ПЕТЪР ПОПАРСОВ - ПЪРВИЯТ ИДЕОЛОГ НА ВМОРО

Тази година се навършиха 143 години от рождението и 70 години от смъртта на един от най-видните български революционери, който е един от създателите на ВМОРО и пръв нейн идеолог - Петър Попарсов. Въпреки изпълнения му със служба на народа си живот, днес той е напълно неизвестен за сънародниците ни. Това даде възможност на околовардарските фалшификатори да си присвоят и неговата личност и да я наредят редом до останалите откраднати придобивки от нашата история. Нямам намерение да проследявам подробно целия му живот на революционер и педагог, а само ще се спра на основните периоди от неговия живот и ще ви дам възможност да се запознаете с неговото слово и сами да прецените на кого принадлежи тази бележита личност.
Петър Попарсов е родeн на 21 октомври 1872 г. в с. Богомила, Велешко. Основното си образование завършва в родното си село, а прогимназия - във Велес. След това учи в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий”.


Бялата кула в Солун

Активизиралата се сръбска пропаганда в Македония след Съединението на Княжество България с Източна Румелия и след Сръбско-българската война през 1885 г. успяла с пари, постове, безплатно обучение и стипендии в сръбските средни и висши училища да привлече на своя страна немалко число българи. Тази сръбска активност била в съзвучие с „начертанието” на Гарашанин и на линията, която наложил в сръбската външна политика проф. Стоян Новакович. След един от поредните ученически бунтове в Солунската гимназия, в резултат на неумелата училищна политика на Българската екзархия една група ученици, произхождащи главно от бедни български семейства от Македония, приемат предложението на сръбските емисари да отидат и да учат безплатно на разноските на дружество „Свети Сава” в Белград. Сред тях били Дамян Груев, Димитър Мирчев, Никола Наумов, Христо Попкоцев, Петър Попарсов и др. През есента на 1888 г. те се озовали в Белград. От името на групата ученици молбата за постъпването им в белградския пансион на дружеството „Св. Сава” била написана вероятно от известния по онова време журналист и деец на сръбската пропаганда в Македония Перо Тодорович, издател на белградския вестник „Мале новине”. Тя била отправена на 31 октомври 1888 г. до сръбския просветен министър. От нея личи колко умело е действала сръбската пропаганда в лицето на дружеството сред бедните българчета. От името на младите българчета умелият интригант написал следното: „Когато чухме в Солун и на други места в Македония и Стара Сърбия, че наши приятели и земляци са приети тук да продължат своето обучение, и ние едва дочакахме тази желана новина, та подкрепени от нашите родители, както и насърчени от известни сърби в Солун, които ни дадоха пари за пътни разходи, сме дошли вече един месец тук, за да продължим обучението си на своя майчин език, което би било от голяма помощ за нас при връщането ни по родните места, а най-вече и за идеята на сърбите и Сърбия, пък и за нас и самата наша родина. Тук ни прие дружеството „Св. Сава” и ние се записахме в училището в съответните класове и паралелки, но след като вече изтече около месец, ние сме на разноските само на дружеството „Св. Сава”, то ние най-учтиво молим господин министра да разреши отпускането на помощ, както на всички останали, а ние ще се трудим под надзора и упътванията на дружеството „Св. Сава”, да оправдаем средствата с учение и да се сближим с нашите свободни братя, за да поддържаме в бъдещата наша работа за святата нам идея за сръбството, тъй като досега бяхме в мрака на пропагандните училища.” Акцията била успешно замислена и изпълнена, като се отпуснали необходимите средства за отродяването и промиването на мозъците на българчетата. Македонските българчета първоначално завършили гимназиалното си образование, а след това, отново на сметка на дружеството, постъпили да следват във Великата школа в Белград. От запазените и вече оповестени сръбски документи от този период става ясно, че успехът на сръбската пропаганда бил временен. (Вж. Грага за историjата на македонскиот народ од Архивот на Србиjа. Т. ІV, кн. ІІІ (1888-1889). Београд, 1987 и Т. V, кн. І (1890). Београд, 1988.)
В спомените си, разказани пред проф. Любомир Милетич, Д. Груев говори за въздействието на сръбската пропаганда върху македонските българчета: „Ние сами бяхме опитали действията на тая пропаганда. В Солун имаше агитатори и в Скопие едновременно. Обеща ни се стипендия и ни се даде. И тогава аз с още няколко македончета отидохме в Белград. Тук можахме да съзрем сръбските намерения по това, че силно се стараеха да ни внушат сръбската идея и да ни наложат сръбския език, което още повече ни раздразняваше.”
На присъствието на македонските българчета в Белград и на опасността от посърбяването им са посветени материали в официоза на управляващата Стамболова партия вестник „Свобода”. Същевременно опозиционният вестник „Македония” прави свое разследване по въпроса, като изпраща свой репортер в сръбската столица, който да се срещне с питомците на дружеството. Разследването на кореспондента е отпечатано във вестника на 10 януари 1890 г. Истината прозира изпод редовете на този важен очерк, тъй като става дума за националната принадлежност на младите македончета. Авторът разказва следното: „Първото нещо, което направих, беше да се срещна със сръбските македонци и действително сполучих право в гостилницата, гдето се хранят тъй наречените гяци из Стара Сърбия, те са на брой около 60-70 души от 16-17-25-годишна възраст, някои напуснали от Солунската гимназия, други - Велес, трети - Битоля, четвърти - Дебър, и пр. С една дума, има ученици от четирите краища на Македония, някои следват във Великата школа, други в учителската, която има за цел да приготвя хора за учители. Хранят ги, обличат ги и им дават по 10-12 л. на месец арчлък. След като се запознах с няколку души, отидох си вечерта на хотела. На сутринта дойдоха при мен техните водители, ако може да се каже тъй, бивши ученици в Солунската гимназия от VI клас, а сега студенти във Великата школа. Аз им отправих няколко докачителни думи, загдето си продават съвестта, те тържествено заявиха, че са българи и че ще си останат такива, с изключение на 4-5 души, от които един се казва сърбин, други - гърк, трети - цинцарин, четвърти - македонец, и най-последният е човек - демек социалист, на никоя народност не принадлежи. Това са посърбените македонци, против които се дигаха и дигат кръстоносни походи.”
Сръбската пропаганда не успяла да ги пречупи и през 1890 г. вече виждаме почти цялата група македонски българчета, бивши пансионери, стипендианти и възпитаници на дружеството „Св. Сава” в Белград да напуска Великата школа и да постъпва във Висшето училище в София. Но преди да напуснат на 1 февруари 1890 г., те отправят адрес до Сръбския парламент за причините, поради които напускат Белград. Между другото в този доста обемист адрес пише: „В дъното на душата ни е жално, че точно ние сме тези, които сме допуснали една дълбока грешка против истината и правдата, въпреки че други биха могли да направят това, без да им се наложи като вид пристрастност. За нас като цяло, които сме най-наясно, знаем кои сме, какво сме и най-добре знаем коя е нашата майка, отколкото другите мислят, че знаят това по-добре от нас. Сега вече сте разбрали, че става дума за самите нас, които сме се подписали по-долу, и за нашата родина Македония. На всеки е известно, че тази земя е населена в мнозинството си от славяни, и то българи. Между другото от известно време сръбското официално мнение така се ангажира с посръбчването на македонците, че тази тема стана истинска страст на сръбските журналисти, държавници и научни дейци, както и на обикновените хора. Не слушайки научните авторитети от целия свят, те искат насила да уверят целия свят, че в Македония живеят чисти и истински сърби.”


Петър Попарсов

В адреса прогледналите македончета обясняват и ходовете на сръбската пропаганда, с която са имали възможността да се сблъскат директно: „Между тези грешки спада и основаването на дружеството „Св. Сава” със задачата да разширява сръбството в несръбските земи! Ние, които до вчера бяхме подпомагани от това дружество, сме дошли някои от началото на тази, а други от миналата учебна година да се възпитаваме на разноските на това дружество. Мислехме, че нашите братя сърби ни издържат, без каквато и да било задна цел, но за съжаление сме се заблудили много. Ако сме знаели, че нашето пристигане тук ще има такива последици, никога не бихме дошли. Но какво сме знаели тогава?! На нас ни се обясняваше, че от нас не се иска нищо друго, освен да се възпитаваме. Тогава за нас целта на дружеството „Св. Сава” е била народна, свята. Но какво виждаме сега? Виждаме, че от нас се иска да изпълняваме някаква политическа цел, виждаме, че вече сме превърнати в оръжие против своята народност, с една дума - измамени сме. Това ни измъчваше много. Сърцата ни бяха изпълнени с болка, след като вече от година слушаме да се говори за Македония като за покрайнина, населена със сърби. В последно време, въпреки всички обещания на дружеството „Св. Сава” и държавата да ни издържат само заради образование, ние видяхме как дружеството „Св. Сава” изгони от пансиона трима възпитаници, а полицията изгони двама от тях извън страната само защото са посмели гласно да изявят своята народност. Това скорошно събитие ни жегна дълбоко в сърцето заради това, че те са изгонени като българи, и следователно ние, които оставаме, означава, че не сме българи, а сме сърби. Та нима ние сме сърби? Ние, с които всякога се е постъпвало като с българи, ние, които и от тукашните малки деца сме наричани „българи”?! Та какво би останало за зрелите и възрастни хора? Ние само може да се чудим на дързостта на тези, които ни наричат „сърби” и които не правят нищо друго, освен да нараняват сърцата ни, както и на всеки свободолюбив македонец. … Нека всеки сърбин да знае, че както всеки сърбин с радост би си дал главата, но няма да промени своето народностно име - сърбин, така и всеки българин брани своята народност до последния час на живота си от всяко насилничество и тиранство.”
В списъка на възпитаниците на дружеството „Св. Сава” от 3 октомври 1889 г. името на Петър Попарсов е записано като Петар Арсич, студент във втори курс на Историко-филологическия факултет на Висшата школа. След пристигането си в България Попарсов започва да следва славянска филология и литература във Висшето училище в София. Като студент той се движи в кръга на няколко още студенти, родом от Македония, които ги сближават общите идеи за освобождението й. В тази група освен него се числят още част от неговите другари от Белград, Дамян Груев, Христо Попкоцев, Димитър Мирчев, Никола Дейков и Коста Шахов. Този кръг прави опит да създаде организация, която да действа в посочената посока, като основното било „прилагането на Берлинския договор”. По неговите думи и по думите на Д. Груев, те нарекли тази организация „дружество” или „дружба” и имали за пример „революционната организация в България преди Освобождението”. Младите заговорници смятали да действат „по примера на Ботев, Левски, Бенковски и пр.” Даме разказва: „Бяхме изучили тая организация. „Записките” на Захарий Стоянов например бяха ни повлияли и изобщо дотогавашната българска революционна книжнина.” Младежите подготвили устав и правилник на тази организация, но тя не просъществувала дълго време, тъй като след последвалото убийство на министъра на финансите Христо Белчев Д. Груев и други членове на „дружбата” били арестувани по подозрение за съучастие и след освобождаването им заминали за Македония. П. Попарсов продължил следването си, което завършил през 1892 г. Той участвал заедно с Христо Попкоцев, Евтим Спространов, Андрей Ляпчев, Тома Карайовов, Георги Баласчев и др. в създаването и дейността и на дружеството „Млада македонска книжовна дружина” и на т. нар. група на „лозарите”, които почнали от 1892 г. да издават сп. „Лоза”. На мнимия сепаратизъм на „лозарите” се спират някои от скопските историци, за да се покажат зреещите сепаратистки тежнения сред младата македонска интелигенция. В лъжливостта на тази теория ще се убедите сами и след като прочетете по-долу приложената брошура на П. Попарсов, който отговаря на обвиненията в сепаратизъм срещу току-що създадената ВМОРО от екзархийските среди. А дори беглото запознаване със списание „Лоза” ще ви убеди в прокламираната скопска лъжа.
След дипломирането си Попарсов заминава за Македония, където учителства без прекъсване от 1 септември 1892 г. до 18 декември 1897 г., когато е арестуван и осъден на 101 години затвор по Винишката афера.
От саморъчно попълнения негов личен картон за пенсиониране на 31 януари 1930 г. Попарсов е записал, че е учителствал в гимназията в Скопие (1.ІХ.1892-31.VІІІ.1893), в гимназията в Солун (1.ІХ.1893-31.VІІІ.1894), бил е екзархийски чиновник във Велес (1.І.1895-31.VІІІ.1895) и отново учител в прогимназията в Прилеп (1.ІХ.1895-31.VІІІ.1896) и в прогимназията в Щип (1.ІХ.1896-18.ХІІ.1897).


На 23 октомври 1893 г. Петър Попарсов заедно с Дамян Груев от с. Смилево, Битолско, д-р Христо Татарчев от Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Антон Димитров от с. Айватово, Солунско, и Христо Батанджиев от с. Гумендже, Ениджевардарско, основават революционна организация на българите от Македония и Одринско. Основаната революционна организация, по думите на д-р Хр. Татарчев, била наречена Македонска революционна организация, докато Д. Груев я нарича „Тайна организация с Централен комитет”, а Петър Попарсов - „Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор”. Запазените документи и преобладаващото число спомени свидетелстват, че името на организацията било Македонска революционна организация. Въпросът за създаването на ВМОРО бил предварително назрял в съзнанието на основателите й. Както Д. Груев в Битоля и Прилеп (1891 и 1892), така и Ив. Хаджиниколов в Кукуш (1875) вече били правили опит да създадат революционна организация, като същевременно П. Попарсов и Д. Груев са познати и като участници в Софийската дружба, а Попарсов и в кръга около списание „Лоза”.
След като шестимата разговаряли върху бъдещата си политическа работа и се конструирали „като дружество без писмен протокол и без да се избират ръководители”, било решено да агитират сред съмишленици и да се срещнат отново. Скоро след това се състояли още две срещи, на които се обсъждало какво трябва да се предприеме, за да се подобри положението на българите в Турция, а така също дълго се разисквало върху целта на Организацията. Д. Груев разказва: „Помежду си се сгрупирахме, задружно изработихме правилник-устав. В основата му легнаха същите начала: искане да се приложи Берлинският договор. Така беше изработен тоя устав по образец на устава на революционната организация в България преди Освобождението. Девизът беше: прокарване решенията на Берлинския договор. Основахме тайна организация с „Централен комитет”, с клонове, с членски вносове. Предвиждаше се клетва и пр. В правилника нищо не се предвиждаше за сръбската пропаганда, но се имаше предвид „да се предварят нейните следствия, като се свести народът”. На П. Попарсов било възложено да изработи първия устав на организацията, който се разпространявал в ръкописни преписи. От него така и не са достигнали екземпляри до нас.


Христо Татарчев

По повод формулирането на целта на ВМОРО д-р Хр. Татарчев подчертава, че не могли да възприемат гледището „прямо присъединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция”. А Попарсов по този повод разказва в спомените си: „Лозунгът беше: Далеч от България! Не за това, че тя бе виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и ней, и на делото, което трябваше да си запази своя чисто вътрешен македонски характер. Върху тези ясни и точно определени основи се образува първият таен Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор, от който сетне се разви тъй наречената Вътрешна м[акедонска] р[еволюционна] организация.” Накрая, по думите на д-р Татарчев, учредителите възприели принципа за „автономия на Македония с предимство на българския елемент”.
На проведените в началото на 1894 г. срещи за председател на Вътрешната организация, бил избран д-р Хр. Татарчев, а за секретари - Д. Груев и Ив. Хаджиниколов, като Даме изпълнявал и длъжността на касиер.
През лятото на 1894 г. в Ресен се състояла среща-конгрес на първите дейци на ВМОРО. Като повод за свикване на срещата било използвано тържеството по случай освещаването на новопостроената българска църква „Св. св. Кирил и Методий” в Ресен на 15 август 1894 г. В заседанията, продължили три дни, участвали около 15 души, сред които били д-р Хр. Татарчев, Д. Груев, Пере Тошев, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, Анастас Лозанчев, Георги Пешков, Александър Чакъров и др. Бил изнесен отчет за направеното до момента и за състоянието на ВМОРО, като се взело решение „организацията да се стреми да прокара за учители във всички училища, общински и екзархийски, по възможност свои хора”, „да се вземат общинските и училищните настоятелства”, да се работи „за засилването на местните комитети, а тъй също и за снабдяването с оръжие”. На Ресенската среща било възложено на П. Попарсов да напише брошура, в която да се изложат принципите на революционната организация и нейното отношение към общинската и просветната политика на Българската екзархия в Македония и Одринско. Упражняваната от Екзархията политика, въпреки падането на правителството на Стефан Стамболов, била определена като „стамболовщина”. Попарсов изпълнил възложената му задача и към края на годината излязла от печат брошурата му „Стамболовщината в Македония и нейните представители”, която той подписал с псевдонима си Вардарски.


За заблуда на властите, като място на отпечатването й на корицата била отбелязана Виена. В книжката Попарсов посочил поименно проводниците на тази политика, като се спрял и на сериозните проблеми пред българската просвета в Македония и Одринско, осъществявана от Учебния отдел на Българската екзархия, и по-специално - от всесилните, по неговите думи, Никола Лазаров и Васил Кънчов. Било заделено и немалко място и на проблемите в Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и в Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон”, като специално се спрял и на нарушенията, вършени от директорите на гимназиите, предизвикали известните по онова време ученически бунтове. Тези бунтове създали реалната опасност за българското учебно дело, като развързали ръцете на властите дори да закрият гимназиите. На практика тази малка книжка от 64 страници била първата, макар и недоизбистрена, програма на ВМОРО. А като пръв идеолог на революционната организация се изявил Петър Попарсов. Прочетете внимателно приложения текст на брошурата, за да се убедите сами, че в нея няма и грам истина в скопските лъжи за антибългарската й насоченост. Тук става дума за вредите, които нанасят на българската църковна, просветна и общинската политика недалновидните чиновници от Българската екзархия, критиката към които по-късно няма да бъде спестена и от Старозагорския митрополит, прилепчанина Методий Кусевич. Отново искам да подчертая, че когато в Скопие ви казват, че грее слънце, първо погледнете към небето, преди да им повярвате. Същото се отнася и до историята - първо прочетете историческите документи, пък тогава се доверявайте на скопските драсканици.
В книжката била изложена и общинската политика на революционната организация, тъй като чрез общините можело да се влияе в полза на революционната идея при избора на настоятелства и назначаването на селски учители и свещеници. Всички дейци на ВМОРО взели участие в общинските избори през 1894, 1897 и 1898 г., като успели да прокарат свои делегати.
Междувременно влезлият в конфликт с управата на Солунската гимназия П. Попарсов бил уволнен на 31 август 1894 г. и получил ново назначение в общината във Велес. На този въпрос, макар и накратко, Попарсов се спира и в брошурата си.
През пролетната ваканция на 1896 г. бил свикан Солунският общ конгрес на ВМОРО, на който за пръв път се срещнали почти всички видни дейци на организацията, между които д-р Хр. Татарчев, Д. Груев, Ан. Димитров, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, П. Тошев, Г. Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Кирил Пърличев и Хр. Попкоцев. Взетите на конгреса решения и изработените след него нов устав и правилник окончателно определили устройството на Организацията и оформили ВМОРО като революционна организация. От този конгрес тя възприела името Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). В изработения устав на БМОРК се казвало, че целта им е „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като за постигането й комитетите „са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население” в посочените области. Така също в чл. 3 на устава се посочвало, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол”. На конгреса Солунският комитет формално бил признат за централен, а Одринският вилает бил включен в организационната територия, която била разделена по възприетата централистична структура (ЦК, окръжни комитети, околийски комитети, селски комитети). Тук се разисквало и върху създаването на Задгранично представителство на ВМОРО в София за връзка с Върховния македоно-одрински комитет, българските правителства, партии, дворец и външния свят.
В Централния комитет на организацията бил преизбран старият състав, включително и Попарсов като негов член. В разширения му състав били включени и нови членове, сред които били Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Пере Тошев, Григор Попев, Георги Пешков и др.


