ТОДОР ПАНИЦА - ЛЪВ ИЛИ ЛЕШОЯД?

Няколко щрихи към образа на един убиец и руски шпионин

Тия дни отбелязахме 104-годишнината от едно от най-подлите и коварни престъпления в нашата история. На 28 ноември 1907 г. Тодор Паница изпълнява смъртната присъда на задграничните представители на ВМОРО в София Иван Гарванов и Борис Сарафов.
Кой произнесе тази смъртна присъда и беше ли тя законна?
Другият важен въпрос е кой беше Тодор Паница?
Серският окръжен революционен комитет, възглавяван от Яне Сандански, осъжда на смърт двамата задгранични представители и драмския войвода Михаил Дайев. За изпълнител на присъдата на задграничните представители е определен Тодор Паница, който с това трябва да изкупи греховете си пред комитета. А смъртната присъда на Михаил Дайев е решено след „желанието” на самия Дайев да се изпълни от самия него, като се самоубие.

За това какви са прегрешенията на М. Дайев и на Т. Паница става дума в протокола от заседанието на Серския окръжен революционен комитет от 10 септември 1907 г. Протоколът има следното съдържание:
„Протокол, 10.ІХ.1907 година
Окръжният комитет натоварен с проучване причините за разстроеното положение на Драмска революционна околия поради невъзможността си да обходи повечето села и осветлен само отчасти върху станалите напоследък случки в околията констатира:
І. Липсата на един постоянен дееспособен Околийски комитет.
ІІ. Липсата на нужната енергия и такт от страна на околийския войвода, който е трябвало да усвои една по-разумна и системна дейност от необходима да се възстанови нормалното положение на околията, а е предоставил да си текат работите по своему, без да вземе какви да е мерки и без да се загрижи върху горния въпрос.
От дадените му обяснения, които не могат да умалят неговата отговорност и дълг, и от направените му признания за всички сторени грешки и нехайство към работата става напълно обяснимо сегашното влошено положение.
Окръжният комитет като взе в предвид, че околийският войвода М. Дайев съзнава всичките си грешки, не солидарното си държание при миналогодишния Общ конгрес и неговото обещание и задължение с писмена декларация, приложена при настоящия протокол, да се поправи и стреми в най-скоро време за уреждане Драмска революционна околия въз основа на горното разрешава оставането му в помената околия, като при първия случай на неизпълнение дадената си писмена декларация - бъде отстранен.
III. По случая с оженването на Т. Паница, който може да послужи за едно лошо начало и несъвместимо с нравите и обичаите на страната и невъзможен при нашия революционен живот, взема акт от станалото и предупреждава, че се забранява подобно нещо в организационната територия в бъдеще, а жената на Т. Паница се отстранява извън окръга.
IV. Т. Паница се оставя в Драмска революционна околия, гдето ще действа съвместно с М. Даева.
Окръжен комитет: Чудомир, Буйнов”
Та какво виждате грехът, който трябва да изкупи Паница, е неговото оженване без съгласието на комитета за учителката Екатерина Измирлиева, роднина на големия наш поет Христо Смирненски и на фейлетониста Тома Измирлиев. За неморалността на Т. Паница и за неговите похождения се разказват легенди, но аз нямам намерение да ги повтарям, а ще се съобразявам само с достоверните исторически извори, т.е. документите.
А по въпроса за греха на М. Дайев серските ръководители се позовават на едно негово заловено писмо до Иван Гарванов и Петко Пенчев от 23 септември 1907 г., което е трябвало да им бъде занесено лично от самия Т. Паница. Писмото гласи:


„Драмско, 23 септември 1907 г.
Драги Иване и ти Петко,
Изпратих нарочно човек до консула в Солун - сиреч направих нужното от моя страна. Направете и Вие от Ваша. Причината за неуспеха ми досега тук бе несъгласието на Паница да възприеме нашите идеи. Сега вече е свършен факт - той е с нас. А пък това, знаете ли какво значи за мен? - победа на противниците ни.
Лошо ме загазиха този път. Още малко бе останало да ме турят в капана, но пак отстраних опасността, като дадох декларация за верноподаничество към окръга. Ако мислите да помогнете на този народ, то първо и първо трябва да отслабне Серският окръг, който винаги ще Ви бъде клин в очите, докато е в ръцете на Сандански. Ако пък мислите само да се намирате в работа, кажете ми да зная какво да правя.
Повтарям, не се ли съкруши Сандански - немислимо е никакво обединение в Организацията, от което пък зависи успехът на освободителното дело.
Изслушай добре това, което ще ти говори Паница. Планът, който ще ти развие той, е най-обмисленият. За доброто на този народ прави каквото ще правиш, но помогни ми в наченатото дело. Като съкрушим малцината да станем обединителна халка за цялата Организация. По ще успеем, ако действуваме без знанието на Матов и Сарафов. Ако ни помогнете с време, то знайте, че успехът ще бъде пълен. Народът е с нас.
Приемете сърдечния ми поздрав: М. Т. Даев”
Ако се проследи хронологията на събитията, според публикуваните документи ще се види, че писмото на Дайев е писано един ден по-късно, след като е бил принуден от Серския комитет да даде следната самокритична декларация:
„Декларация
Подписаний Михаил Даев, драмски околийски войвода, в присъствието на комисията, натоварена от Окръжния конгрес да разгледа положението в Драмската околия, и членовете от Окръжния комитет, заявявам следното: Съзнавам сторената миналата година грешка през време на Общия конгрес с недоброто мое поведение към другарите ми от Серския окръг, на чието становище бях отстъпил и напуснал; признавам, че съм непосредствен виновник за разстроеното положение в Драмската околия, поради дългото ми отсъствие, което съзнавам, че лошо повлия върху дисциплината и на добрия контрол над другарите ми четници.
В заключение, като вземам акт от горното и като създавам своите задължения и отговорности, правя настоящето заявление: в бъдеще възприемам и се солидаризирам с гледището на своите другари от окръга, - ще се старая да поправя грешките и слабите си страни, като се стремя своевременно да удовлетворя нуждите на околията.
22 септември 1907 г.
Драмски околийски войвода: М. Т. Даев”


Според публикуваните документи М. Дайев прави опит да привлече към подготвяния заговор и Паница, който се престорва, че е съгласен, и Дайев го изпраща да занесе писмото не само като куриер, но и като посветен в заговора. Дайев като околийски войвода писмено съобщава на Александър Буйнов в Окръжния комитет за намерението на Паница да замине за София да се лекува, а всъщност да занесе писмото и да разговаря със задграничните представители и Петко Пенчев, който е напуснал Серската група и се е присъединил към другата група. Писмото гласи:
„28 септември 1907 г.
Др. Буйнов,
Паница изяви желание да замине за България по причина на раната си. Разправя ми, че не била добре очистена, впоследствие на което силно [го] заболявало. Съзнавайки важността на едно усложняване, в смисъл на гангренясване, аз се съгласих да тръгне и му отпуснах 10 (десет) лири помощ за церене.
Нищо особено няма да е станало в околията…
С поздрав: М. Т. Даев”
Паница отпътува за София, където се среща и разговаря със задграничните представители. След завръщането си в окръга Паница информира Окръжния комитет за подготвяния от Дайев и задграничните представител заговор за превземането на ръководството на окръга чрез отстраняването на тогавашния комитет.
На 10 октомври 1907 г. Окръжният комитет се събира на заседание, което се произнася по подготвяния заговор, разкрит от Т. Паница. Запазеният оригинален и публикуван протокол има следното съдържание:
„Протокол


Окръжният комитет на Серския революционен окръг в пълен състав, събран на 10 октомври 1907 г. на заседание по повод разкрития заговор на групата Гарванов - Сарафов, представляваща българското националистично течение в Организацията, която от своя страна е замислювала да разстрои положението, като обезсили и подчини на своето влияние стоящите на принципа за целостта и независимостта на Организацията дейци от Серския революционен окръг, взе в съображение следните обстоятелства:
I. Сама по себе си съединената група Гарванов - Сарафов се е стремила винаги да експлоатира македонския проблем, постепенно превърнат в средство за съществуването на известни личности, лишени от всякакъв революционен идеал и водими изключително от егоистични и славолюбиви побуждения, като не държи сметка за употребяваните подли средства по отношение на идейните си противници и влага само личен елемент с участието си в революционното движение.
II.  Чувствувайки се слаби в основата си и неспособни да се борят на теоретична почва, те са усвоили методи неприсъщи на истински революционери и винаги са се стремили да спъват революционното движение, като са го отклонявали от пряката му цел и са ангажирвали времето и енергията на организационните дейци във вътрешни раздори и междуособици. Верни на горното начало, те са решили и замислювали да прокарат влиянието си и в Серския революционен окръг, като са избрали за оръдие на своята цел, близка тям по нравствените си качества личност - драмския околийски войвода М. Даев.
III.  От своя страна М. Даев, съзнавайки се виновен и отговорен за влошеното положение в Драмска околия, достатъчно компрометиран и станал невъзможен между население и другари и сам по себе славолюбив, извратен и лишен от всякакъв идеен възглед, макар и да бе дал писмена декларация на Окръжния комитет, че възприема становището и поддържа другарите си от окръга, едновременно с това е бил в преписка и сношение с Гарванов - Пенчев, за да приложи уговорената между него и тях обща замисъл, да ги подпомогне и улесни отвътре за нахлуването на техни хора и завземането на окръга.
V.  За да се обезпечи успехът на горния заговор, нужно е било съдействието на съучастници из самата вътрешност, а като най-главно онова на Паница, комуто най-после, мислейки да добие одобрението, Даев е разкрил заговора и го е натоварил да замине в България, гдето да се срещне с Гарванов - Сарафов и непосредствено дадат окончателна форма на плана за действие, а сам Даев при пристигането на Чудомир и Буйнов в Драмска околия за конгреса е приготвил тяхното избиване.
VI.  Други вероятни съучастници и помагачи на плана са мислили да вербуват в лицето на Запрянов, Чавдар, Занков, който е донесъл из България от тях писмо Даеву и се е готвил да заеме Демирхисарско. Вън от тях те са подготвили и имали на разположение за този случай изпъдените от Кадикъойско четници.
VII. Последното писмо на Даева до Гарванов и Пенчев съдържа поканата да му дадат обещаната от тях помощ, понеже моментът бил удобен и следвало да се пристъпи към действие - което писмо се съхранява в архивата на Окръжния комитет. Тези домогвания на Гарванов - Сарафов, станали наемници и агенти на българската държава и съвършено компрометирани като организационни дейци и действующи от името на българските държавнически и династически интереси - са един акт на престъпление, насочен в дадения случай еднакво до независимостта и целостта на Организацията и до представителите на нашето идейно течение.
По силата на взетите от общия конгрес решения, вписани в циркулярите и чл. 205 от правилника, буква „Д”, комбинирани с буква „Ж” от същия член, и въз основа на документите и данните по разкрития заговор, Окръжният комитет на Серския революционен окръг осъди на смърт: Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев.
С прилагането на присъдата по отношение на Борис Сарафов и Гарванов натоварва се Т. Паница, а Окръжният комитет ще изпълни онази към Даев.
Горният акт ще бъде същевременно и начало на тази система към всички онези, които биха действували по такъв начин.
Я. Сандански, Чудомир, Скрижевски, А. Буйнов
(Печат)”


Серчани и младотурци – 1908 г.

М. Дайев е обезоръжен и Ал. Буйнов и Чудомир Кантарджиев от името на Окръжния комитет му прочитат протокола с присъдата. М. Дайев признава участието си в организирания с негово участие заговор срещу Окръжния комитет, част от което признание е публикувано и сам предлага да изпълни смъртната си присъда, като се самоубие. Това е документирано със следното негово писмо до Окръжния комитет:
„До другарите от Окръжния комитет
…Въпреки всичко това, признавам се за виновен, че за лични мои дертове съм се заемал да кроя планове, като съм мислил да ангажирам и народа. Но за едно моля другарите да повярват, че напоследък от всичко това бях се отказал. Искам смъртното си наказание и благодаря на другарите Буйнов и Чудомир, че ми позволяват сам да се застрелям. Настоящето правя в пълно съзнание и по моя инициатива, като съм напълно спокоен и удовлетворен.
30.Х.1907 г.
М. Т. Даев”


Още същия ден, когато прави устните си самопризнания пред Буйнов и Кантарджиев и написва и горното писмо, му се дава възможност да напише още 6 прощални писма до родителите си, до ръководения до момента от него Драмски околийски комитет, до Михаил Герджиков, до Антон Страшимиров и едно, което е до неизвестен получател. Вероятно още същия ден е изпълнена смъртната присъда. Но какво бе открито по време на Балканските войни, когато разкопават гроба на Дайев, намиращ се в една нива. „Самоубитият” Дайев е намерен погребан с вързани ръце на гърба и затрупан с голяма каменна плоча. Ако е имало самоубийство, то е изпълнено, както при Агата Кристи в романа й „Десетте малки негърчета”. Вероятно световноизвестната авторка на криминални романи да е почерпила сюжета си от зловещата българска практика, тъй като обратното е невъзможно, понеже книгата й излиза от печат след няколко десетилетия. А тези документи бяха разпространени чрез хектографски преписи в двете отворени писма на Серския окръжен комитет и публикувани в последствие в отделна брошура през 1908 г. и препубликувани след две десетилетия от последователите на Серската група. Обещаните факсимилета на Дайевите писма така и до днес не са публикувани, пък и едва ли има някой, който да е виждал техните оригинали. Та ако трябва да се доверим на изнесената информация и документи от Серската група, трябва все пак да имаме едно наум по отношение на достоверността им.
Но да продължа разказа за по-нататъшната роля на убиеца Т. Паница. Протоколът със смъртните присъди не е оповестен, а и за убийството на Дайев също не се съобщава. Паница отново отпътува за София за нова среща със задграничните представители. Срещата се състояла на 28 октомври 1907 г. в дома на Борис Сарафов. На нея освен Сарафов и Гарванов е трябвало да присъства и третият задграничен представител, Христо Матов, който на практика всъщност е най-голяма пречка за групата на Сандански, но Матов същата вечер е имал други ангажименти и не е присъствал. По такъв начин Матов оцелява. След продължителен разговор с нищо неподозиращите Гарванов и Сарафов, на сбогуване пред вратата на Сарафовия дом Паница изважда предварително подготвените си два револвера и екзекутира тези двама български бележити революционери.


Коварният убиец, известен със своето хладнокръвие, успява да напусне местопрестъплението през прозореца, тъй като жертвите са препречили вратата. По железницата успява да се придвижи в обратна посока на тази, в която го търсят, и да се прибере в Серско при поръчителите на убийството. Българската полиция веднага е вдигната на крак, но не успява да залови Паница, а само няколко заподозрени, нямащи нищо общо със злодейството. Серската група пък от своя страна излиза с две отворени писма, с които не само обвинява българското правителство и неговите „оръдия” Гарванов и Сарафов, но и търси оправдания за злодейството.
Съмненията около протоколите и отворените писма на Серския революционен окръг и до днес остават. Може и да нямам основание за това твърдение, но заради това ще ви цитирам едно писмо от Павел Христов до Петър Ацев от Битоля от 26 май 1907 г., т.е. пет месеца преди протокола със смъртните присъди и шест месеца преди самото убийство, което може да ви наведе на размисъл. Писмото има следното съдържание:
„Битоля, 26 май 1907 г.
За брата П. Ацев в Краковско


Яне Сандански

От Солунския окръг, Воденската и Енидже-Вардарската каза упълномощили за представители Гарванова и Сарафова. Чернопеев заминал за Струмишко, а Сандански е още в България. Последните - Чернопеев и Сандански, подстрекавани тайно от Гьорчета и Перета, а явно от Петър Попарсов, взели решение да убиват Гарванова и Сарафова. По повод на това представителите искат мнението ни какво поведение да държат и те спрямо Чернопеева и Сандански. Пишете ни що мислите по тоя въпрос, за да им отговорим.
П. Христов”
Ако текстът на това писмо е автентичен, то всичките теории на санданистите за заговори и т.н. отиват по дяволите. Ако има някой, който да се прави, че този документ не съществува, то бих искал да му припомня едно изказване на големия български учен академик Михаил Арнаудов: „От един документ не може да се изгради теория, но и никоя теория не е в състояние да застане срещу този документ без съответните аргументи и нови свидетелства, които да го оборят.” (Цитирам по памет.)
Четиримата членове на Серския окръжен комитет, подписали протокола със смъртните присъди - Яне Сандански, Георги Скрижевски, Чудомир Кантарджиев и Александър Буйнов, както и изпълнителят на присъдите Т. Паница, са поставени извън законите на организацията и осъдени на смърт от ВМОРО на свикани заседания в Задграничното представителство в София, председателствани от Хр. Матов, което е потвърдено и от Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО през март 1908 г.
Един по един четиримата падат убити - Я. Сандански - на 22 април 1915 г. в Пирин планина, Ч. Кантарджиев - на 17 септември 1924 г. в Пловдив, Ал. Буйнов - на 27 септември 1924 г. в с. Добринище, Разложко, и Г. Скрижевски - на 26 февруари 1925 г. в Свиленград. Последен по ред остава прекият убиец - Т. Паница.


Серчани и младотурци – 1908 г.

На 8 май 1925 г. във Виенския „Бургтеатър” се представя пиесата на Хенрих Ибсен „Пер Гинт”, представление, което ще влезе в историята. По време на петото действие, когато сред гръм и светкавици на затъмнената сцена потъва корабът на завръщащия се в родината си Пер Гинт, проехтяват няколко револверни изстрели. Така в центъра на Европа, във Виена, една жена, на която природата е предопределила да дава живот, екзекутира един от най-големите злодеи в македоно-одринското движение. Младата българка повтаря пред очите на смаяна Европа подвига на Шарлота Корде, убийцата на Марат. Анри Барбюс беше назовал убития със страхопочитание „Лъва”, но според мен на него по би му подхождало да носи името на чакала или лешояда, или на някое от коварните горски животни, а не на гордия цар на животинския свят.


Екзекутираният беше Тодор Паница, убиецът на видните български революционери и задгранични представители на ВМОРО в София Борис Сарафов и Иван Гарванов, оставили светла диря с делата си в българското националноосвободително движение. Възмездието, заради дългогодишна фракционна и вредителска дейност, застигна Паница най-после във Виена, далеч от България.
Изпълнението на смъртната присъда закъсня, но ефектът от публичното й изпълнение беше огромен. Световната преса месеци наред се пълнеше с репортажи от процеса и най-невероятни, верни и измислени писания. Македонският въпрос отново излезе на световната сцена, въпреки че сръбският министър-председател Никола Пашич беше предрекъл, че с него и с българите в Македония ще се ликвидира за по-малко от едно десетилетие. Определено може да си послужа с популярния израз от онова време: ВМОРО забавя, но не забравя!
Екзекуцията във Виена е кулминация в една борба, в която се изправят една срещу друга две силни личности в движението - слабата и нежна на външен вид жена, която притежава твърд и непреклонен характер, и един от най-смелите и решителни дейци на „левицата” в македонското движение, когото трудно може да спре каквото и да било препятствие по пътя му в преследване на целите. Точен и ловък стрелец, умеещ да стреля и с двете ръце, извършил едновременно двойното убийство на Сарафов и Гарванов. Него не е в състояние да го спре и ледената вода през Балканските войни, когато преплува в тъмната и непрогледна нощ Вардара с товар бомби, които хвърля в лагера на врага, и се връща отново при своите. От противник на земеделското правителство по-късно той става негов сътрудник в борбата му против ВМРО. По същия начин от противник на сръбската и гръцката пропаганда в Македония след войните става техен верен съюзник и дори успява да отскубне от тях значителни суми пари, убеждавайки ги че на него се полага наградата за главата на убития Тодор Александров. Безумният му героизъм често се сменя с безчинства и злодейства срещу своите. Има случаи, когато само споменаването на името му е всявало страх сред обикновените хора.
Смъртната присъда, която Вътрешната организация произнася срещу него още през 1907 г. и потвърждава в началото на следната 1908 г., така и не е изпълнена до 1925 г. В борбата срещу коварния и безстрашен вредител се възправя беззащитната, но волева Менча Кърничева, бъдещата съпруга на водача на ВМРО Иван Михайлов.
Накратко искам да припомня някои моменти от биографията на Тодор Паница.


Тодор Паница

Тодор Николов Паница е роден в гр. Оряхово на 2 юли 1879 г. Той е племенник на майор Коста Паница, командир на Доброволческия отряд в Сръбско-българската война (1885 г.), осъден на смърт заради организирането на заговор срещу правителството на бившия си съратник и приятел Стефан Стамболов през 1890 г. Т. Паница е и от рода на българския министър-председател Иван Ев. Гешов.
Т. Паница, останал от малък сирак, е отгледан от чичо си във Варна. В гимназията негов съученик е Михаил Дайев от Балчик. След завършването на гимназията Паница служи в кавалерията. Напуска казармата в края на 1902 г. и става четник в четата на Никола Пушкаров, действаща в Скопско, Кумановско и Кратовско. През Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) е четник в Скопско. След прекратяването на въстанието се прибира във Варна, но скоро, през 1904 г., отново заминава за Македония, този път като четник в четата на бившия си съученик - драмския войвода Михаил Дайев. Дайев се доверява напълно на своя съученик, който е определен и за негов заместник - помощник-войвода. Паница участва в успешната акция по снабдяването на оръжие за Драмска околия и в отвличането на  английския полковник Елиът, инспектор на английските офицери, в турската жандармерия, във връзка с изпълнението на Мюрцщегските реформи. Акцията се оказва неуспешна, тъй като Елиът успява да се отскубне и да рани тежко Паница. По-късно тази рана ще му послужи да замине да се лекува в София и като Дайев пратеник, за да се срещне със задграничните представители. През същото време Т. Паница се запознава с учителката Екатерина Измирлиева и се венчава за нея на 17 май 1907 г., като им кумува войводата М. Дайев. Неуспехът на акцията по отвличането на английския полковник и сватбата на Паница довеждат до усложненото положение пред известния с моралните си принципи Я. Сандански, както в драмската чета, така и лично на Дайев, и на Паница, за което стана дума и по-горе.
Смятам, че на читателите би било интересно да знаят и още един важен факт от биографията на Т. Паница, на който досега не е обръщано внимание, още повече че той скоро стана известен.
В „Енциклопедическия речник на руските специални служби” е отбелязано, че „Тодор Паница е агент на съветското разузнаване и сътрудник на Военния отдел на БКП. От 1923 г. живее във Виена и е свързан със съветското разузнаване. Организирал е нелегалното прехвърляне на оръжие в България.” (Вж. Разведка и контраразведка в лицах. Москва, 2002, с. 375.)
Още за дейността на този безскрупулен убиец ще прочетете по-долу в приложените спомени и документи, сред които с особено голяма стойност е неговото изложение от Виена от 6 април 1924 г., което е било връчено до Задграничното бюро на БКП и представителя на Съветска Русия по балканските въпроси във Виена чрез Васил Коларов. В него Паница най-чистосърдечно разказва за убежденията си и за своята дейност. Прочетете и останалите материали - спомените на съпругата му Екатерина Измирлиева - Паница; репортажите на специалния кореспондент на в. „Дневник” д-р Владимир Бурилков „В царството на Сандански”; спомена на Яне Богатинов, по-късно телохранител на Паница, както и изключителния разказ на революционерката Мелпомена (Менча) Кърничева, която изпълнява смъртната присъда над злодея във Виена.

