СТЕФАН СТАМБОЛОВ И МАКЕДОНИЯ

Двама български министър-председатели – Стефан Стамболов и Александър Стамболийски, бяха убити по най-жесток начин от македонци. С какво тези държавници и политици бяха разгневили буйните и трудно управляеми наши сънародници от югозападните български краища? Искам да направя една предварителна декларация, че в понятието „македонци” влагам само точно определен условен смисъл, т.е. българи, родени в Македония. По отношение на Стамболийски този въпрос съм го разглеждал и друг път и може да разгърнете страниците на сайта „Сите българи заедно” и книгата „БЗНС, Ал. Стамболийски и ВМРО” и ще си припомните. Но с какво именно „диктаторът” Стамболов ги беше разгневил, за да се разправят с него по най-жесток начин и това убийство да постави началото на черната българска хроника на убитите министър-председатели?

Македонските и тракийските българи в княжеството се организираха в организации едва след падането на диктатора, тъй като за него националният въпрос трябваше да се решава не от даскалчетата, а от българската държава. Тази линия той спазваше през целия период на своето управление, а създадената на 23 октомври 1893 г. в Солун тайна Македонска революционна организация, която по-късно стана известна с името Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), дори и не направи опит да влезе във връзка със Стамболов, а потърси връзка с българско правителство едва при неговия приемник д-р Константин Стоилов. Искам да припомня още един важен факт от нашата история. И тримата водачи на стамболовистката партия – Стамболов, Димитър Петков и д-р Никола Генадиев,  бяха убити от македонци. А амнистията на участниците в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) беше дело на Григор Начович, специалния пратеник на второто стамболовистко правителство, начело с ген. Рачо Петров. Наскоро един скопски изтърсак ми обясняваше в кафенето на площада в Скопие със съвременните македонски скудоумия, които само болен мозък може да измисли, как всички злини за Македония дошли от България. Вероятно добрините в Македония са дошли от Белград и от Атина, но кой да им го налее в тъпите глави?! Но какво става в България след отстраняването на Стамболов? В продължение на четиридесет години македонските бабаити демонстрираха бабаитлъка си из софийските улици, които бяха заляти с българска кръв. Това трудно можеше да стане, ако Стамболов беше жив! Неговата здрава ръка държеше юздите на държавното управление и контролираше политическия живот и решаването на националния въпрос.


Стефан Стамболов

На 6 юли 1895 г. бившият български министър-председател Стефан Стамболов е съсечен насред София от дейци на Върховния македонски комитет. Комитетът е учреден на Първия си конгрес през март 1895 г. Начело на него застава бившият негов приятел, ресенчанинът Трайко Китанчев, наскоро излязъл от затвора след падането на правителството на Стамболов. Във Върховния комитет преобладаваха русофилски настроени дейци от Демократическата, Народняшката и Цанковистката партии, както и от средите на социалдемократите, които по време на управлението на Стамболов бяха се притаили. Учредител на комитета е и също бившият другар на Стамболов от борбите за Съединението Димитър Ризов. Сред учредителите е и Наум Тюфекчиев, братът на който, Денчо Тюфекчиев, намира смъртта си след жестоки мъчения в софийски полицейски участък след убийството на министър Христо Белчев. Главният екзекутор е върховисткият войвода Халю (Михаил Ставрев), който е подпомогнат също от македонски дейци. Д. Ризов ще е този, който ще настои пред д-р Стоилов да не се даде възможност на Стамболов да замине за Западна Европа, а да бъде съден заради управлението си и за злоупотреби по време на неговия режим. А може би Ризов щеше да настоява пред Стоилов да се спре Стамболов да замине за Европа, за да бъде убит по-лесно. Разказват, че Стоилов до края на живота си изпитвал угризения заради това, че е послушал Ризов. На процеса след убийството на Стамболов на бял свят излиза и фактът, че в това убийство е замесен подпредседателят на Върховния комитет Наум Тюфекчиев. Но го осъждат не за съучастие, а за това че бил снабдил екзекуторите с един пистолет. Интересна за анализ е кореспонденцията на Н. Тюфекчиев с д-р Стоилов. Запазените кратки бележки до българския министър-председател от арестанта Н. Тюфекчиев представляват истински ултиматуми, за да се срещне с него в затвора, пред опасността да проговори. Любопитно би било да се знае какво е това, което Тюфекчиев би могъл публично да каже?!
Първият запазен официален програмен документ на ВМОРО е също свързан със Стамболов, наистина не директно, а с проводниците на неговата политика по националния въпрос и църковно-просветното дело на Българската екзархия в Европейска Турция. В много отношения амбициозните и млади български революционери от ВМОРО в този ранен период като че ли са заслепени от омразата си към Стамболов и към екзархийските чиновници, че трудно виждат че истинският  враг на българщината във вилаетите е турската власт и набиращите скорост гръцка и сръбска пропаганди. Това, което Ви разказвам, може сами да прочетете в брошурата на Вардарски, т.е. Петър Попарсов, един от основателите на ВМОРО,   „Стамболовщината в Македония и нейните представители”, отпечатана на 1 ноември 1894 г. Тя на практика представя решенията на ВМОРО на първата нейна по-голяма сбирка, на т.н. Ресенска среща от лятото на 1894 г. Забележете и друг един факт, че тези решения и самата среща са проведени чак след падането на правителството на Стамболов (19 май 1894 г.). Любопитното тук е, че на срещата едва ли случайно присъства и Димитър Ризов.


Стефан Стамболов

По какви именно причини дейците на Върховния комитет и на Вътрешната организация имаше да си отмъщават на Стамболов, за да се дори орезилят пред българското общество и пред чуждия свят с това убийство? Нуждата от Стамболов се почувства много скоро след неговата гибел, когато България имаше необходимостта да решава големи национални проблеми с освобождението на поробените българи и обединението на всички български земи в една държава. Искам да припомня и един красноречив случай, свързан с убийството на Стамболов. На 26 февруари 1916 г. по нареждане на ръководителя на ВМОРО, Тодор Александров, е екзекутиран на лобното място на Стамболов в София един от организаторите на неговото убийство Наум Тюфекчиев. Но поводът е не само, за да се измие това позорно петно, което стоеше върху македонското движение, а защото Тюфекчиев е разкрит като шпионин на Турция по време на водените българо-турски преговори през 1915 г.
Може би било интересно на читателите да припомня накратко най-важните моменти от биографията на Стефан Стамболов, макар че по-долу ще имате възможност да се запознаете по-подробно с блестящата негова биография от Антон Страшимиров и с останалите приложени материали.
Стефан Стамболов е роден на 31 януари 1854 г. във Велико Търново в семейството на търновския занаятчия Никола Стамболов. До 1869 г. учи в родния си град при възрожденския деец, учителя Тодор Шишков. Като стипендиант учи в Одеската семинария (1870-1872), но не завършва тъй като е изключен заради връзките му с руските нихилисти. В запазената снимка от Църковно-народния събор от 1871 г. в Цариград личи и фигурата на младия тогава Стамболов.


Стефан Стамболов

Завръща се в Търново и през 1873 г. получава учителско назначение, като същевременно се включва и в революционното движение. След обесването на Васил Левски е определен от БРЦК за апостол за вътрешността. Младият революционер не се застоява на едно място. През 1874 г. го намираме в Цариград, а от април 1875 г. е вече във Влашко, в Букурещ, където се включва активно в живота и дейността на българската революционна емиграция. На 12 август 1875 г. участва в общото събрание на БРЦК, което взема решението за Старозагорското въстание. Избран е за апостол на Старозагорския революционен окръг и ръководи въстанието. Известно е, че въстанието е недостатъчно подготвено и предварително е обречено на неуспех. За познанството си със Стамболов любопитни подробности от това време разказва Старозагорският митрополит Методий Кусевич. След въстанието Стамболов заминава отново за Румъния. Тук на 1 октомври 1875 г. участва в заседанията на събранието на БРЦК, т.н. Гюргевски революционен комитет. Определен е за главен апостол на Търновския революционен окръг. През тази 1875 г. заедно с Христо Ботев издават обща стихосбирка под заглавие „Песни и стихотворения”. След потушаването на Априлското въстание отново се връща в Букурещ и участва в дейността на Българското централно благотворително общество, като редактира и вестник „Нова България” (1876-1877). През Руско-турската война (1877-1878) е секретар на военния пратеник на Славянския благотворителен комитет. След Освобождението адвокатствува в Търново. Тъй като няма навършена възраст, не го допускат да участва в Учредителното събрание, което приема Търновската конституция и избира за български княз Александър Батенберг. Стамболов е един от най-дейните членове на Либералната партия и се кандидатира в парламентарните избори. Избиран е за народен представител от ІІ-то до VІІ-то Обикновено народно събрание, като е негов подпредседател от 1880 до 1884 г. Председателства ІV-то  Обикновено народно събрание (1884-1886). През 1884 г. е избран за дописен, а малко по-късно за редовен член на Българското книжовно дружество.
Ст. Стамболов, заедно с един от най-близките му съратници, Никола Обретенов, е един от организаторите на Кресненско-Разложкото въстание (1878 г.), което е първият въоръжен протест на македонските българи срещу неправдите на Берлинския договор.


Стефан Стамболов

Стамболов взема активно участие и в борбата за Съединението (1885 г.), а след детронирането на княз Александър през 1886 г. застава начело на контрапреврата, който връща княза отново на престола. Слабохарактерният княз, който е притиснат и от руска страна, абдикира, а Стамболов, заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров, са определени от Народното събрание за регенти. Заедно с Рачо Петров, застава начело на съпротивата срещу русофилските бунтове и по най-жесток начин се разправя със заловените офицери русофили. Тези му действия най-добре и емоционално са разказани от Симеон Радев във втория том на „Строители на съвременна България”. Като председател на Народното събрание свиква Великото народно събрание, което избира за български княз Фердинанд Сакскобургготски. Ст. Стамболов полага и неимоверни усилия за налагането му както пред българското общество, така и международен план.
Като министър-председател и министър на външните работи (1887-1894) Стамболов води политика на институционна модернизация на държавата, стопански напредък и приближаването към напредналите европейски страни. С желязна ръка се справя с политическите противници на режима, като успява да укрепи позициите на Фердинанд в страната и полага големи усилия да намери съдействието на западните велики сили за подобряване участта на останалите под робство българи в Македония и Тракия. Води балансирана политика с Турция и успява да издейства от султан Абдул Хамид берати за български митрополити в Охрид, Скопие, Велес и Неврокоп. Неговата политика спрямо Турция донася и редица придобивки за екзархийското училищно дело в населените с преобладаващо българско население Македония и Одринско. Тези успехи на Стамболовата политика към Турция съдействат и за укрепването на националното самосъзнание на българите в Европейска Турция. Тук искам за Ви припомня забележителния разказ на биографа на Стамболов Димитър Маринов за срещата му с турския султан, когато успява да издейства бератите за българските владици в Македония. 
Стефан Стамболов е съсечен в София на 6 юли 1895 г.
В популярните и неповторими спомени на лясковчанина Добре Ганчев за княжеските години главното действащо лице е Ст. Стамболов. Заслужава да ги разгърните отново, заедно със Симеон-Радевите „Строители на съвременна България”, Димитър-Мариновата „Стефан Стамболов и новейшата ни история”, Константин-Иречековия „Български дневник” и Рихард-фон-Маховите „Из българските бурни времена”. Те, взети заедно, дават най-добрия и най-пълния портрет на великия българин.
Предлагам Ви да прочетете приложените малко известни спомени и материали, които се отнасят както по темата за Стамболов и Македония, така и изобщо до големия държавник и политик, автори на които са Симеон Радев, д-р Никола Генадиев и Антон Страшимиров. Особено заслужава Вашето внимание и първият текст „Стамболов и Македония”, авторът на който не можах да открия, тъй като подписът е откъснат. Той беше открит в архива на С. Радев. Едва ли можем да се съгласим с всичко написано от този неизвестен автор, но той показва една напълно неизвестна страна от дейността на Ст. Стамболов по отношение на Македония. Авторът разказва как Стамболов не само упражнява натиск на турския султан, за да се изпълнят исканията му по отношение на Македония, но и търси съмишленик в лицето на големия гръцки държавник Харилаос Трикупис за съвместно решаване на българския и гръцкия въпрос.

 

Цочо В. Билярски

 

№ 1

СТАМБОЛОВ И МАКЕДОНИЯ


Всякога, в дни на изпитания, в минути критически за бъдащето на една държава, се изпречват пред очите на нацията политическите й великани, които са съградили съществующето й положение и са посочили бъдещето й. Днес, когато целият български народ е в тревога; когато всички виждат важните минути които преживяваме, неволно всякой търси да види оня политически гений, който ще го изведе на спасителния край. Уви! Като че ли орисницата в това отношение е за сега много скъпа, както се вижда от люшканията на днешните ръководители на народните съдбини. Днес ний нямаме държавници, а политически пигмей, хора егоисти и груби материалисти, които за нищо не би нарушили спокойствието си. От едни страхливци за народни вожди народа не може да очаква друго освен нещастие.
В този момент, именно, нам се представя още по-величествена фигурата на оня политически гигант и велик държавник Стамболов, спомените за плановете на когото ще възпроизведем. Той беше призован не само да спаси България от погибел, а да въдвори ред от вън и от вътре, да осигури държавното съществувание, народната независимост и свобода, с една реч, като стабилизира всички институти, да направи България  фактор на Изток. Това той искаше да постигне чрез една народна политика, за реализиранието на която търсеше сила в мощта на свободна България и в културния и икономически напредък на целокупния български народ. За това ни свидетелстват фактите: в свободното княжество на първо място той направи да се вотират кредити след кредити първо за армията и после за съобщенията и други културни цели. От другите части на българското отечество с големи субсидии и дипломатически постъпки засили съществуващите институции, учредиха се нови и се повдигна народното образование и икономическия напредък. Никога български училища и църкви в Румъния и особено в Турция не бяха затваряни или заграбвани от неприятелите народни, а напротив броят им растеше постоянно. Даже беше достигнал до там, щото българската народност в съседните държави, особено в Турция, да бъде във всяко отношение и навсякъде официално фаворизирана. Обаче от 1895 год., след фаталното за българите в Турско изкуствено въстание и особено от 1902 год., българският елемент беше изключен вън от законите и от тогава се почнаха загубите: затваряне на училища и църкви, завземанието им от гърци и сърби в Турция и от румъни в Добруджа. В чисто български центрове в Македония се създадоха сръбски общини и се отвориха училища, ръкоположиха се сърби свещеници и най-после един митрополит. И в това време имаше български управници, които услужваха на народните врагове.
Днешното окаяно положение на българите в Турско се дължи, именно на това късогледство на нашите политически мъже. Тяхната политика е била такава на чужди държави и за изключително лични династически интереси, без да се държи сметка за народните идеали.
А каква е била политиката на Стамболова, какви са били нейните добити и очаквани резултати, се вижда вече от всички. Но не безинтересни са за момента личните му изявления пред негови близки политически приятели и първи негови помощници в осъществяванието на народните идеали: “Свободна и независима България и освобождение на неосвоодените българи”. Не много време преди напущанието на властта, Стамболов в моменти на силни стъпки и интриги против България и правителството и лично против него, той е изказвал плановете си за бъдещето на княжеството и на целокупния български народ. “Аз, е казал той, съм наполовината на пътя за реализирането на народните ни идеали. Страната се умиротворява, положението, няма да закъсней, ще се признае. Ний ще имаме едно международно положение, което ще ни развърже ръцете, за да осигурим бъдащето на държавата и осъществим народните идеали. Русия ще бъде наша приятелка и покровителка, това е естествено и то ще стане. Армията е засилена и ще взема мерки още да се засили, мен трябва една тристахилядна армия, добре въоръжена и снабдена, с пълен офицерски и подофицерски кадър, за да продиктуваме с бързото й мобилизиране реформите в Македония и Одринско. И затова аз лично ще третирам в Цариград. Ако това не бъде прието от султана и неговото правителство, със завръщането ми още в Търново-Сеймен ще заповядам да мине армията границата. С един резерв от 100 000 пушки, с нужните муниции, ще въоръжим македоно-одринското население и с главното ядро на армията много са две седмици, да се явим победоносно под стените на Цариград. А от там ще заявим на европейските сили, че не за завоевания воюваме, а за реализиранието на чл. 23 от Берлинския договор.
Обаче времената бяха такива, че имаше да се удовлетворяват лични амбиции, за това, според оплакванията на същите Стамболов, всичко е било съобщавано на турския посланик във Виена, а това и срещите с княз Лобанов са биле в свръзка със замислите против първия български министър. Имаше да се признае един княз, а спечелванието на Турция първо, а после и на Русия беше важно.
Плановете на великия пръв български министър така останаха неосъществени. Напротив всичко почна да се руши. Военната ни сила, ако не беше засилена от неговите политически приятели, по-после дошле на власт, както през 1908 год., така и днес щяхме да бъдем осъдени на абсолютно мълчание. Учебното дело и напредък въобще на българщината в Турция удари назад и днес Македония и Одринско са почти лишени от интелигентна ръководяща сила.
На времето, пак според разказите на приятелите на Стамболова, вече някой починали, а други още живи, той в срещата си в София с Трикупис е третирал същия въпрос и нему е казал, че трябват за съвокупни действия условия: “България с една триста хилядна армия и Гърция със стохилядна само може да се върви към осъществяванието автономията на Македония и Одринско и присъединяванието на Крит и Епир към Гърция.” Трикупис се завърна в Гърция и по съветите на Стамболов се залови на работа: но той беше обявен за българофил, предател и вследствие интригите на кралския двор и митингите, инспирираин от принцовете, неговите противници успяха да го свалят от властта, а съчувствениците му от армията и от другите постове бяха прогонени и той умря далек от отечеството си, в Париж, без да може да осъществи засилванието на гръцката армия, като първо условие, вследствие на което и претърпя поражение в Тесалия. А Стамболов, поставен в невъзможност от интриги и низки инсинуации, от хора облагодетелствувани от същия и от неговите смъртни врагове, напусна също властта и го постигна по-грозна участ да бъде съсечен всред бял ден в столицата на тази България, за която той толкова бе работил и се рискувал. Такава беше съдбата на тези двама държавни мъже Стамболов и Трикупис.
Днес в Гърция се разбра правотата на политиката на Трикуписа и начело на държавните й работи се намира един Венизелос, който организира и засили армията и не би отказал едно съвместно действие с България въз основа на началата, които Стамболов е начертал на Трикупис. Обаче в България за министри имаме едни кукли, които се разправят така и от там  както през 1897 год. в Гърция от кралския двор. Дано само не бъде тази игра така фатална както за Гърция.
Ако имаше кой да следва политиката на Стамболова и да не беше служило освободителното дело като средство за достигане лични цели, днес, пак може би и много по-рано, България щеше да се издължи със своята освободителна мисия. Събитията показват че ний имаме за държавници и политически водители само посредствености, негодни за велики събития. Техните гласове не се чуват или са толкова слаби, щото никому не вдъхват вяра.
Един фактор в страната остава неизменен и силен – той е народът. Освободителната идея възприета, при готовността на жертви, той трябва да наложи реализиранието на идеалите народни и вярата в борбата ще излязат истинските по призвание водители и те ще го поведат в пътя на великите ни предшественици. Време е мислим, друг изход няма.
Архив Симеон Радев, 7 л. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

СТЕФАН СТАМБОЛОВ

(Спомени от д-р Никола Генадиев)


Историята среща Стамболова за първи път в 1871 г. на Черковния събор в Цариград. Промъкнал се между представителите на българския народ, заети с устройството на църквата, той си поставил за задача да убеди тогавашните ни книжовни дейци, че е настанало вече време да се борим за свобода и да обезпечи тяхното съчувствие и съдействие за делото на революцията. Какво впечатление направил на съвременниците, може да се съди от думите на дядо Славейкова.
“Днес се срещнах с едно момче на 16 години, Стефан Николов от Търново. Говори ми три часа. От очите му пламък изкачаше. Сега вече повярвах, че България ще се освободи.”
Още тогава той проявява качества на даровит оратор. Още тогава той дава доказателства, че в сърцето се е загнездила оная дълбока вяра в себе си и в българския народ, която с възвишени изрази ще очертае по-късно знаменитата си реч в Народното събрание в 1884 г. по въпроса за държавните железници, в отговор на севлиевския народен представител д-р Стоилов. Но за да разубеди един дълбок ум и опитен деец като П. Р. Славейков, трябва още в крехка младост да е познавал човешката душа. Щастливото съчетание у Стамболова на практически ум и на желязна воля поетична натура и буен темперамент, обясняват влиянието, с което се е ползвал на 20-годишната си възраст пред по-старите си другари от революционния комитет в Букурещ, както и необикновенното му политическо поприще.
Със Стамболова се запознах в 1886 год., преди свалянето от престола на княз Александра. Когато през май се свика Първата извънредна сесия на Народното събрание, против Каравелова имаше брожение всред собственото му болшинство, по причина на изключителното му влияние в цялото управление, на незачитането на народните представители, и най-после, а може би и най-напред, задето сам държеше две министерства и отказваше да отстрани от кабинета Илия Цанова и Каролева и да отвори места за млади амбиции. От Южна България начело на недоволниците бяха Захари Стоянов и Ризов, а от Северна – Тодор Иванчев и д-р Вачев, кандидати за министри, а Д. Петков, другар на Захария и Ризова по комитетство и в списването на в. “Независимост”. Намерих се случайно с южнобългарските представители на едно събрание на Т. Иванчев, около мястото дето сега минава ул. “Лавеле”. Каравелов беше отказал да преустройва кабинета в него момент, за да не увеличи раздорите в партията си и чакаше по-благоприятно време, за да въздигне заслужили млади приятели. Дойде и Ст. Стамболов, който от 1884 год. вече беше председател на камарата.
След като изслуша всичките обвинения против министър-председателя, каза и той своята дума:
- Съгласен съм с вас, че Каравелов има недостатъци като човек и като управник. Но той има големи достойнства и стои начело на нашата партия. Ако го съборим, кажете ми с кого ще го заместим?
- С тебе, отговори Т. Иванчев.
- Аз не ща.
- Ти си длъжен да приемеш, каза Т. Иванчев, щом те иска партията. Ти си нашият министър-президент.
Стамболов заличи усмивката, която в разговорите му често блуждаеше по устните му, навъси се малко и подзе:
- Слушай, Тодоре. У мене няма болнава амбиция да ставам министър и да се лаская, когато, когато приятелите ме прогласяват за достоен. Може един ден и аз да управлявам, но мисля че не ми е още дошло времето. У мене това решение е непоколебимо. Аз сега министър не ставам и Каравелова да наследявам, отказвам се. Тогава кой ще го замести?
В 1884 г. аз съветвах да не събаряме Цанкова, защото беше заслужил човек и защото още не беше изхабен. Не ме послушахте и виждате последствията: Цанков отдели значителна част от нашите приятели. Каравелов е още по-малко изхабен. Желаете ли нов разкол, желаете ли Каравелов, много по-способен и по-ловък от Цанкова, да се яви опозиция на утрешното правителство? А зная кой е вашият кандидат! Радославов. Но в нашата партия хора с ум колкото Радославова ние имаме 40 души. Утре като стане министър-президент, Радославов ще иска да бъде шеф на партия. Какво ще стане тогава с нашата партия? Цанкова отстранихме и изхабихме преждевременно. Сега искате да ритнем и Каравелова. Послушайте ме, дайте да постигнем не раздробление, а обединение на партията и да запазим за нея Каравелова, който дълго още може да бъде полезен. Ще го склоним на края на сесията да напусне Вътрешното министерство и да остане титуляр на финансите, да отвори още едно място, да дадем удовлетворение на Южна България като вкараме в кабинета д-р Странски и да раздигнем още един наш приятел от Северна България.
* * *
Минаха се години. Един по един всичките помощници на Стамболова от други партии го бяха напуснали, кой от страх, кой по сметка. Стамболов, като пръв министър на България, бе постигнал значителни успехи, неговото име бе известно в цяла Европа. Едни го наричаха диктатор, други велик патриот, но всички, и приятели и противници, признаваха неговите необикновенни способности. В. “Figaro” го нарече “въплощение на българската енергия”. Френският посланик в Цариград в 1893 г. Пол Камбон, след посещението, което Стамболов направи на султана, бе казал на г. Гилоа думи, които съм чувал от неговите уста: “Хората смятат, че най-големият дипломат в днешно време е Бисмарк. Аз мисля, че най-големият дипломат е Стамболов. Бисмарк опрен на 3 милиона щика извърши по-малко, отколкото Стамболов с празни ръце”. Когато в 1906 г. ми се удаде възможност да посетя г. Камбон в Лондон, споменах му какво съм чул от г. Гилоа. Той ми каза, че тия думи наистина е изрекъл и че след толкова години, пак е на същото мнение.
Много по-късно в 1908 г., имах разговор в Петроград с тогавашния руски министър на външните работи Изволски. Разисквахме въпроса за война с Турция и стана дума за Стамболова. Руският държавник ми каза:
- Стамболов беше неприятел на моето отечество, но длъжен съм да призная, че той беше голям български патриот и знаменит дипломат.
А в 1886 год. в. “Новое время” писа:
- Да дава Господ на Русия по-малко приятели като Фердинанда и повече врагове като Стамболова.
Това са признаци, че Стамболов е давал правилна преценка на бъдещите си отношения с Русия.
Но понеже стана дума за мнението на чужди държавници, позволете ми да завърша тая статия с още един спомен.
В 1903 год., в един разговор с тогавашния пълномощен министър сър Джордж Бюкянън, същият който стана много известен през Световната война, като посланик в Петроград, обсъждахме положението създадено в Македония. в течението на разговора аз казах, че разрешението на македонския въпрос би се много улеснило, ако имахме един Стамболов. Сър Джордж забележи:
- Много сте скромен, г-н Генадиев. Аз бих желал в моето отечество, Англия, да се ражда на 100 години по един Стамболов. Вие искате малка България в 20 г. да има два Стамболовци.
Публ. във в. “Буря”, г. І, бр. 1, С., 1923 г., с. 2.

№ 3

НАЙ-ХУБАВАТА СТРАНИЦА ОТ НОВАТА НИ ИСТОРИЯ.

Реч, произнесена от д-р Н. Генадиев на 11 юли (ст. ст.) 1910 г. на гроба на Стамболова.

Преди 15 години, едно нескончаемо шествие се точеше от града до тия гробища. От цяла България се бяха стекли почитатели да видят за последен път останките на оногова, който години наред олицетворяваше българската енергия, и да засвидетелствуват вярата си в неговите идеали. Тревожни предвестия се разнасяха между разтъженото множество: на погребалната колесница колелетата бяха развинтени от градските служащи, за да може при Шарения мост тялото да бъде хвърлено в реката. Това съобщи на Петкова под секрет градоначалника Славов, стар другар на Ботева, който си спомни за хъшовските години прекарани със Стамболова. На няколко места се готвили да стрелят, за да пръснат траурното шествие. Повечето от вас си спомнят грозните сцени, които придружиха погребението на Стамболова. Свидетел на тия диващини, които позореха страната ни и които издават съучастието на властта в убийството на великия българин, на мене ми направи силно впечатление, че Стамболов и в погребалната колесница беше страшен за неприятелите си, и че неговото бурно поприще, подкачено в революционните борби за освобождението трябваше да се отличи с борба непрестанна, борба безпощадна, до последно издихание, до прага на гроба. Какъв необикновен човек беше той, та да предизвика толкова неумолими вражди, щото да го гонят и до гроба, и в гроба; и толкова преданост у своите приятели, щото всички да презрат явната опасност, да се не делят от ковчега му, да го закрилят с телата си, да го пазят като мощи, като светиня, като символ на своята вяра?
Стамболов беше юноша, когато напусна родното си място и отиде до Букурещ да се доближи до вълшебната и тайнствена организация, която се наричаше Централен революционен комитет, и да се предаде на делото за свободата на своя народ. Революционното дело бе прекарало вече неминуема историческа криза, бе минало от ръцете на хъшовете – хайдути в ония на младите интелигентни сили, и сега се касаеше да се хвърли отвъд Дунава една чета, даже идеална като оная на Хаджи Димитър, а да се раздвижи целия български народ, да се кръсти н товата вяра, да му се вдъхне доверие в собствените сили, да се превъзпита и да възлюби смъртта в борба юнашка за свобода, та един ден, по даден знак, отъня да пламне от всяка страна, и във всеобщия пожар Турската империя да намери своята гибел, а българския народ – своето възраждане. За тоя период на революционна борба Стамболов се явяваше ценен помощник. Патриот, проникнат от светостта на делото и от трудността на задачата, решителен, самонадеян, душа поетическа и оратор безподобен, притежаваше всичките дарби, за да бъде отличен апостол и един от главатарите на революцията. Като проповедник в България, Стамболов преброди страната, стегна организацията, осиротяла след обесването на Левски, вникна в най-съкровените тайни и надежди на българското сърце и с огненото си слово пробуждаше затъпените от робство духове, вдъхваше смелост и на най-малодушните. Като съветник в заседанията на Централния комитет, Стамболов учудваше с положителния си и здрав разум, с дълбокото познание силата и слабостите на революционната организация, и от ден на ден добиваше по-голямо влияние над другарите си. На 1875 г. революцията играеше последните си карти. Стамболов тръгна предрешен в селска носия през февруари заедно с другаря си Бунето, да стигне по леда в Русе, в къщата на баба Тонка. Топлите ветрове разсекли вкаменения Дунав, и мълчаливите пътници, които се взираха в тъмнината, откриха пред нозете си бездна. Двамата бунтовници по едно време останали на един усамотен къс лед, завлечен от Дунава. Цели часове, се изминали в безмълвна и безпомощна тревога. Или ледът ще се стопи преди да съмне и студения Дунав ще погълне жертвите си, или ще съмне преди да изчезне блуждающия лед и ще се притече на помощ вероятно турската стража, за да ги предаде в ръцете на джелатина. Съдбата решила другояче. Ледът бил отнесен към спасителния български бряг.
Известно е участието на Стамболова във въстанието и неговото спасение, след потушаването на бунта. Подир освобождението, подкача неговата политическа кариера. Неговият роден град, Търново е центра, в който бие пулса на България, дето ще се устройва новото княжество. В съборите, в Народното събрание, в тайните комитети, Стамболов играе вече една роль. Внимателния наблюдател още в тая епоха ще види, че за политическата си деятелност Стамболов горе–долу си е начертал програма. Тя се състои от две части: във вътрешното управление, да се отхвърли опекунството, необходимо според консерваторите, които смятаха българския народ недозрял за самоуправление: в преследване народните мечти, да се обединят българските земи и се постигне политическия идеал на дейците от възраждането, написан с кръвта на руските войници под стените на Цариград. На 1878 г., заедно с приснопаметния митрополит митрополит Натанаил Охридски, народен пастир с душа на благоугодник и със сърце хайдушко, и с преосвещения Кирил Видински, Стамболов устройва македонския революционен комитет и повдигна Кресненското въстание. На 1880 година, когато в Сливен ще се разисква въпроса за съединението с автономната област, от България е изпратен Стамболов.
Без съмнение, в двете области на политическата си деятелност, в двете части на политическата си програма тъй начертана, както в даването широки политически правдини на народните маси и обезпечение участието им и управлението, така и в стремежи да се осъществи велика България, Стамболов е вървял по стъпките на своите учители от Букурещ, с другари близки на сърцето му, с младите против омразните чорбаджии консерватори, със смелите бунтовници против малодушните мърши, добили своето политическо възпитание в духовния мухъл на Букурещката Добродетелна дружина или на турските кятипханета. Но има една самостоятелна причина, която тласкаше Стамболов в тоя път и която ще дава насока в бъдаще на неговата политическа деятелност. Тя се състои във вярата която Стамболов имаше в собствените си сили и в силите на българския народ. Когато иска основния закон да предаде управлението в ръцете на народа, той свидетелствува вярата си в тоя народ. Когато организира Кресненското въстание, или взима участие в тайните съвещания в Сливен, той е уверен, че народа със собствените си сили ще извоюва обединението на българските земи. С такъв ентусиазъм засвидетелствува той тая своя вяра в знаменитата си реч от 1884 година, в отговор на д-р Стоилов, който искаше нашите железници да се строят и експлоатират от чужди компании, защото ние сме нямали нито кой да ги строи, нито кой да ги управлява!
“От где ще вземем хора да строят и управляват железници, пита почитаемия народен представител (д-р Стоилов)? – От гдето взехме войници, които прославиха българското оръжие на Шипка, от гдето взехме управители, от гдето взехме народни представители, от гдето взехме министри – из недрата на българския народ, на когото вие не знаете нито достойнствата, нито въжделенията”.
На 1881 г. консерваторите, със суспендирането на конституцията и с пълномощията, дадоха мярката на своята политическа некадърност и нанесоха смъртоносен удар на собствените си идеи. Преврата, подкрепен от престижа на освободителите и от груби насилия, възтържествува вред. Цяла България преклони врат пред камшика на Ернрота. Само Търново, благодарение на енергията и умението на Стамболова, отхвърли официалните натрапници и прати в Свищов водителите на Либералната партия – Цанкова, Каравелова, Славейкова и Сарафова. И когато, след гласуването на пълномощията, консерваторите се разпореждаха като безгранични господари на земята ни, когато Цанков бе заточен във Вратца, Каравелов и Славейков потърсиха убежище в Румелия, Сарафов се заличи и изчезна от политическата арена, Сатболов, в гордото Търново, поддържаше свещения огън на либерализма.
На 1884 г. възстановяването на конституцията положи край на консерваторското царуване и отвори политическото поприще за младите. Стамболов влиза в Народното събрание и с престижа на дарбите си прескача стъпалата и сяда на председателското място. Въпроси на лично честолюбие произведоха тогава първото разцепление на Либералната партия. Цанков, министър–председателя, и Каравелов, негов съперник и наследник, еднакво съзнаваха значението на Стамболова и се силеха да си обзпечат неговата поддръжка. Между двете ожесточени враждующи крила на партията, Стамболов загрижен за бъдещето на страната, употреби всичките старания да постигне съгласие, да попречи на разцеплението, и с това даде първото доказателство на политическа зрялост, каквато за нещастие на България, не притежаваха старите водители.
Като председател на камарата, Стамболов добиваше от ден на ден по-голямо значение. В скоро време той стана истински водител на партията и арбитър на споровете между правителството и болшинството. Когато буйността, нетърпеливостта и необузданата лична воля, толкова противоречи на неговата извънредна ловкост в опозиция, успяха да раздразнят обществото, погледите на народните представители бяха обърнати към младия председател на камарата, него подканяха да поеме властта. Но Стамболов се чувствуваше още млад, чакаше своя час, уверен че той ще настане. Само бездарните хора, случайно издигнали се, дебнат момента да се докопат до министерско кресло и не изпущат случая, защото не са уверени, че ще им се представи той пак. Талантите, силните натури, не могат да бъдат засегнати от вулгарната амбиция за мимолетно големство. И ако на 1886 год. Стамболов се постави начело на народа и завзе управлението, направи го по необходимост, защото това му се наложи от дълга към Отечеството.
На 1885 г. се прогласи Съединението на Южна България. Тогава се породи криза, по-ясно очертана на следующата година със свалянето на княза Александра, която откри една слабост в нашите управляющи кръгове.
Когато България се освободи, начело на обществените работи се поставиха хора, които никога не бяха управлявали. С изключение на Цанкова, който е бил помощник на мютесарифин в турско време, другите политически лица, повикани да ръководят държавните работи, излизаха повечето из средата на учителството или ревулюционните комитети, а най-младите едва бяха напуснали студентските скамейки. Принудени от сега нататък да се учат да управляват и да въведат новите конституционни наредби, върху които имаха смътни понятия, естествено беше да излезе на яве, че техните познания са недостатъчни за новото положение което заемаха. При все това, опита добит от пренапрежните борби, особено от деятелите на черковния въпрос в Цариград, съединен с политическия ум, който е достойнство на нашата раса и ни отличава от другите славяни, попълниха до нейде другите недостатъци и направиха деятелите от турско време способни да се разправят с текущите изисквания на новото управление на България. И престижа на тия политически лица нямаше да бъде засегнат, ако работите се развиваха нормално, ако споровете и борбите се ограничеха върху учебното дело, организацията на общините, или постройката на шосета и болници. Но на 1885 г. се прогласи Съединението на Южна България. На политическата сцена изникна един едър въпрос съдбоносен за България, сложен по стълкновение с интересите на велики сили, и за разрешението му се изискваха големи дипломатически способности. България, след 7 годишен само мир, се пробуди хвърлена в международни усложнения. Народния идеал беше вярата на всички българи и имаше такъв престиж, щото и живите от оная епоха, които днес се отказват от него, нямаха смелостта да изповядат публично малодушието си. Но макар тогавашното поколение да бе всецяло предано на народните идеали, макар да не допускаше най-малкото отстъпление от тях, много беше още опиянено от свободата, много беше и неопитно, за да се замисли върху средствата, с които ще се постигнат, върху спънките, които ще трябва да се преодолеят. Тогавашното поколени не вникваше в интересите на великите сили и нтригите на дипломацията, считаше Санстефанския договор като запас, даден на българския народ от Русия, и чакаше да настане падежа при първото усложнение на Изток. И ето че драмата се завърза, събитията се усложниха, великите сили заговориха всяка една за своите интереси, включително и Русия, за голяма изненада на наивното болшинство на българския народ. Тогава стана явно, че България даже в тесните си граници не бе още обезпечена за самостоятелното си съществуване. Конференцията в Цариград разискваше върху повръщането на румелийското управление, отношенията ни с Русия бяха лоши, а земята ни се застрашаваше с нашествие и откъм Турция, и откъм Сърбия. За да се устои срещу толкова опасности и да се измъкне страната от трудното положение без капитулация, за да се даде бъдещо направление на държавната ни политика съобразно с новите условия, съществующи в зародиш по-рано, не неподозирани и изникнали из един път достойнствата на държавните ни мъже от старото поколение бяха недостатъчни. За да се ръководи при такива трудни времена държавната немощна, вчера повикана на свободен живот, и да се разчита на успех в острия конфликт по съединението, необходими бяха и държавните ни мъже познание на европейската политика, дипломатически способности, голямо доверие в себе си и в силите на българския народ и необикновена смелост. На по-старите не достигаха едни качества, на по-младите – други. Старите, работили по черковния въпрос, бяха изтощили смелостта си и след освобождението не бяха вече кадърни за люти борби. Па и новите групировки за великите сили вследствие съединението, съвсем противни на ония в Берлинския конгрес, надминаваха тяхното разумение. Между по-младите, в консервативния лагер, имаше хора с широки познания, способни да разумеят новите политически комбинации в Европа, но в тях не достигаше вяра в българския народ и смелост. Ако на 6 ноември 1885 г. се събира прочута съвещание в софийската митрополия и обсъжда с каква позорна капитулация да спаси България, когато сърбите превземат София, то само не е от партизанска злоба, от алчност за власт, а защото събраните бяха от старото поколение, неспособни да схванат събитията или да си въобразят благоприятен изход. Стамболов, по младини, по политически гений, по необикновената си смелост, по вярата си в силите бъдещето на българския народ, не приличаше на старите патриоти Цанкова и Славейкова, на които упоритите борби в мрачна епоха бяха сломили енергията, и на които идеите от друго време пречеха да схванат политическото положение. Не приличаше и на младите кариеристи, които никога не са имали мъжество и на които патриотизма беше толкова скромен, щото през Руско-турската война бяха много млади, за да бъдат на Шипка, Сръбско-българската война – много стари, за да идат на Сливница, и пожънат всичките облаги, обречени на първото свободно поколение, без даже да си изслужат военната повинност. Гражданите, за да могат да си намерят път в политическите кризи, трябва или да се обладават държавнически способности, или да са въодушевени от гореща любов към отечеството. Патриотизма замества политическия гений у народите. Патриотизма е пътеводната звезда на простите хора в трудни времена и им дава възможност да отгадаят решения, за които се изисква голям ум. На 1877 г. опълченците не знаеха нищо за преговорите между Александра ІІ и Англия и за последствията от падането на Шипка. Патриотическия инстинкт им пошъпна, че тук се решава съдбата на отечеството, и те три дена се биха отчаяно, с пушки, с камъни, със зъби, но спряха Сюлейман паша. Войниците, които на 1885 г. направиха от Търново-Сеймен до Сливница най-бързия поход, известен в историята, не разбираха, че Милан се бие за Македония, за надмощието на Сърбия и разбиването на всичките амбиции на българския народ; не знаеха, че на Сливница ще се извоюва съединението и бъдещето на България. Патриотическия инстинкт им вдъхна убеждението, че трябва да победят, и вместо да се поведат по мъдруванията на събраните от дяда Климента в Софийската митрополия, отидоха да прогонят неприятеля, който бе нагазил земята ни. Тия прости войници ръзсъждаваха по-умно от известни политикани, защото духът им не беше помрачен от малодушие, а патриотизма ръководеше техните действия. Когато един човек обладава широк политически ум, и в същото време е горещ патриот, той съединява в себе си всичките качества, за да се разправи с големите политически кризи. По тая причина, Стамболов още на 1885 г. е посочен от събитията приемник на държавниците от старото поколение, по тая причина, той запази бистротата на ума си в течение на кризата. Когато княз Александър поиска съвет, дали да иде в Пловдив да се постави начело на съединението, а Каравелов се тревожеше от депешите от Петербург, Стамболов посочи правия път и биде послушан и от Княза, и от Каравелова.
На 1886 г., преврата от 9 август разтресе цялата страна и тласна България към пропастта. Повечето политически лица, както преди фаталната дата, така и след детронирането на Княза, не знаеха кой път да заловят. Капитан Маринов в Плевен, отказа да подведе полка под клетва. След него се яви противодействие в повечето гарнизони, и в самата София. Всички тия военни и граждански лица не си даваха сметка за политическите последствия от безумния и позорен 9-й август, но в тях говореше патриотизма, който им сочеше правия път. Отделните енергии можеха да не възтържествуват тъй лесно, а може би и с излишна ревност и прибързаност да причинеха някоя непоправима пакост, ако не бе се явил човек да ги поведе. Стамболов, още сутринта на 9-й август, разбра положението, обяви се против предателския акт и се зае да организира силите на контрареволюцията. Когато успя да влезе в сношение с Пловдив и да обезпечи съдействието на южно-българските гарнизони, Стамболов издигна гласа си в една горда прокламация, и народа позна своя вожд. Събитията поставиха Стамболов на чело на управлението преди още той да мисли да завземе властта. Но ако той се нагърби с тежката отговорност от патриотически дълг ако грабна народното знаме и не се подвоуми да се хвърли в страшната междуособна война от любов към отечеството, както не се подвоуми на времето да повери живота си на един къс лед на Дунава, в скоро време даде доказателства, че е достоен на това място и по необикновения си политически гений.
Първата грижа на Стамболов беше да избегне междуособната война, за да отнеме всякакъв предлог за чужда окупация. Между пловдивските буйни патриоти, които искаха да превземат София и приложат безпощадни наказания, авторите на преврата, които разполагаха с част от софийския гарнизон и искаха да се бият, ако им се не обещае безнаказаност, искането на руското правителство, подкрепено от Бисмарк – да не пада косъм от главите на детронаторите, само ловкостта и престижа на Стамболова можеха да наложат решения, които да осуетят междуособната война. Тоя пръв и най-важен резултат е постигнат, когато Княз Батемберг се отказа доброволно от престола, Стамболов доказа, че от всичко най-високо поставя интереса на отечеството, че душата му е недостигаема от дребната партизанска злоба, и че ума му тогава обръщаше всецяло трудната задача. Загрижен все да не допусне чужда намеса и въпроса за избор на нов княз да се разреши изключително от българския народ, той се опита да представи пред Европа делото на българската независимост като дело общенародно. Стамболов наложи Каравелова в регентството, даде властта на Радославова и вкара в министерството двама консерватори, Стоилов и Начевич, и един румелийски съединист – Ив. Ев. Гешов. По тоя начин всичките фракции, освен Цанковата, бяха в управлението. Но и цанковистите Стамболов не искаше да ги остави на вън. Той им предлагаше по-късно едно място в регентството и два министерски поста. За нещастия, инатът надделя над патриотизма. Стамболов получи отговор – да предаде властта в ръцете на Каулбарса.
Но Стамболов беше начело на българският народ, не за да го предава в чужди ръце, а за да запази неговата независимост от всяко посегателство, на каквато и да е цена. В България възникнаха безредици. Гешов излезе от министерството, уплашен от пристигането на клиперите във варненските води, и неговите приятели устройваха бунтове в Бургас, Сливен и Ст. Загора. Каравелов напусна регентството, и неговите приятели вдигнаха революция в Силистра и Русе. Между министерството и регентството възникна остър конфликт. Тъй в тая неравна борба между малка България и най-мощната велика сила, в България политическите мъже напускаха борбата, кой от малодушие, кой от страх за бъдещето, кой просто от невежество и неразбранщина. Под краката на регентството всеки ден избухваха бунтове и огън застрашаваше да обеме цялата страна и погълне свободата на България. Отчаянието се обобщаваше, когато извънредния наш пратеник в Цариград донасяше, че посланиците на всички велики сили, до една, съветват да капитулираме пред Русия. Само Стамболов остана непоколебим. Ако великите сили не искат да помогнат на България, той ще я спаси и без тях. Ако българските политици не съзнават интересите на отечеството си, той ще го запази и без тях, и против тях.
И тогава се написа най-хубавата страница от най-новата ни история. Стамболов скрои смелия план, ако руските войски навлязат в България, да отстъпва с най-верните гарнизони до Видин и със съпротивлението си да предизвика европейска намеса. Но дотогава, отстраняването поводите за окупация: потушаваше бунтовете въвеждаше ред, и с вещи преговори създаваше в европейската дипломация ядката, на която по-късно опре своята политика за запазване българската независимост.
Борбата бе дълга, упорита. Цели 8 години Стамболов работеше денонощно, крепеше положението в България, дебнеше действията на предателите в странство, с пълна вяра, че правата българска кауза ще възтържествува, и с готовност всеки ден да сложи главата си, за да постигне идеала на сърцето си, идеала на своето отечество. България има щастие, в най-критическия период на своята история да намери необходимия човек, който с волята си и с дарбите си да запази страната и от козните на неприятелите, и от малодушието на нейните синове. За тоя човек, тогавашния отличен французки посланик в Цариград казваше: “Най-великия дипломат в Европа днес не е Бисмарк, а Стамболов” Стамболов, при другите си достойнства, познаваше дълбоко своя народ като българския, той може да извърши велики дела. Но всички българи разбираха ли, че със синове като Стамболова нашето отечество можеше да постигне велики събития?
Господа, личности като Стамболова не се раждат всеки ден. Но ако неговия политически гений е мощен, ако от нас не зависи да притежаваме неговите дарби, от нас зависи да се кланяме на неговата вяра, на вярата в силите на народа и светлото му бъдеще, от нас зависи да бъдем готови да жертвуваме живота за отечеството. Държавния мъж, който не е готов за една възвишена мисъл да жертвува живота си, не може да бъде полезен на народа си в моменти на политически кризи, в недрата, на които стои зачатието на съдбините на народите.
Публ. в Стефан Стамболов и делото на стамболовизъма 1895–1925, Плевен, 1925, с. 49–58.

№ 4

СЛОВО ПРОИЗНЕСЕНО НА ПАНАХИДАТА ПО СЛУЧАЙ 40 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ ОТ СИМЕОН РАДЕВ.


