ПЕТЪР ЧАУЛЕВ - ЗА ВЪЗХОДА И ПАДЕНИЕТО НА ЕДИН РЕВОЛЮЦИОНЕР


Личността и делото на видния български революционер Петър Чаулев винаги са събуждали интереса както на изследователи, така и на публицисти. В мемоарите на дейците на ВМОРО също е заделено немалко място на неговата дейност както в ранния й период, така и за времето след Първата световна война. Колкото и да са противоречиви оценките на историците за него, убеден съм, че за читателите би било интересно да се запознаят с някои важни моменти от неговата дейност и живот.

В хилядолетния български град Охрид, споменаван и в Библията, се ражда през 1882 г. Петър Якимов Чаулев. Родният му град е една от люлките на българската цивилизация. Той най-точно е характеризиран от охридчанина - академик Иван Снегаров, като българския Йерусалим. Градът на свети Климента и свети Наума е най-продължително време седалище на Българската патриаршия (архиепископия) и средище на средновековната българска култура. Охрид е и един от важните възрожденски центрове на отечеството ни. Макар и останал в периферията на българската земя, неговите синове съвсем не разсъждават като провинциалисти, а имат общобългарско мислене. Тук се открива първият български университет през Средновековието от свети Климент Охридски и е едно от най-ранните български училища през Възраждането. А възрожденците Григор Пърличев и Кузман Шапкарев не ги свърта само в родния град, а ще тръгнат да учителстват из всички български краища.

гр. Охрид

Охрид е родно място на огромен брой книжовници, просветители и революционери, а през войните за освобождение и обединение на народа ни ще участват петима български генерали, един военен министър и стотици висши офицери. Охридчани ще пълнят редиците на Македоно-одринското опълчение през Балканските войни (1912-1913) и на 11-а Македонска пехотна дивизия през Първата световна война (1915-1918). Охрид и охридчани са неразривно свързани с българската история, култура, политическия и държавния живот.
През краткия си живот видният български революционер Петър Чаулев ще премине през редица перипетии, ще претърпи сериозна еволюция във вижданията си и накрая ще бъде екзекутиран от нарочно изпратен терорист от собствената му организация. Но това съвсем не ни дава основание да се отказваме от Чаулев като български революционер, какъвто той остава до края на живота си и декларира саморъчно и в последните си публични изявления.
П. Чаулев учи първоначално в родния си град и завършва Битолската българска гимназия, след което получава назначение като учител. Учителства в Охрид и в леринското село Попължени и се включва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета, която действа в Охридско и Крушовско. За участието си във въстанието той разказва в спомена си „Първият устрем”. П. Чаулев е герой и в спомените на американеца Алберт Сониксен, който се движи заедно с четата му след въстанието.

Алберт Сониксен

Сониксен разказва в спомените си за войводата съдия, който раздава правосъдие сред българското население в Македония. След въстанието Чаулев е охридски районен и околийски войвода, а като член на Охридския революционен комитет участва в работата на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО (март 1908 г.).
Въпреки че е от противниците на разоръжаването на организацията след Младотурската революция (1908), той се подчинява на взетото решение да се легализира Организацията, но след като се укрие оръжието. И скоро неговите опасения се оправдават, тъй като турската власт започва жестоката обезоръжителна акция сред българското население. П. Чаулев е сред първите, които излизат в нелегалност, и започва да възстановява структурите на ВМОРО в Битолско. През 1911 г. той е един от тримата членове, възстановители на организацията - Тодор Александров и Христо Чернопеев, които по писмено споразумение са избрани и за членове на Централния комитет на ВМОРО.
П. Чаулев е основният организатор на атентатите, довели до търсения повод за обявяване на Балканската война. Тези атентати стават известни с наименованието си „магарешки атентати”, които Чаулев устройва на Охридския пазар, при които магарета, натоварени с динамит, всяват ужас сред турските власти. Оттогава остава приказката „магаре барут кара”, когато хората видят натоварено добиче без стопанина му.

Тодор Александров

Тримата членове на ЦК на възстановената ВМОРО - Т. Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев - в началото на 1911 г. пътуват до Цетина, столицата на Черна гора, където успяват да постигнат споразумение за съвместна дейност срещу турците с албанските революционери.
След избухването на Балканската война Чаулев е войвода на доброволческа чета, която подпомага настъплението на съюзническите сръбски войски в Македония. Неговата чета освобождава Охрид на 10 октомври 1912 г. След започването на Междусъюзническата война Чаулев е на подчинение на командващия ІV армия ген. Стилиян Ковачев и действа в тила на сръбските войски. Той е главният организатор и ръководител на българо-албанското Охридско въстание през есента на 1913 г., което, въпреки първоначалните успехи, е потушено по най-жесток начин от сръбските окупатори.

Петър Чаулев

След започването на Първата световна война Чаулев с четата си освобождава Крушево и е включен във военноадминистративната секция на 11-а Македонска пехотна дивизия. През време на войната Чаулев е назначен за охридски околийски началник. Но след излизането на България от войната и пред очертаващата се втора национална катастрофа Чаулев заедно с другите двама членове на ЦК - Т. Александров и ген. Ал. Протогеров, възстановяват отново ВМРО. Той се установява в Италия и отговаря за организационните канали през Албания, но скоро влиза в конфликт с другите двама членове на ЦК, тъй като не изпълнява договарянето да влезе в Македония. Отношенията между тях се нормализират след падането на правителството на БЗНС. Надеждите, че новото правителство на проф. Александър Цанков ще промени политика си спрямо Югославия, не се оправдават. Т. Александров и Ал. Протогеров заминават на запад и се установяват във Виена, където се срещат с Чаулев. И тримата членове на ЦК се поддават на коминтерновската провокация, осъществена с посредничеството на Димитър Влахов и завършила с подписването на Майския манифест на 6 май 1924 г. Скоро Александров и Протогеров под натиска на българското правителство и на външни сили се отказват от подписите си, като обявяват манифеста за комунистическа мистификация. П. Чаулев, явно поел големи ангажименти пред руската страна, отстоява твърдо новата линия в македонското революционно движение, като защитава принципите, залегнали в манифеста, обвинявайки другите двама членове на ЦК в отстъпление от тях под влияние на българското правителство. След убийството на Т. Александров Чаулев продължава още по-твърдо възприетата линия, този път обвинявайки и Протогеров за убийството му. Единствения начин да се затвори устата на Чаулев, временният ЦК намира във физическото му отстраняване. За тази цел в Милано, където се намира Чаулев, е изпратен терористът на ВМРО Димчо Стефанов. На 23 декември 1923 г. наистина смъртната му присъда е изпълнена от терориста на ВМРО на публично място - в едно миланско кафене. Атентаторът се предава сам на властите, след което е арестуван и съден в много шумен процес. По този повод в. „Балканска федерация” под заглавие „Кой уби Петър Чаулев?” отпечатва следната кратка статия, която, макар и пълна с редица неточности и политически внушения, предавам цялостно:
„Някаква зла прокоба виси над македонското революционно движение в последните години; някаква тъжна орисия е сложила фатално ръката си върху едновремешните светли борби за освобождение, пълни с епохални и сюблимни дела на себеотрицание и жертви. Движението, което роди гигантските фигури на Даме Груев, Гоце Делчев и плеяда още апостоли, достойни за по-друга участ, днес се гърчи в спазмите на взаимното изтребление и на дивашкото гонение.
След върволицата пресни и още незабравени жертви, преди няколко дни падна и един от най-старите ратници на ВМРО Петър Чаулев.
* * *
Кой уби Чаулева?

Петър Чаулев

Разбира се, не този нещастен и заблуден младеж, който е действувал под силата на хипноза и е мислил, че така най-добре служи на своята родина. Истинските убийци са другаде. Те никога нищо не рискуват и спокойно и охолно живеят в България и в големите европейски столици. Те са известните „доктори на Организацията от София”, както ги наричаше покойният Чаулев - които шепнат в тъмни стаички и дават директиви за... избиването на своите братя.
Защо убиха Чаулева?
Единственото известно нам и твърде разпространено обвинение против Чаулев е, че той се бил болшевизирал и искал да насочи цялата организация по този път. Истината обаче по това обвинение е известна не само на самозваните прокурори, които свободно и по свое усмотрение издават смъртни присъди на „хората, които мислят малко по-иначе от тях”, благодарение на това, че в нашата нещастна България държавните и отговорни прокурори още не са счели за нужно да ги уловят за ушите, - истината е известна и на всеки добросъвестен читател, който внимателно е следил последните трагични македонски събития.
Истината е, че Петър Чаулев не беше никакъв комунист или земледелец, но че той не искаше щото комунистите и земледелците в България да бъдат масово клани от ВМРО и „телата им хвърляни с държавни камиони на боклука”. Комунисти и земледелци в България трябва да помнят, че П. Чаулев стана жертва именно за тази своя борба. Истината е, че П. Чаулев беше и остана до края на своя живот един идеалист, един приятел на трудящия се народ и един борец за повече правда и свобода на своите поробени братя в Македония. Нека бъде спокоен духът му, защото това са били и ще бъдат завинаги идеалите и заветите на всички честни борци.
* * *
Кому служат и кого ползват убийствата на редицата заслужили народни борци?
На македонския народ ли, на българския народ ли, на ВМРО ли, на Цанков ли, или… негли на Пашич?
Върху тези въпроси добре е да се замислят самозваните прокурори и патентованите български и македонски патриоти.
Един стар труженик и голям познавач на историята на българското племе - Георги Баласчев, казваше, че само нашето племе има поговорката: „Кой ти извади окото? - Брат ми.” Д. П.” (Вж. в. „Балканска федерация”, г. І, бр. 11 и 12, Виена, 15 януари 1924 г., с. 150.)
По-долу прилагам документи, свързани с участието на П. Чаулев в Охридското въстание (1913 г.) и в подписването на Майския манифест (1924 г.) Другите документи, свързани с участието на Чаулев в подписването на манифеста, може да прочетете в статията, поместена в настоящия сайт.
Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Записки на Петър Чаулев за Охридското въстание 1913 г.

Гр. Охрид, гр. Елбасан, гр. Дурацо съответно от 18, 24, 29 септември 1913 г.