Цочо В. Билярски

 

№ 1

Изложение от Тодор Паница до Задграничното бюро на БКП и представителя на Съветска Русия по балканските въпроси във Виена за позициите на федератистите в легалното и революционното македонско движение и необходимостта от навлизането на комунисти от България, Сърбия и Гърция в македонското федеративно движение, за задачите на задграничното представителство на движението във Виена и за необходимостта от съдействие от страна на Съветска Русия за осъществяване на Балканската федеративна република
Виена, 6 април 1924 г.

Тодор Паница

Родоначалник на революц[ионното] федеративно движение в Македония е Серската група от Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Тая група отстояваше идеята за пълната независимост (автономия) на Македония от другите балкански държави и за организирането на последните в една обща Балканска федерация. В тактическо отношение тя искаше освободителното движение да се води чрез организирането на вътрешните сили на Македония (без разлика на тяхното национално и религиозно различие), без да се прибягва към помощта на съседните балкански държави, политиката на които е била винаги завоевателна спрямо Македония.
През 1908 г., когато превратът на младотурците откриваше възможността за легална конституционна борба, Серската група на ВМРО основа Народна федеративна партия в Македония, която си поставяше за задача да се бори за федеративна държавна организация на Македония в пределите на турската държава, а отчасти и за федеративно организиране на цялата турска държава.
Към това време идеите на Серската група се възприемаха и поддържаха от целия Серски, Струмишки и Драмски революционен окръг и Солунски вилает, а в останалите окръзи на Македония започнаха да се появяват отделни лица и доста силни групи, които се присъединяваха към същите идеи.
Противници на тия идеи бяха върховистите (ВМОРК) в София, които до 1908 г. прокарваха анексионистическата политика на българското правителство и бълг[арския] дворец и останалата част от Вътрешната МОРО, доколкото тая последната се поддаваше на влиянието на върховистите.


Яне Сандански в четническа униформа

Видни представители на Серската група бяха тогава: Яне Сандански, Т. Спасов, Хр. Чернопеев, Чуд. Кантарджиев, Александър Буйнов, Георги Скрижовски, Стойо Хаджиев, Д. Х[аджи]димов и пишущият тия редове, от които първите двама паднаха убити от върховистите, третият загина във войната, а останалите досега са живи.
Представители на върховистите бяха: генерал Протогеров, генерал Цончев, полковник Янков и др., а на Вътрешната организация Сарафов, Гарванов, д-р Татарчев, Чаулев, Т. Александров, който изпъкна едвам към 1912 г.
Балканската и Общоевропейската война преустановиха борбата и организационната работа както на Серската група, така и на цялата ВМОРО, които бяха съвсем разстроени.
През 1919 г. остатъците от Серската група първи излязоха със специален позив, специална брошура „Назад към автономията” и специален периодически бюлетин, за да издигнат отново знамето на автономията и федеративното организиране на автономна Македония и нейното равноправно участие в общата Балканска федерация.
Тия лозунги почнаха бързо да се възприемат от населението в Македония и македонската емиграция в България.
Против нас се обявиха публично и печатно остатъците от върховистите и на старата Вътрешна организация, начело с генерал Протогеров и Т. Александров, Милев и др.
Бързото спечелване на македонската емиграция в България за идеята на федерацията накара групата на Протогеров и Т. Ал[ександров] да възприемат лицемерно тия идеи като база за обединението и сливането на македонските братства в България в една обща организация, със задната обаче мисъл - чрез това по-лесно и по-бързо да я парализират. От хората на Т. Александров бяха убити двама от най-видните представители на новото федералистическо движение в Македония - легално и нелегално (револ[юционно]), а именно Гьорче Петров и архитект Юруков, от които последният падна тъкмо след обединението на македонските братства в България.
Представителите на старата Серска група, познавайки добре методите на протогеровци и александровци, се държахме настрана от тая игра на обединение между старите братя (върховисти и частите на старата ВМОРО), насочвайки всичките си сили за създаването на едно самостойно федеративно движение на легална почва между македонската емиграция в България и на нелегална (револ[юционна]) почва във вътрешността на Македония.
Ние винаги сме смятали, че между нас федератистите и лъжеавтономистите не може да има никакво обединение и примирение и че само борба до пълното унищожение на лъжеавтономистите, оръдия на българската анексинистическа политика, може да разчисти пътя на истинското освоб[одително] м[акедонско] р[еволюционно] движение.
Плод на тия наши усилия е и сегашното федеративно течение, начело с д-р Ф. Атанасов.
В това течение влизат една част от хората на старата Серска група, изпитани и убедени федератисти, обаче по-голямата част се състои от новопридошли от другия лагер хора с буржоазни схващания по другите въпроси, виждайки спасението на македонската национална кауза във федерализма. Много от тия, последните, се присъединяват към федератистите и поради безогледната борба на Т. Ал[ександров]ци и техните диктаторски аспирации и похвати.
Доколкото в задграничното федеративно движение преобладават буржоазните елементи, трябва да се има предвид, че сътрудничеството с него може да бъде само временно и докогато продължава ожесточената борба с лъжеавтономистите на Ал[ександров] и Протогеров. За да бъде използувано това сътрудничество по-добре, трябва да бъде поставено под ръководството на един здрав и сигурен център, в който да влизат хора с комунистически или близки до тях разбирания, защото по моето дълбоко убеждение, само комунизмът може да даде най-правилното разрешение на балканските национални, и специално на македонската, проблеми, чрез идеята на федерализма.
Тук му е мястото да забележа, че без да бъда член на БКП, която до септемврийските събития допусна много тактически грешки спрямо макед[онското] револ[юционно] движение, аз стоя всецяло на комунистическото разбиране на макед[онския] и балкан[ските] проблеми и смятам, че само с близкото сътрудничество на Бълг[арската] комунистическа] партия с национал[но]-революц[ионните] движения, може да се добие освобождението и организирането на балканските народи в една Балканска федеративна република.
От това гледище аз смятам твърде навременно и целесъобразно да се дадат съответните инструкции на комун[истическите] партии в България, Сърбия и Гърция да поддържат македонското федеративно движение морално и материално. Най-реалната подкрепа обаче би била, ако активни комунисти от тия партии, боравещи с национални въпроси, влезат като редовни членове на легалната и нелегалната федеративна организация на Македония и чрез своята дейност вътре в нея се издигнат до положението да заемат ръководящите места на тая организация (в чети и пр.). Това особено се налага да стане още сега, когато ще се отпочне по-интензивна работа за реорганизирането на федеративното течение и неговата по-решителна борба срещу враговете му.
Сегашното състояние на федеративното движение в организационно отношение може да се характеризира така: 1) По-голямата част от легалните организации на макед[онската] емиграция в България, тъй наречените македонски братства, и много членове от останалите организации са били и продължават да бъдат привърженици на федератистите. Господството на сегашния режим в България, терорът на лъжеавтономистите и разните машинации, към които те прибягват при изборите за настоятелства, конгреси, делегати и пр., пречат на макед[онските] братства да се изказват открито и ги принуждават да дават своята подкрепа на Т. Александров. При това положение никой в България не смее да застане явно като изразител, представител или ръководител на федералистическото течение, защото веднага ще бъде убит.
2) Легалното федеративно движение в Сръбска Македония се представлява от групата на Ст. Мишев, който работи в сътрудничество с органите на сръбските власти официално на легално-конституционна почва в рамките на Югославия за дребни административни автономни права на макед[онското] население, за неговата защита от зулумите на местните власти, сръбски чети и пр., а неофициално за организирането и въоръжаването на македонското население, под претекст на борба с четите на Т. Ал[ександров], но с оглед на бъдеща борба срещу Сърбия за освобождението на Македония. Сфера на влиянието на Ст. Мишев се намира главно в района между р. Вардар и българската граница и отчасти оттатък Вардара. В тая област той разполага с организирани групи и въоръжени чети, уголемявани според нуждите на местното население.
3) В Бълг[арска] Македония (областта на Петрич, Мелник, Неврокоп, Г[орна] Джумая и Мехомия), която в миналото влизаше всецяло в района на Серската група, цялото население е враждебно настроено срещу Т. Ал[ександров] и всички активни дейци и ръководители на това население са стари и убедени привърженици на Серската организация. Терорът на Александров ги принуждава до служат нему, но те заявяват недвусмислено, че в момента, когато федератистите се явят в тоя район с достатъчно въоръжена сила, която да им даде голяма вяра в силите си, или при смяната на Цанковия режим, върху който се опира Т. Ал[ександров], цялото население ще мине на страната на федератистите и ще се опълчи явно срещу лъжеавтономистите. В такъв случай разгромът на Т. Ал[ександров] е неминуем.
При съществующето положение в тоя район, ние поддържаме духа на населението чрез единични активни дейци, които живеят нелегално там и в случай на преследване минават в Гръцка Македония, където вършат същата работа.
4) В Гръцка Македония, района Серес, Драма, Кавала, Солун - който всецяло влизаше в района на Серската група, цялото българско и турско население е с нас и там ние имаме отделни групи и дейци, които поддържат неговото настроение и готовност за борба. Поради липсата обаче на материални средства, не бе възможно досега да се предприеме една интензивна организационна борба, с оглед на въоръжение за близка борба, а населението е слабо въоръжено и дотолкова, доколкото е останало оръжие от дейността на старата Серска група или остатъците от войните.
В тоя район Т. Ал[ександров] няма и не може да има никакво влияние нито каквито и да било единични кадри.
5) В областта на Гръцка Македония в района на Лерин, Костур, който е дал най-видните нови представители на федералистическото течение (Юруков и д-р Атанасов), цялото население е на тяхна страна и неговият дух се крепи на отделните агитатори и групи, работници под федеративното знаме. Въоръжението на населението е обаче слабо. То би могло лесно да се попълни чрез Албания при наличността на материални средства.
6) Районът на Сръбска Македония оттатък Вардара също е под влиянието на федератистите, които имат определени организатори и групи, поддържащи революционния] дух на местното население. В Охридско, близо до албанската граница, има известно влияние старият войвода от групата на Т. А[лександров] - П. Чаулев. Въоръжението на населението е както в другите райони.
Като обща характеристика на всички райони трябва да се каже, че само липсата на достатъчни материални средства се явява пречка за развръщането на една по-широка масова организация и за една по-голяма бойна дейност.
Това положение, според моето схващане и разбиране, налага следните най-близки задачи:
1) За България. Всички македонци-комунисти, негодни за нелегална борба, да влязат като редовни членове на мак[едонските] братства, организиращи макед[онската] емиграция в България и чрез активна работа в тях да заемат ръководните места на тия дружества.
Независимо обаче от това, в България се налага образуването на нелегални бойни ядра, които чрез активен терор срещу хората на Т. А[лександров] и правителството да освободят братствата от хипнозата, в която се намират те под влиянието на правителствения терор и терора на лъжеавтономистите. Тия бойни ядра ще създадат необходимата атмосфера за бързото организиране на БКП и Землед[елския] съюз на нелегална почва, за да подготвят те по-скорошното сваляне на днешния режим. Тая обаче задача налага известно сътрудничество между нашите бойни ядра и нелегалните комунист[ически] и земледел[чески] организации, за което трябва съответните инструкции.
2) За Българска Македония - района Петрич, Мелник, Неврокоп, Г[орна] Джумая - налага се организирането и прехвърлянето от Сръбска и Гръцка Македония на бойни чети, които да поведат решителна и унищожителна борба срещу терористическите ядра на Т. Ал[ександров], за тяхното премахване, които ще освободят населението и ще му дадат възможност открито да застане под нашето знаме.
3) За Сръбска Македония (района на Ст. Мишев) трябва да се дадат инструкции чрез Сръбската комунистическа] партия, на всички местни комунисти да му дават своето морално съдействие за засилване неговите федеративни ядра, групи и организации, а чрез тях и те самите да влязат в пряк контакт с местното население, та да могат в момента на открита борба срещу сръбския централизъм и империализъм да поемат самите те ръководството на революционното движение.
4 и 5) За районите Серес, Драма, Кавала, Д[емир] Хисар и Солун и Лерин, Костур (от Гръцка Македония) трябва да се дадат същите инструкции чрез Гръцката] ком[унистическа] партия, при това условие и при наличността на необходимите материални средства за издръжката на по-видните наши организации, благодарение на нашите връзки и влияние, които имаме само ние в тия райони, в скоро време цялото население ще бъде здраво организирано и поставено на необходимата бойна висота, за да предприеме една активна борба не само срещу гръцкия империализъм, но и да подпомогне борбата в съседните райони срещу бълг[арския] и сръбски империализъм и неговите оръдия (виж пункт 2).
6) За района оттатък Вардара, където влиянието на лъжеавтономистите е без всякакво значение и където всички по-активни дейци са наши, или отчаяни с Чаулев, трябва да се застави последният да се обяви решително против Т. А[лександров].
7) Независимо от това трябва да се организира в Албания една здрава база, откъдето ще се поддържат организационните връзки с всички части на Сръбска и Гръцка Македония и откъдето ще се извършва най-голямата част от работата по въоръжението на местното население в районите на Западна и Южна Македония (Битоля, Охрид, Прилеп, Лерин, Костур и пр.).
Докогато се създаде в Македония или близките погранични ней райони един авторитетен и достатъчно опитен ръководящ център, налага се неговата роля и функции да се възложат на задграничното представителство тук. То ще изработи идейните и организационни директиви и ще ги прокара в отделните райони.
На него ще трябва да се възложи редактирането на органа, който ще защищава легално идеята за Автономна Македония и Балк[анска] федеративна република.
От негово име ще трябва да се делегират специални достатъчно авторитетни мандатьори в Албания, в България, в Гърция и в Сърбия, които да ръководят отблизо набелязаната по-горе организационна и бойна работа.
За тая цел задграничното централно ръководство, за да има нужния авторитет и идеен организационен опит, трябва да се реорганизира по следния начин. В него да влезнат най-малко двама души от старите изпитани дейци на старата Серска револ[юционна] група, които по убеждения са комунисти или съчувственици на комунизма. Единият от тях трябва непременно да бъде Чудомир Кантарджиев, който отговаря на горните условия и притежава качества да поеме ръководящата идейна и организационна роля в това задгранично централно тяло, трябва да влизат още един или двама представители на младото федеративно течение. Независимо от това, в задграничното тяло трябва да влиза един напълно оформен комунист, който познава македон[ското] революц[ионно] движение и неговата борба срещу завоевателната политика на балканските държави.
Върху него ще легне задачата на идеен, издържано от комунистическо гледище, съветник на задграничното тяло и неговия секретариат.
Доколкото ние, старите серчани федератисти, сме дълбоко убедени, че при днешното балканско и международно политическо положение, борбата за освобождението] на Макед[ония] като самостоятелна автономна единица и за осъществяването на Балк[анска] федеративна република е невъзможна без съдействието на Съветска Русия и без сътрудничеството на Макед[онското] револ[юционно] движ[ение] със съветската външна политика. Аз смятам, че би било крайно полезно и целесъобразно негласното участие в централното ръководство на нашето движение и на един представител на Съветска Русия.
При тая организация на центр[алното] ръководство за туряне в действие на набелязания по-горе план, аз съм дълбоко убеден, че в скоро време ние ще имаме в свои ръце цялото македонско рев[олюционно] движение, възродено, морално засилено, което ще стане могъщ лост за обръщането на цялата балканска политика против балканския и европейски империализъм**.
ЦДА, ф. 1508 к, оп. 1; ф. 1747 к, оп. 2 и ф. 1932 к, оп. 1, а. е. 10. Препис. Ръкопис и машинопис.

№ 2

Спомени на Екатерина Иванова Измирлиева - Паница
Екатерина Иванова Измирлиева - Паница е родена през 1882 г. в Кукуш. Тя е от рода на поета Христо Смирненски и Тома Измирлиев. Учителствува в Зиляховско и Драмско и участва в дейността на ВМОРО и ВМРО (обединена). Съпруга е на драмския войвода Тодор Паница. Включените тук нейни спомени препечатваме от Б. Мирчев, Спомени на Екатерина Иванова Измирлиева - Паница, ИИИ, т. 12, С., 1963, с. 139-159.


СПОМЕНИ
Малцина дейци на македонското народноосвободително движение от т. нар. Сярска група, намираща се под идейното въздействие на марксиста Димо Хаджидимов, оставиха написани спомени. Затова всички нови сведения за революционната дейност на Сярската група са ценен принос към това, което ни е известно за нея.
През 1957 г. посетихме Екатерина Паница, съпруга на Тодор Паница, и я помолихме да разкаже за живота и дейността на своя съпруг. В няколко последователни срещи Е. Паница разказа за разностранната дейност на своя мъж.
Любопитни са подробностите за дейността на Тодор Паница след 9 юни 1923 г., за неговите срещи с видни представители на БКП и пр. За кървавия епизод, станал през май 1925 г. във Виенския „Бургтеатър”, при който загина трагично Тодор Паница, Екатерина Паница разказа с вълнение и мъка.
Спомените на Екатерина Паница представляват ценно допълнение към онова, което бе известно за дейността на Тодор Паница. Впрочем ето ги и самите тях.
Б. Мирчев

