МЯСТОТО НА ДИМО КАЗАСОВ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗАГОВОРИ И ПРЕВРАТИ (9 юни 1923 г., 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г.)

На 3 март 1878 г. беше възстановена българската държава. Една от характерните черти на Третата българска държава бяха превратите. Още неукрепнали държавните институции и структури, и на 27 април 1881 г. първият български княз Александър Батенберг, подкрепен от руския император и българските консерватори, осъществява държавен преврат и суспендира Търновската конституция, извоювайки си правото да управлява, без да се съобразява с конституцията и парламента. В историята този период е наречен Режим на пълномощията. Народното събрание беше разгонено и се сформира послушно парламентарно мнозинство, което стана историческо с това, че Второто Велико народно събрание заседаваше в родния град на големия български присмехулник Алеко Константинов - Щастливеца. Видял се натясно, князът се отказа от „дадените” му пълномощия и възстановява Търновската конституция на 6 септември 1883 г. Току-що минали пет години от първия преврат на 9 август 1886 г., български офицери русофили, с благословията отново на руския император, устроиха държавен преврат и детронираха този път княза, станал вече популярен след поданиците си с прозвището Сливнишкия герой след победата в Сръбско-българската война (септември - ноември 1885 г.) и след като беше застанал в последния момент начело на Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.), неодобрявано от „батюшката” император. Казват, че младият княз насила бил изправен пред избора от русофила Петко Каравелов - „Или заминаваш за Пловдив и заставаш начело на Съединението, или поемаш пътя за Русия!” На следващия ден - 10 август 1886 г., под ръководството на довчерашния хъш Стефан Стамболов, започна контрапреврат, който се разправи най-жестоко с превратаджиите и върна на престола детронирания княз, но поради непреклонността на руския император той абдикира на 26 август 1886 г. и окончателно напусна Българското княжество.
А трите преврата през отминалия ХХ век, които коренно се различаваха от тези от ХІХ век, ни карат да се замислим и над редица важни въпроси, като се надявам отговорите на някои от тях да намерите в следващите редове.

Новият княз Фердинанд Сакскобургготски, възкачил се на българския престол на 2 август 1887 г., въпреки несъгласието на Освободителката Русия, без да прави преврати, успя да установи т.нар. личен режим и необезпокояван нито от Парламент, нито от партии, правеше каквото си поиска, което го доведе след две поредни национални катастрофи до безславната му абдикация на 3 октомври 1918 г. Наследилият го на престола негов по-голям син, който започна да се титулува като цар Борис ІІІ, също без да прави преврати и без лични режими, успя тихомълком да се възползва от превратите през 1923 г. и 1934 г. и под дебелата сянка на превратаджиите твърдо държеше държавната власт в ръцете си и назначаваше и сваляше след оставката на Кимон Георгиевото правителство (на 22 януари 1935 г.) марионетни кабинети, начело с верни царедворци. Отменената от превратаджиите, макар и преправяната на няколко пъти по вкуса на Фердинанд, Търновска конституция през 1934 г. развърза ръцете на монарха и той много умело управляваше без нея, като имаше и оправданието, че това не е негово дело, и дори успя да спечели симпатиите на поданиците си като „народен цар”, макар че след десетилетия, един друг политик и държавник от селски произход застана начело на държавата като „човек от народа”. Все още не сме забравили как под строй ходехме в киносалоните да гледаме внимателно филма със същото име, тъй като след това имаше и „препитване”, съпроводено със съответните обсъждания на този „български шедьовър”.
Каква беше политическата обстановка в България, която се оказа благоприятна, за да се осъществят три преврата, многобройни политически убийства и атентати, войни и катастрофи, революции и въстания, бял и червен терор?

Българският ХХ век е изпълнен с една пъстрота в политическия живот, резултат на политическата зрялост (а може би и незрялост), икономическото замогване, развитието на парламентаризма, разделението в обществото и изявата на съзвездие от личности на политическия небосклон. Десетките партии, макар и наследници на вече потъналите в историята Либерална и Консервативна партии, пазят своите „филства” и „фобства”, а отношението към Русия все още е основен жалон за равнение. Строителите на тогавашната „съвременна” България дават и имената на вече модерните по западен, а не по източен образец партии - Стамболовистка, Каравелистка, Цанковистка, Радославистка, Тончевистка и пр. Краят на стария ХІХ век завършва със селски бунтове, от които се роди земеделската партия, която нейният водач - „селският трибун” Александър Стамболийски, определяше като съсловна организация на селячеството. Друга партия, обединяваща класата на зараждащото се работничество, беше Българската работническа социалдемократическа партия, която през този век ту беше обединена, ту разединена, ту тясна, ту широка, минавайки през комунистическата болшевишка идеология, за да достигне в края на века под ново име като модерна лява партия. През близо половинвековно управление на столетницата не се забелязва нищо модерно, пък и едва ли някъде по света диктатурата и тоталитаризма са модерни, били те леви или десни.

