Разгромена в Първата световна война, България губи значителни територии в Южна Добруджа, Македония, Западните покрайнини и Тракия. Българите, които са преобладаващото население в тези земи, не само не получават предвидените от мирните договори и Устава на Обществото на народите малцинствени права, но и са подложени на жестока денационализация, целяща интегрирането (на Вардарска Македония) или обезбългаряването (на Южна Добруджа и Тракия).
В междувоенния период всички български правителства, попаднали в тежка международна изолация, не са в състояние ефикасно да защитават националните интереси. Политиката на защита на малцинствените права на поробените българи и на мирната ревизия на Ньойския договор среща непреодолими пречки в балкански и международен план и противодействието на всички съседи, обединили се да защитят заграбеното от България в Ньой. Нещо повече, съседите на България взаимно си гарантират изгодното за тях териториално статукво чрез съюзни споразумения. Един от тези следвоенни съюзи на антибългарска основа е Малката Антанта.

Политическият, военен и стопански блок между Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХК), Румъния и Чехословакия, наречен Малка Антанта, възниква през 1920 – 1922 г. Появата й е резултат от приложението на  възприетия след Първата световна война от победителите при очертаването на новите държавни граници териториален принцип на  следвоенното статукво. Принцип, който трябва да гарантира за вечни времена мира и спокойствието на европейския континент за сметка на погазването на правата, и интересите на националните малцинства.
Първата световна война разделя Балканите на два враждуващи блока, а след нейния край - съответно на победители и победени. Тя оставя след себе си една разрушена и разорена икономически Европа. Резултатът от сблъсъка на двата военно-политически блока определя еднополюсния следвоенен модел за Европа, където имаме победители и победени както в „ядрото”, така и в „периферията”. Подписаните мирни договори създават не само ново териториално, политическо и икономическо статукво, но и поставят началото на следвоенната схема на споразумения и съюзи за неговото запазване.
След Първата световна война се променя изцяло и драматично политическата карта на Източна и Централна Европа. Разпадат се големите централноевропейски империи Германия и Австро - Унгария. На тяхно място парижките миротворци създават нови държави - Полша, Чехословакия, Австрия,  Унгария и КСХС, което след 1929 г. се нарича вече Югославия. Румъния пък само с един ден война се нарежда на страната на победителките.
При новото съотношение на силите в Европа е установена краткотрайна хегемония на Франция. Тя не само се реваншира спрямо Германия за поражението си през войната от 1870 - 1871г., но и се опитва да увековечи новите изкуствено прокарани от етническа гледна точка граници в региона на Балканите и Източна Европа. Допълнителен мотив за създаването на отбранителен блок под френска егида се оказва победата на болшевишката революция в Русия и последвалата гражданска война в бившата Руска империя.
Франция възприема идеята за изграждане на „санитарен кордон” от Балтика до Балканите, която да изолира разпространяването на болшевишката зараза в Европа. Франция прави всичко възможно, за да се обгради със съюзи, водещи политика в неин интерес. Такъв тип съюз е и Малката антанта, включваща една новоконсолидирана след войната централноевропейска държава (Чехословакия) и получилите най-голямо териториално разширение балкански държави – Кралството на сърби, хървати и словенци и Кралство Румъния. Последните две имат най-много национални малцинства в новите си граници и поради това запазването на следвоенното статукво се явява и тяхна основна грижа.