Казвам се Екатерина Иванова Измирлиева. Родена съм в Кукуш в 1882 г. Баща ми се казваше Иван Измирлиев. Той беше учител и общински съветник. Детството си прекарах в родния си град, където завърших втори клас, после следвах в шестокласната гимназия в Солун, а през учебната 1903/1904 г. - в с. Скрижево, Зиляховско. Тогава бяха бомбардирани мостът и тунелът при с. Ангиста, Зиляховско, и турците извършиха арести в селото.
Един ден в училището на с. Скрижево дойде един от селските свещеници и ми каза, че в село дошли „наши работници” и пожелали да ме видят. (Тогава аз членувах в революционната организация.) Свещеникът ме заведе в жилището си, където бяха отседнали драмската и кукушката чета. Стаята, в която бяха четниците, бе тъмна и имаше лин. Кукушани, като ме видяха, ме посрещнаха с думите: „Да видим кого ще познаете?”. Най-високият от тях бе Гоце Делчев. „Вие много приличате на моята съкласничка Елена Делчева, вероятно сте Гоце Делчев”, казах аз. Делчев се усмихна и ми подаде ръка. Кукушката чета наброяваше 12 души. Димитър Гущанов, войводата на драмската чета, минаваше за домакин. Сложена бе трапеза, на която зае място и поп Атанас, който минаваше за по-образован и бе ръководител на селото. На трапезата бяха и членовете на селското революционно тяло. До огнището бе седнал Гоце Делчев. Попитах го защо не заеме място на трапезата. Той ми каза, че не бил добре със стомаха и че щял да хапне само две рохки яйца.
Като се мръкна, Димитър Гущанов нареди да ме изпратят до училището, където бе и моето жилище, а на четниците каза да натоварят динамита и да потеглят. С два товара динамит и селска милиция, придружени от селското ръководно тяло с попа, четите отпътуваха.
Селяните ме ценяха и уважаваха, защото бях първата българска учителка в тяхното село. Дотогава те имали гръцки учителки - кирии. Даваха ми храна - мляко, яйца и пр., макар че бях условена само на заплата. Гущанов беше наредил да присъствам на заседанията на селското революционно тяло и да му помагам.
Един ден изведох учениците на полето. Беше пролет и през целия ден играхме. Вечерта, като се върнахме в селото, заварихме в училищния двор селските първенци насядали. Като ме видяха, те ми се поскараха, че съм била така далеч от селото, защото времената били лоши и всеки момент в селото могъл да пристигне аскер. Тогава те ми съобщиха за гибелта на Гоце Делчев и Димитър Гущанов в с. Баница, Сярско.
Скоро след това в селото пристигна аскер и офицерът ми заповяда още на другия ден да напусна селото. Заминах за Кукуш, а членовете на селското революционно тяло бяха арестувани, съдени и изпратени на заточение. Това стана през 1903 г.
В Кукуш заварих гражданите доста разтревожени поради обиските, които се вършеха по селата от турците. Видях арестувани младежи, които турците караха навързани като камили.
Назначена бях за учителка в с. Калапот, Драмско. Това село, разположено в една котловина на планината Боздаг, бе чисто българско село и минаваше за една от крепостите на организацията. След въстанието селяните се бяха много изплашили и се страхуваха дори да се срещнат на селския площад. Мнозина от тях бяха забягнали в България. През следващата година бях назначена за учителка в с. Горно Броди, Сярско. Там не се случи нещо особено. Радвах се на хубавата природа и се наслаждавах на пението на славеите. В Горно Броди учителствах две години. Бяхме три учителки: Магдалена Касабова и Екатерина Трендафилова от Солунско, и аз. Главен учител бе Димитър Трендафилов Колев, а Атанас Хаджиев, местен човек, бе учител. Главният учител бе и секретар на окръжното легално революционно тяло, а председател бе Иван Желев. И двамата бяха обесени в Серес преди Хуриета. Арестувана бе и учителката Магдалена Касабова, която впоследствие бе осъдена на три години затвор.
Когато учителствах в с. Горно Броди, главният учител Колев ни беше поверил шифър, за да водим кореспонденцията с нелегалните в окръга, и когато се получаваше писмо, ние написвахме отговора и го предавахме на главния учител. Иван Желев беше скромен, но работлив човек. Той бе и църковен псалт, и секретар на общината.
На другата година (1905) бях назначена за учителка в с. Просечен и турците изгубиха вече дирята ми. Околийският революционен конгрес ме избра за съветник под псевдоним Ковалевска. Конгресът стана в местността Св[ети] Димитър, землище на с. Калопот, Драмско. Войвода на драмската чета бе Михаил Даев, а Тодор Паница бе негов помощник.
Когато учителствах в с. Горно Броди, сестра ми бе учителка в с. Калопот. В едно писмо (след въстанието) тя ми съобщаваше, че в с. Калопот пристигнали интересни хора и ме канеше да отида и се запозная с войводата и другарите му. Горно Броди отстои от Калопот на четири часа кираджийски път и през годината на няколко пъти посещавах сестра си. На Коледа отидох в Калопот и се запознах с войводата Михаил Даев. Той ми каза, че в близките дни щял да пристигне Тодор Паница - пъргав и храбър човек. В драмската чета имаше много българи: Михаил Даев бе от Балчик, Тодор Паница от Оряхово, Тотю Добринов от София. Добринов ми каза, че бил син на състоятелни родители и че имал възможност да продължи образованието си. Той бе художник. Нарисува няколко карикатури и се уверих, че е даровит. Не одобрявах постъпката му, че жертва бъдещето си и е дошъл да ни освобождава. Забележката ми не се хареса на войводата Михаил Даев. Към четата се числяха и двама войници - Георги от Пазарджик, а на другия не си спомням името (той загина впоследствие в едно сражение). Едного наричаха „фелдшера” или „доктор” Манов, и неговото име не мога да си спомня. Той загина в сражение при Боздаг. Манов бе „лекарят” на четата, носеше медикаменти и превръзки и имаше средно образование.
Един ден, като денували в Боздаг, били открити от аскер. Часовоят задрямал, но един от четниците започнал да го буди. Паница лежал и пред него се изправил турски офицер, но Паница, какъвто си беше съобразителен, стрелял и повалил офицера и веднага се разпоредил какви позиции да вземат момчетата. Някои от четниците били в турски униформи. На тях Паница казал да се впуснат срещу аскера и да викат на турски „бягайте!”. Те се впуснали срещу аскера, успели да предизвикат паника и така четата успяла да се спаси. Двама души от четата - „доктор” Манов и един от четниците от с. Карлъково, Драмско, - взели друга посока и били убити. Вечерта четниците се прибрали в с. Калопот.
Извършени бяха акции за наказване на шпиони гъркомани и видни гърци. Акциите бяха ръководени от Тодор Паница. В нападението на кафенето в Драма, извършено като наказателна акция срещу гърците, които избиваха мирни селяни, участва и Пейо Радев от Чирпан, окръжен ревизор на четите в Драмско. Той бе другар и съгражданин на Пею Яворов. В драмската чета влизаше и Георги Радев от Чирпан, по професия аптекар, загинал при с. Баница, Сярско, заедно с един млад четник по прозвище Малчика.
През време на пребиваването ми в Гюреджик, Драмско, и Просечен, Драмско, се опознах по-отблизо с Тодор Паница. Той ми разказа за своите родители, че се поминали рано, че бил отгледан от чичо си и вуйчо си. Посещавал училище във Варна и три години отбивал военната си служба като кавалерист. Неизслужил още военната си служба, той заедно с Думбалаков забягнал в Македония. В Македония Паница постъпил в четата на Никола Пушкаров и действа в Кумановско и Кратовско, взима участие в Илинденското въстание и след потушаването му идва във Варна при богатия си чичо Евстати Паница. През детинството си във Варна той участва в улични боеве срещу гагаузите с прашка. При един такъв бой бива ранен в лявата ръка с нож. След Илинденското въстание във Варна пристигнал Петко Пенчев, за да набира четници за Серския район, и в 1904 г. Тодор Паница отново заминава в Македония. Сега вече го изпращат в драмската чета, в която влизаха Георги и Теодор от с. Волак, Драмско, Яне Богатинов и Начо Цицелков Ставрев от с. Плевня, Драмско. Четата бе разделена на райони: Гюрешки, Скрижовски и Просеничевски.
* * *
През време на едно от своите посещения в София Михаил Даев попаднал под влиянието на Борис Сарафов и Иван Гарванов, които замислят завземането на Драмската революционна околия. По същото време за върховисти се обявили членът на околийския комитет Христо Караманов и Георги Демира от с. Просечен. В Драмско върховистка чета нямаше. Такъв уклон бе забелязан и у директора на училището в с. Просечен. Те се бяха обявили за върховисти след убийството на Михаил Даев.
Свикан бе конгрес, който да обследва поведението на Михаил Даев. На конгреса взеха участие Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Таската, Георги Скрижевски, аз и др. Пред другарите Михаил Даев призна, че попаднал под влиянието на Борис Сарафов и Иван Гарванов, но декларира, че ако бъде заловен отново в агитация на върховистки идеи, сам щял да си тегли куршума.
Ние с Тодор Паница се венчахме. Кумува ни Михаил Даев. Поради опасност от разкриване на Горнобродската афера, решихме аз да замина за България. С Тодор Паница се сгодихме още когато учителствах в с. Гюреджик. Тогава плануваха да задигнат англичанина Елиот и да искат откуп от турската власт, както при аферата с мис Стоун. Обаче планът не сполучи. Преди да се пристъпи към тази акция, от България дойдоха около 10 души нелегални и четата нарасна на 27 души. Тъй като Паница допускаше, че при изпълнението на тази акция е възможно да бъде убит, решихме със съгласие на Михаил Даев да оформим нашите отношения. Решено бе сватбата да стане един неделен ден. Но още през съботата в селото пристигна аскер и четата бе принудена да се изтегли в балкана. Селяните предложили на аскера обискът да започне от къщата, където най-често денуваше четата, и турците се съгласили. Обискът продължил през целия ден и турците не претърсиха къщата, в която бяхме ние. На другия ден аскерът се изтегли, като в селото останаха 40-50 души войници. Наредено бе селяните да нагостят аскера, а вечерта в същата къща стана сватбата. За сватбата четниците слязоха от планината с цветя. Венчавката извърши свещеник Димитър Измирлиев, в жилището на когото квартируваше четата. Беше доста оперетъчно. Сватбата стана на 17 май 1907 г.
След венчавката отпътувах за Кукуш, защото предстоеше пленяване на англичанина Елиот, след което може би щяха да последват обиски и арести. Пленяването на Елиот стана в с. Гюреджик, където той бе пристигнал с 40 души войници. Михаил Даев се срещнал с англичанина при една чешма и му казал, че ще бъде пленен. Като чул това, Елиот се много изплашил. Четниците го заловили и поискали да го обезоръжат (четата по това време била на позиция по височините). Паница, предполагайки, че на англичанина е било всичко предварително обяснено, казал, че е нетактично да се обезоръжава, и настоял да му се върне револверът. Аскерът, който бил в долния край на селото, открил стрелба. Понеже Елиот не бил вързан, започнал и той да стреля и убил един от четниците и друг ранил. След това той насочил револвера срещу Паница, считайки го за войвода на четата. Александър Буйнов, който се намирал зад Паница, извикал: „Тодоре, Тодоре, пази се!” Паница се обърнал, за да види какво става, англичанинът стрелял, наранил Паница в диафрагмата и успял да избяга. Четниците не стреляли подир бягащия англичанин. По-късно Елиот в една статия, обнародвана в английски вестник, осъждал постъпката си.
След несполучливата акция четата се изтеглила в Неврокопско. На ранения Паница предложили кон, но той отказал да вземе коня и стигнал пеша в Неврокопско заедно с другарите.
* * *


