ПОЛКОВНИК АНАСТАС ЯНКОВ - ИДЕАЛИСТЪТ, КОЙТО НЕ ПОЖАЛИ ЖИВОТА СИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА МАКЕДОНИЯ

Много са българите, които посветиха живота си за освобождението на родината, като и след освобождението през 1878 г. не престанаха с оръжие в ръка да участват в освободителните борби. Едни от тях водеха борбата в редиците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), но не малко бяха и тези, които участваха в освободителното движение, както като български офицери, така и като дейци на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Болшинството от революционерите от двете организации често преминаваха от едната в другата организация, тъй като и двете бяха български революционни и патриотически организации и целта и на двете беше една и съща - борба за политическа автономия на Македония и Одринско. Зад тази формула, както ще отбележи през 1919 г. членът на ЦК на ВМОРО Тодор Александров, се криеше идеята за освобождението на всички български земи и обединението им в една държава. Автономията за тях беше етап към крайната цел. Независимо от това съвсем малко са тези, които останаха верни на статутите на ВМОК и никога не преминаха в лагера на вътрешните. Сред тях на първо място бяха офицерите от българската армия - генерал Иван Цончев, полковник Стефан Николов, полковник Анастас Янков, полковник Борис Дрангов, майор Димитър Думбалаков, майор Петър Дървингов, капитан Юрдан Стоянов, капитан Софрони Стоянов и др. И всичките, заедно с вътрешните, се биха рамо до рамо през Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). Там, където те участваха в боевете срещу турците в Серския революционен окръг, въстанието се превърна в истинска война. След разгрома и прекратяването на въстанието те отново се върнаха в казармите и тайно участваха в разтурените структури на ликвидирания от русофилското правителство на д-р Стоян Данев Върховен комитет. Един от най-непреклонните привърженици на комитета и противник на вътрешните, или както ги наричаше той - „коцкарите”, остана до края на живота си полковник Анастас Янков. Кой беше полковник Янков и можем ли да се гордеем ние, българите, с него? По-долу ще ви припомня най-важните дати от неговия живот и ще ви дам възможност да прочетете неговите спомени за участието му в македоно-одринското революционно движение за един кратък едногодишен период от време - от лятото на 1902 до есента на 1903 година.


Полковник Анастас Янков

с. Загоричани

Полковник Анастас Янков Динков е роден на 1 август 1857 г. в с. Загоричане, Костурско. Неговият съселянин и по-късно сват Димитър Благоев ще запише в спомените си за родното им село: „Родом съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село, разположено в последните хълмисти склонове от южните разклонения на големия планински масив Вич планина и в началото на голяма равнина, простираща се на юг от селото. Тъй като земята на нашата селска община е малка и недотам плодородна, то по-голямата част от мъжете трябваше да търсят допълнителен поминък. Някои го намираха в църковната служба, други в учителството. Но болшинството от редица поколения го търсят и намират в търговията, било в село, или в Цариград.” Полк. Янков намира своя „поминък” в българската казарма, където офицерството и революцията стават за него професия и съдба. Както съселянина си Д. Благоев, и той първоначално учи в Българското класно училище в Цариград. Завършва училището през 1875 г., когато назряват революционните събития в Босна и Херцеговина, Сърбия и България. Заминава за Сърбия и като доброволец участва в Сръбско-турската война (1876 г.). На следващата година, когато избухва Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е отново доброволец и като опълченец е включен във Втора рота на 5-а дружина на Българското опълчение. Във военния му послужебен списък е записано, че е зачислен на служба от 18 април 1877 г. Сражава се в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново, където е тежко ранен на 28 декември 1877 г. Уволнява се от опълчението на 22 юни 1878 г. със звание унтерофицер. От ноември същата година е приет за юнкер във Военното училище в София, което завършва през 1880 г. На 30 август 1880 г. е произведен в първи офицерски чин като подпоручик и е приведен на служба в 9-а пеша Берковска дружина. Произведен е за поручик на 9 септември 1885 г., само три дни след обявяването на Съединението. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като командир на рота от Харманлийската пеша дружина, която се проявява в боевете при превземането на Цариброд и Пирот. След войната последователно служи в гарнизоните в Пловдив, Шумен, Добрич и София, в 19-и пехотен полк и в Министерство на войната. Произведен е последователно в чин капитан на 24 март 1886 г., майор на 2 август 1890 г., подполковник на 1 януари 1896 г. и полковник на 14 февруари 1901 г. Същия ден, когато е произведен за полковник, се уволнява и преминава до края на живота си в редиците на ВМОК и на Българското освободително братство. Като деец на ВМОК - Михайловски - Цончев през лятото на 1902 г. прави неуспешен опит да вдигне въстание в Костурско и Леринско, за което му попречват дейците на ВМОРО. Неговата чета води успешен бой срещу турския аскер при село Бобища, Костурско. Връща се в България чак през зимата на 1903 г. и веднага е арестуван и интерниран от правителството във Варна.


с. Бобища, Костурско

След като Солунският общ конгрес на ВМОРО (2-4 януари 1903 г.) взима решението за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание, дейците на разтурения Върховен комитет постигат споразумение с Вътрешната организация за участие във въстанието. През въстанието полк. Янков е член на Въстаническия щаб в Разложко. Под негова команда четата му води боеве с турската войска при с. Пирин и с. Белица. След въстанието полковник Янков преминава за кратко време с четата си на свободна българска територия, но скоро отново се връща и действа в Серския окръг, като влиза в конфликт с четите на ВМОРО, които искат да прогонят от района си върховистките чети.


Четата на полк. Анастас Янков

Полк. Янков загива заедно с цялата си чета на 15 април 1906 г. в родното село на Яне Сандански с. Влахи, Мелнишко. Четата му е обкръжена в къщата, където се укриват. Всички загиват в пламъците на подпалената от турците къща. Така завършва животът на този бележит български офицер и войвода.
По-долу ви предлагам да прочетете саморъчно написаните спомени на полковник А. Янков. Те се съхранява в Централния държавен архив (ф. 771 к, оп. 6, а. е. 140, л. 1-110). Към спомените си полк. А. Янков е приложил и кореспонденцията си от този период, като е залепил писмата между текста на спомените. Особен интерес представляват писмата върху плат, които са му изпратени от Битолския окръжен революционен комитет на ВМОРО, които носят и печата на комитета. По време на работата върху труда си „Освободителните борби на Македония” (т. І и ІІ - 1939-1943) Хр. Силянов се запознава със спомените на полк. Янков. По този повод той пише следното: „Организацията „Илинден” ми предостави за четене и евентуално използуване „Записките на полковник Янков”. Записките, придружени с разни документи от преписката на полковника, са написани на машина в 122 големи страници и приготвени, предполагам, за печат от неговите близки. В част от записките се описва подробно походът му от границата до Костурско, разправиите му с „коцкарите” и опитите му да вдигне въстание. Другата част се отнася до участието му във въстанието от 1903 г. в Пирина, заедно с „коцкарите”. Обнародването на тия записки, надъхани с неугасима омраза към всичко „вътрешно” би хвърлило нова обилна светлина върху характера и размерите на разкола. „Записките” биха допринесли много и за характеристиката на самия полковник, който, покрай голямата си преданост към освободителната идея, остана докрай със злобата и заблудите си. Прочитането на тия записки само затвърди в мене убеждението, че Върховният комитет е направил твърде лош избор, като изпрати именно Янкова оттатък Вардара, където разколничеството не беше опустошило душите и където споразумението беше още възможно.

Полковник Анастас Янков

Друг, по-тактичен и по-разсъдлив от него офицер би се постарал, поне след несполучливия опит за въстание, да се разбере с Окръжния комитет в Битоля, да постави силите си в услуга на делото, да действува за въстание през следната година и да зарегистрира свой крупен дял в Илинденското въстание. Така, струва ми се, би постъпил, на негово място, един Софроний Стоянов, един Протогеров, Дървингов или Л. Стоенчев. Дълбоко съм убеден, че едно такова споразумение, за което в Битолско имаше почва, би спомогнало, за да се отвори своевременно тоя окръг за множество офицери и за използуване на техните познания и боева опитност през Илинденското въстание.” (Вж. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, Т. І, С., 1933, с. 175.) 

Цочо В. Билярски


* * *

Полковник Анастас Янков


МОИТЕ ВЪЗСПОМЕНАНИЯ ПО МАКЕДОНО-ОДРИНСКИЯ ВЪПРОС

Към края на м[есе]ц май 1902 год. подпредседателят на Върховния Македоно-Одрински Комитет г-н Цончев ме покани в комитета. Когато отидох, сварих го самичък, на масата му куп писма.
- Виках Ви, драгий Янков, за да Ви кажа, че търпението на македонеца и одринеца е изчерпано, ако сме патриоти, трябва да му се притечем на помощ. Ето в какво [се] състои работата: В Македония и Одринско се завъдиха едни патриоти, които за пари по най-зверски начин убиват невинния българин и действително, населението от Ахъ-Челебийско се оплакваше от някой си злодей Вълчо Антонов. Турците, не ни убиват и обират, така както Вълчо. Молим Комитета да земе мерки и ни отърве от този крадец и убиец. От Мустафа-Пашенско се оплакват от някой си Александър Димитров Кипров и П. Генадиев, ян кеседжии, убийци и крадци. Оплаквания имаше и от Малко Търново и Лозенград. Но това беше нищо. Оплакванията, които идеха от Македония, бяха по-сериозни, там се изпълняваха секидневно смъртни присъди. Станали жертви на този терор кметът на с. Разловци, Малешевско, учителят Смилен от с. Падеж, Джумайско, Михал в Поройско, Муструка войвода, човека, който в 1895 година с четата си е превзел гр. Мелник, в Серско Гагалев и йоще един учител во Прилеп, Петров войвода в Костурско и още много други... ето, от кого повече страда македонеца и одринеца, ми каза Цончев. А за застъпванията на пленената Мис Стон се убиха 10-сетки хора. Ние имаме вътре унтерофицери, но има се нужда от офицери. Ето затова Вие решени ли сте да влезете?
- Да, му отговорих аз, но как ще кажете, за да отървем македонския народ от тези убийци македонци, ще трябва ли да проливаме братска кръв.
- Не - ми отговори г-н Цончев. - Това е невъзможно да го правим. Ето в Малешевско убиха на Иваница Данчов син му. Иван Лазаров ми пише, че някой си Васил Попов с чета е отишел в Малешевско, убил кмета на село Разловци и се упътил да убива Дончо Войвода, но четата му е била заобиколена от селяните на няколко села и во престрелката е убит Данчов. Аз това не одобрявам и извиках назад Иван Лазаров, загдето е позволил на селените да се бият едни други и затова искам да влезат офицери, които да турат ред между четите и да подигнат духа между населението. Ето за това, ако сте решили, заминавайте и то за оттатък Вардар. От там, ще ни опишете положението и ще видим, какво ще правим, за напред.
- Аз ще замина - му казах,-  но искам непременно тази година да подигнем въстание, тъй като, ако оставим това, то възможно е чрез лъжи, разбойниците социаланархисти да излъжат българския народ и като земат върх в конгреса да продължат терора си йоще 10 до 15 години. Тогава рискуваме да изгубим най-добрите си хора в робска Македония, а от тук в България да усилят анархизма и грабежа. Вие виждате средствата на Делчева и Герча Петрова, с бомби в Плевен, Шумен, Варна и Русе искат да сдобият пари, уж за македоно-одринското дело, а пък то е за да усилят своята тайфа, която след това, ще я разпръснат по Македония и Одринско и ще пропищи дете в майка. Грамадни пари се получиха от македонците и одринците, а от тук в България с наше име се събраха с хиляди левове и какво се купи с тях? Съвсем малко нещо. Ето за това, аз отивам, но да бъда самостоятелен и Вие от тук да ми помагате и се съгласите за въстанието.
- Аз съм съгласен - ми каза Цончев, - вървете и от там ще се споразумеем.