Новият ХХ век започваше не с еднопартийно управление, а с коалиция, нещо, което стана характерно за почти цялото столетие, който отмина в историята пак с коалиция във властта. (Радослависти и тончевисти; каравелисти с цанковисти; народняци и прогресивно либерали; радослависти и стамболовисти; демократи и радикали; народняци със земеделци, демократи, радикали и социалисти; Демократически сговор; Народен блок; звенари и военни; червенеещ ОФ и т. н. до ден днешен.) Демократите останаха в историята с извоюване на Независимостта на България, но скоро минаха в опозиция. Коалиция подготви обединението на българските земи и доведе до първата национална катастрофа след Балканските войни (1912–1913); към втората национална катастрофа пак коалиция поведе страната, но друга коалиция подписа Ньойския диктат (1919). Стамболийски счупи писалката, с която го подписа, но това беше само сигнал, че скоро ще има счупени глави, решетки и оскубани бради за виновниците за катастрофите, а за македонските автономисти създаде и първите български концлагери. Създаде и ред в угода на ненаситните за българска плячка сърби.
Решението на националния въпрос, винаги фигурирал в програмите на партиите до края на войните, някак си взе да отстъпва все по на заден план, макар че беше станал още по-сложен, а днес той е само обект на историци и учебникари. „Югославянинът” Стамболийски имаше свои виждания по решаването му, които бяха сред решаващите фактори, за да загуби главата си, но които с малки корекции бяха възприети от тези, които го катурнаха. През този век се осъществиха и няколко коалиционни партийни преврата и то все в името на демокрацията и конституцията. През миналия, ХІХ век тя като че ли пречеше повече на княза, който се чувстваше спънат от нея, а през ХХ век тя стана пречка главно на политиците, които правеха всичко (дори и преврати) само за да я възстановят. Само 19-майският преврат през 1934 г. беше и открито антиконституционен, но от това се възползва монархът, който без партиите си понесе „трънения венец”, назначавайки верни царедворци за министър-председатели. Политическото и историческото невежество даваше възможност на елементарни демагози да говорят и да настояват за възстановяването на Търновската конституция и на парламентарната демокрация в началото на 90-те години, така както било до 9 септември 1944 г. В действителност нито цар Борис ІІІ, нито след смъртта му през 1943 г. Регентството възстановиха напълно Търновската конституция и многопартийната система, която съществуваше в царството до 19 май 1934 г. Конституцията, по ирония на съдбата, беше възстановена от превратаджийското отечественофронтовско правителство, но скоро и то се отказа от нея и бе приета новата Димитровска конституция, която след още четвърт век бе заменена с Живковската конституция.
Левите партии също участвуваха в коалиции - Единен фронт, Народен фронт, Отечествен фронт, а днес все още се лутат както в началото на ХХ век, осмени тогава от жлъчния Кирил Христов: „И таз година тесни и широки, до бой не ще да я докарат, но за магарешката сянка ще има да се карат”, а то въпросът опира само до властта.
Носителите на тоталитарните принципи бяха не само комунистите, а и Националносоциалното движение, ПК „Звено”, Българските национални легиони, Съюзът на ратниците и винаги съпътствуващите ги тайни офицерски конспирации - кога леви, кога десни, но винаги щедро подпомагани от задгранични благодетели.
Възродилата се през 1878 г. държава роди толкова много водачи, които създадоха стотици партии, но в хрониката на ХХ век остават имената на редица взаимноизключващи се личности - Александър Малинов, д-р Стоян Данев, Иван Ев. Гешов, Теодор Теодоров, Андрей Ляпчев, проф. Александър Цанков, д-р Васил Радославов, Александър Стамболийски, д-р Никола Генадиев, Григор Начович, Григор Василев, Никола Мушанов, Стоян Костурков, Янко Сакъзов, Кимон Георгиев, проф. Богдан Филов, Димитър Благоев, Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Живков и др.

Масони, анархисти, легионери, ратници и националреволюционери също се намесваха в политическата надпревара. Те съумяваха често да бъдат с управляващите партии или заедно плетяха конците на заговора с амбициозните опозиционери. Управляващите партии устройваха за предходниците си не само политическа и физическа, но и съдебна разправа - анкетни комисии, държавни съдилища и народен съд, за да ги премахнат временно или завинаги. През ХХ век партиите, с малки изключения, пишеха историята повече с кръв, отколкото с мастило и добри дела. „Третото поколение” политици от 30-те години беше изкоренено от вярната секция на Комунистическия интернационал. Бързо беше решен и въпросът с опозицията и инакомислещите след 1944 г. А как стана това - точно, ясно и кратко, пише организаторът на убийството на Лео Троцки и на атомния шпионаж, „главният диверсант и терорист” на Съветския съюз генерал-лейтенант Павел Судоплатов, една от твърдите ръце на всесилния Лаврентий Павлович Берия. Тъй като българският случай е уникален за времето си в световната история, ще го цитираме дословно: „Уникална беше ситуацията в България. По време на войната често ми се налагаше да се срещам с Георги Димитров, който оглавяваше Коминтерна, до разпускането му през 1943 година. Почти година той беше завеждащ Международния отдел на ЦК на ВКП (б). Когато Димитров се върна в България през 1944 г., той позволи на царицата и нейния син, наследник на престола, да напуснат страната и да изнесат семейните си ценности. Като знаеше, че монархическите кръгове в емиграция са сериозна заплаха, Димитров реши да унищожи цялата политическа опозиция вътре в страната. Основните фигури от бившия парламент и царското правителство на България бяха подложени на репресии и ликвидирани. В резултат на тази акция Димитров стана единственият комунистически ръководител в Източна Европа, който нямаше сред емиграцията организирана опозиция, реално претендираща за властта. Генерал Иван Винаров, един от ръководителите на разузнаването на България, работил под мое ръководство в Четвърто управление по време на войната, по-късно, когато се срещнахме през 70-те години в Москва, ми каза: „Ние използвахме вашия опит и унищожихме всички дисиденти, преди те да успеят да избягат на Запад.” (Вж. П. Судоплатов, Кремъл и Лубянка. Спецоперации (1930-1950), с. 288-289.) Политическото и партийното възраждане след 1989 г. ни изпълва с оптимизъм, въпреки че днес на политическата сцена се появиха и етнически небългарски партии в гостоприемната и толерантната ни родина.
ХХ век мина под знака на политическите коалиции, такъв се очертава до настоящия момент и ХХІ век, но дано не се сбъдне пророкуването на поета Кирил Христов за коалираните партии:
„Каква ще бъде тая? Що ще стане
в недоумение пита се светът.
Че знае се: орташкото имане
И кучетата дори не го ядат.”
* * *

