За Кирил Борисов Дрангов (1901, Лом - 1946, София) почти нищо не е писано в историческата литература. Името му рядко се среща само в обобщаващите изследвания за македонското освободително движение от 20-те години до смъртта му през лятото на 1946 г., около която и до днес има редица неясноти. Не малко място за него като революционер отделя членът на ЦК на ВМРО Иван Михайлов в спомените и книгите си. Биографията на този революционер, син на видния български пълководец и военен теоретик полк. Борис Дрангов, тепърва трябва да се пише, но липсата на исторически документи за неговия живот и дейност са основна пречка за това. Ще спомена само основните моменти от неговия живот.
Йордан Чкатров


Иван Михайлов
Още от следването си в Софийския университет той се включва в дейността на Македонското студентско дружество „Вардар”, чийто председател е Иван Михайлов. За известно време дружеството е ръководено и от К. Дрангов. Завършва право и е стажант-адвокат заедно с Йордан Чкатров в адвокатската кантора на видния български политически деец, тясно свързания с македонското освободително движение Григор Василев. Съдбата и революцията ще го свържат завинаги с Йордан Чкатров още от студентската скамейка в Софийския университет, та до края на героичния им живот. Единият ще загине в схватка с българска милиция, а другия - от ръцете на Титовите и Колишевските сатрапи. Особено активно К. Дрангов се включва в македонското революционно движение от септември 1924 г., когато участва под ръководството на Иван Михайлов в наказателната акция срещу Алеко Василев и полк. Георги Атанасов, преки виновници за убийството на Тодор Александров. Неговото участие в събитията най-добре е разказано от самия Ив. Михайлов в неговите спомени (вж. Ив. Михайлов, Спомени, т. I-IV, 1958-1973). Той свързва цялата си по-нататъшна революционна дейност с Ив. Михайлов, от която не се отклонява до края на живота си, като винаги се проявява като смел и безкомпромисен революционер. В началото на 30-те години активно участва в подготовката и осъществяването на атентата срещу югославския крал Александър Караджорджевич и френския външен министър Луй Барту в Марсилия. През 1932 г. на VІІІ конгрес на ВМРО К. Дрангов е избран за запасен член на ЦК на ВМРО.

Кирил Дрангов на панихидата на полк. Борис Дрангов – гр. Скопие, 1942 г.
След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г., когато идват на власт политическият кръг „Звено”, заедно с военния съюз, имащи пълната подкрепа на протогеровисткото крило на ВМРО, е арестуван и задържан в подземието на жандармерийските казарми в родния му град Лом. Пускан е на въздух заедно с останалите задържани само в обградено с бодлива тел малко дворче на казармата. В началото на юни 1936 г. К. Дрангов заедно с Йордан Чкатров са прехвърлени под стража в Дирекцията на полицията в София и са затворени във военните погреби. Част от затворените и интернираните дейци на ВМРО са освободени в края на 1935 и началото на 1936 г., но К. Дрангов и Й. Чкатров не са сред тях, тъй като сърбоманските български правителства са под натиск спрямо тях от Белград. К. Дрангов, макар и болен, обявява гладна стачка.

инж. Христо Станишев
На 28 ноември 1935 г. инж. Христо Станишев от София пише до Ив. Михайлов в Турция: „Кирил и Юрдан са все още в погребите. Душевно са твърди и не би могло да бъде другояче. Те с право могат да заявят, че ВМРО не е унищожена, щом съществува нейният дух, живо въплъщение на който са самите те. Юрдан е физически здрав, но Кирил лежи: на единия крак има флебит, а също и ревматични болки в кръста, за които докторът казвал, че не са опасни. Тези болести на Кирила се предизвикаха от гладната стачка. А пък гладната стачка, колкото и понятна като един човешки протест, нямаше в същност особен смисъл, защото нашите условия не са английски. Нито имаме едно будно обществено мнение, нито една човешка справедливост, а пък сега нямаме и свободна преса. На борците предстои да издържат всички преследвания, да бъдат бодри, да се стремят с всички сили да оцелеят, за да може да бъдат по-късно полезни работници. Тогава ще имат възможност - при по-равни условия - да потърсят отговорност на виновниците за техните мъки и страдания.” На 1 януари 1936 г. инж. Станишев отново пише по този въпрос до Ив. Михайлов: „Юрдан и Кирил, обаче, са все още затворени в погребите, зад два реда телена мрежа. Очакваме от ден на ден да пуснат поне Юрдана, защото Кирила щели да държат догдето се свършил Марсилският процес, тъй като уж се споменавало името на Дрангова като инструктор на усташите.” Но вероятно скоро е освободен, защото виждаме подписа му редом с тези на водачите на македонската емиграция в България под поздравителна телеграма до Ив. Михайлов във връзка с 24 май 1936 г. В края на 30-те години К. Дрангов е свързан с някои от дипломатическите ходове на дейците на ВМРО, когато се търсят нови пътища за решаването на българския национален въпрос. Във връзка с това Тома Карайовов отбелязва на 17 април 1939 г. в дневника си: „По тоя повод казах му [на инж. Хр. Станишев] да предупреди Дрангова и Сие: 1. Да не се ловят преждевременно в германо-италианската мрежа, но 2. И да не мислят, че ще бъдат приети с доверие от оста Париж-Лондон, които знаят техните преждевременни и постоянни сношения с маджари и италианци. За доверие и връзка между тях и Москва и дума не може да става. Заключих: да не пречат на хората, които биха успели да установят такава връзка с Париж-Лондон и с Москва, защото изходът на предстоящата борба не е известен.”

Кимон Георгиев
След 9 септември 1944 г. на власт идва правителството на Отечествения фронт, в което министър-председател е отново превратаджията и сърбоманинът Кимон Георгиев. Останалите сърбомани, съмишленици на Кимон Георгиев, са също министри в правителството му - на Дамян Велчев бързо му е присвоено генералско звание и е назначен за министър на войната, Димо Казасов е министър на пропагандата, а впоследствие на информацията и изкуствата, докато четвъртият заговорник и превратаджия - Петър Тодоров, е български посланик в Белград.
След войната К. Дрангов, въпреки че продължително време се укрива, участва в опита за възстановяването на ВМРО, който опит завършва трагично след директивите на Йосиф В. Сталин от юни 1946 г. към БРП (к) по разрешаването на македонския въпрос.
На 8 срещу 9 юни 1946 г. К. Дрангов е обграден от милиционерска хайка и за да не попадне жив в ръцете й, се самоубива. Така завършва животът на героичния син на полковник Борис Дрангов.

Полковник Борис Дрангов
По-долу в приложението ще имате възможност да прочетете някои документи, които са важен извор както за историята на ВМРО, така и за биографията на революционера Кирил Дрангов. Включените документи от Държавна сигурност и от Министерството на вътрешните работи, както и дипломатическата преписка се отнасят до времето, когато К. Дрангов е още арестуван след разтурянето на ВМРО.
С голяма стойност са двете отворени писма, които ще имате възможност да прочетете: първото е писмото на Йордан Чкатров и К. Дрангов от Севлиево от август 1937 г. до министър-председателя на България д-р Георги Кьосеиванов за продължаващите гонения, издевателства и процеси срещу дейците на ВМРО от българските власти, за интернирането на двамата в Севлиево и за разпространяваните обвинения срещу Ив. Михайлов. С нова информация се допълва картината около гоненията на дейците на ВМРО във второто отворено писмо-изложение на К. Дрангов от октомври 1938 г. до бившия министър-председател Кимон Георгиев, по времето на когото ВМРО е разтурена, а дейците й са преследвани, съдени и пратени по затвори и концлагери. В изложението К. Дрангов обвинява К. Георгиев за разтурянето на ВМРО в резултат от единодействието между ПК „Звено” и протогеровистката ВМРО, като отхвърля обвиненията за каквато и да било вина на ВМРО при убийството на началник-щаба на войската ген. Йордан Пеев, споменава за заговорническата дейност на полк. Дамян Велчев със сръбските военни и под покровителството на деветнадесетомайци.


Кирил Дрангов на панихидата на полк. Борис Дрангов – гр. Скопие, 1942 г.

Тома Карайовов, на когото изобщо не е споменато името във второто изложение, вижда, че и той е визиран в него. След като се запознава с изложението, той отбелязва в дневника си: „Снощи бях у Ан. Тошев по повод смъртта на старата Тошева, където ми дадоха да прочета едно изложение на Кирил Дрангов срещу някое оплакване от Кимон Георгиев срещу гоненията, на които той и другарите му бяха изложени. Изложението на Дрангова е писано с невъздържан език, с ожесточение и със стръв. Впрочем, това е понятно, като се имат предвид темпераментът на младите хора от средата на Дрангова и взаимните отношения между дранговци и кимоновци от преди и след 19 май 1934 г. Тия причини създадоха барикади между българи, които служат за клин в духовното ни единство и които се ширят сега в Америка с изстъпленията на П. Ацева в „Македонска трибуна”. В изложението на Дрангова прочетох следното: „Вашата полиция (по адрес на Кимона), обаче, почувства, че нейната дейност не би се оправдала - и създаде провокацията: потърсиха се мъртви души, на които се плати скъпо, за да пишат, постфактум, дневници, в които да излагат големи и заслужили българи.” ... Вероятно това се отнася до моя дневник, взет при обиска от полицията през август 1934 г. и на два пъти откъслеци, обнародвани без мое знание и срещу моите протести в „Нови дни”. Каква нужда има Дрангов да пуска двойната лъжа, че дневникът е писан постфактум - значи по поръчка, и че затова ми е било скъпо платено? Същият този Дрангов всякога, когато говореше с мене, докато аз бях с тях, се изказваше съгласен с моята критика и възражения срещу тяхната тактика и техните принципални гледища, каквото бе това за автономията. Така бе той в отношенията си с мене при последния разговор, който имахме с него към края на май 1934 г. у мене в къщи. Нещо повече: много пъти той ми казваше, че в мое лице той виждал един другар на баща му и че към мене се отнасял с чувствата, които свързвали мене и него с баща му. Въпреки всичко това аз на два пъти говорих на Кьосеиванова за освобождението на Дрангова и другарите му от затвора при Погребите тука и от Лом - последния път по молбата на г-жа Ачкова, която тогаз ми каза, че тая молба към мене е била отправена по искането на Ванчо от Ангора. Тия лоши нрави на момчетата къде ще изведат делото, което те искат да водят?...”

Кирил Дрангов
В донесението на агент на Държавна сигурност отново става дума за това изложение. От документите, свързани с атентата срещу югославския крал Александър, може да се види и ролята на К. Дрангов в неговата подготовка и изпълнение.
В приложенията ви предлагам и няколко кратки бележки и писма на К. Дрангов до Григор Василев и Иван Михайлов.
За К. Дрангов може да прочетете повече и в следните книги и публикации:
Ц. Билярски, За пребиваването на Иван Михайлов в Турция (1934-1938 г.), ИДА, кн. 70, с. 109-180.
Ц. Билярски, Записки на Тома Карайовов (1936-1939 г.). ИДА, кн. 71, с. 106-134.
Ц. Билярски, Т. Андонов, Документи за дейността на Кирил Дрангов след преврата на 19 май 1934 г., сп. „Македонски преглед”, г. ХХІІІ, 2000, кн. 1, с. 107-124.
Ц. Билярски, Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса. С., 2006, 521 с.
Ц. Билярски, Тайните на ВМРО. Легенди и сензационни разкрития от нейните водачи. С., 2010, 945 с.
Д. Казасов, Видяно и преживяно (1891-1944), С., 1969.
Г. Марков, Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919-1947, С., 1994.
Г. Марков, Марсилският атентат през 1934 г., сп. „Исторически преглед”, г. 43, 1987, кн. 1, с. 42-55.
М. Стаменов, Атентатът в Марсилия. Владо Черноземски. Живот, отдаден на Македония. С., 1993, 68 с.