Гоце Делчев

Започналата да се въоръжава Революционна организация, съгласно конгресните решения, получила сериозни удари след турските разкрития и предателства. Доневата афера в Битоля била последвана и от други разкрития и процеси. Стотици българи била осъдени на дълги години затвор или изпратени в каторгите в Мала Азия и Северна Африка. През 1897 г. във връзка с разкритията по време на Винишката афера е арестуван, осъден на доживотен затвор и изпратен на заточение в крепостта Подрумкале в Мала Азия и П. Попарсов.
По случай 19 август 1902 г., деня на възкачването на султан Абдул Хамид, под натиска на българското правителство били помилвани 20 заточеници, съдени по Винишката, Солунската, Одринската и Щипската афера. Сред помилваните били П. Попарсов, Хр. Матов, П. Тошев, д-р Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, поп Ст. Танчев и др.
Заточениците се връщат в Солун на 1 септември 1902 г., с изключение на д-р Татарчев, който бил задържан от гръцките власти в пристанищния град Пирея. На следващия ден Хр. Матов участва в свикания извънреден конгрес на ВМОРО. Покана за участие получили и П. Попарсов, и Пере Тошев, но те отказали. На този конгрес били обсъдени и приети направените промени в устава и правилниците на Вътрешната организация от Гоце Делчев. Има сведения, че Попарсов участвал в редактирането на направените промени в програмните документи на организацията, което може да се потвърди от ръкописните корекции върху старите документи - устава и правилника на БМОРК.
Попарсов не се задържал дълго време в Солун, тъй като е интерниран от властите му в родния му Велешки край. Той отново се включил в революционното движение, но след Солунските атентати през април 1903 г. е арестуван и хвърлен в затвора. Тъй като властите не успяват да докажат негово участие в атентатите, той е пуснат от затвора в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.
От 1 септември 1903 г. получава назначение за учител отново в Солунската българска гимназия, където учителства до 31 август 1904 г. За известно време отново участва в работата на Централния комитет на организацията, заедно със стария си другар щипянина Христо Попкоцев.
След двегодишен подготвителен период в края на септември 1905 г. в Рилския манастир е свикан Общият конгрес на ВМОРО, който продължава работата си близо месец. На конгреса, който станал известен като Първи Рилски Общ конгрес на ВМОРО, присъствали 22 делегати от шестте революционни окръга. За председател на конгреса е избран Д. Груев. Най-важният въпрос на конгреса е за бъдещата дейност на Вътрешната организация. На конгреса са изработени нов устав и правилник на Организацията, правилници за четите (селски и градски) и два циркуляра. Циркулярите са изработени от специално избрана комисия в състав Д. Груев, Г. Петров, П. Тошев и Г. Попхристов. От този конгрес организацията официално започва да се нарича Вътрешна македоно-одринска революционна организация, което име тя ще запази до края на Първата световна война.
Макар че П. Попарсов не участва в работата на конгреса, той е избран за задграничен представител на организацията заедно с Гьорче Петров и Димитър Стефанов, за което е информиран писмено от Д. Груев. През следващата, 1906 г., пред организацията стоят особено важните задачи по координиране дейността на ВМОРО с тази на Българската екзархия и на българските търговски агенти в Македония и Одринско, по неутрализирането дейността на сръбската и гръцката пропаганда в Македония и др. През този период особено сложен и тежък е проблемът за конституирането на Централния комитет на Организацията, тъй като трябва да се преодолеят и несъгласията както между членовете на ЦК, така и на търканията с новоизбраните задгранични представители, където много деен се оказва Гьорче. Тези проблеми довеждат до едно временно формирование, което се налагало да ръководи организацията до конституирането на ЦК, познато от документите като Съединен комитет. Важна роля в ръководството на организацията през това време играе и Попарсов. Работата на тримата задгранични представители била анкетирана по време на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО (март 1908 г.).
След изтичането на мандата му като задграничен представител Попарсов определено може да се каже, че гледа със симпатии към оглавяваната от Яне Сандански Серска група, но без да се присъединява към нея. Дори след убийството на задграничните представители на ВМОРО в София Иван Гарванов и Борис Сарафов е арестуван, но скоро е пуснат, тъй като не се доказва негово участие в заговорническата дейност на серчани. През май 1908 г. заминава за Скопие, където и той като останалите българи посреща с надежда обявената Младотурска революция. През следващата 1909 г. активно участва в потушаването на старотурския метеж.


Петър Попарсов

За кратко време - от 11 февруари до 30 юни 1910 г. учителства в Българското педагогическо училище в Скопие и изпълнява и директорската длъжност. Взема дейно участие в подготовката и провеждането на изборите за Отомански парламент с листата на Българската народна федеративна партия, но не получава необходимото число гласове за депутат. От това време Българският екзарх Йосиф І е отбелязал накратко въпросите, които са обсъдили в разговора си с Яне Сандански на 9 април 1911 г. Яне предложил на Екзарха в Мирския съвет на Българската екзархия от името на партията да бъдат включени Александър Буйнов, Петър Попарсов и Пере Тошев, които имали по три гласа. На въпроса на Екзарха „в какво се различават санданистите от другите?”, Сандански отговорил доста мъгляво, че „те искали да не дохождат никакви движения”.
До края на Балканските войни Попарсов се намира в родния си Велешки край, но постепенно се оттегля от активна революционна и политическа дейност.
След Балканските войни се прибира в България и се заселва заедно със съпругата си в Костенец, където учителства продължително от 11 октомври 1914 г. до 12 декември 1929 г. В Костенец той е не само учител, но и директор на Костенецката прогимназия до самото си пенсиониране. Негова съпруга е учителката от Солунската българска девическа гимназия Хрисанта Настева.
През 1918 и 1919 г., когато страната ни отново е изправена пред национална катастрофа и пред опасността Македония да бъде откъсната от България, за кратко време се връща отново към дейността си на революционер. В края на 1918 г. заедно с Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков и Гьорче Петров създават Временното представителство на обединената бивша ВМОРО. Макар че основните участници във Временното представителство са личности с предимно леви убеждения, и тази организация си остава българска и се бори за извоюване на автономия на Македония, за да се запази населението й от денационализация от сърби и гърци. Дейците на Временното представителство издигат и призива за плебисцит под наблюдението на Парижката мирна конференция, а Д. Хаджидимов излиза с книгата си „Назад към автономията”, в която е отпечатана и декларацията на представителството по въпроса. В печатния орган на представителството „Бюлетин” Д. Хаджидимов, М. Герджиков, Г. Петров и П. Попарсов са автори на редица статии, в които не само се отстоява българският характер на заграбената от Сърбия и Гърция Македония, но и поставят на обсъждане редица въпроси от миналото и бъдещето на македонското освободително движение. Името на Попарсов стои под всички официални апели, декларации и обръщения на представителството. В „Бюлетина” Попарсов отпечатва и краткия спомен за учредяването и първите стъпки на ВМОРО, който прилагам по-долу. След прекратяването на дейността на Временното представителство Попарсов се оттегля окончателно от активна революционна и политическа дейност, като продължава да учителства в Костенец до пенсионирането си през 1930 г.


Петър Попарсов

Петър Попарсов умира в София на 1 януари 1941 г. Опелото е извършено в Софийския храм „Свети Седмочисленици” при „стечение на много негови приятели, познати и почитатели”. Слово за неговата дейност произнася председателят на Илинденската организация. Краткото съобщение за смъртта на П. Попарсов в сп. „Илюстрация Илинден” Лазар Томов завършва с думите: „Той си отиде, както плеяда други си отидоха и всеки ден заминават, обаче неговите дела още дълго ще живеят и ще въодушевяват поколенията”.




Като приложение към биографичните бележки съм включил спомена на П. Попарсов „Произход на революционното движение в Македония и първите стъпки на Солунския комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор” и брошурата му „Стамболовщината в Македония и нейните представители”.
Цочо В. Билярски

№ 1

Петър Попарсов

 

ПРОИЗХОД НА РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА СОЛУНСКИЯ КОМИТЕТ ЗА ПРИДОБИВАНЕ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРАВА НА МАКЕДОНИЯ, ДАДЕНИ Й ОТ БЕРЛИНСКИЯ ДОГОВОР

Македония е планинска страна, обърната към Бяло море. Разположена главно по течението на Вардара и по многобройните му притоци, тя има щастието и нещастието да притежава най-голямото и най-хубавото пристанище на Балканския полуостров - Солун, който за централните държави беше това, което е Цариград за Русия - врата, към която с вълчи апетити и с лисича ловкост се стремеше бившата Австрия, зарад която на Берлинския конгрес нарочно се остави историческата пътека между Сърбия и Черна гора - широка „колкото да мине един въоръжен турчин”. Ала преди да тръгне през тая „пътека”, Австрия трябваше да се справи с Русия, която продължаваше да счита Македония за българска страна и македонския въпрос за чисто български, въпреки недоволството от страна на останалите балкански държави.
За постигане на тая си цел австрийската дипломация чрез договор от 1882 г. с крал Милана тласна сръбската държавна политика към българския хинтерланд на Солун, а българската чрез Съединението на Източна Румелия през 1885 год. насочи към хинтерланда на Цариград, т. е. към обетованата земя на Царска Русия. Последваха Сръбско-българската война и абдикацията на Батенберга, вместо който на българския престол се качи най-доверено лице на Австрия - Фердинанд, който в най-трагичния момент на своя политически живот с Божието име на уста - на умиращите се вярва и без това - тържествено призна, че той цели тридесет години е бил верен на Централните сили и никога не е работил в разрез с техните интереси. А знае се къде бяха съществените интереси на тия държави: Солун и Македония на Австрия, в който случай българската държава щеше да има здрава опора на запад, за да се шири колкото може да изток без риск за заслужилата на Австрия династия.
Тоя курс на българската политика особено ясно пролича както през Балканската, тъй и през Световната война.
Тъй че, ако е имало измяна спрямо идеята за обединението на българите, то първият изменник е Фердинанд и всички онези, които се лигавеха около него и го величаеха като най-голям македонски патриот, за какъвто сам той много обичал да се препоръчва, оставайки винаги верен на Талейрановия афоризъм, според който езикът на истинския дипломат е маска на истинските му намерения.
Страшните конфликти, които произлязоха от изкусната игра на австрийската дипломация, се разразиха главно в Македония, дето се дойде дотам, щото руски консули с камшик в ръка караха българските селяни да стават сърби! Българите в Македония бяха третирани като судански негри, които по волята на руския цар трябваше да се подарят на Сърбия за наказание на непослушна България, станала опасна като авангард на Австрия за руските интереси към Цариград.
По тоя начин руската дипломация съвсем недвусмислено и безвъзвратно рушеше онова, което бе създала в Сан Стефано и го бе запечатала с кръвта на стотици хиляди руси - обединението на българското племе.
От чисто български македонският въпрос се обърна на междубалкански: върху Македония засилиха своите претенции не само сърби, които нямат никакъв сънародник там, но и гърци, и румъни.
Старата българска запушалка срещу домогванията за Солун, изгризана от мишките на австрийската дипломация, се замести с нова - междубалканска.
Това именно желаеше и Австрия, която фактически отдавна бе станала балканска държава.
А македонският въпрос трябваше да остане чисто македонски.
Македонската емиграция в България нито се опита да търси нови пътища, които да отговарят на новото положение в Македония, което ставаше от ден на ден все по-трагично. Тя само сгъсти редовете на русофилската опозиция и взе живо участие както в комплота на майор Паница, тъй и в оня на Миларов, които целяха да направят русофилски преврат в България.
Трябваше да се оправи България, та сетне чрез нея да се работи за Македония! За времето не се държеше сметка.
Защото Санстефанският договор оставаше за нея свещен завет и вярата в справедливостта на Русия - небутната също тъй, както днешната емиграция си дава вид да вярва, че политическото евангелие на Уилсона ще бъде с еднаква строгост и справедливост приложено по отношение и на победители, и на победени. Разликата е само, че тогавашната емиграция работеше против правителството, а сегашната му приглаша, от което излиза едно положение много неласкаво и за правителството, и за емиграцията: или че правителството е накарало емиграцията да се яви и тя с подобен на неговия мемоар, а това не само мирише, ами дори смърди на алатурка (а знайно е, че и онези имат носове!), или пък емиграцията счита българските министри за патки, които имат нужда от „авторитета” и помощта на чужд мозък - мозъка на онези, които, вървейки по своята логика докрай, би трябвало да обвинят в измяна на племето си не само Вашингтона, ами и неговия велик правнук Уилсона, пред когото - каква ирония! - са принудени да пледират каузата на обединението.
Ами че защо Уилсон не обедини своята Америка с майката отечество Англия?... Виж го ти тоя американец: едно учи света, сам той друго върши! Предател с предател! Сигурно е подкупен!...
Македонската емиграция в своето ръководно мнозинство винаги е считала македонския въпрос за чисто български и затова с намесата си винаги само му е пречила. Ползвали са се от това само известни водители, които по тоя начин добиваха патент за широк български патриотизъм (Македония е тясна за техните амбиции!), та по-лесно ставаха министри, дипломати, генерали, журналисти, па даже и предприемачи, търговци и пр.
Съвсем друга мисъл и друга дейност се наложи на онези, които бяха непосредствени свидетели на пъкленото положение в Македония и държаха сметка за географическите, етнографическите, стопанските и други особености на тая страна.
Бруталната политика на посърбяване, която отричаше всяко човешко достойнство у македонците българи и жестоко нараняваше националното им чувство, явно покровителствана от представителите на руския цар и активно подпомагана от правителството на турския султан, което изкуствено създаваше афери и тикаше българите по затвори и заточения, отнемаше им черкви и училища, създаде в душата на тоя милионен български народ една трагедия, която ставаше още по-страшна предвид на това, че посърбяването означаваше не само денационализиране, ами и повръщане на македонските българи под ведомството на гръцката патриаршия, против която бяха водили дългогодишна кървава борба и едва се бяха изкопчили от вампирските й нокти.
Лозунгът беше: Далеч от България! Не за това, че тя бе виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и ней, и на делото, което трябваше да си запази своя чисто вътрешен македонски характер.
Върху тези ясни и точно определени основи се образува първият таен Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени й от Берлинския договор, от който сетне се разви тъй наречената Вътрешна м[акедонска] р[еволюционна] организация.
Тоя комитет се образува в Солун при края на 1893 год., когато в България властваше Стамболов, известен не само със своята приятелска политика спрямо Австрия и Турция, но и с гоненията против македонците зарад русофилството им: той не можа да търпи даже и Македонската спестовна каса, основана от д-р Н. Янчев - съмняваше се да не би и в нея да се крие някой руски дявол.
Първата мисъл за революционен отпор се хвърли в София чрез вестника на К. Шахов - „Глас Македонски”. Около нея се води и една доста оживена полемика - имаше и противници. Тая мисъл беше за младата македонска дружина, за да прикрие истинските си намерения, а те бяха: вербуване съмишленици, които да заминат в Македония и там, на мястото, както някога Левски и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия. Една комисия от по-тесен кръг приготви устав и правилник за организиране, ала от тях не остана никакъв веществен спомен: изгоряха заедно с печатницата в Румъния, дето специален човек ги занесе.
Първите стъпки на Солунския комитет бяха извънредно трудни и крайно предпазливи: самото му название показва това - ще се иска нещо, за което са се съгласили Великите сили, съгласила се е и Турция, но не го е дала, защото не било поискано. Обаче агитацията не можеше да почне нашироко веднага преди да се вземат всички предпазни мерки не против турските власти (нямаше нужда), а по отношение на Екзархията, която от национално учреждение бе се обърнала в чисто бюрократично отделение на софийското външно министерство, подсладено с калугерщина и лишено от всякаква предвидливост, жизненост и творческа работа.
Мястото не ми позволява тук да изложа всички причини и съображения, поради които едновременно с основаване[то] на комитета се откри една силна атака против църковно-училищната политика на Екзархията. Главната цел беше чисто разузнавателна: да изпъкнат борческите елементи между учителството и гражданството, за да се привлекат сетне в редовете на делото. Тази тактика даде отлични резултати.
Екзархията скоро се видя само с по неколцина чорбаджии около владиците и екзархийските наместници, а почти цялата млада интелигенция взе страната на „сепаратистите” - така бяха наречени от Екзархията първите основатели на Солунския комитет и всички техни съучастници и съчувственици в страната.
Публ. в Бюлетин на Временното представителство на обединената бивша Вътрешна македонска революционна организация, № 8, 19 юли 1919, с. 2-3 и във ВМОРО през погледа на нейните основатели. Спомени на Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов. Съст. Т. Петров, Ц. Билярски. София, 2002, с. 203-207.

№ 2

Вардарски (Петър Попарсов)

СТАМБОЛОВЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ И НЕЙНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ

Всеизвестно е, че с дохожданието на властта Стамболов отвори една дива война срещу всичко, което хранеше симпатии спрямо ненавистната му Русия. В числото на русофилите влизаше и българското духовенство. Естествено беше, щото Стамболов да открие огъня и срещу духовенството в Българското княжество. Тази борба, както мнозина от читателите знаят, трая няколко години и се свърши с подчинението на бълг[арското] духовенство под светската власт на Стамболова. Само славният Търновски митрополит, Високопреосвещенний Климент, докрай стана най-смелият борец срещу домогванията на Стамболова. Па и какво можеше да прави духовенството в борбата със светската власт, когато в ръцете на Стамболова бяха и топове, и жандарме, и всесилните пари, с които подкупваше и заплашваше съдиите. На тази борба между Стамболовата светска власт и духовенството се дължи многогодишното вдовствуване на епархиите, между които и Софийската: българската столица дълго време стоя без митрополит, докато най-сетно се намери един, който се хареса Стамболову. При всичката деликатност на положението си Екзарха се принуди да се яви начело, като духовен глава, срещу произволите на Стамболова в Княжеството. И така: борбата между светската и духовната власт в България беше същевременно борба между Стамболова и Екзарха.

