Тези думи в заглавието взимам от една кореспонденция на големия английски журналист Алфред Хейлс, кореспондент на в. „Дейли Нюз” на Балканския полуостров и заедно с поручик Думбалаков е участник в българското Илинденско-Преображенско въстание (1903). Хейлс е четник в четата на подполковник Стефан Николов. За да съм по-точен, ще цитирам напълно думите на героичния англичанин: „ужасният и неогъваемият поручик Димитър Атанасов, човек, комуто великолепната храброст и ужасната омраза турците знаят и я избягват”. За българския офицер от кавалерията Димитър Атанасов Думбалаков е писано неведнъж в нашия периодичен печат и неговото дело е получило достойна оценка от съвременниците и бойните му другари от националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско и от войните за тяхното освобождение. В продължение на 20 години той е активен участник в националноосвободителните борби на поробените българи в Македония и Одринско и във войните, които България води през тоя период - Балканска (1912-1913), Междусъюзническа (1913) и Първа световна (1915).


Димитър Думбалаков
Димитър Атанасов Думбалаков е роден на 21 март 1872 г. в с. Сухо, Лагадинско, Солунско. Родното му село се намира в красивото и дивно подножие на Суха планина в Xалкидическия полуостров. Селото било населено с българи, от северозапад оградено с няколко турски, а от югоизток с гръцки села. За него преданието твърдяло, че след падането на Второто българско царство една група болярски семейства се спуснала от север, поселила се тук и заслонена в пазвите на Суха планина, успяла да съхрани пет века и националност, и вяра, и език, и обичаи. Суховчани се откроявали и по носия, и по начин на живот, и по изтънчения си вкус към изящното от населението в съседните български села. Особено впечатление правели на учените езикът и традициите на суховчани. Видният славист д-р Облак намира в наречието на суховчани елементи от езика, с който си служели създателите на нашата азбука, братята Кирил и Методий; на това наречие говорели българите в солунските и костурските села.


Семейство Думбалакови /прави: в средата – Димитър, крайният вдясно – Михаил, крайният вляво – Трендафил/
Димитър Атанасов Думбалаков произхождал от видното българско семейство Думбалакови, което било крепител на българщината в този най-южен български край. То дало борци и жертви в църковно-народните борби през Възраждането. Думбалакови били инициатори и за откриването на българско училище в селото.
След разпокъсването на българските земи от Берлинския конгрес Думбалакови дават участници и в революционните борби на българите в оставените отново под турска власт Македония и Одринско. Това са братята Димитър, Михаил и Трендафил Думбалакови.


Михаил Думбалаков

Михаил Думбалаков
Средният брат Михаил е четник в четата на капитан Юрдан Стоянов през Илинденско-Преображенското въстание и участва в боевете при връх Етепица. Взел е участие и в Балканските войни, и Първата световна война. Михаил Думбалаков е автор на една от най-хубавите книги за революционните борби на македонските и тракийските българи и днес представляваща библиографска рядкост. Става дума за трилогията „През пламъците на живота и революцията”, върху продължението на която продължава да работи и след 9.ІХ.1944 г. и до днес стои още в ръкопис. М. Думбалаков след войната минава в нелегалност и действа заедно с горяните в Пиринския край. Заловен е и осъден на смърт, която присъда е заменена с доживотна. Присъдата си излежава в Централния затвор, а след амнистията изпада в крайна мизерия и се самоубива през 1959 г.


Трендафил Думбалаков

Най-малкият брат Трендафил участва като командир на отделение в славната епопея на връх Ножот, над с. Ракле, Прилепско, където на 15 и 16 юли 1907 г. 54 четници водили неравен бой с над 3000 души аскер, предвождан от Енвер бей. В този бой сложили костите си всички - едни загинали от вражески куршум, а други, за да не попаднат в ръцете на неприятеля, се самоубили. Героизмът на българските четници смаял озверения противник. Заслужена почит към тяхното дело са думите на турския военачалник към аскера: „Никой да не смее да се докосне и оскверни героите. Виждате ли как комити презират смъртта... Бият се и мрат като герои...”. Колко хубаво звучат думите на турския офицер, който през 1908 г. ще бъде един от водачите на Младотурската революция, а през войните ще е военен министър и ще ръководи озверелите турски пълчища при обезбългаряването на Източна Тракия. Офицерът командва да се отдаде почит на самоубилите се български герои, но същите още дни светът ще бъде смаян от разпространената от вестниците снимка на съблечените голи и ограбени от аскера и башибозука мъртви революционери.


До VI отделение Димитър Думбалаков учи в гръцкото училище в с. Сухо, а през 1884 г. баща му го записва за ученик в Солунската българска гимназия „Кирил и Методий”, тази Алма матер на българската революционна интелигенция на поробена Македония. По думите на историка на националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско Христо Силянов „Солунската гимназия е ръководният център и умът на Македония”. Тук съученици и приятели на Димитър са видните български революционери Гоце Делчев, Борис Сарафов и Христо Саракинов, а учители в гимназията тогава били Георги Кандиларов, Костадин Стателов, Григор Пърличев, Благой Попдимитров, Димитър Цухлев, Антон Бадев, Христо Станишев, Н. А. Начев, Димитър Матов, Васил Кънчов, Андрей Тошев, Иван Хаджиниколов, Костадин Самарджиев и много други български родолюбци, културни дейци и революционери. През 1890 г. Думбалаков завършил V клас на гимназията и без знанието на баща си постъпил във Военното училище в София заедно с Борис Сарафов и Христо Саракинов. Той продължил да си кореспондира с Гоце Делчев, който останал да учи в гимназията. На следната година обаче под негово въздействие и Гоце дошъл в София с решение да се посвети на военната кариера и постъпил във Военното училище. През 1893 г. Думбалаков свършил училището и на 2 август същата година бил произведен в първи офицерски чин и получил назначение в IV конен полк в Ямбол. Служи и в 3-ти кавалерийски дивизион.


През 1893 г. в Солун се създала Македонската революционна организация, преименувана по-късно на Български македоно-одрински революционен комитет (1896), а от 1905 г. на Вътрешна македоно-одринска революционна организация, чиято цел била „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, а „член на БМОРК може да бъде всеки българин”.


Д-р Христо Татарчев
В спомените си д-р Христо Татарчев, първи председател па БМОРК, изяснява защо така са начертали целта на организацията нейните основатели: „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България”, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България...”


Димитър Думбалаков
През зимата на 1894-1895 г. възникнала идеята да се обедини българската емиграция от Македония и Одринско и в Княжеството около един ръководен център. Това се налагало от необходимостта от използуването на легални и революционни методи за действие от българите след излизането на политическата сцена на арменския въпрос след арменските кланета в Турция. На свикания конгрес на македонските дружества в страната, който бил и I конгрес на Върховния македоно-одрински комитет (от 19 до 28 март 1895 г.), били приети „Решения на І македонски конгрес”, които получили формата на устав. Като първи член на решенията се определяла целта на македонските дружества, която била „придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили”. Във втория член се определяли средствата за „въздействие върху българските правителства и общественото мнение в България и Европа”.


Трайко Китанчев
За пръв председател на Върховния комитет бил избран Трайко Китанчев, виден български обществен и културен деец, родом от с. Подмочани, Ресенско. В първия си устав ВМОК не определял въстанието като средство за постигане на целта си, въпреки че в чл. 2, точка е) се допускало „прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата”. След конгреса Трайко Китанчев, насърчаван от правителството на д-р Константин Стоилов и княза, установил връзка с редица офицери от българската армия и направил опит да се установи контакт с хора от вътрешността. Върховният комитет поел пътя на подготовка и осъществяване на въстание в Македония. До въстание не се стигнало. Била проведена т. нар. Четническа акция през лятото на 1895 г. Сформирани са четири главни отряда и 7-8 чети, които навлезли в Македония. Подобна чета била сформирана, екипирана и изпратена и в Одринско.
Четническата акция не довела до освобождението на Македония и Одринско, пък и едва ли нейните инициатори и участници са се надявали на това, нито довела до изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор, но постигнала целта си да постави на дневен ред пред Великите сили македонския въпрос. Но най-голяма полза извлякъл князът, който оттук насетне получил първо руско, а после и международно признание и се утвърдил и на трона, след като се отървал от Стефан Стамболов. В този случай му помогнали именно членовете на Македонския комитет, негнусящи се дори и от мокрите поръчки. Но това са други теми, нямащи нищо общо с героичните братя Думбалакови, и по-добре да продължа разказа си за подпоручик Д. Думбалаков.


Димитър Думбалаков
Той участвал в подготовката на Четническата акция, като закупил „значително количество” пушки „Мартини” с пари, събрани от офицерското братство в Ямбол, които изпратил на подпоручик Юрдан Венедиков в София. Думбалаков взел непосредствено участие в Трета въстаническа сярска дружина, ръководена от войводата Стойо Костов и брояща 250 души. За началник на дружината бил назначен капитан Стойо Димитриев, а за началници на четирите чети - поручиците Тома Давидов, Димитър Жостов, Илиев и подпоручик Васил Спасов. Подпоручик Думбалаков бил назначен за адютант на дружината, а вахмистър Димитър Стоев - за началник на бомбодинамитния взвод. По-късно на местата на поручиците Димитър Жостов и Илиев, които напуснали дружината, за началници на техните чети били назначени подпоручик Думбалаков и вахмистър Димитър Стоев. В дружината участвали и Георги Иванов, известен по-късно под името Марко Лерински, Кирил Пърличев, Яне Сандански, Димитър Мирасчиев и др.


Най-значителната акция, която провела Сярската дружина, било нападението на село Доспат. След прекратяване на четническата акция дружината се отправила към Батак, където предала оръжието си. За действията на Сярската дружина разказват в спомените си и Яне Сандански, и Кирил Пърличев. (Вж. Спомени на Яне Сандански, Материали за историята на македонското освободително движение, кн. VII, С., 1927, с. 11-12, и К. Пърличев, Видове четничество, Сборник Илинден (1903-1927), С., 1927, с. 12-13.) На 3 август Думбалаков е арестуван в София и пратен в ареста на VI Търновски полк. След извършено дознание на 20 септември го уволняват и пращат в запаса.


През февруари 1896 г. Д. Думбалаков е изпратен от офицерските братства да подпомогне Гоце Делчев в закупуването и пренасянето до Кюстендил на материали и оръжие с пари, отпуснати от правителството на д-р Константин Стоилов, с други, събрани от офицерските братства, и със средства на ВМОРО, събрани от Щипския революционен комитет. На 12 февруари 1896 г. Думбалаков придружава Г. Делчев от София до Кюстендил.

Полковник Борис Дрангов
От март 1896 г. Думбалаков отново постъпва на военна служба в Лом, където заедно с Борис Дрангов ръководи офицерските братства. „Помагах - пише той - толкова, колкото позволяваше положението ми, значителни суми от братството в Лом, пушки и патрони периодически изпращах на комитата Сарафов, с който бях в близки сношения и постоянна кореспонденция.”
През лятото на 1901 г. Думбалаков участва в първите организирани конни състезания в България и спечелва първата награда по конен спорт.
От 1902 г. той е преместен на служба в III кавалерийски дивизион в Добрич. Тук и в Шумен по негова инициатива се създават офицерски братства. Но след станалото разцепление във Върховния комитет на Х му конгрес през август 1902 г., когато са образувани двата Върховни комитета Стоян Михайловски - ген. Иван Цончев и инж. Христо Станишев - Тома Карайовов през 1902 г., Д. Думбалаков се обявява против Борис Сарафов, когото той смята за главен виновник за разцеплението, и известно време се отказва от активно участие в работата на ВМОК.
От лятото на 1902 г. ВМОК „Михайловски-Цончев” започнал усилено подготовката на въстание в Македония. Срещу него се обявили ВМОК „Станишев-Карайовов” и ВМОРО, като успели да локализират неговата подготовка и избухване само в Североизточна Македония.
Думбалаков се обявил на страната на комитета „Михайловски-Цончев” и взел участие в Горноджумайското въстание, което избухнало на 23 септември 1902 г. Във въстанието Върховният комитет не успял да повдигне масово населението в Горноджумайско и то се изразило преди всичко в сражение на влезлите от България чети с турския аскер и продължило до началото на ноември.
В Разложко се формирал отряд под ръководството на подполковник Стефан Николов и поручик Софроний Стоянов, броящ около 200 души. Отрядът се разделя на четири чети, като първата се води от капитан Христо Саракинов, втората - от поручик Димитър Думбалаков, третата - от поручик Петър Дървингов, и четвъртата - от поручик Софроний Стоянов. Към всяка от четите влезли и по около 20 души местни селяни.


Четата на Димитър Думбалаков
На 8 октомври четата на Думбалаков води сражение с турците под връх Пирин. На 26-и същия месец се завръща в София, където получава предложение от ВМОРО да влезе в Македония в който район пожелае, като му обещават пълно съдействие за приготовление и самостоятелност във вътрешността. На това той отговаря, „че приема с удоволствие да влезе вътре, ако стане помирение с Върховния комитет”.
След като става известно решението на Солунския конгрес от 2-4 януари 1903 г., Думбалаков и другарите му от офицерското братство в Добрич започват да се подготвят за участие в Илинденско-Преображенското въстание, като набавят въстанически дрехи и снаряжение. От това време датира и решението му да се повтори подвигът на Ботевата чета през Априлското въстание (1876), като завземе с другарите си някой параход от черноморските български пристанища и с него по море да стигнат до Халкидическия полуостров в Солунския залив близо до Костур. Този план не се осъществява поради отказа на ген. Ив. Цончев да ги снабди с въоръжение.
След постигнатото споразумение за съвместни действия на ВМОК и ВМОРО Думбалаков приема да застане начело на чета, сформирана от войводата Илия Ботушанов от разложани и якорудчани, и на 22 юли 1903 г. четата минава границата при с. Семково. В Банско Думбалаков се среща с ръководителите на местния революционен комитет.
В първите дни на септември в местността Белемето в Пирин планина в продължение на три дни заседава конгрес на Серския революционен окръг под председателството на Димитър Стефанов, на който е решено въстанието в Серски окръг да започне на 14 срещу 15 септември (Кръстовден). На конгреса е изработен и план за въстаническите действия. Определено е Думбалаков да ръководи въстаническите сили в Неврокопско, район с важно стратегическо значение.


