Дейността на Владислав (Славчо) Ковачов (Щип, 1875 - София, 1924) в македоно-одринското легално и революционно движение и във войните до известна степен е известна от историческите изследвания. Участието му в македоно-одринското движение започва още като младши офицер в Българските офицерски братства, минава през Върховния македоно-одрински комитет, където е секретар на Сарафовия комитет, през Илинденско-Преображенското въстание е организационен войвода в родния си Щипски край, а след въстанието заедно с Васил Чекаларов и др. участва в Сарафовия Временен македоно-одрински комитет. Освен че е кадрови офицер от българската армия, Вл. Ковачов завършва и юридическо образование, занимава се с адвокатска дейност, а по-късно е и съдия.
Накратко ще се спра на биографията на този бележит български офицер и войвода на ВМОРО.

Владислав (Славчо) Михайлов Ковачов (Ковачев) произхожда от видния щипски род Ковачови. Баща му е учителят и революционерът Михаил Ковачев, ръководител на Щипския околийски революционен комитет и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Негов чичо е професорът от софийското Висше училище Йосиф Ковачев, известен благодетел и дарител. Й. Ковачев е главен секретар на Министерството на вътрешните работи (1880-1881), член на Държавния съвет (1882) и кмет на София (1887). Й. Ковачев е един от основателите на Върховния македоно-одрински комитет, в работата на който участва до смъртта си през 1898 г. На два пъти е избиран за подпредседател на комитета - на ІІ конгрес (1895) и на ІІІ конгрес (1896). След като ген. Данаил Николаев подава оставката си като председател на Върховния комитет, Й. Ковачев е избран за председател през 1897 г.
След смъртта на Й. Ковачев членове във Върховния комитет стават неговите племенници - близнаците офицери от българската армия Владислав и Владимир Ковачеви. И двамата ще участват не само в работата на комитета, но и с оръжие в ръка ще отстояват българския си произход и име и принципите на македоно-одринското освободително дело. Владимир, заедно с Христо Силянов, ще издаде стихосбирката „Тъгата на роба”. По-малкият им брат Антон също е офицер от българската армия (от 1928 г. е генерал-майор) и участник в революционните борби на българите от Македония и Одринско и във войните за национално обединение.

гр. Щип
Владислав Ковачев е роден на 5 януари 1875 г. в Щип. Учи в родния Щип и в София. Завършва Класическа гимназия (1892) и софийското Военно училище през 1895 г. с чин подпоручик.
Вл. Ковачев е сред основателите на Българското освободително братство във Велико Търново, където е изпратен да служи в 18 пехотен Етърски полк. Дружеството е основано на 14 юни 1897 г. В учредителния протокол на братството е записано, че след „като се събрахме, за да обмислим върху положението на нашите братя в Македония и Одринско, като имахме предвид съдбоносните събития, които се разиграват около нашето отечество - България, обзети, от една страна, от силното желание да помогнем на неосвободените ни братя, като поддържаме материално и морално делото за освобождението им от несносния режим и им проповядваме идеята за свободата, а от друга, доколкото силите и средствата ни позволяват, да се стремим към постигането на общия български идеал „обединението на целокупна България”, след продължителни разисквания и добро изучаване на работите както от вътре, тъй и от нашето отечество, решихме и организирахме едно дружество под наименование „Българско освободително братство”. За председател е избран подпоручик Любомир Стоянчов, а за секретар - подпоручик Вл. Ковачов.

Борис Дрангов и Владислав Ковачов с четници
Ръководството на братството се премества в гарнизоните, където са изпратени да служат младите офицери. Още същата година то е преместено в Русе, където подпоручик Стоянчов и подпоручик Ковачев служат в 5 пехотен Дунавски полк. Още същата година и братът на Вл. Ковачев подпоручик Владимир Ковачев, служещ в 6 артилерийски полк в Сливен, също е приет за член на дружеството. А третият брат - подпоручик Антон Ковачев, служещ също в 5 Дунавски пехотен полк, е приет за член на братството през 1899 г. Така и тримата братя Ковачеви едновременно участват в Българското офицерско освободително братство, докато баща им е ръководител на Щипския революционен комитет, а чичо им Йосиф Ковачев е председател на Върховния македоно-одрински комитет. Това е един впечатляващ факт от историята на тази видна щипска фамилия. Всички са се включили в македоно-одринското освободително движение и оставят светла диря с дейността си. Но ако искате да прочетете и негативни оценки за тази фамилия, разгърнете отпечатания „Дневник”, т. І на Ефтим Спространов. Там ще се срещнете с голяма част от битуващите софийски клюки, кои верни, кои неверни, от времето преди и след Илинденско-Преображенското въстание.
През 1898 г. Вл. Ковачев е сменен на касиерския пост на братството от подпоручик Стойков. През 1899 г. Вл. Ковачев е произведен в чин поручик и от тази година той, както и много от членовете на братството активно се включват в дейността на Върховния македонски комитет.
Вл. Ковачев участва в работата на Шестият извънреден македонски конгрес, който заседава в София от 1 до 5 май 1899 г. От това време Върховният комитет заработва в единодействие с Вътрешната македоно-одринска организация, която за тази цел изпраща още от 1896 г. своите задгранични представители Гоце Делчев и Гьорче Петров.

Гоце Делчев
Още по време на заседанията на конгреса вече открито започва да се говори за подготовка на населението в Македония за въстание, за революция. Поставя се и въпросът как да се води агитацията по македонския и одринския въпрос - за самостоятелно действие, за открита подкрепа от страна на България или за подкрепа и от Великите сили. От протоколите на конгреса се вижда, че особено се разчита на единодействието на Върховния комитет с Вътрешната организация, като се говори дори за „сливане на двете организации”. Направена е и промяна в статутите на Върховния комитет. Особено внимание е обърнато и на задълбочаващия се конфликт между ЦК на ВМОРО и Българското тайно революционно братство в Солун, който е поставен на обсъждане, и се взема решение новият комитет да посредничи за помирение и постигане на съгласие.
Членовете на новия комитет са избрани на 5 май 1899 г., но той е конституиран едва на 14 юни. Поручик Борис Сарафов е избран за председател, поручик Тома Давидов - за подпредседател, поручик Владислав Ковачев - за секретар, Георги Петров - за касиер, и поручик Антон Бозуков и д-р В. Шопов - за членове-съветници. В състава на новоизбрания комитет задграничните представители на Вътрешната организация в София Г. Петров и Г. Делчев отново влизат като редовни членове на ръководството. От протоколите от заседанията на комитета се вижда, че задграничните представители присъстват на всичките му заседания.
Вл. Ковачев участва и в работата на Седмия конгрес (30 юли - 5 август 1900 г.), който вече става македоно-одрински. Освен редовните 91 делегати, в него участват и задграничните представители Г. Делчев и Г. Петров. И на този конгрес основният въпрос е за съгласуването и дори сливането на легалната с революционната организация на македонските и одринските българи. Сближаването на Върховния комитет и Вътрешната организация през времето, когато комитетът се председателства от Б. Сарафов, се отразява и в промените, които са направени в статутите на организацията в Княжеството. Значителна е за това ново ориентиране ролята на задграничните представители Г. Делчев и Г. Петров. В статутите влизат и новите наименования на организацията и на комитета. Принципите, към които трябва да се придържа комитетът в бъдещата си дейност, така, както са изложени от неговия председател Б. Сарафов, са следните: „1. Македонското движение по своето естество е масово. 2. То не е и не може да бъде дело на политикани - дипломати. 3. Не трябва да се свързва автономията на Македония с тази на Княжеството зарад някакви си бъдещи си комбинации.” На този конгрес заедно с утвърждаване на бюджета на комитета е увеличен и Патриотичният заем.

Борис Сарафов
Изборът за нови членове на Върховния комитет се провеждат на 4 август. Избрани са Б. Сарафов - за председател, Т. Давидов - подпредседател, Вл. Ковачев - секретар, Георги Петров - касиер, а Георги Минков и Христо Саракинов - членове-съветници. Периодът между двата конгреса се оказва решаващ за по-нататъшната дейност както на Вътрешната организация, така и на Върховния комитет, като отношенията между двете организации особено се задълбочават и стават извънредно тесни. Това до голяма степен се дължи и на участието на задграничните представители в работата на комитета. При конституирането на новия комитет на 15 август 1900 г. се определя те да участват в работата на комитета като съветници, „по право като представители на Вътрешната организация”. Воденето на кореспонденцията на Върховния комитет е възложена на секретаря на комитета Вл. Ковачев и на задграничния представител Г. Петров - Ковачев да кореспондира с дружествата в Княжеството, а Гьорче - с ЦК на ВМОРО. По-късно именно тази кореспонденция ще стане поводът да се обтегнат отношенията между двете организации, тъй като Гьорче ще води и тайна преписка, за която не информира членовете на комитета. И именно на Ковачев Сарафов ще възложи публично да оповести игрите на Гьорче. Но това е времето, когато отношенията между двете организации ще започнат да куцат.
В резултат на сътрудничеството между двете организации е създаден четническият институт на Вътрешната организация. Г. Делчев, който фактически е негов ръководител, с подкрепата на Върховния комитет и на офицерските братства набира и изпраща във вътрешността най-добрите подофицери от българската армия (Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско, Марко Лерински от Котел, Михаил Попето от с. Диканя, Радомирско, Кръстю Българията от Враца, Атанас Бабата от с. Синитово, Пазарджишко и др.), които сформират там чети, играещи ролята на школи за войводите на Вътрешната организация. Не малка е и помощта в пари и оръжие за вътрешността. Върховният комитет съдейства на Вътрешната организация пред Българската екзархия при назначаването на организационни дейци за учители в Македония и Одринско. Макар че целите, които си поставят легалната и революционната организация, са едни и същи, но различията в средствата и методите за постигането им довеждат през този период, както бе посочено по-горе, до появата на т. нар. „върховизъм”. Той се изразява в стремежите на Върховния комитет той да определя времето и характера на бъдещото въстание и да бъде „върховен” ръководител не само на македоно-одринските дружества в Княжеството, но и на комитета в Македония и Одринско. Вървейки по тази линия, ВМОК приема решението си от 29 ноември 1900 г., „че е повече от необходимо да влязат във вътрешността преимуществени лица, които съгласно извънредния протокол от 1 май т. г. да заемат известни райони, като се грижат за засилването на вътрешната организация, за подготвянето на населението към въстание и за осигуряването на всички шансове за добрия изход на това въстание. Тези лица ще се считат за ръководители на райони и ще отговарят за всичко останало в поверените им райони”. Това решение фактически става причината за разрива между ВМОК и ВМОРО. Върховният комитет планира във вътрешността да заминат офицерите Вл. Ковачев, Иван Камбуров и Христо Саракинов. След разрива между двете организации, когато и ЦК е арестуван по време на Солунската афера, Иван Хаджиниколов в последния момент, преди да бъде арестуван и той, изпраща пълномощни до Сарафовия комитет, да изпрати подходящи хора, за да застанат начело на ВМОРО. Тъй като Сарафовият комитет подозира, че пълномощните са спрени от Гьорче, Сарафов изпраща Вл. Ковачев да го ликвидира. Гьорче разказва в спомените си: „Имаше следене, а един ден Славчо Ковачев тържествено дойде в къщи да ме убива, защото тези пълномощни, които Софроний Стоянов бе издействувал от Хаджиниколова, бяха закъснели, а те помислили, че аз съм ги спрял. Аз открито му казах, че зная защо е дошел; казах му, че не съм получил такива пълномощни. Обърна се на разговор и сетне отидохме в гостилницата и пихме бира. Борис го беше боцкал, за да ме сплаши, но не искал до крайност да отидат, да ме убият. Положението им беше - ни с мен, ни без мен.” 

Владислав Ковачов и Борис Дрангов с другари
От запазените протоколи от заседанията на ВМОК след Седмия конгрес, в които участва и Вл. Ковачев, може да се проследи не само задълбочаването на връзките и единодействието на ВМОК и ВМОРО, но и на редица важни въпроси: списването на в. „Реформи” в духа на принципите на комитета, залегнали в основата на статутите му в публикуваните материали; писането и разпространяването на революционна литература за агитационната дейност във вътрешността; подпомагане на затворници и заточеници; разтурянето на Българското тайно революционно братство в Солун и вливането му във ВМОРО; отношенията с българското правителство; възстановяването на стари и основаването на нови македоно-одрински дружества и утвърждаването на уставите им; събирането на членския внос и помощи и пласирането на облигации по патриотичния заем; изработването на устав на стрелковите дружества и легализирането на „четите” за подготовка на революционни дейци като „стрелкови дружества” и др.
Тясното сътрудничество на двете организации се изразява и в участието им в т. нар. Михайлянова афера в Румъния, когато терористи на ВМОК и ВМОРО убиват румънския журналист Стефан Михайляно, куцовлах от Македония, който във вестника си „Балкански полуостров” издава не само съществуването на Вътрешната организация, но и разпространява секретни материали, свързани с нея и с комитета. Вследствие на убийството и от направените разкрития от румънската полиция възниква опасност и от военен конфликт между България и Румъния. В резултат на Михайляновата афера е издадена заповед за арестуването на членовете на ВМОК. Арестувани са Б. Сарафов, Т. Давидов, Вл. Ковачев, Г. Петров и Гьорче Петров, а военният министър генерал Стефан Паприков издава заповед, с която забранява участието на българските офицери в македоно-одринското революционно движение под заплахата от уволнение. Докато трае следствието, арестуваните са в затвора. Тази ситуация дава възможност на Стоян Михайловски и на офицерите около ген. Иван Цончев да вземат в свои ръце ръководството на комитета по време на извънредно свикания Осми конгрес на ВМОК (от 4 до 8 април 1901 г.).