На 29 май утринта тръгнах с файтон за станция Горна Баня, наедно с другаря си Стефан Тупанчев и Кузо Погончев, унтерофицер от 6 полк, който носеше 2000 патрона. Слезнахме на спирка Брезник отсам Радомир. Тук ни чакаше един офицер, който ни закара в къщата на доктор Стоянов. Тупанчев, Кузо с други момчета и с патроните замина през нощта за Дупница, а аз с учителя Занешев на другия ден излязох отвън града и се отправих за Дупница пеша, гдето стигнах в 10 часа през нощта, посрещнат от Тоше Разложанина и понеже в града полицията ме е дирила, то ние се отправихме на южната страна на града, като газихме реката Доперман и Дупнишката и влязохме в къщата на един македонец. Тук при мене доде членът на Комитета Бозуков, който ми предаде, че Саев е заминал, но само с 80 патрона на човек и без дрехи, понеже ги уловила полицията. На другата вечер с Иван Илиев и Ангел заминахме за с. Бураново. Същата вечер тук Подуяков докара 32 пушки манлихерови. Четата ми я докара тук Карабиберов на 3 вечерта юни м[есе]ц. Тук бях посрещнат от селяните с българско радушие. Полицията сновеше, но за честта на българина, тук нямаше предатели. На 4 юни вечерта четата се приготви на брой 42 человека и се отправихме към границата, придружени от двама куриери. Минахме на около 300 крачки в дясно от турския пост, от когото кучетата залаяха. Аскера види се от страх изгаси на поста ламбата си и не се обади. Като изминахме около 1-1 ½ километър, в Македония ни срещнаха около 40 человека селяни от с. Скрижово, начело на някой си Давидко и ни показаха пътя към с. Логодаш, гдето денувахме в къщата на куриера Колю. Тук додоха много селяни и селянки, за да ме видят. Всички се оплакваха, че дали пари за пушки, а пушки не получили, даже кримки нямаха. Доде и чорбаджията на село Селище. Логодажани го посрещнаха със смях, „ето иде коцкара”, тук разбрах, че селяните викат на вътрешните революционери коцкари, понеже им зели пари, а пушки не им доставили. Говорих с чорбаджията насаме. Той ми се оплака от четите на Трайчо Христова и Чернопеева, които събирали пари и не донасяли пушки, „ако им се опрем, ни убиват”, добави чорбаджията. Помоли ме да отидем у неговото село, но понеже пътят ни беше за с. Падеж, то се отправихме през нощта за същото село. На края на селото бях посрещнат от около 200 души, всички въоръжени с кримки, мартини и бердани. Качиха ме на кон и потеглихме за село, но след едночасово ходение стигнахме зад един баир у две къщи. Тук разбрах, че селото [се] състои от колиби. Понеже бяхме много уморени, простихме се с любезните селяни и легнахме да спим. На другия ден додоха двата попа и няколко селяни. Тук разправиха и ми се оплакаха от ближните селяни на селото Лешко, които били с коцкарите, подържали четите на Трайчо Христова и Чернопеева. „Този последният ни уби учителя Силяна, за гдето последният им поиска сметка, за дадените от селото 400 лири турски. Пари давайте, а къде отиват парите, не е ваша работа, така ни казват четите на коцкарите”. Донесените от мен 4 бердановски къси пушки за с. Падеж много разположи селяните към Комитета. Аз като исках да помиря лешчани с падежани, за това реших да остана в село Падеж и още една вечер и написах на лешчани следующето писмо:
„До селяните на село Лешко.
От България сам пристигнах, като се научих, че между вас и падежани има неприятност, то реших да узная, кой е правият и кой крив, за да донеса на Комитета, затова моля селяните на село Лешко да додат в село Падеж довечера, за безопасността Ви гарантирам.
Началник на всички въоръжени македонски сили Полковник Янков. Секретар ст[арши] унт[ер]офицер Иван Илиев.”
На 6 юни вечерта додоха в колибите на с. Падеж около 100 лешчани, от които 7 человека въоръжени от четата на Трайчо Христов, наедно с него и около 20 человека въоръжени лешчани с кримки, мартини и бердани. Трайчо Христов, след като постави постове, доде при мен с 4 человека въоръжени от четата му и двама въоръжени с мартини селени. След, като се целунахме, седнахме на приготвените постлани черги. Заобиколих им селяните падежени въоръжени на брой повече от 200 и около 50 лешани. Трайчо Христов почна да се оплаква, че Върховният комитет пращал чети и развалял населението, като пренасяли пушки и проповядвал въстания, за тази година, тогава, когато селяните не са подготвени, за въстания и са страхливи. Аз му възразих, че Вие сами сте проповядвали въстание и в името на това въстание, Вие сте събрали грамадни суми от населението, за да им докарате пушки. Питах селените срещу зетите пари дадени ли Ви са пушки? Падежени отговориха, че никакви пушки не са ни докарани, а пари сме дали много и като поискахме сметка от Чернопеев, ни уби добрия учител Смилян.
- Смилян трябваше да умре - каза Трайчо Христов, - понеже началството знае дека са парите и то ще Ви докара пушки, когато има нужда. Ст[арши] унт[ер]офицерът Иван Илиев го запита защо уби унтерофицера от македонската чета.
- Това е моя погрешка - отговори Христов. - Тогава Илиев се обърна към мен и поиска да му позволя да обеси Христова, за да отмъсти за убития от него Марин Тихов. Аз му запретих да говори подобни работи и съветвах Христова да не се безпокои, понеже беше хванал да се огледва и трепери.
- Аз зная кой е полковник Янков, та затова и додох - каза Христов. - Селените лешковени почти всички мълчеха, говореше некой си Никола, че те сами щели да се освободят, та не трябва да се грижи Комитета от София, за да им изпраща чети. Аз му отговорих, Трайчо Христов не е ли изпроводен от София? От где се плениха манлихерови пушки? Тогава падежени извикаха, “че всички идете от София и ето ние Ви пазим от турците и Ви храним 10 години. Ако не направиш въстание тази година, тогава по-добре идете си, та да се успокоим и ние сега, стига сме давали жертви парични и човешки, ако не сте за въстание, вървете от гдето сте дошли.” Наближаваше да се съмва, затова решихме да се разотидем и съберем на другия ден вечерта и да продължим разговорите. Аз с четата си преместих се в една гора, гдето чаках съобщения от Христова, за да се съберем през нощта. Тук получих една записка от него със съдържание: „По-ранко се подигнете към еди коя си кория, гдето ще Ви чакам.” Човекът, който ми донесе записката, ми извести, че снощи са дошли от България 16 души с Чернопеева, които се сбрали с Христова и като че нещо не добро се готви против нас. Затова аз не отидох на съвещание, а написах на селяните едно съобщение, че не мога да дода, понеже съм викан на друго направление, но след неколко дена ще ида и ще продължим разговора. Същата вечер се отправих за село Железница, гдето се съединих с войводата Иванчо Пашалията, един едър с дълга брада човек, извънредно храбър и много жесток спрямо турците. (Във въстанието беше ранен в дясната ръка в сражението при с. Гореме). От тук със съединените чети се отправихме за село Покровник, гдето сварихме поручик Саев с четата си. В това село, в черквата, всички чети дадохме клетва, че вярно ще служим на Македония и няма да сложим оръжието, до гдето не здобием свободата й. В боевете ще бъдем храбри и няма да си жалим живота за свободата на Македония. Събраните в това село чети бяха от 125 человека, всички въоръжени с манлихерови пушки. Аз и поручик Саев напомнихме на момчетата за дадената клетва и упътихме четниците към предстоящите трудни препятствия и скъпи жертви, които изисква Македония от нас. След това се отправихме за с. Лешко, гдето се установихме на денувание в най-голямата махала. През деня се събраха селяните от това село. Говорихме и ги съветвахме да не се преследват със съседните селени и да не убиват хората, които минават през тяхното село, към границата, за да имат пушки. Тук в това село са убити няколко души от околните селени и шурея на Дончо войвода, син на Иванчо войвода. Селените ми заявиха, че те никога не били вършели подобни убийства, но че това го вършат четите на коцкарите, които те не могат да изгонят, понеже немат сила, но от сега натам, ми заявиха, няма да ги прибираме, но за да не страдаме и от Вас, и от тях, то не щем Ви ни едните, ни другите. Хората, които отиват за пушки, няма да ги закачате. Надвечер получих записка от кмета със съдържание: „Г-н полковник! Пазете се от към Селище. Моля да не стане някой скандал в наше село, че турците, ако се научат, ще ни запалят къщите.” Аз поставих стражева верига и заповядах да се хранят момчетата. Часа по 3, по турски вечерта, тръгнахме за с. Падеж, гдето сварихме падежани събрани в реката около 100 человека и въоръжени ни чакаха. „Ние много се безпокоихме - ми каза попа и Стойца. - Мислехме, че коцкарите, ще Ви ударят. Те днес са били в село Селище 22 человека с Чернопеева и зели решение да ви ударът, затова идехме Ви на помощ.” Аз не вярвах, като мислех, че понеже селените се гонат, то за това преувеличават. Като оставих в с. Падеж четата на Саева и Ивана Пашалията, отправих се същата вечер за с. Троско, гдето пристигнахме на следующата вечер. Тук в манастира пихме кафе у двамата калугери, баща и син и денувахме в гората до самото село, гдето любезните калугери ни донесоха вино и ракия. От това село се отправихме за село Дебочица. По пътя ни стигна коджабашията Христо, който се връщаше от Джумая и си предложи коня си, та ездих до самото село. Христо ми се оплака, че Георги Делчев дошъл до селото им миналата година и зел им 35-те кринкови пушки, та ги пренесъл до с. Покровник, от гдето зел събраните 110 лири турски. „После научих - ми каза Христо, - че понеже селените не давали на Делчева парите, то той пренесе там нашите пушки. Сега нашето село е без пушки и без парите. Какво ще правим, ако стане въстание?” Аз му дадох шифрована бележка и го изпроводих до гр. Дупница, за да получи от Комитета пушки, което, както после научих и направи. От тук се отправихме за с. Сушица, гдето в една гора, близо до селото добрите селяни ни готвиха топла храна. На върха над село Сушица се изкачихме дене, понеже е гористо. Тук Иван Илиев намери един товар тутун, скрит от Дончо, който го раздадох на момчетата. Този тутун Дончо го зел от контрабанджии бошнаци турци от село Безгащ, Малешевско, които и уби. Вечерта и другия ден прекарахме в саята на един добър беровчанин, който ни прие радушно и който се оплакваше от беровските турци, които го крадели. От тук се упътихме за с. Клепало и близо до него денувахме в една кория, понеже в селото имаше една рота войска, която беше разположена по къщите на селяните и се хранеше на сметка на селото. През нощта продължихме пътя за с. Берово и денувахме в корията на Бабините колиби. Тези колиби са принадлежащи на женския манастир в с. Берово. Додоха при нас две баби и ни поканиха на гости в колибите им, което и направихме през нощта. Бабите се оплакаха, че беровският чауш Сулеман с аскера дошел преди няколко дена в колибите им и ги разорил и обрал, като счупил вратите. Те се оплакали в Пехчево на каймакама, който не обърнал внимание. От този чаушин трепери цяло Малешевско, ми казаха калугерките. Защо ходат четите, когато не могат да го убият? Аз им се обещах, че това лято ще го убием. „По-скоро правете въстание, че колкото бавите, толкова ние теглим от турците; нека се разорят къщите ни, нека се избият жени и деца, както стана в България във въстанието, но всичко това да стане от еднъж, че като се освободим, който остане жив да заживее човешки живот, че този нашият живот се не тегли. Имаме млади моми, но не смеем да ги докараме тук на работа от турците, ние старите се мъчим.” През нощта се отправихме и стигнахме в Аврамовите колиби, гдето ни посрещнаха любезните селяни от село Ратово, които бяха приготвили ядение и ракия. Оплакаха се от Сулеман Чауш, че ги биел, един от тях си показа счупената ръка. Те ни молеха да се убие това куче. Тук сварихме едно немо момче, което скачаше от радост, като ни виждаше и викаше: „Търтър Сулю”, т. е. „Сульоман Чауш, ще трепери, ако ни срещне”. Тук се съединихме с четата на Стефо войвода и Максим, костурската и дебърска чети, които бяха отстъпили от Поройско, гдето водиха сражение с турците. Тук се рани в двете ръце с куршум юначният Алексо войвода Поройлията, другар на убития от коцкарите Михал. Тези две чети, като не можаха да минат Вардар от към Беласица планина, се върнаха към Малешевско, за да преминат Вардар през с. Невичани. След като се съединихме, отправихме се за с. Русиново, гдето ни посрещнаха в гората селяните с хляб, ракия и сирене. От тук се отправихме за с. Владимирово, гдето в гората додоха попа и азите, а кметът не доде, защото се боял да го не убием, както направиха коцкарите с разловския кмет. През нощта се отправихме за с. Смилянци, гдето се събрахме с четата на Михал Лазаров. Тук като допълних на Стефовата и Максимовата чети патроните и като дадох на Стефо от моите момчета 15, се разделихме с тях, като се отправиха Стефо и Максим за с. Невичани и нататък за към Вардар, като им обещах, че аз ще дода подир тях, след като получа от Комитета момчета, патрони и инструкции на донесението, което аз ще направя, за работите тукашни. Ние се изкачихме на връх Плачковица планина над Влашките колиби. Тук прекарахме Петровден между любезните власи, които ни готвиха месо в казан и ни донесоха хляб, сирене и ракия. Власите бяха толкова любезни, та прекараха с нас цял ден и благопожелаха свободна Македония. „Да се махне това куче (турчина)”, викаха власите. Подир пладне, след като разделих четите на три под началството на Михаил Лазаров, Радовишка чета, Иван Илиев, Беровска и Вася Пехливана, Малешевска в състав от 12 до 20 души, се разделихме. Лазаров се отправи за с. Подрище, Дедина. Илиев за Берово, а Вася с мен за с. Будинарци - Митрошинци, гдето се бяхме разпоредили за събрание от околните села, за да им дам инструкции. Когато додохме в село Лаки, гдето ни посрещнаха селяните радушно и ни богато нахраниха, се научихме, че в с. Разловци, бил пристигнал със 7 человека Трайчо Христов биел селяните и събирал пари от населенията. Молеха селяните да отида на помощ и да ги отърва, че те досега са дали много пари на Христева, да им купи пушки, но никакви пушки не са получили от него. Получените кринки били от Върховния комитет и то без да дадат пари. Тези пушки са изпроводени в това село от Кюстендил. Селените са отивали до границата и са ги пренасяли самички. Отделих Малешевската чета с Петра Уже за главатар и ги изпратих за с. Разловци, а с Вася Пехливан се отправих на събранието на селените около с. Митрошинци. Тук беха събрани повече от 100 человека, които печеха на ръжени оджаци и ни чекаха. Тук сварих и двама четници, изпратени от Дончо войвода с писма до мене и с покана да отида в неговия район в Петричко. След като дадох нужните наставления в случай на въстание и като направих донесение до Комитета в София, изпратих Вася Пехливан да занесе донесението и го предаде лично на г-на Цончева, на когото донасях, че непременно трябва да се подигне въстание, понеже населението е доста приготвено, местата за въстание са удобни, четите ще служат като ядра, около които селените ще се събират и удрят на турците. Едно е само неудобно, че българската граница е близо, та ще има да бягат за България, ето затова трябва повече чети да влязат, та да може да се нанесе една победа, с която да се въодушеви народът. Описах оплакванията от коцкарите, които се занимавали само пари да събират от населението и да пилеят, че ще им донесат оръжие, тогава, когато никакво оръжие не е донасяно на населението, и затова всички негодуват против Делчева и ако би да се яви, биха го убили. Селените ми разправиха за пленяването на струмишкия бег, от когото искаха откуп 3000 лири турски, и как бега ги издебнал, когато всички спели, та като зема револвера на Делчева, избегва за Струмица и чак му се смели на Делчева селените след тази случка. Разправяха за Мис Стоун, как я разкарваха по селата и как селените я пазеха, като ги уверяваха, че ще земат много пари, с които ще купят пушки и бомби за Македония и как щели да я освободят Македония те самички без помощта на българската войска. Васе замина за България, а аз с четата си за Русиново, гдето се спряхме в гората. Вечерта изпроводих команда за хляб в селото, която команда ми докара и поляка на селото помака Ахмед, въоръжен с пушка шнайдер. Нагостихме го и на другия ден го пуснахме свободен. Това искаха и селените, понеже Ахмед бил добър турчин, той знаел за Комитета, но никому не говорил. На тези основания аз го освободих. Когато Ахмед отишъл в селото, сварил един конен стражар, който го питал где са комитите. Разбра се, че йоще през нощта една жена е видяла четниците в селото и е отишла да обади на турците в Пехчево, че в с. Русиново имало много комити, но види се, че властите не повярвали на нея, та затова изпроводили само един стражарин да обади за случката. Това ни извести един селенин и ни обади, че сме открити. В него време видяхме 22 турски войници с един офицер облечен в кител и бяла фуражка с козирок (което турците не носят) и два юка товарени коне заминаваха за гр. Струмица. Казаха ми селените, които бяха при нас, че този офицерин бил германец и от 4 дни обикалял с турците наедно пехчевските баири и нещо писвал за книга. Момчетата изявиха желание да нападнем турците, но аз като имах пред вид шума, който дигна в Европа пленяването на Мис Стоун, то не разреших да се нападне този офицер, който сигур щеше да бъде убит или ранен, понеже без бой не можеше да се плени, а щом се отвореше огън, не се знаеше какво би станало и ако би се убил този офицер, тогава би станала голяма врява в Европа, особено Германия. Ето затова пропуснах го. След като заминаха турците, тръгнахме по стъпките им, те заминаха за Струмица, а ние за Петричко, към гората Огражден. Когато се качихме на върха на гората до Аврамовите колиби, с бинокла видяхме, около 3 роти турци, които бяха оградили гората Петлец, гдето бяхме ние заранта с верига и така настъпваха. След една почивка от 6 часа и след като се найдохме и напихме мляко у любезните овчари, ние потеглихме към Петричко и навлязохме в девствения Огражден. На другия ден печехме оджаци в Огражден. Тук се събраха околните овчари [от] Петриченското с. Игуменец, които ни разправиха, че Дончо ни чака на върха Плетвар, на север от с. Игуменец. Потеглихме дене по гората и като вървяхме цялата нощ, на утрото влязохме в една река. Съмнахме в подножието на Плетвар, тук ни посрещнаха 4 юнака от Дончовата чета, облечени с фустанели, и ни поздравиха от Донча с добре дошли. „Ей там горе ни чака Дончо и народа ни-  казаха тези юнаци, - но до там горе има 7 километра или 1 1/2 час път.” След като си починахме, упътихме се нагоре. На всеки завой ни посрещаха въоръжени селяни, наредени по войнишки, които ни поздравяваха с добре дошли, правеха турски темани, а мен цалуваха ръце, ставаше ми мъчно, като виждах побелели старци да ми цалуват ръка. На върха, до гората чакаха около 200 души въоръжени селяни, които всички се затекоха към мен да цалуват ръка и да ме прегръщат. Пушките им бяха кримки, мартини, бердани и кремачки. Дончо, след като се увери от своите 4 четници, които ме посрещнаха в реката, че действително съм аз, а не коцкар, показа се начело на четата си от ближната гора. Всички селяни му се поклониха до земята и ние се прегърнахме и цалувахме. „Тук е мое царство - ми каза Дончо, - седнете, караули има по всички баири, ако доде турчин, ще го нагостим.” Наседахме под сенка на самия връх и се почнаха разпитите, за Комитета, за България. „Четох вестниците - ми каза Дончо, - коцкарите ме наричат царедворец, чувате ли се, че не ние с Върховния комитет сме царедворци. Да! Царедворци сме, генерали сме, полковници сме, а не голтаци като Делчева, които обират бегове и жени, ами и народа съблякоха, тези коцкари се пушки ще купуват, с турчина ще се бият, а пушки няма, пари зимат, за да прекарат весел живота в София с коконите. Дончо разбойник, добре кажете селяни, колко пари ви зе Дончо за пушки и не ви донесе. Когато беше Дончо разбойник, беше по-честен от коцкарите. Кой българин ще ми каже, че съм го обрал, както прави Делчев? Ето, нека ви кажат селяните, колко пари са дали и що са получили срещу тях. Тази зима аз донесох тези пушки и сега Миладин е за пушки с повече от двесте души селяни. Аз не отказвам, че съм бил разбойник, но българин не съм обрал, а турци, гърци и власи. А от 2 години, от когато видох, че младите учителчета как обират народа, уж да им купят пушки, а те с тези пари гуляят в София, аз реших да послужа на народа и, ето никога не съм обрал и докачил. Пазя народа от коцкарите разбойници, социалисти, даскали и убийци, като Чернопеева и Яне Сандански. Те проводиха чета с даскала Васил Попов, за да ме убият, но малешевци знаят да пазят своя закрилник, посрещнаха я в гората Гюзелия и опитаха кримковия куршум. Дончо убил Иваница Данчовия син, викат в България, даскалчетата, тогава, когато стана убийството, аз бях тук 8 часа далеко от Малешевско. Тези помаци, показа той на селяните, не дават да доде тук коцкар, понеже те искат да убият учителя им Бакалов, той ще ви разправи, когато доде, как постъпиха с него коцкарите, сега готви храна, че трябва да се яде.” Всички селяни с внимание слушаха любимия войвода и се радваха, че и те били царедворци. „Кога князът е с нас, какво ще ни правят турците,” каза на подигравка един селянин и почнаха всички да се смеят. Погурчето вървеше от ръка на ръка. Особено внимание показаха селяните към револвера ми карабина маузер и поискаха Дончо да гръмне на 100 крачки на една цигарева книга. Дончо гръмна и сички се изсмяха, понеже удари на края на книгата, а не в средата. Зачудиха се, че когато видяха, че гилзата сама изскочи и револверът самичък се напълни и ойде общ смях. Аз поисках вода, тогава Дончо се сети, че в гората има студена вода и ракия от гр. Мелник, изпроводена за полковника. Отидохме в гората, девствената гора, царство на Донча. Заобиколихме студената вода и почнахме да изпразваме бурето, пълно с хубава мелнишка ракия. Тук бяха и двама селяни от Мелнишко, които се оплакваха от коцкарската чета на Сандански. „Бият ни, убират ни, ето 10 години, а пушки нямаме, както тези братя” и гледат със завист на игуменци, въоръжени и преметнати с патрондаши. „И на вас ще донесем пушки - каза Дончо, - ако бъдете мъже и изпъдите коцкарите.” „Стойчо иде,” че по вик, всички селени станаха. Наистина доде Стойчо, придружен с няколко товари хляб и сирене. Оказа се, че Стойчо бил учителят Бакалов, когото искали коцкарите да го убият. Той се ползува с грамадно влияние между народа. Сух, висок и въоръжен с къса бердана, изглеждаше на четник, а не на учител. Почна се раздаването на храната. Ние със Стойча се разприказвахме. Разправи ми, че го гонят коцкарите, задето поискал сметка, за събраните от населението пари от главния учител, ръководител в гр. Петрич, който с комитетски пари се бил оженил. Проважда му чета, която му забиколила къщата и едвам по риза и гащи през комина избягал от селото. „Може би да е моя грешка, нека ме съди историята, но като не можах аз да ги изпъдя с помощта на селяните, които ги беше страх от убийства, аз се отнесох до властта, отидох в града по риза и гащи във февруарския студ и съобщих на властта, че в нашето село има комити, които ме гонят да ме убият. Дадоха ми една рота войска и с нея пристигнах в село. Коцкарската чета беше заела баирите над селото. Войската настъпи, аз с нея, почна се стрелба безвредна и за двете страни. Войниците стреляха срещу комитите, които бяха на около 1500 крачки, но без да дигат прицелите на пушките. Отговаряше се с единични гърмежи. Куршумите летяха високо и никого не удариха. Аз с юзбашията, бях се скрил зад един баир и така в това положение се мръкна и ние се върнахме в село, а четата, след като улови 2 товара войнишки шинели, съсече ги на парчета и избега. След това поканвихме Донча от Пирина и ето сега сме спокойни от коцкари и не плащаме данък на царя в Стамбул и на царя в София (Делчева). Пушки си докарваме и завчера заминаха 150 человека за пушки в с. Бураново, които скоро ще додат и донесат пушки. Действително след 3 дни додоха селяните и донесоха пушки. Разправиха, че и в България ги гонили, тъй че лошо, като тук, 10 человека уловили и ги затворили и им зели пушките. На връщание на границата турците им направили пусия. Гърмели върху тях със залп и им ранили едно момче в крака. Те открили огън и ударили на „ура”, 7 души турци измушкали с щикове, а другите се разбягали и така са навлезли в Македония и благополучно са дошли по селата си. Дончо поиска пред селяните да покажим българския талим, изведе ни на една поляна, четата се построи на прекладка и прицелка. Произведохме взводно учение, маршировка, разсипвание във верига и атака на неприятелската позиция. Всички останахме възхитени, когато се подаде команда на нож и когато сигналиста изсвири атака и четата на „ура” се втурна срещу обозначения противник. „Дръжте се турци”, почнаха да викат селяните, а некой от радост подскачаха. След това показа се на Дончовата чета прикладка и прицелка. Указа се, че те не знаят никакво учение, особено 75-годишните войводи Кутруля и Джелат, щом земаха пушките на колене, и паднаха. „Стари сме за талим, г-н полковник, но за да тепаме турците сме млади.” Дедо Кутрул е човек, който прекарал Креснишкото въстание, гдето е бил ранен в ръка, а дедо Джелат е най-върлият душманин на турците. Той се сърдеше на Дончо, загдето не му позволява да отиде в турските села, за да си убие някой турчин. „Затова му викат Джелат, много турци поганци е изтепал”, ми шепнеше един селенин. Вечерта се спуснахме към гр. Петрич. Тук в едно скришно место намерихме опечени овцете от добрите селяни, навечерахме се и спокойно заспахме. Гражданите не додоха, но ни известиха да останем йоще една вечер, гдето ще додат и да са готви на тяхна сметка. Преместихме се по-близо до града и тук сварихме казани и селяни, които готвиха, от града докараха тутун, ракия и бял градски хляб. Граждани не додоха, било ги страх. „Те са страшливци”, поде на смех един селянин. „Те не дохаждат по селата, но пък ние царски ще се гощаваме днес на техна сметка”, поде друг. А Дончо, само току ги псуваше. „С граждани не може да се бие човек с турчина, викаше той, да са живи селените”... Тук се получи известие, че иде ни на помощ една чета откъм Пирина. Понеже се очакваше от там пор[учик] Саракинов, който с мен щеше да минава Вардар, то се отправихме на среща му. Вечерта ни улови дъжд, та се скрихме от дъжда в дедо Кутрульовото село. През нощта времето се учисти и ние се доближихме до селото на Дончо, Палат, но понеже в него имаше аскер, то ние денувахме в гората покрай една река, гдето се изкъпахме. От тук се отправихме в с. Цапарево, гдето вечеряхме. Това село се слави с хубавите жени, които по нравите са като вакарелките. Някой от  четниците ми искаха разрешение, за да им попеят жените, но аз запретих и помолих Дончо да излезем от село, за денувание во гората, за да не би се зарази некое момче с болест от тези жени. Отправихме се в гората, за голямо неудоволствие на жените, които със скръб ни пожелаваха добро пътувание. В гората додоха много жени да се оплакват, ту от мъжете си, ту от роднини. Дончо ги съдеше, някои осъждаше да платят толкова и толкова пари на Комитета, за покупка на пушки. Всички со страх се подчиняваха на неговите решения. Известието за дохожданието на четата излезе лъжливо, то са били Миладин со селяните, които докараха пушки и 12 человека, за попълнение на Дончовата чета и 2-ма костурци за моята чета. Тук получихме пощата - вестници и писма. Генерал Цончев, като ми съобщаваше, че идат четите с к[апита]н Протогеров, поручик Стоенчев и Дарвингов ми явяваше, че в три района ще се групират главните сили на четите. 1. Десния бряг на р. Струма под началството на пор[учик] Саев, 2. Левия бряг на р. Струма - к[апита]н Стоянов и 3-то отвъд р. Вардар, между Прилеп и Воден - под мое началство, загдето дохаждат четите на к[апита]н Протогеров, пор[учик] Саракинов, Мурджев и Лефтеров. Аз явих капитану Стоянову, че трябва да се съберем всички чети в Петричко и земем едно решение, което да го наложим на Комитета, понеже, ако останем без въстание, за идущата зима с толкова много чети е невъзможно народа да ни храни и крие. На това съвещание доде само к[апита]н Стоянов, с когото се събрахме в с. Игуменец, Геговската махала. Тук аз узнах, че от Саев няма никакво известие и че Лефтеров и Мурджев с костурските момчета са били оставени при него, а мен без началник изпраща само 34 момчета костурчета, които и додоха при мен. Саракинов бил в района да преследва коцкарите и разбойника Сандански. По чие разпореждание и защо не зная. На 27 юни през деня, аз, Юрдан Стоянов и Дончо войвода се събрахме в една къща и почнахме да разговаряме върху положението. Като зехме пред вид настроението на населението и умножаванието на четите, решихме, че непременно трябва да се въстане. След като се добре разглежда карта и възможните позиции, решихме: да направя плана на въстанието. Аз на 28 го свърших и секретаря на Стоянов го преписа. След това съставихме протокол за извършеното и като написах донесение до Комитета, решихме: Въстанието да се произведе на 7 септември през нощта. Кой където и да се намери, нея вечер ще удари на турците. Това, като донесох на Комитета, явявах, че аз тръгвах за оттатък Вардар и на 7 септември вечерта, гдето и да бъда, ще удара на турците. На 28 юни през нощта, като товарих 2 коня със сухари, приготвени от моите момчета, се разделих с добрите си другари Стоянов и Дончо в черквата на с. Игуменец Геловската махала, гдето се молихме Богу, за да ни помогне в предприятието ни. Тук при мен доде дедо Георги или Капитан Георги, арнаутин от Леринското с. Негован, който изяви желание да доде с мен и ми яви, че той е минавал по този път преди 20 години с Караицкаки, Катарея, Стефо и други войводи. К[апита]н Георги е имал чета 8 человека, от които 6 били му избегали за Серско и там четата на Сандански ги подгонила и ги избила. Другите двама ги обезоръжил к[апита]н Стоянов и ги изпроводил за България. Той е бил в Турско наемател на Петричката гора, но турците му убиват сина и го ограбват. Тогава дедо Георги събрал 6 души чета и 1901 г. обикалят по Пирина и отмъщавал на турчина за убития си син. Когато зазимело, той с другарите си се отправил за България. Когато стигнал в с. Лешко, обезоръжават го и ги затварят по 2-ма человека в изба вързани. Тук искат да го убият наедно с другарите му, за да не идел в България и да не разправял, за пленението на Мис Стоун. Така стоял в избата вързан 24 часа. След това дошел при него Стария Китан Хайдушки, негов познат, който го питал, ти ли си дедо Георги, който в 1894 год се би с Дончо в Петричко? „Да, аз съм.” „Отвържете го - заповядал дедо Китан. - Не видите ли, че те не са върховисти, а наши.” „Аз, ми казваше дедо Георги, тук се сетих, че требва да има некой други партии, които се наричат върховисти. За това уверих дедо Китана, че аз съм техен человек и че да ми се падне Дончо, ще го убия. Аз се бих с Дончо и пак ще се бия.” Наистина, когато Дончо през 1899 година върлуват по Пирина, се научил, че дедо Георги е богат и може да се земе от него пари и ето една вечер му загражда колибата и му предлага да се предаде. Дедо Георги със своите арнаути отваря огън и вика на Дончо: „Ей, Дончо, ако си мъж, ела да ми земеш парите.” Убива двама на Донча и два му ранява. Дончо посрамен се оттегля. „Аз, дедо Георги, не вярвах, че ти с твоите арнаути ще бъдеш такъв юнак”, му казваше Дончо на присмех. „Ха, Донче! (Дедо Георги викаше на Дончо се Донче.) Аз да бех знаел, че ти идеш за пари, щех да те приема и те поканя, че по-напред турците ме беха ограбили, та не беше нищо останало за теб да земеш, но що да чина, аз те мислех за лош човек и за това те стрелях с куршум, Донче, прости. Сега видя, че ти си добър и че не си коцкар. Сполай на стария Китан, който бил чул, че аз се бих с Донче, та ме отърва. Ако не беше стария, щеше да ме хвърли в дупката син ми Сандо. Там дето е моя шуря, дедо Георги. Лещани ми убиха моя шура с йоще едно момче, аз ще им отмъстя, ще направя на пепел Лешко, но що да чина? Не ми дава Генерала. Аз като съм под Комитета, трябва да слушам, като плюна”, свърши Дончо и изпсува коцкарите. Що да му чина на Генерала не доди тук да види коцкарите, що чинат на народа, че тогава да ги пази. Исках му позволение, за да запаля Лешко, а той пише „не позволявам самоуправство”. Добре, ами де е сега моя шуря. В лешочката дупка. Бог да го прости. Ако съм жив, много лещани и аз ще хвърля в тази дупка. (До селото Лешко на запад от него имало една скрита дупка, в която са хвърлени 33 тела на убити от Китановци, син и баща, и Никола, лешочки първенец. Тези жъртви са по Мис Стоновата афера и хора от Вътрешната организация убити, за да прикрият Герчо Петров и Делчев, донесените от тях (куриерите на връщане убити в с. Лешко) пари от вътре (Македония) за покупка на оръжия и понеже парите са харчени за коцкарите в х[отел] „Батенберг”, то и свидетелите на тези пари е трябвало да се убиват и хвърлят в дупката при с. Лешко. Бъдащият историк на свободна Македония нека опише тези ужаси на македонските терористи. Към горното ще прибава и това: Вася Пехливан, войвода в Малешевско, един юнак и смел момък, който изпълняваше смъртните присъди на терористите, през септември 1901 година дохажда в Кюстендил и донася 90 л. т. Среща го Делчев и го пита донесе ли нещо Вася?
- 90 лири г-н Делчев.
-Довечера ще дода да ги зема, му казал Делчев. Вечерта Делчев се явява с Трайчо Христов и Кьосето и Вася му начита 90 лири. Преди да ги прибере Делчев, Христов си преброил 10 лири и ги турга в джеба си, а Кьосето си приброил 5 лири и ги зел. „Тогава на мен ми иде на ум, ми казваше Вася Пехливан, че тези синковци си получават плата, ние бием селените за пари, ходим гладни и скъсани, а тези даскали да получават айлък. Стана ми мъчно, „парите оставете на местото, или ще ви застрелям и извадих револвера. Делчев, аз Вам ги давам парите за пушки да купиш, а не да ги харчат тези даскали.”
- Добре, каза Делчев, прибра ги в джеба си и излязоха. Когато се срещнах по града с този - онзи узнах, че комитата е в други хора и че тези хора (Делчевци) никакви пушки нямат. Зех си пушката, явих се на комитетския делегат поручик Стоянов и му я предадох. И така отидоха ми докараните 90 лири събрани от с. Разловци, Будинарци и Митрошинци. Да се върна в Малешевско, продължаваше Вася, без пушки е невъзможно, ще ме убият селяните. Отидох в София, разправих на генерала Цончева как стои работата и го помолих да ми даде пушки, че аз ще се труда пак да събера пари. Той ми даде по 70 кринки на секо село, аз ги закарах и оправдах 90-те лири, които ги прахосаха Делчев и компания. Много работи извършиха тези лъжци, Бог да ги убие, свърши Вася Пехливан. Оставам бъдащия историк на свободна Македония да провери тези работи и да ги извести на обществото, за да види българския народ какви освободители е имал, млади социаланархисти убийци, разбойници...
Нея вечер стигнахме след усилен преход по стръмните Огражденски баири на върха на Огражден планина, гдето си починахме и разгледахме околните места и като се уверихме, че няма тук турци деня потеглихме и се спрехме да денуваме в Араписката чука, гдето намерихме студена вода. След пладне се отправихме по върха към с. Русиново и до Аврамовите колиби срещнахме четата на Иван Илиев, който беше приготвил храна, варена и печена от един турски вол. От кожата му направихме цървули за четата. От тук се отправихме през стръмния Петлец  и стигнахме над с. Владимирово. А от там над село Невичени, гдето се събрахме с четата на Иван Пашалията и Вася Пехливана. Тук дадох указания, за въстанието и всяка една от четата им назначих район - Иван Пашалията около с. Гореме. Иван Илиев, около с. Берово и Ратово и Вася Пехливан, около с. с. Владимирово, Митрошинци и Разловци. Главен началник ще доде поручик Дървингов. Пашалията и Илиев заминаха за местата си, а Вася ни придружи до Невичени. Тук при нас се явиха селяните, които ни предадоха, че били бити от някоя си чета под командата на А. Караманов, за гдето дали път на Стефо войвода. Оплакваха ми се от някой си съселянин Атанас, който ходил въоръжен и грабил овци и биел, когато искал. Аз повиках при мен Атанаса, който доде, но пожела да се срещне с мен насаме. Аз отидох при него и се ръкувахме и цалувахме. Бае Атанас е на около 40-45 год., рус, сух, инак с хитри сини очи. Оплаква ми се, че не го слушали селяните и че нямали пушки. Като му казах, че хората говорят за него, че краде овци, че цялата си къща храни от селото и от няколко години насам се той получавал пушки и те не знаят къде ги изпраща, отговори ми, че той е подчинен на началството в Струмица и слуша неговите заповеди. Разправих му, че имаме намерение да правим въстание. „Недейте прави такова нещо, възрази живо Атанас. Без българската войска нищо не може да се направи, ще стане както 1895 год. Една заран, като съмнахме, всички домове бяха пълни с войска. Като засвириха тези ми ти бурзани, пискаха ни ушите. Ние бягахме  по гората.” „Добре, му казах, но вашите началници в България разправят, че вие не щете български аскер и български офицери да додат тук.” „Да, сега не щем, че не сме готови, когато се приготвим, тогава елате.” „Ами кога ще се приготвите?” „След 20 години. Ето затова имаме заповед от четата да ви не пускаме да минавате и да бунтувате народа.” „Ами, аз като ще мина, какво ще направите?” „Каквото ни каже началството.” „Но началството съм аз тук. Каквото заповядам, това ще правят моите юнаци.” „Аз не мога Вас да спра г-н полковник, само за да не бъда отговорен дайте ми писмо до началството и до четата.” Аз му дадох и се разделихме, за да се видим вечерта в село. Слязохме в село с четата си, но бае Атанас избегал, като казал на селяните да ме не посрещат. В селото ме срещнаха всички селяни весело и засмено. Бог да ни е на помощ, викаха селяните и ни гощаваха. Оплакваха ми се от бае Танаса и от четата им. „Обраха ни, Бог да ги порази и нищо досега не ни дадоха, пушки нямаме, а пари се даваме сега година. Танас стана богат, а ние сиромаси, теглим и се мъчим.” Оплакваха се от четата на Караманова, че ги бие и „много масраф ни прави да ги порази Бог, се с кокошки и агнета ги гощаваме”. „Те не са като вас да ядат сирене и хляб”, се обади един селянин смеешком. Зехме проводници и се отправихме за с. Разловци, гдето ни посрещна юначния стар хъш дедо Сокол. Денувахме около това село. Дедо Сокол ни даде 2-ма проводници и като ни пожела добър път, ни каза да бързаме, за да не осъмнем в полето, както Стефо войвода. Наистина Стефо осъмнал в полето и се крил с 35 человека в един бурен, около който орали турски селяни. Ние пререзахме полето на р. Струмешница и два часът гдето да съмне, бехме в село Требичено от гдето зехме един проводник и се отправихме към с. Варварица, гдето се срещнахме на пътя с четата на Караманова, обаче той с четата си избяга и се скри в гората. Викахме, никой не се обади. На другия ден по воловара Янус получих от Караманова писмо със следното съдържание: „Кардашлар, който и да сте, добре дошли. По-нататък без наше позволение не може ни да пътувате, понеже селяните ще ви срещнат с кременчарки. Войвода с двама души да доде да се видим на мястото, гдето покаже селянина.” Аз му отговорих: „Братя, Ние идем да помагаме на селянина, като се бием с турците. Който се съедини с турците и ни посрещне с пушки, той е враг на македонската свобода и ще опита силата на манлихерките ни. Не бойте се, елате при нас, братски да се прегърнем, ние не сме като вас и не убиваме братя от засада, затова елате при нас.” Янус се оплакваше от тях: „Бият ни, мъчат ни, ядат се баници, ягнета и кокошки и събират данък, ще ни купуват пушки, но ето 7 години, толкова пари са събрали, а 7 пушки не са донесли на селяните. Селяните плачат от тех, но нема що да чинат да ги дадат на турчина, грехота е християни са, наши братя. Вие имате много хора, оставете 30 души, те ще се уплашат и избягат.” Януш си отиде и след малко пак се върна: „Елате трима души с войводата при тях, иска да се разговорите.” Аз изпроводих Пожарлиев с 2 души. След 5 часа Пожарлиев се върна и ми каза: „Коцкарска работа”. Те били Вътрешна организация, нам заповядват да се върнем или селяните ще ни избият с кремечарките пушки. Те се преоблекли двама четници в селски дрехи и са ги проводили в с. Варварица да заповядат на селяните да не ни дават хлеб и да не ни носят вода, това скрито ни каза Янус и ни каза йоще: „Да се пазите, довечера ще ни турят пусия. Войводата не командува четата, а секретарят му, едно велешанче социалистче, учителче, се то говори, че княза ни провожда да го правим крал, че сме били царедворци и че не сме работили, като тях за народа, а за България, искали сме да съединим Македония с България, е та това и ние сакаме бе, даскале, се обади един селянин, Бугария да стане голяма.” „Там е по-лошо от тук”, отвърна даскалът. „Не е така бе, даскале. Ако е по-лошо в Бугария от Турско, защо зиме не стоите тук, ами отивате там и никой не ви закача.” „Ти мълчи бе, говедо, изръмжа Караманов и го погледа криво. Ето това са коцкарите, г-н полковник”, свърши Пожарлиев. Земете по-усилени предпазителни мерки.” Не требва, те дене не смеят да ни нападнат, понеже Струмица е близо, има много аскер, който, щом чуе гърмежа и който доде, ще стреля еднакво и на тях и на нас, тогава те требва да оставят тлъстите агнета, баниците и кокошките. Така и стана, цел ден не ни докачаха, но само запретих на селяните да дохаждат при нас и цял ден стояхме без вода и хляб. На 12 часа по турски в боевой ред, като бях пръснал първия взвод във верига, настъпих за село Варварица. На върха на север от селото се яви един въоръжен българин и нещо махаше с лявата ръка. Взводният командир на първия взвод извика: „Коцкари!” и взвода залегна. Извиках: „Тури ножовете, напред на нож!”, с този вик всички без гърмеж се понесохме напред и заехме върха, тук зад камъните лежеше един селянин, когото уловихме. От страх не можеше да говори. „Какво има, бе?”, го питам, той трепери и ме гледа, свестихме го с вода. Разправи ни, че тук четата на този връх заемала позиция. „Щяха да гърмят и като чуят турците в Струмица да ни пропадне селото, отговори селянина. Но да си жив, че извика „тури ножовете”, от този вик се уплашиха и избягаха. Да отидем в село, там ви чекат селяните с попа, има приготвено и хляб, и сирене. Слязохме в селото Варварица, до черквата и чешмата, бяха събрани всички селяни, гдето, след като турихме по съветите на селяните караули, за да се пазим от коцкарската чета. Седнахме на вечера. Селяните се оплакваха, че четата ги биела и им правила голям масраф.
- Не ни дадоха да ви донесем и вода горките. Християни сте, а цял ден ви оставиха без вода, се обади една баба. Тук се обадиха, че им било заповедано да излезат, с кремичарки пушки, за да ни направят пусия, но те не се съгласиха. - Те ще ви направят пусия, но ние ще ви изкараме през друго место.
Като зехме двама проводници, тръгнахме за с. Рич. Вървехме по криви пътеки и избегнахме коцкарската пусия. През нощта стигнахме около с. Рич и се спрехме за денувание. Тук обед ни донесе един старец, който ме отстрани от чета и ме целуна по челото: „Бог да ги порази. Ке ви обадят на турците, дедовото. Двама четници додоха преоблечени, единият е Андрея и ни заповядват да отидем в Струмица и да ви обадим на турците и хляб не дават да ви даваме. Вие сте били с княза, а те комитета, не сакат бугарския княз, го псуват, сама ке се освободи Македония, ни казват. Лани ни казваха дайте пари, ке ви донесем пушки и като доде бугарската войска, ке правим въстание, а тая година не сакат бугарска войска, е сами какво ке правим без княз и без войска?” Аз почнах да питам стареца за пътя към с. Костурени. „Днес през там мина 400 человека кавалерия, от Гевгелия я местат за Струмица, па и Андрея даскалчето отиде в Струмица, ке ви обади на турците.”
- Дедо, му казах, я ми кажи, защо Стефо войвода не е отишъл за Вардар, през Градец, ами е минал през Костурени? Тогава реката беше дълбока, а сега е до пояс, от Градец ще минем дедо.
- Така, синко, от там мина Караицкаки, Стефо и Котруля преди 20 години, ние тях не предадохме на турците, че вас ли ще предадем, що сте бугари и християни, като нас.
Съгласихме се вечерта да слезем до селото, гдето ще ни приготвят хляб и ще ни дадат двама проводници. Додохме до селото, гдето намерихме събрани около 50 селяни, които ни посрещнаха братски. Тук се нахранихме и разговорихме. Дадоха ни проводници и заминахме за с. Градец, гдето след един труден балкански поход стигнахме в гората над село Градец. (Понеже по пътя имаше турски нивя кукурузи, които ги пазеха от диви свине, то за това вървехме повече без път по долове и баири.) Тук хванахме овчара бае Панайот, патриот и още един богаташ, които ни дадоха овци за печене и вечерта, като докара за мен муле, бае Панайот отидохме до самото село Градец, гдето ни посрещнаха много любезно. Тук не знаеха за някаква Комитетска организация. Вероятно, понеже селото е в долината на Вардар, на железницата и е село, което признава Гръцката патриаршия, та организацията не е могла да проникне тук. Селяните извънредно любезни, видели са минаванията на Караискаки, Котруля и Стефо войвода. Оплакваха се от турците, че понеже са на път, то сека вечер хранят по 10-20 турци, аскер и селяни. „От два дена имаме 17 арнаути с Осман Чауш, зета на Илия. Осман Чауш водел българка. Илия бил кантонерин по железницата и турско ухо. Ако немаше тези поразии, лесно беше минаванието, сега е трудно”, се обади един селянин.
- Трудно, не трудно, ние ще минем Вардар - казах аз, - идете, обадете на Осман Чауш, че пашата от България с 200 человека комити ке мине. Ако не ни дадат път, ке ги бием. Двама старци отидоха в селото, а ние се прибрахме до черквата на 800 кр[ачки] от брода на реката и чакаме за резултата от селяните. Те додоха и ни обадиха, че щом съобщили на арнаутите, те избегали в лозята. Аз пръснах един взвод срещу лозята и заех позиция на железния път, а другите взводове потеглиха на брода и почнаха да минават реката. Щом 2 взвод измина реката, зае позиция отвъд, то почна да минава 3-тия взвод. Мен донесоха муле, качих се и минах реката, като ми се намокриха само краката. След мен мина първият взвод и най-подир дедо Георги. Цяла нощ се изкачвахме на баира на с. Давидово. На върха се спряхме да денуваме. Тук около пладне доде един селянин, който ни извести, че турският аскер от Гевгелия е излезал всичкия и иде към нас. „Елате да ви закарам на по-добро място.”
Тръгнахме дене и след като изходихме 10 километра, спряхме се в една река и там прекарахме остатъка на дена. Вечерта селяните от село Давидово ни донесоха на определеното място хляб, сирене и цървули и ни обадиха, че аскер е заел с. Мировче. Ние се преместихме до с. Петрово. Проводих хора да дират местната чета под войводството на Иванча. Часа около 10 утринта, караулите ми известиха, че се показаха по дола около 20 души аскер. Отидох при караула и се уверих в истиността на донесението. Тогава, заповядах и заехме позиция на един върх, отгдето наблюдавахме движението на турците. Около пладне се показаха на десния фланг на турците около 20 человека арнаути и щяха да ни земат фланга, ако приемехме тука бой, затова заповядах, та отстъпихме в Петровската кория, гдето се установихме на почивка. Вечерта додоха при мене селяни и ми съобщиха, че Иванчо с четата си иде. Когато се сбрахме с Иванчо (Гевгелийски), разбрахме, че онез, които ги зехме за арнаути, биле те и ако бехме приели боя, то те на изстрели щеха да додат на помощ, понеже ни знаеха къде сме, но само не ни знаеха на кой сме край. Войската около една дружина зае всички височини около с. с. Петрово, Мировци, Давидово и Копрившница. Ние се спуснахме през село Койнско, Хума и Влашкостурското Нъте, пресякохме Караджа оваси и през село Тушин се спряхме за денуване в канарите над това село. Тук сварихме войводата Атанас Арджянов с четата си, който ни придружи за с. Пожарско. Любезният Иванчо се върна в района си, а ние след три дневен труден път стигнахме в с. Пожарско, гдето селяните ни срещнаха като освободители. Цялото село доде в лагера ни. Тук сварихме остатъка от четата на Стефо Николов войвода, който юнашки падна убит при с. Горничово. Като настаних ранените да се лекуват от местния фелдшер, аз прибрах остатъка от Стефовата чета и се отправих при с. Горно Родиво, гдето се срещнах с попа и селените от село Саракиново. На другия ден пристигна и ръководителя от гр. Воден с йоще един воденец, който ни донесе ризи, гащи и фанели. Тази братска среща ми даде кураж, та забравихме партизанството, което подир много горчиво излезе на останалите там мои момчета. Яви се и воденската чета, състояща от 6 момчета под началството на един учител Шаламанов, понеже искрено се разбрахме и всички прегърнахме въстанието, то аз наредих план за нападението на града Воден и разделих четата, като оставих от моите момчета на три чети: Атанас Арджянов 12 человека, които ще стопат железницата около Солун. Карабиберов с Шаламанов ще действува с населението на запад от Воден и Пожарлиев с населението на север от Воден. За кадър на населението оставих 40 человека въоръжени с манлихерови пушки. За в с. Тушин остана с другари Вангел, който беше изпроводен от комитета с чета за Воденско, но излезе много слаб человек, че му избегаха момчетата при други войводи. В Ениджевардарско съобщих на коцкарските чети Павле и Апостол и те да помогнат за въстанието. Така настанени четите, аз с останалите 56 момчета се отправих за Леринско. Денувахме в гората до с. Жерви, гдето селените ни донесоха храна и ни обадиха за смъртта на известния по тези места Марко войвода (Георги Геройски от гр. Котел). Тук стана един куриозен случай. 12 деца от 5 до 12 години пасяха свини и си играеха до гората и така вървейки отидоха право при караула, който припна да ги лови, те се разбягаха, но щом чуха вик „стойте” и „българи” сме, те се спряха и като додоха до караула, гдето бях и аз, седнаха и изкараха да ни дават хляб и лук. „Ние от вас се не боим, вие сте наши и не ни биете, както прави аскера, той ни бие и затова ние бягаме, щом видим аскер.” Вечерта с проводници от с. Чеган отправихме се за Чеганската кория, гдето денувахме на мястото, гдето се би четата на Стефо и гдето той падна геройски. Ето как стана Стефовата битка. На 4 август утринта пристига Стефо в Чеганската гора, надвечер се подига напред към село Горничево и самия край на гората се спира на почивка. Тук момчетата му казали: „Чичо Стефо, да минем отсреща на Вич планина”, но покойният не е рачил. Ще денуваме утре тук и ще извикаме брата на Тане (родом от Горничево, който бе с моята чета), за да му кажем да обади на селяните, че иде полковника и че ще правим въстание и така се разположиха за спане, Стефо с 5 момчета излезе и подири някой си овчар. Намериха едно овчарче и го изпроводиха в село Горничево да обади на брата на Тане. Не може да се провери по чие предателство е станало нападението. Някои си казват, че Таневият брат е обадил на турците, а други казват, че момчето е обадило на чорбаджията си, а този последния на турците, а Таневият брат, който доде при нас, ни каза, че турците си правили така обиколка по тези места. Това не е верно, понеже турците на брой 62 человека, под командата на един мулязимин (подпоручик) настъпиха право на мястото, гдето е лежала четата и в боен ред. Това е станало на 5 август на разсъмване и понеже е известно, че турците ноще не се движат, то непременно е имало предателство и то е казано на турците, че в гората има 6 комити, та като се предполагаше, че са от местната чета, която е била разбита във влашките колиби Попадия и която е дала 6 души убити, 13 роби, а войводата, някой си Силиянов (същият и Пирински, и поет Ружкин) избегал с 2-ма другари и оставил четата на провал. В това сражение от турците е имало само един ранен. Командирът на турците насърчавал своите войници с вик: „Юруш, комита аджами дер (напред, четата е неучена)”, понеже куршумите на четата са летели високо, това ми разправиха околните селяни, за този бой. Похваляваха Пътелския бой. Някой си Дине Абдураманчето със сестра си и с друг един свой другар. Биял се пет дни и чак на 6-ти ден и тримата падат убити. За войводата Марко се носеше слух между селяните, че е жив, но от самия Силянов научих, че е убит в Пътеле, като излиза вечерта от селото, на повал с един куршум в сърцето и е заровен в с. Суровичово с други двама убити другари. Ето тези две успешни победи е дал кураж на турците и като бесни се нахвърляли върху Стефовата чета, която юнашки ги посрещнала на нож. Стефо, щом чул първия гърмеж, помислил, че караулът изпуснал пушката си и не се потревожил, а си поел утринното кафе спокойно. Но след първия вистрел последва един залп и тогава Стефо извика „На нож, деца!” и децата се спуснаха на нож с вик „ура”. Последва втор залп от турците, Стефо седнал и извикал „Напред!”, втор куршум го удари в сърцето и пада убит. Турчинът, който стреля против Стефо, е бил на 10 крачки от него в гората, пред него на 6 крачки се е намирал четникът Христо Ингилиза от село Нестрам, Костурско, който го ударил с един куршум по главата. Момчетата удариха на „ура” връз турската верига и с ножове набучкаха 14 турци. Подир това залегнаха и в упор почнаха да стрелят връз бегавшите турци. Според казванието на българите, мюлязиминът бил отзад до рова на водата, която отива в с. Горничево, около 1300 крачки до мястото на сражението и щом чул гърмежите, разбрал, че те не са от местни пушки и казал: „Язък, отиде ми аскера, това не са пушки на комити, ами са български аскер”, и избягал с 13 человека в селото. Останаха убити 37 человека и 12 ранени, които 2 уловили селяните на село Чеган, убили ги и ги хвърлили в Островското езеро, като им прибрали пушките. Четата е имала загуби - убит войводата Стефо Николов от село Бесвиня, Преспанско. Ранени 4 человека и един без известие пропаднал. (Подир 2 дни го предадоха селяните на с. Сетина и го уловиха турците жив). Ако караулите на Стефо са били подигнати йоще на 50 крачки напреде, нямаше турците да издебнат четата. След смъртта на Стефо четата отстъпи за Воденско, гдето я прибрах аз само половината, понеже другата половина заминала за Прилепско и се съединила с прилепската чета на Григор войвода. През нощта се отправихме за с. Негован (селото на дедо Георги), гдето денувахме в една малка гора. Тук негованци макар и арнаути, но додоха и ни донесоха хляб. Попът само ни благославяше и се много радваше. Леринската чета под командата на екшисулията Дине е била изпроводена да ме посреща, но тя като е чакала във Воденско до 15 август върнала се е в Леринско и затова не можахме да се срещнем. Изпратих Тане със 7 человека да дири Динето, но не е могъл да го намери, затова продължих пътя за с. Бел Камен, гдето денувахме. Вечерта се изкачихме на Вич. Тук трима белкаменци ни донесоха хляб, сирене и ракия и от тук, като повърнах Тане с 10 души за чета в Леринско и като му дадох наставления, отправихме се за с. Прекопана, гдето се спряхме да денуваме в гората Жупан, гдето додоха прекопанци и на другата вечер се преместихме на север от селото в гората Янова Бука. Тук на пътя на Драганска Нива открихме една засада от арнаути, която избегнахме благодарение на минающите пътници, които турците бяха спрели и ги биеха защо закъснели. Ние се отбихме на запад и избегнахме засадата. Установихме се на Янова Бука и около 9 часа утринта настъпиха арнаутите, но като ни видяха, че сме много, не смееха да ни ударят и затова, като се разделиха на два отряда, заминаха към с. Невеска. На другата вечер се отправихме в моето родно село Загоричени и спряхме в гората Дива Череша. Тук си спомних детинството, ето баирите, по които съм скачал като дете ... На другия ден додоха при мен мои [съ]селяни, от които най-верният ми беше Петрето Погончев. Вечерта влязохме в селото и богато ни нагостиха, като ни дадоха ризи, гащи, фанели и 12 гуни. Събрах цялото село, им държех реч, че време е и ние македонците, като другите народи гърци, сърби, българи и критяни да поискаме с оръжие в ръка правдини и свобода. Всички се съгласиха с мен и се приготвиха за въстание. Оплакаха ми се, че коцкарите им зеха от селото 750 лири, за да им купят пушки, но не са купили ни една пушка и че сега в селото имало само около 60 пушки. Оплакаха ми се, че всякой ден хранели чети, които се разполагали в село и нищо не вършели, а само събирали пари, както събира данък царят, но где отивали тези пари, не знаели и никому сметка не давали. На Нова година се случил в селото Георги Делчев, който свирил на хармоника и излизал по село, събирал всички и кръстени и некръстени и затова станало предателство, та 12 человека от най-видните и добри селени отидоха в затвора в Корча. Между които и учителката на селото Малина, която била наказана от съда на 3 год[ини] затвор. Селяните негодуваха затова, че сека година напролет се заповедва от Битолското началство, за да не ходат младежите на чужбина, че ще имало въстание и като престоявали до есента без работа, казвали хайде, догодина щяло да бъде въстанието. Така направили и за тази година и ето сега, като доде ти с толкова момчета, пак ни казват, че се отлага въстанието за догодина. Негодуваха против учителите, които не си гледат даскалъка, ами децата стоят без работа, а те с четите ноще ходят по гората и ядат печени агнета и кокошки, а и баници искат. Това положение не може да се продължи, затова трябва да се прави въстание да видим след това рахатлък, че ни съсипаха от една страна четите, а от друга страна аскера храним. Почти същото ми говориха и в Прекопана, а така същото и по всичкия път от гдето преминах през цяла Македония. Началството ни обра парите за пушки да ни купи, а никакви пушки не е купило. Четите храним, аскер храним, каквото стане да стане по-скоро, че не се търпи вече. Особено положението на леринци беше отчаяно, след убийството на Маркова, което станало къде юни м[есе]ц. Селата се уплашиха да си предават пушките на турците. На много села се явиха шпиони. Положението стана отчаяно, трябваше да се побърза с въстание. От Загоричени се отправих за с. Българско Блаца, но като не можахме да стигнем в това село, спряхме се в корията на с. Черешница, гдето денувахме, тук доде едно момче от горното село и ни извести, че турците заобикалят баира над нас. Съобщаваше ни още, че четите на Вътрешната организация ни чакат близо до с. Блаца. От с. Прекопана аз им бях писал писмо до войводите на тези чети. Митрето Влашето, Силиянов и Коте да додат да се съберем. Така също известих и на костурския ръководител, учител от с. Бобища, който нарами пушката и доде с мен. Той ми помогна във всяко отношение. Тук доде един селянин от с. Черешница и ни яви, че бил при четата на Чекаларова. Тук узнах, че за фактически ръководител и четник войвода, след убийството в с. Вишени на Лазо Москов е станал Чекаларов, един терорист от казана на тези, които ги е хранил Сарафов в казармата в София, и този син, като се почувствувал един разпоредител със съдбините на Костурско, е решил да унищожи войводата Коте и на 16 август събира около 70 человека селяни, излъгва ги, че отиват да нападнат пощата, а в същност отиват в село Ощима и дирят Коте, за да го убият, но като не можаха да го намерят, отидоха в гората, та намериха 6-те му другари и ги удариха. Селяните, като мислеха, че имат работа с турци, отвориха огън. Коте с един другар бил в село Ощима, щом чул гърмежите, спуска се и като излязъл в баира, започнал да вика: „Дръжте се, йошка ида!” Селяните, като чуха гласа на Коте, се разбегаха, четата на Чекаларов продължиха боя и убиха двама четнициа, единия с куршум, а другия се предал, но биде разпорен с кама от четника Колю Андреев от село Мокрени, който бил изпроводен тук от Варна с пашапорт и произведен подпоручик от Делчева, понеже го сварих с офицерски дрехи. Този звяр уби своя брат македонец, когато последният му се предаваше. Тази случка с Коте ме накара да не се доверявам на тези хора, които са въоръжени, за да бият своите братя българи и да събират пари, а не за да правят революция, па са и неучени, не знаят да стрелят и са страхливи. Преди да дода, аз хванаха роб някой си грък Апостол с жена си от Костур и му поисках 3000 лири откуп, но ги настигна турска войска в казармите над село Смърдеш. Избегаха, като оставиха двама от другарите си, Коста Дзунгуров от с. Загоричени и Спасе от с. Кономлади, които се обстрелваха с турците няколко часа и най-подир отстъпиха, като оставиха гърка с жена му в ръцете на турците. Чух да се говори, че Колю Андреев е говорил на момчетата, ще изгоним княжистите и ще се въоръжим с техните пушки манлихерки. Това било в с. Бабчор в черквата. Както в България, така и тука, тези социалисти - анархисти, ни наричаха княжисти и др[уги] гадости пускаха по наш адрес. Аз реших да провера дали Чекаларов има зло намерение против нас, понеже бил на позиция, разположен вечерта, за това помолих г-на учителя да напише да доде при нас, за да се споразумеем как да действуваме, ако ни нападнат турците. Те додоха трима -Чекаларов, Панде Кляшев, едно младо дете, което в боя при с. Шестеово се облякло в женски дрехи, като захвърлило пушката си, избягало в гората и Героя от Попадия Силиянов. Решихме да се отправим в Шестеевската бука, а с четите да се съберем близо до с. Вишени. Коте не доде тук, понеже не му изпроводих писмото ми. Тук в Шестеевската бука се разговорихме с Чекаларова за въстание, но той не се съгласи, понеже трябвало да се иска заповед от началството. Аз се съгласих. Направи се писмо и се изпроводи. Аз поисках да се отправим за с. Дъмбени, но той не се съгласи, понеже татък имало турски аскер. Отправихме се за село Кономлади и се остановихме до него село. Додоха селяните от околните села, за да се видим, но забелязах, че селяните, щом додат до мене, иде един техен четник при мене, за да слуша какво ще се говори. Доде един селянин, който ми донесе писмо от село Смърдеш, но когато го подирих, за да му дам, оказа се, че селянинът е заминал, без да ми се обади. Някои от момчетата почнаха да ми се оплакват, че ги кандардисвали момчетата на Чекаларов да избегали по селата си. Явиха ни, че пристигнало аскер в селото, аз изявих желание да отидем за с. Смърдеш, отговори ми се, че там било страшно. Турци има в Кономлади, а страшно било към Смърдеш, което се намира 4 часа на запад от това село. Ние се преместихме на североизток от с. Кономлади и тук се спряхме в гората. На това място доде друг човек от с. Смърдеш и ми донесе писмо, в което селяните ми пишеха: „Чакаме Ви г-н полковник с нетърпение”, и ми се оплакваха от Чекаларова, който не зачитал комисия, ами управлявал селото с две жени, сестра му и некоя си Фотица, със съмнително поведение жена. Аз предадох на човека писмо, в което писах на селяните, че непременно ще дода. В това време ми се извести, че четата на Чекаларов избягала, аз пуснах патрули да я дирят. Намериха я в гората на 100 кр[ачки] от нас, гдето Чекаларов им обясняваше нещо си на селяните и четниците, вероятно против нас. От няколко села додоха селяни и ма помолиха да събера народа, желае да ме види. Аз се разпоредих. Вечерта слязох в селото, в една поляна намерихме събрани около 200 селяни с около 5-6 попа. Седнахме да се храним. Печени баници и сирене. Повикаха ме да вечерям при Началството, но аз се боях да не ме отровят и затова се отказах, но след много молби отидох, но чаках те да почнат да ядат от приготвеното само за тях пиле с лук, че тогаз и аз ядох. След това аз обявих на населението, че сме дошли тук от България за въстание, а не за да ходим по селата. Всички събрани селяни одобриха това. Тогава аз разделих четата си на три и назначих за войвода Петър Гайков, унт[ер]офицер от Жеравна с 16 человека за войвода в Загоричени, като подчиних селата Зелениче, Бобища, Олища, Черешница и Прекопана. Зададох му задача да нападне на 7 вечерта на с. Влахо Клисура и да избие заптиите му, след това заема за отбрана южната страна на планината Вич. Панайот с 10 человека да отиде в с. Косинец, Дъмбени и Смърдеш и да подигне селяните [с] цел отбрана на тези села от арнаутите.  Дядо Георги със своите арнаути да действува около Негован и Бел Камен. Аз с 25 человека останах да действувам за Лерин. Щом заминаха моите момчета, Чекаларов зе да става куражлия и започна да псува селяните. „Няма въстание.” Селяните започнаха да му викат: „Като няма въстание, защо не дадохте цело лето да отидем за чужбина? Ние искаме въстание - викаха селяните. - Ако не, вървете си, стига сте яли кокошки и баници.” Тогава изскочи едно момче от с. Бабчор, ученик с турска форма облечено, и почна да вика, че Македония не ще да я освобождава българската войска и български офицери и българския княз, тя ще се освободи сама и като се освободи, не ще да храни офицери и чиновници. Тук аз видох, че имат работа със социалисти - анархисти, които нещастното население ги храни, облича и им плаща данък 7 години. Селяните се разсърдиха, хванаха ученика и го захвърлиха някъде. Доде при мен Митрето Влашето и ми се извинява, че децата си позволяват да оскърбяват, аз го махнах от тук това лапе. Аз построих четата си и казах на момчетата, че след тази случка ние не можем да останем при тези социалисти, ще идем при Коте. Отидох при Чекаларов и му казах:
- Василе! Вие видехте що направиха твоите приятели. Аз със социалисти деца се борих достатъчно в България, тук не ща. Отивам при Коте.
Той, като че го ухапа оса. Подскокна и ми каза:
Значи ще се биеме тогава.
- Остави юначеството си за турците, му отговорих и заминах за селото Кономлади, като излязох на запад от селото спряхме се и почакахме, та додоха при нас двама селяни Коле и Марко. Зехме пътя за с. Руля, гдето е царството на Коте. Съмнахме в гората. Коле ходи да дири четата на Коте, но не я намерил. Тръгнахме дене и се спуснахме към с. Руля, та се спряхме до едно изворче. Тук ходеше по гората един човек и пееше. Отидоха при него две момчета и ми го докараха. Оказа се, че той бил проводен от Коте, за да ма види дали съм аз, понеже ме познавал от Шумен. Отиде, обади на Коте. Коте с двама другари и аз с двама другари отидохме в една папрат и там се срещнахме. Целунахме се братски и седнахме на поляната: Коте! Висок, тънък с руси, дълги мустаци, около 40-годишен, въоръжен с гръцка пушка и сабя черкезка и револвер американска система, с фустанела и гръцки опинци облечен. От радост почна да плаче. „Отдавна Ви чакам със Стефо, Бог да го прости. Петър Погончев ми каза, че идете, но чакам, чакам, се, се Ви няма.” Този човек, който е убил 6-тима зли бегове и един изедник турски чиновник (тападжия) нотариус, рушветчия и женкар, с който е имал повече от (10) десет сражения с турците, се уплашил от коцкарите. „Убиха ми две момчета, Бог да ги убие и то защото, за гдето не им дадох 200-те лири, които зех от убития турски бег. Защо да ги дам? Давах им от другите убити бегове, повече от 800 лири съм им дал, а те ги прахосаха, нито една пушка не купиха на населението, ето затова аз реших сам да купувам пушки и да ги давам на населението. Те ми се разсърдиха и почнаха да ме гонят, клеветят ме, че съм бил гръцка чета, тогава, когато момчетата ми са бугари, и аз съм бугарин. Те искат да убивам гърци, власи и християни арнаути, аз не приемам, те са християни, затова не приемам да убивам християните и ето, че ме гонят. Те са даскали и учени хора, а пък крадат от населението и убиват най-добрите хора. Аз убих и българи предатели, питай по селата и ще ти кажат кой беше Траян от Руля и Лазо от Кономлади, които убих, а те убиха невинни хора: поп Илия и Гайчето от Поздивище, три жени от Кономлади, от които само едната беше предателка, а другите невинни. Друга една в Черновище обезчестиха я и като стана трудна, я убиха. Убиха и Лазо от Смърдеш, човек богат, който не им даде навреме исканите пари. Плениха гърка Апостол с жена му от Костур, та му искаха 3000 лири. Турците ги освободиха и се осрамихме всички бугари, та гърците ни наричат хайдути. Те на мен казват разбойник, но аз не съм разбойник, а те са разбойници. Ще питаш населението и ако излезе, че аз съм обрал някого с цел да зема парите за себе си, сам ще се убия. И кой ме обвинява в разбойничество Поптрайков Лазо, който отиде преоблечен като турски мюлязим с няколко даскалчета облечени с аскерски дрехи и излъга прекопанци, че са царски хора, та им зе 70 л[ири] т[урски], че си ги разделиха помежду си. Чекаларов ли? Та ти за него ще питаш и ще научиш, че е плячкаджия като Шейн онбаши. Комитетът му даде пари от София, за да донесе, за Костурско пари и пушки, но нищо не е донесъл. Костурци му дадоха пари, той донесе 80 пушки полуразвалени и ги продаде на населението на сила по за 2 лири и 1 бяла меджидия. Делчев ли, който мина през нашата околия, изгони старите войводи и натурна се млади даскалчета, който докарват нещастия на населението понеже ходат по селата, не да учат населението, за да владее оръжие, а да се закачат с учителките, както стана в Шестеово с Кузо, в Смърдеш и Загоричани с Делчев, който стана причина най-добри хора да идат вързани в затворите ... Аз, Петров, Бог да го прости, бяхме добри и юнаци, когато убивахме беговете и парите ги давахме на даскалите, сега сме лоши, понеже не даваме пари, за да ги ядат даскалите, а народът да стои без оръжие. Питайте всички села и ако намерите в некое село да са дали пушки от началството, аз пак ще работя с тях. Оголиха населението, разписки дават, пари зимат, а като поискаш сметка, убиват тоз, който посмее да каже на даскалите: „дайте сметка!”. Така убиха Велина, Петрова, след като го рани с револвер по главата един даскал. Почна да плаче, докараха му лекарство от Битоля, щом му турихме лекарството, в главата наду му се и в страшни мъки умре добрият и юначният Петров, който го оплаква цялото население. По заповед на Делчева, мен ме раниха на тила и ме оставиха другарите ранен от тях в полето, като мислеха, че съм убит. Не зная, господин полковник, но чувам, че Левски, когато изби даскалите, тогава се освободи България” и две едри капки сълзи му протекоха по лицето.
Аз оставам на бъдещий историк в Костурско да изследва всичко и да даде дължимото на всякого, понеже наистина грамадни суми се събраха от населението, което не е получило никакви пушки от тези деятели, а така също да се изследват убитите мъже и жени, понеже има невинно убити. Слезнахме близо до село Руля, гдето дойдоха почти всички мъже от това село, донесоха ни хляб, сирене, баници, ризи, гащи и гуни, за тези момчета, които бяха без гуни. Обявих на всички, че въстанието скоро ще се обяви, всички да дойдат на сборния пункт, който ще им окажем. Всички приеха с възторг това известие: „Стига да търпим. Един по един ще ни избият турците.” На другата вечер се прибрахме в село Търново, селяните ни приеха радостно и тук направихме разпореждания за въстание. На другата вечер се запрехме в с. Ощима; тук додоха селяни от околните села Руля, Брезница, Смърдеш, Бесвина, Търново, Желево, Зелениче, Загоричани, Кономлади, Статица, Търня, Наколец и Влашкото Песодери. Решихме на 7-и вечерта, м[есе]ц септември да обявим въстанието и понеже събранието беше на 5, то се изпроводи писма и до другите села, за да бъдат готови за 7 вечерта. Формирувах една чета под войводството на Янаки от с. Шестеево и му дадох назначение да действува срещу Костур с околните на Шестеево хора. На 6 септември вечерта се отправихме за село Статица. Всички събрани четници и селяни на брой около 250 человека. (Селяните беха въоръжени с гръцки пушки гра, но патроните им беха малко от 15 до 150 на човек.) Тук се присъединиха към нас селяните от с. Статица и Тръся около 35 человека. А така същето и около 100 человека без оръжие, които носеха лопати, брадви и 2 тенекии, пълни с барут, и 5 бомби, които аз сам напълних с барут в с. Ощима. Кономладчени не додоха, запретил им Чекаларов, а те се извиняваха, че в тяхното село има войска, та нея щели да я ударят, когато чуят гърмежите в Лерин. Смърдешени, косинци и дъмбенци не излезоха от страх на четата на Чекаларов, която е била в тези села и е заплашвала селяните, за да не въстават, понеже не му било времето. Преспата задържа попа от с. Наколец  понеже имало много турци. Учителят от с. Търново Георги Райков с петнадесет селяни от Търново и Бесвина е бил на пусия на Преспанския проход. Тук в статинските ливади разделих отряда на взводове, като назначих за взводни командири от най-добрите селяни и така, след като снехме шапките и се прекръстихме, потеглихме за Лерин по пътя Статица - Тръся - Лерин. Тук бяхме съобщили, чрез един леринченец Стоян, че на 7 септември вечерта ще нападнем града и молихме да ни изкарат газ и да излязат граждани, които знаят улиците на града, за да водят назначените за нападение четници в управлението и казармата. До самия град на местността Калугерица ни срещна Стоян. Газа, който бил го донесъл през деня бил го дал на някой колибар от Тръся. Колибарът [го] нямаше в колибата, така щото и газа не можахме да намерим. Други граждани нямаше. Стоян ми каза, че имали съобщение от града Битоля от Началството, за да се спре движението. Стоян почна да ме моли да спрем нападението, понеже турците били знаели и ни чакали, па и Началството не позволявало. Аз се дръпнах от пътя с войводата Коте, за да зема едно решение. Като зехме предвид, че газ нема, а къщите без газ се не палят, решихме да оставим нападението за утре вечер, т. е. 8 септември вечерта, понеже след 2 часа щеше да съмне. Затова се върнахме около 5 километра назад и се разположихме за денувание в една кория, между гр. Лерин и с. Тръся. Тук се получи приключеното при това писмо под № 1 от учителя на село Черешница Аристид Дамянов, когото аз бях изпроводил от София в Костурско, за да проповядва и буди народа, а той, който най-много мразеше и осъждаше коцкарите в София, тук стана коцкар и наедно с тях обираше населението. В същото време получих и писмото под № 2, донесе го Стоян, който ни разправи, че турците знаят, че се тъкми нападение на града, и земат мерки. След едно съвещание с Коте решихме да отложим въстанието за 14 септември вечерта и затова отстъпихме към село Тръся, гдето излязоха селените да се видим и ни донесоха ракия, хляб и сирене и понеже в село квартируваха арнаути, то се спряхме в гората. Тук построих всичкия отряд и от името на Македония, като благодарих на дошлите селяни, съобщих им да си отидат по селата и да бъдат готови при първо повиквание да се явят където им се заповяда. С четата се упътихме за с. Ощима и се спряхме в корията. Вечерта се спуснахме в с. Желево и тук денувахме. Селяните се показаха много любезни и ни посрещаха много добре. От тук по шосето се прехвърлихме към село Брезница, гдето денувахме в гората, и на другата вечер се прибрахме в с. Смърдеш. Тук ни дадоха сведения от с. Загоричани, че войводата Петър Гайков събрал цялото село в черквата и обявил въстанието. При него се явиха въоръжени селяни от Загоричани - 65 и околните села Ощима, Черешница, Прекопана, Дъмбени и Бобища около 100 человека, тук хванал 5-те поляци арнаути и ги вързал и убил. След молебствието с развито знаме се отправил на височината Върбица, гдето очаквал сигнала от Лерин. На 8 цял ден прекарали в гората и вечерта, като не чул условния знак от Лерин, разпуснал селяните, а той с четата си се установил в гората Дива череша. На 10 тук бил открит от турците и се ударил с тях. От момчетата му се отделили 9 человека и избягали, 3-ма към черквата „Св. Илия” и 6-тима, към черквата „Св. Атанас” в местността Корулица, гдето се започнала престрелка по турците. Тук паднаха 5-тима от с. Загоричани, 2 - Ракита и 2 - Мокрени. А един избягал, като си хвърлил пушката и се скрил в с. Олища. Убит беше и падарът на селото. Войводата П. Гайков с останалите си другари останал на позицията и оцелял. От леринския войвода Тане Стойков се получи известие, че той скъсал телеграфа и се упътил за Лерин начело на 200 человека селяни, на учителя от с. Екши Су Методий Чеков се пуснал по селата и между селяните и агитирал против въстанието, та възпрял населението и като не чули никакъв сигнал от Лерин, върнали се и те по селата. Също така и Диме, началникът на леринската чета, не е могъл да се съедини с мен и е отстъпил от многото дошла войска към с. Буф. На Панайота, смърдешката чета, побъркал Чекаларов, който събрал населението от с. с. Смърдеш, Косинец, Дъмбени, Габреш, Брезница и като им казал, че Янков не е дошел да освобождава Македония, ами да прави княза крал, ето затова не го слушайте, че ще додат турците, ще ви изколят, а арнаутите ще ви оплячкат селата и ще ви отнесат жените и дъщерите в робство. Биле събрани все старите хора, които и наистина не щат въстание, и ги заплашвал, че който въстане ще го убие. Така, оставена сама, четата на Панайота се срещна с турците на смърдешката гора. След разменение на неколко вистрели, Панайот избега с другарите си и остави караула на име Пашата от село Дъмбени, който самичък се би с турците половина час и падна юнашки убит. За храбростта, която показа Пашата в Биглища, го фотографира и предаде на християните за погребение с християнски почести. Тук получих писмо от зап[асния] подп[оручик] Москов, който беше с Панайота, че те се съединиха при четата  на Чекаларов и ме молят да дода при тях, понеже Чекаларов признал грешката си, за обноските спрямо Вас. Това писмо ми го донесе сестрата на Чекаларов, която е началник в с. Смърдеш и наедно с друга една жена - Фотица, известна развратница в селото, водят революционната преписка, за което цялото село е противно, и се отказа от Чекаларова и не го приема в селото. Аз като исках да докажа на населението, че желая да работя задружно в тези мъчни времена за отечеството, приех да се съединя с Чекаларова и му назначих Хайдушка падина за сборен пункт. На другата вечер се събрахме. Но вместо да съзнае Чекаларов грешката си, почна да говори, че Коте е разбойник и че щом съм се съединил с него, то той не може да бъде с мен. Тогава аз се обърнах към Москова. Щом е била работата такава, защо ме вика и защо се присъедини към Чекаларова, а не додоха при мен. Москов ми отговори, аз не знаех, че те са такива. По искането на габрешките селяни наедно се спуснахме до селото. През нощта избяга Панайот с четата си от село Косинец. Когато го подирих, Чекаларов ми извести, че той ги бил освободил и „всички, които желаят да си идат по селата, ще ги освобождавам, затова нека иде Москов да направи списък, а вие почакайте тук.” Тогава доде при мен един четник, че ме извика. Аз се извиних и отидох при своите момчета, които бяха отделени от Чекаларовите на 50-70 крачки. Тук ми казаха, че дошли при тях момчета от Чекаларовата чета и ги молили да си отидат по селата и да ме оставят моите момчета. Тук между моите момчета видох Москов и Георги Папанчев от Сливен, който Делчев го бил изпроводил с пашапорт тук за войвода и ми казваше, че бил запасен офицер. Аз се разговорих с Москов настрана, който ми каза: „Господин полковник! Пазете се, те искат да Ви разпуснат дружината, че подир ще Ви убият наедно с Коте, не давайте списък и изпъдете тези, що са при вашите момчета, особено Папанчев, който е дошел тук да се храни, понеже аз го зная, той гладуваше във Варна и Бургас, ето затова те и не щат въстание. Аз съм длъжен да Ви кажа това”... Аз повиках Коте и накарах Москов да повтори пред него горното. Коте отговори, че той глас като Папанчев разправял „Зима доде, трябва да се скрием по селата и да презимуваме. Разпоредено е да се направи изби и в тях ще зимуваме.” Момчетата нищо не думат. Решихме да изпъдим Папанчев при своите си. Аз го извиках и му казах: „Идете си при вашите. Ние не сме дошли тук да се крием в избите селски, за да ни хранят селяните.” Той си отиде. След него си отиде и Москов. Аз събрах всички момчета и им разправих какво намерение има Чекеларов.
- Аз не вярвам, юнаци, че вие ще се съгласите да зимувате в изби и че ще ме оставите.
Всички момчета отговориха:
- Гдето умрете Вие, и ние ще мрем там.
Аз им благодарих и ги разпуснах, като казах, че никого да не пускат при тях от четата на Чекаларов. Турнах един пост, за да наблюдава четата на Чекаларова, за да не стане някое нападение. След малко доде при мен Силиянов, той е и Пирински и Ружкин и ми предложи да отидем в Гърция. Пари щел да ми даде Чекаларов, но и Коте да го зема със себе си. Аз му отговорих:
- Видох колко сте патриоти и какво вършите по селата. Продължавайте, аз ще обиколя селата и ще видя нуждите на населенията.
Вечерта се отправихме за село Дреновени. Водеше ни едно дреновенче от четата на Колю. Тук стояхме два дена, понеже валеше силен дъжд. Председателят на комисията ни посрещна много радушно, също и селяните. Гощаваха ни богато. Тук ни се оплакваха от Чекаларова, който бил една нищо неповинна жена, наклеветена от брата си по делба.
- Храним ги, ето толкова години, но те не искат въстание, понеже не се йоще свършени кокошките и баниците по селата - казваха селените. 
От тук се отправихме за с. Шестеево, гдето ни приеха много радушно. Тук ни се оплакаха, че четникът на Стефов се любил с учителката, която посещавал, но една вечер ги видел някой турчин от съседното село и ги обадил в Костур, потера забиколила селото и ги напада. Стефов пада ранен, прибира се при учителката и тук убива нея с револвера си, убива и себе си. От четата се убил някой си Яни. Другите успяват да избягат. Селото се често посещавало от потери, на 8 септември една потеря се явила и като я видели, селяните почнали да бягат. Турците отворили огън и убиват едно селянче на 20 години. Дошли от Костур да го прават кеш (алед) и следователят казал, [че] по грешка е убито и заповядал да го заровят. „Ето, така ще ни избият”, добавиха селяните. Изпроводената от мен чета не е могла да подигне въстание, понеже й препятствували учителите, които проповядвали на населението, че не било време за въстание. Додоха селяните и ни поканиха да останем в с. Апоскеп. Вечерта се отправихме за него село, гдето ни посрещнаха всички селяни до чешмата. Тук се разположихме и се любувахме на езерото и гр. Костур, който светеше на юг от това село на 5 километра. Разположихме се на квартира. На другия ден се представи пред очите ни величествена гледка. От тук се виде целото Костурско езеро с кацналите покрай брега села и гр. Костур. Виде се гр. Хрупища, а далек зад нея Грамос планина и по северните поли българските села, така наречената „Костенария”. Там зад тез планини някога е водил своите юнаци храбрия Самуил, победителят на македонеца византийски цар Василий II. Зад тез планини тогава е гърмяла славянската реч, това свидетелствуват и имената на села и планини, които носят славянски имена, а са веч елински. Гърците са изтикали славянския елемент или самите славяни са изгубили езика си и са погърчени. Тук получихме съобщение, че леринските чети на Тане, Дине, дедо Георги и Райков ще се съберат във Вич, затова и ние да отидем за там. От тук тръгнахме за с. Бъмбоки, гдето денувахме в гората. Вечерта се прибрахме в селото, тук додоха селяните от Загоричени, за да ни молят да идем в него село. Тръгнахме за там и се разположихме по къщите, гдето прекарахме 2 вечери. На 2-рата вечер ходих в черквата и се помолих Богу. Спомних си детинския живот, когато с дядо си поп Динко събирах литургиите. Ето и Света Богородица, голямата Света Богородица, изрисувана над олтара. Гледа ме се така, както преди 30 години. Господи, благодаря ти! След което прекарах три войни. След като влязох в 20 сражения, пак ме запази жив, за да дода и се поклоня на тази светиня... След това излязох на двора и се поклоних на гроба на дядо си поп Костадин, умрял 1870 год. Тук ни стигна съобщението, че турците са заобиколили с. Кономлади с много войска, понеже имали съобщение, че съм в него село. На другата вечер се преместихме в с. Бобища, посрещнати извънредно добре от всички селяни и от любезния учител Мишо Николов, костурския началник, но без власт, понеже властта имаше фактически началникът на четата Чекаларов, който вършеше както му скимнеше. Скромният Николов се гушеше в Бобища и се занимаваше само с кореспонденция. Тук престояхме 2 вечери. Искахме да посетим село Команичево, но команичени излязоха страшливи и не ни приеха, понеже се бояха от съселяните си турци. Останахме и другата вечер в Бобища, за да бъдем обиколени на другия ден от турците. На 24 утринта съмнахме, додоха при нас уплашени жени, които ни казаха, че селото е заобиколено от турците. Тук се уверихме, че жените са по юнаци от мъжете. Последните се скриха, а жените ходеха по краищата на селото и разглеждаха разположението на турците и ни съобщаваха за всичко. Разпоредихме се да се заемат по-добрите къщи за отбрана, което се направи, и додоха заповеди, че ако турците открият огън, само тогава ще открием и ние. Тук получих първото и последно писмо от комитета с дата 5 септември, шифровано и подписано от Стойчев, Белев и Бозуков. Съобщаваше ми се, че Михайловски е по Европа, а Цончев и Николов били интернирани в Добрич и Дряново, но са избягали и са в Македония. Описваше ми се за разцеплението и че се е образувал Комитет Станишев. Че Комитeтът нема пари и патрони и ме молиха да не правя въстание, за да не ангажирам Вътрешната организация, която не можела да ми помогне, така също и средствата на Комитета бяха изтощени. С тези писма имаше едно от Белев не шифровано, което ми явяваше, че въстанието е решено и от нищо да се не боя, а да подигна въстанието и ми се удивляваше на похода, що идваше знамето. Друго от жена си, с което ми явяваше, че македонците са раздвоени на две равни партии със Станишева и Михайловски. Една друга си пречат и клеветят. „Ако имаш борци и ако населението е в състояние да издържи една борба, смело върви напред, ако е слабо населението, спри, че от тук не може да ти се помогне с нищо. Помисли, че и зима иде”, ми пишеше жена ми. Вечерта се дигна войската и замина за Загоричани, което тоже беше заобиколено от 3 роти, които с музика заминаха под прозорците ни за с. Екши Су и Клисура. Тук стана един куриоз: Милязиминът получава записка от полковника си от с. Загоричени, но не може да я прочете. Мишо Николов я прочита, но милязиминът не го вярва, а заповядва на българчето, което донесе записката, да отиде в Загоричани и да каже на началника му да му изпроводи устна заповед с някой войник. Горка отоманска армия! Ами ако беше военно време, какво щеше да прави горкият, вед там немаше да намери даскал да му чете записката. Милязиминът иска да додел човек и да му донесел устна заповед. Как може да пътува турски войник самичък между толкова комити? Щом пристигнаха 3-те роти, се изтегли и милязиминът за Загоричени, вероятно е бил от друга дружина, та е заминал на запад, когато другите заминаваха на изток. Турците в Бобища се държаха доста прилично. Само просеха по селото хляб, яйца, а кокошките ги ловеха като свои. Бяха манафи, понеже не знаеха български. Чувахме, като викаха на жените, кокошки, яйца и баница. Жените бяха щедри и им даваха. Войниците бяха повечето млади и ми се видеха много разпуснати и много небрежно облечени. Между тях имаше и арнаути, високи и дълги носове и напети, обути с цървули, когато другите бяха с калеври. Прибрахме се през нощта в малката кория над с. Бобища. Тук събрах по-добрите момчета, разправих им за съдържанието на писмата от София и като зехме пред вид: 1-во, че се натрупа много войска в Костурския и Леринския район (цяла бригада). 2-ро, че времето много напредна - 25 септември, ноще ставаше много студено и едвам се търпеше. 3-то, лошото положение на работите в България и 4-то, че никъде не се е подигнало въстание, та ние ако подигнеме, ще се натрупа войска и не ще да имаме успех, решихме да мируваме и да не ангажираме населението. В тази смисъл се направи разпореждание. Тук се получи съобщение, че леринските чети ни чакат на върха Вич и искат наставления, и ни се съобщаваше, че много войска е заела баирите, та да бъдем внимателни. От получените донесения излизаше, че ние не можем да мръднем догдето не се отстрани войската от баирите. От леринския войвода Дине се получи писмо, че той се намира в с. Крушоради и понеже там нямало потери, ни викаше там, но как се отива за Крушоради? Турците почнаха и ноще да спат по баирите и да тургат пусии. На 27 септември решихме да стоим йоще един ден в същата гора, гдето имаше добра позиция. Останахме. На 28 доде при нас Петрето Погончев, един юначен момък, който смело се е движил между турските отряди, и ми съобщи, че леринци ни чакат в Прекопанската гора, но там не може да се отиде, понеже всички баири са пълни с войска.
- Вие ще минете по полето и аз ще Ви чакам в с. Олища, а другите чети ще им явя да отидат в с. Черешница и там ще стане събранието.
С мен имаше йоще един человек от с. Прекопана. Къде пладне те си отидоха. Падна мъгла и почна да роси. Ние се прибрахме в Шумата и вдруг един гърмеж срещу нас, куршумът изфуча 3 метра над главите ни и след това залп и гласове „Якату Море”. От караула от Канарата се откри огън и турците се спряха. Тук като чудо се спусна в град от куршуми едно момче от караула Илия от с. Желево и доде при нас да ни обади за настъплението. Фустана, торбата, шапката и прикладът на пушката му бяха надупчени с куршуми, а той остана невредим. Караула, състоящ от 5 человека, започна правилна стрелба и турците се спряха и откриха правилен огън по нас. Ние, преследвани от град от куршуми, отстъпихме и заехме канарата (при караула) за отбрана. Почна се редовно сражение от наша страна [и] редък огън, а от турска страна чест и залпов огън и така в този разгар се явиха турци и отзад откъм с. Влахо Клисура, по гърмението на турците разбрах, че са въоръжени с мартини. Поставих срещу тях 3 момчета и заповядах да открият огън на 2000 кр[ачки] прицел. Турците залегнаха и откриха убийствен огън, но понеже растоянието беше много далеко, то куршумите не достигаха до нас. Така се продължи стрелбата до мръкване; от наша страна имаше ранено само едно момче, най-младо от всички ни на име Трифон от с. Поздивища. Като се мръкна, ударихме на ура с вик „да живее Македония”, почнахме да гоним турците, които бяха в пред, ляво и дясно от нас. Голямо впечатление произведе на турците нашата тръба, което те не се очаквали и свиренето на тръба не се беше чуло по тези места. Тръбата била чута, а така също и „урата” и вика „да живее Македония” чак в Костур. Арнаутите се оплаквали на селяните след сражението, че сме викали само „да живее Македония без Албания, нека да биде освободена Македония”, казвали те. Турците избягаха, ние, като дигнахме ранения, се спуснахме право на мястото, гдето бяха разположени турските стражари, и покрай село Бобища се спуснахме на Загорицкото поле и като го пресякохме, стигнахме в с. Олища, гдето не посрещнаха селяните с ракия, хляб и сирене. Тук оставихме ранения, след като му превързахме раната. От тук отидохме в с. Черешница, гдето се срещнах с Никола Ников, един патриот българин, който току-що бе дошел от Цариград. Предаде ми съобщение да се пазя от коцкарите, понеже щели да ми изпроводят Силянова, като секретар, за да ме отрови. Тук след като се уговорихме, че леринските чети ги няма на сборния пункт, отправихме се в Блатската гора, гдето денувахме. Проверих патроните у момчетата. Указа се, че са стреляли много рядко, най-много е изстрелял патрони караула, по 17 на човек. А другите от 5 до 10 на човек. „Ние, когато видяхме турчин, само стреляхме”, ми казваха момчетата. Аз ги похвалих и обърнах вниманието върху това, че само кой стреля рядко удря, ето турците изстреляха с хиляди патрони, а удариха само едного. Честата стрелба е калпава стрелба. Вечерта се спуснахме в с. Вишени, гдето на пътя си срещнахме една чета, която избяга, щом ни видя. В селото научихме, че тя е била четата на Никола Мокренски, която отивала на зимовище в с. Мокрени. Тук ни се оплакаха селяните, че четата им искала пушките да ги скриели в дупки, но селяните не били съгласни да си дадат пушките, понеже сами са ги купували. Преместихме се в гората. На другата вечер щеше да се готви в селото, та щяхме за идем в селото, но на другия ден вечерта додоха аскери в селото, та ние се отправихме за с. Поздивище. Тук додоха селяни от Черновище и човека, у когото ние денувахме един ден по-преди. Той ни разправи, че когато сме били в къщата му, Чекаларов изпроводил 4 человека от четата си преоблечени, за да ни убият с Коте, но те уловиха плана им. В тази работа е бил и попът от селото им Атанас, когото уловиха турците след някой ден. От този поп се оплакваха селяните, че бил развратник и като председател на комитета е карал селяните да му вършеят, орат и други работи да извършват те. В това село ми се оплакаха, че Чекаларов им убил попа, един добър работник по делото, Димчето и една жена, с която Чекаларов е имал сношение и когато станала тежка, загдето е обадила на селяните, че е тежка от Чекаларов, е дал заповед и я убиха. На другата вечер, като минахме през с. Кономлади, се спряхме за денувание в една кория близо до с. Стапица. През нощта сме се спрели на 50 крачки едни до други с четата на Чекаларов, без да се знаем, и на заранта, когато Коте почна да поставя часовите, се разбрахме, че сме наедно двете чети. Чекаларов почна да бяга с четата си, но ние ги извикахме: „Елате бре - им викна Коте, - ние не убиваме християни, а само турци.” Освен Чекаларов другите 8 четници додоха при нас, цял ден беседвахме приятелски, на вечерта ние отидохме в с. Кономлади, а те в с. Статица. Кономладци ни посрещнаха приятелски, но разбрах, че това село е разделено на партии, от която едната с водител някой си Цилю, бивш човек на един бег, убит от Коте, а сега съединен с Чекаларов, е всял страх и трепет в цяло село. Селяните много се оплакваха от него и ни канеха да го убием, понеже ги краде и бие. Нивите му, ние ореме, жнием и вършеем, а той само седи и нищо не работи. Аз отговорих, че не съм дошел да убивам християни, а турци. „Ако вие не можете да се отървете от един християнин зулумджия, то кога ще се отървете и как от турците?” В цяло Костурско, това село е най-партизанско. Вярвам, че в едно движение никаква помощ, това село на организацията няма да даде. Впрочем и организацията е виновата в това, понеже поддържа хора, като Чекаларова, който на всичко зло е способен. Той не отиде на помощ на Лазо Москов, началник в Костурско, когато беше заобиколен от турците в с. Вишени, за да се убие Лазо и да земе началството Чекаларов, което и сполучи. От това село на другата вечер отидохме в с. Стапица, гдето заварихме същата каша, както и в Кономлади и тук друг Цильо и тук оплаквания и даже ми поискаха чета от 5 человека да остава да ги пази от Чекаларов, аз на подигравка им казах, че ще остава чета, ако им направят кула в боаза, това село тоже е раздвоено и никаква помощ не ще може да даде на организацията. До това село е с. Търся, което е било най-доброто село за организацията, но през м[есе]ц март тази 1902 г. били в него село четите на Марков и Чекаларов, който биле предадени и турците го заобиколили, почнала се борба, която се свърши благополучно за четите, но от тогава е поставена войска от арнаути и събраха на селото всичките пушки, около 114, като затвориха 36 человека и опропастиха това добро село. Сега се завъдиха тук партии против Чекаларов, водителят е някой си Геле, добър работник и бивш учител, оскърбен от Чекаларова, който му уловил жената и дъщерята, а така същото и сама го него, когато го пуснал с условие, че ще убие Коте, но този Геле, вместо да убие Коте, се съединил с него и се заведоха караници, които докараха работата до междуособие и убийство. Това всичко може да са устроени от Битолското началство, но това последното протежира Чекаларова, а Коте гони, загдето не им дава пари от убитите бегове и не събира пари от населението, както прави Чекаларов. Тези междуособни борби спъват работата и раздвояват народа. От село Тръся додоха при нас селски чорбаджии и ази, които ни докараха хляб. От тук се отправихме дене за с. Ощима, понеже беше голяма мъгла и дъжд. По исканието на населението отправихме се от с. Бесвина, гдето видох жената на убития Стефо войвода, за село Брезница. Тук мина руският консул Ростковски, който прегледа разорената от турците черква и поиска да се види с мен, но турците, които го придружаваха, бяха причината, за да скрият селяните за моето присъствие. Той разпитвал селяните за разорението на черквата им и ги съветвал да стоят мирни; напролет царят всичко ще им даде и ще им олекчи положението. От тук посетихме вторий път Смърдеш и по исканието на населението се събрахме в с. Косинец, гдето доде и четата на Чекаларов и от с. с. Дъмбени, Габреш, Косинец, Лабаница, Смърдеш и други по двама души комисия, които ще разгледат недоразумението ни с Чекаларова и по съставения от тях протокол, ще се водят занапред четите и тогава те ще имат поддържката на населението. Протоколът се приготви тук. Чекаларов отказа да се води по тоя протокол и каза на населението, че той ще бъде  началник и всички трябва да му се покоряват. Стана раздор, който, ако аз останех да го поддържам, щеше да доде до въоръжено стълкновение, ето затова аз помолих селяните от тези села да се не гонят и да помагат на двете страни. Когато има нужда от помощ и да не позволяват да се бият, че ще станем резил на всичкия християнский свет. Съветвах ги да не гледат да раздвояват народа на партии гърци и българе и да не гонят чуждите народности, понеже това зле се отзовава в Европа и даваме на тези народности повод да се оплакват от нас българите. Тук трябва да забележа, че комисията в с. Косенец е мекере на Чекаларова и селяните, събрани в черквата, я обявиха за свалена и им искаха сметка, но Чекаларов заплаши селяните с убийства и пак постави комисията мимо волята на селяните. Почти в повечето села селяните ми се оплакваха от комисиите, че събирали данък от народа и не давали сметка, а парите где ги давали, не е известно, понеже на народа казвали, че това не е ваша работа да знаете, и не купували никакви материали, нито пушки. Това оставам на бъдещия историк на свободна Македония да събере всички сведения по този въпрос и да се възстанови истината. От тук отидохме в село Дъмбени, гдето селяните ни посрещнаха много добре, освен комисията, която е оръдие на Чекаларова и тук се подвизава един даскал стар човек на име Киру, от когото селяните се най-много оплакваха: „Ханим го, храним цялата къща, а той ходи като бег и никому сметка не дава.” Тук в това село ми се оплакаха, че комисията не приема назначените учители и учителка, а си назначава свои, които не посещават училището, а ходят с четите. Тук доде при нас и учителката, която несчастната само мълчеше и беше убита на вид. „Тук нашите освободители - ми пошепна тя - са по-зли и от турците, те опропастиха този добър народ. Крадат го, убиват го и го безчестят. Какво да се прави? Няколко въоръжени хора са докарали в трепет цяла околия, Бог да ни е на помощ.” Аз й казах, че от народа всичко зависи, ако той се остава да го мъчат няколко въоръжени хора, то как ще се бие с турците за своята свобода? В това село стояхме два дена. Тук по съгласие с Коте и Петър Гайков се реши аз да замина за София, за да разправя безобразията на Чекаларова и компания и да олекне на Костурско с моето заминавание, понеже се струпа много войска против мен. Моето заминавание ще освободи този край от турската войска. Реши се да се земат болните и ранените, а здравите да се разделят на две чети, една под началството на Коте, а друга под началството на Гайков. Като дадох инструкции Гайков се отправи за с. Апоскеп, а Коте с мен, се отправихме в с. Нестрам. Стигнахме през нощта и от един воденичар узнахме, че селото е заето от 200 души аскер. Влязохме в долната махала и хванахме един човек, но страх го беше да ни приеме. Затова се спряхме в гората. Тук ни избяга и се скри в селото едно момче на име Марко. Селяните на това село беха много страхливи, те се боеха и от нас, понеже четите са им зели, за да им купят пушки 400 лири и тази година, 1902 през Петровден е била там четата на Чекаларова и е искала 150 лири черковни пари, но селяните не му ги дали, „дайте ни пушки за зетите 400 лири, ще ви дадем и тези.” Тогава Чекаларов ги събрал в черквата и ги бил, та те се принудили да повикат аскер да ги варди и ето се установил 200 души аскер в селото им. Тук ни улови сняг. Ние след пладне на 27 октомври се отправихме без куриер на посока на юг към Грамос планина. Скъсани, болни, изнурени и умислени цапахме по снега и вървяхме на посока. Така може би са отстъпвали и разбитите Самуилови войници след боя в Морея, само че те са идели в обратна посока…
Надвечер се вмъкнахме в една непроходима гора, на излез от която чухме да лаят кучета и отидохме по гласа на кучетата. Овчарът се изплаши и избяга, като почна да вика. Завикаха овчари в околните баири и стана цяла тревога. С молби ние ги извикахме, от които един от тях доде при нас и като се увери, че сме християни, извика и другите двама, а третият избяга в село и направи тревога, но тревогата беше спряна от вика на овчарите, които бяха при нас, и селяните, които от далек стреляха с пушки, се завърнаха в село. Ние прекарахме богата вечеря в колибите на тези добри овчари, опекохме месо, което скъпо заплатихме, и се отморихме. Един селянин грък, те бяха гръци, ни заведе на една горска пътека и ни показа пътя, като се отказа да доде с нас. Отправихме се по пътя и вървяхме се по баира и то денем, понеже беше гористо, и вместо да вземем ляво за манастира „Св. Тройца”, сме ударили дясно и се спуснахме към прохода Фурка. Тук се въртехме два дена гладни. На третия ден намерихме един овчар, дядо Димитра, който ни даде за ядене зеле от градината, понеже нямаше хлеб, и ни показа пътя. Ние тръгнахме и като изходихме 10 километра, след нас доде едно гърче дядо Димитрово овчарче, което за три лири се съгласи да ни закара до с. Лефтерохори. Губихме се в гората и мъглата йоще два дена и така гладни, понеже зелето беше се свършило, стигнахме до с. Датско, от което Никола, овчарчето ни, изкара хляб и сирене, та на 5 ден вечерта се нахранихме богато с хляб и добро сирене. Коте с дружината си се отдели от нас от дядо Димитровата колиба и като зеха по две пушки, се върнаха назад тези юначни хора. От Датско прерязахме Гебенското поле и за една вечер стигнахме на юг от с. Лефтерохори и уморени, гладни се скрихме в гъстата гора. Тук ни остави и другият нестрамец Христо, който уж щеше да ни води на границата, а той ни остави и избяга. През деня тръгнахме на юг, но ни извикаха на гръцки няколко пъти „кои сте вие?” Върнахме се назад и се скрихме в гората. Вечерта изпроводихме едно момче при овчарите власи и двама се съгласиха да додат да ни заведат в Гърция до границата, като им платихме по една бяла меджидия на човек. И така след 6 месеца без два дни влязохме в Македония на 4 юний вечерта, излязохме от Македония на 2 ноемврий през нощта в деня, когато в 1885 година Сърбия отвори война на България. Щом минахме границата на 1 километър в Гърция, сварихме на една нива два вола вързани на един плет. „Седете, момчета, да си починем, тук е свободна Гърция. Ето какво значи свобода, где в Турция може да намерите ноще така оставени воловете?” Седнахме, починахме и тук, в тази почивка се сетих за жена и деца и приятели и се отнесох далек там, зад Витоша… Сега ще бъде Бог милостив и ще ни даде да се видим с всички мили и драги… Вярвам всички другари като мен мислеха, само те обратно там се пренесоха, те зад нас в клета Македония, гдето оставиха мили и драги… Сбогом, злощастна Македонийо, сбогом, земя на роби и агалари… Дали ще бъда счастлив пак да те видя и пак да пия твоята сладка и студена вода и твоите чудни гори и балкани да ги обикалям с юнаци, твои чеда… Продължихме пътя и понеже бяхме много уморени, то легнахме в едни храсти и сладко заспахме. Когато се събудих, чух песен, един влах ездеше и пееше: „серанда клефти море ту хорьо.” (Четиридесет хайдути в село.) Подигнах глава и видях моите момци засмени и весели, лицата им се измениха… Ето какво значи свободата. Боже, дали и моята желка Македония ще бъде някога свободна? Отнесох се в мисли за бъдещето, но не знаех какво ще ни донесе то? Консули обикалят Македония, особено руски, може би славянска Русия да е поумняла и да е зела страната на македонеца. Иначе не може и да бъде. Ако не беше така, нямаше да ме предупреждава руският консул да не ходя в Гърция. (В село Брезница консулът Ростковски каза на селяните, „кажете на Янков да иде в България или Сърбия, или Черна гора, но не в Гърция”.) Това ми даде повод, че руската дипломация се е обърнала на славянска дипломация и ще ни защищава, и затова смело отидох в Гърция, понеже, ако ме затворят, то Русия ще ме освободи. Та може ли малката Гърция да не изпълни заповедта на Русия? Тръгнахме на посока по пътя. Няма жива душа наникъде. Чудна земя е тази Гърция, 20 километра да вървиш и никого да не срещнеш. Спряхме се до една бърза река, за да се умием. Тука ни настигна един влах. „Аз съм Щерю Чюмадана, вие кои сте?”, ни попита. „Ние сме андарти”, му отговорих аз. Казах си името. Прегърна ме стареца, целува ме и ми каза: „Янко паша? Ясьо Янко паша, ясьо паликари. Аз всичко зная, аз съм близо до Костурско. Чувах как сте били турците „Зито Македония”. Хайде да идем, напред има хан, в който ще се почерпим.” Тръгнахме, но понеже бях много уморен, аз останах назад. Стигна ни един влах с два коня, единия товарен, а на другия ездеше влахът. Нещо му каза Чюмадана по влашки, той се прехвърли на земята и ми предложи да се кача. Благодарих му и се качих. Така стигнахме в хана, гдето сварихме много власи, но пиене нямаше, понеже беше нов съдържателят на хана. Власите ни предложиха хляб и сирене и от там отидохме в друг хан, гдето намерихме храна в изобилие. Тук престояхме два дена. Починахме си и изпроводих документите за София с препоръчано писмо и телеграфирах в София, но телеграмата не е била предадена, понеже минава през Турция, та не е дадена да мине през Турско. На другия ден отидохме всички в гр. Каламбака. Тук ни улови полицията, която се отнесе с нас вежливо и ни препрати под конвой у гр. Трикала, гдето ни затвориха във войнишкия гаупвахт. Тук спах с двама затворени войници, единият интелигентин, нападаше своите държавни мъже, че били крадци и вагабонти, смееше се на войската, че била страшлива и избяга от турчина 1897 г. Приличаше на нашите социалисти, но нямаше понятие за социализъм. (Гърция е счастлива, че няма това зло, но затова ние, македонците, сме най-нещастният народ, че неосвободени се сдобихме със социалисти - анархисти). На другия ден ни пуснаха свободни, но само в града. Окръжният управител, един симпатичен и почтен грък, ни посрещна много весело и щом се научи за мен, ми стисна ръката и ми каза, „стискам ръката, която е била турци”. А прокурорът ми каза: „Г-не, аз съм от Крит, обичам тези ръце, които бият турци.” Вечерта тук имаше манифестация от партията на Дели Яни, която прилича на нашите радослависти. Викаше се „Зито Дели Яни, зито пашму” (Да живее Дели Яни, да живее войната), а противниците им викаха „Зито Етхем паша” и последва сбивания, стана тревога на войската и след като паднаха трима убити и няколко ранени, тълпата се разпръсна. Тук видох гръцки войници, които по формата и вида си приличат на сръбски войници, слаби и без дисциплина, с пушките си ходят по гостилниците. Евзоните са сравнително добри войници и приличат на нашите войници, те се комплектуват от цяла Гърция, се избрани момци. В последната война се показаха юнаци и стойки, те издържаха войната. Цялата гръцка войска е въоръжена с Гра, по-стари от берданите и по-негодни. Градът Трикала прилича на европейски град. Широки улици, но ужасна кал има по тях. Три дни прекарах в този град и трите дни дъжд валеше като из ведро. От тук се отправих по железницата за гр. Воло, морски град, има европейски вид. На станцията имаше навалица, народ и много полицейски, които чакаха да ме видят. Почтително си свалиха шапките, аз им отговарях. Момчетата него ден не ги пуснаха да додат с мене. Във Воло срещнах к[апита]н Далиб войвода, който ходеше с момчета по Костурско през 1877-1878-1879-1880-1881 и 1882 г., сега вече старец 70-годишен, носи гръцка народна форма, а си говори македонски български и псува гърците. Бях повикан в полицията. Явих се с един влах на име Стефан Домчас, който беше затворен в Трикала, за да не ходи в Македония, така ми каза сам той. Полицаят, един добър майор (полицията в Гърция е военна) ми каза, че имал заповед да ми предложи да отида в Атина. Аз му казах, че за там отивам, йоще днес заминавам. Същия ден заминахме за Пирея с параход. През нощта имаше буря и дъжд, та не можах да видя нищо. На другия ден видях гръцкия бряг, гол, каменист и тук-там издигнати мраморни палати на старите гърци, сега разрушени. Пирея прилича на европейски град, тук се виждат флотите на Русия и Гърция. Качихме се в трена за Атина, гдето имаше много руски моряци. Него ден беше дошел от Русия гръцкият принц Никола, женен за руска княгиня, та по улиците имаше руски и гръцки знамена. Атина е по-добър от София и Белград. Тук ме посрещнаха нашите костурци, те са разделени на две партии и едни други се шпионират и люто, както е свойствено на българина, се гонят и мразят. Аз ще оставя друг да опише техните резилици с делото, а така същето и събиранието на пари от някой си Киселинчев, ортак на Чекаларова и достоен като него. Тук ме посрещна извънредно добре моят съселянин и далечен роднина Димитри Костанди със сина му Коста. Ходих та посетих и един гръцки офицер, подполковник Герояни, руски капитан, сега на гръцка служба, свършил училище в Русия и владее добре руски език, и брат му д-р Теохари Герояни, който ми помогна, та прегледа ранените и болни момчета, които додоха след мен в Атина. Гръцките гърци, родом от Македония, са съгласни да се даде автономия на Македония, но македонците да прегърнат за официален гръцкия език и принц Никола за генерал-губернатор. Тук, в дружеството „Елинизмо” се видох с членовете му гърци фанариоти от Македония и Епир, които бълнуват да превземат цяла Македония и Цариград. Мотивите им са, че в Македония е царувал Александър, който е бил грък, а в Цариград Костандин, който е умрял за вяра и народност… Когато им казах, че Цариград и Македония не може да вземе Русия, която има 5 милиона щика, то как ще я земете вие с 50 хиляди войска и то въоръжена със стари пушки, те се разсърдиха и ми казаха или ще бъде Македония елинска, или турска. Намерих се в едно фанатизирано фанариотско събрание, в което имаше и няколко попа. Тук при тези фанатици ми доде на ума присъствието в такъво едно събрание на царя Асена І, който приготовляваше в Цариград въстание за освобождението на България. В нищо не се поправиха гърците, макар те да са причината за дохажданието на турците в Балканския полуостров и те да са причината, за гдето турците йоще се държат в моето злочесто отечество, което искат да го усвоят за себе си, „или Македония наша или на турчина, нема да я дадем на омразните славяни” ми отговори натъртено почтеният секретар на „Елинизмос” г-н Михалопопулос, един погърчен арнаутин от Епир. На всички слушатели лицата им станаха зверски. Как така старата гръцка земя Македония да я земат славяните? „Не даваме я”, викаха всички. „Добре! Им отговорих, и сърбите са славяни, защо не се сърдите на тях, ами само на българите?” „И тях не щем”, ми отговориха. „Тогава защо им дадохте Фирмилияна? Ето сега в елинската черква в Скопие, гдето се четеше Кирио лепсон, сега се чете Господи помилуй, това е също българско. 200 000 патриаршисти в Скопския вилает ги предадохте в ръцете на сърбите, те напред се наричаха гърци, но сега са славяни, така незабележено, ще изгубите цялата Македония, ако не се съгласите да стане автономна”, им казах аз. Те останаха като гръмнати от тези мои открития, незнайни досега за тях, и почнаха да се препират помежду си и да осъждат патриарха, който много слуша Русия и почнаха псувни по адреса на Русия. В това време доде председателят на дружеството професора Казасис, един грък от островите, висок, с големи очи. Покани ме в комитета си. Беше много въздържан. Разправих му, че ние сме от комитета Михайловски и работим в Македония с всичките народи. Той ме покани на кафе в къщата си. Аз го посетих. И тук въздържан и сериозен. „Ние можем да помогнем само на тези, които работят в Македония за Елада. За нас автономията е също така опасна, както и реформите. Ние, гърците, имахме един жизнен въпрос. Това беше критският, но той се реши в наша полза. Ние ще чакаме, Македония ще бъде елинска, опасност иде от вас (българите) и русите, но Европа няма да ви даде нищо, а Русия гледа на Цариград и Дарданелите повече от вас. Ето там е спасението на елинизма. Цариград и Дарданелите няма да ги дадат на нас, но Македония принадлежи по историческо право нам и ние ще я имаме само ако осуетим автономията и реформите. Ние, елините засега трябва да бъдем с турците добре, ето там ни е спасението. Турция да може да уреди една добра жандармерия, та да запази елините от убийствата на вашите комитети, това ни стига засега. Ето ще ви помогнем, ние имаме много пари (дружеството), но трябва да работите, като елин, а не българин.” „Ние сме за автономна Македония г-не”, му възразих. „Тогава сбогом”, ми отговори и аз излезох от къщата на този фанатик грък. Като слизах по стълбата, се отнесох умствено в Цариград и си рекох! Колко великани са били нашите борци по черковния въпрос, които са победили тез гърци византийци. На вратата ме чакаха няколко кореспонденти на гръцките вестници и искаха да узнаят какво съм говорил с професора, но аз им отказах. Един си позволи да ми предлага и пари, аз го изругах и заминах. Гръцки кореспонденти: те са всичко в Гърция, шпиони, тайна полиция и всичко. Печатът е толкова свободен, щото не можеш от вестници никъде да мръднеш. Полицията, всички сведения зема от тях. На 6 ден полицията ме повика и ми предложи да се отстраня от Гърция, понеже имаше голям натиск от Турция. Аз приех и им обещах, че с първия параход заминавам за Триест. Трябва да забележа, че гръцката полиция се отнесе към мен много вежливо и симпатично. Полицмайстерът на Атина ме моли да не пътувам през Цариград с гръцки параход, други нямаше и затова заминах през Триест, гдето след 3-дневно друскание от силните вълни на Адриатическото море, убит с въртение на свят, слязох в прекрасното пристанище на града Триест и инкогнито заминах за Загреб, столицата на Хърватско, гдето прекарах един ден. Ето ме в Белград при познатите ми йоще през 1876 г. брача сърби, които сварих се така шовинисти и те не щат да чуят за автономна Македония. Посетих министра Цинцар Марковича, влах, родом от Влахо Клисура. Приема вежливо. Съгласи се, че трябва за Македония и Стара Сърбия реформи, но автономия не, понеже българите ще земат преднина в управлението, а това е против интересите на Сърбия. Осъди убийствата на Сарафова, „той не прави добре, сега, когато се дига в Македония буна, той да ходи по Европа, това му казах, когато ме посети преди два м[eсe]ца, когато беше тук, свърши Цинцар Маркович. И ние ще искаме реформи, но не автономия”, свърши Маркович. Аз излязох с впечатление, че един цинцарин не може да иска добро на Македония. Срещнах се и с г-на Симича, сега изпъден от служба, но и той ми каза почти същото, че за Македония щяло да бъде нещастие, ако се даде автономия. Ходих на вечеря у българския агент г-на Величкова. Особено беше към мен вежлива мадам Величкова. Тук срещнах и един сърбин руски капитан Стефанович и той е против македонска автономия, понеже нямало македонска народност. “Ами цар Самуил, с каква народност ходеше на бой с гърците, тогава когато българите и сърбите бяха под Византия?” „То е било славянска народност”, ми отговори сърбинът, и ние ще бъдем славяни, му отвърнах аз. „Това не е в интереса на сърби и българи, понеже такава славянска държава може да се съедини с арнаути и гърци против Сърбия и България.” „Ако вие гледате само сръбски и български интерес, и това може да бъде”, му отговорих. Стефанович поиска мнението и на г-на Величкова по този въпрос, който отговори: „За България македонският въпрос е решен, отговори г-н Величков. Македония за македонските народи.” „Значи Македония автономна. За да извършите йоще един преврат, като пловдивския”, отвърна сърбинът… „Той струва много скъпо на българския народ - отвърна Величков, - та не вярвам да го повтори, когато ще има срещу себе си Турция, Румъния, Сърбия, Арнаутлука и Гърция, а може би и някоя велика сила, както беше в Съединението.” Сърбинът млъкна. „Аде да пийнеме - каза той, - ние не можем да решим такива велики въпроси”, и почнахме да пием хубаво евксиноградско вино, което ни предложи добрата хазяйка Величкова. За пътуване по железницата ми изпроводи безплатен билет добрият сърбин радикал Светозар Симич и аз се качих на железницата, гдето сварих двама сърби чиновници, които говореха за Македония и се сърдеха на Русия, която щяла да даде Македония на бугарашите. Аз не им се месех в разговора, но се чудех на нахалността на сърбите, които виждат, че от Съединението, никаква помощ България не е получила от Русия и пак се сърдят, че Русия била давала помощ на България, когато те сърбите получават бердановски пушки и патрони от Русия, а ние нищо. В Ниш се качиха трима французки попове от някой си орден от Йерусалим, пътуваха за Цариград, които, като се спряхме на станция Пирот, почнаха да ме питат тук ли е Цариград. Аз им разправих, че до Цариград е много далеко, ще минете София, Одринския вилает и чак тогава Цариград. Те само току пъшкаха и се тревожеха.
Ето ме в България, ето Черния връх и Расница, гдето 1885 година с ротата си гонех сърбите, ето и моста до Цариброд на река Луковица, който сърбите при бяганието си го изгориха. Спомних си как на 11 ноември, вечерта начело на лявата колона, командувана от енергичния Радко Димитриев, атакувах сърбите при този мост. Така унесен от мисли видох Царибродската станция и на перона много народ, който едни викаха няма го, а други се смееха весели. Излязох от вагона и урата екна. Благородните царибродчени весели ме посрещнаха. Стисках стотини благородни ръце и от радост, че съм жив и пак между добрия и юначен български народ, се просълзих… Сбогом, Македония… Сбогом, мои добри, останали там юнаци другари и довиждание напролет, ако дипломацията не реши нашия въпрос с дарувание една автономия на нашето злочесто отечество…
Ето ме в София в прегръдките на семейството си. Но докога ще бъде това? Дотогава, докогато на Витоша има сняг…
1903 г., 28. ІІІ. Ст[олица] София.
Благодаря на българското министерство, съставено от чисти русофили, за гдето ме затвори в къщата си, за да напиша тези кратки бележки. Оставам на бъдещия историк да каже: Кой е имал правото, който побърза с въстанието, или тези, които ядат в София с кръв и бой изкараните от македонеца пари и които лъжат македонския народ, че те работели за свободата на Македония и че там работели с всички народи, тогава, когато те там обират турци, американски жени и българи, убиват гъркомани, гърци, турци и сърбомани и тези свои братя българи, които им търсят сметка, за ограбените от тех пари. Тези лъжци казват на българския народ, че са Вътрешна организация, а в същност те са тук в София една котерия социалисти - анархисти и от тук изпровождат разбойнически чети, за да събират пари в Македония. Затова те в Сарафово време бяха устроили Софийската казарма от главорези, от които цяла Македония е треперела… Зиме във вертепите в София, а лете по македонските планини и села за плячка. С измама събличаха патриотическото население, което им даваше последната си парица, за да му се достави оръжие, което за жалост не бяха доставили, за което там народът плачеше и молеше комитета да ги отърве, но как може да се отърве? Ако отворехме едно междуособие, както направи Саракинов, който изгуби най-добрите си момчета в една схватка с разбойника Сандански. Рискувахме да се омаскарим пред българския народ и чуждия свят. Ето затова и достатъчно неподготвени намериха спасение във въстанието, което ще докара намеса на Европа и ще отвори очите на населението, за да не поддържат крадците, а крадците от страх, ще бъдат заставени да стъпят на истинския революционен път. Ето това есенешно въстание докара акъла на Делчевци и Сарафовци, та ги виждаме в Македония и то не да грабят населението, като ловят бегове и жени, както правиха досега, а да будят народа и да се бият с турците. С този преврат в душите на терористите е полезно за Македония и тази пролет през 1903 год. всички трябва да се срещнем с турците и да дадем един последен отпор на турчина. Терористите трябва да оправдаят зетите пари от населението и Америка, те не се гонят от българското правителство, както нас, всички са на свобода, нека докажат, че са работили за свободата на Македония...
Нека кажа няколко думи и за останалите мои другари в Костурско: Петър Гайков с 5-те си другари се отдели от мен на 23 октомврий вечерта и замина за с. Апоскеп от тук за Бъмбоки, Олища и Бобища, тук на 8 ноември вечерта бяха предадени на турците от селяните на селото (някои твърдят от Манол Розов) и след юнашка борба на 8 вечерта направиха вилазка и юнашки умряха: Петър Гайков от с. Жеравна, Кузо Погончев от с. Загоричени, Григор Ичков, Коста Джунджурче от същото село и Димитър (Демир) Костов от с. Кономлади, а Фани Попов от с. Бобища с момата, която беше наедно с тях в къщата, която изгоря, се отърваха, понеже, когато убитите удариха на ура и отвориха път, целият аскер удари подир тях и под селото на около 800 крачки се избиха горните ми най-верни другари и най-юнаци момци. Коте с четата си се върна в Костурско и след една малка престрелка се прибра в своята любима Преспа, гдето и днес се подвизава здраво и живо. Според получените писма четата му е станала 40 человека и на с. Любойно издържа една битка, в която уби един юзбашия, един чауш и 7 войници и отърва четата на учителя Арсо от Ресен. Чекаларов, подбутнат от Битолското началство, и днес го гони и иска да го убие. Човекът, който е най-добрият стрелец в цяло Костурско, който по храбростта си се мери с Алексо войвода, ето този человек терористите социалисти - анархисти, душата на които е Георги Делчев, един изпъден от Юнкерското училище младеж, за социализъм и който хитро се е вмъкнал в македоно-одринското освободително дело и наедно с друг един софийски развратник, който от София дирижира доверчивите даскалчета и проважда убийци на непокорните, а хора, които донасят македонско злато, ги снабдява във връщанието си за Македония, със записки до Зографова в Кюстендил или Китан Хайдушки в с. Лешко, за да бъдат удушени и златото да бъде похарчено с коконите в хотел „Батемберг”, а македонецът чака Георче Петров да му изпроводи пушки. Ще оставим на бъдещия историк на свободна Македония да разкрие всичките злодеяния на тези двоица освободители Георги Делчев и Герчо Петров, който първият действително е заобиколил почти цяла Македония, уредил е комисии, ръководители и пр., но за всичко, което се е събрало от тях, не е дал никому сметка, а така същото аз при обиколката си на цяла Македония от с. Бураново до гръцката граница с. Пепелище никъде не намерих човек, който да ми каже, че е получил от назначеното началство пушка или други военни материали. Насякъде населението ми се оплакваше, че дадоха пари на началството, но пушки не получиха. Нещо повече, Делчев, за да кандардисва населението да дава пари за покупка на оръжие, е носел със себе си една бомба и като е показвал на простото население, че такива бомби трябва да се купуват, а те давали пари и както се вижда от приключеното възвание на Битолското началство, никакви материали не са купени със зетите по този лъжлив начин пари. В с. Падеж ми е говорено, че имало подписани заповеди от Делчева и Герчо Петрова, с които съобщавали да се пазят от офицерите, особено от Сарафова, за когото е имало заповед да се убие и то тогава, когато Сарафов е бил техен другар и ги е снабдявал с пари. Побърза се с въстанието, за да се отърве Македония от терористите, понеже от турците последно ще се отърве и това се сполучи. Нека сега иде някой да тероризира народа, ако смее. Освен това и духа на народа от збиванията през 1902 г.    
29. ІІІ. 1903 г., София
Янков.
***
Ето съдържанието на горното писмо:
„7 септември 1902 г.
Анастасе,
Вчера пристигнах от Солун, където се срещнах с твоите приятели Пере и други; да правят, каквото и да е, очакват от тях писма или среща с някой от тях. Михайловски избяга в Европа, Цончев и Николов интернирани. Саракинов наедно с 60 души арестувани в София. Капитан Стоянов е арестуван в Солун. Данчов ранен, а четата му разпръсната. Конгресът на централистите реши по никакъв начин да не допусне въстание засега. Ако Вие направите нещо, ще бъде катастрофа, и то само за Костурско. Спрете за няколко дена, а за вероятността на горното, лично Ви гарантирам.
Аристид Дамянов, учител от с. Черешница”
Това писмо го получих на 8 септемврий 1902 г. заранта в корията до Лерин в местността Калугерица. Оставам съдържанието му на съвестта на добрия ми приятел Аристид Дамянов. Янков.
Учителят Аристид Дамянов е бил през 1900 г. в София и се е възмущавал от работите на централистите, сам ми е говорил за техните грабежи и убийства на свои противници…
„Управление на ІІ Организационен окръг
№ 371, Х, 31 август 1902
До Г. Полковник Янков
в Костурско