Вечерта на 14 срещу 15 септември 1903 г. Думбалаков напада с четата си казармите в с. Обидим. Боят продължава 12 часа. Четата успява с бомби и динамит да разруши едната казарма, където изгаря намиращият се в нея аскер. След сражението четата на Думбалаков завзема Местенското дефиле (Дервеня), откъдето трябвало да преминат турските войски, идващи от Неврокоп. През деня на 15-и четата успява да отблъсне аскера и се оттегли към връх Харами Бунар, където отново през цялата нощ води сражение със силния авангард на настъпващите турски войски. На 16-и след обяд четата на Думбалаков успява да изненада аскера при р. Ретиж и башибозуците от с. Добриница, прогонват ги и залавят обоза им, състоящ се „от 8 коня с по 100 шинела, хляб, дрехи, чанти, пещемали, шекер, тютюн и 4000 маузерови патрони”. Разяреният от поражението неприятел запалва селата Обидим и Кремена. Голямо сражение четата води и при с. Годлево.
След прекратяване на въстанието Думбалаков неколкократно преминава границата, за да охранява бежанците от Разлога, оттеглящи се към българската граница, и води няколко сражения с настъпващите турски кавалерийски отряди, като успява да ги отблъсне.
След въстанието поручик Думбалаков се връща отново на служба в кавалерията, а когато е провъзгласен Хуриетът, напуска армията и като легален отива в Македония и се отдава на журналистическа и публицистична дейност. Завръща се отново в България през 1909 г., вече твърдо убеден, че поробените българи в Македония и Одринско ще бъдат освободени само от българската армия.


Димитър Думбалаков
Заедно с майор Петър Дървингов и подполковник Стефан Николов той е един от инициаторите и организаторите на Македоно-Одринското опълчение, като през Балканската и Междусъюзническата война през 1912-1913 г. е командир на III Солунска дружина. В неговата дружина служи големият български вестникар, историк и дипломат Симеон Радев, който още от фронта ще бъде извикан и изпратен в българската дипломатическа мисия за преговорите в Букурещ (1913). Паметни ще останат сраженията, които Думбалаков ръководи при Малгара, Шаркьой, Кешан и Булаир. По време на Междусъюзническата война, когато е заповядано общо отстъпление на българската армия, ротмистър Думбалаков отказва да изпълни заповедта с думите: „Солунци знаят да умират, но не и да отстъпват.” Провежда настъпление със Солунската дружина и след упорит и ожесточен бой успява да овладее връх Емирица, най-укрепения и важен пункт на сръбската позиция при Султантепе. След това сражение, водейки ариергардни боеве, Солунската дружина дава възможност на отстъпващата българска войска да излезе от обкръжението. Особено значителни са боевете при Пониква, Дулица и Повиен камък.
След войните Думбалаков изпълнява успешни мисии в освободена Албания и в Западна Европа и се занимава с публицистика. Във Виена на 10 февруари 1914 г. се среща с бившия генерал-губернатор на Македония и велик везир Хюсеин Хилми паша, по това време турски пълномощен министър в австро-унгарската столица, и успява да го убеди да даде едно и до днес смятано сензационно интервю.
Участва в Първата световна война като командир на II дружина от III Македонски полк.
На 28, 29 и 30 октомври 1915 г. сред ужасен артилерийски, пушечен и картечен огън майор Думбалаков и командваната от него дружина успяват да превземат Водоврат (Хозурат), Велешко, и да прогонят окопалите се френски войски над селото в местността Попов рид. Майор Думбалаков с дружината си преследва неприятеля до р. Черна и Градско. При завързалите се люти боеве на 31 октомври в 2 часа следобед парче от френска граната разкъсва стомаха му и той умира малко по-късно. На 1 ноември 1915 г. е погребан най-тържествено от населението и от бойните си другари в двора на черквата „Св. Пантелеймон” във Велес. Посмъртно майор Думбалаков е произведен в чин подполковник.

Църквата „Св. Пантелеймон” в гр. Велес
По-долу като приложение ви предлагам да прочетете изключително интересните и ценни спомени на Д. Думбалаков, разчетени от техния ръкопис, който се съхранява в Централния държавен архив. Спомените на Думбалаков не са датирани, но вероятно времето, когато са писани, е веднага след Илинденско-Преображенското въстание още през 1903 г. и впечатленията, които се придобиват от тях, са непосредствени. По мое мнение те са писани навярно по искане на проф. Любомир Милетич, който веднага след въстанието събира и записва спомените на останалите живи участници.
В тях Д. Думбалаков разказва за участието си в четническата акция през 1895 г., в Горно-Джумайското въстание през 1902 г. и Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Те обхващат един кратък по време, но изключително наситен на събития период, някои от които се оказват решителни за съдбата на българския народ, и по-специално за сънародниците ни в Македония и Одринско.
С много от характеристиките на Гоце Делчев, Христо Матов, П. К. Яворов и др., както и с оценките на някои събития, които прави Думбалаков, едва ли можем да се съгласим, тъй като понякога са крайни и подчертано субективни, а ръководните дейци на ВМОРО той е характеризирал в много черни краски, нещо характерно за отношението на дейците на ВМОК „Михайловски-Цончев” към дейците на ВМОРО. На места в спомените се чувства превъзходството и самочувствието на офицера над обикновените редови дейци на националната революция. За неговото черногледство, което ще забележите в тях, смятам, че голяма роля играе и разочарованието от неуспялото въстание.

За подполк. Димитър Думбалаков може да научите още, като прегледате следните заглавия:
Поручик Димитър Атанасов Думбалаков, сп. „Македония”, кн. VIII, окт. 1903, с. 21-23.;
Д-р М. Шумналиев, Един герой, сп. „Художествена седмица”, г. II, бр. 9, 6 март 916, с. 4;
Из дневника на Д. Ляпов, адютант на II дружина от 3-ти Македонски полк. и Писмо от подполковник Хумбаджиев, сп. „Художествена седмица”, г. II, бр. 9, 6 март 1916, с. 5;
Сл. Ковачев, Димитър Атанасов Думбалаков като македонски революционер, в. „Независима Македония”, г. II, бр. 73, 29 авг. 1924 и бр. 75, 12 септ. 1924;
П. Дървингов, Димитър Атанасов Думбалаков, в. „Илинден”, г. V, бр. 44, 6 ноем. 1925;
Г. Ив. Белев, Ротмистър Димитър Атанасов (Спомен), в. „Илинден”, г. V, бр. 44, 6 ноем. 1925;
О. з. полковник Д. Хаджидимиев, Димитър Атанасов Думбалаков, в. „Независима Македония”, г. III, бр. 134, 6 ноем. 1925;
Димитър Атанасов Думбалаков, Албум-алманах „Македония”. Обяснителен текст към илюстрация „Македонският въпрос”, Отдел IX, С., 1931, с. 12;
Майор Димитър Атанасов Думбалаков (по случай 20 години от смъртта му), сп. „Илюстрация Илинден”, г. VII, кн. 9-10, септ.-окт. 1935, с. 12;
Х. У., Димитър Ат. Думбалаков, в. „Обзор”, г. I, бр. 33, 25 окт. 1935;
Р. Божилова, Страници от миналото, сп. „Славяни”, г. XXVIII, бр. 1, ян. 1972, с. 13;
М. Думбалаков, През пламъците на живота и революцията, т. I-III, С., 1933-1939;
Ц. Билярски, Майор Димитър Атанасов Думбалаков, в. „Народна армия”, бр. 10419, 23 юни 1983, с. 3.
Ц. Билярски, Спомени на майор Димитър Атанасов Думбалаков за участието му в четническата акция през 1895 г., Горно-Джумайското въстание през 1902 г. и Илинденско-Преображенското въстание през 1902 г., сп. ИДА, кн. 47, С., 1984, с. 197-228.
От София до Костур. Спомени на полков. Ан. Янков, майор Д. Думбалаков, пор. Б. Сарафов, инж. Хр. Станишев, Г. Белев, К. Шахов. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2003, с. 85-114;
Трендафил Атанасов Думбалаков, сп. „Художествена седмица”, г. II, бр. 9, 6 март 1916, с. 6;
Трендафил Атан. Думбалаков и „На Ножот”, Албум-алманах „Македония”, Обяснителен текст към илюстрация „Македонският въпрос”, Отдел IX, С., 1931, с. 29;
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. І и II, С., 1933 и 1943;
Г. Ст. Кандиларов, Българските гимназии и основни училища в Солун, С., 1930;
К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903), С., 1979;
А. Томов и Г. Баждаров, Революционната борба в Македония, С., 1918;
Македония и Одринско (1893-1903). Мемоар на Вътрешната организация, [София], 1904, с. 90-93;
С. Радев, Паметната тринадесета година, в. „Поглед”, бр. 15-26, 10 април - 26 юни 1989 г.
П. Дървингов, История на Македоно-Одринското опълчение, т. I и ІІ. С., 1919, 1925.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1 Спомени на Димитър А. Думбалаков

КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА МОИТЕ УЧАСТИЯ И ДЕЙСТВИЯ В ТРИТЕ МАКЕДОНСКИ ВЪСТАНИЯ ПРЕЗ 1895, 1902 И 1903 Г.