И трите преврата бяха дело на предварително обмислени и подготвени заговори, станали обект на многобройни изследвания, спомени, дневници, романи и филми.
Загорниците са особен тип хора, които в многовековната българска история са извоювали своето място. Те са се появявали във важния исторически момент и нанасяли продължително или набързо подготвяния удар и като че ли почти винаги са успявали да осъществят замисленото. Те сноват в българското политическо пространство от най-дясно до най-ляво и услужливо предлагат уменията си на политическите играчи. Особено любопитна е историята на трите преврата от ХХ век, редували се през десет години - Деветоюнския (1923 г.), Деветнадесетомайския (1934 г.) и Деветосептемврийския (1944 г.). И като че ли участниците в тях са едни и същи, а политическите играчи, дърпащи конците, са наглед различни. В този български паноптикум за четвърт век на политическата сцена, а понякога и зад завесите на този театър се срещат имената на проф. Александър Цанков, полк. Кимон Георгиев, полк. Дамян Велчев, полк. Христо Калфов, Петър Тодоров и вечния Димо Казасов, лутащ се из тъмнините на българските политически заговори. За това време в политическия живот на многострадалната ни България заговорниците и политическите поръчители намират своите ресурси в обвитите в тайнственост Военен съюз, политически кръг „Звено” и Вътрешната македонска революционна организация. Много от тайните на българските заговори вече са разкрити в редица учени и не дотам учени книжки, но нишките на заговорите са толкова многобройни, че винаги има какво да се каже още или да се прочете нещо ново, а както е нашият случай - и да се припомнят някои позабравени факти. Едва ли е необходима появата на някой нов Курцио Малапарте, за да разкрие „техниката на българските преврати”, който чудно защо, макар и съвременник на българските заговори, които са част от балканските заговори, доловени от младия навремето журналист Ърнест Хемингуей в неговите репортажи по телеграфа и плашещи неговия сънародник - публициста Джон Гънтър (Дж. Гънтър, Европа без маска, С., 1945), са отминати без каквото и да било внимание (К. Малапарте, Техника на преврата, С., 1995). Но ние, както от век подчертаваме, „сме дали нещо на света”, дори и в тази тъмна страница от човешката история, напоена с много кръв. Днес, след 11 септември, е неудобно човек да каже, че се гордее с личности като Владо Георгиев Шофьора (главно действащо лице в Марсилския атентат) и щуращия се по страниците на европейската политическа карта ту като четник в Македония, ту в групата на Борис Савинков, ту във френския Чуждестранен легион, ту в руските и българските затвори, ту в безкрайните коридори на Коминтерна, ту в югославския кралски двор и в чакалните на западните (особено френските и чешките) политици и държавници земеделски политик и дипломат Коста Тодоров, а през свободното си време и поет. Но дали се гордеем, или не с тяхното съществуване те, а и не само те, са факт в нашата история. Тук може би му е мястото и да припомним една позабравена статистика, която в случая е доста непълна. В Деветосептемврийския преврат (доскоро беше назоваван като „Деветосептемврийска революция”) участват четиримата традиционни и професионални заговорници Кимон Георгиев, Димо Казасов, Дамян Велчев и Петър Тодоров, които веднага заемат важни министерски и дипломатически постове, а Кимон Георгиев възглавява дори първото ОФ правителство. Тогава е изглеждало, че доста дълго време техните личности ще стряскат новите комунистически ръководители - Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов - и дори всесилният Й. В. Сталин ще ги смъмри с думите: „Какво толкова му се плашите от Кимон Георгиев и Дамян Велчев? Вземете пример от Тито!” Но въпреки наставленията на „Великия вожд” Кимон Георгиев и Димо Казасов не само остават на политическата сцена, но и имат подкрепата на бързо отиващите към небитието български партийни и държавни ръководители, като дори ще ги надживеят. Никой не можа да се справи със заговорниците и превратаджии с изключение на съдбата.

А пишат ли българските заговорници дневници и спомени? Пишат, и то прекалено активно, в случай че куршумът, ножът или бомбата не прекърши перото им. Вероятно ги движи мисълта, че делото, в което са участвали, не трябва да се забравя, а може би и че трябва да бъде и пример за идващите след тях, а дали не и заради гузна съвест? Някои от главните заговорници пишат или дават показания, кога искрени, кога неискрени, но ако имахме и изповедите на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, като че ли картинката щеше да бъде не само по-пълна, но и по-ясна. Но Божа работа! За щастие напоследък и Кимон Георгиев „проговори” и то десетилетия след смъртта си, чрез запазените документи от близките му, но дали това е всичко, което очаквахме той да каже? Но по-добре да се задоволим с това, което имаме и което стои прашно и забравено в оредяващите ни библиотеки и антиквариат, а книжният пазар не го забелязва, защото там има други закони - да се печати това, от което се печели, и то веднага, на момента.
Улисани в политическите надпревари и обикновени житейски грижи, като че ли взехме да позабравяме наличието на една от нашите, български „гордости”, която преди тридесетина години правеше вечерните си разходки из софийските улици - нашият, както го наричат някои „Фуше”, или „Моше”, както сам той се назовава в моменти на човешка слабост (но и с известна гордост за приноса си в спасяването на българските евреи; не може да си позволим лукса да търсим произхода на името в думата „мошеник”) - колоритен политически играч и известен заговорник Димо Казасов (1886, Трявна - 1980, София).

Неговата биография е достатъчно известна не само от различните варианти на неговите спомени, автобиографии, та дори и от енциклопедиите, та едва ли е необходимо на това ограничено място да разказваме живота на този български политически мъж. От трите български преврата, за които стана дума, Димо Казасов участва активно в двата - Деветоюнския и Деветосептемврийския, а пропуска Деветнадесетомайския, тъй като за момент загубва будната си заговорническа ориентация и преминава на губещата (непечелившата) страна - напуска ПК „Звено”, на който е от основателите и идеолозите, и преминава в Цанковото движение, което се очаква да направи втори успешен преврат, но уви - и Димо Казасов може да сгреши, но само след няколко години той отново ще поеме „правилния” път и ще се включи в конспиративното ОФ.
И беглата библиографска справка по каталозите на библиотеките ще ни покаже мемоарната и публицистична плодовитост на този забележителен политически индивид, оставил ни десетки книги, някои от които доскоро стояха в спецфондовете на библиотечните хранилища и то прибрани и по негово настояване. Ако любопитният читател и почитател на Казасов погледне и в личния му архив в Централния държавен архив, ще види и недотам успешните му напъни в романа и в драмата, а известно е, че и пътеписът, и есето не са му били чужди. Наш професор по история в Софийския университет често ни напомняше, че политически мемоари е трябвало да оставят десетки български политически и държавни дейци, с които да обяснят редица свои постъпки в бурната българска история и да запълнят празнотите, които не могат да направят често сухите архивни документи, но какво да се прави, като с тази задача не само че се зае главно Димо Казасов, но и някои от тях излязоха в по няколко издания, а други, които бяха неудобни дори за самия Казасов, бяха иззети и потънаха в забрава.