Вий сте вече в нашия окръг. Това ни радва и Ви приветствуваме, толкоз повече, че нуждата от началници за нашите райони беше въпиюща. От наши органи се учим още, че вий сте распръснували някакви „заповеди” помежду населението в някои наши райони. Спрете това, за Бога, докато се разберем.
Ний, нашият окръг, не сме ни за централистите, ни за върховистите, ний сме за свободата на роба и всяка помощ, дошла от където и да е, ний я посрещаме с радост. Ний се нуждаем и от вашата помощ, но преди да ни я дадете, ний ви заклинаме в името на свободата на татковината, за която и вий се готвите да лейте вашата кръв да ни явите в най-кратко време намеренията ви и направлението на вашата бъдеща деятелност и за да се избягнат всякакви неминуеми недоразумения, които ще бъдат гибелни за тая свобода, нищо дотогава да не предприемате.
С почитание
Управлението
[Печат: „Македонский революционен комитет”]”
Това писмо го получих на 5 септемврий вечерта и понеже беше късно, аз не отговорих на него. Заповедите, проводени от мен, за които се говореше в писмото, се отнасят до разпорежданията, които направих за въстанието.
„Управление на ІІ Организационен окръг
№ 397, Х, 7 септемврий 1902 г.
До Господин Полковник Янков
в Костурско.