Победител в своето царство благодарение на грубата сила, Стамболов поиска да посегне с нечистата си ръка и върху самата Екзархия в Цариград. Известно е, че чуждите вестници, особено австрийските и английските, величаеха и величаят Стамболова като „български Бисмарк”, „балкански Криспи” и др. ласкави за честолюбивия български Нерон епитети, които твърде приятно звучат на неговото ухо, а същевременно са твърде износни за щедрите в това отношение чужденци. Вследствие тези ласкания от страна на заинтересуваните чужденци, Стамболов бе си помислил, че действително той е повикан от провидението да играе ролята на български „Бисмарк”...

Славата на Бисмарк се заключава главно в обединението на немците под Прусия чрез училищата и училищните дружества - шулферайните: така и импровизираният „български Бисмарк” - дивият Стамболов наглед пожела да постави обединението на българите върху същите основи и средства. Тя е една идея, както виждате, - идея, за която трябва да ръкоплещят съзнателните българи... При все това ние няма да ръкоплещим на Стамболова, защото българският народ много по-рано от рождението на Стамболова бе дошъл до съзнанието, че само училището е в състояние да държи моралните връзки между българите във всичките краища на татковината и то е, което най-после ще послужи за постигане крайната цел. И не само не ръкоплещим, ами го осъждаме и с нас заедно трябва ща го осъди целия български народ, особено македонските българи, защото и в този свещен български идеал Стамболов примеси своя егоизъм и безумие. Тоя тиранин, който не остави нищо свято за българина неопятнено, за удовлетворение на своята жажда за власт поиска да си послужи и с училищното дело в Македония. Този блудник, който се подигра с честта, живота и имота на своите съотечественици в Княжеството, поиска да направи същото и с нас, македонците, в собствената наша татковина - Македония. И намериха се низки хора, от него изгонени из България, които да му услужат! Това може да се вижда невероятно за читателя, но нека се не чуди: всичко на този свят е възможно, още повече у нас, дето хората повече с шкембетата си мислят, та и Кънчев може да инспекторствува, и Максим да владичествува, и Наследников, Сарафов, Х[аджи]иванов, Рачев и др. да директорствуват и пр., и пр., а узурпаторът Лазаров да началничествува...

Уверен в своето всесилие, Стамболов, който има голяма слабост да идентифицира със себе си общобългарския идеал, изпроводи в Цариград известния ретроград Лазаров, против когото в България бе въстанало всичко честно, с мисия, да отнеме от Екзарха учебното дело в Македония, да обърне Уч[ебния] отдел в Стамболовски шулферайн, та по този начин да постигне:

1) личното отмъщение срещу Екзарха, който не го оставяше на мира в Княжеството;

2) да прекрати службите на емигрантите, които фаворизираше Екзарха;

3) да удовлетвори на ненаситното си властолюбие с парализиранието Екзарха, като му отнеме училищата, които, покрай другото, са свързани с известни суми, та да се рече, че той е „зоркото око” и „неуморимият страж” на всебългарските интереси;

4) да централизира училищната власт, като се поставят такива директори, инспектори, учители и др., които ще бъдат предани работници за прокарвание този принцип, като се гонят всички ония учители, не желаещи да служат на чужди за страната интереси за хатъра на бляновете на някакъв си побеснял Стамболов. Ето тези са главните точки на програмата, с която Лазаров бе натоварен от своя обожаван шеф.

Четвъртата точка на тази програма ще бъде предметът на статията ни: ще покажем употребяваните средства и начини за прокарвание на последната програмна точка; ще констатираме следствията от този начин на действие, от което само по себе ще блеснат двете големи злини, що направи Лазаров респектив[но] Стамболов на учебното дело в Македония: а) ожесточената партизанска борба между общините, гражданите и екзархийските чиновници; б) туряние македонските работи в зависимост от партизанските борби в България, което никак не е в интереса на нашата страна, със своите условия за съществувание и, в много отношения, с противоположни интереси, които трябва да се ръководят от хора, що познават тези условия и ценят местните интереси, а не от някой си Лазаров или Екзарха с техните тайфи, събрани по личните кейфове на тези две македонски „светила”... Този въпрос е от такава капитална важност, щото тук тясно е мястото, за да се разглежда...

Сега да си дойдем на предмета, като предварително хвърлим един бърз поглед и върху първите точки на Лазаровската мисия в Цариград.

Първата точка. Мъстителността на Стамболова е известна и на малките деца в България. Той и с дявола става ортак, стига да сполучи в низките си страсти. Който е чел редовно в. „Свобода”, добре трябва да помни с какви непристойни епитети се редеше Н[егово] Блаженство, колко пъти биде заплашван със сваляние от екзархийския престол, на който повече от 20 години седи и то при най-трудни обстоятелства. Кой не знае, най-после, с каква жестокост Стамболов преследва веднаж ненавидените от него хора: бесилки, застрелявания, екстернирания, интернирания, торбопесъчия и пр. - това е, което хармонира на развалената негова натура. С подобни мерки искаше това чудовище в бълг[арската] история да си послужи и срещу духовния глава на целокупния бълг[арски] народ, като заплашваше Екзарха, че ще издаде някои компрометирующи пред турското правителство екзархови писма и пр., и пр.

Втората точка. Стамболов не можеше да прости на Екзарха, който прибираше и даваше служби на емигрантите - и тази именно е най-главната причина за натрапванието на Лазарова, който, разпореждайки се с финанциалната част, имаше решающ глас при назначаванието на екзархийските чиновници: солунските българи добре помнят средгодишното изчисление на един учител-емигрант, който впрочем отпосле не се посвени да се обърне в оръдие на своя гонител; колкото за по-старите негови събратя, тях нямаше нужда да гонят, понеже те отдавна бяха избърсали емигрантската си боя, други пък, които сами се зовяха емигранти, не бяха друго, ами прости бежанци от България поради новия закон за учителите.

Третата точка. Екстернирание и интернирание на всички по-важни водители на политически партии в България; бесилки и застрелвания на политическите престъпници, - всичко това Стамболов правеше, за да няма кой да му се бърка в управлението, та да остане той все и вся в България. Така и Екзарха, който бе се осмелил да закриля екстернираните, трябваше да преклони глава пред този тиранин, да отстъпи своите права над училищата чак в Македония, защото иначе заплашвал със спирание на някои условия, необходими за съществуванието на Екзархията с тази задача, за която тя повече служи. Виждайки пред себе си един авантюристически дипломат, който не се шегува, ами каквото каже, и го прави. Екзарха беше принуден да отстъпи: така може да се извини нашият духовен глава, поне имайки предвид онова, което се е извършило пред нашите очи. Ако пък и нашето любезно Блаженство има някои задкулисни мрачни съглашения, за които имаме основание да предполагаме, тогава нека засега да отговаря пред собствената си съвест и пред Бога, а занапред - не е далеч времето, да видим и неговите благи намерения...

Ето комедията, що се изигра при настаняванието на Лазарова в Цариград: през 1892 год. нахалният Стамболов изпроводи в Цариград своята креатура - Лазарова, без да вземе предварително съгласието на Екзарха. Н[егово] Блаженство не прие Лазарова. Последният върна се в София насърден. След един месец обаче Лазаров пак се появи в Екзархията и Блаженството, види се по нови заплашителни мерки, прие го за началник иа Уч[ебния] отдел. От тази дата отделът взема едно съвсем ново положение в Екзархията; той се обръща в едно ново самостоятелно учреждение, в което Лазаров се разпорежда не по инструкциите на Екзарха, както беше дотогава, а по инструкциите на своя патрон, като примесва една доза от своя гений, който не различава твърде от злия гений на Стамболова. Оттогава отделът получава и едно съвсем ново значение за нашата страна. Оттогава, най-после, се захваща и най-широкото приложение на четвъртата точка от Лазаровската програма, която точка, в същността си, заема първо място и в традиционалната програма на Н[егово] Блаженство Йосифа І-й ...

Когато Лазаров се намести в Уч[ебния] отдел, старият началник на това учреждение, Хранов, заемаше си службата; така щото с Лазаров те ставаха двама. Нямаше какво да правят, освен да делят службата: Хранов остана на хозайствената част в отдела, т. е. завеждаше пансионите, а Лазаров присвои педагогическата част, т. е. училищата с техните директори, учители и пр.

Не бе се минала цяла година от дохожданието на бай Лазарова, когато той изключи всред година един учител от Сол[унската] гимназия, за когото споменахме по-горе, поради това, че се считаше за съучастник в комплота против Стамболова. Това бай Лазаров направи, за да внуши на подведомствените му учители, особено на онези в Сол[унската] гимназия, че той няма да се церемони и с тях в случай, че останат верни на старите си противостамболовски начала. Сплашени от тази маневра на Лазарова, Солунските учители в един миг се обърнаха на Стамболови поклонници. И от емигранта Наумов, който дошъл да се подвизава в Македония испред камшика на Стамболова, ето ти един превъзходен стамболист, който не се посрами да се препоръчи за такъв пред Лазарова: „Ние стамболистите...” Така стана и с останалите учители, от които следующата година Лазаров образува една превъзходна шайка, начело на която постави емигранта Кънчев. И така, от бившите емигранти - Стамболови противници - Лазаров образува Стамболовско-Лазаровска чета в Македония. В тази чета влизаха почти всички солунски учители и управителите в по-важните градове, като Битоля, Скопие и др. За нравствената стойност на тези търговци с идеи оставаме да се произнесе публиката, а ние ще поискаме една по-инаква сметка от тази джакатайска орда. Но това малко по-сетне. Сега да се поспрем върху първите дела на Лазарова. За да се запознае с новото си царство, след дадения страх на учителите, Лазаров предприе една обиколка до Солун, Битоля и др. Главната цел на тази обиколка беше да привърже към себе си директорите и учителите, като съветваше първите да се отнасят за всичко лично до него. Лазаров още се намираше по обиколка, когато Хранов в Цариград биде изненадан с писма, адресувани до новия му колега. Хранов не може да пренесе противната агитация на другаря си, та, в яростта си, зема та изкъсва всички адресувани до Лазарова писма. Като се връща Лазаров в Цариград, захваща се нова разпра между него и Хранова. Възползуван от това, Екзарха изпровожда окръжно до общините и директорите, че кореспонденцията било за църковни, било за училищни работи адресирва се до него. Лазаров обаче нямаше защо да скърби за тази си официална загуба, защото той бе си уредил вече работата чисто по приятелски: официалната кореспонденция си вървеше през официалния канал, а кореспонденцията, която съдържаше инструкции и доноси, вървеше си чрез приятелите, като Кънчев, Наследников и др., които от своя страна си имаха свои приятели. Лазаров във време на обиколката си не скри и това, че Уч[ебния] отдел се намира под неговото прямо началство и не зависи от Дух[овния] отдел, дето си заповядва Екзарха. Тази проповед е чул от устата на Лазарова пишущият тези редове.

Така се захвана борбата между Екзарха и Лазарова в Цариград, която не закъсня да се пренесе из цялата страна.

И така: борбата между светската и духовна власт, която подкачи Стамболов в Княжеството, с назначението на Лазарова в Цариград, се пренесе в Македония.

Лазаров не можеше да се смири, докато Хранов му се месеше в управлението. Той искаше всичко да заграби в ръцете си и тогава да даде пълен простор на „широките планове”. Тази щастлива минута дойде в началото на миналата 1893/1894 уч[ебна] год[ина], когато Хранова пенсионираха. Лазаров вече става в пълната в смисъл на думата господар на отдела, като дава пълен простор на лукави инспектори, предатели директори и развратни учители, които създадоха цяла епоха и ще останат пословични в страната ни със своите интриги, предателства, беззакония и разврат…

Прочее, в Цариград имаше две власти, както се гонят: духовна и светска. Началникът на първата власт е Екзарха, а на втората - Лазаров. Тази борба „на атовете” е пренесена в цялата провинция: и Лазаров, и Екзарха се стремят да печелят съпартизани в Македония между общините, общинските представители, владиците, директорите, учителите и гражданите. Ето де е ключът на лютата борба между всички тези разноцветни български елементи в Македония, която понастоящем представлява жива картина на хаотическата първобитна борба между природните стихии. Рибата от главата смърди. И докат тази глава не претърпи коренни операции, работите у нас се ще смърдят, като привличат чуждите пропаганди върху иначе хубавата наша Македония...

Партизани на Лазарова са от него плащаните директори, учители, заинтересувани граждани вроде субсидирани книжари, пансионски комисари, някой банкер, някой предприемач; а партизани на Екзарха са общините с техните председатели и владици, както и незаинтересуваните граждани, които, в повечето случаи, благоговяват пред Екзарха, защото той не е можал да греши!

Няма съмнение, че това разпределение на интелигентните сили в Македония на Екзархисти и Лазаровисти е само приблизително, защото има учители и директори, които държат страната на Екзарха, както се намират и председатели на общини, даже владици, пък и някоя община, които от неразбранщина или частни интереси подкрепват Лазарова и то благодарение на големите суми и скъпо плащаните агитатори от страна на Лазарова. Но последните преплитающи елементи са изключения, които не бъркат на главната класификация, че: общините със своите председатели са партизани на Екзарха, и учил[ищните] управления с учителите са партизани на Лазарова.

Проницателният читател трябва да е забелязал и друго едно обстоятелство в тази класификация на македонските деятели, а именно, не те се групират около Екзарха, или Лазарова не защото последните са представители на противоположни идеали, ами просто за това, че едните са под ведомостта на Екзарха, а другите - под Лазарова. С други думи: разпределението на нашата пази Боже интелигенция е поставено върху материалистически основи. Естествено е, че при такива условия ще печели онзи, що разполага с материята - парите. С парите разполага Лазаров: ето защо почти всички онези, които имат материални, парични връзки въобще с Екзархията поддържат Лазарова.

Ние нарекохме последователите на Лазарова - партия. Тук ще се признаем, че това направихме за по-голяма ясност на излаганите неща, а то в същност Лазаров няма никаква партия в Македония, защото, да плащаш на хората, за да те последват - това още не е партия. Последователите на Лазарова са учителите, въобще чиновниците по учебното дело, които обожават Лазарова, докато им плаща и им повишава заплатите според предаността им спрямо неговата личност. Нека Лазаров разполага с материалните средства на Екзарха и ние ще видим колко пари струва този господин (това време, чини ни се, е дошло). Колкото се отнася до успеха му между гражданите - той е съвсем съмнителен: да спечелиш на твоя страна един книжар чрез субсидии, алъш-вериш и чрез едно езуитско налагание неговите издания във всички български училища в Македония; - един банкер, който има по 300-400 лири годишен приход; - неколцина предприемачи за разни нужди на пансионите; - неколцина от пансионската комисия, като гъделичка тяхното морално и материално честолюбие със запазванието им, против всички закони, по цели 3 години и комисията; - всичко това не е печалба, а елементи за развращение на гражданите, народа. Нека Лазаров покаже, че успехът му между гражданите е по-голям, даже след толкова материални жертви, след една силна агитация, която се водеше и още продължава, - нека, казваме, той да посочи неколцина незаинтересувани и свестни граждани, които го последват, и ние ще му речем: аферим!

При такова безпочвено положение между гражданите, между самия народ, Лазаров трябваше да си създаде почвата, защото иначе той виждаше, че неговото стоене в Цариград било би не само неустойчиво, но и безполезно, би зависело от каприза на Екзарха, който, в случай, че излезе от тьрпение с една само заповед може да го натири из Цариград. Лазаров не губеше куража. Напротив: той беше във възхищение от бързия си успех. Защото, благодарение на удвоените и утроените „левчиня со торбички”, той вътре в една обиколка накара да плюят на принципите си хора, които имат претенция да възпитават младото поколение, хора, които се самооболщават, че са повикани да ръководят младата интелигенция в Македония, та Лазаров се надяваше, че тези изменници ще могат да образуват съмишленици и между гражданите, толкоз повече, че Лазаров не само обърна с краката нагоре принципите на бившите емигранти, ами той успя да образува, както и на друго място споменахме, от тези господа една най-предана към себе си дружина, подобна на Чингиз хановите орди. Ние наричаме лазаровската „партия” - Чингиз ханова орда, а това ще видят сами читателите от средствата, с които тази орда си служеше и си служи във всичките свои действия за прокарвани на Лазаровщината. В това отношение най-много помогна Лазарову известният сладко-ду-но-хитро-лукав инспектор Кънчев, най-големия македонофоб, който неведнаж е докачал честолюбието на македонеца с фразите: „ние ви храним!”, и пр., и който благодарение на шарлатанските му пътописи, за които готвим специална оценка, бе си спечелил известност и добро име между някои, които не бяха имали случай по-отблизо да познаят както „пътописите” му, тъй и неговата езуитска и вампирясала душа.

Организувана веднаж тази орда, не по официален ред, както прилича на едно официално учреждение, какъвто е Уч[ебния] отдел (Лазаров почти нищо, че върши сам така, щото отделът не е само в Цариград...), а просто и чисто по приятелство, както у арнаутите, - тази сбирщина от всевъзможни крайни и безчестни елементи трябваше да се впусне в борба, за да печели партизани между гражданите и екзархийските чиновници, да заграби училищата в Македония и с това да се услужи на Стамболовата експлоататорска мисъл.

Всичко, що не одобрява новия курс на учебното дело в Македония, трябваше да преклони глава пред това хунско нашествие на щастливите синове на балканската Прусия... Хей да видим, що ще стане; Сърбия - Пиемонт балкански, България - балканска Прусия, македонците... „сепаратисти”!... Радуйте се, последователи на пророка!...

