„ШУМИ МАРИЦА” - ПЕСЕН, БОЕН МАРШ, ХИМН

Завладяването на България от османските турци в края на ХІV век ликвидира не само държавата и структурите й, но и българската аристокрация и постиженията на културата. Точно в епохата, когато в тогавашните европейски държави се появяват държавните химни, българите вече са под жестоко робство, стягащо като менгеме творческата мисъл и идеи на народа. Вярно, през ХІХ век се появяват песните „Стани, стани, юнак балкански”, „Вятър ечи, Балкан стене” и др., но те нямат стойност, за да се превърнат в химн, нито обстановката на робство позволява това. Те дори не стават масови.
Такава съдба можеше да има и една войнишка песен, доскоро забулена от праха на историята и известна повече като „Шуми Марица” или „Черняев марш”. Тя е свързана с участието на български чети в Сръбско-турската война (1876), българската емиграция в Румъния и Българското опълчение в Руско-турска война (1877-1878), довела до възобновяването на българската държавност.

Известно е, че сборен пункт за българските доброволци и доброволчески формирования, предимно чети, е дунавското сръбско пристанищно градче Кладово, северно от Видин. На 5 юни 1876 г. (ст.ст.) четите се отправят за вътрешността на Сърбия и на 10 юни се съсредоточават в района на гр. Зайчар, където на 19 юни започват бойните действия с турските войски.

Между доброволците е и секретарят на четата с войвода Филип Тотю -Никола Живков (1847-1901), родом от Търново. Негов брат, също с принос в революционното движение, е Георги Живков, който след абдикацията на княз Александър І е един от регентите, заместващи княжеската институция (1886-1887) до избирането за княз на Фердинанд І, а сестра им Вела Живкова-Благоева е съпруга на един от основателите на социалистическото движение в България Димитър Благоев. Никола Живков се е образовал в родния си град, където негови учители са били Петко Рачов Славейков и Никола Михайловски. По-късно учи в Русе при американски мисионери, след което става агент на печатницата на Христо Г. Данов, което му дава възможност на обикаля земите, населени с българи, по цялата територия на турската държава.

През този период написва своите „Пътни бележки”, обнародвани в българския вестник, издаван в Цариград, „Право” през 1869 г. под псевдоним Скитник. От 1872 до 1873 г. ръководството на българското читалище в Цариград и Българската екзархия му възлагат организирането на читалища в българските земи и разпространението на списание „Читалище”. Учителства във Велес, Варна, Берковица, Прилеп, Севлиево, Свищов и Тулча. Опознавайки робските мъки и проблемите на сънародниците ни в посочените обширни територии, населени с българи, той става деен участник в националноосвободителното движение и борби. През 1875 г. е организатор на въстанието в Берковица, където е заловен от турските власти, откаран във Видин, от там в Русе. Успява да избяга от ареста и през Дунав се озовава в Гюргево, където се среща с Христо Ботев и сътрудничи при издаването на в. „Нова България”. През лятото на 1876 г. заедно с много други патриоти е прехвърлен на територията на Сърбия. Там е избран за секретар на четата на Филип Тотю и под командването на генерал Черняев участват в боевете с турските войски.

Възторжен родолюбец, преживял с горчивина провала на Старозагорското (1875) и Априлското въстание (1876), именно по време на Сръбско-турската война той искрено се надява, че съсредоточените на сръбска територия доброволчески българско чети ще преминат бродовете на р. Тимок и ще освободят родните земи. Това е и надеждата на всички български патриоти, участници в тези събития. С приповдигнато настроение той написва стихове, които запява по мелодия, позната му от неговия учител А. Гранитски, съгражданин и съученик на Г.С. Раковски. По пътя за Зайчар българските доброволци пеят български, сръбски и чешки песни. Живков се откроява като добър певец. Именно по този маршрут четниците на Филип Тотю научават песничката, съчинена от Живков. Постепенно тя се разпространява и между другите чети като „Черняев марш”.

Пръв съобщава за пеенето на този непретенциозно-наивен марш сръбският офицер Глиша Маркович, чието задължение било набирането и настаняването на доброволците. Именно той отбелязва, че на 15 (24) юни 1876 г. четата на Филип Тотю влиза в Зайчар под строй, с развято знаме и пеейки „Шуми Марица”, без да обръщат внимание на факта, че турците наблюдават този „парад” от височините на с. Голям извор.

Известно е, че войната завършва без успех за нашето национално освобождение. Спогодбата между Кралство Сърбия и турската държава не позволява развитие на планираните бойни действия, което предизвиква разпускането на доброволческите чети. Не се осъществява по тази причина и преминаването на Тимок и освобождаването на България. Доброволците се прехвърлят на територията на Румъния със знамената и песните си. (Известно е, че сръбското командване прави опит да принуди българските доброволчески формирования да предадат знамената си на сръбското командване. Показателна е не само съпротивата, но и бунтът на българите да запазят бойните си светини. И успяват!). Те запазват и готовността си да се бият за свободата и независимостта на своята родина. Появилият се на сръбска територия марш се запява дори от сръбското население, но и от доброволци на други чуждестранни чети.