Не получихме отговор на писмото Ви под № 371, но знаем вече Вашите намерения. Спрете, за Бога, докато е време. Не вкарвайте в гибел хубавото Костурско, за което сте решени да мрете. Не газете костите на толкова скъпи народни дейци, не правете да се стиска сърцето на толкова затворници, които са пожертвували всичко и защо? За да видят един свой решен да умира човек, да запустее всичко безвъзвратно, да направи хилядници жени и деца, вдовици и сирачета. Вам са нужни лаврови венци. Мислите ли, че те са на толкова ниска цена, та можете да ги събирате когато щете. Не трябва да бъдем пророци, за да ви предвещаем, че се лъжите. Да, трябва борба, борба яростна с вековния враг, но претеглили ли сте всичко, с което разполагате? Слушайте и сетне правете престъплението. Говорим за отсам Вардар за Битолския вилает. Цялото население с редки изключения участвува в подготовката за борба, но нему много липсува. Преди всичко, като оставим настрана недостатъчността на оръжие, населението не е обучено в стрелба, във военно изкуство и преди да го втикнем в борбата, трябва да създадем борци. Липсуват му началници. Само за Битол[ския] вилает нужни са не по-малко от 100 души началници, а знайте колко имаме? А от досегашния опит се знае, че само един добър началник може да направи нещо добро. Освен това нужни ни са военни материали и тия материали ще ги доставим, макар с не знаем какви жертви, за да можем един ден да хвърлим във въздуха хилядниците мостове по железници и шосета, та така да може да чуе светът, че повече от петвековния роб се пробужда и е готов да заживее нов живот. Нека не забравяме още, че настъпва вече зима, а от опит се знае, че всяко движение, даже само на една чета, колко е мъчно през зимата. Нека ви дадем да знаете още, че вашите приятели Цончев и Николов, с които сте споделяли мисли и готвили планове за ненавременна борба, са интернирани във вътрешността на княжеството и така им било попречено да съсипат някой друг район. Ние от наша страна всичко сме направили друг район да не ви последва.
Земете в съображение дотук казаното и дайте „контразаповеди” навсякъде. Очаква ви плодотворна деятелност до настъпванието на минутата за повсеместно въстание. Не спряхте ли? Историята ще ви лепне позорно петно вместо лавров венец, а ние, които имахме намерение да ви обожаваме, ще ви преследваме като гнусен предател на отечеството.
Дайте да ви почитаме, защо да ви гоним.
Управлението.
[Печат: „Македонский революционен комитет”]”
Това писмо го получих на 8 септемврий утринта в корията до град Лерин в местността, наречена Калугерица. На отвъдната страна е отговорът на това писмо.
„До управлението на ІІ Организ[ационен] окръг.
Писмото Ви с дата 7 того, под № 397 получих.
Скърбя, че Вие сте се увлекли дотолкова, че мя обявявате за престъпник?!? Нека знае управлението, че аз тоже имам претенциите да съм ако не повече патриот, то поне толкова, колкото вас. Не за да събирам лаврови венци додох тук, затова види Бог, че не е така. Ако исках лаврови венци, то щях да ги събирам в българската войска, на която с чест нося мундира и съм се отличавал в 3 войни. Аз додох тук да помогна доколкото мога на мойто родно място и ако исках да направя движение, не по исканието на някой си Цончев или Николов, а като видях настроението на населението по цяла Македония, което е благоприятно за едно движение, освен това от всички войводи и четници констатират, че тази зима турците насилствено ще приберат оръжието от населението, както направиха в Леринско - цяла Македония ще се обърне на една Виница. Уверих се, че продължителността на подготовката за въстание и нетактичността на някои млади войводи и четници, продължителното събирание от населението пари за оръжиеq без да се купува такъво (само моето село е дало за оръжие 700 лири, а не е получило от тези, които събраха парите ни една пушка), това отчайва населението и му втълпява недоверие към ръководителите на освободителното дело, създадените за Костурско и Леринско афери (Шестеово, Пътеле, Вишени, Попадия и пр.). Междуособните сбивания между четите и караницата между войводите и четниците ме накараха навсякъде, гдето минах из Македония, да поискам мнението за едно движение в страната, навсякъде получих отговор, че ако се отложи движението, тази зима сме изгубени. Турците с насилие ще приберат от населението оръжието (това е мнението на г-на Чекаларова). Това ме накара да побързам с движението с каквото разполагаме. Материалите са действително малко в сравнение на парите, които взеха от населението. Последното не умее да стреля, но това щяхме да наваксаме с юначеството и самопожертванието на ратниците, които за щастие имаме. Аз ще се гордея с Вас, ако с разпорежданието за отменение, което направите, се избегне една катастрофа, но ако това отменение докара населението до нова Виница, то отговорността оставам върху Вас - и Вашия помощник Българското правителство. От навреме получените Ви писма до самия Лерин, който щеше да бъде в плам на 7-й вечерта, спрях движението.
Бъдещето и историята ще покажат къде е била истината и къде партизанството - глупавото българско партизанство.
За полза на делото аз Ви заклинам в Отечеството, ако другаде е избухнало въстанието, явете ни навреме, за да помогнем и ние, не се бойте от студеното време, есента е по-добра от пролетта и лятото, когато денят е по-дълъг от нощта.
Искам едно свиждание с едно снабдено с довереност от управлението лице, за да се споразумеем за бъдещата ни деятелност.
Явете в не продължително време где да стане свижданието, около село Буково или Екши су, Зелениче, това можете да обадите на преносящий настоящето, който ще ни извести, или да додите наедно при нас.
Вчера около село Смърдеш, според добитите сведения, Чекаларов стреля върху турците, без да удари някого, три турски роти заобикалят Смърдеш, четвърта днес от Руля замина за там. Аз отивам за там и ще работя по обстоятелствата.
С отлично почитание и уважение полковник Янков.
11. ІХ. 1902 г., Костурско.”
Горното писмо е изпроводено от село Руля след завръщането ни от гр. Лерин. Тук имаше известие, че четата на Чекаларов се е ударила в Смърдеш, но това беше лъжа, то е сражението на четата на Панайота, за което в записките си говоря, гдето е имало трима турци ранени и един убит от часовоя пашата, който тук падна юнашки.
„Управление на ІІ организационен окръг.
Х., 10 септемврий 1902 г.
Възвание
След като чухме не добрите работи за вашите места, ние считаме наша свята длъжност да ви кажем и нашата братска дума.
Братя!
Във вашата страна става дума за въстание! Това се говори само във вашата страна и никъде другаде в нашето широко поробено отечество, нито пък в нашата свободна братска страна. Ние досега бяхме заедно, деляхме добро и лошо заедно и всякога вървели сме рамо до рамо в готвението за борбата против нашия враг; а сега ние гледаме, че вие се отделяте от нас, отделяте се от цяла Организация, отделяте се от цял народ и на своя глава сами самички искате да дигате въстание. Какво е това? Каква сполука ще имате? Никога не трябва да забравяте, че само сполуката може да ни даде това добро, за което толкова години работим. А какво имате готово, за да сполучите? Никакво оръжие, никаква бомба, никакъв динамит, които във въстанието могат да дигнат на въздуха хилядниците мостове на железници и пътища, отделени от цяла Организация, от цял народ, изоставени сами на себе си всред зима, когато никой от вас не ще може да се движи по гори и планини, гората, която толкова плаши турчина в друго време, защото от всяка шумка може да добие смъртоносен удар, планината, в която всеки камен за нас става кале; всред лютата зима без хляб, без облекло, всред многобройни турски и арнаутски башибозуци, многобройна редовна войска, вие ще бъдете в малко време съсипани, борците изтребени, деца и жени изклани, села изгорени - или с една дума, цялата страна обърната на прах и пепел.
Това ли е сполуката? Това ли гоним? Затова ли сме работили толкова години? Затова [ли са] положили и полагат костите си толкова наши братя на всяка стъпка? Не е ли това глупост? Не е ли това непростителна грешка? И презреният циганин е в право да ни съди. А това не може да стане при едно повсеместно въстание, когато целият народ въстане, когато целият народ е с вас. Това само ще сполучим свобода и тогава само врагът може да бъде смачкан.
Братя!
Чуйте нашия братски съвет! Това голямо зло, което виси над вашата мила страна, която и за нас е еднакво мила и скъпа, може да се избегне. Това е във вашите ръце. Вие можете да запустите вашата страна, вие можете също и да я спасите. Стига да се откажите от мисълта да подигате въстание и злото е отстранено.
Братя, в името на свободата на татковината ни ви молим и ви молят хилядници братя, не делете се от народа, откажете се от ненавременното въстание, спасете страната!
С дълбока увереност, че ще послушате нашия съвет, целува Ви братски,
Управлението.
[Печат: „Македонски революционен комитет”]”