Местните учители, бидейки най-заинтересувани, не можейки да гледат как вчерашните братя днес се подиграват със съдбата на татковината им, въобще изказаха своя протест срещу постъпките на отдела; те явно говореха, че учебното дело в Македония Лазаров го изкарва от правия път и го тика към пропастта, - че то се е обърнало в поле, дето стават въпиющи неправди, - че то само отвън изглежда здраво, а всъщност се заразява от най-лоша болест, - че не бива да се правят помощи с цел да се печелят партизани, защото се развращават общините, та за една временна печалба се прави предателство спрямо делото, - че трябва да се работи така, щото общините полека-лека сами да поддържат училищата и да се дава преднина на местната интелигенция, от средата на която да се избират и учители, и директори, и архимандрити, и владици, и пр., и пр., - че училищата, с една дума, както са поставени сега, нямат предвид интересите на тази страна, за която наглед съществуват. Тези протестации обаче нямаха общ характер; те се проявяваха по-силно или по-слабо пак между учителите и то най-вече в Солун, сетне в Учит[елския] съвет при сблъскванието с директора, рядко работата отиваше до Цариград, а гражданите почти не подозираха за съществующата опасност за училищата, както и за разногласията на учителите. Така се прекара година и пол време, през което в отдела гонеха се Хранов с Лазарова, докато последният изпъди първия, като го пенсионира в началото на миналата 1893/1894 уч[ебна] година. Бидейки в апогеята на своята сила, Лазаров през същата година намисли да предприеме по-решителна атака, като обърна лакомите си погледи към Солун и Битоля, но главно - Солун. По тази причина учителите македонци при Сол[унската] гимназия, които осъждаха поведението на отдела, бидоха прогласени от Кънчева за сепаратисти (отцепници) и по такъв начин бидоха преместени от Солун, щото те трябваше да си подадат оставките, както и направиха. Една малка бележка: Стамболов, когато искаше да съсипе някого от противниците си, обвиняваше го в русофилство, опасност от Русия: Лазаров пък, неговата креатура, когато иска да се отърве от някой по-съвестен учител, чрез устата на Кънчева и цялата джакатайска команда гърми: „Той е сепаратист, опасност от разцепление на българския народ!”... О, патриоти, патриоти! Не е ли това чиста Стамболовщина, пренесена в Македония? Е, да, но Стамболовщината падна на месторождението си, несъмнено е, че тя ще се срути и у нас - къде ще се денете тогава?...

В замяна на преместените от Солун петима „сепаратисти”: Цонев, Х[аджи]николов, Баласчев, Машев и дякона Никодим, - Лазаров изпроводи 10 души нови учители, та заедно със старите направиха сумата 20 преподаватели само за гимназията и двата педагогически курса; повечето от новите учители бяха бивши ученици на Лазарова, или пък изпитвани от него хора през времето на неговото инспекторувание из България и обиколките му по Македония.

Тази сбирщина от всевъзможни доктори и кандидати на разни науки трябваше да ръководи един авторитетен човек, който да има какво да покаже от миналото си, за да държи в респект дружината. За такъв се избира в София г. Сарафов, роднина на Стамболова, както казват. Сарафов беше политически противник на Стамболова, по финанциалната болест, която немилостиво бе обладала Сарафова и страхът от други по-радикални мерки, които Стамболов упражняваше срещу онези, що не го слушат, - тези две причини накараха и този бивш министър да фалира с принципите си, па за хатъра на 5-те стотин да дойде в Солун се от патриотизъм...

Независимо от всичко това, на Сарафова се възлагаха големи надежди от двете страни в Солун; едните имайки предвид миналото на Сарафова, при всичките му ангажименти вярваха, че той няма поне да бъде краен, та ще се дойде до едно изглаждане на солунските народни работи; а другите, Лазаровистите, т. е. преимуществено учителите очакваха го като техен, но се пак с известна резерва, поради която оставиха му като ментор Кънчева, който след като свърши своята мисия, туряйки Сарафова в конфликт с общината, където Коледа замина за Цариград, като остави на мястото си цинцарина Наумова. Още първите дни видя се, че Сарафов не е онзи Сарафов, когото очакваха. Той отмах влезе в конфликт с общината по въпроса за комисията и лани за пръв път, в блаженото време на многоочаквания Сарафов, една пансионска комисия работи в продължение на две години, въпреки всички екзархийски правилници; тази година този комисийски въпрос още се продължава и става още по-беззаконен; Сарафов по един чист инат не признава новоназначената от общината комисия, а продължава с една 2-членна, вместо 4-членна, комисия да кара пансионските работи. Сарафов е едно чудовище по този въпрос! Даже си е позволил този окаян бивш министър да търси по магазините из Солун хора, за да допълни осакатената си комисия... O tempora, o mores! Ами що да кажем за ония две мекерета на Сарафова, които със скандалиозното си оставание в комисията и по волята на Сарафова, подпомагат да тъпче този Сарафов правата на общината? Тези късоумни човечета, заблуждавани от Сарафова, на когото те никога не ще разберат тайните планове, - мислят си, горките, че си отмъщават на личностите, които правят настоящата община, та мислейки така г. Мацанов и бай Панчев, никога не им е дошло наум, че те си „отмъщават” на общината, в която утре могат да бъдат избрани за членове, и следователно тези господиновци отмъщават сами на себе си. Ето туй се казва късоумие, което експлоатират даже глупци като Сарафова, та затова работите ни напредват - рачешки. Сарафов не върши всичко по свой акъл - така му заповядват от другаде, та не само при тези, но и при кои да са общинари, тези наши „доброжелатели” ще гледат да отнемат правата на нашите общини. Почнете думите ни. Свестете се!

Подир стълкновението на Сарафова с общината, дохождат трагикомедиите с управлението на Девическата гимназия и пансион. Тук Сарафов изля всичката си безнравственост. Не би повярвал човек за всичко, що се извърши в Девически пансион и гимназията, назначението на която да е дава уж примерно възпитание на женската младеж в Македония и да отпуща характерни и честни възпитателки за провинцията. И това заведение не се пощади от всеразрушающата Стамболовщина, на която наличния представител в Солун стана бай Сарафов! Ще разкажем такива факти, от които космите на читателя ще настръхнат.

Щом пристигна в Солун, бай Сарафов напечата си бланки, в които се представи като директор на Мъжката гимназия и ръководител на другите български училища. Намери се обаче едно лице, което не призна Сарафова за ръководител над повереното му училище - това беше г. Пундев, директорът на Девическата гимназия, който, имайки си черно на бяло, не искаше да знае за никакви ръководители. Подир стана нужда да се питат по този въпрос от Цариград и Лазаров побърза да отговори, че Пундев си е директор на Девическата гимназия със същите права, с каквито Сарафов си директорува на Мъжката гимназия. Разбира се, че Лазаров си имаше други сметки - твърде не му беше по волята назначаванието на Сарафова за директор в Солун, та няколко пъти през миналата година той сряза Сарафова по 3-4 въпроса. Причините на съперничеството между Лазарова и Сарафова ще види читателят по-нататък по-ясно.

Не можейки само чрез едни бланки да подчини под себе си Пундева, Сарафов тогава даде ход на подземните си интриги; в това дело му помогнаха д-р Панчев, Ганов, Тошев и други учители от мъжката гимназия, които бяха взели часове в девическата доброволно. Много „помогна” на Сарафова и една учителка, на име Вербичка, която даваше и частни уроци по френски език на Сарафовите деца у дома му и която един прекрасен ден скарва се с Пундева и тази сирота цапнува му следующите думици: Ти си парцал... които били чути от ученичките. Кой знае! Ама у нас всички вярват, че този акъл е даден на бедната Верба Димитрова от г. Сарафова или направо, или пък чрез кравата му, която твърде обича да се бърка в работите на мъжа си. Разбира се, че нещастната Верба биде уволнена всред година, което не малко жегна Сарафова, защото той очакваше съвсем друго, за което се помъчи да изврати факта. И тук Лазаров даде на Сарафова един хап, който трябваше да се преглътне, макар че идеше от някогашния нему подчинен чиновник. Казваме, Сарафов изяде горчия хап не защото не му се падаше, ами че тази справедливост от страна на Лазарова си има съвсем други мотиви - съперничеството. Сарафов обаче не се отчая: след аферата на Верба, той повдигна въпрос за хоспитирванието на учителите, които доброволно бяха зели часове в Девическата гимназия; подбуди учителите да не допущат Пундева, в случай че доде да ги хоспитирва, вследствие на което някои от учителите, между които и „дълбокоученият” д-р Панчев, пред ученичките в класа изявяват своето незадоволство спрямо Пундева. Куриозни са мотивите, които този д-р привеждаше против хоспитирванието на Пундева: Ние бас държим, че Пундев, който по този случай искаше сам себе си да препоръчи за капацитет по историята, смесва науките с приказките за ловене патици... За да се групират обаче всички осем учители срещу Пундева, Сарафов повика останалите, като казваше на всеки отделно, че всички негови колеги в Девич[еската] гимназия не приемат да ги хоспитирва Пундев, и му искаше мнението: Как мисли той по този въпрос? Солиден ли е с другарите си? Това, както виждате, беше агитация. Мнозина от учителите бидоха изненадани от самото съществувание на въпроса, които те научиха за пръв път от Сарафова. Сбърканите учители намират се в небрано: едни му отговарят, че за тях безразлично е кой ще ги хоспитирва, защото не дават някое особено значение на хоспитирванието, и че ако този въпрос е толкова важен, щото тръгва да се повдигне, те нямат нищо против, ако престане Пундев да ги хоспитирва, но че във всеки случай този въпрос е неясен за тях; други се съгласяват със своя директор, в когото виждат свой защитник срещу хоспитирванията!... Намерил се е един, който отговорил отрицателно на Сарафовото желание. Както и да е, но бай Сарафов прави един капитал в своя полза от тези отговори и подир обед писва едно писмо до Пундева, в което му казва да престане да хоспитирва подведомствените му учители, за да се избегнел скандалът, като прибавя, че това са заявили самите учители. Пундев погледна недоверчиво на Сарафовото писмо, та и той попита учителите, истина ли е, че не желаят да ги хоспитирва? Излезе, че трима не желаят, двама отговарят уклончиво и трима желаят. Тогава още една агитация против Пундева: тримата нежелающи, подбудени от Сарафова, написват едно прошение до Сарафова, което Ганов поднасяше да го подпишат чак учителките при Девич[еската] гимназия, и което горе-доле съдържаше следующите точки: „ние не признаваме за директор Пундева, а Сарафова, който е назначен за такъв и на Девич[еската] гимназия”; „Пундев стои по-доле от нас по образование, затова не го приемаме да ни хоспитирва”; „ние отидохме в Девич[еската] гимназия с условие да не ни хоспитирва Пундев”; “друга е работата, ако Сарафов иска да ни хоспитирва”.

1) Сарафова сам Лазаров не призна за директор на Девич[еската] гимназия;

2) не е вярно, че „Пундев стои по-доле по образование”, защото това прошение се поднасяше и на гимназистки учителки, а Пундев преподаваше в VІ-й клас;

3) под никакви условия учителите не бяха отишли в Девич[еската] гимназия;

А 4-та точка съдържаше тенденцията, да завладее Сарафов Девич[еската] гимназия.

Това прошение, съдържанието на което е цяло фалшиво, не искаше да го подпише даже един от техните хора, г. Бадев, човек с добра душа, но изкривена отсетне, защото го мързи да мисли. Станала е тази интересна сцена, която ни разказва очевидец: в учителската стая на М[ъжката] гимназия Ганов подава прошението да го подпише Бадев; последният чете прошението и в туй време влиза Сарафов, към когото бай Бадев отправя този въпрос: „ами, г. директоре, трябва ли и аз да подписвам туй прошение - нали аз Ви казах устно, че съм съгласен?” - Сарафов, изчервен като рак, избягва от учит[елската] стая, а в туй време Ганов грабва прошението и нарича Бадева: дурак!... Сиромахът Бадев не е искал да удари поне мухура си под един фалшив акт...

На другия ден пак в учит[елската] стая ставаше следующият разговор между двама учители, от които единият беше кир Бадев:

Бадев пита: Подписа ли ти прошението?

Другият учител: Не. Ами ти?

- Аз го подписах.

- Как ти е позволила съвестта да туряш подписа си под такъва бълвоч?

- Абе, подписаха го някои други, пък и аз не исках да правя изключение - знаеше, за другарство го подписах.

- Аз не искам другарството на подобни хора...

- Ех, това стана: здравей му кажи...

Това прошение подписаха петима учители срещу трима, които го отблъснаха. Туй обаче не попречи на Сарафова да телеграфира Лазарову, че всички учители, които доброволно са приели часове в Девич[еската] гимназия, не приемат да ги хоспитирва Пундева.

Лазаров тогава телеграфически заповядва на Пундев да спре хоспитирванието до второ разпореждание. Тази половин сполука на Сарафова се постигна с най-безнравствени средства, както вижда читателят.

Разбира се, че Сарафов не можеше да се задоволи с тази съмнителна постъпка, толкоз повече, че Пундев държеше страната на Общината и се считаше в колкото на наречените „сепаратисти”, та в неговото съсипвание Сарафов виждаше много нещо. И ако лани Пундев се додържа докрай живо и здраво - това се дължи на съперничеството между Лазарова и Сарафова, което Сарафов добре виждаше. Ето защо Сарафов се завзе с всичките си сили сам да си проправи път в Солун, подобно на едновремешния негов предшественик - Начева; ето защо той действуваше против Пундев във всички направления; ето защо Сарафов не остави нито високохарактерната началница на Девическия пансион, г-жа Попова, нито надзирателките, нито, о време! невинните ученички, честта на които за Сарафова не струваше пет пари, стига да може той през тази част да помине към властолюбивата си цел!

Тъй като хозайствената част на пансионите е поверена от отдела на директора на Мъжката гимназия, Сарафов имаше свободен достъп в Девическия пансион. Види се, Сарафов има твърде повърхностни понятия за жената, та като същ езуит той е правил опити, за да подействува с приятната си вънкашност върху нежното женско сърце... Ето каква сцена е разиграл този Дон Жуан в началото на годината: поръчва да се приготви и за него вечеря в пансиона; вечерта, като се преправя на полупиян, засуква мустаците си, попротяга се, като... и отправя този безочлив въпрос към надзирателките: „нали съм красив? ха-ха-ха”... Но безнравственият Сарафов е забравил, че се намира пред българката Попова, която му е дала да разбере, че нему още хиляда години трябват, за да я постигне било по честност и характер, било по ум. Попова презря Сарафова от този момент, като не искаше да му чуе името. Добре, но този „грях” на Попова цяла година трябваше да отплаща Девическият пансион. Явяват на Сарафова, че трябва да се постелят студените стаи с кече: той им препоръчва мукава, с която да затикнат дупките. Това - да речем - нейсе: икономия! Ами с кой акъл Сарафово се позволи да закачи и невинността на нещастните пансионерки? Знае ли Сарафов, че на друго място и при обстоятелства биха го разкъсали на парчета за безобразията, които сам той допусна миналата година в Девическия пансион и гимназията, само и само да кажат, че Попова и Пундев не са кадърни да държат необходимия ред в тези заведения и че е потребна неговата ръка? О, подлост, о, низост Сарафовска! И това чудовище е било някога в мътните времена министър в България!...

Всички солунски българи много добре знаят отношението на Сарафова спрямо Ганова. Това безумно кречетало, което на 30-годишната си възраст е останало без зъби, благодарение на развратния шантански живот, служеше на Сарафова като едно паленце. На това паленце доста беше да даде своята заповед Сарафов и то готово беше муцуната си да смаже, за да услужи на своя господар. Но заповяда ли му Сарафов да мирува, то си свиваше опашката и не шаваше, както в случая, когато Пундев натисна Сарафова, да го посъбере, понеже има факти на ръце, които го карат с шамари да изтика Ганова от Девическата гимназия.

Та това паленце, прочутият Христю Ганов, който, благодарение на масалите си, бе сполучил да се доближи чрез веселия син до една първа българска фамилия, - този Ганов почти ката вечер посещаваше пансиона и там пред очите на всички пансионерки водеше любов с дъщерята ученичка на споменатата фамилия. Началницата Попова няколко пъти просто изпъждаше това паленце, ругаеше го, хиляда пъти заявяваше право, или косвено на Сарафова устно и писмено. А Сарафов красноречиво мълчеше, като че ли всичко това се вършеше нейде в Китай не от негов чиновник. Даже повече: чрез сестрата на учителя Тошев, тесен приятел на Ганова и второто пале на Сарафова, Ганчовчето е изпращало своите любовни писма, които едвам в края на годината намериха се в сандъка на трета ученичка... Любовните сцени се продължаваха и в Девическата гимназия пред всички...

Сарафов всичко това знаеше, всичко това търпеше... що казвам! той още го подпомагаше, като при това хвалеше Ганова на ляво и на дясно, защото пък Ганов, от своя страна, като циганка подигаше Сарафова пред когото свърне, като не се свенеше да измислюва пирамидални лъжи, напр.: че Сарафов бил много богат и минавал за пръв финансист в България; че него са канили за министър, но той не приел; че Сарафов имал познанство с всички консули в Солун, а на акта трябваше да им се препоръчва, че е: La Directeur!... и пр., и пр.

Ганову никой не вярваше, но нему толку му чинеше, а Сарафову се приятно беше да има някой да го хвали.

Освен горещото желание да се прогласи несъстоятелното управление на Девическия пансион и гимназията, Сарафов частно и Уч[ебния] отдел въобще, на който така също няколко пъти бидоха съобщени безобразията на Ганова и директора Сарафов, гонеха и друга цел, като оставяха тенеке суратлията Ганов да развратничи пред ученичките. Тази цел влиза вече във висшите принципи на отдела. Да се обясним. Известно е от историята, че, когато на запад се появи протестантството, един фанатичен католик, Лойола, основа езуитско дружество, което с простени и непростени средства да се бори срещу напредничавото протестантство.

Една от главните точки на езуитския устав, който държеха тайно дори до началото на миналото столетие, гласеше, че красивите езуити ще се вмъкнат за възпитатели на княжеските фамилии и богаташите, та чрез своята вънкашност да могат влия на техния пол.