Тома Давидов
Делото срещу Сарафовия комитет се е гледало през май 1901 г., като съдът оправдава всичките подсъдими. Наскоро след привършването на работата на конгреса Б. Сарафов, Т. Давидов и останалите членове на комитета са освободени от затвора. Ръководството на комитета е окончателно преминало в ръцете на Михайловски и Цончев. Сарафов, заедно с Т. Давидов пътуват до Белград, за да закупят оръжие за Вътрешната организация. От там Сарафов сам заминава за Виена и Женева. След като успява да осигури пари, изпраща част от тях на Давидов и Ковачев, които ги предават на Задграничното представителство и с тях П. К. Яворов започва да издава вестник „Дело”. Немалка сума предават и на Симеон Радев, с които той започва издаването на организационните вестници в Женева и Париж „L`Effort” (1900-1901), „Le Mouvement Macedonien” (1902-1903). Сарафов и другарите му от бившия ВМОК предават още значителни суми за нуждите на Вътрешната организация и за солунските атентатори.
На проведения през август 1902 г. Х конгрес на Македоно-одринската организация в България, когато Върховният комитет се разцепва на две, Б. Сарафов, заедно с Вл. Ковачев, Т. Давидов и др. преминават окончателно на страната на втория Върховен комитет, ръководен от инж. Христо Станишев и Тома Карайовов. Този комитет, просъществувал близо половин година, е подкрепян от Вътрешната организация и си сътрудничи с нея.
От есента на 1902 г. Вл. Ковачев и останалите му другари-офицери от бившия Сарафов ВМОК преминават не само на страната на Вътрешната организация, но се предават и всецяло в нейно разпореждане и са изпратени във вътрешността като войводи на ревизионни чети. Ковачев е определен да действа в Малешевско и Кратовско. Тогава ВМОРО прави опит да спре избухването на неподготвеното Горноджумайско въстание, повдигнато от комитета на Михайловски и Цончев. В историята си Хр. Силянов пише, че „Организацията положи неимоверни усилия да възпре народа от увлечение. Към средата на септември там са съединените чети на Чернопеев, Кр. Асенов, Славчо Ковачев и др., броещи около 50 души, със задача да се разправят с четите на мичман Саев и Лефтеров и да възпрат населението. В същия дух действува по източния бряг на Струма Сандански против приготовленията на капитан Ю. Стоянов. Присъствието, увeщанията и предупрежденията на вътрешните чети оказаха безсъмнено, парализуваще влияние върху духа на нещастното население, но не успяха да го възпрат.” В спомените си Христо Чернопеев отбелязва, че Вл. Ковачев, заедно с Кръстю Асенов, с чета от около 30 души, пристига при него към 17 септември 1902 г. „Задачата ни беше, щото под моя команда да се изпъдят върховистите, най-главно да им се осуети планът за въстанието, за което те вече агитираха.” Ковачевата чета, заедно с Чернопеевата и Кръстю-Асеновата се отправят за Малешевско, където върховистката чета на Васе Пехливана е трябвало да повдигне въстание. По-нататък Чернопеев отбелязва в спомените си: „В Малешевско имаше чети, изпратени от Цончева, но водителите им бяха местни хора, като Васил Пехливанът, Костандиев, Петър Уже…” Вл. Ковачев, облечен в униформата си на български офицер, се среща със селяните и с Пехливана, за да ги увещава да не вдигат въстанието. Чернопеев продължава разказа си: „Отиде Ковачев с едно момче да го увещават да не дига въстание. Видях, че трябва да се убие Пехливанът и се приближих с четирима души отзад към него, гдето разговаряха с Ковачева. Като се върна Ковачев и съобщи, че онзи не си отменява решението и Пехливанът още чакаше, открихме огън на тях, ранихме Пехливана, едно момче падна на място и други две ранени. Ние се оттеглихме. Пехливанът, ранен в крака, не можеше да ходи. Вследствие на това и не стана въстание в Малешевско; селяните, които се бяха събрали при Пехливана, се разбягаха. Ние постояхме още малко в Малешевско, докато го очистихме от тия четици. … След като поизчистихме Малешевско, остана там Кръсто Асенов, а пък аз заминах за Струмишко… Зимата прекарах по селата в Струмишко с чета от 10 души. Ковачев замина за Щипско. Някои се върнаха в България болни.” Полковник Анастас Янков пък записва в спомените си, когато се прехвърля при четите на генерал Цончев през есента на 1903 г.: „Тук беше Пехливана, ранен през 1902 год. от пор. Ковачева в Малешевско, за да осуети въстанието.”

Четата на Владислав Ковачов – 1903 г.
След като Солунският общ конгрес на ВМОРО от януари 1903 г. взема решението за Илинденско-Преображенското въстание, Вл. Ковачев е определен да действа в родния си Щипски край. Гьорче отбелязва в спомените си, че Вл. Ковачев е бил привърженик на въстанието, виждайки опасността, която надвисва над организацията след нанесените върху нея удари след Горноджумайското въстание - „Славчо Ковачев тук в едно събрание устно лансира леката мисъл, че понеже Цончевци подигнаха есента въстание, трябвало и ние през пролетта да подигнем въстание, за да не останем по-назад от тях и да речели хората, че ние не сме способни да дигнем въстание.” Гьорче цитира и думите на Ковачев и Чернопеев - „ако не стане, всичко е изгубено”. След започналите разкрития в Щипско и Струмишко, когато е иззето голямо количество организационно оръжие и започва Щипската афера, Славчо Ковачев и Чернопеев пишат до София и до Солун, „ако бъдат принудени всичко да загубят, не би ли било по-добре в такъв случай да дигнат знамето в своите околии.” Тези писма по-късно ще послужат и на Анастас Лозенчев да оправдае своето съгласие по време на Солунския конгрес да се вдигне въстанието. Вл. Ковачев участва и в Софийските зимни съвещания, които обсъждат въпроса за предстоящото въстание. В съвещанията участват Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, Г. Петров, Пере Тошев, Б. Сарафов, Т. Давидов, Г. Делчев, Хр. Силянов, М. Герджиков, В. Антонов, С. Михайлов, Н. Пушкаров, Ив. Хаджиниколов, К. Пърличев, Н. Наумов, Д. Стефанов. За въстание се изказват Силянов, Сарафов, Герджиков, Давидов и Славчо Ковачев. По думите на Гьорче тогава е изтъкнат мотивът на Вл. Ковачев: „Понеже върховистите направиха въстание, да не останем по-назад, та да кажат хората, че не сме способни да направим въстание, че не сме революционери.” В спомените си другарят на Вл. Ковачев поручик Димитър Думбалаков по този случай пише, че Ковачев го поканил писмено да се присъедини на страната на Вътрешната организация. По-нататък в спомените си той разказва за срещата им в София: „Когато бях в София, срещнах се с Ковачев, който ме съветваше да приема за вътре от името на вътрешната и когато се утвърдя вече, да съм си работил, както зная, така, както той направил, Давидов и Сарафов. Благодарих му за съвета и му казах, че при такава неискреност не мога да работя. Това показва колко силна е била солидарността между сарафисти (военни) и вътрешни и главно, че в тия хора, сарафисти и вътрешни, отсъствуват планове и съображения, а всичко оставят на случайността… Ковачев беше този път безнадеждно отчаян от положението въобще и от своя Щипски район, говори ми за съвършеното му отслабване. След Карбинци изповяда, че са слаби със средства и питаше как сме ние… Каза още, че той ще почне въстанието от границата, за да се създаде претекст за война… Дали така мислеше и великият! Според Чернопеев не зная, но делата му после напълно потвърждават еднаквостта в мислите на Ковачев и вътрешни. Вътрешните станаха вънкашни, а вънкашните - върховисти вътрешни, защото техните чети по-дълбоко и повече време издържаха борбата срещу действителен и многочислен противник. Доказателство са сраженията им.” За да не остане читателят с грешната представа, че Думбалаков отказва да участва във въстанието, искам само да отбележа, че той участва във въстанието заедно с другите върховистки чети, под ръководството на генерал Иван Цончев, подполковник Стефан Николов, полковник Анастас Янков, капитан Александър Протогеров и др. във въстанието в Серския революционен окръг, заедно с ръководените от Яне Сандански чети на ВМОРО, където са водени истински военни действия, но това е друга тема, на която ще се върнем друг път, тъй като и тази забравена фамилия Думбалакови от с. Сухо, Солунско, състояща се от трима братя-герои, заслужава особено внимание.

Гьорче Петров
През въстанието Вл. Ковачев заедно с подпоручик Сотир Атанасов действа в Щипско. На път за Прилепско Гьорче Петров се среща с тях. Те току-що са дали сражение на нападналия ги многоброен аскер при с Луково и по чудо се спасяват. На 19 август 1903 г. обединените чети на Сл. Ковачев и Атанас Бабата, наброяващи 90 четници, дават голямо сражение на аскера в планината Плавица до Кратово и дават 3 убити. Силянов в историята си отбелязва, че тези сражения са най-кръвопролитните в Скопския санджак.
След завръщането си в България през зимата на 1903-1904 г. Вл. Ковачев, заедно с редица организационни дейци и ръководители на въстанието, между които Б. Сарафов, Хр. Матов, Я. Сандански, д-р Хр. Татарчев, Хр. Чернопеев, М. Герджиков, Г. Попхристов и др., се събират на съвещания в Задграничното представителство в София, на които се обсъждат въпросите от принципен и тактически характер, възникнали в хода на въстанието и след него. Обсъждан е и въпросът за законността за взетото решение за въстание, подготовката на организацията и населението за него, ръководенето на въстанието от ЦК, ролята на ЗП, въпроси от тактически характер, пропагандата в хода на въстанието и др. На тези Софийски съвещания се оформят трите идейните течения в организацията, въпреки че не се вземат решения, а само се обменят мнения.
Привържениците на Б. Сарафов излизат със свое мнение, различаващо се в много отношения от линията на организацията и на привържениците на Я. Сандански. Тази група Хр. Силянов определя в своята история като „течението на сарафистите”.
След съвещанията амбициозният и вече прославил се и благодарение на вестникарската шумотевица Б. Сарафов предприема действия, които се оказват не по-малко вредни от действията на санданистите за бъдещето на организацията. На 14 март 1904 г. Б. Сарафов, заедно с Васил Чекаларов, Владислав Ковачев, Апостол Димитров Грежов и Пандо Кляшев създават Временен комитет, който си поставил за цел да измести задграничните представители д-р Татарчев и Матов. В учредителния протокол аргументите на Временния комитет са изложени по следния начин: „Вследствие фалшивото положение на Представителното тяло на Вътрешната организация, както и поради бездействието, нетактичността и неумелото водене на работите от страна на самите представители на тая организация, г-дата Матов и Татарчев, по-голямата част от дейците на Вътрешната организация, временно пребиваващи тук, в едно от заседанията си, станали през т. м., решиха: занапред да не се признават г-дата Матов и Татарчев за представители на Вътрешната организация, като вместо тях се избере един Временен комитет от 5 души, който комитет да влезе в разбирателство по всички въпроси, касающи се до Освободителното дело направо с ЦК и останалите другари във вътрешността, на които да се съобщи това решение за сведение. При това, определи се на тоя Комитет да се дадат същите права и привилегии, каквито имаше досега Представителното тяло на Организацията.” Чрез Матей Геров Сарафовият комитет организира своя пропаганда из почти цяла Западна Европа, а същевременно изпраща и чети в Македония.