Тук само ще припомня успешното гастролиране на политическия превратаджия и заговорник, социалдемократа Димо Казасов в подготовката и осъществяването на преврата на 9 юни 1923 г. и мимоходом ще надникнем и в недотам известните му писания и за другите два преврата - от 1934 и 1944 г. За неговата дейност в политиката сериозно свидетелство са спомените и дневникът му. Доскоро бяха достъпни само новите издания на спомените му („Видяно и преживяно 1891-1944”, 1969, „Следи от минали дни”, 1971, „Срещи, случки, размисъл”, 1971, „Преживелици”, 1979), а „Бурни години 1918-1944” (1949), „В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист” (1925), „Без път и без идеи” (1926), „В отечеството на Мусолини. Лични впечатления 1932” (1933), „Звено без грим” (1936) се пазеха само в спецфондовете на Народната библиотека или в частните библиотеки на някои библиофили, а Столичният антиквариат не се решаваше официално да ги закупува и продава, тъй като фигурираха в списъците с инкриминираната книжнина, като в изготвянето на тези списъци има голяма заслуга и самият Казасов още като министър на пропагандата (1945-1946), а по-късно - на информацията и изкуствата (1946-1947) в трите отечественофронтовски правителства на Кимон Георгиев и Георги Димитров.
„В тъмнините на заговора” и „Без път и без идеи”, които не само разкриват механизмите за подготовката и осъществяването на преврата от 1923 г., но и ролята, и мястото както на самия Казасов още от април 1923 г., така и на социалдемокрацията в него. Дневникът на Казасов, който той публикува през 1925 г., довежда до сериозна дискусия в средите на Социалдемократическата партия, която до преврата е известна парламентарна и реформистка партия, съблюдаваща действащата Търновска конституция. Основният въпрос, който е тогава на дневен ред, е има ли място социалдемокрацията в едно неконституционно действие като Деветоюнския преврат и какво търси един социалдемократ като министър в превратаджийско правителство. Този въпрос няколкократно задават на БРСДП и лидерите на Втория Интернационал. Писмената си позиция излагат на момента социалистите Асен Цанков (брат на проф. Александър Цанков) и Георги Чернооков. Но най-сериозна критика на действията и позицията на Казасов, изразени в дневника му, отправя друг виден социалист - Григор Чешмеджиев, като го обвинява дори във фалшификации на фактите. Брошурата си Гр. Чешмеджиев озаглавява „Сноп лъчи в тъмнините на заговора” (декември 1925), която само за няколко дена претърпява две издания. Още същия месец декември 1925 г. Казасов подготвя своя отговор и обвинения както срещу Гр. Чешмеджиев, така и срещу Социалдемократическата партия и нейните лидери, които излизат под заглавие „Без път и без идеи” (1926). Тази дискусия и писмена престрелка, в която Казасов излага и защитава позицията си, довежда до края на социалдемократическата му кариера и оттук той се впуска в търсенето на нови политически хоризонти и авантюри. Брошурите на Димо Казасов и на Григор Чешмеджиев са осъдени на политическа забрава и след 9.IX.1944 г. те тихомълком са иззети от публичните библиотеки, както посочихме по-горе и с Казасово активно участие (а може би и на Григор Чешмеджиев, който също е министър на строежите и пътищата в първото Кимон-Георгиево правителство). Казасов в по-късните си спомени като че ли изпада в политическа амнезия, стремейки се по всякакъв начин да оправдае отново, но с други аргументи действията си в първия преврат.

Яростта, с която Казасов напада Чешмеджиевата брошура, като че ли има известно основание, тъй като, както след години ще се опита да обясни самият Чешмеджиев, той през 1925 г. не е посмял да напише цялата истина „по разни причини”, които след десетилетия ще се опита да допълни. Това са според него измислиците и лъжите на Казасов за участието на цар Борис ІІІ в Деветоюнския преврат, подробностите около заговора срещу правителството на Александър Стамболийски и участието на ВМРО в преврата и убийството на законния министър-председател. Гр. Чешмеджиев ще сподели и своята истина за кризата в Социалдемократическата партия в резултат на преврата и участието на Казасов в него и фракционната борба в партията по оценката на участието й в правителството на коалицията от заговорници. (Вж. Гр. Чешмеджиев. Политически спомени, 1988).
През 2007 г. публикувахме пълните текстове на тези писмени шедьоври, разкриващи техниката на българските преврати, поводът за което става Казасовият дневник, последван от разгорялата се дискусия с Григор Чешмеджиев. Те едва ли научиха на нещо ново съвременните ни политици, пък и дано да не ги криво разберат, защото последиците от всяко неконституционно действие са трудно заличими. Щеше ни се само да напомним за тези кървави събития, които може би ще охладят българските политически страсти и съвременниците ни да вземат не само поука от миналото, но и да видят, че не всичко започва от днес.




Убеден съм, че с тези редове и с припомнянето на книгите и мемоарите на Д. Казасов ще възбудим интереса на нашите съвременници да погледнат отново по страниците на родната ни история и сами да се убедят, че по-интересно четиво от мемоарно-документалното трудно се намира и дори модната сензационна историческа проза не е в състояние да го замени, па излязла дори от перото на Умберто Еко, Патрик Зюскинд и Дан Браун.
Предлагам ви да прочетете в приложението една напълно забравена днес статия на Д. Казасов за българското масонство и за участието му в политическите борби, написана и публикувана преди повече от 80 години в издаваното от проф. Димитър Михалчев списание „Философски преглед”. Макар че статията е блестящо написана и аргументира с примери както световното, така и българското масонство, самият Казасов никога дори и не помисли да я отпечати повторно в многото свои сборници със спомени и публицистика. Може би тя ще ви даде възможност да си обясните някои от действията на Казасов в политическия живот на България, както и моралните норми, които изповядва този политически и държавен български мъж. Бих искал да ви припомня най-накрая и някои други важни моменти от неговата политическа биография на пръв поглед несъвместими една с друга. От януари 1935 г. правителството на неговия политически приятел, превратаджията Кимон Георгиев го изпраща за пълномощен министър в Югославия. На този пост той остава до 24 април 1936 г., когато е отзован от правителството на д-р Георги Кьосеиванов. По това време Д. Казасов не само е инициатор за създаването на Българо-югославското дружество за приятелство, но и негов председател. Той е един от политиците, които са инициатори и за сключването на Пакта за вечно приятелство с Югославия и същевременно е един от най-мразените хора от възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО. Но напразни са страховете му да не бъде убит от ВМРО и разпространяваните от него слухове, че организацията го е осъдила на смърт. Ако имаше нещо вярно в това, той едва ли щеше да остане толкова дълго жив, тъй като ВМРО не прощаваше на грешниците.