Георги Живков

В края на същата 1876 г. в Плоещ български самодейци, запалени по театъра, подготвят и играят пиесата на Н. Живков „Ильо войвода”. На едно от представленията четата на Филип Тотю преминава под строй на сцената със своето знаме, пеейки „Шуми Марица”. Така песента става известна на повече хора от българските имигрантски среди, но и сред обикновените българи, живеещи на територията на съседна Румъния.

След неуспеха на Цариградската конференция на държавите от „европейския оркестър” в края на 1876 г. за разрешаването на българския въпрос, руското правителство започва подготовка за принуждаване на Високата порта за разрешаването му. Предупреждението на император Александър ІІ, че ако не си постигне мирно разрешение на проблема, ще се наложи разрешаването му със сила. И това става реалност през април 1877 г., когато Русия обявява война на Османската империя. По същото време в Кишинев се сформира почетен „Български конвой” от българи доброволци. На 17 април с.г. на същото място Почетният на Негово императорско величество конвой прераства в сформираното Българско опълчение в състав от 6 дружини и 6 конни сотни. В него се стичат участници в Априлското въстание (1876), бивши доброволци от Сръбско-турската война и много други патриотично настроени българи не само от Румъния, но и от поробената ни страна, Русия и други европейски страни, където има българи имигранти. Скоро започва и бойната подготовка на формацията. Духът е изненадващо и неописуемо висок. Учебният процес се води от сутрешна зора до късно вечер. И тук наболялата българска душа е докосната от нещо, което българските доброволци нямали - песента, съпровождала обучението на руските части. Тогава отново се запява „Шуми Марица”, която завладява хилядите патриоти, посветили се на борбата за освобождението на Отечеството. И това е отбелязано не само от съвременниците, но са описани и по-важните случаи на изпълнението й по време на войната…



Защо тази песен е озаглавена „Шуми Марица”?

Вероятно това е от някои легенди, свързани с българската история, които е познавал автора. Споменахме, че той е обходил родината надлъж и шир, като учител и читалищен деец. Освен това Никола Живков е познавал много от обичаите, песните, приказките и легендите от различни краища на българските земи. Сигурно са му били известни и легендите за гибелта на последния български цар преди падането на България под турско робство - Иван Шишман.

Една от тях разказва, че раненият в битка с турците цар е спасен и отнесен в Рила планина, където паднал от хвърковатия си кон от изтощение и загуба на кръв. Царят се опитал да стане и да тръгне по течението на р. Марица, но не успял. От гърдите му се изтръгнала дълбока въздишка, която разтърсила планината. Горите надали страхотен рев, а земята се пропукала на 7 места, от които потекла вода. Кръвта на българския цар се смесила с нея и станала кървава. Река Марица потекла кървавочервена.

Друга легенда е разпространена в Самоковско. Според нея Цар Иван Шишман водел боеве с турците по билото на Белчаница, където в ръкопашен бой бил ранен и пленен. Обезглавен, а главата му била захвърлена, но там, където паднала, бликнали три извора. Всяка година в деня на това сражение планинарите виждали на мястото на смъртта на царя една сърна да спира до един от изворите. Ровейки до него, тя надавала тъжен рев, който огласял цяла Рила. Това била майката на цар Иван Шишман, преобразена в сърна.

Трета легенда пак е свързана с пленяването на Иван Шишман в боя за крепостта Никопол и откарването му в Пловдив. Там бил умъртвен от турците, а тялото му захвърлено в бистрата р. Марица, която се разбунтувала и зашумяла с буйните си окървавени води.

Тези, а вероятно и други легенди и песни са въздействали по необикновен начин върху съзнанието на автора. Това може би е причина да включи българската река в текста на песента. А страшните кланета над беззащитните българи по време на Априлското въстание (1876), реките от кръв по улиците на Панагюрище, Батак, Брацигово, Перущица и другите селища, в които въстанието е потушена с невиждана жестокост, пожарите във въстаналите села в Тракийската низина и Средногорието също са дали повод за включването на реката в текста на песента. Не е случайно, че чувствителната душа на автора е включила окървавената река в първия куплет на песента:

Шуми Марица

Окървавена.

Плаче вдовица

Люто ранена

Широко разпространената по време на последните векове на робството идея, че свободата ще дойде от север, от Дядо Иван, както и обаянието на руския генерал Черняев сред доброволците във войната на Сърбия с Турция, дават на въображението на поета Живков основание за припева на песента:

Марш, марш,

С генерала наш!

А силното желание на доброволците да се наричат „войници” е олицетворение на идеята и мечтата за силна, свободна, независима, суверенна държава. Това е лелеян блян на всеки българин, който поетът вплита в последните стихове на рефрена и на втория куплет:

Раз, два, три,

Марш, войници!

Напред да вървим,

Войници мили,

Тимок да бродим

Със всички сили!

В миналото са се водили много спорове за произхода на текста и музиката на „Шуми Марица”, както за мястото и времето на тяхното създаване. В българската литература е изписано много по този повод. Ще се позовем само на някои от публикациите.