ВЪСТАНИЕТО В МАКЕДОНИЯ
Пътуването ми из Дебърския край



Петър Чаулев

В град Дебър въстанието бе избухнало. Окръжният управител Киркович през нощта 11 с[ептем]ври се бе промъкнал из града заедно с Митрополита Варнава и другите чиновници и се упътил за града Охрид. Картината бе колкото приятна, толкова и страшна, като гледа човек как разярени албанци и българи от всички села въоръжени кой с каквото имал, тичаха към града и от там селото Горенци, където отчаяно се биеха сръбските войници.
Всеки беше уверен, че победата е на страната на народа, защото не само количествено надминаваше извънредно много числеността на войската, а и защото беше така ентусиазиран, щото всеки беше готов да се хвърли в огъня, макар [и с] празни ръце.
Дебър ликуваше. [Македонското знаме се развяваше на всеки] прозорец. Двесте-триста [заробени сръбски войници тихо], без да ги закачи някой, караха [ги през] града. Други прибираха убитите и ранените, между които видях и един офицерин, според думите на едного, ударен със седем куршума. Народът весело и гордо се движеше по улиците и всеки тичаше по кьошетата да намери някой убит войник и прибере оръжието му.
Дивият планински албанец днес ръка за ръка със съселянина му българин се виждаше някак по-дисциплиниран.
Никакви ограбвания, кражби и насилия не станаха.
Отидох при гробищата, дето на шест души въстаници домашните и роднините погребяваха останките. Загубите на сърбите бяха доста големи. Няколко топа бяха останали като трофеи, около които обикаляха стотини деца и с любопитство разправяха вчера кой от тях гърмел повече.
Още същия ден бе избрано управително революционно бюро с председател:
Всички сръбски чиновници, родом от Сърбия, както и някои сърбомани от страната, които дотогава бяха измъчвали и глобявали населението, бяха се изкрили в миши дупки, а някои избягали. Правителството не искаше да ги преследва и излавя, за да не би от разярената тълпа [да] бъдат разкъсани, то предполагаше отпосле да ги остави на съдилищата. Останалите чиновници, като кметове, стражари и други българи, останаха на постовете си, защото бяха доверени на новото правителство.
Една част от войската избяга към Охрид.
На 13-и с[ептем]ври сутринта дойде известие, че българският войвода Пет. Чаулев с четата си навлязъл и превзел града Охрид. Много любопитствувах да отида в Охрид, срещна се с Чаулева и от него науча какво става.
Пътуванието ми за Охрид
На 14-ий сутринта тръгнах за Охрид. По пътя телеграфните жици бяха на много места скъсани; а по пътя имаше умрели и тежко ранени сръбски войници. Навред ще намериш останки от вещи на бежанци. Щом приближих под с. Ябланица, започнах да чувам пушечни гърмежи, чийто глас дохождаше откъм с. с. Боровец, Подгорци и Лабунища, където сърбоманите се сражаваха с четите.
Щом отидох при самите горни села, сражението престана. От един друг пътник, идващ откъм Струга, научих, че албанците били разбити и изчезнали в горите.
Минах моста при с. Дъбовяни. Да продължа пътя, се опасявах, затова тръгнах за към българското село Лъжани. Селяните, събрани по селските мегдани, разговаряха се за това, което ставаше. Един добре познат мене селянин взе ме у дома му.
Той ми разправи, че до 12-й вечерта сръбската войска от 400 души с четири топа и две картечници стояли [при с.] Требенища, но войводата Чаулев с една голяма чета заплашил [ги откъм] гърба и тя през нощта отстъпила [към гр.] Ресен, а Чаулев [влязъл] в Охрид. Още ми разправи, че [албанските албански села от Охридско не били] организирани, и щом видели, че сръбската войска отстъпва, втурнали се по селата да изнасилват селяните за оръжие, кои за пари, кои за стари вражди. [Мнозина селяни били тежко бити]. Същият страх от тези банди [беше и около Струга].
Вечерта влезнах в Охрид. В града владееше пълен ред, мир и спокойствие. По кръстопътищата патрулираха четниците на Чаулева. Запитах ги за него и те ме упътиха. През тези два дена никакъв инцидент не беше се случил. Първата ми грижа беше да се срещна и говоря с Чаулева, когото срещнах в общин[ското] управление на заседание с временното революционно управление.
Срещата ми с Пет. Чаулева
Весел както всякога, Чаулев взе ме в една малка стаичка, заръча кафе и иронично с „е, освободихме ова пустина” седна на една изкривена скамейка и с думите „това оставили сърбите тук” запита ме откъде дохождам и какво съм видел. Аз побързах накратко да му разправя, за да спечеля време и го изслушам.
Къде се губиш досега? И от кога си тук?
Аз съм навсякъде, отговори Чаулев, а от обявяванието на втората война, навъртвам се повече из Битолския окръг. До преди един месец измъчих се доста. В няколко дена имах седем сражения, в които паднаха ми убити четири момчета и седем ми заробиха, а останалите сме живи и здрави.
Кои момчета са убити?
Убити са: Никола Силянов от Охрид, Иван Илиев от с. Издеглавье, Пет. Николов от с. Лешани и Атанас Петров от с. Кривени.
Сега какво става? - От няколко време обединихме се с албанците и македонските албанци, но те са народ скоро пламлив, та избързахме с въстанието.
Не можеше ли да се почака още малко?
- За това въстание не толкова сме виновни ние, колкото сръбските предизвикателства, които бяха просто нетърпими. На 1-й с[ептем]ври очакваше народът да се отворят училищата, видяхме, че не ще имаме вече такива. Черквите опустяха, защото абсолютно никой не отива, щом чуе, че в черква има сръбски поп, а особено владиката Варнава. Когато стана анексията, развалиха всички джамии, това можете сами да видите. Търговията съвсем опустее. Митото е вече безбожно. Нашият селянин купуваше оката сол за един грош, сега е шест гроша; така е всичко. В една не цяла година народът оголее съвсем. Никаква работа няма, нито пък в странство някого пускат. Няколко сърбомани в града са вся и все. Глобявание и биене са нещо обикновено; а честта и животът на хората са в техни ръце.
Ще можете ли да задържите превзетите градове и мислите ли да превземете други?
Лично аз бях против превземанието на градове, защото ще ни костува много скъпо, но другарите ми бяха за това и аз трябваше да се подчиня. За превземанието на други градове ще зависи от силите, с които ще разполагаме.
Засега с какви сили разполагате?
Имам на разположение 3000 добри оръжия.
Къде са концентрират вашите сили?
Днес очаквам да стигнат от Дебър 2000 души. Това заседание беше събрано да решим за тяхното посрещание, където ще замина и аз.
Народът как гледа на това?
- Вижте го сам - отговори ми Чаулев и се приготви да стане.
Наистина целият народ ликуваше. Събрани тълпи през прозорците чакаха само появяванието на Чаулева, за да извикат „ура”. Във всички черкви този ден - Кръстов ден - бяха изхвърлили имената на крал Петра и Варнава и споменаваха цар Фердинанда и Митрополита Бориса.
Има ли извършени някакви убийства в града?
Не! И няма да позволя. Тук са останали онез, които са изпили кръвта на народа, като Димитрия Зарчев гърк, а сега Зарович, Яковче от Струга, има 40 сръбски войници заробени, но не само не съм ги закачил, а напротив, пазя ги със стража, защото, ако ги оставя, народът ще ги разкъса на парчета. Ние, българите, всякога сме били хуманни и толерантни, макар много криворазбрани и подкупени кореспонденти са ни обвинявали много.
Във време на войната не извършихте ли [жестоки]  деяния?
Във време на войната аз бях началник [на един] хвърчащ отряд [на самата] боева линия и то там, където станаха [знам едно: много невинни хора бяха] изклани направо от гърците [а сърбите и те клаха, но чрез турците].
Как посредствено от сърбите [бяха изклани българи]?
Сърбите въоръжиха турското население [в Тиквешко и го пуснаха] да изколи всичко българско, както и [направиха.]
Цели български села са обезлюдени. [Аз] ако имах заповед [да] коля, имах пълна възможност. Втория ден от войната залових цял полк сръбска войска - V полк, III позив с командира Спас Милоевич с всички офицери, свещеник и прочее. Нека се яви майор Спас Милоевич в някой вестник и каже не дали съм убил някого, а дали сме закачили един войник. Напротив, аз ги съжалих, нахраних ги и ги напоих по-добре от своите другари.
Аз превзех града Кафадарци. Нека излезе един и каже, че се заколил един човек. Сръбските дивотии са неописуеми. Това видяха всички граждани от Охрид преди няколко дена, когато се убиха двама мои другари. Те бяха влачени от балкана дотук, обезобразени са [с] ножове, хвърлени на кучетата и не оставиха домашните им да погребат техните останки. Не дай Боже, ако сега бъдем разбити, ще видите какви са сръбските безобразия и кои са колачите на балкана27.
Минах в някои села и града Струга и видях, че мнозина се оплакват от турски банди, които са ги ограбвали и изтезавали, как са тия хора?
- Ако в уредени държави има разбойници, не трябва да Ви е чудно, че тук в това разбъркано положение ще има повече.
Вярваш ли, че българи и арнаути ще вървят задружно в борбата?
Бъди напълно уверен, че не само българи и арнаути, а и турците заедно ще бъдем като истински братя и ще вървим ръка за ръка в борбата. Ако днес няколко месеца след онез кръвопролитни дни ни виждаш заедно, то колко ли за в бъдеще.
Ами сърбите не се шегуват като турците, те няма да Be остават така лесно да си разигравате коня, и ще можете ли да имате комитети?
На тоя въпрос няма що да ти отговарям, освен да ти направя едно сравнение между Сърбия и Турция: ще взема само Битолския окръг за пример.
Само в Битоля турците имаха 700 официални пристави, 3000 джандарми и няколко полка войска. Плюс това 1/3 от народа е турско население.
Турският бюджет само за администрацията и войската в Македония надминаваше целия на велика Сърбия; нашият комитет беше комитет само на българското население; а сега ще бъде на цялото население.
Тогава имахме само една приятелска граница - само българската, а сега имаме и албанската. След всичко това изкарай сам заключението.
С една дума Сърбия може да държи Македония и оная голяма част от Албания под своя суверенитет, ако непрекъснато държи мобилизирана цялата си армия, друго спасение за нея няма; а пак за да направи това, тя по-скоро трябва да продаде своето, отколкото да задържи чуждото.
- Говореше се, че сте били ранен и сте заминали за Албания, вярно ли бяхте?
Нито едното, нито другото. Мислех да заминавам и свикаме конгрес, обаче по надпреварванието на събитията отложих за после.
- Исках да го питам още много работи, но Чаулев бързаше да отиде и посрещне албанските чети, [за] които дойде известие, че са стигнали до селото Требенища.
[Както казах и по-горе, Охрид] беше в ръцете на револю[ционерите под]29 умната тактика [на стария?] и опитен войвода Пет. Чаулев. Той се радваше на пълна свобода абсолютно без никакви и обикновени инциденти. Всичко си функционираше по един редовен път. Разликата беше тая, че града беше украсен и взимаше празничен вид с македонските знамена, фирмите със сръбски надписи се търкаляха по улиците и всеки хвърляше иронични думи по адрес на Сърбия.
Следобед целият народ се стече по шосето за към Струга да посрещне албанците, които в пълен ред и тишина се доближаваха до града. Качени на хубави коне, Чаулев и един бег, на когото не зная името му, вървяха напред, а след тях повече от хилядо души арнаути, наредени по двама, с пушки на рамо, минаха тихо и спокойно посред публиката която ги поздравляваше, изминаха чаршията и се разделиха по квартири.
Онез, за които общественото мнение е, че са диви арнаути, минаха по-дисциплинирано от модерните армии. Всички бяхме смаяни от техните скромни и тъжни погледи.
Майката на Чаулев беше чула, че син й е убит от албанците, и като чу, че дохождат, излезла беше на прозореца със сълзи на очите и като видя сина си, който в хуриета водеше турците, миналата година сърбите, а сега една гола-боса ордия, с тъжовен глас извика: „Синко, още какво ще дочакам да видя да водиш подир тебе?”
Той се насмея и продължи.
Стемни се. Пълна тишина зацари, само многото стражи патрулираха из улиците до съмвание.
Четата на Чаулева караулираше на проходите Петрино и Буково. На 15-й преди обед главатарите на четите заедно с видни граждани имаха заседание в Текето. В това заседание целият град се обяви за революционен, а за главнокомандующ на революционерите, без разлика на вяра и народност, [беше] избран Пет. Ч[аулев].
По начина на действие [Чаулев настоя, че трябва преди да] се настъпи към Битоля, да [се превземе Кичево. Това се възприе.] Следобед Чаулев събра [четата си] и потегли за Кичево.
На 16 сутринта завързаха се сражения едно при Петрино с оставените от Чаулева чети и друго при с. Иванчища, Кичевско, със самия Чаулев. При селото Иванчища сърбите, щом са чули, че там е Чаулев, отстъпили и без да се спрат в Кичево, продължили пътя за Гостивар; обаче при Петрино въстаниците бяха обсадени, тъй като четата, която беше изпратена на Буковския проход под войводството на Мехмед Али Ага, без да открие огън, отстъпи. Сърбите настъпиха по шосето с пехота и артилерия и удари[ха] левия фланг на въстаниците. След денонощно ожесточено сражение въстаниците се видяха принудени да отстъпят към пл[анината] Галичица, след като оставиха много жертви. Жертвите на сърбите са тройно повече.
Това се виждаше през денът на 16-й, защото сръбските войски, които настъпваха откъм Ресен три пъти през денът, бидоха принудени да отстъпят.
Снощи сърбите настъпиха към Охрид. Сега се получи известие, че Чаулев потеглил да преследва сърбите към Кичево.
Ще продължа
К-ов
18-й IX.1913, Охрид
Драги Кръсто,
Тези записки писах сега много наб[ързо], преработи ги, като ги поукрасиш, и ги печати.
Днес пристигнах в Елбасан със 100 момчета: (българи, арнаути и турци) и стоя прекрито, за да не ме научи никой, че съм тук, защото мисля пак да влизам и продължа въстанието.
Всички въстаници възлизаме на повече от 4000 души. Аз им съм главнокомандующ. Въстанието се шири по цяла Македония.
Средства нямам счупено петаче. Моля те употребете всички усилия и изпратете ми средства. Чакам телеграфически отговор. Иначе всичко фалира. Отговор чакам на този адрес: Ирфан Бей Елбасан.
Много здравье на всички
Твой Пет. Чаулев
24.IX.1913, Елбасан