I.
1895 год.
Въстанието през 1895 г. ме завари като подпоручик в 4 конен полк в гр. Ямбол. Това въстание във време на председателството на комитета Китанчев избухна съвсем ненадейно за мене, тъй като дотогава аз вън от интереса, с който следях развитието на мак[едонското] дело след арменските кланета, не се числях в никаква организация и не бях в отношение за същата цел с никого.
След избухването на въстанието, което ме интересуваше и следях около средата на м. юни, получих писмо от подпор[учик] Венедиков, Юрдан, с което ми съобщава подробности по въстанието и нуждата от материали и оръжие, затова ме пита, ако в Ямбол се намира някъде оръжие, да го събера като доброволни пожертвования или с пари, за което последно да му телеграфирам да ми изпрати колко е потребно. С помощта и съдействието на другари офицери аз успях да събера значително количество пушки мартини, които купих със средства, събрани между нас офицерите, и всичко това изпратих в София на адрес - Юр. Венедиков в арсенала.
Като съобщавам на Юрд. Венедиков за изпратените материали, писах му, че искам и аз лично да взема участие във въстанието, за което настоятелно го молих да ми телеграфира, ако има нужда да замина. След като от подпор[учик] Юрдан Венедиков отговор не получих, понеже вече беше заминал с няколко още офицери, за да вземат участие във въстанието, това ми съобщи телеграфически поручик Жостов, Димитър. В телеграмата ми пише още, че ме чакат да пристигна в София. Щом получих телеграмата и реших да замина, поверих моето намерение на поруч[ик] Ковачев и подпоручиците Г. Цанев и Иван Стоянов и с тяхно съдействие тайно, като приведох в изправност паричния ковчег и сметките си в качеството на ковчежник на полка, ключовете предадох на подп[оручик] Цанев и на 29 юни вечерта с нощния трен заминах инкогнито за София. За да не бъда уловен и спечеля време до София, подадох рапорт, че съм болен. На Жостов телеграфирах, че тръгвам, на гарата ме посрещнаха с поруч[ик] Давидов, отдето ме отведоха в хотел „Бр[атя] Иванови”. Тук след малко дойде и Стою войвода, с когото се запознах за пръв път и с когото щяхме да бъдем занапред другари. Приготвена беше да се образува една голяма дружина под войводството на Стоя и в която щяха да влязат няколко офицери: Давидов, кап[итан] Димитриев, пор[учик] Жостов, подпор[учик] Спасов, зап[асен] поруч[ик] Илиев, зап[асен] подпор[учик] Топчев и аз.
На 2 юли от София, след като познати ни изпратиха до Княжево, заминахме някои [от] офицерите и Стою с файтони, а момчетата повечето пеша за Дупница. На 3 бяхме в Дупница, властта не ни преследваше и свободно ходехме вече, на 4 заминахме едни през Рила пл[анина] за манастира, а аз и други с файтони през Кочериново за същото място, чифликът до Рилския манастир беше определен за сборен пункт. До 7 юли престояхме на това място, докато се съберат всички хора и пристигнат всички материали. На 7, след като се въоръжихме и стъкмихме за поход, с песни отидохме на „Владичина ливада”. Тука престояхме няколко дена до 12 юли, което време употребихме в окончателно приготовление.
Дружината ни се нарече 3-а въстаническа Сярска дружина и се раздели на 4 чети, съставът на цялата дружина възлизаше на 250 души тук, Стою бе назначен за войвода, кап[итан] Димитриев за началник на дружината, Жостов, Давидов, Спасов и Илиев за началници на четите, а аз за адютант на дружината и началник на бомбодинамитния взвод, който завеждаше зап[асният] вахмистър Стоев. Между другите работи за приготовлението направихме и стрелба. При полагане клетвата по разни причини около 30 души, свищовска чета някаква и др[уги], се отказаха и отидоха.
На 13 тръгнахме на път за в[ръх] Ай-Гидик, отдето решили да минем границата и хванем Пирина. Преди това подпор[учик] Спасов беше изпратен с още няколко души да разгледа границата и разположението на постовете (турски), като се върна, съобщи, че границата е свободна. Когато вече бяхме стигнали на Ай-Гидик близо на самата граница, за да минем, пристигна Иванчо войвода от Дупница със зап[асния] майор Нишков. Първият съобщил на Стою, че имал положителни сведения, че турците от Джумая узнали пункта на минаването ни и пратили аскер да заеме Предела. Стою казал на кап[итан| Димитриев, а последният и на мене. Събрахме се всички началници на съвет. Димитриев и Стою настояваха да не минаваме границата тук, а някъде къде Рибните езера, останалите офицери настояваха да се мине тук, но първите наложиха своето и на другата вечер все по линията се упътихме за Рибните езера. Вследствие трудността на движението и голямата умора дисциплината в дружината взе да отпада, всеки ден и нощ по няколко души бягаха с оръжие, а и мнозина се разболяха и си заминаха назад. Зап[асният] подпор[учик] Петър Георгиев от с. Рила беше в числото на дезертьорите, избягаха всички студенти Д. Мирасчиев, Пърличев, Паскалев и др., а Димитър Ачков с разрешението на Стою също си отиде. (Зап[асният] поруч[ик] Илиев от Рибните езера по болест тоже напусна дружината. По същите причини си отиде и отец Козма, калугер от Рилския м[анасти]р и родом от Зарово, Солунско.)
Когато бяхме пристигнали в Рибните езера, съобщиха ни, че една дружина от I пеши полк под нач[алството] на подпор[учик] Петров дохажда да ни обезоръжи. Това обстоятелство и голямата нерешителност на кап[итан] Димитриев и Стою, който беше напълно под влиянието на първия, [ни накараха] наместо да минем границата, по тревога се дигнахме и повечето, без да знаем къде отиваме, освен Стою и Димитриев, се озовахме в „Демиркапия”. По пътя „Сливенската чета” (не всичката) вследствие на своята непокорност беше обезоръжена и наказана с телесно наказание, и то по настояванието на техния войвода Гьорги Иванов (Героя), по-сетне известен [като] Марко Лерински, който се възмути от постъпката им. (Групите, които дойдоха в дружината от разни градове, се наричаха сами сливенска чета, свищовска чета и пр., въпреки новата организация на дружината.)
В Демиркапия останахме два дена, тук бяхме решили да преминем границата, но Стоя и Димитриев, които предложиха да нападнем Якоруда, решиха и изпратиха Петр Кара-Гьоргиев и още едно момче преоблечени да отидат и узнаят колко аскер има в Якоруда и какви мерки са взели да запазят селото. Вечерта заминаха, сутринта се върнаха и донесоха, че са отишли до Якоруда, но не могли да влязат от кордона, който имало около селото, овчари им казали, че много аскер и башибозук пази селото, защото узнали, че ще го нападнем. По-вярното е, че тези двама разведчици не бяха ходили никъде, а излъгаха. Това беше достатъчен претекст да отменим влизането в тоя пункт.
Нов поход покрай линията и като изходихме Рила, сега навлязохме в Доспат. След големи мъки, глад, понякогаш голяма деморализация, пристигнахме на 17 юли в Кутловските колиби. Тука числото на дружината значително намаля, вследствие избягванието на много хора и от заболяване общото число остана около 180 души. В съвета при Демиркапия, когато офицерите се обявиха за минаванието непременно на границата тук, Стоя и Димитриев, за да отклонят от това решение първите, казаха, че куриер някакъв им е донесъл, че в Кутловските колиби бил Сарафов с четата си и като узнал за нас, пратил да ни съобщи да отидем и ние там, ако желаем, и съединени да навлезем навътре.
Понеже Сарафов не намерихме тук, разбрахме, че това била скроена лъжа, за да не настояваме на своето мнение. След един съвет на това място взехме вече твърдо решение и от всички единодушно да нападнем Якоруда. На 19 вечерта определихме да минем с разчет на 20 заранта, преди да се съмне добре, да изпълним намерението си.
Няколко момчета (разположени) от чарковете тук се присъединиха към дружината, между тях и якорудчанинът Иван Катанеца, който си предложи услугите да ни заведе до Якоруда по най-правия и удобен път, тъй като познавал добре местността. Като си доставихме достатъчно количество хляб и сирене от влашките колиби, на 19 вечерта, щом се мръкна, минахме границата при лунна нощ. Аз бях останал за ариергарден началник с 10 души, между които влизаше и дядо Тодор Паласкаря, стар войвода, много честен и симпатичен и любим от цялата дружина - той сега имаше 70-75 години, но всички трудности на походите пренасяше с най-голяма твърдост.
Първоначално вървяхме по много добър път, равен и открит. Стою като харамия не го одобрил, затова казал на Катанеца - куриер, да хване друг някой из гората, така и стана. Катанеца хваща една пътека през една гъста гора, по която много трудно се вървеше, месецът заходи и движението стана дваж по-мъчно, често свръзката се губеше и движението се замедляваше. След продължително пътуване в гъстата и непроходима гора навлязохме в една дълбока и тясна долинка, през която течеше една съвършено малка река. Дружината се спря. Излязох напред при Стоя, когото заварих да се сърди, че пътя сбъркали и изгубили. Катанеца изпратя напред да прегледа за пътя, след малко се върна и каза съвсем уплашен, че път повече нямало и той сам не знаел къде се намира.
Тука в разправии се бавихме доста време, опасно беше да не осъмнем при такава неблагоприятна обстановка. Едни от офицерите даваха мнение да влезем в южните склонове на гората и там да престоим през деня и на следующата вечер, бидейки по-близо до Якоруда, с възстановени сили да я нападнем. Стою, без да обръща внимание, хвана северните склонове и каза бързо да се изкачваме. След едно дълго и уморително катерение кой през къде може изкачихме се на платото, по което имаше ниви, насеени с ръж и др. Според думите на някои якорудчани селото било близо и можело да се стигне.
Почти всички бяха на мнение да продължим, ентусиазмът беше голям занапред! Знамето се отвори и развея, нощният ветрец го духаше по направление на Якоруда и му показваше мястото за едно славно сражение, само кап[итан] Димитриев със Стою останаха непоколебими в своето вечно решение да се отстъпи зад граница… Тука стана и една малка тревога, на няколко крачки забелязахме колиба. Стою с няколко души се отдели да види какво има в нея - Стою войвода беше безспорно храбър човек, решителен, добър другар, но много предпазлив и главно под пълното влияние на кап[итан] Димитриева. Последният не беше може би много страхлив в млади години - притежаваше орден за храброст от Сръбско-българската война, но имаше големи недостатъци, които го правеха вреден, бездеятелен: вследствие слабостта пиянство физически беше съвършено отпаднал и неспособен за никаква умствена деятелност.
Тръгнаха за назад, когато казах на Стоя да продължим пътя към Разлога, [той] ми каза: знаеш ли, че бабяците имат 2000 мартини и ще ни избият като зайци, и без да чака моя отговор, тръгна бързо. Когато Стою още беше в колибата, някой викна, че видял турци, стана страшна бъркотия, всеки почна да пълни пушките и в тоя момент чу се един вистрел, достатъчно беше това да всели още по-голям страх и безпорядък, почна всеки да бяга и търси място да се закрие по-далече, офицерите след малко време и усилие успяха да възстановят реда, оказа се, че един от нашите [при] пълненето изпуснал ударника и гръмнал. Стою дойде и даде заповед за отстъпление. Димитриев го последва, Давидов мълчешком се възмущаваше, Жостов, Спасов и аз велегласно заявихме, че не одобряваме и че ако това стане, ще се откажем от дружината. Жостов в знак на недоволство обърна си калпака, хвърли герба и заяви, че по-нататьк няма да остане с дружината.
Всички бяхме на път за българ[ската] граница и проточени на едно голямо разстояние, като се движехме без ред и дисциплина, някои викаха, други пееха, с това искаха да изкажат своя протест. Вече беше се съмнало и всред бял ден в тоя ред вървяхме. Най-сетне границата стигнахме. Стою беше я минал с по-голямата част, аз, Жостов и Спасов останахме в турска територия и близо до границата, поста (турски) при колибите всичко виждаше, забеляза се едно движение в него, но повече нищо.
Стою прати да ни търсят и викнат, след няколко часа отидохме, намерихме голяма анархия, мнозина вече си предали оръжието и заявиха, че ще си ходят. Жостов и Димитър Николаев от Болград сториха същото, аз макар по-рано да заявих, но пак се отказах от решението, след като Стою даде тържествено декларация, че занапред ще върши това, което ние казваме, офицерите, и [да] каже на кап[итан] Димитриева да се откаже от дружината. Димитриев това търсеше, направи се, че е болен и той напусна дружината. Така се свърши походът ни за Якоруда.
Стою, за да оправдае своето отстъпление, обвиняваше куриера Иван Катанеца, когото държеше под стража, и заявяваше, че ще го екзекутира за умишлено объркване на пътя. Часовоят толкова сериозно го е пазил, щото Катанеца на другия ден можа да избяга и се спаси. Едва ли може да се обвинява този човек в това престъпление. Около 30 души напуснаха дружината и всичко сега броехме около 450 души. Понеже и някои от офицерите вече напуснаха, на дружината даде се нова организация, раздели се на три чети вместо четирите. Първата командуваше подпор[учик] Спасов, втората със знамето аз и третата подпор[учик] Топчев. Давидов остана началник на дружината.
Работите след това тръгнаха по-добре, редът и дисциплината бяха възстановени. Стою напълно изпълняваше нашите съвети, много немирни и деморализирани елементи бяха изключени, в дружината останаха най-благонадеждните, между които бяха тези, които бяха запасни войници от войската, а такива имахме не по-малко от 60 души. На знаменосеца Чалкана от Сливен, унт[ер]офиц[ер] от кавалерията, за асистент бе назначен любимецът на всички ни, забележителен във всяко отношение, с безподобна храброст Гьорги Иванов (Героя), който като организатор в Костурско показа своите забележителни способности под името Марко Лерински.
Решихме да нападнем село Барутина, което взема участие в изкалянието на Батак през 1876 г. От колибите се упътихме към тоя пункт на Доспатските планини, през които трябваше да минем границата. След 5-6-дневно пътуване с почивките, като минахме през върха Острец на запад от Лъджене, Сютке и др[уги], стигнахме в Соуджак, избрания пункт. Когато дружината беше на почивка в Острец, аз с няколко момчета бях изпратен за храна в Лъджене. С мене дойдоха Михаил Тракийчето - хайдутин - разбойник, с когото бях в постоянен конфликт и за което той пред другите е говорел, че ще ми отмъщава. Другите момчета бяха тоже негови приятели, при тръгването те изказаха желание да ме придружат, аз не обърнах внимание какви хора попаднаха в тая команда, но някои мои момчета, като знаеха по-добре как са настроени тези хора против мене, дойдоха и ми казаха да не ги приемам или аз да се откажа от тоя поход. Аз не се отказах, но благодарих, че съм предупреден, и разчитах на моята предпазливост. По пътя аз забелязах едно малко съмнение, което не беше трудно да се схване, но не вярвах да се решат, освен това аз пред тях напълних си пушката и под претекст на патрули винаги ги пращах пред мене.
В с. Лъджене намерих Николаев и Жостов, първият пак пожела да се върне в дружината, което стори на следующата вечер. Като взех нужното, с две учителки и учителя Алексиев и ние вечерта заминахме за Острец при дружината. На 25 вечерта тръгнахме за Сютке, като минахме покрай Лъджене баня. Тук ни чакаше поруч[ик| Салабашев, Тодоров и Д. Николаев. След кратък разговор и като ни дадоха вестник „Право” с портретите на Начев и Мутафов, ние продължихме движението.
До 27 нищо особено не се случи, вечерта съгласно решението ни по-рано бяхме близо до границата на върха Соуджак и чакахме да се мръкне, за да минем. При най-голяма тишина и без никакъв инцидент минахме, двама души, що бяхме пратили да разгледат на няколко крачки напред, не се върнаха, изгубиха ли се или умишлено направиха, не можа да кажа.
Стою много се безпокоеше, като се страхуваше да не отидат и ни предадат - този страх, мисля, беше неоснователен, защото и да искат това да сторят, те се боят, защото веднъж [ако] паднат на турците, няма спасение, пък и за каква полза от тях.
