и трябваше да отидем там за известно време да слушаме лекциите му. Отидох в нашето посолство да си заверя паспорта и когато излязох, ме арестуваха и обвиниха в шпионаж. В скопския затвор лежах девет месеца. Бях дълго време в карцера, завързан с белезници... Когато ме биеха, връзваха ръцете и краката ми и от боя се надувах като балон. Изпадах в безсъзнание, но ме свестяваха с кофи вода и пак започваха да ме удрят с палки до нов припадък... Казаха ми, че ако си призная, че съм шпионин, ще ме освободят. Но аз нямаше какво да признавам, защото не бях такъв... Подложиха ме на глад. Нито вода, нито хляб. Стомахът ми се залепи за гърба. Не можех нито да се движа, нито да виждам - притъмняваше ми, щом отворех очи. Тогава реших да си призная, за да се спася. Осъдиха ме без съд на шест години затвор.
Като политически престъпник ме изпратиха в затвора на Сремска Митровица. Този затвор беше международен, имаше германци, италианци, унгарци, българи. Настаниха ме в килия за изолация с още двадесетина затворници. Изваждаха ме непрекъснато на разпити. Вече признавах, че съм шпионин, но те искаха подробности, а моите съчинения не ги задоволяваха. След време ме пратиха да копая на каналите, но аз бях толкова слаб, че не можех да държа лопатата. Тук боят беше по друга система: затворниците се строяват от ляво на дясно и аз трябваше да минавам през този шпалир, като всеки трябваше да удря, да рита, да блъска... Който не се стараеше, биваше прекарван между шпалира... Храната беше ужасна. Винаги сънувах хляб, насън ядях хляб, но все някой го изтръгваше от устата ми... Понякога ни извеждаха на разходка в задния двор, милиционерите ни подхвърляха като на кучета мухлясал хляб и тези коматчета бяха най-голямата ценност...
Вече бях много болен и за да не умра, ме освободиха след още девет месеца мъчения. Арестуваха ме на 26 януари 1953 година и прекарах в затвора на Скопие и в Сремска Митровица още година и половина. Запомнил съм имената на някои българи, които бяха с мен - Кольо Дичев, Кирил... Много имена съм забравил. Имаше от Благоевград - Иван, той замина за Гърция; Георги Пакаров замина от Голи оток на запад,..
Когато се завърнах, няколко години не можех да спя, все сънувах този кошмарен бой и глад. Толкова много ме биха, че ме осакатиха за цял живот. Астмата ме мъчи, задушавам се, гърдите ме стягат от болки при лошо време, а зиме едва изкарвам. Не създадох семейство, не свих гнездо, защото ме направиха инвалид. Останал сам със спомена за нечовешката жестокост, но може би така е по-добре, защото други хора трябваше да споделят моето нещастие... Невинен ме унищожиха. Проклинам часа, в който заминах за Югославия.
Ноември 1990 година

Разказва Георги Петров
Родом съм от Пиринска Македония. Заминах за Битоля през 1947 г., когато границите бяха отворени. Наскоро след това се ожених и започнах работа като чиновник. Но след като политическите отношения с Югославия се влошиха, често бях викан и ми се предлагаше да взема югославско поданство. Отказах най-категорично. Веднага ме уволниха въз основа на това, че чужди поданици не могат да заемат държавни постове. Поработих малко, където намерих, на частно и след известно време ме затвориха в скопския затвор на Калето. Когато ме арестуваха, ми казаха, че съм следствен по чл. 117, което значело обвинение за противодържавна пропаганда срещу Югославия.
В затвора престоях три месеца. Обработваха ме доста - пребиваха ме от бой, оставяха ме гладен по цяла седмица. И след като не сломиха българския ми дух, ме закараха с още десет души българи в лагера „Герово”. Тук имаше хора и от други страни - Румъния, Чехословакия, Полша, Унгария, Албания, но най-много бяхме ние, българите. Първо бях в сградата с много други затворници. Спяхме по двама на креват. След два месеца ме затвориха в бункерното отделение, където останах девет месеца. Обвиниха ме, че съм говорил против Югославия. Биха ме с гумена палка до смърт. Беше ми приложена една много тежка инквизиция - „давене”. Слагаха бастун в устата ми и отгоре изливаха вода.
Не искам да си спомням за това време. И в съня си се стряскам още, въпреки че мина доста време. Нямах никаква вина, но ме инквизираха по най-безчовечен начин само защото не взех югославско поданство и желаех да се завърна в България.
Вестник „България”, 17 ноември 1990 година