В статията си „Тимок, Зайчар и Шуми Марица”, публикувана в сп. „Светлина”, Сава Ж. Дацов твърди, че текстът и мелодията на марша са създадени едновременно от Никола Живков в лагера в района на с. Кральовица в Сърбия. През юни 1876 г. в този лагер е посрещнат генерал Черняев с песента на Стефан Стамболов „Не щеме ний богатство…”. Впечатлението от тази среща било толкова силно, че Никола Живков написва нов, походен вариант на български войнишки марш и го разучава с някои от другарите си. Под звуците на „Шуми Марица” след края на войната възторжените хъшове преминали р. Тимок и навлезли в родината си. Кървавото бойно кръщение на марша става по време на първото сражение на доброволците с турците при с. Раковица.

Димитър Уста Генчев публикува статията „Как да се поправи една грешка, сторена в началото на Освобождението ни?”, публикувана в списание „Илюстрация, театър и музика” през 1919 г. По въпроса за текста и музиката на марша той пише, че когато избухва Сръбско-турската война през 1876 г., под влияние на първите победи Никола Живков написва „Черняев марш”. При създаването му е гледал стиховете да съвпадат по своите стъпки с мелодията на песента „Солнце зорница”, която се е пеела във гр. Велес, където авторът е учителствал. По-нататък Уста Генчев споменава за пиесата „Ильо войвода” и участието на четата на Филип Тотю в трето действие.

Никола Йонков Владикин, известен български журналист и книжовник, също говори за необходимостта от български народен химн, посочвайки, че „един познат звук от музиката, един глас на певеца, пронизват като електрически ток нервите на една голяма маса от хора. Но тази песен трябва да има ореол от знаменити и трогателни възпоминания”. По- нататък авторът се нахвърля върху несъвършения текст на „Шуми Марица” и онези, които са я превърнали в национален химн. Обаче той пропуска факта, че не авторът, а събитията, свързани с Освободителната война, са направили от тази песен онова „електричество”, за което той мечтае и говори.

Подполковник Георги Агура в статия със заглавие „Една необходимост” също се спира на въпроса за необходимостта от „български народен химн”. За „Шуми Марица” той пише: „Този марш е свързан с велики събития, които историята на българския народ трябва да запише с огнени думи и да запази тая светиня!”. По-нататък се спира на въпроса дали маршът е подходящ за народен химн, тъй като не съдържа всички елементи, на които трябва да отговаря един национален химн. Военният диригент (капелмайстор) заключава, че тази песен трябва да си остане народен марш, който да се изпълнява в определени случаи, а за български национален химн предлага свои творби.



Голямо е значението на изследването на тази тема от големия български фолклорист, литературен историк и общественик професор д-р Иван Шишманов. В своята статия „Историята на „Шуми Марица” той задълбочено изследва произхода на текста и музиката на марша, като цитира и едно важно за случая писмо на Никола Живков до него. В писмото авторът на марша пише: „…Сега за работата ми по „Шуми Марица”… преди, по турско време, съм бил главен учител, но не в Едирне (дн. Одрин), а във Велес, ала не съм чувал на немски подобна песен, а близо до напева й имаше българска песен, която бе с глупаво съдържание, ала в напева й са бях влюбил. Ето как беше тази песенчица:

Солнце зорница тук се разбира,

В младия възраст, който извира,

Умната сила, крехката младост,

На человека драга до старост.

Толкова помня от съдържанието й, та като се върнахме от Сръбско-турския бой през 1876 г., от командата на генерал Черняев, аз си възпях тамошните подвиги на доброволците и другарите в стиховце, които не съм ни писал, намислих в Плоещ „Шуми Марица”, която белки не щеше да види толкова свят, ако не бяхме играли моята пиеса в ръкопис „Ильо войвода”, дето е употребена и „Шуми Марица”, която и по съдържание като се хареса на другите, запяха я завинаги и аз видях, че се хареса на света, проводих и я печатах в българския вестник „Новинар”, издаваем в Букурещ.”

Свързана с борбите за национално освобождение и Руско-турската война (1877-1878), „Шуми Марица” има голям успех от двете страни на Балкана, предпочитана от българи и руснаци. Макар и с незадоволяващ изцяло текст и не много подходяща мелодия, без съответен държавен акт, тя се изпълнява по различни поводи. Дори в училищата е съчинен специфичен текст, изпълняван с въодушевление от учениците. До 1885 г. - годината на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, по нареждане на княз Александър І като тържествен официален марш се изпълнява руският държавен химн „Боже царя храни (пази)!”. По време на Сръбско-българската война (1885) българското войнство воюва със сърбите отново с „Шуми Марица”. След блестящата победа на българския боен дух е разпоредено заедно с руския химн да се изпълнява и българският боен марш, при това заедно с австро-унгарския сигнал „Сбор”! Това е нещо като предизвестие, че ще се стигне до официалното признаване на песента за държавен химн. След споменатите събития без официален държавен акт „Шуми Марица” започва да се изпълнява като държавен химн.