Един важен момент от неговия живот, свидетелстващ и за неговата човечност, е участието му в спасяването на българските евреи, заради което възстановената еврейска държава го удостоява с най-високите си отличия. И още да си припомним и едно от последните превъплъщения на заговорника Казасов - той е един от първите членове на създалия се след започването на Втората световна война Отечествен фронт, което, както видяхме по-горе, отново ще го издигне на върховете на политическия живот още на 9 септември 1944 г.

Цочо В. Билярски

* * *

Димо Казасов

БЪЛГАРСКОТО МАСОНСТВО И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ БОРБИ

През последните две години в българския политически печат се появиха редица статии, предназначени да установят голямата роля, която масонството играело в политическия живот на страната, и да докажат отрицателните влияния, които то внасяло в тоя живот, подчинявайки неговите задачи и неговото развитие на някакви си опасни интернационални замисли и тежнения. А в един момент на остра кабинетна криза един сериозен ежедневник нато в. „Мир”, счете за възможно да отбележи, че кабинетът бил спасен благодарение намесата на българската масонска ложа, чиито членове били спорещите в парламента среди - намеса, която по пътя на масонската йерархия и дисциплина отстранила изникналите между министрите и депутатите масони политически недоразумения.
Тъй като масонството е едно тайно, скрито за външния свят сдружение и понеже то ревниво пази, забулени в тайните на неговия ритуал и своята дейност, и сирите членове, често пъти то изпъква пред въображението на някои непосветени и непросветени като един колкото страшен, толкова и опасен фантом, скрил в своята зловеща сянка едва ли не цялата земя и движещ развитието на политическите събития в света със силата на неотразима съдба. И тъкмо мистериозният елемент в масонската организацията е източникът както на нейната сила, така и на нейната слабост. На нейната сила - защото я представя във вида на една „безбрежна организация”, а на нейната слабост - защото позволява на противниците й да боравят с фантасмагории, които мъчно се разрушават тъкмо поради тайния характер на масонството.
Как е възможно да се осветли за външния свят една област, като масонската, конституция държи обкръжена с непроницаема тайна?
Наистина, днес съществува една обширна литература върху свободното зидарство (масонството), която не е оставила скрито нито едно от основните масонски схващания и тайни и която е изтръгнала с пияните корени всичките интриги и козни, които субсидираната от Ватикана антимасонска лига със завидна ревност разпространява навсякъде, включително и у нас.
Тая литература, от една страна, и сведенията, които имаме за дейността на българското свободно зидарство, от друга - ще ни улеснят да развием темата, обозначена в заглавието на настоящата статия.
Не ще и съмнение, че в случая и най-голямата и изчерпателна откровеност ще бъде безпомощна да пропъди подозрението от поста, на който то неотлъчно бди и от който постоянно ще твърди: „Е, да, това, което е казано и писано, e все нещо, но то не е всичкото. Може би то е 90 на сто, дори 99 на сто от всичкото, но то не съдържа най-съкровената, най-ценната, последната изчерпателна тайна. Съдбоносната за спора тайна остава заключена в тоя мъничък остатък от едно на сто, чиято стойност може би надминава многократно стойността на 99-те известни процента и се пази недостъпна от най-високите върхове на свободно зидарската йерархия.”
Срещу възраженията на това подозрение ние можем да противопоставим един-единствен въпрос: но къде е увереността, че когато на подозрението бъде поднесена цялата, без остатък, истина, то няма да твърди, че това не е пълната истина?
Здравият разум не може да не види, че отричаната от подозрението стойност на деветдесетте и девет на сто представя един голям сноп от светлина, в сиянието на който ще стане, ако не видим, то поне отдалеч доловим и характерът на мистериозното 1%, ако допуснем, че то е останало през вековете на франкмасонското съществуване като една плътно заключена мрачна тайна.
Нашата тема собствено не засяга толкова тайните на франкмасонството, колкото неговите схващания за политическите борби и отношенията му спрямо тях. Бързаме веднага да отбележим, че и свободното зидарство, както в чужбина, така и у нас, се отнася различно към обществените борби и движения. Следователно, за единно и цялостно поведение на масонството към обществените движения и въпроси не може и дума да става. В случая може да се говори само за съществуващите в средата на свободното зидарство тенденции, които във всяка страна имат свой собствен облик, изграден върху характерните черти на народа, всред който масонството действа.
Ние ще се опитаме да очертаем най-типичните схващания по въпроса в чужбина и у нас, за да установим чрез тях колко фантастични размери вземат понякога съжденията на хората, когато засягат съвсем непознати или слабо познати въпроси.
Ако свободното зидарство почива върху начала, които стоят над всяка догма, над всяка партия, над всяко учение; ако, за да запази мира в собствената си среда, то доброволно се отказва да се занимава с политически, стопански, религиозни и философски спорове, не е ли опасно, казват някои български масони, да се докосваме до прояви, каквито са обществените борби, изпълнени с толкова дълбоки противоречия, с толкова остри стълкновения, с толкова много страсти? Изнасянето на тия въпроси пред олтара на масонския храм няма ли да наруши молитвената тишина, всред която изморената от житейските тревоги душа на свободния зидар иска да се подслони?
Няма ли това съприкосновение с борбите, чиито вълни плискат стените на заключения масонски храм, да смути масонската съвест, да развърже страстите, които масоните се стараят да държат обуздани, да нарани смъртоносно обичта, която е основата на свободното зидарство и без която последното би се превърнало в тяло без душа? И няма ли думите, които могат да бъдат казани, било по адрес, било по повод на обществените борби, да прозвучат като бойна тръба всред един съюз, създаден за мир, какъвто е масонският?
Мнозина се боят от възможността тия опасения да станат действителност. Боят се, защото не искат да се лишат от илюзията, че между масоните обичта е въдворена, страстите са укротени, съвестта е спокойна! Тая илюзия все пак е един бряг, една опорна точка, най-малко един компас, без който всеки би си спомнил думите на Ницше:
„Ние напуснахме брега и седнахме на кораба. Срутихме моста зад себе си, и нещо повече: ние разрушихме и самия бряг. Сега, корабе, пази се! Около теб е океан. Наистина, той не всякога бушува. Понякога той е спокоен като коприна и злато, като прекрасна мечта. Но ще дойде час, когато ти ще узнаеш, че той е безконечен и че няма нищо по-страшно от безконечността.”