Спомня си Георги Пройков от село Беласица, Петричко
Следвах в Скопския университет строително инженерство. Бяхме една голяма компания от политически емигранти и живеехме цяла група студенти заедно в една стая. Това бяха моите най-добри приятели: Борис Самарджиев от с. Сърпелово, Тодор Разсолков от с. Белица, Страхил Козов от Петричко, Георги Галчев (Яне беше диверсантското му име), Георги Рахов (Сашо) и Блага Божинова - единствената студентка в нашата компания. Събирахме се често в нашата квартира и оставахме до късно през нощта, обсъждахме политическото положение в България. Доста често оставахме да спим по 7-8 души на единствения ни креват, като лягахме напреко, за да се съберем всичките... Аз изпълнявах задълженията си на готвач и често пържех лук с яйца, които Блага много обичаше. Ядяхме направо от тигана, защото нямахме чинии. Правех и гювеч на фурна и моите другари бяха доволни от готварските ми способности. Тук живеехме мизерно, по хъшовски гладувахме и бяхме в непрекъснат страх, защото много често емигрантите изчезваха безследно и никой не знаеше къде са. Бяхме следени на всяка крачка. Имаше българи, които взеха сръбско поданство. Те служеха на УДБ най-предано и издаваха какво си говорим и кой се чувства българин. Такива български предатели бяха Милка Божикова от Петрич, Палаханов - със сръбско поданство, Радой Спасов, който беше председател на емигрантското дружество в Скопие, също със сръбско поданство.
През пролетта на 1954 година изчезнаха Блага Божинова, Борис Самарджиев, Страхил Козов, Георги Галчев - Яне, Георги Рахов - Сашо и други българи. Тодор Разсолков отдавна беше изчезнал. От нашата компания останах сам. Нищо не знаех за съдбата на моите изчезнали сънародници. Когато дойдох тук, бях на 19 години - най-малкият от нашата компания. Мене ме арестуваха през септември 1954 година. Тъкмо се хранех в мензата (стола на студентите), дойдоха двама цивилни мъже и ме отведоха в скопския затвор. Тук бяха вече другите арестувани българи. Трифон Рафелов, който беше отдавна в затвора, имаше много дълга брада и неподстригана коса. Той беше доктор. Васил Марков, Борис Станков, Кръстьо Чорапинов, Деспот Котев и накрая пристигна с още по-дълга брада Петър Лозанов. Изплаших се и си помислих колко ли години е лежал в затвора, та брадата му е до кръста, но после разбрах, че е поп от с. Дралфа. Заминахме за лагер „Герово” под конвой. Поставиха ни в една сграда, оградена с бодлива тел. На другия ден повикаха на разпит Васил Марков, Трифон Рафелов, Борис Станков, Кръстьо Чорапинов, Деспот Котев и Петър Лозанов, които изчезнаха и повече не ги видях.
Веднъж сънувах, че точно на 27 септември ще си отида у дома, и ми си прииска сънят да се сбъдне, затова помолих милиционера да ме заведе при моя следовател. Той ме запита за какво ми е потрябвал. Казах му: Искам да го запитам защо са ме арестували и защо съм в този затвор. Колко време ще ме държат? Той ми отговори: „Момче, стой си на мястото и кротувай, защото има много по-страшни неща и места. Ти се прави, че ти е добре, и кротувай, за да не пострадаш повече.” Той ми забрани да гледам от прозореца, който беше с железни решетки.
Когато пристигнах в лагера, бяха ме облекли със стари войнишки дрехи. За да не хвърлят вехториите, ние ги износвахме. Бях бос, нямах чорапи, а беше студено, ужасен студ. Нямаше печки и никакво отопление през зимата. Тогава си спомних, че майка ми плетеше чорапи, и веднъж, премръзнал от студ, реших да започна и аз да плета чорапи. Разнищих едно одеяло, от една лъжица направих нож и си издялках вретено и куки. Започнах да плета чорапи, шал, ръкавици... Станах майстор, щом на ръкавиците изплетох датата на арестуването ми... Държаха ме 11 месеца в килията на тази сграда, без да изляза нито за час навън. Имаше епидемии като дизентерия, жълтеница и много други болести. Близо една трета от затворниците се разболяха от туберкулоза, в това число и аз получих каверна и взех да храча кръв. Тогава ми дадоха стрептомицин, но все още ме държаха на студ и глад. Болестта ми се развиваше и дробовете ми се рушаха. Тогава ме изкараха навън в общото помещение. Върнаха ме в България заедно с още 80 затворника, за да не умрем в Герово.
Зная, че Деспот Котев е във Франция, с него си пишехме преди. Той беше зле с очите - тъмнината в карцерите и бункерите му ги бяха стопили. Трифон Рафелов е в Америка, там е лекар, но точния му адрес го нямам. Имаше и други - Антон Попов от Брезница, брат му Митко Попов също беше там, Киро Масларов от Якоруда и още много други, но не си спомням всичките имена.
Ноември 1990 година