Ние сме събрани тук за скърбен спомен и молитва. Нашата мисъл ни носи най-напред към трагичния ден, когато почина великият българин, който почива в тоя гроб. Ние се молихме Богу, да му даде покой, горе на небето, между безсмъртните.
Но покоят на великите хора долу на земята, това е история­та. Историята не носи своята светлина така лесно, както изгрева зората. Тя познава, поради невежеството и човешките страсти, дълги затмения. Но, накрай, се иде тържеството на истината. То е дошло отдавна за Стефан Стамболов. Потомството го вижда вече такъв, какъвто го показва вечността. Апостол на революцията до Освобож­дението, народен трибун в освободена България и един от първи­те й големи строители, това беше вече достатъчно да направи името му сияйно. Но българското провидение имаше за него други още по-го­леми предопределения. В 1886 г., подир изменническия преврат на 9 август, той спаси България. След това, осем години наред той брани като върховен страж нейната независимост.
Един генерал от запаса, деец от епохата на големите борби, ни разправяше веднъж впечатлението, което произведе Стамболов, когато пое в ръцете си съдбините на България. "Това бе, ка­за той, един ден преди заминаването на княз Александра. Стамболов ни събра в една зала на Народното събрание: от една страна политическите лица от всички партии, от друга - военачалниците. Той бе седнал пред една маса и почна да ни говори за положението. Лицето му бе строго и от думите му идеше една повелителност, коя­то будеше у нас някакъв тайнствен трепет. Михаил Савов, който беше до мен, ми пошепна: "Видиш ли го? Така се управлява България? Това впечатление на човек, създаден да властвува, даваше Стамболов не само на българите от неговото време, но и на чужденците. Г-н Тончев ни каза еднаж: "Когато Стамболов влизаше в Юнион- клуб, всички дипломати ставаха на крака, като че ли се намират пред някоя царствена особа."
Това негово признаване да владей и ръководи, своят политически гений за какво го употреби Стамболов и какво постигна?
Той закрепи българската независимост, застрашена не толкова от политиката на една чужда държава, колкото от безумието на някои българи; той даде силни основи на българската държава; той издигна държавната власт; той упъти България по пътя, вече напуснат след него, по който щеше да се постигне един ден българско­то народно обединение. Това бе неговото велико дело.
От това дело не всичко оцеля. Част бе спряно, част пропад­на. Но духовното наследство, което той остави, неговите завети, са живи.
Какво ни завеща той? - Да пазим независимостта на България; да бдим върху българското единство; да вярваме в силата на българския народ; да подемаме всеки въпрос в неговото време, в тоя дух на постепенност, който бе духа на Възраждането.
Възраждането, Стамболов принадлежи към него, ако не по време, то по мисъл и природа. Както многобройни потоци се събират в една голяма река, така от разните извори на Възраждането е об­разувана духовната мощ на Стамболова. От Възраждането той има вдъхновението и мъдростта, широките кръгозори и реализма, силната вяра, но и търпеливото очакване на уречения час. Възраждането, пре­несено в свободна България и олицетворено в един човек с необикновен гений, ето Стамболов.
Той умря, мнозина достойно го наследиха, никой вече не можа напълно да го замести. Но той ни остави като пътеводство своите завети и като висок пример своя живот. Той ни остави и друго. Естественото величие на народите се мери по великите хора, които те са родили. Народът, който е родил един Стамболов, може да смя­та себе си, въпреки всичките си изпитания, за предопределен за една голяма съдба. Той може пак да роди синове като него. Затова, прекланяйки за пред гроба му, ние се прекланяме не само заради безсмъртните му заслуги в миналото, но и за надеждите които той пробужда за едно светло българско бъдеще.
А сега, нека кажем на великия човек който спи тук: почи­вай в мир, велики вожд на българския народ, и нека духът ти бди над българските съдбини.
Архив С. Радев, 2 л. Оригинал. Машинопис.

№ 5

Антон Страшимиров

ДИКТАТОРЪТ

ЖИВОТЪТ НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ

 

АПОСТОЛЪТ

Книга първа

Предговор
Намерих, че най-крупни държавнически фигури в нова­та ни история са Петко Каравелов, Стефан Стамболов и д-р Константин Стоилов. Каравелов е най-кабинетен, Стамболов - най-всестранен, д-р Стоилов - най-характерен. И реших да ги посоча на новите поколения не само с проникновението на художествен писател, но и с доводите на старателно осведомен историк.
Погълна ми много време и труд Стефан Стамболов: поразително разностранен и мъчно изчерпим! Книгата си върху него разделям на три части:
1) Народен вожд преди освобождението на България;
2) Държавнически възход;
3) Диктатор.
Тук предлагам само първата част от моята книга за Стамболов.
А. Страшимиров
София, Петровден, 1935 г.

I. Един афоризъм. Стамболов и неговото време. Детство. В Русия. Учител в Търново. Емигрант в Букурещ.
Покойният политик и литератор Димо Кьорчев обичаше афоризмите. Той говореше често:
- В нашата нова история Стефан Стамболов се очертава като единствен самороден държавник. През освободителната Руско-турска война той един между всички се държи настра­на, не се поддава на общото войнствено увлечение, пази си главата, чака да се освободи България, че да я управлява.
При сегашните нрави и настроения тоя афоризъм може да мине за духовит. Но той не подхожда за хората от онази епоха. И не покрива действителния натюрел на голямата историче­ска фигура, която характеризира.
Все пак афоризмът на Димо Кьорчев не е случаен. Той подчертава някаква сдържаност у Стамболов през освободителната война - известното негово стоене настрана, което трябва да се обясни. Тогава стихийният човек наистина про­явява гражданска студенина: - не постъпва в Българското опълчение, макар да е едвам 22 годишен младеж. Защо е това държане? Не чака ли, наистина, той да се освободи България, че да я управлява?
Стефан Стамболов е роден на 15 януари 1854 г. във Велико Търново. По майка той е от рода на Иваница (Иванчовци) от Трявна, от който род са по-късните видни фигури в нашия политически живот Тодор Иванчев и Сава Иванчев. Потекло­то на дядо Никола не може да се установи. Според Митко Маринов и той е тревненец. В Търново, обаче, има легенда, че старият е бил "караманлия". Положително е, че дядо Никола и брат му Янко са били някога в Цариград. И от там са дошли в Търново. Затова са били наричани от турците "стамболлии", т. е. цариграждани. Живите още свидетели твърдят, че те са говорели български без акцент, т. е. не като чужденци. Обаче, никой (нито Митко Маринов) не посочва тревненския род, от който ще е произходът на двамата бра­тя. ( В близките потомци на Стамболови се говори за някакъв дядо Стамат от Трявна, който е бил чичо на търновските братя. Но сред живите още съвременници на Стефан Стамболовия баща (търновци и тревненци) не се посочва никакъв негов роднина в Трявна.) Не се е запомнило даже презимето им. А те са били двама снажни красавци, при това весели хора и песнопойци. Така Стефан Стамболов е взел своя къс ръст от майчиния си род, но своя мургав цвят и дарбата си да пее - от бащата.
Двамата братя (бащата на Стефан Стамболов Никола и чичо му Янко) може би са пропаднали български търговци, които крият презимето си. Но в Търново те са се явили не без пари. Закупили в центъра на града "юртлук" и издигнали хан. Архитектурата на обширната сграда няма нищо наше. Тя е на два етажа, със стени от правилни каменни блокове, които изглеждат полирани. Сградата е без стряха и сравнително с твърде малки прозорци, които са без кепенци.
В своя хан двамата братя са били гостилничари и кафе­джии. А довеждали са те от Цариград и трупи гимнастици и карагьозчии. Навярно, край тези трупи малкият Стефан е станал гимнастик. Той се възправял на ръце и е ходел на тях.
Детето Стефан Стамболов не е проговорило до три годишната си възраст, - мънкало е само "мъ-ъ" и затова в семейството са го наричали "мънчо". Но на третата си година то е проговорило изведнъж "като стар човек". А после, когато ''момченцето" е прислужвало на баща си в хана (разнасяло кафета), за него е запомнена странна историйка. В хана се криел някакъв дядо Никола (навярно, известният дядо Нико­ла от Горнооряховската завера), който свикал една вечер младежи на тайно събрание. Малкият Стамболов залепил ухо отвън на вратата. Усетили го най-после. Тогава той признал, че е подслушвал всичко, но нямало да ги издаде "и с кремък да го дерат!" Тайнственият дядо Никола се затрогнал от малкото момче и когато си заминал, оставил на малкия една старинна булгарина.
Така Стамболов от дете се научил да свири на тоя народен инструмент.
Като ученик Стамболов ще да е привлякъл общо внима­ние, та вече на 16 годишна възраст той е бил изпратен "на учение в Русия", като стипендиант на Търновското училищно настоятелство. Ето така той е можел да се види руски семинарист в Одеса. Това е било през 1870 година. Тук младежът е попаднат в тайна група руски идейници - прудонисти.
През близо две години той е бил библиотекар на групата. И в тоя къс период от ранните години на Стамболов трябва да се търсят както източниците на знанията му, така и зигзага, по който се оформят основните черти на неговия характер. Защото по-късно той е нямал време да работи върху себе си.
Може с основание да се допусне, че през двете семинаристки години в Одеса Стамболов е чел много с известната фанатична упоритост на младите в нашия народ. Легенда е, че белите полета на един екземпляр от руския превод на Марксовия "Капитал" са били нашарени със собственоръчни беле­жки от Стамболов. Горещият младеж-прудонист е намирал какво да възразява на Маркс комай във всяка страница от капиталното съчинение! Това е знаменателно. Такава поле­мика, колкото и младежка да е, предполага не само известни знания, но и мислителните способности, ако не на математик, го поне на икономист.
Стамболов е щял да плати скъпо за благодатните си семинаристки години в Одеса. Полицията подушила нейната група прудонисти и предприела арести. За щастие, между заподозрените не е попаднал и мургавият библиотекар. Той успял да се укрие. На това са му помогнали ранните гимнас­тически упражнения. Семинаристът е съумял да се приспособи в един търговски параход за матрос и така се е прехвърлил в Румъния.
Тук пъргавият и кален вече в нелегално боравене руски семинарист ще да е проникнал в българските комитетски среди. Но не се е застоял сред тях: в началото на учебната 1872-1873 година той е вече учител в родния си град – В[елико] Търново. Младежът е, обаче, още кипящ. И учителството му, според Никола Обретенов, е траяло ден до пладне. Немирни­ят учител зачестил през нощите да отскача по селата и е бил толкова безогледен, че самите селяни са се оплакали на "търновското настоятелство" от непредпазливостта на "даскалчето".
Пак според Обретенов, настоятелството уволнило Стам­болов само форматно - за свое ограждане, т. е. без да му отнеме заплатата. Обаче в Търново се твърди, че Стамболов е нарисувал голяма картина - бой на българи и турци; окачил я в коридора на училището, а това е дошло до ушите на турците и буйното "даскалче" е трябвало да бяга зад Дунава, без да става нужда да бъде уволнено - формално или не - от настоятелството.
Сега в Румъния Стамболов ще да е вече изцяло в комитетските среди. А може би е отскачал и нелегално отсам Дунава. За всеки случай, след десетина месеца от своето забягване в Румъния той се явява в конгреса на българските комитети в Букурещ като втори делегат на Търновския окръг. Тогава той е само 19-годишен.
А в началото на 1875 г., значи, след малко повече от една година. Стефан Стамболов е бил заместник на Васил Лев­ски - според историка на нашите освободителни борби Д. Т. Страшимиров ("Априлското въстание", т. I, стр. 164). Младият, само на 21-годишна възраст революционер, ми­нава в Турция като главен нелегален апостол на свободата (с пълномощно от Централния задграничен български ре­волюционен комитет, че е негов представител "за вътреш­ността"). Фактът е от голяма психологична важност. И търси сериозно обяснение.