Продължение ІІ
На 16-й вечерта сръбските войски наближиха града Охрид. Революционерите разполагаха с повече сили от сърбите, но една бе причината, за да бъдем разбити: преди да потегли Чаулев за Кичево, раздели ги четите на три и ги изпрати, както следва: Една чета от 500 души под войводството на Андон негов другар замина за прохода „Петрино”; Друга чета от 300 души под войводството на Нестор Георгиев зае прохода „Исток”. [Една] трета чета от двеста души [под] войводството на Мехмед Али Ага [зае прохода] „Буково”. Чаулев получи сведение, че войводата Милан М[атов иде с] голяма чета, която ще [остане] в Охрид за резерва. Наистина [Матов] дойде само с двама четници, когато вече главните сили се разбиваха. [И] Матов замина назад за г. Струга да събира четници.
Сърбите изучили от власите овчари точно къде и как са разпределени революционните сили. Една батарея, два митролози и един ескадрон кавалерия от Ресен тръгнаха за Буков[ския] проход. Войводата Мехмед Али, като вижда сръбските сили, без да открие огън, отстъпва. Сърбите настъпиха откъм шосето и стигнаха до с. Косел. Щом излезнаха на Охридското поле, удариха другите две чети в левия фланг. Ония сръбски сили, които идеха от Ресен направо за Петрино и Исток, четири пъти тоя ден бяха отблъснати, но четите не можаха да настъпят, защото ония сръбски сили, които ги биеха във фланг, щяха да ги заобиколят и в гръб. Четите на Андона и Нестора биеха се целия ден и нощ и на съмвание бяха принудени да отстъпят към пл[анината] Галичица.
Същия ден 16-й с[ептем]ври Пет. Чаулев се биеше с Кичевските войски при с. Иванчища. След едно ожесточено нападение с пушки и бомби от страна на Чаулева сърбите отстъпиха към Кичево, преследвани от Чаулева до с. Другово, където по причина на голямата тъмнина през нощта четата беше спряна.
Утринта на 17-й Чаулев изпрати разузнавачи към г. Кичево, откъдето дойде известие, че сърбите, без да се спрат в Кичево, взели правителствената архива и заминали за към Гостивар.
Чаулев се готвеше да влезе в Кичево, когато получи известие, че четите му в Охрид са разбити и сърбите наново превзели града. Това не го стресна толкова, колкото второто известие, че от Дебър през пътя „Яма” се движел един сръбски пълк [с] 4 топа и настъпвал по направление към Чаулева. Чаулев отстъпи и се укрепи при планината Голяк, където посрещна сърбите. Завърза се ожесточено сражение, където от четата на Чаулева има повече от 20 души убити. Сръбските загуби бяха извънредно много повече. Във време на сражението получи Чаулев известие, че сърбите настъпили и към г. Струга. Чаулев [вижда че] тилът му е заплашен и щом [настъпи] мракът, той отстъпи [към Коче]джик (Дебърско).
На 18 Дебър беше вече заплашен [да бъде бло]киран от три страни: а) от войските, които се биеха при с. Кусоврасти; [в) от] войските, които настъпваха откъм Кичево и с) и от войските, които настъпваха откъм Струга.
Къде обед сполучиха сърбите да навлезат в с. Кусоврасти, и го опожариха, в кавалерията настъпваше към моста на р. Дрин.
Дебърските чети бяха се разформирували вече и всеки тичаше да вземе домашните си и бяга към албанската граница, защото сръбските войски, където минаваха, не оставаха жива душа и всичко опожаряваха.
Тоя ден Чаулев предписа на своите другари да разформируват четите, а за останалите четници назначи им войводи и ги обърна на малки хвърчащи отряди, които и до днес се движат. Самият Чаулев от тоя ден изчезна в горите по старому.
На 20 един от тези хвърчащи отряди има сражение при с. Илино (Ресенско). Според думите на сърбите уж там бил самият Чаулев.
К-в

ВЪСТАНИЕТО В МАКЕДОНИЯ
Продължение III

Какво ставаше в Дебърско
Байрактарите Тафо Тършан и Сулейман Ara от Дебър се биеха със сръбските войски при местността „Яма”; а Осман Бей се биеше при с. Галешник. Когато се появи Чаулев откъм Охридско и сърбите отстъпиха; албанските чети заминаха за към Дебър да дадат подкрепление на байрактара Али Пустина, който продължаваше да се бие при с. Брощица47 и Ахмед Бей Заголи от Мат при с. Кусоврасти. Щом дойде това подкрепление, сърбите се намериха натясно и се готвеха да отстъпят; но за голямо тяхно щастие, стигна им подкрепление от пехота и два ескадрона кавалерия, която отчаяно се нахвърли срещу четата на Али Бей Заим, която храбро защищаваше моста при р. Радика, въпреки туй че цялата сръбска артилерия беше насочена там и искаше да бомбардира моста.
На тая чета се появи на помощ откъм Кусоврашкия рид четата на Дебранина Глигор Ошавков и Ахмед Ефенди. Вечерта откъм Кочеджик се появи и войводата Пет. Чаулев, та можаха тая вечер да попречат на сърбите да навлезат в Дебър.
Сърбите започнаха да бомбардират града Дебър. Една граната падна сред чаршията пред джамията, а две при казармите. Това даде повод [на целия народ] от Дебър гол и бос да бяга и се упъти към албанската граница.
Населението още повече са изплаши утринта, когато видя как с. с. Могорче, Кусоврасти, Брощица, Кривци, Селокуки, Клабущища, Бомово, Кленье, Борово, Себища, Горенци, Забзун, Стеблево, Требища и още много други села, за които допълнително ще Ви пиша, как горяха и каквато жива душа намерили, всичко изклали. Жени и деца били хвърляни в огъня, а мъжете били нареждани на групи и избивани с картечници.
След превземанието на Дебър от сърбите, последните ограбиха всички скъпоценности от богатия Дебър, а за ограбванието на покъщнината и добитъка поканиха селяните от поречките села, които и до ден днешен непрекъснато товарят и носят по домовете си. [Голите] поречани, които осветяваха колибите си с борикаь отсега [нататък ще си служат] с най-модерни и скъпоценни ламби.
Цялото дебърско [селско] население днес е настанено по долините на свободна Албания. В долините на местността „Черменика” има повече от 30 хиляди жени и деца, останали голи и гладни на произвола на съдбата; а дебърското градско население пълни улиците на Тирана, Дурацо, Кавая и Елбасан.
Вчерашният дебърски бег, с хубавите чипици, със сребърните кордони и кадифени дрехи, днес е със скъсани опинци, изпратен и изпотен скита по елбасанските улици и се чуди де да намери храна за децата си.
Настроението на това население е ужасно и страшно. Довчерашните грижи на Дебранина, като как и откъде да спечели и живее охолно, днес ги виждаш съвсем обратни. Едничката грижа му е къде и как да намери по-добра пушка и патрони, а желанието му да живее охолно е заменено с [желанието] да живее по подобие на македонските революционери. Къде и да се появи по чаршията някои от четниците на Чаулева, които ги има доста в Елбасан, още не седнал на някое кафене, обградила го група от албанци, разпитва го за комитетския живот, с ентусиазъм го слуша, кръвно бие се арнаутина в гърдите и едничката му дума е тази: „Заедно ще мрем, брате”...
Името на Комита, а особено името Чаулев е толкова легендарно в Албания, щото никой от уста не го изкарва. Не зная кой беше излъгал, че Чаулев иде в Елбасан, целия ден улиците бяха пълни с народ, [който] любопитствуваше да го види.
[Когато им] казвахме, че Чаулев е още вътре и продължава [борбата], поглеждат се един други засраме[но], защото тяхната гордост като боеви хора е голяма, издъхваха от дън душа и от устата на всекиго се чуваше „ашколсун”.
Приемът в Албания, както на албанските бежанци, така и на българите, е неописуем. Българина като гост на албанеца се чувствува по-свободен от всякъде.

Продължение IV
Какво става в Охридско
Революционната армия на Пет. Чаулев се преобърна в хвърчащи отряди; а сръбските войски наново завзеха града Охрид.
Народът беше обзет от страх, но пред мисълта, че дохожда армия на една държава, а не разбойници, и още имайки предвид, че революционерите при навлизанието както в Дебър, така и в Охрид се показаха крайно хуманни; напр[имер] Чаулев не позволи на никого ръка да тури на заробените сръбски войници; малко се успокояваше; но всичко това мина и сърбите [се] показаха толкова диваци, колкото и никой народ не би направил.
Щом влезнаха в града, взеха 40 души, най-видните граждани, и ги обесиха.
По всички села събират селяните по селските мегдани и с картечници ги избиват. Точно колко души в село са убити и кои, не се знае още защото сърбите не позволяват никому да излезне от пътните врата навън. Знае се само, че голяма част от младежта, особено от албанските села, е минала под сръбския нож.
Това, което цели векове не само не можеше да се постигне, а не можеше и да се помисли - българи, арнаути и турци да вървят задружно, днес силата на сръбското оръжие и нещастия накараха ни да се обичаме повече от истински братя.
До вчерашния Чаулев, който се опасяваше да бъде забелязан от арнаутско или турско око, днес свободно го видяхме да държи речи в турските текета и да бива прегръщан [еднакво от всички албанци и] турци. Единството на всички е на…

Продъл[жение V]
ВЪСТАНИЕТО В МАКЕДОНИЯ
Унищожаванието на Дебърско

Преди няколко дена Ви писах, че ще Ви изпратя точен списък за изгарянието насила и унищожаванието на нещастното население.
Напълно точни сведения не могат да се съберат, защото няма вече хора. Възможно да Ви учуди този израз, няма вече хора; но няма що да Ви учудва, защото цялото население е избягало по планините, селата и градовете на свободна Албания, а онова, което се излъжи и остана по домовете си, биде безпощадно изклано.
Днес пристигна тук един от хвърчащите отряди и ето какво разправя. В отраженията, които ставаха около Дебър, само въстаници с пушка в ръка има убити повече от триста юнаци, а невинно изклани повече от няколко хиляди. Точната сметка на тези, Бог знае дали ще се намери, докато тази страна е в ръцете на Сърбия, защото засега бащата търси децата, а те родителите си.
Новодошлите хора разправят, че до 26-й т.м. сръбските войски опожарили следните села:
Дебърско: 1 Кривци, 2 Кукай, 3 Хаме, 4 Пиянец, 5 Клабучища, 6 Кърчища, 7 Посести, 8 Мачелари, 9 Попинавра, 10 Граждани, 11 Ковачища, 12 Алайблигия, 13 Войник, 14 Куртбег, 15 Фармач, 16 Майтаре, 17 Блаца, 18 Спас, 19 Селокуки, 20 Койнари, 21 Бомово, 22 Миреше.
Голобърдо: 23 Кленье, 24 Борово, 25 Стеблево, 26 Гиновец, 27 Себища, 28 Окшун, 29 Тръново, 30 Забзун, 31 Отишани, 32 Мало Острени, 33 Големо Острени, 34 Джепища, 37 Лешничани, 37 Смолник.
Дримкол: 38 Ябланица.
Река: 39 Гжерноница, 40 Болетин, 41 Растуше, 42 Скудрина, 43 Аджоивци, 44 Търница, 45 Върбени, 46 Янче, 47 Присойница, 48 Кусоврасти.
Сега сърбите употребяват всички усилия, за да навлезат в Долни Дебър. Там стават денонощно усилени сражения.
Там са изгорени досега следните села: 49 Прешкупия, 50 Сухо Дол, 51 Рабдиш, 52 Заград, 53 Церяна, 54 Мелани, 55 Делошеща, 56 Гърждане и много други, на които не знаем имената им.
К-ов
29.IX.1913, Дурацо
ЦДА, ф. 367 б, оп. 1, а.е. 311, л. 1-7. Оригинал. Ръкопис. Публ. във В. Георгиев, Охридското въстание от 1913 година през погледа на неговия главнокомандващ Петър Чаулев. ИДА, кн. 72, с. 139-151.