Цочо Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Бележка от К. Дрангов до Григор Василев с искане да му се изпратят писмата на задграничния представител Наум Томалевски (Нуне)

Б. м., 4 юли 1929 г.
Драги Григоре,
Моля те бъди така добър и остави в един плик писмата на Нуне - ще пратя момче да ги вземе.
От тях, мн[ого] естествено, ще използуваме само онова, което ни интересува, като всичко ще остане между нас.
С мн[ого] поздрави: К. Борисов
ЦДА, ф. 135 к, оп. 5, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

Бележка от К. Дрангов до Гр. Василев с ходатайство за назначаване на организационен деец при министъра на железниците, пощите и телеграфите Рашко Маджаров

Б. м., 3 април 1929 г.
Драги Григоре,
Моля те, бъди така добър и, в случай че ти е удобно, дай една бележка на приносящия настоящата, с която да ходатайствува пред Р. Маджаров за настаняване при него на едно наше момче като охрана. В случай че това не ти е възможно, то обади с два реда чрез кого бихме могли да направим застъпничеството.
С много поздрави: К. Борисов
ЦДА, ф. 135 к, оп. 5, 1 л. Оригинал. Машинопис.

№ 3

Бележка от К. Дрангов до Гр. Василев с ходатайство за назначаването организационен деец в Министерство на земеделието

Б. м., 28 февруари 1930 г.
Драги Григоре,
Приносящият настоящата - Димитър Панчев, р[одом] от Скопие, е момчето, за което ти говорих по телефона. Мога да те уверя, че с приемането му на служба при теб ще имаш един предан, абсолютно честен и акуратен работник.
С много поздрави: К. Борисов
ЦДА, ф. 135 к, оп. 3, а. е. 27, л. 1. Оригинал. Машинопис.

№ 4

Бележка от К. Дрангов до Гр. Василев с ходатайство за войводата Аспарух Ганчев

Б. м., 17 април 1930 г.
Драги Григоре,
Приносящият настоящата - Аспарух Ив. Ганчев, наш много добър приятел, има нужда от едно застъпничество пред Дирекцията за бежанците. Бъди така добър, моля те, и стори възможното от своя страна в случая.
С много поздрави: К. Борисов
ЦДА, ф. 135 к, оп. 3, а. е. 27, л. 2. Оригинал. Машинопис.

№ 5

Резюме от писмо на Тома Карайовов за питането на Симеон Евтимов за пътуването на К. Дрангов

29 октомври 1932 г.
Сим[еон] го питал къде заминал Дрангов.
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 123. Чернова. Ръкопис.

№ 6

Писмо от К. Дрангов до Иван Михайлов за уточнения за дейци на ВМРО

Б. м., 20 ноември 1933 г.
Драги Благо,
Бележката ти получих и ще пиша на Бондикова да съдействува на Туше, след като последният посочи чрез тебе мястото, което иска да заеме. Поне така, доколкото си спомням, бе писал сам той, а и от бележката ти личи същото.
С много поздрави: К. Борисов
ЦДА, ф. 396 к, оп. 2, а. е. 55, л. 62. Оригинал, Ръкопис.

№ 7

Бележка на Димо Казасов за подготвяне на неговото убийство от ВМРО и убийствата на дейци от протогеровисткото крило на ВМРО

Б. м., Б. д.
За сведение
Извадки от едно писмо, с дата 12. XI. ..., който казал, че от свой близък човек научил какво напоследък Развигоров, Чкатров, Монев, Гюрков и Дрангов имали съвещание и взели решение - в срок от един месец на всяка цена да бъдат „чукнати” Пърличев, Томалевски, Кулишев и Кръстан (п.Тодоров). А по-късно и Казасов.
Това станало с благословията на Вълков.
... съветва горните лица да се пазят и да не стоят по домовете си.
Архив Димо Казасов, 1 л. Препис. Ръкопис.

№ 8

Съобщение на в. „Камбана” за получена информация от Белград за марсилския атентат и за идентичността на атентатора Петер Келемен с Вл. Черноземски и за ролята на К. Дрангов за свързването му с усташите

Белград, 15 октомври 1934 г. (по телефона)
Нощес късно в Белград се получиха последните сведения за личността на атентатора Петрус Келемен, старателно обработени от френската, белградската и българската полиция.
От разни краища на Югославия се обаждат македонци, живели последните години в България, особено в София, които потвърждават, че по фотографиите познали в личността на атентатора Келемен прочутия терорист и член на разтурената Вътрешната македонска революционна организация (Ив. Михайлов) Владо Георгиев Черноземски.
Софийската и белградската полиции усилено работят да съберат всички останали данни за личността на Черноземски. Досега е установено, че Черноземски е бил един от най-кръвожадните терористи на ВМРО (Ив. Михайлов).
Така, през 1924 год. той убил народния представител Димо Хаджидимов, а в 1930 година - видния протогеровист Наум Томалевски, заловен след последното убийство. Черноземски е бил осъден и затворен, но впоследствие бил пуснат от правителството на Народния блок и наново стъпил в редовете на ВМРО [и то в лична служба при Ванчо Михайлов.] Изпърво той [от….] Ванчо Михайлов, […] получил задача от [пунк]товия началник Кирил Дрангов, който го запознал и въвел във връзка с хората на хърватската терористическа организация „Усташи”.
След заминаването на Кирил Дрангов от Будапеща, Черноземски станал пунктов началник. Той се движел постоянно по емигрантските лагери на усташите и ги обучавал в терористически действия в качеството си на техен инструктор. Лични и поверителни връзки за крайните цели и терористическите действия на усташите Черноземски поддържал с Павелич и Перчец.
В Белград правят отрадно впечатление готовността, старанието и способността на българската полиция върху разясняването на марсилския атентат и установяване самоличността на Черноземски.
Белградските вестници дават личния му опис: Той е човек на 35 до 40 години, среден ръст, широкоплещест, с черни големи очи, гъсти вежди, черна буйна коса, здрав и як, бръснат, с горда и решителна походка. Описанията от всички източници на Келемен и Черноземски се схождат.
Югославянското външно м[инистерст]во снощи издаде обширно комюнике, с което потвърждава горната вест и ценното сътрудничество между българската, югославянската и французката полиция по случай разкриването личността на атентатора.
Джилафич
Публ. във в. „Камбана”, бр. 4209, 15 октомври 1934 г.

№ 9

Сведения на Дирекция на полицията за искането на хърватите да им бъдат пратени терористи на ВМРО и изпращането на Вл. Черноземски, за вижданията на Ив. Михайлов и К. Дрангов за бъдещето на ВМРО

17 октомври 1934 г.
От положителен източник се съобщава:
Терорист на име Велев или Ганев в средите на ВМРО не е известен. В Париж има студент на име Живко Гелев, извънредно активен член на организацията, но не е терорист. Родителите на Живко Гелев, който е от Македония, живеят в София.
Когато се готвеше да замине Владо Шофьора при хърватите, бяха определени за заминат още Асен Николов, Владо Станчев и др. Организацията, обаче, впоследствие се отказа да изпрати повече хора, макар че Павелич настояваше да се изпратят повече българи терористи, защото ЦК на ВМРО се опасяваше, че терористическите акции, организирани от хърватите, ще припишат, като такива на ВМРО и ще бъде изложена България. Така че, когато Владо Шофьора напусна България, той замина едничък, сам.
За никаква акция от страна на ВМРО в Югославия не се мисли, нито във връзка с погребението на краля, нито за едно скоро време. Тактиката на организацията винаги е била, че за известно време, след една успешна акция да не се предприема и рискува с нова акция, за да не се намали ефектът от успешната акция. Убийството на краля е засилило само чувството в хората на организацията и те за нищо не биха рискували при една успешна акция да изложат престижа си.
Организацията не може да изпрати нито един човек засега, защото няма никакви средства.
Ако организацията имаше намерение да изпрати хора, тя би подирила съдействието на „Въртоп”, защото „Въртоп” има каналите по западната граница, а такова съдействие по положителни сведения засега не е поискано.
ВМРО съществува. Организацията сега се преустройва и прочиства. В нея влизат все нови хора. Информаторът е убеден, че Ив. Михайлов, както и Кирил Дрангов са много доволни, че властта им съдейства да прочистят организацията, като залавя и интернира прононсираните терористи и вулгарни типове, бивши членове на организацията. Прочистването на организацията беше започнало още от м. април т. г. по нареждане на Ив. Михайлов, обаче то не можа да бъде завършено.
Предвиждат се големи борби, след освобождаването хората от лагерите, които сигурно ще искат да влязат в подновената организация и ще претендират за издръжка. По-умерените хора на организацията намират погрешно старанието на полицията на всяка цена да залови Кирил Дрангов, който сега е централна личност в организацията. Кирил Дрангов според тях е крайно разумен, вслушва се в съвети и проверява и най-дребния факт, затова не е способен на авантюри. С неговото залавяне неговото място веднага ще бъде заето от друг, напр. Жоро Настев, и тогава авантюрите и терористическите акции са неизбежни, от което се боят твърде много по-умерените хора на организацията.
Досега не се знаят никакви нареждания, дадени от Ив. Михайлов.
След научаването, че по искане на Дирекцията на полицията е почнато следствие по повод смъртта на Борис Панчев и че прокурорът и следователят са били допуснати в ареста на дирекцията, в македонските среди е настъпило спокойствие.
АМВР, Об. 23650, т. І, л. 132. Препис. Машинопис.

№ 10

Информация на Отдел Политическа полиция в Дирекция на полицията със сведения за Владимир Черноземски, Звонемир Поспишил и К. Дрангов