Фактически и двете държави реализират максимално националните си доктрини. Сърбия – „Начертанието” на Илия Гарашанин, чиято цел е да обедини и включи в границите  на „Велика Сърбия” всички южни славяни, а Румъния - да осъществи идеята си за „Велика Румъния”, обединявайки в едно цяло Влашко, Молдова и Трансилвания, а, както се оказва, и още други нерумънски територии.
Всички нови териториални придобивки веднага получават политическа обосновка за югославската и съответно за румънската им принадлежност. Идеята за балкански съюз под протекцията на Франция се заражда още в края на Първата световна война, когато поражението на Централните сили е предопределено и когато идеята за запазването на  многонационалната Австро-Унгария намира все по-малко привърженици сред силите от Антантата.
Още през лятото на 1918 г. във френския печат се прави своеобразен анонс за създаването на блок от Велика Румъния, Сърбия (все още не е създадено КСХС) и Чехословакия с всички политически и военни последствия от това, който ще бъде насочен към Германия и ще замести болшевизиралата се Русия в баланса на силите на Стария континент.
Само месец след края на войната в Париж започват разговори между Едуард Бенеш, Таке Йонеску, Никола Пашич и Елефтериос Венизелос за съвместни действия на предстоящата Парижка конференция, както и за създаването на съюз между техните държави. Според Е. Бенеш първоначалната цел на тази идея е установяването на тясно сътрудничество между Чехословакия и Франция, като впоследствие с помощта на Великобритания се създаде блок с участието на Чехословакия, КСХС и Румъния. Според чехословашкия министър на външните работи точно тази конфигурация на силите е необходима, за да се неутрализира Германия, да се предотврати реставрацията на Хабсбургската империя и да се създаде преграда срещу настъплението на болшевизма към Централна Европа.
Така става ясно, че Малката Антанта е замислена като централноевропейски съюз. Включването в нея на две балкански държави задължава така създадения профренски блок да се занимава и с чисто балкански проблеми, което е продиктувано и от естеството на тяхната външна политика. Малката Антанта възниква на базата на три двустранни договора: чехословашко - югославски от 14 август 1920 г., румънско - чехословашки от 23 април 1921 г. и румънско - югославски от 7 юни 1921 г. Договорите са насочени срещу Унгария, а третият - и срещу България, като съюзниците се задължават да си оказват помощ в случай на нападение от една от двете страни. Всички изследователи на международните отношения са единодушни, че Малката Антанта е инспирирана от френската дипломация като част от широко обмислената система за гарантиране на френската хегемония в Европа.
Началото на тази система фиксират чл. 80 от Версайския договор и чл. 88 от Сенжерменския договор, които забраняват всяка форма на сближение съответно между Германия и Австрия и между Австрия и Унгария. Трите държави, които създават Малката Антанта, имат свои съображения да се обединят под френска егида. Чехословакия граничи с Германия, Австрия и Унгария и в нейната територия влиза население с австрийско - немски и унгарски произход. Съюзните й договори с КСХС и Румъния гарантират отчасти суверенитета й и същевременно създават предпоставки за икономически отпор срещу германската конкуренция. Унгарската заплаха и мисълта, че България също може да повдигне въпроса за териториална ревизия на Ньойския договор, карат Белград да търси съюза на Чехословакия и Румъния. На свой ред Румъния се нуждае от външна подкрепа за отпор срещу териториалните претенции на Унгария и като гаранция за запазването на заграбената от България Южна Добруджа. Букурещ търси съюза с Прага и Белград и заради бесарабския въпрос, който го конфронтира със Съветска Русия. Водеща сила в Малката Антанта е Чехословакия. Нейният пръв външен министър, а по-късно и президент от 1935 г., Едуард Бенеш, изцяло възприема френската идея за обезсилване на бившите германски съюзници и самата Германия. Пръв се заема с нейната реализация.