Генерал Рачо Петров
Второто стамболовистко правителство, възглавявано от верното Фердинандово протеже - ген. Рачо Петров, взема страната на Сарафовия комитет в тази разпра, а не на несговорчивите задгранични представители. Правят впечатление големите суми, с които правителството подпомага действията на Сарафистите, а известно е, че Б. Сарафов и Вл. Ковачев поддържат изключително тесни връзки с министъра на търговията и земеделието в това правителство д-р Никола Генадиев, който държи безотчетните фондове на правителството и подпомага движението. След години, когато д-р Генадиев ще бъде клеветен, съден и хвърлен в затвора, именно майор Вл. Ковачев, връщайки се временно от фронта, предлага да свидетелства за това пред съда. Макар и вече публикувано, това писмо ви го предлагам цялостно в приложенията, тъй като то не само показва големите помощи, които правителството и специално д-р Генадиев осигурява както за Сарафовия комитет, така и изобщо за ВМОРО. Същевременно изключително ценна информация за дейността на комитета се съхранява в архива на Вл. Ковачев, който като секретар на комитета е водил протоколите от заседанията, които стриктно е съхранил всред документацията си. От протокола от 18 май 1904 г. комитетът възлага на Пандо Кляшев и Вл. Ковачев „да прегледат Устава и Правилника на Вътрешната организация и направят по тях надлежните попълнения, след което тия проекти да се докладват в едно от следующите заседания за разисквания и одобрение”. Това предложение идва в момента, когато Прилепския конгрес на ВМОРО току-що е приключил заседанията и има изработени два проктоправилника, които са изпратени с придружително писмо от Даме Груев. По този повод Гьорче Петров отбелязва в спомените си, че Б. Сарафов именно се е наел с разпространяването на копията от правилниците и писмото. Същевременно в цялата организация започва дискусията за промените във ВМОРО и за оценка на досегашната й дейност. Това иде да докаже, че Сарафовия комитет съвсем не действа извън организацията, а само прави нова структура, която иска да разчупи консервативното устройство на организацията. Още повече, че в средите на комитета са едни от най-добрите ръководители и войводи на ВМОРО. Без някъде досега да е отбелязвано, но от протокола от 22 октомври 1904 г. има информация за ангажирането на целия комитет с освобождението на пленения Даме Груев от сърбоманския войвода Мицко. Вл. Ковачев съвсем накратко е отбелязал: „Присъстват всички. 1. Мицко и писмото до Татарчев.” Още на следващия ден - 23 октомври 1904 г., комитетът вече има по-подробна информация, но в протокола е отбелязано най-лаконично от Вл. Ковачев: „Прочете се писмото от Ингилизов, с което известява, че Мицко се съгласява на предложените условия. Реши се: да се телеграфира на тях да додат тук за по-широко разбирателство по тоя въпрос.” Явно, че в случая Сарафовите връзки в Белград помагат за освобождението на Даме, макар че на Рилския конгрес срещу Сарафов ще се сипят обвинения за връзките му със сръбската пропаганда в Македония. Протоколът от 3 декември 1904 г. е свидетелство срещу какво е освободен Даме: „Да се отговори на Мицко, за да вземе маузерки и да му се изпратят за харчлък. Пушките да донесе, като доде.”

Същевременно искам да посоча, че думите на Вл. Ковачев в писмото до д-р Н. Генадиев се потвърждават и от запазените разписки за получените помощи от българското правителство за периода от 31 октомври 1904 г. до 13 януари 1905 г. Под всички разписки подписът на Вл. Ковачев стои редом с подписите на Б. Сарафов, Апостол Димитров и Васил Чекаларов. Разписките са за общо 90 000 лева, дадени от „българското правителство за издържане и подпомагане на бежанци и въстаници от Македония и Одринско, както и за изпращане във вътрешността помощи за пострадали”. Тези суми са осигурени от българското правителство чрез Сарафовия комитет и за освобождаването на Даме Груев от сръбски плен.
Тук искам малко да се спрем и на отношенията на комитета със Сърбия, тъй като има някои неясни въпроси, които трябва да се уточнят. Още през средата на 1904 г. комитетът командирова членът на комитета Апостол Димитров Грежов в Белград за разговори с ръководителите на сръбската пропаганда в Македония, след като вече имат техните уверения за съвместна работа пред Б. Сарафов и Матей Геров. А. Грежов посещава Белград и разговаря с двама членове на сръбския комитет. От държаните от Силянов бележки от разговора си с Грежов става ясно, че след като се върнал в София, докладвал пред комитета: „Станаха после разисквания и дойдохме до заключение, че ако Организацията е наистина независима и държи сериозно за принципа „Македония за македонците”, тя трябва да работи и със сърбите. Най-горещо поддържаше тази теза Славчо Ковачев. Изпратиха ме наново в Белград - пак с предварително съобщение от Св. Симич до комитета. Комитетски хора там ми дадоха 20 000 динара и аз ги донесох тук на Сарафова.
- Други помощи не са ли давани от сърбите?
- Аз знам, че са взети всичко 40 000 лева: двадесет хиляди дадени чрез мене и други 20 000 дадени или направо на Сарафова, или чрез Герова.”
Хр. Силянов прави опит да обясни действията на комитета: „Изповедта на Грежова обяснява достатъчно естеството на подбудите, които движат Сарафовата група в София. … От няколко месеца вече Мицко върлуваше в Кичевско със сръбска чета, организирана по внушение и със средствата на битолския сръбски консул. … Не могат да не знаят и тревогата на деятелите вътре, както и конгресното решение в Прилепско, за решителна борба против двете появили се въоръжени пропаганди. Явно е, че те са затваряли очи пред тези тревожни факти, за да се докопат до пари, па макар и сръбски, в едно време, когато те най-усилено организираха собствени „сарафистки” чети.” Силянов обяснява, като оневинява и Сл. Ковачев за неговите думи: „Позоваването на „независимостта” на Организацията и на принципа „Македония за македонците” от страна на Сл. Ковачев е имало, навярно, за цел да премахне смущението и колебанията на някои от групите.”
Или ако трябва да си дообясним контактите на комитата със сърбите, най-добре е да си послужим с хубавата българска поговорка: „Когато едно куче не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата.” Нашите млади авантюристи не успяха да преодолеят хитростта и коварството на сърбите и сами паднаха в капана.

Обединена чета на ВМОК – 1902 г., между които е и четата на Владислав Ковачов
Определено трябва да се каже, че главните движещи фигури на Сарафовия комитет са самият Б. Сарафов и Вл. Ковачев, което проличава от запазената документация и от повдигналата се дискусия в организационната преса от онова време. В отговора си председателят на Одринския комитет Петър Васков на Сарафовите „Предизвикани обяснения” ще обвинява за създаването на този комитет Сарафов и Вл. Ковачев, цитирайки Ковачеви писма до войводата Таню Николов и до Окръжния комитет, представени на заседанието на Извънредния Одрински революционен съд. Ще ви цитирам само тези откъси, където позоваванията са именно на тези писма:
Васков пише, че Б. Сарафов „систематически е нарушавал наредбите на Организацията; 1). Стремил се е да създаде нова организация и 2). При всеки удобен случай развращавал е организационните чети. 3). Това е особено вярно за Одринско, както ще се види от долните няколко реда.
Г-н С[арафов] в опровержението си тържествено ни заявява, че е изпращал чети. Питаме го: в качеството си на какъв е вършил това? Той сам като съзнава, че такъв въпрос може да му бъде зададен, мъчи се да оправдае изпращането на едни чети с желанието на някои „видни” дейци от вътрешността, а други - с цели протоколи на околийски райони.
Тъй като Централен комитет нямало; да свика конгрес не му било възможно; да се обърне към окръжните ръководни тела, значи да наруши „принципите” на Организацията, защото те (окръжните тела), като не искат „съвети” от „хората”, които временно или постоянно живеят вън от Македония и „Одринско” и като „не приемат материали от когото и да е”, служат на личности; а пък живущите в Свободна България дейци, които са си „запазили известно старшинство”, дали съгласието си, - то сам г. Сарафов се нагърбва да изпраща чети, за да „засилим тия редове, като подкрепим вътрешните дейци с каквото можем”. (Тези цитати са от писмо на Вл. Ковачев). По-надолу Васков допълва: „Да продължим. Ние не можем да разберем, да си обясним, защо всички емисари на г. Сарафов се една и съща песен пееха? Разбира се, това според г. Сарафов е случайно нещо и остава за тяхна сметка. Подписите: „Б. Сарафов, шеф на партията”, „за другарите; - В. Ковачев” и пр., показват, че без да са „носители на специални пълномощни, издадени ...”, г. Сарафов заедно с другарите си е сформирувал една група, която отвън се разпорежда със съдбините на вътрешността и, разбира се, се в името на „принципите” на Организацията. Само това може да бъде заключението от всички факти и фактчета, които систематично се повтарят. Именно от ,,царствующето многовластие” и от „липсата на обща связ”, вие сте искали да се възползувате, г. Сарафов, за да създадете вашата организация, която да ви избере за „представител”. Прави сте, като казвате, че „безумният нищо не може да завладее”. Не по-малко прав ще е и оня, който ще притури: но много злини и нещастия може да причини. В това, вярвам, и вие не се съмнявате - Одринско ни е пред очите.” (Вж. в. „Революционен лист”, бр. 17, 21 юли 1905 г., с. 9-11.)
Въпреки опитите на Сарафовия комитет да измести задграничните представители и да ги дискредитира пред организацията и обществеността, те се оказват неуспешни и комитетът се саморазпуска и отново членовете му се вливат в организацията в началото на 1905 г.

Върховният комитет на ВМОК – 1899 – 1900 г.
Макар че документация за следващия период от живота на Сл. Ковачев е оскъдна, но от публикуваните досега материали става ясно, че в последния ден (15 март 1908 г.), когато заседава Кюстендилският общ конгрес на ВМОРО, Славчо Ковачев е предложен за член на Централния комитет и за допълнителен член на Задграничното представителство, но и двете му кандидатури не получават нужното число гласове. От справочниците за българския офицерски корпус пък става ясно, че Вл. Ковачев отново се е върнал в редовете на българската армия и на 1 януари 1908 г. е произведен в чин капитан. На 28 юли 1913 г. е произведен в чин майор и на 19 април 1919 г. - в чин подполковник. Вл. Ковачев участва във всички войни за национално обединение, като служи във 22 пехотен полк, в 11 Македонска пехотна дивизия и в Софийския крепостен батальон. За участието си във войните е награден с два ордена за храброст.
През 1910 и 1911 г. Вл. Ковачев учи и завършва право в Брюкселския университет.
Особено важен и почти неизследван за живота и дейността на Вл. Ковачев остава периодът след Първата световна война. Позицията, която заема Вл. Ковачов при възстановяването на легалното и революционното македонско движение, не остава извън полезрението на изследователите, въпреки че специално изследване за нея няма.
Определено може да се каже, че преобладава негативното отношение към неговата дейност, дължащо се до някъде и на останалото почти неизползвано и непознато документално и публицистично наследство на революционера.
След уволнението си от армията с чин подполковник през 1919 г. известно време работи като адвокат и съдия в София.
Вл. Ковачев активно участва във възстановяването на легалното македонско движение още от края на войната и в конгресите на Изпълнителния комитет на македонските братства. Той е член на Неутрално-обединителната комисия, която си поставя за цел да обедини македонската емиграция (лятото на 1919 г.) и е сред основателите на Временната комисия за преодоляването на съществуващото вече разцепление през 1920 г.
Вл. Ковачов е един от дейците, възкресили федеративния принцип в македонското движение след Първата световна война, и от създателите на Македонската федеративна организация (МФО), без да е бил когато и да е било привърженик на Серската група и на Я. Сандански. Вл. Ковачов е от най-настойчивите поддръжници на идеята за провеждане на плебисцит в Македония, възползувайки се от предложението на американския президент Удроу Уилсън, за да се докаже публично пред света българският характер както на Македония, така и на нейното население. Преди подписването на Ньойския мирен договор Вл. Ковачов излиза пред македонската емиграция с брошурата си „Автономна Македония”, която посвещава „на безименните български герои, паднали за свободата на братска Македония”. Написва и издава и брошурата „Корупцията, спекулата и общественият морал”.
В очакване на решенията на Парижката мирна конференция сред дейците на македонското освободително движение започва спор в периодичния печат и в братствените организации, който стига до взаимни обвинения като виновници за втория национален погром. Макар и нерешителен в началото, Вл. Ковачов публикува анонимно в сп. „Сила” мнението си по възстановяването на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и ролята на Тодор Александров и ген. Александър Протогеров в нея, като отправя срещу тях сериозни критики. Тази му статия предизвиква сериозна полемика както в печата, така и в средите на легалното и революционното македонско движение. По въпроса са отпечатани огромен брой публикации във вестници и брошури и от обвинители, и от обвиняеми. Категорично може да се каже, че заради принципната си позиция Вл. Ковачов е в основата на разцеплението в движението, оценката за което и днес не може да бъде еднозначна и поради наложилото се в литературата становище към двете негови течения - автономисти и федералисти. С поредица от статии в „Сила” изказва мнението си по повдигнатите въпроси и д-р Христо Татарчев, който застава не само на същата позиция в печата, а и в ръководството на отцепилите се дружества. Александров и Протогеров публикуват своето становище по обвиненията на Вл. Ковачов и д-р Татарчев във в. „Камбана”, а ген. Протогеров подготвя и самостоятелен отговор на Татарчевите обвинения.