Б. м., 24 октомври 1934 г.
Владимир Георгиев Черноземски, известен под прякора „Владо шофьора”, по официални документи в София е родом от село Патрик - Щипско, на 15.ІІІ.1897 год. От 1929 г. до напущането му на София през м. юни 1932 г. той е живял в София, ул. Козлодуй № 75. Понастоящем на същия адрес живее жена му Траянка Владимирова. През 1922 г. Владо Георгиев Черноземски е бил шофьор в гр. Дупница. Същата година той е станал член на ВМРО и е взимал участие в нейните акции.
През 1924 г. Владо Георгиев е извършил в София убийството на комунистическия народен представител Димо Хаджидимов, след което е бил задържан, но успял да избяга от затвора. През месец декември 1930 година същият извършил в София убийството на Наум Томалевски, член на Задграничното представителство на ВМРО. Веднага след убийството е бил заловен и изпратен в Централния затвор в София, гдето през 1931 година е бил дактилоскопиран.
На 25.І.1932 г. по обща амнистия е бил освободен.
От 15 юли 1932 г. следите му от София се губят от затвора до момента на съобщавания в пресата първите сведения за самоличността на атентатора. Организацията е разпространявала слуха, че е бил убит по нейна заповед.
Владо Георгиев Черноземски заедно с Иван Михайлов и други видни членове на ВМРО е дирен от властта с публикация на 7.ІХ. т. г. в „Държавния вестник” и пресата с поместване на фотографията му, съгласно Закона за защита безопасността на държавата.
Владимир Георгиев Черноземски според данните от разследването е имал: среден ръст - около 1,70 м, неправилно развито тяло - силно развити гърди, кръстът и краката слаби, последните извити във форма на Х, дюстабанлия; ръце тънки, с извити навън китки и дълги тънки пръсти, между показалеца и средния пръст при затварянето им оставало празно място; дебели гъсти дълги вежди, кестеняви изпъкнали очи, рядка кестенява коса; много къс врат; без косми по гърдите и тялото; на едната плешка белег 2,5 см, също такъв белег на едина крак под коляното; в устата имал четири златни зъби; предните му зъби жълти - развалени; устата на дясната страна малко изкривена. Нос голям малко гърбав; на дясната страна на корема имал белег от операция на апандисит - кръг с диаметър 1,5 см, събрана кожа вследствие инфекция; на лявата ръка имал татуировка, правена през 1924 г., със син туш, диаметър около 5 см; най-отгоре буквите ВМРО, под тях „Свобода”, след това череп и кръстосани кости, под които думата „или”, а под нея „Смърт”. Буквата „С” на думата смърт е по-голяма от другите букви; рисунката е оградена с кръгче в зиг-заг.
По сведения Владимир Георгиев Черноземски по искането на Анте Павелич през юли 1932 г. е бил изпратен от ВМРО при същия като инструктор терорист. Анте Павелич е искал от ВМРО да му се изпратят 4-5 терористи. Отначало организацията се съгласила и определила лицата, но впоследствие изпратила само Владо Георгиев.
Според същите сведения Владо Георгиев е бил заминал за Унгария при хърватските емигранти. Той е бил доверено лице на Анте Павелич и помощник-началник на един от хърватските лагери. След заминаването му от България не се е връщал, нито поддържал връзки с организацията.
Кога, по какъв начин, под какво име, с какъв паспорт и колко време е пребивавал в Италия и Унгария, разследването още не е установило. По по-нови сведения Владо Георгиев е бил заминал с фалшив български или югославянски паспорт през Видин или Бургас. В тая посока се правят издирвания, за да се установят точните данни.
Звонемир Поспишил е идвал в България през 1927-1928 година, след убийството на Тони Шлегел, и престоял в гр. Пловдив 2-3 месеца. По сведения той е бил с чехски паспорт.
Кирил Дрангов, запасен член на ЦК на ВМРО, за 2-3 дена е бил в Унгария през октомври 1933 година. Същият през 1932 г. до средата на 1933 г. е пребивавал в Инсбруг - Австрия.
ЦДА, ф. 370 к, оп. 6, а. е. 411, л. 100-101. Чернова. Машинопис и ръкопис.

№ 11

Писмо № 2771 от Банското общинско управление до околийския управител на Разлог за събирана информация за Ив. Михайлов и др. дейци на ВМРО чрез „Държавен вестник”

Банско, [преди 26] октомври 1934 г.
Донасяме ви, господин управителю, че лицата: Иван Гаврилов Михайлов, Георги Иванов Настев, Кирил Б. Дрангов, Димитър Медаров, Димчо Стефанов, Стоян Арсов (Атанас Аргиров) и Владимир Г. Черноземски, които са публикувани в бр. 126 на „Държав[ен] в[естни]к”, че се дирят, от щателната проверка, която направихме на регистрите за населението, не се оказаха да са записани за жители на града ни. С изключение на последния, Владимир Георгиев Черноземски, който е записан за жител на общината ни на 20.V.1926 год. под името Величко Димитров Керин от с. Каменица - Пещерско.
Същият е заличен служебно на 1.І.1927 год., като на 31.ХІІ.1926 г. през време на преброяването не се е намирал в града ни и не е получено от общинското управление домакински лист.
Кмет: (п) М. Стефанов
Секретар: (п) Д. Икономов
Вярно с оригинала, околийски управител […]
АМВР, Об. 23650, т. І, л. 172. Препис. Машинопис.

№ 12

Съобщение на белградския вестник „Време” за разкритията на К. Дрангов

15 ноември 1934 г.
На „Време” (6.ХІ.) Съобщават от София: Разкритията по атентата, направени от френската полиция, направиха много силно впечатление в София, обаче сензационните разкрития, направени от Кирил Дрангов, изненадаха всички, особено по отношение на обвиненията на официална Унгария за участието й в самия атентат. Пред тежките обвинения и пред перспективата за неизбежната смъртна присъда, която виси над главата му, Дрангов е решил да не щади никого и пред някои военни лица, които са били в контакт с него служебно в Софийския затвор, той е направил разкрития, които по един чудовищен начин са едно обвинение за унгарските официални среди. Когато е бил изпратен от ВМРО в Унгария, като главен инструктор на терористите, събрани в Янка Пуста и в другите емигрантски лагери в Унгария, Дрангов веднага след пристигането си в Будапеща е влязъл във връзка с представители на унгарските министерства на вътрешните работи и на войната. Също така той е бил в контакт и с Министерството на външните работи чрез г. Килел - Ледина, доверено лице на министър Каня. По това време Густав Перчец […]
Публ. във в. „Време”, бр. 108, 7 ноември 1934 г.

№ 13

Из съобщение на Дирекция на печата до Дирекция на полицията за разкритията на дописника на в. „Политика” в София Коста Крайшумович

[София, февруари 1935 г.]
[…] заглавие. Едно ново подвеждане на дописника на в. „Политика” в София г. Коста Крайшумович, пише:
Дописникът на в. „Политика”, г. Коста Крайшумович е счел, че е малък гафът, който направи по отношение на в. „Време”, който нямаше да се занимава с него, ако гафът не беше срещу националната кауза. Той продължава и засилва гафа си, като вчера изнесе една неистина и с това стана оръдие на една група хора, които чрез него са поискали да узнаят по кой начин в. „Време” е получил от София сензационното съобщение за връзките на терориста Дрангов с официалните унгарски кръгове, специално вестта на иредентското дружество „Тес” през м. април 1933 г., когато в присъствието на пазителя на „Короната на Св. Стефан”, граф Переньи, представителите на унгарските Министерства на вътрешните работи, външните работи и хонведа, е взето решение да се започне една систематична терористична акция против Югославия. Колко г. Крайшумович е неинформиран, доказва следното:
1) „Време” е абонирано за постоянната информационна служба на телеграфната агенция „Европа прес”, чийто дописник в София е г. Стефан Танев, директор на големия софийски вестник „Утро”. Ежедневно всички читатели на „Време”, освен ония като г. Крайшумович, на които „Време” случайно попада в ръцете им, четат всеки ден съобщения на „Време” и всеки ден от редакцията ни се водят разговори със София, така че „Време” има може би по-добра информационна служба от ония вестници, които считат, че е достатъчно да имат „акредитирани кореспонденти”.
2) „Време” има специален свой дописник в Цариброд, на самата българска граница, г. Тихомир Милисавльевич, чиито значи инициали са Т. М. , който от своя страна има своя добре организирана информационна служба и който по начин - който за съжаление на г. Коста Крайшумович и на ония, които са искали да го използуват - няма да съобщим, предава на „Време” съобщения, които по понятни причини не биха могли да не се съобщават от София, обаче, които са напълно достоверни и които нашето обществено мнение трябва да знае.
3) Вън от това „Време” има още един свой дописник в София, който наистина не е акредитиран, но именно затова, може би, много по-добре върши службата си и от него е съобщението, което получи „Време” относно сензационните разкрития, които в най-скоро време ще се потвърдят по такъв начин, че ще стане много ясна ролята, която играе г. Крайшумович в цялата тази работа. Засега констатираме само това: „Маджаршак”, един от най-неприятелски разположените унгарски вестници към Югославия, в броя си от 8 ноември под заглавие „И белградската „Политика” опровергава клеветите на в. „Време”, съобщава, че „Политика” е опровергала писаното от „Време”, че Кирил Дрангов е признал връзките си с унгарските дружества „Тес” и „Мове”. Вън от този вестник и други маджарски вестници предадоха с радост това съобщение, тъй като стана едно чудо, а именно, че освен Итало Дзенгарели, чието име фигурира в списъците на ВМРО, който е познат с лошата си репутация и който в торинския в. „Щампа” от 10 т. м. се постара да представи Унгария като страна, която е „жертва на клеветническа кампания”, и, да вярваме ли, г. Крайшумович им се притича на помощ, несъзнателно? Случаят с Гичева най-добре свидетелствува колко пъти г. Крайшумович се е застъпвал за привържениците на ВМРО, за когото българското правителство сега е установило, че е бил най-обикновен агент на Михайлов. Затова ние, които познаваме миналото на Крайшумович, схванахме неговия пръв гаф като едно подвеждане. Ако беше случай с някой други журналист, може би щяхме да окачествим постъпката му по друг начин и да я схванем като дело, което спада в областта на закона за държавната защита, е имал задачата да поддържа връзки с Министерството на външните работи в Унгария и е бил в контакт със съветника на същото министерство г. Бора. До пролетта [на] 1933 г. терористическата акция против Югославия е била частична и не е била провеждана систематически. В април 1933 г. тя е организирана на такава база, че „усташите” са съставлявали неразделна част от унгарската войска. Тази организация е била създадена на двете събрания, състояли се в канцеларията на иредентистката организация „Тес” в Будапеща”. На първото заседание, което е станало под председателството на професор Зонтаг, председател на дружествата „Тес” и „Мове”, са взели участие представители на най-висшите унгарски власти. Между тях е бил и барон Переньи, пазителят на „Короната на Св. Стефан”, Ян Мервет, от 12-ото отделение на Унгарския хонвед, началникът на Политическото отделение при Министерството на външните работи г. Апор. От страна на терористите е бил Дрангов, който е играл важна роля в тия събрания. На това събрание професор Зонтаг е прочел изработения проект за нелегалните отделения, на базата на чисто военна организация. В този проект се е предвиждало да се започне веднага терористическата акция в Югославия, наред с политическата акция на Унгарското министерство на външните работи. На Дрангов е била възложена задачата да завежда цялата терористическа акция в Унгария и той е бил в това отношение с равни права с Павелич, който е бил в Италия. В същото време е бил разгледан въпросът и за финансовите средства, които са били грамадни и които терористите са получавали редовно от проф. Зонтаг, председател на „Тес” и „Мове”, чийто пък почетен председател е Гьомбьош. До момента, в който ВМРО е повикала Дрангов обратно в България, той е ръководил лично терористическата акция, а когато е напуснал Унгария, на негово място е дошъл убиецът Владимир Георгиев Черноземски. Разкритията на Дрангов направиха тук голяма сензация, още повече че изглежда, че този терорист е направил и други разкрития за участието и на други държави в гнусното марсилско злодеяние.
АМВР, Об. 23650, т. ІІ, л. 183-184. Копие. Машинопис.