ІІ. Възходът на Стефан Стамболов. Първи стъпки като апостол. В Старозагорското поле.
Чудно е, че 21-годишният Стамболов се определя за заместник на Васил Левски. Това налага две допущания:
1) Или след обесването на Левски (предшествувано от предателства и разкрития) комитетските редове са толкова бедни от хора, че не се намира подходящ заместник на великия апостол;
2) Или пък Стамболов трябва вече да е оформен като изключителна фигура всред комитетските сили, та се е наложил на всички въпреки възрастта си.
Васил Левски е самороден колос. И няма съмнение, че заместването му ще да е било много трудно. Но и трескавият темп на нашето възраждане - и национално възбуяване - не е позволявал да се догонва нуждата от зрели по възраст водители. В борческите редове изведнъж е бликнал неочаква­но многочислен кадър от интелигенти. Така за заместник на Васил Левски не е бил удобен доморасъл човек, какъвто е бил "Дяконът". А види се, нямало е налице такъв възмъжал интелигент, който да се нагърби с всичките физически и морални трудности на нелегалното организаторско кръстос­ване на обширните български области в Европейска Турция. Опитът с един интелигентен българин - бесарабец (заловен в Сливен от турците, но после освободен като руски поданик) е свършил много печално: човекът бил вече с руски нрави и още в началото на своята апостолска дейност се провинил в сексуално увлечение, та се е провалил непоправимо (според тогавашната битова строгост у нас).
Така изборът на досущ младия още Стефан Стамболов за заместник на апостола Левски действително ще да се е дължал преди всичко на липса от подходяща и проявена личност между възрастните български революционери - ин­телигенти.
Но и наличните качества на младия Стефан Стамболов са подкупвали общото разположение в комитетските среди. Въпреки възрастта си той вече е наподобявал в някои отноше­ния Васил Левски. Преди всичко, Стамболов е притежавал, като самобитния Дякон, натюрел, отсечено решителен на действие; ум далновиден за подбиране на средствата и ясен за определяне на задачата; воля твърда и със заразителна внушителност. При това младият човек е проявявал духовитост­та на нашите балкански колибари. А и въобще е притежавал съобразителност и хитрина, присъщи на мизиец. Към всичко това Стефан Стамболов е добавял още една черта на Васил Левски: той е пеел български народни песни със заразителна задушевност и тъй гласовито, както е правел това само Дяконът. А трябва да се пренесем в онова тъмно и пак възторжено време на народно възмогване, за да разберем обаянието, което ще да е упражнявал Стамболов с това си качество на народен певец.
Не ще е бил без значение, навярно, и подвигът на семинариста Стамболов в Одеса: той се е изтръгнат от мрежата на руската явна и тайна полиция, успял е после да я заблуди и чрез своята моряшка авантюра (постъпил за матрос в един гръцки параход) можал благополучно да се прехвърли в Румъния. Всред наличните тогава сили в българския револю­ционен лагер не ще се е намирал друг, който да е разполагат с такова бунтарско минало.
А не бива да се пренебрегне и обаянието на един всестран­но надарен млад човек, какъвто се очертава Стефан Стамбо­лов още в ранните си години. По темперамент, начетеност и ораторски дар той е бил не само най-близо до народния поет (и изпъкнал вече национален вожд) Христо Ботйов, но дори е стоял наред с него! Според историка Д. Т. Страшимиров, Ботйов и Стамболов са били не само неделими, но и изравнени и помежду си (били са при задушевно другарство тъй беззаветни във взаимната си готовност да въздигнат своя злополу­чен народ, че при един идеен спор, - в горещото си съревно­вание към единомислие, - са идвали до сблъскване с револ­вери в ръка...)
И накрая - не ще е право да се отрече и стихотворството на Стамболов. Неговите бунтовнически песни ("Не щеме ний богатство", "Спи спокойно, мой детенце" и др.) са били още тогава много популярни. Няма съмнение, по художествена стойност те не бива дори да се споменават край Христо Ботйовите. Но - нали? - общото наше културно ниво тогава е тъй ниско, че навярно Стамболовите песни ще да са допадали на вкусовете и разбиранията много повече, отколкото може да се мисли днес.
Така Стамболов, макар и действително твърде млад, е можел дори само с горните си качества да бъде посочен за заместник на "бай Левски". А към всичко горньо трябва да се добавят и променените настроения и разбирания както в българските революционни кръгове, така и в самите ръково­дни български обществени слоеве. Възбуяли са вече душите и не са могли да понасят робството. Докато Васил Левски се придържа фанатично в началото, че въстание трябва да се предприеме само след "пълно организиране и общо въоръжа­ване", сега в душите зрее фаталистичното - "ще въстанем, че каквото Бог даде". А за такива разбирания и за такова обще­ствено настроение ще да е подхождал тъкмо един млад и дързък апостол като Стефан Стамболов. Никола Обретенов разказва следния случай: у тях е пренощувал веднъж Стамболов още съвсем момче. През нощта баба Тонка събудила сина си твърде изплашена: според нея "момчето", "гостенчето" трябва да се е "побъркало"! То се било възправило в стаята си по бели дрехи и махало с ръце, крещяло. Никола (тогава Тихов) отърчат да види. И се разсмял: момчето по бели дрехи всред стаята декламирате с ръкомахания и с пълен глас свое някакво ново бунтовническо стихотворение!...
Наложително е да допуснем, че Стамболов, който през 1873 г. е втори представител на Търновските комитети в Букурещкия революционен конгрес, не ще е стоял все в Румъния цели две години - от 1873 до 1875 г. (Твърди дядо Обретенов, че Стамболов по това време е бил учител в Цариград. Остава да се документира.) Той ще да е отскачал по свой почин отсам Дунава на нелегална работа и така ще да се е подготвил за апостол, като при това ще да е спечелил и терен поне в Търновско, т. е. ще да се е проявил като агитатор. А тъкмо такъв млад и образован човек е подхождал за заместник на Левски при новите настроения и разбирания.
Като формално признат "апостол за вътрешността", Сте­фан Стамболов минава в Турция при Русе в началото на 1875 г. Той прехвърля лично и партида оръжие. Но турците залавят оръжието. И, значи, подушват какъв човек е прехвърлил Дунава.
Тоя случай крие първата психологично важна стъпка в апостолския период от живота на Стефан Стамболов. Очеви­дно, той удря на камък. И е редно, при такова опасно злопо­лучие (залавянето на партидата оръжие и възбудата от това у турските власти) младежът апостол да се спотаи някъде в Русе или даже да се върне назад в Румъния, докато се успи пак турската полиция. Но Стамболов ще да е вършил това не за пръв път. А види се, той е бил вече - макар и само 21 годишен - напълно оформена индивидуалност и то тъкмо в ония контури, в каквито го видя и позна историята по-късно: не знае да се връща назад и не умее да работи наполовина
Според Д. Т. Страшимиров, Стамболов е успял от Русе да се прехвърли при по-близките си и по-верни революционни ядра в Търновско. И веднага се е заловил за трескава органи­заторска работа. Помагало му е, навярно, и общото повишено настроение в народните маси. А това трябва да го е направило още по-уверен и предприемчив. Той е прехвърлил и Стара планина - втурнал се е на работа в обширното тракийско поле. Тук са го придружавали и двама негови съграждани, единият от които - учител Момчев - при опита за въстание само след няколко месеца в Стара Загора - не е издържал ужаса и е предал всичко на турците. В Старозагорското поле организаторското дело на Васил Левски ще да е било много по-запазено: в работата са били всички попове, учители и първи хора по градове и села. Стамболов е успял в късо време да обходи Тракийската обширна низина, стигнат е до Родопи­те и е проникнал в тях. (Когато след няколко месеца младият апостол е призовал тракийци пред Стара Загора, за да прев­земат града, на неговия глас се отзовали и няколко десетки родопци от село Обручище над Харманли, въоръжени с шишенета).
III. Въстанието в Херцеговина. Стамболов в Букурещ. Връщането му в Стара Загора. Стратегия за въстание през 1875 г.
В пролетта на 1875 година изведнъж европейските владе­ния на султана се обхванали от треската на бунта: избухнало Херцеговинското въстание. Повлекли са се от всички страни войски и турски доброволци на запад, към сръбските земи. Това засилило бунтовнишката треска в Тракия. Мълвите за събитията са прониквали и в последното селце, тревогата е обзела всичко младо. Трябвало да се бърза. А Стамболов е бил в северните поли на Родопите. Трябвало е сега той да отскочи в Букурещ, да бръкне - заедно с Ботйова - в касите на по-богатите българи из Румъния, за да достави оръжие; да нареди после план за общо въстание по двете страни на Балкана; а накрая да мине и лично към действие. Налагало се е всичко това да стане с оная бързина, която се е диктувала от самия кипеж в душите, а не е било лесно да се отскочи в Букурещ от далечните разстояния зад Хасково (при тогаваш­ните пътни съобщения, през Средна гора и Стара планина, и при необходимостта да се заобикалят турските военни и полицейски постове).
Ето, пред тази трудна задача Стефан Стамболов е пак въоръжен с ония конспираторски хитрини и дързост, с които той, като одески семинарист, се озовава матрос в гръцки параход, та се изтръгва от руската полиция и се прехвърля в Румъния.
По европейските "източни железници" (Саран бей - Цари­град) имало и български железничари. Между тях е бил и някой си Иванов, който се числял вече в революционната организация. Ето към него се е обърнал Стамболов. И се превърнал на железничар, та се озовал в Цариград. Навярно, Стамболов е бил придружаван от самия Иванов - или от друг българин: той с пристигането си още в Цариград е влязъл в българските среди и е бил представен на граф Игнатиев (може би, от дядо Петко Славейков. Според едно писмо на Стамбо­лов до Букурещкия комитет, писано от Стара Загора през август същата година, той почти убедил дядо Славейков да се прехвърли в Румъния). Така Стамболов е сполучил със съдей­ствието на граф Игнатиев, да се прехвърли в Одеса с руски параход и оттам - в Румъния. Фактът е от голямо психологи­чно значение.
Одеският семинарист отпреди три години, който като секретар на таен прудонистки кръжок е бил търсен от руската полиция (за да бъде заточен, може би), сега се явява протеже на руската дипломация. Очевидно младият Стамболов е вече не само човек напълно отърсен от книжни позиции. Той трябва да се чувствува - и да умее с представителност да се налага където трябва - за български национален вожд. Това на 21-годишна възраст!
* * *
Ако от бунтарския период в живота на Стефан Стамболов имахме само горното начало на личен възход, то пак би било доста, за да се отхвърли афоризма на покойния Димо Кьор­чев, че през освободителната Руско-турска война стихийният човек се е държат настрани, т. е. бездеен, само защото е "чакал да се освободи България, за да я управлява".
Когато един младеж е излагал неведнъж главата си за делото на своя народ и по тоя колкото геройски, толкова и мъченически път е успял още на 21-годишна възраст да заеме положението на фактически вожд, естествено е - и е неотклонимо - той да се надъха не само със самомнението, но и със съзнанието на генерал. А човек с такова съзнание не може - и не трябва! - да се нареди като безименен борец, като безразличен номер в масата на бойците при една война. Той чувствува вече своята цена и ще чака - и ще търси - да се ангажира в сложния подем, какъвто представя една война, само като изключителна единица, т. е. пак като началник сред своя народ (ако не и въобще като началник на своя народ), за освобождението на който се води избухналата война, какъвто е всъщност и случаят.
А революционната дейност на Стефан Стамболов не се свършва с изложеното горе. Наопаки, тя тепърва почва. И взема такива размери, че той се надъхва дълбоко и непоколе­бимо със самочувствието на първостепенна сила в живота на своята страна.
Към края на пролетта през 1875 г. Стефан Стамболов е в Букурещ при Христо Ботйов, който е председател на Задгра­ничния Централен български революционен комитет (Любен Каравелов се е вече оттеглил). Българската емиграция в Румъния е възбуяла: личи обща готовност за морални и материални жертви по желаното въстание в България. Това се дължи преди всичко на кипналото в широки размери борчество срещу турците в Херцеговина. Според едно писмо на Стамболов до Никола Обретенов, той (член на Централния революционен комитет в Букурещ заедно с Ботйов) успява да изпрати на въстаническите лагери в Херцеговина помощ от 1000 турски лири. Помощта е занесена от нарочен пратеник, който има мисията да ободри херцеговинците с клетвено съобщение, че непременно ще действуват и българите, - ще действуват скоро, комай веднага!
Ето, при такава психическа треска Стамболов наново се връща в Турция, решен да дигне на всяка цена въстание. А за център на движението избира Стара Загора - средище далеч от източнобългарските земи. Случаят е също от голяма пси­хологическа важност. Защо, наистина, младият вожд пренеб­регва своята първична база - Стара планина - Търново - Русе, която е такава и на Васил Левски? (Левски, както се знае, държи за средище Ловеч). Ако Стамболов по психология отговаряше - даже най-малко! - на онази концепция, която съдържа афоризма на покойния Димо Кьорчев ("не се излага, щади главата си, защото чака да се освободи България, че да я управлява"), той би останал да действува в своя Търновски окръг, който прониква до средищна Стара планина (до лесо­вете в тила на Мара Гидик и Юмрук чал) и, значи, който е удобен за партизански въстанически действия. А при това същият окръг допира и спасителния (при поражение) Дунав. Прочее, какви са съображенията на младия вожд, та избира за средище Стара Загора?
От всички най-крупни водителски фигури в нашата нова политическа история Стефан Стамболов се очертава като най-отсечен държавнически тип: никога не играе на думи и най-малко изпада в демагогия. А за такъв човек, да се предп­риеме народно въстание ще рече: да се победи или да се мре. Нещо повече: за Стамболов да се дигне въстание при тогава­шните условия ще рече да се мре. И тъй като той е напластил вече в себе си съзнание на голяма самоцена, лесно е да се разбере, че ще потърси да се нагърби със задача, която да отговаря на неговите стихийни сили: ще иска заслужено да се "похарчи".
Само така може да се обясни, че Стамболов, щом е решил да предприеме сериозни действия в подкрепа на Херцеговинското въстание, избира Старозагорския окръг и въобще Тракия.
Условията в Тракия не са само посочените вече, по силата на които Стефан Стамболов се издига до пиедестала на Васил Левски още само 21-годишен младеж, т. е. налице в Тракия не е само общото българско възбуждение, което чака бунта и не мисли за последствията. Пък и въобще за историческия момент не е вече задача "да се дигне въстание, че каквото Бог даде". Сега трябва да се предприеме движение, което има строго определена цел: да ангажира част от турските военни сили (които се точат към Херцеговина) и то да ги ангажира за колкото се може по-дълго време. А за такава цел тъкмо Русенският вилает най-малко е подхождал. Той е бил, преди всичко, турско военно средище (с крепостите - и големите гарнизони в тях: Шумен, Силистра, Русе). И после: тук е турската етническа база на север от Стара планина - големи­те колонии от малоазийски турци в "Дели орман", "Камчибой" и "Тузлук". Едно частично българско движение в Търно­вския окръг би било подавено от турците само за няколко дни. И херцеговинците не биха почувствували никакво облекчение. (Гарнизоните в Шумен - Силистра и без това са многочисле­ни с предназначение да посрещнат външен неприятел).
А положението в Старозагорско (и в Тракия въобще) е коренно различно. Докато в Търновския окръг готовността на българските маси да се вдигнат на борба срещу турското владичество е била предимно политическа (и е идела от голяма маса дребнособственишки села), в Тракия, наопаки, тя е била по-скоро аграрна. В благодатното Тракийско поле комай всички села са били превърнати във владения на турската поземлена аристокрация - беговете. И някогашните дребнособствени български стопани (след държавната цент­рализация на Асеновци, която отменява болярските ленни права) са станали чифлигари и ратаи. Но в нашите народни маси не е загаснала основната черта на българина: "Свое да има, свое да работи, господар да си е". А при това турската аристокрация в по-ново време е била вече разложена: живяла е разсипнически - с "харемлици", "алаи", "ахпапи". Така почнали са беговете да се разоряват: чифлиците им вече са минавали в ръцете на "филибешки" (пловдивски) богаташи - гърци и българи. Това е пробудило собственишките апетити на българските селски маси. "Ако се прогони турчинът", селяните ще си заграбят "бащината земя"... Ето на тази основа е водена революционната агитация из Тракия. И е водена тя досущ искрено. Най-живото революционно среди­ще на селата в Старозагорското поле - Арабаджиево (с известния в освободителните борби тук дядо Иван Арабаджията) е участвувало в движението с жените и децата, защото селото се е било разраснало (край коларството), поминъкът е станал мъчен, а голяма част от селската земя се е владеела от бег. И ето окото на селяните - чифлигари и занаятчии - е било в тази земя. Така, по-късно, през Освободителната Рус­ко-турска война, щом селото е било окупирано от "казаците", жителите веднага си поделили турския чифлик братски - с "чоп". На тая побуда у българските селски маси в Тракия се дължи дори предателството на Ненко Балдевеца в Средно­горското въстание. Той е бил управител на турски чифлик в селото си Балдево. И се явил човекът на Революционния конгрес в Оборище не като турски шпионин, а като обнадеж­ден българин - чифлигар. Ще се бие и той, ще се бият и всички, за да прогонят "анадолците", че да си земат "бащината земя"! Но човекът се убедил в Оборище, че замисленото въстание е несериозно: няма оръжие по признанието на самия Бенковс­ки! А как може да се прогони врага без оръжие? Турците ще изловят всички заговорници и ще ги избесят. Пък ето между заговорниците е бил сам Балдевецът! Не, тоя роб, който не се движи от никакви граждански побуди, трябва да спаси глава­та си! И заявява открито на няколкото си познати още в самото Оборище: "Това тъй, както сте я нагласили, е детинщина. Аз ще ви предам!" Ако Ненко Балдевецът беше дошъл на Оборище като шпионин, би ли обадил на своите хора там, че ще ги предаде? А тоя роб съобщава предателското си решение така възмутен, че думите му достигат до самия Бенковски. И тоя веднага изпраща хора да го настигнат и убият. Ако изпратените терористи бяха успели да догонят Ненко Балдевеца, в новата ни история нямаше да има преда­тел на Средногорското въстание.
Стефан Стамболов, който още като одески семинарист е чел "Капитала" на Маркс - и е полемизирал с автора, - не е можел да не вникне в тази икономическа побуда на българс­ките селски маси в Тракия - побуда, по силата на която те са били готови на масово въстание.
Ето само затова той ще да е избрал Старозагорския окръг, когато е решил да предприеме частично действие в подкрепа на въстаналите херцеговинци.
IV. Око на вожд. При Българския Централен революционен комитет в Букурещ. Едно историческо писмо на Стамболов. Частично въстание в Тракия. Стамболов като национален вожд. Ядро за българска държава.
Живи сподвижници на Стефан Стамболов отпреди осво­бождението на България (и негови съграждани) твърдят с увереност (а и разказват с големи подробности), че той, когато е отивал да вдига въстание в Стара Загора, минал през Търново, взел тях (живите сподвижници), а по пътя в едни балкански колиби увлякъл със себе си и един местен войвода, та така в Стара Загора се явила цяла група бунтари.
Историческата памет у застарелите съучастници на отда­внашни крупни събития обикновено е несигурна: от много разказване при различни случаи (и обикновено в присъствие на също така живи съучастници, с които често влизат в спор) тяхната памет се замъглява, почва да им изменя и накрая се забърква.
През пролетта на 1875 г. Стефан Стамболов е можел да се яви при Българския Централен революционен комитет в Буку­рещ само за няколко дни, като е идел от далечните предгория на средната Родопска верига (от Хасковско). Това той е можел да извърши, като е издействувал помощта на руския посланик в Цариград граф Игнатиев. Младият апостол е разполагал, навярно, с руски пътнически билет (а може би и форматен паспорт). Защо той да не използува същия руски документ и за връщането си в Цариград? На това го е подсещало преди всичко онова трескаво психическо състоя­ние, в което се е намирал той, поради внушителното въстание на херцеговинците!
И случаят е действително такъв: Стамболов, за да се яви веднага в Старозагорско, не е прехвърлил Дунава и не е минал през Търново, нито е тръгнал за Стара Загора с бойни друга­ри, а се качил пак на руски параход и се явил в Цариград. За щастие, това твърдение може да се документира.
В музея при Габровската Априловска гимназия се пази едно саморъчно писмо на Стамболов до Българския Центра­лен революционен комитет в Букурещ от 29 август 1875 година. Писмото е писано от Стара Загора само 8 дни преди опита за масово въстание тук. Ето дословно това писмо по преписа на г. П. Димитров, който урежда музея:
"Загора, 1875 г., август 29.
До Б. Р. Комитет в Букурещ.
Братя,
Пристигам в града, без да срещна никаква пречка. Сега съм вече в безопасно място, отдето скоро, щом приемем потребните известия от разните места, ще захванем бунта. Ето какво направих в Цариград.
У. Цанков беше ми дал една записка от Коунджича до черногорския капитан в Цариград. Аз отидох в Цариград при него и се разговаряхме. Той ми каза, че имат на разположение до 2000 черногорци, които щом им заповяда ще скочат на крак и ще обърнат Цариград на прах. Той е съгласен да запали Цариград, но само за това потребни му са 1500 т. л., за да има с какво да купи оръжие на своите хора. Тия пари той иска от нашия комитет в Букурещ, комуто се обещава да слугува вярно и да направи всичко, което е възможно, за да направи най-голяма вреда на турците в Цариград.
В Цариград се маях само два дни. Ходих да намеря Славейков, но не го намерих в къщата му и като го чаках до 4 часа отидох си, като му оставих писмо, в което му бележах да замине за Букурещ, дето ще го приемат като баща българите (следва три реда шифър). Известете ни по-скоро, хора прати­хте ли за Цариград, защото ние с тях искаме да сме в спора­зумение. Аз съм оставил в Цариград човек, до който да се обръщат за сведение от българите.
Картите, пугатите (?), динамита и д. ако са дошле, без друго да ги пратите.
Тотю доде ли?
Пари събират ли се?
Панайот скоро ще излезе ли?
Приеха ли участие и старите?
Сичка Тракия е военно... Секий си купува оръжие и джупане. По градовете, дето има да се продават револвери, пушки, куршуми, нищо не е останало. Цената на оръжието е много горня. Гледайте още от сега хванете да купувате оръ­жие, защото ще бъде много потребно (следват четири нечет­ливи думи).
Секи ден заминава войска за сръбската граница. Почти нийде из Тракия няма войска, има тук в Загора, 20-30 келяви заптии.
Кажете на Ботева, че тук се научих, че брат му бил запрян във Филибе, отдето сполучил да побегне и сега не се знае де е. Така се научавам.
Поздравете от мене в Браила Пееви и Икономови, които много уплаших със заминаването си от Влашко.
Ваш Стамболов
(Писмото е с полуфонетичен правопис, който не спазвам - за улеснение).
Така Стефан Стамболов през лятото на 1875 г., когато е решил да дигне частично въстание в Тракия, не е минал през Търново и Стара планина (както твърдят живите сподвижни­ци в родния му град), а се е прехвърлил в Цариград (вероятно, с руски параход). И оттам само след два дни е тръгнат за Тракия - сигурно пак по "Източните железници" със съдей­ствието на българина-чиновник по тези железници Иванов.
Стамболов трябва да е слязъл още в Харманли и веднага е почнал разпорежданията си за въстание. Както вече се спомена от родопското село Обручище над Харманли са тръгнали 60 души въоръжени въстаници към Стара Загора, дето са били през нощта срещу определения ден - 7 септем­ври - за бунта. Движили са се през нощите - на малки групи по различни пътища.
Страната е давала всички характерни в историята на народите признаци, че е в надвечерието на бунт. Търсенето на оръжия е всеобщо, те поскъпняват и не се намират. При това вървят войски към сръбската граница и гарнизоните из Тра­кия са изпразнени: "в Загора има само 20-30 келеви заптии". Турското правителство не е непредвидливо, като действува така. Преди всичко "раите" са безоръжни, не са служили във войската, изгубили са отдавна войнствен дух. При това повечето тракийски градове и градовце са турцизирани: мнозинството им е мохамеданско - служило във войската и е войн­ствено като владетелно племе. И после: Тракия е средищна област за европейските владения на империята, тя е оградена със стратегически разпределени турски етнически групи: с турски села по течението на Тунджа (между Стара планина и Средна гора), с голямата турска група в Родопите (кърджа­лийско), с войнствените помаци в Тъмръша и с голямата военна крепост Одрин. И все пак турците са бдителни: Цари­градското правителство е изискало от Българската екзархия декларация, че българите ще мируват...
Ето при такива условия действува Стамболов като национален вожд - само на 21-годишна възраст.
И начертава план: ще групира пред Стара Загора армия от няколко хиляди души, ще превземе града и с вероятните оръжейни складове в него (че и с оръжието на грамадната му маса турско население) ще организира армия. В нашите въстанически движения (Средногорското въстание в 1876 г., Македонското в 1903 г. и масовото въстание на селяните по Огоста в 1923 г.) никой вожд не се е спирал на тъй наложителната държавническа мярка: да организира армия, която ще се бори срещу армия и, облегнат на нея, да основе държава с данъците й, с реквизициите й и с войсковия й рекрут! Всички наши въстания се движат в тесния кръг на бунта: въстаниците превземат селото или градеца си, окопават се в него и чакат да дойде войската да ги смаже. Голямото Илинденско въста­ние в Македония не ни дава не само план за създаване на държава, но дори не чертае и стратегия за партизанска война!
Единствен Стамболов съзнава най-ясно задачата си и я начертава определено. Би могло да се каже: условията, при които той предприема частичното народно въстание в Стара Загора, го довеждат сами по себе си до съзнанието да създаде армия. Неговата задача е да подкрепи въстаналите херцеговинци. За тая цел той трябва да организира издържливо движение, т. е. такова, което да трае поне с месеци и да привлече колкото се може повече турска войска. А такова движение налага организирането на една, макар и неголяма, армия.
Такова допущане изглежда много убедително. Но Стамбо­лов, както ще видим, и след една година, когато организира въстание вече в своя Търновски окръг, пак чертае план, който има за задача да създаде армия, т. е. ядро за нова, за българска държава. Смело може да се твърди, че младият заместник на Левски, който като 17-годишно момче в Одеса е проучвал материалистическата философия, е успял да си изработи реалистически ум и похвати.
V. Неуспехът в Стара Загора. Жестока безизходност. Странно решение.
Стамболов пише от Стара Загора на 29 август до Българ­ския революционен комитет в Букурещ, че "щом приеме потребните известия от разни места, ще захване бунта". А "бунтът" е насрочен на 7 септември - значи, след 9 дни от датата на писмото. Очевидно, действува се с трескава бързи­на. Може би, предварително е определен денят на бунта и се чака само отговорът на хората от окръга. А Старозагорският революционен окръг обхваща цялата ширина на Тракия от Средна гора до Родопите. При това поради общата неграмо­тност (особено в полето, където и сега процентът на неграмо­тните е поразително голям - най-голям в цяла България, според статистиката от 1929 година) борави се в повечето случаи чрез устни заповеди и то изпращани по невежи кури­ери. Ето на това последно обстоятелство - и на трескавата бързотия, разбира се - ще трябва да се отдаде неуспеха на начинанието.
Планът е: през нощта на 6 септември срещу 7 под Стара Загора да се стекат няколко хиляди български въстаници, с които да се превземе града и да се обезоръжи турското му население. Определен е и сборен пункт. И на тоя сборен пункт на 6 септември вечерта излизат от Стара Загора Окръжният революционен комитет и 70 души въоръжени старозагорци начело със Стамболов.
За преживяното в тази тревожна нощ имаме фейлетонно описание от Захари Стоянов. Старозагорчени - четата, комитетът и Стамболов - чакали на определения пункт селските въстанически маси. Но времето минавало, настанало е среднощ, а никой не се явявал. Най-после решават, че трябва да има недоразумение. И старозагорци тръгват да търсят селските въстанически маси. Последните (около 4000 души по общо твърдение, което и Захари Стоянов предава) наистина са били групирани на друг пункт. Ето при това търсене в нощните тъмнини Захари Стоянов разказва, че в края на вереницата от въоръжени старозагорци вървяло и едно мла­до, което се тюхкало и псувало - поради трагичното недора­зумение. И това младо било Стефан Стамболов!
След освобождението на България Захари Стоянов става близък на Стамболов едвам по Съединението. (Д-р Констан­тин Иречек бележи в своите дневници, че в Пловдив служел за съдебен следовател някой си Захари Стоянов, който бил човек без образование, досущ малограмотен и пак проявявал изключителна журналистическа дарба). А по Съединението на двете Българии Стамболов е вече председател на Народ­ното събрание, след като години наред е бил такъв авторитет в Либералната партия, че според д-р Иречек, той единствен е примирявал непримиримите инак помежду си либералски водители - Драган Цанков и Петко Каравелов. Прочие, сега Стамболов вече не е някогашният бунтар и сигурно гледа на боравенията си отпреди освобождението малко с насмешка. А Захари Стоянов дава горното фейлетонно описание, навяр­но, по разказите на самия Стамболов.
Историята, обаче, със Старозагорския опит за бунт е била твърде трагична. Морално отговорният за недоразумението е бил, разбира се, апостолът. Но колкото и да е бил той тогава млад, все пак не ще е вървял в края на въоръжената вереница от старозагорци, когато са тръгнали да търсят селските въстанически маси. И не ще е ставал той отекчителен, че дори и смешен със своите възмущения. Наопаки, както ще видим, Стамболов до край е запазил значението си на вожд, а също и внушителността на своя глас при решенията.
Стара Загора е разположен до голите южни разклонения на Средна гора. И се простира няколко километра надлъж. А под него е равно като длан поле - докъдето очите гледат. То образува около града обширен полукръг. Ето по тоя полукръг са тръгнали старозагорци със Стамболова да търсят селските въстанически маси. Между това лятната нощ е вече преваля­ла. Така най-после решили: Стамболов и въоръжените старо­загорци да се изтеглят в Средна гора, а самите членове на Окръжния комитет да се приберат в града - да си идат по домовете. Съображенията ще да са били: - ако турците не са подушили движението през тази злополучна нощ, комитетът ще разпрати куриери в полето и ще нареди строго установе­ното групиране на въстаналите селяни за следната нощ.
Стамболов се оттеглил с четата в Средна гора, към хайдушкото Змеево, и изпратил от селото куриер в града за свръзка.
И получил потресни новини. Турската власт не е проспала нощното движение на българските маси. Но не е могла да предприеме преследване из селата, защото не е разполагала с войска. Обаче наличните в града "20-30 келяви заптий" се раздвижили и почнали арести. Така арестуваният член на комитета - учителят Момчев - не издържал и почнал да издава. А той е търновец, пръв е довел зимъс Стамболов в Стара Загора, бил е негов близък и като такъв познавал цялата комитетска мрежа със стоящите начело лица не само в Стара Загора, но също в Търново, Шумен, Русе. И почнал да прави поименни разкрития за всичките окръзи...
Стамболов ще да е бил сътресен. Но не се е издал пред четниците си - старозагорци. Наопаки, досущ строго е запо­вядал: те да се пръснат по българските села околовръст и да изчакат удобен случай да се легализират, т. е. да се приберат по домовете си. А сам той се изгубил от очи - без да вземе кого да било със себе си!
Какво ще да е ставало през тия тежки часове в душата на младия апостол и какво е решил той да върши?
Според историка на нашите въстания Д. Т. Страшимиров, Стамболов е разпуснал 70-те въоръжени старозагорци, без да остави никого при себе си. И сам е потеглил на север, към Стара планина.
Тоя факт е тъй поразителен (особено при крайно трагичните обстоятелства след съкрушителните разкрития на учителя Момчев в Стара Загора), че позволява да търсим - и да установим - всестранната образност на Стефан Стамболов като психология, като характер и като интелект.
Преди всичко, с другари по-славно се мре, нали? Ще се даде сражение и всеки достойно ще сложи главата си. А ще се остави и една епична страница за възпяване от поколенията.
Стамболов отклонява това. Очевидно, той не е романтик в пряк смисъл. Но не е ли в случая той любвеобилен поет? Не ще ли му е домиляло за тези 70 души старозагорци, - че и за техните близки? И не ги ли е разпуснал той, само за да се те спасят някак, а е оставил разплатата за общия неуспех да посрещне сам със своята глава, която турците търсят сега (след разкритията на учителя Момчев) под дърво и камък?
По-нататъшният ход на Стамболовия живот отрича мекодушие в основата на неговия натюрел. При това той е напла­стил вече в душата си (далеч преди Старозагорската злополу­ка) непоколебимо съзнание на самоцена у първостепенен обществен водител. А при така наслоена психология - и при властнически непоколебима воля (с каквато историята позна­ва Стамболов) той не само не може да прояви някакво мекодушие към съдбата на 70 души въоръжени мъже, чийто войвода е в случая, но би извършил тъкмо обратното: той би въвел в четата желязна дисциплина - дори чрез разстрели! - за да спаси и тях, и себе си.
Така остава още едно допущане, а именно: не се ли е почувствувал младият човек (почти младеж!) съкрушително развенчан в своя апостолски ореол и за това не е ли той прислязъл до горчиво разочарование в народните маси, че дори и в идеализма си?
* * *
Ние нямаме и досега по-обстойни проучвания върху неуспялото Старозагорско начинание. Но е несъмнено: при сигурна почва в народните маси, то е предприето с широк замах. И Стамболов, по своя деен натюрел, ще да е вложил в него всичката своя стихийност. Така той през критическата нощ, навярно, е бил напрегнал цялата си енергия, - решен да победи или да загине.
И се е видял жестоко измамен - комай подигран - в очакванията си (мистично тържествени у един трагически тип човек, какъвто е Стамболов). А след ден към това психи­ческо крушение се е прибавил и убийствен морален удар: предателството на учителя Момчев, човекът който го е довел в Стара Загора!
Прочие, може много основателно да се потърси: не се ли е пречупила, наистина, волята на съвсем младия апостол и не бива ли да се допусне, че у него се е покрусила и самата вяра в народа?
Стефан Стамболов е строго очертан в политическата ни история от последвалия си шумен живот като държавник и диктатор. Той е човек на вдъхновено действие, но не и на екзалтация, т. е. не пристъпва към своите начинания нито само със сърцето си, нито само със своя разум. Той е съчета­ние на свръхдуховна сила с подсъзнателен предусет (способ­ност да предчувствува, да предугажда). И никое от неговите начинания и действия не бива да се обяснява и тълкува само с аналитичен ум или само с чувствено отношение към влас­тния човек. Потребен е по-широк, по-всестранен мисловен обхват, за да се вникне в истинския сложен Стамболов.
Смело може да се твърди, че при Старозагорския трагичен случай трябва да се допусне у 21-годишния представител на задграничния Български революционен комитет дълбока нра­вствена покруса. Той през злополучната нощ, когато се е очаквала появата на селските въстанически маси, е напрегна­то вярвал, че стои пред победа или прел гибел. А на утрото се е видял презрян и отритнат от съдбата. При такава душевна покруса много ли трябва за един досущ млад човек да изпадне в разочарование, униние, безверие, дори отчаяние?
Но при човек, който никога не губи ума си, т.е. който никога не изпада в пълна екзалтация, не може и не бива да се допусне на приумица такова разочарование, което да му пречупи волята. Не, странното обстоятелство, че Стамболов разфор­мира изцяло четата си, щом узнава за предателството на Момчев в Стара Загора, - това странно обстоятелство търси обяснение по-друго от униние, безверие, отчаяние. И е умес­тно да се запитаме: пуритански трезвеният дотогава и със страшна волева сила млад апостол не е ли дошъл - при потресните обстоятелства - до убедено (разумно) ликвидаторство, какъвто е случаят с Любен Каравелов след обесване­то на Левски?
Идеологът-ликвидатор, ако не е художнически тип, е непременно човек, който е изпаднал в душевното състояние, например на търговец след пълен фалит. Търговецът, макар по психична основа да е сметлив резоньор, (който още в начало­то на своята търговска кариера не е можел да не допуща и "риска", т.е. възможността на разорителен неуспех) все пак в края на краищата не може да преживее разоряването си и си тегли куршума. Обаче, ако той надвие на тази своя трагедия, т. е. ако преживее своя фалит, остава докрай с душа на човек, който е изпаднал в безчестие. Друг е случаят, когато идейният ликвидатор е художнически тип. Белетристът Любен Караве­лов може да се издигне както над личното свое злополучие и разочарование, тъй и въобще над безпомощността на своя народ (въпреки накипялата душа на народните маси, т. е. въпреки готовността им на саможертва). И издигнат така, той може да се примири със съдбата, може да се съвладее като индивидуалност със свой самороден дар и постепенно да се отдаде както на своето специфично художествено творчество, така и на съответните духовни отправления (педагогика, жур­налистика, преводачество и въобще възпитателни и просветителни начинания).
Стефан Стамболов със своя натюрел (организаторски възторжено дързък, деен, стихийно енергичен) не подхожда за горните две рамки, нито като човек с познатите страни на неговия частен живот, нито като обществена фигура, която е тъй релефно очертана в историята на дадената съвременност. Дори се налага да кажа: той е толкова далече от обикновената мярка, че надхвърля и контурите на значителен обществен водител. Той е изключителен такъв.
VI. Предусет
Строгият историк търси у всеки държавник еднакво и брутална властническа воля, и растящо обаяние на вдъхнови­тел. Затова той (историкът) с особена любов подчертава разликата между една властна фигура, но която е лишена от елементите на вдъхновител, и един пленителен вожд, но който е колеблив строител и, значи, безплоден държавник. А съчетанието на тези два елемента (властна воля и вдъхновено водителство) историкът счита като същина на идеален дър­жавен мъж.
Но нали? - има в историята личности, които надхвърлят и тази мярка. Те са хора на такъв могъщ дух, че се явяват като лост, като динамика на епохални събития.
Ако бих намерил смелост, да причисля нашия Стамболов към тия изключителни личности в историята въобще, аз не бих се побоял от обстоятелствата, че той се издига и действу­ва сред малък народ, като нашия. Но ме гнети общата наша назадничавост, гнети ме инертният дух у едно християнско племе, душено и изтребвано през векове от по-примитивен, но добре организиран азиатски народ. Благодарение на тази наша злополучна българска съдба, днес у нас всеки - и най-надареният - е само един психически примитив.
А такъв е и Стамболов.
Все пак той е една наша неизмеримост!
Ето: животът му след Старозагорското злополучие открива, че той не се е отчаял и не се е пречупил във властническата си воля, като обществен водител т. е. като апостол. А още по-малко се е поколебал в своята бунтарска идеология т. е. още по-малко е минал към стъпалото на идеолог-ликвидатор. Прочие, какво го движи, като разпуша въоръжените си 70 бойци и тръгва сам-самин на север, към суровата и необятна Стара планина? Ако у него няма отчаяние, очевидно налице е някаква мистична самовяра. А за такава самовяра може да 11америм много предпоставки и още толкова обяснения. И все пак при най-бляскави усилия не можем изчерпи същината. Не може да я даде изчерпателно и сам Стамболов. Защото той не е само съчетание на "воля" и "възторг", а е и въплътена духовна свръхсила, която често се движи само под един знаменател: предусет.
В книгата си за Христа Ботйов ("Народ и поет", София 1922 г.) аз посветих много страници върху легендата, че Ботевата поема "Хайдути" е била довършена, но че ръкопи­сът е бил изгубен и за поколенията се е запазил само началния къс. Аз отрекох сериозността на тази легенда. Христо Ботйов е почнал поемата си с романтичен замах: той идеализира класическото българско хайдутство, което - със своята суро­ва отмъстителност против своеволията на завоевателя тур­чин и против безправието въобще - е подкрепяло и утешавало роба-народ. Поетът чувствува, че трябва да се увековечи в безсмъртен епос народното борчество срещу лихата полити­ческа съдба. Но Ботйов - поетът е неделим от Ботйов - борецът. И когато последният пристъпва да възпее хайдутството той замисля да даде не само художествено творение, но и идеал за новите поколения. Хайдушкият- син в неговата поема - синът на Петка Страшника - макар и да е свършил университет, ще трябва пак хайдутин да стане! И с тоя борче­ски патос Ботев изпява първата песен на своята поема. Но по-нататък не може да иде! Вече и в неговото подсъзнание се таи новата истина на живота, а именно, че времето на хайдутството е минало! Наистина, не би ли било анахронизъм, при Васил Левски, който пътува из всички български земи само с един револвер в джеба и събира навред средства за всенаро­дно въоръжено въстание и то не вече в името на робската отмъстителност, а за "освобождение и на българи, и на турци от тирания" ("от царе, папи, патриарси"), - не би ли било, казвам, анахронизъм през тази епоха да се издигне в идеал прототипа на хайдушките "крилати" войводи, прототипа на "Петка Страшника"?
При това в настъпилата нова епоха има и една очебийна действителност, която отрича хайдутството не само морал­но: то вече и физически е недопустимо! Турция е централизи­рана и прави сериозни опити да се превърне в модерна държава. Това не може да не се придружава, макар и времен­но, с известен възродителен романтизъм в самото владетел-но племе - турците. След кърджалийската епоха разбойниче­ството - без разлика на националност и вяра - се преследва с ожесточение не само от войската и полицията, но и от турските народни маси (че дори и от българските!). И е спряло то (разбойничеството) съвсем. А по тоя път е спряло и българското хайдутство. Тази нова действителност са почу­вствували и съзнали най-добре живите тогава класически наши войводи - Панайот Хитов и Филип Тотю. Когато при Априлското въстание в България през 1876 г. Христо Ботйов е екипирал в Румъния своята дружина, знае се, че гой е потърсил за нейни началници горните войводи. Но тези един след друг се заогъвали и отказвали "честта", която им се е правила. Според Д. Т. Страшимиров, ето как е обяснил по-късно своя отказ Панайот Хитов:
"Други бяха вече и Турция, и турците - говорел старият Войвода. Промениха се. Не можеше да се хайдутствува: ска­чаше мало и голямо да преследва".
Опитът на войводите не може да е бил чужд на Стефан Стамболов, който е изпитан организатор на двата средищни окръга Търновския и Старозагорския. А дори и да не е дошъл Стамболов до извода, че боравенето с въстанически чети е немислимо за оня исторически момент, той все пак е носел в своето подсъзнание известна преценка за основните особености на новото време. И, навярно, след неуспеха си в Стара Загора, макар и дълбоко сътресен, Стамболов е тръг­нал към Средна гора с тъмен предусет, че неговата чета от 70 въоръжени хора му е вече една тежест. Казах: да се мисли, че гой е искал да пощади живота на тези свои верни мъже е неубедително, дори и наивно. Хората на голям мащаб чувствуват много силно самоцената си и не се жертвуват поради малки подбуди. Наложително е да допуснем, че той се е погрижил да разреши правилно изхода от трагичното поло­жение на народното дело въобще и онова на четата и себе си в частност.
В своето писмо от 29 август до комитета в Букурещ Стамболов иска да знае, кога Тотю войвода и Панайот Хитов "ще излязат" т. е. ще се явят с хайдушките си чети сред народа. Значи, той не е догматично против хайдутството - все още! Но писмото си младият апостол пише преди жестокото проваля­не на цялото начинание в Стара Загора, т. е. той го пише при перспективата, че въстанието в Тракия е избухнало. В такъв случай ще трябва да се впрегнат в борбата наличните борче­ски групи от всички видове, нали?
Но сега от цялото замислено с широк замах начинание оставало е налице тази чета от 70 въоръжени тракийци. При това Стамболов и четата не са в Стара планина, а в най-разлятата част на Средна гора, само на няколко километра от града, където учителят Момчев прави пред турците съкрушителни за цялото народно дело разкрития. Не е било мислимо да не се открие от войските такава чета, особено при налич­ните обстоятелства. А по цялото течение на Тунджа (между Средна гора и Стара планина) се редят стратегически турски села. Същото е комай и по цялото продължение на Стряма под и над Карлово. Едно движение на 70 души въоръжени българи при тези условия (и при психическото съкрушение, че делото е пропаднало и нито може да се иде някому в подкрепа, нито може да се очаква отнякъде помощ), би значело - романтизъм или отчаяние.
Ето, прочие, поводите, които обясняват странното реше­ние на Стамболов, да разпусне цялата старозагорска чета и да тръгне сам на север. Към това обяснение би додало убедител­ност и вероятната скрита надежда у Стамболов, да оцелее от крушението и да се яви с възможно голяма бързина в Търно­вско, за да спаси каквото може от революционната организа­ция (от "комитетът") след предателствата на Момчев. Разби­ра се, тази надежда е допустима у Стамболов само при наличния сигурен предусет (интуиция), че взетото решение (разпущане на четата) ще е най-предвидливото и най-разум­ното сред явната безизходност.
Последвалите събития доказват наличността и безпогрешността на тоя водителски предусет. От 70-те въоръжени старозагорци са се спасили всички, освен двама (братя Жеко­ви), които не са си скрили оръжието, та когато били открити (в една кошара) от турските потери, водили сражение и са загинали юнашки. (Легендата, че с тях е бил и сам Стамболов, но е успял да си пробие път през веригите на турската потеря, - е само легенда).