Дотук изложихме част от изследванията и публикациите във връзка с песента. От тях Никола Русев прави извода, „че песента е писана през есента на 1876 г. в Плоещ след завръщането на Никола Живков и останалите доброволци от Сърбия”.

Макар че и авторът й твърди същото в спомените си, склонни сме да приемем и мнението на сръбския офицер Глиша Маркович, цитирано от един от най-добросъвестните и обективни изследователи на този казус - Иван Кръстев Стойчев. Като жив свидетел на влизането на доброволците в Зайчар, сръбският офицер твърди, че те са пеели „Черняев марш”. Може би става дума за първоначалния текст от Сърбия, който не е отпечатван, а по-късно авторът да е публикувал във „Всекидневний новинар” негов преработен вариант. Възможно е освен това в предложения от професор Иван Шишманов текст от обяснението на автора да са пропуснати някои детайли. Известно е, че по време на Освободителната война се появява нова, трета редакция на текста на песента, в която, вместо генерал Черняев, се появява името на генерал Столетов, което се задържа твърде кратко време. Появява се и името на главнокомандващия Действащата армия генерал княз Николай Николаевич. „Чуйте, запейте Николаю марш”.

Последна редакция на държавния химн прави народният поет Иван Вазов през 1912 г. Ето и неговия тест:

1. Шуми Марица

Окървавена.

Плаче вдовица

люто ранена.

Припевъ:

Маршъ, Маршъ

Съ генерала нашь!

Въ бой да летимъ

Врагъ да победимъ!

 

2. Български чеда

Цялъ святъ ни гледа

Хай къмъ победа

Славна да вървимъ!

Припевъ:

Маршъ…

 

3. Лъвътъ Балкански

Въ бой великонски

Съ орди душмански

Води ни крилатъ.

Припевъ:

Маршъ…

 

4. Млади и знойни

Въ вихрите бойни

Ний сме достойни

Лаври да беремъ

Припевъ:

Маршъ…

 

5. Ний сме народа

За честъ, за свобода,

За мила рода,

кой знай да мре.

Припевъ:

Маршъ…


Иван Вазов

Под линия под горния текст Иван Вазов пише: „В нашия национален марш, с изключение на първия куплет и първите два стиха на рефрена, всички останали стихове са крайно несмислени, като не отговарят и на темпа на музиката. Поправянето на марша отдавна се налагаше. Аз струвам днес това и давам почти цял текста му в нова редакция. Желателно е да се приеме от всички, за да имаме национален марш и по съдържание, колко-годе за пред хората.” Това е петата и последна редакция на текста на„Шуми Марица”.

Много въпросителни поставя мелодията на песента. Този проблем е по-сложен, отколкото въпросите, свързани с текста. Възможно е мелодиите, които са послужили за сглобяване на музиката на марша, да са чути първо в Шумен. Известно е, че към средата на ХIХ в., след разгрома на революцията в Австро-Унгария (1848), в този град започва да живее голяма група имигранти от Унгария. Там има и колония от поляци. Двете групи поставят основите на музикалния живот в града чрез създадения от тях оркестър, който изнася периодично концертни програми. От мелодиите, които слуша, учителят Атанас Гранитски (1820-1874) сглобява мелодия за своето стихотворение „Солнце зорница”. В много отношения тя напомня за първата част на „Шуми Марица”.

За мелодията също има различни мнения. В посоченото изследване на проф. д-р Иван Шишманов се твърди, че нейната първа музикална фраза е взета от мелодията на популярната по това време германска войнишка песен „Wen die soldaten durch die staadt marcnieren” („Когато войниците маршируват през града”), внесена от унгарските имигранти.

Димитър Уста Генчев не посочва точно откъде е взета мелодията, защото част от нея се съдържа в музикалната пиеса „Пробуждането на лъва” на полския компонист Контски. Някой обаче му казва, че и на италиански, и руски език има подобна мелодия, а той лично чул една румънска песен с подобна мелодия. Според Контски трудно може да се определи точно откъде води началото си тази мелодия.

Според Стоян Чилингиров „Шуми Марица” има два нотни образа. Единият е на унгарския имигрант Шафрани, а другият - патетичната му част, която му придава своеобразна, дори бойна окраска, има чисто славянски произход. Популяризатор на тази мелодия бил немският дамски оркестър, който преди Освобождението свири в Одрин. Според него мелодията първо е внесена в Шумен, където трябва да се търси първообразът й, а от там е разпространена в останалите български земи. Посочването на Одрин не е случайно. Под натиска на Великите сили Австро-Унгария, Германия и Русия полско-унгарските имигранти е трябвало да бъдат разселени към края на 50-те години на ХIХ в. във вътрешността на Османската империя. По силата на тези обстоятелства Шафрани се озовава в Одрин, където постъпва като капелмайстор на гарнизонната турска музика. От него и чрез него трябва да се търси връзката с немския дамски оркестър.

Според Иван Кръстев Стойчев участието на унгареца трябва да се изключи въз основа на негови ученици. От отговора на Никола Живков до проф. Шишманов е видно, че авторът не е живял в Одрин, а във Велес. Потвърждава се, че стихотворението на Гранитски е в основата на мелодията. Стойчев посочва и неговото начало:

Солнце зорница

тук се разбира,

Въ младата возрастъ,

Въ който извира.