Един ден в Кукуш баща ми ми каза, че в Драмско била открита чета и станало сражение. Решихме сестра ми да замине за с. Калопот, откъдето тя ми писа, че Паница бил там и поръчал да му занеса лекарства и превързочни материали. Отидох и аз в с. Калопот и след няколко дни заедно с Кочо Павлов, учител в с. Кобалище, Драмско, се отправихме за околийския конгрес. В с. Ловча, Драмско, стигнахме през деня и се настанихме в къщата на Икономов, който бе полулегален и минаваше за околийски войвода. Там заварихме и членовете на околийското революционно тяло. Пристигнаха и други чети. За пръв път тук аз видях Сандански. Ако се не лъжа, същата вечер пристигна и Таската с демирхисарската чета и вечерта късно отпътувахме за Либяхово, Неврокопско, където стана конгресът. Пристигна и Скрижовски с разложката чета. Настанихме се в къщата на Д. Арнаудов. На конгреса присъстваха и Чудомир Кантарджиев, Ал. Буйнов, Димитър Арнаудов, както и делегати от Сярска, Демирхисарска, Разложка, Неврокопска и Горноджумайска околия. Тук бяха докарани арестувани Цвета Божова и Георги Занков, които искали да превземат Демирхисарската революционна околия. Божова бе жена на гимназиален учител, загинал като нелегален; тя бе делегатка на Демирхисарско. След като дадоха пред конгреса обяснения, допуснати бяха да присъстват като слушатели. Донесенията бяха, че искали да сменят войводата Стойо Хаджиев, да превземат околията, като Георги Занков стане войвода. Твърдеше се, че те са се срещнали с министър Груев и разговаряли върху върховизма. Двамата отричаха всичко, в което бяха обвинени. На Георги Занков се предложи да влезе в четата на Таската и му се каза, че няма да му се поверява Демирхисарската революционна околия.
Конгресът под председателството на Яне Сандански продължи седем дни.
* * *
С Паница решихме да отпътувам за България, тъй като се опасявах от разкриване на нашата венчавка, за която се беше доста разчуло. Веднаж моят сват Дино (Константин Станишев) ми каза, че селяни от с. Калопот му казали, че съм се омъжила за войводата Тодор Паница. Опасявах се и от разкриване на горнобродската ми дейност. Снабдих се с паспорт и през Одрин заминах за България. Когато съм била още на път, турските власти ме потърсили в Кукуш във връзка с Горнобродската афера, така че се измъкнах по една случайност. В София ме посрещна Тодор Паница и ме заведе при своя роднина Иван Паница, по професия счетоводител. Впоследствие бях назначена за учителка в Месемврия (дн. Несебър). Паница ми каза, че ще замине за един-два месеца, за да свърши някоя работа, след което щял да се установи на работа тук. Отпътувах за Месемврия и понеже знаех гръцки език, възложиха ми да ръководя забавачницата. До Месемврия пътувах сама. Там след 15 дни пристигна Паница, за да види как съм се настанила, престоя няколко дни, купи някои работи за моето обзавеждане и си замина обратно в София. Една вечер хазяинът ми каза, че полицай питал за мен. Останах изненадана. Повторно дойде стражарят и поиска да узнае къде е Тодор Паница. Казах му. Когато на другия ден отидох в училището, учителят Димитър Динков от с. Порой, Сярско, в присъствие на колеги ме посрещна с думите: „В София били убити Сарафов и Гарванов и подозрение падало върху Тодор Паница.” Като чух това, изненадано извиках: „Той е!”. Спомних си, че Паница беше ми казал, че имал да върши „някаква работа”. Учителят Динков възрази, че това не може да бъде вярно. Разбрах, че съм направила грешка. Димитър Динков после ми каза, че занапред ще трябва да отмервам думите си, защото погледите на всички щели да бъдат отправени към мене.
След два дни стражарят дойде пак и ме разпита. Същия ден, предрешен в селски дрехи, пристигна Паница, остана два дни и на третия ден след полунощ замина пеша за Бургас. На другия ден за Бургас замина нашият главен учител, за да получи заплатите, и като се върна, разказа, че там, в Бургас, имало голямо раздвижване на полицията. Докато Паница беше в Месемврия, аз отивах край морето, където останах до късно, защото се опасявах да не го забележи някой. В къщата, в която живеех, бяха на квартира и мои колеги - мъж и жена от Казанлък. Паница отпътува за Бургас предрешен в селски дрехи, с късо подстригана брада, по селски. Като стигнал там, настанил се в хан, в стая с две легла. След известно време второто легло в стаята заел някакъв стражар. Паница, предполагайки, че стражарят е поставен за него, още по тъмно отишъл на гарата и си купил билет за София. Из пътя на една от гарите Паница слязъл и си купил цигари първо качество. Това обърнало внимание на един стражар, който пътувал в купето на Паница. На следващата гара полицаят повикал друг полицай, а Паница почнал да крои план как да избегне евентуално арестуване. Той се обърнал с лице към прозореца на влака, като държал в джеба пистолета си. В купето дошъл цивилен полицай, който, след като погледнал Паница, махнал ръка и казал: „Не, не е той!”. След това двамата полицаи напуснали купето. Останал да следи Паница един хлапак, но и той, като забелязал, че билетът на Паница е за София, се усъмнил. Същият младеж на една от гарите слязъл да пие вода. Паница го изгледал свирепо и хлапакът се изгубил. От гара Сарамбей (дн. Септември) Паница се отправил за Лъджене (дн. Велинград). Като пристигнал там, той се отбил във Вельова баня, за да се окъпе. След като се окъпал, изморен, легнал и заспал на плочите на банята. На другата сутрин жените го намерили и надали викове. Паница станал, облякъл се и отишъл при Георги Попвасилев, пунктов, санданист, който го прехвърлил през граница. Впоследствие Попвасилев бил арестуван, а за пунктов бил поставен върховистът Недялко Горбанов. Властите тогава съобщиха, че Попвасилев се самоубил, обаче нашите твърдяха, че той е убит от полицията. Новият пунктов успял да заблуди куриерите, които пристигали от вътрешността, от Македония, и те му предали кореспонденцията - писма от Буйнов, Кантарджиев и др., в които се съобщавало, че Тодор Паница благополучно преминал границата. Тези писма ми бяха прочетени, когато ме арестуваха, и от тях узнах, че Паница е здрав и жив.
След един месец старшият стражар отново дойде при мен и ми каза, че трябвало да ме водят на следствие в София. До София пътувах по етапен ред. Пристигнахме късно през нощта и ме откараха в участъка. При следствието казах, че не зная нищо. След като ме увериха, че като съпруга съм могла да укривам Паница, признах, че той е дохаждал при мен. Бях много изтощена и не помнех нищо. Полицията искаше да узнае как е бил предрешен Паница и дали писателят Антон Страшимиров бил с него. След два дни бях освободена и се настаних на квартира у Антон Тодоров, роднина на Паница. По съвети на роднини заминах отново за Месемврия. Тук получих илюстрована картичка от Тодор Паница, в която ми съобщаваше да отида във Варна при негови роднини, което и сторих с настъпване на ваканцията.
* * *
В Турция бе провъзгласен Хуриетът и наскоро след това получих от Драма телеграма от Паница, в която се казваше: „В разгара сме на революцията, тръгни веднага!”. Върнах се в Месемврия, получих заплатата си, отпътувах за София и с Никола Харлаков през Ниш заминахме за Солун. Харлаков бе повикан от Яне Сандански, за да участва в изработване на новообразуваната федеративна партия. Влакът, с който пътувахме, бе претъпкан. В Солун пристигнахме късно и в хотела, в който отседнахме, срещнахме Яне Сандански. На моето запитване къде е Паница отговориха, че той отпътувал за Драма. За там заминах и аз и като пристигнах в Драма, узнах, че Паница бил в с. Просечен. Когато се тъкмех да замина за там, пристигна един селянин от същото село, който ми съобщи, че Паница бил у тях. Селянинът беше дошъл с кон, за да ме вземе, и ме уверяваше, че докато стигнем в селото, Паница ще пристигне с другарите си. И наистина малко време след пристигането ми в с. Просечен Паница пристигна заедно с другарите - всички на коне. Къщата, в която отседнахме, се беше превърнала в революционен център - селяни пристигаха по разни работи, водеха се съвещания по училищни и църковни въпроси, пристигаха куриери и пр.
През зимата (1908) останахме при Иван Янев в с. Просечен. Впоследствие наехме жилище в града близо до гарата. При нас бе и Чудомир Кантарджиев. Открихме наново българското основно училище и прогимназията. Паница сега вече замисли да се залови за някаква работа. Искахме да наемем чифлик при гаранция на Иван Янев, който живееше с нас.
Една сутрин в околийското управление бяха повикани Тодор Паница и Чудомир Кантарджиев, откъдето се завърнаха възбудени, тъй като им бяха съобщили, че в Цариград бил извършен преврат и че солунският гарнизон заминал за Цариград. После Паница замина по селата, за да събира доброволци, а Чудомир Кантарджиев отиде да се срещне с Яне Сандански. Впоследствие те се върнаха със 120-150 души доброволци. През Драма за Цариград преминаха и 7 влака с войска от цяла Македония. Те бяха така претъпкани, че хора имаше дори по покривите на вагоните. С войските пътуваха и доброволци от Западна Македония. Доброволците, които доведе Паница, бяха настанени в казармите, където ги снабдиха с оръжие и облекло. На другия ден те заминаха заедно с турски войски и доброволци за Цариград. Преди да замине за Цариград, Паница продаде ловджийската си пушка за пет лири, като четири лири остави за наша издръжка. На път за Цариград със солунски доброволци мина и Хр. Чернопеев, а подир него и Яне Сандански с четата си.
След успешното приключване на събитията в Цариград доброволците се върнаха в Солун, посрещнати радушно от гражданството.
Тодор Паница се прибра отново в Драма, където продължи своята културно-просветна дейност. Паница и Кантарджиев често посещаваха мютесeрифа Таксим бей за уреждане на някои въпроси, а когато те не можеха да бъдат разрешени от местните власти, отиваха в Солун, а и в Цариград. По техен почин бяха организирани младежки гимнастически дружества. За тази цел бе повикан от Сливен учителят Димитър Рохов. Доставиха се гимнастически уреди: бухалки, тояжки, дървени пушки и др. Упражненията се водеха в нашия салон (тогава ние бяхме наели голяма квартира). Гимнастическото дружество започна да изнася вечеринки и забави, които се посрещнаха с интерес от турците и окуражаваха българите. По-късно такива гимнастически дружества бяха образувани и по селата.
* * *
Яне Сандански, Таската, Чудомир Кантарджиев, Стойо (Хаджиев), Ал. Буйнов и др. започнаха да се съвещават по аграрния и други въпроси. Изработено бе ултимативно искане до младотурците за уреждане на бежанския, аграрния и другите въпроси. Уговорено бе с младотурските ръководители да бъдат приети като стипендианти в турските училища в Солун и Битоля българи. Дойдоха обаче атентатите на клубистите, обезоръжителната акция, пропадане на конституционния режим и така се стигна до Балканската война (1912).
През обезоръжителната акция (1910) Тодор Паница заяви на мютесарифа, че населението от околията (Драмска) е събрало оръжието и че то се намира на негово разположение. Мютесарифът нареди оръжието да не се изземва. Оръжие не бе предадено и от Яне Сандански. Така че през обезоръжителната акция Серският революционен окръг не бе обезоръжен.
Обявяването на мобилизацията (1912) завари Тодор Паница в Драма. В Турция тогава бе в сила закон, който задължаваше и християните да служат във войската. Паница съветваше мобилизираните младежи да се явят в казармите, да вземат оръжие и после да забягнат в планината Боздаг. Като се обяви войната, турците поканиха Тодор Паница да замине във вътрешността на страната, но той им каза, че желае да навести селата, за да посъветва селяните да не се поддават на агитациите на македонските чети, които може би сега ще се появят. Тогава ние живеехме в стопанство близо до Драма, наето за три години при гаранцията на нашия състоятелен другар Иван Янев, който бе и съдружник. Стопанството нямаше чифлигари и се състоеше от няколко мелници, градини с цветя, овощни дървета и големи ливади, засети с люцерна, която се косеше 2-3 пъти годишно. Ливадите давахме под наем и от получената сума плащахме наема за стопанството, който възлизаше на 220 лири. Имахме две крави, една биволица, 40-50 кокошки и два коня (Паница беше кавалерист и обичаше конете). Нашите ниви достигаха чак до пътя за с. Просечен и бяха подходящи за тютюн. Селяни от близките села - Височен, Плевня и Просечен - ги наемаха и садеха тютюн. В стопанството помагаше един от бившите четници на име Георги Волоклията - Батата. В пазарен ден в долния етаж на къщата селяни оставаха добитъка си, а някои от тях дори нощуваха. Така продължи две и половина години - до Балканската война (1912). Там се роди и нашият син.
Като се обяви войната, Паница ни настани в с. Кобалище в къщата на известния тогава селянин бай Ангел. Жителите на това село обработваха тютюни и малко царевица. След обявяването на войната Паница събра момчетата в Боздаг, откъдето се отправили да срещнат българските войски, които бяха стигнали вече в Неврокоп. След дохождането на българските войски в Неврокоп Тодор Паница с другарите си заминал за Драма, а Ал. Буйнов - за Демирхисар.
Тогава по селата имаше голяма олелия: озлобени помаци и башибозук безчинстваха по селата; из пътищата наши млади хора обираха турските бежанци. Паница с другарите си обикаляше селата, за да спасява населението от башибозуци, комити и пр.
Куриер съобщи, че Паница е пристигнал с другарите на коне в с. Просечен и че в Неврокоп влезли български войски.
В с. Просечен от подслушан разговор, воден по телефона преди завземането на селото, се узнало, че Махмуд бей съветвал турците да оказват съпротива, понеже наскоро щяла да пристигне помощ. Като узнали това, Паница и другарите му турнали ръка върху складовете с оръжие и свикали годните да носят оръжие и се изтеглили по двете страни на Гюришкия дервент, като Георги Скрижовски със своите хора заел позиция над с. Кобалище, а Паница - над с. Плевня. На другата сутрин от Драма пристигнали турски войски и започнало сражение.
По това време ние с детето и дъщерята на бай Ангел бяхме в опасност - турски войници сновяха пред прозорците на нашето жилище, а бай Ангел беше отишъл да спасява юруци, които били нападнати от върховистки чети. До вечерта пристигнаха и българските войски. Разсъмна се и за щастие всички, излезли на дервента, се завърнаха в селото уморени и гладни, тъй като през цялата нощ не бяха спали, но жертва не била дадена. Българските войски продължили да напредват към Драма. Георги Скрижовски се отправил за с. Скрижево, Зиляховско, а Паница остана за кратко време в селото. Той нареди бейовете да предадат оръжието, като го оставят в училището. Организирана бе и тричленна комисия, на която бе възложена задачата да се грижи за реда в селото.
След като Паница заедно с другарите си замина за Драма, в с. Кобалище пристигнаха 30 души четници начело с Христо Чернопеев и Таско Стоилков Кочарински. През нощта те бяха унищожили юруци, а Хр. Чернопеев още при влизането в селото уби един млад юрук, който беше дошъл да търси бай Ангел. Те поискаха от бай Ангел да им даде списък на 30-40 души турци, за да бъдели избити. През същия ден от Драма пристигна Тодор Паница (нашият син бе болен и Паница доведе лекар). Бай Ангел съобщи на Паница за нередните работи, вършени от Чернопеев и Таско Стоилков, както и за споразумението, постигнато между българското и турското население, да се пазят взаимно - от турци и от българи. Паница посъветва Ангел да им каже, че си имат свои войводи - Паница и Скрижовски - и каквото те наредят, това ще изпълнят. Паница наредил милиция да поддържа реда в селото. След това македонският отряд замина за Драма.
Наехме къща в Драма. За кмет на града бе назначен Георги Тодоров от Тетово, федералист, завършил в Битоля.
Тодор Паница, Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев и др. наскоро бяха мобилизирани. Впоследствие бяха организирани македоно-одрински доброволчески дружини и Паница бе включен в 14-а воденска дружина като ковчежник. След обявяването на Междусъюзническата война македоно-одринските дружини бяха прехвърлени на Султан тепе срещу сърбите. Скоро Паница предава ковчежнишката длъжност на Матей Геров, отива на фронта и при отстъплението успява да спаси много хора.
Започна евакуацията на населението от Тракия и аз с детето и сестра ми се настаних в един вагон, определен за комисията, която, начело с Ал. Цанков, беше дошла да покръства помаците. Във вагона имаше сандъци, пълни с иконки богородички. До Одрин пътувахме два дни; преспахме и продължихме за София, където пристигнахме късно през нощта и се настанихме в хотел. После наехме мобилирана стая при един от братовчедите на Паница. Наскоро в София пристигна и Паница. Той събра другари за един отряд и замина за Драмско, в тила на противника. Там той узнал, че баща ми заедно с тримата ми братовчеди били убити от гърците. Когато напуснахме Драма, баща ми и братовчедите останаха в стопанството в Драма.
Подписването на Букурещкия мирен договор завари Паница и отряда му на неприятелска територия. В с. Калапот отрядът се натъкнал на една гръцка чета, която избивала мъже и се гаврела с жени. Разпръсвайки гръцката чета, отрядът успява да спаси мнозина от тях. При манастира „Св[ети] Димитър” отрядът се натъкнал на друга гръцка чета, която успява също да прогони. При тези акции бива тежко наранен синът на бай Ангел, който, пренесен отвъд границата, умрял в Лъджене (дн. Велинград). Тогава ние не знаехме нищо за Тодор Паница. Наскоро обаче получих телеграма, в която той ми съобщаваше, че скоро щял да си дойде. И наистина той пристигна с бай Ангел и дъщеря му. През деня ние бяхме погребали другата дъщеря на бай Ангел, а вечерта се получи съобщение, че се поминал и брат й, раненият четник.
* * *
Впоследствие с Тодор Паница се преселихме в Неврокоп (дн. Гоце Делчев), за да сме по-близо до Драмско. Настанихме се в къщата на Димитър Арнаудов, неврокопски войвода. Ликвидирахме една взаимна застраховка, по която бяхме внесли 92 турски лири, и с получените от нея 32 наполеона се снабдихме с постелки и др. В Неврокоп пристигна и Димитър Гичев, адвокат, изпратен от Комунистическата партия, и заедно с Тодор Паница отвориха кантора.
Другарите от Сярската група решиха в парламентарните избори, станали след Балканската война, да вземат страна на партията на демократите, която тогава бе в опозиция. Парламентът тогава гласува и прие закон за амнистия по убийството на Борис Сарафов и Ив. Гарванов.
В навечерието на Първата световна война Тодор Паница бе повикан на тринеделно обучение в 54-ти резервен полк. Като се обяви мобилизацията, Димитър Гичев и Тодор Паница затвориха кантората в Неврокоп. Тодор Паница бе мобилизиран, замина и ме остави с болно дете и малко провизии - половин тенекия зехтин, малко брашно, боб, ориз и няколко наполеона. По-малката ми сестра бе назначена за архиварка в съда и ние останахме на издръжка на малката й заплата.
В боевете при Криволак Паница бива тежко ранен. Пренасят го в лазарет, а после в болница във Велес. Вследствие раната дясната му ръка била почти парализирана, но с упражнения Паница успява да я спаси. Тогава вестниците с големи подробности съобщаваха за убийството на Христо Чернопеев, като пишеха, че заедно с него бил убит и Тодор Паница, като за неговата смърт те не даваха никакви подробности. Това аз си обяснявах с неприязнените чувства, които вестниците тогава имаха спрямо Паница. По-късно получих картичка, с която един от другарите ми съобщаваше, че видял Паница, а след известно време Паница потеглил през Пирина пеша и за три дни пристигна в Неврокоп. Когато Паница пристигна в Неврокоп, цяла околия се стече да го поздрави и узнае за съдбата на своите близки. Той пристигна измършавял и слаб като възкръсналия Лазар.
Разузнавателната дейност, с която били натоварени хората на Тодор Александров и Ал. Протогеров, не е давала добри резултати. Поради това щабът на войската възложил задачи по разузнаване на наши хора. Макар и с висока температура, Паница се включил в този отряд и заминал за Драмско. Стоян Филипов и Стоян Мълчанков проследили отряда и искали да ги предадат още на границата. При преминаване на границата било стреляно срещу Паница, но наранен бил в крака един от другарите, а отрядът попаднал на гръцка засада. Раненият бил върнат, но отрядът успял благополучно да премине границата и се отправил за с. Кобалище. Горещината била голяма. Привечер те успели да заловят един от юруците, който се оказал техен познат, и успяват да се снабдят с вода и храна. След това една група от другарите се отправила за с. Плевня, а останалите за с. Кобалище, където останали 17 дни.
През това време Филиповци бяха разпространили слухове, че отрядът бил унищожен.
Тодор Паница и другарите се върнаха с ценни сведения. След това българските войски настъпиха на юг (Първата империалистическа война 1915 г.). Паница останал в Драма. Помолих властите да ми разрешат да замина за Драма и потърся гроба на баща си. В Драма се настанихме в едно българско семейство. По-късно се наложи населението на Драма да бъде евакуирано. Започна глад и мор. Както е известно, голямата част от населението на Драмската околия отглежда тютюн и храни се внасяха отвън. Иван Янев и сега бе с нас. Бяхме наели нова къща и Янев бе смлял 40 товара от най-хубавата пшеница, така че не гладувахме. Както вече казах, в Драма бе започнал глад и мор. Деца сираци плачеха под прозорците ни и се молеха за късче хляб; те събираха остатъци от кофите за смет и ги ядяха. Впоследствие бе наредено тези деца да бъдат прибрани. Запитах една от моите приятелки гъркини дали в града има женско дружество. Оказа се, че е имало. Председателката на дружеството ми каза, че те преустановили дейността си, защото се опасявали да не ги обвинят в конспирация. Паница предложи децата да бъдат прибрани в две къщи, а и женското дружество се съгласи да поднови дейността си, но при условие да вляза и аз в него. От щаба на войската изпратиха четирима учители със задача да се грижат за обучението на децата. Храна за тях се отпускаше от офицерския стол.
По-късно Тодор Паница преместиха в Серес за началник на охраната на лявото крило на армията, а ние заминахме за София. Това стана през 1918 г. В Драма престояхме две години и когато стана погромът, Паница ни изпрати при един свой братовчед във Варна.
В Лъджене тогава се бе настанил на работа в едно от предприятията за дървен материал Чудомир Кантарджиев заедно с Кольо Бояджиев. По-късно Чудомир Кантарджиев бе натоварен да се грижи за продоволствието на Лъджене и той ни предложи да се настаним там. Паница дохождаше често в София, за да се среща със своите другари. Тогава бе образувано Временно представителство на македонската емиграция, в което влязоха Гьорче Петров, Михаил Герджиков, Димо Хаджидимов, Попарсов и др. Към тях се бяха присъединили и част от националистите, които бяха за присъединяване на Македония към България. В Лъджене бяха и Мишо Шкартов, Тодор Кантарджиев и др. Там останахме една година и впоследствие дойдохме в София, тъй като Тодор Паница трябваше да се среща с другарите си. В София наехме квартира на ул. „Позитано” при Стилян Максимов, запасен офицер, родом от Самоков, роднина на Паница. Тогава бе убит Гьорче Петров, който бе назначен от правителството на Стамболийски в службата по настаняване на бежанците от Македония. Тодор Александров считаше Гьорче Петров за свой противник, понеже той можеше да влияе на емиграцията. След неговото убийство нашите хора взеха ръководството на левицата в македонската емиграция.
Александър Димитров, министър на вътрешните работи в кабинета на Стамболийски, минаваше сред земеделците за най-осведомен по македонските работи. Той бе и участник в македонските народоосвободителни борби и бе приятел на санданистите. Тодоралександровци убиха и него. Терорът върху лявото крило от македонската емиграция се спря и тодоралександровци продължиха да настъпват в Пиринския край, където искаха да изградят своя база и да парализират влиянието на серчани, мнозина от които се бяха настанили там. Много бежанци от Драмско и Сярско, настанени в Неврокопско, влязоха в Комунистическата партия, БЗНС и пр., а някои от тях получиха и служби. Така околийски управител на Неврокоп бе Георги Лаков. Тодоралександровци се стремяха да премахнат някои от нашите хора, като поводът за това бяха безстопанските имоти, заграбени от Филиповци и компания. Тодоралександровци при своето проникване в Пиринския край в Неврокоп извършиха редица убийства, а земеделската власт не бе в състояние да въдвори ред. Населението подканяше Паница да сложи край на това положение и помогне на нашите хора при уреждане на някои въпроси. Автономистите продължиха своето настъпление в Пиринския край и насилваха населението да навлезе в редовете на организацията. Който отказваше това, биваше наказван със смърт. Паница от своя страна на няколко пъти посети Пиринския край. Привърженици на Стоян Филипов нападнаха един ден наши другари в едно кафене. Подир това бандитите на Тодор Александров и Протогеров нападнаха Неврокоп, когато Паница бил в града. Една сутрин Неврокоп бива обсаден от автономистите. Нашите хора им открили огън, а Паница с някои от другарите се барикадирали в една триетажна сграда на градския площад. Във втория етаж на сградата се барикадирали Яне Богатинов, Кочо Павлов от с. Кобалище, Георги Лаков от с. Плевня. Нападателите изпратили годеницата на Лаков да съобщи на Паница, че ако се предаде, няма да пострада. Паница, разбира се, отказал да се предаде, а годеницата на Лаков останала при обсадените и сражението пламнало отново, като автономистите минали в атака. Паница и другарите с бомби бухалки успяват да отбият нападението. Скоро етажът, в който се намирал Кочо Павлов, бива обхванат от пламъци, които обсадените успяват бързо да загасят. Боят продължил до късно вечерта. Като паднал мрак, Паница с другарите успял да пробие кордона и стигнали в едно от близките села. Цялата околия била вдигната в тревога и започнали да се носят най-различни слухове: че обсадените са убити, че са изгорели и пр., и пр.
Когато ставаха тези събития, вестниците се пълнеха със сензационни съобщения. Тогава аз се бях записала да следвам филология в Софийския университет. Един ден, връщайки се от лекции, срещнах един неврокопчанин, който ми съобщи, че Паница и другарите му успели да излязат здрави и читави от обсадата. Същата вечер Паница пристигна, придружен от трима свои другари, всички въоръжени с пушки и с бомби бухалки. Тогава ние живеехме на ул. „Рачо Димчев”. Вестниците бяха открили кампания срещу Тодор Паница. Едни от тях съобщаваха, че Паница минал на гръцка територия, други, че се е продал на земеделците и че е в Северна България, че е станал комунист и пр.
Другарите, които взеха участие в сражението в Неврокоп (дн. Гоце Делчев), след като престояха около един месец, без да бъдат потърсени, отпътуваха за с. Куклен, Станимашко (дн. Асеновградско), където наеха ниви, за да садят тютюни, и така да се изхранват. Паница остана отново самичък.
Връзка с комунистите Тодор Паница поддържаше чрез Димитър Гичев, Димо Хаджидимов и Панайот Топалов.
От Неврокоп пристигна делегация от трима души, която покани Паница да се върне в Неврокоп. Неврокопчани настояваха пред Паница да се отправят въоръжени за там. Един ден, след като се посъветва с Димитър Гичев и Димо Хаджидимов, Паница се отправи с другари за Неврокоп. За там замина и Оранжевата гвардия. По пътя за Неврокоп оранжевата гвардия се е присъединила към групата на Паница. Пътувайки надолу, те се натъкнали на засади, поставени от автономисти, но по селата били посрещани като спасители и изпращани с биене на камбани. Като пристигнали в Неврокоп, част от тях се настанили в казармата.
Злонамерени лица успели впоследствие да внушат на тогавашния министър на войната Константин Муравиев, че движението на Тодор Паница и другарите му било дело на „декласирани елементи” и че автономистите „нямали нищо против земеделската власт”. Муравиев наредил Оранжевата гвардия да бъде обезоръжена, а Паница бил обявен за комунист. За Неврокоп била изпратена войска. Тогава Паница и другарите му прехвърлили границата, минали на гръцка територия и стигнали в с. Белотинци, Драмско. Тук селяните заявили на Паница, че не желаят повече да водят борба и че ако са дошли, за да си отпочинат, щели да ги пазят, дори с риск на живота си. След като отпочинали, Паница и другарите потеглили обратно за България и един ден той пристигна с букет горски цветя и връзка гевреци. Нашият син тогава бе в трети клас и обичаше много цветята.
След неврокопските събития мнозина жители от Пиринския край преминаха в Гърция и впоследствие през Варна се завърнаха в България. След тази си акция автономистите убиха в Неврокоп около 9 души, труповете на които оставиха на един от площадите на Неврокоп. Така автономистите овладяха Пиринския край.
Тодор Паница остана отново самичък. Той често се съвещаваше с Димитър Гичев, който дохаждаше в жилището ни. Девети юни 1923 г. завари Тодор Паница у дома. Една сутрин сестра ми видяла Йордан Чкатров, че дохожда при инж. Хр. Станишев, за да му съобщи „радостната вест” за станалия преврат. Инженер Станишев живееше в същата къща и често у него се събираха на съвещание автономисти.
На 9 юни 1923 г. инж. Станишев дойде при нас и Паница му каза: „Да ви е честита властта!”. Станишев запита Паница какво е намислил да прави след новосъздалото се положение. Паница му отговори, че още нищо не е решил.
След известно време у нас дойде Георги Зуйбарев, бивш кмет на Самоков, един от смелите комунисти, който работеше заедно с Димитър Гичев. Той служеше на Паница за връзка, когато си бе вкъщи (Паница излизаше от къщи само нощно време). Когато Иван Зуйбарев дойде у нас, бе следобед и малко време след това те излязоха двамата и се отправиха за някоя от нелегалните квартири. Паница, преди да излезе от къщи, подстрига брадата и мустаците си. Придружи ги бай Атанас, негов братовчед, и моята сестра. Когато стигнали на ул. „Ангел Кънчев”, ги срещнал някакъв кратовски войвода автономист, който познавал Паница. Още като ме видя, разказваше по-късно Паница, разбрах, че ме позна и кръвта ми започна да кипи. Тогава Паница казал на бай Атанас, който носел винаги торбичка, в която събирал трески (той беше беден пенсионер), да се обърне и види дали кратовецът върви подире им. Като разбрал, че той продължавал да ги следи, Паница веднага се изгубил от очите им. Кратовецът настигнал бай Атанас и го запитал за „лицето, което било с него”. После Атанас бил отведен в казармата, където му нанасят побой, за да съобщи името на лицето, което се е движело с него. Но намесил се един офицер и бай Атанас бил пуснат на свобода.
Като се изгубил от ул. „Ангел Кънчев”, Паница се отправил за жилището на инж. Гичо Гичев на бул. „Витоша”. След неговото изчезване започват усилено да го търсят, като стават обиски и престрелки. Къщата обаче, в която бил Паница, не била претърсена и той успява да се измъкне от там, макар че в партера имало пост, и през казармите по ул. „Патриарх Евтимий” се добрал на улица „Оборище” при един роднина на Гичев, комунист. Разместването по нелегални квартири продължи близо шест месеца. Паница дохождаше и в къщи предрешен, макар че жилището бе следено от тайни агенти. Той се бе снабдил със студентска карта под чуждо име и така се бе променил, че трудно би могъл да бъде познат.
След всяка престрелка инж. Станишев дохождаше при нас, за да ни съобщи кои са нападнати, как били облечени и се стараеше да ни утеши. След една такава престрелка той изпрати дори Данаил Крапчев в Министерството на вътрешните работи, за да се осведоми за станалото. Та искам да изтъкна, че инж. Станишев се грижеше за нашето спокойствие.
Няколко дни след 9 юни 1923 г. в къщи извършиха обиск. За това бяхме известени от инж. Станишев. Между лицата, дошли за тази цел, казаха, че бил и Иван Михайлов. Запитаха ме къде е Паница. Казах, че той е заминал отдавна и че аз сама не зная къде. Влязоха в стаята, отвориха гардероба и си отидоха. Впоследствие узнах, че когато у нас ставал обискът, на площад „Славейков” били Таската и Ал. Буйнов, готови в случай на престрелка да се намесят и те.
* * *
Беше Никулден, декември 1923 г., доколкото си спомням, когато Тодор Паница излезе от дома и при Драгоман преминал границата. Дотам той пътувал с влак, а оттам се отправил за границата, където бил присрещнат от куриер. Границата минал под името Димитър Арнаудов и пристигнал в Цариброд. Ние с Паница бяхме уговорили предварително да се срещнем в Ниш. Като мина известно време, снабдих се с паспорт за мен, сина ми и сестра ми и всички заминахме за Ниш, където се срещнахме с Паница и после продължихме за Виена. В Белград Паница има среща с Гаврил Генов и други емигранти. Пристигнахме във Виена и отседнахме в Парк хотел, до Източната гара. Във Виена Паница се срещна с Георги Димитров, Никола Харлаков и др. Д-р Филип Атанасов му предложи да влезе в Македонската федеративна организация. След като Тодор Паница се посъветва с Георги Димитров, и Харлаков даде съгласието си да се присъедини към групата на федералистите. По-късно бе образувана ВМРО (обединена). Емигрантската комунистическа организация възложи на Тодор Паница да въоръжи три чети, които през Пиринския край да доставят оръжие в България. За тази цел Тодор Паница ходи до Солун, където под името Димитър Арнаудов на различни пунктове успял да организира легални групи, които всъщност бяха конспиративни. Начело на тези групи стояха комунисти. Тяхната задача бе да доставят в България през Серския край оръжие, съоръжения, пишещи машини и др. Подготвяше се едновременна революция в трите части на Македония. Такива наши групи имаше освен в Македония, и в Югославия. Те привидно се бореха срещу Цанковата власт, но в действителност правеха подготовка за общо въстание.
* * *
Към 1925 г. Менча Кърничева успя да се вмъкне в нашите среди във Виена. Тя бе позната на моята сестра още от Мюнхен, където след Първата световна война следвали търговски науки. М. Кърничева продължила да поддържа връзка със сестра ми и съобщила, че била с намерение да продължи следването си във Виена. Тогава ние живеехме на ул. „Зайден гасе”. Аз придружих Тодор Паница при едно от неговите пътувания до Солун и когато се върнахме във Виена, заварихме Менча Кърничева, която се бе настанила в нашата стая. Ние временно бяхме принудени да се настаним в хотел. Пропуснах да кажа, че когато минахме през Цариброд, сестра ми се запозна с Борис Бумбаров, който бе пунктов на земеделците заедно с Гаврил Генов и Замфиров и впоследствие във Виена те се сгодиха и венчаха. Ние продължихме да търсим квартира, а през това време убийцата продължавала да плете с помощта на Стоил Стоилов, Никола Антонов и др. своето пъклено дело. Моята сестра, не подозирайки нищо, продължаваше да другарува с Менча Кърничева.
Един ден предложиха да вземем билети за „Пер Гинт”, която се даваше в „Бургтеатър”. Преди това бяхме гледали „Макбет”. За билети се беше погрижил д-р Филип Атанасов. Снабдихме се с билети и отидохме в театъра. Беше 8 май 1925 г. През второто действие на пиесата кораб се блъсва в скала и започва да потъва. В този миг се чуха изстрели. Предположих, че гърмежите са ракети, които се хвърлят на сцената. Но това не бяха ракети, а изстрели, които убиха Тодор Паница, който беше вдясно от мен. Други два изстрела бяха отправени срещу Яне Богатинов. Те бяха дадени от наклон, аз забелязах пламъка им и извиках: „Какво става тук?”. Убийцата обаче се обърна и изстреля в лицето ми последния си куршум. Бях се навела и куршумът прониза езика ми и през челюстта влезе в гърдите ми, където и сега се намира. След това тя избяга от ложата, като затвори вратата след себе си. Яне Богатинов, макар и ранен в двете ръце, успя с крака си да отвори вратата на ложата и се спусна да я догони, но тя успя да се укрие. След изстрелите лампите светнаха. Сестра ми и Бумбаров, които бяха в една от съседните ложи, дойдоха при нас. Пристигна и полиция. Лекар установи смъртта на Паница и вдигнаха тялото му. Кръвта продължаваше да тече от устата ми. Езикът ми бе разкъсан и няколко зъба строшени. С бърза помощ бях откарана в болница. Раната ми бе тежка и ме хранеха през носа. Това продължи близо три седмици. Понеже нямах температура, след три месеца бях изписана и настанена в един санаториум на ул. „Алзерщрасе”, където останах един месец.
Още когато бях в болницата, при мен дойдоха студенти от Македонската федеративна група, които настояха да дадем М. Кърничева под съд. За тази цел бяха ангажирани двама адвокати - един по криминалната част, а друг по политическата. Необходимо бе съдът да се запознае с живота и дейността на Тодор Паница. Още когато бях в санаториума, започнах да записвам всичко, което си спомнях за живота и дейността на Тодор Паница. Написана бе и кратка биография, която бе преведена на немски език и бе връчена на председателя на съда и на нашите адвокати.
След убийството Менча Кърничева започнала да се преструва на болна и се опасявала, че можела да бъде убита, а искала да живее, за да докажела кой бил Паница.
Случката в „Бургеатър” стана през май 1925 г. Поради лятната ваканция на съда делото бе насрочено по-късно. Разпитът на свидетелите продължи два дни. Разпитани бяха свидетели само по убийството. По това време бях получила възпаление, предизвикано от чужди тела, попаднали под езика ми, и в навечерието на процеса бях оперирана с пълна упойка. На другия ден след операцията предстоеше да се явя пред съда, но лекарите не ми разрешаваха. Председателят на съда настоя дори с риск на живота да се явя пред съда и дам показания. В съда се явих, придружена от болнична сестра, и дадох своите показания, след което помолих поради честия си пулс (120) да ми се разреши да напусна съдебното заседание.
Убийцата Менча Кърничева бе осъдена на 8 години тъмничен затвор. Делото бе разгледано при 12 души съдебни заседатели. Осем души от тях гласуваха за осъждане, а четирима за помилване. След произнасяне на присъдата М. Кърничева бе закарана в затвора, където започнала да си удря главата и да вика „хилфе!” (помощ!). Убийцата получи тази присъда, понеже била болна. Наскоро обаче тя бе пусната на свобода.
Още когато бях в болницата, Димитър Влахов ми каза, че щял да застане начело на Обединената македонска организация. След убийството на Паница на нашите емигранти в Югославия бяха наложени редица ограничения и бяха събрани в Ниш и други пунктове, а в Милановац бе образуван лагер.
Ние с моя син останахме във Виена. Тогава той бе на 14 години. Другарите решиха средствата на организацията, които бяха останали у Тодор Паница, да послужат за посрещане на моите нужди. След това бях издържана от организацията като временна заместница на Паница. Синът ми постъпи в един интернат - реална гимназия - и след като я завърши, записа медицина. Във Виена останахме около 14 години. През 1937 г. стана вече трудно да се живее там. Синът ми заболя от гърло и сливици и получи гноен плеврит. Наложи се да постъпи в болница, където работеше и като лекар. След аншлуса продоволствието във Виена се влоши много - нямаше плодове, пък и всичко бе поскъпнало. Правехме опашки, за да получим две ябълки. Това ни принуди да се завърнем в България, още повече че там не бяха вече нито убийцата, нито пък съпругът й.
В България се завърнахме през 1938 г. Моят син бе настанен в Искърския санаториум и положението му се подобри. По-късно той отново замина за Виена и се подложи на операция. Като се върна, назначиха го за лекар в санаториума край с. Искрец. Тогава над София бяха започнали въздушни бомбардировки. След това той отново замина за Виена, за да се венчае за своята избраница. После и двамата дойдоха в България и постъпиха на работа в един санаториум. След известно време те бяха преместени на работа в санаториума във Владая, където останаха на работа в продължение на две години. Синът ми почина на 9 септември 1948 г. от белодробен кръвоизлив. По това време аз бях на деветосептемврийската народна манифестация и докато стигна в санаториума, той беше издъхнал.
След убийството на Тодор Паница във Виена пристигна от Югославия, където бе емигрант, Владимир Поптомов и стана представител на партията в Централния комитет на Обединената македонска революционна организация - ВМРО (О).