Безпогрешността на водителския предусет се подчертава и от обстоятелството, че Стамболов наистина успява да прехвърли Стара планина и да се озове сред верните си хора в Търновския окръг.
VII. Волева мощ. Пак странно решение. Друго писмо на Стамболова.
След предателствата на учителя Момчев в Стара Загора настръхнали са Търново, Горна Оряховица, Шумен. Русе: в тия пунктове властта е изпоарестувала всички първи комитетски хора. Това, обаче, не е попречило на Стамболов: той прониква до Свищов и със съдействието на братя Бръчкови успява да прехвърли Дунава.
В Румъния борческите редове са били дълбоко смутени от новите предателства в България. При това настъпило е и страшно безпаричие. Ето при тези обстоятелства Стамболов спрял в Букурещ и пише на "Кольо Тихов" (Никола Обретенов) в Гюргево:
"... Аз досущ не виждам (безпаричие), затова не мога да дойда в Гюргево.
Намислил съм да зема да издавам един хумористически вестник. Чакам да ни пратят 6-тях лири на Илариона (Драгостинов), за да накупим книга.
Твърде ми е жалко за горкия Михал (от братя Жекови от Стара Загора). (Един от двамата убити от турците старозагорски четници на Стамболов.) Пропадна му младостта без слава и полза. Но ще се намерят отмъстители за мъките и униженията народни.
Келеш Кольо! Нали щеше да пращаш пари, бе фукара? Или и ти, като намери топло място и топка, забрави, че ние гладуваме и спиме на вестниците. Гиди юнаци - голтаци!
Мъча се, приятели, да бъда весел. Пея, смеем се, но сякой път съм умислен. Като пея, сякаш че оплаквам някого. Опу­стяло сърцето ми, сякаш че са липсали от мене мойта сила, мойта подпорка.
Изгубихме!... Изгубихме най-добрите си приятели. Опро­пастихме добрата работа... Изгубихме!... Кой може да проу­мее всичката безмерна бездна на тая проклета дума.
От сега нататък на нам, техните приятели и другари, остава да живеем за едно отмъщение.
Но доста! Тази пролет - тогава ще видим.
Ваш С. Стам­болов”.
(Из архивата на Н. T. Обретенов. Преписът е направен от госпожа Обретенова.)
Изглежда, че Никола Обретенов е намерил средства, за­щото в Гюргево, при него, се събират сега всички. Така се организира Гюргевският комитет - начело с Христа Ботйов, Стамболов и Олимпи Панов. Тук се разпределя България на четири революционни окръга, всеки със свой началник, за да може, в краен случай, всеки окръг да действува самостоятел­но, т. е. без оглед ще успее ли движението в другите окръзи.
Сега Стамболов задържа за себе си своя Търновски окръг. Все пак се вижда, че волята у него да организира правилно въстание с групирана въстаническа войска не е поколебана. За окръжен център той избира Горна Оряховица. И край вербуването на борци около Търново, той разпорежда до комитетите в по-далечните градове да организират чети и да ги отправят за деня на въстанието до Горна Оряховица. Писмото - заповед в такъв смисъл до Русе е запазено в архивата на Никола Обретенов. В изпълнение на тази заповед русенци организират въоръжена чета, изискват за войвода човек от Шумен и за деня на въстанието (1 май 1876 г.) отправят четата за Горна Оряховица.
Всичко това е от значение за преценка на волевата мощ у Стамболов. Той е преживял съкрушителен крах при Стара Загора през септември: едвам е успял да спаси главата си; прехвърлил е Стара планина при голямото възбуждение на турците след разкритията на учителя Момчев; можел е да мине Дунава, за да се види при гладните и отчаяни около Ботйов хора в Румъния. Но вече през м. ноември той пак дига тук пестници и говори за "отмъщение на пролет". Не е ли взело у него връх младежкото лекомислие? Той едвам стъпва в 22-рата си годишна възраст...
В цитираното писмо до Никола Обретенов Стамболов издава, колко дълбоко е почувствувал неуспеха си в Стара Загора. Може би, съвестно му е дори за съдбата на двамата четници, защото все пак той, Стамболов, се е спасил, а те са загинали. И тъкмо за тях той казва: "Но... ще се намерят отмъстители". Това е толкова много българско, че даже трогва. С какво друго нашият народ е отстоявал своето право за съществуване през пет века азиатско владичество, ако не е била изработена в народната душа тъмна и непобедима отмъстителност?
Но в същото цитирано писмо Стамболов съобщава, че е намислил да почне хумористичен вестник, - чака дори обе­щани пари, за да купи хартия... Хумористичен вестник само два месеца след главоломния неуспех в Стара Загора! Не, това е, наглед, необяснимо...
Всъщност то е пак поразително вярна проява на българска психология. Ние сме обезверен народ: затворен в себе си, невесел. И сме изгубили смеха си: хуморът у нас е сарказъм, е взаимна гавра, взаимно оплюване. Тоя характер на българ­ския смях е тъй всеобщ за старо и младо, за мъже и жени, че всяка най-обидна закачка сред нас веднага се подхваща от всички и се превръща в прякор често отвратителен. Само затова, може би, хуморът е единственото оръжие, от което се бои дори най-нечувствителният българин. И само хуморът (нашият, българският) е средството за постигане най-голяма популярност у нас (Дядо Славейков, Ботйов, Свирчо Петков, Захари Стоянов, Алеко Константинов).
Така замисълът на Стамболов да почне хумористичен вестник (само два месеца след Старозагорското крушение) трябва да се таксува като предусетно (интуитивно) налучква­не единствено правия път за ново обнадеждяване и за ново настървяване към борба на моментно покрусения български дух. Значи, и в тая замисъл за хумористичен вестник трябва да виждаме у Стамболов едновременно прозрение в народния дух и пак въплъщение на несъкрушима волева мощ.
За щастие, не е потрябвал тоя "остен" т. е. не е станало нужда от хумористичния вестник, който Стамболов гласял да почне. От България се е стекла в Гюргево такава голяма вълна от узрели за саможертва бунтовници, че веднага се е минало към работа.
Известни са подробностите по участието на Търновския окръг в Априлското въстание през 1876 г. Центърът - Горна Оряховица е пострадал от предателство. И планът на Стам­болов да групира въстаническа армия пак не се е приложил. Русенската чета е пристигнала навреме до Горна Оряховица, но намерила града обсаден от турска войска и се е пръснала. Габровската чета на Дюстабаиов не просъществувала повече от седмица: била е разбита, а войводата Дюстабанов е бил заловен от врага. Борила се е по-упорито само Белочерковската дружина в Дряновския манастир.
А и при тоя крах Стамболов е останал твърд. Спасил се е по едно щастие след обсаждането на Горна Оряховица от турците: случил се е (при извършеното предателство) в Тър­ново. Той се крие отначало при своите верни самоводчени (село при Търново). А после извършва нещо, което стои и сега в паметта на търновци, като класическа легенда. Почват турските бесилки. Българските въстаници се държат пред съда - и пред мъченическата смърт - горди до екзалтация. Познат е презрителният куплет на Бачо Киро, издекламиран пред турския военен съд. Но още по-внушително е държани­ето на Цанко Дюстабанов. Той е бил някога съученик (в Цариградския лицей) със самия царствуващ сега султан. Това се е знаело от християни и турци. И ето, султанът лично се е заинтересувал от съдбата на своя съученик, та турците са станали извънредно внимателни към заловения като воевода протеже на султана. Навярно, това държане е отговаряло и на установеното от съдебното следствие обстоятелство, че Цан­ко Дюстабанов е бил, всъщност, против всяка въстаническа акция и против една въоръжена борба въобще. И само в последния момент (след предателството в Горна Оряховица), поканен от съгражданите си да застане начело на предприета въоръжена акция, той се е подчинил на тяхната воля, потресен вижда се, от появилата се предателска низост в племето му. Така всички са очаквали - след залавянето му, - той пред съда да заяви, че е бил и е против въоръжена борба и по тоя начин да бъде пощаден от турците, т. е. да не "омаже въжето". Но Дюстабанов е изненадал еднакво и своите, и врага. Той е дал на турците достоен политически процес; казал им е открито: "Ние си искаме земята", т. е. че българите мрат и ще мрат по турските бесилки, защото не могат вече да понасят чуждото владичество. Ето това държане на габровския вожд трябва силно да е затрогнало Стамболов. И в трагичния ден, когато бесят Дюстабанов, Стамболов се е промъкнал в Търново. Това е било лудост. Отказал му е подслон даже зет му! Все пак упоритият Стамболов е намерил възможност да се укрие. И на утрото, преоблечен като циганин-въглищар, той се е сврял сред турските тълпи и е присъствувал на тежката българска трагедия: - пратил е последна целувка на големия габровец, когато тоя учен българин, покорен на народната съдба, но и верен на политическото му новорождение, спокойно е увис­нал на турското въже. Тоя случай отбелязва по-късно и д-р Константин Иречек в своя "Български дневник" (том II, стр. 426).
VIII. През Освободителната война. Чувство на самоцена у национален вожд.
Ако приемем, че Стефан Стамболов (след преживяното в борбите за освобождение) се е вече надъхал с оная вяра в достойнствата на своя народ, която е ореол на предшествени­ка му - Васил Левски, ще трябва да се съгласим, че той в края на краищата и сам се е надъхал със самовяра и несъзнателно се е почувствувал сред бойците в тоя достоен свой народ не само генерал, но и главнокомандуващ.
А избраниците на съдбата - хората надарени с духовна свръхсила - и без това се раждат с голяма подсъзнателна мярка за своята цена.
Ето, така трябва да погледнем на Стефан Стамболов, когато ще преценяваме неговото държане през Освободител­ната Руско-турска война.
Все пак отбягването на Стамболов да влезе в Българското опълчение, т. е. стоенето му далеч от самата огнена линия на войната не би се оправдало с нищо и би било едно осъдително самомнение, граничещо с маниачество, ако той преди това не е водил въоръжена дейност, т. е. ако не е имат случаи да излага живота си за бъдещето на своя народ и на своята страна.
Недопустимо е, наистина, да се мисли човек и да се чувствува роден за народен вожд, а след като до 22-годишната си възраст не е излагат никога живота си за делото на своята страна, да остане безучастен и тогава, когато мъжете от народа му гинат в ужасите на една с неизвестен още край война! Такова държане е присъщо само на бездушни кариери­сти.
Случаят с Ботйов е единствено логичният: той не би бил Ботйов, ако не беше участвуват с оръжие в ръка, (безразлично като войвода или като редник), щом е избухнало в страната въстание. Защото той преди това не е имат случай да излага главата си в такава, проповядвана от самия него, борба.
Остава, обаче, открит въпросът: къде е Стефан Стамболов при обявяването на Освободителната Руско-турска война и какво той борави, щом не се ангажира в Българското опълче­ние?
По устното твърдение на живи сподвижници в Търново, щом се разчува за турските жестокости след Средногорското въстание, Стамболов минава в Румъния и предприема рабо­та, която отговаря на неговото самочувство, като народен вожд: той влага всичката си стихийна енергия в създаване комитети сред българите в Румъния, в Бесарабия и в Херсонската губерния - за подпомагане пострадалите в България. И както подобава на достолепен общественик, той при самата тази своя работа потърсва средства за своята издръжка чрез личен труд: става учител в голямата българска паланка Куб­рат.
Ето така обявата на Освободителната Руско-турска война заварва Стамболов учител. И при позива за рекрутиране на българско опълчение той - само 22-годишен - ще да се е видял пред морално изпитание. Българското опълчение се организира не от българските комитети, не дори от българските общини в Русия и в Румъния, а от руското военно командуване. Това опълчение не ще е "помощна войска" (Русия разполага с неизчислима маса обучени набори!), а само плакада за целите на войната. И естествено, в така сформираното опълчение дори фелдфебелите и сержантите ще бъдат руси. А българите ще са само редници, т. е. изравне­ни, обезличени (и еднакво псувани и хокани при обучение -както е реда във всички войски по света). Руското военно командуване не е могло да допуща, че сред борещите се за освобождението си българи има вече изпитан кадър от ръко­водни лица във въоръжената борба. Същото се случи дори и у нас - при военната кампания срещу Турция през 1912 г. Свикахме "македонско опълчение", а го поверихме само на началници, които бяха обучени в нашите офицерски школи и в нашите казарми! И македонските войводи - комай до един - не влязоха в строя на това опълчение. Те или се зачислиха като нестроеви, или образуваха набързо свои чети и своевол­но нахлуха в Турция. Едвам после, през Всеобщата война, нашето военно командуване се досети да даде на македонски­те войводи началнически постове в опълчението, та така да се организира Македонската дивизия.
Не можете безпричинно, само в името на граждански дълг, да понижите в една война до редници ония, които са с проявено началническо достойнство и с изработена начални­ческа психология. Това е деградиране, значи, е наказание. И никой не би се подложил доброволно на такова изискване. Че и не трябва! Защото самата войскова дисциплина налага началникът да стои във всяко отношение по-горе от редника. Каква ще е тази войска, в която фелдфебели биха командували на офицери! Нашият бляскав военен теоретик и храбър офи­цер - покойният полковник Борис Дрангов - срещнал във Всеобщата война редник от Македонската дивизия, който спрял началнишкото му внимание с внушителния израз на своето лице. Полковник Дрангов се обърнал към войника с известния свой бащински тон:
- Юнак, как те викат?
- Павел Христов, г-н полковник.
- Павел Христов? От Битоля?
- Тъй вярно, г-н полковник.
- Ти ли се, бе Павле? Глупости! Че ти за редник ли си? Върви с мене!
Павел Христов беше ръководителят на Битолския рево­люционен окръг. Човек достолепен, непретенциозен, изпъл­нителен, а едновременно и бляскав агитатор и организатор! Но дошло време да се воюва наред с цялата българска армия, и човекът влязъл в опълчението, като редник. Обаче военният теоретик Борис Дрангов (който командуваше полк в Маке­донската дивизия) веднага решил: Павел Христов не може да бъде редник.
- Това е против духа в една армия! - натъртил той пред Павел Христов. И му възложил задачата, да си подбере хора от полка и да продоволствува последния...
Условията, при които се е рекрутирало Българското опъл­чение в Освободителната Руско-турска война, не са позволили на Стефан Стамболов да постъпи в него. И той се е чувствувал толкова прав в своята изработена вече началническа психоло­гия, че е тръгнал из българските колонии да надъхва младите - да влизат масово в опълчението. Но сам е останал вън от него, - останал е да чака своето място в развиващите се събития.
IX. На изпитание. Нов критичен момент.
Стефан Стамболов се явява в Търново веднага след наста­няването тук на Руското военно командуване. Той е непознат на последното. За помощник на губернатора ("вицегубернаторът") в Търново бива назначен Драган Цанков. При него, за чиновник в губернаторството, е бил нареден и 22-годишният Стамболов - навярно, но препоръка на видни търговци. Драган Цанков е общественик, оформен в Цариград - с психическата подкваса на ориенталска школа ("византийс­ка"). Той ласкателно "котка" хората около себе си, а в душата си е самомнителен. Тоя тип човек е психично чужд на всеки хъш, още повече, когато тоя хъш е Стамболов, който сред младите сега е живата сянка на загиналия Ботйов, а при това е и вчерашният заместник на Васил Левски (особено тук, в Търновския окръг и в Търново). Още при първа среща "вицегубернаторът" и "подчиненият чиновник" ще да са се почув­ствували и ще да са се взаимно отблъснати. Но Драган Цанков е знаел, разбира се, с кого има работа. И като цариг­радски политик той е погалвал с кадифени ръкавици "черната котка", която се е протрила о нозете му. И пак с такива ръкавици той е потърсил да го отстрани от пътя си. На това ще го е потикнало и обстоятелството, че Стефан Стамболов, като бивш одески семинарист (при това с руска подкваса като идейник и като човек със знания и начетеност въобще), скоро ще е станал свой сред младите руси около княз Черкаски (голям и напредничав икономист и философ, същинският организатор на нова България, починал, за жалост, преди да довърши работата си). Щом се получава заповед от Руското военно командуване, да се подготви всичко за свикване на първия в България войнишки набор, Драган Цанков врежда в списъците и Стефан Стамболов... По-късно д-р Константин Иречек ето как отбелязва тоя случай в своя "Български дневник" (том II, стр. 38), "Драган Цанков, през време на окупацията: като търновски вицегубернатор, искал да вземе Стамболов за войник при първия набор, ала тоя набърже се записал за учител в едно село и така се е спасил".
Не ще е било, разбира се, само това изпитание, което е понесъл Стамболов през перипетиите на войната. Може би, дращило е очите на самите му съграждани, че той, организа­торът на въстания, сега е някакъв чиновник, когато хората му са с пушка в ръце из бойните полета. Това е допустимо. Стамболов е само 22-23-годишен!
Но настъпва голямо колебание в успеха на руското оръжие. Осман Паша се окопава в Плевен, та ангажира за неговото обсаждане стохилядна руска войска и още толкова румънска. А в Тракия се явява с нова войска Сюлейман Паша, разбива руските авангарди, подлага всичко на огън и сеч, минава Средна гора и се нахвърля върху Шипченския проход в Стара планина.
Става нещо страшно: от стопанското средище на Северна България трябва да се продоволствува, както армията около Плевен, така и тая на връх Шипка. И това продоволствуване трябва да се върши при тогавашните пътни съобщения и с тогавашните превозни средства! А при това Търновският окръг се залива с многохилядни бежански семейство от Тра­кия - необлечени, гладни и ужасени... Изтръпва и местното население: нямали да последва и него участта на тракийците?
Разбира се, населението все още е в унес пред изгрялото слънце на тъй дълго очакваната избава от азиатското иго. Проговорва, обаче, и робският егоизъм. На това помага и изобилието от руски пари - от "рубли". Избликва и завладява душите ориенталската безогледна спекула и робската алчност.
Така продоволствуването на руската войска става все по-трудно и по-скъпо. Настъпват дни, когато руските военачал­ници вече не крият своя потрес: този ли е народът, за освобо­ждението на който те воюват?
Ето в тоя момент се хвърля в действие - със своята стихийна енергия - Стефан Стамболов: той организира про­доволствени команди, взема камшик в ръка и почва реквизи­ции преди всичко от своите села около Търново.
И, разбира се, чувствува наново възмущението на съгра­жданите си. У българите няма граждански традиции. Роб­ството е заличило дори обикновената смисленост при преживяване на големи събития, каквото е било това затягане на войната. Тогаз никой е нямал представа, колко е трудно да се продоволствува даже десетхилядна армия, щом тя е групирана на едно място. А в случая трябва да се прехранва комай само от Търновския окръг поне половината от Плевенската обсадна армия и цялата войска на Шипка. Има дни на глад! (Моят хазяин някога в Казанлък, Киликчията, ми разказваше простодушно: "Хукнах с челя­дта си да бягам и прехвърлих Стара планина. Видях тук много руска войска, която гладуваше. Хората даваха мило и драго за парче хляб! Така аз се досетих: намерих свои родове в едни балкански колиби, съортачих се с едного от тях, слязох "на габровския път", па почнах да пържа меки­ци. И натрупах пари!...)
Всичко това съгражданите на Стамболов не са схващали (поне в своята маса). И, навярно Стамболов е срещал през тези дни на изпитания погледи, пълни с упреци даже от най-близките си.
Тоя случай от тежки за Стамболов дни отбелязва полко­вник Кисов в своите спомени за българското опълчение на Шипка. Полковникът по-късно е бил емигрант в Русия (след преврата на 9 август). И както всички такива (макар високоинтелигентни хора), той си е останал надъхан с ненавист към Стамболов. Така Кисов разказва в своята книга, че през критическите дни на Шипка той (тогава поручик или подпоручик от руската армия), срещнал Стам­болов с камшик в ръка из търновските улици и му е уж казал: "Г-н Стамболов, един млад мъж като вас трябва сега да е не с камшик, а с пушка в ръка". На това Стамболов бил отговорил: "Ще ме видите вие после". И Кисов заключава със сарказъм: "Видя го после България". Той подразбира събитията след 9 август. Ако приемем горния разговор за верен, все пак България не е чакала години, за да види Стамболов с неговата непоколебимост: това е станало много по-скоро - още след Берлинския договор.
X. След Берлинския договор. Стамболов и Кресненското въстание. Всенародното изпращане на княз Дондуков.
Руската армия е пред Цариград. И на Сан Стефано е продиктуван договор за мир, който създава българска държа­ва в действителните народностни граници на племето ни. Всички българи считат това за естествено и се готвят с пълна сериозност да организират държавата си. Но - ето гръм из ясно небе: събралата се европейска конференция в пруската столица оповестява известния Берлински договор.
Българският трагизъм в оня момент е безграничен. Свиканото наскоро в Търново Учредително народно събрание се колебае през цели десетина дни, дали да пристъпи към работа или да бойкотира създадената в Берлин българска държавица, т. е. да се откаже от учредяването й и да се разтури...
Най-после благоразумието надвива: представителите се прекланят пред волята на Европа и пристъпват към работа - да организират малкото Българско княжество, границите на което само случайно прехвърлят Стара планина западно, та обхващат и София с Кюстендил. (Географската наука тогава е чертаела Стара планина от Ихтиманските височини по Рила и Осогово, та само за това в Княжеството се вмъква и Югозападна България).
В Учредителното народно събрание не участвува Стамбо­лов. И въобще в това събрание не участвуват хора на ботевския кръг - бунтарите, хъшовете.
И ето пред зиналата за народното бъдеще пропаст възсепва се стихийната воля на Стамболов - довчерашният заме­стник на Левски. Разумно е било. Българското учредително народно събрание да се преклони пред Европа, но това значи ли, че е било наложително Македония наново да подложи врат на турския ярем? Не, там е трябвало да се прояви отпор срещу турците, срещу Европа, срещу света...
Ако руските войски бяха държали в ръцете си всички български земи, задачата би била, сравнително, по-лека. Но русите държат от Македония само северната част – Горно-Джумайско. Всички други земи там са още в турски ръце.
Така - за да се даде отпор в Македония срещу Берлинските решения, трябвало е да се заработи пак на старата основа: тайни революционни комитети, тайно въоръжаване и на края въстание.
И Стамболов се залавя на работа. Той има верния усет на конспиратор: трябва да се действува предпазливо, т. е. без знанието на Руското военно командуване. И се почва от Търново: основава се и комитет за целта - със секретар Стефан Стамболов. (Такова писмо е запазено в архивите на Охридския владика Дядо Натанаил. Тази архива сега е в библиотеката на Илинденската организация). След това Стам­болов повиква от Русе своя неразделен "фукара" Колю Тихов (Никола Обретенов), който вече се е завърнал от заточение. Те заедно се озовават в Кюстендил. Тук е Дядо Натанаил - Охридският владика. Тук са още всички македонски българи, които са участвували в Освободителната война като бойци в Българското опълчение. Тук са и маса македонски войводи и харамии. Очевидно, това е запалителен материал, готов да възпламне!
И се почва трескава работа: създават се комитети в Маке­дония (устройва се канал за нелегално движение дори до Охрид), трупа се оръжие, организират се въстанически отря­ди. В руските войскови части, които са окупирали Горно-Джумайско, има двама офицери от кавказките войски. Те, привле­чени в движението, тръгват из пиринските карпи, като същи черкези, и запалват главите на българските колибари; ще нападнат турците в Серското поле, ще грабят...
Така предприетото движение добива шумен характер. Сведения за него пристигат най-после и до княз Дондуков-Корсаков, който е организатор на Българското княжество (след смъртта на княз Черкаски). А частен секретар (и прево­дач) на княза е българинът Олимпи Панов, другар на Стамбо­лов от Гюрговския комитет. Олимпи Панов ще да е открил на княза, кой е Стамболов. И трябва да му е обяснил, че със Стамболов работата в Македония може да вземе сериозен характер.
А и така е станало. Семейството на Стамболов пази две писма от тоя исторически момент. Те са обширни, писани от Кюстендил. Стамболов съобщава на "Благотворителния" комитет в Търново:
"Понеже Отец Натанаил е доста стар, за да може да води живота на един революционен организатор, то той не отиде сам при въстаниците по селата, но натовари мен с тая рабо­та".
С това пълномощно от Натанаил Охридски Стефан Стамболов минава на 15 декември 1878 г. в неокупираната от русите гранична Македония, където са струпани въоръжени македонски чети за борба срещу нашествията на турски низами и башибузуци. Според писмото, той се придружава само от някой си Мирослав Хубмайер. Стамболов тук свиква събрание, нарежда план за организация и за въстание напро­лет (1879 г.) и съобщава в писмото си, че селата по Краище, които били на брой 70, решили да издържат четите до напро­лет.
В същото писмо Стамболов съобщава, че на 5 януари 1879 г. той ще заведе и Дядо Натанаил Охридски в Горна Джумая на събранието, в което:
"Ще им дам един план, как да се работи вътре в Македония и каква организация да си въведе местното българско народонаселение, за да може напролет да избухне въстание по всичките по-важни места в Македония".
Писмото продължава:
"Ако и Отец Натанаил отначало да не искаше да се съгласи да пратим емисари в Македония, които да наредят в нея комитети, каквито имаше в Тракия и в България на 1876 г., то аз го принудих да се съгласи, защото инак нашето предприя­тие не ще има желания успех".
Във второто си писмо, още по-обстойно, писано след 3 февруари 1879 г., Стамболов дава изложение за направеното през тия 3-4 нови революционни месеца:
"Като видяхме, че не е възможно да се води въстанието само с нападение от границите, то решихме да направим вътрешно въстание", се казва в обширното писмо. За тази цел Стамболов организирал големи чети под "предводителството на четирима воеводи: Караискако, Стефо, Павле и Каракоста". Четите нахлули в Македония и след "незначителни" две сражения с турците, успели да слязат на Вардара при моста на Демир Капия. Тук те вземали "на пусия моста и върнали трена назад. Сетне минали реката Вардар и при селото Клисура имали една битка с турците, която траяла осем часа". След това сражение едната от четите отива към Воден, а другата - към Битоля. "В Мориовско към четата на Караи­скако се присъединили до 500 души местни въстаници, въо­ръжени със свое оръжие".
Ето прочие, какви опасни размери взема предприетото от Стамболов въоръжено движение в Македония!
И в Кюстендил се явява сам организаторът на Българско­то княжество - княз Дондуков-Корсаков със своя частен секретар Олимпи Панов. Според устното свидетелство на Дядо Колю Обретенов (жив още - в Русе), князът е повикал Стамболов при себе си и му е уж казал, че забранява предп­риетото: "Ще обърна топовете си срещу вас". Вероятното е, че Стамболов (който като одески семинарист говори добре руски) ще да е повел разговора на по-друг тон. И княз Дондуков (осведомен от Олимпи Панов, кой е Стамболов) ще да му е отговорил за опасното международно усложнение, което би се създало от едно македонско движение в оня момент. Берлинският договор е удар срещу Русия. И никой в Европа не ще допусне, че българите на своя глава са предпри­ели движение в Македония. Това движение ще се отдаде на русите, ще предизвика продължение на войната и в края на краищата може границите на Турската империя да намерят пак Дунава...
През тоя мъчен ден Дядо Никола Обретенов е видял сълзи в очите на коравия Стамболов, който се е отказал от предпри­етото.
Навярно, в тази кюстендилска среща с княз Дондуков-Корсаков, Стамболов е приел да сътрудничи в организиране­то на новото Българско княжество: той е бил назначен за началник във Вътрешното министерство (формално - подначалник, защото шефове във всички учреждения са били руси).
За характера на срещата в Кюстендил няма други данни, освен свидетелството на Дядо Никола Обретенов. Но не може да има съмнение, че княз Дондуков е почувствувал Стамбо­лов и се е постарал да го направи свой привърженик (князът не е скривал желанието си да заеме българския престол). Така трябва да се е дошло и до известна близост на Стамболов към княз Дондуков. Това е проличало скоро.
Според Берлинския договор българският престол не може да се заеме от руски княз. Така Княз Дондуков-Корсаков е трябвало да напусне страната. Развълнувана се е цяла Бълга­рия: ще изпращат пълномощника на Цар Освободителя! Сте­кли се депутации от всички кътове на княжеството. А - нали? в такива случаи ораторът, който ще изрази чувствата на цял народ, се определя със съгласието на изпращаната висока особа. Дори и самата реч се преглежда предварително от него, защото е акт от международно значение.
И ето тук излиза налице Стефан Стамболов: нему се възлага да държи прощална реч към княза - организатор на България - и в негово лице да изрази чувствата на българския народ към Цар Освободителя, към освободителката Русия и към проявената в Берлин убийствена жестокост на западния свят към нас.
Това предпочитане на Стамболова трябва да е станало по изричното желание на княз Дондуков. Защото тогава Стамболов е само чиновник (подначалник във Вътрешното минис­терство). И е чужд на оформилите се вече български официални среди. Той не е участвуват в Учредителното народно събрание. И не е имал още случай да прояви своя ораторски дар. Наистина, познат е като автор на популярни песни. Но срещу това ние имаме тогава обаятелната ораторска фигура на Митрополит Климент - авторът на "Иванко, убиецът на Асеня". Имаме извънредно популярният поет Дядо Славей­ков. Налице са още големи обществени фигури - народни вождове и бляскави оратори, - като Дядо Цанков и д-р К. Стоилов. Наистина, допустимо е, че тъкмо защото речта, която ще се държи, представя акт от деликатно международ­но значение, то тя не бива да се възложи на очертали се вече политици, които утре ще бъдат министри на България и, значи, ще са принудени да боравят и в тайната дипломация. Но дори така да е, все пак издигането на Стамболов в тоя момент не може да е работа на самото правителство. Защото Министерският съвет се състои изцяло от лица, които не само са чужди на бунтарството, но са и проявени (в Учредителното народно събрание) противници на всяко левичарство.
Не, случаят трябва да се обясни с македонската акция на Стамболов, т. е. че се дължи на ония негови лични отношения с княз Дондуксов, които почват от Кюстендилската среща.
А държаната реч е била толкова силна, че наистина е сътресла душите: имало е и гласни ридания. Ето с тази реч почва държавническият възход на Стефан Стамболов.
XI. Загадка.
Организаторът на новосъздадената България - княз Дон­дуков-Корсаков - напуща страната, след като свиканото във Велико Търново Българско учредително Народно събрание избира за българския престол немецът княз Александър Батенберг.
В това Учредително народно събрание не участвува никой от Ботевския кръг - т. е. никой от проповедниците и ръково­дителите на въоръжената борба против турското иго. Лицата от тоя кръг - до последния човек - или са загинали по планините и турските бесилки и кланета; или са на заточение из Мала Азия; или пък са още в куртките на току-що разпус­натото Българско опълчение.
В Учредителното народно събрание не участвува дори Стефан Стамболов. И не защото той едвам е завършил 23-годишната си възраст: д-р Константин Стоилов е само с една година по-възрастен от него, а е от първите членове и оратори на това събрание.
Руското военно командуване, начело с княз Дондуков-Корсаков, назначава българско правителство, съставено от заварените легални предни люде в страната, т. е. от лица които са били чужди на предходящата въоръжена борба. И с това правителство руското командуване изработва наредбата за свикване на Българско Учредително народно събрание, а тая наредба е такава, че в събранието попадат за депутати само благомислещи първенци на народа. В него са членове по право българският черковен клир - владиците ни. После - назначени (а не избрани) депутати са люде на компетенцията: дипломирани юристи, лекари, политици. На трето място - назначени са за депутати видни представители от българския търговски и имотен слой, дори и такива, които са се издигна­ли в чужбина. А посочените от самия народ депутати са избрани чрез подгласници. Изборите са станали по обичай­ния дотогава начин: съберат се "комшиите" във всяко село или във всяка градска част и "полюбовно" определят своя "подгласник", като го вземат из дотогавашните си представи­телни тела: някого из "старейшините" си, т. е. общинарите или някого из "епитропите", т. е. черковните настоятели. Така "полюбовно" посочените подгласници са били все лица, които са легално изплавали в предните обществени слоеве при турското владичество. Прочие, тези подгласници, свика­ни в околийските центрове, са избрали за депутати в Учреди­телното народно събрание пак някого из своята среда.
Ето тъй в първото наше Велико Народно Събрание ("учре­дителното") не е попаднал за депутат нито един човек от Ботевския кръг, нито един "революционер".
А още в първите заседания на това събрание става нещо необяснимо: голямото мнозинство от депутатите се обявило против назначените от Руското военно командуване българ­ски министри!
За тези министри са държали владиците - до един; някол­ко известни търговци и имотници и няколко видни лица от "компетенцията" (д-р Стоилов, Д. Греков).
Така се е очертало нещо странно: грамадното мнозинство от представителите на благомислието в страната, т. е. хората на легалната борба при турското владичество са се дигнали срещу ... вчерашните си водители: владиците и заможните си първенци!
Нещо повече: от това "опозиционно" мнозинство се е изработила една колективна и непоколебима творческа воля, която е "радикалска", т. е. крайно левичарска - Учредително­то народно събрание изработва - при буйни пререкания с владиците и заможните първенци - една конституция, която за онова време е най-свободолюбивата в Европа. Дава се безусловна свобода на религиозната и гражданска съвест (на печата и на живото слово). Създава се правно положение, чуждо и до днес в държавното устройство на съседните ни народи. На администрацията се отнема всяко право да се намесва в споровете - имуществени, търговски и битово морални - между гражданите: тия спорове ще се разглеждат или от народни избраници (кметовете в селата) или от закле­ти граждански съдии (мирови, окръжни, апелативни, касаци­онни). Правото на избирател има всеки гражданин навършил 20-годишна възраст без всяко ограничение. То може да се отнеме някому само с влязла в сила съдебна присъда за извършено престъпление. Правото на избираем има всеки гражданин, навършил 30-годишна възраст. А добитото изборно достояние ("мандат") може да бъде обезсилено пак или само чрез влязло в сила съдебно решение (което би отнело гражданските права на избрания), или по решение на народ­ните избраници. Изборната система е пряка (не чрез подгла­сници) и предвижда тайно (чрез бюлетини) гласоподаване. А най-странното, най-чудното във всички тия "радикални" по­ложения, които Учредителното народно събрание е вложило в Българската конституция, е нещо досущ революционно: страната ще се управлява само от "Народно събрание" - без горна камара (без сенат или държавен съвет) - нещо, което е познато в историята на народите само при разгара на револю­ции.
Къде е ключът на тази загадка, на тази необяснимост в нашата нова история?
Въпросът е тълкуван у нас - в печата и в общограждански събрания - всякак. Даваните обяснения се свеждат към два извода. Според едни, разгадката е, може би, в тайните въздей­ствия на руската дипломация. В Берлинския трактат за създа­ване на Българско княжество е прокаран един член, който е твърде недвусмислен: българският престол не може да бъде зает от руски княз. Очевидно, волята на европейските сили е: новото Българско княжество да бъде не само с независим държавен глава, но дори и с такъв, който би клонил към западните съперници в източноевропейската политика на Русия.
Руската дипломация не е могла да се опълчи открито срещу това решение на Берлинския конгрес: държанието особено на Англия е било досущ застрашително. И ето, за да подбие явните домогвания на западните сили, руската дипло­мация е намерила, може би, интерес да върже ръцете на бъдещия български държавен глава (взет от някои из европей­ските владетелни домове).
А с изработената Българска конституция наистина се е постигало това. Създаваният от нея крайно свободолюбив правов ред в княжеството е отнемал на държавния глава възможността, облегнат на войската и на полицията, да тла­сне страната в противонародна политика. А с прекараната в същата конституция парламентарна система държавният глава е бил поставен на тръни. При липсата на горна камара (Сенат или Държавен съвет) всяко несъгласие между Народното събрание и княза е могло да доведе до крайности: или князът да разгони събранието, или то да се обяви за конвент...
Така допущането, че "радикалският" характер на изработената Българска конституция е, може би, продиктуван от руската дипломация, - това допущане не е досущ неоснова­телно. (“Радикали" биват наричани отпървом българските либерали, които са мнозинство в Търновското Учредително събрание.) За всеки случай текстът на изработената в Търново конституция, представен за одобрение на Цар Освободител в Петербург, бива подписан без всяка уговорка...
Но веднага следват събития, в които мъчно може да се вникне само от горното становище.
Всичките решения на Учредителното народно събрание са взети против волята на назначеното от Руското военно коман­дуване българско правителство, т. е. всяко от тези решения представя звено от цял низ парламентарни пропадания на това правителство. И въпреки тази очебийност Руското воен­но командуване си прави оглушки: то не сменя, правителство­то. Нещо повече: след като Учредителното събрание си привършва работата и се закрива, бламираният Министерски съвет остава на власт и произвежда първите законодателни избори в страната!
В недоумение са новоизбраният княз, цялото дипломати­ческо тяло, че и самото Руско военно командуване. Един народ, който пет века е бил под азиатско робство - и е освободен чрез победата на чуждо оръжие, - тоя народ идва още с първите си граждански стъпки да отрече своите духо­вни и светски ръководни слоеве и да издигне за такива някакви безлични учители и книжници...
Това не е могло да не се вземе за срамно недоразумение, а именно, че тъмният народ е "подведен" от демагози... Още началните заседания на това първо българско законодателно народно събрание са убедили благомислещия свят, че с него не може да се работи. (Според Иречек, през едно само заседание "младежът" Стефан Стамболов е взел думата 24 пъти, т. е. толкова пъти, на колкото години е бил!). И князът не се е поколебал: разтурил е събранието и назначил веднага нови избори - пак при стария характер на Министерския съвет. Никому още не е текнувала мисълта да се посегне на свободите, осветени от Търновската конституция. А при тези свободи народът е избрал за второто законодателно Народно събрание пак грамадно мнозинство "радикали" (и то, според д-р Иречек, много но-просветени - такива, че да не слушат "изпъдения одески семинарист" Стефан Стамболов...) Не, очевидно, тази историческа загадка не може да се обясни само с допустимо тайно въздействие на руската дипломация.
XII. Вътрешна сила.
В споровете, водени у нас през половин век върху произхода на Търновската конституция, се идва и до втори извод.
Най-ученият човек в Учредителното народно събрание бил Петко Каравелов - "един руски нихилист, надъхан с идеите на Френската революция". И ето тоя човек е съумял да подведе мнозинството "досущ прости депутати", та е прока­рат крайната, неприложимата, чуждата на българския наро­ден бит и на българската гражданска изостаналост, конститу­ция.
Обаче историческата правда още по-малко може да бъде посрещната с тоя извод. Преди всичко "бащата" на Търновската Конституция Петко Каравелов не е никакъв нихилист. Като студент, той само проявява черти на изключително надарен млад човек. (Преди Всеобщата война в България е дошел един белобрад московски професор. Още със слизането си в София, той е запитал за Петко Каравелов. Професорът е бил негов състудент от Москва. А когато е узнал, че Каравелов е вече покойник, ученият човек се е прекръстил и казал: "Между всички нас през моето студенчество в Москва, Петко Каравелов беше най-бляскавата и най-авторитетна фигура".) После той служи като преподавател във военна гимназия. И далеч преди освободителната Руско-турска война действува като славянофил: идва в България, да види майка си, а на връщане се отбива в Букурещ при своя батю Любен Каравелов и го съветва: да изостави революци­онните боравения. "България ще бъде освободена по друг път". (Виж книгата ми "Реформатор - Петко Каравелов, психологически очерк", Плевен 1934 г.)
А допущането, че българските депутати в Учредителното народно събрание са толкова непросветени, щото ученият Каравелов е можел безконтролно да прокара в изработваната конституция идеите на Френската революция - това допущане е досущ своеволно. В Учредителното народно събрание около Петко Каравелов има толкова депутати с европейско образование, колкото са и около назначеното от Руското военно командуване правителство. С последното са преди всичко владиците ни начело с бляскавия писател и оратор Климент Браницки - авторът на драмата "Иванко". Към него са още двамата най-крупни политически фигури за живота на страната ни през оня исторически момент: д-р К. Стоилов и Д. Греков. Д-р Стоилов е английски възпитаник - свършил е Роберт колеж в Цариград. Той е немец по дисциплина на ума: свършил е юридически факултет при най-стария германски университет - Хайделбергския. И още - д-р Стоилов е френ­ски учен: след като е свършил в Хайделберг, слушал е цяла година лекции при първите френски знаменитости в Париж. А Д. Греков е юрист, дошел от Румъния, където е бил в редовете на първите адвокати: силен и подвижен ум, внуши­телна фигура и бляскав оратор. А около Каравелов, освен лица с европейско образование, са още Драган Цанков и Дядо Славейков. Първият е най-дълго живелия наш държавник, та е познат на мало и голямо в страната с основните черти на своя натюрел. Един политик затворен за всякакви книжни идеи: практик. Създал се като общественик в Цариград, гой е изцяло чужд на какви да са революционни навеи. А Дядо Славейков е самобитен българин с проблески на гениалност. Той е самият български дух отпреди Освобождението. И двамата тези зрели в оня исторически момент водители на народни маси олицетворяват основната черга в характера на народа ни: непоколебима упоритост. Изключено е тези люде да се увлекат по идеи, чужди на живота в своята изостанала страна.
Няма съмнение, епохални идеи, затвърдени с много граж­данска доблест и с много човешка кръв, каквито са идеите на Френската революция, прехвърлят морета и планини невиди­мо, комай като епидемия. Дали не е случаят и у нас такъв?
Условията, при които се развиват първите политически борби у нас, не дават значително място за такова обяснение на нещата. В Учредителното народно събрание се водят само съкратени дневници от писари, - няма стенографи. Тяхното печатене се бави, защото няма още вестници, няма периоди­чески печат. При това в цялата страна липсват пътни съобщения (освобождението заварва у нас едничко късата железопътна линия Русе-Варна). И естествено, самата поща е толкова, неуредена и толкова е бавна, колкото мъчно може да си въобразим сега. Пътува се от вътрешността на страната до столицата комай със седмици. При такова състояние на нещата движението на идеи (че дори предметните агитации и пр. зададени избори) става индуктивно от човек на човек, а не чрез свикване на събрания. Няма плъзване на агитатори от града към селата, а наопаки - селото изпраща свои един-двама люде в града (обикновено "на пазар") за "новини".
Ето при такива условия изборите за двете първи законода­телни Народни събрания у нас дават мнозинство на "радикалите". Очевидно, не може да става дума за популяризиране на някакви далечни идеи, нито въобще за "демагогско" проагитирване на широките народни маси.
И ако, при все това, избирателите в грамадното си мнозин­ство стоят непоколебимо на искания, отречени от новоизбра­ния княз, отречен от духовенството и от предните слоеве на държавнически улегналите водители, - не ставали наложи­телно да се приеме, че тези "радикалски" искания застъпват известни назрели болки и въжделения сред широките народ­ни маси у нас, т. е. че възникналите още в Учредителното народно събрание политически борби се подтикват не от външни въздействия, а от вътрешни сили - народният бит, имуществени отношения и от заварени стопански мъчнотии и неуредици?
Стефан Стамболов, организаторът на въстание в необят­ното Старозагорско поле, е познавал най-добре тези вътреш­ни сили, които се крия зад очерталото се в Търново полити­ческо деление. И щом се насрочват изборите за първото Законодателно народно събрание, той напуща административно-организаторската си служба в София и макар да е само 24-годишен (значи, без право на избираем), развява знаме за нова борба. Живият още съвременник на събитията тогава Божил Райнов разказва:
- Една заран срещнах Стамболов, излиза от Вътрешното министерство. Къде? - питам го.
- Подадох, казва, оставка. Ела да те водя в Търново.
- Защо?
- На избори: ще пометем консерваторите!
Ето, това е: представителите на улегналите обществени слоеве са обявени за люде, които задържат живота в заварен мухъл, т. е. са консерватори. Срещу тях са се обявили двамата стари политици от комай целия период на нашето възраждане - Дядо Славейков и Драган Цанков. А ето към тях се присъ­единява вчерашният заместник на Васил Левски, олицетворителят на ботевския дух в нашите въоръжени борби срещу турското иго - Стефан Стамболов. Така се понася зов в цялата страна: - Долу консерваторите!
И те биват "пометени" от политическата арена с такава непоколебима колективна воля, че за оня исторически момент тя се явява като необяснима загадка. Наистина, какви са тези вътрешни сили на българския живот, че пред тях се поваля авторитетът не само на улегналите и най-заможни обществени слоеве, но се проваля авторитетът и на целия наш черковен клир, за издигането на който само допреди 8 години тогава целият народ - с жени и деца - е гонел гръцкото духовенство от черквите и е викал: "Искаме свои, български владици"?