Писмо от свещеника Петър Лозанов от Омуртаг
Здравей Блага,
Наистина дълги години минаха, без да се чуем и видим, но аз не забравям мелодията на песента „Хубава си, моя горо”, която ти и Рилка и другите жени запяхте, когато стенех пребит в карцер № 4.
Инквизираха ме, защото не се съгласих да бъда тяхна пионка. Освен това някои от осемте мъже, с които бях затворен преди това, ми казаха, че съм хвалил индустриалното развитие на България, че се добива стомана и други подобни. Тези осем души бяха: Деспот Котев, обади ми се от Франция; Трифон - студент по медицина, обади ми се от САЩ; Иван Вълчев от Пиринския край; Борис от Петрич, идвал ми е на гости; Гошо от с. Марикостино, Петричко; Кръстьо Чорапинов от село Ковачевци; Добри Пройдоха от Търновско и един студент лесовъд.
Идеята ти да се съберем в София през есента на пръв поглед не е лоша, но спомни си колко емигранти бяха интернирани и инквизирани жестоко по донесения пред УДБ от „наши” емигранти. Спомни си оня младеж, който се хвърли от влака, и като го доведоха окървавен, как викаше, че ще го убият в България, защото е служил на УДБ. Когато се видим, ще ти разкажа и два случая лично с мене...
С най-хубави чувства пожелавам на теб и семейството ти здраве и радост.
Юни 1990 година

Редове от писма на търсещи загиналите си близки в югославските затвори и лагери
1. Михайли Георгиев Цветков - николапетковист от с. Гъмза, Видинско, избягал в Югославия през 1948 година. Не се завърна. Научихме, че е убит зверски в югославските затвори. Не сте ли се срещали някъде по затворите и знаете ли нещо за неговата гибел?
2. Цонко Иванов - избягал в Югославия. Дълги години е бил по затворите и концлагерите там. Жестоко е бил пребит.
3. Тодор Разсолков от Белица - студент по право в Скопие. Загинал от йезуитските изтезания в концентрационния лагер „Герово”.
4. Славчо Иванов Барбов - избягал в Югославия. Зверски убит от сръбските удбаши.
5. Милан Винаров (Геро) - избягал в Югославия. Не се завърна, оставил е костите си в концентрационен лагер. Знаете ли нещо за него?
„Не сте ли се срещали някъде по затворите и лагерите?”, продължават да ме питат още много близки и познати на избитите и безследно изчезнали българи, оставили костите си по сръбските затвори и лагери, виновни единствено, че са държали за своята националност.
Публ. в Бл. Божинова, Жертвено поколение. София, 1996, с. 233-237.

№ 4

Българка

на Благородна Божинова

Сред мъките на „Титовия рай”
ти младостта си нежна не опази,
но не охули родния си край
и българското име не погази

Кой жертвата ти днес ще оцени,
когато властват лъжепатриоти,
и всичко свидно тлее в съсипни,
превърнато в акции и квоти?

Но аз почитам подвига ти свят -
невидимо той бъдното изгражда.
А древният ни род ще бъзе млад,
докато хора като теб се раждат.
Ана Величкова
Кюстендил, 7 март 1996 г.

Публ. в Бл. Божинова, Жертвено поколение. София, 1996, втора корица.