Едуард Бенеш

На 14 ноември 1920 г. е подписан отбранителният съюз на Чехословакия с КСХС. Това е първият от веригата договори, създали Малката Антанта. Пряко е насочен срещу Унгария, която изрично е спомената в текста на договора и не застрашава директно нито Германия, нито България. Но духът на договора и най-вече прогласеният принцип на териториалното статукво ще бъде възпроизвеждан и в следващите договори. Те са сключени през 1921 г. и са предизвикани от унгарските действия, насочени към възстановяване на монархията на Хабсбургите.
На 23 април 1921 г.в Букурещ Румъния и Чехословакия, а на 7 юни с. Г. в Белград КСХС и Румъния подписват отбранителни съюзи по между си. Текстовете на тези договори са аналогични на договора от 1920 г., но с една съществена разлика, която има значение и за България. В преамбюла на договорите от 1921 г. се използва формулировката „запазване на порядъка”, създаден не само от Трианонския договор с Унгария, а и от Ньойския договор с България.
Договорът между Румъния и  КСХС задължава подписалите го „да си окажат военна помощ в случай, че Унгария или България непредвидено нападнат някоя от тях” и „да се консултират по външнополитическите си действия, които се отнасят до Унгария и до България” (чл. 4).
Договорите от 1921 г. са подновявани през 1923 г. и през 1926 г. С ратифицирането им завършва процесът на териториално-политическото обкръжаване на бившите германски съюзници и се създават условия за постоянна намеса във външната и дори във вътрешната политика на Унгария и на България. И двете държави са стегнати в обръча на дипломатическата изолация.
Това важи особено за България, която няма свобода на действие дори за ревизия
на юг, в посока към Егейско море. Румънският външен министър Т. Йонеску декларира категорично, че двата договора, подписани от Румъния, гарантират „запазването на постановленията на Ньойския договор, който определя границите на България и откъм Гърция”.
Така Франция става протектор на новия следвоенен ред в Европа – на новообразуваните държави и на териториално уголемените за сметка на  България държави в Югоизточна Европа.
В историята на съществуването на Малката Антанта могат да се обособят условно два периода:  първи – от създаването на блока до началото на 30 – те години, и по-конкретно до идването на нацистите на власт в Германия през 1933 г., и втори – до края на 30-те години, респ. до началото на Втората световна война.
През първия период Малката Антанта работи съгласувано за изпълнение на целите и задачите, заради които е създадена. Тя предприема редица дипломатически инициативи, които са основно в две направления - укрепване на съюза и осуетяване на всеки опит за ревизия на следвоенното статукво.
Типичен пример за успешна акция е осуетяването на опита за реставрация на Хабсбургите през 1921 г. в Унгария. През тази година на два пъти абдикиралият австро-унгарски император и унгарски крал Карл IV Унгарски прави опити да се върне на власт. Тогава са предприети и първите координирани действия на съюзниците. Под ултимативния натиск на Малката Антанта и на Франция, Англия и Италия унгарският парламент приема закон за детронирането на хабсбургския владетел. Така в края на 1921 г. Малката Антанта започва да действа като антиунгарска, антигерманска и антибългарска коалиция. На свой ред това мотивира Германия да търси сближение с болшевишка Русия, което става факт чрез Рапалския договор от 16 април 1922 г. Рапалският договор и опасенията от засилването на ревизионистките движения в Европа стимулират окончателното договорно създаване на Малката Антанта. На 31 август 1922 г. в Марианске Лазни, Чехословакия, е подписан нов отбранителен договор между Чехословакия и КСХС. Той коригира и разширява съдържанието на договора между двете държави от 1920 г. и го удължава за срок от 5 години. През 1928 г. е подновен, а от 1929 г. това става автоматически на всеки 5 години.