Тодор Александров
През 1920-1922 г. Вл. Ковачов редактира вестника на МФО „Автономна Македония”. Не споделяйки насоката, в която започва да се ориентира Федеративната организация, той я напуска. Федералистите през това време поддържат правителството на БЗНС и съдействат за организирането на контрачети, които започват да тормозят населението в Пиринска Македония и преследват четите на ВМРО. Тяхната дейност се оказва изключително изгодна за сръбските и гръцките поробители на Македония, а довчерашният висш български офицери, бивш войвода на Вътрешната организация и секретар на Върховния комитет през целия си живот се е борил срещу ренегатите, отстъпниците и поробителите. Вл. Ковачев се връща в редовете на Илинденската организация, където веднага е избран за член на Контролната й комисия. Става член и на ръководството организацията и сътрудничи на нейния печатен орган в. „Независима Македония”.
До края на живота си работи върху книгата „Политическо верую на македонците”, която все още стои неизползувана в българските архиви, макар и вече публикувана. В нея той обосновава и твърдо отстоява федеративния принцип „Независима Македония, като равноправен член на Балканската федерация”. Приживе Вл. Ковачев прави неуспешен опит да публикува този си труд. Работата му върху него става известна в средите на ВМРО, което му спечелва нови врагове и довежда до смъртта му. В разразилата се кървава разправа след убийството на Т. Александров, и Вл. Ковачов пада жертва в София на 13 септември 1924 г., без да има каквото и да било участие в заговора срещу Александров. Точно обратното, той е привърженик на мисълта, че Т. Александров е една необходимост за българското население в Македония. Това се потвърждава и от едно писмо на съмишленика на Вл. Ковачев В. Христов от 24 януари 1924 г.: „Не бива да форсираме историята, а трябва свободно да я оставим да измине своя еволюционен път. Днес Т. Александров от вътрешното македонско население и от цялата почти наша емиграция се счита македонска гордост. То се ползува със свещената вяра на нашия народ, обстоятелство, ясно подсказващо, че Тодор, макар и с фалшиви идеи, е една необходимост за това население, което тъй дълго е живяло в такива постоянни борби. Аз ще отида още по-далече и ще кажа, че ако Тодор не е съществувал, то македонците щяха да го измислят. Защото при днешното положение на нещата, когато македонецът е тъй жестоко потиснат, когато той от нигде не може да очаква ничия помощ, когато на политическия небосклон няма да блещука ни една звездица, която да вдъхва вяра и да влее нова надежда в македонеца, Тодор Александров от това гледище се явява една историческа необходимост в нашата освободителна борба, независимо от резултатите от неговата политика и идея.” 
В Централния държавен архив се съхраняват два броя преписи от оригинала на „Политическото верую на македонците”. То е запазено благодарение на бързата реакция на Христо Ампов и на прокурора Виктор Татарчев, които успяват да го вземат от кантората на убития вече Вл. Ковачев на 13 септември 1924 г. и изпреварват изпратените за същата цел от ВМРО, които да го вземат. Хр. Ампов прави преписи от оригинала, които разпространява всред привържениците на федеративната идея в македонското движение, като си запазва един екземпляр. Всичко това е описано в кратък предговор на Ампов към „Веруюто…”, с оглед на неговото публикуване. В предговора си Ампов отбелязва, че е върнал ръкописния оригинал на съпругата на Вл. Ковачев, Сийка Ковачева. От преписа се вижда, че оригиналното заглавие на „Веруюто…” е било „Политически катехизис на македонците”, коригиран по-късно от него на „Политическо верую на македонците”. Вторият екземпляр е бил съхраняван в бившия Партиен архив на ЦК на БКП като „Ръкописна книга от неизвестен автор”. И той през 90-те години на миналия век беше предаден в ЦДА.

Владислав Ковачов
Ако човек разгърне запазените, някои от които и вече публикувани документи на Вл. Ковачов, ще се срещне със сериозно свидетелство за лутанията на дейците в македонското движение след Първата световна война. Те дават възможност да се проследят идейните различия, а така също и различията във вижданията за пътищата за разрешаване на македонския въпрос, не одобряването и разграничаването от дейността на Т. Александров, но не и противопоставяне на ВМРО. Особено важно за историческата истина е да се види и становището на противниците на Т. Александров в МФО, за които той „се явява една историческа необходимост в нашата освободителна борба, независимо от резултатите от неговата политика и идея”. А той, от своя страна, вижда в тяхно лице не само идейни противници, а и ренегати, и съглашатели с поробителите, което, както личи от дейността на Вл. Ковачов и от приложените по-долу документи, не се потвърждава. Възприели и доразвили старата федеративна идея на серските дейци и социалистите в македонското движение, Вл. Ковачев и другите дейци на федералисткото течение са не по-малко български патриоти и не бива лекомислено да се отрича напълно или да се изоставя проучването на тяхната дейност на скопските манипулатори. Още повече че редица от федералистите, включително и Вл. Ковачов, претърпяват еволюция от най-дясно до най-ляво, без да изневерят на българския си род. Това потвърждава и заклеймяваната и до днес негова книга „Политическо верую на македонците”, смятана за знаме на старите и новите македонисти, без дори да е позната. Бих посъветвал тези, които не са съгласни с това ми мнение, да разгърнат българската й публикация или скопската, за да се убедят сами в това.
По-долу като приложение ще имате възможност да прочетете няколко документа, излезли изпод ръката на Вл. Ковачев за времето след 1917 г. Включил съм и запазената смъртна присъда на Вл. Ковачев, подписана от ген. Александър Протогеров. Който иска да прочете нещо повече за него, може да прегледа и приложената библиография с литература за него.

Цочо В. Билярски

№ 1

Писмо от майор Вл. Ковачев до д-р Никола Генадиев за опитите да бъде оклеветен от политическите си противници и за неговия принос при подпомагане на участниците в освободителните борби в Македония

София, 30 април 1917 г.


Уважаеми г-н д-р Генадиев,
От няколко дена съм в София, в отпуск. Научавам се, че против Вас щяло да бъде възбудено следствено дело по повод печалния атентат в казиното. По всичко изглежда, че неприятелите Ви са силно заинтересовани в случая и се стремят всячески да Ви напакостят. Между другите обвинения прави впечатление техният стремеж да поддържат в обществото убеждението, че Вие никому от македонските дейци не сте дали пари за нуждите на „делото”, а такива сте давали само на Викенти П[оп]анастасов.
Понеже тенденцията на Вашите неприятели в случая е доста ясна, то считам за необходимо да припомня някои факти от недавнашното минало, които евентуално бихте могли да използувате. Ще ми бъде особено приятно, ако бих могъл с това да допринеса от малко поне за разсейването на едно заблуждение, което, изглежда, си пробива път в някои среди на обществото.
Няма да се спирам на факта, че през всичкото време, когато бяхте министър, Вие почти никога не отказвахте да удовлетворите исканията на покойния ми другар Борис Сарафов и на други видни дейци, както и на самия мене, за настаняването на разни войводи и четници на служба в Министерството на търговията и земледелието. И няма да бъде преувеличено, ако подчертая, че в случая Вие имате всичкото нравствено право да се гордеете с това, че по този начин дадохте възможност на мнозина прокудени синове на нещастна „Македония” временно да се настанят в братската „България”, за да можеха след това отново да продължават тяхната революционна дейност. Този факт сам по себе е достатъчно красноречив, за да има нужда от повече коментарии. При все това, счетох за полезно да го припомня, толкоз повече, че той е в тясна свръзка със следните факти от „материално” естество, които обясняват добре желанието Ви да бъдете всякога полезни на македонските дейци.
Така, през 1902 год., както и по-сетне, когато станахте министър, Вие неведнаж сте услужвали с парични средства за нуждите на делото. Спомваме си добре, че преди да станете министър, на няколко пъти и при разни случаи бяхте дали на покойния ми другар Борис Сарафов било отделно, било в мое присъствие, общо около 2000 лева. По-сетне, когато станахте министър, на мене лично бяхте дали на 2-3 пъти около 1000 лева и на другаря ми, Борис Сарафов, около 2-3000 лева. Разписки за получаването на тези суми не сме Ви издавали, понеже Вие ни ги давахте на лично доверие. Не мога точно да определя при всеки отделен случай каква сума аз и другарят ми Сарафов сме получили от Вас, понеже доста време се измина от тогава. Обаче, добре си спомвам, че общата сума в случая възлиза около 6000 лева, което съм готов да подкрепя и с клетва.
По-сетне, подир „Хуриета”, през 1908 или 1909 год., покойният Христо Чернопеев, заедно с Антон Бозуков и други войводи са искали да заминат с чета в Македония. Обаче не им достигали известни средства, вследствие на което те помолили г-н Дамянов, редактора на в. „Дневник”, да поиска от Вас 800 лева. Последният, г-н Дамянов, се бил обърнал за целта към Вас и Вие веднага сте му броили горната сума, която той предал по принадлежност. Този факт ми съобщи лично Бозуков през м. април минал[ата] година в един разговор, който бяхме завели в кафене „Панах”, по повод тогавашното съобщение на вестниците, че Вие никому от македонските дейци не сте давали пари за делото, а само на Викенти П[оп]анастасов. Не знам где е сега Бозуков; слушам, че се намирал в Скопие. Ако намирате за добре, заинтересувайте се, за неговото местопребивание, защото Бозуков ми заяви, че е готов с клетва да подкрепи горното.
На край, желая Ви, г-н Генадиев, живота и здраве, както и бодрост на духа, която да не Ви напуща нито за момент. Не губете вяра във възтържествуването на правдата.
Приемете, моля, уверенията в моите отлични почитания.
Ваш Майор Славчо Ковачов.
Адреса ми: Интендант 3 Макед[онски] полк, или София, ул. Цар Борис 113.”
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. л. 62-63. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

Позив от Вл. Ковачов „към доблестните синове на многострадална Македония и Одринско” за освобождаването на Македония и Одринско, за участието на македонските и тракийските българи в освободителните борби и ролята на българската държава в тях

Ксанти, 11 октомври 1918 г.