№ 3

Владимир Бурилков
В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ
(От специалния ни пратеник)
Вътрешната организация и Сандански
Солун, 19 август 1908 г.


Яне Сандански в четническа униформа


Трябва да бъде човек тук, за да види на каква опасност са изложени интересите на българското население от разделението, което съществува между Вътрешната организация и групата на Сандански.
Едно обединение на всички революционни окръзи в едно е наложително. На това обединение засега пречат само лични омрази между тузовете в организациите, между революционните бейове.
Изходът от това положение трябва да се търси само в един общ конгрес, в който да вземат участие всички революционни окръзи. Само един такъв общ конгрес може би ще може да наложи на всички едно общо ръководно тяло.
Между програмите на двете организации няма различия, особено след като Сандански заяви, че няма нищо общо с възгледите на Делирадева и като тези дни ще излезе с едно ново допълнение към своята програма, в която ще иска и висшето образование да става на български.
Ясно е при това положение, че за спор принципен между двете страни не може и дума да става. Трябва да се преодолеят само лични амбиции.
Как Сандански прилага конституцията. Свободата на печата, на словото, на движението, на събранията суспендирана
Вчера ви изпратих проектопрограмата на санданистите. Там ще видите най-либералните искания. А ето ви сега как хората на Сандански прилагат конституцията. В Демир Хисар всички български вестници се конфискуват от санданистите, защото българската преса можела да забърка акъла на населението.
Вестниците нямали право да подриват авторитета на Яни. (Няма ли нужда от закон за Особата на Яни? б. р.)
Още по-малко право имат да отиват какви и да са хора в района на Сандански, без препоръчителни писма от последния, а особено се запрещава това на хората на вътрешната организация. Върнати са от Демир Хисар, въпреки протестите им г.г. Караджов и Занков, които искали да агитират между населението. Според младотурците в Демир Хисар агитацията е свободна само за ония, които са препоръчани от Сандански.
Протест на Вътрешната организация
По този случай Вътрешната организация протестира вчера пред Централния младотурски комитет и настоява за своето право за свободна политическа агитация.
Решението на Младотурския комитет е още неизвестно.

„Хора на Сандански”. „Делирадев в Дойран”. Как се посрещат в Дойран санданистите
В града пристигнахме с лодка през езерото. Аз имах за другар д-р Магнуса (Петър Нейков). Един лодкар съобразил, че ние трябва да сме „хора на Сандански”, че аз съм Делирадев и отиваме в Дойран да агитираме в полза на Сандански. Лодкарят усилва хода на лодката си, изпреваря нашата и отива да съобщи на дойранци, че отиват „сандинисти”. Тази вест се разпространила като светкавица между дойранци и веднага било взето мълчаливо решение: никой да се не сношава със санданистите. Подир няколко минути само ние бяхме в града. Ханджията, добрият българин г. Шопов, пред хотела на когото спря нашата варка, ни погледна накриво, но той вече решил да не ни даде храна. Ние седнахме на една маса. Кафенето бе пълно с българи, но никой не се доближи до нас. Всички искаха да си придадат вид, че се дезинтересират от нашето присъствие, обаче в техните приказки и тяхното държание имаше нещо предизвикателно към нас.
Колкото и неловкото положение, в което се чувствахме и да бе странно за нас, ние не можехме нищо да проумеем.
Едва след един час с нас пожела да се запознае един учител. Чак след като си казахме имената, той ни съобщи, че днес в Дойран се основава конституционен клуб, и ни покани да отидем на събранието, което тука се нарича народно събрание. Запътихме се към училището, без нашият събеседник да ни каже нещо за настроението, съществуващо против нас. Тук ни посрещнаха неприятелските погледи на цялото народно събрание. Едвам подир няколко минути цялото събрание знаеше, че ние не сме никакви санданисти. При все това от време на време към нас се отправяха изпитателни погледи, в които съмнението лесно можеше да се прочете. Чак когато настъпи успокоение, дойранци ни съобщиха за всичко, което е ставало между тях. Враждебните чувства се замениха с жива симпатия, която можеше да се прочете във всеки поглед, отправен към нас.

В царството на Сандански
(От специалния ни пратеник)
Серес, 21 август 1908 г.
Да направя една добросъвестна анкета на моралните и материалните сили на Серския революционен окръг, да проверя известни обвинения, да направя непосредствени наблюдения над самото организирано население, за да си съставя вярно мнение за истинския характер на серската организация, ето моята цел. Но още от самото начало трябва да заявя, че обстоятелствата не благоприятстват за една спокойна анкета. Аз имах твърдостта да забравя за миналото, за да преценявам само настоящето. Не, за мое нещастие, тъкмо в момента на моето идване в района на Серско, първата вест бе вестта за нови убийства вече извършени и за такива, които са замислени. Безспорно, такъв изключителен момент не е благоприятен за спокойно наблюдение. При все това, аз ще се постарая да не вложа никаква сантименталност в моето изложение, а да предам фактите в тяхната голота.
Още на път за Сер ми бе съобщено, че учителят в с. Клепушня, Драмско, Кост. Андонов, като се връщал от пазаря в с. Просечен, изчезнал безследно. Неговото муле, натоварено с покупките, се върнало само в селото. Вън от всяко съмнение е, че К. Андонов е убит по наредбите на Паница. Убитият е бил виден работник в организацията. Напоследък е изразил недоверие към Паница и затова е убит.
Когато стигнах в Сер, съдбата на К. Андонов бе главният предмет на коментарии.
Но тъкмо в това време пристигнаха изплашени селяни от с. Скрижево и заявиха, че в събота вечер в с. Скрижево са извършени по заповед на Паница още три убийства. Убити са Христо Вергов и двамата братя Щерю Тодоров и Костадин Тодоров. Първият от убитите бе човек на организацията, за нея бе осъден на няколкогодишен затвор, който си излежавал в Солунския зандан. Излязъл е от затвора едва сега, при обявяване на конституцията, пазарил си един дюкян в Серес, за да остане тук, и отишъл в Скрижево само за да вземе жена си и децата си. Само за това, че си е позволил да говори против Паница, последният го е унищожил.
Другите убити двама братя също тъй са вземали видно участие в организацията са унищожени по същите причини. Те са изразявали явно негодуванието си срещу Паница. За да не могат да правят това, Паница ги убива.
Скоро пред мене се яви вдовицата на убития Христо Вергов, Мария Вергова, която била заплашена също така със смърт от хората на Паница, ако не напусне Скрижево. Аз не съм в положение да изразя тук ония чувства, които ме обладаха при вида на тази бедна вдовица, водеща под ръка едно от сирачетата си.
- Ах, Паница уби мъжа ми... уби го... Няма ли да си отмъстя?...
Бедната жена не плачеше. Нейното отчаяние бе задушило сълзите й. Защото нейният враг не само че затрил мъжа й, но заплашваше и нея. Тя продължи:
- Тоя звяр не се задоволи само с моя мъж и с другите двама убити. Той иска още да убие учителя ни Божик Атанасов и Георги Тодоров, едничкия още брат на двамата убити Тодорови. Тези хора са в Солун, там е поставена пусия и, моля ви, пишете им, телеграфирайте им, да не се връщат. Щом тръгнат за Скрижево, ще бъдат убити из засада, пусията е поставена.
* * *
Преди малко пристигнаха от Солун и самите двама преследвани - учителят Божик Атанасов и Георги Тодоров, третият брат на двамата убити братя. Те не смеят, въпреки турската конституция, да отидат в Скрижево и ще се върнат в Солун.
Аз се срещнах с тези двама нещастни синове на Македония, които и днес, когато цяла Турция си отдъхва, са принудени да бягат от родното си място. Тези хора, които са вложили цял живот, сили, енергия и положение в освободителното движение, които са били революционери още преди Паница да пристъпи в Македония, хора сподвижници на Даева, днес са роби на Паница, който си служи с младотурците, за да поддържа своето положение. И въпреки всичко това, мене ме порази каленият характер на тези двама българи. Георги Тодоров не плачи за загубата на своите двама братя, той съжалява, че революционното дело е изпаднало в лоши ръце, в хора без всяко морално чувство. И той е готов и по-нататък да се бори, въпреки засадите, които го очакват. А засадите, убийствата из за угла и с подла измама - това са средствата, чрез които Паница поддържа своята грозна власт.
Убийствата, които е предприел Паница, са убийства над видни организационни дейци от Серската организация. Всеки опит да се критикува щабът се наказва със смърт. Ние няма да влезем сега още в преценка на този похват. Трябва да подчертаем обаче, че Паница иска да се крепи само с груба сила, само с убийства. И понеже неговата сила му е недостатъчна, той си служи с поддръжката на младотурците. Последните явно го закрилят. Направено следствие по убийството в Скрижево властите донасят, че убийците са върховисти. А между тям и децата знаят, че убийството е организирано от Паница.


Михаил Шартов, Тодор Паница и Мирчо Икономов


Днес отивам в Драма и Скрижево, за да проверя на мястото същността на работата, да чуя обясненията на Паница.
P.S. За избягване на всяко недоразумение трябва да отбележа, че убийствата, за които говоря по-горе, е отговорен само Паница. Тука беседвах надълго със серския околийски войвода Таската. От този разговор се убедих, че когато се отправят обвинения към серската група, тези обвинения не бива да бъдат топтанджийски.

В царството на Сандански
(Анкета от специалния пратеник на в. „Дневник”)
С. Просечен, Драмско, 23 август 1908 г.
Главната квартира на Паница
Убийството на Костадин Тодоров, Щерю Тодоров и Христо Вергов от с. Скрижево, произведе потресающе впечатление на всички български слоеве. Аз веднага реших да променя предначертания си маршрут, като оставих Серско и заминах за Драмско. Преди всичко аз трябваше да посетя театъра на кървавите събития - с. Скрижево. Най-късият път от Серес за това село е през гара Порна, която отстои на няколко часа от Драма. Аз бях решил да замина през Порна, отдето с кон да замина за Скрижево. На серската гара обаче бе серският околийски войвода Таската, който ми заяви, че заминаването направо за Скрижево е опасно за всекиго, който няма препоръка от Сандански или Паница, и че е необходимо да мина през лагера на Паница, за да разреши той отиването ми в Скрижево. След като се убедих, че въпреки прокламирания „хуриет” (свобода), движението през лагера на Паница е невъзможно, аз реших да променя пътя си, като се отбия предварително в главната квартира на Паница. Тя е в с. Просечен, находяще се на два часа от Драма. Без да се спирам в последния мютесарифски град, аз веднага се запътих за Просечен, за където бе тръгнал от Сер и Иван Харизанов. Колата се носеше бързо из Драмското поле, посято с отлични тютюни, славата на които се носи из цял свят. От двете страни на полето се издигаха величествените Боз Даг и Кушница планина, в подножието и из недрата на които се белееха къщите на българските села. Още отдалеч се виждаше, че в тези села живее едно богато население.
Тези села образуваха района на Паница - неговото неограничено владение. Техният център е кацналото всред полето с. Просечен, което брои близо 800 къщи. В този център Паница бе избрал своето постоянно седалище. След два часа път файтонът се спря пред широка дворна порта, която водеше във висока селска двуетажна къща. Това бе резиденцията на Паница.
Аз познавах последния твърде малко от Солун. Той ме прие много учтиво, заведе ме в гостната си стая и след като ме запозна с жена си, аз му явих целта на моето посещение.
- Вестта за тройното убийство, започнах аз, предизвиква живи коментарии навсякъде. Аз се срещнах вече с брата на Кочо и Щерю Тодорови, срещнах се и с жената на Христо Вергов, имам техните показания, но при все това искам да направя една анкета на самото място в Скрижево.
- Свободен си да направиш каквото искаш и да пишеш каквото желаеш. Българските вестници постоянно пишат клевети и измислици против нас, затова и бях забранил и внасянето им. Може би и вие да пишете подобни измислици... Аз искам да пишете истината...
- Именно, за да проуча точната истина, дойдох тук и искам да отида в Скрижево. Аз смятах да отида направо от Порна, но ми казаха, че не е възможно да отиде човек там без ваше съгласие. За това съгласие ида при Вас...
- Не сте сбъркали. Ако бяхте отишли сам в Скрижево, най-малкото щели да ви вържат, докато получат заповеди от мене, а ако би си позволил нещо да говориш против нашата група, можеха и да те заколят.
Произнасянето на този глагол с едно чудно спокойствие ми се струваше като нещо невъзможно, невероятно за епохата на „пълна свобода”, настъпила в Турция, но пред мене бяха пресните гробове на трима души и трябваше да се убедя, че Паница казва една истина. Моята мисъл премина веднага върху убитите и аз продължих:
- Вашата мярка с убиването на тримата скрижевени изненада дори и вашите другари. Според Таската, той имал много по-големи основания да действува в Серско против своите противници, отколкото вие тук...
- Аз не мога да търпя хора, които подкопават организацията и моето положение. На убитите бяха завъртели главите агитатори от Вътрешната организация. Те започнали да говорят, че Паница е полудял, че Паница станал турчин, че Паница не мислел за българите и не знам още какви. Аз не можех да търпя това и ги заколих. Сега всичко е мирно, ония, които мърдаха, си седнаха на местата. Разколът в организацията не сполучи. Ако не бях действувал така, щяха да станат по-големи нещастия. Ако някои пак се увлекат от агитатори и поискат да мърдат, и с тях ще постъпя по същия начин. За убийствата на скрижевени са виновни агитаторите на Матова. Ако някой от тях пак се опита да влезе в района ми, ке го закола.
Тук се намеси г-жа Паница:
- Какво дирят тези хора в нашия район? Нека проповядват каквото щат, само да са далеч от района ни.
- Но нали сега има „хуриет” - забелязах аз.
- Тука хуриет няма - отвърна отсечено Паница.
Решено бе да заминем другия ден сутринта за Скрижево. Понеже вече се знаеше, че от страна на Централния младотурски комитет е изпратен да анкетира случая Енвер бей, заедно с мене решиха да пътуват Паница, Ив. Харизанов, няколко четници и представителите на местния младотурски комитет: Хюсню бей (големия), Хюсню бей (малкия) и още няколко турци.
Рано сутринта една верига от около петнадесет коня и мулета потегли за Скрижево. Подир три часа ние ще бъдем в театъра на първите кървави произшествия след прогласяването на конституцията.

В царството на Сандански
(Анкета на специалния ни пратеник на „Дневник”)
В театъра на убийствата
С. Скрижево, 24 август 1908 г.

Яне Сандански и Тодор Паница


Пътят от Просечен за Скрижево върви през най-живописната част на Драмското поле. След едночасово пътуване пътят извива нагоре из планината Бог Даг, из тесните пътеки на която конете бавно и внимателно се движат. От всички конници най-леко и пъргаво се движи Паница. Облечен в своята четнишка носия, с револвер през кръста, Паница върви гордо и смело напред. По лицето му се чете увереност в силите и чувство на пълновластие. Само от време на време мускулите се нервно раздвижват, като че ли се заканва на някакви невидими сили. Той приглаша при все това на маането на турските беюве и запазва спокойствие и веселост.
Първото село, което ни се препречи на пътя, в планината, е селото Егри дере (Крив дол), населено наполовина с българи и наполовина с турци. Между българите има гъркомани.
Уведомени за идването на Паница, и турци, и българи наизлезват да изявят своите верноподанически чувства към него. Всички се надпреварват да му стискат ръката и да го питат за здравето. След минута почивка ние продължаваме пътя си нагоре из планината. Скоро Скрижево се показа. Пред селото бяха излезли да ни посрещнат свещениците и няколко селяни. Всички ни отправят поздрави и усмивки, в които мъчно може да се открие някакво скрито чувство. Жените, които на групи нижеха тютюневи листа пред къщите си, ставаха на крака и отговаряха громко на нашето добър ден.
Слязохме в една от най-хубавите къщи (изобщо всички селски къщи в Драмско са хубави, двуетажни, високи и широки) на селото. Там надойдоха значителна част от селяните, за да ни поздравят. Беювете го удариха на ракъ кефи. На един широк одър постлаха килими и цялата компания насяда. Аз седнах до свещениците. Единият от тях току-що се беше завърнал от заточението си в Паяс Кале, дето е преседял пет години. Вторият бе поп Цирков, против когото е стреляно несполучливо през нощта, в която стана убийството. След като се наприказвахме с бившия заточеник за живота в Паяс Кале и след като го разпитах за някои познати мен заточеници, аз се обърнах в присъствието на всички към поп Циркова:
- Дядо попе, можете ли ми каза какви хора бяха убитите? Свещеникът наведе глава, па след малко проговори:
- Понеже съм свещеник, за мене всички селяни са равни и добри. И за убитите мога само да ви кажа, че бяха добри селяни.
- Знаете ли вие вината им, за която са убити?
- Не знам нищо по това. Но обвиняват се, че са искали да образуват партия против Паница и Сандански. За тази цел те свикаха едно събрание.
- Ами можете ли ми каза защо са искали да убият вас?
- Мене не са искали да убият, само по погрешка куршуми минаха през моята стая. Това бе само шега - добави дядо поп и пак погледна надолу в земята.
- Не ви разбирам каква шега може да бъде това. Вие къде бяхте?
- Аз бях в стаята, в която се стреля, и ако не се бях навел след първия куршум, щях да бъда застрелян от втория.
- Колко куршума тогава, „по погрешка” бяха стреляни във вашата стая?
- Само два.
- Къде е вашата къща?
Свещеникът ми посочи жилището всред селото, напълно отдалечено от трите други къщи, в които са извършени убийствата. Ясно бе, че за никаква „погрешка” не можеше и дума да става.
- Ами, можете ли, отче, да ми отговорите на още един въпрос? Как гледате вие на тези убийства, добра или лоша работа са те и как гледа на тях населението?
- Кой смее да отговори на тоя въпрос? - отвърна свещеникът, изгледа плахо наоколо и пак наведе глава.
Аз сметнах за излишно да го разпитвам повече, защото ми ставаше ясно неговото положение, но при все това му зададох едно последно питане:
- Такива убийства ставали ли са, дядо попе, често в селото ви?
Свещеникът, като че се бе съвзел от своята уплаха и високо отговори:
- Не, подобни убийства отдавна не са се случвали. Такива е имало само в старите харамийски времена.
Свещениците си взеха сбогом и си отидоха дома.

Ония, които се връщат от България
Тъкмо аз свършвах разговора си с поп Циркова, срещу мене беше седнал на едно столче Паница и подлагаше на строго изследване току-що завърналия се от България скрижевски жител Георги Аврамов, бивш четник.
- Защо си се върнал от България?
- Е, сега като има хуриет, дойдох да обиколя роднините си и да видя аз какво ще правя.
- Ти върховист ли си?
- Аз от тези работи нищо не разбирам, съм един прост човек, който си гледа само работата.
Аз не можах да изтърпя тази сцена на самоунижение поради страха от Паница у един човек, с който бях приказвал по железницата и който не бе тъй прост, както искаше да се представи, и се намесих!
- Не се прави толкова прост, бай Георге. Няма защо да се плашиш толкова от Паница. Ти си бил дълго време четник и все знаеш много работи. Не бива от страх да се правиш на ахмак.
- Не, наистина, в тези работи не се бъркам - продължаваше да твърди Аврамов, който знаеше, че всеки слух само за някаква агитация от негова страна може да го погуби. И тъй продължаваше. - Аз не разбирам от нищо и не дойдох тука с цел за някакви агитации.
- Е, добре, като не знаеш нищо - отвърна Паница, - да си опичаш акъла и да си знаеш устата, защото, ако се опиташ и най-малко да мръднеш... ке те закола.

Събрание в училището - Речта на Паница

Тодор Паница


По заповед на Паница в училището трябваше да се състои селско събрание. В началото на събранието бяха само свещениците и двама-трима селяни. Паница заяви, че това число на посетители е недостатъчно и че е нужно присъствието на повече селяни. След половин час бяха доведени още около 20-30 души. Взе думата Ив. Харизанов. Аз бях взел в ръце и разлиствах с удоволствие намерения в училището първи том от цариградското „Читалище”. И докато съзерцавах миналото преди 40 години, онова минало, в което огнище на българската книжнина бе Цариград и в което чувството за общността на българската нация, находяща се изцяло в пределите на империята, бе много по-силно, отколкото днес, аз слушах в същото време и речта на говорителя. Свободите, които дава турската конституция, не са достатъчни. Е, организацията трябва да съществува и работи за разширението им. Законите на организацията продължават да си съществуват, данъците, които тя налага, трябва да се плащат. Организацията трябва да бъде силна. За да бъде това, трябва селяните да изгонват всички ония „агенти и оръдия на България, които идват тук да забъркват положението”.
Харизанов свърши. Думата взе Паница. Лицето му нервно заигра. Той започна бавно и не твърде гладко:
„По онази случка, завчерашната, по убийството, ще дойдат тука хора да ви разпитват. Ще дойде, може би Енвер бей, а може да дойдат и други. Ще кажете на всички истината... т.е. всеки ще каже онова, което е чул от убитите. Ще кажете дето те са псували хуриета, конституцията, комитета и т.н. С една реч, ще кажете истината. Но непременно ще кажете всичко каквото знаете за тях, цялата истина. Има някои, които знаят какво са говорили учените, но твърдят, че нищо не са чули. Такива укривания да няма, защото, който не каже истината, ще бъде убит. Това поне сега можем да направим. Затова всеки да каже цялата истина.
Тук се намеси Харизанов.
- Разбира се, ще казвате само какво са казвали убитите, а няма да казвате имената на убийците.
Паница продължи:
- Да, вие ще разправите само онова, което са казвали убитите, т.е., дето са псували конституцията, дето са проповядвали върховизъм и т.н. Но имената на убийците няма да казвате. За убийството аз отговарям и само мене ще посочвате. А аз ще правя, каквото ще правя. Може да отида пак в гората, може да се самоубия, може да претрепя някого, каквото ще правя, то е моя работа. Вие само трябва да кажете истината и никой да не смее да казва, че нищо не е чул от убитите. Такива замълчавания не минават. Аз зная кои са били на събранието, устроено от тях, и кои са чули техните агитации. Който поиска да се преструва на ахмак и не иска да казва какво е чул от тях, го очаква куршум... Цялата истина трябва да излезе наяве; само убийците няма да казвате.