Брегът, който масоните в България не искат да видят разрушен в тяхното съзнание, е вярата, че произнасяните при една тържествена обстановка повели на свободното зидарство, включени в думите: „любов, истина и труд”, са способни да турят в действие не само устата, но и волите на свободните зидари. И тъкмо защото масонството има задачата да държи горящи факлите на тая вяра, тъкмо заради това то се стреми да премахне противоречието, което съществува между императивите на масонството и дейността на масоните, по пътя на непрекъснатото лично и обществено съвършенство.
Българското масонство, което не е обременено с тежкото наследство на вековната традиция, в стремежа си да създаде жизнена връзка между унаследените форми и ритуал, от една страна, и същността на това духовно движение при изменените условия, при които днес масонството е повикано да работи, от друга - нерядко си поставя въпроса: трябва ли дейността му да се изрази в едно сляпо подражание на практиката на чуждите ложи, или пък тя ще трябва да бъде съобразена с българските особени условия и поставена в услуга на българската, коренно различна от западноевропейската действителност?
Отговорът на тоя въпрос е даден с факта, че франкмасонските ложи в чужбина са тръгнали по няколко различни пътища на развитие и проявление и че племенната индивидуалност е наложила своя отпечатък върху характера на тяхната дейност и развитие.
В Северна Америка и в Англия, всред англосаксонската раса, ложите, под влияние на протестантството, са предимно места за култ; където свободните зидари се молят на библейския бог, след което съвместно вечерят. Те не са никакви убежища за свободна размяна на мнения, където истината се дири без предубеждения. Тук се държат далеч от политическите и черковните спорове и не търсят духовното съдържание на свободното зидарство. Ложите тук са във висока степен средство за клубен живот и служат за временно откъсване от прозаичната действителност и за издигане над масата, върху която демокрацията простря принципите на равенството.
Както е известно, свободното зидарство има най-голямо разпространение в Северна Америка. От общото число 3 696 000 масони в света (1928 г.) на Европа се падат 530 000, а на Северна Америка - 3 милиона. Тая многочисленост, набирана от най-разнообразни социални и интелектуални среди, не ще съмнение, е наложила отпечатък върху дейността на самите ложи. Тя е направила невъзможно, поради големите различия в културата, в мирогледа и положението, обсъждането на обществени проблеми и е прехвърлила всичката тежест на масонската дейност в областта на церемониите, ритуала и отличията.
В една страна, където населението, което представя само 7% от населението на Земното кълбо, владее 67% от богатствата на света, луксът на външната, чисто парадна дейност все още може да бъде оправдан. Тоя лукс намира обяснение и за Англия, където суровият традиционализъм е наложил своя дълбок отпечатък върху всичките обществени прояви. И до днес в Англия, с незначителни отклонения, масонството остава такова, каквото е било при своето начало - 24 юний 1717 г. - „общество на порядъчни хора, където благородната аристокрация се смесва с буржоазията, за да беседва, да си устройва банкети, да се занимава с благотворителност далеч от нескромните погледи”. То се стреми към нравственото съвършенство на „братята”, има свой морал, своя мистика и ритуал и в противоположност на „свободолюбието” на латинското масонство, вярва в личния Бог - великия архитект на вселената - и в безсмъртието на душата.
Американското масонство не се различава съществено от английското. То е, поради своя ръст, обкръжено от общо уважение. Притежава огромни средства и ги харчи, без да ги жали, за построяване на великолепни храмове. Храмът в Александрия (щата Виргиния), който бившият председател на републиката, Кулидж, откри в 1923 година в присъствието на делегати от 18 000 ложи, е струвал 4 ½ мил. долари - 600 мил. лв.! В Детройт храмът представя амфитеатър от 5000 места и към него има кухня, приспособена да обслужва 5000 посетители. Не е трудно да се схване, че при тоя масов характер на ложите, обсъждането на обществени, политически или философски проблеми е невъзможно и дейността на ложите е ограничена в обреди, молитви и манифестации. Американските масони уреждат публични шествия и празници при военен ред, с оркестри, хорове, пение и пр.
Аристократическите традиции в Англия, от една страна, многолюдността на ложите в Америка, от друга - многолюдност, сред която йерархията на трите общоустановени масонски степени се заличава, улесни създаването на тъй наречените висши степени, с най-разнообразни титули, които в някои ложи стигат до 20 и 33. Висшите степени в Англия са едно отражение на традициите на родовия аристократизъм, когато в Съединените щати те са една реакция срещу обезличаващото влияние на равенството. При удостояване с тия степени се плаща значителен данък както на тщеславието, така и на социалното положение. Днешният английски престолонаследник, встъпил в лоното на зидарството в 1921 година, е бил в течение само на един ден възведен в 15 последователни степени. На 22 юли 1924 година той става велик майстор на провинциалната ложа Сюрея, на тържественото заседание на която са присъствали тъкмо 2400 масони.
Ложите в романските страни - Франция, Италия, Испания - станаха през епохата на вътрешните сътресения и революции убежища на революционери, които внесоха в техния живот идеите и споровете, чието публично обсъждане бе съпроводено с рискове. И когато условията се промениха и режимите станаха по-демократични, привикналите на политическа дейност ложи не можаха да се освободят от ненавистните въпроси на партийния живот. Тук обаче тия въпроси не се разглеждат под тесния ъгъл на партийността, а се обсъждат от гледището на общодържавните интереси и тяхното значение се измерва с мащаба на историческите тенденции, а не с тоя на партийните ориентировки. Още от времето на Волтера, който е бил член на парижката ложа „Neuf soeurs”, френците направиха свободното зидарство главен орган на всички духовни движения в края на 17-ото и през течението на 18-ото столетие. Всичко, което в ХVIII век тласкаше политическото и духовното развитие както на Франция, така и на Европа, намираше израз в свободното френско зидарство, което превърна своите ложи в огнища, от които се разпръсваха лъчите на живото идейно въздействие над широки обществени среди. Както в Испания и Италия, така и в Франция, англосаксонската суха и студена обредност бе освежена и стоплена от общите стремежи на нацията и от великите копнежи на човечеството. Това приближаване на масонството до бликащите източници на жизнените идеи превърна ритуала в свещенодействие, преобрази изпълнената с мечтателност и скептицизъм мистика в животворна воля за усилия, предназначени да тласкат човечеството по пътя на всестранното усъвършенствуване; молитвените текстове се преляха в живи светещи символи на стремежите на човешката душа да намери себе си не за да се самонаслаждава всред молитвената обстановка на масонския храм, а за да се постави в услуга на всички, които разпиляват всред пиршеството на всекидневната суета най-скъпото съкровище на човешкия род - душевната красота.