„Управление на ІІ организационен окръг.
№ 423, Х., 14 септемврий 1902 г.
До Господин Полковник Янков
в Костурско.
Решението Ви за отменението на въстанието посрещнахме с най-голяма радост; с такава радост ще се посрещне то и от всички ни приятели, защото това е общото желание, и за което още отсега ние Ви изпращаме нашите най-горещи благодарности.
Без да се спираме сега на другите въпроси, които повдигате в писмото си, приемаме уместното Ви предложение - да се изпрати до Вас доверено лице на управлението за разбирателство и споразумение по бъдната ни деятелност. Обаче създаденото напоследък военно положение в тамкашните райони отнима и най-малката възможност да мине лицето през усилените военни кордони. Ето затова отлага се засега делегиранието на такова лице, като предоставяме Вам да обмислите план и начин, ако можете, да се приближите до нас. През този промеждутък намираме най-добре да се разберем писмено, като изслушаме час по-скоро Вашето мнение в кратце по бъдната ни деятелност, което очакваме с нетърпение.
С отлично почитание и уважение
Управлението.
[Печат: „Македонски революционен комитет”]
Р. S. От добитите ни досега сведения никъде няма въстание.
С[ъщото].”

„Управление на ІІ организ[ационен] окръг
№ 503, 16 окт[омври] 1902 г.
Господин Янков,
От твоето дохождание в нашия окръг ние имахме случая да ти изпратим три писма в отговор, на които за жалост получихме само едно. Третото писмо, в което от тук ти предлагахме всичко това, което е най-скъпо за делото да сториш, т. е. да се разберем по твоята бъдна дейност, ти, види се, не си обърнал ни най-малко внимание. Слушай, ако си работник на това свято дело, за което гинат толкоз млади сили и ще трябва да гинат, ти ще трябва да сториш това, което ний ще ти предложим и което ний от дълбочината на сърцето си го вадим. Няма нужда да ти наваждаме факти из историята за освобождението на робът, ти това вярваме добре да знаеш и да не ставаш причина да се вниса тази грозна междуособица, която е покосявала и покосява толкоз народи. Споменахме междуособица и подчеркваме, защото тя е създадена вече. Тя се създаде вън в България и ти, повлиян от нея, види се, я внесе тука, за да нямаме ни минута спокойствие по работите, а колкото за другото спокойствие, ний още когато сме влезли в редовете на скромните борци, сме се простили с него. Ти трябва да престанеш да разиграваш тая роля, която играеш. Вярваме, че ти трябва да си се уверил вече, че ний нямаме и не сме имали нищо против тебе, но ти не преставаш да всяваш раздор, който е съсипия за делото, който ще нанесе нему смъртоносен удар и така ще върне всичко това, което е направено от скромните наши работници, които гният в черната земя, и от ония нещастници, на които още се слушат стоновете от затворите. Ти пакостиш на делото, като говориш нелепости по селата за ония, които през течение на толкоз години са делили скърби и радости с тоя народ, с който ти искаш да работиш; ти наричаш изедници тия, които са се отказали от всичко свое, па даже и от своя живот; ти разстройваш селата в старанието си да заграбиш набързо оная власт, която само времето и твоята искрена, а не егоистична преданост към народа, може и да ти я дадат; ти заплашваш със смърт комисиите по селата, които би дали прием на ония, с които са работили досега; ти, преди да се разбереш с центъра, който е в течение на работите, си предрешил въпроса за твоята бъдна дейност като открито си заявил, че искаш смъртта на видни работници по делото в Костурско и другаде, па даже и на твои хора, несъгласни с твоите грешки.
Господин Янков, по решението тук, решение взето не от коцкари и кокошкари, както ги наричаш ти, решение, което зряло се обмисли от хора, в които влизат и познати теб лично, ний ти предлагаме следното, което ти трябва да приемеш: или трябва да се слееш с вътрешните работници и да работиш солидарно като войвода на чета в начало, а по-сетне, ако ти заслужаваш, като инспектор на четите ни, които са около 15 понастоящем или в противен случай да си заминеш, откъдето си дошъл. Надеем се, че ще ни послушаш и ни освободиш от мъчнотии за в бъдеще, за което чакаме отговор в един срок от 10 дена. Ако това не сториш до това време, то знай, че ний ще сме убедени, че ти не искаш да слушаш едно тяло, което искрено желае да се изравнят недоразуменията, изникнали в нашето освободително дело. Знай, че тоя, който съзнателно внася недоразумения по делото, па ако ще нека бъде и от най-видните работници, върши голям грях пред името на загиналите борци и пред неосвободените роби на страната ни.
Управлението
[Печат: „Македонский революционен комитет”]”
Преди получаванието на това писмо в събрание на село Търново бяхме решили аз, с болните от момчетата да замина за България, понеже стоението ни беше рисковано от предателство, направено от Чекаларовци и съдружие.
„До Управлението на ІІ окръг
Неизвестни мен Господа,
Посланието Ви от 16 того под № 503 получих. Явявам Ви, че не аз съм внесъл от България тук партизанство, а Вие го внесохте и внасяте, като сте гайда, която Ви надуват от София разни господиновци и за срам приемате всички макар и гадни личности, препоръчани от тях за началници и войводи тук, като от скитници и ахчии в свободна България, Вие ги произвеждате тук в офицери и с тях лъжете нещастния македонец, че с такива некадърни личности ще го водите на бойното поле. Нагло лъже Вашия тук Равашол (Чекаларов), като Ви донася, че аз съм бил против Вас и делото и че съм искал да убивам комисии и видни тук работници. Ако това исках, аз щях да го направя в Статиската гора, гдето Вашият юначен Равашол попадна в ръцете ми с цялата чета. Не, Янков още не си е омърсил ръцете в невинна македонска кръв, както прави Вашият Равашол по Ваша заповед. Това да го знаете добре. Що се отнася до прозвището Ви коцкари, това име го спечелихте, за доказателство служи Вашето възвание от 10 с[ептември]. След като обрахте и оголихте невинния македонец и като лъжете, че с взетите от него пари готвите фабрики за бомби, динамит и пушки, излязохте и му казахте, че не можете да правите въстание, понеже не сте имали горните предмети и тогава народът Ви пита где са нашите пари, и ето историческото Ви име коцкари, понеже само те така лъжат народите.
За кокошкари тоже сте го спечелили понеже Вашият Равашол само кокошки яде по селата, он же да се бие с турците, също и Вие се побояхте да додите да се срещнем и разберем. Това го вършат не революционери, а кокошкари, тогава що се сърдите?
Известяват Ви, че Костурско е унищожено от глупостите на Равашола, този вулгарен братоубиец на невинни мъже и жени. Направете труд един от Вас и забиколете селата, ще научите всичко извършено от Чекаларова от самия народ. На всяко село този человек е създал побоища и фирари, които бягат от него. Уверявам Ви, че ако оставите тук тази мерзка личност, ще станат много нежелателни случки между него и народа, ако обичате, вярвайте.
Благодаря Ви за предложението. Знайте, че аз не съм като Колю Мокрешки и Папанчев, та да войводствувам като тях и ходя да бия народа и да тургам на невинните македонци леворвери и да мушкам с щикове невинни мъже и жени, както те са направили в с. Желина и другаде.
Един съвет! Искате ли делото да върви добре! Престанете да тероризирате този нещастен народ, прекратете насилственото обирание на пари и убийствата и оставете на селските комисии сами да купуват оръжие, понеже, ако Вие не зимахте парите им, досега народът ще[ше] да бъде въоръжен. От събраните досега пари снабдете народа с пушки, за да продължи да Ви доверява и недейте се мисли, че като работите в светлото освободително дело, сте непогрешими като папите, та виждате у другите сламката в окото, а гредите не виждате във Вашето око.
Две думи по затворниците. Тези нещастници ми се оплакват, че не получават от Вас събраните за тях пари и гладуват. Те с нетърпение очакваха въстание, за да се освободят, за което и получих поздравленията им. За в бъдеще нека Ви проклинат Вас, които не допуснахте въстание тогава, когато другаде народът е по балканите и се бие с душманина.
Изпратените по Ваша заповед четворица убийци в с. Черновища не сполучиха народът да допусне да се извърши такова мерзко дело. Сега чакат съединените чети, които ще ги изпращате да ме убиват. Побързайте, доде не [е] дошла зимата.
Нещастници, така ли правеха Любен Каравелов, Левски и Ботев, които освободиха България.
Напред, пийте невинна македонска кръв, народът ще Ви създаде паметници.
Полковник Янков.
20. Х. 1902 г., с. Руля, Костурско.”
Това писмо е отговор на № 503 от 16. Х. 1902 год., писано над с. Руля в гората.
От сведенията, които имах от всички села, се уверих, че Чекаларовци се трудят по сякакъв начин да ме убият. Боях се най-много от предателство, понеже нямаше човек, който би посегнал да ме убие, това прави чест на костурци. Предателство можеше да се случи само по заповед на Чекаларов до някой свой агент. Така стана предателството на Петър Гайковата чета в село Бобища.
„Протокол
До Господа началниците
В. Чекаларов и полковник А. Янков

Почитаеми Господа,
Реши се от Господата делегатите на селата Смърдеш, Косинец, Дъмбени, Лобаница и Въмбел, днес в събранието на съвещание относително появените раздори между някакви централисти и върховисти, след като изслушахме всичките пояснения и деятелността по Македоно-одринската организация. Особено в Костурския район крайно ни задоволи деятелността на г-на В. Чекаларова също и идеята на г-на полковника, за комуто сме уверени, че ще бъде премного полезен относително деятелността в Костурския район и с голям патриотизъм, които изложи пред събравшите делегати. Зехме следущето решение, че г-на В. Чекаларова и г-на полковник А. Янкова ние, събравшите делегати на равно и двамата за началници, като се съгласят те и двамата на следните точки.
Отговор от Ва[сил] Чекаларов.
а) Г-н А. Янков не само прие на това решение, но остана благодарен и взема и препис от същото. 
Ето настояванието на Васил Чекаларов белешки на всеки пункт и буква държани от назе.
На бу[ква] (а) тук има началство кой не се покорява ние знаеме какво да правиме, без да му мисли много етот началник.
На бу[ква] (б) не може това, тряба да се пита от назе.
На бук[ва] (в)това не е ваша работа ни знаеме кой може да го запази и с висок глас, за да дади страна населението.
На бук[ва] (г) до толко[ва] са неговите престъпки, че и във време на въстание не се приема в редовете. За Коте казва това, без да му страц., защото Коте е маладец [ за на воино то поли е], а не е като него да се крие в ямите.
(д) аз никой да не искате можа да си работам само с майка ми и със сестра ми както и го прави.
Ето тия се неговите отговори като генерал. Отговарваше Ах Иванчо. Ако би има малко средства искаше да те пренуда да дойдиш да видиш какви безобразия стават само за пари.
Ваш А. С. Чекаларов.
а) Четите ще се заповядват от селските комисии.
б) Членовете от гореказаните села могат по вишегласие да си избират комисии, без да им се препятствува някой.
в) Има некакви заповеди за събиране оръжията, това категорически отказваме, като си гарантира всякой член за това със своите сили.
г) Некакво решение взето от вишето началство относително убийството на Коте, молим г-да началниците да се избегне и да ни се уважи прозбата, можи би и да е престъпил.
д) Женцките дружества, които се предлагат, категорически се отхвърлят.
Ако това наше предложение не се уважи от Господата В. Чекаларова, г-н А. Янкова, ние, събравшите делегати от гореказаните села, от днес нататък няма да признаем никакви началници, натрапени от някакво висше началство.
Господа началници! Ако Вие не земете под внимание това наше предложение и станат някакви сблъсквания между Вас или между казаните по-горе села, Вий ще бъдете отговорни пред историята и пред нещастния петвековен роб.
Делегатни подписи: Свещ. Н. Отцов, Траико В. Марковцки, Кане Накев - Косинец, А. С. Чекаларов, Тарпо Апостолов Цуцулов, Лазо Панаиютов - Смърдеш, Христо Стоян, Пандо Тасе - Въмбел, Ив. Кристов, К. Янаков - Лобаница, Кири Тарпенов, Атанас Г. Поповцки - Дъмбени.
В село Косинец на 23. Х. 1902 год.”
В Косинец стана това събрание пред самия В. Чекаларов и г-дин А. Янков, сами ти го поискале това, но за жалост нашият Васил не прие на то решение и на то съставен протокол от нас.
„Протокол
До Господа началниците В. Чекаларов и полковник А. Янков