Пристигането на Енвер бей
Събранието бе свършено. Току-що излязохме от училището, дойде куриер, който съобщи, че Енвер бей иде от Зиляхово. Всички излязохме на зиляховския път, за да посрещнем анкетьора.
За неговата анкета следния път.

В царството на Сандански
Енвер бей също анкетира убийството в Скрижево. Съмненията на Паница. Симеон Радев в опасност. Българският серски търговски агент Семенов пред угрозата на Паница
С. Скрижево, Драмско, 25 август 1908 г.
Убийството на българи, извършено по заповед на Паница в с. Скрижево, беше възбудило твърде сериозно българите в Македония, които вече бяха свикнали да вярват, че прокламираната от Младотурската революция свобода, установена в цялата империя и зачитана най-строго от всички турски власти, не може да бъде нарушавана или потъпквана от никого. Това съзнание именно позволи и връщането в родното село на скрижевени, които станаха жертва на четническото братоубийство.
Но кръвта на убитите предизвика негодувание и протест из цялата македоно-одринска емиграция в Княжеството. Това именно положение наложи моята анкета в Скрижево, а след нея тая на водача на Младотурската революция Енвер бей, а след нашето напускане на Скрижево, на Симеон Радев, гл[авен] редактор на „Вечерна Поща” и на българския консул в Сер - Семенов.
Още през време на пребиваването ми в Просечен бях уведомен, че предстои посещение в Скрижево и от страна на Енвер бей. Днес следобед вече се получи тука известие, че Енвер бей е заминал и че скоро ще пристигне. Една група от двадесетина души, българи от Скрижево и турци, се запътихме към оная част от селото, откъдето се очакваше да дойде младотурският водач. Като се научи за мисията на Енвер бей и че идването му е специално във връзка с убийствата, Паница проявяваше едно видимо безпокойство, което не можеше да избегне от моето наблюдение. Той не можеше да скрие своето раздразнение и като станеше дума, че Енвер ще прави анкета, ми заявяваше:
- Нека Енвер бей да си направи своята анкета. Нека да дойде сам да види истината - от нея не ме е страх. - А след това прибавяше. - Ако Енвер бей прави само анкета, нека си я прави. Но ако иска да се държи твърде отвисоко и да ми се бърка в работите, тогава аз мога пак да хвана гората.
В тези изказвания се чувствуваше, че все пак макар групата на Сандански да се ползваше с голяма автономия пред властите, шеф на тези власти в момента бе Енвер бей и неговото становище можеше да бъде решаващо.
Излезли бяхме вън от селото. След малко откъм Зиляхово се показаха десетина конници. Най-напред вървеше Енвер бей. След него зиляховският каймакамин (окол[ийски] управител), зиляховският съдия-следовател, серският жандармерийски офицер Сюлейман Лютфи и още няколко офицери и заптии.
Когато веригата стигна до нас, членовете на Просеченския младотурски комитет се спуснаха да целуват ботушите на високия гост, въпреки неговите протести. Енвер бей слезе от коня си и се разцелува с Паница. Като ме видя, остана малко изненадан, че българският журналист е изпреварил официалната анкета, приближи се и след като се ръкувахме, се обърна към мене:
- Vous etes aussi ici? (Вие също сте тука?)
- Oui, М-r le commandant, nous nou retrouvons toujours. (Да, господин майор, ние се срещаме постоянно в нашите пътувания) - отвърнах аз на моя вече добър познат и приятел Енвер бей.
Всички се оттеглихме в една от селските къщи - всички посрещачи и гости. След като прие поздравите на селяните, Енвер бей запита мимоходом високо Паница за станалото:
- Ще се убедите сам, че не можеше да постъпя другояче, защото иначе щеше да стане много по-лошо - отвърна Паница. - Ако не се бяха убили тези тримата, щеше да се забърка много по-голяма каша, щяха да паднат много повече жертви.
- Във всеки случай аз ще произведа анкета! - отвърна Енвер бей.
- Тогава ще видите, че съм бил прав! - отговори Паница.
Енвер бей даде заповед на зиляховския съдия-следовател да произведе анкетата, като се призоват за разпит селяни.
Целият този диалог ставаше публично пред всички присъствуващи.
И след като съдията-следовател повика за разпит известен брой селяни, Енвер бей и Паница, седнали един до друг, започнаха тих разговор. Явно беят обясняваше на Паница колко много новият режим е затруднен от тези убийства и колко необходимо е да не се допушат такива престъпления. По едно време сред тихите запитвания на Енвер бей Паница му отговори громко:
- Нека анкетира, нека пише каквото иска! От истината не се плаша!
Разбрах, че Енвер бей проявяваше интерес към моята анкета, и сега Паница отговаряше гласно на въпроса му. След два часа съдията-следовател обяви, че е приключил своята анкета. Всички викани от него свидетели, изпратени от Паница, заявиха, че не знаят кои са авторите на убийството, а знаят само това, че убитите са агитирали против Паница и против конституцията.
Разбира се, при отсъствие на виновни, никой не бе арестуван. Доволен бе Паница, доволни бяха и физическите убийци.
Енвер бей и свитата му, Паница и всички дошли от Просечен се качихме на конете и се запътихме обратно за Просечен. Изпратиха ни онези, които бяха физическите оръдия на убийството. По лицата им се четеше доволство, че кожата им е вече гарантирана и че занапред те остават господари на положението в Скрижево.
През всичкото време при пътуването с групата на Паница Енвер бей и придружаващите го беседата ни не се докосваше до сюжета на анкетата. Само Сюлейман Лютфи ефенди, жандармерийският офицер от Сер, при разговора ми с него забеляза:
- Ефендим, да са приказвали какво и да е, работа ли е хора да се убиват за това?
- Няма свобода на словото в района на Паница - отвърнах аз.
- Чудна работа! - каза офицерът.
Аз не исках повече да говоря на тази тема и разговорът ни мина в сферата на идеалите. Заприказвахме със Сюлейман ефенди за бъдещата солидарност на народите, за братството, за свободата, изчезване на престъпленията и т.н. Само от време на време сред тези съзерцания в бъдещето аз виждах сянката на тримата българи, убити от Паница, грозното, твърде грозно настояще.
Веднага след пристигането ни в Просечен в дома на Хюсни бей, председател на местния комитет на младотурската организация, бе дадена вечеря в чест на Енвер бей, на която бях поканен и аз. На вечерята бяха и придружаващите Енвер бей лица, а също така и Паница. След вечерята можах да разменя в присъствието на Паница няколко мисли с Енвер бей върху създаденото положение от скрижевските убийства и отражението им не само върху българите в Македония и Одринско, но и в България. Забелязах, че това събитие е направило навсякъде лошо впечатление. Тогава Енвер бей, който не само съзнаваше това, но и го изживяваше болезнено като въпрос, накърняващ престижа на новата власт, която проявява безсилие в този район, се обърна към мене:
- От вас, журналистите, зависи много да допринесете за омиротворяването на духовете, за да не се повтарят подобни скръбни инциденти.
Тази забележка не бе упрек, а молба и обещание за въздействие върху авторите на инцидента.
- Ние се стараем да излагаме само истината, голата истина - отвърнах аз. След вечерята при Хюсню бей аз бях отново, за втора вечер, гост в къщата на Паница. Стаята ми бе светла, широка и уютна. След голямата физическа и душевна умора веднага съм заспал дълбоко. Към четири часа обаче бях събуден от силното отваряне с трясък на вратата на стаята ми, в която влизаше Паница и чувам вика му:
- Ке го заколя!
Силуетът на Паница се очертаваше ясно от светлината на месечината и брадата му се движеше нервно. Веднага станах и му казвам:
- Какво има, кого ще колиш?
- Ке го заколя! Симона юдата!
Бях изненадан. Разбрах, че става дума за колегата Симеон Радев. Набързо се чудех как да успокоя възбудения Паница.
- Какво е станало, та си толкова ядосан, какво ти е направил Симеон? - Паница ми подаде едно писмо-бележка, в която прочетох:
„Господин Паница,
Тук пристигнаха Георги Тодоров, брат на убитите, Симеон Радев Реснели и други непознати лица. Понеже нямат писмо от Сандански, ние блокирахме къщата. Явете ни по-скоро какво да правим и дали да ги убием?
Каран”
Ясно ми стана, че животът на Симеон Радев е в ръцете на Паница. Помъчих се да го успокоя, че не бива да се продължават убийствата, че Симеон Радев е журналист като мене и сега при новия режим не е забранено да се ходи свободно навсякъде, че всеки инцидент със Симеон Радев ще има много лоши последствия, че Енвер бей едва се справя с тези затруднения и, главно, казах му, че не бива да взема никакви решения без съгласието на Енвер бей, който е шеф на правителството и в момента е тука. Паница напусна стаята ми. Аз станах набързо и понеже къщата на Хюсни бей, в която гостуваше Енвер бей, бе съседна на тая на Паница, в която бях аз, слязох на двора, измъкнах се, влязох в двора на Хюсни бей и го помолих да събудят бея по бърза работа. Енвер бей стана веднага. Казах му какво става с Паница:
- Този човек в момента е ненормален и може всичко да направи. От него зависи животът на Симеон Радев. А вие знаете какво ще значи това. Моля ви за бързи мерки.
Енвер бей призна, че трябва да действува бързо. Седна, взе една своя визитна картичка и на нея написа на български:
„Брате Паница,
Недей да чиниш нещо лошо на Симеон, оти много лошо ке велят другите
Твой брат Енвер”
Картичката бе веднага пратена по едного от адютантите на Паница. Аз си отидох.
След време разбрах, че Паница влезе в салона, и отидох там, Паница ме посрещна с думите:
- Знаеш ли, че всички оръдия на България са дошли тук? Не само Симеон Радев, но след него тук е дошъл и серският български консул Семенов.
Симеон дошел в Скрижево подир нас.
- Е, че какво от това?
- Аз съжалявам, че Симеон Радев избра именно този момент да дойде тук. Аз бих отървал българския народ от него, само да беше дошъл в малко по-друго време. Впрочем и сега можеше да го претрепа, но нейсе, той ще оцелее.
Сега Паница ми съобщи, че е дал вече нареждане Симеон Радев да напусне Скрижево, но да не го убиват.
Но не бе само Радев. Раздразнението на Паница сега се пренесе върху серския български консул, който пристигна в Просечен, за да провери реколтата на тютюните. Той отседнал в българската община, но там никой не смеел да го поздрави, поради страх от Паница. При Паница дошли главният учител и няколко селяни да искат разрешение от него да отидат да видят Семенов. Паница не им разрешил.
Аз отидох пак при Енвер. Там бе Паница, придружаван от Иван Харизанов. Понеже Енвер говори български като битолчанин, разговорът се поведе на български език:
- Тези хора няма да се оставят от своите агитации - забеляза Паница. - Аз бих вързал тенекето на българския търговски агент, но не искам да окепазявам българщината.
Докато Енвер бей даваше съвети за умереност на Паница, Харизанов започна:
- Но това е нетърпимо. Българската държава и нейните агенти - Екзархията и организацията на Матов, действуват заедно и в хармония. Касите на българската държава са разтворени за нейни оръдия. Знаете ли, че Григор Василев е секретар на Българското търговско консулство в Солун?
- Това не само не зная, но не може да бъде вярно. Защо такова отношение към България и към Екзархията?
Аз се обърнах към Енвер бей:
- Българската държава не може да не следва политика, съобразна с интересите на българския народ. А тази политика е политика на приятелство с турския народ. Ето защо ние можем само да се радваме, ако всички институти на българската нация действуват в хармония. Според мен дори тази хармония е наложителна. И българската държава, и Екзархията, и Вътрешната организация, и всички други организации трябва да действуват заедно за закрепване на добрите отношения между двете страни и двата народа. Това е задължение и на серската организация. Аз ратувам за това в моя вестник, но винаги съм смятал, че до това сближение не може да се дойде по пътя, по който върви групата на Сандански и Паница ефенди. Напротив, по тоя път може по-скоро да се дойде до конфликт с България. А това не е желателно и за двете страни.
Енвер бей заяви, че всички недоразумения ще бъдат изгладени и че скоро ще имаме турско-българската конфедерация.
Малко след това Енвер повика Паница в една стая и му даде устни инструкции. Разбрах, че му препоръчва спокойствие и му заповяда да не допуща нищо повече по адрес на консула Семенов или против С. Радева. Решихме да пътуваме за Драма заедно с Енвер бей. Преди заминаването Енвер бей, по моя молба, даде още една писмена бележка до Паница да не безпокои българския консул Семенов. Аз напуснах Просечен обаче без да съм сигурен какво точно ще стане със Семенова, който остана в Просечен, нито с колегата С. Радев в Скрижево.
Резюмирам заключенията си, без да се спирам на аргументите, които са ме докарали до тях.
Тодор Паница - това е фигура, в която се преплитат най-разнообразни черти и която твърде мъчно може да се нарисува пълно и правдиво. Смел, упорит, самонадеян и властолюбив се показва той още от първи поглед. И само измамата, която употреби при убийството на Сарафова и подлото убийство в Скрижево на стари и уважавани дейци, сподвижници на Даева, пречат да му се признае известна доза кавалерство в характера. Привързаност към масата, за служител на която смята себе си, той едва ли е имал някога. И днес той третира тази маса като презрени роби с честта, гордостта и живота на която може да се подиграва. Никой селянин не може да възразява какво и да е. Сигурно Паница смята, че неговите убийства са необходими и полезни за неговите поданици. Той е уверен, че дори когато прилага смъртното наказание, пак действува в тяхна полза - те, убийствата му, са много и само на българи... Паница никога не се е бил с турски аскер.
Има ли Паница авторитет сред селяните в района си?
Той е бил подвойвода на Даева. А Даев е бил високо уважаван и обичан от населението. И когато Даев бе принуден да се самоубие, Паница бе прогласен за драмски войвода и окончателно утвърден от Сандански за такъв след убийството на Сарафов и Гарванов. Силно дисциплинираните драмски комитети са признали новия войвода и са работили с него. А проявяващата се тук-там опозиция е била отстранена с убийства. При новото положение опозицията бе станала твърде голяма. Въпреки помощта на Младотурския комитет за Паница, опозицията срещу него се бе засилила твърде много и то в главния организационен център - Скрижево. Пред перспективата да загуби положението, Паница убива, макар сам да признава, че убитите от него са най-добрите дейци на организацията... Тодоров е бил секретар на организацията, а Христо Вергов - дясната ръка на Гоце Делчев. Но Паница знаеше, че ако не ги убие, той ще загуби положението си, и затова заповяда да ги убият. Това положение не се отрича от самия Паница. Макар да знаят това, младотурците не дават да се посяга върху него. Мотивите за това? Факт е, че младотурците не са доволни от убийствата и терора на Паница. Тям е неприятно, че тяхната конституция е сюспендирана в неговия район, но не знаят как да излязат от това положение.
Сам, след анкетата на Енвер, той се чувствува отново господар на района си.
Терорът на Паница е един болезнен протест към изобщо ненормалното още положение в неговия район, който съдържа сам в себе си елементите на своето разложение. Докато това обаче настъпи, всяка агитация отвън може да носи само нови кървави инциденти. Паница трябва да бъде оставен в своята неограничена монархия дотогава, докогато турският либерализъм отгоре унищожи най-ужасната българска тирания отдолу, каквато е тиранията на Паница. Дотогава Паница ще си е господар на положението и за грозното убийство в Скрижево няма никой да му държи сметка.

В царството на Сандански
(Анкета на специалния пратеник на „Дневник”)
Паница против българския търговски агент
Драма, 26 август 1908 г.
След съветите за умереност, които Енвер бей даде на Паница, аз смятах, че спокойствието на г. Семенов, нашия търговски агент в Сер, е осигурено. Току-що пристигнали, обаче, доверени лица от Просечен ми разправят следното:
Паница заповядал на мюдюрина да отиде в българската община, дето бе спрял г. Семенов, и да го покани да се премести другаде, понеже пред общината щял да се състои митинг. Мюдюринът изпълнил заповедта на Паница, но останал доволен от отговора на агента, който му заявил, че е на гости на общинския председател и че неговото гостуване не пречи на митинга, който ще става вън. Понеже мюдюринът останал при агента, по едно време Паница с Харизанова и една група от трима-четирима хора, без да хлопат на вратата, влезли внезапно в стаята на агента. Според присъствующите Паница бил ужасно разядосан - „просто побеснял”. Гавазинът на агента, като видял каяфета на гостите на господаря си, веднага влязъл в стаята. Агентът, обаче, който не загубил ни най-малко спокойствието на духа си, заповядал на гавазина да си излезе. Мюдюринът пък се скрил зад агента.
С позеленяло от яд лице Паница започнал:
- Какво търсите вие тук? И защо тъкмо сега, в разгара на партийните борби идвате заедно с хора от противното течение?
Съвсем спокойно, нищещ броениците си, агентът отговорил:
- Успокойте се, г. Паница... успокойте се... Аз идвам само с гавазина си... И дойдох не да посетя вас, а само мюдюрина и председателя на Българската община.
- Но вие сте казвали на карлуковския кмет, че аз съм добра боева сила и че сте могли да ме опростите за убийството на Сарафова... Вие с това сте искали да ме предразположите.
- Не съм аз, който мога да опрощавам и, следователно, не съм могъл да обещавам подобно нещо. Колкото за хвалба, може да съм ви похвалил като боева сила.
- Но вие тука не трябва да идвате...
- Не е ваша работа.
Подир няколко минути Паница, заедно с другарите си напуснал демонстративно квартирата на агента.

Протест пред мютесарифа
Следобед г. Семенов пристигна в Драма. Както се уча от положителен източник, той е протестирал за действията на Паница към него пред мютесарифа. Мютесарифът е изказал пред нашия търговски агент своите най-големи съжаления за случката и обещал наказването на мюдюрина.

Анкета от шефа на английските офицери г. Бонам
Драма, 27 август 1908 г.
Днес замина за Просечен английският жандармерийски офицер г. Бонам, за да анкетира убийството в Скрижево.

Драмските младотурци и убийството
Почти всички тукашни младотурски кръгове негодуват против терора на Паница. Те смятат, че неговите убийства компрометират положението и могат да имат лоши последствия и решително влияние при въпроса за вдигането на чуждата намеса. Те се възмущават още повече от обстоятелството, косвено е отговорен Младотурският комитет, който поддържа Паница. Днес посетих прокурора при тукашния съд, който е председател на Младотурския комитет. Той ми заяви следното:
„Нас ни твърде много занимава въпросът за начина, по който действува Паница. Ние унищожихме тиранията отгоре, а сега виждаме да започва друга тирания отдолу. Ще се помъчим да го вразумим по мирен начин, но ако не отбира от дума, ще вземем други мерки.”

Бежанци
Поради терора и заплашванията с убийство вече са избягали от Скрижево: Божии Атанасов, учител; Георги Тодоров, брат на убитите; Ангел Костадинов, син на убития К. Тодоров; Г. Аврамов, току-що завърнал се от България, и още някои селяни, които бягат едни в Драма, други по гръцките села, а други в Солун.

Събиране на данъци
По разпоредба на Паница събирането на данъците за организацията върви твърде усилено, не се правят никому никакви снизхождения.

В царството на Сандански
(Анкета на специалния пратеник на ,,Дневник”)
Българите в Серско и Драмско
Драма, 29 август 1908 г.


Градът Сер е изгубил почти изцяло всяка българска физиономия. Едничката още оцеляла махала, в която се говори на български език, е попаднала почти изцяло под влиянието на гърцизма и само твърде големи усилия и твърде умела училищна политика биха могли да спасят малкото още българи в Сер от окончателно погърчване. Но ако делничният вид на Сер е гръцки, то в пазарен ден той се превръща в истински български център, който събира едно чисто българско население от цялата околия. Серската околия е българска и селата са твърде ближни едно до друго. Населението се отличава със своето здраво национално чувство и със своята издръжливост. Организацията винаги тук се е чувствувала твърде силна, силна е и сега. Серският околийски войвода Таската с гордост ми посочваше своя район, в организацията на който той е вложил всичките свои сили. Без да искам да отрека работоспособността и любовта към селяните у Таската, които са направили неговата работа по-продуктивна, смело може да се каже, че с този материал, какъвто са селяните в Серско, всеки добросъвестен и предан на работата си организатор може да прави чудеса.
Но ако изобщо цялото българско население в Серско е твърде будно, то онова, което населява полето, стои много по-високо от планинското. За нещастие, тъкмо полето е изцяло в ръцете на чифликчии и всички полски българи са чифлигари - роби на земята. Аз не знам какво би било това население днес, ако да не му бе отнета земята. Но за удивление е, че и при своето робско положение, то има живото съзнание, че трябва да се бори за по-добър живот, и е било винаги най-голямата подпора на Организацията. Аз слушах Таската с ентусиазъм да разправя за полето, което той обича много повече от горите. Но аз сам излизах в Сер в пазарен ден, когато улиците са пълни със селяни и селянки, завързвах разговор с тях и оставах удивен от развитостта както на горци, така и на полянци. В един хан сварих кмета на едно село, ако се не лъжа Ени Кьой, живо да третира със своите първенци някакъв важен въпрос. Намесих се в компанията им. Щом като се увериха, че съм българин, радушно ме приеха в своята среда и ми разправиха болката си. Селото им е под Патриаршията, но е цялото чисто българско. Грък от островите е само натрапеният им поп. Училище нямат и никой от селяните не е грамотен. Попът им казвал да изпратят нафузния тефтер в митрополията, защото трябвало да се извадят нови нафузи. Те пратили тефтера, но не удовлетворили искането на попа да подпечатат със селския печат, че са съгласни за нова нафузна книга. Скоро обаче те разбрали, че митрополията ще иска в новите нафузи да ги впише като гърци, и веднага решили да дойдат в Сер, за да се справят със същинските намерения на Гръцката митрополия.
- Добре, че не ударихме селския мюхюр - забеляза един от селяните. - То пак ние нямаше да оставим владиката да си играе както ще, но щеше да става нужда да дохожда тука цялото село.
- Я виж какво има в тая книга - обърна се кметът към мене.
Той ми подаде един запечатан плик с щемпела на гръцката митрополия. Отворих писмото. С моите твърде слаби познания на гръцки език аз можах да разбера, че това е покана от гръцката митрополия до първенците в селото да дойдат в митрополията, за да стане промяната на нафузите.
- Охо, да имат да вземат - провикна се един.
- Мина то онова блажено за гръцките владици време - отвърна други.
- Ако не знаем книга (т.е., ако сме неграмотни), то не сме пък съвсем прости...
И наистина това неграмотно българско население обладава такъв природен ум, че липсата на училищно образование почти не се забелязва. Аз се разделих с тези смелчаци селяни с убеждението, че подобни гъркомани никога не ще се загубят за българщината.