И българското свободно зидарство, което има своя произход от френското, не без причини може да бъде гордо в съзнанието, че духовната опека, под която се намира, го е освободила от робството на сухата обредност и от пустотата на клубната конвенционалност, като му е разкрила хоризонтите на една практическа дейност, способна да превърне ложите му във филтри, през които проведени съществуващите идейни и обществени движения биха могли да загубят утайките си, за да не размътят бистротата, в която се отразяват най-светлите блянове на човечеството за по-смислен и по-възвишен живот.
В Германия свободното зидарство бе пренесено най-напред от Англия, а малко по-късно - и от Франция. След като изпита разните влияния на тия два източника, то насочи стремежите си към философско задълбочаване, което превърна много от германските ложи в огнища на духовни движения и в източници на пориви за духовно възраждане на света.
Лесинг (1729-1781) е първият свободно-зидарски философ. Той съзираше същността на свободното зидарство в помирението на различията и в духовно-личното превъзмогване на неминуемите държавни, религиозни и съсловни противоречия. Той ценеше високо свободно-зидарската мисъл, но считаше за съмнителна стойността на свободно-зидарската форма.
Вторият свободно-зидарски философ е Фихте (1762-1814), който формулира по следния начин оправданието на свободно-зидарското общество: „Целта на целия човешки обществен живот е усъвършенствуването, издигането и възпитанието на човечеството. Официалното общество служи на тая цел само по околни пътища, като посочва на всяко съсловие едно определено поле за дейност и чрез това дава на единицата едностранно, а не общочовешко образование. Зидарството иска да противодействува на това, като събира хора от всички съсловия и от всякакъв произход.” За Фихте свободно-зидарският съюз се очертава в следните рамки: „Тук се събират свободно мъже от всички съсловия и трупат на едно място знанията, които всеки е могъл да придобие според своята индивидуалност в съсловието си. Всеки носи и дава това, което има: мислещият - определени и ясни понятия; човекът на делото - сръчността и лекотата в изкуството на живота; религиозният - своите религиозни чувства; художникът - своя артистически ентусиазъм. Но никой не дава своето по начина, по който го е приел в съсловието и както би го насаждал в него. Всеки изоставя, тъй да се каже, единичното и специалното и извлича общото и същественото. И всеки се стреми да даде своя принос така, че да може той да стане понятен за всеки член на обществото; и цялото общество се мъчи да подкрепи неговия стремеж, за да придаде на досегашното му едностранно образование всестранност. „Свободното зидарство е едно възпитателно учреждение за всестранност. Религията е стремеж - отправен към вечността. Идеалът е - цялото човечество да образува една-единствена правова държава; но силата на свободния зидар принадлежи преди всичко на народа му.” Любовта към родината е неговото дело, космополитизмът - неговата мисъл. Космополитизмът, който иска да съществува за себе си и изключва патриотизма, е за Фихте нищожен и глупав.
Гьоте мечтаеше да види свободното зидарство въздигнато до степента на една тайнствена централа, от която изхождат безброй невидими нишки, чрез които да се ръководи целият живот, учението, мислите и делата на съвременниците. Германското масонство, следователно, като разпространява обекта на свободно зидарската дейност, като задълбочава философското му прозрение, се стреми да слезе до най-тъмните глъбини на човешката душа и до най-отдалечените предели на човешката дейност, да ги обхване, да съчетае потенциалната и кинетическата енергия на духа, да я рационализира и постави в услуга както на германското, така и на общочовешкото развитие.
Ако прескочим свободното зидарство в славянските страни, където то не успя да добие широко влияние и да тръгне по свой собствен път на развитие, и се опитаме да намерим формула за физиономията, за индивидуалността на англосаксонското, романското и тевтонско масонство, струва ни се, ще установим, че основният стимул в дейността на англосаксонското масонство е любовта, на романското - труда, на тевтонското - истината.
В Англия и Съединените щати свободното зидарство дири приятелската връзка, взаимната помощ, уединения интимен кът на ложата, в който да си отпочине от дневните тревоги и борби. Дири своето вътрешно прераждане, своето лично самоусъвършенстване. Но ако това опиянение от порива към личното възраждание може да пренебрегне обществените връзки и задължения всред високата материална и духовна култура на англосаксонската раса, то при българската изостанала действителност подобно пренебрежение не би било нищо друго, освен стремеж да се оправдае равнодушието към общото благо и безсилието пред сложните стълкновения на живота.
„В делото на нравствения прогрес, бележи известният руски писател М. Гершензон, са важни не само личните усилия за нравствено самозадоволяване, но и обществените мероприятия, които „принудително” регулират постъпките на личността, като атрофират или ускоряват развитието на съответните наклонности във всеки отделен човек.” И в това отношение френското масонство плаща оправдан и законен данък на интереса към обществените въпроси. Наистина, тоя интерес не го е пощадило от увлеченията на една не всякога чиста от партийни примеси дейност; но тия увлечения са не само отстраними, но са и несравнено по-малко зло от отшелничеството на мечтателя, което всъщност не е предтеча, а враг на действителното, на реалното реформаторство. Трудът, усилията в тая област са логично последствие от любовта към ближния, която любов е действуваща сила, а не мечтателно състояние.
Българското масонство има национални причини да съчетае пулса на сърдцето с практическите стъпки на труда, за да внесе една светла струя в морето от кръв и вражда, всред което у нас ежедневно гинат ценни национални енергии и скъпи духовни сили.
Но заедно с това, пред него стои и задължението да осмисли, да одухотвори усилието на личното самоусъвършенствуване и подвига на практическата дейност чрез влиянието на абсолютния идеал, за да добие възможност при неговата светлина да съзре прогреса на обществените форми, да различи вечните светлини от временните кумири и да види в безпределността на тяхното сияние дългия и истински път на личното възраждане и на обществения прогрес. Философското задълбочаване на немското масонство очертава физиономията на тоя абсолютен идеал и го връчва като един компас, като един ръководител всред безбрежната широта и кръстосаните бури на житейското море.