ДЪРЖАВНИЧЕСКИ ВЪЗХОД

Книга втора

Предговор към книга втора
Великите покойници сред един народ са най-високата точка от творческия ръст на гражданствеността в него. И с тях не бива да се партизанствува. Въобще не бива да се партизанствува със сенките на заслужили към страната покойници. Защото техният живот е образна история на народа им. А историята е урок за всички.
Проникнат от това съзнание, аз преди близо три десетиле­тия написах характеристика за Стефан Стамболов, която озаглавих "Диктаторът". Според данните, които бях събрал още тогава, Стамболов се очертаваше под перото ми, като стихиен образ с изключително високи качества.
Но хората, в реда на които бях тогава като гражданин, изпаднаха в дълбоко смущение от моята възторжена характе­ристика. Преди всичко те не можеха да повярват, че аз смятам за "велик покойник" един "тиранин" - аз, левичарят, който бях измел (макар и като екзалтиран младеж) доста участъци през неговото управление. А после - те не разбираха, какво собствено аз постигам с такава "ненавременна характеристи­ка".
Така беше във всички партии у нас, уви! Не се търсеше истината, а още по-малко правдата.
Нямаше какво да правя тогава, - трябваше да се свия: млад бях, нямах куража да се дигна против авторитетното мнение на хора, които искрено тачех. И захвърлих работата си в купа от многото почнати и недовършени замисли.
Но ето през последното десетилетие пътувах постоянно из злополучната сега наша страна и - сред живите още спомени из градове и села за Стамболов постепенно в съзнанието ми той се очерта наново като действително най-стихиен образ между всички големи фигури в новата ни политическа история. Така аз заработих пак. Разширих някогашната си бегла характеристика: превърнах я в голям труд, който обосновах и осмислих със спокойствието и увереността на сегашните си години.
Но и днес хората около мене (макар и чужди на всяка партийност) пак са в смут. Те недоумяват преди всичко, защо аз - художественият писател - трябва да се занимавам с психологията и характеристиката на покойни партийни ше­фове? А за диктатора Стамболов, когото и до днес мнозина органически ненавиждат (по стара памет), от всички страни слушам все едното и същото:
- Рано е още да се преценява той!
Ето това вече аз от моя страна досущ не мога да разбера. Нима и сега, 40 години след трагичната смърт на един могъщ трибун и властен граждански вожд, - нима и сега не е време за неговото историческо преценяване? Но кога ще е най-после време? Тогава ли, когато историческият урок от вчерашния наш ден ще бъде вече безпредметен и големите човешки фигури в него ще бъдат интересни само за университетски семинари?
Народът ни е в безпътица. Време е наново да отмерим силите си. От това се движа. И съзнавам - поне за работата си върху Стамболов, - че се нагърбих с тежка задача. Тя ме задължаваше да се откъсна от всички идейни и чувствени увлечения през моя живот. А това ме сътрисаше. Но беше наложително! Защото не виждах, кой от съвременниците ми би извършил тази работа що-годе успешно. Тримата големи-властници - Петко Каравелов, Стефан Стамболов и д-р Константин Стоилов - не са обикновени даровитости. Те са творчески натури на широка ръка, т. е. са хора не само на воля и характер, не само на знания и мисъл - не! Те са хора и на подсъзнателен предусет за нещата. Прочие, тяхната всестранна преценка изисква не само кабинетна добросъвестност, но и художествено проникване.
I. Малко история
Стефан Стамболов се явява на политическата арена ведна­га след закриване на Учредителното народно събрание - при първите законодателни избори и програмата му е много къса: "Да пометем консерваторите",
А при очерталите се в Търново два политически лагера, към консерваторите е минал и целият черковен клир - влади­ците. Нещо повече: последните още в Учредителното народ­но събрание са заели ръководно място в тоя лагер. Така - програмата на Стамболов "да пометем консерваторите" не изразявали идейната насока на Ботевския кръг от предосвободителната борба, а именно" "Долу царе, папи, патриарси"?
Апостолският период от живота на Стамболов изключва така положения въпрос. Младият човек е вече политически наред с Ботев; те и двамата не се отказват от възможно споразумение с руското императорско правителство за осво­бождението на България; сам Стефан Стамболов се ползува от съдействието на граф Игнатиев в Цариград; по-късно той се сближава с княз Дондуков-Корсаков по организирането на Българското княжество и съумява да се издигне пред него тъй, че когато князът напуща България, посочва Стамболов за оратор, който да изрази в негово лице чувствата на българс­кия народ към Царя Освободител.
Прочие, Стамболов стъпва на политическата арена в сво­бодна България досущ отърсен от бунтарските идеи на бъл­гарските революционни комитети.
Но всичко това не измества същината: почнатата борба е преди всичко срещу авторитета на българската черква. След бързото разтурване на първото Законодателно народно съб­рание, изборите се произвеждат от консервативно министер­ство, което се председателствува от Митрополит Климент. Прочие, в името на какво се води тази борба и как тя успява?
Руското военно командуване още при първите мероприя­тия привлича в политическите борби у нас и духовенството: не само всичките ни митрополити са депутати в Учредителното народно събрание, но и председател на това събрание е първият Български Екзарх Антим.
Това отговаря на руския бит и дух: Русия тогава е все още във вълните на средновековния теократизъм. А отговаря то еднакво както на бита и духа в разгромената Турция, тъй и на реда в живота на гръцкия народ.
Случаят, обаче, не е такъв с бита и духа в нашия народ. Още при наченките на нашето народно възраждане, макар първите лъчи да възпламват из манастирите, все пак начело на наро­дното движение се издигат светски водители - учители, черковни настоятели, градски и селски старей.
Черковната борба у нас е строго светска: за национално самоопределяне. И то не в книжна смисъл, не за да се служи в черквите на роден език (в досущ малко кътища из страната гърцизмът е успял да изгони черковнобългарския език от богослуженията и от училищата.) В Турция, като теократична държава, духовенството играе светска роля: и последният селски свещеник има пред турските власти значение на наро­ден застъпник. И ето: цял български народ се дига да иска своя черковна независимост, преди всичко за да бъде '"раята" застъпвана пред властите от свои духовни пастири, т. е. в "мензилишите" и при всички други случаи българите да не бъдат защитавани (а по-право шпионирани и клеветени) от гръцките владици.
Така черковната борба у нас е строго светска, като се движи но канавата на гражданския живот в една теократична държава, каквато е Турция. Затова практическата цел на тази борба е по-скоро едно стъпало в нашето възраждане, а имен­но: в предстоящето светско борчество на българския народ да се отстрани първата пречка - шпионското око на гръцките владици.
Това личи на всяка стъпка в развиващите се тогава събития. Още черковната борба не е увенчана с учредяването на Бъл­гарската екзархия, а Хаджи Димитър и Стефан Караджа вече с кръвта си написват знамето на утрешния ден: "Свобода или смърт". И едновременно с Всенародния Черковен събор в Цариград, който учредява Екзархията (1870 г.), в България Васил Левски почва организирането на всенародни револю­ционни комитети за въоръжена борба срещу турското влади­чество. Дори има една подробност, която поразява със своя комай мистичен характер. Участвувалите в Цариградския Черковен събор народни първенци, които учредяват Българ­ската Екзархия, са си устроили фотографическо табло - за назидание и радост на поколенията. И ето в най-крайната дясна точка на това табло се намира и едно невръстно момче, 15-16-годишно. Странна загадка е, какво търсил това момче в срещата на Черковните старейшини? Защото то е ... Стефан Стамболов, утрешният заместник на апостола Левски и послешният диктатор на свободна България!... (Оригиналното табло се пази и до днес у живи още дейци отпреди освобождението. Виждах го у стареца х[аджи] Мичев в Карлово. После това табло е било префотографирано и тогава невръстното момче е било заличено от него - види се, като неподходящо за историческото значение на таблото. И наистина, участието на невръстния още Стамболов в тази фотографическа снимка е една случайност. Тогава той е на път за Духовната семинария в Одеса, като ученик - стипендиант на Търновското училищно настоятелство.)
А с учредяването на Българската Екзархия борбата с Гръцката Патриаршия далеч не е завършена. Всички българи, които са минали към Екзархията, са били отлъчени от "май­ката черква"; самата Екзархия е била обявена за схизматична. Така при всяка екзархийска митрополитска епархия е останал и гръцки владика. Нещо повече: голяма част от българските земи - от Одринско до Албания - Високата порта е изостави­ла под гръцки митрополити. И българинът се е видял пред зинала опасност: народът е бил черковно раздвоен.
Ето при това положение екзархийските дейци и всички благомислещи люде в страната са се видели затиснати от тежка грижа, а именно: формалното наглед разделяне на българите (екзархисти и патриаршисти) не ще ли се превър­не в религиозно догматична вражда? Грижата не е била напразна. Дори Освобождението на България не заличи изведнъж ненавистта между екзархисти и патриаршисти в Хасково. А комай във всички градове на Одринско и Маке­дония (че дори по селата в цели околии, както беше в Серското поле) гъркоманите българи се отчуждиха от Бъл­гарското възраждане. Това отчуждаване беше на места тол­кова силно, че по-късно гъркоманите минаха в сърбоманство...
Тази грижа е обзела като тъмна мъгла душите още при учредяването на Българската Екзархия. Защото в Румъния Любен Каравелов е вече пеел: "Свободата не ще Екзарх, иска Караджата". Накъде при тоя кръстопът?
Ето така се е наложило на Екзархията - на българския черковен клир - да потърси опора в легалните - "турцизираните" - елементи сред народа. Задачата е била: Високата порта да почувствува у българския народ политико-стопанска вярност към целостта на Отоманската империя, та по тоя път да се придобият известни правдини за нацията или поне досущ да се отстрани гръкоманската (патриаршистката) опа­сност.
Това държане на новооснованата Българска екзархия не е било нито неоправдано, нито безнадеждно. В Цариград вече се е набрала 80 000 българска колония (според проучванията на покойния директор на статистиката у нас Кирил Попов). Тази многохилядна колония е идела от всички търговски центрове на българските земи - от Дунава до Егея и от Черно море до Шар и Пинд. Тя е застъпвала разрасналата се вече българска търговска и общопроизводителна сила в тези земи, а естествено, колкото тази стопанска сила на нацията се е разраствала, толкова по-определено се е насочвала тя към всички пазари на Отоманската империя. И тъкмо тоя неясен и неосъзнат в началото икономически лост движи и раздухва нашето народно възраждане. (Виж книгата ми "'Нашият народ", София 1922 г.) Българските търговски слоеве; в съперничеството си със съответните слоеве у гърци, евреи и арменци, са се групирали около знамето на националното обособяване. И тъй като разрасналото се така съперничес­тво се движи по канавата на турското държавно стопанство, туркофилството вече и у българските търговски слоеве се превръща първично в инстинкт, а после и в политическо съзнание. Само така може да се обясни проникването на българи до най-високите постове, в империята. Цензорът на Гръцката патриаршия, най-близката до халифа-султан в оня момент политическа личност, човекът който снема и качва дори везирите в Отоманската империя, е българинът Турко Василаки (Велико Христов от Върбица); котленецът Богориди е вече не само турски княз, но е национално прононсиран българин; нашият книжовник Гаврил Кръстевич е комай в положение да ръководи външната политика на империята - е главен секретар на Външното министерство при Високата порта...
Прочие, готовността на новооснованата Българска Екзар­хия да се облегне изцяло върху легалните елементи в народа и с тях, като спечели доверието на Високата порта, да отстра­ни досущ гръкоманската опасност, т. е. да обедини черковно целия народ - тази готовност не е била нито неоправдана, нито безнадеждна.
Но самото това здраво благомислие на екзархийските идеолози е криело заченките на ново и не по-малко опасно народно деление, отколкото е било черковното.
Западна Европа се тресе от идеите на новото време. Гра­жданските борчески кипежи там проникват и в Русия, а тук добиват образование предните редове на новите български поколения. И идеите на Запада се пренасят отсам Дунава. При това зачестилите победоносни руско-турски войни, като разоряват и обезверяват владетелите турци, надъхват заробени­те християнски народи с надежда за близка избава.
Така новите поколения в България изпадат в политически кипеж: въоръжената борба срещу турското владичество става въжделение на самите широки народни маси.
И кипва непримиримо гражданско деление. Политическо­то благомислие - чрез легална дейност да се постигне черко­вно обединение на нацията - бива обявено за гражданска низост: благомислещите се клеймят като "турски мекерета". А благомислещи са владиците, светските екзархийски идео­лози и комай цялата 80 000 българска колония в Цариград - представителите и ръководителите на българското нацио­нално стопанство! И те отстояват, разбира се, своята полити­ческа правота: за тях разшеталите се из мирния народ бунтари са "луди глави", "чапкъни", че дори и ... турски агент-провокатори! (Цели 20 години след освобождението на България известният голям капиталист в Казанлък Димитро Папазоглу твърдеше досущ искрено, в най-топли разговори, че Васил Левски бил ... турски шпионин! А тоя Димитро Папазоглу беше такъв горещ българин, че свърза името си с най-трогателния исторически акт при оформянето на Източна Румелия. Папазоглу е бил депутат, избран редовно в Казанлъшката околия, значи, ползувал се е с почит в народните маси. Преди да се открие Първото народно събрание в Пловдив, българските депутати се събрали на съвет, да обмислят положението. Дипломатите са били изработили такъв Органически устав за Румелия, че българите са могли да заемат всички министерски постове ("директори"), само ако българските депутати са били два пъти повече от малцинствата. А те са били с един-двама по-малко от исканото число. Но в свикания частен съвет младият депутат от Стара Загора Иван Салабашев - учен математик - намерил такава формула за гласуване, че българските депутати можело да се окажат два пъти повече от малцинствата. От всички събрани само Папазоглу е подкрепил младия човек. И когато намислената от математика формула успяла, та българите са обезличили малцинствата, вечерта те си устроили веселие комай изцяло за сметка на Димитро Папазоглу!)
Ето избухналото така гражданско деление още преди Освобождението ни е предмет на разисквания и препирни дори до днес. Правят се два извода:
1) Първите наши владици са се издигнали като такива при Вселенската патриаршия, та са имали отрицателните качес­тва на гръцките владици: без национално чувство, себични, "турски иветчии (угодници)". Затова те, макар да са се обяви­ли за българи, не са съумели да се приобщят към народа си, да станат негови плът и кръв, та са изгубили всяко обаяние сред масите.
2) Българските заможни слоеве са се състояли от изедниците чорбаджии, които са били органически намразени от наро­да. Затова щом владиците ни са се явили и след Освобождени­ето под ръка с чорбаджиите, народът ги е осъдил.
II. Народ и черква
Турското държавно разложение - след векове владичество - не е могло да не се отрази и върху организацията на подвластните народи. У нас и до днес се предават отврати­телни анекдоти за нравите на гръцките владици. Но въпреки голямото разложение, трябва да се признае, че нито на турс­ките държавни органи, нито на патриаршеския клир не лип­сва национално чувство и гордост, доходящи до саможертва. При гръцките освободителни движения по заповед на Висока­та порта Цариградският "Вселенски" патриарх е бил обесен пред Патриаршията - за проявен непоколебим национализъм. По същия ред при нашите освободителни движения първият ни Екзарх Антим бе низвергнат от своя сан и заточен в Анкара - също за непоколебимо народностно чувство. Едновремен­но Търновският митрополит Климент Браницки е автор на повестта "'Нещастна фамилия" и на драмата "Иванко" - две словесни творения, които са възбуждали народностно чувст­во в поколенията у нас тъй, както не е постигал никой от нашите светски будители. Че и до днес доблестното граждан­ско държание на 90-годишния Симеон Преславски не намира съперник.
Така допущането, че нашите владици, като изходящи от патриаршеския клир, били носели отрицателните качества на гръцките такива (били турски угодници), - това допущане не отговаря на историческата истина, а при това крие незаслуже­на обида еднакво и за патриаршеския, и за екзархийския клир.
А все пак не може да се отрече: ето, народът ни остава и досега чужд на религиозната обрядност и авторитетът на черковните ни йерарси в светския живот на България е досущ незначителен.
Не се ли дължи това странно явление все пак на дълготрай­ното наше духовно робство под Вселенската патриаршия? Не е ли отблъснат народът ни от черковната обрядност само поради духа на средновековен теократизъм (власт развратна, сребролюбива и пак абсолютична), какъвто действително е царял по цялата йерархична стълбица на Вселенската Патри­аршия?
Ще трябва да се повтори и да се подчертае: гръцкото черковно владичество в българските области е било относи­телно. По нашите градове и села са се ръкополагали за свещеници само българи. И богослужението в по-голямата част от земите ни се е водило неизменно на славянобългарски език (гърцизмът е взел връх и то в по-ново време - само в градовете). Наистина за духа и морала у така подбираното българско духовенство под Гръцката Патриаршия би могло да се приложи правилото "Рибата се от главата вмирисва". Обаче не в това трябва и не в това може да се търси произхода на странната общобългарска поговорка "Вържи попа, да е мирно селото". Патриаршеският дух и морал витаеше в черквите и на нашите съседи: гърци, сърби, румъни. Но сред тях свещеникът не е предмет на такива унизителни и отврати­телни анекдоти, както е това у нас.
Българските народни маси (комай във всичките наши области) са преживели през средните векове религиозен ми­стицизъм. Богомилските ереси са вълнували народа ни през три века. Борбата срещу тях се е водила, разбира се, от официалната черква. И налице в борбата е бил свещеникът. Ето в тази борба най-после ересите са взели връх. И навярно, тогава е потрябвало "да се върже попа, за да е мирно селото”.
И до днес между народите в Балканския полуостров, ние, българите, по дух сме най-сродни със сериозна, осмислена религиозност. Знае се лекото и животинско отнасяне към символите на религията и към емблемите на черквата у сърби и у румъни. У тях сексуалните псувни се сипят и върху всичко свещено. Не са много по-сдържани в това отношение и другите наглед дълбоко религиозни наши съседи: гърци и турци. При най-малкото кипване гъркът сипе сексуални псу­вни "теосу, ставросу, танагиасу" ("Бога, Кръста, Св. Богоро­дица"). А турчинът реди "Алахъни, Кандилини" ("Бога, Кан­дилото"). Ние, българите, не можем дори да слушаме това. Наистина, и русите (у които сексуалните псувни също са в употреба) не псуват символите на религията и черковните емблеми. Но не е ли и Русия от векове люлка на дълбоко мистични сектантства? За всеки случай и до днес сърбите в Косово и в Босна (области, които през средните векове са били обхванати от българското богомилство) се отличават от шумадийските сърби по това, че и те, като нас, не търпят сексуалното охулване на черковните символи и емблеми. Покрайнината Черна, източно от Парачин в Моравско, е заселена през 18 столетие от косовски сърби. Те са вече от цял век под властта на шумадийските сърби. И пак се чуждят от тях - гнусят се от "циганските" им псувни.
Ако е вярно, че реформаторството в Западна Европа води началото си от българското богомилство, позволено е да допуснем, че последното у нас би се изработило в нова - по-друга от православието - черква. Но погромът на Първото българско царство - след страшни те опустошения на руския княз Светослав: последвалите отчаяни войни на Самуил; византийското робство; новите нахлувания на кумани и татари и съкрушителното турско завоевателство най-после, - всичко това е разнебитило племето. Спрял е постепенно всякакъв духовен живот в страната. И масите наново са се свили под официалната черква. Обаче, преживените през три века богомилски ереси толкова са изменили психологи­ята на народа ни, че той и досега е студен, е нехаен към религиозната обрядност въобще. Надали има друг народ сред християнския мир, в който да са налице толкова много малки и големи поселища без черква, дори без параклис, както е това у нас! (Селото Угърчин в Северна България, което по статистиката брои 9 000 жители, значи, по-голямо е от повечето наши околийски градове, няма и до днес черква!).
В нашите борби за черковна независимост има момент, когато ясно проличава плитката, формалната връзка на българската душа с черковната обрядност. Напомням Уни­ята с Римската черква. Тя веднага се прегръща от населени­ето ни в затънтени кътове - Кукуш, Малко Търново. И това се извършва досущ искрено: откъсналите се от православна­та черква пасоми остават в унията и досега! Като че ли наистина православната черква е само гръцка, а не и българ­ска!
Борбата ни за черковна независимост е придружена с политическа ненавист към гърцизма. Но основната подбуда е - липса на благоговение пред официалната черква, или налична слаба привързаност към нея. И само затова обаяни­ето на българския клир сред народните маси у нас няма черковно-религиозен характер. А нали в светските работи е тачен само тоя, който отговаря на дадени настроения? И на това ще трябва да се дължи лекото минаване в опозиция на голямото мнозинство представители още в нашето Учреди­телно народно събрание: там настроенията са се създали от подбуди строго стопански и строго материални. Проговори­ли са основните подтици на българската битова гражданственост. А те са познати и са общи за нашия човек от всички покрайнини. Българинът се движи от едно неусипно въжде­ление: "Свое да имам, свое да работя, господар да съм си" (Виж книгата ми "Реформатор").
III. Българска битова гражданственост.
Биографите на Георги (Сава) Раковски - начинателят на нашата организирана борба с оръжие срещу турското влади­чество - намират, че когато ученият немирник най-после се е върнал в родния си град (Котел), той там заварил граждански борби. Градът бил раздвоен: надигала се "сиромашка пар­тия" срещу "богатска", т. е. народът се подигнал срещу чор­баджиите. Това е било още в половината на миналия век (значи, много по-рано от епохата, която е заляла и Източна Европа с идеите на Френската революция). Чорбаджиите наковладили пред турската власт, както учения немирник Раковски, така и баща му, та те били хвърлени в затвор за много години...
Подобно явление в българския обществен живот под тур­ското владичество се опита да даде и покойният писател П. Ю. Тодоров в драмата си "Първите". Събитието е пак от средата на миналия век. То е из живота на друга наша паланка - Елена, родният град на поета. П. Ю. Тодоров беше с европейско образование човек. Той и сам произхождаше от чорбаджийски род. И "първите" борби, според него, в Елена са били "идейни", т. е. за свобода, за просвета, за гражданст­веност. А действителността е по-друга. Спомените са още живи в Елена и позволяват проучване. Не тъкмо нови идеи. свободолюбие и нова гражданственост са се зародили в градеца към половината на миналото столетие. Борбата е възкипяла по строго стопански път. Тя е била срещу явна и кървава експроприация на общински, черковни и частни гори, ниви, ливади и дворища - експроприация организирана и проведена от еленските първенци през периода на улегване след страшните кърджалийски времена. Европейските владе­ния на Отоманската империя са били в пълна анархия, централната власт е била за момент безпомощна. Но накрай Цариградското правителство взема връх. Това, обаче, дълго не се е чувствувало в отдалечените краища, особено из планините: там големите поселища все още поддържат свои въоръ­жени банди за защита от чужди грабители. А тъй като такива вече не се явяват, предните хора в поселищата почват да си служат с въоръжената (уж за обща защита) банда: превръщат се на безотговорни господари в поселищата и се отдават на системно заграбване на черковни, общоселски и частни имо­ти. За тази цел по-смелите граждани биват избивани един след друг. А началникът на въоръжената банда, макар и вчерашен пандурин, лека-полека се изравнява по имотност със своите съдружници - чорбаджиите. (Началникът на въоръжената банда в Елена си е издигнал в югоизточния край на града къща с бейски чардаци. Тя стон и досега, но е запустяла. "Наказа го Бог", - разказва населението; - '”Пресуши му корена! Той изби сумата свят – за да насити и чорбаджии, и себе си със сиромашко благо".)
Турците са вършили заграбване (експроприация) на бъл­гарските имоти през всички векове на своето владичество. Но у раите не е имало представа, че срещу турското грабителство е могло да се води каква да било легална борба. Настъпило е фаталистично примирение: "Сила му е - турчин е".
Но между самите раи се е дошло до пълно изравняване: сред тях няма по-голям и по-малък - всички са безправни. И затова когато понякога грабителството е ставало от рая срещу рая, всякога е проговорвало обичайното право: обще­ствено мнение, лична отмъстителност и пр. Ако грабителят е съумявал да си опре гърба о турчин, народът е отсичал: няма управия! ("Когато съдията ти е даваджия, Господ да ти е ярдъмджия"). И ограбеният е прибягвал до неписания наказа­телен кодекс: жестоко е пакостил на грабителя си (корени му лозето, измушква му добитъка, подпалва го).
При тези наслоени от векове нрави, не е било лесно да се прокара такова системно грабителство, каквото се е почнало от чорбаджиите непосредно след кърджалийските ужаси. И затова тези грабителства са били придружавани с мерки, които са задушили обичайното право и неписания кодекс в нравите на населението. Въвел се е - чрез кърваво насилие - средновековен ред: пълно подчинение пред чорбаджиите, подчинение като пред турци!
Но нали? - това е могло да върви тъй само през периода на колеблива държавна власт. Щом, обаче, тя се е затвърдила, у населението в българските поселища е проговорила пак българската битова гражданственост. А основните подбуди в нея са: всеки да си е господар ("Свое да имам, свое да работя, господар да съм си").
Странно е. наистина, как е могло в един народ, който е комай изцяло превърнат на турски ратаи, да се запази такъв психичен стимул в трудовия живот! Та това стремление към стопанска свобода у всеки отделен семейник не е налице в никой друг народ (не е в такава степен поне, както е у нас).
През средните векове в нашия живот са налице масови противодържавнически увлечения. Богомилството се изра­ботва в социално движение. Имаме дори богомилска репуб­лика около Месемврия. От нея ще да са били прогонени, разбира се, болярите, манастирите, духовенството... Всичко това е довело до общодържавническа мярка: за да се пречупи богомилското противодържавно (центробежно) стремление, отменени са - гласно или негласно - ленните владения на болярите, т. е. признало се е онова, което селата вече са извършили на много места, като са разпределили господар­ските земи между тези, които са ги работили. Така създадено­то дребнособствено стопанство е въвело в духа и в бита на народа ни индивидуализиран демократизъм.
Завоевателите турци, обаче, са идели като военна орда: завладените земи се считат за пряка собственост на турския султан, който при различни случаи раздава на заслужилите си войскари "чифлици" на ленно владение, Значи, въвежда се наново онова стопанско робство, срещу което българските маси през векове са се борили първоначално с мистицизма на религиозници (сектанти), а после и с определена социал-политическа идеология. При това новите турски "боляри" са идели сравнително с много по-примитивен религиозен култ и с досущ азиатски стаден (не индивидуализиран) бит. Така са се сблъскали два коренно различни по език. религия и бит народи. Налагало се е победените да се примирят. И това би станало, ако при турското нашествие нашите области са били по-гъсто населени. Постоянните войни преди това, обаче, и непрекъсваните грабителски нахлувания на кумани, татари, гузи и пр. е разредило поселищата. Така при турското завоевателство - и при постепенното им настаняване със своя обществен строй и бит по нашите поселища, - българските челядници са се изтегляли - явно или скрито - из планинските пущинаци. Така създаденият дух и бит на индивидуализиран демократизъм у българите не се е накърнявал. Но той е добивал и антисоциална черта. У българите няма вече един­ство, те са лишени от държава, от родина, от всяко право. Не са сигурни дори в новозаселените планински пущинаци: заво­евателят прониква постепенно и в тях, та едно след друго - през вековете - заграбва горите и пасбищата. И ето нашият човек прислиза до максимата: "Всяка коза за свой крак"...
Тези са основните черти на българската битова граждан­ственост. И те ще са проговорили в нашите народни маси, щом животът е улегнал след кърджалийските ужаси. Чорба­джиите вървят под ръка с властните турци, но са също раи, т. е. са еднакво безправни пред законите в Турция, както и всички раи. Прочее - срещу тях може българинът да поведе легална борба. И тази борба се повежда - надъхана вече не само от българската битова гражданственост, но и от придо­битата през робството нова антисоциална черта - "Всяка коза за свой крак". Средствата, не се подбират и чорбаджии, и техните противници пропълзяват пред властните турци: Пър­воначално турците държат за чорбаджиите. Те са окървавени при грабителствата на обществени и частни имоти, та доби­ват наистина облик на "нерязани турци". Но скоро тези господарски елементи сред българите биват изоставени от турската власт. Империята е централизирана, цариградското правителство се обляга на многобройна постоянна армия, а държавните каси са досущ изпразнени - след страшното гражданско размирие през няколко десетки години. Трябва да се потърси данъкоплатецът! А поради архаичната данъчна система в империятa - плаща се десетата част от произведе­ното. - държавните каси чакат постъпления не от земевладел­ците и лихварите, а от производителя. И затова властите трябва да се явят в защита на последния, както за да е обнадежден той в труда си, така и за да е платежоспособен. (В народните песни на бесарабските българи има поразително много данни за намесата на турската власт в полза иа производителните народни маси през първата половина на миналото столетие. Виж книгата ми "Нашият народ".)
Така работните маси скоро почувствуват своята цена пред държавата и открито се надигат срещу чорбаджиите. А турс­ката власт не се колебае: тя почва да се намесва досущ азиатски в защита на производителя: "пашите" покачват на въже (без съд!) нагрозени и наковладени от "сиромасите" чорбаджии. Това става на места дори с турските спахии, какъвто е случаят във Видин (Виж книгата ми "Реформатор").
Ето тези са и такива са настроенията в българските наро­дни маси, от които се надъхва опозиционното мнозинство в Учредителното народно събрание.
IV. Появата на Стамболов
Настроенията сред мнозинството в Учредителното наро­дно събрание не са държавнически. Te ca даже революцион­ни. Но между представителите няма нито един революцио­нер! Хората просто са се обявили за противочорбаджийска партия, каквато в народа е съществувала и се е проявила вече от десетилетия. Водителите на тази "противочорбаджийска" партия в Учредителното народно събрание са хората oт черковните борби – еволюционистите, създателите на Българската Екзархия. Значи, това е граждански елемент, който е вече изпитан и е годен за държавничество. Но той сега е изпаднал в особена противочорбаджийска възбуда. Т. е. пре­лял се е към наличните в народа настроения против господарския слой в страната. А такова настроение се счита за противодьржавническо в целия цивилизован свят! И затова току-що доведеният княз Батенберг не дига доверието си от пред­ставителите на ония политически среди, които са против царящия в народа дух: на власт остава старото консервативно министерство.
Княз Батенберг и руските генерали, верни на гражданстве­ността в страните, откъдето идат (Русия и Германия), не са в състояние да вникнат, как може да се повери устройството на една нова национална държава в ръцете на някакво безлично мнозинство, което отрича имотните си първенци.
Не са в състояние да вникнат в това и представителите на западните европейски сили. Същото е дори с нашия българ­ски историк - младият чешки учен д-р Константин Иречек.
Никой не подозира историческата трагедия, преживяна от народа ни през няколковековното турско владичество, а именно, че у нас постепенно и с големи жестокости е прока­рано стопанско-правно повръщане назад: възстановено е средновековното ленно владение на земите от нови чуждоплеменни боляри - турските бегове.
Освободителите - руси, чужденецът княз, ученият чех д-р Иречек, европейските дипломати, - никой не подозира тоя исторически трагизъм у нас. И всички се движат от ония разбирания, които са в техните страни: земята се владее - и, значи, трябва да се владее! - ако не от привилегировани слоеве, то поне от заможните такива. А широките селски народни маси са "мужици", са плебеи или само изполичари...
При това в най-ново време край държавното централизи­ране на Турция (през Кърджалийската епоха) Високата порта извършва един акт от стопанско правен характер, който е убийствен за народа ни. До 1857 година земите в Турция се владеят от султана и всички чифлици са само ленно, значи не наследствено владение на всевъзможните бегове и паши. И ето с държавен акт от горната дата тези владения се превръ­щат на крепостни, т.е. ленните владетели на чифлиците стават пълноправни техни господари. Така в Турция чифлиците вече може да се купуват и продават. И в 1859 година в Цариград почват да издават крепостни владала за чифлиците. А турски­те аграри (бегове, паши и всевъзможни султанши) са отдавна в пълен декаданс (разложение, израждане): живеят в римско разточителство и се разоряват. И почват да продават чифли­ците. Това настървява заможните християнски слоеве (че и еврейските такива): те се втурват да купуват земи. Тогава проговорва битовото чувство и у българските селски маси. Чифлиците, които турските бегове продават, са българска селска "бащиния": защо тя да мине в "чужди ръце"?
Ето тази е скритата пружина в българските масови въста­ния. Тя е открито изразена в голямата Белоградчишка буна и пак тя движи селските маси в Старозагорско при опита за въстание през 1875 г.
Петко Каравелов, "бащата на българската Конституция", е вицегубернатор във Видин, преди да се яви на Учредител­ното народно събрание в Търново: той е проучил народните въжделения, осветени с много кръв, та сега тях иде да застъпи в устройството на новата българска държава. (Виж "Реформатор - Петко Каравелов. психологически очерк". Плевен, 1934 г.)
А Стефан Стамболов е организаторът на селските маси в Старозагорско, та също е надъхан с въжделенията на тези маси.
Всичко това обаче е било непознато и чуждо за разбира­нията на руските генерали въобще и частно за техните боравения в стопанското устройство на новосъздадената България. Те, руските инструктори, са схващали задачата си така, както само са могли с известния дух в теократично-деспотическа Русия. По тяхно уразумение, в Турция през векове са били господари паши и бегове (те са владели чифлиците, събирали са данъците, устройвали са предпри­ятията и са раздавали "доходните" служби). И щом Бълга­рия се освобождава, та турските паши и бегове се прогонват, то тяхното място трябва да се заеме от български такива. Нищо повече!
Ето така са могли да разбират строителската си задача руските инструктори. И така са действували те: държавната власт в България е оставала - и трябвало е. навярно, завина­ги да остане! - в ръцете на имотните първенци. Нито князът, нито руските инструктори подозират, че с това те предизви­кват на открита борба не само дръзко левичарските кадри на българската гражданственост; при голямото мнозинство от българския народ.
Българското духовенство и българските имотни първен­ци са заели властно положение сред народа си в най-ново време. Това е станало през бавната обнова на азиатски деспотичната турска държава. И затова българските предни слоеве носят печата на турцизъм в своя дух, т. е. те са надъхани с известно незачитане (гледане извисоко) към народните маси. Естествено, тези последните чувствуват това и, по силата на особената българска битова гражданс­твеност, отвръщат на първенците си със студенина, че дори със скрита вражда. При това в най-ново време (през периода на въстанията) в страната зреят борчески водители, които са изцяло надъхани не само с български национален романти­зъм, но и с новите идейни веяния на Френската революция, които съвпадат с особеностите на самобитната българска гражданственост. Тези борчески елементи са непримиримо враждебни към турцизираните по дух господарски слоеве и правят всичко, за да подбият авторитета им сред народните маси. Това дразни имотните първенци и духовните йерарси: те несъзнателно се отчуждават от народните въжделения или поне ги намират за крайни и неразумни.
Няма съмнение, към всичко това ще трябва да се добави и спекулативният усет на заможните слоеве. В страната предстой голяма имуществена пертурбация (Внезапна промяна, разстройство - от латински): едрото земевладение или ще се раздроби, или ще мине, като едро, в български ръце. И в двата случая ще имат думата те, заможните слоеве. Защото чифлиците са вече частни имоти с крепостни владала, та ще трябва да се купуват... За психологията на имотните люде друг начин няма: революционните пътища за тях са грабеж...
Ето такива са явните и скрити подбуди, който въздействуват върху новосъздадените български дворцови кръгове. И след закриването на Учредителното народно събрание власт­та бива оставена пак в ръцете на консерваторите: те произве­ждат изборите за първото в България законодателно народно събрание. А това е вече много! Скача на крак всичко борческо в страната. И се раздвижват широките маси.
Този е точният момент на Стамболовата поява сред очер­талите се вече партийни борби след Учредителното народно събрание. Той е в своята стихия: съзнава, че е повикан отново на голямо дело, защото като началник в Министерството на вътрешните дела, неговото око ще е следило непосредно разрастването на онова лакомство за заграбване на турски земи и имоти, което постепенно е обхващало по-заможните български слоеве. При това от Румъния, че дори и от Виена са прилетели смели аферисти и гешефтари, които са подушили предстоящата коренна имуществена пертурбация в новосъздаваната национална държава. Говорело се е вече за открива­не на частна банка с внесени капитали от 10 000 000 рубли - все за спекулиране с турските бейски чифлици. Вече се е развъртял открито със своя спекулативен дух и голямата българска гешефтарска фигура Хаджиенов, (който е почнал своята кариера в страната на "боерите" - Румъния).
Стамболов - едвам стъпил в 24-годишна възраст - ще да се е чувствуват, навярно, по-стар политик и от най-старите тогава в страната. И ще да е следил работите на Учредител­ното народно събрание с окото на ментор. Там Петко Каравелов, Драган Цанков и дядо Славейков са застъпвали духа и въжделенията на народните маси точно тъй, както ги е разби­рал и Стамболов като апостол на въстания. И защото князът и русите са вземали страната на спекулантите и са оставили консервативното министерство да произведе изборите за първото законодателно народно събрание, то той, Стамболов решава: "Ще пометем консерваторите!"
V. Стамболов опозиционер.
Така изборите за първото българско законодателно наро­дно събрание се произвеждат при раздухани страсти. Накъде ще потръгнат народните маси? Обаянието от руското освобо­ждение все още стои над всичко друго. Към това се е добавило и общото вдетиняване от появата на свой български княз. А от името на русите и на нашия княз излиза консервативното правителство в изборите със свои кандидати.
Срещу тази чувствена стена стоят популярните сред наро­да Дядо Славейков и Драган Цанков. Към тях е добавено сега и името на Петко Каравелов - братът на Любен, дългогоди­шният шеф на революционерите.
Прочие, кое влияние ще вземе връх, накъде ще се наклони масовото увлечение?
У нас дори и сега мъчно може да се предвиди резултатът от едни избори. А тогава - при първите законодателни такива в страната - неизвестността ще да е била още по-пълна.
Наистина, из по-културните паланки масите отдавна са били политически самоопределени: те са против чорбаджии­те. Но безчислените села, пръснати из горите и пустинните разхълмения на Дунавската равнина, те дали са чули нещо за делението в Учредителното народно събрание? Навярно, за тези затънтени села сега няма друго, освен българско управ­ление, под което те ще да са разбирали князът и руските генерали... И после: турското население в княжеството тогава е още тъй компактно, че брои над половин милион. А за турците опозиционерството беше нещо неразбираемо: те винаги и до един бяха с "хюкюмата" (с властта). Такова е положението.
И все пак Стамболов заявява на Божил Райнов:
- Ще пометем консерваторите!
Борческа екзалтация ли е това у бъдещия държавник и диктатор или е израз на твърда увереност у един политически водител, който здраво чувствува народа си и безпогрешно преценява политически момент?
Ако съдим по резултата от изборите (консерваторите са бити), ще трябва да приемем последното допущане.
Обаче, Стамболов, макар и тъй млад, е имал вече случай да преживее дълбоки разочарования като водител на народни маси. При това той е човек на проникновението. И не е допустимо, да е бил уверен в изборния успех тъй, както се е представил на Божил Райнов.
Така трябва да се обясни и стратегията, която Стамболов е прокарал в изборната борба сега. Той е успял да дигне на крак всичките свои села около Търново. Но е кандидатирал тук Драган Цанков, Петко Каравелов и дядо Славейков. А своята кандидатура е положил в полутурския Русе...
Случаят е от психологическа важност: тази е първата стъпка на Стефан Стамболов в полето на легалните полити­чески борби. Не оставя ли той себе си в сянка и не издига ли налице даже Драган Цанков (към когото не може да храни добри чувства по стара памет), само защото не е напълно уверен в общия изборен успех?
Според конституцията, изборите ще станат с пряко гласу­ване на всички граждани, навършили 20-годишна възраст. При такъв ред Стамболов би бил сигурен в избора си само в Търновско. Защо той не се кандидатира някъде в околиите тук? Очевидно, има място за неговата кандидатура в големия и гъсто населен окръг, в който той е най-популярният човек - поне между борческите елементи.
Да се говори за Стамболов, че не прави кариера в живота, т. е. че не е кариерист, е излишно. Кариеристи са малките хора. Големите фигури в живота чертаят несъзнателно своята кариера и тя стои над оная на кариеристите. А такава своя кариера Стамболов е вече начертал толкова преди Освобож­дението, колкото и при руската окупация, защо ще се отказва, той сега от нея и ще се туря в сянка?
Загадката се крие в неговите 24 години. Според конститу­цията, кандидатът за народен представител трябва да е на­вършил 30 годишна възраст. Стамболов не би се посвенил (както и постъпва след своя избор!) да погази буквата на закона: - той чувствува своята самоцена и носи в себе съзна­нието, че е повече зрял политически от кой да е друг в страната. Прочее, формалното погазване на закона не го е смущавало. Но неговите 24 години представят друго неудоб­ство. Ако изборите дадат мнозинство на консерваторите, те ще касират Стамболов още в първите заседания на камарата. А то би било, преди всичко, обидно, унизително, уронващо. Обаче, не само това ще да го е смущавало. Най-после ако изборите дадат консерваторско мнозинство, той би могъл и сам да си сложи мандата, без да се яви в камарата (както е случаят с д-р Константин Стоилов, който е само 25-годишен, бива избран в Шумен, но щом вижда че консерваторите са бити, слага си мандата).
Онова, което движи Стамболов в тези първи законодател­ни избори, е самата борба: тя трябва да се изнесе с пълна сериозност! Консерваторите може да излязат победители в изборите, това е допустимо. Но трябва да се вкарат в събра­нието колкото се може повече приятели на народа! Затова щом Стамболов е само 24-годишен и, значи, може основател­но да бъде касиран, ако консерваторите наистина имат мно­зинство, то - не бива той да ангажира едно място на сигурна либералска кандидатура, каквито са търновските околии.
Само така може да се обясни Стамболовата "скромност" в дадената изборна стратегия. Медната монета е разменна и е само за безпомощните в живота. А Стамболов въобще не спада дори към златните разменни монети! И щом бива избран в Русе, той се явява в първото законодателно народно събрание като фурия (според д-р Иречек, в едно от заседани­ята е взел 24 пъти думата!) И се налага тъй, че когато се е проверяват изборът му - и е станало дума за неговата възраст, - либералното мнозинство е оглушило консерваторите, т. е. не е допуснато дебати. Сам Дядо Славейков е взел думата и изхокат консерваторите, като е дал да се разбере, че Стамболов е избран за народен представител още преди да се освободи България... Очевидно Стамболов не е станал, отегчителен със своето "натурничество". Наопаки, веднага се е дошло до случай, когато и самите дворцови кръгове са почу­вствували "младежа Стамболов" като действителен водител на мнозинството в Народното събрание.
VI. Първо сблъскване. Блам на Каравелов. Потенциална сила на племето.
Петко Каравелов малко ще да е познавал индивидуалисти­чния бунтарски дух на нашите хъшове, макар да е минал и сам през руската нихилистическа школа. И навярно, от начало е бил във възторг от дръзкия, но със широк дух и голяма ораторска дарба Стамболов. Скоро, обаче, и той, и Драган Цанков са се видели зле попарени.
Либералното мнозинство в първото законодателно Наро­дно събрание е бламирало най-после консервативното мини­стерство. И княз Батенберг се е видял принуден да повика избрания от същото мнозинство представител на камарата - Петко Каравелов - на преговори.
Каравелов е вече прекипял човек (36-годишен). Той е дошъл в България като славянофил. И сега, явил се в двореца при княз Батенберг да преговаря за съставяне на ново мини­стерство, той ще да е схващал, какви трудности му предстоят. Ясно е било за всички политици тогава, че нито княз Батен­берг, нито руските комисари и нито дипломатическото тяло в София са склонни да предадат властта на "празнословни демагози, които си играят с простодушието на народа". Каравелов не е можел да не прецени тази атмосфера в меро­давните кръгове. При това той по темперамент е държавник напълно от кариерата - в най-добра смисъл. А е човек и на проникновението. Така той не би се колебал да шкартира пред държавния глава много от онова, което се говори в камарата, та да "превземе качето отвътре", т. е. да спечели разположението на двореца ако не въобще към либералите, то поне лично към себе си.
Прочие, Петко Каравелов повежда с княз Батенберг преговори не за съставяне на министерство от либерали, а за "коалиционен кабинет", т. е. за кабинет в съюз с консервато­рите. И най-после приема много неизгодна комбинация: - двете борещи се страни да бъдат застъпени в новия кабинет като равни сили, нещо което далеч не е отговаряло на дейст­вителното съотношение: консерваторите са били в Народно­то събрание само малка групичка.
Ето с такова решение Каравелов се явява пред частното заседание на парламентарното мнозинство, т. е. пред либера­лите. И преживява крах: бива бламиран. Стамболов е съвладял мнозинството и е опълчил всички срещу опортюнизма на Каравелов. Д-р Иречек отбелязва случая в своя "Български дневник" с известно злорадство:
"Падането на Каравелов захванато в неделното тайно заседание, гдето той никаквата не я свършил, тогава се оказа­ло, че истинският водител бил Стамболов" (Д-р Иречек "Бъл­гарски дневник", том I, стр. 72).
С това .се свършва животът на първото българско законо­дателно народно събрание: князът го разтурва. Д-р Иречек пак бележи в своя дневник - сега вече презрително: "Русия не е освободила българите, за да стане министър изгоненият семинарист". Очевидно, за официалните среди Стефан Стамболов, 24-годишният натурник депутат, е още само изпъден семинарист...
Ние не знаем, дали самият виновник на тоя безплоден свършек на първото българско законодателно събрание - Стамболов - не се е смутил от това. Но няма съмнение, че този е историческия момент, когато княз Батенберг и руските комисари за пръв път се сблъскват с нашата гражданстве­ност, която е наслоена върху българските сектантски вълне­ния през средните векове, а в ново време е надъхана от йерихонските тръби на ботевщината, като е калена и през турските кланета и пожарища.
* * *
Потенциалната сила на един народ се застъпва през съд­боносни времена от голяма историческа личност. Петър Велики в Русия е това, което Наполеон е във Франция и Бисмарк - в Германия.
Но може ли да има какво да било сравнение между тези три универсални образи в историята на човечеството?
Нали? - всеки от тях въплъщава волевата стихия и гения на своя народ. Но докато самите тези народи може да се съпоставят, да се измерват сравнително и да се преценят, т. е. да бъдат очертани и подредени един до друг по една сравнител­на стълбица - техните въплъщения в стихийни исторически образи не се поддават на такова съпоставяне. Петър Велики, Наполеон и Бисмарк са коренно различни помежду си и по своите основни черти са досущ чужди - като да са различни величини. Може би, въплъщението на всички духовни сили у даден народ само в една историческа личност представя такова сгъстяване на багрите, че не се поддава на анализ.
Но ако това е така с въплъщенията във великите народи, т. е. ако между такива въплъщения не може да става никакво сравнение, колко по-малко може ла се допусне какъв да било паралел между застъпника на духовната национална мощ сред един малък народ и - някоя историческа фигура с мирово значение.
Подчертавам това, за да кажа: ако Стефан Стамболов, като историческа фигура, действително въплъщава духовната мощ на народа си, не бива той да бъде сравняван не само с подобни фигури в историята на великите народи, но не бива да бъде сравняван с никого и от съвременниците в самия свой народ.
А Стамболов действително застъпва скритата духовна стихия на българизма. Само 18-годишно момче, той е вече фанатизиран като богомил в някакъв прудонизъм и погнат от вещата в работата си руска явна и тайна полиция. успява с татарска непоколебимост да се укрие и после да се прехвърли в Румъния като моряк в гръцки параход. А след не повече от две години го виждаме да е заместник на най-голямата в оня исторически момент обществена фигура сред народа ни - Дяконът. Не, самото това начало вече показва, че сме пред един обществен възход на отделна личност, която се очертава не само като нещо изключително, но и като феномен.
При това у Стамболов имаме и основната черта на универсалните исторически фигури. Той през целия си живот се движи и действува с пълно съзнание на своята самоцена. Макар да не се поддава па обществено мнение и да не се увлича от обществени настроения, той бива чувствуван комай винаги и всякъде в страната като национален вожд.
Национален вожд - едно голобрадо още момче!
Влиза, въпреки ранната си възраст, в първото законода­телно народно събрание на освободената си родина, като незаконен депутат. Налага се на всички, обезличава установе­ни вече водители и сплотява, надъхва, опълчва мнозинството от представителите срещу княза, срещу руските комисари, срещу, европейската дипломация - бих казал, срещу цял свят... И директивата му е, наглед, абсурдна: той се движи - и води всички други! - по многовековния български максимализъм: "Или всичко, или нищо"...
Ето случаят с провалянето на Петко Каравелов, който е човек комай с черти на гениалност, а при това е държавник толкова непоколебим във властническите си предначерта­ния, колкото е и реалистично гъвкав в своя държавнически опортюнизъм. Той уговаря с двореца един кабинет, преходен от консерватизъм към либерализъм. Какво по-разумно от това за ония дни на първи стъпки в свободния политически живот? Но Стефан Стамболов се издига като фурия срещу това отстъпление. В тоя момент той застъпва с целия себе си (с разум, с чувство, с воля) ето това: "Не искам да знам разумно ли е: така трябва, - и нищо повече!" ("Ако ще е, да е", "С половин хапка уста се не пълни", "Така иска селото" и пр. български битови мерки).