Нощта беше ясна, но понеже пътят вървеше през гъста гора, то беше тъмно, въпреки това ние се движехме извънредно бързо, пътят, който ни предстоеше да изминем тая нощ, беше много дълъг, а пък трябваше да се стигне в Барутина, преди да се разсъмне. След 3-часово движение и с малки почивки спуснахме се в долината на една малка рекичка, приток на р. Доспат. Вдясно на долината съгледахме един доста голям огън, когато го наближихме на 200-300 крачки, без да ни усети някой от овчарите юруци, спряхме се, налягахме, а няколко души по желание изпратихме да хванат овчарите. Те изпълниха мисията си добре, овчарите забелязале нашите хора, когато ги заобиколиле на огъня, един от тях скочил и се хванал за револвера на силяха си, но било късно, понеже моментално бил сграбчен от двама, а другите насочили пушките в гърдите на овчарите. Овчарите, двама юруци, се предадоха и ги доведоха при нас, разпитахме ги за всичко, което ни интересуваше, те ни казаха самата истина, на нашите заплашвания да не лъжат отговаряха, че отговарят с главите си.
Казаха ни, че 50 души аскер има в доспатските ханища, вчера имало 100 души в с. Доспат и 200 души конница и пехота в с. Барутина. Независимо от това всяко село нощно време с въоръжени селяни се чува, защото чували, че комити ще ги нападнат. Стою заповяда да ги вържат и ги взема със себе си в авангарда за куриери. Ние вече след малко време излязохме в доспатското дере, вдясно на 1 км се виждаха доспатските ханища, които се познаваха по светението на фенера, ние взехме южно направление по Доспатската река и ханищата останаха зад нас. Когато авангардът ни се изкачил на една могила, под нея съгледал на недалечно разстояние два големи огньове. Съобщил на Стою, който вървеше подир авангарда, дружината спре, а четниците излязоха напред и разгледаха разположението на огньовете. Юруците казаха, че това са нефрам (контрашайка) или работници по полето.
За да узнаем по-добре какво има на тия огньове, вдигнахме се по-напред, когато наближихме на около 500 крачки, спряхме и вече можеше да се забележат хората, които не бяха по-малко от 20-ма. Решихме да ги обиколим и заловим, избраха се от всяка чета по-пъргавите и сръчните и под водителството на Стою и Давидов тръгнаха в гъста верига във вид на дъга с изпъкналата част навън, четите в резерв в три посоки подир дъгата и наблизо с четниците си придружаваха веригата. Ние колкото наближавахме, толкова по-ясно виждахме осветените човешки фигури, едни прави, други насядали, чувахме и техния говор вече, ние бяхме на 50 кр[ачки] от тях, без да ни усетят, нахвърли се веригата върху огньовете с извадени шашки и насочени пушки, чуха се гласовете на нашите „Теслим!” (предайте се). Изненаданите помаци скочиха, направиха опит да избягат, други да си вземат пушките от купата сено, дето бяха положени, но беше късно… Чуха се вече гласовете им: „Теслим ставаме!”. Но не всички така постъпиха, двама смелчаци, макар без пушки, уловиха револверите си и ги насочиха върху нападателите си. След гръмването нашата верига им отвори път и те като стрели излязоха от кордона и така те избягаха и се спасиха благодарение на куража. Нашите се спуснаха да ги гонят, но беше напразно, в тъмнината човек не се лови. Едно момче леко беше ранено с куршум по челото. Уловените бяха всички помаци, на брой 19 души; две малки момчета на 12-14 години и едно 12-годишно момиче. Според тяхното признание те тази нощ били отредени да вардят селото от комити, такава заповед имали от властта, но ние, казваха те, нямаме страх от комитите, защото досега нищо лошо не са ни направили. Веднага след улавянието и обезоръжаванието им с въжета, що носехме, ги навързахме един за други за ръцете. Между тях един помак с децата останал след работата си в полето да спи, а башибозукът, като съгледал огъня им, дошел при тях - всички те бяха от с. Доспат, което беше далече 1 ½ час от тука. Когато ги вързаха, Стою почна да им говори за стари сметки - за убити негови другари от тях, те отричаха и когато угадиха, че може да ги убием, почнаха да се молят, но не всички, някои, като казваха, че ще станат кавури. Подир това оттеглихме се началниците на съвет, да решим какво да ги правим, реши се да се избият, защото да ги пуснем, те пак щяха да излязат против нас, да ги водим, е невъзможно и така след взетото решение желающите от четите излязоха със саблите. За децата реши се да се вземат и отстранят от мястото да не видят, когато ги убиват. Аз се приближих до групата помаци и взех двете момчета, предадох ги на четата, на която казах да се отдалечи от това място, с тях взеха в четата и единия юрук, що бехме по-рано уловиле. Момичето не видях и като [се] сетих за него, помислих, че са го взели при другата чета. Огньовете почти бяха угаснали, гъста мъгла падна и покриваше разкошната Доспатска долина, двете човешки същества едва дишаха, такава тишина царуваше в тоя момент. Стою - старият войвода влезе в ролята си, измъкна страшния си ятаган и като произнесе думите: „Кой изколи Батак, казвайте?!”. Тези думи страшно подействуваха и на другите, измъкнаха и те своите ками и се извърши оная грозна сцена, която са казва касапница на хора. За пет минути и по-малко може би от тия 19 касапи на невинни деца и жени в Батак останаха само обезобразени трупове и отскокнали настрана късове. „Бог забавя, но не забравя”. Мислеха ли тираните в Батак, че ще доде ред и за тях? Всичко това, което описвам, от улавянето до изкалянието им, се извърши в не повече време от 15 минути. Аз сам не колих, макар Стою да ме подканяше, но бях един от тези, които поддържах мнението да се изколят само възрастните, затова прибрах двете деца, които спасих и днес са може би живи. А момичето. Ето едно нечаено и по невнимание нещастие. То се сгушило между вързаните помаци, наметнато с кепензе, и без да го съгледа некой, когато се започнала екзекуцията, то било мушнато с щик, викна, но вече беше късно, трябваше да му се съкратят мъките - Филип Чакъров от Банско извърши това, като му отряза главата със своя ятаган. Всички скърбяхме за тая случка, но никой не бе виноват. Българинът не е жесток към децата и немощните, а е милостив и състрадателен, ако някой иска да обвинява, че момичето е убито умишлено, то какво пречеше да сторим същото с другите две деца.
Оставаха два часа до разсъмване, за Барутина немислимо беше да се стигне, затова трябваше да накажем Доспат, което взема така също участие в Баташкото клане. Ние се движехме форсировано към селото, по пътя за селото настигнахме хора, които, щом ни усетиха, търтиха да бягат.
Когато вече стигнахме ½ час до селото откъм с[еверната] част, спряхме се да починем и решим плана за атакуване на селото. В същото време аз написах едно писмо на турски до Алиш ага, първенец, с което му съобщаваме, че 200 души се намираме около селото, да убеди селяните да не се съпротивляват, ако искат да не пострадат. В писмото се казваше, че му даваме срок 5 минути за отговор. Писмото изпратихме с един от хванатите юруци. Според плана 1-ва чета - [на] подпор[учик] Спасов, трябваше да заеме барутинския път, който минава през теснината на р. Доспат от южната страна на селото. 2-ра чета - моята, източната част на селото и височината в тая страна, 3-та чета - [на] подпор[учик] Топчев, с част ще заеме северната страна на селото и другата част и щаба на Давидова и Стою ще влязат в селото. Тръбача Давидов даде на мене, каза ми, когато видя опасност, да дам сигнал за отстъпление, като назначи моята позиция за сборен пункт.
Изгаряние на с. Доспат
С. Доспат е разположено на левия бряг на Доспатското дере, което, като минава от с[евер] към ю[г] и по красивата Доспатска тясна долина при селото, пресича планината и образува една теснина, която, колкото отива по-надолу, взема южно направление и става все по-тясна. От трите страни е обиколено селото с ридове, западните от които са най-високи и гористи. Селото е населено с помаци, има около 400 къщи дървени, и то от чам, няколко по-солидни здания, една джамия с минаре, а общият вид на селото по конструкцията на къщите показва благосъстоянието на жителите. Повечето къщи имаха малки дворове с градини за зеленчук. Почти всички къщи са едноетажни, с по две стаи и открит салон, обърнат на юг.
След взетото решение четите бързо тръгнаха да вземат местата си, при тръгването Стою, който знаеше разпорежданието на Давидова, каза ми да остана с него и заедно да влезем в селото, а четата да съм предал на заместника ми Гьорги Иванов (Героя) в също време и асистент на знамето. Казах му, че това е невъзможно и че по-напред Давидов трябва да се пита, повече не настояваше и аз вдигнах четата си към определеното място. Изпратеният юрук с писмото не се върна. Минаха повече от пет минути и 1-ва и 3-та чети вече влязоха в селото.
При влизането на четите още жителите като че ли биле вече предупредени, откриха от къщите огън, нашите също им отговаряха и бързо се пръснаха по улиците, определените хора да хвърлят бомби, водени от Давидова, вече хвърлиха първата бомба, която със своя гръм направи потресающо впечатление, част от моята чета вече беше заела крайните къщи, а другата половина изпратих бързо да се изкачи на височината и заеме позиция. В това време престрелката се увеличаваше все повече и повече. Бомбите от време на време оглушаваха всичко наоколо, няколко къщи отвътре бяха вече запалени, огньовете като кипящ котел взеха да се явяват по всичките части на селото, стрелбата стана ожесточена, отчаян и упорит бой вътре и около селото се водеше, пламъците, виковете, гърмежите на пушките и бомбите, размесени с виковете „ура” и отчаяните викове на хора и животните, които започнаха да горят из яхърите, се сливаха в един хаос, подобен на ада.
В същото време бе запалена и една къща, в която имало складирани патрони, тяхното пукане беше продължително, от позициите виковете „ура” и песента „Жив е той, жив е” оглушаваха околната местност, нашите от селото отговаряха с викове „ура” отвътре. Днешният ден 28.VІІ. беше петък, набожните помаци рано отишли в джамия и там заварени от нашите с една бомба, която била хвърлена, биле избити, поставиха на минарето динамит, но понеже бил малко количество, повреда сериозна нема, напразно очаквахме да се срине минарето и бомбата не можа да запали джамията, навсякъде гореше селото, само джамията още не беше обхваната от пламъците, а това много огорчаваше въстаниците. Много хора изгорели, други биле избити, по-голямата част бягаше на запад и хващаше отсрещните склонове и оттам помаците отговаряха със своите мартини, от моята позиция добре се виждаше и с мерник 1800 кр[ачки] обстрелвах ги със залпове. Боят с жителите по всички места вече беше ожесточен. Селото от всички страни беше пламнало и пламъците високо се издигаха, жените и децата и много говеда бягаха от селото с ужасни викове и ревове, повечето от жените дохождаха към нашите позиции и [се] спасяваха. Четите също се оттегляха от селото, калугерът Серафим от с. Пирин, когато излазяше от място и съгледа джамията, че не гори, покани няколко души, като им каза „хай да идем и я покръстим”? С няколко момчета промъкна се между пламъците и с една бомба, която хвърлиха вътре, запалиха и нея. 
В това време аскерът от Доспатските ханища бързо се движеше откъм с[евер] за селото на помощ. Един ескадрон от Барутина вече беше пристигнал от барутинския път и като спеши, откри огън по Спасовата чета. Нашите наблюд[ателни] постове по пътищата на селата откъм изток съобщиха за движението на големи тълпи башибозук към селото. Подадох сигнал за отстъпление. Към 8 часа всички чети се събраха на моята позиция и към Спасовата. Дойде Стою и Давидов, след което решихме да отстъпим на с[еверо]и[зток] от селото. След 4-часова борба в селото отстъпихме на 1 км разстояние, заехме позиция в окрайнината на гората. Аз в десния фланг, Топчев - центъра, а Спасов - левия фланг.
Помаците, подкрепени от спешен ескадрон, аскерът от ханищата и башибозукът от другите съседни села бързо настъпиха с викове. Ние ги пропуснахме на 150 кр[ачки], след което открихме честа и убийствена стрелба, те в панически страх отстъпиха, моят телохранител черногорец Новак Новакович в преследването ги обстрелваше със своя револвер. В селото от моята чета на позицията бе ранен в рамото Пано Гьоргев от Щип, двама още от другите чети.
Давидов заповяда да отстъпим през гората, това отстъпление, като забелязаха турците, бързо настъпиха, в гъстата гора свръзката се изгуби между хората и четите и след продължително 2-часово движение, разпръснато и в групи, размесени излязохме от нея. Спуснахме се в устието на една дълбока рекичка, която тече от и[зток] към запад и над която се издига висок и гол връх, за изкачване на който трябваше най-малко 1 час време. Давидов и Стою, като взеха част от хората, почнаха да се катерят, а мене с 15 души оставиха да чакам останалите другари в гората и прикрия отстъплението им. Част от момчетата още не бяха успели да отстъпят и застигнати от турците, биле принудени с бой по-медлено да отстъпват.
Престрелката между нашите хора в гората и турците беше ожесточена, тръбачите и от двете страни свиреха сигнал за атака, а виковете „ура” и „юруш” се сливаха в едно. Ради Мъглов от Габровските колиби тука беше ранен в дясната ръка много тежко, аз вече бях заел позиция на склона на върха, подир малко и хората от гората почнаха да пристигат. Последните, що отстъпиха с Дуко Тасев от с. Юдово, Кичевско, когато се спущаха в дерето, на близко разстояние от тях се показаха и турците, които почнаха да ги обстрелват, но залповете от моята позиция и убиването на няколко души от първия залп накара турците да се скрият и не повторят гърменето. Дуко с другите момчета под прикритието на нашия огън дойдоха при нас много уморени. Спасов отстъпи вляво, като изгуби свръзка от нас, и понеже не знаехме накъде е отишел, предполагахме, че е избит с хората си. След малко всички помаци и аскерът хванаха окрайнината на гората и откриха огън против моята позиция. Давидов със Стою и 50-60 души при тях откриха над нас залпов огън против аскера. Отстъплението ни беше трудно, наредих да отстъпваме по един на 20 кр[ачки] разстояние по пътечката и с пребежки. Тоя начин помогна да не дадем никаква жертва. След 3-4-часово пребягване по пътеката на голия и изложен връх се изкачихме па гребена при Давидова. Когато част от хората се прибраха, около 90 души, и понеже турците взеха да настъпват много енергично откъм десния ни фланг (аскерът от ханищата), решихме да отстъпим - часът беше 1 1/2 после пладне. Другата част, 54 души, със Спасов отстъпили по друго направление, без да знаем за тяхната съдба. Ранените с няколко души, качени на коне, се изпратиха напред за Българско. Други жертви нямахме тук, но и досега това не може да се установи, защото след минаването ни в България не можахме да се съберем и проверим.
Боят в селото и вън от селото, който се почна от 4 часа сутринта 1 ½ после обяд, значи около 7-8 часа продължава. Дружината броеше 144 души, има 4 души ранени, двама от моята чета, колко убити неизвестно. Турците с ескадрона и аскера (50 души) от ханищата не бяха по-малко от 600 души, както в селото, така и в боя вън от селото те имат много загуби. Аз в тия боеве изхвърлих 60 патрона, имаше хора със 100, а средно 60 патрона изразходвани.
Отстъплението стана към границата. Щом се спуснахме от гребена, спуснахме се в гората, където се спряхме на почивка и закрити от погледа на турците. Последните след 2 часа, когато се убедили, че ни няма на върха, с обходи се изкачиха и макар да не ни виждаха, продължаваха да стрелят и викат с цел да ни предизвикат и открият. Ние ги виждахме, след това отстъпихме. Аптекарят Евстати Илиев от Берковица и друго едно момче на почивката заспали и без да ги видим, когато сме тръгнале, останали там и чак на следующата заран се събудили и усетили своето положение, но благополучно си дойдоха.