И българското масонство би тръгнало из един погрешен път, ако се увлече в сляпото подражание на една или друга господствуваща в чужбина практика и ако не се постарае да усвои един свой път, синтезиращ очертаните англосаксонски, романски и тевтонски методи на проявление, в които хармонично да се съчетае абсолютният идеал на немците с обществения практицизъм на френците и с личните нравствени стимули на англосаксонците.
„Слънцето на абсолютния идеал е потъмнявало, но никога не е залязвало. Както днес, така и в миналото то грее във всяко чисто сърце, във всяко идеално съзнание. Отдавна загиналите народи, за които свидетелствуват само затрупаните гробове, изчезналите от лицето на земята цивилизации, след които са останали само развалини и откъслеци - всичките те на своето време и посвоему са се приобщавали към абсолютния идеал: в подвизите на вярата и солидарността, във великите дела на нравствената солидарност, във високите пориви на духовното и материалното творчество те са проявявали тоя абсолютен и вечен нравствен дух, който прониква цялата безконечност на историята.” (Проф. П. Новгородцев: Об общественом идеале, стр. 36.)
Тоя нравствен дух трябва да вдъхне мъжество на всеки, още повече на масона, да не отминава с равнодушие печални обществени състояния, пред страха да не наруши мира в собствената си среда, защото тъкмо тоя прозяващ се, сънлив, бабешки мир, за който у нас скудоумието лее крокодилски сълзи, тъкмо той с „паралитичната сила” на своето бездействие нанася удари върху това, което масоните наричат „истина, любов, съвест”.
Сравнително младото българско масонство още няма един строго определен и избран път, колкото се отнася до обсега на неговата заключена или открита дейност. В средата му има застъпени тенденциите, които ние се опитахме да очертаем по-горе, и от които то се стреми да получи един съобразен с условията на българската действителност синтез. То няма определено отношение към политическите борби, за да може да се твърди, че упражнява някакво влияние върху тях. По-скоро то може да бъде упрекнато не в нарушение на политическия си неутралитет, а в прекалена ревност да го пази дори с цената на жертви, които не оставят ненакърнена масонската етика. Ние сме слушали отправяни към масони упреци, че остават слепи пред опустошенията, които враждата причинява в средата на много национални, политически и обществени движения, ръководени от масони, равнодушното отминаване на които опустошения не само не е никаква обязаност, а е една измяна спрямо повелите на масонските принципи и на масонския морал. Но заедно с тоя упрек никой не трябва да изпуща из пред вид, че въздухът на тия движения е наситен с много палящи страсти, искрите на които могат да превърнат в размирие вътрешния масонски мир, ако тия страсти станат предмет на обсъждания всред свободните зидари.
Масоните свободно дирят всеки за себе си истината. Те помежду си не спорят, защото са убедени, че до истината се най-бързо стига, когато хората се издигат над разногласията, за да могат, пощадени от техния шум, по-ясно да слушат гласа на своята съвест. И може би тъкмо тоя техен метод на постъпване ги заставя да се пазят от съприкосновение с разногласия от един или друг характер, искайки по тоя начин да чувствуват своите ложи като оазиси на мира, в които не се чува зловещият често пъти плисък на обществените вълнения и до които не стигат тъпите удари на братските стълкновения.
Като привърженици на схващането за активната съпротива на злото, ние не споделяме тия възгледи, но те ни дават възможността да заключим, колко преувеличени са слуховете за прякото участие на масонството в ръководството на политическите събития и борби в страната.
Факт е, че в българските масонски ложи влизат много видни дейци из областта на нашия политически, военен и културен живот, някои от които заемат много високи обществени постове. И може би тоя факт дава основания на мнозина да говорят за ролята на масонството в политическия живот на страната. Това обстоятелство обаче опровергава твърденията за подчинеността на българските масони на някакви си интернационални връзки и влияния. Известно е например, че са били масони революционерът Ангел Кънчев, първият български княз Ал. Батенберг, писателите Константин Величков, Ст. Михайловски, Михалаки Георгиев, бившите министри Ал. Радев, д-р Конст. Стоилов, Тодор Иванчев, Мих. Сарафов, професорите Георги Н. Златарски, Никола Милев, редкият по своя ценен и голям характер д-р Стеф. Сарафов, както и редица видни и заслужили български офицери.
Тия имена говорят достатъчно ясно колко несериозни са твърденията, че масонството е едно антинационално движение. На никого от горните български дейци не могат да се припишат, откъснати от националните интереси, космополитични увлечения.
Като смятаме, че казаното дотук дава един къс отговор на поставения в нашата тема въпрос, ние не можем да се освободим от изкушението да отбележим едно възражение срещу схващанията за необходимостта от пълната откъснатост на масонството от обществените въпроси и движения.
„Личното самоусъвършенствуване”, към което масонството се стреми, не е, според нас, цел сама за себе си, а е средство, обезпечаващо обществения прогрес, т. е. прогреса на другите, към които девизът на свободното зидарство задължава масоните да хранят чувството любов.
Наистина „любовта” не може да бъде резултат на задължение, тя е спонтанен израз на душевни вълнения, които нямат източника си в разума, от който изтича съзнанието за дълга. Но все пак има любов, каквато е тая към отечеството, която не е друго, освен дълг. Такава е, според масонската етика, и любовта към другите, които правят днес обществото. Но за обществото, освен усъвършенствуващата се личност, са потребни и обществените мероприятия. И усъвършенствуващата се личност, и обществените мероприятия са стъпки към абсолютния идеал - стъпки към непостижимата истина. Стремежът към тоя абсолютизъм не значи бездействие, не означава бягство от действителността и от сложностите на живота. Напротив, абсолютният идеал изисква не мързеливо съзерцание, а конкретна стъпка. „Прогресът на явленията е безконечен. Във всяка стъпка на тоя относителен прогрес обаче се осъществява абсолютният идеал.”.
Абсолютният идеал, в името на който свободните зидари се стремят към самоусъвършенствуване, би се превърнал в една мъртва, безжизнена формула, ако не се правят при конкретните условия и действителности и здрави стъпки по пътя на тоя идеал.
Отделен отпечатък от сп. „Филисофски преглед”, г. ІІ, кн. К, София, 1930 г., 12 с.