№ 14

Поверителен рапорт от Д. Казасов, пълномощен министър в Белград, до Георги Кьосеиванов, министър на външните работи и на изповеданията, за разговора си с югославския министър-председател Милан Стоядинович и заместник-министъра на външните работи Мартинац за получени сведения за възстановяването на ВМРО и за смекчаване на режима към затворените К. Дрангов и Й. Чкатров

Белград, 17 юли 1935 г.
Господин Министре,
В срещата, която имах с помощник-министра на външните работи, г-н Мартинац, последният ми съобщи, че тяхното министерство разполагало със сведения за една съживена и оживена деятелност на ВМРО. Те имали данни, че бившите функционери на Македонската революционна организация Дрангов и Чкатров, под претекст на лечение, били настанени в един удобен болничен апартамент, където имали свободата чрез съответна кореспонденция да вършат своята организационна деятелност. Г-н Мартинац, като подчерта голямото разположение на министър-председателя Стоядинович, да върви с бързи крачки към разрешение на откритите въпроси между България и Югославия, ме помоли да Ви уведомя, че горните сведения, които министър-председателят получил след разговора, който аз имах с него, са го не само огорчили, но и смутили. Той мислел, че при наличността на факти от горното естество, мъчно ще бъде да се върви напред.
Като подчертах неизменното решение на правителството да не допусне преди всичко и по чисто вътрешни съображения каквито и да било проявления на разтурените революционни организации, аз изказах съмнение в достоверността на сведенията, с които югославското министерство разполага. Вероятно е, прибавих аз, горните двама господа да се намират на лечение - една тъжна привилегия, от която всички затворници в България се ползуват. Не допущам пренасянето им в болницата, ако такова има, да е плод на една специална фаворизация, тъй като е известно, че тия двама господа от дълги години се отличават с едно болезнено телосложение. Вероятно е техният слаб организъм да е бил изложен в затвора на остро заболяване, поради което, по силата на общите за всички затворници наредби, са били пренесени в болницата. От тоя обикновен факт, обаче, не може в никой случай да се вади заключение за съживена деятелност и пр. на ВМРО, към която днешното правителство има същото отношение, което имаха и предшествующите го две правителства от 19 май.
Моля нареждането Ви, господине Министре, да ми се изпратят подробни сведения по горните случаи.
Приемете уверенията в отличната ми към вас почит
Д. Казасов.
ЦДА, ф. 176 к, оп. 6, а. е. 2621, л. 12. Оригинал. Машинопис.

№ 15

Поверително писмо от д-р Николай Николаев, пълномощен министър и главен секретар в Министерството на външните работи до Д. Казасов, пълномощен министър в Белград, с указания по поставения му въпрос за получената информация в югославското външно министерство за възстановяването на ВМРО и за доброто отношение към затворените К. Дрангов и Й. Чкатров

София, 23 юли 1935 г.

Господин Министре,
На № 37 и 38 Т. А. По повод югославянските сведения за една съживена и оживена деятелност на ВМРО натоварени сте да уверите по най-категоричен начин г. Стоядиновича в пълната тяхна безосновност.
Тия сведения се разпространяват както във вътрешността на страната, така и в чужбина от среди, които са враждебно настроени към днешния режим в България и преследват ясната политическа цел да компрометират правителството пред българския народ и затрудняват положението му пред чуждия свят. Това обстоятелство вече достатъчно ясно показва, че българското правителство няма абсолютно никакъв интерес да търпи каквото и да било съживяване дейността на ВМРО.
Впрочем в това отношение правителството не престава да взема мерки, които имат за цел да направят невъзможно каквото и да било съживяване на ВМРО. Неотдавнашното арестуване и интерниране дори на такива влиятелни и уважавани в македонските среди хора като инж. Станишев и Коларов, предложението, което биде направено генер[ал] Вълкову да напусне страната, са най-пресни факти в това отношение.
Що се отнася до режима, при който са поставени Дрангов и Чкатров, сведенията, получени от югославянското Министерство на външните работи, не отговарят на истината. Макар че те са действително болни - Дрангов страда от туберкулоза в напреднала форма - те не са настанени в никакъв „удобен болничен апартамент, където имали свободата да вършат своята организационна работа”, не са изпратени и в болница, а са поставени в специални изолирани помещения, под строга военна охрана от страх да не избягат. Лекуването на болните затворници е един човешки дълг, от изпълнението на който никоя власт не може да се отклони, обаче в случая това лекуване е свързано с твърде строг арестантски режим, при който са изключени възможностите, за които говорят сведенията на югославянското М[инистерст]во на външните работи. При това не ще бъде излишно да напомните, че по отношение на някои от задържаните македонски деятели съдебните власти не са успели досега да формулират сериозни обвинения, а при все това властите продължават да ги лишават от свобода.
Относно манифестациите, станали при срещата в Калотино, изтъкнете, че понеже властите не бяха предупредени навреме за тая среща, не са могли да бъдат взети своевременно нужните мерки за предотвратяване на нежелателни прояви, за които донасяте.
Приемете уверенията в отличната ми към вас почит.
Главен секретар, Пълномощен министър:
Д-р Николаев
ЦДА, ф. 176 к, оп. 6, а. е. 2621, л. 13-14. Копие. Машинопис.

№ 16

Писмо от инж. Хр. Станишев до Ив. Михайлов за изпратените от македонските българи писма и поздравления до Мустафа Кемал Ататюрк и Ив. Михайлов с настояване да му бъдат признати правата на политически емигрант и му бъде разрешено да напусне Турция

София, 29 май 1936 г.
Драги Иванчо,
Излишно е да ти подчертавам, че емиграцията много се интересува за тебе, за твоето здраве и за здравето на твоята съпруга. Тия свои чувства тя е изразила на няколко пъти:
1. Чрез специална петиция от 20 април 1935 година до Негово Превъзходителство Гаази Мустафа Кемал Ататюрк, подписана от мене като председател на Великия македонски събор.
2. Едно поздравително писмо по случай Новата година до тебе от емиграцията, подписано от професорите Милетич, Георгов и от мене.
3. Една поздравителна телеграма до тебе от емиграцията по случай Възкресение Христово, подписана от проф. Милетич, проф. Георгов, д-р К. Станишев, инженер Станишев, Велко Думев, Кирил Христов, Михаил Монев, Стамат Стаматов, Христо Шалдев, Тодор Паскалев, д-р Татарчев, Страхил Развигоров, Михаил Генадиев, П. Завоев, Димитър Ризов, Никола Коларов и Хр. Арсов, изпратена чрез Директора на полицията.
На всичките тия писма нямаме отговор, дали са достигнали до адресантите.
4. Завчера, събрани по случай един чай, изпратихме следната телеграма:
Михайлови, Кечи-Йорен, Анкара.
Целуваме Ви.
Професори Милетич, Георгов, Алексиев. Госпожи Каравелова, Зл. Сарафова, Джерова, Божинова, Димова, Сакъова. Госпожици Руменова, Стефана Христова, Коцка Александрова. Никола Стоянов, инженер Станишев, д-р К. Станишев, Ст. Стаматов, Чакъров, Ангел Тодоров, Ал. Йосифов, Н. Коларов, Д. Ризов, инж. Никола Сарафов, Асен Аврамов, Монев, д-р Татарчев, д-р Пандов, Димко Ачков, Кирил Дрангов и Йордан Чкатров.
Очаквам отговор. Поднасям ти още един път сърдечните поздрави на цялата емиграция и пожеланията й за по-скорошно признаване правото ти на свободен политически емигрант. Това ще позволи да отидеш там, гдето за твоето и на Менча здраве е необходимо.
Ние мислим, че освобождението ти ще бъде сега повече от всякога възможно. Защото, ако Италия - зачитайки правата на свободните политически емигранти - освободи Анте Павелич, осъден във Франция по убийството на крал Александър, то няма причини да се мисли, че Турската република ще игнорира твоето право на свободен политически емигрант.
Ние всеки ден очакваме известието, че си заминал за Швейцария, Египет или Америка.
Сърдечни поздрави от Кольо и цялото ни семейство и целувка от
твоя [инж. Хр. Станишев]
ЦДА, ф. 85 к, оп. 2, а. е. 25, л. 13. Копие. Машинопис и ръкопис.

№ 17

Писмо от Й. Чкатров и К. Дрангов до д-р Г. Кьосеиванов, министър-председател на България, за продължаващите гонения на дейците на ВМРО от българските власти, за интернирането на двамата в Севлиево и за разпространявани обвинения срещу Ив. Михайлов