Почитаеми Господа,
Реши се от г-да делегатите на селата Смърдеш, Косинец, Дъмбени, Лобаница и Въмбел, днес в събранието на съвещание относително появените раздори между някакви си централисти и върховисти, след като изслушахме всичките пояснения и деятелност по Македоно-одринската организация, особено в Костурския район, крайно ни задоволи деятелността на г-на В. Чекаларова, също и идеята на г-на полковника, за комуто сме уверени, че ще бъде премного полезен, относително деятелността в Костурския район и с големия патриотизъм, които изложи пред събраните делегати, зехме следущето решение, че г-н В. Чекаларов и г-н полковник А. Янков, ние събраните делегати да признаваме наравно и двамата за началници, като се съгласят и двамата на следните точки.
а) Четите ще се заповедват от селските комисии.
б) Членовете от гореказаните села могат по вишегласие да си избират комисии, без да им препятствува някой.
в) Има някакви заповеди за събиране оръжията, това категорически отказваме, като си гарантира всекой член за това със своите сили.
г) Никакво решение зето от Вишето началство относително убийството на Коте, молим г-да нач[алниците] да се избегне и да ни се уважи прозбата, можи би и да е престъпил.
д) Женските дружества, които се предполагат, категорически отхвърляме.
Ако това наше предложение не се уважи от г-дата В. Чекаларов, А. Янкова, ние събравшите се делегати от гореказаните села, от днес нататък няма да признаем никакви началници, натрапени от някакво висше началство.
Г-да нач[алници], ако Вие не вземете под внимание това наше искание (предложение) и станат някакви зблъсквания между Вас или между казаните по-горе села, Вий ще бъдете отговорни пред историята и пред нещастния петвековен роб.
С. Косинец, 23. Х. 1902 год.
Следват подписите.”
Този е протоколът, приет от събранието в с. Косинец на 23 октомврий 1902 г. Преписът е снет от мене още на мястото. По този протокол аз приех да работя, за което остана доволно населението.
„Временен правилник за селските комисии
1. В сяко село се избира от селяните по вишегласие една селска комисия, за да води освободителното дело.
2. Комисията се състои от 5 членове.
3. Комисията събира средства от селяните и с тях купува оръжия и други материали за съзаклятниците.
4. Никакви пари на четниците или началството не се дават от селската комисия.
5. Поддръжката на четниците с материали и храна става със средства от селото, гдето четата се намери.
6. Ако снабдяването на селата с оръжие стане чрез четата, Комисията под своя отговорност отпуска парични средства на четата за тази цел.
7. Комисията се избира за 6 м[есе]ца.
8. Сметките на комисиите се проверяват от началника на района в присъствието на 2-ма избрани от селото селяни, ако се има съмнения, проверката става, когато намери комисията си за нужда началника на района.
9. Комисията избира председател, подпредседател и касиер.
10. Ако някой член от Комисията отсъствува, избира се друг при първа възможност.
11. Никакви наказания за извършени престъпления от когото и да е не се налагат без знанието и съгласието на Селската комисия в селото, от гдето е престъпникът.
12. Произлезлите спорове между четата и комисиите ги решава началникът на района със съгласието на началника на окръга.
13. За правилното водение на сметките се държат тефтери, които се пазят тайно и се водят с шифър.
14. Нач[алникът] на района дава шифър на всички селски комисии.”
По исканието на населението, след приемание на отвъдния протокол, аз оставих този временен правилник за селските комисии, по който да се водят селските комисии, понеже селяните се оплакваха от тамошните чети, че злоупотребявали с дадените им права, като глобявали населението и парите задържали Чекаларов и компания.
„Емишери,
Довечера имаме специален куриер за Гърция. С него ще замине за България и Силянов. Ако имаш възможност да се отделиш, аз ще ти помогна и парично, в 7-8 дни ще можеш да стигнеш в България. Това ти го казвам искрено като мой съотечественик. Ако мислиш, че ще те изпрати Янков, аз те уверявам, че ти България няма да видиш.
Сега е най-голямата възможност да си отидеш. Послушай ме, после ще се каеш много, ако останеш, защото ще настъпи зимата и мъчно ще е за отивание. Ако можеш да се срещнеш с мен, ще ти разправя какво да правиш.
Твой Георги”
Такива писма са писвали до четниците ми, за да ги кандардисват да ме оставят. Приключеното тук писмо е писано от някой си Папанчев от Сливен, уж запасен подпоручик, до сигналиста ми, родом от Самоков, Стоян Попов, който с презрение отхвърли това предложение и стоя с мен до последно време. Върна се в България с мен.
„(Образец на телеграмата).
Цариград, 29 септемврий 1902 г.
До Председателя
на Костурската българска църковна община

От няколко време насам се научаваме, че се е развалило общото нормално спокойствие между верноподания български народ от появившите се съмнителни личности, които с подстрекателна и прелъстителна цел са се стараели да повлекат народа ни подир тяхното бунтовничество, за което ни най-малко се даже съмняваме да е увлечен българският народ, като хора и тръгне да върви против държавните закони на Възлюбления ни Цар - Баща, благосклонността му и милосърдието му; да са последни тези непризнателни и неблагонадеждни личности, които със сдружаванието и увличанието от изменничеството на тях се явяват признаци за най-лоши следствия и опропастявание на всяко добро. Имеюще това предвид, подканваме Ви чрез други подходящи посредници и чрез Вашите наместници в кръга на духовното Ви ведомство на всички и всякъде да внушите и убедите миролюбивия и верноподания народ скромно, подчинено, честно да се занимава със своите частни работи и да си не разваля своето спокойствие.
Както непрестанно сте всякога правили, подканвате се пак да отправите най-добрите за благонадеждност и общото спокойствие наставления. И за да се запази всеобщото спокойствие, ваша обязаност и наложителна длъжност, желае се и изисква се със съдружниците във всеки случай и по всеки начин да дадете и внушите на народа да не обръща никакво внимание на размирническите за неблагонадеждност думи на размирниците, които са придошли и нахлули извън и че трябва доброволно да се очаква сичко от Н[егово] Императорско Величество Господаря, наши възлюблен Цар - Баща, чието благоволение, благосклонност и милост е явна още от веки, че е обсипвал своите верноподаници с добри преобразования навреме с Височайшите си фермани. Няма съмнение, че с Височайши фермани пак ще ни се дадат.
Български Екзарх Йосиф.
Вярно с първообразната
Председател свещ[еник] Н. М. Шкутов
[Печат: „Бълг[арска] Църк[овно] Учил[ищна] Община в Костур 1882”]
Гр. Костур, 2 октомврий 1902 г.”
„Препис от изпратената жалба
до Битолското началство от Костурско от селата.
До Г-н Началника на
Централния Македонски Комитет в Битоля.

Почит[аеми] Господин Началниче,
За длъжност считам да Ви явим нещастното ни положение, което, ако не може да се усили, то поне да се додържи, в което се намира. Догдето ний изложени на 2 или 5 вековни ига, 1-то на турските зверства, друго на гръцката пропаганда, напоследък явява се 3-то иго по-опасно от натиска и постъпките на Вашите началници, а именно на Васил Х. Чекаларов, Панто Клашев. Ето доказателства:
1. На 6 септемврий вечерта те с четник от къща в къща събраха всички селяни от с. Смърдеш в черквата. Началникът В. Х. Чекаларов държа реч, с която доказа на бедното население, че между Върховния и Централния комитет съществува разногласие и голяма вражда. Тая реч приличаше на Г-на Михайловски във Варна. И тъй от горната реч населението вече се отчая и изгуби куража и надеждата си. Каза, че тук не се работело за свобода, а за лични облаги. Не стигаше само това, ами, за да се разцепи населението, почна да бие хората със шамари. (О Боже! Ето анархия! Нов терор!) Като видоха това, бедното население останаха като поразени и като гръмнати от гръмотевица.
Какво да помисли бедното население за той господин? Дали земаните суми от България и Гърция, които възлизат на една доста голяма сума, най-после дали за изгубения другар от него или за да се оправдае, ако не се лажиме, или купените пушки от Лариса по 40 гр. златни и прекарани пак от нас, та после да ни ги продава по 200 гр. златни. За нас всичко е темно, защото тук доверие няма никакво, освен на 2 жени, които водят кореспонденцията с тях. Ще се кажи, че Смърдеш жени го управляват.
2. Преди няколку дена пак по същия начин и в с. Габреш събраха селяните в черквата и между другото почна пак с бой, загдето минал Коте от тук и загдето му дале хлеб. Коте не беше самичък, а имаше и другари. Ние бедните ни се стори, че сме направиле и изпълнили длъжността, но уви! На лошо ни излезе. Какво трябва да правим? Партия ли да отделим или братско да се борим против неприятеля. Тук излиза един друг да се бием и друго нищо. Удри сиромасите, те са учени да крепат бой 500 години от тирана. Връз това за кураж, някой защо не си купил пушка и пак някой защото не си изпълнил някоя разписка, без да се вразуми. Къде се намери пушка и къде се продава, ами бой, терор и друго нищо. О Боже! Нещастно и жално население, на какво е изложено под 3 ига!
3. В с. Дреновени пак същото и малко повече.
4. Същото и в с. Лобаница.
5. А в с. Косинец не стигна това, но ето и едно повече. Освен разписка и членски вносове, наложи и един данък по 3 паници жито на всяка къща, тоест по 11 оки и със заканвания, който не изпълни това, ще бъде пребит. Бедното Костурско население преди една година драго ни беше, когато ни се кажеше, че „нашите идат”, се надпреварваме кой по-напред да ги вземиме у дома, но за жалост сега трепериме и си казваме „по-лошо от турци, Бог да ни е на помощ.”
Като явяваме горното на Вас, г-не Началниче, считаме, че сме изпълнили една от най-светите длъжности на Отечеството, за да спасим населението в Костурско от крайното отчаяние и обезкуражение, най-покорно Ви молим да вземете най-бързите мерки за подкрепление и предварение злото на населението ни. Иначе отговорността е Ваша. Това е само от нас, подписаните села, но можете да попитате и другите села от Костурско, не само комисиите, които може да се повлияли от тях или от страх, но и обществото да питате. Повторно Ви молиме, г-не Началниче, колкото е възможно да се разпоредите и час по-скоро да ни отговорите или най-късно до 5 дена след получаването на настоящето, за да знаем и ний как да постъпиме или ако не, да се отнесеме до по-висше началство или пък самоуправство.
Долуподписани се намериха около 300-та подписи и както знаете, какъв страх владее и от двете страни и от турци, и от господа началниците.
Обични ми Йованчо,
Ви мола покорно това ще остане у Вазе от него може да повикате на А. Янкова брат му Яков да изтегли два преписи, единия за в комитета, другия за в Станишевия комитет и ако можеш, да му изпратиш един на Апостол. Ах, ах Иванчо, не знаеш на какво положение се намира Костурско, засега нищо не мога засега да ти се похваля, защото много мъчно се отива по селата за агитирание. Ах... Йоване, нямаш понятие какви работи безбожни се има правено и какви се прават. Анархия, терор, пари и пак пари, ама къде отиват, не тряба да се пита нашите селяни началници станае и водат Стамболова политика, ще изтребят всички по-видни и по-идеални хора не тряба да има, знаен човек нито пада кажи нещо ами как искат тия.
Янков го проводиме на 18 октомври и той ще Ви разправи по-ясно, той мина през чаршия
А. С. Чекаларов.”
Това писмо, изпроводено до селянина от с. Смърдеш Иванчо Наумов, е жалба от костурското население до Битолското началство против Васил Чекаларов и компания.
„Бургас, 28 ноември 1902 г.
Г-н Янков,
Щом заминахте Вие за Патра, и аз същия ден пристигнах в Атина, съжалявам много, дето не се видохме. Вярвам да ми сте сърдити, но при вижданието ни ще се разберем, засега гробно мълчание, имайте търпение. Когато пристигнах в Бургас, офицерското тяло и народът на скелята чакаше да Ви акламира. Аз им разправих допустимите неща и през къде сте минали. Редакторите на в. „Нова епоха”, които са мои хора, и колоните на вестника са отворени за мене, питахме и писахме нещо, но без Ваше разрешение не мога да им кажа за всичко.
Тук има слух, че в София станало някакво примирие между върховисти и централисти. На каква база е станало това примирие не зная. Дали сте съгласни Вие, не зная, но аз не съм, защо много добре знаете работите и настроените на народа в Македония. Ще ли забравите оскръбленията от Чекаларова? Ами убийството, което Ви се кроеше от Силянова, и предаванието Ви от Битолското началство, за които, ако не се земаха мерки, и щеше да стане? Ами за обезчестената учителка в Загоричани, ами за булката в Черновища, за момата в Кономлади, за невинно убитата жена в Желин и пр.? Да се съгласим с тях, ще рече да оправдаем техните действия и да споделим отговорността им. Подир някой ден ще дойда в София и ще ноговорим по този въпрос. Не вярвам и г-н Цончев да се съгласи, защо у централистите сега няма нищо, всичко е в наши ръце. Те от неволя прекланят глава. Мислете и вършете.
С братски поздрав
Ваш Я. Москов.”
Това писмо е на Янко Москов, зап[асен] подпор[учик] от българската войска, който беше тръгнал от Малешевско с моята чета и в Костурско ме остави и се присъедини с Чекаларов, комуто продаде пушката си и замина за Гърция.
Запис на имената
Георги Дафов - с. Айтос
Георги Мицев - с. Айтос
Георги Динев - с. Айтос
Ламбро Василев - с. Пътеле
Коле Неделков - с. Лъжец
Стефо Стоимиров - с. Неокази
Коте Цветков - с. Лък
Стоян Хр. Попов - Самоков
Димитър Стефанов - с. Ябланица
Наце Георгиев - с. Церово
Григор Узунов - с. Дреновени
Христо Асенов - с. Несрам
Евтим Цветков - с. Краяни
Тодор Петров - с. Сърбци
Анастас Янков - с. Загоричани
Този списък е на момчетата, с които преминах гръцката граница. Подчеркнатите са от моята чета, а не подчеркнатите са от четата на Коте и Дине Екшисулията. Всички сме снети на портрет в гр. Трикала у фотографа Николас Баламоти.
„Драги брат Янков,
Долуподписаните твои съотечественици изпитваме в настоящата минута най-голямо блаженство, като Ви пишем това. Причината е, защото от тези редове, които Ви пишем, и от отговора, който ще ни дадете, зависи нашата съдба. И Вие, който в нашите очи сте идеал, не вярваме да не обърнете надлежното внимание, а като истински патриот ще се отзовете на нашите просби и ще подадете братски ръката на брата Ви роб под два тирана. От как заминахте Вие, нашите братя угнетители развиват трескава деятелност по цялото Костурско и искат да разрушат всичко съзидано от Вас. Сега времето е много хубаво, като през август и Чекаларов в съдружие с четата на Андреев и Попов изразходи цялото Костурско и навсякъде проповядва от една страна против Вас, като гледа да Ви компрометира пред народа, от друга за въстание. Това и първото не се харесва на нашите привърженици, за което обърнаха надлежното внимание. Село Апоскеп състави селска чета, която за Ваша полза циркулира по другите села. Коте също пак ревностно върши своята работа. Сичките села са за Вас, но се боят от терора. Ето защо е необходима Вашата помощ. Ще трябва да пристигнете час по-скоро, като се преоблечете или чрез някой друг способ. От друга пък страна тукашните, за да закрепят властта си, прибягват до крайни мерки. В Косенец преди 5 дена глобиха три мъже и биха 5 жени. В Дъмбени щяха да бият насмалко, ако сичкият народ не беше им противостоял. Сега от това село има едно момче, фирар от тях и се крие в Смърдеш. Същото правят и по другите села. Те подкупват хора и ги пращат да убиват Коте. Те Ви обвиняват като човек, който мечтае за слава, като подкупен от Княза, за да правите изкуствени въстания и пр. Разбира се, простият народ си мисли, че това е истина, вярва в тях и с това им усилва властта. От друга страна, Бит[олското] началство, което е много длъжно тям, за дето попречиха да подигнете въстание, ги поддържа морално и материално. Надяваме се, с Вашето по-скоро пристигане да се тури край на тези тиранства и неразбории. Сичкият народ, Ви уверяваме, като Спасителя Ви очаква. Войски наистина има в някои села, като Смърдеш, Руля, Вишени, Загоричени, но те не ще могат да Ви попречат. Слух се пръска и надяваме се, че ще бъдат дигнати от селата. Разбира се, от тях ний ни най-малко не се боим. Имаме още много да Ви пишем, но тъй като се надяваме, че по-скоро ще се видим, оставаме засега толкоз.”
Това писмо е изпратено от някои селяни от с. Дъмбени чрез учителя Христо Цеманов.
„Почитаеми г-н Полковник Янков
Надали ще се сетите за мене, пишущия тези редове, макар че аз много хубаво Ви познавам. Ние сме се разговаряли надълго и нашироко в с. Дъмбени. Моля Бога да даде живот и здраве и надявам се, че отново ще се видим и хубаво ще се разпознаем. Името ми е Христо Цеманов. Родом съм от Дъмбени, на възраст 19 години. На 22 септемврий миналата година, през аферата, произведена от Ванчо четника, сичката наша фамилия бе разтреперана от убийството на баща ни Васил Цеманов. В това тъмно време нищо не можах да разбера откъде дойде този внезапен удар. Обаче по-нататък с течението на времето узнах по това следното: Баща ми бе един виден човек в селото. По работите в комитета бе най-старият работник. Дал е за делото [с] разписка 30 л[ири] т[урски]. Обаче, като такъв той бе си спечелил и доста неприятели, които систематически се стараеха да му напакостят. Затова те го наклеветиха пред районния ни началник Чекаларов уж в предателство и последний, без да му мисли много, го убива. На въпроса защо го уби, казва, че бил предател, а в какво предателство, сам не знае да каже. Ако пристигнете отново в Костурско, ще Ви помоля да се поинтересувате и ще се убедите в моите думи. Нейсе, както можа, свърши се. Аз бях тогава учител в с. Дъмбени. Идущата (таз година) Костурският председател пак ме назначава в Дъмбени. Обаче Чекаларов, като искаше да назначи един свой привърженик, който не се ползваше с никакво теоретическо образование за учител или по-добре казано, като искаше да унищожи до корен нашата фамилия, подбужда неколцина от селото да говорят между народа, че съм уж предател и с туй да има причина, за да ме убие. Костурският председател реши да се застъпи за мене, но три куршума в гърдите му дадоха да разбере с кого има да влиза в конфликт. Аз, за да не погубя себе си и председателя, поисках последният да ме премести и той ме назначи за учител в с. Косинец. Обаче злият демон навсякъде ме преследва и сега съм принуден да се крия по чуждите къщи само да си спася живота. Какво да правя сега? Друг на мое място би станал недоброволен предател. Наместо братски да се опълчим срещу общия тиран, нашите началници гледат или да избият, или да изгонят най-добрите синове на поробеното ни отечество. Те не са началници, а са народни зложелатели, смело мога да кажа. Ще се обърна към Вас, г-н Янков, като към наш съотечественик да предупредите това зло, защото не съм само аз на това положение, а има и много други подобни на мене. Най-после настоящето обнародвайте, за да се изкаже, че в нашия край не се работи освобождение, а терор, една тирания, по-лоша от турската.
С почитание
Горепоменатият
Това писмо ще помоля, г-н Янков, както и всичките им други зверства, повторно да обнародвате в печата.”
Това писмо е от село Дъмбебни от Христо Цеманов, на когото Чекаларовци убиха бащата.
„Евксиноград.
До Негово Царско Височество.
Полицията ме спре. Това, което не направи сръбската полиция, направи го полицията на Свободна България, за която от дете съм се сражавал за свободата й. Съжалявам, че свободна България е изпаднала да я управляват министри, които срамят Българското име и Народната чест.
Не ща защита.
Запасен полковник Янков”
„Варна, 4 декември 1902 г.
До господин запасни полковник А. Янков.
Столица София.
Господин А. Янков, полковник, добре дошъл во слободна Балгария. Со голема радост ви пиша и ве поздравявам и благодара на Бога, че ве запазил от неприятелски срещи и като читаме вестника „Поща” за посрещата от софийските граждани си припавлив и си надеваме идущата пролет да те посрещнате во слободна Македониа во Солун. Со свички твои сомишленици господин Янково со големо нетарпение те чакаме во Варна да те видиме. Ако питате за Варна за нази сме свички здрави и работите за сега са добри. И поздрави господина Николова и господина Саева и други приятели.
Со почитание
Ваш при[ятел] Ив. Гаджов.”
„За Васил Чекаларов и Пандо Кляшев, Костурските представители в конгреса.
Във Вишени направихме бляскаво събрание и голямо тържество на гробовете Москов и Кольов. Маноли, Мише и Крайчев съобщиха да свършват центровите чети в Пополе и Мокрени, та както ми забележихте, скоро се завърнаха в Смърдеш през Дъмбени. След завръщанието на смърдешени от Битоля се захвана една критика и гюрултия срещу комисията и началството по инициативата на слабите хора става едно селско събрание, което се дава нашироко дума на Герго Лобаничаров и Цилето Кираджията дохождат до едно решение да не се приема четата в селото, а да му се изнася хляб вънка и от селата да притичат на помощ, гдето и да било. Приготвиле прошение до нас, тъй щото да ни се молят и одобрим това решение. И за щастие, още не бяха събрале това събрание, аз с още няколко дъмбенци се зададохме над селото, та ни от събрание се виде, та ни от решение, ни от Герго, а като пристигнах навреме в Смърдеш, страмна крачка ще си е да направи регреса. Събрах комисията, старите войводи и десетниците, говорих им и укорявах за отпадванието им и си дойдоха почти всички на ума. Аз стоях още в Смърдеш, защото капидан Коте и Апостол, като видеха колебанието на смърдешени, се овъртиха около Смърдеш, за да го турят под нога, отишли в Брезница у Жайков големите капидани, а четата я оставили в Руля в запас. Щом чуха, че аз се намирам в Смърдеш, и като не му отвориха брезничени къщи, избягали в гнездото си. На връщание смърдешени нощуваха в Жельово и там Котевата сган заплашваше смърдешени и ги псуеше защо отивали да се оплакват по кое не го приимат Коте. В Смърдеш Коте е насърден от известията, че Лефтеров и Янковци заминали в Македония и потеглили за Костурско. Страшни главоболия ще си имаме с върховни чети, ако надойдат, или ако не се убие Коте. Гладът и сиромашията се увеличават и от сички страни ми викат хляб и пушки... или да си отидем на чужбина, или да се самоунищожим.
Братя, или въстанието да го сторим, а по никой начин да не го отложим за друга година или съвсем късно, да не станем лъжци, за да изгубим всичко. Обещаната сума от Света гора (Солун) не пристигна още и знаете, че не стигат толко пари, за да задържат района да не умира от глад и припомнете на Бориса или напишете в Йерусалим (Битоля) и Св[ета] гора, че нашият район е препълнен с чужбинци, които голи, гладни си дойдоха по голите си домове, за да умрат във въстанието, а да не ги оставим да умрат от глад. Да се похарчат повече пари за нашия район, към който стремят най-силни върховисти, Янковци и Левтеровци. Устно обещават от Св[ета] гора и голяма сума патрони, а в същност няма нищо още. Се живи само с обещания? Обиските села се освободиха по селата, но още нищо няма, а в изпразнатите села няма дошли други. Лаки Поповски наскоро ще настои на работата, защото меха за духане го разтуриха през аферата и нов ще направим.”
Забележка наша. Света гора е Солун, а Йерусалим е Битоля. Това писмо му го уловиме, когато го изпратвише Поптрайков на началниците, защото след Смърдешката афера тия заминале с Борис през Кономлади, Търсие, Був, Герман. Писмото го уловихме в Бесвина.
Платненото писмо е писано от Лазо Поптрайков до Чекаларов, делегат на конгреса в с. Смилево, Битолско, сванато от четата на Коте в с. Бесвина. На книгата е превода. От това писмо се види настроението на Костурско спрямо Чекаларовци и другарите му и тези, които искат да правят въстание и освободят Македония, колко се безпокоят от Янковци и Левтеровци и от върховните чети... Този Лазо П[оп]трайков, който искаше да отсече главата на Коте, пожертвува своята. Падна убит от Коте или неговите другари. Право казва Христос, който вади нож, ще умре от нож. Нека потомството разбере тези нежелателни гонения между комитетите, които уж гонят една цел - освобождението на робите.
„Анастасе,
И аз представих гаранция, но както ще видиш, с нея става още по-зло. Тоя закоравял злодеец Людсканов, както се вижда, е решен на всичко, но да не ни остави свободни. Вчера аз получих постановлението на съда, че съм свободен и едновременно со това и заповедтта на министъра на полицията, че не мога да напускам Дряново, оставам под полицейски надзор и трябва да се явявам всеки ден по три пъти в полицията. Ето ти теб гаранция, ето ти решение на съда! Кой ти бръсне закона, кой ти бръсне граждански права. И аз бях досега тъй наивен и лековерен, като твоя милост; зяпах в устата на ония, които мислех, че не могат да лъжат, че искрено работят, че тяхната дума е закон; но сега, любезний приятелю, виждам, че работата е друга. Тук не е само намесата на тоя подъл убиец. Аз се стреснах и мисля, че не е късно. Където съм тръгнал, аз нивга назад се не връщам. С пълна вяра, че върша добро и с тая истата вяра ще свърша. Бъдещето нека въздаде всекиму. Никой няма да се укрие за своите деяния. След 25-годишна служба от редник до генерал аз трябваше да легна в Дряновския полицейски дом, за позор на своите съотечественици, да бъда играчка в ръцете на един околийски началник; но за това няма да скърбя! Нека му мислят тия, които искат да оставят златни страници в Българската история! Нашата работа с теб е ясно определена. Аз отрезвях, отрезвей и ти. С игла геран не се копай, но който се мъчи поне дупка може да направи и да постави началото за гераня. Напред! и винаги напред!
Тия мечти за през Гърция и Сърбия ги остави. Нашата граница е много близка и скоро се прехвърля. При днешното положение на работите най-добрите наши приятели са турците, против които се борим; гледай до тях да се доберем.
И моето мнение е, че ти трябва да почакаш, докато се прехвърлят всички. Ний трябва да бъдем последни.
По-добре гаранция да не даваш, ако моята работа остане така неразрешена, все едно затвор. Поне да не се подвеждат други хора да плащат пари. Нали виждаш патриотизма на българина? Нали сега поне го изпитваш? Тогава поне недей дава възможност някой нявга да те хули, че е платил за теб. Това хората го считат за благодеяние.
Поздрав братски
Цончев
29.III.1903, Дряново”
Приключеното тук писмо е от генерал Цончев от Дряновския затвор. Нашето затваряние стана причина да не можем да отидем в Македония и помогнем на нашите братя. Това направиха Цанковистите в България, тези изроди, които от 9 август 1886 година се занимават само с предателства спрямо България и са оръдия на руската дипломация, която гони да направи от България втора Полша и за това е против освобождението на Македония.
„Господину Варненски окръжен управител
Македонският въпрос не може да се ограничи с няколко палиатива, тъй като с това не само няма да се потуши пожарът, който рано или късно ще избухне на Балканите, но напротив, въстаналите елементи ще придобият по-голяма сила и ще станат по-опасни за мира.
Вестник „България”, № 588.
Драгий ми учителю,
От горнето, което цитирам от органа на партията, Ви се вижда, че Вашата партия едно пише за пред света, а в действителност друго върши… Това, което се извърши вчера и днес не прави чест на партията Ви и на Вас, като човек съвременен на българското освобождение. Припомнете си Цариград, когато ни учехте на а, бе и когато приемахте в къщата си Ф. Симидова и др. дейци по освобождението на България. Ние оттогава се научихме да бъдем неуморими борци за свободата на тези, които пъшкат под азиатския режим, затова много е опасно за целия български народ да гасите това, що се не гаси.
Погледнете на Вашето и на партията Ви минало и доде е време, спрете произволите с тъпчението на българските закони, понеже запечатванието на македоно-одринските дружества, които функционират от 10 години и са ги търпели всички правителства, Вие правите най-висшия произвол, а с нашето затваряние - свободните морски граждани, като Вие докарахте работите до саморазправии, които нищо добро няма да докарат на България. Затова моля дайте разпореждание, за да ме освободят йоще днес или ако пак намирате, че съм постъпил против отечествените закони, то на основание закона предайте ме на съдебните власти. Ако това не направите тогава, ще се уверя, че Вие и Вашата партия сте по-долни в своите произволи спрямо ратниците за свобода от Стамболова и както днес Вие се гордеете, че сте се борили с него за свободата на България, която произволно тъпчеше, то позволете и нам, като български граждани да се борим с Вашата партия, за да Ви свалим и запазим българския народ от едни мъчители, лъжепатриоти, които едно пишат във вестика на партията, а друго вършат спрямо нищо неповинните български граждани.
Ако ли моето арестуване е направено, за да не мина оттатък Рила, за да ида на помощ на моите братя в неравната борба, тогава, уверявам Ви, драгий учителю, че много се лъжете, понеже няма на света сила, която ще може да ме спре, когато имам съчувствието на целокупния български народ, който е с борците за свободата на робите. Впрочем това скоро ще го узнаете…
Аз влизам в положението на правителството, но в дадения случай трябваше повече кураж и самоотвержение от хората, които водят съдбините на свободна България… Страхливците не трябва да излизат начело на народите, защото страхливостта на водителите е съсипала досега много отлични и храбри народи. Днеска за българския народ се иска не Екзарх, а Караджата. Руската пословица казва „На смелите и храбрите Бог помага”. Вие като отличен русофил, имайте предвид горната пословица.
Поздравлявам Ви от І участък на свободна България. Викам, както виках на Бобицките височини, когато с юнаците си гонех турския аскер „Ура, да живее Македония”.
Ваш Янков.
2.ІІ.1903 г., Варна, І участък.”
Това писмо е изпроводено на Варненския окръжен управител Петър Станчов, бивш мой учител в Ц[ари]град през 1872-1876 година, който ме беше затворил във Варна.
На 2 февруари 1903 година утринта в гр. Варна бях поканил гражданите да държа сказка за планините в Македония. Около 9 часа заранта на улицата, около „Мусалата”, ме заградиха трима пристави и ме отведоха в І участък, гдето ме затвориха по висша заповед от София. Понеже окр[ъжния] управител Петър Станчов е бил в Цариград пръв мой учител на български язик в училището на Вланга, то му писах приключеното писмо. (Писмото е залепено на отвъдната страна, един лист назад.)
Вечерта доде при мен сам Станчов и ми каза, че това, що се върши с македонските дейци, е само политика, понеже освободителката Русия ще се застъпи и ще ни се даде Автономна Македония, но само да сме имали търпение, след някой ден ще ви пуснем. Аз му възразих, че ние приемаме всички гонения за благото на Македония, но ако всичко това излезе без полза за Македония, то Ваша[та] партия ще изгуби най-много, понеже българският народ е с нас, той желае война да приеме за Македония, но Вие Цанковистите сте хора без инициатива и чакате всичко от вън, от Русия. Вечерта ми проводи вечера и на другия ден обяд. На 4. ІІ с един стражар родом от Одринско ме изпроводиха за Балчик. Стражарът ми предлагаше да избягаме за Румъния, но аз не можех да приема това, понеже не знаех положението и нямах никакво известие от другарите си. В Балчик стигнахме много късно и в участъка сварих г-на инженера Станишева от софийските вътрешни. На 5. ІІ подадохме със Станишева оплаквание до министъра в София и прокурора във Варна. Същия ден Станишева освободиха под полицейски надзор, мен оставиха в участъка. Гражданите, щом се научиха за тази Цанковистка комедия, които затварят само хората на Върховния македоно-одрински комитет, а софийските вътрешни освобождават, се възмутиха и направиха демонстрация пред полицията и поискаха моето освобождение. Заместникът на околийския началник ми предложи да ме пусне в града под честна дума. За да не стане някоя гюрултия, аз се съгласих и излязох пред народа, който ме посрещна с ура и ме закара в отделна къща в града. На 7. ІІ със стражар родом от Македония (Велес) ме изпроводиха за Добрич при следователя. Стражарят по пътя ми предлагаше да бягаме за Румъния, но аз не приех, понеже не допусках, че цанковистките министри ще изкалъпят обвинение против мен, който не съм в Централния комитет в София и като нямах никакво съобщение от другарите си, то реших се да се явя пред следователя. Късно вечерта стигнах Добрич в полицейския участък, гдето сварихме пристава и след доста чакание пристигна и следователят, едно младо лапе току-що свършило училище. Предложи ми да внеса 10000 л. зл[атни], за да ме освободи. Тук пристигана дядо Георги Нечев от Дебърско и донесе 100 наполеона и ги сложи на масата, понеже не достигаха, то остана за утринта освобождението ми, за да се допълни гаранцията. На заранта доде следователят и ми показа телеграма от софийски следовател, с която му се съобщава да ме държи под затвор до второ разпореждание и да ме изпроводи във Варненския окръжен затвор. Аз подадох заявление и представих свидетелство за доблест и молих да бъда освободен под гаранция. След 15 дни доде отговор да ме изпроводят за ст[олицата] София, гдето да се държа под затвор в дома си. Със стражар пристигнах във Варна в І участък. Изпроводих писмо до моя бивш учител П. Станчов, с което го молих да ме изпроводи с пристава до болницата, за да се видя с един ранен въстаник от моята чета. Не ми се уважи молбата. Молих да ми се разреши, за да остана един ден в Шумен, за да упълномощя по едно частно дело, не ми се уважи. Изпроводиха ме до станцията (под строг конвой и не ми дадоха да говора на събравшия се народ и да се простя с приятелите си. Станцията беше пълна с народ и на тръгвание на трена, когато си снеха шапките, извикаха едно силно ура напук на пристави и стражари. Това „ура” на варненци йоще повече ме насърчи да следвам с по-голямо усърдие освободителното Мак[едоно]одр[инско] дело…
Докараха ме в София в градоначалството, гдето сварих градоначалника в салона си надменен, сърдит и почна с вик да псува македонците, че те въпреки волята на Русия си позволили да бунтуват Турция и да развалят спокойствието на Княжеството тогава, когато е на власт най-честната партия, която е дошла да спасява държавата от банкрутство и други такива. В това време влезе при градоначалника Филип Симидов, правителствен депутат, мен познат от Цариград и Влашко като бунтовник. И той почна бащински да съветва македонците да мируват, понеже не е сега времето. Когато доде времето, тогава нашата освободителка ще проводи сто хиляди войска и ще освободи и Македония. България била малка да воюва сама с Турция и трябва да чака, когато Русия ни доде на помощ. Аз възразих на двамата, че ако Русия доде с войска, тя няма да излезе от Македония, че такава свобода ние македонците не щем и че те, ако са българи, трябва да готват родната си войска и да не чакат от Русия, която, ако и да проводи войска, ще чака тази войска да се поддържа от нас, а руската войска, когато е зад граница харчи двойно. Г-да, вместо да чакате 100 хиляди руси, то се постарайте да приготвите 100 хиляди българска войска повече, България има юнашки синове, но няма умни управители, които да приготвят родната си войска и я поставят на висотата на положението й. Който се надява на чужденеца, той никога не печели. Затова вие напразно си хабите думите да ми давате съвети, които са годни само за хора, които продават родната си земя на чужденеца, па бил той и русин…
Градоначалникът, един тлъст бик крънски, който като всеки цанковист е проповядвал между народа по изборите, че Русия ще проводи волове от Крън, е бил някой си Бостанджиев. На горните ми думи полуде от яд и почна да ме оскърбява. Аз станах и го поканих да млъкне. В това време влезе стражар с пакет от следователя. Закараха ме в къщи и ми поставиха стражар в стаята, който не пускаше при мен никого. Извиках пристава и му показах това безобразие да не мога да се вида с домашните си. Той заповяда на стражара да ме пази от коридора. Вечерта поставиха 12 стражари около къщата ми. Явих се на апелативния съд и ми намалиха затвора с гаранция 10 000 л. зл[атни] в залог. Такава сума нямах. Градоначалникът заявил на Окр[ъжния] съд, че нямал повече стражари, и поискал да ме затворят в Черната джамия, съдът не прие, но някой си пом[ощник] прокурор Тепеделенов от Шумен не остана доволен и апелира, та поиска от апелацията да отхвърли решението на Окр[ъжния] съд и да ме затворят в Черната джамия. Апелативният съд е отхвърлил това и аз останах в къщи. След 2 месеца лежане под затвор 10 души македонци внесоха залог в банката 10 000 лева и аз излязох от затвора на 2 април 1903 г. Месеците май, юний и юлий ги употребих по агитация за македонското дело и събирание на помощи. Щом се обяви въстанието в Битолско, почнах да събирам чета, за да премина за Македония, но понеже нямаше оръжие, то едвам на 14 август 1903 година успях да формирам четата си в Рила във Влашките колиби. Тук формирах 134 ч[овека], които бяха въоръжени 21 с манлихерови пушки и около 15 с мартини, бердани, сръбски и руски, а останалите [с] кримки. Районът ми беше назначен за Струмишко, но понеже оръжието беше много слабо, аз се отказах да отивам за Струмишко и понеже беше времето кратко, тъй като 19 август бе назначен ден за въстание, то реших да замина за Разлога по-рано и да действувам на Предела. На 14 август след обед, след като положи четата клетва, се отправих по билото на Рила към Рибното езеро. Над манастира се заблудихме в гората и без път почнахме да слизаме, та след като се съдраха у повечето момчета гащите от влачението по земята, стигнахме едвам на 15 утринта в Рилската река у Кирилова ливада, гдето се спряхме на почивка. На 16 се изкачихме при Рибното езеро, гдето сварихме на лагер около 300 человека от Вътрешната организация под командата на капитана Шипкова, пор[учик] Аджарова и под[поручик] Каназирева. Него ден пристигна и Матов, член от представителството на вътрешните в София, който, като се научил, че отивам за Разлога, поиска да се срещнем. Срещнахме се до гората и говорихме час се около това, че нямало нужда да се отива в Разлога, понеже организацията разполагала с достатъчно сили там, та да може сама да се разправи с турчина. Казах му, че ако е така, аз ще вървя навътре в Предела и ако може да мина, ще мина за Джумайско - Петришко, но съмнявам се да мога да направя това, понеже момчетата ми са въоръжени ¾ с кримки. Така се разделихме. На другия ден получих писмо от същия със съдържание, че понеже съм бил назначен за Струмишко, то да замина за там и че Разлога няма нужда от външни сили и като ме знаел, че аз съм бил благоразумен, ще отида за Струмица. Писмото изпроводих до подполковника Николов, който беше в Р[илския] манастир. Той (Николов) ми отговори, че по съгласието, направено с вътрешните в София, Матов нямал право да ме спира и ме съветва по-скоро да вървя, че няма храна и че в манастира е пристигнала една дружина войска и щяла да ни арестува и че той едвам избегнал ареста. Тогава при мене беше бае Михал, един безценен човек за организацията, който ми се обеща да ми донесе на 18 вечерта хляб и заповеди от генерал Цончева, когото оставих във Влашките колиби и не знаех где е. На 19 след пладне бае Михал ми изпроводи 300 хляба и сирене и едно писъмце от генерала, в което ми пишеше, че той заминава за Разлога с четата на Парталева на 18 вечерта и се чуди как така съм се маел в България йоще, гдето войската може да ме залови и обезоръжи и се чуди по кои съображения Матовци ме спират и ме моли в името на Македония и другарството да тръгна веднага за Разлога и около село Годлево да го настигна. На 19 август след обед аз изпратих пор[учик] Танушева в лагера на Матова да му съобщи съдържанието на писмата от Цончева и Николова. Потеглих. Матов пожела щастлив път на Танушева и добра сполука. Над Рибното езеро, на изток от него, след като преминах един стръмен баир близо до границата, скрих четата в една падина и изпроводих патрули да наблюдават движението на турските потери. Слънцето величествено захождаше зад Царев връх. Патрулите излязоха на 1000 крачки напред и известиха, че е свободно. Тръгна четата и понеже ни се изпречиха съборени камънаци, то движението беше едно от най-трудните. Стигнахме патрулите на самия връх, гдето лежах и наблюдавах турските шанцове на 500 крачки в ляво и напред. Хората се виждаха, но за предпазвание пуснах във верига четата на Танушева, която се отправи право на шанцовете и ги зае. Турци нямаше. От тук се виждаше целият Разлог, величественият Пирин и в ляво в пламъци гористите Родопи, а под нас 2-те езера, отгдето бере началото си Места. Мръкна се, изскочи пълният месец и ни огря. Духна силен и студен вятър. Заповядах да облечат шинелите и след малка почивка, като излезе четата на пор[учик] Танушева в авангард, почнахме да се спускаме към нашата горка замя Македония. Момчетата си снимаха шапките и се кръстеха, като целуваха земята. Тишината беше мъртва. Спуснахме се на езерото и почнахме движението покрай бреговете. Вятърът духаше и блъскаше водата на брега с голяма сила и шум. След като изминахме първото езеро, изпречи ни се друго, двойно по-голямо, което го изминахме през пътеката на западния и източния край. Заловихме пътеката на юг от езерото покрай рекичката, която извира от езерото и като я изминахме, преминахме на запад, за да забиколим опасното място, гдето предната нощ беше ударена четата (от засада) на поручика Парапанова. Той с 14 момчечта се беше върнал назад към България и беше обезоръжен от бълг[арския] пост. 4 момчета навлязоха за Македония и в последствие се присъединиха към нас, а останалите се върнаха в България, от които един обезоръжихме ние, понеже не поиска да доде с нас, а имаше маанлихерова пушка, която много се цени, когато чета е въоръжена с кримки. На запад от реката влязохме в една гора от клек и изгубихме два часа, догдето да изминем 2 километра. Пресякохме пътя, по който се сношават турските постове Семково и Узуница и като се спуснахме през една стена от 3 метра, се вмъкнахме в една голяма борова гора над село Горна Драглица и понеже тук се видяхме много уморени, легнахме да спим, като поставихме караули. През деня минаваха по пътищата турски 5 и 7 человека, но много предпазливо и в гората не влизаха. На другата вечер патрули, па се спуснахме над селото Горна Драглица и тук в един говедарник уловихме един селянин, който ни даде сведение, че въстанието е било отложено (в София със съгласието на представителите на Вътрешната организация беше назначено на 14 авг. 1903 г.) Отложили го вътрешните, понеже не били готови. Разказа ни, че в България била станала мобилизация и че в Дупница били докарани топове (това им го предал куриерът на Вътрешната организация). Изпроводих със същия селянин 6 человека с поручика Танушева в селото, за да известят на населението за пристиганието ни и писах до ръководителя за минаванието на ген[ерал] Цончева и че трябва да се съединя с него. Вечерта пор[учик] Танушев се върна и донесе писмо от някой си Бачавски, че никакво сведение няма за генерала и че другата вечер ще ни извести и изпроводи храна, като ни молеше да останем на същото място до другата вечер. Аз се съгласих и повърнах селяните. Когато те си отидоха, аз се преместих на върха на гората и зех позиция, понеже се опасявах от предателство. На другия ден вечерта се получи приключеното тук писмо от някакво си Районно управление, а всъщност това писмо е било писано от учителя на с. Годлево Попкостандинов, когото сварих при генерала Цончева през нощта.                                                                                                   
„Господину полковнику Янкову.
В планината.