Този пункт от езуитската програма възприеха го и българските езуити у нас, като го видоизмениха така: чрез женитби да се привлекат по-първите български фамилии в Солун и по възможност из провинцията. Ето защо некадърния Тошев, против когото са се бунтували учениците, лани гетердисаха го в Солун; същото е с натрапения Рачев и със скопския инспектор Стоянов. Ето защо лани триста нозе рипнаха, докато сторят двете сватби в Солун, като не се спираха пред никакви средства, за да похвалят кандидатите...? Защото Сарафов и Кънчев станаха кумове! А роднинството всеки знае как влияе върху простите и старите хора у нас. Ето защо, най-после, се правеха всички улеснения на Ганова, като го похваляваха чак във в. „Свобода” за глупавата му контра сказка за водата, след свършъка на която Сарафов на всеослушание нарече Ганова молодец (!) „Молодец Ганов!” - да, защото и тук се криеше едно износно за Сарафова кумство, с което биха станали цели четири смесени брака, зад които стояха още четири първи фамилии в Солун, а това било би цяло общество, всред което би се изправил на краката си безпочвеният Сарафов. - Какви ли не оскърбителни за предметното момиче и фамилия, а износни за Ганова приказки нарочно се пускаха в ход, само да стане невъзможно оженванието му с другиго!... Но всичко отиде по вятъра... Ганов си показа рогата и си остана пак Ганов, Когато работата според него и сие изглеждание, че ще има добър край, Ганов направи такова безобразие, което не го хваща печат... И куриозното е, че когато цял свят се погнуси от Ганова, Сарафов още продължаваше да го защищава... А в какво се бе залюбил Сарафов: дали в преподавателските способности, или в ума му? или пък искаше Сарафов да се постави над общото мнение, което бе възнегодувало и против него, и против неокачествения лъжец и развратник Ганова, Тошева, против стройника на сватбите потайния цинцарин Наумов, девизът на когото е лицемерието, и който, подобно на Кандиларова, чрез своите курсисти стреми се да създаде цяло поколение лицемери, хитреци, или както у нас ги наричат с общо име - гяволи. И знаете ли, че тези гяволи са определени за селски учители у нас? Знаете ли, че на тях е възложено нравственото повдигание на нашия деморализиран от фанариотството селянин, у когото не е останало ни вяра, ни закон, нито пък нравственост? Не Наумови креатури, не дяволи, а хора с честен, твърд, постоянен, откровен и праволинеен характер, - такива хора ще могат излезе победители в неравната борба с порока, - само твърдите и отворени характери ще изнесат на рамената си нашия народ из пропастта, в която е тикнат. Нека знаят колкото щат методи и фребелови играчки, липсува ли им солидно възпитание, нашите курсисти ще си останат безполезни буквоеди. А Наумов знае да „възпитава” само дяволски характери - това е неговата специалност. И надали ще се намери човек, който да го надхитри. Например: всички, които по-отблизу са запознати със солунските бъркотии, напълно са убедени, че Наумов играе първата роль в интригантствата, но ако потърсите факти - не всеки може да ви ги даде... Разбира се, че не тъй лесно ще изврати природно добрите момчета (има случай, когато този подлец с презрение е бил отблъснат от един V-класник, когото Наумов се опитвал с материални обещания да подкупва), но затуй пък този класически дявол така изкусно е пипнал за носа Сарафова, щото последният сякаш наистина му служи за гайда, както остроумно каза одринчанецът. Не се иска много труд от Сарафова, ако би можал, за да се отърве от този, що го е пипнал за носа, защото дяволът обича тъмните кьошета, интригите, мрака: покажеш ли му светлината, правдата, дявола няма го там - той бяга, като от краста. Така и Наумов винаги избягва хората, които имат обичай в очите да казват истината. Даже с някои от Сарафовия щаб по казаната причина Наумов няма земане-даване: при края на миналата учебна година един от най-приближените хора на Сарафова, учител, предлагаше да се направи едно колективно заявление до Сарафова в такъва смисъл: или Сарафов ще отстрани от себе си Наумова, или пък учителите да се отстранят от Сарафова. Такъво заявление неизвестно е дали се поддаде, но Сарафов си продължаваше ланското поведение, а инициаторът си подаде оставката и сега не е в Солун…

Да видим сега, дали Стамболовският Уч[ителски] отдел не е възприел и основното начало на езуитството, което гласи: целта оправдава средствата, или както простите българи казват: „с дявола стани ортак, докат преминеш моста”, - пословицата, която най-ясно рисува отрицателната страна на българската нравственост. Фактите показват, че и в това отношение българските езуити напълно се съгласяват с праучителя си Лойола. Така щото ние нямаме Уч[ебен] отдел в Цариград, който да се грижи за добрия вървеж на училищата в Македония, а просто и чисто един северобългарски Езуитски орден с известна задача, определена в началото на тази статия, - задача, съдържаща в себе си още и тенденцията - да се създадат в Македония българи! Тази тенденция, впрочем, извлякоха от основната задача на Уч[ебния] отдел и я сформируваха отпосле някои екзалтирани „патриоти”, за да оправдаят бесните си гонения против лични неприятели, или принципиални противници, които турят по-високо интересите на родната си земя, за което бидоха наречени с громкото название - сепаратисти...

Ето тези факти:

През януарий, миналата уч[ебна] година, в Солун пристигна Кънчев от Цариград, същевременно дойде и Наследников от Битоля, повикан от Кънчева. Несъмнено е, че това повиквание на Наследникова не беше, за да се срещне само с Кънчева, защото последният, като инспектор, можеше сам да отиде в Битоля, както и бе направил няколко пъти. Работата беше, за да направят в Солун едно по-свестно обсъждание за някои въпроси заедно със Сарафова и сие. А повикаха само Наследникова, едно, за да не се дига много шум и, друго, защото Битоля, дето той вършеше всичко по волята си, без намеса в общите работи на общината, която, благодарение на тогавашния й председател, който е пишман, що се е родил и идеалът на когото е един спокоен калугерски живот в монастиря, - защото Битоля, казваме, представляваше добро поле за закриванието на новия отдел, докато в Солун председателствуваше общината Авксентий, който работеше както му диктуваха длъжността и интересите на Солунската община, та не искаше да знае за никакви Лазаровци, Сарафовци, Кънчевци и пр. Мимоходом ще забележим, че това доблестно поведение на Авксентий, което не можеха му прости противниците, стана причина за една микроскопична противна агитация, предвождана от Кънчева чрез неговото мекере Бано Кушев, управител на училищата във Велес, при избиранието на този Авксентий за велешки владика; тази агитация на Кушев успя да поклати само младите мозъци на подведомствените му учители и неколцина по-буйни младежи, като зави гнездо между тях опозиционерският дух, свойствен на младите, и ги направи да гледат подозрително върху всяка постъпка на сравнително най-достойния митрополит в Македония - Н[егово] В[исоко] Преосвещенство Авксентий. Ние тук нямаме предвид законното искание трима кандидати от страна на велешани.

Да видим сега какво направи това Солунско събрание, за което някои уверяват, че е имало едно заседание в гимназиалното здание, дето са присъствували: Сарафов, Кънчев, Наследников и двете палета на Сарафова - Ганов и Тошев, и от което заседание известни са само тези думи на Кънчева: „силни са, господа, трябва да се вземат мерки”.

Няма съмнение, че тези заседания или съвещания, както щете ги кажете, ставали са тайно, та каквото се е говорило, останало си е между тях. Така щото за мисията на този Солунски конгрес ще може да се съди само от резултатите, които са явни и неоспорими.

Ето що има на бело-видело:

Скоро след разотиванието на Наследникова за Битоля и за Кънчева за - Скопие - София, на Велешката община чрез Кушова, а на Прилепската чрез Рачева предлагат се от отдела по 200 лири за проектираните от тези общини училищни здания; това - за да се закрепят разклатените положения на тези верни на Кънчова хора и да се привлекат тези най-яки български общини в Македония. Кънчев в Скопие работи против владиката и си служи с полицията, за умирявание на разбунтуваните ученици, и затваря VІ-й клас. В Битоля Наследников изпъжда целия ІV-й клас за една неприготвена тема по френски език, при всичко че учениците са се предварително извинили пред Наследниковия любимец; подир като се писа в „Гл[ас] М[акедонски]” за дивотиите на Наследникова, той обвинява инспектора Н. Наумов и учителя Т. Доревски, че те са писали във вестника предава вестника на полицията, а подир малку един пипнат от полицията Стамболов шпионин, на име Байчев, поради когото се арестуваха мнозина битолчани (се противници на Наследникова и сие...): между тях и Н. Наумов, даде благоприятен случай на Наследникова, който тъкмо по туй време бе раздразнен от някакви си афиши със сатирическо съдържание, да обвини Наумова и Доревски като автори на тези афиши, и специално Наумова - за автор на бунтовническите статии в „Гл[ас] М[акедонски]”, и по такъв начин предава Наумова като бунтовник, който имал нощни свиждания с Байчева; само откровеното изказвание на мисията си от страна на Байчева можа да спаси Наумова от... От Скопие Кънчев замина за кратко време във Виена, а оттам мина за София, дето се опита да основе един вестник, който да защищава отдела, като е уверявал някои високостоящи лица, между които и Гешева, че той основал в Македония комитети, задачата на които е била да представляват в истинското си положение училищните работи в тая страна и пр. ...

Като подведем горните факти под общ знаменател и като земем пред вид, че всичко това се извърши тъкмо подир растурванието на Солунското събрание, - не можем да не заключим:

1) че това събрание е имало за цел да образува Кънчевите комитети и с които в София щеше да зашемети даже сериозни хора, за което във Велес и Прилеп трябваше да се закрепят преданите му управители, и

2) че в Солунските съвещания, ако не се е взело решение, то поне се е предлагало да се предприемат всички простени и непростени мерки срещу противниците на отдела - наречените „сепаратисти”.

На тези простени и непростени мерки, или както езуитите казват: средствата, оправдани от целта, - даде се ход „на всех парусах” в Солун от Сарафова, както видяхме, в Скопие от Кънчева, а особено в Битоля от Наследникова срещу учителя Т. Доревски, инспектора Н. Наумов, доктора Робев, мнозина граждани и ученици, като се тикнаха в битолските зандани тъкмо по великденските празници.

По битолското предателство писа се своевременно много и с подробности, но вестникът „Гл[ас] М[акедонски]” напечата твърде малко, да не кажем нищо, от писаното. Този вестник не обнародва много други безобразия на отдела и неговите хора, докато охотно даваше гласност на дописки, които повече по неразбирание, приписваха чужди грехове на Екзарха, който от дохожданието на Лазарова по учебното дело не можеше да се обвинява, до падението на Стамболова. Не че и той е светец, но трябва да бъдем справедливи.

Още малко за битолското предателство. Да обвиняваш българи в предателство пред турските власти на свои братя, да помислюваш даже за такъво нещо, - не е лесна работа и не всеки може да повярва, както и не могат поверва и г-да д-р Данев и д-р Кръстев, та наивно се удивляват: „Как може да се обвинява Кънчев: и той е българин”... И ние така бихме казали, бай Данев и бай Кръстев, ако се намирахме нейде в Америка, а вие дойдохте да ни приказвате за горните възмутителни неща. Хиляда пъти да бихте се заклеле във вашите докторски титли пак нямаше да ви повярваме за горните възмутителни неща. Но какво да правим, когато всичко това става пред нашите очи, когато цял свят у нас, па и Екзархията знае, че Наследников и сие са предатели, и когато сам Г. Петров, другар на Наследникова в предателството, пред нас откровено самопризна, че той и Наследников действително са предали Наумова и Доревски на полицията, съмнявайки се, че тези двама са автори на афишите, в които са били подиграни те и книжара Доре заради предаванието на полицията един брой от „Гл[ас] М[акедонски]”, съдържащ дописката за изпъжданието на ІV-класниците. Ами кой предаде учениците, които се обвиняваха като автори на същите афиши? ами гражданите?

Г. Петров признава, че са направили грешка той, Наследников и Доревски, но какво да се правило, когато и те са били българи, та не са можали да се избавят от българския инат!

За нас достатъчно е и това...

Колкото се отнася до свръзката на Солунския конгрес с това предателство, мислим, че е доста ясно от казаното дотук: предлаганите помощи на двете най-солидни български общини чрез управителите на училищата им, строгото варварско показание на ІV-класниците в Битоля, Скопие, Сяр с изключавание без сериозни причини, Кънчевите комитети, опита да се предприеме един орган на отдела в София, служението за пръв път с турските власти от страна на Кънчева в Скопие и предателя Наследников в Битоля, - всички тези мерки, които се предприеха тъкмо подир Солунското събрание от хора, участвущи в това събрание, не могат да се считат за случайни явления: тези факти, които характеризират Стамболовската система на управление, са резултат на солунския конгрес...

Трябваше да се вдъхне страх - чисто по Стамболовски! Пък като се земе предвид още и това, че конгресът е трябвало да предприеме мерки срещу „сепаратисти”, т. е. по тяхному, хора, които искат да направят разцепление между българския народ, - хора, които заплашват да отидат на вятъра толкова милиони, - хора изменници на българската идея, - хора предатели спрямо народността си; то не е ли близу до ума, че тези господиновци, самозвани бдители на българомакедонските интереси, за които мислят доклад „си дигат сандъците нарамо и заемат отворените си служби в България”, между които е заседавал и онзи екзалтиран занесеняк Кънчев, - чудно ли е, казваме, че в този конгрес се е зело решение да се преследват противниците - омразните „сепаратисти” съгласно езуитското начало чрез турските власти, които в такъв случай би зели тяхната страна? Па нали първата точка на Стамболовата политическа програма е - приятелство с Турция!?

Да живеят българските езуити! Напред, о, достойни синове на Лойола! Дръж се бай Кънчев! сепаратистите в болната ти глава се бунтуват! Кураж давай и на фалиралия бивш министър Сарафов, който, според д-р Панчева, се си подавал оставката, но не му я приемали... петте стотин! Ударете тези проклети сепаратисти, бай Лазаров! пръснете ги през три-девет планини, да не се видят, да не се чуят! Ах, тези лоши хора! Оставките на всички! или преместете ги с намалени заплати! Нека не приемат! нека се махнат! Ето им България - там няма да са вредителни! Ей ти, Наследников, по-малко пи - да не измениш! Почвата още не е изгубена изпод краката! Кураж, кураж!...

Да не заразяват учениците - затворете ги!

Да не завладеят общините - борете се, без да се обзирате на разни закони!

Приживяваме изключителни времена - потомството ще ви прости…

Тежестта на този изключителен, Стамболовистки режим чувствува се навсякъде, дето има екзархийски училища и хора; в Одрин, Битоля, в бедния с българи Сяр, във вечно кипящото Скопие, дето благодарение на глупаго Максима, Кънчев свободно си разиграва кончето, а особено този разрушителен варварски режим тежи в Солун.

Подробно разглеждание на работите в Одрин ще изоставим тук, понеже един дописник на в. „Гл[ас] М[акедонски]” обещава се да ги опише в особена брошура; за Битоля, мислим, че достатъчно се каза; за глухия Сяр знаем, че миналата година там затвориха ІV-и клас, а после телеграфически викаха учениците, знаем за този град още и това, че там, както и в Одрин, заточват „сепаратистите”; Скопие пък представлява такава каша, щото мъчно може да се справи човек: от една страна владишки натиск, от друга - Кънчева управия, от третя низкото равнище на скопската нравственост, която впрочем, е докарана до това дередже от едно важно обстоятелство, което, както се вижда, ще изнесе на видело едно голямо петно върху челото на Блажения ни Екзарх: историята на Високопреосвещений Теодосий още е темна за нас, но за Н[егово] Блаженство, чини ни се, ще да излезе и непрепоръчителна…

Македония в църковно-училищно отношение е такава: борба между гражданите, борба между общините и училищните управления, взаимни гонения между учителите, които държат един тази, други онази страна и пр., и пр. Чудесно perpetuo mobili, което обещава... да занесе Македония в кой знае каква пропаст, за да спре!... Тази борба опитват се Кънчевци да я пренесат и във второстепенните градове, като Велес, Щип, Прилеп и др., но там тя няма почва, защото общините в тези градове от година на година повече се свестяват и полека-лека дохождат да разберат своите права спрямо училищата, които напълно трябва да зависят от тях; само с помощта на твърде сложни машинации и Кънчевци там могат да прекарат един ефимерен фазис. Никакви Самарджиевци, Кушовци и др. плащани мекерета на Отдела няма да помогнат...

Резултат на тази, или по-право, на тези борби бяха бунтовете на учениците и затварянията на ІV-те класове в Битоля, Сяр, Скопие. Резултат на тази безумно подигната борба от Отдела е и полуарестът на пансионерите, следствие на което кой знае дали не ще бъдат пак ученически бунтове, които винаги са гибелни за бунтующите се ученици. (На 1-й октомврий в Солун са се възбунтовали VІІ-класниците, които насмалко щели да бъдат последвани и от другите класове, ако не бил направил Сарафов някои отстъпки на VІ-класните, догдето още не са били напуснали пансиона.) Трябва учениците да се предпазват от срещата със „сепаратистите”....

Казахме по-горе, че тежестта на новия училищен режим най-много се чувствува в Солун. Да се повърнем към този предмет. Не е тайна, че още във Начево време Солун се кроеше за втора резиденция на Уч[ебния] отдел, за което от София се даваха всички необходими улеснения на Начева, който се сдоби и с правото да се разпорежда чрез една комисия с учебното дело в Солунско. После, когато от София искаха да поверят Начеву учебното дело в цяла Македония, Екзарха усети, че Начев ще му измени, та го махна от Солун. Затова пък Стамболов му натрапи Лазаров и постави в Солун за резерва Сарафова, определен да играе ролята на Начева, в случай, че Екзарха натири Лазарова от Цариград. Сметките обаче на Стамболова излязоха ялови, едно, че Сарафов далеч не притежава качествата на Начева и, друго, Сарафов намери в Солун за председател на общината Авксентий, който никога не приличаше на предшественика си Григорий, във времето на когото същинският председател на общината беше директорът Начев. Измамен от възможността да заеме положението на Начева, лекият бай Сарафов направи толкова грехове в Солун, щото малко му е още един век, за да ги изпере. Сляпо поведен от Кънчева и Наумова, Сарафов не може да вникне в положението, което Авксентий много хубаво бе разбрал, та не искаше (Авксентий) да знае за нам какви са планове, инструкции, ангажименти и пр., които явно бяха насочени и срещу неговия върховен началник - Екзарха; той си вървеше по пътя, определен от закона, като не допущаше Сарафова, както преди Кънчева, да се бърка в работата на Общината.

За да си отмъсти на Авксентий и някои общинари, Сарафов лани не прие определената от общината пансионска комисия, както не признава и тазгодишната, по инерция - що ли? С тази си постъпка шашардисаният Сарафов разположи срещу себе си гражданите и ожесточи партизанските им борби, като се замесиха и учителите: ето тая е главната „заслуга” на бай Сарафова в Солун. „Сега работите ще тръгнат към по-добре” - викаше Сарафов, когато Авксентий избраха за владика във Велес, а между това тази година работите в Солун са още по-заплетени - гражданите вече захващат да си играят с „бившия министър”: тежко е, бай Сарафов, когато човек веднаж падне нравствено пред очите на хората - нали? И уверяваме Ви, че такъво ще продължава да бъде положението на всички твои съотечественици, които дохождат в Македония с претенции: „да създават българи”, „да култивират страната”, да заповядат във всичко, както Вий искате да правите в Солун с неделното училище, с вашето „ръководителство”, с игнориранието правата на общината, представителка на народа; още по-тежко ще стане положението и на вашето началство, което иска нека бъде то, ако продължава да ви дава подобни инструкции; не ще прокопса и българската идея, ако с този акъл ходите. Защото ние, македонците, аслъ нищо нямаме; нищо не сме спечелили благодарение на сляпото доверие към своите уж братя, па няма какво и да изгубим. Скръбно е, но какво да правим, когато болшинството от нашата интелигенция е развалило вашето злато. Едно време златото на нашия земляк, цар Филипа, подкупи разложената атинска интелигенция и пороби Гърция: сега е дошло друго време при съвсем противоположни обстоятелства - „брат брата продава”... Върху тези въпроси ние ще се спрем в друга статия, а сега нека видим какво представлява Солунската гимназия под гнета на Стамболовия режим, който режим, както по-горе загатнахме, датира у Солун още от Начева, от времето на когото солунските учители се разделиха на северняци и македонци, а в Кънчево време последните бидоха тържествено кръстени с името сепаратисти в онзи гнусен купел на умствено слепи и хроми, който се нарича вестник „Свобода”, вследствие което мнозина от „сепаратистите” бидоха преместени в Солун и заместени от цяла плеяда нарочно избирани и предани Сарафову северняци, за да се даде възможност на последния по-свободно да се занимава със същинската си мисия, за която му се плащат 500 наполеона (тази година казват са му увеличили заплатата на 620 наполеона: това малко ни интересува - техни пари, на техни хора, но да не ни викат, че са ни давали пари, за да ни чинат бугари: това го иска справедливостта)...