Таската
На широкото общество в България това име не е известно. Таската в България не е живял. За нея той само е слушал. Веднъж само, миналата година, е поискал да се отбие за малко на българската земя. Силните преследвания на властите обаче, според както той разправя, са го принудили да се върне твърде скоро в своя район. Таската е от дълго серски околийски войвода.
Аз го намерих и се запознах с него в Сер и още в първия момент на нашия разговор видях, че имам работа с човек, който не може да бъде засегнат от обвиненията, които са се отправяли и се отправят изобщо към серската група. Първото нещо, което ме порази при моята среща с Таската, бе неговата голяма привързаност към селяните и в същото време привързаността на селяните към него.
„Нека ми посочат други по-прав път за работа в полза на този народ, и аз съм готов да го следвам. Мене ми е драго, когато се срещна с хора, макар и от България, с които мога да разменя мисли върху положението. Нас само ни обвиняват. Уверявам ви, че в деня, в който се уверя, че съм вреден за този народ, аз сам ще се оттегля. Да заповядат да работят ония, които днес само обвиняват... Но ако те дезертират пред нуждата от тежка черна работа, тогава аз пак ще бъда на своя пост, за да работя за този народ.”
Таската готви с възторг за своите чифлегари, но и самото население му е привързано. Неговата квартира в „Гранд хотел” е почти постоянно препълнена със селяни, които идват тук, за да добият разрешение на най-разнообразни въпроси. На едного се запалила къщата, идва тук да моли разпоредбата на Таската, за да му се построи от съселяни. Дори семейните разпри са подчинени на решенията на организацията. Ясно е при това положение колко много работа има да върши един войвода. На всяка крачка се търси неговата намеса.
Разхождайки се из улицата, пред мене се изпречи един висок и едър селянин и без да зная аз отде той знае, че аз съм българин, с умилен поглед ме запита:
- Къде е Таската?
- Не зная, но тука трябва да е.
- От няколко часа го търся...
- Какво има по вашето село?
- Всичко хубаво, само сега църквата ни стои затворена от гръцкия владика, та рекохме да дойдем до Таската!
Черковният въпрос, както в цяла Македония, така и в Серско, е един от най-болните въпроси. Цял ред български села стоят със затворени черкви само по желанието на гръцките владици. Младотурският комитет, по чисто тактически съображения, не иска да се дразнят сега с този въпрос гърците. Но при новия режим, който прокламира принципа на вероизповедната свобода, селяните не искат да чакат твърде и действуват за по-скорошното отваряне на черквите. Таската стои на гледището на Младотурския комитет и смята, че селяните трябва да почакат с отварянето на черквите до парламента. По тази причина, когато в с. Горно Броди, дето при 1000 къщи население няма ни една гръцка, селяните си отворили сами черквата, сам Таската им отнел ключовете. Това внася разочарование не само у горнобродчани, но и у всички други села, които чакат час по-скоро да се отворят черквите им.
Преди да свърша характеристиката си за Таската, не мога да не отбележа накрая, че в него се забелязва вече едно отчаяние, като че ли... Аз не знам дали това е плод само на критиките против серската група, или пък тука има някаква роля и съзнанието, нейната стара форма, при новото положение. Аз само искам да констатирам, че отчаянието съществува: „Идва ми да си взема шапката и да се махна от организацията. Нека дойдат да работят други, които по-добре от нас знаят. Аз сериозно мисля, всички ние серчани да се оттеглим.”
Разбира се, това настроение у него, дори кога вземе връх, се леко поправя чрез влиянието на неговите другари.
Понякога Таската, който е твърде много нервен и почти не може да приказва спокойно, се обзема от твърде голямо негодувание против ония, които агитират против него. При все това той съумява да обуздава гнева си. Когато му заговорих за тройното убийство в Скрижево, той нервно заговори:
- Аз имам много по-големи основания от Паница да действувам, но все още се въздържам. Не искам ние, българите, да ставаме за смях на хората, но има личности, които твърде много ме предизвикват...
Въпреки сериозността, с която говори Таската, аз не искам да вярвам, че той ще последва примера на Паница.

Из Драмско
В Драма българи също почти няма. Само един българин, търговец на тютюни, Илия Х[аджи]георгов, и стотина други еснафи са останали от цялата българска маса тук. В града няма нито българска черква, нито българско училище. И околията откъм морето е гръцка. Но на север от железопътната линия повечето села са български.
Тук са най-богатите български села, главният поминък на които са тютюнът и оризът. Този край е във владението на Паница. Когато се разходих из с. Просечен, аз бях удивен от интелигентността на селяните. В селото има двукласно училище.
Разхождахме се из селото на една голяма група. Аз вървях напред с председателя на общината и главния учител. Паница вървеше зад нас с друга група. Аз запитах свещеника и учителя как се чувствуват при новото положение.
- Много добре, твърде добре - отговориха те. - Само като можем да получаваме българските вестници, нам ни стига.
Свещеникът се обърна плахо назад, за да види къде е Паница, и прибави:
- Само че, допреди няколко дена Паница не ни позволяваше да ги четем...
- В началото много книжнина би ви подействувала като силна доза хонон - забелязах смеховито аз, - та Паница се е боял за душевното ви здраве.
- Много са полезни те, вестниците, много се развива човек от тях - прибави тихо дядо поп с една наивност, която съдържаше в себе си нещо трогателно.

Разцепление в лагера на санданистите
(От нашия пратеник)
Солун, 5 септември 1908 г.
Още преди започването на органа „Конституционна Заря”, под влиянието на „идеолозите” около групата Сандански, хората на последната се разделиха на два лагера. Чудомир Кантарджиев и Хр. Чернопеев от една страна попаднаха под влиянието на пролетарците Делирадев - Харлаков и настояваха „coute que coute” последните да влязат в редакцията на вестника. Сандански, обаче, според негови близки хора, сметнал за вредни за своето реноме тези пролетарци и им обърнал гръб, след като си послужил с тях за съставянето на програмата. Запитах днес Харлакова и Делирадева, какви са собствено техните отношения към групата на Сандански и отделно към Чернопеева и Кантарджиева. Отговориха:
- Сандански излиза да се отрича публично от нас и да ни ругае. Заявяваме, че проектопрограмата на серската група е от началото до края наше дело, от нас е написана. Когато изработвахме програмата, Сандански смяташе заедно с нас да издава вестника. Само принципиални въпроси, по които ние видяхме, че групата на Сандански е също такава, каквато е и вътрешната организация, ни принудиха сами да се откажем от влизане във вестника. Не са верни, следователно, твърденията, че Сандански ни изгонил и че ние никога не сме имале нещо общо с него, защото програмата е наше дело.
- Какви са вашите отношения към групата Чернопеев-Кантарджиев?
- С тях повече се разбираме. Чернопеев се показва пригоден да се приспособи към новите условия и да трансформира постепенно нелегалната организация в легална. В Чернопеева ние виждаме шефа на една бъдеща демократическа партия, която ще се опира в града на работничеството, а в село - на чифлигарското население.
* * *
В два-три дни ще се състои сбирка от ръководителите на районите в Серско и Струмишко. Ако в тази сбирка не се дойде до разбиране по съществуващите вече недоразумения, тогава ще сме пред едно ново раздробяване на санданистите, раздробяване, в което навярно Чернопеев ще вземе връх.

Турските атаки против санданистите
Още в първите дни на младотурския преврат за никого не беше тайна едва прикриваното недоверчиво отношение на турците към Вътрешната организация.
Не се мина много време и това недоверие се превърна в явна враждебност, която се изрази в арести на войводи и обезоръжаване на бивши четници.
Не такова бе, обаче, отношението на турците, или както доскоро се приказваше, на младотурците към серската група. Тя се радваше не само на пълното доверие на младотурският комитет, но и на неговата активна поддръжка. И никого не шокираше обстоятелството, дето Младотурският комитет възприемаше без всякакво възражение твърде радикалната програма на серчани.
Но от 11 юли са се изминали вече цели четири месеца и няколко дена. Този малък период от време бе достатъчен, за да ни даде факти, които хвърлят една светлина върху положението, светлина, пред която никой не може повече да си закрива очите.
Турците поддържаха Сандански и не скриваха своето желание да видят неговото влияние разпространено и върху районите на Вътрешната организация. Тяхната поддръжка не бе платоническа. Първия аргумент в тази поддръжка те намираха в заклетата неприязън на серчани към България. Второто и не по-малко тяхно съображение бе, чрез поддръжката на по-слабата серска група да съсипят застрашаващата ги Вътрешна организация.
Но още в началото на Хуриета, когато боготворяха Сандански, турците не се разделяха от своята интимна мисъл, че това ще трае само временно, докато се дебарасират от външните мъчнотии, за да се разправят след това с всички.
И въпреки декларацията на Младотурския комитет за автономността на всички революционни организации, за тяхната неприкосновеност до свикването на парламента, преследванията против организацията скоро започнаха. Те бяха по-силни срещу Вътрешната организация, но се появиха и към серчани. Обучението на милицията бе преустановено чрез давлението на властта, която почти бе арестувала Сандански в Мелник. Стою Хаджиев7 бе също тъй арестуван в едно село в Д[емир]-Хисарско.
Днес има признаци, които сочат, че турците се готвят за една нова и решителна атака срещу серчани, под предлог че те готвят ново въстание.
Но характерното е, че и днес старата тактика продължава. Неприязънта към серчани се съпровожда с голямо менажиране към Чернопеева, който, според сведенията от Струмишко, ходел под закрилата на властта да агитира срещу Екзархията.
Нас ни най-малко не ни учудва това поведение на Чернопеева. Нищо необикновено е това, че неговият ограничен ум може да дири главния източник на нещастията над българите в Турция в съществуването на екзархийския институт. Нас ни учудва само действително голямата ловкост на турците, които съумяха да използват конфликта между Вътрешната организация и серчани, за да предприемат ред мерки срещу първата, а днес се готвят да се нахвърлят срещу санданистите. Те не могат да търпят радикалните искания на серската група, макар тя да е напълно привързана към целостта на империята.
Нищо ново под слънцето. И готвящите се турски атаки срещу санданистите са само ново приложение на стария принцип: „разделяй и владей!”.
Но тъжното е, че българите в Турско още не могат да се надигнат до едно по-високо съзнание за общността на интересите на всички българи в Турско. Още по-жално е, че за да удовлетворим ината си, ние отиваме дотам, че ставаме оръдие на собственото си разрушение.
Младотурците проявиха пълна нетолерантност в изборите към националистите. Те се опитаха да извършат насилия над гърците. Отговори им се със задружен и енергичен отпор.
Насилията над българите продължават и ще продължават, защото няма сила, която да се противопостави. Днес ще бъдат съсипани санданистите, утре Вътрешната организация, а в други ден Чернопеев, ако остане читав, ще се почувствува в една съвсем незавидна поза.
Тази грозна перспектива няма ли да вразуми днешните ръководители от всички лагери на македонския народ, за да схванат твърде ясно положението, че докато те са разкъсани, докато всички усилия не се координират в едно, за да образуват една внушителна сила, дотогава правата на българи и на български групи ще бъдат само права на благоволение? Няма ли да настъпи отрезвление?
Публ. в „Дневник”, бр. 2180, 2181, 2183, 2189, 2191, 2192, 2193, 2198, 2271. С., 22, 23, 25, 31 август, 2, 3, 4, 9 септември, 23 ноември 1908 г.; Д-р Вл. Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). С., 1998, с. 164-188, 201, 256-257.

№ 4

Яне Богатинов
ОТИВАНЕТО В ЦАРИГРАД - 31 МАРТ 1909 ГОД.



Яне Сандански в четническа униформа


През месец февруари Сандански и Паница бяха в Цариград. Атмосферата им се видяла доста сгорещена от надигащата се реакция. Те не забравили да предупредят Младотурския комитет да вземат мерки и в случай че не вземат мерки, скоро ще ги видят да дойдат на гости с цървули. Както и стана - едва след ден и половина месеца превратът от реакционерите стана и в няколко дни избиха около 80 души младотурски офицери и няколко депутати. Повикват веднага Сандански в Солун, за да им даде съвет. Той ги запитал дали Дарданелите са в ръцете на реакционерите, и в случай че това е тъй, не остава друго, освен да се отдели Македония и Одринско в самостоятелни - автономни, на което и младотурците се съгласили. Но за голямо нещастие Дарданелите не бяха заети от реакционерите и походът стана.
Паница веднага замина из селата в Драмско за събиране на доброволци. Въпреки големите пречки от страна на върховистите (клубисти) - в два-три дни можа да събере 150 души и на 3 април бяха готови за път. Паница нямаше средства да остави на семейството си, та заложи пушката си на драмския общински лекар срещу 5 турски лири, от които четирите остави на жена си и една взе за себе си, с която през време на похода до Цариград, близо до Чаталджа, като дружината остана без храна един ден, той сам намери и купи югурт и се нахранихме всички.
Още от град Чорлу на гарата хванахме 5 души шпиони - реакционери. Също на чаталджанската гара и близо до Сан Стефано - 12 души. Турците се чудеха как така ние българите сме можели да подушваме шпионите.
Близо до Цариград една вечер нощувахме във висшето земеделско училище „Халкали”, или „Спартак куле”. От студентите се присъединиха 20 души, както и после от военното цариградско училище.
При стените на Цариград се сражавахме и превзехме „Хаджи Дауд паша кашласи”, където обезоръжихме осем конни полка.
Сутринта призори потеглихме за военното министерство. Навлизахме от западната страна при топовните гърмежи и маузеровите пушечни изстрели – ние, пеейки Симеоновите песни. Слънцето кърваво се зададе от изток, трептещите лъчи проникваха през кичестите дъбови гори и се отразяваха ослепително в Златния рог.
Едва след шестчасово пътуване пристигнахме пред военното министерство. Битката там не продължи много - едва след 2-3 часа министерството беше в ръцете ни, откъдето потеглихме за „Иалдъз кьошк” - Султан Хамидовия дворец. По пътя за двореца от казармата „Таксим къшла” ненадейно ни откриха пушечен огън. От внезапния огън всички се пръснахме, няколко души паднаха убити. Първата ми работа беше да потърся Паница, който за момент се изгуби от очите ми. Назад да го намеря, не ми се вярваше, тръгнах напред, където го намерих пред вратата на казармата да стреля направо в прозорците. Доближиха още няколко души другари, като ни видя Паница около себе си, без да каже нито дума, хвърли се направо вътре, като знаеше, че ние ще го последваме, което и сторихме. Войниците реакционери от казармата останаха като смаяни, като им викнахме едногласно „теслим слунъс!” (предайте се!), те, без да се съпротивляват повече, хвърлиха пушките настрана. Пристигнаха след нас още другари, с които обезоръжихме цяла дружина. От после запитахме няколко от войниците защо така лесно се предадоха, а те отговориха: „Как да не се предадем, като ви видяхме всички с бомби в ръцете си, с които можехте да вдигнете казармата във въздуха заедно с нас.”
През вечерта късно пристигнахме при стените на „Иалдъз кьошк” - до сутринта продължи престрелката - едва от време на време на сутринта на групи започнаха да се предават реакционерите, а някои още продължаваха да стрелят. Накъм обяд, останали без кураж, предложиха да се предаде гарнизонът цял. Но турските офицери се страхуваха да влезнат вътре да не би да направят измяна, както в болницата предишния ден, където убиха 8 души офицери, които влезли да преговарят. Но Паница окуражи няколко души офицери и влезнаха заедно, където плениха Султан Хамида и през нощта изпратиха към Солун, където стоя до Балканската война във вилата „Алатини” при „Кючук карабурун”.
На другия ден вече като победители ние под строй с български революционни песни минахме през европейския квартал - от пететажните здания хвърчаха букети цветя и ни акламираха, викайки от вси страни „ура”, „живио” и „ияшасън булгар”. Пред руското царско посолство, без да зная защо, прекъснахме песента „Жив е той, жив е!” и започна Паница да пее песента „Смелост, друзя”. След него поехме всички. Персоналът в посолството в знак на протест всички веднага затвориха прозорците и се прибраха вътре.
Паница не забравяше да държи лекции при всяка почивка, като ни напомняше да се не отдаваме на грабежи, понеже с туй не само ще опозорим всички революционери, но и българското име ще опозорим пред европейския свят. Грабежи станаха почти навсякъде от турските войници и албанските доброволци, но от нас българите нито един не направи туй, понеже най-много държехме да не опозориме името на Паница, а също и българското.
На другия ден всички европейски вестници гръмнаха, като пишеха за превземането на Цариград от македонските революционери.
След няколко дена потеглихме за Солун. В Солун посрещането беше неописуемо. Още с влизането пред хотел „Англьотер” се държаха речи на турски и български. От там потеглихме през центъра на града закъм клуба на Народната федеративна партия с песни и музика. Насред пътя музиката спря. Ние, отрядът на Паница, които бяхме първи, също се остояхме, без да знаем защо, но от балкона на клубистите-върховисти видяхме, че се кланят Сребрен Поппетров и Карайовов, като ни приветствуват и се готвят да държат речи. Но Паница замахна с ръка на музиката и пак „ходом марш” и тръгнахме, а те от балкона останаха сконфузени. Пред федеративния клуб държа реч Стойно Стойнов и Георги Тодоров, откъдето потеглихме за клуба на „Итихат ветереки”. Там също се държаха речи, където на всички доброволци дадоха банкет.
На другия ден - 28 април по стария стил, потеглихме за Драма. По всички гари имаше посрещачи и музика. В Драма също ни посрещнаха с цветя, венци и музики цялото драмско население и селата.
От всички села имаше депутации, които молеха Паница да отидем и ни дадат нужните почести. Също имаше и от пресеченските клубисти-върховисти, начело с тогавашния архиерейски наместник - свещеник Иван Кьосев, Караманов и Демира (Георги Ангов), които най-много пречеха преди заминаването ни за Цариград. На Паница не му бяха по характера тези почести и овации, но най-много се възмути от дебелоочието на тези мародери.
Ние всички се разотидохме по селата, а Паница остана при семейството си в Драма, като не забравяше да заобикаля селата и подпомага трудното положение. В най-кратко време в селата Егри-дере, Раменца, Грачен започнаха да се градят български черкви и училища. Той често отиваше при мютесарифа Таксим бей за ходатайство по горните работи и когато мютесарифът не можеше да разреши някой въпроси, принуждаваше се Паница да отива до Серес, Солун и Цариград. Не беше тъй лесен въпросът за отваряне прогимназия или черква в Драма, където пречките бяха големи от гръцкото население и владиката Хрисос Томос.
(Препис-спомени от Яне Богатинов, четник и дългогодишен неразделен другар на Тодор Паница - ранен също в момента на убийството на Паница в „Бургтеатър” във Виена на 8 май 1925 год.)

№ 5

Менча Кърничева
ЗАЩО УБИХ ТОДОР ПАНИЦА?