Драги съотечественици,
Всички ние сме свидетели на беззаветната преданост на свободния българин към нашето освободително дело, както и на грамадните човешки и материални жертви, които България от освобождението си насам до днес е дала за свободата на нашата мила и скъпа Татковина. Повече от 100 000 измежду най-достойните нейни синове паднаха през освободителната 1912/1913 год. по Тракийските полета за разгромяването на петвековния ни враг, а през настоящата война България даде жертви не по-малко от 200 000 измежду най-доблестните и героични нейни синове, паднали по Македонските и Добруджански полета за осъществяването на свещения блян на целокупния български народ - свободата на Македония и Одринско. Близо половин век България живя с идеалите и копнежите на многострадалния македонски и одрински българин, за националното и културно просветяване на когото тя даде колосални материални жертви. И всичко това тя стори единствено за нашето собствено щастие, ръководена изключително от завета на Ботев, Левски, Караджата и плеядата апостоли, паднали за свободата на Целокупна България! Нека смирено се поклоним пред свещената памет на ония безименни герои, които сложиха костите си за свободата на брата-роб; нека изразим на техните семейства нашето най-искрено съчувствие за скъпите жертви, които те дадоха за щастието и благоденствието на нашите семейства; нека сълзите и страданията на безбройните майки, жени, деца и близки на тези герои бъдат на вечни времена наши собствени сълзи и страдания, защото те почерниха себе си изключително поради нас и заради нашето собствено щастие! Прочее, България изпълни дълга си към нас. Ние няма какво повече да дирим от нея. За всички дадени досега нейни жертви ние й дължим само признателност, което трябва да докажем на дело.
Драги съотечественици,
Злата орисница не пожела да увенчае с успех досегашните усилия на България за нашето освобождение. По силата на стеклите се напоследък обстоятелства България биде принудена да счете своята освободителна мисия за приключена, като предостави нашата съдба на справедливостта и безпристрастието на бъдещата мирна конференция. България има вече нужда от спокойствие, за да заздрави зиналите си рани, причинени от двете освободителни войни. Ние трябва да я оставим напълно спокойна. Обаче едновременно с това ние сме длъжни да вземем занапред изключително в ръцете си собствената наша съдба и да сторим всичко възможно за подобрението на нашата жестока участ. Повелителен дълг ни се налага да се освободиме от унинието и отчаянието, които последните събития навяват в измъчената ни душа, и нека издигнем гордо челата си, проникнати от съзнанието, че ще можем да намерим у нас още достатъчно сила и енергия, за да продължим освободителната ни акция до окончателното осъществяване на нашия идеал - свободата на единната и неделима многострадална Македония с граници: на север Кочани, Кратово, Паланка, на запад Скопие, Тетово, Гостивар, Дебър, Охрид, Струга, на юг: Костур, Лерин, Воден, Кукуш и на изток Царство България, както и свободата на Одринско, тъй тържествено прокламирана с Лондонския протокол. Ние с възмущение отхвърляме неморалния договор, сключен през 1912 г. със Сърбия от безскрупулни български държавници, които не се посвениха със собствените си ръце да делят нещастния труп на изнемогващата под ударите на жестоката съдба Македония и по този начин да създадат фамозните „спорна” и „безспорна” зони. Ние заявяваме на целия цивилизован свят, че сме готови до един да сложим костите си, но няма да допуснем доброволно да се ампутират телата на мъченическите Македония и Одринско, които исторически, етнографически и по силата на ред дипломатически актове принадлежат изключително на нас, българите. Обаче, ако при разрешаването на балканската проблема, Великите сили се поддадат на завистта на нашите съседи гърци, сърби и румъни и не биха допуснали присъединяването ни към общото отечество България. Тогава ние ще прегърнем лозунгите „Македония за македонците” и „Одринско за одринците” и ще настояваме най-енергично да се създадат от Македония и Одринско в горепоменатите граници отделни самостоятелни държави, ползуващи се с всичките свободи на останалите балкански държавици. И може би така по-лесно ще се доближим до осъществяването на лозунга „Балканите за балканските народи”, който трябва вече да прегърнем като наш идеал.
Драги съотечественици,
Нашето велико освободително дело още не е завършено. При все това светлите лъчи на изгряващото слънце се показват вече над хоризонта на измъчената Татковина и от нас сега се иска само да напрегнем последните си усилия, за да постигнем лелеяните блянове - свободата на Македония, единна и неделима, и на Одринско! А за това са необходими общите усилия на всички македоно-одрински българи, където и да се намират те, без разлика на тяхното социално и обществено положение.
Прочее, всички на работа: Вие, общественици, книжовници и учени имате широко поле за работа. Тъкмо сега Македония и Одринско се нуждаят от мощното Ваше слово за правотата на нашата света кауза. Не губете нито момент, за да осветлите на самото място общественото мнение във всички държави без изключение, за да го спечелите с време в полза на нашите справедливи и безспорни претенции и аспирации. Вашият авторитет на учени хора, подкрепен от силната логика на Вашата убедителност, ще допринесе твърде много за успешното завършване на тежката Ви, но високо благородна мисия. А Вие, водители на Македоно-Одринската емиграция, казвайте отново предишната Ви обществена и културна дейност, стегнете със същата енергия и сила редовете на „Македонските и Одринските братства” и другите културни и обществени дружества, тъй като изключително върху Вас ще легне грижата за настаняването и подобрението участта на безбройните бежанци, които злата орисница е изтласкала вече и ще има да изтласква занапред от пределите на Македония и Одринско, заставяйки ги да дирят прибежище и утеха в братска нам България. Най-сетне, обръщам се към Вас, драги мои бойни другари, бивши войводи и четници, от всички революционни фракции, и в името на измъчената ни Татковина подканвам Ви да си подадем братски ръката, да забравим грешките на печалното минало и нека се сплотим в една силна и мощна организация, готови на всеки момент да сложим костите си за свободата на Македония и Одринско. Момента е сюблимен и повелително ни налага организирането ни във внушителна сила, способна да предизвика адмирациите на всички свободолюбиви народи. Нам се пада високата чест да се покажем достойни синове на многострадалните Македония и Одринско. Нека върху нашите стоманени гърди се изгради свободата на нашата Татковина. А това можем да сторим в настоящия момент само като се присъединим към Съглашенските войски.
Драги идейни и бойни другари,
Няма да се спирам тук върху очевидната вероятност от изхода на гигантската борба, за да мотивирам нуждата от присъединяването ни към войските на Съглашението. Численото надмощие на последните пред войските на съюза, както и превъзходството и усъвършенствуването на техническите средства, с които разполагат първите, съставляват материалния мотив за предстоящото ни съюзяване с Великите сили на Съглашението. Аз искам да обърна Вашето просветено внимание върху моралния мотив на присъединяването ни към Съглашенските ни войски. Защото може ли да има по-неестествен и по-неморален съюз от оня, който българското правителство сключи през 1915 г. с Централните сили? Преди всичко симпатиите почти на всичките неутрални държави са на страната на Съглашението, тъй като последното се явява като носител на идеите за хуманността и висшата справедливост, когато съюзът се явява като изразител на грубата сила и егоизма. От друга страна, принципът за самоопределянето на народите, въз основа на безпристрастието и справедливостта, биде прокламиран от страна на Съглашението като един от най-важните мотиви за намисането си в Световната война срещу тиранията и безправието на Централните сили и Турция, под гнета на които пъшкат милиони човешки същества. Можем ли ние, македоно-одринските българи, да апелираме към обществената съвест на цивилизования свят в полза на каузата ни, когато ние несъзнателно подпомагаме Централните сили и Турция да държат и занапред под тежкия си юмрук нашите събратя по участ поляци, чехи, слованци, хървати, сърби, италианци и арменци? Нима със сключването на Брест-Литовския мир Германия, главният стълб на съюза, не прояви по очевиден и убедителен начин своя груб егоизъм, като наложи на всички малки и големи народи от бившата Руска империя своите разбирания и схващания, не желаейки да държи сметка за тежненията и копнежите на самите тези народи. Нима ние, българите, не изпитахме върху плещите ни тежката ръка на егоистична Германия, която създаде фамозния „Кондоминиум” в Българска Добруджа и повдигна съвършено неуместно и нелоялно „Маришкия въпрос”, и то тъкмо тогава, когато въоръженият български народ напрягаше последните усилия за честното си отстояване срещу силния напор на мощния противник, очаквайки напразно обещаната съюзническа помощ? Нима ние нямаме сега правото да считаме Германия като морална съучастница в постигналия ни национален погром и да я държим отговорна за отпадането на духа в доблестната и героична българска армия? Ще оставим ли и за напред ненаказан петвековния ни враг, който искаше по един подъл начин да забие кървавия си нож в тялото на България и то тъкмо тогава, когато последната със своята доблестна армия бранеше на Струма и Беласица целостта и неприкосновеността на самата Турция? Не, ние, македоно-одринските българи, бащите и дедите на които в течение на цели векове са изпитвали, па и самите ние сме имали нещастието да изпитаме ужасите на турския тиранически режим, не ще оставим повече турския крак да тъпче безнаказано свещената ни родна земя!
Прочее, нека всички бивши войводи и четници се организираме в доброволчески македоно-одрински легиони, като всеки град на Македония и Одринско се въодушеви от благородната амбиция да бъде представен в отделен и по-внушителен легион. След това тези легиони ще обединим в една мощна и силна национална македоно-одринска армия, действующа на страната на Великите сили от Съглашението, със съдбата на които да обвържем нашата собствена съдба. И първата ни задача ще бъде изгонването на Турция от пределите на Европа и освобождаването на Одринско, което ще искаме да се присъедини към общото Отечество България. По този начин ние ще можем отчасти поне да се отплатим на България за всички човешки и материални жертви, които тя досега е сторила за нас. Духовете на Гоце Делчев, Дамян Груев, Борис Сарафов, генерал Цончев - великаните на Македонската революционна борба - витаят над нас и ни подканват да продължим борбата, докато сломим вековния ни враг. А след това ние ще подкрепим усилията на сърби, гърци, италианци, арменци и останалите славянски народи в стремежа им за тяхното национално обединение, за да имаме в полза на каузата ни и моралния мотив, че сме народ достоен за свободен и самостоятелен живот, и въз основа на това да искаме осъществяването на нашия идеал: освобождението на Македония, единна и неделима, и на Одринско.
Славчо Ковачов, бивши секретар на Върховния македоно-одрински комитет и щипски войвода.
ЦДА, ф. 1887 к, оп. 1, 6 л. Ксерокопие от оригинала. Машинопис. ЦДА, ф. 1941 к, оп. 1, а. е. 1, л. 1-8. Препис. Машинопис.

№ 3
Анонимна статия от Вл. Ковачов „Македонското дело и дейците му” за противоуставното влизане на Т. Александров и ген. Ал. Протогеров в ЦК на ВМРО и тяхната роля в Първата световна война
[София, преди 5 април 1919 г.]

Известна е на българското общество величавата епопея на кървавата македонска трагедия, която се разигра в последното десетилетие пред очите на цивилизования свят, който бе свидетел на дивния подвиг на плеядата безименни герои, чийто борчески дух не биде сломен нито от бесилката, нито от затвора, нито от куршума, тъй като те бяха презрели всяко земно щастие, отдавайки се всецяло и беззаветно на идеята за освобождението на брата - роби. Каква национална гордост изпитваме днес, спомвайки си в настоящия момент с особена нравствена наслада за великаните на македонската революционна борба: Гоце Делчев, Дамян Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов, Пере Тошев, които се показаха достойни ученици на апостолите от епохата на Възраждането на България! Те са македонските светци, идеализмът на които трябваше да послужи за пример не само на техните последователи, които чрез смъртта си станаха легендарни национални герои, но и на останалите живи идейни техни другари.
За съжаление, бившите македонски революционери г-да Александър Протогеров и Тодор Александров, водими от чисто егоистични и амбициозни въжделения и помисли, използуваха изключителното положение, в което бе изпаднала Вътрешната революционна организация след „Хуриета” през 1908 год., за да играят видна роля в политическия живот на страната ни, минавайки пред обществото за „представители” на тази организация. Не бих се занимавал с тези личности, ако те не бяха отишли доста далеч в тяхното раболепие да спечелят благоволението на някогашната всесилна царска особа, с подкрепата на която те бяха успели да имат на страната си почти всички управляващи партии у нас, които те умело използуваха за удовлетворението на своята болнава амбиция, без да държат сметка за добре разбраните интереси на представляваната от тях организация. Печалното е там, че в обществото се е сложило убеждението, какво силата на визираните лица ангажират достолепието и честта на някогашната всесилна Вътрешна революционна организация, която всъщност няма нищо общо с тях, и следователно тия дела трябва да се счетат изключително за тяхна лична сметка. В случая обществото е вкарано в заблуждение поради факта, че те и до днес, при всеки удобен случай, ни най-малко не се стесняват да манифестират пред обществото тяхното sui generis (неговия род) „представителство” на спомената организация. И за да осветля обществото по този въпрос, счетох за повелителна необходимост, в качеството ми на бивш член на тази организация, да заявя в най-категорична форма, че г-да Александър Протогеров и Тодор Александров не само нямат мандата да представляват Вътрешната революционна организация, но даже не притежават качествата, необходими за истински представители на тази организация, каквито безспорно бяха техните предшественици, покойните революционери с всесветска известност Борис Сарафов и Иван Гарванов.
Преди всичко дължа да обясня, че от „Хуриета” насам Вътрешната революционна организация представляваше само сянка от минало величие, причините на което засега няма да разгледам. Няколкото чисто анархистически атентати, извършени през това време по железниците, взети сами по себе си, не дават никому правото да твърди, че това са актове на въоръжен протест, какъвто може да създаде само една съзнателно организирана народна маса. По-скоро това бяха последните конвулсии на една издъхваща организация, за съживяването на която липсваха не само нужните местни условия, но и наличността на силни ръководящи натури, с висок интелект и желязна воля, каквито, за голямо съжаление, не можаха да се намерят между останалите живи дейци. Последните даваха признаци на съществуване само тогава, когато трябваше да се изпълни някое писмено поръчение за упълномощаване на някои лица с известни мисии, които поръчения всякога изхождаха от тука, а се изпълняваха от вътрешността по простата причина, че там се намираха печатите на организацията, които, за по-голяма тържественост и валидност, трябваше да се сложат върху книжата на упълномощените лица. По този начин отделни личности, у които се намираха печатите, бяха изпратили от Охрид, Скопие, Щип и някои други градове поръчаните от тук пълномощия, въз основа на които упълномощените лица избраха г-да Тодор Александрова и Александър Протогерова за представители на Вътрешната революционна организация. Забележителното е, че г-н Протогеров никога не е бил член на тази организация и избирането му за представител на последната е станало само за „хатър” с цел да се задоволи болнавата му амбиция, както и за да се избегне разцеплението между жалките остатъци от тази организация и македонските благотворителни братства в столицата, от името на които е действувал той. На всеки случай, аз твърдя с най-голяма положителност, че никакъв редовен конгрес на Вътрешната революционна организация не е имало нито през времето от „Хуриета” до Балканската война, нито отсетне, който да се занимава с въпроса за представителството на организацията. Ето самата истина по този въпрос и остава сега обществото само да прецени, доколко визираните лица имат формалното и фактическото право да пледират македонската освободителна кауза от името и за сметка на Вътрешната революционна организация.
В свръзка с горното считам за необходимо да разгледам ония техни дела от политическо естество, които са в тясна свръзка с развилите се през последните няколко години политически събития у нас.
(Следва празно място от 22 реда заличен текст от цензурата.)
Защото обществото е длъжно да знае, че само един редовен конгрес на Вътрешната революционна организация има върховното и изключителното право да се произнесе по такива съдбоносни въпроси, а тъкмо такъв конгрес, както това подчертах по-горе, никога и никъде не се е състоял. Следователно, за горните дела обществото е длъжно да държи отговорни само техните инспиратори.
Също така дължа да обясня, че г-да Протогеров и Тодор Александров имаха известно влияние и значение пред правителството у нас, особено през последните няколко години, единствено поради силната протекция на бившия цар Фердинанд. Това, от само себе си се разбира, има своето обяснение в раболепието и царедворството на тези изпитани патриоти. Справедливостта ми налага да призная, че те изпълниха най-добросъвестно ролята си на телохранители на техния височайши покровител, за което последният не веднъж е манифестирал голямото си благоволение към тях, било чрез награждаването им с „ордени за храброст”, макар че никога да не са усетили пушечната миризма, било чрез издействуване благосклонното внимание на екс-кайзера, от което, искам да вярвам, те и сега се намират в особен телешки възторг. Жалкото е там, че тези господа никога не са били в положение да схванат и разберат, че в случая те само послужиха за проводници на идеите и намеренията на техния височайши покровител, които не само са чужди, но и всякога са били само пакостни за интересите на представляваната от тях Вътрешна революционна организация. Последната всякога най-старателно е избягвала и най-малкото съприкосновение с царските особи с единствената цел, да запази напълно желаната свобода на действие по въпросите от крупен политически характер. Следователно, и царедворството на въпросните лица остава изключително за тяхна лична сметка.
На също това височайше покровителство се дължи тяхното влияние пред главната квартира, която те бяха обърнали на своя мушия, чувствувайки се в случая за пълни господари на положението. Защото при назначаването на известни лица, взети от редовете на армията, за разни административни длъжности, те се движеха изключително от чисто котерийни интереси, преследвайки неуклонно единствената цел, да си създадат нужния „кадър” за бъдещата тяхна партийка. По този начин те вярваха, че ще могат по-лесно да удовлетворят болнавата си амбиция да станат на всяка цена министри, макар и за един ден само, щом като „глупавият” Радославов в този случай излезе по-умен от тях и отхвърли предложението им да ги направи сътрудници в кабинета си. При все това, те не се отчаяха от този неуспех, тъй като щастието скоро им се усмихна и ние ги виждаме вече във великата роля на единствените усмирители на метежите от последните септемврийски събития. Справедливостта иска да призная, че г-н Протогеров прояви всичкия си ум и енергия, за да спаси положението на височайшия си покровител, който агонизираше под тежестта на великите си прегрешения спрямо многострадалния български народ. В случая, г-н Протогеров, след като нескопосно завърши с прехраната и поласкан от суетната амбиция, че биде, по благоволението на екс-цар Фердинанд, предпочетен измежду генералитета, се нагърби с тежката отговорност да се справи с новосъздаденото положение, в което той напълно успя благодарение ценното съдействие на германските войски. По този случай дължа да заявя, че никога Вътрешната революционна организация не би оторизирала своя представител с кървави репресии да усмирява ония доблестни български войници, които в течение на цели три години дадоха несъмнени доказателства за тяхната беззаветна преданост към освободителната ни кауза, но които най-сетне бяха принудени, с горест на душата, да изменят на своя войнишки дълг, покрай другото, поради големите грешки, извършени от Дирекцията на прехраната, в свръзка със самата корупция и контрабанда, за които моралната отговорност трябва да се сподели и от г. Протогеров.
Най-сетне, спирам се на така нареченото умиротворение на Моравската област, по повод на което печатът на нашите врагове ни обвинява в извършване на жестокости и мародерства. Ползувам се от случая да отхвърля с възмущение лансираното обвинение, тъй като здравият разум не допуша да се проявява такава кръвожадност тъкмо от ония измъчени македонски революционери, които сами са били жертва на непоносимия турски режим. Даже през времето на Илинденското въстание през 1903 година, когато необузданата турска паплач, както и редовните турски орди, изляха върху беззащитното българско население своя гняв с опожаряването на цели села и подлагането на поголовна сеч на всеки срещнат българин, щабът на въстанието даде строга заповед да не се отговори на турското население със същите репресии. И благодарение на това последното биде напълно пощадено и запазено, въпреки естественото възбуждение против него от страна на въстаниците. Бях длъжен да дам горните обяснения, тъй като в чуждия печат бе замесено името на г-н Протогеров със самото умиротворение на Моравската област, като в случая се преследваше явната цел да се държи отговорно самото македонско население, из средата на което е излязъл той. На всеки случай ние похваляваме инициативата на българското правителство да се хвърли пълна светлина по този въпрос, като се издирят и накажат провинените в случая лица, които и да са те.
Накрай, считам за дълг да отправя на г-н Протогеров и Т. Александров следните въпроси с цел да се разсее обществената мълва, която почва вече да разпространява съмнения в тяхното безкористие:
1. Отгде намират те средства за личната си издръжка, когато не прекарват така скромно, както това на пръв поглед може да се види, особено г- н Т. Александров, който нито сега, нито по-рано през време на войната, е заемал каквато и да е частна или държавна служба, а поддържа цяло семейство;
2. (Текстът на въпроса от 4 реда е заличен от цензурата с бяло поле.)
3. За каква цел са изразходвани 120 000 лева, оставени от покойния щипски революционер Тодор Лазаров, и кога, кому са дали сметка за тази сума;
4. Какво е станало със сумата 1 200 000 лева, която първоначално е била вложена в Б. Н. Банка лично на името на г-н Д. Точков, а по-сетне manu militari е била изтръгната от последния и прехвърлена на името на г-н Протогеров и Т. Александров. Същевременно да се обясни произходът на тази сума, за да се види дали в случая няма да се дири сметка за суми много по-големи от фиксираната;
5. За какви лични услуги германците бяха подарили на г-н Тодор Александров фамозния автомобил, с който той постоянно циркулираше между фронта и главната квартира, давайки си вид, че изпълнява много важни и даже съдбоносни поръчения и на какво основание той счита този автомобил за изключителна негова собственост и
и 6. (Текстът на въпроса от 6 реда е заличен от цензурата с бяло поле.)
Ако тези господа претендират да са били съвършено безкористни и почтени във всичките сделки, извършени от тях през време на „представителството” им Вътрешната революционна организация, те са длъжни да дадат за всичките си дела, от каквото естество и да са, надлежния отчет пред една комисия от бивши македонски революционери, неуличени в интимни и лични връзки с тях. За резултата от тази проверка да се състави надлежния протокол, на който да се даде най-широка гласност за осветление и успокоение на самото общество. Това е необходимо да се направи, за да не остава обществото и занапред под тягостното впечатление, че между падналите и живите македонски дейци има цяла пропаст: докато първите оставиха след себе си велики и славни дела и подвизи, споменът за които всякога ще ни създава истинска нравствена наслада, то последните - живите дейци, са олицетворение на грубия материализъм и на моралното падение, от които всеки добросъвестен и честен гражданин с отвращение ще отбягва.
Сп. „Сила”, София, г. I, бр. 29, 5 април 1919, с. 13-15.