№ 2

Интервю на Петър Чаулев за Охридското въстание 1913 г., редактирано и публикувано от Кръстю Станчев във в. „Камбана”

София, 9-13 октомври 1913 г.

ВЪСТАНИЕТО В МАКЕДОНИЯ СРЕЩУ СЪРБИТЕ
Пътуването ми из Дебърския край

Въстанието в Дебър бе избухнало. Окръжният сръбски управител Киркович през нощта на 11 септ. т.г. се бе промъкнал из града заедно с митрополита Варнава и другите чиновници избяга за Охрид.
Картината беше колкото приятна, толкова и страшна, като гледаше човек как разярени албанци и българи от всички села, въоръжени кой с каквото можал, тичаха към града и от там към селото Горенци, гдето отчаяно се биеха сърбите.
Всеки беше убеден, че победата ще бъде на страната на народа - не само защото въстаниците бяха по-многобройни от войската на сърбите, но и защото народът бе тъй ентусиазиран, че всеки бе готов да се хвърли в огъня, дори и с празни ръце.
Защото сръбското иго бяха вече всички почувствали като върховно зло.
Дебър ликуваше. Македонското знаме се развяваше на всеки прозорец.
Около 300 заробени сръбски войници преминават през града тихо, без никой да ги закача.
Други прибираха убитите и ранените. Един сръбски офицер бе намерен ранен със седем куршума.
Народът гордо и весело се движеше по улиците. Всеки гледаше да намери някъде убит неприятел, за да му вземе оръжието.
Необузданият албанец и планинец сега изглеждаше по-дисциплиниран, но не по-малко войнствен.
Никакви ограбвания, кражби и насилия не се извършиха.
Отидох при гробищата, гдето роднините на шест души въстаници погребаха останките на последните - те бяха убити в сражението.
Загубите на сърбите са сравнително много големи.
Няколко сръбски топа бяха трофеите на деня. Стотина деца ги бяха заобиколили и с жив интерес разговаряха кой топ бил гърмял най-много, кой по-малко. Още същия ден бе избрано управително революционно тяло с председател.
Всички сръбски чиновници, родом от Сърбия, колкото и някои сърбомани от страната, които бяха измъчвали и глобявали безмилостно населението, бяха се изкрили в миши дупки, а някои бяха избягали.
Правителството не поиска да ги залавя и преследва, защото трябваше един знак да се даде, за да бъдат те разкъсани от ожесточените въстаници. Правителството смяташе отпосле да ги преследва по съдебен ред.
Другите чиновници, кметове, стражари, из средата на местното население, които се бяха преди добре държали, бидоха оставени по местата си, като доверени на правителството.
Част от войската избяга към Охрид.
На 12 септември сутринта дойде известие, че бълг[арският] войвода Петър Чаулев с четата си навлязъл и превзел Охрид.
Много любопитствувах да се срещна с Чаулева и от него да науча какво става.

Пътуването ми за Охрид
На 14 септ. сутринта тръгнах за Охрид. По пътя гледам телеграфните жици на много места бяха скъсани, лежеха видях и много убити и тежко ранени сръбски войници.
Навред ще намерите останки от вещи на бежанци.
Щом приближих до с. Ябланица, почнах да чувам пушечни гърмежи, - гласът им идваше откъм селата Боровец, Подгорци и Лабуница, гдето сърбоманите се сражавали с четите.
Като стигнах до самите тия села, сражението току-що бе престанало. От един пътник, идващ откъм Струга, научих, че сърбоманите били разбити и се пръснали из горите.
Минах моста на с. Дъбовяни и тръгнах към българското село Лъджани.
Стигнах там. Селяните, събрани по мегданите, обсъждаха това, което ставаше. Един добре познат мене селянин ме взе у дома си.
Той ми разказа, че на 12 вечерта сръбската войска от 400 души с 4 топа и две картечници стояха при с. Требеница, но една голяма българска чета я заплашила откъм тила и тя през нощта отстъпила към гр. Ресен, а четата, предвождана от П. Чаулев, влязла в Охрид.
Разправи ми още, че албанските села от Охридско не били организирани и щом видели, че сръбската войска отстъпва, втурнали се по селата да изнасилват селяните било за оръжия, пари или пък за стари вражди. Мнозина били тежко бити.
Същото правеха подобни банди и около Струга.
Вечерта отидох в Охрид. В града владееше пълен ред, мир и спокойствие. По кръстопътищата караулират български четници. Запитах ги за Чаулева и те ме упътиха. През тия два дена никакъв инцидент не беше се случил.
Първата ми грижа беше да се срещна с българския войвода, когото наистина намерих в общинското управление на заседание с временното революционно правителство.

Срещата с войводата
Весел, както всякога, Чаулев ме взе в една стаичка. Поръча кафе и с едно иронично:
- Освободихме ова пустина! седнал на една изкривена скамейка, на която посочвайки каза:
- Това са оставили сърбите тук!
Като му казах накратко за видяното и чутото вече, запитах го:
- Къде се губите досега! Откога сте тук?
- Аз съм, може да се каже с думите на Левски - навсякъде. От обявяването на войната между България и бившите й съюзници навъртам се повече из Битолския окръг. До преди един месец измъчих се доста. В няколко деня имах седем сражения, в които паднаха ми убити четири момчета и седем ми заробиха. Останалите сме живи и здрави.
- Кои са убитите?
- Те са Никола Силянов от Охрид, Иван Илиев от с. Издеглаве, Петър Николов от с. Летани и Ат. Петров от с. Кривени.
- А сега що става тук?
- От известно време обединихме се с албанците и македонските албанци. Те са народ много плашлив, та избързахме с въстанието.
- Не можеше ли да се почака малко?
- Трябваше да се почака, ала сръбските предизвикателства, които бяха просто нетърпими, ускориха избухването на пожара.
На 1 септ. народът очакваше да се отворят училищата, ала видяхме, че не ще имаме вече свои училища.
Черквите опустеха, защото абсолютно никой не отива, щом ще пее сръбски поп. А от Варнава всеки страни и бяга като от сатана.
Когато стана анексията - развалени бидоха от сърбите всички джамии - това сте вече видели.
Търговията съвсем спря. Митото е просто безбожно. Солта се даваше по-рано по грош, сега е 6 гроша!
Така е с всичко.
В една непълна година народът съвсем оголя. Никаква работа няма, нито пък в странство някого пускат. Няколкото сърбомани в града са все и вся. Робите и побоищата са най-обикновеното нещо. Честта и имотът на хората са в техните ръце.
- А ще можете ли да задържите превзетите места и мислите ли да превземете други?
- Лично аз бях против превземането на градове, защото ще ни коства много скъпо, но другарите ми бяха за това и аз трябваше да се подчиня.
За превземането на други ще зависи от силите, с които ще разполагаме.
- Засега с какви сили разполагате?
- Имам 3000 добри пушки.
- Къде ще се концентрират силите ви?
- Днес очаквам да стигнат от Дебър 2000 души. Днешното ни заседание разглежда именно въпроса за начина на приемането им тук. За посрещането им ще замина и аз.
- А народът как посреща революцията?
- Нали виждате сами!
Наистина, целият народ ликуваше. Събрани тълпи на прозорците само чакаха да се яви някой от временното правителство или войводите, за да викнат ура! Днес, Кръстовден във всички черкови били изхвърлени от литургията имената на крал Петра и митрополит Варнава, а се поменали имената на българския цар и на Охридския бълг[арски] митрополит Бориса.
- Има ли извършени някакви убийства в града?
- Не. И няма да позволя. Между останалите има и кръвопийци народни, какъвто е Димитр Зарчев, сега Зарович, Янковче от Струга, има и 40 сръбски пленници, но не само не съм ги закачил, а завардил съм ги със стража, защото, ако ги оставя, народът ще ги разкъса на парчета. Ние българите всякога сме били хуманни и толерантни макар толкоз много подкупени или просто подведени кореспонденти да са хвърлили толкоз много клевети срещу нас.
- А във време на войната срещу сърбите и гърците не се ли извършиха от българска страна жестокости?
- Във време на войната бях началник на хвърчащ отряд, на самата бойна линия и знам едно: много невинни хора изклаха гърците непосредствено, а сърбите и те клаха, но чрез турците: те въоръжиха турското население в Тиквешко и го пуснаха да изколи всичко българско: турците сториха тоя грях. Цели български села се обезлюдиха. Да бях имал заповед да коля, аз имах всичката възможност да го сторя.
На 18 юни ние заробихме целия пети полк, трети позив с командира му Спас Милоевич с всичките му офицери, свещеника и пр. Нека се яви майор Милоевич в някой вестник и да каже дали един поне от войниците сме му заклали. Напротив, съжалихме тия нещастници, нахранихме ги дори по-добре от нашите другари.
Превзехме Кавадарци. Нека излезе един и да каже дали на едного поне сторихме нещо лошо.
Но сръбските дивотии и варварството им са неописуеми. Това видяха всички граждани от Охрид преди няколко дена, когато бяха паднали на балкана от вражески куршум двама мои другари. Сърбите ги бяха влекли от балкана до тук, обезобразили ги бяха с ножове, хвърлиха ги на кучетата и не допускаха домашните им да погребат техните останки.
- В някои села и в Струга има оплаквания от турски банди, как стои тая работа?
- В коя страна при подобно смутно време не ще се явят и разбойници.
- Но вярвате ли, българи и арнаути, че ще могат да водят борбата съгласно и успешно?
- Бъдете сигурни, че не само българи и арнаути, но и турците тук ще бъдем наедно като братя и ще вървим ръка за ръка в борбата. Ако ли днес, само няколко месеца след кръвопролитните дни, помежду ни има едно абсолютно съгласие - ние сме, както виждате, заедно, то колко по-близки ще бъдем в бъдеще!
- Да, това виждам, но не забравяйте, че сърбите не са като турците, те ще уредят една по-солидна военна охрана на окупираните земи, отколкото турците и комитетите, които в турско ръководеха революционната борба, ще станат невъзможни.
- Едно сравнение ще бъде достатъчен отговор. Ще взема само Битолския окръг. Само в Битоля турците имаха 709 официални пристави, 3000 жандарми и няколко полка войска. Независимо от това третината от населението бе турско.
Турският бюджет само за войската и администрацията в Македония надминаваше бюджета на цяла Сърбия.
А нашият комитет преди беше комитет само на българското население. Сега той ще бъде комитет на цялото население.
Тогава имахме само една приятелска граница - българската; сега имаме освен нея и албанската.
Правете си заключението.
Сърбия, казвам ви, може да държи Македония и тая голяма част от Албания, която й се дава, само ако непрестанно държи мобилизирана цялата си армия. Друго спасение за нея няма. А за да може да прави тя това, по-скоро ще трябва и своето да продаде, отколкото да задържи чуждото.
- Чуваше се, че сте заминали били за Албания, вярно ли беше?
- Не. Мислех да замина и да свикаме конгрес, но събитията ни изпревариха.
Желаех да науча още нещо, ала извикаха Чаулев да бърза за посрещането на албанските чети, за които дошло известие, че стигнали до с. Требенища.
Както казах и по-горе, Охрид беше в ръцете на революционерите и се радваше на пълна свобода, без абсолютно каквито и да били инциденти. Всичко си функционираше. Една само разлика имаше в сравнение с по-рано: градът беше украсен и вземаше празничен вид с македонските знамена, фирмите със сръбски надписи бяха свалени и се търкаляха по улиците и всеки хвърляше иронични думи по адрес на Сърбия.
Следобед целият народ се стече по шосето към Струга да посрещне албанците, които се доближаваха до града.
Срещнахме ги.
Качени на хубави коне, Чаулев и един бег вървяха напред, а след тях повече от хилядо души арнаути, наредени по двама с пушки на рамо, пристигнаха, поздравлявани сърдечно. Разделени бяха по квартири.
Всички останахме смаяни от скромността и тихия поглед, с които се отличаваха тия арнаути, за които толкова много се е говорело и писало, че били диви, свирепи и какви не...
Стъмни се. Пълна тишина зацарува. Из улиците обаче силни патрули се движеха.
Четата на Чаулев вардеше проходите Петрино и Буково.
На 15 преди обед главатарите на четите, заедно с видни граждани, имаха заседание в Текето.
В туй заседание целият град се обяви за революционен, а за главнокомандующ на революционерите се избра от всички, без разлика на вяра и народност, - Петр Чаулев.
По начина на действията Чаулев настоя, че трябва, преди да се настъпи към Битоля, да се превземе Кичево. Това се възприе.
Следобед Чаулев събра четата си и потегли за Кичево.
На 16 сутринта се завързаха сражения, едно при Петрино, друго при с. Иванчица, Кичевско.
При последното село сърбите, щом научили, че там идва български войвода, отстъпили и без да спрат в Кичево - продължили за Гостивар.
Оная част от четата обаче, която бе при Петрино, биде оградена, тъй като [четата на] изпратения на Буковския проход Мехмед Али ага, без да открие огън, отстъпила.
Сърбите настъпиха по шосето с пехота и артилерия и удариха левия фланг на въстаниците.
След денонощно ожесточено сражение въстаниците се видяха принудени да отстъпят към планина Галичица, като оставиха много жертви. Жертвите на сърбите са тройно повече.
На 16 сръбските войски, които настъпваха към Ресен, след силно колебание, на три пъти отстъпваха.
Снощи 17 септ. сърбите настъпиха към Охрид.
Разположението на въстаниците беше следното:
Една чета от 500 души под войводството на Андон войвода пазеше прохода Петрино.
Друга чета от 300 души под войводството на Нестор Георгиев заемаше прохода Изток.
Трета чета с Мехмед Али ага заемаше Буково.
При съобщението, че иде и войводата Милан Матов с голяма чета, Чаулев нареди тя да бъде за резерв в Охрид. После се оказа, че Матов идвал само с двама души.
Сърбите изучили от влашките овчари точно къде какви сили имаме. С една батарея, две картечници и един ескадрон кавалерия сърбите тръгнали от Ресен за Буковския проход, гдето, както поменахме, Мехмед Али ага им отстъпи без бой.
Сърбите настъпиха откъм шосето и стигнаха до с. Косел. Щом излязоха на Охридското поле, удариха другите две чети в левия им фланг.
Ония сръбски сили, които идеха от Ресен направо за Петрино и Изток, четири пъти тоя ден бидоха отблъсквани, но поради огъня отляво четите не можаха да настъпят.
Четите на Андона и Нестора се били целия ден и цялата нощ и на разсъмване се видели заставени да отстъпят към Галичица.
Същия ден Чаулев се биеше с Кичевските войски при с. Иванчища. След една ожесточена атака с пушечен огън и бомби сърбите отстъпиха, преследвани от Чаулева до с. Другово, гдето поради настъпилата голяма мрачина на нощта четата се спря.
На сутринта дойде известие от разузнавачите, че сърбите взели архивата си от Кичево и заминали за Гостивар. Същевременно обаче съобщиха и за разбиването на четите и за новото превземане на Охрид от сърбите.
Това последното не внесе толкоз безпокойствие, колкото друго едно, а именно, че от Дебър през пътя „Яма” се движел един сръбски полк с 4 оръдия и настъпвал към Кичево.
Чаулев, прочее, отстъпи и се укрепи на Голяк планина, гдето причака сърбите.
Почна се ожесточено сражение. Четата даде 20 убити. От сърбите - несравнено повече. Във време на сражението се получи известие, че настъпват и към Струга.
На мръкване четата отстъпи към Кочеджик, Дебърско. На 18 Дебър бе застрашен от три страни: от Кусоврасти, от войските, които настъпваха откъм Кичево, и от войските откъм Струга.
Следобед сърбите влезоха в Кусоврасти и го опожариха, а кавалерията им настъпи към моста на р. Дрин.
Дебърските чети се бяха вече разформирали и всеки тичаше да вземе домашните си и да бяга към албанската граница. Сръбските войски, отгдето минаха, опожаряваха и не оставяха жива албанска или българска душа.
Чаулев предписа на другарите си да разформират своите чети, а на останалите четници назначи им войводи и ги обърна на малки хвърчащи отреди, които и до днес се движат из планините.
Самият Чаулев, по старому изчезна тоже в горите. На 20 септ. една от тия хвърчащи чети има сражение при с. Илино (Ресенско).