Преди всичко, да видим от какви елементи бе съставено ланското учителско тяло в Сол[унската] м[ъжка] гимназия. Числото на учителите в М[ъжката] гимназия възлизаше на 24, включително с директора. От тях: 1 чех, 1 италианец, 1 турчин и 18 души българи; последните се делят на македонци 10 души и тракомизийци - 8; първостепенни и второстепенни учители има 10, от които трима са македонци, а останалите седем - тракомизийци, или както у нас ги наричат - северняци. Както виждате, Солунската гимназия се намира в ръцете на последните. Тук колят и бесят Сарафов и К[омпани]я, толкоз повече, че висшето началство взема всички мерки, щото македонците - учители да са от онези, които в Княжеството ги наричат мехурджии и ги характеризират с фразите: „и овде го клаам, и онде го клаам”, „ке ми дадеш пари, ке се чинам бугарин” и прочая екземпляри от родът на очертаните: цинцарина Наумов и Бадев, обата от Крали-Маркова “Прилепа града”...

Тежко е положението на македонеца-учител в Солунската гимназия!

Нашите македонци учители, кога влизат в гимназиалното здание, чувствуват се в някоя турска канцелария, дето трябва харно да обмислюват думите си, трябва да ги броят: иначе биват прогласявани за сепаратисти и... тежко на златната им службица!...

Изпод натиска на този варварски режим нашите и тъй избирани „братя” представляват чудни и интересни типове...

Призри, читателя, в учителската стая на Солунската гимназия и виж, - виж каква жалка картина представляват тези клетници, които са повикани от проклетата „съдба” да „възпитават” македонската младеж - и те. Жалко възпитание!

- Виждаш ли, онзи носестия с мефистофелския поглед, изсушен от интриги? - това е олицетворение на подлостта, на интригантствата, на преструвки низки: спорящия с него е человек, що много хубаво умее да говори, има и добри идеи понякога, ама той да ги туря в действие - недей иска, защото ще го обвинят в сепаратизъм! па и постоянство няма, та - знайно ли е що има?... покрай тях едвам движущия се е онзи, „що го мързи да мисли”; този пък с потъналите „филджан-очи”, с приятната усмивка - Господ да пази да имаш работа с него: тази маловажна персона вонее на подлост и злоба, той е готов на всичко, той умира - и знаете защо? - та за сладката службица бе, брате!...

- Ами кой е онзи с евангелие в ръцете? той трябва да е добър човек - нали?

- Не бързай, читателю, той е, както виждаш „благочестив” човечец: той още не знае, що е добро и що е зло...

- За това са го турили надзирател, вероятно?

- Да, читателю, защото в Цариград твърде се е отличил в надзирателството: давал приют в собствената си стая на по-красиви...

- Що?

- Срам ме е да ти кажа, читателю! Пансионерите по-добре го знаят. И слава Богу, че е тъй…

- Ами кои са и какви са тези, що влязоха сега хем добри мустакати обата!?

- Те са предвестници на директоровото дохождание: единия с театрална вънкашност, както го виждаш, но... в главата му бръмбари бръмчат, другия пък беше едно време инакъв, сега е инакъв, па утре ще стане чорт знает какъв... Обата тези господиновци биха могли да бъдат съвсем инакви, ако нямаше на този свят пустия му страх, който те наричат „благоразумие”. Язък за филологията! ....

- Я виж, как напериха уши всичките!

- Директора иде - внимавай сега!

- Чудна работа! оти директора с едни се ръкува любезно, на други - само ръка подава, а трети - нито поглежда?

- Първите са привилегированите северняци, вторите са „благоразумните”, а третите, знаеш кои са третите? - те са „сепаратистите”.

- Нима и онзи, чеха е сепаратист? - тогава аз не разбирам какво нещо е този сеператизъм:

- Стани учител в някое от екзархийските училища особено в Солун, ако искаш да го разбереш...

Колкото се отнася до привилигированите - омръзна ни веч да се занимаваме с тях!... Като „пионери на българската идея”, като храненици на отдела и любезни чеда на неговия режим, ръководен в Солун от Сарафова, на който режим те са прями двигатели, или косвени служители, шпионирайки тогоз-оногоз от явните или тайните му противници, - те са господари в Солунската гимназия и свободни са катадневно да хвърлят по някое оскърбление по адрес на македонците: ние ви храним, храни куче да те лае, нямате хора за работа, и пр., - оскърбления, които могат излезе само от устата на разваления Кънчев, ограничения с големи претенции Дякович, глупеца Сарафов и пр., и пр. ...

Само двама от северните ни братя не влизаха в числото на привилегированите - те правеха изключение (затова тази година и ги изключиха, я!) Ах, pardon!... щяхме насмалко да забравим д-р Иванова, който волно или неволно служеше на Сарафова за шпионин: изключения П. Арсов, беше наклонен да му прости, при всичкото му стремление да изкри[ви] в полза на Сарафова, думите му относително антисепаратическия солунски конгрес и битолското предателство, ако това нещастно човече, което се представляваше за приятел на Арсова, не бе дало и други два отвратителни факта: явната агитация пред ІV-класниците против един ненавиждан от него учител, и безсрамните тенденциозни прибележки към поправките на същия учител, върху матуритетните писмени работи, за което Сарафов, комуто Иванов услужваше и в този случай, малко остана да събере връз главата си всичките столове в учителската стая...

Ами какво представляват учениците?

Признаваме се, че не можем отблизу да познаваме тези нещастници, които са осъдени да черпят мъдрост от такъв един учителски персонал. Знаем само, че миналата година учениците от горните класове поискаха позволение да си основат едно ученическо дружество. Директора Сарафов не намери за нужно даже да представи пред Учит[елския] съвет това желание на учениците. Тази година слушате, че г-да надзирателите имали си в пансиона свои шпиони - ученици! Ако е вярно, това ще бъде апотеозиса на Стамболовщината!... Tel maitre, tel valet. Слушаме още, че Стамболов наредил особен правилник, който е бил вече в сила при все, че не е утвърден от Екзархията. L`Etat c`est moi. Да живее анархическата монархия!

Остана ни още да хвърлим един поглед върху Екзархията въобще и тазгодишните подвизи на Училищния отдел частно, за да свършим с предмета на статията.

Известно е, че при края на миналата учебна година политическите работи в България претърпяха коренно променение: на 18-й май падна Стамболов.

Стамболов падна, но не и Стамболовщината! Тя живее още и именно там, дето надали се подозира нейното съществувание...

Докат в Княжеството се прогласиха принципите на свободата и законността - в Македония се вършат най-големите безобразия от Уч[ебния] отдел, който за българомакедонците е това, което за автора му, Стамболова - Азиатския департамент.

Захласнати във вътрешните работи, никому от заинтересуваните не оставяше време да хвърли един поглед към Цариград. Лазаров тъкмо бе си уредил бюджетния въпрос, когато се чу за Стамболовото падание. Предварителното решение на този бюджетен въпрос, внезапната промяна на политическото положение, което погълна всичкото внимание на заинтересованите: преходното положение, което настъпи след 18-й май - всичко това благоприятствуваше на Лазарова и сие още веднаж да покаже; в мътна вода риба как се лови. Дали ще я лови и занапред - видещем. Па тогава и мисли-щем му...

След сгромолясванието Стамболова, положението на Лазарова стана дилематично: или да се прилепи към Екзарха, или пък да си я кара по старому - но каквото стане, нека стане.

Според сведенията, що имаме, впрочем не от достоверен източник, Лазаров се е прилепил към Екзарха; според действителността пък, режима на отдела е по-влошаван, т. е. Лазаров си я кара по старому - не само, ами и оттатък минава.

Сведенията ни относително Екзархията гласят, че тази година с училищните работи се разпореждал един съвет, председателствуван от Екзарха с членове: Лазаров, Шопов, П. Тилев, протосингела на Екзарха и Екзархийския капукехая, който още не знае, както хората, български.

Като имаме тазгодишните башибозуклуци по учебното дело в Македония и управителната Екзархова система, ако и горното обстоятелство излезе вярно, т. е., че със знанието и съгласието на Екзарха са вършени тези башибозуклуци, - тогава няма нужда да споменуваме, че разликата между Екзарха Йосиф и тиранина Стамболова стои само в расото и калимявката.

Впрочем, повторно си признаваме, че по този въпрос нямаме точни сведения. Па даже ако излезе вярно, че Екзарха заграбил всичко в ръцете си, като ритнал Лазарова, той засега може да се кори само за кьопавия състав на съвета, който, впрочем, трябва да е сформируван на бърза ръка, и който ние няма да одобрим, докат не се състави по един избирателен начин (Мирски съвет!) - не по личния вкус на Н[егово] Блаженство, или който ще да е, - даже ако излезне вярно, казваме, че Лазаров изгубил понастоящем всяко значение в отдела, се пак обичаме да вярваме, че това е станало, след като Лазаров и К[омпани]я побързаха да свършат най-важните работи по учебното дело, благодарение на предварително решения бюджетен въпрос и мътното време.

Ако е иначе - пази, Боже, от по-лошо!

Впрочем, ако тригодишната практика е дала на Лазарова да разбере, че светска власт и чужда държава е немислима; ако той е дошъл до убеждението, че в Турция само расото се уважа: то хич няма да се чудим, ако Екзарха се е примирил с досегашния свой върл противник - Лазарова, като го е оставил и занапред да управлява добре организуваната езуитска команда, защото по отношение към македонските българи, принципиална разлика между Лазарова и Екзарха не съществува, и защото под българското небе всичко е възможно...

Ние сме имали случай и други път да говорим за стремлението на Уч[ебния] отдел да централизира в себе си училищната власт, като я отнеме от Екзарха и откъсне училищата от общините; същата цел гонеше и Екзарха чрез верния си служител Хранова, относително училищната власт, както сам той прави с църковната власт чрез налаганието на общините свои председатели, владици и пр.: така щото разлика между Лазарова и Екзарха по въпроса за централизацията на училищната власт всъщност не съществува. И ако Лазаров в едно кратко време подигна срещу себе си българомакедонската интелигенция - то е, защото Екзарха е много по-печен в обществените работи, та по-майсторски пипа, докато Лазаров на юруш се опита окончателно да прокара централизацията на учил[ищната] власт чрез всякакви средства. А това предизвика в местната интелигенция най-напред съмнение, после - недоверие, към Уч[ебния] отдел и началника му Лазаров, който подобно на Дон Кихота със своя Санчо - Кънчева с кръвожадна ярост се хвърляли с цялата си джакатайска орда срещу създадените миражи: сепаратизъм и сепаратисти.

А тези кръстени от кума-Кънчева „сепаратисти” са всички интелигентни българо-македонци, чийто „сепаратизъм” състои се в това, че са против централизацията на църковно-училищната власт, с други думи: това е една млада българомакедонска партия, която защищава самоуправлението и старите права на българомакедонските общини. И понеже тая партия вижда само в духовната власт сила, която ще може да държи „децентрализираните” общини, тя държи нейната страна с условие, щото всички чиновници в Екзархията да бъдат избрани.

Причините, що ни карат да защищаваме самоуправлението и старите права на българомакедонските общини са много и разнообразни:

а) Самоуправлението дава живот на общините, като кара гражданите по-живо да се интересуват за народните работи, след[ователно] и училищата, които в такъв случай стават кръв от кръвта им и плът от плътта им, та в даден момент няма да жалят жертвите, които могат стана необходими.

б) Общините в Македония трябва един ден да бъдат готови сами да захванат поддръжката на училищата си, а това може да стане само ако се заинтересуват гражданите със тоя въпрос - не както, за наш срам е сега: заговориш ли с някого за училищни работи, той ти казва, че това е работа на Екзарха.

в) Партиите, които понастоящем имат за основа лични дертове, биха се заели с много по-благородни задачи - да конкурират чрез изнамирание на по-добри източници за поддържание и унапредявание на училищата и народното образование въобще.

г) Султанските закони изрично казват, че училищата са под ведомството на надлежните общини, които са отговорни за тях пред властите. А как една община може да гарантира за училищата в града й, когато няма право да контролира учебния ход, когато не знае що става в тези училища, когато директора и учителите или направо, или с триста хитрини се натрапват мимо волята на общината?

И пр., и пр. ...

Във всеки случай, тези жизнени за българомакедонската община въпроси трябваше предварително добре да се обмислят от печата.

А негодната, може би, централизация на училищата в Стамболовската България да се прилага безкритично и в Султанска Македония! Трябва добре да се помни, че северният българин има широко поле, за да упражнява своята обществена деятелност, докат за македонеца остава само училището и черквата. Ако и това се отнеме на македонския българин, тогава силом се кара той, да се грижи само за личните си интереси, което и дивите зверове инстинктивно вършат. А българина въобще и македонеца особено има нужда от по-възвишен интелектуално-морален полет, който нашите „доброжелатели”, вместо да го подпомогнат, търсят всевъзможни средства, за да го спрат, съмнявайки се в най-новото време от някакъв сепаратизъм, а преди - види се, в нашата народност...

И подир това не се срамуват да обвиняват македонеца в материализъм, към който сами го тикат. Това е съвсем естествено, Господиновци! Вие хубаво трябва да знаете, че живият човек е деятелност, която може да бъде възвишена, ако за това помагат обстоятелствата, или низка, ако се ограничават тези обстоятелства. Отнемете на човека полето за деятелност - той е вече мъртъв: таки и „любезната” наша Екзархия с двата си отдела, като се стреми да отнеме благородното поле за работа на нашите общини, чрез своя - авторитет иска да ги умъртви, да ги убие!... (Па не само общините, ами и всички други събирателни учреждения Екзархията се стреми да ги обърне в мъртви трупове, за да ги разиграва чрез назначените от нея представители, като диви мечки ...

Солунският директор на гимназията Сарафов по следующия начин се изрази за пансионската комисия още лани: „пансионската комисия не представлява особена важност - тя служи, за да възпитава гражданите”, - значи тя е една формула от човешки цифри, равна на нула. Е, бай Мацанов и ти кир Алексий Панчов, как ви се нрави вашето нулево значение в комисията? как ви се нрави мечкината роль, що играете по диктовката на вашия Сарафов ето втора година, особено втората? Горки вие човечета, още не виждате, че сте прости нули в комисията: ако Сарафов може без вашите двама другари, що му пречи да си кара работите и без вас? Нима някой не знае, не вижда, че Екзарха може, трябва, длъжен е да заповяда на своя чиновник Сарафова да се покори пред законното разпореждание на общината по въпроса за пансионската комисия? Или вие мислите; че ве държат в комисията зарад вашите черни очи? Вие, приятели, сте една комедия, развръзката на която ще бъде последното алилуя на пансионската комисия - ето затова и самия Екзарх прави от вас една умишлена анархия. Вие, господиновци, сами по себе си не представлявате важност - току отбирате от работите, затова ви прощаваме: та ако ве правим маслаат - това е за да се разбере стремленията и действията на Екзархията и нейните доверени хора, на които в дадения случай вие несъзнателно служите за низки оръдия.

Прочее, да се разберем. Не само комисията, ами и Солунската община е нула в очите на Екзархията. Обаче, докат солунската пансионска комисия заслужава най-големия укор, общината заслужава една похвала: защото Солунската община, може би, е единствената в цяла Македония, която доста ясно разбира своята задача, като цени повече желанията и интересите на избирателите си, нежели неискрените „съвети” на Екзархията, какъвто е следующият:

Докат от една страна Екзархията дава тайни инструкции на Сарафова да пречи чрез всевъзможни празни умувания, или просто казано - да не признава законно определената от общината пансионска комисия, доде престане тя да претендира върху това право, а от друга страна - праща „здраво-живо” чрез Мусевича, че Сарафов бил получил виговор (!) по комисийския въпрос: същата тази Екзархия по същото това време съветва общината да реши този въпрос, както му е харно на Сарафова, т. е. беззаконно!...

Хем Сарафов крив, хем да се удовлетвори въпреки законите! ...

Каква е тази управия!?...

Тука всичко излиза наяве: Екзархията чисто и просто иска да отнеме правото на Солунската община да назначава пансионската комисия, но не смее да го каже явно и да го извърши изведнаж, защото мълком, арамийски иска да прокарва онова страшилище за българомакедонските общини, което се казва централизация на училищната и църковната власт, според което председателите на общините, на епархиалните съвети, на учителските съвети, на пансионските комисии са всичко - членовете са нула. С други думи, според този монархически принцип, който за щастие още не е навсякъде и напълно прокаран; общинарите, след[ователно] и техните избиратели, т. е. народа и комисарите, и учителите се обръщат в мечки, които ще бъдат разигравани от Екзарха чрез неговите: владици, архимандрити, директори и инспектори, които, за забелязвание, всички са от Североизточно Българско...

Това що утвърждаваме, ние не го смучем от пръстите си - ето факти (нима и туй трябва да се доказва!):

1) В Солунския пансион става бунт, учениците напускат гимназията, затваря се цял VІІ-й клас за 3-4 дена, а Учителския съвет, освен председателя Сарафов, не знае нищо; смиряват се учениците, дохождат си в клас - и учителите влизат си преспокойно на урок, гачели нищо не е ни било: всичко върши директора, а учителите са нула!... Ако и не в същия размер учителите за съвета са нула и в Битоля, Сяр, Одрин, Скопие, дето лани, да не бяха си подали учителите оставките, Максим и Кънчев щяха да вмъкнат в пансиона един изключен от съвета ученик; приблизително така е и във второстепенните градове: Велес, Щип, Прилеп, дето триста нозе рипнаха, докат натрапят Рачева и пр. ...