№ 4
Апел от Изпълнителния комитет на македонските братства в София, написан от Владислав Ковачов към македонската емиграция в България, за възстановяване на старите и учредяване на нови македонски дружества и братства в България и за изпращане на делегати за предстоящия конгрес на братствата
София, 18 април 1919 г.

Драги съотечественици,
Настъпи съдбоносният момент, когато Конференцията на мира ще реши веднъж завинаги съдбата на многострадална Македония, а ние, емигрантите в България, проявихме досега твърде слаба заинтересованост по тоя въпрос, поради което, при това положение, не ще бъдем в състояние да посрещнем с нужното достойнство предстоящите евентуални решения на ареопага в Париж. Тази наша престъпна апатия с нищо не може да се оправдае и като че ли ние не чувствуваме в случая всичката наша морална отговорност пред историята и пред сънародниците ни, които продължават да пъшкат под непоносимото ново гръцко и сръбско иго. Разочарованията ни от неуспеха на последните две освободителни войни могат само да обяснят тази апатия към собствената ни съдба, без обаче да могат да я оправдаят напълно. Напротив, ние намираме, че ни се налага свещения дълг да напрегнем последни усилия за възтържествуването на нашата кауза, за което, преди всичко, е необходимо да се проникнем от съзнанието, че нашата сила се намира в сплотеността и единодушието на емиграцията ни и, обратно, нашата слабост произхожда единствено от разпокъсаността и разногласието на последната. Нека не забравяме, че македонската емиграция в България до преди войната, благодарение на нейната сплотеност и единомислие, представляваше оная силна и внушителна организация, пред която почтително се респектираха и властта, и обществото у нас и която, същевременно, се ползуваше с нужния морален кредит пред външния свят. И тъкмо от такава организация се чувствува належаща нужда в настоящия съдбоносен момент.
Ето защо ние, долуподписаните емигранти, се обръщаме към сънародниците ни от Стара и Нова България с молба, да пристъпят веднага към съживяването на досега съществующите македонски дружества и благотворителни братства, а там, дето такива не е имало, да се организират нови дружества и братства, с цел да се предизвика не само в емиграцията ни, но и в останалата част на българското общество по-голям интерес към съдбата на Татковината ни.
Същевременно, така организираните дружества и братства се умоляват да изпратят в София по двама делегати или да упълномощят такива от София, които да вземат участие в събора на делегатите на столичните македонски братства, който се свиква редовно един път на всеки месец.
По този начин емиграцията, чрез своите делегати, ще може по-добре в течение на всички въпроси, тясно свързани със съдбата на родината ни, и с по-голямо достойнство да посрещне евентуалните решения на Конференцията на мира. А самият изпълнителен комитет, засилен вече и от участието на делегатите на емиграцията в провинцията, с пълно право ще може да се счете занапред действително единственият и истинският представителен на цялата македонска емиграция в България и в това си качество да може с по-голяма тежест и авторитет да изпълни следните най-съществени за момента задачи: да сплоти около себе си емиграцията в България и да поддържа както в българското общество, така и във външния свят, постоянния интерес към нашата кауза.
Накрай, считаме за необходимо да обясним, че деликатното положение, в което е поставен Изпълнителният комитет на столичните македонски братства, не му позволява да вземе официално сам инициативата за организирането на емиграцията в провинцията, поради което ние се нагърбихме с тази грижа. В случая ние се водим изключително от интимната ни и съкровена мисъл да допринесем с нашите скромни усилия за помирението на всички течения в емиграцията ни с единствената цел, да се обедини последната в една силна и мощна организация, която непосредствено и отблизо да следи развоя на бързо развиващите се събития, с оглед по-достойни да отстоява добре разбраните интереси на Татковината ни днес и утре. Ето защо, умолявате се, след като се конституира дружеството или братството Ви, за по-нататъшни упътвания да се отнесете занапред към Изпълнителния комитет на македонските братства в София.
ЦДА, ф. 396 к, оп. 2, а. е. 50, л. 41-42. Оригинал. Ръкопис.
[На гърба на апела има следните бележки с молив:] „Иванов: 1) да се свика конгресът; 2) датата му. Ковачев предложение: да се конституираме в група с избрана комисия ,до която всички да се адресират като група инициатори. За - 6, против - 5, въздържали се - 1. Н. Иванов: предлага да се отправи отворено писмо до Изпълнителния комитет, до братствата, до дружества и серчани и изобщо до емиграция, като се иска да се организира и да поиска от Изпълнителния комитет да свика конгреса в едно кратко време. Това да се направи от инициатори за свикване само на конгрес със задача за постигане обединение на емиграцията.” В долния ляв ъгъл на страницата са отбелязани следните точки: „1) Положението на македонския въпрос. 2) Значението на целта и ролята на емиграцията. 3) Раздроблението на емиграцията. 4) Дългът на емиграцията. 5) Конгресът на емиграцията.” От конгресите на братствата са запазени и следните бележки на Вл. Ковачов: „Сл. Ковачев: Конгресът само да санкционира. Комисията да установи фактическата воля. Тогаз защо е конгресът? Християнство и федералист - верую; секта. На предварително одобрение от всички. - Каква би трябвало да бъде процедурата за общия устав? В името на какво ще третираме? Как ще спечелим чуждите народности. Не бил състоятелен за едноплеменността. Верую - пък дайте да се обединим - прозелити. Риндов: Хем идейните течения, хем народностите? По кафенетата клюкарствували - ами Бойният страж и агитациите във Варна и Пловдив. Императивен мандат, пък общо обединение. В конгреса има турчин и албанец, федеративен съюз. Федеративна и в скоби защо толкоз държи. Кой участвува в съставянето на позивите и писмата. Наков: Идеята не страда, че някои нейни носители са злоупотребили с нея. Даже и да не съществува, може да стане, федерацията изразява равенството. Германия - поляците. 1919 год. Турците и власите. И ние. федеративната партия на Сандански, федеративен съюз. Федеративна съюзна държава.”
ЦДА, ф. 1941 к, оп. 1, а. е. 2, л. 1-2. Чернови. Ръкопис.

№ 5
Изложение от Вл. Ковачов „Плебисцита” за необходимостта да се проведе плебисцит сред населението на Македония, за да се реши окончателно македонският въпрос преди Парижкия мирен договор
Б. м., Б. д.

Предстои да бъде свикан в столицата на България в най-скоро време конгрес от делегати на македонските братства и дружества, представляющи внушителната триста хилядна македонска емиграция в Царството. Обаче, изглежда, че не еднакво се схващат целите и задачите на този конгрес, поради което ние си поставяме за задача да поясним този въпрос.
Преди всичко, македонският конгрес трябва да има за своя първа задача: обединението на самата емиграция в Царството, толкова желано от всички добри българи, особено за настоящия сюблимен момент, когато ще се реши, може би, веднъж завинаги съдбата на злочестата Македония. И това обединение, което е желателно да обърне и останалата македонска емиграция, пръсната по целия свят, ще бъде още по-необходимо за по-сетне, безразлично какво ще бъде решението на Конференцията на мира по македонския въпрос, когато ще има да се отстояват добре разбраните интереси на македонския българин, срещу когото изключително, по понятни причини ще бъдат насочени усилията на всички останали инородни елементи. А това обединение на емиграцията може да се постигне само като се надделеят мъчнотиите за създаването на допирни точки в двете сформировали се вече всред македонската емиграция становища по въпроса за бъдещата съдба на Македония. Защото само по този начин може да се отстрани толкова пагубното за националната ни кауза разномислие на емиграцията ни по този от такова съдбоносно значение въпрос. За щастие, както Изпълнителният комитет на братствата, така и Временните представители на обединената бивша вътрешна революционна организация, се изказаха и в полза на плебисцита, макар под условна форма, а не като основно, първично тяхно искане, което да изключва всяка мисъл, за каквото и да е предрешаване на македонския въпрос. Следователно, в становищата на представителите на двете македонски течения по горния въпрос съществуват необходимите за случая допирни точки, за да се вярва, че поне в последния момент обединението на емиграцията ще може да се реализира, тъй както пред внушителната и колективната воля на представителите на македонската емиграция в Царството и пред императивните повеления на съдбоносния момент, който преживяваме, ще паднат всички ония дребнави и чисто егоистични замисли и попълзновения на отделни болнави честолюбци от горепоменатите македонски течения, които, придържайки се строго към факта, че са се изказали вече по този въпрос, сториха досега всички усилия за парализирането на толкова желаното от всички добри българи обединение на македонската емиграция.
ЦДА, ф. 1941 к, оп. 1, а. е. 2, л. 6-7. Оригинал. Ръкопис.