Севлиево, август 1937 г.
До Г-н Д-р Г. Кьосеиванов,
министър-председател - София
Копие за г. г. министрите.
Господин Министър-председателю,
Не без колебание ние се решихме да Ви отправим настоящето писмо. От уважение към поста, който заемате, и за да не намирате оправдание в извинението, че всичко се вършело с македонците без Ваше знание, ние смятахме за свой дълг да Ви посочим и Вашата морална отговорност във връзка с насилията, които се упражняват безпричинно над македонските българи в Царството, над нас и домашните ни.
На 21 н. м. ние бяхме интернирани от София и доведени в Севлиево, където сме задължени да се разписваме по няколко пъти дневно в тукашния полицейски участък. С това интерниране полицията, респективно някои членове от правителството изпълниха едно отдавнашно желание, за което имахме положителни сведения от разни места. Ние знаем, че неизменната ни преданост към освободителното ни дело към поробена Македония дразни нейните владетели, специално сърбите, които са решили да премахнат всяка следа от българщина в нея. И понеже техните безрезервни приятели и „братя” водят външната политика на България и в настоящия момент, която бе осветена по един толкова противобългарски начин на 19 май 1934 год., естествено е да се очакват посегателства върху македонските емигранти, които следват великите традиции на българския народ и полагат усилия за подобрение участта на своето Отечество.
Но повод за нашето интерниране е наличността на една провокация, с която Вашата власт иска да оправдае престъпното си посегателство върху нас и да хвърли сянка върху македонската освободителна борба. Наш граждански и патриотически дълг е, следователно, да изнесем истината за това Ваше посегателство, както и да не премълчим някои и други деяния на подведомствените Ви органи, които засягат не само собствените ни интереси.
Господин Министър-председателю,
Преди да кажем няколко думи по съществото на самата провокация, ние се спираме да изясним следния въпрос. На 20 н. м. в 4 и 5 часа последователно бяхме извикани в Дирекцията на полицията, където един от г. г. инспекторите поиска да дадем сведения за лицето Славе Наумов, откога и как го познаваме и прочее. Заявихме, че не желаем да отговаряме на въпроси, поставяни ни от органи на Дирекцията на полицията и въобще не желаем да бъдем разпитвани в нея. Подчертахме, че с готовност ще отговорим на всички въпроси, които биха ни били зададени от прокурорската власт, пред която ще изясним и защо не даваме отговори в Дирекцията на полицията.
Понеже полицията, убедена в пълната ни невинност, няма куража да ни предаде на г. прокурора, а ни интернира. Ние използуваме настоящия случай да обясним пред Вас и пред останалите г. г. министри причините, които ни накараха да дадем подобен отговор на г. инспектора.
1. След 19 май 1934 год. в Дирекцията на полицията, както и на много други места в България, се извършиха редица жестокости и убийства над македонски патриоти. От национална и морална гледна точка това е позорно. Но не по-малко позорно е и обстоятелството, че властта, така придирчива в много други отношения, до днес не е направила абсолютно нищо, за да издири авторите на тези престъпления и да приложи към тях санкциите на закона. Не желаем да бъдем разпитвани в едно учреждение, където и в този момент се чува ехото от понесени страдания от македонски българи.
2. Ние още не можем да се освободим от спомена за един невиждано скандален случай, който навремето е предизвикал най-енергични протести на бившия министър на външните работи г. К. Баталов. Познат е станалият позорен факт след 19 май 1934 год. Когато тогавашният директор на полицията - Владимир Начев, е отишъл лично в Сръбската легация, за да дава сведения и да прави доклад пред сръбските легационни органи във връзка с някакъв въпрос, който е интересувал сръбското правителство. Откровеността ни налага да Ви заявим, че ние изпитахме особени чувства при опита да бъдем разпитани в едно учреждение, недавнашният шеф на което е манифестирал толкова голямо национално падение в чужда легация, представителка на държавата - поробителка на нашето отечество.
3. По много данни личи, че Славе Наумов, под една или друга форма, е бил в услуга на полицията и тя го познава отлично.
4. Извикванието ни бе една подигравка, след като властта предварително бе решила да ни интернира, както постъпи с други македонски родолюбци, държани 10 дена в полицията и разпитвани по същия случай и във връзка със същото лице.
5. Отказът ни да дадем отговор на поставените въпроси бе същевременно и най-енергичният протест срещу клеветничеството, с което си послужи сегашният шеф на полицията, г. министра на вътрешните работи по отношение на г. Иван Михайлов. Господин Красновски публично е твърдял (сигурно по сведения, получени от Вас), че Иван Михайлов, в съгласие с една съседна държава, конспирира срещу България. Самото предположение, че първият човек на македонското освободително движение може да конспирира срещу свободното българско царство в сътрудничество с чужда държава, е под достойнството на всеки добросъвестен български гражданин, а камо ли на един министър, който така лекомислено хвърли най-тежките обвинения срещу един невинен човек, поставен в невъзможност да се защити, чието родолюбие и преданост към българската му национална принадлежност, не са били даже оспорвани даже от заклетите му врагове. В случая ние смятаме г. Красновски като волен или неволен проводник на една неистина и злокачествена измислица. Елементарен дълг е от негова страна, с оглед на отговорния пост, който заема, да намери начин и опровергае публично така необмислено хвърлената клевета.
Но в какво се състои видимият повод, който даде право на полицията да обискира домовете ни, да хвърли в тревога домашните ни и да ни интернира? Ние споменахме по-горе, че поводът е една отвратителна провокация с някаква „адска машина”, която, както се говори, е била поставена във вагон, който ще мине през Сърбия.
Господин Министре-председателю,
Сигурно Вие знаете подробности по тая афера и доколкото ни е известно, сами сте убедени в нейната провокаторска замисъл. Сами сте убедени, също така, че нито ние, нито някой от останалите интернирани в Карлово, Царево, Нова Загора и Карнобат, може да има нещо общо с въпросната „адска машина”. В ръцете на властта се намира и самият Славе Наумов, обвинен във връзка с тази провокация, върху когото падат силни подозрения, че доскоро бе в услуга на полицията.
Ние имаме достатъчно основание да вярваме, че аферата с „адската машина” е една провокация, авторите на която са преследвали главно следните цели:
1. Да предизвикат нови гонения срещу македонските българи в Царството - нещо, което те в голяма степен постигнаха.
2. Да посочат македонските българи като пречка за сръбско-българското „сближение”, като се хвърлят отговорностите за неуспеха на последното върху тях. Това е особено важно поради дълбокото разочарование, което постепенно, но сигурно, настъпва в българския народ от пактовете за „вечно” приятелство, от приказките [за] сближение и от суетно поддържаните надежди, че сърбите ще отстъпят Западните покрайнини и Струмица, или „най-малко” ще признаят съществуването на български елемент в Македония.
При това положение не остава нищо друго, освен българската власт да положи всички усилия, за да издири истината и я изнесе пред българския народ. Чиято акция или провокация да е аферата с „адската машина”, авторите й трябва да понесат законните санкции и да посочат на българското общество, но вместо това властта, негодна да разкрие истинските виновници, или немаща куража да посочи техните имена, пристъпи към интернирания на македонски българи.
Щом тя е решила с необмислени действия да тормози български граждани, да предизвиква и създава чувствата на протест в тях, трябва да се признае, че с последните интернирания тя постигна напълно целта си. Ако правителството има интерес чрез диверсии да отправя погледа на обществото към нас и го отклони от истинските автори на тази афера, то върши престъпление и не ще постигне очакваните резултати. Престъплението се състои в хвърляне на чужда отговорност върху невинни хора и избягването да се посочват истинските виновници, независимо от тяхното положение и национална принадлежност. Не ще се радва на очакваните резултати, защото независимо от съществуващата цензура в България, която е заключила устата на българския гражданин за всяка критика и свободолюбива проява, истината не може да стои вечно погребана. Тя намира своя път и рано или късно става достояние на всички. В своята самозабрава само Вие не може да прецените обидата, която нанасяте на македонските българи, и страданията, на които излагате много от техните семейства. Ако Вие, или някои от Вашите колеги желаете да използувате този случай, за да задушите всякакъв глас на македонските българи в царството, който би напомнял за съществуването на Македония и на поробени българи в нея, длъжни сме да изтъкнем, че желанията Ви са противобългарски, очакванията Ви са суетни и че Македония още не е забравена от своите синове и дъщери и от всички родолюбиви българи. Ние наблюдаваме с чувство на национален срам всички падения във връзка с Македония, които се извършиха и вършат от българските правителства след 19 май 1934 год., четохме и Вашите изявления пред сръбските вестници преди подписването на пакта, че „всички въпроси между двата братски народа (т. е. между българи и сърби) са разрешени”, чували сме и за конфузните Ви обяснения на „четири очи”, че с пакта „аз не съм жертвувал Македония, не съм жертвувал българските национални идеали”. Дълбоко вярваме във Вашите думи, господин Министър-председател, защото Вие и Ние, и който и да е смъртен, сме много малки, за да жертваме Македония или общо българските национални идеали. Стотици хиляди синове на българската нация загинаха по бойните полета за осъществяване на тия свещени идеали. Те са притежание на всички българи, които не могат да се откажат от тях, защото не могат да се обрекат на самоубийство. А що се касае частно за Македония, с Вас или без Вас тя ще продължи да търси начин за отхвърляне на робството на новите й завоеватели. Чрез устата на всички нейни синове и дъщери, които се борят за освобождението й, говори гласът на безчислените жертви, паднали в славните й революционни и легални борби, водени изключително за народност и политическа свобода. Кой ще заглуши този свещен глас и ще премахне копнежа в живите македонски поколения за по-добри дни на тяхното отечество? Вие можете, прочее само да затрудните македонската освободителна борба, да увеличите страданията на македонските българи, да употребите силата на българската държава във вършения на произволи и насилия, подобни на онези, които ставаха преди три години, и на тези, които станаха с нас. Вие и някои от Вашите колеги можете да извършите още по-големи жестокости спрямо невинни хора, единственият грях на които е, че обичат своето отечество и дават скромно своите сили, способности и бъдеще за неговото спасяване. Фактите за това изобилствуват и ние не сме в състояние да Ви отклоним от пътя, по който сте решили да вървите. Нито пък имаме някакво намерение в името на справедливостта да търсим корекция на извършеното върху нас насилие и да искаме незабавното ни връщане по домовете ни. Знаем колко справедливи постъпки са останали без последствия и каква жестокост е била проявявана към не едно човешко страдание. С настоящето искаме само да изкажем своя най-енергичен протест срещу последното наше и това на много наши другари интернирани и да подчертаем дълбоко отвращение от цялата система, която преследва македонските българи в Царството, спъва нормалното развитие на македонското освободително движение и поставя на изпитание вековни и скъпи национални достояние в поробена Македония.
С надлежно уважение: Йордан Чкатров, Кирил Дрангов
ЦДА, 3 л. Копие. Машинопис.

№ 18

Отворено писмо от К. Дрангов до Кимон Георгиев за убийството на генерал  Йордан Пеев, началник-щаб на войската и за преследванията срещу дейците на ВМРО след преврата на 19 май 1934 г.