Какво ставаше в Дебърско
Байрактарите Тафо Тършан и Сюлейман ага от Дебър се биеха при местността Яна, а Осман бей се биеше при с. Галешник.
Когато се появи Чаулев откъм Охридско и сърбите отстъпиха, албанските чети заминаха за към Дебър да дадат подкрепление на байрактара Али Пустина, който продължаваше да се бие при с. Бращица и Ахмед бей Заголи от Мат при с. Кусоврасти.
Щом дойде това подкрепление, сърбите се намериха натясно и се готвеха да отстъпят, но, за голямо тяхно щастие, стигна им подкрепление от пехота и два ескадрона кавалерия, която отчаяно се нахвърли върху четата на Али бей Заим, която храбро защищаваше моста при р. Радика, макар че цялата сръбска артилерия беше насочена там и искаше да бомбардира моста.
На тая чета се яви на помощ откъм Кусоврашкия рид четата на дебранина Ошавков и Ахмед ефенди. Вечерта откъм Кочеджик се появи и войводата Чаулев, та можаха тая вечер да попречат на сърбите да навлязат в Дебър.
Сърбите започнаха да бомбардират Дебър. Една граната падна сред чаршията пред джамията, а две при казармите. Това предизвика целия народ от Дебър гол и бос да бяга и се упъти към албанската граница.
Още по-голям ужас обзе населението сутринта, като видя как горяха селата Могорче, Кусоврасти, Брощица, Кривци, Селокуки, Клабущица, Баново, Клене, Борово, Себища, Горенци, Забзун, Стеблево, Требища и още много други села.
Сърбите при това не само запалвали селата, но изклали и всичко живо, що намерили. Жените и децата били хвърляни в огъня, а мъжете били нареждани на групи и избивани с картечници.
След превземането на Дебър сърбите ограбиха всичките му скъпоценности. За покъщнината повикаха селяните от поречките села, които до ден днешен непрекъснато товарят и носят плячката по домовете си. Голите поречани, които досега осветляваха колибите си с борика, отсега нататък ще си служат е модерни и скъпоценни лампи.
Цялото селско дебърско население сега е настанено по долините на свободна Албания.
В долините на Черменика има повече от 30 000 жени и деца, оставени голи и гладни на произвола на съдбата; градското дебърско население пълни улиците на Тирана, Дурацо, Кавая и Елбасан.
Вчерашният дебърски бег с хубавите чепици, със сребърните кордони и кадифени дрехи, - днес е със скъсани опинци, изпрашен и изпотен скита се по елбасанските улици и се чуди как да прехрани децата си.
Дебранина от днес не може да го познае онзи, който го знаеше от вчера. До вчера дебранинът тичаше по печалби. Днешният дебранин мисли и говори само за едно: как да се снабди с по-добра пушка и патрони, а желанието му да живее охолно е заменено с желанието да стане като македонските революционери.
Където и да се яви някой от българските четници, особено в Елбасан, гдето са се събрали доста много, заграждат го любопитни албанци и го разпитват от где е, къде е действувал и не може ли да разкаже нещо за комитетския живот.
В кафенетата на Елбасан напоследък най-интересните разговори се водят на тази тема; с чуден ентусиазъм слушат албанците разказите на нашите четници, бият се в гърди и викат:
- Заедно ще мрем, брате!
Македонският революционен комитет е станал легендарен тук.
Приемът, който Албания прави на бежанците из Македония, е неописуем. Българинът като гост на албанеца се чувства по-свободен от всякъде.

В Охрид
Революционната армия на Чаулев се превърна в хвърчащи чети. Сръбските войски наново завзеха града.
Народът бе обзет от страх, но пред мисълта, че идва армията на една държава, а не разбойници и имайки главно предвид, че революционерите се отнесоха към населението и пленниците крайно хуманно, успокояваше се.
Но остана измамен народът.
Щом сърбите влязоха в града, взеха 40 души най-видни граждани и ги обесиха.
Останалите в селата селяни ги събираха по мегданите и ги застрелваха.
Точно колко души са избити - не се знае, защото сърбите не позволяват никому да се покаже от пътния праг навън. Знае се само, че голяма част от младежта, особено от албанските села, минаха се под сръбски нож.
Но това, което през векове не можеше да се помисли, а камо ли да се извърши, то е вече факт.
Българи, турци и арнаути вървят задружно, сръбският кървав терор ги обедини и побратими.

Унищожението
Днес 29 септ. в Дурацо пристигнаха една от хвърчащите чети и донесе следното:
От въстаниците в Дебърско са паднали в боевете около 300 юнаци. Невинно изкланите са няколко хиляди души. Точната сметка на тия Бог знае дали ще се намери, докато тази страна е в сръбски ръце, защото днес бащата ходи децата си да търси по балканите, а децата - родителите си...
Новодошлите разправят, че до 26 септ. сръбските войски са опожарили следните села:
Дебърско: Кривици, Кукай, Хаме, Пиянец, Клабучива, Кърчища, Посестри, Мачелари, Попинавра, Граждани, Ковачица, Алайблиня, Войник, Куртбег, Фармач, Майтаре, Блаца, Спас, Селокуки, Стеблево, Гиновец, Себища, Охщун, Търново, Забзун, Отишани, Мало Острени, Голямо Ос­трени, Требища, Джепица, Лешничани, Смолник, Дримкол, Ябланица.
Река: Жерновица, Болетин, Ростуше, Скудрина, Аджиовци, Тръница, Върбени, Янче, Присойница, Кусоврасти.
Сега сърбите правят всички насилия да навлезат в Долни Дебър. Там стават денонощно сражения.
Изгорени са досега следните села там: Прешкупия, Суходол, Рабдиш, Заград, Цветяна, Мелани, Деломеща, Гърждане и др.
К-ов
Дурацо, 29 септ. 1913 год.
Публ. във В. Георгиев, Охридското въстание от 1913 година…, с. 152-162.

№ 3

Писмо на П. Чаулев до редакцията на в. „Балканска федерация”

1 юли 1924 г.