Като че ли Стамболов се движи от някаква сляпа народно­стна стихия, мистичната особеност на която застъпва съзна­телно и подсъзнателно. Защото той е неизменно такъв и в успехи, и в злополуки. Нищо го не пречупва! Огнен облак да би се сипнал върху главата му или да би той паднал в ноктите на пантера, пак до последния миг от живота си би обмислял (с татарска упоритост и със славянски наивитет), как да се спаси, и би напрегнал сетни сили, за да може действително да победи смъртта. Светкавична съобразителност и фаталистична вяра в успеха при горещ, комай южански темперамент -такива са рудиментите в тъй сложното инак естество на Стефан Стамболов.
VII. Поглед на водител.
Стои открита, обаче, една същина. Кое у Стамболов над­вива: сляпата духовна стихия ли (предусет, интуиция) или дейното съзнание (самокритика, резон и самовладение)?
Обдарената натура успява да стане творческа само, когато съгласува своите разностранни способности и ги подчини на известна преценка върху обкръжаващата го действителност (епоха и среда).
Провалянето на Петко Каравелов (и разтурването на пър­вото Законодателно народно събрание) представя един ре­шителен миг от новата политическа история на България. При тоя случай проявява ли Стефан Стамболов творческо достояние, т. е. като хвърля в рискувана за държавата игра българския максимализъм, той слепешката ли действува (по предусет, по интуиция) или влага в постъпките си и здрав поглед на водител върху действителността?
При изборите за първото Законодателно народно събра­ние Стамболов действува предпазливо. Неуверен е. Като че ли не познава народа си и не знае нито накъде той ще клони, нито на какво е способен! Това се дължи, може би, на обсто­ятелството, че Стамболов не познава голямата западна поло­вина на България (която сравнително е най-малко турцизирана), а твърде добре познава източната (която пък е подавена от турско население). Ако Стамболов познаваше например Видинския край, би оставил Петко Каравелов да се кандида­тира там, където този е много популярен, а сам Стамболов би се кандидатират в Търновско.
Само така може да се обясни неувереността на Стамболов при първите законодателни избори. След успеха в тях, обаче, за него няма колебание: той вече познава народа в неговата цялост и знае, на какво може да се обляга.
Прочие, смело може да се твърди, че при провалянето на Петко Каравелов, Стамболов действува не само по сила на сляпа духовна стихия (предусет), но и по сила на безпогрешен водителски поглед.
Обаче и Петко Каравелов трябва да е уверен в поддръжка­та на народните маси - след съкрушителната победа на "радикалите" в първите законодателни избори. Защо, прочие, той отстъпва пред волята на княза? Дали Каравелов е слабодушен или Стамболов е непримирим поради липса на политическа гъвкавина?
Няма съмнение, Петко Каравелов е краен опортюнист. Но той е твърд в заетата еднаж идейна позиция и проявява непоколебим характер. В горния случай имаме само тактично отстъпление: един практически компромис, а не идеен. Защо го прави Каравелов, а Стамболов е тъй непримирим, че довежда работите не само до партийна, но и до държавна криза?
Каравелов е реален държавник. И стихията му е в прякото властничество (чуждо му е всяко теоретизиране; няма волята да напише дори една вестникарска статия; няколкото такива, издадени от негово име, са само продиктувани от негово име, а не и написани!). Обаче, тоя деен държавник е прекарал две десетилетия кабинетен живот в Москва. А кабинетността е гледане на живота с далекоглед, т. е. със всестранна обектив­ност. Затова Петко Каравелов и до края на своя живот е строго правдив към всякого и към всички, въпреки своята южанска сприхавост. За него консерватори и либерали не са партийници само - не! Те са и човеци със свои недостатъци и преиму­щества. И нерядко консерваторът е (като човек) за предпочи­тане пред либерала... В това Петко Каравелов ще да се е убедил още преди освобождението на България. Той е дошъл тогава да види престарялата си майка в Копривщица, минал е през Цариград, а е ходил и в Букурещ при своя батю - революционера Любен Каравелов. В Цариград Петко Кара­велов се е движел във високите кръгове на нашите еволюционисти ("черковници"), за него пише дядо Симеон Преслав­ски в спомените си от онова време. А в Букурещ е съветвал своя батю Любен да изостави революционерството (въоръ­жената борба). Очевидно, Петко Каравелов е запленен от господарския слой в страната (който е бил начело в борбите за черковна независимост). И с право. В черковническите кадри на 80-хилядната тогава българска колония в Цариград (а също и сред тия в Пловдив) се е бил вече изработил достолепният тип на българския имотник, търговец и капиталист. У тоя слой вече се очертават известни благороднически белези: "На съд не ходи"; "Не се заядай с властта"; "Свиде­тели не търси" (правят си взаимно крупни парични услуги, без всякакви документи и на "четири очи"). Петко Каравелов ще да се е почувствувал подкупен от тези качества на оформили­те се вече български господари. И при неговата правдивост на кабинетен човек той все ще да е вникнал, че при централизираната и модернизирана Турция ролята на еволюционистите е поне с толкова голямо историческо значение, колкото е онова на революционерите. Само така може да се обясни, че той в Букурещ съветва своя батю Любен, да изостави пътя на въоръжената борба.
Така у Петко Каравелов няма застрастено партизанство срещу хората, които още в Учредителното народно събрание образуват групата на консерваторите. Наопаки, вижда поне у някои хора около себе си (например у своя съперник във водителството Драган Цанков) качества твърде отрицателни.
Ето, прочие, предпоставките, които обясняват решеността у Каравелов, да отстъпи дотам в преговорите си с княз Батенберг, щото скланя на коалиция с консерваторите като ги счита за равна на либералите сила.
А Стефан Стамболов няма тези психологически предпоставки. Неговият граждански дух е оформен в Ботйовския кръг, който сипе гръм и мълнии срещу "царе, папи, патриарси". Човекът е все още по психология хъш. И тази черта е налице у него през целия му живот, въпреки наличния твърд държа­внически разум. Стамболов години наред в свободна Бълга­рия се държи далеч не само от дворцовите кръгове, но дори и от София: стои в Търново, макар че е вече председател на Народното събрание. Очевидно, човекът не може да се пре­вие, да стане "официален". Прочие, в случая с Петко Караве­лов той е непримирим не от партизанска заслепеност, а от неугъвчивостта на довчерашен нелегален деец.
Има обаче още една рискувана страна в неговото държа­не при блама на Каравелов след уговорената пред княза коалиция с консерваторите. България е държава вече - със своя власт, със своя войска. И щом се предизвиква - със Стамболовия максимализъм - разтурването на камарата, правителството не ще ли насили изборите? Това допущане не е своеволно. Консервативното министерство наистина е замисляло, според д-р Иречек, да създаде нещо като румън­ска "Сигуранца", т. е. голяма насилническа полиция. И ако властта би се решила на това, тя би спечелила изборите. Така делото на левицата би било за момент проиграно - по вина на Стамболов. Прочие, ако той е зряла творческа натура - със здрав усет за действителността - как не е предвидял тази възможност?
Силно обдарените натури се учат не от книгата, а от живота. При това и от книгите с малко четене те постигат толкова, колкото средно обдарените натури не успяват с кабинетен труд през цял живот. Стамболов има теоретична подготовка по икономически въпроси от идейническите си боравения като семинарист в Одеса и като революционен идеолог в Румъния (чете "Капитала" на Маркс и полемизира с автора). Той успява да дигне на крак 4000 тракийски чифлигари при Старозагорския опит за въстание. Така Стам­болов познава основните подбуди на българските народни маси ("Свое да имам, свое да работя, господар да съм си"). А като ръководно лице в Министерството на вътрешните дела при административното организиране на нова Бълга­рия той ясно вижда най-обтегнатата струна в стопанския живот на момента: почналата обща имуществена пертурбация в страната. Турската поземлена аристокрация ("спахи­ите") владее всички по-ценни земи - работните поля, гори­те, пасбищата, водните падове (воденици, тепавици) и най-личните сгради и юртлуци в градовете. Прехвърлянето на тези владения в ръцете на българските господарски слоеве е почнало още далеч преди Освобождението. Сега задачата е била: този процес да се пресече и земите да се дадат на българските работни маси. А такива реформи не са ставали никъде и никога без кръв - това Стамболов ще да е чувствувал, ако не го е разбирал. Прочие, обяснимо става, че той отива до крайност, защото предугажда развитието на съби­тията: "чорбаджиите няма за нищо да се откажат "добро­волно" от плячката, която им се е паднала сега и която им е в ръцете!"
А готовността на Каравелов, да се "съортачи" с чорбаджи­ите, е била стъпка наистина рискувана за онова реформатор­ско дело, което той е прокламирал в Учредителното народно събрание: "Аз мога да призная, като bona fide possessor (върху земята) само общините ("Дневници на Учредителното народно събрание в Търново", стр. 154). Защото действител­но тази реформа не е могла да бъде прокарана с "добровол­ното" съгласие на княза и на господарския слой в страната! Хората вече са узрели дори за позорни деяния, стига да заграбят някой турски чифлик... (Виж книгата ми "Реформа­тор")
Стефан Стамболов, няколкогодишен революционер сред народните маси, не е можел да не почувствува, какво ще бъде впечатлението в села и градове от едно "съортачване с чорбаджиите". Това ще пречупи и ще притъпи борческата ревност у всички!
А към това се е добавила и една надеждна проява. За руски дипломатически представител в София е бил пратен някой си Кумани, от гръцки произход, човек твърде спекулативен, но просветен и прозорлив. Ето тоя човек не се е поколебал да заяви, че трябва властта да се предаде на либералите!
Прочие, защо да се правят концесии на "консерваторската клика"?
Остава още едно последно допущане: не се ли е движел Стамболов от честолюбиви подбуди (за първенство), като е бламирал Каравелов и е предизвикал разтурването на първо­то Законодателно народно събрание?
Последвалите събития изключват такова допущане.
VIII. Революционна мярка. Стамболов играе ва банк.
Хората са още добромислещи, консервативното минис­терство не се решава да насили изборите за второто Законо­дателно народно събрание и те дават пак голямо мнозинство на либералите. Нещо повече: сега много от сдържаните до тоя исторически момент елементи са се втурнали в борба срещу "чорбаджиите". Избраното мнозинство е такова, че д-р Ире­чек бележи в своя "Български дневник":
"На обяд говорих с д-р Шишманов, който е чудесен глаша­тай на всичко, каквото става между умерените либерали... Стамболов в бъдещата камара не щял така да господствува, както в миналата. Тази камара била по-порядъчна, по-инте­лигентна от първата; консерватори имало малко" ("Българ­ски дневник", т. I, стр. 124).
Очевидно, действителността оправдава позицията на Стамболов при блама на Каравелов преди разтурването на първата камара: предусетът (интуицията) у него е безпогрешен. А доколко е вярна преценката на "глаша­тая" д-р Шишманов (Иван Шишманов - професор по-късно), че в новата камара Стамболов няма да господст­вува - развитието на нещата ще покаже.
Щом почват разговорите около съставянето на наложеното вече либералско министерство, дворцовите кръгове не крият намеренията си. Д-р Иречек ги отбелязва в своя дневник.
"Цанков (Драган) ще бъде министър на вътрешните рабо­ти, Балабанов (Марко) - на външните; Каравелов на финанси­те (не знае дори що е вергия); Хр. Стоянов на правосъдието и Климент ще изхвърли Цанков. Не тръгне ли и тогаз, ще трябва coup d'etat". (Държавен преврат. - Д-р Иречек "Български дневник", т. I, стр. 107).
Д-р Иречек е виенски салонен млад човек. Той гледа извисоко на току-що заварените от него в България общест­веници и не си е наложил дори труда, да прелисти дневниците на Българското Учредително народно събрание, за да види, колко знаят тези общественици и какво мислят. За това младият чешки учен реже накъсо: "С такива водители не може да се управлява държава"! И, разбира се; както подобава на суетен млад човек, той говори това, което мисли, наляво и надясно - особено пред такива "глашатаи", какъвто е според него, д-р Шишманов.
И всичко това е предмет на шушукания сред либералите. Техните водители - еволюционистите Драган Цанков и Петко Каравелов вземат бележки от това и се посвиват: готови са пак на отстъпки. Дори се мълви, че при възникналото съпер­ничество между двамата водители (за кой да бъде пръв министър) Каравелов, който е пак избран за председател на камарата, е бил склонен да състави министерство наново в коалиция с консерваторите.
Ето, при това критическо състояние на духовете сред либералното мнозинство, у Стамболов проговарят усета и волята не на "министериабл", т. е. не на човек с егоистични подбуждения за първенство, а на човек, който е дълбоко проникнат от чувство и съзнание за важността на политиче­ския момент. И тъй като тези свои чувства и съзнание той е изработил като нелегален деец, като революционер, сега пак не се поколебава да потърси крайни средства за борба срещу заканите на княза и "чорбаджиите".
Между това господарските апетити за обсебване на бейските имоти в България са се изострили до крайна степен. На това са особено помогнали спекулативните планове на руския пълномощен министър Кумани. Той произхождал от кавказ­ките гръцки колонии, участвувал е в международна комисия по Суецкия канал и, според Симеон Радев ("Строителите на съвременна България”) от това време Кумани "бе запазил известен вкус към полуполитическите, полугешефтарски предприятия". А по това време някой си Утин, представител на руски финансисти, е вече тормозел предшествувалите консервативни министерства със своя проект за банка, която да почне големи държавни строежи в България. Но сред консер­ваторите се е вече оформила силна гешефтарска група (около Хаджиенова). Тя е подушила съперник в Утин и се е опълчила на борба. Ето така Утин привлича на своя страна руския дипломатически представител Кумани. И тъй като ще съпер­ничат на българските спекуланти, двамата руски люде мина­ват към либералното мнозинство. "Кумани се надяваше, че от признателност към силната негова поддръжка, либералите ще одобрят "финансовата програма" (Симеон Радев), т. е. Кумани се надява, чрез либералите да прокара гешефтарския план на Утина. И с право. Либералите са в уплаха. Те имат на своя страна някои от руските комисари (които враждуват открито помежду си) и от тях узнават, че Батенберг прави всичко, за да измоли съгласието на Цар Освободител - да му разреши coup d'etat в България, т. е. суспендиране на консти­туцията и разгонване на либералите. Прочие, застъпничест­вото на. Кумани пред Цар Освободителя е спасително за либералите. Ето затова, според Радев "поставен от Кумани до стената, Каравелов даде заповед да се изработи нужния законопроект и го внесе в Събранието". Българската гешефтарска група около Хаджиенов избухва. И се почва жестока клеветническа кампания срещу либералите. Симеон Радев описва случая твърде живо­писно:
"Пуснали се слухове, че Каравелов бил заинтересован в тази банка, че Стамболов получил пари от Утина и пр. Както е обичай, когато се лансира някое измислено обвинение, определяха се точно сумите. Цифрите никога не са липсвали на една изкусна клевета. В "Български глас" - Т. Икономов описваше перипетиите на тоя гешефт, отбулваше в него намерението да се пороби икономически България"... "Една огромна сензация се създаде около тази история. Либералите се развълнуваха и почнаха да искат обяснения от своите министри” … (С. Радев, “Строителите на съвременна България”, т. І, стр. 197-198).
Законопроектът за банката на Утина не е нито внесен в камарата. Кумани чувствува гешефтарския си неуспех като удар и “оставя Каравелов и Цанков на тяхната участ”.
Така либералите висват във въздуха. Не ще ли се разреши от Петербург на княз Батенберг да суспендира конституцията?
Ето моментът, когато се хвърля в акция пак Стамболов – толкова със своята стихийна енергия, колкото и с революционния си опит. Той използува отсъствието на княз Батенберг (този е отишъл пак в Петербург) и внася в събранието законопроект за нова военна организация на страната. Според тоя законопроект въоръжава се целият народ, а военачалниците стават изборни…
И Народното събрание, проагитирано от Стамболов, гласува законопроекта с голямо мнозинство!
ІХ. Завой. Първият държавен преврат в България.
Придадената от робството черта към нашата обща психология – “Всяка кола за свой крак” е налице и днес. Ние не чувствуваме големите хора между нас и се взаимно подценяваме: всеки е капитан. Така трябва да се съди и за преценката на д-р Шишманов върху новата камара, - че е “по-интелигентна” и в нея не ще “господствува” Стамболов. Един се издигнал над всички други – това дразни!...
Намирам, че същата черта проявява и единственият познавач на новата ни история – Симеон Радев. И той по свой ред се отнася извисоко към действуващите лица в критическия исторически момент през първото управление на либералите в България. Ето как е характеризиран тоя момент от него:
“Трябва да се признае, че делата на либералите не бяха всякога достойни за похвала. Особено лошо впечатление правеше със своите крайности Народното събрание, гдето една група от млади депутати, предводителствувани от Стамболов, бяха пренесли всичката си толерантност на провинциални идеолози. Неутихнал още революционер и оратор в първата фаза на своето красноречие, т. е. от тия, които робуват на думите си, преди да владеят чрез тях света, достатъчно млад, за да отъждествява привързаността си към своите идеи с ненавистта към противниците си, Стамболов не допускаше по отношение на консерваторите ни пощада, ни даже законност. С него вървяха, все като него буйни, Никола Живков, П. Станчев, Хр. Самсаров, Ячо Бръшлянов и други млади хора, кои бивши емигранти във Влашко, кои едва-що излезли от турските затвори: ожесточени всички от опозиционната борба и екзалтирани от победата. Те влязоха сега в Събранието като в завоювана страна, жадни за отмъщение. Първата тяхна жертва бе Д. Греков най-буйният от консерваторите, най-опасният, може би, понеже бе оратор със силен темперамент. Депутат в Учредителното събрание, два пъти министър, Греков биде касиран, сега като румънски поданик, понеже преди освобождението бил адвокат в Браила. Касиран бе и Евлоги Георгиев, избран от Русчук. И нему намериха вина, че в турско време бил руски поданик”. (С. Радев, “Строителите на съвременна България”, г. І, стр. 189-198).
Симеон Радев би бил прав да подчертае хулителния език, неблагоговението пред никого и дръзкото отрицателство въобще у нашите хъшове – хората от Любен Каравеловския и Ботевски кръг. Но това е само психологическата черупка на ония хора! Нима те нямат своята ядка, нима те не са високо обдарени целни натури? Не, историята не се твори от хулигани. А къде е онова, с което например един Стамболов стои, поне в известни моменти, по-горе от Петко Каравелов, от Драган Цанков, от Дядо Славейков, та съвладява мнозинството? Или това мнозинство е съставено от хъшове? Не, то се състои от народни представители комай все из първите хора от вчерашните черковни настоятели в страната. И ето те вървят по Стамболов! И те са вървели по Петко Каравелов и Драган Цанков в Учредителното събрание, където не са били нито Стамболов, нито кой да е друг от "уличните" хъшове...
Стамболов се очертава като народен вожд не само със своята по-нататъшна роля в новата ни история, но и като апостол преди Освобождението на България. Той не е скит­ник, не теоретизира и идеите за него имат цена само доколко­то посрещат прекия зов на историческия момент от българ­ската действителност.
Ето, това върши той и сега - толкова като трибун, който е виновник за разтурването на първото Законодателно народно събрание, толкова и като вдъхновител на второто такова. Преди всичко той със своя водителски жар е самороден и не е бил дори в детинството си между ония в живота, "които робуват на думите си, преди да владеят чрез тях света". Симеон Радевото нивелиране (изравняване) на всякого с всички само поради "младост" е удобно за самодоволството на преценителя, но е несериозно. При това Стамболов е трагичен тип: нищо не върши наполовина и не знае да се връща, т. е. води подзетата работа, без да скъпи нито своята суета, нито славата си. Той има само предусета, че може: нищо повече!
Възкипелите политически борби в новоосвободената страна се очертават още в Учредителното събрание: мнозинството остава вярно на широките работни маси в народа си - на общобългарското въжделение "Свое да имам, свое да работя, господар да съм си". Срещу това въжделение се дига в Учредителното събрание големият оратор на "чорбаджиите" Д. Греков. Но там (в Учредителното събрание) го бие в адвокатските му и господарски домогвания Петко Каравелов. (Виж книгата ми "Реформатор"). С "чорбаджиите" са, обаче, и владиците ни. Това тежи пред руските комисари, пред европейските представители в България и пред новоизбрания княз. Д. Греков е вече на два пъти министър (само в три години!). Не, тоя опасен човек трябва да се обезличи. И затова го обявяват за небългарин, т. е. намират, че е бил до освобож­дението на България румънски поданик, та го касират. Да, несправедливо е! Защото дори Петко Каравелов е бил руски поданик. Но това ли е важно? Води се отчаяна борба за кауза, която никъде и никога не е била разрешавана без кръв, а именно: земята като собственост да се даде на работните маси!
Същите подбуди действуват и при касирането на Евлогий Георгиев. Той е единственият "милионер", известен в българ­ския свят тогава. А е кандидатиран и избран от консерватори­те през едно време, когато в страната се борят - за предсто­ящите големи гешефти - двете финансови групи: българската около Хаджиенова и руската около посланика Кумани. Про­чие Евлогий Георгиев със своите "милиони" представя опа­сност за Кумани, който подкрепя либералите. А и без това либералите има защо да се боят от финансовото засилване на консерваторите. Българската гражданственост е още девст­вена; масата на избирателите върви непринудено с Либерал­ната партия. Така ли ще да е, обаче, ако консерваторите почнат да хвърлят в изборите "рубли", т. е. ако почнат избор­ните подкупи, които са тъй общи във всички парламентарни страни?
Ето съвкупност от внушителни доводи, които осмислят както изгонването на Евлогий Георгиев от камарата, тъй и "революционният" законопроект за въоръжението, прокаран от Стамболов. И прав е Драган Цанков като обяснява това последното тъй, както го предава Симеон Радев в стр. 200 от I том на съчинението си:
"Младите начело със Стамболова, разказва дядо Цанков, готвеха опълчението, за да направят всякакъв държавен пре­врат невъзможен. Те са искали да турят гем на княза".
Така разбира предприетото от Стамболов и сам княз Батенберг. Той узнава за опасния законопроект във Виена, връщайки се от Русия. И веднага телеграфира на министър-председателя Драган Цанков - да осуети гласуването му от камарата. Но законопроектът е бил вече прокаран, твърди дядо Цанков. Правилно е да се допусне, че и да не е бил минал още този законопроект в Събранието. Цанков надали би пожелал да осуети гласуването му. Узряло е вече в душите съзнанието, че князът е с консерваторите. И психическият завой е бил вече станал сред либералите, та Стамболов със своя законопроект е само изразил общата готовност за борба.
X. Народ и държава. Чужди въздействия.
Навярно, злополуките - вътрешни и външни - на днешна България се дължат преди всичко на това, че кръстосаните външни въздействия пречеха за политическото осмисляне на българската битова гражданственост.
Русия - освободителката - е един гигантски военен лагер, който е насочен да държи в намордник необятна Азия. Тя е била винаги слаба срещу модернизирана и забогатяла Запад­на Европа. И затова Петербург отстъпи пред решенията на Берлинския конгрес. Тази е първата и най-голяма фаталност за българизма. И от нея последваха всички други злини. Създаването на малко българско княжество с конституцион­но управление при една единствена камара (без контролна за законодателството горна такава) отговаряше на безсилието у освободителите ни срещу Европа. Последната ни наложи свой княз, а срещу него русите намираха интерес да противо­поставят народа. Така още при основаването на държавата ни се е търсило - и се е наложило - пречка за единение между държавен глава и народ.
Еднокамарната конституционна система е революционна. И затова е - и трябва да е - само едно преходно състояние за минаване към правилно парламентарно устройство на дър­жавата. Петко Каравелов - бащата на Българската конституция - е непоколебим реформатор: с еднокамарната парла­ментарна система той свърза ръцете на господарските еле­менти в страната - с цел да оземли народните маси, да модернизира данъчната система в тяхна полза и да създаде евтин кредит (като направи невъзможно средновековното лихварство).
И успява - поне доколкото външните въздействия са му дали време и възможност.
Но еднокамарната конституционна система противопос­тавя направо държавния глава срещу волята на мнозинство­то. Няма средищна инстанция: горна камара. И князът у нас, който е "господар'', а не "управител", се е видял принуден да слезе от своята висота и да се намеси в борбата между либерали и консерватори.
Това е станало по повод прокарания във второто Събрание "Закон за Народното опълчение" (по предложението на Стам­болов). Княз Батенберг упражнил своето върховно право на "вето": не е утвърдил тоя приет революционен закон за въоръжените сили в страната.
И е бил прав.
При революционни увлечения държавният глава във всяка страна се обляга на армията, на която той е главнокоманду­ващ. Няма ли тази опора, няма и държавен глава: той не може да бъде арбитър между борещите се граждански, респектив­но, слоеви и класови организации в страната. А с това парла­ментарната държава изгубва основата на своята конструкция: - и законодателната, и изпълнителната власт минават в ръцете и "народа", т. е. на шепата налични водители, които ако са единодушни, са вече конвент, ако ли пък са разединени, наложително става издигането на диктатор...
България е създадена от Русия, преди всичко за да е авангард в нейната близкоизточна политика. А тази политика засяга всесветски интереси. Така на бъдещите български държавници се е налагало да бъдат само фигуранти в голяма­та европейска шахматна игра. Но на Русия в тази игра е пречел българският княз - толкова като мандатьор на Европейския Запад, колкото и като олицетворител на инстинкта за самосъ­хранение у новосъздадената България. Защото ако Русия, слаба пред Европейския Запад, бъде принудена да воюва с него, ще пострада най-напред нейният авангард, нали?
Но ето, князът вече се е сблъскат с народното настроение в страната. И иска (многократно!) разрешение от Цар Освободителя, да суспендира революционния парламентарен ред в нея. Дворцовите кръгове в Петербург не доверяват на евро­пейския мандатьор (княза) и менажират българските народни маси. Но най-после решават: да позволят на княз Батенберг тази авантюра, че дано с това той стане по-скоро невъзможен в страната...
В такава схема се движат събитията. От началото княз Батенберг действува много предпазливо. Датата на решения преврат се държи в такава тайна, че е изненадан дори д-р Иречек. който бива назначен за министър на просветата в новото непарламентарно правителство. А либералите, макар да очакват тоя удар, пак биват така издебнати, че превратът ги съкрушава: те се попиляват без всякакъв отпор.
Редица данни около тоя пръв държавен преврат в Бълга­рия подсказват, че прекият съветник на княза в случая е д-р К. Стоилов. Тоя млад човек (само 27-годишен тогава) е с много широк мисловен кръгозор. А макар и с най-закръглена госпо­дарска психология, той все пак носи чертите на българската битова гражданственост. При това е обхванат от българския възродителен романтизъм, та е добър син на народа си. Пръв сред всички свои политически съвременници д-р К. Стоилов се издига до мисълта, че България не бива да върви слепешката с Русия. Като началник на дворцовата канцелария при княз Батенберг, той е бил с него в Петербург при несполучливия нихилистически атентат против Цар Освободителя в са­мия императорски дворец. И от наблюденията си там се убеждава, че напразно Европа се бои от мощта на Русия; тя е дълбоко корумпирана и е комай гнила държава. Прочие бъдещият основател и шеф на Народната партия чертае една предвидлива външна политика още в 1880 г. България може да има цена и за Русия, и за Запада не само със своята военна позиция в Балканите, а и като търговски обект. При заварени­те от Турция търговско-пътни съобщения България е открита само за западноевропейския внос. Д-р Стоилов чертае: да се прокара презбалканска линия за Дунава, че страната да се открие и за руския внос. Така България ще може вече и като руски пазар да проявява известна политическа игривост, ако не и независимост с противоречивите интереси между изтока и запада у нас. (Документирано изложение върху това читателят ще намери в отделна моя книга за д-р Стоилов.)
Така д-р Стоилов - с извънредно обширните си знания и със своята поразителна далновидност - смята да играе реши­телна роля след суспендиране на конституцията, т. е. да отстои (с всичката си млада енергия и със здравия инстинкт на господар) правото за сигурно бъдеще на своя народ и на своята страна. Той очаква да бъде назначен за шеф на новото непарламентарно правителство. Но това не ще се е посреща­ло с моментните задачи на руската дипломация: - тя налага за председател на новото непарламентарно българско прави­телство свой генерал.
Д-р Стоилов е потресен. В неговата страна, в България - и при наличността на политическа групировка ог господарски елементи (консерваторите, които стоят над тълпите и са готови да обосноват с благомислие държавното устройство на родината си) - е назначено небългарско правителство! "Д-р Стоилов се е нещо надул", бележи в своя български дневник д-р Иречек: "не е доволен от Министерството на външните дела, което му се предложи".
А тримата лидери на консерваторите - д-р Стоилов, Гр. Начевич и Д. Греков - не са "руско" министерство. Навярно, доводите на княз Батенберг са били, че задачата на момента е да се притъпят партийните страсти. А това е могло да се постигне, като се постави начело в управлението авторитетът на освободителката Русия.
Но скоро се е почувствувало, че долу, в народните маси, възкипява нова омраза срещу "чорбаджиите", че тази омраза се насочва вече срещу самия княз Батенберг. Сега в центъра на движението е изпитаният агитатор Стефан Стамболов с неговия Търновски окръг, който е гражданският пулс в стра­ната за оня исторически момент.
Така само след една година д-р Стоилов "депозира" пред княза обширен доклад, в който чертае с редица мотивирани точки обстойна програма за вътрешната и външна политика на държавата.
И се оттегля от министерството заедно с Начевич и Греков. Моментът е съдбоносен за младия немски принц: той се вижда изоставен от всички българи.
XI. Стихия. Стратегията на Стамболов.
Изборите за Свищовското велико народно събрание (кое­то е заседавало само един ден, гласувало е пълномощията на княз Батенберг за самолично управление през седем години и се е разтурило) се извършват под знака: "Така искат Русия и князът".
А това е чувствената стихия на масите в княжеството през ония години. И Стамболов е пак с безпогрешния усет на национален вожд: схванал е, че в момента нищо не може да устои срещу тази стихия.
Не че се е оттеглил той от изборната борба. Наопаки: напрегнал е всички сили да изпрати няколко видни либерали в това събрание - за протест. Сам, обаче, не е положил своята кандидатура! Избрал е в Търново Драган Цанков, Петко Каравелов и Дядо Славейков, а себе си е поставил в сянка.
Психологично не може да се твърди, че в случая Стамболов е проявил "естествената скромност на голям човек", т. е. че той е отстъпил на хора, пред едного от които поне "благо­говее" (според С. Радев). Няма съмнение, доколкото човек е голям, не може да не чувствува величината на обдарените около себе си. Стамболов е ценял до края на своя живот Каравелов (заканвал се е еднаж да го "обеси", но все пак не е допуснал да стане това!). Но да благоговее пред него - не. Имаме и историческия факт: Стамболов бламира Петко Ка­равелов за опортюнизма му - в частното събрание на мнозин­ството (либерали) през Първото законодателно народно съ­брание. Наистина, по-късно, предпочита Каравелов пред Драган Цанков. Това, обаче, не е "благоговение". Пък и въобще Стамболов не би могъл да благоговее пред никого от своите съвременници. Не защото е изпитал себе си като водител, та се чувствува по-силен, но защото младият човек наистина застъпва еднакво положителните и отрицателни качества в духа на своя народ. А нашият човек, българинът, благоговее само пред известни морални максими (например не псува и не търпи да се псува Бог). Той, обаче, е изгубил, (навярно, поради дълготрайната робия) чувството на чиноначалие: не благоговее пред никакви обаятелни личности! И тази отрицателна черта е толкова силна у нас, че ние не благоговеем дори пред цар и патриарх. Да, българинът - от малък до голям - е комай равнодушен (или е само егоистично подобострастен) към обдарен човек и към водител въобще.
Така в горния случай не бива да търсим у Стамболов "благоговение" към Драган Цанков. Петко Каравелов и Дядо Славейков. Той ги издига като стоящи налице в Либералната партия (и тях изпраща в Свищовското Велико народно събрание) само по сила на верен усет у национален вожд: - трябва да се протестира! Но протестът е една формална работа. Истинската борба - вливане нова подбуда в чувствената стихия на народните маси - предстои след протеста. И нея ще поведе, разбира се, той - Стамболов: в това е неговата стихия. Но ако той би употребил за формалния протест в Свищов и самия себе си, би се "поизхабил", навярно.
Защото политическата атмосфера след преврата е била, наистина, много тежка. На места народните маси са така възбуяли в своята чувствена стихия ("за Русия и княза"), че са били способни да линчуват либералите. При това и консерва­торите не са стояли със скръстени ръце. Наистина, нравите са били още благодушни: нямало е изобщо шайки. Все пак организирането на такива почва именно при откриване на Свищовското Велико народно събрание. Там е съставена първата полицейска шайка за побой над опозиционните депу­тати (с водител грък, - не се е намерил тогава българин за тази позорна роля!). И тази шайка е нападнала в квартирите им тримата търновски депутати. Решено било, да не ги допуснат в заседанието на Великото Събрание: - там не бивало да се чуе никакъв протест. И шайката (под опеката на "Ремлинген герой” - руски офицер - шеф на жандармерията) извършила задачата си успешно: Петко Каравелов е трябвало да избяга през Дунава в Румъния, а Драган Цанков и Дядо Славейков са успели да намерят същата нощ файтон и осъмнали в Русе.
Стамболов не е романтик и не се въодушевява от лична храброст. Видяхме го при неуспеха му в Стара Загора. Но типичен е случаят след Горнооряховското предателство през 1876 година: гой се е укрил в търновските села (навярно, в Самоводене). Значи, е бил само на един преход от Бяла Черква. И е могъл, ако е искал, да се присъедини към Белочерковската чета, за да участвува в славната епопея на Дряновс­кия манастир. А не го е направил. Хитруват ли е? Егоистично ли се е крил?
Подчертах вече, Стамболов е трагически тип: не знае да отстъпва. И поставен в критическо положение, той не може да бяга (както е случаят с бедния романтик поет Бачо Киро след погрома в Дряновския манастир): - ще да си сложи главата. А той има съзнанието, че притежава достойнства, по-ценни от личната романтична храброст. И ги скъпи. Не от страх - за Стамболов това чувство (като пъзливост) е непознато. (Когато турците го търсят под дърво и камък в кръвопролитията през 1876 година, - той дегизиран се явява при обесването на габровския водител Цанко Дюстабанов, само за да му прати прощална целувка!).
В Свищов Стамболов би съумял - със свои изпитани хъшове - да се опре на консерваторската шайка, водена от гърка. Но после? Да поеме Балкана ли? Или също да напусне княжеството, да се озове наново в Румъния?
Не, мярката на Стамболов за себе си и за нещата е по-друга. Тази негова мярка надхвърля пазарните преценки и присъди. Той вниква в чувствената стихия на народните маси през оня исторически момент и търси своята съзнателна и подсъзнателна стихийност, за да я прелее към тая на народа, че наново да поведе градове и села.
И успява! Скоро хвърлените от него в Търново две полити­чески песни заливат цяла България. Едната е срещу героя по изборите за Свищовското Велико народно събрание - начал­никът на жандармерията Ремлинген. Години наред ние, деца­та пред ония години, проглушавахме улиците с ритмичния припев: "Развилня се, разбесня се Ремлинген герой!" А втора­та Стамболова песен пак от ония дни се пееше и по селата - пееше се като нова народна песен: "Млада невеста" оплаква жестоката си съдба, че майка й я "задомила за един немец"...
Княз Батенберг - "задоменият за България немец" трябва­ше в скоро време да почувствува, че насочената в негово име чувствена стихия на народните маси срещу либералите се повръща поройно назад - срещу самия него.
XII. Всестранност у Стамболов.
През първите години на политическите борби в България либералите са безсребреници: те живеят и боравят на "юна­шка вересия" (всички са задлъжнели до уши по гостилници и хотели). И след преврата в 1881 г., всеки се вижда в безизхо­дност. (Петко Каравелов става гимназиален учител в Плов­див; дядо Славейков приема да бъде назначен от д-р Иречек в софийската Народна библиотека).
А трябват средства: борбата изисква издаване на вестник и поддържане на агитатори!
Ето момент, в който Стамболов изненадва, бих казал, и самия себе си. Той е вече адвокат - най-внушителният пред Окръжния съд в Търново. А при трескавите имуществени прехвърляния тогава, адвокатството дава фантастични дохо­ди. Но трябват средства, много средства. Хъшовете от Румъ­ния са сега пак хъшове в България: окъсани и без "топка" (хляб). При това основаният от Стамболов в Търново борче­ски вестник се преследва от властта с всички позволени и непозволени средства.
Трябва фокус. Или каси да се разбиват, или ... да се фабри­куват фалшиви монети!
Стамболов се хвърля на работа: става не обирач на каси и не фалшификатор, а "гешефтар".
Наполеон, преди своя възход, търгува с добитък за клане в Париж. Със същата търговия Волтер на младини спечелва богатство за цял живот. Дори романистът Балзак по-късно проявява спекулативност: основава голяма печатница в Па­риж, открива златни рудници в Италия...
От българските диалектни групи мизиецът е най-положи­телен и издръжлив гешефтар. Стихията му е обаче купуване и продаване на имоти. Дори и сватбите в Мизия се приключват не с песни и хора, а с покупко-продажба на нива, ливада, гора...
И ето Стамболов проявява тази стихия на мизиец: търгува с места в София (от Търново, с подставени хора), купува цели села от изселващи се турци (с мерите и горите им) и ги прехвърля на лакомите за земя балкански колибари; експлоа­тира гори, изнася във Виена големи партиди орехови трупи (за индустриални цели)... Разбира се, горко на търговец, който се е полъгал на съдружничество със Стамболов! Човекът е гешефтар само като фокусник в момента. Инак си е неизменен хъш: където дава, не търси, и откъдето взема, - не връща... Свищовският търговец Никола Константинов, който по-къс­но беше и министър-прогресист, се сдружава със Стамболов по износа на орехови трупи за Виена. И хвърля в работата значителна сума. Търговията успява, макар и след известно затягане: - само за една изнесена партида Стамболов е взел 500 златни наполеона. Но "съдружникът" Константинов не е получил ни сантим. "Обра ме", - викал бедният човек през цял живот. Види се, Константинов не е можел да разбере, че за българските хъшове, които са бездомничели в името на "майка България", не е било за изтърване да заставят и един "честен търговец" да жертвува една-две шепи лири за "общо­то дело"...
Инак възмущенията и оплакванията на Никола Констан­тинов са се оправдавали и с това, че Стамболов вече никак не изглеждал "хъш". А още по-малко имал вид на "идеен човек", Свърталището му е било при известната в Търново "Бяла Бона", където са се устройвали луди "гуляи" и целонощни картоиграчества. Стамболов е бил в най-буйната си възраст (27-28 годишен). При това той, макар и да се е заобикалял с най-крайните "копуци", ("хора от кол и въже"), все пак е бил "първият човек в града" и си "пиел кафето с Климент Браницки, авторът на "Нещастна фамилия" и "Иванко", голям политик, верен на Батенберг тогава архиерей и бивш минис­тър-председател на консервативен кабинет...
Народните маси имат свой верен усет за хората и за нещата. Дори при корави (наслоени от векове и непокътнати от нови подбуди) нрави, те - народните маси - чувствуват явилия се голям човек сред тях. И движени от стадния инс­тинкт, да си имат "камила" (водител), те сами се притискат около нето, без да придирват, какви "лудории" върши той "когато Господ спи".
През ония години, когато за Стамболов (който "не прекла­ня глава дори пред княза") се мълвят от противниците му най-неприлични истории (и не винаги клеветнически!), - тогава в Търново му става на нозе по улиците мало и голямо "'като на владика".
Разбира се, това обаяние се е дължало преди всичко на неговото боравене като апостол преди Освобождението.) (Ние, децата от ония години, дължим всякакъв свой идеализъм на мистичното благоговение у нашите бащи и батювци към "героите" от въстанията. Еднаж на Кирил и Мето­дий във Варна държа реч Стоян Заимов - снажен, но с пръстено лице човек. Стече се целият град: "Ще говори въстаник, който бил на заточение в Диарбекир". Ораторът говореше весело. Но от слушателите някои плачеха. Мълвяха: "Такъв човек! Добре че се е спасил от поганците”).
Но не са били без значение и новите дързости на Стамболов. Наопаки, той сега с всяка стъпка като граждански водител е засилвал своето обаяние на апостол от вчераш­ните борби. Всичко у него – поглед, жест, глас, фраза, - всичко е чертаело около челото му ореол на изключителен човек. Според живите съвременници. Стамболов от онова време е бил "'несравним" като адвокат. "Никой нямаше неговият глас, неговата фраза и интонациите му". Като оратор той се е облягал, обаче, не на тези свои данни - глас, фраза, интонация. Въобще той обайвал не с класически издържано словоразпределение. У него не са личали пре­дварително усвоени жестове и ораторско саморисуване. Наопаки, обичал е и грубия делничен език, а често е бивал и пренебрежителен към аудиторията (правел сурово лице и жестовете му нерядко са били отсечени, като на военен). Силата му е била в светкавичната мисъл и в строгата правдивост, която обаче никога не е прислизала до сангвиничната откровеност на славянина. "При заключение на своите речи той понижаваше глас, но натъртваше мислите си, като че ли гвоздеи кове".
XIII. Стамболов в сянка?
Княз Батенберг - след близо две години самолично упра­вление - потърсва помирение с Петко Каравелов (дори се "целуват по устата" - виж книгата ми "Реформатор"). Така либералите най-после се затвърдяват във вътрешното управ­ление. Но Стефан Стамболов не е между кандидатите за министри: нито сам се домогва, нито го канят. Защо?
Предните хора на консерваторите са "скъсали" с княза, особено д-р Стоилов, който е обиден, та е постъпил във Военното училище - да добие офицерски чин (след като е бил министър на външните дела!). Така княз Батенберг, отчужден от всички и безпомощен, не е можел сам да наложи оставяне­то на Стамболов в сянка поради проявените от него крайно­сти (особено с политическите му песни). Прочие, защо Стам­болов стои на заден план?
Може би. Стамболов се държи и в самата среда на либералите като таралеж. Той недолюбва Драган Цанков, който е твърде чужд за него натюрел - хитър, суетно амби­циозен, ориенталски издига самия себе си в култ за околни­те, без да е богат по знания и по обхватна мисъл. А Петко Каравелов. макар да е също чужд по характер на Стамболов (по е кабинетен и затова в знанията си е твърде самомните­лен), все пак го държи в респект както със своя здрав смисъл и предвидливост по всички отправления на държавния жи­вот, така и със своята непоколебима, руска преданост към широките народни маси. Но Петко Каравелов е за Стамболов твърде държавнически кариеристичен: повече е в плен на своите умозрителни проникновения и по-малко темпера­ментен (макар и да играе на нервност, на сприхавост). При това Каравелов е "славянофил", нещо, което за Стамболов е не само наивно, като идеал, но е признак и на духовна "назадналост".
След всичко онова, което Стамболов застъпва през двете години на изпитание в борба с реакцията (успява да избере за Свищовското Велико народно събрание либералските лидери, а после води с неизчерпима енергия печатната и устна пропаганда против "узурпаторския режим'" на княза), той е на една висота, която не може да не ценят и Цанков, и Каравелов: тази висота чувствуват вече всички. И затова веднага след изборите за Третото законодателно народно събрание поражда се - и то у Драган Цанков - мисълта, за председател да се избере на това събрание Стефан Стамбо­лов!
Очевидно, не са налице подбуди и настроения, които да обяснят, защо е Стамболов все пак на заден план: защо не е министър?
Остава само един скрит възел в отношенията сред либе­ралите - възел по силата на който Стамболов сега се държи "резервирано". Тлеещото съперничество между Драган Цан­ков и Петко Каравелов избухва в пожарен размер: заплашва "голямата", "победоносната" Либерална партия с разцепле­ние. "Хитрецът" Цанков се опитва да привлече на своя страна Стамболов: кандидатира го за председател на кама­рата. Стамболов не се поддава. Обаче, не минава и към Каравелов. Остава посред. А това не винаги е изгодно за лични домогвания, каквито впрочем у Стамболов няма не само в тоя момент, но и въобще: той е подхранван от съзнание, че е над другите. По всичко личи: Стамболов вижда, че Либералната партия е в опасност от вътрешно разложение и че трябва преди всичко тя да се спаси. И ето какво подчертава д-р К. Иречек в своя "Български дневник" от 26 февруари 1884 година:
... "В политиката голяма каша. Има събори на представи­телите на "либералните бира". (Подмятане за биропиене в либералните бюра.) Буря и караница. Стамболов, като най-даровит, води работите към помирение." (Т. II, стр. 466).
За д-р Иречек България и народът й имат историко-фолклорен интерес. Инак - държавата е създадена от Русия - и нищо повече. За борбите отпреди Освобождението той се интересува само инцидентно. И Стамболов за него е само по "даровит", та затова играе роля. А всичко онова, което е издигнало Стамболов до положението да е арбитър между Драган Цанков и Петко Каравелов (на непълна още 30 годишна възраст) - това д-р Иречек не търси.
А очевидно, при възкипелите егоистични страсти в Либе­ралната партия тежестта на Стамболов (да е беззаветната духовна мощ, която налага единение) се дължи преди всичко на издържания от него път на водителски възход.
И все пак това не обяснява ето тази странност: кипежът е в София, там е пулсът на политическия живот, а Стамболов все още не се преместа тук, не напуща Търново, държи се о "провинцията" и значи, остава си "провинциалист", както бихме се изразили ние днес. Защо? Не е ли той все още чувствено против княза, срещу когото се е дигнал в един момент с всичкия си хъшовски темперамент? Тъй е присъ­що това на всякого от нас, българите: - надъхаме ли се с ненавист към някого, мъчно си надвиваме... Или - не е ли Стамболов вече озлобен от руската скрита и явна намеса в държавния живот на страната, т. е. не е ли вече "русофоб".
Историческото значение на силно обдарените натури в живота на един народ се крие преди всичко в това, че като се издигат - (поне в по-значителни моменти) над общия уровен не само по ум, а и по лични (неприсъщи на другите) морални достойнства, те с това повеждат крак за общо издигане на новите поколения. Ако имахме данни да се убедим, че Стам­болов стои в Търново (не се премества в София) само от ненавист към княза след пълното му капитулиране пред интелигенцията и пред народа, - ако имахме такива данни, трябваше - и трябва! - да заключим, че той е далеч по-ниско от оная висота, на която го виждаме сред неговите съвременници в дадения исторически момент. Но такива данни за щастие, нямаме.
А легендата, създадена по-късно от обаятелното перо на Захари Стоянов, че хората от кръга на Любен Каравелов и Христо Ботйов са били русофоби - и са се проявили като такива още през руската окупация - е само легенда. След турските кланета през въстанията (а също и през Освободи­телната Руско-турска война) не е имало българин, който да не е бил надъхан с безкрайна омраза и ожесточение към азиатеца. И никому в България не е минавало през ума да мисли, дали русите идат да завладеят българските земи или не. За заболялата българска душа е било безразлично в оня кървав исторически момент, кой ще владее отсам Дунава, - само турците да не са! От тази българска ярост не е бил свободен и Стамболов. Свидетелствува речта му при изпра­щането на княз Дондуков-Корсаков, реч, с която той наистина е успял да изрази клетвената и незаличима признателност на българите към проляната за тяхното спасение руска кръв. Такива дълбоки преживявания не се изпаряват въобще и още по-малко в година-две! А увлеченията на един Ремлинген по изборите за Свищовското Велико народно събрание не са могли да подбудят "русофобство" дори и затова, че самото име на тоя офицер издава неруския му произход.
Стамболов не напуща Търново - и не се обзавежда в София - дори когато е вече председател на Народното събрание. Причината не е в желанието му ла отбягва официалните среди, нито е скромност, нито пък е от цезаровска грандомания ("Предпочитам да съм първи в село, отколкото втори в Рим"). Преди съединението на двете Българин и преди прокарването на централната железнична линия столицата е само административен, а не и стопан­ски център на княжеството. Такъв е Търново - било като стоварище на стоки (по Дунава през Свищов), било като средище на капитали и търговци от миналото. Към това трябва да се добави и обстоятелството, че Търновският окръг е най-гъсто населен и с най-културни маси. Дълго след Освобождението там се чувствува истинският пулс на живота в страната. И Стамболов е действувал пак с верен усет, като не е бързал да се премести в София: неговата нова популярност почва от Търново и, може би, затова тя расте не с години, а с месеци. И тази популярност е такава, че се налага дори на най-авторитетните му противници в страната. Ето един характерен случай. При изборите за Свищовското Велико народно събрание княз Батенберг тръгнал да посети Търново с агитационни намерения. Но търновските консерватори го предупредили, да не идва, - ще се изложи: Стамболов проагитирал селата тъй, че населението можело да посрещне княза с черни знамена (траур за погребаната конституция). Батенберг се сумясъл и не отишъл в Търново. А после вече се държал сърдито към града: не го е посещавал дори, когато вече е, била възстановена конституцията. Така веднъж владиката Климент Браницки е отишъл сам в София да покани княза - нека посети Търново: народът ще го посрещне тъй, както само може да се желае. Батенберг склонил. И е бил посрещнат бляскаво - както е само могло след сръдня и поми­рение. Това разчувствувало младия принц. Той изпратил началника на дворцовата канцелария Тъпчилещов при Кли­мент, да го пита - би ли приел орден по тоя случай? Климент - суетен като поет - се съгласил с благодарност. Тогава князът лично отишъл у Климент в митрополията и му окачил ордена. А вечерта имало дине при княза, на което са били поканени първите търновци начело с влади­ката. Дошли всички, само владиката се забавил. Явил се най-после и гой - малко бледен. И още: - без дадения му орден! Д-р Иречек, като отбелязва случая в своя "Българ­ски дневник", (том II. стр. 497), заключава, че Климент се е забавил за княжеското дине, защото "Преди това бил у него Стамболов и го тормозил. Князът при динето бил много сърдит", тъй като ... Климент "се извинил пред кня­за, че не може да приеме ордена, защото бил против конституцията"...
Ето, дори Климент, най-популярният от българските владици тогава - и бивш министър-председател на консервативен кабинет! - се е стъписвал дотам пред популярност­та на Стамболов, че по негово настояване е обидил държа­вния глава!..