Така окончателно завършва създаването на отбранителния съюз между Чехословакия, КСХС и Румъния, имащ за цел да се противопостави на ревизионистичните и реваншистки стремежи на победените държави, в това число България, и да защитава следвоенното териториално статукво.
Акциите против България са насочени основно към изплащане на наложените й тежки репарации, поддържане на демилитаризацията й по Ньойския договор от 1919 г. и борба с националноосвободителното движение на поробените българи. На главен прицел е ВМРО, възприемана в Белград, Букурещ и Прага като основен рушител на мира и статуквото на Балканите. Великосръбските власти в Белград разчитат не само на благосклонност, но и на съдействие по дипломатически път от страна на Румъния и Чехословакия. През целия междувоенен период отношението  на членовете на Малката Антанта  към ВМРО остава с различни нюанси отрицателно. Това е успех за официален Белград, който налага на Прага и
Букурещ своята гледна точка за борбата на ВМРО.
През 1923 г. по повод деветоюнския преврат в България, свалил от власт авторитарния земеделския режим на Ал.Стамболийски, се наблюдават първите сериозни разногласия сред съюзниците от Малката Антанта. КСХС и Чехословакия заемат враждебна позиция към новия сговористки режим, но Румъния не ги подкрепя. Тя признава деветоюнското правителство на проф. Ал. Цанков и не взима участие  в дипломатическата офанзива на КСХС, Чехословакия и Франция против България. Румъния даже възобновява контактите си с Италия. Румънската позиция се обяснява с обстоятелството, че заслонът, който КСХС и Чехословакия й осигуряват срещу  Унгария и България, вече не е достатъчен. Румъния търси и неславянски съюзници срещу анексията на Бесарабия, която все още не е призната официално. В края на юли 1923 г. Малката Антанта провежда конференцията в румънския град Синая, където се обсъжда и българският въпрос. Въпреки югославския натиск за остри мерки против България  поради противодействието на румънската страна, е решено, че „правителството на Ал. Цанков не нарушава мирните договори” и че „Малката Антанта няма причини да храни враждебно спрямо България отношение”. Опитите на официален Белград да обвини България, че координирано с Германия търси „средства за задоволяване на своите аспирации”, по признание на югославската дипломация, „не издържаха на критиката на партньорите”.
Синайската конференция от 1923 г. отхвърля кандидатурата на Гърция и отказва
да съдейства на Румъния в бесарабския конфликт. Конференцията взема решение на всеки 6 месеца  да се провеждат подобни съвещания на тримата външни министри. В Синая през 1923 г. членовете на Малката Антанта приемат и основните политически принципи на военната конвенция. Тя е обсъдена от военните министри на съюзниците и е подписана на 14 септември 1923 г. Така окончателно в Синая  през 1923 г. завършва организационното и военното конструиране на Малката Антанта.
Интересен  случай, в който се оказват замесени ВМРО, България и Малката Антанта, е  убийството на Райко Даскалов в Прага през 1923 г. След деветоюнския преврат в България Чехословакия подобно на КСХС приютява земеделско-комунистическата политическа емиграция, която  води борба против България в състава на т.нар. Единен фронт, подкрепен и финансиран от Коминтерна. Националният предател Р. Даскалов е застрелян на 26 август 1926 г. в Прага от македонския българин Йордан Цицонков, който изпълнява издадената смъртна присъда от името на ВМРО. Атентаторът е заловен и срещу него са организирани два съдебни процеса. На първия през ноември 1923 г. в Прага Йордан Цицонков е осъден само на 48 часа затвор. Югославия не е доволна и тръгва да си отмъщава по дипломатически път, с което доказва на кого е служил убитият български министър. Тя упражнява дипломатически натиск над съюзника си Чехословакия и успява да предизвика ново дело. То се провежда в провинциалния град Табор през октомври 1924 г. Този път Й. Цицонков е осъден на 20 затвор, където две години по-късно се самоубива. Той става жертва на политически процес и на политическа комбинация по линия на Малката Антанта, в която Чехословакия и Югославия действат като съюзници.