Умната сила,

въ крехката младостъ

на человека

драга до старость!

След 1862 г. Гранитски учителства в Търново, а негов ученик е и Никола Живкова. Когато съставя текста на „Шуми Марица”, той подхожда по стихов размер по познатата от Гранитски мелодия, а за втората част (припева) е взел от друго място това, което му е трябвало.

Съществен принос за изясняване на истината за произхода на „Шуми Марица” има нашият съвременник - музиковедът фолклорист от Института по музика при БАН , професор Николай Кауфман. В статията „Произход на песента „Шуми Марица”, публикувана в книгата му „Български градски песни”, той пише: „Една от широко популярните песни, изпълнявани в България от 1876 до 1947 г., е „Шуми Марица”, която първоначално е възрожденска революционна песен, възникнала между българите - доброволци в борбата на сръбския народ против турския поробител, а по-късно се пее от войниците от Освободителната война, от Сръбско-българската война през 1875 г. и постепенно се налага като химн на България.” В изследванията си авторът се добира до някои неща, споменати от Иван К. Стойчев. С риск да повторим написаното ще се позовем на музиколога Кауфман: „Възникването на „Шуми Марица” е свързвано с името на А.П.Гранитски - учител по професия, родом от Котел, който през Кримската война (1853-1856) създава и напечатва стихотворението си „Солнце зорница”.От 1859 до 1862 г. учителства в Шумен. Там споменатите стихове започват да се пеят по мелодия, близка до тази на „Шуми Марица”, но без припева. Песента става популярна. В същото стихосложение е бил и по-късно написаният от Никола Живков текст на марша „Шуми Марица”. Това подсказва и мелодията, на която се пее песента. Тя е коренно различна по строеж от българската народна песен. Маршовият ритъм, мажорният лад, секвентните мотиви в началото, алтерованите степени, които сочат градската принадлежност на песента и коренното й различие от традиционното народно творчество.”



По-нататък професор Кауфман отбелязва, че през 1891 г. Анастас А.Стоянов, музикален деец от Шумен, в писмо до професор д-р Шишманов съобщава, че мелодията на „Шуми Марица” е заимствана от цитираната немска песен. Позната през 50-те години на ХIХ в. в Шумен и донесена от Шафрани, тя е слушана по-късно и от Добри Войников. Нотирана е от А. Стоянов. Това и фактът, че Гранитски създава стихотворението си в Шумен, когато мелодията е вече популярна в града, в достатъчна степен изключват одринските и други варианти за произхода й.

В статия на чешкия музиколог Лудвиг Куба, цитирана от Стойчев, Кауфман и Русев и озаглавена „Принос към историята на българския химн” и публикувана във в. „Мир” през 1930 г., е изказано предположението, че творецът на изследвания марш се е намирал под известно влияние на поляци. Цитира се сбирката на GuLi Rogier „Piesni polskiego Ludu ut Gornim Slaski” (Юли Рогиер, „Песен на полския народ от Горна Силезия”), където песента под № 215 е твърде близка до мелодията на „Шуми Марица”. Това се потвърждава и от факта, че втората половина на „Шуми Марица” е отражение на втората половина на полския химн: „Jiezce Polska ne e zginela” („Полша още не е загинала”), където се пее: „Marsz, marsz, Dombrovski z ziemu Wloskiej do Polski („Марш, марш, Домбровски, от земята от Италия до Полша”).

Цитираната от Лудвиг Куба мелодия е в същия ритъм, в който е и „Шуми Марица”. Мелодично тя е близка до записаната от А. Стоянов. Очевидно тази мелодия е била известна на много народи от Централна и Източна Европа, откъдето попада и в България.

Над мелодията на марша работи и Мирек - капелмайсторът на военната музика, съпровождала руската дружина и Българското опълчение в Освободителната война. Негова е заслугата за аранжировката на музиката и пригаждането за духов оркестър. След това оркестрите на войските на руската армия я изпълняват по различни поводи и с това още повече допринасят за широкото разпространение на марша сред освободения народ.

За работата над марша говори едно писмо на Габриел Шебек, музикант, работил в България от 1878 до 1894 г. Според него, когато дошъл в Княжество България, „Шуми Марица” била лошо нагласена и се наложило да я хармонизира и пригоди за оркестър.

Безспорно един от най-обективните изследователи на химна е професор д-р Иван Шишманов. След като сравнява текста и музиката с химни на други държави, в това число с „Марсилезата” (фр.) и „Carmagnole” (Ит.), той прави извода, че българският химн се отнася към тези, които стават популярни преди всичко с мелодията си.

Още по-категоричен е композиторът Добри Христов, според който българският химн отдавна е трябвало да се причисли към историческите военни маршове. Музиката й е взета от една несериозна чужда песен, а текстът й също не се харесва. На друго място той пише, че Никола Живков е използвал кабаретна немска песен за своя марш, който днес е химн.