Надвечер след дълго лутане намерихме границата и съгледахме един пост с войници и бели шапки на главата. Помислихме, че са наши, но когато тръгнахме към тях, те взеха позиция и викнаха ни „назад” по турски. Макар да узнаха, че сме въстаници, те ни помолиха да си минем границата и не се закачаме, войниците бяха около 60 души, двама от тях ни показаха самата линия и така на мръкване на 28 тоя ден ние влязохме в България обратно. След това се отправихме в Батак, където предадохме оръжието и по части отидохме в Пазарджик и други места. Аз и Спасов, когато пристигнахме в София, подадютантът дойде и ни арестува в лагера на 6-и Търновскн полк (на 3 август). След няколко дена ни преместиха в казармите на 6-и полк, а по-сетне - в комендантското управление. След едно дознание на 20 септември излезе заповед за уволнението ни в запас.
След въстанието и смъртта на незабравимия Трайко Китанчев настъпиха ежбите и стремлението за първенство между членовете на комитета. От една страна, Тюфекчиев искаше да завземе мястото на Китанчев, от друга страна, Ризов и неговите адютанти Карайовов, Наумов и др. Целта на едните и другите беше чисто егоистична, посредством мак[едонското] дело искаха да постигнат своите лични и партизански цели. Уволнените офицери и участвующи във въстанието, като предвиждаха това, се обявиха против техните стремления и по тоя начин се започна една борба, която в резултат даде един комитет Николаев с членове от страната на Ризова и един малък кръжок, съставен от зап[асните] офицери и Тюфекчиев, и на който кръжок за шеф минаваше Ан. Бозуков.
Ентусиазмът във време на въстанието между обществото сега угасна и в следствие и интересът към делото беше значително отпаднал и двете тия организации бяха лишени от поддръжката на бълг[арското] общество, но симпатиите повече бяха на страната на офицерите. Това съзнаваха [хората] от комитета Николаев, затова те правеха постъпки за помирение, на офицерите беше предложено да образуват един вид военен щаб около Николаева, като им предлагаха и месечна заплата за издържане, но всичко това беше отказано.
Правителството на Стоилова, както всички бълг[арски] правителства, поддържаше това разцепление, даже на офицерите бяха отпуснати една сума от 4-5000 лева, която сума в едно събрание се употреби за купуване материали и оръжие. Част от тия материали Венедиков и Давидов внесоха в Цариград, а друга част се предадоха на Гьорги Делчева, който към началото на м. февруари 1896 г. беше дошел от Щипско в София. На 12 февруари аз и Делчев с един натоварен файтон заминахме за Кюстендил, а по-нататък той сам ги пренесе. Вътрешната организация се сношаваше с нас и беше против комитета Николаев.
Гьорги Делчев ми е съученик и в училището много близък приятел. Аз напуснах Солун една година по-рано от него и постъпих във В[оенното] училище. Вследствие нашето сношение писмено той искаше и дойде да постъпи една година по-късно като юнкер. По природа Делчев беше честен човек, славолюбив до голяма степен, отчасти егоист и голям партизанин на милитаризма. Като ученик беше тих, послушен, добър математик, съвършено неспособен да се изразява логично и липса на красноречие, затова на историческите предмети получаваше лоши балове и тогава, когато знаеше материала. Към себе си и към околните небрежен, без никакъв естетически вкус, храбър, решителен и много твърд. Във В[оенното] училище имаше винаги лошо поведение, и то за неопретност повече и лошия му вид в строя. В средния клас когато беше, насмалко щеше да бъде изключен, ако аз с помощта на фелдфебела не успях да му не впишат едно маловажно наказание, което щеше в дисц[иплинарния] комитет да стане причина за това.
Това последното считах за нужно да кажа, но не го смятам за заслуга, но да докажа, от друга страна, че Делчев не искаше да напуща военната кариера, ако не беше изключен после, че той я обичаше и ако сетне се обяви против другарите си, това стори не от това, че военните били неспособни революционери, защото и той сам беше военен, както казват Яворовци и др[уги] негодници, а от съображения, от чист егоизъм и жадност [за] първенство, поради които се приеха и в [риск …] за М[акедони]я Делчев и който умря като часовой на своя пост. Но най-големият недостатък на Делчева беше, че се поддаваше на ласки и подвежданията на други хора, между които на първо място стои Гьорче Петров.
Към м. април 1903 год. няколко дена преди неговата смърт четох едно негово писмо, написано от М[акедо]ния до фаталния Матов, с което Делчев се оплаква от слабостите на организацията вътре и главно, че няма водители, разкайва се защо са пречили на такива да влязат навреме, въпросът е за офицерите, и кани го да правят каквото правят, но с Върх[овния] мак[едоно]-одр[ински] комитет да се помирят при каквито условия и да стане това помирение, но обаче това желание великите революционери не изпълниха, а когато в Македония пламъците на изгорелите села високо се издигаха и добре се виждаха от Рибните езера, Матов спокойно гледаше и ядеше манастирската сланина…
Съгласно взетото ни решение няколко другари, между които и аз, постъпихме наново във войската към м. март 1896 год. Като офицер помагах толкова, колкото позволяваше положението ми. Значителни суми от братството в Лом, пушки и патрони периодически изпращах на комитета Сарафов, с който бях в близки сношения и постоянна кореспонденция. С делегата Генадиев голяма сума събрахме и изпратихме в комитета. След станалите разцепления с дохаждането на комитета Цончев-Михайловски и на които главният виновник беше Сарафов, аз, като не одобрявах поведението му и възмутен, се оттеглих настрана, макар след това Ковачев много пъти да ми е писвал да се съглася и отида от името на Вътрешната орг[анизация] в някой район.
За Сарафова не мога да кажа нито една дума добра, съученик и другар ми е от 1-ви клас до свършване на В[оенното] училище, той е човек на страстите…
За действията ми през 1902 и 1903 г. ще пиша по-кратко, понеже те са пресни в паметта на всички и ще се опишат от живите дейци. На 1895 г. посветих повече място, защото мнозина няма между живите, и искам с това да дам повече сведения, които може да потрябват един ден на историята.
1902 г.
В началото на това въстание аз бях на служба в 3-и кав[алерийски] дивизион в гр. Добрич. Дивизионът беше заминал за шипченските големи маневри, а аз останах с останалата команда за командуващ временно на дивизиона. Когато взеха да пристигат първите известия за въстанието от София и от членовете на Върх[овния] мак[едоно]-одр[ински] комитет, получих няколко писма, с които ми съобщават подробности за въстанието и ме подканят да последвам примера на своите другари, някои от които бяха заминали за театъра на въстанието.
На 20 септември, като уредих всичко в дивизиона и оставих прошение за оставка, тайно с няколко момчета от Добрич отидох от столицата в с. Драгалевци, където се крих 3 дена. На 24 септ[ември] всички момчета се събраха на една воденица близо до Княжево и под прикритието на нощта се облякохме и въоръжихме, след това хванахме Витоша. В планината организирахме хората в две чети по 22 души, първата командува Саракинов, а втората - аз. След това тръгнахме за границата без път и с големи мъки и криене.
На 1 октомври вечерта минахме границата, преди да я минеме, срещахме бежанците от с. Бистрица, някои мъже и жени се присъединиха към нас и се повърнаха обратно да си приберат по нещо още от къщи. На разсъмване пристигнахме в лагера на подполк[овник] Николова, който се намираше в една от пръснатите махали на с. Бистрица, а именно Миховата махала. Всичката тая местност беше очистена от турците. На 3 слушахме боя на Саева в Железница, около нас беше тихо. На следующия ден по върховете се показаха силни турски сили и правеха оглед на лагера ни, но надвечер изчезнаха, без да ни нападнат.
Същия ден пристигнаха от Разлога четите на Софр. Стоянов, Дървингов, с които бяха офиц[ерите] подп[оручици] Сугарев, Каназирев и Кондов. На следующия ден в един съвет под председ[ателството] на Николова заминахме всичките чети под командата на Софр. Стоянов за Сърбиново - Кресна. Отрядът ни се състоеше от четири чети: 1-ва Саракинова, 2-ра моята, 3-а Дървингова, 4-а Софр[оний] Стоянов, Зографов беше с Дървингов, а Каназирев и Сугарев със Соф[роний] Стоянов. (С. Стоянов с четите беше отишел в Разлога да покани и тоя район да се присъедини към Джумайския и въстане, но разложани отказале и той се върна в Б[истри]ца.) Четите ни се усилиха, защото във всяка една влязоха от около 20 души селяни, а общото число възлизаше на целия отряд 200 души.
На 5 вечерта спахме до село Марулево, на 6 в с. Градево, а на 7 бяхме над с. Сърбиново. От нашите позиции добре виждахме движението на големи непр[иятелски] сили по пътищата, на кавалерия и на много чадъри по чуките на Сърбиново. При все това духът на селяните и четите беше бодър и превъзходен, ние не се пазехме много от турците, които тоже ни виждаха, но не нападаха. Свободно наши хора отиваха по селата за храна, а селяните на тълпи дохаждаха при нас и се връщаха обратно, като донасяха всичко нужно за храна, изваждаха казаните за готвене над с. Сърбиново. Разправиха ни в това село за зверствата на аскера, как обезчестил едно малко момиче, а по-малкото братче пред тая сцена го заклали. Те искаха да доведат момичето да го видим, но нямаше нужда от това, защото кому не е известна турската кръвожадност и скотщина.
На 8 сутринта тръгнахме за пиринските върхове да търсим кап[итан] Стоянова, за когото казваха ни, че бил там, но още в 8 ч. сутринта под връх Пирин, когато навлизахме в долинката на рекичката, по върховете забелязахме движение на много хора. Зарадвахме се, че това е Стоянов, но после се оказа, че са турци (тая среща е описана във в. „Реформи”, миналата 1902 год., м. ноември, кратко и е предадена вярно). Турците целия ден ни обстрелваха със залпове на позицията и към вечерта само наближиха на 300-200 крачки, откриха чест огън, но беше късно, ние под прикритието на нощта отстъпихме. Тоя бой нямахме никакви убити или ранени, макар турците да похарчиха пълни сандъци с патрони.
На разсъмване след едно дълго и уморително движение спряхме се да денуваме над с. Градево в една ниска гора. На 9 вечерта тръгнахме за с. Марулево и останахме на почивка [на] това място, дето денувахме при идването. На 10 вечерта се отправихме за с. Бистрица. На 11 през деня бяхме над колибите и се спряхме на почивка на съвършено открито място. Постовете всичко виждаха. Пратихме да търсим генерал Цончева, но куриерите не можеха да го намерят. На 11 вечерта решихме да се върнем вече в България, защото всички чети вече отстъпили, а турците постоянно се съсредоточаваха, при това нямаше от кого да узнаем нещо.
Когато вече се приготовлявахме на път и още стояхме около огньовете, които постовете виждаха, дойдоха три момчета от кап[итан] Стояновата чета и ни съобщиха, че Стоянов с 12 души бил в Буковата махала и да го чакаме, обаче ние им казахме, че вече решихме да си ходим, и ако иска да дойде и той с нас. Немислимо беше да отложим заминаването, защото турците ни виждаха и, второ, хората по никакъв начин не искаха да останат, а дисциплината в четите вследствие изнемощението и неопределеността на положението беше съвсем отпаднала. Аз и Саракинов направихме предложение на някои да останем, но никой не се съгласяваше.
Вечерта тръгнахме, по пътя се срещнахме в тъмното с бежанци, които идваха за Бистрица, и насмалко щеше да стане нещастие, понеже ние ги взехме за турци, също и те нас. Соф[роний] Стоянов, който вървеше в авангард с четата си, благодарение на своята тактичност и хладнокръвие, с което той навсякъде се отличаваше, можа да въздържи хората си, които бяха се приготвили, без да знаят добре, да стрелят. На 12 сутринта бяхме на Царев връх, минахме границата и четите ни се разформироваха, всички по разни пътища слязохме в Рилския манастир и с. Рила.
Софр. Стоянов, Дървингов, аз и Дорев Ан. от моята чета отидохме в манастира, престояхме 3 дена, след това през с. Рила в Кочериново. Ние с Дървингова пак се върнахме и на 22 октомври бяхме пак горе на границата. След нараняването на ген[ерал] Цончев с цел пак да влезем с четите на Николова, Протогерова, Балтова и Саева. Саев замина за Разлога, а ние се събрахме на съвет, понеже нашето предложение с Дървингов да отидем в Разлога всички чети се отхвърли, а се прие да влезем в Джумайско. Ние се отказахме и пак се върнахме. След няколкодневно пътуване на 26 бяхме в София. След няколко дена заминах за Добрич, понеже не бях уволнен, за избягването ми никакво наказание не получих освен това, че ме лишиха от заплатата за два месеца.
Софроний Стоянов и Сугарев умряха юнашки на следующата година, не познавам по-благ, по-честен човек от Софроний Стоянов, винаги миролюбив, деликатен и вежлив към всекиго, притежаваше отлични качества и като водач на чета, тихо и полечка той вършеше работа, но винаги обмисляше добре и твърдо. И в най-големите минути на опасност обичаше шегите и се смееше, навярно и в най-големия разгар на боя той си е запазил тази особеност и умрял с усмивка блага и чиста на устата.
Когато след Джумайското въстание се завърнах, на 26 октомври бях в София в хотел „Метропол”, между другите приятели, които дойдоха да ме видят, бяха Петър Васков и Тодор Кърбларов, с които съм познат и приятел отдавна време. Те изпърво със заобиколки и после открито ми заявиха, че са упълномощени да ми предложат от страна на Делчева и неговите приятели да приема и отида в Македония в който район пожелая, като ми обещаваха пълно съдействие за приготовление и самостоятелност във вътрешността. След дълъг разговор аз и на единия, и на другия им отказах, те дойдоха поотделно, като им заявих, че приемам с удоволствие да вляза вътре, ако стане помирението с Върх[овния] комитет. Писма после с подобни предложения получих в Добрич от Вл. Ковачева, а учителят Пантов още ме подканяше, за което му пишел д-р Руменов.
В Добрич през зимата със Стаматова се заехме да направим 100 костюма въстанически дрехи с всички други принадлежности от обмундированието и снаряжението със събраните суми от гр. Добрич и околността. Целта ни беше да образуваме две големи чети през идущото лято, едната за него и друга за мене. Като съобщихме това в комитета, писахме Цончеву да ни осигури 100 манл[ихерови] пушки с патрони. Цончев ни отговори, че исканите пушки от нас ще бъдат на разположението ни.
През дългите зимни нощи и постоянните разговори със Стаматов за плановете на бъдещето ни участие във въстанието, хрумна ни една идея, че може да се отиде в Костурския район и Солунския с чета с параход. Мислехме да вземем Дървингов и още някой офицер, на първия съобщихме да бъде готов и замине, ако му пишем, без да му откриваме плана. За тоя ни план и на Цончева не писахме, като се опасявахме да не хване някой писмото ни.
За реализирание на горния план мислехме да направим следующето: ангажираните хора да ги съберем и изпратим в пунктовете Балчик, Варна и Бургас, без да им откриваме целта, материалите: оръжие и облекло, обковани в сандъци като стока, предназначени за някои средиземноморски градове, закъдето билетите щяха да се извадят и за хората. Затова щяхме да пишем обещаното оръжие да ни изпратят от София във Варна, част в Бургас. По тоя начин, ако успеехме да влезем в парахода, щом минем Дарданелите и излезем в архипелага, ще окупираме парахода и ще го заставим да ни извади на някоя точка в Халкидическия полуостров и в Солунския залив до Костур.
Преди да пристъпим към изпълнението на плана, писахме към средата на м. март 1903 година за обещаните пушки. Но наместо тях ни отговориха, че не 100, но нито една не може да ни доставят в пунктовете Варна и Бургас. Втори път писахме за важността им, но получихме пак категорически отговор. Причината на отказа на комитета беше, че полицията строго преследваше и те в това имаха право, много материали през това време бяха конфискувани. След тоя отговор оставаше ни да се откажем от своя план. Решихме да минем вътре по сухо. Затова на Великден без разрешение се озовахме в София. Събрахме се да решим ще можем ли да заминем и след няколко събрания в хотел „Цар Освободител” решихме аз и Дървингов да образуваме една чета за Кукушко, а Стаматов и Саракинов друга за Воденско. Стоенчев обеща, че пушки има и ще ни даде.