Атентаторът на ВМРО Йордан Цицонков

Понякога Малката Антанта се опитва да ангажира България в своята система от механизми за опазване на статуквото. Типичен пример е идеята за подписване на „балканско Локарно”, както е известен проектът за Балкански гаранционен пакт. През 1926 г. в Румъния заседава конференцията на Малката Антанта, която обсъжда проекта за „балканско Локарно”. Поради противоречията между Югославия и Гърция е решено, че проектът засега е невъзможен. След конференцията Малката Антанта подема инициатива да привлече България в комбинация с Югославия против Гърция. Изпълнител на идеята става Чехословакия, която се заема да възражда старите панславистки планове на Балканите. През февруари 1926 г. чехословашкият пълномощен министър в Берлин Крофта споделя пред българския посланик М. Попов идеята за създаване на „югославска държава на федеративен принципно подобие на Германия”, с което „би се решил автоматично и македонския въпрос и биха се изравнили пътищата за разбирателство и сближение между България и  КСХС”. По-късно дори можело да се мисли за създаване на една голяма южнославянска държава, в която „като интегритетна и напълно самостоятелна част да бъде и автономна България”. Крофта споделя тази идея с Бенеш и Масарик. Те обаче не я приемат. Уведомяват го, че „сърбите не искат и да чуят… за идеята за вътрешно самоуправление”. За тях Македония била сръбска провинция и те се надявали с течение на годините да сломят нейното съпротивление и да я асимилират”. Това е забележително чехословашко признание за антибългарската политика на сръбското кралско правителство в междувоенния период. Правителство, което  се оглавява от Никола Пашич (1845 - 1926), който е създател на Радикалната партия и един от авторите на плановете за създаване на „Велика Сърбия”  първо с помощта на Русия, а след Първата световна война и с подкрепата на Франция.


Никола Пашич

В крайна сметка гръцко–югославският спор и противодействието на фашистка Италия се оказват първата сериозна пречка пред създаването на „балканско Локарно” на основата на Малката Антанта. През 1927 – 1928 г. всякакви опити за създаване на „балканско Локарно”  окончателно пропадат. Нито Англия, нито Италия успяват да наложат своите идеи за гаранционен  пакт в региона, който да измести профренската Малка Антанта. България отхвърля всякакви инициативи в тази насока, които биха признали наложеното в Ньой статукво на полуострова.
От 1931 г.в Малката Антанта назрява идеята да се координират военнооперативните планове на съюзниците. Според някои румънски изследователи до края на 1928 г. Малката Антанта не прави „нито една функционална крачка” в това направление. Едва през 1929 – 1931 г. румънският Генерален щаб започва да се занимава с изработването на военнооперативни проекти за сътрудничество. Те са построени върху презумпцията за „едно вероятно българо–унгарско нападение против държавите от Малката Антанта в рамките на общоевропейски военен конфликт”. Така изготвеният  румънски проект е обсъден от съвещанието на Малката Антанта в Букурещ през май 1931 г. Този проект става основа на новата военна конвенция, която е подписана на 14 декември 1931 г. в Париж.


Koнференция на Малката Антанта в Белград през 1932 г. От ляво на дясно: външните министри Едуард Бенеш, Николае Титулеску и Боголюб Йевтич

Стабилността на Малката Антанта обаче остава функция от статута на Франция като велика сила след Първата световна война. Влияние оказват и допълнителни фактори като отношенията на Франция със съюзниците й Англия и САЩ и вътрешните отношения между членовете на Малката Антанта. Всяка от държавите в нея има различни, несъвместими с тези на съюзниците си териториални проблеми:  Румъния със СССР, Югославия с Италия, Чехословакия с Германия.
За разлика от Франция Германия разчита на икономическия фактор, за да отслаби съперниците си. Това е последователен принцип в германската следвоенна политика и се спазва както от правителствата на Ваймарската република до 1933 г., така и от нацистите след 1933 г. Ефектът от прилагането на този принцип е значим, защото в междувоенните  години Германия успява да заеме солиден стопански терен в Югоизточна Европа, особено в България. Германия заема първо място във външнотърговската листа на България и има и силни позиции и сред нашите съседи. През 30-те години Германия  доминира по инвестиции не само в българската, но и в югославската и румънската икономика, където под неин контрол е 40 %  от вноса. Така чрез икономическия фактор Германия бавно, но сигурно разклаща статуквото в региона.
До края на 20-те години Франция все още има силни позиции в международните отношения на европейския континент. Обаче тя може да бъде силна, само докато Германия е слаба. Запазването на тази взаимозависимост не е лека задача, защото на Англия и САЩ не е необходима слаба Германия.
В началото на 30-те години Франция е изправена пред ужасния факт на възраждане на Германия и на нейно икономическо и политическо предимство в Югоизточна Европа. Това мотивира френската дипломация към действия, чиято цел е ограничаване на немското надмощие в региона. И отново протежираният от Париж блок на Малка Антанта е използван за тези негови цели.
През 1932 г. френското правителство на Андре Тардийо се опитва да изгради митническа уния на основа на Малката Антанта. В различните варианти в нея трябва да участват Австрия, Унгария, дори Германия, но не и България. „Планът Тардийо” за създаване на Дунавска федерация се проваля поради несъгласието на Англия да го подкрепи и присъединяването на Италия към германския протест против създаването му.  Неуспехът на този план отваря пътя за икономическото и политическото настъпление на възраждаща се Германия.