През 1908 г. е проведен конкурс за написване на химн на Н.Ц.В. княз Фердинанд І. Открити са няколко композиции на някои от участниците в конкурса: Карл Йермарш - капелмайстор на Военното училище, Добри Христов, Иван Шопов, Георги Шогунов и др. Утвърден е химн по текст на майор Г.В.Магура и музика на Йермарш, подобен на химните на руския император и английския крал:

 

1. Всемогъщий, правий Боже

Молим, Царя ни пази,

Дай му сила, за да може

Зли поврати да срази.

2. За погром на враговете

И за славни бъднини,

Боже, Царю на царете,

Дай на Царя светли дни!

3. А на българското племе

Ума, Боже, просвети

Със любов да се обземе

И задружно процъфти!

4. Чрез съгласие да може

Силна воля да развий,

Чрез напредък, дай му Боже,

Славно име да добий!

За пръв път този химн е изпълнен от хора на офицерите от столичния гарнизон на концерт на 29 септември 1908 г. по повод на обявяване на независимостта на България. След края на Втората световна война и промяната на политическата система в България на този произвол негласно е сложен край.


Боят за Стара Загора


Боят за Самарското знаме

„Шуми Марица” се утвърждава като военен марш в непосредствена бойна обстановка. В спомените на мнозина участници в Българското опълчение (1877-1878) и на съвременници на Освободителната война (1877-1878) се посочва, че маршът е получил своето бойно кръщение по време на боевете за Стара Загора през лятото на 1877 г., но голямо и свято за българския народ значение той добива в тежките и решителни боеве на Шипка на 9, 10 и 11 август същата година (ст.ст.), когато българските опълченци и малка група руски бойци спират войските на Османската империя и осигуряват победния ход на войната за освобождението на България.


Защитата на Орлово гнездо

Според някои автори най-компетентно описание на бойните действия на Шипка и „Орлово гнездо” ни е оставил подполковник Сава Кисьов в книгата си „Българското опълчение в Освободителната Руско-турска война”. В навечерието на войната той завършва военно училище в Русия, участва в Сръбско-турската война (1876), а в редовете на Трета дружина на Българското опълчение с командир подполковник Пьотър Калитин командва взвод. След героичната смърт на командира на дружината по заповед на новия й командир майор Чиляев става командир на рота.

След непрекъснатите атаки на 9 и 10 август турските войски обкръжават почти от всички страни малобройните защитници на прохода. На 11 август яростните атаки продължават. Непоносимата жега, безводието и гладът изтощават до крайност опълченците. И боеприпасите свършват. А помощ отникъде не се задава. С изранени ръце младите герои къртят парчета от скалите и ги хвърлят по турските редици. Хвърлят и телата на загиналите си другари. От редовете на Трета дружина се чува познатият глас на командира на дружината” „Братци, неприятелят ни обкръжи, път за отстъпление няма. Ще се държим, докато ни дойде помощ, а ако не дойде, всинца ще положим кости тук, за свободата на България!” След тези думи майор Чиляев запява „Шуми Марица”. Песента веднага се поема от опълченците по цялата верига и подействала като електрически ток. След нея се понася гръмогласното „Ура” на защитниците на прохода. Точно по това време ордите на Сюлейман паша подемат нова атака за овладяване на централната височина. Дочули далечните звуци на песента и бойния вик „Ура” на защитниците на прохода, изпратените около 150 стрелци откъм Габрово от Четвърта стрелкова бригада, качени по двама на кон, отговарят със същия възглас. Пристига помощта! Последният напън на противника е сломен. „Шуми Марица” извършва магията. Преди да се роди свободата на Отечеството, песента вече е заела своето достойно място в душите на защитниците на прохода. Това е една от причините след Освобождението песента да се приема с толкова голямо уважение от българския народ, независимо от нейните текстови и музикални несъвършенства. Тя става масова песен за българите.



Второто бойно кръщение на песента е по време на Сръбско-българската война (1885). Всички автори, които описват тази война на генералите срещу капитаните, отбелязват въздействието на марша върху духа на българското войнство, защищавало позициите при Сливница и предшествано от 135-километрови поход от Южна България до Сливнишката позиция, нямащ аналог в световната военна история до този момент. Това се потвърждава от кореспондента на германския вестник „Кьолнише цайтунг” фон Кун. В книгата си „Борбата на българите за съединението си”, излязла през 1886 г., той пише: „Щом двете дружини на Дунавския полк (бел. авт. - 5-и пех. Дунавски полк) пристигнаха на бойното поле, капитан Бендерев издаде заповед веднага да се превземат с пристъп занятите сръбски позиции. Този пристъп на Дунавския полк е най-славният и най-важен момент в българската история. Той беше началото на онова нечувано геройско настъпление, под което най-сетне се срути сръбската армия. Без да изгърми даже и една пушка, с развети пряпорци, с биющи барабани, под звуците на „Шуми Марица”, Дунавският полк с удивителна лекота и скорост се качи на една стръмна канара (връх Мека црев- бел. авт.). Сърбите за пръв път чуваха звуците на българската народна химна „Шуми Марица”. Тези звуци сетне бяха само достатъчни, за да повлияят на сръбската войска и да я докарат до паническо бягство.”