Понеже исканата и разрешената отпуска от София се свърши, ние със Стаматова взехме да се крием, а Дървингов и Саракинов се грижеха за приготовленията. След няколкодневно криене и готвене дохожда Стоянчев у дома и ни съобщава, че и тоя план пропада, тъй като оръжието ни било конфискувано в с. Рила, затова ние със Стаматова, докато не са ни показали в бягство, да си вървим. Нямаше какво да се прави след това и ние направихме последното. За самоволното ни отлъчване заплата не ни дадоха, а Стаматова и го наказаха с арест.
Когато бях в София, срещнах се с Ковачев, който ме съветваше да приема за вътре от името на вътрешната и когато се утвърдя вече, да съм си работил, както зная, така, както той направил, Давидов и Сарафов. Благодарих му за съвета и му казах, че при такава неискреност не мога да работя. Това показва колко силна е била солидарността между сарафисти (военни) и вътрешни и главно, че в тия хора, сарафисти и вътрешни, отсъствуват планове и съображения, а всичко оставят на случайността…
Ковачев беше този път безнадеждно отчаян от положението въобще и от своя Щипски район, говори ми за съвършеното му отслабване. След Карбинци изповяда, че са слаби със средства, и питаше как сме ние… Каза още, че той ще почне въстанието от границата, за да се създаде претекст за война… Дали така мислеше и великият! Според Чернопеев не зная, но делата му после напълно потвърждават еднаквостта в мислите на Ковачев и вътрешни. Вътрешните станаха вънкашни, а вънкашните - върховисти вътрешни, защото техните чети по-дълбоко и повече време издържаха борбата срещу действителен и многочислен противник. Доказ[ателство] са сраженията им.
1903 г.
Към края на м. юни заминах за София, викан за свидетел по Стамболовото убийство. Аз отивах много радостен, защото щях да изуча работите по тазгодишното въстание на самото място. В София намерих този път ген[ерал] Цончев, който беше единственият най-положителен източник за състоянието на въпроса и относително бъдещите действия… В едно съвещание, те бяха няколко, в хотел „Цар Освободител” с Цончева и Протогеров аз реших да замина с първата чета, която се готвеше за вътре. Тази чета се готвела от Ботушанов, но според Цончева началството й трябваше да се даде на офицер. Сам Ботушанов това желаел, а за последния Цончев и Протогеров ми го препоръчаха за благонадежден човек. Следобед Ботушанов дойде в хотела при мене, представи ми се и заяви ми, че както той, така и всичките момчета се радват, че взимам четата. След като го разпитах за някои работи, казах му да се приготви за път.
На 1 юли с трена заранта двамата заминахме за Радомир. Разрешеният ми отпуск вече беше се свършил, затова никому вече не се явявах и никому не обаждах за плана си. От Радомир с един кабриолет, като минахме покрай коневръзите на 2 конни полк, заминахме за Дупница. На мръкване влязохме в града и комитетски човек ни заведе в дома на Иван Китов, дето аз останах да се крия. През няколкодневното ми стоене тук можах да се видя с Благо Лазарова, който ме съветваше да не отивам в Разлога, понеже няма да ме приемат, особено пък когато с мене са Ботушанов и Ботков, за които ми говори много работи, които ги компрометират пред делото.
В това време Саракинов, разбит с четата си, се завърна и заловиха Лазо, така също се върнал. Наши чети вътре не оставаха почти никакви. Вътрешните се радваха, аз чувствувах, че положението е сериозно, народът също може да се отчае. Затова трябваше да бързам с минаването на границата, обаче хвалбите на Ботушанов, че всичко почти било готово, излязоха вятър, трябваше да се пише в София и чака пристигането на доста неща. На Стоенчев говорих да бърза, понеже той се разпореждаше. Цончев отговаряше ми, че всичко изпратил, а пък всъщност още трябваше да се чака. Най-сетне от Дупница една нощ заминах за Баня Сапарево, където се събираше четата. В селото престоях ведно със Станко Тошев 2 дена да уредим въпроса за храната, защото Г. Каров вече отказваше да дава.
Когато отидох при четата над с. Сапарево, заварих цяла галиматия, никаква чета готова, както се хвалеше Ботушанов в София, нямаше, имаше хора гладни, които мислеха за своя стомах, и ако продължаваш да ги храниш, няма да помислят за влизане вътре. Събраните хора от Ботушанов биле всички разложани (около 25 души, от които 15 души само якорудчани, най-калпавите македонци подобно на егрипаланчените). Пушки, дрехи, патрони и други потребни за четата работи нямаше, затова веднага писах на Стоенчева в Дупница, който след два дена дойде, като донесе някои работи със себе си, а с него дойде и едно чехче Антон Вимола, за когото Ботушанов ме убеждаваше да го не приемаме, защото той не обичал други вери и не били благонадеждни.
Бъдещето обаче показа съвършено противното, защото Антон Вимола спечели името на най-храбър и тактичен човек като началник на чета, а Ботушанов - кокошкар, какъвто си беше, харчеше патроните си по шумата, която си представяше за турци - в боя при с. Пирин, където със своята глупава стрелба от 2000 крачки побърка на смелия и умен план на войводата Лефтеров, който дебнеше турците да ги пропусне близо. А в боя при с. Белица под самата граница е прочут със своите нескончаеми залпове по неврокопския аскер (?). Такъв аскер в Белица нямаше, защото аз го държах с четите в Дервеня - напротив, разложкият аскер от с. Добриница, бидейки свободен в Разлога, дойде против нашите чети в с. Обидим.
Стоенчев, като разпореди да ни се даде оръжие от с. Рила и други дребни работи, преди да се разделим, когато бяхме насаме, за Ботушанов ми каза следующето: Атанасов, на Ботушанов не се доверявай, той е лош и развален човек, в Русе злоупотреби 1000 лева на организацията, на всяка дума лъже и се хвали и пази [се] още, защото е сифилитик. Доверявай се повече на Ботков, който е по-добър. Като другар това бях длъжен да ти кажа, довърши Стоенчев. Аз благодарих за съвета на Стоенчев, но изказах му съжаленията си, че по-рано не ми казаха това, за да зная с какъв човек свързвам моята бъдеща съдба и съдбата на делото, на което съм се посветил да служа според силите си. Стоенчев си отиде и след няколко дена, когато вече се приготовлявахме и като направихме няколко упражнения по пътя до минаването на границата, на 22 юли, без да описвам подробности, реших да преминем в турско.
На 22 юли вечерта от Рибните езера вече още на светло, като се фотографирахме и като дадохме до самите езера клетва за вярност и подчиненост, която там си остана, защото освен Ан. Вимола, Божко Вълчев и Милош Георгиев всички други я нарушиха, тръгнахме за границата. Когато вече бяхме се изкачили на върховете и на самата линия в пункта, дето щяхме да минем, Ботушанов със своя куриер уплашиха се от един овчарски огън, който те ме уверяваха, че били чадъри, не искаха да минем тук, а по-нататък. Обаче ден вървяхме по линията се на изток и това тяхно нататък не се свършваше, ужасен студ, вятър и дъжд имаше тука. Дойдохме на Семково, място, удобно за минаване. Ботушанов, макар вече да беше 12 часа през нощта, не иска пак да мине, между нас се заведе едно малко скарване, иска да ме убеди да минем къде Демиркапия, но аз не се съгласявах и настоявах тук да минем. След дълги колебания и разправии съгласи се и така минахме границата над семковския турски пост без никакъв инцидент. Благодарение на две момчета - беличани, които знаеха местността, къде по път, къде без път, ние, макар и форсировано, ние изминахме доста път и преди да се съмне, се установихме в гората на беличката местност на 1000 крачки от турския пост, който не можеше да ни види, а ние с просто око и бинокъл виждахме всичките им движения и разположение.
На следующата вечер, още преди да се мръкне, тръгнахме за с. Драглища. След няколкочасово движение се установихме на 2 часа от селото в гората. Още същата нощ изпратих Милош Гьоргиев, който беше родом от Г[орна] Драглища, с 5 момчета в селото с писмо до ръководителите й за храна. На 24 вечерта късно те се върнаха, като донесоха малко хляб само, а с тях дойдоха Бизев с четата си (местна). Бизев не одобряваше нашето идване и предлагаше доброволно да се върнем, защото било рано и др. Аз му възразих, че сегашният момент е най-важният за нас и че аз с народа ще се сношавам, ако те не ни искат. Скарахме се най-накрая и аз бях принуден да го заплаша, че насила ще ги заставим да не ни пречат. След туй скарване той стана по-вежлив и даже трудеше се да ни помага, но виждах, че това не го правеше искрено.
Между тях имаше един благороден момък Георги Вардов - прост четник в четата, но всъщност много по-интелигентен от Бизева и другите. Когато аз бях слязъл много ниско в реката през деня да се мия сам, той намери случай, без да го видя, да ме последва и даже изпъкна през гората съвършено ненадейно и понеже носеше турски киляф, на първо време го взех за турчин. Той ме покани да седнем и насаме да се разговорим. Осъждаше поведението на Бизева, изказваше си радостта, че сме дошли, и ме уверяваше, че ако се срещна с Мингьо, ще се разберем добре, понеже Мингьо бил добър човек. В думите на тоя момък наистина всичко беше истина. Мингьо аз търсих и писах, но с него много късно се намерихме, и то по причини още за мене добре неизвестни. Не вярвам да не се е научил или да е нямало възможност да му се съобщи, както казваше Бизев, предполагам, че последният и Вапцаров нарочно не са му пратиле писмото.
Ботушанов и компанията му вече се наситиха от турско, почнаха да викат или въстание да правим, или да се връщаме. Напразно ги убеждавах, че време за въстание не е още, нашата мисия е чиста агитационна и подготвителна за въстанието. Барем, казваха, да отидем в Якоруда. Там ще ни посрещнат роднините, храна ще имаме в изобилие, баници и др., а и ще ги зарадваме… Бизев им казваше, че в Якоруда ще гладуваме, както гладувахме, казва, и ние. Якорудчане не съчувствуват и даже ще ви предадат. Ботушанов протестираше против тая неправда и обвинения, той ме уверяваше, че и жените, и децата ще излязат да го посрещнат, като чуят, че дошел. Аз вече знаех глупавите самохвалства на Ботушанов и казвах да отидем към Банско да намерим Мингьо. При това тъкмо по това време се получи известие, че станала аферата в Банско, и ние щяхме да отидем на помощ, ако стане нужда. Бизев, който по-рано предлагаше да се върнем, сега също поддържаше това мнение. Ботушанов и всички момчета с малко изключение настояваха за Якоруда, ако най-сетне в Якоруда не намерим прием, ще отидем в Суфандере при власите, ще ядем бял мъж и др[уги] ципури или пак ще минем в Българско, където Ботушанов казваше си имал устроени етапи за храна и когато дойде време за въстание, ще влезем вътре с другите, защо ще ходим да се мъчим на вятъра.
Най-сетне до Якоруда се съгласих да отидем. Една вечер, като се разделихме много приятелски с Бизев и четата му, те взеха пътя за Дреница, а ние за Белица. Над Белица спряхме да отделим хора, които ще влязат в селото. Между назначените попадна и Антон Вимола, който сам пожела. Ботушанов не иска да го пусне, вследствие на това пак даде повод за спречквание. Малко по-нататък избрахме мястото за денуване, но Ботушанов с авторитетност, че знаел мястото, не го одобрявал, такова, казва, беше мястото на Протогерова, затова го избиха. Упрекът против Протогеров беше общ за офицерите. Ботушанов открито вече хвърля ръкавицата за скарвание. Аз я приех и на следующата заран събрах всички и като го осъдих за поведението му, пред цялата чета заявих, че с няколкото момчета, които щяха да ме последват, ще вървя в Пирин, а те, ако желаят, с Ботушанов да се върнат. Цялата чета единодушно изказа желание да не ги оставям и че ще вървят там, дето им кажа, а на Ботушанов предложиха да иска извинение и да даде тържествено обещание, че за нататък ще върши това, което аз заповядам. Ботушанов, унизен и убит морално, стана, с няколко глупави фрази иска извинение и така се тури нов капак на кипящия котел, който всяка минута беше готов отново да кипне от тайния огън, подклаждан от Ботушанов и Ботков. В Белица известието за нашето пристигание произведе отлично впечатление. Изпратиха ни храна в изобилие, много селяни дойдоха да ни видят и аз се учудвах на тяхната готовност за саможертвование.
Макар в това село да има турци и аскер, нашите хора благополучно влязоха и излязоха и през всичкото време прекарахме тихо и незабелязано в една гора, заобиколена с ниви, и пътищата, по които работеха помаците, без да ни узнаят. След двудневно престоявание тук и добър прием разговорите ни със селяните се водеха изключително върху въпроса за въстанието, оплакваха се всички от селата от вътрешните, от нямание на оръжие и за по-бързо действие заминахме за Якоруда.
Якоруда! Огън да я гори - всички така я благославят, но за нещастие много добри села изгоряха, а непатриотичната Якоруда остана недосегната в 1895 г., когато със Стою войвода отивахме, така и сега. Осъмнахме на 1 км от селото до казармите в шумака, наоколо все ниви. Ботушанов и бай Томе, кметът, скърцат със зъби: „Барем две бомби ще хвърлим в кафенетата и джамията. Само позволи ни, г[осподи]н поручик!”. Те знаеха, че аз такова нещо няма да позволя, защото по-рано декларирах пред тях, че имам инструкции от ген[ерал] Цончев да избягваме срещи и схватки с турците и да пазим силите си за деня на общо действие.
Радост голяма във всички ни, скоро може би ще вкусим от баниците, саздърмата, за която бай Томе беше създал цяла литература, кадънски тютюн за Ботушан войвода, който ще изпрати най-влиятелния помак, ако узнае, че е пристигнал, и, разбира се, от страх, а пък за Ботушанов турците разправяли цели легенди (?), даже нощно време им се явявал…
Уловихме едно момче на 28 години, неблагонадеждно, както се изразяваха за него Ботушанов и др[уги], макар и роднина, пратихме с него писмо до Аргазов. На следующия ден Кольо, неблагодеждният, дойде и донесе 5-6 к. д. хляб и каза, че предал писмото и обещали да ни изпълнят желанието, само да не стоим повече до селото, а да отидем по-далече. Казахме му, че ще чакаме хляба, тогава ще се махнем. Напразно чакахме и на следующия ден. Никой не дойде, тук подигнах въпрос да се разделим, когато Б[отушан]ов предлагаше пак за Суфандере или Българско. 15 души пожелаха да останат с мене и хванем Пирин, а Б[отуша]нов с другите да се върне и под претекст да организира якорудчане от чарковете и вследствие невъзможността цялата чета да се храни, да си отиде. Първоначално се съгласи, но впоследствие заяви, че той от мене няма да се дели.
Да чакаме повече беше безумно, затова се преместихме на по-далечно и по-безопасно място. При мен дойдоха Аргазов, майката и малкото братче на Иван Рашков, но нищо за ядене не донесоха, нямале възможност, но обещаха на другия ден непременно, че ще донесат. И този път излъгаха и ние от глад вече примирахме, сега вече всеки се разочарова от прехвалените баници на Б[отуша]нова, възпятата саздърма и кадънския тютюн на бай Томе Бакалов. Реших да се върнем пак в благословената Белица. На […] вечерта се отправихме за там, изпратените ни хора в Белица пак ги приеха, дадоха всичко в изобилие, даже нашите пратеници злоупотребили с правата си и поискали по ½ ока шекер, за което ръководителят в писмото си ми се оплакваше. Аз му отговорих да не дава подобно нещо, но това подигна отново жлъчката на Боткова, Б[отуша]нова и другарите им против мене. Аз бях си заръчал за мене 1 ока захар, но затова пратих един лев, който ми беше нужен за чай. Дотогава аз още употребявах носения от България, но голямата част от който го изядоха тези, на които бях го дал да го носят.