Андре Тардийо

На 23 януари 1933 г. румънският крал Карол и югославският крал Александър се споразумяват в Синая при италиано-югославски конфликт Румъния да остане неутрална, но ако Унгария и България се намесят на страната на Италия, да им се обяви война, както и обратното, ако СССР нападне Румъния. На 16 февруари 1933 г. по време на Конференцията по разоръжаването в Женева е подписан Организационният пакт на Малката Антанта. Така се задълбочава политическото и военното сътрудничество между съюзниците. Учреден е така нареченият Постоянен съвет на Малката Антанта и членовете й се задължават да не сключват договори без предварителни консултации.
Краят на Малката Антанта настъпва с краха на следвоенното статукво. Главният разрушителен фактор на профренската система от съюзи е Германия, където през 1933 г. на власт идва националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер. Третият Райх започва активна външнополитическа експанзия  във всички посоки. По стара традиция острието на немската експанзия е насочено на Изток и към Балканите. Една от главните цели на дипломацията на Хитлер става разбиването на Малката Антанта. Освен това с политиката си на защита на интересите на германските малцинства на територията на Югославия и Румъния Берлин косвено подпомага и борбата на поробените българи в Македония, Западните покрайнини и Добруджа. Наблюдава се дори координация в петиционните инициативи до Обществото на народите на македонските българи и на представителите на германските малцинства в Югославия и Румъния.
Заплахите от страна на Германия и Италия принуждават държавите от Малката Антанта да възприемат политиката колективна сигурност, следвана от Франция, Англия и СССР. През 1933 г. съюзниците подписват конвенцията за определяне на агресора със СССР и Турция.  Конвенцията е насочена и срещу България, защото в нея има текст, обявяващ за нападател държавата, от чиято територия преминават въоръжени чети на територията на съседните страни. Тъкмо поради това българското правителство не я подписва. Това обаче обрича България на дипломатическа изолация. Цар Борис III и правителството на Народния блок, начело с Никола Мушанов, се опитват  да я пробият чрез спорзумения с Югославия.  През септември 1933 г. на конференцията на Малката Антанта в Синая по настояване на Югославия, подкрепена от Чехословакия, българо-югославското сближение, наред с проблема за Балкански пакт, са основните теми на разговори. На конференцията е решено югославският крал от името на съюзниците да иска от българския цар Борис III ликвидирането на ВМРО и да му заяви, че териториалното статукво е неделима част от външната политика на Югославия. Така Малката Антанта изцяло застава зад Югославия при упражняването на дипломатически натиск над България за унищожаването на ВМРО. Това е категоричното условие на Белград за сключване на траен съюз между двете държави, който не изключва и присъединяване на България към Малката Антанта. До това не се стига, защото на 9 февруари 1934 г. в Атина тържествено е подписан Балканският пакт. Под споразумението, което е антиревизионистично и като такова пряко е насочено срещу България, слагат подписите си освен външните министри на Турция и Гърция и две от държавите-членки на Малката Антанта - Румъния и Югославия.
Френската реакция на активизирането на германския ревизионизъм е подписаният през май 1935 г. договор за взаимопомощ със Съветския съюз. Чехословакия също подписва подобен договор със Съветския съюз. Така френската дипломация се опитва да постави дипломатическа бариера пред нацистка Германия. Ражда се френско-руско-чехословашкият съюз, в който главната роля е на Франция. С тази система от договори Париж се стреми по-скоро да предупреди Германия да не предприема агресия против Чехословакия. През следващите месеци след сключването на договорите Париж и Прага с подкрепата на Лондон започват системно да ги нарушават и да търсят начини за споразумяване с Германия. Всичко това обезсмисля съдържанието на подписаните през 1935 г. договори.
Дистанцирането на Румъния и Югославия от западната политика на колективна сигурност и засилването на профашистките и пронацистки сили също разклаща позициите на профренския блок. През 1935 – 1939 г. влиянието на фашистка Италия и нацистка Германия в Румъния и Югославия се засилва. Така в края на 30-те години настъпва процес на постепенно разпадане на Малката Антанта. Нейният колапс е продиктуван от пактовете на Югославия с ревизионистките сили България и Италия през 1937 г., отказът на Румъния да подпише колективен пакт за взаимопомощ през 1937 г., признаването на правото на въоръжаване на Унгария през 1937 г. и мълчаливото съгласие на Югославия с аншлуса на Австрия, осъществен от Германия през март 1938 г.
На 21 август 1938 г., в разгара на предвоенната криза в Европа и два дена преди подписването на пакта Рибентроп – Молотов, в Москва се провежда последното заседание на Малката Антанта.
През 1938 г. избухва Судетската криза между Германия и Чехословакия. Въпреки задълженията си по договора от 1935 г. Франция предава интересите на своя съюзник Чехословакия. Страхът от Германия сред френските политици е много голям. Те разбират, че ако Германия не бъде тласната в агресията си на изток, Франция ще трябва да брани Елзас и Лотарингия в нова, много по-страшна война. Мюнхенското споразумение от 29 - 30 септември 1938 г. предава спорната област Судети на Германия. Държавните ръководители на Франция и Англия слагат подписите  си под това споразумение. Така жертват Чехословакия в името на европейския мир.