София, [след 10 октомври 1938 г.]
До Господин Кимон Георгиев
Тук.
Копие до господа: Министрите; Председателя и Подпредседателите на Народното събрание и народните представители; Негово Високопреосвещенство Наместник-председателя на Св. синод - св. Видински Митрополит г. г. Неофит; останалите членове на Св. синод и другите преосвещени митрополити; Председателя на Съюза на запасните офицери; Председателя на Съюза на запасните подофицери; Председателя на Съюза на бойците от фронта; Председателя на Съюза на пострадалите от войните; Председателя на организацията на кавалерите на Ордена за храброст; Председателите и прокурорите на Върховния Касационен Съд; Върховния Административен Съд, Апелативните и Областните съдилища в страната; Председателя на Академията на науките; Ректора на Държавния Университет „Св. Климент” и деканите на факултетите при Университета; Директора на Свободния университет в София; Председателя на Съюза на съдиите; Председателя на Съюза на адвокатите; Председателя на Висшия адвокатски съвет и председателите на адвокатските съвети в страната; Председателя на Всебългарския съюз „Отец Паисий”; Управителното тяло на Дружество „Юнак”; Председателя на Просветния съюз; Председателя на Съюза на професионалните журналисти; Председателя на Дружеството на столичните журналисти; Редакторите на ежедневните вестници; Председателя на Лекарския съюз; Председателя на Дружеството на инженерите и архитектите; Председателя на Върховния читалищен съюз; Председателя на Съюза на артистите в България; Председателя на Съюза на художниците в България; Председателя на Общия съюз на българските земеделски кооперации.
Господин Кимон Георгиев,
Може би никога не бих Ви писал, ако не бе ми попаднало, съвсем случайно, едно писмо, подписано от Вас и от двадесетина Ваши лични и идейни приятели и близки сътрудници, отправено до ред висши държавни чиновници, председатели на разни съюзи и видни научни институти. - Едно писмо, което зачетох от любопитство, прочетох с омерзение и захвърлих със срам - срам за Вас, както и за мнозина, които, знаейки изнесените в него неистини, не говоря за личните Ви неприятности, са го подписали.
С горното както Вие, така и другарите Ви, желаейки да се оплачете на Министър-председателя за честите обиски, арести и интернирвания, които полицията правила над Вас и Ваши близки, фактически изнасяте ред неистини, изопачавате фактите и клеветите по един недостоен начин други български граждани.
И ако има нещо повече от удивително във въпросното Ви писмо, то е фактът, че Вие, именно Вие и приятелите Ви, се оплаквате от незакономерните прояви и своеволия на полицията - една система, която бе насадена в нашия обществен живот в ранното утро на 19 май 1934 година.
Би трябвало да има човек много къса памет, да смята другите за по-наивни от себе си, за да мисли, че българските граждани са забравили срамното време, когато животът, имотът и честта им бяха в ръцете на неколцина заговорници, които разполагаха с тях свободно, безотговорно и неограничено. Бе време, наистина, когато властта арестуваше не единици, а стотици хора и, без всякакво обвинение и разпит, ги пращаше по разни лагери, мазета, дирекции и затънтени градчета, където ги държеше с месеци, години. Бе време, когато Дирекцията на полицията и мнозина около нея имаха една задача: да разкарват гражданите, да ги тормозят, интернирват; бе време, когато в същата Дирекция се прилагаха методи, които биха правили чест на светата инквизиция; бе време, когато един български гражданин бе арестуван и подложен на „разпит” - за да издаде един обявен вече за разбойник политически противник. Два дена след това този гражданин бе предаден, вече като труп, в закован ковчег, на домашните му за погребение, извършено в присъствието на агенти на същата дирекция. И когато един тогавашен и сегашен Ваш приятел, възмутен от страхотното престъпление, открива ковчега, с ужас констатира, че жертвата е убита по един небивало жесток начин: черепът е бил смазан, ребрата счупени, ставите извити и цялото тяло покрито със страшни петна и мехури съсирена кръв. По това време, Господин Кимон Георгиев, Вие бяхте Министър-председател, г. Владимир Начев бе Директор на полицията, а на едно кресло във Вътрешното министерство седеше г. Петър Мидилев, Генерал о. з. и …
Тогава домашните на арестуваните, битите, избиваните отправяха телеграма след телеграма до вас, до помощниците Ви, до чиновниците Ви, но никой не ги чу, никой не даде ухо на справедливите оплаквания на хиляди нещастни майки и съпруги, чиято единствена вина бе, че мъжете им, синовете им, не мислят като Вас. Тогава в Дирекцията на полицията се насади, цъфна и се разви онзи дух, от слабото подухване на който сега се оплакват тия, които го създадоха. Тогава още мнозина разбраха, по-право поискано им бе, че за да угодят на властта, да запазят службите си и за да авансират, трябва да се създават провокации, ползуващи „обновителите”, които се бяха заели да „огъват икономиката” и охлузения врат на българския гражданин.
„Близо четири години - пишете Вие - полицията като че ли си е поставила за главна задача да следи и създава тревоги на известни граждани, които тя свързва с делото (пак това прочуто „дело”) на 19 май”. Забравяте, обаче, да кажете, че не само тези известни граждани, под които разбирате собствената си и тези на неколцина Ваши приятели персони, както и фактът, че и „преди тези близо четири години” имаше други, неизвестни според Вас граждани, които тоже бяха следени и които също така имаха семейства, и интернирванията, поголовните и безогледни разкарвания на които тоже имаха „крайно пакостно (понякога погребално - Б. н.) отражение върху живота и занятията на засегнатите граждани.”
„Като е казано на полицаите, че наблюдаваните хора са опасни за реда в държавата или за известни институти, служителите на Дирекцията на полицията стават предразположени към увлечение.”
Готов съм да се обзаложа, без да имам някакъв вкус към това, че тази фраза е четена от някой от приятелите Ви и буквално преписана от изложение, отправено до Вас, Дирекцията на полицията или някой друг институт по време на Вашето управление и във връзка с нуждата от освобождаване на някой от хилядите невинно задържани. Къде бяхте тогава Вие, г. Кимон Георгиев, къде бяха приятелите Ви, които сега така срамно хленчат за нарушеното им лично и семейно спокойствие, за да се вслушате в справедливите и законни искания на близките на жертвите на един срамен и така енергично отречен режим? Пред Вас се явиха тогава, за да пледират справедливата и българска кауза на лишените, често пъти по един абсолютен и окончателен начин, от възможност да се бранят жертви на полицейския Ви режим, представителите на българската наука и видни български общественици. Не бихте ли желали сега да си спомните за какво Ви молиха тези стълбове на българската култура и заслужили, само заслужили българи? Не, разбира се, - защото не Ви изнася. С болка в душата и безкрайна мъка напуснаха молителите кабинета на министър-председателя - Вашия кабинет. Там те бяха научили, че властта, тогавашната власт, е решила да бъде безмилостна с жертвите си. Така приключи един най-решителен опит да Ви се изтъкне, лично Вам, опасният и хлъзгав път, по който управлението вървеше. Застъпничеството на скъпите покойници г. г. проф. Л. Милетич, тогава председател на Българската академия на науките, и блестящият представител на все още младата ни наука проф. Ив. Георгов, както и на други не по-малко видни родолюбци, се разбиха о една стена на мъст и партизанско заслепление. Тогава както Вие, така и приятелите Ви, бяхте оставени да правите каквото си искате: безпокойството за съдбата на хиляди българи излезна - пред страха за тази на България и пред любопитството, ако искате, да се види, докъде ще се отиде с новите прийоми.
Вашата „полиция, обаче, почувствува, че нейната дейност не би се оправдала” - и създаде провокацията: потърсиха се мъртви души, на които се плати скъпо, за да пишат, постфактум, дневници, в които да излагат големи и заслужили българи: създаде се една преса, единствена по род и задачи, за която се потърсиха, срещу прилично възнаграждение, продажните пера на не една прелетна птица; даде се възможност на доказани и всевъзможни агенти на разни сили да пишат и препечатват разни измислени и изопачени истории с единствената цел - да бъдат изложени и морално унищожени дадени лица, дадена среда; стига се дотам, че не щадеше нито личната, нито семейната чест на примерни граждани; нещо повече: направиха се стотици опити да бъдат лишени от личното им достойнство хора, които предварително бяха арестувани и поставени в невъзможност да кажат две думи в своя защита; пуснаха се в ход най-долни интриги, клюки и обвинения и всичко това при една страхотна цензура, която внимателно дирижираше обвинителната кампания на една преса, списвана от Ваши добри, лични, и сега приятели. Създадоха се „концентрационни лагери”, нещо непредвидено дотогава в никой от законите, в които лагери бяха затворени стотици хора: адвокати, журналисти, депутати, лекари, търговци, уволнени от режима Ви офицери, бивши министри, професори, инвалиди с 90% загубена работоспособност, граждани и селяни, мъже и жени, учени и прости. 75-годишни старци и 17-годишни деца бяха влачени по концентрационни лагери, тормозени в участъци и етапни комендантства. Глави на семейства, които нямаха нито богати жени, нито други чисти, а още по-малко нечисти източници за препитание, бяха държани не дни и месеци, а повече от година по разните „лагери”, където режимът бе по-лош от този в затворите, защото бе пристрастен. Имаше случаи, които не са малко, когато властта пращаше в един град бащата, в друг - сина, откъснат от университетските си занятия, докато майката и дъщерята биваха разкарвани безспир до Дирекцията на полицията. Стигна се дотам, че полицията предлагаше на хиляди арестувани, болшинството от които жени и невръстни девойки, за подпис някакви написани на циклостил декларации за това, че се отказват от дейност, с каквато те въобще никога не са се занимавали.
„Така се стигна до тази административна процедура, която не е нищо друго, освен деградация на видни общественици и публицисти, при пълна безотговорност за органите на полицията.”
Всяка работа, казват, се бои от майстора си, и Вие с няколко думи сте нахвърляли една блестяща картина на времето, когато кормилото на българския държавен кораб бе - за щастие много за малко - във Ваши ръце.
Считам за свой неотменим дълг да се спра с няколко думи и върху една измислена и широко разпространявана легенда - тази, че Вашите „имена са тясно свързани с турянето край на тази варварска практика” - политическите убийства. Въпросното Ви голословно твърдение не е нито вярно, а още по-малко - добре измислено. От 19 май до днес не е минало Бог знае колко време, за да смятате, че хората са толкова тъпи, та са забравили, покрай многото други работи, и това: кога ставаха политическите убийства, както и кой ги подбуждаше, за да ги използува за разни цели. Политическите убийства, с които никой не се гордее, спряха една година, точно една година, преди 19 май. Като последна тяхна жертва падна един чуден българин, запасен офицер, щурмовак от фронта, който носеше само от едно нападение няколко десетки рани. Този българин бе Щерю Божинов, убит от така наречените „протогеровисти”, за които, щом това представлява интерес, поради пълната Ви неосведоменост по въпроса, тоже ще кажем  няколко думи. По това време, пак една година преди 19 май, спряха и атентатите. Качеството Ви на министър-председател, качен на това място с един заговор, не може да не Ви е дало възможност да се запознаете с някои книжа, депозирани при един от предшествениците Ви от виден чужденец, голям приятел на България, от които личи по един абсолютен начин, че Революционната организация поема ангажимента да не предприема никакви акции само за да се даде възможност на изпитани приятели на България да упражнят влиянието си пред някои правителства, за даване елементарни свободи на милиони поробени българи. Една година, значи, преди „великата дата” нямаше нито едно каквото и да е политическо убийство и радостта на всички добри българи от това бе голяма, неописуема. Само прибрани в мрачините на един заговор тъмни сили бяха в ужас от това. Веднъж убийствата, които тези сили подбуждаха, предизвикваха и изкористяваха, престанали, същите не виждаха място за проява, за дейност. Властта ставаше по-бдителна и можеше всеки момент да разкрие много и опасни за страната планове. Така се избърза с някои „акции”, за да дойде денят, когато политическите убийства, този път вече под ново форма - „при съпротива на властта”, станаха отново система.
И тази система бе въведена тъкмо от онези среди, които искаха да въдворят мир, ред и законност, а узакониха произвола и насилието. Тогава се почнаха едни „разпити”, след които хората умираха от контунзивна пневмония, както казваха лекарите и което ние, простосмъртните, наричаме - от бой. Не желая, г. Кимон Георгиев, от уважение към скъпата памет на загиналите, както и от такова към мъките и страданията на мъчените по онова време, мнозина от които носят по телата си следите от вършените над тях насилия, да изнасям имената им. Ако обичате обаче да се информирате по-точно, то поговорете по въпроса с мнозина от тогавашните Ви сътрудници - те ще Ви разправят доста много и любопитни неща. Ако ли пък смятате твърдението ми, че по времето, когато Вие бяхте министър-председател, не са убивани от органите на тогавашната власт български граждани, че не е имало побоища, насилия, издевателства, че не е имало концентрационни лагери, където мнозина останаха повече, отколкото всеки е могъл да предполага, то дайте ме в съд. България има съдилища, които могат да решат един подобен спор и които, искам да вярвам, ще се произнесат по много въпроси, които една от най-големите предвидени в Наказателния кодекс закон давности не е покрила и няма скоро да покрие.
Във веригата от измислици, които някои среди разпространяват, е и тази, далеко не най-малката, че между Вас и една група „борци”, която служеше и ревностно служи на поробителите на собственото им отечество, нямало нищо общо. Години под ред информирани вестници и лица изнасяха тесния контакт, който съществува между така наречените „протогеровисти” и някои от средите, които сега били преследвани - сякаш други са галени. Изнасяха се данни, сочеха се лица, места и редица доказателства за установяване на една наистина красива симбиоза между „звенарите” и „протогеровистите”. Никога, абсолютно никога, до 19 май никоя от въпросните среди не призна казаното сътрудничество. Трябваше да дойде 19 май, за да даде самата власт, чрез управлението си, едно блестящо доказателство за всичко, което преди се отричаше.