На 2 ден в неделя се преместихме по-близо до селото, понеже него ден мъжете биле викани от властта и не можеха да ни донесат храна. Около 10 жени, стари и млади, с пълни торби и под предлог, че отиват за нивите, като минали покрай чадъра на аскера, който ги псувал, че носели хляб за комитите, дойдоха при нас, плачейки от радост, че можели да ни услужат и да видят български аскер, както ни наричаха. Като престояха няколко часа при нас, после обед си отидоха. Вечерта пак нови раздори за ядене и подклаждани от Ботков и Ботушанов, реших да се разделя с 10-ина, които искаха и да се отърва от тия негодяи, но лукавият Ботушанов пак успя да ме отклони от това решение, като каза, че ще изгони два от най-развалените - Шоката и Йосиф от Белица, а кой ли беше по-добър от другите, Дойчин Тумбев от Мехомия беше човек може би най-развален - осъден за низки дела от местния комитет на смърт.
След дълго и уморително движение през нощта двамата се обезоръжиха на драглишкия път и изпъдиха. Това не можеше да ме задоволи, спасението беше да се изпъдят всички, аз с Божко Вълчев, един от малкото честни хора, що имах, а те бяха и другите двама Антон Вимола и Милош Георгиев и с още няколко души се отделих с предлог да отида в с. Драглища, а в същност мислех, че като ги оставя, те ще хванат полите на Рила и ще се върнат в България. Обещах им да им изпратя храна, с една дума, не им загатнах открито, че се отказвам от командуванието на четата. Спуснахме се форсировано за селото, над него в тъмнината се срещнахме с много хора, които взехме за турци, а те на моя въпрос по турски отговориха - преносвачи! Те ни познали по-рано, че не сме турци, всички почти бяха разложки селяни, които от границата пренасяха материали, някои носеха по 2-3 пушки. Те ни казаха, че имало въстание в Битолско с много преувеличени работи, които те искрено вярваха. Духът им беше много висок, а пренасянието на оръжието и движението до селото и в селото на преносвачите и четите приличаше на пазар, никаква предпазливост.
Драглища беше обявено във военно положение от въстаниците. Турци не смееха да дойдат. Настанихме се в една къща, оттук замина куриер, по когото изпратихме приготвения ми от по-рано рапорт на ген[ерал] Цончев за положението в Разлога и моите мнения за бъдещите ни действия… Писах и частни писма. Ботушанов, като чули и видели за трескавите приготовления, че Цончев е на границата и много други чети ще влязат, вече не мислеше за връщане, а за да заглади миналото, писа ми много любезно и смирено, че много се тревожи за моето мълчание и чака заповедите ми, а с Ботков, от друга страна, писали на Цончева писма, с които се оплаквали от моята лоша обноска с тях и момчетата. Постъпки, свойствени на хора подлеци. Вечерта дойде в къщата и Бизев. Сега се срещахме по-любезно. Като разменихме впечатленията си от радостните известия, решихме да извикаме моята чета утре вечер и с местните чети през тая нощ да пренесем за Банско и Пирина няколко товара с материали.
Когато на следующия ден по-голямата част от местните големци бяха при мене, караулите съобщиха да се скрият четите, защото дохаждали юшурджиите в село. Селяните отидоха и ги посрещнали, след което пак си отишли за Мехомия. Чудно, че тия турци никак не можеха да узнаят, че селото цяло се е обърнало на комитетски лагер… Вечерта на местността „Дъбо” (един голям дъб, който беше определен за сборен пункт) всички бяхме се събрали, чакахме нужните коне и моята чета да пристигне. Последната не дойде, защото писмото не могли тая вечер да получат, а и заминаванието се отложи, тъй като потребните коне не намерихме. Останахме пак в с. Драглища в друга къща по-хубава, където прекарахме сравнително по-добре. На следующия ден 10-ина войници минаха от селото за постовете и ги виждахме от прозорците, а те, сиромасите, с наведени глави вървяха отчаяни, без да подозират, че селото е пълно с комити.
Следующата вечер четата и Ботушанов пристигна на „Дъбо”, но пак не заминахме, защото не беше готово, аз с половината чета и Бизев отидохме в с. Д[олна] Драглища, а Ботушанов с другата половина в с. Драглища. В Д[олна] Драглища слязохме в къщата на попа, там заварихме 5-6 души от местната чета, между които бяха Молеров Кочо и Юруков, убит после във въстанието. Молеров е интересен тип във всяко отношение. Вънкашност внушителна, оригинална и фантастична, висок, тънък, къдрава коса, връз която едвам личи арнаутско таке, турски и арнаутски костюм с ресни, потури шарени с гайтани и с отворени джобове. Свири прекрасно на тамбура, говори полечка, свързано и умно. С него и тамбурата му прекарахме тук много весело, имаше песни, па даже и хоро.
Юруков пееше добре и беше много откровен момък. Той ми разправи своя подвиг в Мехомия, когато избягал от ръцете на стражарите. Възхищаваше се от бъдещата борба. На следующата вечер неочаквано ми съобщи, че ще замине за България само за няколко дена и искаше да го препоръчам на Цончева да му дадат един добър въстанически костюм като нашите, в които беше се влюбил. Каскета той мразеше, затова постоянно си туряше моя калпак на главата и се радваше. И той беше млад и разсъждаваше ангелски, не беше заразен от теорията на Карл Маркса и др[уги] глупости. И в това село имаше много чети и открито се движеха.
Вечерта се събрахме всички тука до черквата, отвън селото и потеглихме с около 30 коня товарени и 80 души четници от няколко чети. Аз урегулирах начина на движението по военному, назначих авангарда, ариегарда, между конете разпределих хора, а 20 души оставих с мене в резерв, дадох нужните инструкции. Назначих пропуска и така тръгнахме. За абсолютна тишина не може да се говори, защото е невъзможно, кон паднал, товар паднал или се изкривил, спирание, говорене и пр. И при най-малка бдителност можехме да бъдем узнати, но турците го имат за правило ноще да не предприемат нищо. Ние хванахме мехомийското джаде, минахме покрай моста до с. Баня, с шум и глъчка и слава богу никой не ни тревожи. Казвах си на ума цялата българска артилерия да тръгне, може да се пренесе в Пирина, без да узнаят турците.
Когато стигнахме под Банско, посрещна ни Вапцаров, той ме покани да отидем в Банско тая нощ, аз се съгласих, като взех само Божко с мене. Ботушанов каза на Вапцарова, че ако станело нещо с мене, ще отговаря, а утре вечер, ако не съм се върнал, той ще счита, че има причина, затова ще дойде с четата в селото. Казах на Ботушанов да не се безпокои толкова за мене, защото, казвах си, той не е по-добър от другите, които биха искали да ме убият. Четите с материалите заминаха за Пирина, а ние през ливадите с големи мъки стигнахме Банско, като прескачахме било дувари, плетища, най-после се докопахме до определената къща, в която след дълго хлопане леля Мария ни отвори и ние влязохме и веднага легнахме, защото бяхме уморени. Така спахме до обяд, когато ни събудиха да обядваме.
След скромния обяд, яхния от картофи и по едно парче сланина, около една длъгнеста маса, която едва ни побираше, защото всички бяхме 10 души, се оттеглихме в съседната стая да си поговорим относително делото. В къщата всичко беше тихо, освен жената-стопанка и едно момиче и един-двама куриери, които излизаха и дохаждаха с мисии, натоварени от Вапцарова, друг никой нямаше. Местната чета тук се представляваше от най-избраните си хора. Вапцаров минавал за една важна птица, той беше кучето тука, всичко нему се подчинявало и с всичко той се разпореждал. Той минава подобно на Сандански и Чернопеев за велик стратег. На възраст не е по-стар от 26 години, строен, антипатичен още на пръв поглед, по природа най-развален човек. Другите около него все млади хубавци, най-големи глупаци.
Ето на какви ръце беше поверена съдбата на целия разложки район, тези хора, облечени с такава неограничена власт и бидейки глупави и деморализирани, можете да си представите какво зло причиняваха на народа и на делото. Аз още не ги познавах и нямах представление за техните душевни качества и умствени дарби, но още от пръв поглед и от няколкото думи разбрах, че имам работа с млади хора, а мене ми трябваха да се срещна със сериозни, които ще ме разберат и от които мислех да узная нещо важно по въпроса.
Когато станахме вече, стаята затвориха и заседанието един вид се откри според тях. Аз се обърнах към всички с въпроса: „Да се запознаем, г-да”, последваха запознанствата. След това питах ги има ли още други да дохаждат. Отговори Вапцаров - „Няма” - „Ами, казах, на ръководителя и други по-влиятелни селяни не е съобщено.” Същият отговори: „Ние сме ръководители и всичко.” Аз останах смаян, но трябваше да ги призная. „Тогава, казах, да почнем!” Вапцаров ми зададе въпрос: „Защо дойдохте толкова рано? Още не е време за въстание, ние не мислим да подигаме скоро.” При това прибави: „Ние с радост се научихме за Вашето пристигание, впрочем преди да минете, ни бе съобщено, но ни направи тъжно впечатление обстоятелството, че с Вас са дошли две компрометирани личности, Ботушанов и Ботков, и ако не бяхте Вие, те щяха още на първия ден да бъдат пропъдени или избити.” За Боткова каза, че той, когато бил в Мехомия, фалшифицирал печата на комитета и събирал пари, които злоупотребявал, когато бил узнат, успял да избяга и [се] спаси. Аз мислех, че това са едни несправедливи обвинения, но после се научих, че всичко това, което се приписваше нему, било вярно…
Аз се помъчих да ги оправдавам, като им казах още, че те са под моята команда и изпълняват моите заповеди и ако между нас има солидарност в действията и искреност, присъствието на тези двама няма да повреди на работата. Казах им, че ще работя солидарно с тях, че и аз имам инструкции в тая смисъл да не се действува по-рано от 1 септември, че планът на нашите другари начело с ген[ерал] Цончев е в тоя дух. Те ми възразиха, че на Цончева не вярват, понеже бил човек на княза, но нашата група се третира много зле от управляващите и пр. След дълги разговори все върху горните въпроси аз им казах, че за всичко това ще пиша на ген[ерал] Цончева и най-накрая стана дума до деня на въстанието къде мисля да остана. Те изказаха желание да остана в Разложко, но аз им казах, че ще искам да отида до с. Пирин, дето вътрешните са събрани на конгреса.
Макар моето присъствие да се държеше от Вапцаров и другите в най-голяма тайна, неизвестно как, но в селото вече мнозина узнали. Вследствие на това следобед вече почнаха да идват много гости от двата пола. Те всички сърдечно ме приветствуваха с добре дошъл и искаха да говорят с мене. Между многото лица спомням си Радон, когото помня от Солун[ската] гимназия и който падна убит на 22 септемв[ри] над Годлево в сражението, в което аз така също като най-старши началник командувах, но с Радона тука ние не можахме да се видим, подробност, която ще опиша в това сражение. Радон, види се, от по-рано ще е бил назначен за войвода, затова той между разговора, който водехме, постоянно ме разпитваше за тактиката на въстаниците и др[уги] военни въпроси.
Вечерта не заминахме, както бяхме решили, вследствие гостите, с които закъсняхме, освен това донесоха куриери поща, писма на Вапцаров и притурка на в. „Право”. Всички съобщения за въстанието в Битолско се взимаха тука за истински и понеже се представяха като победи на въстаниците, то радостта, куражът и ентусиазмът в присъствующите беше неописуем. Тук се научихме от писмото на Вапцарова за станалото съглашение между двата комитета, това се посрещна със същата радост, за убийството на Ростковски в Битоля, за руската морска демонстрация и много други новини, радостни за роба, че царството на турците наближава да се свърши.
Движението на следующия ден вследствие моето присъствие, от една страна, и получените новини беше също по-голямо. Посетители дохаждаха от разни възрасти и пол, влизанието и излизанието ставаше без големи церемонии, което доказваше малкия или почти никаквия страх от турците. Турци в селото няма, но вън от селото на чадъри имаше 200 д[уши] аскер, който изпращаше сегиз-тогиз големи патрули по улиците, но тези патрули не смееха да си покажат главите в българските дворища. Всичко мъжко население вече беше се обявило нелегално, криеха се от властите и когато ги викаха, не ходеха, някои ходеха вече с оръжие. Турците всичко узнаваха и молеха ги пред жените им да не правят такива работи, царят ще ги прости. Подобни обявления бяха вече по всички села облепени, че реформи ще се дадат и др[уги] обещания, та населението да стои мирно и пр.
Следобед дойдоха три учителки, двете протестантки - Евтимова и Ушева, а другата от православните - Лазарова, моя роднина по кумство и дъщеря на добър наш приятел. Те също се занимаваха с комитаджилък, шиеха знамена, каскети, униформи и пр. Вследствие известието за станалото съединение на комитетите упорито се говореше за дохажданието на още офицери и генерала сега, които масата гледаше симпатично и открито заявяваше своите чувства и надежди и дълбоката си вяра в тяхната вещина да ги водят на бой срещу турците. Но не така гледаха Вапцаров и другите около него. Те тайно ръмжаха и говореха пак против офицерите, като се стараеха да ги компрометират. Така гледат въобще всички учители с малко изключение и стари хайдути, които са се загнездили от интерес в организацията, и то просто от завист, че те с дохажданието на военните ще трябва да изгубят авторитета си пред масата, която обича и вярва във военните.
На 11 вечерта с Божко и двама куриери напуснахме Банско и като прескачахме дълго време през дувари, плетища и пр[очие], излязохме в полето, където ни чакаха около 15 души с чували, пълни с храна, и всички хванахме сев[ерните] поли на Пирина, за мястото, където беше четата. След дълго и уморително пътувание се изкачихме горе в банската гора. Всичко намерих в добро състояние, четата не беше доволна от този прием и скромната храна от Банско и ужасно роптаеха против банскалиите, понеже това го правеха открито и със злоба, то аз се мъчех да ги успокоявам, за да не става конфликт, а те нямаха право на тези претенции, защото не бяхме дошли за разкошни ядения, нито такива те са имали в България, а още повече, че в тяхната прехвалена Якоруда и толкова не ни дадоха. Антон Вимола намерих сериозно болен от жълтеница, благодарение на чая, който само пиеше в разстояние на два дена, можа да оздравее.
На тая местност престояхме 7 дена приблизително, тука през това време дойдоха много чети, едни отиваха, други идваха и пр. Пристигаха и разни новини, повечето преувеличени и с добри надежди за нас, аз никакви писма не получих, което много ме безпокоеше, от разни куриери и четници се научих за пристиганието на Стоенчев. Капитан Стоянов, с когото бил и брат ми, Данчо и Дървингов и др. наши приятели, говореше се, че са минали Янков, ген[ерал] Цончев с Матов и какво още не. Но на мене никой не ми донесе положителни известия, после се научих, че Стоенчев, Стоянов и др[уги] пратили писма до мене да се срещнем, но вътрешните не ми ги даваха, аз също написах за тях писма, дадох на Бизев да ги изпрати, но той не ги е изпращал, вследствие на това с никоя наша чета аз не можех да се видя и бях в голямо недоумение.
Бизев ме лъжеше и заблуждаваше, че четите бързо заминали за с. Пирин, и то тогава, когато разстоянието между нашия бивак и на другите чети беше много близко. Бизев и тях по същия начин е заблуждавал мерзавец - коцкар, каквито са и всичките му другари, начиная от Татарчев и свършиш с Копаран чауш и пр. На това място се срещах с П. Васков, който с няколко души, техническо отд[еление], бяха пристигнали. Ние сме стари приятели и срещата ни беше трогателна, той и другарите му ме молеха като родом от юг да ги придружа и им стана началник. Даже Васков щял да ми отстъпи старата си пушка. Перспективата за юг много ме съблазняваше, но не можех така да се реша, макар да имах вече оправ[дателни] причини да напусна тая безобразна чета с безобразните Ботушановци и Ботковци. Станиш, кукушки войвода, който вървеше с материали, пък даже ме упрекваше в нерешителност и непатриотизъм защо не отивам с него в Кукушко да имаме и ние офицери от нашите места и да не дохаждате, ами сте тръгнали да освобождавате - свободния Разлог - молеше ме горкият Станиш, а той е честен и юнак човек, каквито са повечето южани. Със съкрушено сърце аз отказах и нему и на 15 се разделихме трогателно, като тръгнах с прокопсаната си чета за неврокопските села Обидим, Кремена и пр.
ЦДА, ф. 771 к, оп. 1, а. е. 75, л. 1-20. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