№ 6
Отворено писмо от Вл. Ковачов до министър-председателя Теодор Теодоров за необходимостта да се проведе плебисцит за решаването на македонския въпрос на основание на обявения принцип за самоопределение на американския президент Удроу Уилсън и критика към българския министър-председател за отношението му към организациите на македонските българи
София, 20 юни 1919 г.

Г-не Министър-председателю,
Преди няколко дена видните македонски дейци, г-да д-р Христо Татарчев, Иван Х[аджи]николов, Никола Ризов и Владимир Каназирев, бяха Ви се представили в качеството на комисия, избрана от така наречената „помирителна група” на столичната македонска емиграция, с единствената цел, да Ви осветлят върху задачите и намеренията на групата, както и да настоят пред Вас за необходимостта от свикването в най-скоро време на македонския конгрес, който покрай другото, да се произнесе по въпроса за бъдещата съдба на злочеста Македония. За голямо съжаление, в една категорична форма Вий сте отказали да допуснете свикването на този конгрес и това Вие сте сторили с такава невъздържаност и некоректност, неподобаваща на високото положение, което заемате, че Ние сме принудени да направим достояние на обществото както причините, които ни заставляват да искаме свикването на македонския конгрес, така и мотивите и побужденията на Вашия категоричен в случая отказ.
Преди всичко, дължим да обясним, че въпросната „помирителна група” има за първа своя задача: обединението на двеста хилядната македонска емиграция в Царството, толкова желателно от всички добри българи, особено за настоящия сюблимен момент, когато ще се реши, може би, веднъж завинаги съдбата на Македония. А това може да се постигне само като се надделеят мъчнотиите за създаването на допирни точки в двете сформирували се вече всред македонската емиграция становища по въпроса за бъдещата съдба на Татковината ни. И само по този начин може да се отстрани толкова пагубното за националната ни кауза разномислие на емиграцията ни по този от такова съдбоносно значение въпрос. И за реализирането на тази своя втора задача, „помирителната група” напразно бе положила досега неимоверни усилия както пред Изпълнителния комитет на столичните македонски братства, който се изказа вече, главно, за присъединението на Македония към България, така и пред Временните представители на обединената бивша Вътрешна революционна организация, които се изказаха дръзко в полза на Автономна Македония, като отделна, самостоятелна политическа единица. Тук дължим да подчертаем липсата на моралния елемент в горните две становища по македонския въпрос, тъй като по този начин се предрешава въпросът за окончателната съдба на македонското население, без обаче в единия и в другия случай да има налице поне моралната санкция на това последното, от името и за сметка на което така безскрупулно са действували досега представителите на тези две течения, без да са били за това надлежно оторизирани. Ето защо, „помирителната група”, като се е придържала строго към този високо морален принцип и без да е взимала досега страна в горния спор, отдавна се бе изказала в полза на плебисцита, като първично, основно свое искане, намирайки го за единственото най-морално средство за правилното разрешение на македонския въпрос, което напълно отговаря на прокламирания от великия апостол на мира, Председателя на Североамериканските съединени щати, г-н Уилсон, и възприетия от цялото цивилизовано человечество принцип за самоопределението на народите. Защото в случая не се предрешава македонският въпрос, а напротив, предоставя се изключително на самото македонско население да реши напълно свободно своята собствена съдба, тъй като само то може и трябва да остане пълен господар на себе си, а неговата върховна воля трябва да бъде закон за всички ония, които милеят за неговото добро.
За щастие, плебисцитът е възприет и от представителите на двете македонски течения, макар под условна форма, а не като основно, първично тяхно искане, което да изключва всяка мисъл за каквото и да е предрешаване на македонския въпрос. И тъкмо поради това щастливо обстоятелство „помирителната група” си бе задала третата своя задача: да консултира по този въпрос непосредствено самата емиграция, като последната изпрати делегатите си за конгреса, който по инициативата на групата се свиква в София на Петровден, 12 юли т.г. Този конгрес ще има за върховна своя задача преди всичко да реализира единодушието и единомислието на цялата македонска емиграция по въпроса за бъдещата съдба на нашата злочеста Македония. Както обяснихме, това досега не можа да се постигне; обаче бъдете уверени, че обединението на емиграцията ни ще може да се реализира именно чрез въпросния конгрес, тъй като само пред внушителната и колективната воля на представителите на цялата македонска емиграция в Царството и пред императивните повеления на съдбоносния момент, който преживяваме, ще паднат всички дребнави и чисто егоистични замисли и попълзновения на отделни болнави честолюбци от споменатите две македонски течения, които и пред издъхващия труп на нещастна Македония не искаха досега да се простят с тяхното политическо верую, колкото пагубно и да е то, главно поради това, че те са се били изказали вече по този толкова съдбоносен въпрос!
Освен това, македонският конгрес ще има да се занимае и с въпроса за изпращането в Конференцията на мира специална делегация, която от страна на цялата македонска емиграция в Царството и от името на измъченото македонско население, да настои пред върховните арбитри за възприемането на плебисцита, като единственото най-морално средство за правилното разрешение на македонския въпрос.
Г-не Министър-председателю,
Всички тези въпроси горепоменатата комисия е имала случая най-подробно и най-убедително да развие пред Вас и да настои за свикването на македонския конгрес. Обаче, за голяма изненада на г-да членовете от въпросната комисия, Вий решително сте се противопоставили на искането за свикването на конгреса и то с една необходима нервност, която във всеки случай зле говори за Вас. При това, Вашите мотиви в случая са имали привидната форма да подчертаят опасенията Ви от създаването на ново разединение всред македонската емиграция, което никой свестен македонски българин не може да желае, а още по-малко това ще допусне „помирителната група”, която е горещ и искрен партизанин на обединението на емиграцията. Следователно, Вашият отказ за свикването на македонския конгрес има по-дълбоки и скрити причини, които ние ще посочим на обществото за надлежно осветление.
Преди всичко прави тъжно впечатление фактът, че доскоро заседаваше, с Ваше разрешение, конгресът на анархокомунистическата организация, която по дух и по начина на действие е чисто конспиративна организация, стремяща се чисто и просто към разрушението устоите на съвременния обществен строй, а нам отказват правото да свикаме конгреса на македонската емиграция, една съвършено легална и призната от самите Вас организация, и то само поради това, че този конгрес ще има да се занимае изключително със съдбата на нещастна Македония и с нашата собствена съдба!
От друга страна, Вий допускахте по-рано да се състоят конгресите на тракийци и добруджанци, нашите събратя по участ, защото бяхте предварително уверени, че тези конгреси ще се произнесат по въпроса за бъдещата съдба на Тракия и Добруджа така, както това се желае от българското правителство. Ние не искаме да оспорваме важността на решенията на тези два конгреси, представляющи колективната воля на респективните населения, но изтъкваме горния факт, за да подчертаем мисълта, че в категоричния Ви отказ да се допусне македонският конгрес се крие опасението Ви, че последният може да не бъде в пълен унисон със самото правителство по македонския въпрос. Ние няма да влизаме сега в преценка на основателността или не на тези Ваши опасения, обаче считаме се задължени да обясним на българското общество, че интересите на българското племе ни най-малко няма да се накърнят, ако в предстоящия конгрес на македонската емиграция се вземе едно от тритях възможни решения: било за присъединението на Македония към България, било за Автономна Македония, било за плебисцита, тъй като и в тритях случаи на македонския българин ще се гарантират напълно ония човешки и политически правдини, за които досега дадохме толкова скъпи жертви, човешки и материални.
Ние не знаем кое от тези три възможни решения ще вземе в случая македонският конгрес. Обаче, последният трябва да се състои главно поради това, че само той може да се счита за единствения върховен изразител на колективната воля на цялата македонска емиграция в Царството и само той има моралното право да поднесе на Конференцията на мира желанията и копнежите на емиграцията, с претенцията да изразява същевременно и желанието на самия македонски българин!
Г-н Министър-председателю,
С отказа да допуснете свикването на македонския конгрес Вий, чисто и просто, ни поставяте вън от законите на страната, отнемайки ни възможността свободно да изкажем пред целия свят нашите болки и нашите желания по въпросите, непосредствено засягащи нашата съдба.
Вашите колеги дължат да обяснят на българското общество дали се солидаризират в случая с този Ви антиконституционен акт, който е във флагрантно противоречие и с прокламирания от Вас принцип за свободата на публичните събрания. А на партийния и независимия печат предоставяме грижата да подкрепи нашата справедлива кауза, ако я намира за такава. Ние обаче подканяме цялата македонска емиграция да се проникне от важността на момента, който преживяваме, и най-енергично да протестира против съвършено неоснователния и несправедлив отказ на днешния български министър-председател за свикването на македонския конгрес. Защото емиграцията е длъжна да бъде будна на поста си и да следи отблизо и непосредствено целите и намеренията на днешния български премиер, който, длъжни сме да подчертаем това, е държал досега по македонския въпрос разбирания и схващания не само противоположни, но и крайно пагубни, за интересите на македонския българин в частност и на българското племе в общност. Така, той е един от авторите на неморалния и фаталния договор от 1912 год., по силата на който тогавашното българско правителство даде съгласието си за създаването на „спорна” и „безспорна” зони и с това се санкционираха надлежните сфери на влияние между българското и сръбското правителства, което е равносилно с възприемането принципа за подялбата на Македония, против която евентуалност македонската емиграция е длъжна да реагира своевременно, за да не стане сетне съвършено късно. Освен това, днешният министър-председател при разни случаи нескрито е манифестирал искреното си желание да влезе в разбирателство по македонския въпрос със Сърбия и Гърция, което е равносилно с интимната мисъл да се откъснат от тялото на нещастна Македония, макар и утрепки в полза на България, щом като се явява невъзможно изцялото присъединяване на Македония към България! Най-сетне, за голямо съжаление, днешният министър-председател не се е стеснявал досега, при разни случаи, да ни декларира с един безподобен цинизъм, че „за Македония пет пари не дава”! Може ли след всичко това да се намери свестен българин, който да поддържа мисълта, че днешният български премиер, който се тъкми за първи делегат пред Конференцията на мира, може да има моралното право да представлява пред последната желанията и копнежите на македонския българин? Ние решително отричаме това право не само нему, но и на всички останали български държавници, които имат същите схващания и разбирания по македонския въпрос и които биха се отклонили от възприетия вече и тържествено прокламирания от днешното българско правителство плебисцит на най-широка база, като единствено най-моралното средство за правилното разрешение на националната ни проблема, включително самия македонски въпрос.
Владислав Ковачов, бивши секретар на Върховния Македоно-Одрински комитет и щипски войвода.
ЦЦА, ф. 1941 к, оп. 1, а. е. 2, л. 8-14. Оригинал. Ръкопис.

№ 7
Писмо от Вл. Ковачов до Настоятелството на Щипското благотворително братство, с което подава оставката си от ръководството на братството
София, 1 декември 1920 г.

Драги колеги и съграждани,
В потвърждение на по-рано изявеното ми желание да се оттегля от ръководството на братствените работи, принуден съм и днес да Ви заявя, че поради претрупаната ми частна работа, абсолютно невъзможно ми е да остана занапред като член от Настоятелството.
Затова настоятелно моля да приемете оставката ми като председател и член на Настоятелството, колкото и да съжалявам, че съм принуден да се разделя с Вас, съдействието на които аз винаги високо съм оценявал. Ползувам се от случая да Ви заявя, че и занапред аз оставам на разположението Ви, стига да мога да Ви бъда полезен с услугите ми.
С братски поздрави: Вашият В. Ковачев
ЦЦА, ф. 1941 к, оп. 1, а. е. 4, л. 1, 2. Преписи. Машинопис.

№ 8
Писмо от Вл. Ковачов до д-р Христо Далкълъчев, председател на Временната комисия на македонската емиграция в България, за оттеглянето му от комисията поради несъгласие с провежданата от арх. Н. Юруков и Ив. Снегаров политика в комисията и в нейния печатен орган по повод на преговорите с Помирителната комисия
София, 26 март 1921 г.