Много са още примерите на героизъм под звуците на „Шуми Марица” и по време на войните за национално обединение на българския народ. Те са нескончаем низ от подвизи и победи. Никога в българската история след тези войни на българското войнство не са забравени героичните му прояви за постигане на мечтаната свобода на всички българи в единно Отечество.

Въздействието на народния марш в българското войнство е огромно. Тогава, когато силите са на изчерпване, когато трябва да се нанесе решаващият удар върху противника, музикантските хорове (духовите военни оркестри - бел. автора) са били на мястото си. Под звуците именно на „Шуми Марица” и могъщото и нескончаемо българско „Ура”, в повечето случаи начело с полковото знаме, дори с командира на полка с извадена сабя, веригите на атакуващите български войни се сплотяват и помитат противника. Така на 17 октомври 1912 г. при Караагач дере командирът на 18-и етърски на Н.Ц.В. цар Фердинанд І полк, подполковник Антонов вижда разколебана една от настъпващите пехотни дружини. Той поема в ръцете си полковата светиня и с извадена сабя, под звуците на „Шуми Марица”, изпълняван от полковия духов оркестър, повежда атаката на подчинените си. Успехът винаги съпътства смелите и решителните. Противникът е отхвърлен, а настъплението на полка и дивизията продължава с пълен успех.

На нож

През нощта на 12 срещу 13 март 1913 г. командирът на 23-ти пехотен. Шипченски полк получава задачата да щурмува „Айваз баба”, форт, намиращ се на източния сектор на Одринската отбрана. Командирът на полка, полковник Иван Пашинов, преценява, че с оределите редици на шипченци трудно ще изпълни поставената задача. Ето защо той включва в атаката и „оръжието на духа”. Взема в ръце полковото знаме и под звуците на „Шуми Марица”, изпълнявана от полковата музика, повежда подчинените си напред. Под град от куршуми и шрапнели, шипченци преодоляват телените заграждения на противника и в 5.30 ч. на 13 март знамето на полка вече се развява над превзетия форт. И днес продраната от куршуми и шрапнели полкова светиня се пази във фонда на Националния военно-исторически музей заедно с всички български бойни знамена, независимо от тяхната цялост и изправност, но тачени като бойни реликви.

По време на Междусъюзническата война през лятото на 1913 г., при атаката на Модра стена (Сърбия), полковият оркестър на 34-ти пехотен Троянски полк, начело с капелмайстора си, се озовава зад десния фланг на сърбите. Изплашен от създалата се обстановка, той заповядва на музикантите да залегнат в едно сечище. В това време троянци започват атаката. Капелмайсторът вдига подчинените си и полковата музика започва да свира „Шуми Марица”. Това дава сили на атакуващите, а противникът е обърнат в бягство, както по време на Сръбско-българската война (1885). От заловените пленници се разбира, че срещу българските 4 роти сръбското командване е противопоставило една пехотна бригада с 2 артилерийски батареи и 22 картечници. На въпроса защо с бягство са напуснали позициите си, пленниците отговарят, че българите са успели със скрит маньовър да обходят позициите им и че ако не са отстъпили, всички щели да бъдат избити, тъй като главните сили на българите заедно с оркестъра се явили в тила им.

Могат да се посочат твърде много примери за въздействието на химна върху личния състав на българските войски. Той ги е стимулирал за достойно изпълнение на военния синовен дълг към Отечеството, за отстояване на нейната независимост и държавни граници, както и за безпрекословно изпълнение на военния им дълг в мирно време.



Значението на народния марш, превърнал се в държавен химн, е много голямо за възобновената българска държавност след вековете мрачно и жестоко турско робство. В своето безсмъртно творчество народният поет Иван Вазов най-добре е изразил любовта на българския народ към тази песен. Но нека се позовем на някои от творбите му.

В разказа си „Gronde Maritza, teinte de sang” той описва съдбата на заточеника д-р Н. Каранов в далечен Йемен по време на Освободителната Руско-турска война (1877-1878). За войната и „Шуми Марица” той научава от един френски вестник, който описва защитата на „Шипка” и храбростта и себеотрицанието на защитниците на прохода при отблъскването на атаките на противника с песента „Гърми Марица, вапсана с кръв”. Така Вазов цитира буквалния превод на заточеника. Родината била постоянно в мислите му и той си пеел марша на френски език с измислена от него мелодия и текст. Покосен от епидемия от тиф, която върлувала в Йемен, той умира с песента на уста…

В разказа „Изпъденият марш” Вазов описва тържествата в Киев по случай 900 години от приемането на християнството от руския народ. В това време писателят и неколцина българи са имигранти поради несъгласие с водената от българската правителство политика спрямо Русия. Българският химн бил зачеркнат в афиша с програмата на заключителния концерт, в който трябвало да се изпълнят химните на всички славянски държави. В края на концерта, когато цялата програма е изпълнена, един висш офицер казак се провиква сред залата: „Шумит

Марица!”. Залата гръмва от аплодисменти и възгласи „Шумит Марица!”. Диригентът отново излиза на сцената и хорът изпълнява българския химн многократно. Тогава един мустакат стар генерал скача от мястото си и прегръща и целува българската група и просълзен казва: „Аз чувах тези звукове, когато водех българска дружина под огъня при Стара Загора, и сега оживяха в старческото ми сърце могущи спомени…”. Развълнувани от неописуемото преживяване, българите имигранти, единствени представители на България на това тържество, обърнати към хора, слушали тази славна песен, чието изпълнение било като протест срещу посягането на българската чест.