Телеграма от С. Радев до ротмистър Д. Ат. Думбалаков за придвижването на Солунската дружина

Скеча, 7 май 1913 г., 5 ч. вечерта
Телеграма
Г-ну ротмистър Атанасов, Солунската дружина
Кога ще мине дружината от тук
Симеон Радев
ЦДА, ф. 1898 к, оп. 1, а.е. 35, л. 1. Бланка. Оригинал. Ръкопис.

№ 3

Писмо от С. Радев до ротмистър Д. А. Думбалаков за пътуването си за София и за военните успехи на Думбалаков

[Димотика], 19 юни [1913] г.
Драги Атанасов,
Утре тръгвам за София. Със скръб се отделям от вас. Тук славата ти гърми навсякъде. Да живее Солунската дружина. Привет на всички ви
С. Радев
ЦДА, ф. 1898 к, оп. 1, а.е. 35, л. 2. Оригинал. Ръкопис.

№ 4

Интервю на майор Д. Ат. Думбалаков с Хюсеин Хилми Паша за борбите на българите в Македония за свобода, когато сръбските и гръцките чети са сътрудничели на турската власт, за бъдещото сътрудничество между турци и албанци с българите в революционната им борба срещу Сърбия и Гърция в Македония

Виена, 10 февруари 1914 г.
ХИЛМИ ПАША ЗА НОВИТЕ БАЛКАНИ
(Интервю от запасния майор Д. Атанасов)
Връщайки се от Албания, спрях се във Виена и счетох за необходимо да посетя прочутия бивш главен инспектор на Македония, умния и достоен турски държавник Хилми Паша, сега отомански посланик в австрийската столица.
Хилми Паша влезе в салона с фес на глава; той е висок, с едра, но деликатна конструкция, възстар, с правилни и красиви черти на лицето и малка брада, почти побеляла. Държи се с много достойнство и елегантност.
След като му изказах удоволствието да видя бившия управител на моята родина, той ме запита, отгде съм родом.
- От Сухо, Солунско.
- Да, знам това чисто българско село.
Хилми Паша наистина познава Македония във всяко отношение и днес той разбира по-добре от всеки друг турчин положението на новопоробената страна.
- Никога не допущах - каза пашата, - че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще завладеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща.
Населението в Македония е в своето болшинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население.
Освен това, продължи Хилми Паша, за свободите на тая страна се бореха и жертваха само българите. Революционната борба и войната - туй бе чисто и само българско дело.
В революционно време гърците и сърбоманите, смело казвам това, вървяха наедно с нас, турците, против вашите комитети. На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха за вас, те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели.
И когато България реши да воюва, те се присъединиха само да извлекат ползи на ваша и наша сметка. Преди на вас да изменят, те се отнесоха вероломно към нас.
Но каквито и да са сърбите и гърците, виновни сме ние, българите и турците, защото не се разбрахме навреме.
Но радостта на гърци и сърби от лесно добитите печалби не ще е за дълго. Туй българско, турско и албанско население, те по никой начин не могат задържа в покорство. Познават най-добре якия революционен дух на българската нация. Нищо не е в състояние да го сломи.
Ако империята не можа да излезе на глава с българите, сръбската и гръцката власт ли ще ги укроти?
Две въстания на българите, които сигурно ще бъдат подкрепени от турци и албанци, ще сломят и Сърбия, и Гърция не само финансово, но и морално.
Турция бе неизтощима, нейният войник и зиме, и лете бе на поста си и не успя да стане господар на революцията.
Всичко туй не могат да не осъзнават и великите държави, чиито икономически интереси много страдат от вечните борби и размирици на Изток.
Едно е средството да се разреши балканският мир с добро за всички.
- От Македония и Косово поле трябва да се създаде отделна автономна област.
И това, убеден съм, каза Хилми Паша, ще стане не след много дълго време.
После Хилми Паша разви своите идеи за пълната общност на държавните цели на България и Турция. Едни им са външните врагове, еднакви икономически и национални интереси.
Това е само част от разговора ми с Хилми Паша.
Както любезно бях посрещнат от пашата, още по-любезно бях изпратен. Той ме задължи да поздравя многобройните му познати и приятели българи от добри и лоши времена.
Майор Атанасов.
В. „Камбана”, г. ІІІ, бр. 1815, София, понеделник, 10 февруари 1914 г., с. 2.