ДИКТАТОРЪТ
Книга трета
I. 9 Август 1886 година
Разривът с Русия датира от 6 септември 1885 г., т. е. поради Съединението. От Петербург заповядват на руските офицери да напуснат страната. Там се надяват, навярно, турците да окупирал Тракия, а сърбите - да разбият войските ни. Така Русия би се явила пак спасителка. И мандатьорът на западни­те сили у нас, княз Батенберг, би бил изгонен.
Но става неочакваното: Турция запазва благосклонен неутралитет, нашите войски разбиват сръбската армия и княз Батенберг се вижда, поне за момент, най-популярният в Европа държавен глава сред своя народ.
Така за руската дипломация друг изход няма: тя трябвала изгони щастливия български княз чрез държавен преврат
За преврата, който се извърши на 9 август 1886 г., се е говорило предварително навсякъде и от всички в България. Но никой не е допущал сериозно, че това ще стане. Защото на власт е била най-силната в народа партия - либералната, а тя е държала с княза (виж книгата ми "Реформатор").
За нещастие, обаче, либералите са били вече разцепени: крилото на Драган Цанков е в опозиция срещу Петко Караве­лов, който е министър-председател. И ето кръгът на Драган Цанков се е поддал на руските внушения. Увлякъл се е и софийският гарнизон заедно с юнкерите от Военното учили­ще. И княз Батенберг бива детрониран.
Създаденото привременно правителство (от офицери) за­повядва на войските в цялата страна да положат клетва за вярност към новата власт. На тази заповед не се поддава само Пловдивският гарнизон. Това е обяснимо: княз Батенберг е героят на Тракия. На 6 септември (само преди една година!) той е рискувал трона си за делото на румелийци: минал в областта придружен само от своя адютант. И е поел делото на народа там. Така тракийските войски сега са били горещо привързани към него. Запасният генерал Велчев (жив още), който е свършил Военна академия в Петербург и е служил с чин капитан в Пловдивския гарнизон при преврата на 9 август, разказва:
- "Споразумяхме се с началника на гарнизона (Муткуров), заех с рота войска телеграфо-пощенската станция и поисках да говоря с министър-председателя Петко Каравелов в София. Но оттам ми се заяви, че той е под домашен арест. Разбрах: превратът е не само против княза, но и против правителството, т. е. партизански. Посъветвах се наново с Муткуров и повикахме водителя на либералите в Пловдив д-р Д. Тончев. Той замънка: "Да почакаме". Отх­върлихме го, дигнахме войските, потръгнаха и гражданите. Така изредихме с шумна демонстрация всички европейски консулства в града: "Искаме си княза"! После потърсихме Търново и повикахме Стамболов, като председател на Наро­дното събрание. Ние му заявихме, че сме готови да се бием за княза си. И той се съгласи да се постави начело. Така почна контрапревратът".
В Търново живите съвременници разказват: - "Щом узна за преврата в София, Стамболов заповяда на десетина свои хъшове да се въоръжат и един по един да се съберат в "Правителствения дом" (където се помещаваха тогава комай всички учреждения, включително и телеграфо-пощенската станция). А гарнизонът беше вече положил кле­тва пред новото "революционно" правителство. Щом началникът на войските узна, че Стамболов е в "Правителствения дом" с въоръжени хора, дигна лично рота войска и отърча. Но големият авторитет на Стамболов поколеба полковника (Бо­нев?). Двамата се оттеглиха на "доверен разговор". Стамболов съумя и прати тайно да му повикат майор Маринополски. Докато се водеше "довереният разговор" с полковника, повиканият майор се яви. Тогава Стамболов, вече с револвер в ръка, заяви на гарнизонния началник, че е уволнен и арестуван в името на княза и на законното правителство. На негово място Стамболов назначи майор Маринополски, който пое командуването на ротата пред "Правителствения дом" (без войниците да подозрат, че същинският им началник е аресту­ван)
Така е станат контрапревратът и в Търново.
Стамболов, опрян вече на Търновския гарнизон, потърсва по телеграфа от София хората на новото "революционно" правителство за преговори. На апарата се е явил Олимпий Панов - другар на Стамболов от Гюргевския комитет. Той не е участвувал лично в заговора и в детронирането на княз Батенберг, но сега - след станалото - намират, че не може да става вече дума за "връщане назад". И увещавал в такъв смисъл Стамболов. Хората на преврата в София са били готови на всички отстъпки, - ще предадат отново властта на Петко Каравелов, но княз Батенберг е трябвало да бъде пожертвуван. Доводите на Олимпий Панов трябва да са били подкрепени с внушителни и неизвестни на Стамболов до тоя час дипломатически и други съображения, така Стамболов най-после отстъпил: приел предлаганото от Олимпий Панов. По тоя случай той е хвърлил историческата своя фраза: "За един арабин няма да изгорим Арабистан".
След тоя разговор с Олимпий Панов Стамболов повикал на апарата Муткуров от Пловдив и му предал решението: че хората от Софийския преврат отстъпват, ще предадат властта на Петко Каравелов, но Батенберг трябва да се пожертвува, неговото връщане е вече немислимо.
Пловдивци, обаче, били вече заповядали на всички гарни­зони от Тракия да се отметнат от положената клетва за вярност към новото правителство и да тръгнат за Пловдив "в името на отново потвърдената си клетва за вярност към своя вожд - княза".
Така за пловдивци е нямало вече връщане! И Стамболов се е видял пред дилема. Но сега вече той не се е поколебал: минал решително към пловдивци, т. е. склонил софийци да капитулират безусловно и тронът да се заеме пак от княз Батенберг.
Очевидно, Стамболов в душата си крие разположение да се опълчи срещу делото на 9 август, макар да е било ясно за него - след разговорите му по телефона с Олимпий Панов, - че това дело е воля на петербургското правителство. Откъде иде у него това душевно разположение? Не е ли той вече "русофоб" - нещо, за което д-р Иречек намеква в дневника си много по-рано?
Последвалите събития откриват някои тъмни още за поколенията страни в душите и умовете от онова време.
Софиянци (людете на преврата) капитулират, като си спасяват само главите. Княз Батенберг бива възвърнат отно­во на българския трон. Всичко се свършва без кръв. Веднага след това, обаче, България се вижда пак обезглавена: Батен­берг абдикира "доброволно".
Абдикацията на княз Батенберг се дължи на следното: Още преди преврата на 9 август княз Батенберг потърсва да се придобри с Петербург (след скарването по Съединени­ето) и предлага да му се изпрати един императорски комисар, който да му е помощник в управлението на България. Импе­раторът е приел това предложение. И сега, след контрапреврата, Батенберг е попитал телеграфически Петербург, ще ли му се изпрати уговореният преди преврата на 9 август коми­сар? Отговорът е бил отрицателен. А това е значело: императорът не е съгласен с неговото възвръщане в България. И Батенберг е предпочел да абдикира.
Така България остава да бъде управлявана от трима реген­ти, един от които е и Стефан Стамболов.
Човекът, който страни от официалния свят, живее в провинцията, не се е стремил за министерски пост, изведнъж се вижда заместник на държавния глава.
А за министър-председател е назначен д-р Радославов. До тоя час този млад политик не е известен като русофоб. Напротив, той почва кариерата си с една крайно русофилска статия през 1879 г. в основания от руското правителство вестник в София "Балкан" (редактор Хитрово).
Твърди се, че когато княз Батенберг напуснал България, не е криел надеждата си да се върне пак. Очевидно, той е наблягал преди всичко на своята популярност в страната след Съединението и след победата над сърбите. (Легендата, че Батенберг бил избягал от Сливница и че Каравелов му се е скарал тогава или, че дори г-жа Каравелова му е казала "Вашето място сега е на бойното поле", са създадени по-късно). Но как са били настроени по тоя въпрос ръководните лица в България - регентите и министър-председателят? Имало ли е въобще разположение у кого и да било в България, да предпочетат княз Батенберг въпреки волята на руския император?
Отговорът би бил положителен само, ако бихме допусна­ли, че у някого от тези лица е имало предварително русофобство.
II. Русофобство?
Д-р Иречек подсказва в своя "Български дневник" че "според някои мълви" Стамболов бил "русофоб". Това може да подкрепи известни заблуждения върху правилното опреде­ляне подбудите у по-късния диктатор.
Ще трябва да се подчертае пак, че младият чешки учен д-р Константин Иречек нито познава непосредно предшествувалите политически борби в народа ни, нито пък се интересува от тях. Той е роден и расъл сред аристократическите и бюрокра­тични среди на австро-унгарската столица (Виена). И гледа извисоко на всяко въобще левичарство в живота, а още повече на такова в една назаднала страна като нашата. За него в България има шепа "недоучки" сред "тъмен" народ, а Стамбо­лов е само един "изпъден одески семинарист". И онова, което е могло у тоя "изпъден семинарист" да бъде само едно неразположение или дори известна ненавист към царския абсолютизъм в Русия, него д-р Иречек отдава на "русофобство".
Всъщност до военния преврат на 9 август 1886 г. у нас не може да се говори - всякак не може! - за русофобство, макар че дълго преди Освобождението такива чувства са насаждани, искрено и горещо от Раковски. Знае се, русофобството на Раковски не е политиканско. То се дължи на известната колонизаторска политика на Русия през първата половина на 19-то столетие. При всяка война с Турция руските войски са извличали български маси от нашите области и са ги засел­вали в Югоизточна Русия. А оттам са прогонвали татари и черкези, които са бивали прехвърляни отсам Дунава и са се отдавани на плен и сеч у нас. Така русофобството на Раковски не е политическа идеология, а по-скоро патриотически вик към българите, да не напущат земята си.
По-късно, обаче, времето е заздравило тази кървава рана в българската душа. Не е могло друго да бъде; българските надежди за спасение, все пак са били едничко, в Русия. И ето най-после тези надежди се оправдават! Какво русофобство би могло да се търси още в българската душа?
При това - след печатното и устно дело на Любен Караве­лов; на Ботйов, на Стамболов (още на дядо Славейков, на Блъсков), т. е. след пренесената у нас руска книга, руска мисъл и руско чувство (чрез руската художествена и просветителна литература), - у никого в България не може и дума да става за "русофобството" на Раковски. Наопаки, благодарение на ру­ското социалполитическо идейничество, насаждано от Ботйовския кръг, (че благодарение и на московското славянофилство, внушавано от руските победи над Турция), - благо­дарение на всичко това, у нас поколенията едно след друго са се подхранвали от разбиранията (идеите) и подбудите (чувс­твата) на руската гражданственост. Не ще е много, ако се каже, че това личи още преди Освобождението. Българската интелигенция в по-голямата си част се вълнува и тогава от идейните и политически борби в Русия.
Така налага се всякак да не се откъсваме от въздействието на руската гражданственост (мисъл и чувство) върху полити­ческите настроения у нас, ако искаме да вникнем в преките и косвени подбуди у хората от новата ни история.
* * *
Интелигенцията ни преди Освобождението се учи главно в Русия. И бива порусена в душата си: тя е или "славянофилска", или "нихилистическа". Досущ незначителният процент от интелигенти "западници" (учили на Запад) се губи безнадежд­но в робската страна. А интелигенцията, която иде от Царигра­дския турски лицей или от гръцките висши духовни училища (предимно онова в Халки) се надъхва на борба срещу гърцизма и също поглежда на Север, колчем се сблъсква със злата воля на турците (или със злата воля на тези, които стоят зад тях).
При освобождението душата на народа ни се "поруси" не само от политически романтизъм, т. е. не само от освободите­лен възторг. Порусиха се душите, преди всичко, на селските маси в полетата. Защото те заеха бейските чифлици и си ги разпределиха, а държавникът Петко Каравелов долови, какво трябваше да се направи тогава, та побърза да узакони заграбването на "господарските" земи. Ето, това беше истинското освобождение за народните маси в полетата - освобождение, което донесоха русите!
През време на окупацията множество първи хора в страна­та са били поласкани (навярно тук-там и с далечни политиче­ски цели) от руските власти твърде сърдечно. Още тогава доста български деца (момчета и момичета) биват изпратени в Русия при благодетели руси "да се възпитат и изучат". Те се връщаха после психично порусени (с дълбоко благоговение пред руската политическа мощ или пред идеите, науката и художествената литература в Русия).
У нас нахлува и маса българска интелигенция от Бесара­бия и от Херсонската губерния. Комай всички тези "бесарабци" не са били в особен възторг от официална Русия. Но все пак те са идвали у нас с чувството на съжалително снисхождение към страната на своите деди. Защото са се виждали принудени да напуснат великата руска земя, в която са се създали като граждани (без някога да са помисляли, че ще я напуснат, за да се преселят в някаква новоосвободена Бълга­рия). Прочее, психично тези хора са също порусени.
С "бесарабците" проникват у нас и множество руски интелигенти (гимназиални учители, лекари, инженери), кои­то са се чувствували компрометирани в Русия, защото са били - кой повече кой по-малко - нихилисти. (На панихидата за убития в Русия Цар Освободител (1881 г.) е държал във Варна реч руски нихилист. Предните хора от присъствуващите са знаели, че ораторът одобрява убийството. И са се подсмивали, когато слушали, как нихилистът си криви душата...) Те всички се обзавеждат много добре у нас (страната е досущ без интелиген­ция, уви!). И скоро почват да не крият своя нихилизъм.
С "бесарабците" и с руските нихилисти България бива заляна и от руската книга. А може би, така е щяло да бъде и без тях: нямали сме свои книги! Нямали сме дори свои школни учебници, та сме въвели руски такива.
Така при всяка гимназия се създава "училищна библиоте­ка", комай само от руски книги. И на първо място в тези библиотеки стоят не само съчиненията на Чернишевски, на Писарев, на Тургенев, но и тлъстите томове "Ситые и голодные", "Подпольная Росiя" ("Нелегална Русия") и пр. Нямало е кой да прави по-друг подбор на книги: гимназиалните препо­даватели (българите - руски възпитаници, бесарабците и руските нихилисти) са били до един хора чужди на Евангели­ето и на Библията. Единствените гимназиални учители тогава у нас, които са можели да упражнят по-друго влияние върху духа в гимназиите ни, са чехите. Но техният католицизъм от една страна и от друга - твърде чувствителната далечина, между двата славянски езика (чешки и български) са пречили на тези учители да се проявяват. Тях дълги години никой в страната не е можал да почувствува като свои.
Ето така се е наслоила гражданствеността у нас при Освобождението. Народните маси са дълбоко признателни на "братушките" освободители. Предните обществени слоеве - предимно хората от борбите ни за черковна независимост - биват заварени от събитията като "славянофили", та сега се изливат в неразделни от народа русофили (смело пеят "Руски цар е наш баща и наш спасител"). А срещу тъй дълбокото и масово "порусяване" на душите в народа, издигат се със своята враждебност към официална Русия първо старото ядро "хъшове" от Ботйовския кръг и после фалангата от образовани хора в страната (местните българи - руски възпи­таници, пришълците бесарабци и нихилистите руси). А нали? - новите поколения растат под ръководството на първите! И се добива постепенно следното деление между стари и млади, т. е. между бащи и деца: първите са за официална Русия ("русофили"), а децата против нея - ("русофоби"). Точно казано: и бащите, и децата живеят с чувствата и мислите на руската гражданственост.
Няма съмнение, доколкото българската действителност е остро различна от руската, тя се е налагала на всички българ­ски общественици, дори когато те са родени и расли в Русия. Обаче това налагане за всеки човек поотделно е ставало по-късно и то на етапи, според условията, и според способности­те и възрастта на общественика. Но въобще новите български поколения влизат в живота, с чувствата и мислите на руската гражданственост. И това създава психическа трагедия: стари и млади се делят не по въпросите на българската обществе­ност и на българското държавничество. Бащите се кланят досущ определено на руското завоевателство респективно на руския цар (на когото се дължи нашето освобождение), а децата се надъхват нихилистически срещу руския царизъм и зреят, наистина, като български граждани, но са силно напо­ени със страстен интерес към водените в Русия борби. А познат е характерът на тези руски граждански борби вече от цял век. Почнати с идеите на Френската революция, те се изостриха в анархизма на Бакунин и се впрегнаха после в хегелианския тик-так на марксизма. През своето развитие, обаче, тези борби бяха все по-напоявани с непримирима вражда към деспотическа Русия такава, каквато тя беше -опора на реакцията в цял свят. Тъкмо от тази вражда се надъхваха и новите български поколения.
III. Кръстопът.
Политическото русофобство (уплахата от руското завоевателство, което е осъзнат инстинкт за българско държавно и национално самозапазване) почва у нас след абдикирането на княз Батенберг.
Развилите се събития в държавния ни живот (съединение, победа над сърбите, военен преврат и контрапреврат) идат да налеят масло в огъня на идейното деление у нас между бащи и деца - между "славянофили" и "западници", т. е. между верните на руския цар бащи и антицаристите деца.
Комай цялата интелигенция се опълчва сега срещу царска Русия - отначало досущ нихилистически: тя отчаяно жестику­лира срещу руския абсолютизъм, срещу "нагайката". А после вече страната се обхваща от дружинки сплотени около лозун­га "България за себе си" (така се и наричат либералните организации тогава: "дружинки България за себе си").
Върху тези идейно обосновани (детерминирани) настрое­ния никне вече и чувствено русофобство. Но то не може да надхвърли предварителното психологично порусяване. Българското русофобство не може да мине кръга на временните политически цели: то се раздухва в българските души по-скоро със скритата умисъл на син към баща, т. е. за да се постигне в края на краищата полюбовно единение с освобо­дителката.
А същината на създадените отношения между България и Русия няма нищо общо с роднинските чувства. Русия има една - строго своя! - държавно-стопанска задача, в името на която ни е освободила и пак в името на която после ни е обърнала гръб. Не е ли трябвало и ние, българите, да потър­сим своите - пак строго своите! - стопански и културни интереси, в името на които да се поставим (с всичката скромност на малкия и с всичката гореща благодарност на облагодетелствувания) пред Петербург на чисто и ясно?
Ето, тоя психичен преход у нас не изглежда да е бил издържан, макар че налице са били всички условия и всички подбуди за такъв преход. - Българските народни маси по двете страни на своята "майка" Стара планина са опиянени от политическото си съединение (сливането на Княжество Бъл­гария с Източна Румелия), а ето Русия се е противопоставила на това съединение! После налице е нашата бурна победа над "австрийския агент" крал Милан. А руският цар не само не изпада в умиление от успеха на своите "храбри деца", ами проявява необяснима ярост. Нещо повече: той посяга на най-големия герой сред нас - посяга на княза ни...
Да, българската интелигенция е имала под ръка всички условия и средства, както за да убеди сама себе си, така за да проагитира (да осветли) широките народни маси върху неиз­менната основа на една здрава политическа мисъл, а именно:
- Русия е против засилването на България, не защото смята да я държи слаба, че по-лесно да я завладее (една парлива "австрофилска" агитация), но защото както тя, вели­ката освободителка, тъй и малката наша западна съперница Сърбия имат свои - строго свои! - интереси, в името на които те са готови и ще бъдат винаги готови да ни прегазят, дори когато са идеални републики. И че по същия ред на мисли ще трябва да потърсим и ние нашите неизменни политически интереси, в името на които да сме готови, както на неотклоними (наложителни и разумни) отстъпки пред Петербург, тъй и за непоколебим отпор не само срещу царска (деспотическа, тираническа и пр.) Русия, но и когато последната се преуст­рои в идеална република.
Ето, до тази висота на политическа мисъл ние в оня исторически момент не изглежда да сме дораснали. Пречило ни е, може би, не само нашата обща назадналост, а и вещото и неотразимо въздействие на заинтересованите с хода на работите у нас Западноевропейски сили.
И предимно на Австрия.
Още при руската окупация (1879 година) се издигат бъл­гарски гласове (статия, писана от Видин - може би, от Илия Цанов) за опасения от Австрия. Но самите руски комисари потушават тези гласове: "Мислете това, но недейте го гово­ри".
Така в България се поражда най-напред "австрофобство". А после, когато възпламва и "русофобство", наред с него иде вече известно "австрофилство".
И се очертава кръстопът: с Русия или с Австрия? Защото умовете у нас все още нямат самовяра - особено след Берлин­ския договор. Къде - без външна опора!
Няма съмнение, и двете течения - "русофилство" и "австрофилство" се обвиняват взаимно в "рублофилци" и "флоринци". Но колкото русофилите са набедени, толкова са наклеветени и русофобите.
Събитията са вече история, те говорят сами за себе и не може да става дума днес за опазване честта на историческите лица. Плащани пера е имало, има и ще има винаги и във всички страни. Но водителите ни от онова време са били искрени и беззаветни - еднакво от двете страни. Фанатизирали са се до саможертва, но са се държали на идейна висота: не са прислизали до заслепеност и още по-малко до подкупничество.
Ето първият опит на "русофилите", да свалят "русофобската" власт на регентството (след абдикацията на Батенберг) с Русенския военен бунт. Обширен заговор, който се устройва от заседналите в Румъния автори на преврата от 9 август - популярните във войската герои от Сръбско-българската война майор Бендерев и Радко Димитриев. Солидаризирал се е с тях и майор Олимпий Панов, другар на Стамболов в Гюргевския комитет отпреди Освобождението. Той се е спо­разумял с третия другар на Стамболов, от същия комитет - Тома Кърджиев. който живее в Русе. Тома Кърджиев е успял да дойде до русофилско едномислие с майор Узунов, героят защитник в Сръбско-българската война на Видин, който при преврата е командир на дружина пионери в Русе. Увлекли са се в заговора още и граждани начело с енергичния комисио­нер Стоманяков. По същия ред заседналите в Румъния авто­ритетни заговорници (Бендерев и др.) са успели да спечелят за готвения бунт началника на войските в Силистра - капитан Кръстев. Имало е заговорнически ядра (офицери и граждани) комай във всички наши крайдунавски градове, а също и във Варна, Шумен. Добрич. Заговорът е бил открит в Силистра към надвечерието на определения за бунта ден. За пълното му разкриване бива изпратен - по изрична заповед от София -околийският началник в Тутракан Никола Тихов Обретенов, синът на баба Тонка от Русе и вездесъщият другар на Стам­болов от бунгарските години. Капитан Кръстев, обаче, го арестува и заграбва властта в града. София веднага телегра­фира на войските в Шумен, Добрич, Русе, да обсадят Силис­тра. Но в Русе майор Узунов въстава по свой ред: със своите пионери той заема града и се опитва да увлече също Пехотната дружина. Тя, обаче, не се поддава. И се почва сражение между пионери и пехотинци в самия град. Между това в Силистра капитан Кръстев бива убит от запасни войски, които той е свикал под знамената. И военният бунт тука се потушава, а пристига и кавалерия от Добрич, та заема града. Тръгват войски от различни гарнизони и срещу Узунов в Русе, при когото е дошъл от Румъния и Олимпий Панов (също са се опитали да минат на българския бряг и Бендерев с Радко Димитриев в Силистра, но за тяхно щастие попречва им една случайност). При така злополучно развилите се събития, заговорниците майор Узунов, Олимпий Панов и Тома Кър­джиев в Русе на 19 февруари 1887 г. (значи само шест месеца след преврата на 9 август) се виждат принудени да бягат в Румъния. Но биват заловени от нашата Дунавска флотилия.
Тъй печално се приключва русофилският опит за военен бунт, замислен и подготвен на широка нога. Тоя бунт би оправдал всички допустими жестокости от страна на една власт в преходно време - време на безкняжие, както е регентската. И ако имаше заслепяване от "русофобство", това би се почувствувало от русофилите не само в ония градове, които са били обхванати от заговора, но и от по-първите им хора в цялата страна. А Военният съд в Русе осъжда и екзекутира само трима заговорници - граждани: Олимпий Панов, Тома Кърджиев и комисионера Стоманяков. Само трима граждани за заговор, който е обхващал толкова градове и който е дал два военни бунтове! (Наистина, осъдени са и екзекутирани още седем офицери от разбунтуваните полкове. Но това е в духа на военната дисциплина при всички такива случаи във всяка страна).
IV. Последно преклонение.
Годината на безкняжието България (август 1886 г. - юлий 1887 г.) е и година на трескави дипломатически борби в Европа. По въпроса имаме документирана литература от д-р Ив. Панайотов ("Руско-немските отношения и българският въпрос през 1887 г."). Води се дипломатическа борба от германския свят на две страни - срещу Франция на Запад и срещу Русия на Изток. И в обсега на тази борба от всесветски характер попада въпросът за какъв и кой кандидат да заеме българския престол. Водят се безуспешни преговори с княз Батенберг и с княз Фердинанд. Между това избухват раздори сред управляващите в България: между регентите и председателя на Министерския съвет д-р Радославов; между регентите и военния министър генерал Николаев (който заплашва с преврат - затова, че Регентството няма твърдата воля да свърши въпроса с избора на княз).
Ето при такава политическа атмосфера се свиква Третото велико народно събрание - за избор на княз.
По традиция Великото народно събрание заседава в стара­та столица Търново. А при тогавашните пътни съобщения, от София се ходи с файтон до Лом (през Петрохан), после с параход до Свищов или Русе и оттам, пак с файтон, за Търново.
Така преди определената дата за откриване на Великото народно събрание всички първи хора на либералите, които са вече жители на София, трябва да отпътуват за Търново. Но сега сред тях възкипяват страстите. Група млади хора (граждани и военни) около също младия министър-предсе­дател д-р Радославов са узрели да скъсат всички връзки с Русия. А регентът Петко Каравелов не е искал и да слуша за нещо подобно. Той е настоявал да се избере за княз датския принц Валдемар, за когото още преди Съединението се смята, че е кандидат на руския императорски дом за българ­ски престол (виж книгата ми "Реформатор").
А Каравелов е спечелил на своя страна и Стамболов.
Така д-р Радославов намира идеен интерес да отклони Петко Каравелов от участие във Великото народно събрание. И затова, според покойния Андрей Ляпчев, д-р Радославов е създал уж внушителна мълва, какво властта е попаднала в следите на устроен заговор против живота на Петко Караве­лов: регентът щял да бъде убит, минавайки през Петрохан... Мълва ли е било това или действително е имало заговор против живота на Петко Каравелов, - остава да се проучи. Но верните хора на последния са настояли, той да не напуща София, т. е. да не участвува лично в свиканото Велико народно събрание.
Всичко това не е помогнало на групата около д-р Радосла­вов. Но оставането на Каравелов в София е решило политиче­ската му съдба през оня исторически момент. Стамболов е прокарал във Великото народно събрание становището на Петко Каравелов: избран е бил за княз датският принц Валдемар. В същото събрание обаче се е предложило преизбирането на регентите. И Петко Каравелов не е бил преизбран за такъв! Прочие, големият водител на либералите, сега вече на зряла възраст държавник, е бил "шкартиран": той се е видял в опозиция. Така налице сред либералите е останал Стамболов. Моментът е от голяма психологическа важност. Последвалите събития (през комай половин век оттогава) доказаха, че Русия не е имала за пряка цел да завладее Балканите. Нейното завоевателно проникване тук се е сблъс­квало с онова на Австро-Унгария. А край това съперничество е стояло противодействието на Англия (поради опасност за нейния пряк път към Далечния изток - Средиземно море). При такива преплетени интереси - и при голямото съперни­чество на Русия с Англия въобще в Азия, - руската диплома­ция е отбягвала да опълчи срещу своите домогвания немския свят изцяло. Така Русия се е ограничавала да бъде само защитница на балканските славяни, земите на които са меж­динна територия спроти крайната цел на Австрия - завладя­ването на Солун.
Не ще са били чужди на горната концепция за руските цели в Близкия изток либералските водители Петко Каравелов и Стефан Стамболов. Инак те, осъзнати вече български държа­вници, не биха били готови на ново преклонение пред Петер­бург, т. е. не биха се напълно отказали от княз Батенберг.
Само така може да се обясни, че Стамболов, оставен за водител в третото Велико народно събрание, непоколебимо е наложил кандидатурата на датския принц Валдемар. Караве­лов ще да е бил убеден (или подведен от руски дипломати), че тоя избор ще бъде одобрен от императорския двор (въпреки вечните несъгласия и интриги в тоя двор).
Оставало е, прочие, да се оправдаят тези очаквания, за да настъпи пътно примирение между освободители и освободени.
Но в Петербург не са се сумясали (или дворцовите интриги са отклонили правилното действие). Императорът е отрекъл поддържаната преди кандидатура на датския принц Валде­мар, т. е. не е утвърдил избора му за български княз.
При това е станало и нещо повече: донесено е било до знанието па ръководните кръгове в България, че желанието на руския императорски двор е било българският престол да се заеме от кавказеца руски княз Мингрели. А това е всяло дълбоко смущение в ръководните среди у нас.
Имаше и защо.
Според Берлинския договор българският престол не може да бъде зает от руски княз. При такава изрична клауза в тоя договор (който е изработен от конференция на европейските държави!) избирането на княз Мингрели за български държа­вен глава би значило, България да скъса своите отношения със Западна Европа и да се облегне изцяло на Русия. Тогава? Наистина, можело е да се вземе за безпогрешно, че в Петер­бург не мислят да превръщат България в Задунавска губер­ния. Но голяма ли би била разликата в положението на последната, щом тя скъса с целия свят и се облегне само на Русия? Една 150 милионна империя не може да държи бъл­гарското тримилионно княжество на равна нога със себе си: ще си го подчини - в такава или онакава форма, - как инак?
Ето смисъла на развилите се събития! Това е хвърлило мнозинството от Великото народно събрание в смущение. И сред създалия се тогава кипеж стопил се е досущ авторитетът на Петко Каравелов. При това той не е имат физическата възможност да се защити: отсъствувал е.
Озлоблението е било особено силно в кръга около д-р Радославов. Не е било вече мислимо отново да се избере княз Батенберг (преди всичко, защото изборът на датския принц е означаваш отказване от предшественика т. е. обида за него).
От цялата тази история ще да се е почувствувал накърнен и сам Стефан Стамболов. Той се е увлякъл от Петко Караве­лов, та е настоял за кандидатурата на датския принц Валде­мар. Само така може да се обясни, че когато се е предложило преизбирането на регентите, името на Петко Каравелов не се е дори споменало...
И веднага се е пристъпило (от новоизбраното регентство и от бюрото на Великото народно събрание) към дипломатиче­ски постъпки пред западноевропейските сили за посочване кандидат на българския престол.
А тъй като преки съперници в Балканите са Русия и Австрия, то - щом България се е видяла заставена да даде гръб на първата, наложително е станало, тя да се обърне към втората...
И не може да се допусне, че тук предварително е в игра някакво "австрофилство". При избирането за български княз на принц Фердинанд Кобурготски стои на първа линия във Великото народно събрание д-р Константин Стоилов, който и отива във Виена да доведе избрания принц. А д-р Стоилов е едничкият същински европеец (по възпитание, образование и лична завършеност) сред нашите предни хора от онова време. Той още в 1880 година се проявява като български политик от господарски слой. И вниква - с оригиналните си наблюдения в Петербург, - че Русия е назаднала и "гнила" страна: "Европа няма защо да се бои от нея! Поради Русия в края на краищата може и България да си пострада"... Ето, тази е наченката за осъзнаване на българския държавно-политически егоизъм. При това д-р Стоилов не се откъсва от Русия, за да мине към Австрия. Наопаки, той пръв (още в 1881 г.) чертае план, България да се открие на Русия като пазар, за да е ценна и на Австрия пак като пазар, та да се отбиват, така, доколкото може, политическите й домогвания за наша сметка Не, при избора на княз Фердинанд не е било в игра никакво австрофилство! Преди всичко Фердинанд е избран не защото е немски принц, а главно защото, като потомък на френските Бурбони, той е в роднински, връзки комай с всички европейски дворове. Очеви­дно, задачата на водителите Стефан Стамболов и д-р Стоилов в оня момент е да спечелят за делото на българската държавна независимост подръжката на всички западноевропейски сили. Малката България е наистина в смъртна опасност. С избиране­то за княз на руския кандидат Валдемар българите са се дали пак като заслепени русофили - въпреки уж явните завоевателни намерения на Русия. Прочие, ще се намери ли сега европейски княз, който да дойде за държавен глава в такава несигурна страна? Особено - ще се реши ли на това един потомък на Бурбоните, като княз Фердинанд Кобурготски? Опасенията на Стамболов, както и на д-р Стоилов, са били тъй силни, че те заедно са чакали цяла нощ на телеграфо-пощенската станция в Търново отговора от Виена (за съгласието на княз Ферди­нанд) и когато са го получили, двамата млади български държавници (според разказа на телеграфо-пощенския начал­ник тогава Загоров) изпаднали в такъв делириум, щото прегър­нали се и затанцували като гимназистки...
А доколко сам Стефан Стамболов е бил увлечен в някакво "австрофилство" говори и следното свидетелство на живия още запасен генерат Велчев:
“Стамболов, като регент, е посрещнал лично избрания княз Фердинанд във Видин и го е отвел в София. По пътя той е направил своите наблюдения върху него и при всенародното посрещане в София намерил за нужно да пришепне на послешния генерал Драндаревски своята преценка за принца:
- "България ще има да пати от тоя княз".
Фактът може да няма пророческа стойност, но хвърля светлина върху душевното състояние на "диктатора" в оня момент: той не е австрофилски увлечен, а още по-малко е "авантюристично заслепен".
V. Стефан Стамболов министър-председател.
Д-р Радославов, министър-председател през периода на Регентството, е политик и държавник от обикновена мярка. Русофилските агитации, заговори и Русенският военен бунт го фанатизират до самозабрава. Той изгубва всяка държавниче­ска висота и прислиза до свирепостта на турски полицай. За всяко донесение срещу някои русофили той телеграфира: "Стоварете му вагон дърва", т. е. пребийте го от бой. Особено след Русенския бунт (когато окръжен управител в тоя град е някой си Мантов) в подземията на Окръжното управление там се вършат такива свирепости над граждани, че в цялата страна се заговорва с отвращение за "Манговата гробница в Русе"! Така сам д-р Радославов и групата му от млади хора добиват завинаги прозвището "сопаджии" (от турската дума "сопа", пръчка, цепеница).
И щом престолът е бил зает от княз Фердинанд, наложила се е промяна и в управлението. Трябвало е д-р Радославов да бъде отстранен. А нямало налице друг проявен водител, който да го замести.
И Стамболов се решава най-после да се нагърби непосредно с управлението: става министър-председател. Трябва да се отбележи: той не е бил в живота си някога "министериабъл" т. е. не прави държавническа кариера и от председател на Народното събрание се вижда направо регент, та после вече министър-председател. А с тоя пост се завършва и житейския му път.
Говори се, че Стамболов, погълнат от критическото поло­жение на държавата и застрастен на борба с русофилството в страната, бил станал студен и недостъпен, та засилването на многобройната Либерална партия от негово време се е дължа­ло на помощниците му Димитър Петков (Свирчо) и Захари Стоянов.
Това не може да е така. Стамболов на 21-годишна възраст е заместник на Васил Левски. А апостолството не е сан, - то е лично достойнство. И то - организаторско достойнсто. Димитър Петков и Захари Стоянов бяха силно даровити хора предимно на перото. Те бяха обичливи в отношенията си с хората - духовити и хъшовски прости. Но не бяха внушителни!
Организаторската дарба в голям размер е отделна черта у всестранно обдарения тип на обществен водител. Основният й елемент е умението на водителя в малка или голяма група от люде да открие отделните по-дейни личности. Защото "мнозинството" в село, в града или в цяла страна се състои обикновено от досущ малък кръг хора, които водят другите. Така - големият организатор преди всичко трябва да прозре тези водителски елементи. След това той трябва да притежа­ва втория основен елемент на голям организатор: способност да привърже подбраните, да ги "лепи" о себе си. После иде по ред третият елемент - психологическият усет, да се подкрепи авторитетът на избраните и да се популяризират те сред групата им. И най-после големият организатор трябва да прояви такава внушителност - чрез мисловна яснота, оратор­ски дар и волево обаяние, - че да съвладее възможната враждебност у дадено мнозинство, да я разколебае, да я пречупи и да превърне това мнозинство в разположена към себе си гражданска маса.
Всяка дарба предполага напрягане на всички духовни сили - любов, разум, памет, трудолюбие, непоколебимост, бод­рост (крайна издръжтивост на духа) и способност да се надвива дори на смъртна физическа умора.
Стефан Стамболов не изгубва и до последния трагичен час на живота си поразителната стихийност на своя всестранно обдарен натюрел. Един от съвременниците му (Каракашев - юрист с европейско образование, дългогодишен висш съдия) разказва:
“- Свищовец съм и се запознах със Стамболов на сватбата му в града ни. Свърши се тържеството и решихме - много свят - да образуваме сватбено шествие от Свищов, че до Търново. Така потеглихме в безкраен низ от файтони по шосето. Навяр­но, околийският началник беше разпратил стражари да пре­дизвести селата. И те бяха наизлезли по шосето. А това бавеше сватбения кортеж. Но въпреки всичко, Стамболов не отмина ни едно село, като турски паша! Той спираше целия кортеж, слизаше от файтона, изгледваше посрещачите селяни със своя остър поглед, буквално като военачалник, изслу­шваше приветствията и после се ръкуваше само с някои. Но това той вършеше не формално! Напротив, всякого назовава­ше по име, (как можеше да помни толкова имена, Господ го знае!). На честитките отговаряше слабо усмихнат. И веднага след това заговорваше не като младоженец, а като Стамболов: "Как сте? Държите ли се? Още малко и, - всичко ще се оправи!"
Такъв е човекът, който води осем години дипломатическа борба с Русия, като управлява един мистично благодарен на русите народ. И всичко това той постига без кръвопролития, въпреки кървави заговори, както против политиката му въо­бще, тъй и лично срещу него. През цялото управление (наис­тина диктаторско - по "вътрешно убеждение") на Стамболов изпълнените смъртни присъди не са повече от десет - и то след правилен съдебен процес и законен вердикт!
Няма съмнение, в игра не ще са само високите лични качества на Стамболов. Навярно помага в случая характерът на историческите събития, а също и начинът на тяхното развитие. Подсеща ни на това историята с известната "Набокова дружина".
Нашите емигранти в Русия, подкрепени от "славянофилските" среди там, въоръжават дружина от 200 бойци, начело с един смел офицер Набоков и един параход от Одеса снема тая дружина южно от Созопол. Политиците от Русия са вярвали, че авантюристът Стамболов е "узурпирал" държавната власт в България, но че народът - колкото и да е прост, робски - храни такива чувства към своята освободителка, щото доста ще е една дружина от 200 души да развее руско знаме, за да се дигнат всички и да пометат "подкупническото австрофилско" управление.
Знае се, какво е станало. В Бургаска околия населението е изцяло българско (гърци имаше само в Созопол, а турци - никъде). Войска е имало само в Бургас, който е в много далечен, през реки и блата, северен ъгъл на околията. Така войската веднага е потеглила да гони славянофилските арго­навти. Но когато тя е стигнала в селото Горно Паничарово, намерила е тук само труповете на Набоков и комай на цялата му дружина (успели са да избягат в Турция само неколцина души). Старинните български села в тъмните лесове на хай­душка Странджа са произвели по свой почин мобилизация за една нощ, посрещнали "нашествениците" и ги избили.
Очевидно, управлението на "авантюриста" Стамболов не е било "узурпаторско": то е успяло да спечели не само доверието, но и борческото разположение на народните маси. Убедително ли е обаче - и може ли - всичко това да се отдаде на личните качества у един държавник, дори ако бихме при­ели, че той е свръхгениален?
VI. Масова психология.
В Русия народ не се признаваше: там народ бяха дворянството и бюрокрацията. Всичко друго бе войнишка маса, върху която лежеше печата на безусловна заповед: "Молчат и не разсуждат".
В такава страна и най-проницателният общественик не може правилно да вникне в нашата, българска битова граж­данственост, която представя строго индивидуализиран де­мократизъм, дошел през многовековното политическо робс­тво до отрицателна крайност: "Всяка коза за свой крак". В България последният колибар-неграмотен, тъмен, че и див донякъде - разсъждава за всичко пред всички, т. е. без всяко чиноначалие към свещеник, към учител, към селския старей, и това става не под сянката на наивна патриархалност, а с чувството на роб: "Няма голям и малък българин, всички сме едно пред турчина, - раи сме".
И тоя непознат, непроучен от никого и подценяван от самия себе си народ преживява изведнъж - само в едно десетилетие! - потресаващи и съдбоносни събития: Сан Стефанска България - един сън наяве, който се е изпарил, за да се замени от убийствен кошмар - Берлинския договор. В душата и на последния българин е запечатано двояко съзна­ние: че в света той няма друг доброжелател, освен "руския цар", но тоя цар не е всесилен, уви...
А после потръгват с вихрена бързина подеми и падения. Съединението на двете Българии опиянява цялото племе в основи: на военна нога са дори жените и децата! Но руският цар си оттегля офицерите от българската войска. Защо? Какво лошо вършат българите, че им се сърди той - благоде­телят? После "крал Милан се дигнал с войската си срещу България". А? - Възкипява ярост в кръстосаната кръв на старопланинците (че ней само на тях: в Сливница се сражават доброволци от Македония, от Добруджа, от Одринско, даже и от Бандерма.) И сръбската армия е разбита, българите са в делириум (българите, които дотогава даже сами себе си не ценят!) Но ето нов удар: - "Руският цар дигнал ръка от княз Александър-Батенберг, нашия! Думат, да го изпъдим... Но защо? Ние си го искаме, той си ни е харен, обичаме си го!"
Край вихрения развой на тези събития оформят се и гражданските борби в българските предни обществени слое­ве - с всички крайности сред един нововъзроден народ. А поради особената битова гражданственост у нас, тези борби скоро достигат до стъгдите и на последното село. Странно е въздействието им върху масите. Борбите се водят от една страна в името на "Бога, княза и руския цар", а от друга - против чорбаджиите и за благото на сиромашта ("Всеки да си има дом и нивица").
Накъде?
Благодарение, може би, на нашата многовековна някога политическа история при строго централизирана държава, в българските народни маси представата за държавен глава не е патриархална: той не е старей на клана, а нещо далечно. По същия ред преживените през векове сектантства са издигнати в съзнанието на народа понятието за Бог много високо. Така и до днес - половин век след Освобождението! - сред българ­ските селяни не можете в избори спечели нито един глас с агитации в името на "Бога и царя". За нашия човек едвам ли не е дързост и шарлатания да се месят Бог и цар в "селските и градски ежби".
А изборността е плът и кръв на нашата битова обществе­ност. Както през Възраждането, така и при самото освобож­дение селата ни бяха в пълна безграмотност. Но това не пречеше на изборността (тя ставаше с "пущане в кутия" жълти и червени кукурузени зърна, като селото се делеше само на две "страни"). Така създаването на малки и големи водители у нас е неделимо от "избор". И затова щом граждан­ските борби в страната са паднали под горните два знака ("за Бога и царя" и "Против чорбаджиите"), то - урните са посочили с кого са масите.
Те са били "против чорбаджиите", т. е. за либералите. Но същите тия либерали обявяват съединението, те бият Сърбия и, значи, те са провинените пред "руския цар", та той се е разсърдил на "княз Александра"...
Ето тези сложни нишки се преплитат в масовата психоло­гия у нас, когато на българския престол стъпва княз Ферди­нанд, та Стефан Стамболов поема управлението като мини­стър-председател. Изгонването на княз Батенберг е зашеме­тило народните маси. По своя битов граждански дух (без нови политически наслоения) те просто не разбират - никак не разбират! - какво става. Събитията не ще са били обясними дори за средния граждански слой у нас. Обстоятелството, че една част от либералите (крилото на Драган Цанков) е "про­гонило" княза, не се е разбрало, освен от тесен слой политици. У всички представата е, че князът е прогонен от "чорбаджиите и владиците". Нали те са против либералите?
При това Каравелов и Стамболов връщат княза - онова, което е желание, възторг и воля на масите в оня момент. Какво по-ясно?
Но веднага всичката тази яснота досущ потъмнява: княз Александър сам абдикира - "Не щял го руския цар - благо­детелят"...
Не, във всичко това вече 90 % от българите досущ не могат да вникнат: то надхвърля тяхното уразумение!
И както е в такива случаи с всички народи, в широките маси проговорва стадният инстинкт: те потърсват своята камила. Очите на всички се обръщат към наличния вожд: -той ще ги спаси!
А тоя вожд сега е Стамболов.
Така пред непосилната в оня момент - непоносилна дори за средния ум! - политическа сложност, комай във всички български обществени слоеве настъпва, макар и не изведнъж, а постепенно, упование във вожда: Стамболов ще я оправи!
Да не се забравя: Стефан Стамболов, по сила на дългого­дишен опит, а също и по вродени апостолски качества, безпогрешно чувствува народа си. Той още при първите сдържани и предвидливи стъпки през време на Регентсгвото (след преврата и след русенския бунт) успява да се усвои със сложностите и трудностите на положението, та решава: тря­бва да се избягват крайностите. Така щом поема после упра­влението, той веднага застава на поразителна висота (без да е бил дотогава нито веднъж министър) и властвува твърдо, но спокойно (а не пряко и яростно като д-р Радославов).
Но все пак това са външни признаци на самовладение у големия национален вожд. В същност той е имал тежки дни и нощи на дълбока тревога, че дори и на неувереност. Защото тъй всестранно обдарен, какъвто се очертава във фона на историята, Стефан Стамболов не е можел да се задоволи само с временната насока в психологията на масите тогава. И не е занемарявал скрития дълбоко в народната душа огън: роман­тичното русофилство, любовта към "братушките", призна­телността към руския цар - благодетелят".
VII. Политическа романтика
В Гулиина Баня (Разлог) майстор Никола, който строил черква, изхранил първенец син Калеш. Синът станал дърво­делец, но обичат да свири и на цафара, ходел с дълги коси (къдри до рамене) и е бил сприхав "като барут". Това е било в средата на миналото столетие. Буйният Калеш Николов влязъл в очите на помаците бегове в Баня, та трябвало да бяга. Той скитал из Европейска Турция, научил комай всички езици, които се говорели из нея, а трябва да е научил и още кое-що. Например той ще трябва да е узнал, че в българската история има цар Георги Страшимир! И когато младият дърво­делец най-после се е озоват в крайморския град Варна, той си взел име Георги Страшимиров. После се прочул тук като дърводелец, но си оставал буен човек: хората скоро го прекоросати (за сприхавостта му) "Чибрица", въпреки царското му име и презиме. По онова време във Варна изпълнявал служ­бата на руски консул българинът Николаев. Той преценил, че Георги Страшимиров (Калеш Николов) не е за мирен есна­фин, та го прибрал на служба в консулството. Така по-късно, при обявата на Освободителната Руско-турска война, Георги Страшимиров се озовал в руската армия, като преводчик. Но и в тази работа той действуват със своя буен темперамент: причислил се е към конен полк от донски казаци. И с тях се е явил във Варна. А след освобождението на България той се е установил пак тука. Сега Георги Страшимиров търгуват със свещенически одежди и с черковни утвари. Но човекът бил вече русин - въпреки българското царско име, което си е приписал. Даже не снемал казашката си униформа: ходел с фуражка, в куртка и с чизми. И се е давал не за русофил - не! Той не признават русофили и русофоби. Георги Страшими­ров през целия си последвал живот в свободна България (близо 3 десетилетия) не е искал да разбере, как може да се правят някакви български партии върху земя, която е била турска, но която руският цар превзел с много битки, с много кръв, та я направил своя...
Пак по това време (след освобождението) във Варна се е поселил капитан Петко Киряков - царят на Родопите. Един гигант и по дух, и по снага. Населението от Одрин до Серес го е възпявато с песни и легенди. В своя героичен период веднъж е минал сред бял ден през Гюмюрджина с четата си и турците не са посмели да го нападнат!
Родопският цар във Варна се сприятелил с верния на руския цар "донски казак" Георги Страшимиров. И когато градът се вълнувал за всичко онова, което е ставало в София (свалянето на Батенберг, избирането на Фердинанд и пр.), двамата героични типове често сред улиците са се питали с подвикване:
- Кой прогони турците, Петко?
- Русите, Георги, кой друг?
- Чия е тогава тази земя?
- Бог види, на руския цар!
Най-после един ден градът е осъмнал със свито сърце: двамата герои от минатото са били завлечени в страшните тогава български участъци, като "руски заговорници против Стамболов".
Но се е установило, че двамата верни на руския цар български герои имали само един грях: публично се заканва­ли да "хванат Стамболов и да го заколят като яре". И за това ги арестували. Но щом докладвали на Стамболов в София извършеното, диктаторът веднага телеграфил, да освободят двамата верни на руския цар храбри българи...
Този политически романтизъм, който са застъпвали Геор­ги Страшимиров и капитан Петко Киряков, се е таял дълбоко в душите на хората комай от всички обществени слоеве. В ония години даже в училищата ни все още се е отеквала дълго пятата след освобождението песен: "Руски цар на земята е най-велик господар"...
Смело може да се допусне, че и сам Стамболов - със своята всестранно обдарена натура и широка душа - е посял в себе си тоя романтизъм. Как инак ще трябва да си обясним заповедта му да се освободят двамата романтици?
Но при такова съзнание можел ли е Стамболов да не изпада в дълбока тревога - през ония страшни години, когато българският престол е бил завинаги отречен на законния княз Батенберг (поради игра, може би, на руската дипломация), а новоизбраният княз се е оказал незаконен, защото западное­вропейските сили също не са искали да го признаят, щом го е отрекъл руският двор?
Такова е - и само такова може да бъде - психическото състояние на един национален вожд от твърде голяма мярка, като Стамболов. Той не е могъл да не съзнава, че скритата дълбоко в българските души преданост към "братушките" може да възпламне всеки час и при всеки повод. А Стамболов, изникнат като вожд из народните недра, бил е чужд на оная диктаторска рамка, според която е доста да се облегне влас­тникът на полицията и на войската. Не, такова самоограждане би върнато Стамболов към "вагона дърва" на д-р Радославов и би го принизило до "кръвопущане на тълпите".
Така - имало е дни и нощи - и месеци, и години! - на непрекъсвана душевна тревога у тоя национален вожд, който е почнал жизнения си път като заместник на най-светлото отражение на своя народ - заместник на Васил Левски, а ето съдбата го е довела да привие народа си - насилнически да го привие! - към здрав племенен инстинкт.
Но Стамболов е бил щастлив преди всичко с това, че за своята тежка историческа роля той е разполагал с предвари­телно организирана многобройна партия в страната - либе­ралната. И после - имал е своя организаторски опит и своята щастливо обдарена натура, Той е съумял да засили партията не само като я надъхал със съзнание на правота, но и като е смогнат - навярно, чрез напрягане на всичките си качества - да подбере в нея наличните даровитости и да ги издигне така, че да наложи на всички чиноначалие (поне доколкото това е могло сред нас, българите).
Ето случаят с '"Набоковата дружина"' в Бургаско. Градът тогава е имал 7000-8000 жители - сбирщина: гърци, евреи, бежанци от Одринско и други пришълци. Стамболов е шкартирал от партийно-организационния си обхват тоя град. И се е облегнал на околията - изцяло българска (без гръцкия тогава Созопол): подбрал е хора за водители от селата. Подборът му е чуден. Костадин Попов (Дюлгерли, 200 къщи село), попски син, с трикласно образование, по онова време би могъл да заеме видна длъжност. Стамболов го държи кмет в селото и го избира депутат. Тоя кмет в ония времена открива прогимназия в Дюлгерли, основава общинска аптека, довеж­да фелдшер. Къс, измерен човек, но властен: скоро всички в селото се свиват пред него. Той диктува политически на града, но не и на цялата околия. Срещу него се издига в селата Страти Димитров от Паничарево (стотина къщи села). Пълна антитеза на Костадин Попов: малограмотен човек, но хуба­вец, с предприемчив и спекулативен дух, закупва стада за суват (пасище, паша) и ги изпраща в Цариград, язди буен кон, ходи с астраганена шуба и самурен калпак. И лепи селския свят о себе си със здрав смисъл, с духовитост, със заразителна усмивка и с широката си ръка. Той е също кмет в селото си и депутат. С него държи - и се опира по влияние на Костадин Попов - дядо Петко Чорбаджи от Българско Алагюн, 200 къщи село на връх Странджа планина. Буйни хора, по говор от шиковците в Източна Мизия. Крадливи, като черкези. Стефан Караджа по майка произхожда от това село. Дядо Петко е депутат, но е досущ малограмотен, та за кмет в селото си държи свой един братанец, бивш подофицер във войската. Дядо Петко Чорбаджи с тоя си братанец винаги са могли да дигнат от селото си поне сто души въоръжена конница - буйни и смели, като странджански хайдути.
Съперничеството между тримата селски депутати е само местно, - не достига до Стамболов: той предпочита Коста­дин Попов, а другите двама командува като войници. И цялата околия е тъй сигурно под ръката му, че когато руският параход стоварва "Набоковата дружина" при Созопол, села­та се дигат като запорожци и помитат славянофилските аргонавти.
VIII. Поколебаване?
И все пак идва моментът на ужаса - очакван, впрочем, от предусета на видимо спокойния Стамболов: разкрива се заго­ворът на Паница.
Политическият романтизъм на капитан Петко Киряков и на Георги Страшимиров от Варна възпламва у хората от непосредната близост на Стамболов.
Паница, юрист, е вожд на Македонския доброволчески отряд в Сръбско-българската война: волна глава човек, любимец на всички харамии, проявил се из македонските планини; любимец на цяла либералска и патриотическа България. Любимец и на самия Стамболов!...
Тоя човек увлича в своя военен заговор комай целия Софийски гарнизон. Той замахва много нашироко: ще вдигне пред двореца в София 50 бесилки! Начело ще виснат княз Фердинанд и Стефан Стамболов.
Разкритията имат силата на юмручен удар върху главата на цялата патриотическа ("русофобска") България. Щом и Паница, компаньонът на Стамболов в партийните вакханалии и в нощните развлечения, се е отметнал от борбата за българска независимост; щом и Софийският гарнизон е изо­ставил Стамболов, то ... очевидно, делото на България виси на косъм!
Ето, в тоя момент на ужаса живите съвременници - и близки приятели на Стамболов - твърдят, че той е изгубил присъствие на духа: поколебала се е силата му на властен вожд; великият човек е издребнял за един момент - досущ се е преобразил на застрастен полицай - нещо като днешен директор на Обществената безопасност при размирие!... Сам е разследвал затворниците, дори сам (лично) е ходил по обиски из къщята им, събличал е мъже, жени и деца да търси писмени документи...
На пръв поглед всичко това е печално и странно, дори необяснимо за един Стамболов. Трябва ли обаче да се вземе едно такова вбесяване на силния човек като действително поколебаване на духа у него пред наличния обществен и държавен трагизъм?
Нека забравим за момент духовния му облик, какъвто е обрисуван в досегашния му живот. И да го потърсим в неговия интимен мир. Какъв е той като простосмъртен? - Откъснат, ли се е напълно от нравите на средата, из която излиза? Как се държи в семейния, роднинския и приятелски кръгове? Проявява ли склонност, че и способности да се изработи в горд (застрастен) властник?
Всестранно обдарените люде проявяват необяснима наг­лед странност: не се поддават на шлифовка! Много от онова, в което обикновеният свят влага всичката си суета, то за изключителните натури е смешна условност, е "маймунство". Ето Петко Каравелов: не може да свикне дори като министър-председател в страната си, пръв съветник на дър­жавен глава (от германски аристократичен род!) да си реже и чисти ноктите! Една подробност, която отвращава възпита­ния свят, но която е твърде обяснима у Петко Каравелов. Той почва своя житейски път като абаджийски чирак в Енос. Значи, в годините, когато човек създава добри навици в своя интимен живот, в своя "интериор", тогава той няма условия да свикне на първични условности за прилична външност. А по-късно в Москва, когато вече разполага с тези условия, нему липсва време: тогава той усвоява европейските езици и чете "едновременно" различни томове съчинения. Още по-късно той и сам не желае да промени своите "чирашки" навици: сега условностите за него са дреболии, че дори и "маймунство", защото тези, които го заобиколят вече благоговеят пред него, без да забелязват нечистите му нокти.
Българското еснафско съсловие изнесе на плещите си възраждането и освободителните борби. Цялата тогавашна интелигенция иде из еснафа. Това е и със Стамболов - ханджийският син. А в нашия еснаф не е имало време да се оформи средновековния цеховски дух, макар и да се чувствува вече законния авторитет на "лонджата". Господари и слуги седят на една трапеза и се хранят от обща паница - обикно­вено без вилици. Ако слугата мете не както трябва, господа­рят ще грабне метлата, да го научи. Обща е максимата: "Вратът на вълка е дебел, защото сам си върши работата". И никой не се свени от най-унизителен труд. Дори председате­лят на "лонджата" у дома си е слуга сам на себе си. При това у българите е затегната вече и подсъзнателна психологическа максима: между тях няма големи и малки - всички са раи.
Тези са условностите, които малкият Стефан Стамболов заварва в средата на своите родители. Тук няма празничност - освен ходене по "кьошковете" или край Янтра на "гювеч" (който се яде върху черги на земята, а мъжете са по "минтани", т. е. палтата са окачени по дърветата наоколо).
Стамболов е с десет и повече години по-млад от Петко Каравелов. Значи е от по-ново поколение. И е по-възприем­чив към изискванията на новото време. Дълбоко в себе си, обаче, той е оригиналитет от висока стойност и намира голямо удоволствие в някогашните склонности и привички. Дори като регент на България той излиза на "гювеч" в свищовските лозя. И сядат на черги, разбира се, и са без палта пак; със събути обуща... (А в това време двама свищовци се изхитряват, да го издебнат тук на "поплак". Той ги допуща до себе си, но не ги изслушва. Казва им: "Стамболов ли търсите? Той го няма! Тук е само Стефан! Ха, седнете сега да ядем!" Еснаф!)
Паница, другарят на Стамболов в умни и безумни часове, с още много хора - и комай с целия Софийски гарнизон! - са решили да се вдигнат против "диктатора". При това те са наумили да окачат на въже и княза, и самия него, Стамболов. Не, случаят е такъв, че наистина е налагал общата българска максима: "Вратът на вълка е дебел, защото сам си върши работата".
И Стамболов запършва ръкави...
Да се допусне, че той е изгубил присъствие на духа, ще каже: да се е уплашил. Но страхът винаги върви с известна подлост. Пък страх и подлост са майка на жестокостта. А Стамболов е такъв абсолютен властник през ония години, че ако действително тоя човек би се "поколебал", та би изпаднат до жестокостта на тиранин, страната би се удавила в кърви.
Паница бива разстрелян - с мотивирана присъда след обстоен съдебен процес. А зад него - и за него - са стоели стотици зли, лукави и храбри македонски харамии. Стамбо­лов би трябвало или да избие всичките, или да ги убеди - доколкото може - в справедливостта на смъртната присъда. Инак харамиите или ще погубят него, Стамболов, или ще гинат един след друг под неговите удари... Ето сериозната подбуда. Стамболов лично да присъствува на обиските и лично да съблича хора, за да търси писмени документи срещу Паница. Тоя трябва да загине, - не ще и дума. Но и Стамболов трябва да покаже нагледно своята правота!
IX. Държавник.
Стамболов е дълбоко пропит от българска самобитност, самонадеяност, самогордост. У него личи и кръстосаната кръв на племето ни: той е славянски любвеобилен и татарски корав. Стамболов проявява при всяка решителна стъпка в своя живот и основните черти на българина: реалистична правдивост, мисловна яснота (резон), а при действие - строго определена задача. При това той крие в себе и основния елемент на народната ни психология: болезнена обидчивост.
Така очертан, Стамболов не би могъл да държавничествува при княз Фердинанд, какъвто се даде тоя в нашата нова история. И ако създаденото ново положение в България беше признато от силите, т. е. беше узаконено в международно отношение, смело може да се твърди, че Стамболов би побързал да се освободи от управлението. Той би се задово­лил пак с извоюваното си вече положение на народен вожд: би продължил да е само председател на Народното събрание. Дори би се върнал на местожителство пак в своето Търново.
За нещастие, международното положение на България се затяга за дълги години. А при възможността новият княз (Фердинанд) да бъде убит или да бъде наново свален, или дори да се види принуден доброволно да абдикира, - при тези възможности страната би се видяла пред гибел.
Ето такова е положението, което заставя Стамболов да впрегне всички сили в държавното управление при един княз, който го спъва на всяка стъпка (преди всичко със своята странна, комай яростна сприхавост, доходяща до човеконенавистничество).
До преврата на 9 август Стамболов пази свободата си да застъпва само ролята на народен вожд, т. е. той продължава при нови условия някогашната своя роля, като заместник на Левски - организатор и израз на обществена воля. А при непризнатия от силите княз Фердинанд той се превръща на държавник. Това са две коренно различни положения. Стам­болов можеше да е велик двигател на народните маси, без да има качествата на голям държавник. (Ние имаме и обратния случай в новата си политическа история: Андрей Ляпчев беше много голям държавник, а нямаше данни за народен двига­тел).
За чест на поколенията от първите две десетилетия след нашето освобождение, Стефан Стамболов проявява - по способности и знания - поразителна държавническа разностранност и дълбина. Държавно-стопанският му замах и поли­тическата му прозорливост са такива, че наистина се оказват спасителни - едничко спасителни! - за оня момент.
Не току тъй някогашният одески семинарист е изучавал политическа икономия и е полемизирал даже с автора на "Капитала". Още в първите държавнически мероприятия на Стамболов личи основна мисъл: държавно-стопанско модер­низиране на страната с оглед да се създаде възможна иконо­мическа охолност за широките народни маси.
Петко Каравелов е боязлив в своята държавно-стопанска политика. Той е против сключване заеми от европейските "еврейски" банки. И само затова не бърза да строи желез­ници. С обширните свои знания тоя далновиден политик и стопански деятел (най-далновидният от държавниците ни до днес) гадае, че както е изостанала страната във всяко отношение, ако държавата се поддаде на европейските лихварски капитали, които са и двигатели на европейския империализъм, - то България ще бъде хваната на въдица не само икономически, но и политически. Трябва да се допус­не, че Каравелов още като вицегубернатор във Видин, а после и като председател на Губернския съвет във Велико Търново, е общувал с княз Черказки (голям икономист и първостепенен руски политик), та ще да е бил посветен в руските страхове от австро-германските домогвания" на Балканите. А и въобще Петко Каравелов, като славянофил, има известни предразсъдъци, към модернизма, т. е. към "западничеството".
Стамболов, наопаки, е "западник". При това като човек със стихийна волева мощ, той е самоуверен не по силите на своята малка и назаднала страна. И върви дръзко срещу задкулисните дипломатически примки. У него подсъзнател­ната логика (а често и съзнателната!) е: "Европейците ще искат да ни хванат на своите малки и големи въдици: - това е очевидно. Но то не може да се избегне. И не трябва: - не можем да се превърнем на мъничък Китай! И ако сме слаби, ще се видим във варивното гърне на европейците; ако сме силни, ще им скъсаме въдицата!"
Тази и такава може да бъде съзнателната и подсъзнателна държавническа директива на Стамболов. Той олицетворява строшилия веригите си и детски самонадеен дух на своето (инак упорито и със странни новаторски преживелици през вековете) племе.
И предприема едно след друго смели стопански начина­ния.
Южна България се пресича от Източната европейска железница, която я свързва с Цариград. А Тракия е житница още от турско време. Но сухопътният превоз е скъп. При това нашият износ за Европа през Турция усилва нейните пристанища. И нашият Черноморски бряг стои мъртъв. Стамболов свързва Бургас с источноевропейската железни­ца. Така голяма част от износа на Тракия се насочва към нашето море. А това налага построяването на модерни пристанища, което Стамболов също предприема.
Още в 1881 година д-р Стоилов в един обстоен доклад до княз Батенберг чертае да се прокара от София за Дунава железница, за да се открием стопански на Русия. Австро-Унгария, обаче, има интерес да сме изключително нейн пазар. И предложението на д-р Стоилов остава в канцелар­ските папки. Стамболов почва проучването и на тоя проект. Той има и други подбуди: да импулсира стопански най-културното и най-гъсто населено средище на Мизия - Тър­новския окръг. И смята централната железница да се отбие от долината на Искър по тая на Янтра, та по нея да търси Дунава.
Едновременно се строят из страната шосета, уреждат се панаири, устройва се голямата изложба в Пловдив.
При тази трескава стопанска работа не може да става дума за разточителство, а още по-малко за злоупотребления: нравите са още чисти, а при това управлението е под надзора, както на цяла Европа, тъй и на враждебна Русия.
X. Политически обхват.
Подобрените пътни съобщения не са сигурни: в страната продължава още онаследеното от Турция разбойничество. При това то (разбойничеството) се опитва да се нагоди към новите политически условия. В лесовете из Странджа (за които политическата граница към Турция не е преград) се затвърдя­ва страшният разбойник Лефтер: създава си сигурни укрива­тели и върши системни обири, прехвърля даже цели стада в Турция, а зимата прекарва в Петербург: русофил!
Стамболов туря край на всичко това. И действува не чрез войската. Опасно е да се манипулира с нея срещу зло. което се корени в самите нрави на населението. Младият държав­ник, сам минал пътя на нелегален деец, прибягва до населе­нието: въоръжава го. А средството е опасно - при тогавашни­те настроения. И Стамболов действува с известна постепенност: трябва да се притъпи дейното, борческото русофилство! В по-ново време управниците свикнаха на кървав терор - дори в нечовечни размери. Измислиха и "лагери за интернирани". Стамболов се приспособява към нравите и духа на своето време. В хората и в масите е жив още страхът от турските органи на полицията - от "заптиетата" (стражарите), от "караколите" (патрулите). Някой русофил някъде из страната (адвокат, лекар, търговец или комисионер) проявява по-жив борчески темперамент. Не помагат и продиктуваните от София съвети и внушения: русофилът е упорит! Тогава се прибягва до крайно средство: поставя се пред кантората, пред магазина или пред дома на русофила някой по-представите­лен стражар - снажен, брадат със страшен поглед. Това е доста: русофилът е под "карантина", той е настъпен в прехра­ната си: никой не пристъпва при него! И скоро се пречупва...