2) Максим отива в Скопие, работи с един Епархиален съвет, на който мандата отдавна бе изтекъл (както Сарафов лани с Пансионската комисия въпреки протеста на общината), а после намира за „благословно” да си кара епархиалните работи сам, монархически (също като Сарафова тази година, що си кара пансионските работи с една саката, преполовена комисия, без която впрочем - може, ако биха се досетили Мацанов и Панчов!), в продължение на една година, както неговия началник - Езарха си я кара откак екзархува: защото членовете в Епархиалния съвет са нули за Максима.

Григорий Одрински заповядва на гавазина си с револвер да изгони от заседанието двама ресенски общинари, дето са имали смелостта да възразят с по-резки фрази на светия владика по някакъв общински въпрос - това е, защото общинарите и съветниците са нула за Григорий;

Такива нули са всички общинари за всички назначени от Екзарха общински председатели, които работят по негови инструкции, защото

Мирският съвет е голяма нула за големия председател - Екзарха!

Тук е мястото да обърнем внимание върху един твърде поучителен факт, който, според нашето дълбоко убеждение, е резултат на поменатия нулев принцип, т. е. резултат на пословичното незачитание мнението и съветите на епархиалните съвети и опитните местни деятели въобще: „владиците очаквахме с ентусиазъм, но те излязоха некадърници” - слуша се отвсякъде да казват.

Пита се, защо владиците излязоха некадърници?

- Защото се изгуби онова въодушевление, онзи ентусиазъм, който караше народа да се интересува с обществените работи, - отговарят всички, като обвиняват, едни, некадърните владици, а други - народа, който, според тях, хвърлил всичкия товар върху многоочакваните свои пастири.

Действително, нашият народ още не е дорасъл до оная умствена и нравствена висота да разбере, че човек, сам по себе си, и цар да е, пак си остава едно жалко същество, което и за себе си не е кадърно, та никак не трябва да се чудим, че той в началото погледна на владиците като на такава сила, която сама ще кара народните работи, вследствие на което се почувствува в народа едно разслабление, което впрочем не трая дълго време.

Но многоочакваните пастири, вместо да осветлят своето паство, че царските им берати са просто едно формално тържество на народните желания и че в същност успеха на народните работи пак ще зависи от живото участие на народа, - нашите високопреосвещенства побързаха да ударят кьоравото, да се възползуват от случая, да злоупотребят с простодушното доверие на паството си, за да заграбят всичко, с други думи: владиците побързаха да централизират всичката власт в ръцете си, като погледнаха съвсем отвисоко на епархиалните съвети, които за тях в същност са нули, а наглед - владишки тевабии; отблъснаха съветите на врелите и кипелите в местните работи и условия деятели, считайки ги унизителни за владишкия им авторитет, вследствие на което: Григорий Арнаутски, пардон! - Охридски с револвер изгонва общинарите от заседание и незачитва решенията на Еп[архийския] съвет, с револвер заплашва гражданина Точков и по същия начин произвежда ужас в къщата на Пармакова задето последния се е осмелил да възразява на светия владика, който, дявол да го знае! имал е претенцията на непогрешим; а Максим Скопски отива и понататък да унищожава Епархиалния съвет, като предпочита да управлява цяла една епархия със злобното си дяче и произвожда изпитите в основното училище с помощта на полицията, като изпъди чрез дячето си по един най-безобразен начин, без никаква причина, един от класните учители, който бе дошъл да чуе отговорите на учениците. Да благодари пословичното вече скопско дяче на невинните ученици, та учителя се задоволи само с думи: „вий сте по-лоши от гръчките фанариоти”! Но кой отбира от думи!... Максим?) На помощ, всички честни македонци! Елате да спасим умирающите общини в Македония, с което искат да ни обърнат в мъртъв труп, за да си играят с нас, както си щат, пак наши уж братя!...

Охо грозно!... Грозно е братоубийството!... Както баснословната птица феникс, българския народ въскръсна след петстотин години, като не малко удиви образования свят със своя доволно зрял възглед върху обществените и политическите въпроси: това с гордост го казва всеки образован българин. Но коя е причината на това необикновено явление? Или нашия народ има особени Божи дарби? - Не: всичко в този свят си има пак своите светски причини - причината на това наглед изключително явление се заключава главно в туй, че нашите вековни господари никога не са закачали общинското ни самоуправление; в общината нашия народ е бил свободен, макар под гръцки владика, да размишлява за поддръжката и наредбата на училищата; църквите, манастирите и други народообществени въпроси; тук, в това свещено гнездо, народа се е възпитавал на общественост, на хуманизъм, като е давал на своя дух по-възвишен полет, престайки да се грижи само за личния материален поминък; тук, в този единствен наш парламент, се е закрепвал и запазвал стария славянски демократичен дух на нашия народ - основата на патриархалното славянско вече. (Един прилепчанец (!) - вероятно бившия социалист, а сега монархист Кънчев или директора Рачев - съветваше Екзархията (в. „Новини”) да повери на свои хора манастирите!!!

Резултатите от това владишко поведение не закъсняха: едни от гражданите, по-хладнокръвните старци, дръпнаха се настрана, други, като Китинчева в Скопие, образуваха силна опозиция, и - владиците останаха сами.

Вместо да се позамислят пред този факт, владиците се почувствуваха победители и кой знае дали не са получили по едно „браво!” от Екзарха за тържеството на неговия монархически принцип. Но това „тържество на нулите” не трая дълго. Максим, който наляво и надясно се хвали, че най-добре е разбирал духа на Екзарховата политика, е вече на диганье, а Григорий - да благодари на охридското добродушие, което той злоупотреблява, но и търпението има край...

Читателят вижда причините на справедливото разочарование от владиците: те игнорират паствата си - то презира пастирите си. Вследствие на това владиците остават сами, а сам човек, и царски берати да има, пак е некадърен...

Вярва ли Екзарха, че народа няма да узнае най-после де е злото? От Скопие чуват се гласове: не искаме да знаем и за Екзарха!...

Това не значи ли, че скопяни подушили, отде произлиза злото? И това е партията на Китинчева, с която Екзарха си послужи, за да изгони „сепаратиста”, „сърбофила”, „македонеца” митрополита Тедосия.

Това показва, че владиците не само дискредитираха себе си пред паството си, ами чрез тях се поклати и вярата в Екзархията. Щастливи сърби!...

Прочее, трябва Екзархията час по-скоро да възстанови доверието между владиците и паствата им, между самата нея и македонските българи, ако иска, щото и владиците да бъдат народни, и тя да бъде народна българска Екзархия, а не, както е сега, - чиста пропаганда, вследствие което нито Екзархията вярва в нас, нито пък ние вярваме в нея. Какъв згоден момент за пропагандите!...

Единственото средство за възстановявание това доверие е Мирският съвет, който е най-голямата връзка между Екзархията и народа: той би сплотил общините с Екзархията и взаимно би ги запознал, което би подбутнало общините към най-благородна конкуренция.

Тежък грях ще легне върху Екзарха, ако той, още тази година, не вземе мерки за съставяние на Мирския съвет.

Колкото се отнася до Велешкия и Неврокопския владици - те са още нови, за да се произнесем. Но като имаме пред вид нулевия принцип, инспириран от Екзарха, чиито чиновници са владиците, не можем възлага особени надежди и върху тях, при все че тяхната деятелност много ще зависи от личните им възгледи; възгледите на Авксентий Велешки, доколкото го познаваме като председател на Солунската община, и неговата съобразителност довели са ни до заключението, че той ще бъде сравнително най-достойния владика в Македония. Дано бъдещето не промени хубавото ни мнение и уважението, що си е спечелил Авксентий пред паството си.

Бележката ни и тъй стана дълга, барем да направим едно необходимо допълнение, да кажем нещо за другата категория екзархийски чиновници - директорите.

Тези феслии калугери близу 15 години върлували в Македония и са първите пионери на нулевия централизаторски принцип. Те особено подивяха след дохожданието на диктатора им Лазаров, с когото, вижда се, Екзарха вече се е помирил, за да работят задружно срещу въображаемия сепаратизъм!

Понеже не зачита никакви закони, Екзархията твърде оригинално се справя със своите феслии и калимявкалии калугери: там дето феса и калимавката се ползуват с еднакво доверие и може да ги тури (Екз[арха]) в съгласие, получава се една група, в която преобладава или феса, или калимявката, напр. старата солунска група Начов - Григорий, или Софроний - X[аджи]иванов в Одрин, чудесиите на която се описват в „Гл[ас] М[акедонски]”, или славната Лазарова група Наследников - Неофит [в] Битоля; дето пък това не може, дава се предпочитание или само на феса, или само на калимявката: при ланския дуализъм, в Солун Екзарха благоволяваше към Авксентий, а Лазаров се крепеше Сарафова; тази година, понеже калимявката имала е нещастието да я носи македонец, Екзархията изляла всичкото си благоволение към Сарафова.

По-ясно казано: Общините за Екзархията са такива нули, щото тя често ги подчинява на светски лица - директорите, вследствие което прозира се едно стремление у Екзархията да прокара директорите като по право членове на общините. Стига директора да е по-благонадежден за Екзархията, тя не се спира пред никакви средства, за да слее общинския председател чрез подчинение с директора, който по такъв начин става фактически господар на общината; ако това не може, нищо не пречи на Екзархията най-цинично да не зачита общината, като дава на нейна сметка най-големи аванси директору: иначе не могат се обясни екзарховите безобразия по въпроса за Солунската пансионска комисия. (Види се, Екзарха гледа на Солунската община, както гледаше на Скопската във време на Теодосия, чиято кореспонденция се изпращаше чрез благонадеждния Наследников!!!...) Впрочем, за по-добра илюстрация нека видим какво представлява солунския директор Сарафов, на когото, бас държим, че работата ще му излезе Скопска... Също като Максим Сарафов захвана, също като него продължава, па защо да не заключим, че като него ще свърши? „Централизация, аз обичам централизацията!”, викаше Максим. Същото вика и прави Сарафов и той, разбира се, по инструкции, стреми се да бъде все и вся в Солун, да бъде „ръководител” на българските работи: Девическата гимназия, за която води толкова кампании лани, тази година му я поклониха, Неделното училище, за което двама учители, Л. Димитрова и Ачкова, изключи, прави струва, най-после тази година, кой знае как, измами общинския председател и го „централизира”, но затова пък числото на учениците силно се намали спрямо лани; Женското дружество - то не чини, види се, защото жена му не е поканена за председателка, та затуй не бива да се запише и като членица!...

Като прибавите още историята на Пансионската комисия, лесно може си обясни, какво може да бъде положението на Сарафова спрямо гражданите, чието презрение той най-добре почувствува при тазгодишния ученически бунт, когато у никого не можа да търси подкрепа, та биде принуден почти буквално да удовлетвори учениците.

Никога бунтующи се ученици не са били така удовлетворени. Този е единствен, може би, първия и последния случай в историята на ученическите бунтове! Ние бихме похвалили г. Сарафова, ако тази великодушна отстъпка не бе от немай къде. Нам обаче ни прави впечатление този факт, че е чиста максимовщина: „аз”, „централизация”, „ще докажа” и пр. - хвали се и се пери Максим, докат го нагънат Китинчевите скопяни и му свикат „долу” и гледаш го - клекнал. Така и Сарафов: „началството си има свои сметки”, „гражданите нямат работа с нас”, „нямам доверие в някои комисари”, „не приемам определената от общината комисия”, „ако надзирателят не позволи, ученика в гащите да...!”, „аз съм правилник” и пр., и пр., но като го нагънаха учениците да измени правилника, понеже той е можал да дава „свой”, а гражданите си останаха осъждащи го зрители, Сарафов шашардиса пусулата и съвсем клекна; учениците демонстративно му се смеят, а той блед ги пита: защо му се смеяли?. . . .

- Защото вие, г. Сарафов, и по мисия и по умствено-нравствения си багаж, сте побратим на Максим, който става вече невъзможен за Скопие...

Но тук най-после, възможно е да скокнат онези, които знаят само да хвърлят хули и обвинения върху македонския българин, па да ни изкрещят? „вие, македонците, сте подлеци, вагабонти, интриганти, сепаратисти, - вие не струвате, затова не ви се харесва нито митрополит Максим, нито г. Сарафов, нито...! Всички знаем, че Максим е човек едва ли не със славно минало, па и миналото на г. Сарафов не е лошо - как така да не се харесат? що искате вие?”

На такъв сърдит въпрос ние съвършено спокойно бихме отговорили, че всеки човек си има свое поприще: оставете Максима да проповядва в черквата, а Сарафова - да си работи в канцеларията, тогаз - и Максим ще си бъде добър, и Сарафов - харен. Висши чиновници на монархически режим, особено на екзархийския, могат да бъдат само хора с твърде, самостоятелен характер, или пък хора съобразителни, на които „умот им ражда”, - качества, които липсуват в суетния характер на дяда Максима и г. Сарафова, родени, за да изпълняват чужди заповеди, но не и сами те да заповядват, както ги задължава високата служба.

Монархическият режим е режима на тиранията и се крепи върху полицията, войската и топовете, - средства, които, за щастие, липсуват на Екзархията: вследствие, което за нещастие подпорките на екзархийския монархически режим са всички онези средства що „оправдават нейната цел”. Лъжата, хитростта, лицемерието, интригата, подлостта, нахалството, злобата, предателството, грубостта и пр., и пр., които изображават вярната психологическа картина на Екзархията са двата й отдела. Бившият канцеларски чиновник Сарафов и проповедник Максим тепърва се учат на горните изкуства от дячето Шарапчиев и подлейшия цинцарин Наумов, та, като новаци, лесно се улавят престъпните деяния на тези нещастни висши чиновници на гнилия и предателския екзархийски режим. Но куриозното е, че тези бономи, като шават, като гъски в мъгла, в чуждо за тях поприще, не виждат своята некадърност, та извикват в хората повече съжаление, нежели смях.

Да им бере греховете Екзархията.)

И именно тази наша община - единственото народно учреждение, което е запазило нашата национална и човешка физиономия през петстотингодишен период, Екзархията употреблява всички средства да я обърне в нула, да я удуши, да удуши народния дух!!!...

Може ли да бъде по-голямо злодеяние от това?

- Кой ти извади очите?

- Брат ми.

- Затова тъй дълбоко ти ги е извъртял!

Тъкмо такъво е и нашето положение: дават ни пари, за да ни убият... По дявола тези пари, ако нашите общини, убивайки ги, още и не ги вярват, ами им натрапват всевъзможни председатели, владици, директори, учители и пр., за да контролирали (?!) сумите - единствения мотив на българската пропаганда!.... Да, българска пропаганда!

Тук може някой патриот, у когото патриотизма се е обърнал в шовинизъм, та е убил хладния му разсъдък, - такъв някой господин възможно е да ни зададе, подобно на г. д-ра Данева, следующия въпрос:

- Как може да се обвинява Екзархията в таково голямо злодеяние, пред което и анархизма би се замислил, - убийца на една голяма част от българския народ: нали тази Екзархия е българска?

В отговор на такъв един въпрос, който впрочем, разбрания читател някога не би го задал, ние ще зададем друг един въпрос:

- Стамболов и неговото правителство и жандармите му, и шпионите бяха българи: защо почти едногласно го наричат тиранин, звяр, кървопиец и след паданието му българския народ свободно въздъхна, та весело запя:

Стамболова няма вече....

Долу Стамболов!”?

Впрочем, този отговор, може би, - не ще задоволи всички, защото има и „Стамболисти”, които биха ни подхвърляли, че ние просто от партизанство сме против режима на Екзархията.

За да отблъснем и този несправедлив упрек, ние обръщаме вниманието върху следующето:

Всеки желае да бъде добър и полезен, за да заслужи уважението на съотечествениците си, но не всеки може да постигне тази най-висока психическа наслада в земния живот на человека, защото егоизма и други многостранни и много важни условия пречат на човека да бъде добър и полезен за ближните си: прочее, ние не отричаме желанието да бъде полезен на своя народ нито на Стамболова, нито на Кромвеля, Тропмана, кардинала Ришелие, нито пък на екзарха Йосиф І. Но от „желая” до „мога” има разлика, колкото между небето и земята: лесно е да желаеш, но мъчно е да можеш, защото моженьето е свързано с по-голям труд, а човека природно е склонен към леснотия - ако види, че хората безкритично го слушат, той, в повечето случаи, захваща да дава само заповеди: така се ражда монархическото управление, което се различава от онази монархия, дето, поради леснотията за управлявание, се натрапва чрез грубата сила и се нарича диктатура, като Стамболовата в България.

Имайки наум горното положение, като вземем пред вид жалката картина, що представляваше Македония около осемдесетата година, когато Екзархията доби по-голямо значение, а нашата татковина заприлича на един изтискан лимон, който впрочем „не беше за захвърляние, именно, че голяма част от местната интелигенция напусна страната, като останаха само ония стари деятели, които, в простодушието и доверчивостта си, не допускаха, че Св[етата] наша Екзархия, като човешко учреждение, може волно или неволно да се заблуждава по някои въпроси, та я слушаха без никаква критика: съвсем ясно става, как полека лека се замъти и се въздигна в цяла система екзархийското монархическо управление, което в най-ново време с изпращанието на владиците и натрапванието на Лазарова се видоизменява в диктатура.

И така, обстоятелствата, при които екзархийската власт получи за Македония много по-голямо значение от прежното, така, се сложиха, щото Екзарха при всичкото си желание, което по принцип не можем отрече нито на великите народни тирани, не можа да не подкачи най-лесното от всичките управления монархическото, което мълком си следваше до изпращанието на владиците (т. е. в периода на архимандритите и директорите) и на което кой знае кога щяхме усети отровното жило, да не беше се явил особено Лазаров с анархическата си диктатура, която обърна вниманието на българомакедонската интелигенция, та захвана критически да гледа и върху деятелността на Екзарха и неговите владици.

Но, както по-горе доказахме, монархическото управление, диктатурата, или - централизацията на властта, убивайки общините, удушва народния дух на македонските българи, за които остава само черковно-училищното поле, чрез което могат те да се развиват и упражняват и в други по-възвишени въпроси.

Лазаров, Екзарха и техните директори, архимандрити и владици, въобще - Екзархията не вижда ли голямото зло, което прави на една голяма част от българския народ?

Вижда, как не вижда! Но Екзархията всичко това го върши умишлено, с преднамерена цел...

И това е грозното!

Да беше иначе, при всичко, че на официални и даже на неофициални обществени деятели (Екзархията е Екзарха всъщност) не могат да се прощават лесно грешките им, защото те са велики и влечат подир си опасни следствия за цял един народ, се пак ние бихме извинили Н[егово] Блаженство за начина на управлението му до изпращанието владиците, защото вината е повече в опачните обстоятелства, при които наклонни сме даже да признаем, че не възможно беше друго управление: Н[егово] Блаженство имаше нужда от по-голямо спокойствие във вътрешното управление, за да му остане време да работи за владишките берати и закрепванието на клатящия се екзархийски престол. (От една страна недостатък в местна интелигенция, която се оредчи с емигриранието, а от друга - ненормалното юридическо положение на Екзархията.)