Г-н Янков,
Снощи получихме писмо, в което ни заявяват, че сте пристигнали в наша територия, за което знаеме да ви пишем още сега. Понеже всяка тайна си има своето значение и като на человек, който е тръгнал за една цел и с едни мисли, както и ние отчасти ви явим засега, а като се срещнем устно и цяла и вярваме че тя ще бъде опазена само у вас, решихме да ви открием отчасти нашия план, който е със съгласието на окръжния. Ние още от пролетоска се бехме завзели с изнасянието на храни, но не можехме да успеем, понеже секидневните афери ни попречиха, а пак и постоянното минавание на чети за вътрешността и постоянното минавание на бежанци и преносвачи попречиха на плана ни и изпоядоха храната складирана, като движението на аскера не позволяваше да натъкмим на мястото друга; освен това като другите канали за вътрешните райони се затвориха, принудени бяхме да пренасяме материалите, а и още имаме неколко преноси да пренесем по нашия канал. Това сичко не направи да закъснеем дотолкоз, а пак сега по причини на многото суша водата съвършено намале и макар да полагаме най-големи усилия за приготовлението на брашно, пак не можем още да спестим брашно за поставяние в склад, което на първа и най-нужната част при вдиганието на въстанието, по която нужда в един къс срок ще можем макар и отчасти да я приготвим, само като за това ще искаме отдих от другите работи, та да се завземе само по тази част.
От сичко до тука казано вярваме, че ще схванете положението ни, а пак доста добре знаете важността на въстанието пред външния свят, ако то е вдигнато от самото сърце на Македония, на което и основание се е подкачило по този начин въстанието.
Имайки сичко пред вид и със съгласието на Централния, нашият въстанически окръг сега има конгрес, в който конгрес ще се решат непременно датите на въстанието на сякой район и ето вече и нашите делегати става 15 дена как са на конгреса и ги очакваме да се завърнат тези дни, като непременно ще се известим и за нашия район.
Тъй като вашия план при дохожданието Ви не го знаем, но сме твърдо убедени, че вие не идете да съсипвате вътрешната организация, а идете да я подкрепите, като същевременно се водите по същите решения, които се дават и на нас и по които се водим, решихме да се отнесем до вас, за да узнаем плана ви, като същевременно ви явяваме и нашите наставления, дадени на делегатите, които трябва да ги внесат в конгреса и отчасти знаем кои райони ще вървят напреж.
Предполагаме, а и вярваме, че най-напред ще се вдигне Демирхисарският район, та после другите райони и най-после ще се дигне и нашият район, който според стратегическото положение, след като се извършат определените акции, ще може тогава да се сгрупират повече сили и тогава да можем завзе нашия район и го задържим в наши ръце цяла зима, та нашият район да служи като прибежище на чети и бежанци до настъпванието на пролетта, та да можем и напролет, ако би да не може се тури край на въстанието, да имаме сили, които да действуват и напролет и с които да докажем на външния свят, че робът е решен или да спечели своите правдини, или да умре и че той ще продължава да воюва, докато получи желаемите правдини. Като излагаме тук плана ни, то умоляваме ви, ако сте дошли изключително за в Разлога да вдигате въстание, то върнете се навътре за няколко време, докато се приготвим, ако ли искате да заминете за вътрешността, явете ни за къде ще заминете, за да ви отворим канала.
Демирхисарско и Серско ще имат голяма нужда от чети при извършванието на акциите, ако планът ви е за нататък, то по-скоро тръгнете и на пътя непременно ще се срещнете с нашите делегати, които ще ви явят в точност плана, който ще се води целия окръг.
Вярваме, че ве осветлихме по работите ни. Ще чакаме в най-скоро време отговор от Вас.
С братски поздрав и целувки - От Районното управление.
Б., 22.VІІІ.1903 г.”
Отговор на отвъдното писмо на същия ден. Янков.
„Копие.
До Районното управление.
Тук.

Минаванието на четите от България стана с общо съгласие на двата комитета, едновременно с това се определи и датата за въстанието, за което бързахме и тръгнахме полуголи, за да стигнем навреме, обаче въпросът излиза друг, първо датата се отлага, а тук няма складирана най-напред храна, а затова и ще се срещнем тази вечер с генерал Цончев и ще се стараем за една среща с Вас, за да обмислим по-зряло този въпрос. А относително повдиганието на въстанието, моето мнение е да стане едновременно и с общи усилия, за да не бъдем разбити по части. Това е общият принцип на военното изкуство, че нищо не струва на Турция след потушаванието на въстанието в долните райони да се нахвърли с общи сили на Разлога и го уничтожи, впрочем за всичко туй трябва да говорим с Вас лично, което ще стане след събиранието ни с генерал Цончев. А засега бързайте със събиранието на храните, че отзад идат много чети.
От моя страна, ?? офицерите и момчетата от четата Ви пращам братски поздрав.
Ваш Янков.
23.VІІІ.1903 г.”
На другата вечер с проводници се преместихме над селото Годлево, гдето намерихме г[ене]рала Цончева с четата на Серафим Парталева, от Кюстендил, четата му е била от 33 человека, повече унтерофицери и войници и служащи. Тук беше Пехливана, ранен през 1902 год. от пор. Ковачева в Малешевско, за да осуети въстанието и ст[арши] ун[тер]оф[ицер] Иван Илиев, малешевец. И двамата юнаци и неустрашими момци, а така също около 20 души разложани, като свита на генерала, въоръжени с манлихери, бердани и мартини.
Генерала го сварих в един дол, гдето течеше буйна река, който ми каза, че някой си началник на окръга от вътрешните идел в с. Годлево, гдето ни вика на събрание, затова зели със себе си 4 добри момци, за да отидем в с. Годлево. Същата вечер тръгнахме за Годлево, на север от това село до самата горичка се извика „Кой сте Вие?”, ние залегнахме и попитахме „Кой сте Вие?”, но от противната страна се почна да се бяга. Спуснахме се подир тях и заловихме Кочо Аврамов, който беше в Дончовата чета и който във Влашките колиби в България се хвалеше, че ще избие всички турци, а като влезе в Македония, се отказа да бие турци и под предлог на болест се връщаше наедно с 14 момчета други за България, между които беше младият Думбалаков, брат на поручик Атанасов, който беше с чета в Пирина, едно развалено и разпуснато момче, което ни помисли за помаци, та избяга и увлече след себе си другите момчета и чак на другата заран ги е намерил един овчар и ги закарал при четата. Изпратихме и Кочо при четата горе на Балкана. В с. Годлево в една крайна къща денувахме, но никакъв началник на окръга не доде. Тук беше учителят Костандинов, който ни каза, че имал писмо от началството до отидем за Пирина, гдето е зборният пункт на четите. На другата вечер се върнахме при четата, изпроводихме болните за България наедно с Коча Аврамова и през нощта се отправихме за Пирина. При с. Годлево се спряхме на почивка и като се снабдиха момчетата с хляб и тютюн, потеглихме към Пирина. След един усилен преход от 15 часа, като изминахме две реки и шосето Мехомия - Неврокоп, покрай селото Баня, заминахме за към селото Банско по ливадите и кукурузите, прегазихме Банската река и се допряхме до полите на Пирина капнали от умора. Имаше много уморени, та затова до самите поли на Пирина се установихме на лагер в гората. Всички веднага заспаха, а се пазихме от 2 момчета куриери. Под нас беше селото Добринище, гдето една рота войска произвеждаше учение. Като се отморихме тук, около шест часа подигнахме се нагоре в Пирин и се разположихме на бивак в една поляна. Тук сварихме една чета от вътрешните, около 20 человека. Генералът с няколко души беше поканен в селото Банско, гдето прекара нея вечер. На другата вечер пристигнаха от България две чети на вътрешните около 300 ч. под командата на к[апита]н Шипков и поручик Аджаров. При тях имаше двама руски кореспонденти Петър Орловец и Пръжевалски и едно младо русче доброволец. Тук пристигнал от с. Пирин Лазаров (Миндю) и поручик Атанасов. Лазаров ни разправи, че въстанието е отложено за по-далечно време и че конгресът им решил да се произведе въстание по-напред в долните райони Демир Хисар - Серес, а след туй Неврокоп - Разлог, за да можело разбитите чети долу да се приберат към българската граница и тук в Разлога и долината на реката Места да можем да се задържим цяла зима, понеже местността е непристъпна. Затова от четите на Разлога ще се отправят 150-200 человека в Пиринско в помощ, а останалите ще останат тук.
Надвечер от околните помашки села Якоруда, Бабяците и от Семковския пост пристигнаха на помощ на Белица набиха отбити якорудчани и бабячени от оставените отзад отряди, а семковските войници от пор[учик] Зографов и русина Пръжевалски. През нощта се разпоредих, за да съпроводя бежанците до границата така: авангард подп[оручик] Настев, Парталев с четите си. Селяните с овци, кози и едър добитък, след това останалите чети. Ариегард Ботушанов с четата, гдето вървях и аз. Настев, около полунощ стигна без препятствие при Семковския пост и по около 300-400 крачки зае позиция срещу поста. Аз оставих ариегарда, когато наближих до поста да почива, и отидох напред при подп[оручик] Настева, който ми доложи, че на поста турци няма и че момчетата са изстинали да лежат на мократа земя. Тогава селяните със стоката си изминаваха и влизаха в гората зад нас. Аз обърнах внимание на подп[оручик] Настева на кучетата, които лаеха от поста, но той повторно ми заяви, че турци няма и ме помоли да се приберат хората в гората. Аз се съгласих, той шепишком извика назад и всички станаха и като пристъпиха около 5-10 крачки, турците откриха огън със залпове. Аз залегнах и около мен залегнаха около 5-10 человека, другите избягаха. Знаменосецът на Банската чета се преметна и се спъна от мен. Знамето падна на земята. Аз го дигнах, гръмна се от наша страна пушка. Заповядах да не се гърми. След няколко минути доде войводата Ив. Ботушанов с цялата чета. Почнах да събирам момчетата. Събраха се около 50-60 души. Турците не стреляха. Събрахме се в гората и легнахме да поспим. На съмнувание турците отвориха огън. Аз заповядах на Ботушанова да отвори огън със своята чета, което тутакси направи. Тук се почна отново бягство към границата. Всички чети се разнебитиха. Пор[учик] Манов, Настев, Зографов и Парталев с четата си избягаха към границата. Колкото можех, успях да спра от тази бежающа тълпа и ги накарах да станат в резерв на Ботушанова, като зех и фланговете, за да се пазя откъм Узуница и Якоруда. Тук на позицията прекарах този ден, като водихме цял ден престрелка. Турците се опитаха да минат в настъпление, но няколко пъти бяха отбити. На мръквание пристигна помощ на турците, която гърмеше от толкова далеко, та техните куршуми не достигаха до нас. На мръквание се прекрати боя. Ние накладохме огън, накладоха и турците. Събрах 25 человека с манлихерови пушки и като се доближих до турските огньове, колкото позволяваше местността, открих огън със залпове. Огньовете изгаснаха. Пуснах и три бомби и потеглих за границата. Къде полунощ се спуснах в изворите на Искъра, гдето се установих на бивак не далек от бежанците. Тук узнах, че е имало 4 мъже и две жени от бежающите ранени в престрелката на Семковския пост и едно дете убито от куршум, както си го е носила майката на гърба си. На другия ден се започна разграбвание на докарания турски добитък от хората на Вътрешната организация. Добитъкът биде проводен в Самоков за продан. А четниците на тази организация гладуваха. Додох на бивака при Рибното езеро. Тук сварих 300 человека начело на Матова, които всичкото време стояха тук, когато ние се биехме в Македония. От тук се спуснах към Рилския манастир за съединение с четата на подполковника Николова, който идеше от Влашките колиби, гдето българската войска го удари и повече от момчетата пръсна. След това аз получих заповед да разпусна момчетата, като складирам оръжието, което и направих. Времето започна да се разваля, дъжд и по върховете сняг почна да вали.
Така се свърши въстанието от 1903 година. За нас пълна неудача и то благодарение на лошото оръжие, неподготвеността на населението към военно действие. Хитрувание на някои от Вътрешната организация, която на вид се съгласяваше за въстанието. Техните войводи се завърнаха в България, без да гърмят ни една пушка (Сандански и др., а на Рибното езеро Матов и други). България, която на отивание ни насърчаваше и пожелаваше счастие, ни остави в най-трудния момент. За всичко това е написано в настолната книга на Св[етата] Рилска обител на 18 октомврий 1903 година. Моите наследници да имат това описание пред вид, когато ще изкарат горнето пред българския народ.
А. Янков.
19.ІV.1905 година, София.