Всичко това става без декрети, без формално накърняване или отмяна на конституционните правдини, даже без ограни­чение на печата - без цензура. В Разград (тогава окръжен център) каравелистите към края на осемдесетте години са все още силни: имат мнозинство в Окръжния съвет, та постоян­ната комисия е в техни ръце. А гимназията в града е "окръж­на", т. е. поддържа се от съвета. И ето в тази гимназия се набират за учители все проявени свободолюбци. Тук Стамбо­лов не може да се намесва: (диктаторът още е сдържан!). И учителите основават двунеделно обществено литературно списание "Съвременник". То се списва не само с литературна вещина, но и с такова духовито свободолюбие, че веднага става знаме за младежта в цялата страна. Спроти 1-во и 15-то число на месеца пощенските станции се обсаждат от ученици - да чакат "Съвременник". И никой не пречи на журнала! А в неговите политически страници се подлага на дръзко жигосване режима като противоконституционен. Разбира се, Стам­болов е следил от своята висота в София "каравелистчетата" в Разград. И най-после им пратил много здраве: "Да си събират ума, че ще им строши главите". Разградските учите­ли, обаче, не са се стреснали. И Стамболов не им е "строшил главите", но е прибягнат до "партизанска разправия": разгра­дските либерали нападнали печатницата, където се е редял "Съвременник", и разпилели всичко. "Народна" работа! Ва­жно ли е било, че зад "народа" е полицията: нали разградски­те каравелисти не са били в състояние да защитят "свобода­та" на печата... И "Съвременник" спрял.
Стамболов действува така, защото срещу политиката му няма, всъщност, принципна опозиция. В неговия кабинет министър на правосъдието е д-р Стоилов. Значи, и консерва­торите са за режима. Само деветоюнските "предатели" са против...
А все пак се пази едно основно положение: да не се дразни народът в неговата битова гражданственост, в неговия дух. И към това положение Стамболов е твърде внимателен. Там някъде в Разград либералите нападнали печатница и са раз­пилели набрания материал за някакво каравелистко списа­ние: - е, чудо станало! Но да се прокара закон за ограничение на печата, да се създаде цензура, - не, това не може! Така изведнъж всичко отзивчиво в страната би минало към Кара­велов, който е все още свободен в София и дебне режима по петите...
А тъй като министърът на правосъдието д-р Стоилов иде от господарския слой, той не само не чувствува народния дух, но се отвращава от "уличните" разправии на либералите (нападения на печатници и пр.). Към това се добавят и поразителните способности на наблюдателност и проникновение у тоя държавник. За него положението е много по-траги­чно, отколкото го схващат либералите. Борба се води не само срещу българските русофили, но и срещу Русия - могъща по своето международно значение, ако не като добре организи­рана държава, то сигурно като необятен пазар за индустриал­на Европа. Изходът от борбата далеч не е сигурен! Така го чувствуват, схващат и преценяват всички благомислещи хора в страната - включително и българският клир. Прочие, тря­бва стегнато, строго и разумно управление! А това изисква - за консерватора д-р Стоилов - непременно ограничение на печата. И той, като министър на правосъдието, "изготвя" такъв законопроект. Стамболов е съгласен, - навярно, с уговорката: "Ако мнозинството в Народното събрание прие­ме". А мнозинството е либерално. И се дига то като един човек против "мракобесното" домогване на консерваторите. Д-р Стоилов пази висотата на положението си: действува не само като консерватор, но и като министър. Той заявява в събранието, че не е либерал и че действува по свое държавни­ческо схващане. Прочие, ако мнозинството не споделя неговото становище, той е готов да освободи поста си.
Либератите не са могли да не ценят поддръжката на консерваторите през ония критически времена. Така те при гласуване Стоиловия законопроект за печата е трябвало да избират: или провалянето на консерватора министър (т. е. минаване на консерваторите в опозиция) или накърняване свободолюбивия дух, т. е. отклоняване от основните черти на българската битова гражданственост. Разбира се, либералите остават верни на себе си: те отхвърлят "мракобесния" закон и значи, бламират консерватора министър и той минава в опозиция с цялата си партия.
В тази колективна стъпка не може да се търси само "принципност". Тук личи и самочувството на либералите, като обществена сила. Те наистина разполагат в оня момент (1888 г.) с доверието на широките народни маси. И не се боят, че консерваторите ще минат в опозиция.
Разбира се, самоувереността на либералите иде и от тех­ния водител, от Стамболов. Той вече действува все по-твър­до. Защото се е усвоил с управлението и влага в него не само всестранните способности на своя богат натюрел, но и ония познания върху съкровените особености на народа, които е придобил през многогодишното си боравене сред широките работни маси.
XI. Ожесточение.
Разказва се:
- След русенския бунт Стамболов непоколебимо е подпи­сал смъртните присъди на своите другари от Гюргевския революционен комитет Олимпий Панов и Тома Кърджиев. Но щом неговата престаряла вече майка узнала това, тя паднала на молба пред своя син и успяла да смекчи ожесто­чението му: Стамболов телеграфически отменил смъртната присъда на Олимпий Панов. Тази телеграма, обаче, била задържана от местния тогава диктатор в Русе, прословутия окръжен управител Мантов: телеграмата е била предадена на изпратения там правителствен делегат Рачо Петров късно, след като смъртната присъда е била вече изпълнена.
Тази легенда ще трябва да се е построила по-късно: тя не отговаря на историческата правда, а не посреща основната същина на водителската психология у Стамболов.
Рачо Петров е бил изпратен в Русе с изключителни права - да действува като на бойно поле: бърже и безапелационно. Така той надали е изискал потвърждение на решените от Военния съд смъртни присъди. Но ако е бил такъв случаят, което е все пак допустимо (Регентството е силно разтревоже­но, а се бои и от крайностите на Военния съд), утвърждаването на смъртните присъди и частичното отменяване на оная за Олимпий Панов не са могли да бъдат лично дело на Стамбо­лов: той не е още всерешаващ властник, а е само един от тримата регенти на България.
Така горната легенда не се посреща от историческите условия при трагедията с Олимпий Панов.
А не съвпада тази легенда и с основните черти на водител­ската психология у Стамболов.
Ако Стефан Стамболов беше способен да подписва смър­тни присъди - или да ги отменява - по лични побуждения, от него би се изработил (при жестоките условия, сред които е управлявал), тиранин и то кървав, чудовищен. Защото ако молбите дори на престарялата му майка са били в състояние да "омекнат" неговата душа, това би значело, че Стефан Стамболов е подписал смъртната присъда на Олимпий Па­нов от лично ожесточение, а не поради държавна необходи­мост.
А през цялата диктатура на Стамболов няма случай да е подписана нечия смъртна присъда от властническо ожесто­чение. Наопаки, има един момент (подробностите за него и сега може да се проверят!), който рисува водителската психология на Стамболов тъй изчерпателна, че не може да има две мнения: той не е бил тиранин, а още по-малко "кръвник" нито през един момент в живота си. Ето случаят:
Тъкмо сред най-големия кипеж от заговори и атентати (против "тиранина") се разиграва и трагедията на писателя Светослав Миларов. Ентусиаст, задушевен човек, добряк, веселяк, - той решил да убие Стамболов: да спаси България! Самовнушил си такова решение, ентусиастът-писател поч­нат да дебне чувствата и мислите си. И, както е редно за един писател, не пропуснал да излага всичко това в обстоен свой дневник. А не е бил той сам в заговора! Така в края на краищата Миларов се почувствувал изцяло задължен - с чест и достойнство задължен! - пред съмишлениците си. Но доб­рият човек не е бил роден да извърши убийство, макар и политическо. И почнал да губи нервите си, докато най-после се самонаранил със собствения си револвер - случайно, може би. Полицията го залавя, намират дневника, установява се всичко пред съда и бедният писател бива осъден на смърт. Трябвало ли е, обаче, да се изпълни тази присъда?
Когато поднесли на Стамболов да подпише трагичното решение на съда, кой смачкал с отвращение присъдата. Но процесът по тази история е бил шумен, в заговора са били посветени цял кръг хора, правителственият печат е раздухал случая и го давал като осуетена голяма държавна измяна. Всичко това е ставало, както се каза, сред низ от действително замисляни - и чувствувани от цялото общество - заговори. Помилването на Миларов би било не само слабост, но и оскандаляване на властта: би се потвърдило, че тя измисля заговори и осъжда невинни хора, само за да тероризира народа...
Стамболов взел военния министър Михаил Савов, също министъра на просветата Георги Живков и слезли в Бургаско. Смачканата смъртна присъда е стояла в джеба на диктатора. Из пътя той е бил мълчалив. Спътниците му са знаели, какво го гнети, та са се мъчили да го разсеят. Но напразно. В Бургас ги посрещнат депутатът от Дюлгерли Костадин Попов и отишли в Стамболовия чифлик. (Чифликът е до селото Скеф, Дюлгерлийско землище. Твърдеше се, че Стамболов е взел тоя чифлик от притежателя му грък, само за да му пощади живота, тъй като гъркьт е бил един от укривателите на разбойника Лефтер. Истината е по-друга. Следствието но делото на разбойника Лефтер е установило, че и самата полиция е била в разбирателство с разбойника. Така укривателите са били такива не по-добра воля. Повечето от тях са били оневинени. А гьркът - притежател на Дюлгерлийския чифлик наистина е искал да си спаси главата чрез отстъпването на чифлика. Обаче Стамболов се е заинтересувал от тоя чифлик не като имотна ценност, а само като ловно място. Чифликът е непосредно в чертата на трите съединени блата: Акездийско, Мандренско и Пода. Тук комарите не се чувствуват само в люта зима. И сеят смърт; налитат на облаци върху всичко живо. При това всяка година река Факия залива големи простран­ства. Така някаква цена на чифлика дават само фазаните, които се срещат тук. Стамболов го е купил, наистина, евтино, но - след като гъркът е бил освободен от следствените власти.) Придружил ги е и окръжни­ят училищен инспектор Пейчинович. Стамболов ставал все по-мрачен. Спътниците му са посветили и Костадин Попов, какво гнети диктатора, та тоя довел вечерта в чифлика девой­ки и ергени от селото си - да пеят и играят ръченица. Бил е под ръка и прочутият в Бургаско смешник Михал Горския, който също бил доведен в чифлика. А и окръжният училищен инспектор Пейчинович (потомък на Кирил Пейчиновски от Тетово, израсъл в Сърбия, но станат там невъзможен поради скандалния си живот, та отскочил при нас, за да мине по-късно пак в Сърбия и да падне в Солун от български куршум) е бил смешно глупав човек. Така се е устроило целонощно веселие - с небивали причуди, които са карали военния министър Михаил Савов и министъра на просветата Георги Живков да примират от смях. Но по лицето на Стамболов не е мръдвал нито един мускул. На съмване той извадил от джеба си смъртната присъда, подписал я и я предал на военния министър. А после напуснат "веселието". Помисли­ло се е, че се оттегля да спи. Всъщност Стамболов, придружен само от един конен стражар, поел пътя за Бургас - също на кон. След два дни го чули в Шумен! Диктаторът взел от Бургас файтон и е прекарат в затъпителен път дните, които са били последни за Светослав Миларов.
Очевидно, у Стамболов не може да се говори за ожесточение – тъй присъщо на всеки тиранин (било от властолюбие, било от идеен фанатизъм).
ХІІ. Опасна народна черта.
В днешно време мнозина у нас живеят с убеждението, че може да се разстрелят 500-600 души (и хиляди дори!), щом е "държавна необходимост". Защо Стамболов не е извел своята държавниче­ска воля до такава "идейна" крайност? Мек ли е бил той по душа? Хуманитар ли е бил? Или това се е дължало само на неговата психическа издигнатост, на духовното му величие и на изключителните му държавнически способности?
След несполучливия опит за въстание в Стара Загора (преди освобождението на България) турците са успели да открият двама от четниците на Стамболов, - и защото храб­рите старозагорци не са се предали, те били убити. Юнаците са загинали, значи, достойно, в сражение. А все пак тяхната гибел Стамболов е почувствувал силно. Той пише по тоя случай на Никола Обретенов в Гюргево.
"Твърде ме е жал за горкия Михал (единият от загиналите четници). Пропадна му младостта без слава и полза. Но ще се намерят отмъстители за мъките и униженията народни".
Редно би било един апостол на свободата да приключи своето писмо по горния случай с куплета на Ботйов - "Не умира този, който падне в бой за свобода". Редно би било въобще, да се осмисли геройството на двамата загинали старозагорци: да се сведе то под идеен знаменател. А Стам­болов говори за "отмъстители". Защото, очевидно, като всяка непосредствена натура той търси искреността си. А в случая апостолът (който обича, види се, загиналия Михал) е в своята българска стихия - отмъстително чувство.
Когато през 90-те години на миналото столетие в Македо­ния се засили Революционната организация, стана нужда планините да се очистят от старовремските отмъстителни харамии. Те бяха горски царе и не се подчиняваха на никаква заповед. И трябваше да бъдат избивани. Но Гоце Делчев - апостол и български сърцевед - се възпротиви. Той заяви: "Българското отмъстително чувство не е робска низост, а борческо начало, та не трябва да се счита за престъпно, дори когато избива в престъпления".
Така е. Ето и Стамболов не се свени да издигне отмъстителността си в знаме. Защото произходът на тази опасна черта във всекиго от нас е политически. Завоевателите турци са били малцинство в обширните области, които са завладе­ли. И за да усмирят подчинените си народи, самата им власт е насъсквата своите да "съндардисват" раята. А тя е била обезоръжена и не е могла да прибягва винаги до колективен отпор. Така срещу "читашките" посегателства над чест и живот у българите се е издигало само личното отмъщение: чрез него българинът е вразумявал и обуздавал свирепия азиатец. Така се е живяло пет века, в които се е създал кървавият епос на българското отмъстително хайдутство.
И ето дори до днес у нас, българите, няма друго по-силно политическо чувство. Даже след Балканската война, когато се видяхме ограбени от съюзниците си, целият ни народ запя отвратителната безвкусица: "Съюзници, разбойници люто ще си отмъстим".
Ние сме заграбени сега от европейската цивилизация, преживяваме остър подражателен период и предните слоеве у нас (особено интелигенцията) не винаги чувствуват основ­ните психически елементи на народа си. Може би, само така трябва да се обяснят редица мъчно поправими политически грешки от последното десетилетие. Ето най-крупният случай: посегателството върху държавния глава при Арабаконак. Дръзкият посегател, Васил Икономов, беше обзет от българ­ска отмъстителност. През септемврийските ужаси на 1923 г. той е бил в Панагюрско. И е видял невъобразимото: група пловдивски усмирители са вършили сред стъгдата на едно село гавра с българските челяди. Икономов говореше: "Пре­ди аз не вярвах, че даже турците са вършили някога това. И няма да простя, не мога: ще отмъстя". Никой, обаче, не можеше да повярва, че отмъстителността на Васил Икономов (майор - артилерист от българската армия!) ще се насочи срещу самия държавен глава.
В Прилеп един сестреник на Петър Тошев ("съвестта" в Македонската революционна организация - убит през една нощ от двама помаци в Тиквешията) се разплака с глас, щом стана дума за покойния. Трябваше да мислим, че той плаче от обич. Но скоро се разбра: младото плачеше затова, че не ще можел да си отмъсти, тъй като двамата помаци, които са убили Тошев, побързали своевременно да се изселят в Мала Азия...
В Порой един български семейник се е провинил (при турското владичество) в шпионство. Организацията избила шпионската челяд, но един от синовете успял да избяга. После, при гърците, тоя шпионски син се върнал и постъпил войник в гръцката армия. Но скоро дезертирал, - дошъл в Горна Джумая, при "своите", т. е. при българите. Трогнали се хората, приютили го. А шпионският син издебнал в едно кафене убийците на родителите си, избил ги на място с револвер, и успял да избяга пак в Гърция. Отмъстил!...
Някога, само десетина години след освобождението на България, в Турско Алагюн (селце на връх Странджа до турската граница) ергени се одумваха, че ако избухне война с Турция, селото им ще пострада, защото е на граница. Един от ергените, снажно момче, извика "нека". И изпсува турците. Те са убили неговия чичо, та той "тъпкано" щял да им върне. Попитан момъкът кога е извършено това убийство, той е отговорил, че то било отдавна, младото не се е било още родило... Сред нас, българите, дори родените после внуци отмъщават за убитите си чичовци!
Очевидно, правилото на покойния Андрей Ляпчев "Co кротце и со благо" не беше "доброта", а българска държавни­ческа мъдрост.
Стефан Стамболов е заставен (поради изключителни съ­бития) от апостол на свободата (и национален вожд), какъвто е бил, да се превърне в държавник, който трябва да усмирява бунтове, да осуетява заговори и да подписва смъртни присъ­ди. Той има не само дързостта (темперамента), но и твърдата ръка (волята) да върши всичко това. А ето, цели две деноно­щия се колебае да подпише смъртната присъда на един, сравнително незначителен заговорник. Защо? Много просто - при случая с бедния Светослав Миларов налице е заговор, но няма дори опит да се пристъпи към дело. Така вината на ентусиаста-писател не оправдава една смъртна присъда. И това ще се почувствува дори от далечните му внуци.
Стамболов се колебае не отлично опасение. Той е държа­вник в размирно време и знае, че играе с главата си. В такива случаи само авантюристични политици може да се перчат с "храбрата" си жестокост. Задачата на държавника е да укроти, да успокои духовете. Само така едно общество може да се отдаде на мирен труд и да постигне благополучие. И тъкмо по тоя път Стамболов търси да насочи духовете, за да ги направи издръжливи, та да дочака спасителен изход от преживяваната държавна криза. Ето само затова при страш­ния заговор на Паница той се превръща на полицай: търси и сам убедителни документи, за да оправдае и пред съвремен­ниците си, и пред отмъстителните им внуци неотклонимата в случая смъртна присъда.
Така и в случая със Светослав Миларов "тиранинът" се колебае две денонощия - не от лично опасение, а за да не възбужда опасното отмъстително чувство у своите българи.
XIII. Конвент.
За да се прецени диктатурата на Стамболов, трябва да се вникне в задкулисието на българската държавна криза от неговото време.
Русия освобождава и организира България с нескриваната задача: тя да бъде докрай суверенна ней.
Но формално - по сила на сключените международни договори - България е суверенна на Турция. И всички запад­ноевропейски сили ревностно й внушават второто суверенство - свиване под сянката на Отоманската империя, а не на Царска Русия.
Създадената тъй нова държава е национална: народът в нея е със свой език, история и бит, които го водят към строго политическо обособяване. При туй същото обособяване се диктува и от държавно-стопанските интереси. Така още през първите дни в новата държава се чувствува инстинктивно стремление към независимост.
И в това инстинктивно политическо и държавно стопанско стремление трябва да се търси явната и скрита позиция по-късно на Стефан Стамболов.
Ако българският престол можеше да бъде зает от държа­вен глава, който да е носител изключително на български национални подбуди - и за това да тури начало на българска династия, като служи преди всичко на българското народно­стно бъдеще (какъвто е случаят в Сърбия), делото на Стамбо­лов би могло, навярно, да намери спасително закръгляне и за самия него.
Но това не е било мислимо: нито Русия, нито непосредната й съперница Австро-Унгария имат интерес, да оставят Бъл­гария на инстинктивните й стремления към независимост.
Ето в това се крие трагедията на народа и страната ни. Българският престол е можел да бъде зает от мандатьор или на Русия, или на Австро-Унгария: средно няма! Още от първия момент нам се отказва правото да сме господари на земята си: не ни е позволено да обособим държавата си изключител­но по свои национални и стопански подбуди.
А кръстопътят, на който сме били така поставени, е безусловно трагичен. Ако българският държавен глава останеше да е мандатьор на Русия, той щеше да опълчи срещу България не само нейната метрополия - Отоманската империя, но и цяла Западна Европа. Щяха открито да се очертаят близките възможности: при война, България заедно със Сърбия, като авангарди на славянството биха откъснали европейските об­ласти на Отоманската империя. С това не само би се отблъ­снал германизмът от Егейския бряг, но би се очистил пътя на Русия за завладяване на Проливите. И южните славяни биха опълчили срещу себе си както двете средноевропейски сили – Австро-Унгария и Германия, така и владетеля на моретата - Англия. Ако Русия можеше да бъде победителка в тази гиган­тска борба, южните славяни (българи и сърби) биха постигна­ли своите народностни задачи. Но Берлинският договор по­каза, че Русия е безсилна да се опълчи срещу Европа. А с това се откриваше жестока възможност за южните славяни: да бъдат поделени някога между Русия и немцизма, както стана това със славянска Полша.
Преживяното някога днес вече е история. Българският престол се зае от мандатьор на немцизма. И княз Фердинанд трябваше да основе българска династия, като държи сметка за интересите на своята опора – Австро-Унгария. А нейните интереси се изясниха постепенно: двуединната империя на австрийци и унгарци набелязваше възможността на триединна такава - със сръбската група, която трябваше да обхване отначало и Северна Македония с възможно по-нататък слиза­не и на Егея. (Това се бележеше от ролята, която игра депута­тът социалдемократ от Бавария Вендел през Всеобщата война). А така очертаните домогвания на Австро-Унгария дикту­ваха на княз Фердинанд - основател на българска династия - да отклони народа си от западната половина на полуострова и да го насочи към Одрин - Цариград.
Така княз Фердинанд още със стъпването си в България трябваше да се сблъска не само с русофилската затаеност у нас, но и с нашия национален завет: народно обединение с областта на старопрестолната Преспа. Застъпник на тези народностни позиции е Стефан Стамболов - същият, който е възвел австро-унгарския мандатьор Фердинанд на българския престол.
През целия период на своето диктаторство Стамболов е търсил - и намирал - пътища за преговори с руския императорски двор. Не може да се допуща, че диктаторът е поставял в игра наново българския трон. България е вече жестоко попарена от дните на безкняжието (че и от игрите на руската дипломация), за да допуснем, че Стамболов би рискувал наново да тикне страната в безкняжие. Но можел ли е да бъде уверен в това княз Фердинанд?
А и да би бил уверен в това, князът все пак не може да се облегне на диктатора: тоя е българин - със затаено в душата си русофилство и с непоколебим народностен романтизъм. Не току тъй Стамболов още при първа среща е преценил враждебно княз Фердинанд. Двама силни индивидуалитети се възправят един срещу друг на две коренно различни пози­ции: княз Фердинанд - изключително на династична, Стамбо­лов - на държавно-националистична. Първоначално това може да не е напълно осъзнато. Но много ли трябва, за да се отчуждят застъпниците на две опасно различни положения?
Все пак княз Фердинанд и Стамболов са непоколебимо единни по държавническия си инстинкт: трябва да се излезе от изключителното положение, в което се намира България! И те работят денонощно за помирение с Русия, за да се постигне признаването на княза от Великите сили.
Фердинанд се чувствува, обаче, безпомощен при всяка своя дипломатическа стъпка. Защото не е господар на поло­жението вътре в държавата си. Той не може да е арбитър между явно противоречивите идейни течения в страната: Стамболов е всичко!
Това е така още и затуй, че в България е възприела еднокамарната парламентарна система: Стамболов е превърнал Народното събрание в конвент.
За нашия народ изборната система е традиционен начин за уреждане общоселските работи. Но само в тоя селски кръг на интереси! Инак той е бил чужд на държавнически грижи през цялото турско владичество - значи, през векове. И ето, в пресъздадената сега българска държава той остава да е гра­жданин с манталитета (ума и сърцето) на избирател от селско-общински кръг на интереси: - у него няма никаква предс­тава за държавата, която е повикан сега да урежда чрез свои преки избраници. А тя, държавата, е велика сложност като международна политическа и стопанска единица.
И в най-напредналите страни широките народни маси може да изпаднат в преходни настроения и да дадат законо­дателно тяло, което да посегне на опасни (необмислени, несъзрели и дори неприложими) новаторства. Колко повече е възможно това в една страна, където народните маси са били затворени през векове само в тесния кръг на селско-общинските си работи. През първите години от нашия свобо­ден политически живот ние имаме красноречив случай. При едни законодателни избори във Фердинандската околия (то­гава "Кутловишка") за народен представител е избран руски­ят цар!...
Така при еднокамарната система изпаднат ли народните маси в преходни настроения, дават ли камара на крайности, държавният глава се вижда заставен да се опълчи с целия свой авторитет срещу нейните решения: - няма средищна инстан­ция, няма сенат!
Ако държавният глава е популярен в страната и в армията, той ще разтури "революционната" камара. Но дори и тогава извършеното ще е във вреда на неговия авторитет. А какво ще е, ако обаянието на държавния глава е поколебано например поради лични грешки! Камарата може да се обяви - по един само жест на дързък водител в нея - на конвент.
Княз Фердинанд заема българския престол, непризнат от силите и обявен от Русия за "узурпатор". И за всички в България той остава да е "чужденецът", който стои зад сянката на Стамболов. А тоя трябва да се бори едновременно срещу русофилските заговори и срещу "русофобския" фана­тизъм на своите, при еднокамарна парламентарна система и сред народ, който е лишен от държавнически традиции!
При такива условия за Стамболов среден път няма: - или трябва да отмени конституцията и да управлява с декрети, или да превърне Народното събрание на Конвент, т. е. да си доведе депутати, които да са готови на всички крайности.
Така и става: Стамболов диктаторствува при наличността на Народно събрание. И сам нарича своето мнозинство "ато­ве", а неколцината опозиционни депутати, според него, са "куци кончета", които не струва и да бъдат яхани...
Такова е положението на княз Фердинанд. Ако Стамболов успешно действува за неговото признаване - добре е! Но ако не - нали диктаторът ще трябва да бъде заменен с по-подходящ държавник?
А при това Фердинанд, като мандатьор на Австро-Унга­рия (с чиято поддръжка само може да основе династия против волята на Русия), ще трябва да пристъпи и към опасната задача - да отклони българския национален романтизъм от Македония и да го насочи към Одрин - Цариград. За разре­шаване на тази си задача нему предстои, може би, да обезличи (и да унищожи дори!) едно след друго и Стамболов, и всички непоколебими в патриотизма си български държавници... (За това допущане виж данни в книгата ми "Тайна политическа анкета в Македония", а също и в спомените на видни наши общественици, изнесени в юбилейния за д-р К. Стоилов брой на в. "Мир").
XIV. Борба с духовенството.
Добри Ганчев (историк, романист, другар на Стамболов от млади години и с негова препоръка учител по български език на княз Фердинанд) разказва:
- "Свика се Синодалният съвет в София, и никой от владиците не се обърна за нищо към княза или към Стамбо­лов, нито дори им се обаждаха поне от куртоазия. Игнорират светските представители на народа и олицетворителите на българската държава! При това Петър Станчев, известен привърженик на Драган Цанков, общуваше с владиците и пренасяше словоохотливо из кафенетата тяхната непримири­мост с "противонародния княз" и с "авантюрата" на Стамбо­лов. Това беше много! По заповед на Стамболов, градоначал­никът докара един ден пред Светия Синод файтони и изпрати владиците - всекиго в епархията му. Княз Фердинанд не можеше да разбере това. "Как може да се третират така черковните князе в страната!" - възмущаваше се той пред мене.
А другарят на Стамболов от революционните години дядо Никола Обретенов разказва:
- "Бях вече окръжен управител в Русе. Обади ми се от София Стамболов - пристига! Посрещнах го начело с ескадрон стражари. И той ни поведе. "Ще идем, каже, при вашия кешишин Григория. Той е свикал Врачанския Константин, моя от Търново Климент и Варненския Симеон. Решавали да издадат тайно окръжно до своите чернокапци в епархиите, да не споменуват името на княза в черковните литургии. Аз ще вляза при тях сам. Когато изляза, ако ти смигна, ще подбереш и четиримата, ще ги стовариш на "Крум Страшний" и ще ги пуснеш по Дунава. Да слязат където щат, само не и на български бряг." Отидохме. Стамболов стоя доста при вла­диците. Излезе най-после, изпратен от дядо Григорий. И не ми смигна. - Споразумели се".
Разказът на Никола Обретенов трябва да е случай след разгонването на Светия Синод в София. Четиримата владици в Русе трябва да са обещали на Стамболов, че ще кротуват. Но въпреки това Търновският митрополит Климент Браницки отишъл в Свищов и държал в черква слово досущ бунтарско. Старият съдия Каракашев, сам свищовец, е присъствувал и твърди, че словото било тъй недвусмислено, щото могло е да бъде инкриминирано дори в нормални за държавата времена. Навярно, донесено е било за това на Стамболов. А Климент повторил бунтарското си слово и в своя епархиален център, в Търново, родния град на Стамболов. Това е преляло чашата! Стамболов телеграфирал на своите хора в Търново, да извле­кат "кешишина" от митрополията му и да го откарат в Троянския манастир.
Знаят се подробностите по станалото. Търново е било либералско котило. Дигнали се банди, разбили вратите на митрополията, изпотрошили мебелите, разхвърлили библио­теката, изпокъсали книжа и ръкописи, а самия владика плюли, хулили и го изпратили на "заточение" в Троянския монастир.
Твърди се, че тези изстъпления са били дело на местни "шайкаджии" и че сам Стамболов се е възмутил от тях. Не е допустимо! Стамболов е познавал хората си добре - поне в Търново. И е знаел, на какво са те способни при даден тон в телеграмата му. А Стамболов е вече на държавническа висота и правилно цени значението на владишкия сан за обществе­ната дисциплина. Ето случай:
Михаил Македонски, сподвижник на Стамболов от ония години и негов окръжен управител във Враца, при едни законодателни избори подушва, че Врачанският митрополит Конс­тантин, руски академик и непоколебим русофил, е тръгнал из епархията си да агитира прикрито против стамболовите кандидати. Окръжният управител Македонски поканва - чрез прис­тав - владиката да се прибере във Враца, а тук поставя стража пред митрополията му: зема го под "домашен арест". Митрополитът, възмутен, се оплаква телеграфически на Стамболов. Тоя повиква своя окръжен управител на телеграфа и му заповя­два да освободи владиката. Македонски се опира, той е на хъшовска нога със Стамболов, обяснява му, че владиката е доста авторитетен сред населението и думата му е тежка.
Но Стамболов отсича: "Какво правиш ти, бе? Може ли владика да се арестува? Махни стражарите си от митрополията."
Не, Стамболов не би предприел крайни мерки срещу кой да е владика на лека ръка. Остава да се допусне, че извърше­ното в Търново е отговаряло на неговите цели и намерения в момента. Народът ни не е черковнически; политическият авторитет на българския клир е никакъв (особено след парла­ментарните борби в първите законодателни събрания), но свещеничеството в страната е многобройно, а според черко­вните статути, то е изцяло под своеволието на владиците (своеволие, което при гръцкото духовно владичество - според множество анекдоти в народа - не е спирало и пред брачното ложе на свещеника). Един удар върху авторитета на владици­те пред нисшето духовенство е бил подходящ: ще възпре отзивчивите между тях, да се не увлекат на борба срещу режима; а за масата свещеници ударът ще е добре дошъл: "да се очовечат и те - владиците".
Но в историята с Митрополит Климент подбудите на Стамболов не ще са само от кръга на вътрешната политика. Някога, при черковните ни борби в Цариград, Вселенската патриаршия не отстъпваше на българските искания за черко­вна независимост и - намираше подкрепа в руската диплома­ция, която държеше за единството на православната черква в Балканите. Тогава Драган Цанков прибягна до "Унията", което смути русите, - и се постигна българската черковна независимост.
Стамболов държи на княз Фердинанд, който е мандатьор в България на католическа Австро-Унгария. Не ще ли се опита тоя "авантюрист" да откъсне от православието и целия български народ?
Тайни преговори с руската дипломация водят (по свои пътища, но инак единодушни) и Фердинанд, и Стамболов. (През 1909 г. в столичния в. "Реч" се изнесе факсимиле от едно писмо на Ст. Стамболов до българина - емигрант в Русия Теохаров.) А знае се, какъв авторитет има дори в руския императорски двор православната черква. Мълвата, че целият български клир е против "узурпаторите", обнаде­ждава висшите руски кръгове: те очакват "преврат" в България. Стамболов трябва да подсече тези надежди: той трябва да унижи, да обезличи политическото значе­ние на българското висше духовенство пред душите и умовете в Петербург. И да подтикне последните на отстъ­пки, за да се дойде до официални преговори по признава­нето на княз Фердинанд.
Навярно, по тези съображения малтретирането на митрополит Климент от самото му паство е тъкмо подходя­що. Климент е голяма фигура не само сред българските владици, но и сред цялата българска интелигенция. Той е автор на най-популярната българска повест от онова време "Нещастна фамилия", а също така и на единствена­та българска историческа драма през половин век - скъпена от народа ни и до днес като любимо дете - "Иванко - убиецът на Асеня". Всичко това българската русофилска емиграция е популяризирала в петербургските среди. А знае се, какво е значението на писател в Русия. И сега, след станалото в Търново, там ще почувствуват значени­ето на Стамболов в България (щом той може да посяга дори на авторитети като Митрополит Климент!...)
Посягането върху популярния Климент, обаче, не е могло да няма и обратен ефект сред българската интелигенция. В заведения срещу митрополита процес има и русофобско пристрастие на известния сервилен прокурор тогава - Драмов, който при това е бил сам питомец на Климент (изпратен и издържан от него в Русия). Това е възмутило тъй дълбоко предните слоеве на обществото, че за защитник на Климент в съда се е явил сам д-р К. Стоилов, който е поддръжник на княз Фердинанд.
А с това се почва срещу Стамболов официална опозиция, която вече се опира на двореца и се насърчава от него.
XV. Убийството на министър Белчев.
Периодът на нелегални борби срещу диктатурата на Сте­фан Стамболов се приключва с убийството на финансовия министър Хр. Белчев. Очевидецът Добри Ганчев разказва:
- ... Бяхме в кафене "България" - Стефан Стамболов, Христо Белчев и още неколцина. Излязохме заедно и тръгнахме по тротоара край Градската градина (от източната страна, към общината). Стамболов и Белчев вървяха напред, а непосредно зад тях крачеше телохранителят на Стамболов - македонецът стражар Спас. Ние разговаряхме, та малко поизостанахме. По едно време от южния край на тротоара са се задали трима млади хора. Те са се движили нехайно и не направили впечатление на Стамболов. Но когато са се изра­внили с него, единият стрелял върху му с револвер. Почнали да стрелят и другите. Револверните изстрели всяха паника: улицата опустя, повърнахме се назад и ние. Но скоро се опомнихме и отърчахме към кървавото място. Убийците вече бяха избягали, на земята лежеше само един труп, а над него се беше навел стражарят на Стамболов Спас. Аз видях добре: стражарят доуби с револверен изстрел падналия на земята. Все пак аз доближих трупа и видях, че убитият не е Стамболов, а - министър Белчев. Огледах се ужасен и почнах да викам: "Къде е Стамболов?" Стекоха се и други хора. Тогава аз повторих няколко пъти все по-високо: "Къде е Стамболов бе?" Но стеклата се навалица се раздвои и се яви Стамболов с насочен револвер. Той викаше задавен от ярост: "Кой търси Стамболов, кой?”
Предавам разказа на Добри Ганчев дословно. Според него, когато убийците са стреляли, Стамболов се е хвърлил на земята, уж като прострелян. А после, когато убийците са се насочили върху министър Белчев, Стамболов успял да се измъкне, отърчал до съседния полицейски участък, дигнал стражата и се върнал към лобното място.
Добри Ганчев не допуща, че Стамболов е можел да бъде съучастник в убийството на министър Белчев, макар да твър­ди енергично, че наистина е видял стамболовия стражар Спас наведен над падналия Белчев да го доубива. Така Добри Ганчев дава да се разбере - със свиване на рамене, - че убийството е устроено, може би, от фанатизираните хора на Стамболов, за да затиснат с терор надигнатата се масова опозиция срещу режима.
Последвалият терор от трагедията с Белчев е бил, наисти­на, небивал до тогава: участъците са се изпълнили с арестува­ни (и изтезавани) студенти и интелигенти. Така цялото обще­ство е настръхнало. И защото в съдебния процес по това убийство има много тъмнотии (осъдени са и избесени само няколко чужди на деянието лица), у съвременниците е затег­нало убеждението, че то е устроено, за да се усили терора и да се закрепи разклатената диктатура на Стамболов. Това убеж­дение мина после и в новите поколения. С такова убеждение, бях и аз, авторът на тези проучвания. Но във Видин адвокатът Кръстю Ножаров (дългогодишен съдия, прокурор и окръжен управител като съпартизанин на Дядо Цанков) ме покани еднаж в секретното отделение на адвокатската си кантора и ми изложи следната своя изповед:
- "Аз съм съучастник в убийството на министър Белчев. Това, което ще ви разкажа, трябваше да бъде изнесено в печата от покойния Димитър Ризов. Но той нема доблестта да го направи. А Ризов устрои всичко. Той беше тогава емигрант в Белград. Намерил един трънчанин - терорист Карамфилов, който се наел да убие Стамболов. И го изпрати в София. А ние, македонски младежи, горяхме от жажда да отмъстим на Стам­болов за разстрелването на Паница. Работата се повери на двама от нас - Денчо Тюфекчиев от Ресен и на мен. Димитър Ризов е посветил в своята замисъл писмено и Андрей Ляпчев, който тогава беше в София. Но Ляпчев го увещавал с дълго писмо, да се изоставят нелегалните средства, защото общест­вото в България е било вече узряло да свали Стамболов по легален път. Това Ризов ми повери по-късно, когато и аз успях да се прехвърля в Белград. Ние - Денчо Тюфекчиев и аз - посрещнахме трънчанина - терорист и почнахме да обмисля­ме работата. Но скоро се убедихме, че снажният и внушителен по вид Каранфилов е всъщност не за в работа човек. Съобщи­хме това на Ризов в Белград и обещахме да намерим по-надежден човек. Денчо Тюфекчиев познавал в Ресен някой си Халю, който бил изпитан харамия. След някое време Халю се яви при нас в София и веднага пристъпихме към работа. Телохранителят на Стамболов - стражарят Спас - беше маке­донец. Ние се попитахме, - дали не можем го взе на своя страна? Задачата ни беше да отмъстим за Паница - героят началник на македонското опълчение в Сръбско-българската война Стражарят Спас се поддаде. Ние искахме от него само едно: да не стреля срещу нас, когато нападнем Стамболов. И той обеща това. После наредихме плана: Халю и Денчо Тюфекчиев ще нападнат Стамболов, а аз ще държа под револвер стражаря Спас за всеки случай. В деня на убийството видяхме Стамболов в кафене "България" и се зашляхме край градината. Знаехме, че Стамболов носи желязна ризница - Григор Начевич разказвал, че тази ризница той е купил от Виена и я донесъл подарък на "тиранина". Затова Холю и Денчо трябваше да стрелят само в главата на "тиранина". Зададоха се Стамболов и Белчев, а зад тях - стражарят Спас. Щом се изравнихме, Халю подскочи, хвана Стамболов за ръката и насочи револвера си в главата му. Стреля, но не го е улучил - куршумът му наранил Денчо в рамото. Стрелял и Денчо, но също не улучил. Неговият куршум пък закачил ръката на Халю. Стамболов обаче се захчупи по очи на земята. Стражарят Спас удържа думата си: той дори не извади револвер. Халю и Денчо Наумов се нахвър­лиха на Белчев и го повалиха с изстрели. Улицата беше запус­тяла паника. Използувахме момента и се пропиляхме по домо­вете си. Но до вечерта ми се съобщи, че Денчо Тюфекчиев е заловен. Обоях се: ще го подложат на мъки и може да признае всичко. Трябваше да бягам. А поради убийството, пътищата бяха, навярно, заловени. Но съчиних нещо - не помня сега какво, - добрах се до гарата и измолих старшия да ме допусне в трена за Цариброд. Бях хлапе - 19-годишен, кой ще помисли в ония времена, че мога да бъда замесен в такова страшно деяние. И старшият ме допусна. А при Цариброд успях да скоча от трена и през нощта се промъкнах в Сърбия".
Този е дословният разказ на Кръстю Ножаров. От датата на кървавото събитие ни дели близо половин век. И Ножаров не е в състояние, може би, да възпроизведе всичко. Но твърдени­ето на Добри Ганчев, че е видял стамболовия стражар Спас наведен над поваления министър Белчев да го доубива, - това поразително твърдение добива частица от убедителност. Стра­жарят, който е бил посветен в заговора, та не е дори изтеглил револвер да защити министрите, щом се е видял самичък пред поваления Белчев, съобразил е, че ако тоя оцелее от раните си, може да свидегелствува против него, и го е доубил.
Денчо Тюфекчиев е брат на известния по-късно търговец на оръжия Наум Тюфекчиев. Както показва и самото презиме, боравенето с оръжие у тях е фамилно занятие. Денчо Наумов е бил доставил от странство партида револвери и ги е депо­зират в един оръжеен магазин за продан. Ето с един от тези револвери той е стрелял на министър Белчев, и след това е захвърлил револвера на самото място. Полицията залавя този револвер, претърсва оръжейните магазини, открива подобните, оставени от Денчо Тюфекчиев, и го арестува.
Така за полицията става ясно, че ключът на престъплението е у Денчо Тюфекчиев. Или самият той е съучастник в убийството, или - трябва да посочи лицата, на които е дал от своите револвери (в оръжейния магазин не са били още продали нито един от оставените там). Но младият ресенец се е оказал железен човек. Бил е жестоко изтезаван и най-после е умрял в ръцете на своите мъчители, но не е признат нищо.
Така цялото деяние остава в мрак. И пред съда се изнасят построени на приумица доказателства. Разбира се, и тези построения са били "кърпени" край жестоки побоища из участъците. А в края на краищата се осъждат - и то на смърт! - досущ чужди на деянието лица.
И полицията, и съдебните органи са прави: държанието на заловения Тюфекчиев е такова, че не остава съмнение, - той е единият от убийците. Но убиецът предпочита смъртта. И за обществото остава потресна мълва: "Горили са го - бедния момък, - за да признае. И са го уморили, само за да омотаят устроеното от самия Стамболов убийство на бедния Белчев."
Добри Ганчев разказва:
- На следния ден (след убийството на Белчев) отидох у Стамболов. Той се прозя. И ми каза:
- Остави другото, ами кой ще гали сега хубавата вдовичка! В ония години Белчевица е минавала за първата красавица в страната. И ето Стамболов намира начин да изрази своето кораво нехайство към смъртната опасност, която го дебне на всяка стъпка. Не са успели да го убият вчера, - ще успеят утре. Това се знае, - и не е важно. Прочее, ето нещо по-интересно: щом убиха Белчев, кой ще гали хубавата вдовичка? - Хъш - широк, волен, дързък! (Впрочем, помага му и възрастта: той е едвам 38-годишен).
XVI. Сляпа уличка.
Димитър Благоев, един залутан в Русия млекарски син от Костурско, е усвоил (с присъщото на всички българи резоньорство (склонност към умуване и поучения.) Хегеловата диалектика. И като "марксист" осно­ват Работническата социалдемократическа партия във вели­ката империя на московските царе. Свършил така своята работа там, той се е прибрал в новата държавица на своя народ, създадена пак от същите царе. И почнал подготвител­на работа за основаване на същата партия и тук. Така потръ­гнали из България хлапета, които "с 80 стотинки в джеба обхождат 80 км. път" (думи на Стамболов).
Когато търновецът д-р Никола Габровски заработил като социалдемократ в родния си град, Стамболов му е изпратил много здраве: "Да си гледа работата, - няма кой да го закача! Нека организира пропадналите български еснафи, нека ги учи на социализъм и на революционерство въобще, - това е в реда на нещата. Но да не е смеял Гарбовски да се опълчи в Търново срещу водената вътрешна и външна русофобска политика сега! Инак, Стамболов ще му строши главата."
Тези "съвети" не са празни думи у диктатора, той не обича залъгалките. Човекът иде от Ботевския кръг и не е чужд на революционните идеи. Но сега той освобождава България "за втори път" (негови думи) и който му се изпречи на пътя, ще бъде прегазен. - Тодор Постампиров, другар на Стамболов от бунтарските години, също минал към социалдемократите. Но е бил вече семейник, та за прехрана е учителствуват в родния си град Габрово. И щом той повишил глас против "тиранина" Стамболов, тоя го изгонил. Заредили се борчески години, Постампиров изгладнял със семейството си и габровци го придумали да "патакса": Стамболов ще му даде пак учителско място. Така и станало. Постампиров бил назначен за учител в Сливен, а не след много градът бил посетен от княза и мини­стър-председателя. Стекли се всички да посрещат. Изведени били и учениците с учителите си. Присъствуват с класа си и Постампиров, разбира се. Задал се най-после князът, а на няколко стъпки зад него вървял Стамболов - с националния шарф през рамо, с куп отличия по гърдите и с висок цилиндър на глава. Съзрял го Постампиров и привел чело. Но сред оглушителното общо "ура" станало е нещо неочаквано. Кога­то Стамболов се изравнил с Постампиров, направил две стъ­пки настрани, към него, без да го гледа, мушнал го хъшовски в корема и отминал...
Такъв е бил Стамболов: и от върха на светското величие той е разкривал своята твърда, неизменна и широка хъшовска душа. В Карлово един другар на Стамболов из бунтарските години не е можал да промени сърцето си: останал човекът с русофилите. И осиромашал: - предстояло да го изхвърлят на пътя, - щели да продадат бащината му къща за дългове. Идва диктаторът в градеца, вижда на улицата случайно своя другар от хъшовството, знае че този е непримирим русофил, - но какво от това! - стисва му ръката, радва му се като някога и го пита, как поминава. Русофилът, трогнат също от хъшовските спомени, открива на Стамболов положението си: ще му продадат къщата! Диктаторът се начумерва и отсича: "Ще я наредим". И заповядва на Народната банка да отпуснат на русофила потребния заем: Стамболов гарантира!
Очевидно, Стамболов няма характерните особености на властолюбец: у него не са налице психологичните предпоста­вки на тиранически тип.
Върти се, обаче, съкрушителното колело на живота. И очертава се около челото на вчерашния апостол и заместник на Левски ореолът на "народен враг".
Оземлените от Петко Каравелов селски маси все по се настървяват в общобългарската основна подбуда: "Свое да имам, свое да работя, господар да съм си". А благоденстви­ето иде с мъчително бавни стъпки, уви! Няма пазари, пътните съобщения все още са скъпи, липсват капитали в страната, кредитът е мъчен...
А правото на критикарство - свободата на словото, глас­ното мнение - у нашия народ е осветено с неписан закон. Разбира се, то не е осъзнато свободолюбие, а е по-скоро хлевоуста дързост. (Когато се пазарят в селата ни пъдари, говедари и пр., свикват се всички челядници - да присъствуват. Ако някой липсва - макар и никаквец - първенците пращат да го викат: "нека дойде, че да не "лае" после...")
Така критикарството е основна черта на българската гра­жданственост. И кога повече, кога по-малко налице в обществения живот у нас - на "мегдана" - са ако не най-хлевоустите дърдорковци, то поне най-крайните такива по мисли и изрази. А това бие особено в очи, когато се размърдат големите градове и най-вече София.
В началото на 90-те години в миналото столетие тон на политическия живот в страната задаваха София и Пловдив. В София все още тежеше ръката на Стамболов. И затова, може би, опозиционното движение се групира в Пловдив. Голямата фигура по-късно в държавния ни живот д-р Никола Генадиев почна в тоя град първия български катадневен вестник "Бал­канска зора". Той бе подсолен с жестоко сатирните "писма" на двама неочаквано проявили се фейлетонисти - художникът Антон Митов и гимназиалният учител Баламезов. Те подлагаха на гавра (ахилесовата пета на българската народна психоло­гия) - всичките релефно очертани вече белези на диктатурата.
Държавата е политико-стопански сложен организъм. И само като такава тя е арена на политически борби. Когато, обаче, тези борби станат опасни за развоя на държавата, в последната проговорва инстинктът за самосъхранение. Така се налага моментното прекратяване на политическите борби: минава се към диктатура в една или друга форма.
Диктатурата, обаче, е отричане на обществената самокри­тика. И затова тя се самоизяжда. Процесът започва от крайнините: там се оформяват малки диктатори - все грабливи "деребейчета". И народните маси започват да въздишат утегчено: "Бог високо, цар далеко".
"Балканска зора" на Генадиев почва жигосването на Стамболовия режим тъй заразително, че изведнъж заговорва в целия народ българското критикарство.
И вече се чувствува, че управлението на Стамболов е чуждо и на интелигенция, и на народ. А такова настроение убива властта преди всичко с това, че й отнема новия приток от даровити поддръжници.
Стамболов няма вече свой идеен кръг. Захари Стоянов се е поминал, а Димитър Петков (Свирчо) се е отдал да благоустройва столицата (софийски кмет е). И вестникът на Стам­болов "Свобода" се редактира от позорно свършилия после престъпник Дико Йовев.
Срещу това безсилие се издига "Балканска зора" с такива горещи пера и упражнява такова обаяние сред интелигенци­ята, че едва ли тоя вестник не е в момента държавна опасност. Стамболов и Д. Петков замислят унищожаването на тоя вестник. Но узнават, че "Балканска зора" не стои добре материално (нещо много обяснимо при тогавашния контин­гент от читатели в страната). И предлагат на д-р Генадиев, да го улеснят с държавна субсидия, ако той се реши да мине на тяхна страна, т. е. да защитава режима. Д-р Генадиев трябва да е бил извънредно утеснен, тъй като съгласил се е да направи това срещу субсидия само от 6000 лева.
Каква изгода би представлявате за Стамболов този успех! Но престъпникът Дико Йовев извършва цинична игра, която потресла цялото общество. Той, като редактор на "Свобода", съобщава във вестника, че пловдивската "Балканска зора" ще излезе с хвалебна статия за режима, защото редакторът й д-р Генадиев е взел 6000 лв. подкуп. Хората четат и не вярват на очите си: може ли това? А "Балканска зора" наистина излиза с такава статия. Не, обществото се чувствува (особено при тогавашните простодушни нрави) ударено по главата. "Бал­канска зора" веднага умира: няма кой да го чете. Но не по-малък е и ударът върху Стамболовия авторитет: - с държавни средства се подкупват българските общественици, за да пи­шат венцехватения на "тиранина"...
Не, очевидно, режимът е вече в сляпа уличка.
XVII. Тиранин.
Има един момент, когато дори Димитър Петков (Свирчо) е щял да изостави Стамболов. Княз Фердинанд е успял да се приспособи към италианската балканска политика и угово­рил своя брак с княгиня Мария-Луиза Пармска. Но тъй като в Българската конституция има положение, че престолонас­ледникът у нас трябва да е от православно вероизповедание, то Римският папа е отказал да благослови бракосъчетанието. Така Стамболов, за да улесни брака на непризнатия още княз, приел да измени конституцията. Развълнували се български­те либерали, които са създатели на основния закон в страната. Той за тях е фетиш: те не са съгласни да се посегне на конституцията!
Ето по тоя случай Димитър Петков е заявил на Стамболов, че с него е и ще остане с него докрай, но няма да го поддържа за изменение на конституцията.
Легенда е, че уж Стамболов бил казал тогава на Петков заплашително: "Слушай! С половин круша уста се не пълни: - или с мен, или против мен." И Петков отстъпил...
Несъгласието ще да е било от по-друг характер. И много no-сериозно. Стамболов е викал Петков при себе си и трябва дълго да го е увещавал. Навярно, той му е разкрил и допус­тимата дипломатическа страна на уговорения брак. Последватите събития уясниха всичко. За официалното признаване на княз Фердинанд трябваше да се постигне помирение с Русия. На това помогна по-късно минаването на българския престолонаследник в лоното на православната черква, а рус­кият император му стана кръстник. Така подигнатият от Папата въпрос за вероизповеданието на българския престо­лонаследник е, може би, дипломатически и е бил положен с далечна умисъл.
Димитър Петков е отстъпил пред тези доводи, но изглеж­да, че те не са го досущ успокоили. Според домашните му, той се е върнал у дома си съкрушен. Дори е плакал.
Сълзите на Петков не ще са били само за незначителната промяна, която е трябвало да се направи в конституцията. Големият политик е чувствувал, че с тази стъпка Стамболов, за да откъсне съвсем народа от Русия, ще посегне и на българското православие...
И действително, заговорило се е открито в цялата страна, че "швабата" (княз Фердинанд) и "тиранинът" (Стамболов) ще "покатоличат" народа...
Ето така княз Фердинанд все по се вижда с развързани ръце. Той вече е брачен, очаква престолонаследник и побързва да потърси популярност сред народа. В София се групира "държавна" (русофобска) опозиция срещу Стамболов. Сдру­жават се консерваторите "русофоби" (д-р К. Стоилов и Гри­гор Начевич) с либерала д-р Радославов и основават голям вестник с определена политика: те са за княз Фердинанд (а и княз Фердинанд е за тях), та ще се борят само за възстановя­ване на Българската конституция, която е погазена от "самоза­бравилия се диктатор, тиранин" и пр.
Между това страната е досущ заляна от руската художес­твена книга и от руските с дебели томове списания (българ­ското творчество все още е незначително). А знае се: руската художествена книга и руските списания са изцяло за "човеч­ност", за "братство" между хората... Така нейните читатели в България само открито добавят онова, което в Русия се шири прикрито под "нагайката": Долу царизмът, да живее свобода­та!
В Пловдив "Батканска зора" е спряла. И горещите пера от нея се прехвърлят в Татар-Пазарджишкия седмичник "Про­грес". Тоя вестник неусетно става знаме на цялата интелиген­ция и на целия народ: тук са социалисти с русофили, конституционалисти с анархисти.
Огънят се раздухва не с дни, а с часове. Стамболов пак прибягва до своите първични средства: полицейски шайки нападат печатницата, където се реди "Прогрес", и разбиват всичко; бият редакторите, беснуват. Но вече нищо не помага. Селата са обхванати от огъня. Надига се сплотено българско­то критикарство. Това се чувствува особено в Северна Бълга­рия - която темпераментно е по-студена, но за това е и по-твърда. Тук помага на борбата и тежката съдба на Петко Каравелов: той е осъден на пет години затвор (още след "Паницовото дело") и го излежава в "Черната джамия" (сто­личният централен затвор, станал тогава пословичен в стра­ната). Разградският и Видински окръзи са запазили своя "каравелистки" характер. И те водят: почват многохилядни селски митинги против "тиранина".
За гражданството в страната е било много ясно, че Стам­болов трябва "да падне", щом народът го не ще! И ако "не пада", очевидно, той прави това от властолюбие, от "тиран­ско" опиянение: "кръв иска..."
А Стамболов - и Либералната партия ("Най-голямата") са се нагърбили не само да изведат страната от печалното състояние (с непризнат княз), но и да й осигурят възможното независимо международно положение. За тази мъчна задача Стамболов посещава Цариград и спечелва разположението на "суверена" - турския султан. Едновременно той търси да се приспособи към английската политика в Близкия изток, без да изгуби своята база - поддръжката на Австро-Унгария. А не прекъсва и тайните преговори с Петербург, като не напуща, разбира се, своята позиция - признаването на княз Ферди­нанд. И за да е внушителен, прибягва до опасностите, които заплашват руските близкоизточни позиции, ако България бъде тласната в крайности...
Документите от политическата история през ония години би подкрепили, може би, допущането, че Стамболов има основания да вярва, какво той - и само той - може да изведе българския държавен кораб на "попътен вятър".
Защото вътре в страната кого има той, всъщност, срещу себе си? Безлична маса от социалисти и свободолюбци, зад които стоят от една страна шепа консерватори в страната, начело с д-р Стоилов, и от друга - посредственият политик, "сопаджията" д-р Радославов.
Субективизмът е присъщ на изключителните натури (дори на тях повече, отколкото може да се мисли). Те се отдават на своята историческа роля с всички налични в себе духовни сили; работят до изтощаване и постепенно изпадат в непоко­лебимо самомнение: "Ако аз не успея, не виждам кой друг може да направи това".
И най-после: Стамболов има насреща си самия княз Фер­динанд - с неговата неясна и съмнителна враждебност. Дали историята не ще документира някога, че Стамболов не се доверява на княз Фердинанд тъкмо като на австро-унгарски мандатьор, който е не винаги удобен за възможната българ­ска държавна независимост?
XVIII. Оставка.
Военен министър при Стамболов е проявилият се после генерал Михаил Савов. Своята военна кариера той е почнал с шум. Бил е началник на крайбрежната отбрана в Анхиало. И му се е възложило да унищожи разбойничеството сред обшир­ната турска колония по долното течение на р. Камчия. Мла­дият поручик е изпълнил задачата си по такъв начин, че се е изискало от Цариград международна анкета. Турските села са били подложени на военна екзекуция с всичките допустими и недопустими войнишки изстъпления. Суровостта на българския подпоручик е засегнала дори гърците в Анхиало, където е имало укриватели. За всеки случай разбойничество­то е било унищожено веднъж завинаги по целите безкрайни дъбови лесове в Източна Стара планина.
Стамболов е считал Савов за свой предан човек. А последният, като добър войник, ще да е бил предан само на короната.
Когато са почнали многохилядните селски митинги из страната против режима, Стамболов почувствувал нужда от подкрепа в армията. И я е намирал при произвеждане на избори от начало, а после и във всички други случаи. Така военният министър Михаил Савов ще да е предложил на Стамболов и своето, изпитано някога срещу турските села по Камчия, средство: военна екзекуция. Това ще да е станало със знанието на двореца, навярно. И, може би, не е било без предумисъл: да се засили опозиционното движение, а не да се задуши.
Известна е историята с военната екзекуция наложена на каравелисткото село Садина (Разградско). Движението про­тив властта на Стамболов тук е било толкова буйно, че са се оказали безсилни вече и стражарите: селяните ги обезоръжа­ват, бият ги и ги изгонват. Така Стамболов прибягва до военна екзекуция: изпраща - чрез заповедта на своя военен министър - в селото войскова част, която да легне с разходите си и с възможните си изстъпления върху всички челядници в село­то. Разбира се, генерал Савов не е действувал сега тъй, както е постъпил някога с турските села по Камчия. Войниците са имали тайна заповед, да бъдат "братя" на населението.
Но цялата страна (градове и села) се е обзела от огнен гняв: българско село да се екзекутира от българска войска; българ­ски войници "да позорят" челядите на невинни български селяни...
Оставало е - след всичко това - ръката на княз Фердинанд да раздруса крушката, за да падне на земята узрялата круша. Но Стамболов е имал много лични привърженици сред офицерството (още от дните на бунтове и заговори). Трябвало е, прочие, да се намери начин - някаква обида на офицерската чест, - за да бъде Стамболов отречен и от армията. Устроило се е и това - по много позната кройка в аристократическите интриги през средните векове. Една заран цяла България се е заляла от тъмна история. Стамболов бил подвел съпругата на военния министър Михаил Савов! Не се е знаело, как после­дният ще се разправи с блудника-диктатор, но сега бедният опозорен полковник подал бил оставката си и князът не е можел да не я приеме...
Така положението на Стамболов става безизходно. И ди­ктаторът вече отива на "ва банк". Той има още капитал: отношенията му със "суверена" в Цариград, със султан Абдул Хамид. Прибягва към тях.
Знае се: Абдул Хамид някога е посрещнал Стамболов в Цариград като "свой син". Тогава се е начертал тълкуваният и до днес проект за едно военно "сливане" на България с Турция. Берлинският договор предвиждаше турски военни гарнизони по Стара планина - нещо, което България не приложи. При своето посещение в Цариград Стамболов бил предложил - и султанът склонил - да изпрати турски военни гарнизони по Стара планина, а срещу това Турция да допусне български гарнизон в Солун. За широк кръг политици тоя проект е и до днес нещо сериозно, и се смята, че би бил спасителен за България. Дори се допуща, че всичко това отговаря на английски внушения. Обаче, не може да има съмнение, че това е само една игра на Стамболов: средство за натиск срещу неотстъпчивата петербургска дипломация. Защото тоя фантастичен проект не би бил в полза дори на английската близкоизточна политика. Англия пази Средиземноморския път за себе си, като поддържа съперничество­то между Австро-Унгария и Русия в Балканския полуостров. Едно военно "сливане" на България с Турция би пресякло пътя на двата могъщи съперници. И би ги довело до споразу­мение - дори и, до военен съюз - за подялба на полуострова. Вероятно, хората от Лондон са внушили в Цариград идеята за турско-българско военно сливане само като тайно разбира­телство върху един проект, който ще трябва да се приложи при "първа възможност". Тази "първа възможност" е могла да дойде, не ще съмнение, след международното легализира­не на България, т. е. след признаването на княз Фердинанд. А това признаване би било, разбира се, дипломатическа победа на политиците от Виена срещу съперницата им Русия. (Авст­рия териториално е комай обхванала Сърбия, а със своя мандатьор княз Фердинанд в България тя ще държи и източ­ната половина на полуострова). Прочие, признаването на княз Фердинанд е от голям дипломатически интерес за Англия: то ще засили съперничеството между Виена и Петербург.
"Тайното разбирателство" за военно "сливане" между Турция и България би помогнало на Стамболов да издейству­ва известни придобивки за българите в Македония. Но той не може да прави постъпки в такъв смисъл. Още при руската окупация (след освобождението на България) българската обществена мисъл се усвоява с опасността, че Австрия "ще слезе" на Солун. И Стамболов би се предпазвал да посяга на там, за да не изгуби опората си - Виена.
Но когато се вижда притиснат от княз Фердинанд, Стам­болов прибягва най-после до Абдул Хамид: издействува берати за четири нови български владици в Македония.
Българският дворец чувствува удара. Въпреки повишения патриотически пулс в цялата страна (поне градовете са раз­вълнувани: устройвали се благодарствени митинги за голя­мата народностна придобивка), княз Фердинанд ускорява събитията: само един месец след македонския успех, Стамбо­лов бива принуден да подаде оставка.
XIX. Гибел.
Една малка подробност. Диктаторът е свален. Цялата страна е дълбоко развълнувана. В София многохилядна тълпа величае княз Фердинанд и ругае "блудника". После провокатори раздразнят тълпите, та те предприемат гонене на стамболовисти из улиците. Най-после тълпите се стичат със страшен рев и пред дома на Стамболов: ще съборят всичко и ще линчуват "народния враг". Така сред писъците на своето семейство Стамболов се обръща към двореца за защита. На апарата е сам княз Фердинанд. И язвителен, какъвто е бил винаги, той съобщава на Стамболов, който е единствен през дълги години негова опора в страната: "Аз наредих да ви спасят от вашия народ." Стамболов почувствувал жилото. Отговорът му се е предал тогава дословно в печата. Той е характерен - свидетелствува за запазено присъствие на духа, за честолюбива чувствителност и пак за държавническа твърдина. Тоя отговор дословно гласи: "До­бре, Ваше Царско Височество, много добре. Благодаря, Ваше Царско Височество, много благодаря." Стамболов ще помни обидата. Но тя у него няма да надхвърли границите на позволеното: той ще остане верен на престола, който сам е затвърдил...
Най-напред в Търново - родният град на Стамболов - се е почувствувало, че насъскването на тълпите срещу свале­ния диктатор добива опасен характер: ще се посегне, може би, и на живота му. И верните на своя вожд граждани се загрижват: решават да го приберат в града си, за да го опазят. Едновременно и в София верните хора на Стамболов са настръхнали: ще бъде погубен великият човек! Така Стам­болов решава, да напусне за известно време България, да излезе в чужбина. Сега вече става нещо още по-тревожно: властта отказва да му издаде паспорт - не му разрешава да напусне страната.
Тревогата е особено силна пак в Търново. Там решават да приберат на всяка цена Стамболов в града си. И за тази цел изпращат специална депутация в София. Стамболов скланя да се прибере с челядта си в своя роден град. но тъй като тъкмо тогава в Търново е имало някаква епидемия, опасна за невръстните му деца, преместването се е отложило, докато се прекрати епидемията.
А воят срещу "блудника", вместо да утихне, се усилва по-застрашително. На това е помагало и безогледното списване на "Свобода", вестникът на либералите. Срещу гнуснавите измислици по адрес на Стамболов, в. "Свобода", редак­тиран все още от Дико Йовев, е издигал не по-малко гнуснави обвинения. Една от най-страшните, обаче, е било такова, че е надхвърлило всяка цел. Разчул се е бил в страната един изрод - някой си Божидаров. Тоя човек, като околийски началник през ред години, е извършил такъв низ от престъ­пни деяния, че е станал пословичен. Но последното от престъпленията му е ужасило обществото. Забременял е от него и приплодът на собствената му плът... Така постепенно името Божидаров се е превърнато на прилагателно "божидаровщина" с което се е окачествяват най-низкият блуд. И ето в. "Свобода" е намерил дързост (навярно под перото на Дико Йовев) да охули по един не твърде прикрит начин Григор Начевич в... "божидаровщина"! Старият спартански строг в интимния си живот държавник бил вече отгледал дъщеря за женене. И е припаднал, когато е прочел светота­тственото антрефиле във вестника на Стамболов. А после се е разчуло, че той казат тежки думи: "За тази чудовищна гнусота, аз ще платя жестоко на Стамболов".
Най-после верните търновци решават да "откраднат" от София своя човек. Те са тъй уверени, че Стамболов е пред смъртна опасност, щото взимат всички предпазителни мер­ки. Купуват файтон с коне; един екзалтиран стамболовист - словослагател (жив още) се наема да е кочияш и придружен от друг верен стамболовист - касапин, потеглят за София "да откраднат" застрашения вожд. Колко е бил точен усетът на верните хора! Още в Ловеч ги посреща разнеслата се вече в цялата страна злокобна вест: "Стамболов е съсечен сред бял ден в София!" Двамата верни стамболовисти продължа­ват все пак пътя си за София с лудо каране на конете. В Орхание те узнават, че току-що е пристигнат - на път за София - д-р Радославов. И се явяват при него - да чуят истината върху трагедията на Стамболов. Радославов е само засукал дългия си мустак и казал: "Намери каквото търсеше." Стамболов и Димитър Петков всеки ден посеща­вали “Юнион клуб”. Отиването и връщането е ставало с файтон и то при един и същ доверен кочияш - от предпазливост. В кървавия ден верният кочияш е липсвал. Живият още във Видин адвокат Кръстю Мечкаров (съучастникът в убий­ството на Белчев) разполага с предсмъртната изповед на Халю - убиецът на Стамболов. Заговорът сега ще е бил вече само за отмъщение (старата закана за трагедията на Пани­ца). За всеки случай ето някои подробности:
Верният на Стамболов кочияш е бил отстранен. Отстра­нени са и всички други файтони освен един, кочияшът на който е бил посветен в заговора. Той е знаял: ще вземе Стамболов и Петков, за да ги отведе по домовете им. Но ще кара бърже. И щом чуе наблизо револверен изстрел, ще възпре конете изведнъж. Нищо повече.
Стамболов и Петков са потърсили своя верен кочияш, побавили се пред “Юнион клуб”, но най-после, нямало що, качили се в наличния файтон. Потеглили. И пред дома на Гюзелеви екнал револверен изстрел. Улицата изведнъж настръхнала: деца и възрастни хукнали към изстрела. Отдясно на файтона се очертали страшните силуети на двама убийци. Първият (Халю) бил изтеглил ятаган (опитът го е научил да не действува с револвер - поради увереността, че Стамбо­лов носи предпазна желязна ризница). А може би, Халю е действуват сега тъй още и затова, че е бил уверен: полицията ще му даде време да си довърши работата.
Стамболов, обаче, е бодър: той е свикнат да очаква ужаси. Още при близкия револверен изстрел, той се изправя и изтегля своя револвер. Но вижда убийците от дясната страна на файтона и скача наляво, вероятно, за да заеме позиция. Обаче терористът Халю е бърз, скача по него през файтона - и е дигнал ятагана да го съсече. Стамболов няма време да се обърне, бяга към откритите врати на Гюзелеви, но едновременно насочва револвера си през рамо и стреля - куршумът е улучил шията на Халю тъкмо в момента, когато той е сложил острието на своя ятаган върху главата на жертвата си. Стамболов паднал на очи и сключил ръце, за да пази главата си. Така убиецът е сякъл ръцете. Болките най-после са победили жертвата: той се обърнал налице, казал дрезгло "Стига"! - и изгубил съзнание.
Вторият убиец е стоял при Петков. После, когато Халю си свършил работата, двамата терористи изчезнали, без да бъдат обезпокоени от някого.
***
Ние сме под тежкия ботуш на... географията. Земята ни е теснина между два материка. Някога сме били път за нашес­твия. Сега сме възел на мирови съперничества. Затова се избиваха големите ни хора. И пак затова се осуетиха надежди­те ни.
Край
Публ. в А. Страшимиров, Бележити българи. Биографии и очерци. Съст. Ц. Билярски, В. Билярска. С., 2009, с. 51-183.