Скъпи Гражданино!
Вашата инициатива да започнете издаването на в. „Балканска федерация” ме зарадва твърде много. Тя заслужва всяко насърчение, стига хората, които ще боравят с тоя вестник, да бъдат пропити искрено от неговата основна идея и да бъдат напълно независими от чужди, за свободата и самоопределението на балканските народи, влияния и домогвания.
Защитата, която македонския роб и македонския революционер ще намерят в „Балканска федерация” би била едно облекчение за тяхната душа, измъчена и тормозена от непоносимото тегло, в което са изпаднали сега.
Борящият се за свобода македонски народ и неговите революционери съзнават вече, че спасението на всички балкански народи е в тяхното федериране, което ще се осъществи само чрез упорита борба срещу шовинистическия бяс на балканските правителства и на домогващата се до империалистически завоевания на Балканите европейска дипломация.
Тая борба ние сме вече подкачили и надяваме се скоро да се присъединят към нея и всички потиснати балкански народи, които се стремят към свобода, самоопределение и истинска демокрация. Тая борба е свещена и тая заслужава Вашата идейна подкрепа; нещо повече, тя има нужда от нея.
Идейната борба на „Балканска федерация” за сплотяването освободителните усилия на всеки балкански народ в един национален фронт, против реакцията и денационализаторската политика на неговото правителство, а така също за сплотяването на всички революционно-освободителни движения в единен балкански фронт, против всяка балканска и европейска реакция, би допринесла твърде много да се разчисти пътят за осъществяването на Балканската федерация.
Тая Ваша борба ще намери пълно съчувствие и подкрепа във всички прогресивно-демократически течения и революционни движения не само на Балканите, но и в цяла Европа. В това отношение, мога да Ви уверя, Вие можете да разчитате на пълното съчувствие и съдействие на всички истински македонски революционери и на целия македонски народ.
Като Ви поздравлявам най-горещо за Вашата твърде навременна инициатива, пожелавам най-широко разпространение на „Балканска федерация” и Ви изпращам своите най-искрени братски поздрави.
Ваш П. Чаулев
Публ. във в. „Балканска федерация”, г. І, бр. 1, Виена, 15 юли 1924 г., с. 11.

№ 4

Писмо от Тодор Александров (Тр. Василев) до Петър Чаулев (Езерски) срещу публикуването на Майския манифест и действията му, настояване да върне взетите пари на представителя на Съветска Русия

19 август 1924 г.
Драги Езерски,
Днес чрез Велева пратихме след[ната] телеграма: „Кажете Езерски: Неотложни дружествени работи налагат неговото идване неколко дена при нас. Ако след толкова покани, пак не дойде, съгласно сдружението, отнасяме въпроса надлежното место и държим го отговорен за вреди и загуби от неговите противоуставни дела. Наков, Илия.”
Разбрал си, вярваме, правилно телеграмата.
След като стоя в бездействие години наред, когато други възсъздаваха и преустройваха ВМРО вътре, след като остана да политиканствуваш дълго време в Рим, макар да замина от София с цел да влезнеш вътре - на тръгване даже си говорил на познати, че в скоро време с няколко хиляди души ще се явиш в Скопие и ще ги поканиш там на гости (тогава сърбите имаха малко войска в Македония); след като и мин. година намери предлози да изклинчиш, очаквахме сички другари това лято поне да изпълни думата, която даде пред нас: „Заминаването вътре за мене е въпрос на живот и смърт.” Ти бе обещал да заминеш, щом се почнат междуособиците в Албания, преди да е сформирано ново правителство в „междуцарствието”, без да чакаш даже Пламенова. За тая цел ти даде такова мнение да извикаш Йосифа толкова рано там. Ти обаче не само не използува това удобно време, но и като пристигна Пламенов с другарите, когато още нямало ново правителство и нареждане да ни се правят пречки, отлагал си заминаването, докато се създадат такива...
Макар да обеща с писмо и телеграма от Рим, че няма да отидеш във Виена, без да дочакаш нашия отговор, замина за там.
Не стига това, но въпреки нашата телеграма от 6 юни до Данилова: „Никакви публикации, никакъв вестник...”, въпреки дългото писмо по Мирчо и устните поръки по Мирчо и Клубски да не допуснат публикуването на никакъв комунистически, партизански манифест, невъзможен от секо гледище за ВМРО, ти и манифеста публикуваш, и интервюта даваш и се по-дълбоко загазваш.
Ти, който бе извършил вече престъплението да вземеш от секретаря на Съветската легация в Рим, по твое признание пред Накова, 500 (петстотин) долара и като не прие във Виена предложението ни да ти дадем от касата на Орг[анизацията], да ги върнеш на болшевиките, за да бъдеш независим, горд и с достойнство пред тях, предполагаме, че си зел много по-голема сума, - требаше да бъдеш много внимателен и без наше знание и съгласие да не вършиш нищо. Наместо да дойдеш при нас, да изучиш положението и земем задружно правилно решение по въпроса, ти почна да даваш интервюта, да печатиш манифести и статии...; остави се Янтарски и Чернов да ти пишат, каквото уйдисва на други, а ти само да подписваш...
Вън от това ти не отговори на аргументите, които ти се даваха в дългото писмо по Мирчо, нито на устните по Мирчо и Клубски, а имаш време да пишеш заканителни писма до Григора и Генко...
Ако по-рано не се знаеха истинските намерения на Беркманови към борческа Македония и към Царство България и имаше наивници да вярват, че болшевиките ще помогнат на македонското национално освободително движение, без да искат то да промени характера си и без да желаят да го правят оръдие за свои цели, когато г. Беркман да е имал смелостта пред вас с Данилова, в присъствие и на Клубски и Мирчо, да настоява ВМРО да влезне в разбирателство с мерзавците - продажници Петрини и Грънчаров, ако имаше капка съвест у двама ви и малко родолюбиво чувство на българи, требаше да се възмутите и да защитите и своето човешко достойнство и престижа на ВМРО.
Въпреки всичко станало досега, изпълняваме другарски дълг към тебе и дълга си към измъчената, борческа родина Македония, като те поканваме да се опомниш, докато не е станало късно, да престанеш да вършиш нови грешки и престъпления, да дойдеш при нас, макар сега да не можеш замина вътре, асла ни предстои и др. работа. Ако не ни послушаш, сигурно и скоро ще се разкайваш за това.
С много поздрави
Тр. Василев
ЦДА, ф. 1933 к, оп. 2, а.е. 29, л. 37-38. Оригинал. Ръкопис; оп. 1, а.е. 34, л. 1-4. Фотокопие. Ръкопис. Публ. в Трите дела, С., 1990, с. 286-289. Факсимиле. Оригинал. Ръкопис. БКП, Коминтернът и македонският въпрос. С., 1998, с. 324-325.
(Бележки: Б. Наков е псевдоним на Т. Александров; Илия, дядо Илия са псевдоними на ген. Ал. Протогеров; Данилов и Червов са псевдоними на Димитър Влахов; Пламенов е псевдоним на Петър (Перо) Шанданов; Йосиф е псевдоним на Йордан Гюрков; Янтарски е псевдоним на Никола Харлаков; Григор и Генко са Григор Василев и проф. Никола Милев (Генко); Беркманови са съветските представители, с които ВМРО води преговори през април и май 1924 г. във Виена; Петрини и Грънчаров са дейците на БЗНС Николай Петрини и Димитър Грънчаров, привърженици на единния фронт с БКП.)