Особено силно тази тема е развита в стихотворението на Иван Вазов

Народният марш:

Шуми Марица!

Какъв е тоя звук-

Свещен, кат никой друг,

Блестящ, като зорница?

Из трепетний въздух,

Когато заехтява

Той хубав е кат слава,

От млад възторг тогава

Трепери моя дух!

 

Шуми Марица!

На пир ли тя звучи,

Под знаме ли ечи,

Ил, шумната столица

Гърми в тържествен час,

Обфащат ме трептежи

Душата ми тогаз,

Кат боен кон се ежи

При тръбен боен глас.

 

Шуми Марица!

Пред мен в тоз звук крилат,

Кат в някой блян фъркат,

Редят се върволица,

От слави що не мрат:

Загората гробовна,

И Шипката чутовна,

И Сливница гръмовна,

И знамена в дим!

 

Шуми Марица!

От този звук съгрян,

Кат буен ураган,

Със огнен меч в десница

България летя:

На Стамбул до стените,

На Охрид при вълните,

На Шар до висините

Тоз славен дух ехтя!

 

Шуми Марица!

Не, пее тя,-тръби,

Пред бури и съдби

Фърчи като орлица,

В тоя звук се сичко сбра:

На наший дух ламтежа,

На битките ехтежа,

На славата гърмежа

С хиляди „Ура!”

Когато сравняваме текста на този марш-химн с тези на другите държави монархии, бивши и съвременни, прави впечатление неговият народен характер. Във всички останали химни, особено на европейските страни - традиционни монархии, задължително срещаме части, цели куплети или пасажи, възхваляващи монарха (императора, краля или царя), има ги и в българския химн за княз Фердинанд І, отначало отнасящи се до личността на монарха или неговата институция, с пожелания за дълголетие и здраве, за царуване в мир или като израз на народната любов. В руския монархически химн в началото е: „Боже, царя храни” (пази), в югославския: „Александра Боже, храни, Моли ти се са в наш народ!”. В химна на Кралство Румъния: „Да живее кралят в мир и чест!”, а на Великобритания:

„Бог пази нашия милостив крал,

Да живее дълги години нашият благороден крал!”

 



При „Шуми Марица”, по начало народен марш, това не е могло да стане, защото е създаден преди Освобождението от турско робство, когато няма нито цар, нито държава, а създателят му е един скромен учител и възрожденски деец, който дори не си е помислял, че сътворената от него песен за доброволците ще достигне такива държавни висоти. При преработката на текста народният поет Иван Вазов се е съобразил и проявил далновидност, като не свързва „народния марш” с името или личността на властолюбивия, користолюбив и деспотичен цар Фердинанд І. При това при наличие на специален „Химн за Н.В.Царя на българите”, за което през 1935 г. се прави несполучлив опит да се слеят в едно с „Шуми Марица”. Над това са работили композиторите Панчо Владигеров, Менахим Бенсусам и др. От 1940 г. до края на Втората световна война двата химна се изпълняват заедно, макар че експериментът да се е оказал несполучлив.

През годините и десетилетията, когато се изпълнява този химн, са правени много и разнообразни опити и аранжировки за подобряване на музиката му. Целта била да се направи по-звучен и хармоничен. По сведения на Иван Стойчев през първите дни на 1925 г. са правени много разработки на музиката на „Шуми Марица”. В научния архив на БАН са намерени 15, някои от тях с анонимни, с „мото” като „Санстефанска България”, „Скромност” и др. Част от тях носят подписите на композитори като маестро Атанасов, капелмайстор Иван Касабов, Никола Йорданов, Михаил Константинов и др., което подсказва, че е организиран конкурс. За жалост не са открити данни кой и кога го е организирал и какви са резултатите. Най-сполучлива е разработката и аранжировката на прочутия композитор Добри Христов.

Като песен, марш и химн „Шуми Марица” е приет радушно от българския народ и се изпълнява дори и след референдума „За монархия или народна република” през 1946 г. Нещо повече, приемът, който дава председателят на Президиума на Народното събрание на 1 януари 1947 г., е открит от Краснознаменния ансамбъл на Червената армия „Александров” с „Шуми Марица” и „Песен за Сталин”.

Опитите след 10 ноември 1989 г. да се възстанови песента като национален химн, въпреки настояването на определени политически сили и лица, се оказаха неуспешни. Приетата през лятото на 1991 г. Конституция на Република България узакони дотогавашния химн на страната „Горда Стара планина”.

Полковник о.з. Иван Ст. Иванов
вексилолог