През време на Общоевропейската война се запознах в Мюнхен с Магдалена Измирлиева, балдъза на Паница, а сега жена на Борис Бумбаров, емигрант в Сърбия. Още там тя често ми говореше за македонските борци, за споровете им и ми изясняваше причините на тия спорове. Никога не пропускаше да подчертае, че всякога е бил и днес още си оставал привърженик на самостоятелността на македонското движение и специално противник на намесата в него от страна на България. За Паница аз дотогава бях чула само, че преди години е застрелял в София двамата известни македонски революционери - Гарванов и Сарафов, на разделяне с тях през една нощ подир дълъг разговор. Магдалена ми поясняваше, че това убийство Паница извършил в името на хубавите начала, които го въодушевявали като защитник на македонската борческа самостоятелност. По-късно, през лятото на 1920 г., имах случай да срещна в Лъжене, България, самия Тодор Паница. И от него чух, че в служба на което да е българско правителство той нямало да се постави никога. От всичко чуто аз оставах с уважение спрямо Паница и драго ми беше, че за Македония работят предани и твърди хора, готови на всички жертви за нея.
В градчето Лъжене Тодор Паница се криеше усърдно от преследванията на правителството на Стамболийски, което го дирело да отговаря за незаконно придобити през време на войната богатства, по силата на чл. 4 от един специално създаден в България закон. По адреса на това правителство Паница и семейството му сипеха много критики: ругаеха се министри и съдии, които се осмелявали да съдят един герой. Магдалена не отричаше, че зет й е направил крупно състояние в Драмско през войната, но не бил изнудвал населението, както се разправяло, а просто тютюнотърговците мy давали добри комисионни, а като му давали, прибавяше тя, защо да не вземе. Магдалена премълчаваше срещу какво му са давали тия комисионни, и подобавало ли му е да се занимава с гешефти във време на война, когато хиляди хора умираха на фронта и в една територия като Драмско, където пък и населението умираше от глад. В този момент образът, създаден във въображението ми за революционера Паница, не можеше да не загуби много от обаянието си.
След известно време Паница със семейството си замина за София, където продължаваше да се прикрива от властта, с която отношенията му оставаха повече от враждебни; така поне говореше семейството му. Един ден Магдалена ми каза, че зет й се срещал с министър Ал. Димитров. На учудването ми и на въпроса как се е решил на това, тя ми отговори, че му е дотегнало да се крие, и въпреки молбата и опасенията на жена му, отишъл при министъра, като се и добре въоръжил. Изругал бил министър Димитров, позаплашил го и последният му обещал да спре преследванията срещу него. Този факт ме извънредно изненада, но все още исках да вярвам на Магдалена. Не можеше обаче да остане скрита промяната в настроението на семейство Паница спрямо земеделската власт. Критиките престанаха, Паница също така престана да се крие усърдно. Обяснявах си, че това е вследствие уплахата и обещанието на министър Димитров; така че, когато усилено се заговори, че Паница се поставил в услуга на властта, аз не повярвах. И можеше ли да повярвам, когато стотици пъти чувах да ми се говори за самостойност, необвързвания и пр., а и в тоя момент ми се обясняваше, че враговете му пускали инсинуацията за неговата служба на правителството, за да го компрометират. Собствените дела на Паница наскоро го поставиха в пълно осветление.
Събитията около Неврокоп, където привържениците на ВМРО, тъй наречените автономисти, влязоха в открито стълкновение с органите на властта, затвърдиха у мене убеждението, че Тодор Паница наистина служи на българското земеделско правителство, което неотдавна ругаеше. Ясно ми стана, че мотивите за такава промяна в поведението му са само от лично естество, и то естество много некрасиво - да не бъде преследван като незаконно забогатял. През въпросните събития около Неврокоп Паница стоеше начело на правителствените отреди. Впоследствие и публично се заговори и се писа, че тези отреди са били сформирани и изпратени от казармите на Софийския пехотен полк. При с. Сатовча, Неврокопско, Паница бил разбит от автономистите и с двама-трима другари едва се спасил. Моята приятелка Магдалена не можеше да скрива това премеждие на своя зет и ми разправяше колко изтощен се е прибрал той в София. Къде оставаше прословутата независимост на Паница от българските правителства, за защита на която той уж бе убил хора? Можеше ли той да стане полицай на българското правителство и да тръгне срещу едно население, сред което бе с години работил, и го е възпитавал за бунт срещу неправдите? В Българска Македония Стамболийски бе повдигнал възмущението на масата благодарение на безпристрастието и произволите, които там се насаждаха от страна на властта. Тамошното население, като македонско, недвусмислено проявяваше симпатии към започналата се отдавна македонска освободителна борба - това съобщаваше и печатът на самото правителство, а Паница бе тръгнал с оръжие да разруши тия симпатии и, ако може, да застави македонците да подкрепят политиката на Стамболийски. Тази политика всъщност се насочваше направо срещу македонското движение; знаят се тайните преговори със сърбите в Ниш за обща борба против ВМРО, както и многобройните проявления на враждебност към легалните организации на македонците в България.
Връзките ми с Магдалена продължаваха. Тя ме уверяваше, че Паница завинаги ще се оттегли настрана от каквито и да е политически борби. След падането на правителството на Стамболийски Паница се прехвърли в Сърбия. Домашните му говореха, че ще отпътуват във Виена заедно с него, и там ще се установят на местожителство; разчитаха и на някакъв заможен роднина на Паница в Австрия, докато се обзаведат.
В началото на 1924 г. аз отидох при домашните си в Цариброд. Един ден Паница дойде у дома и ме замоли, като се завърна в София, да кажа на домашните му по-скоро да тръгнат. Казах му, че те са много радостни задето той най-после ще се установи при тях във Виена. Паница обаче ми каза, че въпреки очакванията на домашните му, нему лично е невъзможно да остане във Виена, защото бил поел ангажимент спрямо Жика Лазич, началник на сръбската обществена безопасност, за засилване контрачетите в Южна Сърбия, т. е. подвижните бойни отделения, насочени против македонските революционни чети. Каза още, че били направени два опита с четите на Стоян Мишев, и резултатите възхитили господин Жика Лазич, а неговата, на Паница, опитност направила впечатление. Стоян Мишев бил всесилен в Щип и че ако съм имала някаква работа в тоя град, могла съм да получа от него препоръка до Стояна, за да ми услужи. Казаният Стоян Мишев и неколцина негови другари бяха същите, които заедно с Паница се сражаваха против автономистите при с. Сатовча, и след поражението им избягаха в Гърция, а оттам минаха на сръбска полицейска служба. И Паница, значи, бе станал сръбски потераджия. Самопризнанието му ме порази като гръм, не исках да повярвам на ушите си; цялото ми същество бе възмутено, у мене се породи желание да го унищожа, но замълчах и се вцепених. Аз стоях пред един мизерен предател, който се готвеше да избива мои съотечественици и, може би, да разправя все още за идеализъм. В няколко секунди аз реших, че съм длъжна да премахна при пръв удобен случай това окаяно същество. Реших само да поддържам връзките си със семейството му, за да мога да се добера наново до самия него. Като се прибрах в София, предадох поръката на Паница до домашните му. Те се приготвиха и заминаха през Сърбия за Виена.
От Магдалена получих няколко писма, но завладялата ме наскоро болест прекъсна кореспонденцията ни за известно време. По съветите на лекарите аз трябваше да замина нейде в странство да се лекувам и реших да отида във Виена. Писах на моята приятелка, че ще я подиря. Тя ми отговори, че мога да отида право в нейната квартира. Към средата на м. януари 1925 г. пристигнах във Виена, установих се на квартира при Магдалена и се постарах да поддържам с нея, г-жа Паница, и познатите им възможно най-непринудени отношения. Цели четири месеца прекарах в тази среда, централна личност на която си оставаше Тодор Паница. Видяното със собствени очи илюстрира по най-поразителен начин на първо място неговото предателство, но наблюдавах и неща, които дотогава не предполагах. Невъзможно ми е да изредя всичко, що видях; ще спомена само някои най-характерни факти, без особена класификация, тъй като деянията, от които и сега се гнуся, излишно е да класифицирам.
Семейство Паница не се осланяше на богат свой сродник, а си живееше самостойно, разполагайки при това с много пари. Тодор Паница през всичкото време почти отсъствуваше от Виена, обикаляйки ту в Солун, ту в Белград, ту в Ниш. От политическите борби не само не бе се оттеглил, но обратно - „политици” бяха вече и жена му, и Магдалена, и кръжокът около тях. Наричаха се македонски федералисти. Ето някои моменти от дейността им.
Тодор Паница беше в непосредствена връзка с шефовете на сръбските контрачети в Македония. Те редовно му пишеха и във Виена. Никола Иванов Дерменджиев, войвода на 50-членна такава чета в Берово, излагаше в едно писмо какъв състав имала четата му, какви пушки притежавала, какво уговарял със сръбския околийски началник по работата си. Когато дойде във Виена, Паница донесе фотографията на тази чета. Магдалена има куража да признае, че това е чисто сръбска чета; същото призна пред мене и Магдалена, Васил Манолев, агент на Паница в Солун, който беше заболял и настанен във Виенската болница „Algemeines Krankenhaus”. На Дерменджиев редовно се изпращаха по сто броя от вестник „Македонско съзнание”; експедираше вестника Магдалена от стаята, в която живеехме, пратките стигаха на място; спомням си, че с едно писмо Дерменджиев съобщаваше за получаването на брой 4-и и че околийският началник го извикал, за да му бъде нещо прочетено от вестника. На Великден тая година, в квартирата на улица „Seidengasse”, в присъствие на г-жа Паница, студентите Миладинов и Тренчев, Тодор Паница запита къде се продават телефонни слушалки, за да купи една, и я изпрати на Никола Дерменджиев в Берово. С тая слушалка Никола щял да подслушва разговорите на българските погранични войски; а че това щеше да става с помощта на сръбските военни постове, само по себе си е ясно.
Друг приятел на Паница, Георги Венев - Венето, беше войвода на сръбска контрачета със седалище Радовиш. Нему пишеха писма на следния адрес: „Георге Венев, воjвода - Радовиш С. X. С.” Венев е награден от сръбския крал с медал за заслуга.
Илия Пандурски, прочут ренегат и сръбски потераджия (наскоро наказан със смърт от ВМРО в Малешевско) бе убил в с. Дъбочица - българска погранична територия, някой си съселянин Димитрачко. Новината е била съобщена от самия Пандурски на намиращия се тогава в Белград Паница и на Кочо Х[аджи]риндов, редактор на в. „Македонско съзнание” във Виена. С особена гордост биде поместено в речения вестник известието и окачествено като „подвиг на федеративна чета”.
В Ниш се намираше другарят на Паница Димитър Арнаудов, когото назоваваха „член в Централния комитет”.
През лятото на 1924 г. в едно сражение със сърбите македонският войвода Панчо Михайлов си изгубил чантата с книжа. Едно писмо измежду тия книжа, писано от Тодор Александров, се пазеше в дома на Паница във Виена. Сърбите са предали писмото на Тодор Паница, а той бе го дал на българските емигранти земеделци. Излизащият в Прага техен орган „Земеделско знаме” помести това писмо.
Паспортът на Паница бе сръбски, еднаж с име Николич (бащата на Паница се е казвал Никола), а друг път под името Арнаудович. А още при срещата ми с Паница в Цариброд видях у него специален открит лист за свободно движение из Южна Сърбия, т. е. Македония. Тогава той се даже заканваше на някакъв сръбски полицай, който влязъл в пререкание с него по повод на този му открит лист, издаден от жупана в Ниш.
В сръбските вестници се бе появило съобщение, че видният македонски войвода Тодор Паница се намирал вече в сръбска земя, и отпочвал сериозна борба против Македонския комитет. Също както би се съобщило от полицията с комюнике за движението на виден сръбски полицай.
От писмата на Паницовите приятели зная, че са били в непрекъсната връзка с офицерите на Солунския гръцки гарнизон. Самият Паница е правил посещения на губернатора в Солун. Заедно с Недялко Атанасов, бивш министър от кабинета на Стамболийски и емигрант в Сърбия, Паница е ходил в Атина, за да уговарят нещо против Македонския комитет и против България. Г-жа Паница също ходи с мъжа си в Атина и там се бяха фотографирали: тя, Т. Паница, телохранителят му Яни Богатинович, живеещият в хотел „Ермис” в Атина български емигрант Кантарджиев и неговата госпожа. Тази фотографическа снимка биде намерена от австрийската полиция в дома на Паница, както и другите споменати фотографии.
На връщане от Атина Паница и жена му бяха спрели в Белград. Писмата от Виена до Тодор Паница се изпращаха тогава на адрес: г. Арнаудович, хот[ел] „Москва” - Белград.
В постоянна връзка с Паница бяха и братя Калайджиеви, които сигурно и до днес стоят на гръцките погранични постове при с. Ловча, преоблечени в гръцки войнишки дрехи, и промишляват за нападения в Българска Македония над невинни селяни. Много често братя Калайджиеви пишеха писма до Магдалена, за да препраща тя на Паница. На Васил Манолев, докато се лекуваше във Виена, сътрудниците му от Солун съобщаваха, че изпратили през гръцката граница лице, което да убие Филипов в Неврокоп. Предлагани са били на Паница от гърците анадолски бежанци, с които да нападне в Българска Македония. Ако беше жив, вероятно щеше да се възползува от тази помощ. От адресите им за кореспонденция със Солун запомних тия: Rue Egnatia 376 - W. Christodorovitcs (това е Васил Манолев), Rue Vasilisse Olga 156 - W. Christodorovitch. „Македонско съзнание” изпращаха до някакъв павилион № 14 на същата улица - Vasilisse Olga. Ресторантът „Ogerokolumbus” е бил най-честата им спирка.
Земеделско-комунистическата чета на известния в България нелегален Георги Янчев е била подпомагана от хората на Паница в Гърция за свободно минаване през гръцко-българската граница. Не можах да разбера защо и тази чета Паница наименуваше „федералистическа”. Понятието „федерализъм” го разпъваха по тактически съображения на македонска земя, но каква македонска федеративна акция имаше да твори Георги Янчев нейде в Източна Македония близо до Черно море?... За тая чета Паница разправяше пред цяла компания в хотел Mariahif във Виена.
Преди заминаването на Паница в Сърбия и Атина през м. януари т. г. в хотел „Herzoghof” в Баден при него бяха Димитър Влахов, видният болшевик Черски със свитата си и „федератистът” д-р Атанасов. Това поне не може да е тайна за Виенската полиция.
Около 20 март настоящата година в Белград стана конференцията на българските емигранти в присъствието на Паница. Шефовете на емигрантите Оббов и Коста Тодоров със своите привърженици са се изказали за по-широка акция против правителството на Ал. Цанков в България, като изтъквали, че Сърбия обещава въоръжена помощ за тази цел срещу отстъпването на мината Перник и унищожение на македонските организации. Сърбия щяла да намери претекст за навлизане в България и помитане на Цанковия режим. Друго крило обаче, начело с бившите министри Недялко Атанасов и Христо Стоянов, искали да се поддържа в България четничество и да се предприемат повече терористически акции. Паница е лавирал между едните и другите, но близките му го представят повече като сътрудник на комунистите.
Бумбаров много съжаляваше за това раздвоение всред емигрантите в Сърбия, като поясняваше, че още много работи биха се наредили успешно, ако не беше поникнало раздвоението. Така например разправяше как вкарали в България стотици килограми взрив със съдействието на намиращия се в Цариброд сръбски майор Динич, а могли поне още хиляда килограма да вкарат пак с помощта на Динич. Казаният сръбски офицер е завеждал някаква специална служба против България - нещо като шеф на шпионажа.
Годеникът на Магдалена - Бумбаров, по едно време замина за Прага, за да купува или приеме картечници.
В Чехия Бумбаров, както и всички негови приятели емигранти, е бил приеман и подпомаган като у дома си. Те там са имали големи връзки с властта. Като се завърна от Прага, попитах Бумбаров какво става с Цицонков, който застреля Райко Даскалов. Бумбаров ми отговори, че Цицонков е най-лошо гледаният в Чехия затворник; поставен бил в непоносими условия. Както самият Бумбаров, така и Паница, Григор Костов и Магдалена злорадствуваха, разбира се, над тая съдба на Цицонков.
По разказите на Магдалена разчитали много на едно въстание в България, подкрепено с навлизане на въоръжените емигранти. Смятало се е за възможно заемането на важен железопътен център в Западна България, вероятно Враца, откъдето щели да пратят телеграми из цяла България, че правителството на Цанков е свалено. Надявали се войските да се подчинят на заповедта им, но се боели да не би Цанков да нареди мобилизация в страната и да ги прогони.
Отправяха се постоянно закани към видни лица в България и към македонци; не се оставаше съмнение, че те са в течение на всички терористически замисли. Останали са в паметта ми заканите към македонците Ив. Михайлов, Йордан Бадев, Наум Томалевски, ген. Протогеров, Баждаров, Пърличев, Монев; също помня имената Григор Василев и Пано Бичев. В хотел „Mariahilf” пред мене и семейството си Паница каза: „Когато еднаж се възстанови селско-работническото правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, щото и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се нарекат македонци.” А Магдалена ми казваше: „Еднаж да смъкнем Цанков от власт, та кой ще се занимава после с Македония!”.
С болшевишките големци във Виена, главно с Черски и Влахов, Паница беше също в голяма дружба. Влахов и Черски знаеха винаги и най-подробно за всичката дейност на Паница с потераджиите в Македония. Получаваните писма и фотографии от ренегатите се четяха и разглеждаха с голяма радост от Влахов. Семейства Влахови и Паницовци бяха неразделни. Болшевиките даваха пари за вестник „Македонско съзнание”. Магдалена, която беше назначена за касиерка на „федеративната организация” във Виена, получаваше парите за вестника и подписваше разписки. Месечно се отпускаха 22 000 000 австрийски крони. На 13 февруари с. г. в гостилницата, дето се хранехме, на ъгъла между улиците „Kaiserstrasse” и „Seidengasse”, в мое присъствие й донесе 22 милиона крони Кълев, анархокомунист, роднина на Влахов и негов човек. Втори път такава сума й бе донесена в квартирата на „Seidengasse” 32. Сумите Магдалена от своя страна предаваше на Кочо Х[аджи]риндов, редактор на вестника. Магдалена получаваше като заплата 2 милиона крони месечно, X[аджи]риндов - 5 милиона, студентът Атанас Миладинов - 3 милиона, Григор Костов - 3 милиона. Според Магдалена още няколко души студенти се издържат с болшевишки пари; те са вероятно същите, за които Паницовци се хвалеха, че успели да ги отцепят от Общото македонско студентско дружество във Виена, главно анархокомунисти. Вън от заплатата си Магдалена получаваше и други суми. Димитър Влахов веднъж лично й даде в квартирата на „Antonigasse” № 32 150 долара, макар че по това време тя имаше в сандъка си около 500-600 долара. Други път Кълев й донесе 50 долари. Според думите на Магдалена Влахов получавал по 60 000 лева на месец. Тя и г-жа Паница се възмущаваха, задето Влахов разполагал с много средства. „Знаеш ли защо Димитър Влахов се отдели от Тодор Александров?, ме запита един път Магдалена. Аз й отговорих, че не зная, а тя побърза да обясни: „Защото болшевиките имат повече пари от Македонската организация - „за плячка”.”
И останалите „федератисти” във Виена пилееха много пари. Недоразумения съществуваха между Влахов - Паница, от една страна, и д-р Атанасов - Славе Иванов, от друга, заради пари. Обвиняваха Атанасов, че не е дал сметка за една сума от два милиона и четиристотин хиляди лева. Славе Иванов намираха неполезен и нямало защо да го хранят. Влахов и Паница казваха, че го държали още защото им бил разкрил неща, които те използували против Тодор Александров. И д-р Атанасов, и Славе Иванов бяха смятани за безнравственици. Сам Черски е казал на Магдалена, че д-р Атанасов е неморален и че не желае даже да се ръкува с него; бил го виждал в едно кафене на „Karntnerstrasse” с две проститутки заедно със Славе Иванов; но ги търпели, за да не напакостят, като издадат някои тайни. Атанасов обвиняваха и в шпионаж - издал бил на Пашич срещата, която е станала в Баден между Черски, Влахов, д-р Атанасов, Тодор Паница и Кръстю Раковски преди близо една година. В квартирата си на „Antonigasse” 32 Димитър Влахов потвърди, че такава среща е имало. Паница се срещаше с Черски посредством Влахов. Магдалена бе виждала Черски на два пъти - веднъж през м. март и втори път през април с. г.
На 26 април вечерта в хотел „Marianhilf” Влахов каза, че е наредил до комунистическите организации в Америка да пречат на Йордан Чкатров, който бил изпратен от македонската емиграция в България да организира намиращите се в Америка македонски емигранти. Влахов изтъкваше, че Чкатров е имал успех в Америка, и съжаляваше за това.
От Паница научих, а впоследствие и Магдалена ми каза, че когато Тодор Александров е бил в хотел „Бристол” във Виена, Черски и Влахов наредили да се явят при него с фалшиви полицейски значки двама комунисти хървати и поканвайки го да се яви в полицията, да го отвлекат някъде с автомобил, и да го убият - „да му светят маслото”, както се изрази Магдалена. Кочо Х[аджи]риндов пък наричаше Тодор Александров глупак, защото не се съгласил да приеме предложенията на болшевиките и да играе ролята на втори Ленин на Балканите. Подир атентата в софийската църква „Св. Неделя” Магдалена ми каза, че Паница се заканвал да устрои на Цанков нещо сто пъти по-страшно от този атентат. А на 26 април вечерта, деня на сватбата на Магдалена, в хотел „Marierihilf” г-жа Влахова предложи да си устроят банкет по случай Софийския атентат. Няколко дни преди атентата пак г-жа Влахова каза, че известният нелегален комунист в България Коста Янков пристигнал тайно във Виена. Изглежда, че той не се бавил много във Виена, защото скоро след атентата стана известно убийството му в София.
Много се радваха за убийството на професор Никола Милев и казваха, че това е удар за македонците, по-тежък от този с убийството на Тодор Александров. Съжаляваха, като чуха, че убиецът на Милев - Милан Манолев, е бил наказан от ВМРО. Магдалена ми каза, че от Влахов чула за идването на Милан Манолев във Виена и че между Влахов, д-р Атанасов и Манолев било уговорено убийството на Милев. Влахов и Манолев били отдавнашни познати и съграждани - и двамата от гр. Кукуш.
През април т. г. Паница получи последователно две телеграми от Белград, с които Недялко Атанасов и Христо Стоянов го викаха там, за да направели преоценка на положението. Паница обаче не отиде, а изпрати приятеля си Яне Богатинов.
Паница беше много недоволен от някои бивши министри в кабинета на Стамболийски заради недостатъчния им кураж в борбата срещу македонците. Визираше специално Томов и го ругаеше. С Александър Стамболийски Паница е имал уговорена среща за 12 юни 1923 г., понеделник, обаче превратът в България стана на 9 юни и срещата не е могла да се състои. Двамата щели да приказват за необходимите решителни мерки против македонците. Паница признаваше, че по едно време успял да постави за окръжен управител в Петрич своя другар Ал. Буйнов, за да създаде силни земеделски ядра и с тях да дава отпор на македонците, но Буйнов не можал да направи нищо.
Кочо Х[аджи]риндов лично ми разправи, че при режима на земеделците със свои приятели дирил в София Любомир Весов, за да го убият. Любомир Весов е младият революционер и поет, който загина през 1922 г. близо до Крушево в борба срещу сърбите - дотам е стигнал в позора си X[аджи]риндов. Много естествено изглеждаха подир това намеренията на федератистите, и специално на Паница, да колят емиграцията в България, след като организираха избиването на македонците в поробена Македония и сами участвуваха в екзекутивните чети на сърби и гърци.
В средата на посочените тук „федератисти” поникваха в последно време нови недоразумения. X[аджи]риндов и Григор Костов негодуваха против Димитър Влахов, защото получавал много пари. При един разговор в квартирата ни между Магдалена и Григор Костов последният й каза: „Значи бачо ти Паница са продаде на болшевиките!”. Влахов и Паница, за да ги обуздаят, спряха да дават пари на негодующите господа. Когато запитах Магдалена защо са престанали да дават средства и на Григор Костов, който минаваше за любимец на Паница, тя ми отговори: „Нека! Да помни кога е приказвал, че Паница се бил продал на болшевиките!”. От своя страна „недоволните” от Паница и Влахов, за да получат наново благоволението им, правеха унизителни подмилквания; особено жалък ми се видя в това положение Григор Костов.
X[аджи]риндов, по думите на Магдалена, заявил, че не се плаши много от Влахов, защото осигурил 50 000 000 крони от друго място и щял с приятелите си да издава с тази сума и вестник „Македонско съзнание”. Обясняваше ми се от Магдалена, че това „друго място” е Белград, толкоз повече, че X[аджи]риндов бил направо във връзка с хора от сръбската легация.
Казаното по-горе е достатъчно, за да се види какво представлява и вън от България политическата и моралната физиономия на „идеалиста” Паница, „строгия ревнител на македонската революционна самостойност”.
Едни от факторите, на които Паница скъпо се продаваше, не са имали и не ще имат нещо общо с Македония; други са пряко заинтересувани в нейното окончателно поробване. Сметката на Паница бе да получава повече пари. А съображенията на казаните фактори, за да му плащат, са твърде ясни. Сърбите имат охота да възстановят в България на власт свои оръдия и подпомагат емигрантите; а особено за денационализаторските си планове в Македония те имат нужда от хора като Паница. Гърците, от своя страна, имат еднакви със сърбите сметки против македонските борци и с радост приемаха при себе си Паница, когото използуваха и срещу омразната им България. Болшевиките пък се надяваха Паница да допринесе много за болшевизирането на Балканите чрез терор и смутове. Вярвам, че сърбите знаеха за връзките на Паница с болшевиките, но основателно не се бояха от някаква негова болшевишка дейност на сръбска територия, защото пътят му минаваше всякога през полицейските канцеларии на тая територия. Па и сам Паница беше достатъчно съобразителен, за да върши наистина нещо, което не е в интерес на сърбите, и по тоя начин не само да загуби приходите си от Белград, но даже да плати с главата си. Вероятно е сърбите да не са имали нищо против, ако Паница и други като него, даже чрез болшевишка агитация, отчуждят малко или много от гръцката държава населението около Солун, накъдето са насочени сръбските погледи. Обаче и гърците, от своя страна, не биха се боели от подобна дейност на Паница всред едно чуждо нему население от анадолски бежанци и при възможността да го унищожат при пръв довод, че работи против Гърция. Ето защо и сам Паница, имайки наум риска за главата си и приходите от Гърция, си е изпълнявал и там акуратно само противомакедонските и противобългарските задачи. Българските емигранти, от своя страна, целят чрез конспирации да вземат властта в България и услугите на Паница са добре дошли и за тях поради неговата опитност.
Така лесно се продаваше Паница. А през това време Македония, земята на чието робство той, пришълецът от България, бе придобил някога известност, продължаваше да се превива от болки и да се къпе в сълзи.
Този Тодор Паница аз застрелях в „Бургтеатър” и смятам, че с това изпълних само дълг спрямо Македония.
Публ. във в. „Независима Македония”, София, 29 януари 1926 г.