№ 5

Позив на П. Чаулев към македонските революционери и македонския народ

След извършеното злодеяние от върховистката банда, дирижирана от генерал Протогеров, професор Милев, Кирил Пърличев, Г. Баждарев, Наум Томалевски, Панчо Михайлов, Иван Михайлов, Петр Шанданов, върху цвета на македонския народ, след обезглавяването на истинските и искрени македонски революционери, при активното участие на архиреакционното правителство на Цанкова в Горна Джумая, София, Пловдив и други градове в България, ВМРО преживява тежък кризис. Досегашният ЦК не съществува вече в своя пълен състав. Тодор Александров, който се отказа от поетите тържествено от трима ни ангажименти и сложени подписи за поставяне на македонското движение на истинска революционна база, падна убит от ръцете на бандата на Протогерова и Цанкова, които, не вярвайки в неговата безрезервна привързаност към тях, са поискали да се отърват и от него. Вторият член от ЦК, генерал Протогеров, като човек, чиито ръце са зацапали с кръвта на стотици доблестни и самоотвержени македонски революционери и деятели и като лице, което се отказва от подписите си и плю на поетите по отношение на нашите съюзници от другите национални и революционни организации на Балканите задължения, не може повече да бъде член на върховното ръководно тяло на ВМРО. Той няма абсолютно никакво морално, политическо и юридическо право да говори и действува днес от името на ВМРО, против която организира кървав погром и на великото дело на която той измени. Не само никой член от организацията не е длъжен да се подчинява на неговите разпореждания или да участвува в изпълнението на издаваните от него произволни смъртни присади, но и всеки член, който би сторил това, извършва тежко престъпление пред ВМРО и пред македонския народ и поема солидарно с бандата на Протогерова и Цанкова отговорността за нейните злодеяния.
Останал единствен член от ЦК на ВМРО, аз счетох за свой повелителен дълг, в споразумение с верните на организацията дейци и войводи, да направя нужното за създаването на един Временен централен комитет, който ще действува от името на ВМРО в духа на Майския манифест на досегашния ЦК и на поетите от него ангажименти към нашите балкански съюзници, докато един истински конгрес на организацията избере своето законно ръководно тяло. Необходимите мерки за пълното възстановяване на BMPО и в трите части на Македония са вече предприети, подготвителните работи за бъдещия македонски конгрес усилено се извършват, силите на истинските македонски революционери се сплотяват и перспективите за скорошното изживяване на кризата и за излекуването на нанесените рани от върховистката банда на македонското движение са налице.
Опиращ се на единодушно изразената воля на ЦК на организацията, който, изхождайки изключително от интересите на македонския народ и не намирайки се под влиянието на разни заинтересовани български фактори, можа да се издигне до разбиранията на един действителен революционен център; аз, като член на ЦК и ръководител на Битолския революционен окръг, в пълно единодушие с верните македонски дейци и войводи, заявявам пред всички честни македонски революционери и пред целия македонския народ, че пътеводна звезда за Македонската Революционна Организация е Манифеста от 6 май тази година.
Легналите в тоя манифест принципи се възприемат не само от истинските революционери във ВМРО, но и от всички честни македонци, които не участвуват в нея. Същите тия принципи са легнали в основата на деятелността и на революционните и национални групи и организации на другите угнетени балкански народи. Манифеста от 6 май е нашият завет за бъдещата дейност на Македонската Революционна Организация; той е и програмата на целокупното македонско движение.
Аз се обръщам към всички честни македонски революционери и деятели да се сплотят бързо около знамето на революционната организация - Манифеста от 6 май, да отпочнат решителна и смела борба против предателите и търгашите с македонското дело, софийските „революционери”, оръдия и лакеи на реакционното правителство на Цанкова и против насилническата и денационализаторска политика на противонародните правителства в Белград и Атина.
Нам ни предстои упорита борба. Нашите врагове са многочислени. Те са и силни; те разполагат с войска, полиция, детективи, администрация, пари, печат и съдилища.
Ние има да се борим преди всичко с правителствата на балканските държави, между които е разделена Македония. Никое от тия правителства не желае да види освободена и обединена Македония.
Ето защо, нужно е щото нашата организация да бъде силна и да може да обедини цялото македонско революционно движение. Днес, наред с комитетите на ВМРО, съществуват такива на ВМФРО. Освен това в Македония има много бивши революционери и честни хора, които стоят на страни от движението, изгубили вяра в него, защото фактическото ръководство на ВМРО по-рано бе тласнало организацията по чужди ней пътища, прокарваше една политика и тактика, които не можеха да доведат до освобождението на нашата страна.
Историческото значение на Манифеста от 6 май, както и обединителния протокол от 30 април т. г., които туриха началото за обединението на разпокъсаните революционни сили от македонското революционно движение, се заключава в това, че те не само сплотиха революционното македонско население около легналите в тях принципи, но и можаха да ентусиазират и стоящите встрани от всяко революционно движение бивши македонски деятели и изобщо всички честни македонци, като откриха пред измъчения македонски народ перспективи, които единствено имаха и имат изгледи да се осъществят. Първото условие, прочее, за успешно водене на революционната борба е да стегнем редовете си във ВМРО, да групираме силите си и на базата на Манифеста да изолираме бандата на Протогеров-Цанков окончателно от организацията и от македонската емиграция в България, след което нам ни предстои да обединим усилията си с тия на македонската федеративна организация, предварителните условия на което обединение бяха поставени още от ЦК на ВМРО в неговата цялост.
Имайки предвид само интересите на македонския народ, ЦК (Александров, Протогеров и аз) още на 30 април т. г. подписа един протокол с ЦК на ВМФРО за обединението на македонското революционно движение. В тоя протокол се казва: „Първата и пряка задача на македонската освободителна борба се явява обединението на всички революционни сили на Македония в единен македонски революционен фронт, като основа за образуването на единния балкански революционен фронт, който да поведе най-решителна борба против анексионистическите и империалистически политики на всички балкански и европейски държави.
За осъществяването на единния македонски революционен фронт, заинтересованите в македонското революционно движение страни смятат за необходимо и наложително следното: 
1. Обединението на цялото македонско революционно движение в една организация и под едно идейно знаме;
2. Това обединение трябва да бъде извършено от обединителния конгрес;
3. Предвид обаче на това, че условията за свикването на един общ обединителен конгрес не са още назрели и се налага известна подготвителна работа, за създаването на благоприятна атмосфера за свикването на тоя конгрес, двете страни се съгласяват върху следното:
а) Да прекратят всички враждебни действия помежду си, запазвайки пълна свобода само за организационната и агитационна дейност от двете страни.
б) Едновременно с това отменяват се взаимно всички смъртни присъди и преследвания против отделните членове, организации, чети и пр.
в) Да се учреди една обща съгласителна комисия в състав по един представител от двете страни.”
Това решение, от което, макар в последствие Т. Александров и Протогеров да се отказаха, е решение на ВМРО. То отговаря на нейните върховни и жизнени интереси и то ще трябва да се изпълни.
Целите, които двете организации преследват, са едни и същи. Едната и другата организация, стоят вече на една и съща база; едната и другата организация възприемат принципите, легнали в основата на Манифеста и Обединителния протокол. Не ни остава друго, освен да се обединим и вместо да бъде разпокъсано македонското революционно движение - да бъде обединено, да бъде единно. Не е достатъчно обаче да се обедини само македонското революционно движение, не е достатъчно да се постигне общият македонски революционен фронт, понеже само със свои сили ние сами не ще бъдем в състояние да се борим против завоевателната политика на балканските държави, които разполагат, освен със свои сили, и с политическата дипломатическа, а често дори и с материалната подкрепа на западноевропейските велики държави.
По тия именно причини ние трябва да бъдем в близки връзки с всички политически и национални организации на Балканите, които възприемат същата платформа, а именно правото на народите за самоопределение и образуването на Балканската федерация.
На тая база, за щастие, връзки съществуват вече. Ние сме в близък контакт с всички политически партии и националреволюционни организации на Балканите, които се борят и ще продължават да се борят рамо до рамо с нас за реализирането на общия ни идеал.
На тая база ние твърдо вярваме също, че ще бъдем подкрепени от всички ония прогресивни движения в Европа, които се борят срещу империалистическата политика на своите правителства и против съществуващите мирни договори и за истинското самоопределение на своите и чужди народи.
Казах, че пречките, които ще срещнем, са големи. Враговете на нашето освобождение са многобройни. В редовете на тия врагове застава открито и върховистката организация, която създава и ръководи сега генерал Протогеров. В тая организация, в която са нахлули маса офицери от българската офицерска лига, маса фашисти на правителството на Цанкова, за съжаление, са влезли и някои честни македонски синове, които по принуждение или заблуда участвуват в нея.
Изменили на идеалите и на революционните традиции на ВМРО, Протогеров и другите стари върховисти се стараят да представят пред неосветените македонски маси създаваната сега от тях правителствена макед[онска] организация за старата ВМРО и с принуждение и заблуда искат да задържат в нея част от честните македонски дейци и подчинят на своята предателска политика също така и Националния комитет на македонските братства, дружество „Вардар” и Младежката македонска организация.
Задача на всички истински македонски революционери е да осуетят тоя престъпен опит. Трябва да се води усилена пропаганда между попадналите по принуждение или заблуда честни македонци в Протогеровата върховистка организация, сред братствата и другите легални македонски организации. Ние трябва да се стремим да им разкрием ясно истината, че с участието си в новата върховистка организация на Протогерова или чрез нейното подпомагане, те не служат на Македония, а напротив, служат на най-черната реакция, служат на враговете на македонския народ.
Македонски народе, след големите жертви, които ти даде за своята свобода, след нечуваните тегла, които претърпя през турския режим и търпиш сега под гнета на властниците в Сърбия, Гърция и България, настъпват вече изгледи за твоето действително освобождение. Зората на свободата изгрява, близък е денят на извоюването независимостта на Македония и на свободната Балканска федерация. Но за извоюването на тая независимост, за реализирането на светия наш идеал, който ни струва толкова жертви и беди, нужна е работа, усилена работа, нужни са преданост и самоотверженост.
Македонци, не се смущавайте нито за миг от клеветническата кампания на Цанковото правителство и неговите оръдия протогеровци, които извършиха кървавия погром над ВМРО и избиха и продължават да избиват верните синове на македонския народ и които се опитват сега да очернят паметта на своите жертви чрез гнусни клевети и измислици.
Цял свят знае, че това е маневра на престъпниците, които, сами оръдия на официална фашистка България, обвиняват другите, че са чужди оръдия и да прикрият своята продажност, приписват своите грехове на другите, подобно действителния крадец, който вика „дръжте крадеца!”.
Оставете върховистките палета на Цанкова да джавкат до насита, а вие направете всичко, зависяще от вас, за да върви освободителният керван на измъчения македонски народ смело и непоколебимо напред и все напред по начертания път към свободна и независима Македония.
Да живее ВМРО, очистена от предателите и разцепниците!
Да живее единният македонски революционен фронт!
Да живее единният балкански революционен фронт!
Да живее свободна, независима и обединена Македония!
Да живее Балканската федерация!
П. Чаулев,
Член на ЦК на ВМРО
и ръководител на Битолския революционен окръг.
Публ. във в. „Балканска федерация”, г. І, бр. 7 и 8, Виена, 15 ноември 1924 г., с. 86-88. Позивът е отпечатан и отделно под формата на листовка.

№ 6

Отворено писмо на П. Чаулев до г. Кирил Пърличев, счетоводител на Вътр[ешната] Македонска Револ[юционна] Организация и учител в III Софийска мъжка гимназия, София