Драги Докторе,
Както Ви е известно, нашето отделяне от Съюза на братствата се мотивира, по края принципните различия между нас и Изпълнителния комитет и с борбата ни срещу личната политика, прокарвана в случая от г. Каранджулов, като председател на последния. За голямо съжаление, принуден съм да Ви изповядам, че съзирам у нашия другар г. Юруков желанието да подражава на г. Каранджулов, като се стреми да прокарва своя лична политика в борбата ни срещу нашите идейни противници. За доказателство ще приведа засега само следните два факта:
1. Г. Снегаров е дал за отпечатване изложението по Помирителната комисия почти текстуално, както то бе депозирано от г. Юруков в последното ни заседание. И както си спомвате, с изключение на г. Юруков, това изложение бе отхвърлено единодушно от присъствуващите, включително и от г. Снегаров, тъй като то бе лишено от логичност и каквато и да е убедителност.
и 2. Г. Снегаров и до днес не е благоволил да помести в нашия орган продължението от статията ми „Болшинството и ние”, макар че съзнава, че с тая статия-продължение причините за нашето демонстративно напускане на Великия събор.
Не желая да влизам в лични обяснения по тоя въпрос с г. Снегаров. Обаче, не мога да не подчертая факта, че последният сам призна излишната фразеология в изложението на г. Юруков и при все това, вероятно за да бъде приятен на последния, го е дал днес в печатницата за нареждане, преди да сондира мнението на останалите членове на Временната комисия, по тоя въпрос. А това той бе длъжен да стори, без да става нужда да му се напомва това. Защото в случая се ангажира достойнството на цялата наша група и аз мисля, че не трябва и не може да се остави един толкова важен акт да се инспирира изключително от волята на едного само измежду нас, който и да бил той.
Що се отнася до въпросната статия, аз искрено съжалявам, че нейното продължение се забави нарочно от г. Снегаров, вероятно по внушението на г. Юруков, за да стане сега безпредметно нейното поместване. Защото днес излиза последният брой на вестника ни без тази статия. А последната, по мое разбиране, трябваше да предшествува нашето изложение по действията на Помирителната комисия. Защото, както споменах по-горе, в тая статия се изясняват изчерпателно мотивите и съображенията, които ни наложиха напускането на Събора. И ето защо, аз намирам, че с тая статия щеше само да се засили позицията ни и нашата линия на поведение през времето на преговорите с Помирителната комисия.
Драги Докторе, при това положение на нерадостните отношения между мене и г-да Юруков и Снегаров, вервам, схващате сам, че не ми е възможно по-нататъшното сътрудничество и участие в групата, която имате високата чест да представлявате. Аз искрено съжалявам, че моите разбирания по тоя въпрос не са в хармония с разбиранията на тия двама наши другари. Ето защо, аз съм принуден да Ви заявя, че от днес преставам да се считам за идеен съмишленик на групата, макар да съзнавам, че тъкмо сега е крайно необходимо да се поддържа с всички усилия единомислието и единодушието между нас, за да се изкара на добър край започнатата борба с нашите противници.
Накрай, моля, приемете уверението в моите отлични почитания, които храня към Вас и другарите Ви.
С другарски поздрави: Вашия В. Ковачев
ЦДА, ф. 1887 к, оп. 1, 3 л. Препис. Машинопис.

№ 9
Вместо предговор на труда на Вл. Ковачов „Политическото верую на македонците”
Б. м., Б. д.

Вместо предговор на своите записки под заглавието „Политическото верую на македонците” редакторът Славчо Ковачев е казал следното: ето прочем политическия катехизис на бившите македонски федератисти:
1. Обичам горещо Македония повече от всичко друго на света.
2. Вярвам неизменно в скорошното й освобождение.
3. Разчитам само на собствените ни сили.
4. Не вярвам в интервенциите на Великите сили.
5. Ще се старая да спечеля общественото мнение за каузата ни.
6. Ще гледам на инородците ми съотечественици и техните сънародници в съседните балкански страни като на родни братя.
7. Никога няма да забравя, че македонският въпрос ще се разреши само с общите усилия на македонските националности и балканските народи.
8. Открито и непрестанно ще проповядвам федеративния лозунг: Независима Македония, като равноправен член на балканската федерация.
9. Вярвам неизменно, че само в обединението на наличните македонски сили е спасението ни.
10. Ще следвам неуклонно възвишения полет на първоапостолите на македонската свобода: да държим македонското освободително дело далеч от политическите борби от балканските страни.
11. Никога няма да вдигна ръка срещу идейния ми противник, а всякога ще се стремя да го спечеля за федеративната идея само със словото и перото ми.
12. Най-добросъвестно ще съдействувам материално и морално на македонските организации, които имат за девиз - Независима Македония като равноправен член на Балканската федерация.
13. Всякога и всякъде ще се чувствувам македонец, гордеейки се с това символично име, без да забравя нито да момент народностния ми произход.
14. Винаги ще се старая да чувствувам по-близко туптението ми на чистото ми македонско сърце и ще се вгледам в кристалната ми македонска душа.
15. Пет минути от денонощието ще посветявам на мъченицата Македония, за да се справя с македонската ми съвест и се убедя за сетен път, че е нищожно онова, което съм сторил досега за нея.
16. При лягане всякога ще отправям към македонския Бог горещите ми и топли молитви, за да излее той своята щедра милост към страдащите ми братя и сестри в робска Македония, като ги ощастливи в най-скоро време с реализирането на лелеяната ни мечта: свободна и независима Македония.
Този политически катехизис трябва да бъде плът от плътта и кръв от кръвта не само за нас, бившите федератисти, но и за всеки искрено любящ родината си македонец, без разлика на вяра и народност, пол, възраст и убеждение. И ние дълбоко вярваме, че идеите, прокарани в настоящата книга, ще се признаят ден по-късно, ден по-рано от нашите идейни противници, като единствено спасителни за правилното и трайното разрешение на македонския въпрос. И колкото по-скоро стане това, толкоз по-добре ще бъде за изтезания македонски народ. Убедени в скорошното настъпване в оня момент, когато македонските общественици и деятели от всички политически лагери ще представляват една мисъл и едно желание, както това са заложени в политическото ни верую:
Да живее Независима Македония като равноправен член на Балканската федерация.
ЦДА, ф. 1941 к, оп. 1, а. е. 3, л. 1, 2. Преписи. Машинопис.

№ 10
Смъртна присъда на Вл. Ковачов от ЦК на ВМРО за участието му в заговора против ВМРО и Т. Александров
Македония, 7 септември 1924 г.

ВМРО
№ 966
Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация натоварва Мирчо Кикиритков, заклет член на Организацията, да накаже със смърт Славчо Ковачев от гр. Щип, жител софийски, осъден от специален организационен съд за участието му в заговора против ВМРО и за интелектуалното му съучастничество по убийството на члена на Централния комитет Тодор Александров.
Мирчо Кикиритков трябва незабавно да приложи в изпълнение смъртната присъда над Славчо Ковачев под страх на отговорност, съгласно законите на Организацията.
Член на Централния комитет,
(п) А. Протогеров
ЦДА, ф. 1932 к, оп. 3, а. е. 64, л. 35. Копие. Машинопис.
[Върху присъдата ген. Ал. Протогеров е написал на ръка с молив:]
„№ 1. Общо. Писано после за съда. А. Пр.” [В същата а. е. на л. 36 под № 965 от същата дата е и смъртната присъда на Димо Хаджидимов, която е трябвало да бъде изпълнена от Владимир Димитров - Шофьора. Върху нея Протогеров на ръка е написал с молив:] „№ 1. Общо. Писано после за съда. Такова писмо не съм подписвал. Ал. Пр.”



ЛИТЕРАТУРА ЗА ВЛАДИМИР КОВАЧОВ
Архивен фонд Владислав (Славчо) Ковачов, ЦДА, ф. 1941 к, оп. 1, а. е. 1-9. В БИА-НБКМ също се съхранява личен фонд на Вл. Ковачов.
Ю. Анастасов, Славчо Ковачев, в. „Македонско знаме”, г. 1, 1945, бр. 9, с. 3.
Ю. Анастасов, Водачи на федеративната организация, избити от върховистките банди. В. „Македонско знаме”, г. ІІ, 23 септември 1946, бр. 62-63, с. 1 и 6.
Ю. Анастасов, Сведения за Славчо Ковачов, С, 7 януари 1954, 14 септември 1960.
Ю. Анастасов, Развой на федеративната идея в македонското движение и Славчо Ковачов; Бележки на Ю. Анастасов върху „Политическото верую на македонците", ЦДА, ф. 1887 к, оп. 1.
Енциклопедия България, т. 3, С., 1982, с. 457.
М. Куманов, Македония. Кратък исторически справочник, С., 1993, с. 125-126.
Офицерският корпус в България 1878-1944 г„ Т. ІІІ-ІV, С., 1996, е. 105 (Тук под № 612 е дадена справката за Вл. Ковачов, но сведенията са неточни - отбелязан е като Владимир Михайлов Ковачев, а за рождено място е посочено Скопие. Съставителите са смесили данните за двамата братя близнаци Владислав и Владимир Ковачови).
Македония и Одринско (1893-1903). Мемоар на Вътрешната организация. 1904.
И. Орманджиев, Георги Кондолов и дейността му в Странджанското въстание, Бургас, 1927, с. 96-97.
Македония. Сорник от документи и материали, С., 1978, с. 412-415, с. 663-665.
К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903). София, 2000 (първо издание - 1979), 421 с.
Ц. Билярски, Протоколите на Върховния македоно-одрински комитет между VII и VIII конгрес (1900-1901). ИДА, кн. 51, 1986, с. 107-167.
Ц. Билярски, Н. Недкова, Документи за националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско от архива на Иван Йосифчев (1898-1912), ВИС, № 5, 1987, с. 167-196.
Св. Елдъров, Ц. Билярски, Непубликувани документи на Българските освободителни братства (1895-1901) ВИС, № 2, 1997, с. 68-89, № 3, 1998, с. 98-133.
К. Палешутски, Македонската емиграция в България по време на Парижката конференция 1919 г. - сп. ИПр, 1969, № 4.
К. Палешутски, Създаване и дейност на Македонската федеративна емигрантска организация (1920-1923 г.), сп. ИИИ на БКП, 1990, № 66, с. 40-71.
К. Палешутски, Македонското освободително движение след Първата световна война (1918-1924), С., 1993.
Вл. Ковачов, Автономна Македония, С, 1919, с. 16.
Македонското дело и дейците му. Сп. „Сила”, 5 април 1919, № 29, с. 13-15.
Кои са самозванците? Едно обяснение на Изпълнителния комитет на македонските братства, С., 20 май 1919.
Спектакор, Македонската емиграция и българският национален въпрос, С., юни 1919.
Из дейността на съборите и на Изпълнителния комитет на македонските братства в България. Ноември 1918 - септември 1919. С., 17 септември 1919.
Международните конгреси и македонският въпрос. Библиотека на Македонския федеративен комитет № 1, с., 1922.
Д-р Хр. Татарчев, Едно осветление за българското общество, сп. „Сила”, 3 май 1919, № 33, с. 13-15.
Д-р Хр. Татарчев, Становището на Вътрешната македонска революционна организация по македонския въпрос, сп. „Сила”, 21 юни 1919, № 40, с. 4-6.
Д-р Хр. Татарчев, Взаимодействие на факторите по националния погром, сп. „Сила”, 14 февруари 1920, № 19, с. 3-6, 21 февруари 1920, с. 3-5.
Д-р Христо Татарчев. Спомени, документи, материали. Съст. Ц. Билярски, С., 1989, с. 167-182.
Д-р Христо Татарчев, Македонският въпрос, България, Балканите и Общността на народите. Съст. Ц. Билярски, В. Радев, С., 1997.
Княжество България и македонският въпрос. Т. І. Върховен македоно-одрински комитет (1895-1905 г.). Протоколи от конгресите. Съст. Ц. В. Билярски. София, 2002, 399 с.
Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. София, 2003.
БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Т. І-ІІ. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. София, 1998-1999.
Архив Христо Матов (Към историята на културно-просветните борби на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век). Документален сборник. Съст. Ц. Билярски. София, 2004, 480 с.
Ив. Михайлов, Спомени, т. 1-4. Рим, Лувен, Индианополис, 1958-1973.
Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Т. І, ч. 1 и 2. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. С., 2007, 1227 с.
Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт, кн. І-ІХ. Съобщава Л. Милетич, София, 1925-1928, кн. Х - Ст. Аврамов, Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието, София, 1929, кн. ХІ - Революционната дейност в Демирхисар (Битолско). По спомени на Алексо Стефанов (демирхисарски войвода). Съобщава Б. Мирчев, София, 1931.
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. 1-2. С., 1933-1943.
Ц. Билярски, Тайните на ВМРО. Легенди и сензационни разкрития от нейните водачи. С., 2010, 945 с.
„Г. Г. Ал. Протогеров и Т. Александров молят да дадем място на следните редове”, в. „Камбана”, 19 април 1919 (ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 106, л. 1-6. Копия. Машинопис.)
Тодор Александров - Живот легенда. Съст. Ц. Билярски, С.,1991, с. 54-56.
По осветлението на обществото от д-р Хр. Татарчев, ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 13, л. 1-8. Оригинал. Ръкопис.
Вл. Ковачов, Политическо верую на македонците, ЦДА, ф. 1591 к, оп. 1, а. е. 4, л. 1-51. Оригинал. Ръкопис и машинопис. (С предговор от Хр. Ампов) и ЦДА, ф. 1932 к, оп. 2., а. е. 191, л. 1-140. Оригинал. Машинопис.
Ц. Билярски, Т. Андонов, Документи за Владислав Ковачов, сп. ИДА, кн. 77, 1999, с. 73-109.
Ст. Петрова, Политическо верую на македонците, сп. ИДА, кн. 77, 1999, с. 110-141, кн. 78, 1999, с. 188-240.
М. Бошнакова, Документи на „Временния комитет” на Б. Сарафов от 1904-1905 г., сп. ИДА, кн. 77, 1999, с. 149-169.
В Скопие личността и делото на Вл. Ковачев са били обект на редица публикации, характерни с тенденциозността си, водеща до представянето му в невярна светлина. Тези, които проявяват интерес към тях, могат да направят справка в публикуваните там библиографии.