Една от първите работи, веднъж властта заграбена, бе да се оповести тържествено, че „Звено”, като идеен кръжок се „саморазтуряло”, преставало да съществува. Малко след това обществото бе изненадано от тържествената декларация (колко заразително действува понякога добрият пример на още по-добрите приятели), че и „организацията на протогеровистите” се „саморазтуря”. Тогава бившите звенари и бившите протогеровисти, „саморазтурени” и едните, и другите, си подадоха ръка и отпочнаха явно съвместна работа. Дадоха се служби, автомобили, пари, оръжие на въпросната група чужди оръдия. Откриха се колоните на официалните и официозни вестници, за безотговорните писания на същите, като в редакцията на в. „Нови дни” влязоха хора от в. „Революционен лист”, орган на въпросните „протогеровисти”. Извикан бе, пак там, един от най-големите им привърженици, комуто се предостави пълна власт, вече като редактор, да пише колкото, когато и каквото иска против тези, на които не много преди това бе служил. Задигнат бе от една редакция трети, чиито симпатии и лични връзки към същата среда бяха всеизвестни, като и нему се даде редакторско място. На една пенсионирана от държавата протогеровистка недоразвитост бе дадена скъпо платена синекура в някакъв приют, и т. н., и т. н. Членовете на Македонския национален комитет бяха обявени за престъпници и арестувани в погребите. На мястото на арестуваните бе назначен нов „Национален комитет”, без конгрес и без избор, членовете на който бяха активни протогеровисти. Бяха дадени служби на почти всички техни съмишленици, докато по същото това време органи на властта, ръководени от протогеровисти, обикаляха разните учреждения, фабрики, кантори, за да заповядват уволнението на честни и предани служители на държавата и примерни граждани.
Колите на Дирекцията на полицията возеха „водачите” на въпросната банда, на които бяха дадени държавни пистолети. Значките на дирекцията бяха раздавани на оръдията им и Вам е известен случаят, когото един от терористите им, убиец на един прекрасен българин, уби приятелката си и се самозастреля, след което на трупа му бе намерена една полицейска значка. Следствието, произведено по случая, установи, че „значката била загубена и после (пак чудно съвпадение) намерена от въпросното лице, което я носило самовластно”. А как ще си обясним факта, че един от същите „водачи”, потърсен по някаква работа от столичен журналист, е бил отправен към вилата на тогавашния Ви директор на полицията във Витоша?
Създадоха се стотици дела на другарите на Иван Михайлов и бидоха издадени около 50 смъртни присъди само, без да говорим за стотиците други. Търсеха се и се пращаха в затворите всички, които попадаха в ръцете на властта, като не се подбираха средства и начини за отегчаване положението на стотици хора и на хиляди техни близки. Никой, обаче, абсолютно никой не потърси, въпреки всички протести, правени от близките на загиналите, убийците на редица самоотвержени и заслужили българи. В мрака на тогавашното срамно време се скриха убийците на Симеон Евтимова, на Йордан Гюркова, на Щерю Божинова, на двамата Михайлови, единият от които бивш учител, прекрасен човек и общественик, а другият блестящ педагог и председател на Македонския национален комитет. Не се направи от властта, така ревностно заела се да търси престъпници, за да въдворява ред, нито за залавянето и на убийците на г. Накашев, аптекар, на Нанчо Витларова, Мито Джузданова, на Панче … Калята и още тридесетина жертви на онези, за които Вие заявявате, че не ги познавате.
Казах за убийците, че изчезнали, укрили се - не, нищо подобно: те бяха налице - с и около тогавашната власт: в Дирекцията на полицията, в редакцията на „Нови дни”, в Дирекцията „Хранизнос”, в редица други места. Те сочеха жертвите на властта, събираха „данни” и търпеливо чакаха да им се заповяда да пристъпят към „работата”, за която бяха определени и за която неведнъж обикаляха, из далеко, разните концентрационни лагери.
Един, далеко не последен аргумент за едно тъмно сътрудничество ни дават пак Ваши приятели, с които, по неизвестни нам причини, Вие се скарахте. Една сутрин България осъмна с новината, че правителството, възглавявано от Вас и управлявано от друг, е свалено и че са извършени арести. Бе настъпила, значи, някаква разправия между довчерашните ортаци, които най-добре си знаят сметките. Тогава никой не се учуди, като узна, че покрай другите арести новата власт е прибрала и всевластните до този ден протогеровисти. От един Ваш колега във Вашия Министерски съвет и Ваш заместник впоследствие - г. генерал о. з. Пенчо Златев, обществото узна доста и пикантни подробности за ролята, която са играли въпросните жалки оръдия по онова време. От тогава до днес никой не може да убеди когото и да било в обратното.
Ето защо думите за убиеца на г. генерал Пеева, ако действително са казани такива, за някаква „организация”, „македонец” са разбрани от обществото и разни среди в смисъл на: звенар - протогеровист.
Изтъкнах в началото на настоящето, че повод за написването му ми даде, преди всичко, възмутителната Ви декларация - не: най-долен донос и жалка клевета - че убийството на двамата доблестни български офицери, единият от които бе ученик на покойния ми баща, негов възторжен почитател и, колкото и да е нескромно това, мой бивш началник и добър познат, би „могло да е дело на „организация”, на „македонец”. Веднъж пуснали горната недостойна интрига, за улавяне на която търсите наивници, Вие я засилвате и с други данни: „властта не направила достояние на обществото някои работи около това небивало по своята подлост и антибългарски замисъл престъпление, а търсила едва ли не да създава шантаж, за да се отърве от лица, които й са неудобни”. Законно, и напълно основателно е, наистина, веднъж обвинени, да твърдите, доколко това Ви е известно, че било Вие лично, било повечето или всички от приятелите Ви са непричастни в това неизмеримо по подлостта си престъпление. Никой, обаче, не Ви дава правото да хвърляте обвинения, да си служите с доноси и да злепоставяте една среда, която според Вас може да е извършила много престъпления, но която никога и от никого не е била обвинена, че е била против българската войска, против законно установени в страната институти, а още по-малко, че е замисляла и прокарвала, доколкото малкото време, през което други са били на власт, им е позволявало да направят това, дезорганизация и морално разложение в устоите на родната, скъпа на всяко българско сърце, войска и намаляване авторитета, евентуално премахване, на традиционни за българския народ - от идването му на Балкана до днес - институти.
За да не останат, обаче, някои лица и организации, които са получили срамното Ви по замисъл и недостойно по съдържание писмо, с убеждението, че „македонците”, организацията, са виновни, считам за необходимо да Ви дам един малък отговор, колкото и това да е неудобно - след официалното по въпроса комюнике на властта.
Убийството на всеобщоуважавания Началник Щаба на армията и на майор Стоянова, което потресе из дъно душата на всеки българин, господин Кимон Георгиев, не би могло да бъде разглеждано, щом почнем да теоретизираме, като един факт, стоящ съвсем изолиран в тъй тежката днес българска действителност. За да си го обясним, боравейки с предположения, ние трябва да се върнем доста назад и да направим един малък преглед на ред събития, които поставиха държавата и престижа й неведнъж на изпитание. Вярвам, известно Ви е, че превратът на 19 май 1934 година, „извършен в една тиха, звездна майска нощ от хора с надземен идеализъм”, както писа един Ваш слово- и речоохотлив приятел и мой колега навремето от университета, не доде току-така, изведнъж. След успешното прокарване на „героичната акция” мнозина от дейците около тази дата побързаха да изнесат трудностите и „упоритата работа”, които е трябвало да преодоляват и извършат, за да се доде до „великото дело” - 19 май. Сам Вие, струва ми се, бихте могли да ни разкажете, ако желаете, доста неща във връзка с подготовката му, а ако това, по едни или други съображения, Ви е неудобно, то нека да бъде направено от други.
Нека направим тук само един кратък преглед на това, което е всеизвестно. Заемането на властта, при тогавашното положение, от една малко известна, обществено отречена и идейно неустановена звенаро-протогеровистка група бе не само невъзможно, но и немислимо без подкрепата от страна на един фактор, който, по силата на своето естествено предназначение, тук и в цял свят, би трябвало да стои далеко от подобни прояви. Необходимо бе, значи, този фактор да бъде спечелен за „каузата” - с всички средства. Дълги месеци, години даже, се работи в мрака на нощта за изплитане на въжето, което трябваше да се омотае един ден около свободите, националните идеали и джоба на българския народ, за да даде възможност на група съмнителни политици и себезабравили се кариеристи да хазяйничат в една държава, чиято единствена вина бе, че е родила синове, които не се срамуват да се поставят в услуга на разни, отречени дотогава, каузи. Трябваше да мине много време, да се похарчат много средства, чийто източник не винаги бе чист и известен, да се пуснат в ход много интриги и заблуди, за да се разчита на някакъв минимален шанс на успех в предприетото срамно дело. В последния момент, обаче, се видя, че все има нещо, което куца, което не е в ред: стари и изпитани началници, чиито дела бяха легенди, а имената им - символи на честност и преданост, дадоха да се разбере, че не са съгласни с проектираната „акция” и че ще се противопоставят. Намериха се тогава хора, които монтираха апарата така, че „неудобните” бидоха отстранени и родната отбрана се лиши от своя елит, който бе пожертвуван за тъмни и опасни цели. Останаха, все пак, други, а те не бяха малцина, които продължаваха да държат на своята клетва и вярно пазеха заветите на по-старите си началници. Подобни бяха преместени, поставени на незначителни служби, елиминирани.
Не един достоен и заслужил офицер напусна, за всеобщо учудване, армията малко преди 19 май и обществото с изненада се запитваше какво налага така ранното излизане от родната войска на предани, подготвени и самоотвержени служители. Трябваше да дойде 19 май, за да се разбере кои са мотивите, дълбоките и скрити пружини, на тези уволнения, които лишиха войската от блестящи офицери. Но горното бе една малка, нищожна прелюдия на онова, което стана след „светлата дата”. Още на сутринта, както и в първите след това дни, бидоха уволнени само защото „не са наши” - на заговорниците - други достойни служители на родната войска. Така, смятаха някои, тя щеше да стане от войска един годен „за работа” инструмент на една неизвестна среда и на един тъмен по физиономия и душа човек, който никога няма куража да излезе наяве и да каже честно и открито: защо обезглавява, в името на кои идеали и по какви демонски подбуди, българската армия, единствения страж на тази страна? И когато прекрасни българи, смутени от извършеното злодеяние и от размерите, които то взема, отидоха да го молят да не бъде лишавана войската от един от големите специалисти, същият господин има куража да отвърне: „Няма значение, и без петли съмва. Ще се бием без картечници.” - Само случайността и настъпилите в собствената Ви среда разногласия, недоразумения и крамоли спасиха армията от пълно и окончателно обезглавяване. Това бе вторият етап за „ликвидиране” с част от командния и нисш персонал във войската.
После, нека бъдем кратки, почнаха нови опити за преврати, които поради факта, че не успяха, не са причислени към тези от рода на „звездните нощи”. Така се доде до онзи прекрасен ден, в който един аероплан отнесе тъмния представител на „светлите идеи” към, казваха, една от световните столици. Пътешествието, въпреки пророкуванията на заинтересовани приятели на въпросната личност, не бе дълго и тя кацна като приказна птица и желана гостенка в предградията на една съседна столица. От тук почва една от онези чудни приказки, които, ако Ви бъдат разправени от трети лица, биха били измислица, но щом ги разказват Ваши приятели - трябва да им се вярва.
„Домъчняло”, казват, „на господина за домашните му” - и той решава да се върне, по нелегален път. Случайно, той е приятел с колеги по професия - генералщабни офицери от чужда армия; случайно, тези господа разполагат с държавни автомобили и, още по-случайно, го водят лично на една граница, през която не може и пиле да прехвръкне. И тук - странно съвпадение на съдбата - пак случайно, той е чакан от свои приятели, които дни под ред това „ловуват” по тези места. Копнеющият да види децата си и да прегърне съпругата си изгнаник се отправя към държавни учреждения, чието предназначение не е да приютяват нелегално преминали границата лица, а още по-малко, да им дават съдействие за заемането, пак по насилствен начин, на властта. Така се създаде красивата и чудна легенда за копнеющия изгнаник. Фабулата - напълно приемлива - е готова, на далеко не се оказа убедителна.
Не бе ли това лебедовата песен, след 19 май, на опитите за завземане властта с всички средства? По-горе имахме възможност, макар и накратко, да кажем кои бяха главните мотиви за извършването на много криминални деяния от една себезабравила се власт, която се роди в престъпление, управлява с беззакония и си отиде със съжалението, че не е могла да продължи опитите си върху гърба на изстрадалия български народ.
Имаше, значи, и има и една среда, подкрепяна от други такива, която се е бъркала (това е доказано) в живота на войската, хазяйничела е там и може би иска пак да хазяйничи. Същата тази среда лиши българската войска от десетки способни офицери, като ги изхвърли като непотребни никому в живота вещи. Чудно ли е тогава, при така съпоставените факти, че някои са могли да си помислят да се „отърват” - вече по друг начин - от един офицер от ранга на генерал Пеева…
Ще мине време, и дано то не е много дълго, когато истината по извършеното пред Министерството на правосъдието злодеяние ще блесне и властта ще каже окончателно думата си. И никой няма да се радва тогава повече от мен, ако се разбере, че това убийство не е дело на българи, па били те и чужди оръдия. Дотогава както Вие, така и никой друг няма моралното право, извинявайки се, да обвинява други, които и без това са пострадали много, твърде много - за да става нужда да бъдат сочени и на сегашната власт като готови жертви.
Желанието ми бе да бъда обективен и ме кара да призная, съвсем откровено, че отлично разбирам страданията, които властта причинява с всичките си действия на домашните Ви. Немалки са, може би, и личните неудобства, които изпитвате по време на някои от принудителните Ви пътувания. Нека мисълта, че Вие пратихте хиляди други преди себе си по този път, някои от които никога не се върнаха, Ви вдъхва кураж, та с твърдост и достойнство, а не с хленч, да посрещате превратностите на човешката съдба, която често устройва на избраниците си игри, за които те ни най-малко не са мислили в добрите и щастливи за себе си дни.
Същата обективност ме заставя да отправя към Вас, колкото и да ми е неудобно това, и една молба: съберете другарите си, особено онези от тях, измежду запасните войни, които все още вървят с Вас, и им разяснете някои и други неща - защото мнозина от тях са жертва на увлечения и, най-важното, на непознаване същината на много неща и истинския образ на много хора. Така, може би, Вие ще извършите едно добро дело и косвено макар ще помогнете да се ориентират правилно в живота хора, мнозина от които - на друго място и при други условия - имаха не малко качества.
България, господин Кимон Георгиев, е сита на преврати, опити за преврати, заговори, насилия, а българският народ е преситен - от насилници. Затова, може би, Вас Ви следят и, в известен смисъл, преследват; това може би не се прави много ловко, и сигурно не е с ръкавици, но в никой случай с Вас не стават неща, които ставаха с гражданите на тази страна - по Ваше време. Може би - това не зная - ръцете на мнозина от наследниците Ви да не са съвсем чисти, може би съвестите им по много въпроси, особено по националните, да не са съвсем спокойни, - по тях, обаче, аз не виждам петна от братска българска кръв. А бе ли така по времето, за което говорим? - На този въпрос други ще отговорят.
С почит: Кирил Дрангов
ЦДА, 4 л. Циклостилно копие. Машинопис.