13 октомври 1924 г.
Драги Кириле,
Получих писмото ти от 22 м. м.; прочетох също тъй вестниците, за жалост не всички, които ми препоръчваш, и от тях узнах всички гадости, които са ставали в нашата нещастна страна.
„Александров падна - пишеш ти - по мое убеждение, благодарение и на това, че неговите другари оставиха революционното творчество и се отдадоха на теории и политика.”
По тоя пасаж от писмото ти, който визира мен, че съм се занимавал с политика, защото тези думи не за пръв път ги слушам, ще се повърна друг път, за да видим кой се е занимавал с политика и кой - с творчество; но без съмнение вие всички, които взехте решенията за убийства, се занимавате само с „творчество”, нали? Кажи на всички, които мислят така, че Чаулев има 26-годишно творчество, и въпреки големите грижи, които се положиха да се разруши съграденото от него, никой не можа да успее в това. Александров с най-скъпи целувки се раздели с мене, защото съграденото дотогава за него беше такова творчество и успех, какъвто Организацията не е имала никога; това говорят и последните му писма до мене, но за голямо нещастие, и за него и за организацията „софийските творци” обърнаха всичко с главата надолу и пожелаха Мак[едонската] организация да я направят сляпо оръдие на една стара теория, наречена „върховистка”, срещу която организацията се бори години наред и за нещастие тези изменници пожелаха да я възкресят отново. Глупости! мъртвите, след възкресението си, или стават невидими, или се обявяват за умопобъркани; „творците” обаче това не са знаяли, за което скоро ще плачат, но ще бъде късно.
„Софийски творци” накараха този инак силен мъж да забрави не само какво е говорил, но даже и какво е подписвал. Тези софийски магесници, които пожелаха да обърнат организацията от революционна на организация в услуга на страшната реакция, докараха положението дотам, че днес България да воюва с Македония.
„Той беше човек, който искаше сам да напипа всички недъзи”... пишеш ти. Да, драгий Кириле, но вие го накарахте да търси недъзи там, където нямаше такива, а там, където те бяха изникнали като гъби, на него като че ли беше недостъпно да ги вижда. Недъзите бяха в София (Вавилон), където бяхте стигнали дотам, че трябваше хората, наречени „организационни”, да разрешават и квартирните въпроси, да женят дори и момите, „организационната” канцелария беше се преместила в обществената безопасност; големите салони по кафенетата бяха на „автономистите”; автомобилите хвърчаха, като че ли организацията в София воюваше, и пр. Вие като че ли не знаехте защо падна Сарафов. Вие бяхте стигнали дотам, че майките по селата из цяла България плашеха децата си с македонските комити; вие позволихте една такава гавра с организацията, щото всички неприятни хора на правителството да се казва, че са убивани от „македонци”. По моето дълбоко убеждение, „хората, които се бояха за себе си, поради своите грехове, станаха близки подстрекатели за убиването му”. Да, те са неговите убийци!
Дълбоко вярвам и в думите ти: „по всичко личи, че зад тях се крият и други домогвания”. След острите и цинични ноти, съчинени от вас и подадени от Александрова до Калфова, Русева и Цанкова; след като всички „организационни хора” се бяха снабдили с полицейски открити листове и черпеха от безотчетните фондове, не можеше друго да се очаква. Заканите на офицерите: „разправихме се със земледелците, разправихме се с комунистите, ще се разправим и с македонците”, още миналата година ги посочих както на Александров, така и на други другари, но... тогава не само не обръщахте внимание, но ме ругаехте, за да дойде после Александров да ми благодари и да проклина Ляпчева заради телеграмата му, изпратена от Лондон, да се арестуват бозаджиите и халваджиите македонци. За голямо нещастие намериха се македонци, които, едни умишлено, други несъзнателно, се заловиха за тази въдица.
Хваления от теб „колективен” ум след смъртта на Александров, според мене, трябва да се нарече колективно умопомрачение. След убийството на Сарафова и Гарванова трябваше да разкъсаме, например, Томалевски, защото - както ти е известно - Паница се криеше у него, но ние разсъждавахме по-хладнокръвно тогава. Има ли по-голямо умопомрачение от това, да се нахвърлиш и обезглавиш три организации: Илинденската, Федеративната и Комунистическата македонска група?
Този колективен ум, проявен така силно, разполагайки с достатъчно средства и сили, можеше да залови всички, да ги изслуша, да разкрие престъплението и след това да си наложи волята, а не да създава вартоломееви нощи. Но по всичко се вижда, че разкриване не е било нужно, а е било нужно унищожаването на хората, които са мислели малко по-иначе от вас. Затова думите ти: „ВМPО се наложи; тя е здрава, горда и смело гледа на бъдещето”... виждат ми се много смешни и дори демонски.
ВМPО видя, че вие, зад които се крият „чужди домогвания”, извършихте един страшен атентат. Софийските детективи, полиция и войска обявиха на ВМРО война, която за нещастие ще продължи дотогава, докогато Цанков е на власт, както едно време сарафистите продължаваха да воюват, докогато Генадиев стоя на власт. Вие забравяте, че ВМPО трябва да бъде в Македония, а не в София.
Доста смешен е този твой израз: „Дълг е на всички организационни хора да не пречат на организацията, а да се отдадат на доизграждението й.” На ВМРО няма кой да пречи. Всички пречки, и в миналото и сега, са идвали само от София. Ето затова на тези хора не само ще им пречим, но и ще ги гоним като убийци, които са излезли вън от рамките на закона и на статутите на ВМРО, като са убивали свои и чужди на Организацията хора. Ако ли пък смятате софийските, петричките и горноджумайските разбойници и убийци за организация, на която не трябва да се пречи, - дълбоко се мамите. Тая организация ще трябва един ден - може би скорошен - да отговаря за извършени убийства на стотици македонци и на хиляди български земледелци и комунисти. В редовете на организацията, според нейните принципи и традиции, не може да има убийци.
Хората на Организацията са истински нейни синове, които са готови да умрат за нейните идеали и в името на любовта си към народа, а не да убиват своите другари и своя народ.
Заклевам се пред себе си, че както убийците на Александрова, така и тия на всички наши другари, осъдени и екзекутирани по свойски, или по чуждо давление, ще бъдат осъдени и наказани, съгласно статутите на нашата Организация.
Имаш смелостта още да казваш: „Лично за себе си, аз мисля да бъда полезен, според силите си, всякога на освободителното дело, като заради него не се плаша от нищо.” Няма защо да се плашиш, драгий Кириле! Моето най-дълбоко презрение към всички ония, които в и от София плашат и се плашат. В София могат да се плашат ония, които са извършили грехове там. А София и организация не е едно и също нещо. Всичко, вършено в София от името на ВМPО, е престъпление. И ако искаш да бъдеш „полезен” на организацията, както си бил досега - от нейно име да подписваш смъртни присъди на невинни български синове, не ще направиш добре, защото народът е вече сит от такава полза на безстрашните. 
Макар и далеч неискрени, приятно ми звучат думите ти в последния пасаж: „Убеждението ми е, че няма защо да ни интересува това, което щяло да става в България, кой щял и как щял да управлява.” Това са думи не само велики, но и желани от всички наши добросъвестни водители: Това са думи, които нарекоха още навремето нашата организация Вътрешна, но така ли е? Един студент, земледелец ми казваше: „Не можем да простим на Ив. Михайлов и Пърличев, които бяха дали заповед на Величко, скопския войвода, да реже на късчета и издевателствува с трупа на Стамболийски. Един комунист ми казваше: „Няма да простим на вашия Пърличев, който живее в една изба, и в чиито тъмни стаички са решили и планирали с Ив. Михайлова, Дрангова и др. убийствата на много наши хора.”
А знаеш ли, драгий Кириле, че комунистите са изработили табло, подобно на нашето, в което са поставени всички видни техни хора и от долу, както на иконите, писва: „Джумая - Монев, Пловдив - Скендера, Варна, Фердинанд, Лом, Клисура” и пр., и пр. - и навсякъде екзекутори са почти все македонци? Не е днес въпросът, дали ще ни интересува кой щял да управлява България, защото за голямо нещастие това ви интересуваше, но трябва ли да ни интересува и занапред?
Българи сме, ще ни интересува как се управлява тая страна, но нашият интерес трябва да има граници. Три години скитам по чужди страни, много по-хубави, много по-културни и много по-свободни, но България обичам повече от всички, защото съм българин. Но понеже ние живеем с идеалите на една политика не българска, а македонска, в България трябва да бъдем безпартийни; но така ли е? Не бяхте ли вие, които подведохте Александрова да подава ноти на Малинова и Костуркова?
Ако ли пък всички тези работи Александров е вършил на своя глава, трябваше да кажете: каквото е дробил, нека го сърба! Аз не бях и не зная; може би не ви е питал, както не е питал за нищо и мене. Ти знаеш много добре, че не ме е питал нито за убиването на когото и да било, макар да се е казвало, че убийството е извършено от името на организацията, нито ме е питал, когато правеше политика. Най-голямата негова тайна беше тайна от мен, когато той прати преди година хора в Москва; същото беше и във Виена. Александров не беше по-голям борец за комунистическите домогвания в организацията от мене, когато Протогеров беше наметнал вече червена мантия. Този Протогеров, който в срещите си с нещастните Йовков, Хаджидимов, Занков, Василев, Атанасов и др. даде план за бъдеща борба, след това измени и съдействува най-подло за изколването им!
Бъди уверен, Кириле, че всички тия невинни хора, служили в олтара на Организацията, умряха като най-скъпи жертви на освободителното дело, заради което ония, които ги клаха, един ден ще се кълнят на гробовете им срещу вас, които ги заблудихте. С това вие опетнихте гроба на Александрова, вашето минало и бъдеще и на челата си записахте - „убийци”.
Нека вземем за основа на Организацията последната декларация на Александрова и Протогерова. С нея те декларират, че са за федерация, тогава защо клахте федералистите?
На друго място те казват че „член на организацията може да бъде и комунист”. Тогава защо клахте комунистите? (Къде е логиката във вашите решения и във вашия „колективен ум”, който се проявил? Щастливи са Груев и Делчев, особено Весов и Кушев, че умряха навреме, за да не бъдат днес клани от вас и с държавни камиони телата им хвърляни на боклука!) Македония през 1920 год. в изборите гласува само за комунистите и даде 14 депутати; да ги изколим ли, защото това било желанието на Петрович - Ив. Балабанов и на техните оръдия, Милев и Крапчев?
Благодарение на тези комунисти покойните Кушев и Весов можаха да обикалят даже през Порече и Азот, защото фактически и двамата по убеждение бяха и умряха като комунисти; не бяха като други от анархисти да станат реакционери. Милев и Крапчев, които не знаят що значи комита, помислили, че след като решихте моята смърт, аз вече съм умрял, и почнаха да пишат против мене: нарекоха ме убиец, продажник, чуждо оръдие и какво ли не още. Отвратителното у тях е това, че след като стоях по горите 15 год., след като македонската история зарегистрира моите дела против сърби, защото почти всички други са само против българи, без да пишат две думи за миналото ми, нарекоха ме убиец, предател и изменник.
Аз не съм убиец, защото през моя живот нито един българин не съм убил, даже след решение на конгреси. Не съм предател, защото Крапчев не ми е роднина; не съм продажник, като Милева, който си остави професорската благородна длъжност, която му даваше 4-5 хиляди лева в месеца, за да служи на Петрович и сговора за 14-15 хиляди лева; не съм убиец като Милева, който е дал съгласието си за убиването на невинните костурски войводи Трайко Желевски и Тома Желински. Но нека знаят тези малки и подли човечета, особено Крапчев, който желаеше едно време да се бомбардира зданието на ул. „Гурко” 22, и големия български дипломат г. Милев, когото Генадиев издигна и когато биде убит, не обели зъб за протест, че Чаулев е син на ВМРО, оная, която те, като чужди оръдия, си позволиха да я рушат, и че българската кръв му е толкова скъпа, та дори и в най-страшния за тях час няма да каже така лекомислено думата си, както я казаха тези изроди, на които Македония бе чужда и им служи само за кариеризъм.
Извини ме, че се отвлякох доста, но аз те съветвам да се откажеш от твоята мисъл: „Нека погледите ни се обърнат към заздравяване на Организацията и нейното засилване.” Организацията не желае доктори от София, Кириле! Тя ще оздравее. Тя е силна. Нейната сила, която е вътре в Македония, заедно с оная на нейните съюзници, е достатъчна да разреши македонския въпрос и да разруши границите, натрапени й от разни конференции. И тя ще ги разруши, въпреки съюза на Цанкова, Братияно, Политис и Пашича!
ВМРО има нужда от една голяма лудница, която да прибере всички умопобъркани, за да не й пречат от София. Иначе тя е била и ще си бъде, без да алармира света за това, което има да върши.
Основният камък на Организацията, подновен със съгласието и подписите на Александрова, е така здраво поставен; всички мак[едонски] рев[олюционни] организации, групи и фактори така са циментирани, че нищо вече не е в сила да ги разруши. Ни най-малко не се съмнявам, че умопомрачението - твое и на другарите ти, е вече минало и всички сте се убедили в горньото, но много е късно, затова - убивайте!
Най-умното нещо в писмото ти, на което всеки македонски син трябва да се подчини, се съдържа в думите ти: „По този въпрос желателно е да си кажем взаимно думата.” Мога да те убедя, че в най-скоро време цялата ВМРО, без изключение нито на една околия, ще свика конгрес, но не в Джумая или Петрич, където хората могат да се изкарват даже от казармите, за да се колят. В тоя конгрес ще трябва да присъствуват най-интелигентните македонци, които са дали дан в борбите. Тоя конгрес, пред който ние сме длъжни да дадем отчет, ще тури всекиго на местото и ще избере нов Централен комитет. Тогава вярвам, че работите ще тръгнат така добре, както през 1911 г., когато по мое давление биде приет като допълнителен, резервен член на ЦК днешният палач Алекс. Протогеров. Тоя конгрес ще види запазили ли сте принципите на Организацията, или не, бъркали ли сте се в работите на България, или ако не сте се бъркали, защо сте убивали толкова български политически дейци и граждани; ако не сте се бъркали, защо бяха черните бюлетини, навлизането в Кюстендил, в Неврокоп, изпращане отряди из цяла България да гонят комунисти и земледелци, - защо бяха тези убийства, убийства, убийства и пак убийства?
Защо беше тая „революционна дейност” в България, когато всички политически шефове - както ония, които бяха на власт, така и тия в опозиция - от министерските кресла, от трибуната, в партийните конгреси, бяха заявили, че са готови да отстъпят българска Македония, стига сърби и гърци да приемат създаването на независима Македония.
От името на ВМРО заявявам ви следньото:
I. Престанете да играете на комитаджилък в София, който носи вреда на истинската ВМРО и пакост и нещастие на България!
II. За всички сметки и организационни суми, след смъртта на Александров, ти отговаряш лично като счетоводител.
III. Всички македонци, кичащи се с името комити, трябва да напуснат длъжността тайни полицаи и да престанат да тероризират българския народ, който заради няколко престъпни типове от тоя род, с две титли, полицаи и комити, утре ще си излее злобата върху всички македонци.
IV. Петричкият окръг трябва да се бори легално и да има своя парламентарна македонска група, която да влезе във връзка с всички депутати македонци в другите балкански парламенти. Това е желанието и на покойния Александров, подписано във Виенския протокол и четено от тебе и много други македонци, макар да продължавате да отричате, че Александров и Протогеров са подписвали манифеста, декларацията, обединителния протокол и други книжа.
V. Всички членове и съчувственици на Организацията трябва най-енергично да разпространяват между македонските кръгове в България в. „Балканска федерация” не защото сега и вие се обявявате за тая федерация, а защото в. „Балканска федерация” е дело на целия Централен комитет и за издаването му, като основен и първоначален капитал, ВМРО е отпуснала 150 000 лева, а не както заинтересованите редактори на българската преса го нарекоха руски, комунистически и пр., - неща, много добре известни на тебе.
Ако ти, Т. Карайовов, Л. Милетич, М. Монев, Г. Баждарев, Йор. Гюрков и пр. отричате още подписите на мъртвия вече Т. Александров, вие хвърляте едно страшно петно на неговия дух и доказвате с това, че Т. Александров и Ал. Протогеров са дошли във Виена не като ръководители на ВМРО, а като агент-провокатори на днешното най-реакционно в цяла Европа българско правителство, защото вие, гореизброените, видяхте лично оригиналите и подписите.
VI. В България трябва да съществува дружество „Илинден”, по подобие на „Гарибалдийците” в Италия.
В това дружество трябва да влизат само честни македонски и български родолюбци, а не такива, които да разправят как са клали наши хора и как са се държали жертвите, - неща, които имах случай да слушам.
VII. От софийския Синедрион, наречен ВМРО, искам да зная защо ме е осъдил на смърт; ако това не е вярно, то кой прати убийците? Ако този Синедрион мисли, че представлява Организацията, то съгласно кой член и кой параграф от нея?
Ако в скоро време не получа нужния отговор, нека не бъде чудно, че „който копае гроб другиму, сам пада в него”.
П. Чаулев,
Член от Централния Комитет на ВМРО
и Ръководител на Битолския Революц[ионен] окръг.
Публ. във в. „Балканска федерация”, г. І, бр. 7 и 8, Виена, 15 ноември 1924 г., с. 102-104.