Но с изпращанието на владиците Екзархията доволно се закрепи (макар че и преди Бог знае каква опасност не грозеше върху нея - не тъй лесно се отнемат еднаж дадени права, особено в Турция, дето най-много се почитат разпорежданията на султаните), та Н[егово] Блаженство имаше време и длъжен беше да обърне внимание и върху големите недостатъци на опачното вътрешно управление, които неведнаж се посочваха от печата. А Екзарха, не само не направи това, ами с една нечута нахалност върви по стария калпав вечен път, без да обръща внимание върху интересите на македонските българи и потребите на по-новото време: той ни изпраща владици, а дето няма такива - архимандрити и директори с особени инструкции, които всички заедно правят една калугерска диктатура...

Прочее, кое кара Екзархията да упражнява един убийствен режим спрямо македонските българи?

Отговорът на този въпрос се заключава в недоверието на Екзархията спрямо македонските българи, вследствие на което: Екзархията поверява най-важните служби се в ръцете на северни българи: владици архимандрити, директори, инспектори, първостепенни учители, деловодители и пр., и пр., а гони от екзархийската служба съвестните македонци, срещу които се упражняват всички простени и непростени средства, за да излезат от своето отечество вън, дето в повечето случаи за жалост забравят нуждающето се от тях по-тясно отечество.

С това „народната” ни Екзархия съвършено съзнателно се стреми да убие всяко по-самостоятелно движение у нас, да отнеме всяка възможност да се занимава македонеца с по-възвишени обществени въпроси, та по този начин, мисли „народната”, да постави народния българомакедонски дух в пълна зависимост от нея, да го огради като пиле в кафез, за да се разполага с него както ще й бъде угодно в един даден съдбоносен момент; да ни окове във вериги, за да ни разиграва, като мечка, и да ни води там, отдето получава големий бакшиш... Но тук именно изпъква голямата грешка на Екзархията.

Независимо от това, че въпроса за „съдбоносния момент” не може да се предвиди, при какви условия ще постъпи, и че целия този момент изисква не „дух в кафез”, не „окован във вериги”, ами съвсем противното; независимо от това, че македонските българи с нищо не са дали повод да изгубят доверието на Екзархията, която, преди всичко длъжна е да се отнася с тях като с хора, защото съществува на този свят честолюбие (български инат?), което разни честолюбци „могат да експлоатират”, - с тази линия на поведение спрямо българомакедонците Екзархията наведнъж прави няколко капитални грешки: спрямо човещината, спрямо християнството, спрямо голяма част българи, спрямо българщината въобще - спрямо българската идея.

Като едно пиле, което дълго време прекарало в кафеза, ако случайно избяга, не може да хвърчи и лесно става храна на ястреба: също така и един народ, що не се упражнява в народно-обществени въпроси, става плячка на по-силния неприятел. Тук се крие тайната на онзи исторически закон, според който дивите народи се претапят в културните меншества. А нашите неприятели са много. Силата на монархическия екзархийски режим не е нито в полицията, нито във войската, след тази сила може да се заключва само в парите, или пък в авторитета, като духовно учреждение.

1) Ще може ли, прочее, Екзархията да запази „кафеза с българомакедонския дух” до и през „съдбоносния момент” от многобройните неприятели с помощта на парите?

- Здравият разум и фактите доказват, че не може. Народ, що е отвикнал да се занимава с обществени въпроси, всъщност не е народ, а един сбор от отделни индивидиуми, които се грижат само за личния материален поминък, защото както и на друго място казахме, щом на човека се отнеме полето за по-възвишена обществена деятелност, той се обръща в едно човекоподобно животно, което с помощта на материята всеки може да го примамва към себе си. Ето по този материалистически път го тика Екзархията и нашия народ върви, та сърбите, чиито учителе през 40-та година се обърнаха в български деятели, сърбите, които през 70-та година претърпяха фиаско, - същите сърби днес в епохата на владиците, архимандритите, директорите и пр. правят успех в Македония, а Екзарха охка ли охка и седнал, та се чуди, както да прави с онези, що му заявяват: „или учител, или ще се откажем от Екзархията”, с други думи казано: „дай ми пари да се чинам бугарин”... И Екзархията дава пари и купува - вятър, защото: народност с пари не се купува - тя е такъво деликатно нещо, което, щом усети, че го пазаруват, изфирясва. Народността, като идея, може да съществува само в хора, които се въодушевяват от по-високи идеи въобще. Какво искате прочее, от куклите, които екзархийския режим създава? С тях ще си играе всеки, що знае простия им механизъм - търбуха!...

И така, началото, според което в Турция можеш направи всичко „стига да ти играят пръстите”, излиза съвсем несъстоятелно при монархическия екзархийски режим, който превръща македонците в превъзходна храна за сърбите и другите пропаганди. Да бях сръбски крал, бих окачил медал на българския Екзарх!...

2) Остава да разгледаме второто средство, върху което може да се осланя монархическия режим на Екзархията:

Може ли Екзархията да въздигне себе си до степента на един авторитет, пред който да благоговее македонския българин, подобно на средневековното папство, пред което се кланяше всичко на Запад?

- Истина е, че в културно отношение българският народ не стои много по-горе от средновековните западни народи, но условие, което е необходимо за един духовен авторитет, - мистицизма, за голяма жалост на Св[етата] ни Екзархия липсува. Даже повече. У нашия народ отсъствува и обикновената набожност: нашите селяни и граждани ходят в черква, кланят се и се кръстят по предание - вярата у тях мертва ест. Колкото пък се отнася до духовенството, благодарение на Фенер, то е изгубило всяко уважение у българина: сънуваш ли поп - дявола е, - тълкува ти той; срещне ли те поп, кога захващаш нова работа - върни се, - съветва те българина; най-скверните роли в народните приказки ги играят духовни лица. Ами българския народ защо не чувствува схизмата - този голям факт не показва ли, че българския народ е безразличен към религиозните въпроси?

При тези условия възможен ли е един духовен авторитет?

А пък за „културното предимство” на северните българи, с което искат да се похвалят даже уж образовани хора - доктори; за „респекта” на македонците спрямо това предимство, - смешно е и да се говори, защото простият българомакедонец тъкмо противното си мисли, като нарича северните си братя безразборно - шопи!

Прочее, монархическото управление на Екзархията, с всичките му български атрибути, от която страна и да го погледнеш, не издържа критика.

Ако не е така - нека ни се докаже. Горните размишления имат цел да посочат значението и влиянието на екзархийския режим върху българомакедонците въобще и да покажат резултатите от този начин на действие, които са противни и на човещината, и на християнството, и на самата цел, що гони Екзархията.

Колкото се отнася до местната интелигенция - тя не е вече, с малки изключения, онази простодушна интелигенция, която се кръстеше в непогрешимостта на Екзархията. При всичките мерки срещу по-достойните синове като Китанчева, Методий Кусева и много други, в Македония се пак се намират хора, които не ще остават Екзархията, да си играе с цял един народ по своя кейф. Средните векове, когато духовната власт се считаше неприкосновена и имаше претенция да се бори срещу природните стихии и опашатите звезди, които си се движат по всичките закони на природата, - отдавна са минали за младата българомакедонска интелигенция, като и за българската въобще. Страхът от пъкъла не съществува вече за нея, защото тя дълбоко е убедена, че именно Екзархията със своя средневековен режим е за в този пъкъл...

Въобще, от досегашната деятелност, а особено от деятелността през последните 5-6 години (владишкия период), ние вадим заключението, че Екзарха е едностранчив патриот. Той жертвува интересите на една половина за интересите на друга българска половина, а това е неестествено, следствие на което страдат и двете половини: едната материално, другата морално - резултатът е обща загуба.

Като имаме пред вид неоспоримите дипломатически способности на Н[егово] Блаженство, предполагайки, че, относително вътрешното управление, той, като човек, е заблуден, особено в най-новото време, от хора, които имаха и имат интерес да го заблуждават, у нас още светулка надежда, че Екзарха не ще остане само с желанието, което само по себе не струва пари, ами и ще може да стане истински патриот, ще се съобрази с духа на времето и интересите на онази страна, за която седи в Цариград. Във всеки случай близкото бъдеще ще покаже къде е историческото място на Н[егово] Блаженство: дали в лика на Климента Охридски, Патриарха Евтимия Търновски и др., или пък в лика на Кромвеля, Кардинала Ришелие, Стамболова и др. велики народни приспивачи и тирани.

Нека сам да си избира.

А подобна дилема стои и пред българомакедонската интелигенция, която както посочихме, не по-малко е крива за грешния път на Екзарха и върху която най-голямата отговорност лежи; тази отговорност още по-тежко ще легне върху нашата съвест, ако Екзарха не разбере от дума, а ние продължаваме да чакаме от Китай някой да дойде, та да ни оправи работите. Пред нас стои дилемата:

Да станем хора, или да тръгнем с по-смели крачки по пътя на еврейския материализъм.”

Едно от двете.

Обсъждайки монархическия екзархийски режим, ние го намерихме несъстоятелен даже от гледна точка на самата Екзархия. Прочее, ако в Екзархията е останало барем капка здрав разум, тя трябва час по-скоро да се прости с този тирански разрушителен режим и да предприеме едно по-човешко и целесъобразно управление. А както именно трябва да бъде това управление, ние няма нужда да посочваме, защото още през 1871 година много хубаво го е определил първия Народен събор „от представители из цяла България и Македония” в Органическия устав на Българската Екзархия, основан на „демократически начала” (С. С. Бобчев, „Б[ългарска] С[бирка]”, кн. ІІ, 1894 г.), съобразно демократическия дух на българския народ.

От казаното излиза, че монархическият екзархийски режим, освен че е несъстоятелен, глупав, безчовечен, нехристиянски и предателски, ами той е беззаконен: българския народ чрез своите представители е наредил управление демократическо, а Екзарха управлява монархически; в Екзархийски Устав предвиден е Мирски съвет, а Н[егово] Блаженство нито иска да чуе за тази голяма община, с която българското представителство го е задължило да управлява черковните и, главно, училищните работи. Злото, що произтича от игнориранието на тази голяма община, наречена Мирски съвет, при Екзархията, с думи се не показва: ако безконечните вълнения в Скопие, предателството в Битоля, беззаконията в Солун, дивотиите на Григорий в Охрид, скандалите на Софроний - Х[аджи]иванов в Одрин и пр., и пр. са резултат, както на друго място казахме от незачитванието на респективните общини, - то изворът на всичките тези злини се заключва в отсъствието на Мирския съвет, вследствие което Екзарха си управлява както му диктува неговия ум, т. е. монархически, та е създал в македонските черковно-училищни работи този хаос, из който и сам той, Екзарха, не ще може да изплава, ако не побърза да вземе потребните мерки.

Според нас само Мирския съвет би можал да изкара черковно-училищните ни работи из това хаотическо положение. Върховният Мирски съвет би турил край на предателския монархически режим и начало на демократическото управление съгласно Екзархийския Устав, който трябва вече да възкръсне из мертвих, след 23-годишното му пребивание под миндера. Мирский съвет, бидейки по своята същност противен на монархията, убивайки настоящия режим, най-благотворно би подействувал върху общините. Сформируванието на Мирския съвет би предизвикало едно плодоносно движение, резултат на което било би близкото взаимно запознавание на общините, което пък влече подир себе си идеята за благородна конкуренция: вместо, както е сега, общините да надпреварят, коя по-голяма помощ да удари от Екзархията, - те взаимно най-добре биха се укорили за унизителните тези помощи; вместо сегашния застой, разкапаност, апатия към обществени въпроси, би се появил един живот, подобен на пролетесното събуждание на природата; вместо недоверието, което от ден на ден расте, между Екзархията и общините, би се родило доверие, което толкоз е необходимо при сегашното критическо положение и пр. (А в такъв случай Прилепската община не би продавала своето достолепие за един директор, както направи тази година; във Велес някои господиновци, за да сполучат в общинските избори не би смеяли да се препоръчват с това, че щели били да издействуват по-голяма помощ от Екзархията, както правеха преди някоя година, защото това би се счело вече унижение за града; щипяни не би държали затворени класовете, задето Екзархията не им изпроводила обещания директор, а биха се потрудили да изнамерят източници сами да издържат и директора си. Такива източници има ги Щип, и Велес, и Прилеп, па и Охрид, Битоля, Скопие и пр., но остават неразработени, защото има кой да дава! Докога ще бъдем храненици? Няма ли един ден пак да стъпнем на собствените си крака? Или още ще пълзим!...)

Прочее, на напред!

Нека девиза на всеки честен македонец да бъде, преди всичко, Мирския съвет, със сформируванието на който решава се въпроса за общинското самоуправление, както и възстановлението и допълнението на Екзархийските правилници, които определяват правата и длъжностите на всички и всекиго: да се знае, кой е кум и кой - старейко; що е Мирски съвет, Екзархия, Синод, Екзарх, община, Епархиален съвет, владика, общински председател, Пансионска комисия, и що е: директор, инспектор, учител, гаваз, слуга; що е училищно и що е черковно настоятелство и пр., и пр.

Само строгата законност вдъхва уважение, респект, а не фалшивите салтанати със скъпи файтони, атове, скъпо облечени гавази, шарлатанството, лъжата, беззаконието, грубостта, предателството, подлостта, разврата и пр., и пр. пороци, които се считат за добродетели от Екзархията, особено от Уч[ебния] отдел.

Всички онези, които искрено желаят да се запази българомакедонската чест: енергичните младежи, старите труженици честните граждани, - всички ние ги каним, щото час по-скоро да заявим Екзарху посредством общините за сформируванието на Мирския съвет и за възстановлението на Екзархийския устав. Длъжност е на общините тозчас да влязат във взаимно споразумение по този от първостепенна важност въпрос, ако не искат да бъдат отговорни пред потомството и историята. А на интелигенцията препоръчваме внимание и трескава деятелност...

Всичко, що е нечестно, що е раболепно, подло, що се кланя за сладката службица, що повече го интересува войната между Китай и Япония, нежели нуждите на татковината му, - всичката тази предателска паплач - вън!

Нека тази сган да крепи, ако може, средневековния екзархов режим с неговите стълбове: Лазаровци, Максимовци, Сарафовци, Григориевци, Наследниковци, Кънчевци, Х[аджи]ивановци, Софрониевци и прочая мерзавци, които ще стоят в Македония, докат съвършено разбъркат нашите работи, па ще си я офейкат, защото няма естествени връзки, що да ги задържат в страната, вследствие което те през пръсти гледат на всичките заплитания и ненормалности по черковно-учебното дело в нашата татковина. Те са дошли в Македония или привременно, или пък за скъпите заплати, поради което даже не си правят труда да се запознаят по-отблизу с честните условия, та работят като някои Дон Кихоти, крепени от началството и скъпо плащани, те тук намират широко поле за българския инат...

Понеже се простряхме повече върху екзархийския режим въобще, ние се виждаме принудени да се ограничим тук само с един общ поглед върху тазгодишните башибузуклуци на Уч[ебния] отдел - главния предмет на статията ни. Ако някому не се хареса нашия „поглед”, още отсега го каним да заповяда и го опровергае. Това ще ни направи удоволствие, защото ще ни се даде повод да извадим на видело още не малко интересни факти. Имайки пред вид тазгодишните башибозуклуци по учебното дело, общото впечатление, което прави Уч[ебния] отдел при Екзархията, е такъво, че никога отдела не се е напъвал до такава степен да се постави над волята на общото мнение, както тази година: предателите, развратниците, шарлатаните, подлеците, от които и техни приятели с презрение се отвращават, отдела ги задържа и ги повиши в службите им, докато партизаните на законността, правдата и свободата или бидоха заставени да си подават оставките, или бидоха онеправдани чрез понижение и премествание, или пък ги уволниха.

От Одрин до Скопие няма град дето тази година отдела не извърши по няколко диви беззакония.

В това отношение Солун държи първо място. Ако не е така, нека заповядва бай Сарафов, по чиято препоръка и настоявание са вършени безобразията, па нека „освети” публиката... Ние чакаме, ако ще би... ланския дуел, предлаган П[оп]арсову!...

А какво да кажем за дивото незачитвание интересите на учебната литература у нас от страна на отдела, благодарение на животинския инстинкт - да се съсипе един противник. Въпреки миналогодишното „Окръжно”, с което известяваше, че няма вече да прави подаръци на общините, отдела, за да повреди на X[аджи]николовата книжарница, потъпка прясното още свое окръжно и направи най-големи подаръци на общините от книжарницата на Самарджиева, с което косвено ги застави да купят и останалите нужни тям учебници от същата книжарница, а на учителските съвети отне правото да избират учебници. Види се за по-голяма сигурност, отдела издаде и един „Списък”, в който се препоръчват всички издавания и книги на Самарджиевата книжарница, докат Х[аджи]николовите заемат едно нещастно кьошенце.

Като че ли Х[аджи]николовата книжарница е нихилистическа!

Ние пък провикваме се на всеослушание, че Уч[ебния] отдел е една чета разбойническа!

А ето що казва Кънчев:

Аз съм дошъл до убеждение, че всяко нещо, за да напредне, трябва веднаж да дойде до крайно разлагание, да претърпи един кризис. Земете за пр[имер] България. Там трябваше един стамболовски режим, който опита всички крайности на тиранията, варварството, за да дойде едно по-легално правителство, каквото е сегашното. Същото е тук - делото се намира в един кризис, обаче не е безизходен този кризис. Жалното е само, че тукашните хора, местните интелигентни сили вместо да обръщат вниманието на пресата върху много по-важни въпроси, вместо да се постараят да търсят цяр срещу злото, те се занимават с личности”...

Излишни са коментарии върху горната изповед на Кънчева в една солунска гостилница, дето този морал четеше спрямо един „сепаратист”, разговаряйки се нависоко с приятеля си г. Петров.

Дали мисли обаче този злобен шарлатан, че хората не знаят неговата роль: известен като знаком с Македония и явен противник на Екзарха, - Кънчев стана дясна ръка на нуждающия се от подобни хора Лазаров и неговия режим, който докара „делото в един кризис” според собствените думи на тази гнусна сладкодумно-хитролукава тварь, която иска да изпира своите грехове на сметка на Лазарова.

Късно е!

Вардарски

Публ. във Вардарски, Стамболовщината в Македония и нейните представители, Виена, 1894, 64 с. и във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.) Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Т. І, ч. 1. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. София, 2007, с. 75-106.