Вестник ,,Зора’’ съобщава за сключването на Мюнхенското споразумение

В крайна сметка създаденият от Франция следвоенен алианс, наречен Малка Антанта,  съществува цели 18 години. Той се оказва и най-дълготрайният, въпреки че има по-скоро демонстративни (по отношение на силата) функции. Разпадането му е предопределено от френската политика, предала своите протежета след тяхното използване.
През март 1939 г. войските на Вермахта окупират остатъчна Чехословакия. Така от Малката Антанта отпада средноевропейският му член - Чехословакия, която изчезва от политическата карта на Европа. Възниква протекторат Бохемия и Моравия, а Словакия става „независима държава”, съюзник на Райха.
През лятото на 1940 г. главната версайска сила Франция е разгромена в немския блицкриг и капитулира. Останали без покровителя си, балканските съюзници на Париж сменят ориентацията си и започват да се съобразяват с новия господар на континентална Европа - нацистка Германия.
През ноември 1940 г. Румъния, а през март 1941 г. Югославия стават членове на Тристранния пакт. И докато румънско-германският съюз се оказва по-траен, но с отрицателни за Румъния последици след войната, югославско-германският съюз продължава само 2 дни - от 25 до 27 март 1941 г., когато фактически е прекратен след проанглийския държавен преврат в Белград. Следва Априлската война от 1941 г. на силите на Оста, начело с Германия, която унищожава изкуственото версайско творение Кралство Югославия.

Янко Гочев, историк