№ 19

Из рапорт от агент на Държавна сигурност за разпространявано изложение на К. Дрангов за убийството на ген. Й. Пеев, началник-щаб на войската, и ролята на ВМРО

София, 14 февруари 1939 г.
Също тъй много се говори из обществото за пуснатото наскоро нелегално писмо-изложение на големия македонски деец Кирил Дрангов.
Съдържанието на това писмо било, че не е вярно твърдението на някои среди, че убийството на генерал Пеев било извършено от македонци но заповед на ВМРО, която организация няма никакъв интерес и причини да бъде убит генерал Пеев.
А генерал Пеев е убит от страна на Германия, защото покойният генерал е противник на една политика с Германия. Той е дал мнение да не се купува вече германско оръжие, защото то било старо и негодно, за да може българската войска да се снабди с най-усъвършенствуваните оръжия. Според генерал Пеев е трябвало да се спре въоръжението от страна на Германия и да се почне от други въоръжейни фабрики - доставки, като от Чехия, Франция и Полша.
Тази именно причина накара германците да очистят генерал Пеев.
Всичко това се е съдържало в писмото на К. Дрангов. Даже Дрангов изпратил това писмо до министрите.
Всичко това се говори.
ЦДА, ф. 370 к, оп. 2, а. е. 826, л. 3. Копие. Машинопис.

№ 20

Из дневника на Т. Карайовов за опитите Карайовов да бъде привлечен отново на страната на Ив. Михайлов, за контактите на Й. Чкатров с Рудолф Хес, за изказването на К. Дрангов за дневника на Карайовов и др.

[София], 17 април 1939 г.
Подписах изложението на инж. Станишев за срещата му с А. Тошев, който ме помоли да пратя Станишева при него, за да се обясни по интернирането му в Габрово и по разправията му с Гр. Василева по случката с „Феникс”.
Изложението на Станишева е вярно, защото същото А. Тошев говори и мене преди срещата му със Станишева.
Станишев готви и едно изложение за нашата съвместна работа в 1901/1902 г., потвърждение на което иска в моите спомени за тая работа.
След това минахме на сегашното положение. Той ми чете писмото на Чкатрова, от което явствува, че той се срещнал с Ванчо.
Аз му съобщих моите сведения за срещата на Чкатрова със Stellverttreter des Fuhrers Reichministre Hess в Berlin, за протестите на сърбите в Брюксел и за последвалото предупреждение до Чкатрова от белгийското правителство, че ако продължава да се занимава с политика, ще бъде изгонен от страната.
По тоя повод казах му да предупреди Дрангова и сие: 1. да не се ловят преждевременно в германо-италианската мрежа, но 2. и да не мислят, че ще бъдат приети с доверие от оста Париж-Лондон, които знаят техните прежни и постоянни сношения с маджари и италианци. За доверие и връзка между тях и Москва и дума не може да става. Заключих: да не пречат на хората, които биха успели да установят такава връзка с Париж-Лондон и с Москва, защото изходът на предстоящата борба не е известен.
Станишев одобри тоя възглед и без да именува мене, ще се старае да го прокара.
Аз отворих дума и за подлата интрига на Кир. Дрангова срещу мене по въпроса за моя дневник. Към съображенията, които изложих по-горе, прибавих и това: че Д. Ачков, когато се върна от Анкара тука, 3-4 часа ме убеждава от името на Ванчо, да се върна пак при тях, което аз решително отхвърлих. Понеже те сега не могат да ме убият физически, не се ли стремят с тая интрига да ме убият морално, щом като отказах да приема предложението им за връщане при тях? Щяха ли да хвърлят тая подлост срещу мене, ако бях приел предложението им? И каква стойност има интригата им при наличността на тяхното предложение?...
[София], 18 април 1939 г.
[...] Насилственото налагане на разбиранията от страна на младите хора докара организацията и македонското дело в България до катастрофа, защото мнозина виждаха в лицето на представителите на орган[изацията] елементи опасни не само за свободата на убежденията им, но и за живота им.
Спомня ли си Ванчо моите съвети и предупреждения в дългите разговори в Швейцария през 1929/1930 г.?[...]
Публ. в Ц. Билярски, Записки на Тома Карайовов (1936-1939 г.). ИДА, кн. 71, с. 118–119.

№ 21

Шифрована телеграма № 23 от Н. Ванчев от Легацията в Анкара до МВРИ за получена информация за възстановяването на ВМРО на конгрес в Германия и избирането на Ив. Михайлов за председател

Анкара, 26 януари 1940 г.
Тукашният югославянски пълномощен министър предал в Министерството на външните работи една промемория, в която се излага, че Македонската революционна организация се възстановила на основание изменилите се обстоятелства и че на един конгрес, състоял се в един град на Германия, Иван Михайлов бил избран за председател, а Кирил Дрангов и Грабовски за подпредседатели. Организацията щяла да мине в действие, в случай че войната се разшири и на Балканите. Целта, която си поставяла организацията, била присъединяването на Тракия към България и автономията на Македония.
Горните сведения имам от известния Ви източник.
Ванчев.
АМВнР, п. 38, оп. 1 ш, а. е. 292, л. 39. Бланка. Оригинал. Машинопис. Телеграмата е получена на 1 февруаи 1940 г. и е заведена под вх. № 133.

№ 22

Из дневника на ген. Никола Михов, регент, за опитите да бъдат убедени К. Дрангов и Й. Чкатров да приемат министерски постове в новото правителство

22 април 1944 г. - събота
[…]
Продължавам да се съмнявам, че г. Б[ожилов] ще може сам да се справи с положението, без наша конкретна помощ и точни указания. Той е отличен и незаменим изпълнител, но сам не може да стане командвач и твърд ръководител. Методът му на отстъпки и задоволяване в тоя случай съвсем не е подходящ. Да видим?! Днес той ще се среща с г. Йордан Чкатров и Спас Ганев. Г-н Кирил Дрангов отказа. Баща му - полк[овник] Борис Дрангов, бе идеалист, а синът е доволен, че като адвокат печели много (просто не мога да си обясня това събитие!). […]
17 май 1944 г. - сряда
В понеделник (15.V.), като бях в София, ме срещна във Военното м[инистерст]во г. Хр. Статев. Заприказва ме за мин[истерската] промяна, че г. Божилов бил викал г. Дрангов Кирил, г. Йордан Чкатров - от Скопие да ги сондира за евентуално участие в кабинета. Те отказали. Всъщност г. Бож[илов] ги бил така запитал и така водил разговорите, че те да се откажат. Това ме учуди, затова реших, със съгласието на Княза и г-н Ф[илов], да се срещна днес с г. К. Дрангов. Срещата стана в 4 1/2 ч. сл[ед] пл[адне] в с. Панчарево (нашата барака).
Г-н К. Дрангов отказа, понеже не считал, че с неговото участие ще се помогне. Не се считал достатъчно подготвен за един такъв важен пост. В Македония все таки той минавал като „емигрант”, както и Йордан Чкатров и това щяло да се използува от противни страни. Като бил наскоро в Скопие м[инистъ]рът на правосъдието г. Партов Константин, последният бил заявил, че правителството възнамерява да проведе избори на нар[одни] представители в Македония. А понеже г. Дрангов бил на съвършено друго гледище - че ще е фатална грешка, ако в сегашно време се провеждат избори в Македония, което той трябвало да поддържа като министър, ще излезе, че той е пречка. Пък вече имало толкова много кандидати за депутати, които ще го обвинят, че им пречи. Той е против изборите, понеже: а) Ще се разгорещят страстите, б) В Македония положението не е като в старите предели, при избори се боричкат (израз: „ще ги оставим да се боричкат най-сетне”, е казал г. Партов) не само българи с различни политически разбирания, а и хора от различни народности.
Мъжете (интелигенцията) между 25-40 г. са размешани. Много от тях са завършили Белградския университет. Схващайки сегашното тежко не напълно сигурно положение почват да контрират или показват прояви, които биха могли да използуват при обрат (Така е: и овде и онде!), но не са толкова криви хората - това е животът; македонците - българи се настрадаха от тия тъй чести промени. Имало около 20 души интелигентни мъже от Скопие, които отишли в Балкана като нелегални, а между тях и двама адвокати.
Изтъкнах на г. Дрангова какво добро отражение ще има, ако той приеме: синът на героя Борис Дрангов ще продължи делото на баща си за свободата на Македония; в Мин[истерския] съвет ще има един отличен представител на Македония; обществото и войската познава баща ми и виждаха у К. Дрангова един сериозен борец за Македония, ще са доволни.
Когато го ентусиазирах с доводи от делото и идеите на баща му, явно той се въодушевлява (и при по-силен натиск може би, би приел?), но той е с много големи скрупули и не иска да се изложи като неподготвен. 17 год[ини] бил притеглил в борби. Ще продължи да помага за обединението с каквото може. Той разсъждава много логично, но многото скрупули, да не бъде опетнено името му (и това на баща му) не му позволяват да се съгласи. Ако му липсва героизмът на бащата, все таки е приел благородството, истинското и българско име и прямотата на покойния си баща полковник Дрангов.
Ако и да не свърших работа с тая среща, все таки се уясни, че е интрига какво г. Бож[илов] не е разговарял настоятелно, и че ако г. Хр. Статев би се намесил, сигурно щял да уреди въпроса (г. Ст[атев] каза, че бай Добри е трябвало най-напред него да уведоми и той щял да убеди Др[ангов] - така се правели тия работи). Във всеки случай ако не бях се срещнал, може би, че приказките на г. Хр. Статев щяха да повредят. Сега сме на чисто. Прощавам и на г. Статева, че ме накара да направя 120 км път и да употребя един цял ден за тая среща. [...]
Публ. в Ген. Н. Михов, Дневник, С., 2004, с. 62, 86-87.